Геоенергийната основа на Втората студена война

Според мен обаче, подобни твърдения се основават на игнорирането на очевидните факти.

Документите, определящи концепцията за национална сигурност на САЩ, се подреждат в строга йерархия, в зависимост от своята важност и значимост. На най-високото равнище в тази йерархия е Стратегията за национална сигурност (National Security Strategy, NSS), която се подписва лично от президента. В нея се излагат обобщените цели и приоритети на американските власти за гарантиране сигурността на страната. Едно стъпало по-надолу се намира Националната отбранителна стратегия, която се подписва от държавния секретар по отбраната, като фокусът в нея е поставен върху ролята на отбраната за реализацията на Стратегията за национална сигурност. Още по-надолу в йерархията е Националната военна стратегия на САЩ (National Military Strategy, NMC), която се изготвя от Обединения комитет на началник щабовете - в Америка този орган ръководи въоръжените сили на страната. В нея се формулира ролята на последните в съответствие със задачите, очертани в посочените по-горе документи. Освен това, веднъж на четири години, се изготвя преглед на отбраната - Quadrennial Defence Review, като последният беше публикуван през 2014. С други думи, след като президентът Доналд Тръмп подписа новата Стратегия за национална сигурност през декември 2017, висшите американски военни автоматично се заеха да формулират собствените си отбранителни и настъпателни планове, необходими за оптималното изпълнение на очертаните в него задачи. От публикуването на този документ нататък, цялата реторика на Тръмп, който отвреме навреме си позволява изказвания от типа на: "чувствам, че приятелските ни отношения с Русия, в противовес на традиционното противопоставяне между нас, са ценна придобивка за света и за САЩ, а не някакво тежко бреме", са просто празни думи, без каквото и да било практическо значение. Затова, вместо да им обръщаме внимание, следва просто да анализираме внимателно публичната, т.е. несекретната, част от NSS и да се простим с илюзиите си по отношение на Америка.

Мир чрез сила

Заглавието на един от разделите на този документ звучи впечатляващо: Peace through Strength, т.е. "Постигане на мир чрез сила". В него се посочва: "Небходима е модернизация на въоръжените сили и особено на ядрената ни мощ и съответната инфраструктура; нужни са нови подходи към закупуването на въоръжения и гарантиране на бойната готовност; необходимо е да продължим да разполагаме с пълния спектър от сили и възможности за отразяване на всякакви заплахи - на суша, по море, във въздуха, в космоса и в киберпространството".

Срещу кого е насочено това? В документа се дава съвсем ясен и категоричен отговор на този въпрос. Сред трите основни предизвикателства/заплахи за американската мощ са посочени "ревизионистичните режими на Китай и Русия", като под ревизионизъм в случая се разбира принципният отказ на Пекин и Москва от модела на еднополюсния свят. Заплаха номер две пък са "държавите-парии Иран и Северна Корея", а третата заплаха звучи познато - "джихадистко-терористичните групировки. За последните могат да се кажат много неща, темата наистина е обширна - кой и защо създава въпросните джихадистки групировки, кой и как ги използва, как им осигурява всичко необходимо за да бъдат максимално ефективни и т.н. Тук ще се въздържа да коментирам, доколко самите САЩ са забъркани в създаването и използването на тази трета по значение основна заплаха за собствената им национална сигурност.

В същото време обаче, не съм склонен да демонстрирам и излишна "политическа коректност", затова ще изразя убеждението си, че новата NSS е последният пирон в ковчега на надеждите, че в скоро време може да настъпи някакво подобрение в отношенията между САЩ и Русия, поне докато сегашният или следващият американски президент не подпише новата Стратегия за национална сигурност на страната. И, колкото и да се опитваме да смекчим текста на този документ, факт е, че в него Русия, Китай, Иран и Северна Корея едностранно са обявени за заплахи за националната сигурност на САЩ. Анализът на вътрешноамериканските причини, поради които текстът на новата NSS e именно такъв, е интересна тема, но тя има по-скоро философски характер. Политолозите могат да посочат вътрешнополитическите закономерности или да анализират позициите на различните политически групировки в САЩ, но това няма да промени факта, че след приемането на NSS неизбежно ще бъдат изготвени и всички останали планове за гарантиране на практическата и реализация, както и, че тези планове вече ще са изцяло военни - отбранителни и настъпателни. Съдържащите се в новата NSS твърди и конфронтационни формулировки могат да ни се сторят обезкуражаващи, или да породят у нас недоумение и учудване, но само, ако не осъзнаем, че това всъщност е отговорът на САЩ на думите на руския президент Путин, който след присъединяването на Крим през 2014 призова Вашингтон да се примири с реалностите на новия многополюсен свят. В тази връзка, ще си позволя да цитирам един малко дълъг пасаж от новата NSS за да могат читателите сами да преценят този блестящ пример на демагогия и умение да прикриваш зад патетичната си реторика съвсем прагматични геополитически цели: "Сегашните предизвикателства пред свободните общества са също толкова сериозни, но по-разнообразни, отколкото заплахите по време на студената война, изхождащи от тоталитарния Съветски съюз. ...Китай и Русия се стремят да създадат свят, който противоречи на американските ценности и интереси. ...Русия цели да отслаби влиянието на САЩ в света и да раздели Америка от нейните съюзници и партньори. ...Китай пък разширява своята власт за сметка на суверенитета на другите и се опитва да създаде най-съвършената военна система в света след американската... САЩ и Европа заедно ще се противопоставят на подривната руска активност и агресия, както и на заплахите, олицетворявани от Иран и Северна Корея".

