Концепцията за „меката сила” в американската външна политика

През 1990 и 2004 Джоузеф Най  доразвива идеята за „меката сила”.[1] Предпочитам да използвам понятието „сила”, вместо „власт”, понеже в случая властта идва в резултат на прикрити действия, свързани със стремеж към нея, а не на открито заявен стремеж. Понятието се отнася към форма на политическа власт, при която желаните резултати се получават посредством доброволно участие, симпатии и привлекателност. В този аспект, „твърдата сила” се възприема като принуда и към нея се отнасят политическата, икономическата и финансовата мощ, а към меката сила – културата, политическата идеология и външната политика.

Създателят на концепцията за „меката сила” успешно съчетава научната си активност с работа на високи правителствени длъжности. Джоузеф Най е член на Борда на директорите на Съвета за международни отношения (Council on Foreign Relations - CFR), председател на американския клон на Тристранната комисия (Trilateral Commission), съпредседател на стратегическата група на Института Аспен и член на борда на Центъра за стратегически и международни изследвания (Center for Strategic and International Studies - CSIS). При президента Клинтън е помощник по националната сигурност на министъра на отбраната, възглавявал е също Националния съвет по разузнаване на САЩ и е представлявал Щатите в Комитета по въпросите на разоръжаването при ООН. Бил е също директор в Института за изследване на сигурността „Изток-Запад”. При Барак Обама Джоузеф Най е привлечен в реализацията на два нови изследователски проекта – Център за нова американска сигурност и Проект за реформа на националната сигурност на САЩ.

Ще припомня, че Институтът Аспен представлява затворен политически клуб на високопоставени политици, разработващи стратегии за световното устройство. През 2016 той беше оглавен от Уолтър Айзъксън, бивш председател и главен изпълнителен директор на CNN, а в управителния му съвет влизат принцът на Саудитска Арабия Бандар Бин Султан, бившите държавни секретари на САЩ Медлин Олбрайт и Кондолиза Райс, бившият генерален секретар на НАТО Хавиер Солана и други знакови политици и държавници.

Идеята за прилагане на „меката сила”, като начин за овладяване на властта, датира още от времето на древните китайски философи (Лао Дзъ), но нейното значение значително нарасна през втората половина на ХХ век и тя става важен фактор във външната политика на държавите. Джоузеф Най дефинира две основни направления на промяна в световната властова структура – изместване на икономическата власт от Запада към Азия и преход на политическата власт от правителствените към неправителствените организации и структури. Правотата на тези съждения се подкрепя от развитието на световните политически процеси през последните три-четири десетилетия.

Най разглежда приложението на „меката сила” като дългосрочна стратегия с поредица от етапи, осигуряващи успешното й развитие като политически процес. През първия етап следва да се гарантира пребиваването в страната, рализираща стратегията на „меката сила”, на участници в образователните програми, които се запознават с политико-икономическия модел на нейното общество. Постепенно тези участници се приобщават към културата на страната на пребиваване и нейните ценности. Връщайки се в родината си (която е субект на въздействието), те използват придобития зад граница опит и участват в процеса на взимане на решения въз основа на усвоените чужди ценностни ориентири. 

Чрез конкурсен подбор, най-перспективните представители в различните сфери на активност или научно знание в съответната държава получават грантове. След обучението, с випускниците продължават да се поддържат тесни връзки в рамките на професионални общности и различни изследователски центрове. Това позволява на държавата спонсор да поддържа влиянието си върху чуждестранните елити или да използва техния интелектуален ресурс в собствен интерес.[2]

Този подход се използва масово от САЩ и Великобритания още по време на идеологическото блоково противопоставяне, но след деветдесетте години на ХХ век той придоби особено значение. По данни за 2011, в САЩ се учат над 700 хиляди чуждестранни студенти, в Обединеното Кралство броят им надхвърля 300 хиляди, а в Австралия те са около 150 хиляди. По прогноза на Британския съвет, Асоциацията на университетите във Великобритания и австралийската компания IDP, в бъдеще броят на студентите, които няма да се обучават в родните си страни ще надхвърли 6 милиона. Към тях трябва да се добавят участниците в различни специфични програми за подготовка на граждански активисти, блогъри и т.н.

„Меката сила” използва целият възможен ресурс на културни, информационни, разузнавателни, мрежови, психологически и други въздействия. Все още обаче, най-голямо значение за оформяне на мненията и оценките на обществото имат медиите. Благодарение на тяхното въздействие, у хората се формират еднакви образи и мисли, като в крайна сметка се създава „масов разум на тълпата”, включително поява на общи емоции и сближаване позициите на непознати помежду си индивиди.[3]

Развивайки доктрината за „меката сила”, Джоузеф Най стига до извода, че в днешно време най-ефективната стратегия във външната политика изисква съчетаване на „меката” и „твърдата” сила. Тоест, прилагането само на едната в определени ситуации би било непродуктивен подход. Като пример Най използва борбата срещу ислямския екстремизъм и отношенията с традиционните представители на исляма. В първия случай е необходимо да се прилага стратегията на „твърдата сила”, а във втория са необходими ресурсите на „меката сила”. Комбинацията в приложението на двете стратегии Най определя като използване на „интелигентна (умна) сила” (smart power).

