Десет години след като се самопровъзгласи за независимо, Косово вече е признато от 106 членове на ООН, 23 държави от ЕС (без Гърция, Кипър, Испания, Словакия и Румъния) и от повечето си съседи в региона (без Сърбия и Босна и Херцеговина - заради позицията на Република Сръбска).
За укрепването на международните позиции на Косово помогна и решението на Международния съд на ООН от 22 юли 2010 за признаване независимостта на републиката. Както е известно, използвайки крайно двусмислени казуси, съдът се произнесе, че декларацията за независимост на областта не нарушава международното право. Допълнително признание от страна на Брюксел стана Споразумението за стабилизация и асоциация между ЕС и Косово (подписано през 2015 и влязло в сила през април 2016). Въпреки това, на самообявилата се република още дълго ще се налага да доказва състоятелността си като държава.
И в момента Косово продължава да се сблъсква с предишните си структурни проблеми, които не се дължаха на липсата на независимост, а бяха свързани най-вече с нивото на социално-икономическото и социокултурно развитие на областа. Архаичната икономика, генерира изключително висока безработица (особено сред младите косовари) и създава благоприятна среда за социално-политически радикализъм, престъпност с международни мащаби и възход на ислямисткия екстремизъм. Не по-малко усилия ще са необходими за да може Косово да се избави от имиджа си на общоевропейски мафиотски "хъб" за транзит на наркотици, хора и контрабандни стоки. Началото на работата на Специалния трибунал за разследване престъпленията на АОК още повече ще влоши имиджа му. В същото време, макар че Сърбия, разчитайки на подкрепата на Русия и Китай, засега категорично отказва да признае независимостта на Косово и де юре, налице са някои факти, пораждащи известно съмнение относно твърдостта и дългосрочния характер на тази позиция.
Косово и Сърбия
Истината е, че Сърбия, която в момента се управлява от Сръбската прогресивна партия на Александър Вучич и Социалистическата партия на Ивица Дачич, смятани за националистически и силно проруски настроени, де факто вече призна Косово със споразумението от 2013 относно принципите за нормализация на отношенията с Прищина. С него тя, предаде под контрола на косовските власти населеното предимно със сърби Северно Косово, само и само да може да стартира преговорите за членство в ЕС. Срещу това Белград получи единствено обещанието на косоварите за създаването на по-скоро "декоративния” Съюз на сръбските общини, което между другото още не е изпълнено.
Впрочем, Сърбия направи не по-малки отстъпки и на Брюксел по други аспекти на своята балканска политика. В този смисъл, "вътрешносръбският диалог" по косовския въпрос, иницииран от президента Вучич, и подготвяните промени в конституцията (според която в момента Косово все още е част от Сърбия) целят да отстранят последните юридически пречки пред признаването на независимостта на бившата сръбска автономна област. Доколкото членството в ЕС се смята за въшнополитически приоритет на Белград (като по този въпрос са единодушни и управляващите, и повечето опозиционни партии) подобен изход изглежда логичен. Както е известно, задължително условие на Брюксел за приемането на Сърбия е подписването на "юридически задължаващ договор за пълна и всеобхватна нормализация на отношенията" между Белград и Прищина. За да стимулират Вучич и да го накарат да побърза, "еврократите" наскоро му обещаха, че страната може да влезе в ЕС през 2025, ако до 2019 приключи предприсъединителните преговори и нормализира отношенията си с Косово. Предстои да видим, дали сръбските власти притежават достатъчно воля и дипломатически умения за да се противопоставят на откровения натиск на Брюксел и Вашингтон.
Международните последици
Признаването на независимостта на Косово от значителен брой държави членки на ООН, което е очевидно нарушение на резолюция №1244 на Съвета за сигурност на Световната организация, основополагашите документи на ОССЕ и принципите, декларирани от самия ЕС по отношение на новите независими държави от постсъветското и постюгославското пространства, създаде международен правен прецедент, който би могъл да се използва и в други конфликтни зони. Той даде допълнителни стимули, поводи и правни основания на привържениците на сепаратизма при подобни ситуации да апелират към примера на Косово, а на противниците му - да противодействат срещу повтарянето на косовския казус в собствените им страни. Достатъчно е да погледнем списъка на членовете на ЕС, отказали да признаят независимо Косово, за да разберем, защо те се стремят да предпазят страните си, опасявайки се не без основание от "косовския сценарий".