Виждате ли тук, каквито и да било възможности за разширена интерпретация? Според мен, въпросът е изцяло реторичен, защото съвсем ясно се казва, че Русия представлява "по-разнообразна" заплаха, отколкото Съветският съюз по време на студената война, така че "добре дошли във втората студена война". Тя беше обявена на Москва без каквито и да било компромиси и без оглед на мнението на многобройните либерали във висшите ешелони на властта в Русия. Тоест, Кремъл може да се опитва да следва политика на мир и разбирателство, но истината е, че САЩ вече "преминаха Рубикон", мостовете са изгорени, а маските - захвърлени.

Ролята на енергетиката

За онези, на които вероятно ще се стори странно, че специализирано издание, като "Геоенергетика", обръща толкова сериозно внимание на един военно-политически документ, ще цитирам следния текст от новата американска NSS: "Русия разпространява влиянието си в различни райони на Европа и Централна Азия посредством контролираните от нея ключови енергийни ресурси".

Между другото, един от разделите на Стратегията е озаглавен "Доминацията в енергийната сфера", като в него се поставя задачата Америка да се превърне в "енергийно доминираща държава, като и се гарантира централна позиция в глобалната енергийна система като водещ потребител, производител и иноватор". Ако някой все още се е съмнявал, че всички ключови съвременни събития в света са свързани с енергетиката, сега би трябвало да му стане ясно, че това е точно така, след като го твърди и президентът на най-могъщата държава на планетата.

САЩ са наясно, че "настъплението" на Русия се развива именно на енергийния "фронт" и затова възнамеряват да му се противопоставят с всички възможни средства, включително опитвайки се да ерозират и прекратят развитието на руската енергетика. Осъзнавайки аргументите на Владимир Путин, който преди няколко години лансира концепцията за развитие на Русия като енергийна свръхдържава, САЩ очевидно са склонни да приемат предизвикателството. И тъкмо това е основата на противопоставянето между Вашингтон и Москва, а всичко друго е вторично.

На война, като на война

Всяка война, дори ако е само "студена", диктува своите правила. Съединените щати несъмнено са могъщ противник, "схватката" с тях очевидно ще се развива най-вече в икономическата сфера, а американския БВП е далеч по-голям от този на Русия. Разбира се, можем да спорим, доколко националните интереси на САЩ съвпадат с интересите на многобройните транснационални корпорации, базиращи се в тази страна. Но, дори ако между тях съществуват определени противоречия, тяхното "интензифициране" би било доста трудно. Това несъмнено е важна задача, но едва ли през следващите няколко години ще разберем, как и с какви средства и методи ще се работи за нейното постигане (поне не и от достъпните източници на информация). Редица други неща обаче изглеждат далеч по-очевидни и публични - например, че за да може успешно да се противопостави на подобен противник, Русия се нуждае от съюзници. Именно от съюзници, тъй като вече няколкостотин години такива са най-вече нейната собствена армия и флот. Както е известно, всеки съюзник е временен - в един момент може да сте заедно, а в следващия пътищата ви да се разделят. И в този смисъл, Москва би трябвало да е благодарна на президента Тръмп, че с действията си, той на практика и осигури нелоши съюзници.

