Напоследък се налага схващането, че сме свидетели на преформатиране на геополитическите баланси в глобален и регионален план.
Говори се за нова студена война. Каква посока ще избере Турция в подобен момент? Дали ще успее да запази връзките с традиционните си съюзници и партньори или ще предпочете нови, с които пътищата й се пресичат в момента? Очевидно решението няма да е само на Анкара, а посоката, която тя ще възприеме, ще зависи и от позицията на нейните традиционни съюзници и партньори.
Взаимоотношенията между Турция, като наследница на Османската империя, и САЩ се коренят още в първите години след създаването на американската държава. Във времето тези взаимоотношения са били с различен интензитет и полярност и са преживявали възходи и падения, което се дължи на промените в различните периоди на световната геополитика на основните участници в тях, както и на прилаганите балансиращи политики.
В исторически план отношенията между двете държави започват да се формират няколко години след основаването на САЩ, в рамките на търговските отношения в Средиземноморието. По онова време алжирски моряци, които са поданици на Османската империя, конфискуват американски кораби, обикалящи без разрешение на имперските власти Средиземно море. Поради това че Османската империя все още не е признала независимостта на Съединените щати, последните подписват през 1795 договор с нейната алжирска провинция, като се задъжават годишно да и изплащат по 12 000 алжирски златни монети. САЩ плащат редовно този данък чак до 1815.
До 1828 САЩ нееднократно се опитват да сключи приятелски и търговски договори с Османската империя, но инициативите им остават без резултат.
След като Османската империя губи Наваринското морско сражение през октомври 1827 от обединените сили на Франция, Англия и Русия, султан Махмуд II решава да потърси нов съюзник в лицето на младата американска държава. Тоест, въпросното сражение се превръща в катализатор за развитието на взаимоотношенията между империята и САЩ. Официалното им начало е поставено с търговския договор от 7 май 1830. Той поставя в затруднено икономическо положение Османската империя и в същото време предоставя значителни привилегии на САЩ. В края на ХIX век търговският стокообмен между двете държави достига 1 милион долара.
Един от основните проблеми в двустранните отношения се оказва мисионерската активност на граждани на САЩ, осъществявана на територията на империята. В резултат от нея и със съдействието на американските консулства в различни османски градове, като Истанбул, Измир, Бейрут и други, около 30 000 поданици на империята (главно правослани християни и католици) стават протестанти, превръщайки се в ново религиозно малцинство. Общо, на територията на Османската империя са открити около 400 протестантски училища, като само около 50 от тях са легални, докато останалите не се контролират от властите. Политиката на САЩ спрямо арменските поданици на Османската империя също поражда недоволство у местните власти.
Република Турция и САЩ
С разпадането на Османската империя и основаването на Република Турция се налага мнението, че за младата държава ще е невъзможно сама да запази контрола си дори и върху Анадола. Вследствие на това в страната се създава Общество на принципите на Уилсън (става дума да прословутите 14-точки на президента на САЩ Удроу Уилсън – повече за тях, виж статията на стр... –б.р.), като се стига дори до това видни турски интелектуалци да предложат Република Турция да стане подмандатна територия на САЩ. Колкото и прагматична да изглежда тази идея в онези условия, тя всъщност бележи първата стъпка към преминаването на младата репубрика под опеката на Америка, с цел да се гарантира сигурността и срещу евентуална заплаха от страна на болшевишкия Съветски съюз или друг потенциален неприятел.
В същото време обаче, рухването на Руската империя и идването на власт на болшевиките в Москва води до подписването на поредица от договори за приятелство и дружба, един от които - Карският договор от 1921, връща на Турция Карс, Ардахан и други територии, анексирани в резултат от Берлинския договор от 1878.
Това обаче не продължава дълго. След края на Втората световна война Турция се оказва пряко застрашена от Съветския съюз, чиито тогавашен лидер Йосиф Сталин изглежда решен да поправи допуснатата преди години историческа грешка и дава ясно да се разбере, че е склонен към силово разрешаване на спорните въпроси.
На 19 март 1945 съветският външен министър Вячеслав Молотов връчва нота на Турция, като припомня, че на 7 ноември 1945 изтича сключеният за период от 20 години Съветско-турски договор за приятелство и неутралитет и повдига определени териториални претенции към Анкара. Те касаят обширни територии в Източен Анадол, включително част от турското черноморско крайбрежие с град Трабзон. Разбира се, съветските домогвания са насочени най-вече към Проливите, като в тази връзка се иска нов режим за контрол на Босфора и Дарденелите, който да се осъществява съвместно от двете държави, с разполагане на съветски военни бази.
Този съветски натиск подтиква управляващите в Анкара да се ориентират решително през следващите десетилетия към търсене на американско покровителство. Това поражда много критики към тях, включително обвинения, че са превърнали Турция в „51-ия щат на САЩ“ или в „американска подмандатна територия“.