Както предупреждаваха мнозина, още първите разговори относно евентуалната независимост на Косово породиха изключително силен резонанс в непризнатите постсъветски квазидържави - Приднестровието, Карабах, Абхазия и Южна Осетия, както и в претендиращите за независимост европейски региони, като Каталуния или Страната на баските например. Разбира се, би било леко наивно да очакваме автоматична "реакция на доминото" във всички региони, където съществуват сепаратистки движения. Всеки конфликт има собствени причини и следствия, самостоятелна динамика на развитие и уникален баланс между ангажираните в него сили. Показателно е, че нито едно от сепаратистките движения в Западна Европа не апелира към косовския случай. За каталунските сепаратисти например, по-привлекателен изглежда примерът на Словения или Словакия, а пък испанските власти подчертават, че случаят с Каталуния няма нищо общо с Косово. Днес обаче става съвсем ясно, защо навремето Испания отказа за признае независимостта на бившата сръбска автономна област и се придържа към тази позиция и в момента.
Косовския случай би могъл да се разглежда като по-близък пример и прецедент за Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина, както и за привържениците на "Велика Албания" в Македония. Както е известно, президентът на Република Сръбска Милорад Додик периодично заплашва Вашингтон и Брюксел, че може да организира референдум за излизането и от състава на Босна и Херцеговина, посочвайки като основание именно косовския случай. Парламентът на Република Сръбска на два пъти заплаши да направи това през 2008, във връзка с провъзгласяване независимостта на Косово. Тези заплахи обаче не се реализираха на практика, като причините за това са очевидни. Отделянето на Република Сръбска е невъзможно и безмислено без активната подкрепа на Белград. Тя обаче трудно може да бъде получена, ако Сърбия действително смята, че на всяка цена трябва да стане член на ЕС. Затова ползата от подобна реторика обикновено се ограничава с повишаване на рейтинга на управляващите в Баня Лука, както беше в навечерието на провелите се през октомври 2016 местни избори в Република Сръбска. Те за пореден път потвърдиха ефективността на тактиката на Додик и неговата партия Съюз на независимите социалдемократи (СНСД), която увеличи с 1/3 броя на контролираните от нея общини. Тоест, няма никакви причини тя да не бъде използвана и на предстоящите през октомври 2018 парламентарни избори в Босна и Херцеговена. Очевидно, това е и най-силният инструмент в борбата против опитите за ограничаване правата на Република Сръбска и постоянните опити за "централизация" на Босна и Херцеговина. Впрочем, самият Додик също спомена, че организирането на референдум за отделяне на Република Сръбска засега не стои на дневен ред.
На свой ред, проточилата се цяла година вътрешнополитическа криза в Македония, на пръв поглед, създаваше отлични условия за реализация на националистическата идея за "Велика Албания". Албанските лидери както в самата Албания, така и в Македония, предпочетоха обаче да не се поддават на изкушението да се възползват от това, задоволявайки се на този етап с укрепването на институционалните и политически позиции на албанската общност на македонската политическа сцена.
Както е известно, след предсрочните парламентарни избори през декември 2016, албанският премиер Еди Рама покани в Тирана водачите на албанските формации в Македония от чиито позиции зависеше, коя от съперничещите си македонски партии ще поеме властта. Обединявайки ги около т.нар. "Тиранска платформа", Рама изигра ключова роля при определяне на победителя в проточилата се политическа криза в западната ни съседка. Впрочем, при това той се ръководеше не само от стратегически, но и от чисто тактически и дори тясно партийни съображение. Самата Албания беше в навечерието на президентски и парламентарни избори. Основният съперник на управляващите социалисти - Демократическата партия, бойкотираше парламента от февруари 2017, заплашвайки, че няма да участва в следващите избори (между другото, заплахата беше реализирана на практика по време на президентските избори). В тези условия Еди Рама спешно се нуждаше от подобряване на имиджа си, поемайки печелившата роля на "лидер на всички албанци". Тогава, само директната намеса на САЩ принуди двете основни партии в Албания да постигнат споразумение относно провеждането на парламентарните избори. Както можеше да се очаква, след като победи в тях и очаквайки началото на приговорите за присъединяването на страната към ЕС, Еди Рама леко смекчи паналбанската си реторика.