Съзнателно не включвам в групата на руските съюзници Северна Корея, тъй като отказът на нейния лидер Ким Чен Ун да подпише Договора за неразпространение на ядреното оръжие и последните му пируети по отношение на САЩ, слагат кръст на всички други нюанси. Тоест, нещата изглеждат ясни: в краткосрочна перспектива Русия ще може да разчита най-вече на Китай и Иран. При това, ще повторя, че не става дума за "вечна дружба" с Пекин и Техеран, доколкото този алианс се формира не толкова или поне не само по желание на участниците в него, а до голяма степен - заради действията на Америка, която обяви и трите държави за свои стратегически противници. От друга страна, макар че в новата NSS всички европейски държави се обявяват за "съюзници и партньори" на САЩ, това не е съвсем вярно. На Стария континент има много държави, които въпреки усилията на Брюксел все оше не следват единна политика, а често в действията им липсва всякакъв синхрон. Впрочем, независимо от американския ентусизъм, новата NSS констатира точно това: "Русия разпространява влиянието си в различни райони на Европа" (в тази пренебрежителна американска констатация, под "райони", следва да се имат предвид отделните европейски държави). Темата на настоящата статия обаче, не е случващото се в Европа.

И така, САЩ очевидно смятат, че Китай, Русия и Иран плуват в една и съща лодка. В същото време е ясно, че тези три държави са много различни. Китай например, не само превъзхожда останалите в пъти по отношение на населението, мащабите на икономиката, индустрията и финансовите си ресурси, но и притежава две други сериозни особености. Както е известно, Иран преживя изключително тежки санкции, наложени му от САЩ и ЕС, които и до днес не са напълно премахнати (точно обратното, след решението на Тръмп от май 2018 американските санкции дори ще се ужесточат). Русия пък съществува в режим на санкции от 2014 насам. От друга страна, през последните години Китай излезе на първо място по внос на енергоносители, каквито руснаците и иранците притежават в огромни обеми. Ако вярваме на официалните данни на иранското Министерство на петрола и на ОПЕК, доказаните петролни запаси на територията на Иран се равняват на 19 млрд. т (140 млрд. барела), което го поставя на трето място в света (според класацията на Международната агенция по енергетика - МАЕ). Страната е на второ място в света след Русия по запаси на природен газ - 27,6 трлн. куб. м. Данните за Русия не са особено точни, заради спецификата на нейното законодателство, но общоприетата оценка е, че тя държи 1/3 от световните запаси, т.е. не по-малко от 150 трлн. куб. м. По данни на МАЕ, руските запаси от петрол са 14,1 млрд. т (103,2 млрд. барела), но геоложките проучвания в арктическия шелф и крайбрежието могат съществено да повишат тези цифри. Тоест, излиза, че Русия, Иран и Китай отлично се допълват - така руснаците и иранците могат да покрият потребностите на Китай от енергоносители, където търсенето нараства с 10% годишно.

На свой ред, Китай - макар и да се управлява от Комунистическата партия, още не е бил обект на санкции, тъй като няма как да бъде отнет статута му на "работилницата на света". Дори САЩ, въпреки препоръките, съдържащи се в новата им NSS, не рискуват да предприемат подобна стъпка, а Европа дори и не иска да слуша за това, напротив, между държавите от Стария континент нараства конкуренцията за правото да участват в глобалния китайски проект "Един пояс, един път" (ЕПЕП), т.е. за китайските инвестиции, които ще съпътстват реализацията му. Русия и Иран са в различна ситуация - макар че износът им на несуровинни стоки нараства, ръстът не е особено впечатляващ.

Русия, Иран и енергоносителите

За разлика от САЩ, ЕС не бърза и да причисли Иран към т.нар. "държави-парии", при това не заради някакви хуманитарни съображения или воден от желанието да спазва условията на "ядрената сделка" с Техеран. Това, че Съюзът не е предсказуем партньор е ясно за всички - достатъчно е да си припомним официалните гаранции, които външните министри на Германия и Франция дадоха навремето на украинския призидент Янукович през февруари 2014 (т.е. малко преди да бъде свален). Малко по-горе посочих истинската причина за това поведение на ЕС - барелите петрол и кубичните метри природен газ.