Авторството на Джоузеф Най относно термина „интелигентна сила” се оспорва от изпълнителната директорка на PEN American Center (и бивш заместник на американския посланик в ООН Ричард Холбрук по времето на президента Бил Клинтън) Сюзън Носел. Позната е с лидерската си роля в корпоративния и неправителствения сектор.

Центърът за стратегически и международни изследвания (CSIC) определя понятието „интелигентна сила” в международните отношения като „подход който налага необходимостта от силна военна намеса, но и разчита до голяма степен на сътрудничеството и партньорството с институциите на всички нива в разпространение на американското влияние и легитимиране на американските действия”.[4]

Според американския дипломат Честър Крокер, „интелигентната сила” „включва стратегическо прилагане в дипломацията на метода на убеждението, възможността за сътрудничество и употребата на сила и въздействие по начин, който е финансово ефикасен и има политическо и социално легитимиране”. Това е едновременно прилагане на военна сила и дипломатичен подход. Крокер е бил помощник държавен секретар по въпросите, свързани с Африка в администрацията на президента Роналд Рейгън. Смята се за архитект на американската външна политика по отношение на апартейда в Южна Африка и независимостта на Намибия.

Като принос към развитието на постановката за прилагането на „меката сила” можем да приемем и разработките на друг американски дипломат – Марк Палмър. Палмър е работил продължително време в СССР, Югославия и Унгария. Той е бивш член на Американската дипломатическа академия, вицепрезидент на Фрийдъм Хаус и съосновател на Националния фонд за демокрация (National Endowment for Democracy – NED), известен като център за разработка и реализация на т.нар. „цветни революции”.

След като се запознава с либералното дисидентско движение в бившия СССР, още през 70-те години на миналия век Марк Палмър стига до извода, че либералните ценности могат да се възприемат от различни хора, независимо от тяхната култура и от начина, по който се управлява държавата. Палмър продължава наблюдението си и през 80-те години, когато е посланик в Унгария и действа като сътрудник на президентската администрация.

Чрез своята компания Central European Media Enterprises (CEME), през 90-те години Палмър създава и подкрепя финансово първите частни и независими телевизионни компании в Чехия, Словакия, Словения, Румъния и Украйна, като за целта инвестира над 600 млн. долара. По онова време, заедно с Джордж Сорос, NED и United States Agency for International Development (USAID), той подпомага формирането на опозиционните младежки сили, вестници, радио- и телевизионни станции, работещи срещу правителството на Слободан Милошевич в остатъчна Югославия. По-късно лично участва в антиправителствените демонстрации по улиците на Белград.

През есента на 2003 Марк Палмър обобщава идеите си в монографията „Да прекършиш Оста на злото: Как да отстраним последните световни диктатори до 2025” (Breaking the Real Axis of Evil: How to Oust the World's Last Dictators by 2025).[5] В нея той посочва 25 условия, чието изпълнение гарантира успешното и сравнително евтино отстраняване на неудобните политически режими. Според него, сред първите задължителни условия са: формирането на правозащитни и пацифистки НПО от местни лица, привърженици на западния модел, и създаване на либерални, прозападни, младежки медии – преса, радио, телевизии и уебсайтове.

Палмър препоръчва да се осъществява масирана пропаганда по легализация на местните опозиционни групи и организации, придавайки им имидж на истински представители на народа. За целта, в международните организации (ООН, ЕС, ОССЕ, ПАСЕ и др.) трябва да бъдат прокарвани резолюции, осъждащи „нарушенията на човешките права”, „ограничаването на свободата на пресата” и репресиите срещу инакомислещите в държавата, която върви към „демократична революция”.

Друго необходимо условие е своевременната подготовка и обучение на опозиционните групи и организации на „гражданското общество” в технологията за провеждане на улични „ненасилствени акции” като манифестации, митинги, блокиране на обществени места и здания и т.н. Задачата е в страната да се създаде атмосфера, парализираща съпротивата на привържениците на съществуващата власт. Външният натиск следва да ескалира с помощта на дипломатическите представители във въпросната държава и в крайна сметка да принуди нейното ръководство да се откаже от властта по „мирен” начин.

По същество, трудът на Палмър е своеобразен учебник за организиране и провеждане на „световна демократична революция” без да се използва въоръжена интервенция или преврати. Набелязаните цели следва да се постигат с помощта на местни сили, каквито са създадените и финансирани от Запада НПО. Идеите в книгата получиха широка подкрепа сред американския политически елит от неоконсерватори и неолиберали като бившия директор на ЦРУ Джеймс Улси, политолога Франсис Фукуяма, Джоузеф Байдън (вицепрезидент на САЩ през 2009-2017), Джордж Сорос и др.

Книгата на Палмър светкавично беше разпространена в Конгреса на САЩ, Държавния департамент, големите американски университети и международни издателства, както и във водещите медии и социални мрежи. С помощта на прокарваните в нея идеи, неправителствените организации, опозиционните медии и социалните мрежи укрепиха ролята си на опорни точки в стратегията за „меката сила”, на първо място понеже се обръщат директно към хората, често апелирайки не към здравия разум и логика, а към емоциите, страха, привързаността и т.н., а на второ място, защото всеки опит на държавата да противодейства на това може да бъде квалифициран като „ограничаване на правата и свободата на личността”.