Вътрешнополитическата ситуация в Косово
В началото на 2017 принудителното съжителство, в рамките на коалиционното правителство в Прищина, на Демократическата партия на президента Хашим Тачи и основния и съперник - Демократичната лига, начело с премиера Иса Мустафа, все повече нервираше Тачи. Паралелно с това нарастваше и натискът от страна на радикално-националистическата опозиция. Не се очертаваха и някакви сериозни "пробиви" по европейското направление (за разлика от съседите си, Косово засега няма нито статут на кандидат за членство в ЕС, нито безвизов режим). Брюксел настояваше Прищина да изпълни поетите от нея, но крайно непопулярни сред косоварите ангажименти да ратифицира вече подписания договор за демаркиране на границата с Черна гора, да създаде Съюз на сръбските общини, както и да възобнови диалога с Белград, прекратен по вина на Косово. Впрочем, бившият лидер на АОК не криеше раздразнението си и във връзка с очакваното начало на работата на Специалния трибунал. В резултат от това, той сметна, че е настъпило най-подходящото време да отнеме от опозицията "монопола" и върху патриотизма и да напомни на всички, кой точно дърпа конците в Косово. За целта му се наложи да осъществи сложен политически пирует: така при гласуването през май 2017 на внесения от опозицията вот на недоверие на правителството, влизащата в него Демократическа партия реши да го подкрепи. Естествено, кабинетът на Мустафа подаде оставка и бяха насрочени извънредни парламентарни избори. Основният проблем на Тачи беше да създаде такава нова конфигурация на властта в Прищина, която да гарантира имунитет на бившите бойци от АОК, участвали в сраженията на територията на бивша Югославия. Затова на изборите неговата Демократическа партия влезе в т.нар. "коалиция на пистолетите" с Алианса за независимо Косово на одиозния Рамуш Харадинаи, издигайки кандидатурата му за премиер. Както е известно, този бивш командир от АОК, който се обвинява от Белград във военни престъпления, но беше двукратно оправдан от Съда в Хага "по липса на достатъчно доказателства" (след като повечето свидетели или се отказаха от предварителните си показания, или пък умряха при неясни обстоятелства) и, който вече беше премиер през 2004-2005, е известен като краен националист и привърженик на идеята за "Велика Албания".
Проведените на 11 юни 2017 предсрочни парламентарни избори демонстрираха слабото доверение на населението към управляващия политически елит, както и нарастващата популярност на крайния албански национализъм. Както е известно, "коалицията на пистолетите" спечели 39 депутатски места (от общо 120). На второ място, за първи път излезе традиционно опозиционната радикално-националистическа партия "Самоопределение" (създадена и ръководена до 2015 от Албин Курти, който отново застана начело на партията в началото на 2018). Доминиращата в предишния кабинет Демократична лига спечели 29 места, а формираната от подкрепяни от Белград кандидати "Сръбска листа" спечели 9 (от общо 10 за сръбската обшност) депутатски места, гарантирайки си ролята на значим балансьор в косовската политика. И, докато младият лидер на "Самоопределение" (ръководил партията от 2015 до началото на 2018) Висар Имери вече се готвеше да стане премиер, разчитайки на подкрепата на Демократическата лига, Харадинаи успя да привлече от противоположната част на политическия спектър Алианса за ново Косово на милиардера Беджет Пацоли, обещавайки му поста външен министър. Между другото, с благословията на Белград, "Сръбската листа" (както и другите национални малцинства) също подкрепи "коалицията на пистолетите" като нейни представители дори влязоха в правителството на Харадинаи, макар че само няколко седмици преди това Сърбия настояваше той да и бъде предаден като военен престъпник.