Същата ситуация е налице и в руския случай, като разликата е само в съществуващите и изграждащи се магистрални тръбопроводи, но Иран действително би могъл да стане толкова желания от ЕС доставчик на природен газ и петрол на европейския пазар. За самия Иран пък, Европейският съюз е само 27% от неговия износ на енергоносители, при това иранците продават петрола и газа си за евро. Тоест, очертава се истинско кълбо от противоречия: за да намали радикално зависимостта си от руския газ и петрол (в това отношение проектът за магистрален газопровод от Азербайджан с максимален капацитет от 10-15 млрд. куб. м годишно е само "част от декора", без оглед на свързаната с изграждането му пропагандна кампания), Европа разполага със само една разумна алтернатива - да разчита на петрола и газа на Ислямската република, в комплект с газа на Катар, който също е подложен на санкции от арабските си съседи. Впрочем що се отнася до алтернативните петролни доставки, има достатъчно предложения, при това не само от държавите от Персийския залив, но и от Африка. Проблемът на Европа с природния газ обаче е много по-сериозен. Дори ако Катар реши всичките си проблеми със санкциите в обозримо бъдеще, той ще може да доставя в Европа единствено втечнен природен газ, тъй като проектът за магистрален газопровод през територията на Сирия до Средиземно море вече е само спомен, като причините за това са известни на всички. До какво може да доведе сегашната ситуация с газовите доставки показва примерът на Турция. Въпреки всички амбиции на Ердоган и опитите му да играе едновременно по няколко направления, Турция стана третия участник в коалицията за урегулиране на кризата в Сирия, наред с Русия и Иран. Можем да се опитваме да редим всякакви геополитически пасианси, но истината е, че в основата на това дисциплинирано поведение на Анкара е фактът, че Русия и Иран покриват над 80% от турските потребности от внос на природен газ. Тази перспектива едва ли се харесва на Европа, но алтернатива не се очертава. Доставките на LNG от територията на САЩ е просто скъпо и далеч по-сложно, отколкото тръбопроводните доставки от Русия и онези, които могат да бъдат осъществени от Иран през турска територия. Находищата в Северно море са почти изчерпани, Норвегия разполага с по-сериозни запаси само в находището "Трол", а доставките от Алжир и Тунис също намаляват прогресивно. Впрочем, нека разгледаме и другите възможности за доставка на природен газ.

Гигантското находище "Зохр" в египетския шелф, не само може да реши всички проблеми с нарастващите потребности на страната от енергоносители, но и да превърне Египет в износител на газ за Европа. Както е известно обаче, шефът на Роснефт Игор Сечин вече успя да подпише договор, с който компанията му получава 30% от акциите на този проект. Или пък, газовите находища в шелфа на Кипър. За да стартира разработката им, ЕС ще трябва да помогне на кипърското правителство да реши териториалните си спорове с непризнатата от никого, освен от Анкара, т.нар. Севернокипърска турска република, преговорите с която се намират в пълна безизходица от лятото на 2017 насам. А истинската причина за това са претенциите на Турция за същите тези газови находища.

Що се отнася до Анкара, тя очевидно не се нуждае от конкурент в лицето на втората тръба на газопровода "Турски поток", при това по две причини. На първо място, всеки е склонен да получава пари за транзита на руския природен газ (изключение в това отношение е България, чието правителство демонстрира необяснимо ниска степен на социална отговорност към собствените си граждани, проваляйки проекта "Южен поток"), а на второ, турците вече са натрупали богат негативен опит с проектите за транзит на неруски газ през тяхна територия. Остава само хипотетичният тръбопровод, който трябва да бъде прокаран на петкилометрова дълбочина (с цената на гигантски разходи) за да свърже по дъното на Средиземно море газовите находища в израелския шелф с Европа. В Брюксел отвреме навреме се сещат за този проект, но всеки път, когато анализират възможните разходи го прибират обратно в архива. Тоест, истината е, че Старият континент просто няма друг избор - или да приеме нарастването на влиянието на "ужасния кремълски режим", или да разчита на по-тясното сътрудничество с не по-малко "ужасния" режим на аятоласите.

В търсене на общи позиции

Ако разгледаме ситуацията от гледната точка на Русия, нещата стоят по същия начин, само че огледално - ако Москва съумее да се споразумее с Техеран за осъществяването на съгласувани газови доставки за Европа, всички санкции, които двете държави трябваше да изтърпят (и продължават да търпят) могат да се сторят като детска игра, на онези, които ги наложиха преди време.

Съгласуването на експортната политика ще позволи да се реши и въпросът за потенциално възможното нарастване на газовите доставки от Катар, тъй като катарците добиват суровината за своите заводи за втечнен природен газ (LNG) от същото находище, от което и Иран (само че в Доха го наричат Северен Парс, а в Техеран - Южен Парс). Ако този вариант се стори на някого прекалено "твърд" и дори агресивен, ще цитирам следния пасаж от новата Стратегия за национална сигурност на САЩ (NSS-2017): "Съединените щати и Европа съвместно ще се противопоставят на руската подривна активност и агресия, както и на заплахите, каквито представляват Иран и Северна Корея".