Посочените особености поставят държавата пред избор – да допусне безконтролно манипулиране на общественото мнение и настроенията, провокирани от външни сили, или да приеме обвинението за нарушаване на базовите човешки права. Подобни обвинения се отправят към неудобните правителства на чужди държави, докато в същото време в т.н. „развити демокрации” не се допуска никаква външна намеса в решаването на техните вътрешни проблеми. В тези случаи местните медии не отправят обвинения, приемайки подобна политика за нормална и демократична.

Прави впечатление, че всички автори на стратегиите за смяна на неудобните политически режими - Джоузеф Най, Сюзън Носел, Честър Крокер,  Марк Палмър и, както ще видим по-долу, Джийн Шарп - са хора с богат опит в държавната администрация, дипломацията, разузнаването и използването на неправителствения сектор в лицето на американските НПО.

На 3 март 2005 американските конгресмени Джон Маккейн и Джоузеф Либърман и сенаторите Том Лантос и Фред Уолф внесоха в Конгреса законопроект „За разпространение на демокрацията и демократическите ценности в недемократичните държави” (Advance Democratic Values, Address Nondemocratic Countries, and Enhance Democracy Act)[6]. Истинските му автори са Марк Палмър, юристът Ерик Кадел и политолозите Майк Хоровиц и Брент Тантило от Института Хъдсън.

Законопроектът предвижда създаване на специален „Отдел за демократични движения и преход към демокрация” към Държавния департамент. Сред задачите на отдела е разработването на обща стратегия за разпространяване на свободата и демокрацията в духа на речта на президента Буш-младши от 2003, като основна цел и мисия на американската външна политика.

В законопроекта се посочва, че конкретните планове за организиране, подготовка и финансиране на „революцията” в съответната „недемократична” страна следва да се разработват на място от посолствата на САЩ, отчитайки „съветите и препоръките” на местните „демократични неправителствени организации и хората с либерални и демократични възгледи”. За целта светът се разделя на шест региона, като във всеки от тях следва да се създаде Регионален демократичен хъб, който да контролира и координира работата на американските посолства в съответния регион по реализацията на Advance Democracy Act.

Финансирането на „революцията” трябва да става чрез специален държавен Фонд в подкрепа на човешките права и демокрацията (Human Rights and Democracy Fund) с бюджет от 250 млн. долара за първите две години. Предвижда се също подготовката и финансирането на „революционните кадри”, които вече взимат участие в „революционния процес”, да става посредством държавните фондове и организации - National Endowment for Democracy (NED), United States Agency for International Development (USAID), Freedom House и др.

Контролът по изпълнението на Advance Democracy Act ще се осъществява от Консултативен съвет, включвщ водещи американски политолози и специалисти по „недемократичните” държави. Той ще анализира и оценява периодично работата и ефективността на Отдела за демократични движения и преход към демокрация. Информационното и пропагандното осигуряване на проекта ще се осъществява посредством специално създадени държавни радиостанции и интернет уебсайтове, а също и с възможностите на централните американски вестници и списания. ЦРУ, другите федерални спецслужби и частни аналитични центрове ще се включват с разследване и контролиране на акциите и недвижимите имоти на „диктаторите”, които трябва да бъдат сменени в хода на „ненасилствените” революции.

На 26 юли 2005 законопроектът „За разпространение на демокрацията” беше одобрен със значителен брой гласове в Палатата на Представителите на Конгреса – 351 гласа „за” срещу 78 „против”. Постановките в Закона за разпространение на демокрацията бележат повратна точка във външната политика на САЩ и засягат основни постулати в международните отношения. За първи път „световната демократична революция”, която беше провъзгласена от Джордж Буш, се възприема от висшия законодателен орган на САЩ като официална политика. С този закон, държава, постоянен член на Съвета за сигурност, приема редица клаузи, противоречащи на устава на ООН:

• САЩ отричат суверенното право на членовете на ООН да определят своята форма на държавно управление и да назначават свое правителство;
• Конгресът и федералните власти на САЩ юридически закрепват „правото си” да решават, кое правителство и в коя страна трябва да бъде отстранено;
• Конгресът официално обявява за нелегитимни всички правителства и политически системи, които САЩ преценяват като недемократични и съгласно закона подлежат на „ненасилствено” сваляне;
• Всички народи, обявени за „недемократични”, се възприемат от Белия дом като неспособни за самостоятелно държавно управление и поради това, нуждаещи се от американска помощ;
• Основна мисия на американските посолства в „недемократичните” държави става организацията, финансирането и подготовката на местната антиправителствена опозиция с цел провеждане на „демократична революция” за „отстраняване на диктаторите”;
• Американското правителство създава в рамките на Държавния департамент специален орган за организация и провеждане на „демократични революции” в избраната от него страна;
• Посолствата на САЩ имат задължението да формират неправителствени организации от местните либерални и прозападни опозиционни групи и лица, които Държавният департамент обявява за „истинските” представители на народа и с чиято помощ отстранява неудобното за него правителство.