В крайна сметка, беше формирано крехко коалиционно мнозинство от 61 депутати и правителство, което буквално всеки момент може да бъде свалено от който и да било участник в него. Междувременно, в резултат от енергичните внушения на Вашингтон и Брюксел (първоначално САЩ и Великобритания дори отказаха да издадат входни визи на новия косовски премиер), Рамуш Харадинаи започна постепенно да се отказва от прибързаните си предизборни декларации, а в края на март 2018 дори дръзна да се опъне на турския лидер Ердоган.
Отношенията по оста Прищина-Тирана
Както е известно, през януари 2014 Косово и Албания подписаха споразумение за сътрудничество и стратегическо партньорство. Оттогава насам двете правителства редовно провеждат съвместни заседания (през 2014, 2015 и на два пъти през 2017). Беше лансирана дори идеята за обединяване на посолствата им в някои държави, с "цел да се икономисат средства". Албания дава възможност на косоварите и албанските граждани от Южна Сърбия да работят на нейна територия, без да са им необходими каквито и да било разрешения. През април 2017 албанските лидери съвместно (при това не за първи път) се опитаха открито да шантажират Брюксел и Вашингтон - така Хашим Тачи и албанският премиер Еди Рама, към които се присъедини водачът на албанците в Южна Сърбия Йонуз Муслиу (кмет на Буяновац), едновременно изразиха общата си позиция, че "ако перспективата за интеграция на Западните Балкани в ЕС продължава да избледнява", не може да се изключва обединяването на Албания и Косово, както впрочем и на всички албанци в една държава. В тази връзка Еди Рама поясни, че Тирана предпочита членството в ЕС пред създаването на "Велика Албания", но и той, подобно на други лидери от Западните Балкани, постоянно се връща към тезата, че забавянето на приемането на региона в ЕС ще доведе до дестабилизирането му. Впрочем, макар че идеята за обединяването на всички албанци се използва активно от политиците в Косово, Албания и Македония в предизборните им кампании, както и с цел оказване на натиск върху техните западни покровители, те едва ли биха се осмелили да я реализират на практика, без разрешението на САЩ и ЕС. Само че във Вашингтон и Брюксел, поне засега, със сигурност няма да одобрят подобни действия, опасявайки се, че при подобно развитие разпадането на Босна и Херцеговина ще стане неизбежно.
Косово и Брюксел
Опитвайки да възстанови своя поразклатен авторитет в региона, Брюксел реши да промени стратегията си, обявявайки за един от приоритетите в нея разширяването на Съюза за сметка на Западните Балкани през 2020-2025. Като основни кандидати за членство се споменават Сърбия и Черна Гора. Разбира се, останалите претенденти, които изключително ревниво следят ходовете на съперниците си, ще се опитат да променят това. Стимулирането на тази конкуренция цели да гарантира по-голямата им лоялност към Брюксел, което пък би позволило на "еврократите" да "управляват по-ефективно региона", твърдейки че укрепват неговата стабилност. Във всеки случай, местните лидери вече са наясно, че заплахата за дестабилизация на Западните Балкани е най-силното средства за въздействие върху Брюксел. Именно това е и една от причините Косово да продължи и занапред да се разглежда като най-слабото звено на системата на регионалната стабилност. Междувременно, сроковете и темповете на евроинтеграцията ще бъдат предмет на дискусии не само между Брюксел и кандидатите за членство от Западните Балкани, но и между старите и новите членове на ЕС. Логично е да очакваме и продължаването на повече или по-малко скритата политическа конфронтация, в хода на която претендентите ще се опитват да докажат колко е важно да бъде ускорено приемането им в Съюза, включително периодично демонстрирайки откровено "неевропейско" поведение, което важи най-вече за албанските политици в Косово и Албания. Всичко това обаче, не променя привързаността на регионалните елити към курса на интеграция в ЕС, който пък потвърди намерението да ги включи в собствената си сфера на влияние в своята нова Стратегия за Западните Балкани.
На свой ред, САЩ също нямат никакво намерение да се изтеглят от региона, където е разположена най-голямата им военна база в чужбина, тъкмо напротив. Истината е, че Косово вероятно ще трябва да измине дълъг и сложен път, преди да стане полноправен член на ЕС, като в това отношение въобще не може да се говори за някакви ясни срокове. По-възможно е обаче, сравнително скоро да стане член на ООН. Разбира се, това няма да реши проблемите му, тъй като в света и сега има достатъчно държави членки на Световната организация, чиято състоятелност изглежда проблематична.