С обявяването на Доктрината „Труман“, на 12 март 1947, Турция придобива статут на „държава, застрашена от настъплението на комунизма“. Външнополитическата инициатива на САЩ цели да възпре разпространението на комунистическото влияние в Турция и Гърция. В рамките на въпросната доктрина обаче, за разлика от Гърция, на която се предоставят 300 милиона щатски долара икономическа и военна помощ, както и военни експерти, Турция получава само 100 милиона щатски долара. Следват нови помощи, този път в рамките на Плана „Маршал“, който стартира на 8 април 1948 и действа през следващите четири години. В резултат от това, Турция твърдо заема страната на САЩ и Запада по време на студената война, което пък води до преразглеждане на нейните национални интереси и приоритети.
В същото време турското членство в НАТО се превръща в средство за налагане на интересите на САЩ, с участието на Анкара във Войната в Корея и предоставяне на военната база в Инджирлик на американската армия. Без решение на Меджлиса, през 1950 Турция влиза в Корейската война на страната на Съединените щати, а през следващата година им разрешава да стартират строежа на базата в Инджирлик, която започва да се използва през 1954. Вследствие на този турско-американски алианс Турция става член на НАТО през 1952. През 1959 пък САЩ разполагат в страната ядрени балистични ракети със среден обсег „Юпитер”.
Членството на Турция в НАТО е резултат от увеличаващата се заплаха от съветско нападение. Както е известно, в душите на турците е насаден исторически страх от „московците“, за които всеки от тях е чувал разкази от своите бащи и дядовци. Така Турция става единствената мюсюлманска страна, която е член на НАТО, обявява се против Съветския съюз и се ползва с протекцията на САЩ. С течение на времето, обвързността на страната с Вашингтон придобива не само военни, но и икономически измерения. И все пак, турският интерес към НАТО е повече политически, отколкото икономически. Впрочем, освен всичко друго, членството в пакта се възприема и като начин Турция да се доближи до западните ценности.
След 1947 турско-американските взаимоотношения се определят, като „център-периферия“ или „динамичен съюз“. Динамизмът на взаимоотношенията се обуславя от ролята на алианса и постоянно променящите се условия, в които той съществува и се развива. Водещата роля на САЩ в съюза е правило, поставянето на искания от страна на Турция е изключение, а приемането на исканията на Анкара от страна на Вашингтон се смята за нещо «крайно рядко».
Период на периодични кризи
След 1962 безпроблемните турско-американските взаимоотношения започват да се променят. Настъпва т.нар. „период на периодични кризи“, продължил от 1964 до 1980.
На 5 юни 1964 президентът Линдън Джонсън изпраща изключително остро писмо до турския премиер Исмет Иньоню. В него се посочва, че преди Турция да предприеме операция в Кипър (както е известно, през август с.г. турските ВВС осъществяват въздушни нападения в района на Тилирия и залива Ксерос – б.р.), тя трябва задължително да се консултира със съюзниците си, като се припомня, че подобна стъпка ще даде възможност на Съветския съюз да предприеме интервенция спрямо Турция и тогава НАТО едва ли ще е особено склонна да я защити.
През този период Анкара се е опитва да подобри отношенията си със Съветския съюз. Междувременно, през 1968 започват антиамериканските студентски движения в страната. Същата година избухва нова криза в отношенията със САЩ, според които нарастването на употребата на наркотици в глобален мащаб е свързана с мащабните макови насаждения в Турция. Въпреки силния американски натиск обаче, правителството на Сюлейман Демирел отказва да наложи забрана за отглеждането на мак (тя става факт едва след военния преврат на 12 март 1971).
Взаимоотношенията между Турция и САЩ се обтягат отново в началото на 70-те години на миналия век, когато антиамериканските настроения сред турското население нарастват. В такава атмосфера изборите през 1973 са спечелени от кемалистката Републиканска народна партия на Бюлент Еджевит, която формира коалиционен кабинет с ислямистката Партия за национално спасение на Неджметин Ербакан, обещаваща по време на предизборната кампания да бъде „заедно с народа против натиска на САЩ“. Новият кабинет може да се окачестви като „правителство на националната съпротива“ срещу Вашингтон. Въпреки американските възражения, то осъществява военната операция „Атила” в Кипър, забраната за отглеждане на маково семе е отменена, налага се контрол над базата Инджирлик и други бази, които минават под егидата на турските въоръжени сили.
В отговор, през 1975 САЩ налагат ембарго върху оръжейните доставки за Турция. Все пак, заради опасенията, че страната може да попадне под влиянието на Съветския съюз, не се стига до изключването и от НАТО. През 1978 е отменено и оръжейното ембарго.