Използването на местната опозиция и деструктивните антинационални сили като агенти за сваляне на неудобни правителства, а също приемането на НПО за ключови революционни субекти в „недемократичната” държава, премахва разногласията между демократи и републиканци, относно методите за налагане на демокрацията. Това позволи Законът за разпространяване на демокрацията да стане обща външнополитическа платформа на САЩ, неподлежаща на промени, независимо от това, кой ще стане президент на страната.

„Цветните революции”, като продукт на „меката сила”

Целенасоченото развитие на концепцията за „меката сила”, нейната методична разработка и използване във външната политика създадоха необходимите условия САЩ да организират множество „мирни” революции за сваляне на законните правителства в различни държави по света. Тези „мирни” протести на населението станаха популярни с термина „цветни революции”(ЦР).

Името „цветни революции“ идва от идентификационния цвят, цвете, или общоприет символ (обикновено това е свит юмрук, известен като „юмрука на Сорос“). Западните политолози представят цветните революции като стихийни процеси и съзнателна проява на народните маси, решили да си върнат правото да управляват своята собствена страна. Събитията обаче показват, че различните видове „цветни” революции са старателно подготвени операции за сваляне на неудобни за някого законни правителства, прилагайки принципите на „меката сила”.

Специално внимание заслужава успехът, който цветните революции постигат при смяната на устойчиви политически режими, които в продължение на десетилетия успешно са поддържали сигурността не само в собствената държава, но и в регионален план. Стремежът на организаторите на революциите е смяната на режимите да се реализира посредством серия от масови безредици и улични протести на населението, без да се използва насилие или да има военно участие. Затова тези революции се представят и като „нежни”. Заради така очертаните им особености, цветните революции се превърнаха в значим фактор в глобалната американска политика в края на ХХ и началото на ХХI век.

Динамиката на организирането и осъществяването на цветните революции се определя от регионалните характеристики и конкретните национални особености. Определено влияние в това отношение оказват икономическите интереси на инициаторите, а обектите за нападение и цената за операцията се определят основно от два фактора: налични ресурси и технологични постижения.

Както отбелязах, официално, цветните революции се дефинират като „събирателно понятие, използвано за определяне на революции и някои широко известни масови насилствени и ненасилствени протестни акции”. „Цветната революция обикновено означава използване на ненасилствени средства на протест, които приключват със свалянето на потиснически режими”.[7]

Според друго определение, цветните революции са „широко използвано от световните медии понятие за обяснение на различни движения, развили се в някои общества от бившия Съветски съюз и Балканите в началото на новото хилядолетие. Терминът се използва също за различни революции и в Близкия Изток като, според някои наблюдатели, началото на тези събития трябва да се търси още през 1986 с провеждането на „Жълтата революция” във Филипините”.[8]

Във всички определения се акцентира върху факта, че участниците във въпросните революции „по правило използват ненасилствена, т.е. граждански съпротива”. Това е инструмент на външната политика на САЩ, с чиято помощ могат да бъдат свалени неудобните за Вашингтон правителства. Съпротивата се провежда под формата на демонстрации, стачки и интервенции, като целта е да се упражни силен натиск върху управляващите за промени в името на демокрацията.

Членът на Съвета по сигурност на Руската Федерация и професор от Московския държавен университет Андрей Манойло отбелязва различията между истинските и „цветните” революции по следния начин: „В исторически план, истинските революционни движения се пораждат от обективното развитие на процесите в обществото, докато цветните революции са добре разработени технологии, прикрити като стихийни процеси.” Това са „технологии за осъществяване на държавни преврати и външно управление на политическата ситуация в страната в условия на изкуствено създадена политическа нестабилност”. Натискът върху властта при цветните революции се „осъществява под формата на политически шантаж, а като средство за осъществяването на този шантаж се използва младежко протестно движение”. [9]

В основата на цветната революция винаги стои някакво приемливо обвинение към субект, организация или правителство. На практика обаче, призивите за демокрация целят дестабилизацията на съответната държава или регион и поставянето им под управлението на външни сили. Развитието на събитията показва, че целта на всяка цветна революция е овладяване на властта, т.е. обектът е властта, а предметът – политическият режим. Тази цел се постига по насилствен път, посредством осъществяването на своеобразен държавен преврат.

Теоретични основи на цветните революции

Още през ХIX век (1895) френският социален психолог  Густав Льо Бон издава монографията „Психология на тълпата”, в която формулира доктрината за йерархията на масите. Според него, възрастните започват да действат като деца, когато са в плен на колективна емоция. Те стават податливи дори само в резултат на моментна заблуда, че има лидер, който действа решително и знае какво прави.

По-късно, разработките на Льо Бон се използват от признатия идеолог на цветните революции  Джийн Шарп като основа на тезите му за ненасилствена смяна на властта. Книгата на Шарп „Политиката на ненасилствени действия”, излязла през 1973, се смята за фундаментален труд в теорията на цветните революции.[10] Разработените от него методи за ненасилствени действия за сваляне на властта се използват вече над 40 години и имат съществено значение за събитията след края на блоковото противопоставяне.

Към Шарп често се отправят обвинения за близки връзки с ЦРУ, Пентагона и свързаните с Републиканската партия институции като Международния Републикански институт (IRI), Ранд Корпорейшън и Националния фонд за демокрация (NED). Днес произведенията на Шарп са преведени на 27 езика.