Новите конфронтационни моменти по оста Белград-Прищина
Без оглед на това, как точно ще приключи разследването на убийството на един от лидерите на косовските сърби Оливер Иванович, косовската проблематика се характеризира от множество системни фактори. Някои от тях са традиционни, т.е. добре познати. Други пък се появиха през последните две-три години и могат да изиграят определена роля както през 2018, така и в средносрочна перспектива.
Промяната на ситуацията в сръбския анклав в Косово започна с утвърждаването на партията "Сръбска листа", ръководена от Горан Ракич, като основен представител на сръбските интереси в самопровъзгласилата се държава. Както е известно, през 2007 сърбите на практика бойкотираха парламентарните избори в Косово. На изборите през 2010 пък, няколкото разединени сръбски партии получиха обшо 25 хиляди гласа и трима депутати в Парламента в Прищина. През 2014, с благословията на Александър Вучич, "Сръбска листа" участва в изборите, като получи 38 хиляди гласа (9 депутати) и за първи път влезе в правителството. На изборите през юни 2017 партията беше подкрепена от 44,5 хиляди души, което отново и осигури 9 депутати и три министерски кресла (вицепремиер, министър по въпросите но общините и министър на местното самоуправление). На практика, тези избори укрепиха интеграцията на местните сърби в политическата система на косовската (квази)държава, което беше резултат от подписаното през август 2013 Брюкселско споразумение.
Определено постижение на Белград в хода на този процес беше, че съумя да консолидира фрагментираните политически сили на косовските сърби, които поотделно можеха да претендират само за 1-2 депутатски места, или обшо за 9-10 места (от всичко 120 депутати), благодарение на което да разграничи сърбите от общия фон на миноритарните етнически групи. При определени обстоятелства, "Сръбската листа" може да обедини около себи си и останалите етнически общности (които също имат общо десет места в парламента). Освен това, партията вече влияе и върху формирането на правителството в Прищина, заради силната фрагментация на местния парламент. Както е известно, сегашната управляваща коалиция представлява конгломерат от 8 партии, в чиито център се намират четири значими политически фигури: президентът Хашим Тачи, премиерът Рамуш Харадинаи, вицепремиерът Фатмир Лимай и вицепремиерът и външен министър Беджет Пацоли, които при това периодично влизат в конфликт помежду си.
Несъмнено, Белград има основание да смята, че през последните четири години се е сдобил с определено влияние, а позициите му в Косово са укрепнали. Истината обаче е, че това би имало някакво значение най-вече, ако Сърбия възприеме логиката на Брюксел и започне да разглежда Прищина като обект, намиращ се извън нейната юрисдикция. Според пакета от споразумения от 1 септември 2015 (в рамките на Берлинския процес), Косово се сдоби със собствен телефонен код и право самостоятелно да избира доставчика си на комуникационни услуги. И макар че сръбските компании запазват позициите си в Северно Косово, нарастващият брой формални разграничения неминуемо ще постави някой ден въпроса за тяхната дипломатическа легализация. С това е наясно и сръбският президент Вучич, който през миналата 2017 неколкократно отправи призив към сънародниците си за започване на "решаващ и откровен" диалог за бъдещето на Косово.