Иранската революция през 1979 и съветската окупация на Афганистан на 27 декември същата година увеличават стратегическото значение на Турция, която се превръща в „най-надеждният съюзник в един изключително кризисен за САЩ регион“.
Периодът на «засилено партньорство»
През следващия период 1980-2002 турско-американските взаимоотношения еволюират от „близко сътрудничество“ към „засилено партньорство“. На 11 декември 1980 година е подписан Договор за отбрана и икономическо сътрудничество, който гарантира на САЩ правото да използват военната база Инджирлик. В периода до 1987 Вашингтон подкрепя преминаването на Турция към свободна пазарна икономика чрез кредити от МВФ, отлагане на задължения и отпускане на военна помощ от порядъка на 13 милиарда долара.
След, осъществената през 1991 операция “Пустинна Буря” срещу иракския президент Саддам Хюсеин, в рамките на Operation Provide Comfort, в Турция се установяват 1862 военни от шест държави, които остават там до 1996 за да осигурят защитата на кюрдите в Северен Ирак от силите на Саддам.
Въпреки края на студената война Турция не вижда алтернатива на взаимоотношенията си със САЩ, което някои определят и като създаден през годините “стратегически навик”. Какви са истинските измерения на този «стратегически навик» показват оръжейните сделки между Анкара и Вашингтон. Въпреки опитите си за диверсификация на своите въоръжения, основният източник за Турция си остават САЩ. В периода 1984-2000 Турция купува американски оръжия на стойност 11 милиарда долара. За сравнение, в периода 1950-1983 сумата е 1,196 млрд. долара (като само през 1997 тя достига 1,27 млрд.).
Паралелно с това, преките американски инвестиции в Турция през 1990 са 127 милиона долара, през 1995 достигат 231 милиона долара, а през 2000 вече са 296 милиона долара.
След терористичните нападения на 11 септември 2001 Турция официално подкрепя САЩ в борбата им с тероризма. Американската интервенция в Ирак през 2003 обаче провокира силна съпротива сред турското общество. Желанието на Вашингтон да използва базата Инджирлик за целта и последвалият отказ на Меджлиса пораждат силно разочарование сред американските управляващи. Друга причина за влошаване на отношенията е подкрепата от страна на САЩ за кюрдите в Северен Ирак.
Новото измерение на «стратегическото партньорство»
След терористичните нападения на 11 септември 2001 взаимоотношенията между Турция и САЩ преминават в ново измерение на „стратегическо партньорство“. С тази трансформация е свързан известният инцидент, при който, на 6 юли 2003, американски и кюрдски части задържат 11 турски командоси в Сюлеймания, Северен Ирак. Макар че арестът им не е съпътстван от престрелка, гледката на окованите турски войници с покрити с чувал глави предизвиква бурна реакция в Турция. След разговор между американския вицепрезидент Ричард Чейни и турския премиер Ердоган, на 7 юли войниците са освободени.
Започва значително затопляне на отношенията, като Ердоган посещава САЩ в началото на 2004, а на 9 юни участва в качеството на „демократичен партньор“ на среща на върха на Г-8 в САЩ. Само седмица след това американския президент Джордж Буш-младши посещава Турция, на 26-29 юни, в рамките на срещата на върха на НАТО. Държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс също посещава Турция на 5-6 февруари 2005.
В исторически план, турският народ в повечето случаи изпитва недоверие към САЩ. Това се дължи както на своенравната политика на американските държавни лидери, така и на определени проблеми, които ерозират доверието на Анкара към Вашингтон.
Според едно изследване, направено между 6 и 14 декември 2010 от изследователски център „КА“, отношението на САЩ към Турция не се възприема като „приятелско“ от 52% турското население. Като основна причина за това се посочва, че „САЩ следват само собствените си интереси“. Освен това, 33% от анкетираните посочват Съединените щати, като втората най-враждебно настроена към Турция държава, макар че никак не са малко и тези които определят САЩ, като „приятелска страна“.
Според анкетираните, американците би трябвало да се вслушват повече в съветите, да отдават по-голямо значение на Турция и да поддържат по-близки взаимоотношения с нея, което значително би подобрило и отношението на турския народ към американската държава. Прави впечатление, че докато по времето, когато е проведено изследването, подкрепата за тогавашния американски президент Барак Обама в собствената му страна е варирала между 45 и 49%, докато тази в Турция е достигнала цели 76%.
Въпреки кризите и проблемните моменти през годините след 2000-та (11 септември, окупацията на Ирак, отказът на Меджлиса да разреши на турската армия да влезе в Ирак в рамките на коалицията, водена от САЩ и т.н.), 53% от турското население гледа положително на взаимоотношенията със САЩ. Прави впечатление обаче, че немалка част от анкетираните не изразяват мнение за тях.