Методът на ненасилие отдавна се използва в борбата против диктаторски режими, чуждестранна окупация и тоталитарна система на управление. Има разлика, обаче, дали ненасилствената съпротива е породена от акумулираните съпротивителни настроения и сили на обществото в самата държава, или съпротивата се провокира от външни сили, преследващи собствените си интереси.

Как Шарп тълкува понятието „ненасилствена съпротива” и какви са специфичните му характеристики?[11] Според него, причините за пораждане на конфликти в обществото могат да имат политически, икономически, социален или религиозен характер. Освен това, конфликтът може да бъде ограничен в рамките на отделен, регион, район или град, да засегне отделни части на обществото или пък цялата държава. Разпространението на този вид конфликти едновременно в няколко държави се случва много рядко. В тази особеност на вътрешните конфликти, Шарп вижда възможност за решаването им успешно да се прилагат ненасилствени действия. Въпросът е, как да бъдат провокирани тези ненасилствени действия за да се използват за постигането на определени цели.

Според Шарп, ненасилственото действие е феномен на Западната цивилизация, където то се е развило при прилагането на стачки и бойкоти в работническото движение и отказ от международно сътрудничество в този вид борба. Ненасилственото действие е методът, с който участниците в цветните революции променят нещата, независимо от причините и размера на конфликта. Това е „общ термин, включващ в себе си десетки специфични форми на протест”, при който активистите, участващи в конфликта не използват физическо насилие.

Ненасилието обаче не бива да се възприема като пасивност или бездействие, а като „ненасилствено действие”. То не е опит да се избегне или игнорира конфликтът. Това е метод на борба с използване на санкции и определени техники за въздействие върху социалната, икономическата, политическата власт и за противодействие на определени сили в конфликта.

Ненасилствените действия нямат нищо общо с пасивността, покорността и страхливостта, подчертава Шарп. Те не бива да се приравняват към вербалното или психологическото убеждение, въпреки, че последното може да се използва като вид натиск за промяна на отношението към проблема.[12] В ненасилственото действие не е заложено нищо, което би могло да предотврати използването му за „добри” или „лоши” цели, въпреки че социалните последици от неговото прилагане за постигане на „лошите” цели могат значително да се отличават от последствията при прилагането на насилие за такива цели.

Прилагането на методите на ненасилие не се основава на тезата, че всички хора по рождение са добри. Приема се, че хората са способни да вършат както добро, така и зло и дори да проявяват крайности, като жестокост и нехуманност. Участниците в ненасилствените действия не са пацифисти или светци. Успехът от прилагането на ненасилствените действия не изисква наличието на общи стандарти и принципи на съпротивляващите се, или пък на общи интереси. Обикновено, в миналото ненасилствените действия са били прилагани от обикновените хора. И при цветните революции тези обикновени хора трябва да се използват, ръководени от предварително подготвени активисти за провеждане на планираните действия.

Участниците в ненасилствените действия не изхождат от предпоставката, че техните опоненти ще се въздържат от прилагането на насилие и затова ненасилственият метод се разработва с отчитане на възможността за действия в обстановка на прилагане на насилие от страна на управяващите. Ако е невъзможно да се постигне промяна в действията на противника, могат да се използват и методи за насилствена принуда. Такива, в общи линии, са основните постановки върху които Шарп изгражда концепцията си за цветните революции.

Най-значимият модел за планирано развитие на събитията е създаден от Шарп в края на 80-те специално за Бирма, която по това време е обхваната от масови протестни настроения. Тезите на Шарп до такава степен повлияват върху хода на събитията, че в резултат от тях се сменя дори името на държавата, която започва да се нарича Мианмар. С цел подкрепа на демократическите настроения на населението начело с лидера на Демократическата лига Аун Сан Су Чи, Шарп пише своя известен труд „От диктатура към демокрация”.[13] Това е ясно, добре структурирано и лесно за възприемане ръководство, как да се свалят диктатури. В Бирма книгата на Шарп тайно се разпространява сред противниците на режима. След Мианмар книгата става популярна и в Индонезия, но като цяло трудовете на Шарп добиват наистина голяма популярност в началото на 90-те, вследствие на настъпилите промени в света и прекратяването на блоковото противопоставяне. За кратък период книгата на Шарп е преведена на повече от 40 езика.

Основен момент в теорията на Шарп е тезата, че липсата на подкрепа за определено правителство става мощно оръжие за неговия провал. Този извод авторът на цветните революции прави от историческия опит на държави като Царска Русия и Индия. В интервю пред руската секция на ВВС Шарп намеква, че е заимствал много от постановките си за промяна на властта от руския опит по време на „славните страници на историята в борбата срещу царизма и сталинизма”. По време на подготовката на своята дисертация по политология в Оксфорд, Шарп подробно изучава Февруарската революция в Русия и трудовете на Ганди, който също се позовава на „руските методи за борбата с тиранията”.[14]

През последните две десетилетия на ХХ век, практическата реализация на „меката сила” в организацията на цветните революции стана обект за детайлно изучаване от страна на англосаксонските държавни и редица частно-държавни структури. Една от тях е Институтът Алберт Айнщайн (АЕІ), основан от Шарп през 1980 с официално декларирана цел да провежда изследвания в областта на „използване на ненасилствена борба против диктатурите, войните, геноцида и репресиите”.