Тоест, не Русия поставя граници, или определя противниците и конкурентите. Както е известно, никой в Европа не се възмути от съдържанието на лансираната от Тръмп NSS. Очевидно, европейските държави имат достатъчно собствени грижи и не се интересуват от проблемите на Русия и Иран. Ето защо и въпросните две държави не виждат причина да се държат особено деликатно с брюкселските "еврократи". Въпреки ръста на своя несуровинен износ, и Русия, и Иран продължават силно да зависят от износа на енергоносители, който покрива значителна част от държавните им бюджети.

В същото време, не бива да се пренебрегва напълно възможността, че ако Русия и Иран се споразумеят да съгласуват газовите си доставки за Европа, европейският отговор може да се окаже достатъчно твърд - държавите от ЕС могат например да предпочетат да заложат на далеч по-скъпите доставки на LNG от САЩ, което несъмнено ще се окаже болезнен удар за Москва и Техеран. Как те биха могли да смекчат последиците от него, също е ясно - и Русия, и Иран следва да увеличат доставките на енергоносители в други региона на света. Впрочем, руснаците отдавна работят в тази посока.

Така, с пълна сила продължава изграждането на газопровода "Силата на Сибир", както и на газопреработвателния завод в Амурска област, а през ноември 2017 беше завършен първият етап от проекта "Ямал LNG", по който ще се доставя втечнен природен газ в Югоизточна Азия (като всички доставки вече са договорени). На 1 януари 2018 пък влезе в екплоатация втората тръба на петролопровода към Китай, което допълнително укрепи позициите на Русия като най-голям петролен доставчик на тази страна. Преговаря се и за изграждането на газопровод "Силата на Сибир 2", който може да се захранва от същите находища, от които в момента се изнася газ за Европа.

Иран се намира в доста по-сложна ситуация, тъй като реализацията на много от газовите му проекти беше прекъсната от западните санкции, но не това е най-големия проблем. Макар че съвместните проекти с Европа не бяха реализирани, сега иранците имат възможност да осъществят проекти за доставка на газ в такива държави като Китай, Пакистан, Индия и Оман. В същото време, това би могло да послужи като основа за решаването на друг проблем, свързан с историческата обремененост на двустранните отношения между Ислямска република Иран и някогашния СССР.

Ако някой е забравил, ще напомня, че Съветският съюз беше съюзник на Ирак във войната му с Иран, във връзка с което покойният аятолах Хомейни го обяви за "малкия сатана" (както тогава, така и днес в Техеран смятат САЩ за "големия сатана"). Така че, колкото повече са съвместните проекти на Иран и Русия в енергийната сфера, толкова по-здрави ще са връзките между тях и толкова повече ще са възможностите за формулирането на обща позиция относно износа на газ за Европа.

Разбира се, Иран и Русия могат успешно да развиват търговските си отношения и извън енергийната сфера. Техеран вече получи руски ракетни комплекси С-300, преговаря се за разширяване обхвата на договора за военно-техническо сътрудничество. Тук обаче, много неща зависят от успеха на руската политика на "импортозаместване". Класически пример в това отношение е провалената доставка на 100 самолети "Сухой-Суперджет". Както е известно, 90% от авиониката на тези руски самолети е патентовано оборудване, което се произвежда в САЩ. И след като Вашингтон забрани доставките на подобно оборудване в Иран, под каквато и да било форма, сделката се провали. В енергийната сфера обаче, нещата стоят по съвсем друг начин - тук няма никакви пречки пред сътрудничеството. Впрочем, същото се отнася и за друго изключително важно направление като организирането на алтернативен маршрут за товарния транзит от Индия към Европа и отбратно. Както е известно, китайският проект за "Новия път на коприната" (известен също като "Един пояс, един път" - ЕПЕП) изглежда много перспективен и съблазнителен, но да не забравяме, че 1,5-милиардният Китай има определени противоречия с 1,5-милиардната Индия, което се оказва пречка за пълноценното включване на последната в ЕПЕП. А това дава възможност на Русия и Иран да предложат алтернатива за транзита от и за Индия.