С оглед на новата геополитическа реалност след края на студената война, в турско-американските отношения се осъществява структурна промяна. След 1991 те започват да се характеризират като „засилено партньорство“, като целта е да се разнообразят и да бъдат поставени върху по-реална основа. Паралелно с това, военната и икономическа помощ на САЩ за Турция започва да намалява, като постепенно се трансформират в кредити. Като определящо за взаимоотношенията между двете държави се очертава сътрудничеството в сфери като енергетика, икономика, търговия, отбрана, сигурност и други.
В началото на новото хилядолетие отношенията по оста Вашингтон-Анкара отново търпят сериозна промяна. С идването на власт на Барак Обама в тях настъпва разведряване, което е е свързано и с желанието на американския президент за „промяна“ на политиката спрямо мюсюлманските държави. Неслучайно, първото изказване на Обама в света на Исляма е направено именно в Турция, което подчертава значението й.
Самоналожената „ценна самота“ на режима в Анкара
Както се вижда, двустранните отношения между Турция и САЩ се развиват на приливи и отливи, преживявайки както възход, така и падения. В някои периоди те се дефинират като „стратегическо партньорство“, в други обаче са налице много сериозни кризи между Анкара и съюзниците и в НАТО.
Както вече споменах, двустранните отношения сериозно биват засегнати от острия тон на писмото на американския президент Линдън Джонсън, изпратено през 1964 на турския премиер Исмет Иньоню. Подобна роля изиграва и турската военна операция в Кипър през 1974 и наложеното впоследствие оръжейно ембарго на САЩ. Сериозна криза настъпва и на 1 март 2003, когато, противно на американските очаквания, турският Меджлис не разрешава да се използва базата в Инджирлик за операцията в Ирак. Ответна реакция на американските военни е скандалният арест на 11 турски командоси в Сюлеймания, Северен Ирак. Подобни събития сериозно накърняват двустранните отношения, но след определен период на захлаждане, Вашингтон и Анкара винаги намират начин да преодолеят негативната атмосфера. Дори и след кризата през 2003 двустранните отношения постепенно се връщат към нивото на „стратегическо партньорство“. Всичко това обаче се случва през първите два мандата на управлението на тогавашния турски премиер Реджеп Тайип Ердоган. Тази тенденция се обръща в резултат от корупционния скандал, засегнал близкото обкръжение на Ердоган през декември 2013. Истината обаче е, че турбуленцията, в която се оказват двустранните отношения между Турция и САЩ, се дължи най-вече на новата политика, възприета от Ердоган. Стратегията, която турският президент и лидер на управляващата партия налага на южната ни съседка, предполага наличието на нов "външен враг по сметка" в лицето на САЩ. С наличието на този "враг" се обясняват на избирателите всички негативни тенденции и лоши политики, на чиято основа се гради новият режим на Ердоган, с него се свързват и конспиративните теории, лансирани от казионната пропаганда. В същото време обаче, по един парадоксален начин взаимоотношенията с "новия враг" на режима продължават да се развиват. Тонът, който турските политици начело с Ердоган използват вътре в страната е откровено антиамерикански, докато при посещенията им на Запад е по-скоро проамерикански. Като цяло обаче, през последните няколко години турско-американските взаимоотношения се развиват по низходяща крива, като поне засега не се очертава промяна на тази тенденция.
С външната политика, която води напоследък, Турция на Ердоган се отдалечава от Запада, но вместо да се насочва към Изтока, се ориентира към свой собствен път. Анкара например не предпочита Русия, вместо официалния си съюзник САЩ, нито пък се опитва да формира алианс с Иран или с друг голям близкоизточен играч, въпреки привидно близките отношения, които поддържа с някои от тях. В този смисъл външната политика на Турция на Ердоган може да се определи с популярния израз, лансиран преди няколко години от говорителя на турския президент Ибрахим Калън, за самоналожената т.нар.„ценна самота“. Зад тази фраза обаче прозира по-скоро безпомощност, отколкото сила.
Напоследък могат да се чуят доста коментари, че взаимоотношенията между Турция и САЩ, никога не са били в толкова критично състояние. След всеки изблик на напрежение се лансират твърдения, че те вече са преминали критичната точка, отвъд която не могат да бъдат възстановени, или дори, че отношенията на Турция със САЩ са опасно близо до "точката на кипене".
От дълго време никой не споменава за „стратегическо партньорство“, а вместо за „споделени ценности“ се говори за „две страни, имащи общи интереси“. При това не се пропуска да се спомене, че е възможно напрежението да се увеличи и да се стигне дори до „горещ конфликт“ между двете държави.