AEI съществува благодарение подкрепата на множество благотворителни фондове като тези на Джордж Сорос, Фондация Форд, Международния републикански институт, Националната фондация за демокрация, както и на правителството на САЩ. Много от предишните директори на АЕІ са бивши служители на Ранд Корпорейшън и Фондация Форд.

Шарп е главния теоретик на Института, а с оперативната дейност се занимава председателят му Робърт Хелви - бивш офицер от Разузнавателното управление на Министерство на отбраната на САЩ (DIA). Хелви има над 30-годишен опит във военното разузнаване и подривната дейност в Югоизточна Азия. Работил в резидентурата по време на преврата в Сърбия през 2000-та и е посещавал Украйна по време на „оранжевата революция”.

Шарп ръководи Института Алберт Айнщайн изключително ефективно, при това с минимален брой сътрудници. Това позволява институтът дълго време да се използва като основно прикритие за подготовка на цветните революции. Впоследствие същата роля започнаха да изпълняват и други структури като Центърът за приложни ненасилствени действия и стратегии (CANVAS) в Белград, Академията на промяната в Лондон, Виена, Доха и др.

След основаването на Института, Шарп и сътрудниците му постоянно пътуват в набелязаните като обект на бъдещи цветни революции региони за да подкрепят планирането в тях „безкръвни преврати”. Те имат пряко отношение към цветните революции в Ливан, Иран, Тунис и Египет. Към Института са се обръщали за обмяна на опит различни групи от Албания, Косово, Молдова, Сърбия, ОАЕ, Ирак, Виетнам, Китай, Тибет, Шри Ланка, Малайзия, Кашмир, Хаити, Венецуела, Колумбия, Боливия, Куба, Мексико, Ангола, Етиопия, Еритрея, Того, Кения и Зимбабве.

През 1985 Джийн Шарп публикува като монография едно свое изследване в рамките на НАТО - „Да направиш Европа непобедима”. Книгата е издадена в САЩ, Англия Дания, Италия и други държави. В нея Шарп отбелязва, че правителствата съществуват, защото хората приемат да им служат. Изводът е, че Европа няма да стане комунистическа, ако хората откажат да служат на комунистическите правителства.

През 1989 ЦРУ прави опит за практическото приложение на теоретичните постановки в изследването на Шарп, наемайки го да помогне за смяната на тогавашния китайски лидер Дън Сяопин. САЩ предпочитат той за бъде изместен от генералния секретар на Компартията Джао Дзъян. Целта е с помощта на разработените от Шарп методи да бъде организиран преврат под формата на организирани улични протести. В това отношение ЦРУ използва опита, придобит в операция “Аякс” при свалянето през 1953 на иранския премиер Мохамед Мосадък, вербувайки демонстранти в столицата Техеран.[15]

В случая с Китай Шарп решава да използва както привърженици на Джао, така и проамерикански настроени младежи. Опитът обаче се проваля, след като китайските власти арестуват Шарп на пекинския площад Тянанмън и го екстрадират. След анализа на провала, ЦРУ стига до извода, че той е свързан с проблема младите китайски активисти да бъдат мобилизират в желаната посока.

През 1990 Шарп работи с главния психолог на израелската армия полковник Реувен Гал, като двамата комбинират резултатите от работите на Густав Льо Бон и Зигмунд Фройд, стигайки до извода, че формулираният от тях „бащин комплекс” може  да се използва при младите граждани на конкретната държава за противопоставянето им на символичната бащина фигура в лицето на държавния глава.

На тази основа Шарп и Гал започват да разработват програми за млади активисти с цел организиране на безкръвни преврати. След успехите постигнати в Русия и Прибалтика, през 1998 Джийн Шарп окончателно разработва концепцията за „цветните революции”, прилагайки я на практика при свалянето на сръбския президент Слободан Милошевич.[16] Принципът е прост: генериране на фрустрация на подсъзнателно ниво, манипулиране на младите съобразно фройдисткия „бащин комплекс” и стоварване на вината за всички проблеми в държавата върху управляващия политически елит.

Основни моменти в подготовката на цветните революции

Джийн Шарп проучва и подробно описва близо двеста метода за ненасилствена борба, както и някои варианти, в които те си взаимодействат. Изготвеното от него ръководство не съдържа стриктни инструкции относно начина на действие, понеже методите могат да се използват в различни ситуации и във всяка страна. В основата стои принципът, че властта винаги е нееднородна, понеже се състои от хора. Освен това, силата на всяка власт идва от приемането на разпорежданията на управляващите лидери от народа. Оттук Шарп извежда постановката, че ако народът не се подчинява, лидерите автоматично започват да губят властта. Това разбиране позволява цветните революции да се подготвят и реализират много по-бързо от истинските (класическите) революции. Докато в класическия случай това продължава с години, при цветните революции събитията започват и се развиват мълниеносно – от няколко дни до няколко седмици.

Както беше отбелязано, основно изискване е съпротивата да бъде ненасилствена. Според Шарп, този вид съпротива е най-ефикасна. Освен това, той предупреждава да не се очаква успех в преговорите на демократичната опозиция с властите. Шарп разделя методите за ненасилствена съпротива на няколко групи, като всяка от тях има свои подгрупи. Основните групи са: отказ от социално сътрудничество, отказ от политическо сътрудничество, отказ от икономическо сътрудничество, ненасилствени протести и убеждение, ненасилствено вмешателство.