В същото време, Белград се опитва да комбинира реалните си действия в преговорите с Прищина и Брюксел с гръмка реторика и разчитащи на положителен отклик сред обикновените сърби акции, като например изпратения през януари 2017 в Косово влак, украсен със сръбските национални символи. Тогава някои коментатори, включително и у нас, в България, твърдяха, че е напълно възможно това да провокира сблъсъци между сърбите и въоръжените сили на Косово. На практика обаче, именно през 2017 (на 1 септември) премиерите Вучич и Тачи подписаха договор за съдебната система, с който правното пространство на Северно Косово на практика премина под юрисдикцията на Прищина. В същото време, очакванията бяха, че през пролетта на 2018 ще бъде подписано споразумение за нормализиране на отношенията между Белград и Косово (въпреки силната съпротива в самата Сърбия, сред примерите за което беше изявлението на митрополит Амфилохий - един от подписалите Обръщението против евентуалното признаване на независимо Косово), т.е. че на дневен ред вече е промяна на сръбската конституция, от която да отпадне постановката, че областта е интегрална част от Сърбия
След убийството на Оливер Иванович обаче, и особено след задържането на шефа на правителствената канцелария за Косово и Метохия Марко Джурич, което стана в края на март в Косовска Митровица (където той трябваше да участва на кръгла маса относно пътищата за постигане на компромис по косовския въпрос с албанската страна) , последвано и от нападение на косовската полиции и въоръжени албанци срещу протестиращи по този повод сърби, настроенията както в Сърбия, така и сред сръбската общност в Косово се промениха радикално. Сърбите се сплотиха, а първата официална реакция на Белград на убийството на Иванович, беше оттеглянето на сръбската делегация от преговорите в Брюксел. В момента сърбите имат всички основания отново да повдигнат темата за системните репресии срещу тяхната общност в Косово, освен това могат да мобилизират обществеността и да си извоюват сериозни отстъпки в хода на преговорите или пък дори да замразят целия преговорен процес.
В тази връзка ще напомня, че в началото на април 2018 сръбският премиер Ана Бърнабич заяви, че е "политически абсурд" Косово да присъства на срещата на върха ЕС-Западни Балкани, насрочена за 17 май в София. Тя подчерта, че решението на Белград да участва в срещата ще зависи от действията на Прищина по формиране на Съюз на сръбските общини в Косово. На свой ред, външният министър Ивица Дачич подчерта:"това, че Испания, Румъния и Кипър са близо до решение да не присъстват на основната дискусията на срещата на върха ЕС-Западни Балкани в София, е голяма подкрепа за нас, тъй като показва, че Съюзът не може да стигне до единна позиция и не може да иска от нас да признаем Косово, нещо което Сърбия не иска и никога няма да го иска".
Евентуален сръбски демарш би поставил в доста неудобно положение ЕС, тъй като именно той се е ангажирал най-активно с усилията за поддържане на диалога между Белград и Прищина. В тази връзка, беше логично, че Съюзът открито осъди "терористичното нападение" срещу Иванович и призова страните да обединят усилията си при неговото разследване. Тук е мястото да отбележа, че наред с постоянния натиск върху Сърбия, целящ да я принуди към понататъшни отстъпки по косовския въпрос, ЕС е изправен и пред необходимостта да реши други не по-малко важни проблеми.
Характерът на режима в Прищина
Един от тях е свързан с характера на косовския режим, който силно се разминава с представите за истинската демокрация. Според редица западни анализатори, още от самото начало на присъствието си в областта международната мисия е допуснала много сериозна слабост, оказвайки се неспособна да разоръжи бойците от т.нар. Армия за освобождение на Косово (АОК) и да осъществи съдебно преследване на нейните командири, в резултат от което на практика е станала зависима от режима на Хашим Тачи.
Идеалният вариант за Брюксел би било разрушаването на клановата структура, оттеглянето на лидерите, свързани с АОК и отслабване на радикалната опозиция. На дневен ред е и създаването на редовни въоръжени сили, което би трябвало да извади от "сенчестата зона" сегашните военни формирования и да ги приведе в съответствие със стандартите на НАТО. Разбира се, подобни промени са възможно само, ако брюкселските "еврократи" демонстрират достатъчна смелост и политическа воля, както и при отсъствието на принципни разминавания със САЩ и Турция, които преследват собствени интереси в бившата сръбска провинция и поддържат тесни контакти с косовския "елит". В подобен случай, Съюзът би могъл да заложи на немногобройните умерени политически сили, представляващи предимно градските интелектуалци, от типа на Демократическата лига на Косово на експремиера Иса Мустафа и партията "Алтернатива" на Мимоза Кусари Лила, а донякъде и на Алианса за ново Косово на милиардера Беджет Пацоли.