Недоверието между Вашингтон и Анкара е достигнало своеобразен връх. Поради собствените си лични опасения и целите, които си е поставил във вътрешнополитически план, Ердоган се нуждае от сегашното напрежение в отношенията със САЩ. Местните избори през 2018 и президентските и парламентарните, през 2019, са жизненоважни за президента на Турция и лидер на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). А антиамериканизмът е благодатна почва за привличане на гласовете на турските избиратели. Ето защо проправителствените политици използват остър тон спрямо САЩ и техния президент, което обаче не отговаря на външнополитическите им действия. В турските казионни медии също широко се пропагандира антиамериканизмът с цел да се печелят политически дивиденти. Използва се всяка възможност, като манипулацията е основно оръжие.
Кризата в отношенията със САЩ не е симптом, а самата болест
За разлика от "Новата Турция" на Ердоган, в „Старата Турция“ имаше институции, където съществуваха вековни традиции. Една от тези институции бе „турската външна политика“, основаваща се на солидния опит на дипломатическия корпус. Последният разполагаше с потенциал да предотвратява неочаквано възникване на сериозни външнополитически кризи. Както посочва турският анализатор Искендер Дервиш обаче, с идването на власт на ПСР на Ердоган тази институция започна да се трансформира. Постенно, прокарването на външната политика преминава от ръцете на дипломатите (експертите) в тези на политиците. Според реториката на ПСР, това означава, че с тяхна помощ народът е получил правото да "определя" външната политика на страната. Тоест, ако политиците (разбирай Ердоган) контролират всичко, това означава, че „народът решава“. В действителност нещата са много прости: почти всички външнополитически решения на Турция са краткосрочни и се осланят на едноличната дипломация на Ердоган, която непрекъснато се променя. Защо това е проблем? Най-вече, защото голямата „политика на балансите“, която се опитва да прокарва турският президент, се люшка между САЩ и Русия. Би могло да се твърди дори, че външната политика на Ердоган е своеобразна "антиполитика". Така, можем да видим, как турският президент доволно позира редом до Тръмп, докато в същото време се договаря с Русия за доставката на ракетни комплекси С-400 и говори за окончателно прекъсване на връзките на Турция със Запада. Можем да видим също, как след като квалифицира лидерите на ЕС като "нацистки остатъци", Ердоган периодично търси тяхната помощ. Ако в крайна сметка Турция все пак реши да остане съюзник на САЩ, Ердоган задължително следва да промени поведението си или ще загуби своя пост. Ако пък реши да се ориентира към Русия, той няма да бъде застрашен от подобна опасност, но пак ще трябва в много отношения да се промени.
САЩ - новият "външен враг по сметка" на режима в Анкара
По своите мащаби сегашната криза в отношенията на двамата съюзници от НАТО - Турция и САЩ, е безпрецедентна в историята. Както посочва в тази връзка проф. Мехмет Ефе Чаман, по стечение на обстоятелствата политическото движение на Ердоган вече не определя САЩ, като съюзническа и приятелска страна. След опита за преврат на 15 юли 2016 управляващите в Анкара и почти всички медии в страната в един глас обвиниха САЩ, че стоят зад действията на военните и постепенно наложиха тази теза на турското общество. Първоначално Ердоган директно обвиняваше за случилото се отиващия си американски президен Барак Обама, като не криеше надеждата си, че с идването на власт на Доналд Тръмп двустранните отношения ще се подобрят, което обаче не се случи. Макар да се смята, че Тръмп представлява „реалистите“ в американската политика, пренебрегването на върховенството на закона и липсата на минимална дипломация от турска страна, не позволиха на американския държавен глава да си затвори очите за случващото се там.
Сирийската тема в турско-американските отношения
Водещата тема, която поставя началото на дълбокия срив във взаимоотношенията между Турция и САЩ, е Сирия. Сирийската политика на Ердоган се основава на идеята за смяната на управлението на президента-алауит Башар Асад със сунитски режим. С началото на т.нар. "Арабска пролет" Ердоган води политика на верска основа, вследствие на което Турция загуби значителлна част от доверието на страните от региона, както и авторитета си сред тях, натрупани през последните години. Нито "политиката на нулеви проблеми", нито „стратегическата дълбочина“ на Ахмед Давутоглу, нито икономическите интереси и сигурността бяха в състояние да променят политиката на верска основа, която Ердоган следва в региона. Очевидно САЩ са изключително разтревожени от този курс на турския президент. Ердоган и тесният му кръг от съветници изглеждат обсебени от лишената от политическо съдържание теза за "единната мюсюлманска умма (общност)" и халифата, в който турският президент ще играе ролята на покровител и лидер на мюсюлманския свят. Както известно, следвайки именно тази политика, турските власти стимулираха активността на опозиционните сунитски групировки в Сирия, оказвайки им военна, финансова и логистична подкрепа.