Съвместните енергийни и транзитни проекти на Русия и Иран

Обемът на настоящата статия не позволява подробния анализ на всички руско-ирански

енергийни и транзитни проекти, затова ще се огранича с беглото им изброяване:

- АЕЦ "Бушер" и подписаният меморандум за евентуалното увеличаване броя на енергоблоковете блокове до осем;

- Енергийният мост "Север-Юг" с участието на Русия, Грузия, Армения и Иран;

- Железопътният и морски транспортен коридор с участието на Индия, Иран, Азербайджан и Русия. В тази връзка ще напомня, че на 8 февруари 2018 беше пуснат пробен руски влак от Азербайджан до Иран по новата жп линия Астара-Решт-Казвин, а междувременно Азербайджан предложи да пусне пътнически влак от иранската гранична гара Астара до Москва и обратно;

- На 22 декември 2017 иранският министър на петрола Биджан Зангане покани руския Газпром да се включи в проекта за изграждане на газопровод Иран-Оман;

- През 2016 Иранската национална петролна компания (NIOC) подписа договор с южнокорейската KOGAS за проектиране и инженеринг на международния газопровод IGAT-9. По него ще се транзитира газ от иранското пристанище в Персийския залив Асалуйе (разположено в непосредствена близост до находището Южен Парс) до иранско-турската граница и оттам към Европа. На 22 януари 2017 зам. министърът на петрола на Иран Хамид Реза Араки обяви, че "иранските власти са изключително доволни от включването на руски енергийни компании в проекта IGAT-9". Междувременно, Турция стана третата държава, отговаряща за зоните не деескалация в Сирия, като отчита позициите на Русия и Иран. Причините за това са много, но основните са свързани именно с газопроводите "Турски поток" и IGAT-9;

- През септември 2017 иранският министър на петрола Бенджан Зангане твърдо декларира, че независимо от голямото закъснение на проектите за разработването на газовото находище Фарзад-Б и изграждането на морски газопровод от Иран към Пакистан и оттам към Индия, те все пак ще бъдат реализирани, "но за решаването на тези проблеми следва да бъде привлечена Русия".

- Енергийният мост Русия-Азербайджан-Иран;

- На 12 декември 2017, Газпром, NIOC и иранският фонд Oil Industry Pension, Saving and Staff Welfare Fund подписаха меморандум за сътрудничество в рамките на проекта Iran LNG, предполагащ съвместното изграждане на две технологични линии за втечняване на природен газ, всяка от тях с капацитет от 5,25 млн.т;

- Същия ден Газпром и NIOC подписаха "пътна карта" за подготовката от страна руската компания на проучване за реализацията на иранска територия на интегрирани проекти в сферата на добива, транзита и преработката на енергоносители (включително газова химия). След подписването на договора шефът на Газпром Алексей Милер обяви, че резултатите от изследването ще бъдат готови до средата на 2018;

- На 20 февруари 2017, в присъствието на енергийните министри на Русия и Иран, тържествено беше даден старт на изграждането на новата иранска ТЕЦ "Сирик" (4 енергоблока, всеки с мощност 350 МВт), което се финансира с руски кредит от 1,2 млрд. долара. Предвижда се тя да влезе в екплоатация през 2021. ТЕЦ "Сирик" се намира на 130 км от стратегическото иранско пристанище в Персийския залив Бандар Абас. Именно дотам ще стигат фериботите от Мумбай и ще започва железопътната част на Международния транспортен коридор "Север-Юг" (Индия-Иран-Азербайджан-Русия).

Накрая, струва си да припомня и един от резултатите от заседанието на Международната конференция по проблемите на тероризма и регионалното взаимодействие, провела се на 24-26 декември 2017 в пакистанската столица Исламабад, в която участваха председателите на парламентите на Русия, Пакистан, Афганистан, Иран, Турция и Китай. Макар, че на нея се обсъждаха изключително въпроси, свързани с тероризма, на 27 декември председателят на иранския парламент Али Лариджани съобщи, че е подписал с руския си колега Вячеслав Володин договор за създаване на комисия за реализация на съвместни проекти в енергийната и железопътната сфери.

Тоест, виждаме, че не само авторът на настоящата статия и Доналд Тръмп, но и мнозина високопоставени ирански и руски политици са твърдо убедени, че целият съвременен свят се върти около енергетиката. Впрочем, ако оставим иронията настрана, списъкът на съвместните руско-ирански енергийни проекти действително е обширен, многостранен и достатъчно интересен за да стане обект и на други по-задълбочени анализи.

* Авторът е главен редактор на специализираното издание "Геоенергетика"