В първата група влизат 54 метода, сред които – митинги, карикатури и лозунги, автоколони, маршове, пикетиране, сатирични послания. Втората група включва студентски стачки, обществено неподчинение, емиграция и други. Методите за отказ от икономическо сътрудничество се делят на две подгрупи: икономически бойкоти и стачки, като всяка от тях включва различни видове стачки и трудови саботажи. Към методите за отказ от политическо сътрудничество влизат бойкот на правителствени и други държавни учреждения, неспазване на „несправедливите” закони, отказ от съдебно сътрудничество и много други, включително бягство от военна служба, изготвяне на фалшиви документи и т.н. Според Шарп, „ненасилствено вмешателство” са гладните стачки, демонстративните самоубийства, седенето и лежането на обществени места, блокирането на пътища и други инициативи, нарушаващи нормалния живот на гражданите.

В обобщението, което прави, Шарп посочва списък от методи, насочени към „реализацията на новата държава в държавата”. Сред тях са създаването на алтернативни икономически институти, пазари и транспортни системи, както и формиране на ново правителство. Пълният списък от 198 ненасилствени методи на съпротива може да се види в книгата на Шарп „Политиката на ненасилствени действия”.[17]

Шарп посочва, че за да се постигне масово неподчинение е необходимо да се открият слабите точки на режима. Той определя като ключова цел влошаването на онова, което по начало „не е добро”, така че общественото внимание да се привлече към него. Смяната на властта се осъществява на три етапа:

Първи етап: Акции на протеста и налагане на представа за „нелегитимност на властта”. Задачата е да се провери реакцията на управляващите, да се сформират локални протестни групи с антиправителствена насоченост и да се определи мобилизационният потенциал на обществото;

Втори етап: Дискредитация на силовите структури и държавния апарат и призиви за саботаж и вредителство;

Трети етап: Непосредствено сваляне на властта. В своите трудове Шарп не посочва, как точно следва да стане това и, кой да се заеме с него. Посочва, че освен стачки и демонстрации могат да се прилагат множество други средства, които да се използват от стратезите на съпротивата.

Разработената от Шарп технология постепенно започва да се използва като ръководство за провеждане на всякакъв вид съпротива срещу управляващите и ръководените от тях правителства. Методът на Шарп е в основата на всички деструктивни събития след 1990 в държавите от Източна Европа, в тези от бившия СССР, а по-късно и в региона на Северна  Африка и Близкия Изток (последните, станаха известни като  „Арабска пролет”). През 2012 например, руският вицепремиер Владислав Сурков отбелязва, че опозицията и нейните симпатизанти, организиращи протестите в Москва и други руски градове, буквално следват „рецептите” на Шарп.

Впрочем, при подготовката на първата цветна („оранжева”) революция в Украйна през 2004-2005, самият Шарп отпуска средствата за отпечатване на своето ръководство в страната и поддържа контакти с протестиращите. Неговите сътрудници и той самият обучават лидерите на украинското движение „Пора”. Както вече посочих, „От диктатура към демокрация” е последвана от няколко други книги на автора, които допълват указанията за антиправителствените активисти.

Самият Шарп се гордее спрякото си участие в борбата за независимост на трите прибалтийски републики, по време на пребиваването си там през 1990 и 1991. Той и сътрудниците му консултират и ръководителите на белоруското опозиционно движение „Зубра”, грузинското ”Кмара” и киргизкото „КелБел”, а сръбският превод на първата му книга е настолно ръководство за косовските активисти през 90-те години.

Според Шарп, развитието на всяка цветна революция преминава през няколко характерни етапа на развитие (понякога те се допълват от други, съобразени с конкретните условия).

На първо място, следва да бъде набелязан бъдещият държавен лидер. Той трябва да достатъчно познат на хората и, поне в известна степен, чужд на действащата власт. Технологиите за манипулиране на съзнанието са изключително ефективни и позволяват за кратки срокове да се създаде силно положителен имидж на бъдещия президент, или премиер, който може да идва от „нищото”, но трябва да бъде припознат от обществото.

Кандидатът следва да е привързан към западните демократически ценности и това да не се възприема като негово моментно решение. Подходящ вариант е също той да е бил част от управляващия елит, но се е отказал от властта и е напуснал поста, който е заемал. След като бъде набелязан, започва подготовката му като в нея се включват експерти по формиране на неговия имидж с помощта на медиите.

Създаване на териториален анклав. Това е вторият етап, при който местните власти и влиятелните слоеве от населението обезпечават подкрепата за „цветния” кандидат. Руският политик и експерт по „цветните революции” Рифат Шайхудинов обяснява начина по който става това: „вътре в страната се формира територия, където опозиционният кандидат получава безусловна подкрепа и тя става плацдарм за обявяване и разширяване властта на опозицията”. В България и други държави със сходни териториални и демографски характеристики, такъв плацдарм на антиправителствените действия обикновено е столицата.