Значителна част от въпросните опозиционни групи бяха радикалните и джихадистки милиции, като Ал-Нусра, смятана за филиал на Ал Кайда. Въпреки всички предупреждения на САЩ (а и на Русия), Ердоган подкрепи тези опозиционни групи. Дори и след появата на Ислямска държава (ИД), турският лидер и близкото му обкръжение продължиха да използват риторика, подкрепяща радикалните ислямисти. Бившият турски премиер Ахмед Давутоглу например, определи въпросните екстремистки групировки, като “ядосани младежи”.
На свой ред САЩ бяха наясно относно ролята на военните части на ИД, на които Ердоган се опита да заложи, като балансиращ фактор срещу доминираните от кюрдите региони в Северна Сирия. Американците разполагаха и с достатъчно сведения за петролните сделки, осъществявани от Анкара с Ислямска държава. При това положение, Турция на Ердоган вече не можеше да продължи да бъде доверен партньор на САЩ в региона. Тоест, във Вашингтон започнаха да гледат по друг начин на нея.
Както е известно, в региона САЩ продължават да подкрепят т.нар. Сирийски демократични сили, чиито гръбнак са кюрдските Сили за защита на народа (СЗН) и които контролират населените предимно с кюрди зони в Северна Сирия. В същото време управляващите в Анкара продължават да подклаждат антиамериканските настроения в страната. Вследствие на всичко това обаче, наред с тези настроения, сред някои части на турското общество се породиха и определени симпатии към терористичната ИД и радикалните салафитски и уахабитски движения. Така, наред с антиамериканизма, сред избирателите на управляващата ПСР бързо започна да се разпространява радикализмът и убеждението, че политиката следва да се основава на религиозната вяра, както и, че е допустимо използването на насилие срещу политическите противници, особено когато те самите биват обвинявани в тероризъм.
Така, след мегакорупционния скандал от 17 декември 2013, Движението „Гюлен“ (известно и като Движение „Хизмет“) бе демонизирано от режима и нарочено, че се опитва да създаде „паралелна държава“. След опита за преврат на 15 юли 2016 пък, Гюлен и неговите последователи бяха обявени за терористи и държавни изменници. Тоест, движението на Гюлен бе посочено от Ердоган като най-големия вътрешен враг на Турция (при това, свързан с нарочените за "външен враг по сметка" САЩ). Повечето от тези обвинения и твърдения обаче не бяха приети от света. В тази връзка ще напомня, че още докато течеше опита за преврат, управляващите в Турция набедиха гюленисткото движение за негов вдъхновител, намеквайки, че зад опита за преврат стоят САЩ заедно с Германия. Използвайки факта, че самият Гюлен живее от 1999 в САЩ, режимът в Анкара побърза да обвини Вашингтон, че подкрепя превратаджиите. В същото време, в самите САЩ, както и сред повечето им западни съюзници се наложи схващането, че проблемът е свързан по-скоро с концентрирането на прекомерна власт в ръцете на Ердоган.
Скандилът с иранския бизнесмен с турски паспорт
Вторият ключов момент в процеса на рязко влошаване на отношенията между двете държави е арестуването на иранския бизнесмен с турски паспорт Реза Зараб в САЩ. Както е известно, той бе задържан от агенти на ФБР на 19 март 2016 на летището в Маями, Флорида по обвинение за нарушаване на ембаргото, наложено на Иран, финансови измами, пране на пари и даване на подкуп. Зараб е сред ключовите фигури в най-големия корупционен скандал в републиканската история на Турция, гръмнал на 17 декември 2013, в който бяха намесени хора от близкото обкръжение на Ердоган. След разкритията се наложи да бъдат уволнени четирима турски министри. Последва остра реакция на управляващите, които смениха разследващите прокурори. Тогава Зараб прекара 72 дни в турски затвор по обвинение за корупция и финансови злоупотреби, но в крайна сметка бе освободен заедно с другите обвиняеми (синове на министри, видни бизнесмени и шеф на държавна банка). Той бе освободен от наказателна отговорност в Турция, като всички обвиняеми си получиха обратно парите, намерени в домовете им по време на полицейската акция, заедно с лихвите за месеците, прекарани в затвора.
Самият Ердоган свърза корупционния скандал с Фетхуллах Гюлен и неговите симпатизанти, които според него са се опитали чрез това дело да осъществят „цивилен преврат“ и да го свалят от власт. В крайна сметка разследването бе прекратено, а скандалът потулен. Именно оттогава впрочем, датират и откритите репресии срещу т.нар. "гюленисти".
Сега обаче, потуленият от режима на Ердоган корупционен скандал започва да се разраства, превръщайки се от локален турски проблем в международен и влизайки в американски съд.