Вероятно в Брюксел негласно се обсъжда възможността за осъществяването на подобни трансформации, ако ЕС наистина иска да укрепи позициите си на Балканите. Доказателство за това е и създаването в началото на 2017 на т.нар. Специализирани съдебни състави и Специализирана прокуратура за Косово със седалище в Хага, чиято задача е разглеждане на дела за престъпления, извършени от АОК и чиито първи председател стана българският юрист проф. Екатерина Трендафилова. Впрочем, заслужава внимание, че в самото Косово тези действия не пораждат очакваното тотално противопоставяне, тъй като определени кръгове "модерно мислещи" косовски албанци дори ги приветстват. Разбира се, създаването на нов международен трибунал е в разрез с интересите на Тачи и Харадинай, което пък ги прави заинтересовани от провала на усилията за нормализацията на отношенията със Сърбия и ги принуждава да използват всички възможни средства за това.
Ситуацията в Македония
Впрочем, да не забравяме и за развитието на ситуацията в Македония, която е тясно свързана с тази в Косово. Макар че през последните четири години, македонската криза на успя да придобие, освен политически, и етнически характер, истината е, че положението в страната продължава да поражда сериозни опасения. Както е известно, опозиционната партия ВМРО-ДПМНЕ (с 51 депутати в 120-членното "Собрание") бойкотира заседанията на парламента в Скопие от декември 2017 насам. В тези условия, контролираното от СДСМ "Собрание" прие изключително важния закон за езика, в резултат от което албанският стана втори държавен език, а примерът Заев очевидно е склонен на много сериозни отстъпки към Албания и Гърция по редица принципни въпроси на "историческата политика" (тук е мястото да напомня, че македонският президент Георге Иванов първо наложи вето на закона, а след това отказа да го подпише). Всичко това показва, че дори пълната подкрепа на ЕС и САЩ за смяната на правителството в Македония през пролетта на 2017 не се оказа гаранция срещу появата post factum на сериозни усложнения. В този смисъл, дори ако днес ситуацията бъде успокоена по някакъв начин, в бъдеще неминуемо ще възникне нов комплекс от проблеми, включително свързани с иредентистките стремежи на албанците и следваната от правителството в Тирана (с подкрепата на Прищина) стратегия за създаване на т.нар. "Велика Албания" (вътре в Евросъюза или извън него). ЕС ще трябва да реши всички тези проблеми, тъй като именно той е най-заинтересован от запазването на стабилността в региона.
Заключение
В крайна сметка, първата балканска криза за 2018 демонстрира наличието на сериозни противоречия в рамките на триъгълника Белград-Прищина-Скопие. Нормализацията на отношенията между Сърбия и Косово, както и съхраняването на стабилността в Македония, са ключова предпоставка за решаването на по-важните проблеми пред ЕС, сред които са разширяването на влиянието на Съюза, мащабната икономическа стабилизация на региона, развитието на транзитния трафик и противодействието на терористичните и хуманитарни заплахи. В същото време полето за маневриране на Брюксел е ограничено както от наличието на ясни политически задачи: задълбочаването на Берлинския процес и интегрирането на т.нар. Западни Балкани в Съюза, така и от времевите рамки, в които ще се решава тази задача. При това, натискът на ЕС върху Белград има определени граници, доколкото Сърбия и без това прави всичко, зависещо от нея, в преговорите си със Съюза.
Очевидно е също, че рано или късно на ЕС ще се наложи да се заеме с решаването на проблемите, генерирани от Прищина, което пък дава на Белград потенциални възможности да подобри позициите си. Що се отнася до развитието на ситуацията в Македония, също както и в края на ХІХ и началото на ХХ век, тя несъмнено ангажира вниманието на всичките и съседи - България, Албания, Сърбия и Гърция, както и на редица външни играчи.
Тук е мястото да посоча, че - напук на внушенията, които се опитват да правят някои анализатори, включително и у нас, в България, далеч не всички проблеми на (Западните) Балкани могат да се обяснят с "дългата ръка на Москва" или пък с конфронтацията между нея и Брюксел и Вашингтон. Просто, защото много от тези проблеми са вътрешни и за тях съществуват съвсем обективни причини. Освен това, да не забравяме, че действията на ЕС в региона ще се определят и от взаимодействието му със САЩ и Турция, които преследват тук собствените си интереси и не са особено заинтересовани от конструктивното разрешаване на хроничните балкански проблеми.
* Център за мониторинг и превенция на конфликтите