Почти година и половина след ареста на Зараб, американските власти издадоха заповед за задържането на бившия министър на икономиката в кабинета на Ердоган Зафер Чаглаян. Както е известно, още по време на корупционния скандал в Турция той беше обвинен, че е получил крупни подкупи от Зараб. Що се отнася до последния, от обвиняем той се превърна в свидетел по мегаделото за нарушаването на ембаргото срещу Иран, признавайки, че е подкупил Зафер Чаглаян с 50 милиона долара.
Случващото се няма как да не тревожи Ердоган и кръга около него, тъй като става ясно, че САЩ вече знаят много неща за скандала и очевидно се съмняват, че неколцината министри от турския кабинет са могли да действат независимо от министър-председателя, опитвайки се да преодолеят наложеното на Иран ембарго.
Русия – съюзник или партньор по неволя?
Привидното сближаване на Ердоган с Русия на Путин е друга "точка на пречупване" в отношенията между Турция и САЩ. Във Вашингтон се опасяват, че външната политика и политиката за сигурност на Турция се доближават опасно до орбитата на Русия, която самият Ердоган изглежда смята за „по-малкото зло“, поне за момента.
Между другото, за тази преориентация спомогна и мегакорупционния скандал от 17 декември 2013. По онова време демократичните реформи и процесът на присъединяване към ЕС вече ограничаваха властовите амбиции на Ердоган. В резултат станахме свидетели на неговата реакция след протестите в истанбулския парк „Гези“ и мегакорупционния скандал от 17 декември 2013. Той ги определи, като „цивилен преврат“ срещу законно избраното турско правителство. Последва сближаване с военните, които по онова време бяха подсъдими по делото «Ергенекон» за организиране на военен преврат, тяхното освобождаване от затвора и повторното им назначаване на служба, под предлог, че Ердоган е бил подведен за техните действия. Съдените по това дело висши военни, които отново заеха важни постове в турските въоръжени сили, се смятат за антинатовски и антиамерикански настроени и за привърженици на по-тясното партньорство с Русия, Китай и Иран. Вследствие на този ход на Ердоган, настъпиха важни промени във вътрешнополитически и външнополитически план.
Демократичните реформи и целият процес на присъединяване към ЕС се превърнаха в спънка за осъществяване курса на правителството, САЩ бяха нарочени за "новия враг по сметка", а Русия – за новият партньор на Анкара. Последва решението на Ердоган страната му да закупи руската противовъздушна ракетна система С-400 "Триумф", във връзка с което се появиха се информации, че това поражда сериозни опасения в НАТО, както и че САЩ могат наложат санкции на Турция.
Във Вашингтон са наясно с всички тези промени и смятат, че проблемът има структурен характер. Те си дават сметка и, че ако този проблем не бъде решен Турция може да се смята за изгубена. Всички тези процеси играят важна роля за развитието на двустранните отношения между съюзниците от НАТО.
Визовата криза
Както е известно, след опита за преврат в Турция, в страната бяха задържани десетки американски граждани, които повече от година са в турски затвори. Ердоган нееднократно заявяваше на американските си партньори, че докато САЩ не предадат Гюлен (всъщност, това е официалната версия за пред медиите, докато в действителност Ердоган настоява най-вече Реза Зараб да бъде освободен и върнат в Турция, за да може да гарантира собственото си бъдеще) Турция няма да освободи американските граждани. Което показва, че те не са в турските затвори, защото са нарушили местните закони, а се използват като политически заложници от режима. Във Вашингтон си дават сметка, че лицето на „върховенството на закона“ в Турция е Ердоган и той лично решава съдбата на всеки. Тоест, сред американските политици все повече се налага схващането, че проблемите в двустранните отношения опират най-вече до самия турски лидер. Визовата криза от края на миналата година показа, докъде могат да стигнат проблемите между двете страни. Както е известно, Турция и САЩ реципрочно ограничиха визовите услуги през октомври, след като служителят в американското консулство в Истанбул Метин Топуз беше задържан от турските власти по обвинение, че е гюленист.
Има ли светлина в тунела?
В момента пред Ердоган има две възможни решения. Първото не изглежда приемливо за него. То е свързано с нормализиране на ситуацията в Турция, като се спазва върховенството на закона, човешките права, конституцията и демократичните принципи. Както посочва осъденият на три доживотни присъди доайен на турската журналистика Ахмет Алтан, това вече е невъзможно да се случи, т.е. този критичен праг отдавна е прекрачен. Ако тръгне по този път Ердоган го очакват десетки съдебни дела – от корупция до национално предателство, предоставяне на оръжие на радикални въоръжени групи, систематични изтезания и неспазване на човешките права, международни военни престъпления и други.
Така за турския лидер остава вторият вариант – да направи всичко, за да остане на власт до края на живота си (президентска република от „турски тип“) и да "затвори" Турция, установявайки откровено авторитарен режим. За да запази властта си обаче, той ще трябва да оформи окончателно образа на външния враг в лицето на САЩ, НАТО и Запада, като цяло. Последните ще продължат да критикуват режима, че не спазва демократичните ценности, докато Ердоган ще ги обвинява, че съзнателно спъват просперитета и икономическото развитие на страната. Във вътрешнополитически план, режимът се нуждае от образа на вътрешния враг, в лицето на Гюлен, кюрдите, либералите, правозащитните организации и други, които се явяват опозиция и ще биват обвинявани, че са слуги на САЩ и Запада и техни "маши", опитващи се да свалят от власт пряко избрания от народа турски президент, който води страната към величие и прогрес.
Бъдещото развитие на отношенията в триъгълника НАТО-Турция-САЩ
Недоверието между двете ключови натовски държави продължава да се увеличава, проблемите се трупат, а разривът се задълбочава. По време на посещението си в Турция през юли 2017 вече бившият американски държавен секретар Рекс Тилърсън обяви, че двете държави са загубили взаимното си доверие и сега трябва да се работи много това да се поправи. В тази връзка той припомни, че доверието е в основата на добрите двустранни отношения.
През цялата минала 2017, а и в началото на 2018, турските управляващи водят политика на нагнетяване на напрежението в отношенията със САЩ. Горещите картофи тук са няколко – предаването на Гюлен от американските власти, процесът Зараб, военната подкрепа на САЩ за кюрдските Сили за защита на народа (СЗН), които се смятат от Анкара за филиал на терористичната Кюрдска работническа партия (КРП). Намерението на Ердоган да купи противовъздушна ракетна система С-400 от Русия допълнително ерозира отношенията между двете натовски държави, а като капак на всичко идва решението на Доналд Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел, като решението за преместване на американското посолство в града, доведе до сериозни протести в Турция.
В началото на декември 2017 съветникът на Тръмп по въпросите на националната сигурност генерал Хърбърт Макмастър обвини Турция и Катар, че са се превърнали в новите спонсори на радикалните идеологии.
Процесът Зараб се превърна в сериозно главоболие за турските управляващи, защото иранецът призна всички обвинения и прие да сътрудничи на американските власти в хода на процеса. От обвиняем, той се превърна в свидетел и разкри имената на заподозрените министри от кабинета на Ердоган. Тоест, този процес съвсем пряко касае турските управляващи и самата Турция.
Показателно е, че в обявената през декември 2017 Стратегия за национална сигурност на САЩ липсва препратка за някакво сътрудничество с Турция. Двустранните взаимоотношения между Анкара и Вашингтон ежедневно биват поставяни на изпитание от нови кризи. Всъщност, цялата минала 2017 бе година на кризите. Арестуването на служители на американското консулство в Истанбул, взаимното преустановяване на издаване на визи, както и съдебният процес срещу иранския бизнесмен с турски паспорт Реза Зараб бяха сред пиковите моменти в това отношение.
Според анализатора на „Джумхуриет“ Кадри Гюрсел, 2018 се очертава като „черна година“ във взаимоотношенията между двете държави. Очаква се решение на процеса Зараб (където основен подсъдим е и заместник-директорът на държавната „Халкбанк“ Хакан Атила), а Анкара отвръща с обвинение за „политически и скалъпен процес“ срещу Ердоган. Това може да обтегне още повече двустранните отношения. Наказанието, което вероятно ще получи Хакан Атила от американския съд, както и глобата, която ще се наложи да плати Турция за нарушаване на ембаргото, със сигурност ще се изтълкува от властите в Анкара и турските медии като пореден опит да се свали Ердоган от власт. Това ще доведе до ново надигане на антиамериканизма и антизападните настроения, което ще консолидира избирателите на управляващите в Турция в годината на местни избори и на прага на решаващите през 2019 година парламентарни и президентски избори. Тоест, турско-американските отношения още повече ще се обтегнат. Но това не е всичко. Темата за Гюлен например, се смята за изключително благодатна от турските управляващи, които я използват за своите политически цели. Според Джошуа Ландис, директор на Центъра за изследване на Близкия Изток в Университета на Оклахома, САЩ вече не възприемат Турция като надежден партньор и за тях тази страница е затворена. Той смята, че американските власти са готови за още по-радикални стъпки от страна турските власти и очакват от Ердоган да започне да провежда откровено антиамериканска политика. Повечето експерти във Вашингтон прогнозират засилване на ислямизма и увеличаване на авторитаризма в Турция и не хранят особени надежди, че САЩ имат сили да обърнат този процес.
*Авторът е зам.-главен редактор на obzornews.bg