Внедряване и закрепване в масовото съзнание на елементарни стереотипи. Това е следващият етап, характерни за който са внушения от типа „демокрацията против тоталитаризма”, „против корупцията на властта”  (Източна Европа, 1989, Русия 1991), „против агентите на Държавна сигурност”, „против бившите комунисти”, (България) и т.н. В тази дейност специалистите използват добре разработени манипулативни технологии за обработка на съзнанието. Задължителен похват е многократното повторение на избраната формула така, че тя да се загнезди в подсъзнанието, блокирайки рационалното поведение на индивида.

Първично „загряване” на ситуацията. Този етап стартира, след като вече е създаден образът на колективния враг на промените. Избира се „базата за доказателства”, която с помощта на медиите възбужда емоциите: насилие на правоохранителните органи срещу мирно протестиращите, побой над невинен гражданин (най-добре това да е младо момиче) и т.н. На този етап се създават условия да се чува само гласът на „народния гняв”. Всеки опит за диалог или призив за повече разум се пресича чрез „ненасилствени действия отдолу”, като бойкот и отказ да се разговаря с управляващите. Всеки опит на властта да обясни позицията си се обръща против нея. Стига се до момент, когато „цветните” активисти прекъсват всякакъв диалог с опонента се премахват всички морални ограничения относно методите на борбата.

Следва създаване и енергично внедряване на външния признак, припознаващ индивидите като „наши”. За тази цел се използват различни символи и фрази (цветя, цветове, действия). В продължение на многочасови митинги, посредством често неверни съобщения за насилствени действия на властите и призиви да не се отстъпва, „революционерите” постепенно засилват напрежението. В подходящ момент бива иницииран призив или пък стартират действия за масова идентификация и революционна символика, на която всички започват да се подчиняват. Например: „който не скача е червен” (България), „който не скача е москал” (Украйна), „той е свършен”, „махайте се” (Сърбия), „стига”, „време е” (Грузия), и т.н. Всички колективно започват да изпълняват това ритуално действие и постепенно личностната идентификация изчезва, формира се тълпа, която вече се управлява по свои специфични закони.

С прогресивното развитие на процеса, става модно да бъдеш „един от нашите”. Символът се споделя от бедни и богати, образовани и профани. Нещо повече, да не си „един от нашите”, започва да става опасно. В тази връзка, Джийн Шарп разработва широк арсенал от средства за психологически тормоз. Постепенно броят на „нашите” нараства експоненциално и шепата маргинали започват да се ползват с непрекъсващо нарастващо влияние сред масите.

За сплотяване на поддръжниците в съзнанието им непрекъснато се набива увереност в „неминуемата победа” и бързото усвояване на плодовете от нея (влизаме в НАТО, ставаме член на ЕС, ставаме „нормална държава”, пътуваме свободно в Европа и работим, където поискаме и т.н.). Доведени до еуфорично, състояние хората започват да приемат дори и очевидно безумни изявления на революционните лидери. Ефектът от масовото „взаимно разбиране” превръща малцинството във властна тълпа на агресивния победител.[18]

Организационно-тактически похвати в реализацията на цветните революции

В организационен план могат да се откроят няколко основни фази на модела, по който се реализира една цветна революция.

Всяка цветна революция започва с формиране на организирано протестно движение, което се подготвя за бъдещата движеща революционна сила. Движението на протеста се оформя посредством конспиративна мрежа от стотици клетки, всяка от които има лидер и няколко члена (активисти). Между другото, по този конспиративен модел на организация действат всички нелегални структури и терористични организации. Източниците, от които се черпи подобен опит, са най-вече специалните служби (държавни или частни). В САЩ например, действат стотици частни разузнавателни, контраразузнавателни и военни корпорации.[19]

На основата на дезинформация, манипулирана информация или обещания за бъдеща компенсация започва масово вербуване на активисти. Обикновено това са млади хора, които при протестите изпълняват ролята на местни координатори. Тези бъдещи координатори задължително преминават обучение в специализирани центрове, действащи под различни наименования и свързани с програми за разширяване на демократичните ценности. По правило, те действат обикновено под егидата на НПО и се финансират от чуждестранни частни и държавни структури.

Следващият етап поставя под някаква форма начало на съпротивата. Това може да бъде случаен или предизвикан инцидент с неправомерно полицейско насилие, резултати от избори, компрометиране на политик и т.н. Тогава на улиците на градовете организирано излизат подготвените за действие структури. Това мотивира хората и недоволството започва да придобива масова форма. Важно е поводът за недоволството да се приема от цялото общество и да стане предмет на широко обсъждане. Обикновено още на този етап революцията приема някакъв символ и получава характерно име (жасминена, оранжева булдозерна, кадифена, на чадърите, на ранобудните и т.н.). Ключовите символи и фрази се разпространяват мигновено по социалните мрежи и мдиите, но авторите им почти винаги остават неизвестни.[20]

На подходящо място, където могат да се съберат големи маси от хора, започва да се формира „политическа тълпа”. Подходящи за целта са проходни площади или ключови кръстовища в централната част на града. Блокирането им нарушава ежедневния ритъм на живот на гражданите, препятства движението на обществения транспорт и частните автомобили. Указанията, кой площад или кръстовище да се блокират, обикновено се дават под формата на информация за вече настъпило събитие. Например, „демонстрантите се запътиха към... там движението става невъзможно”. Така се дава инструкция за действие в желаната от организаторите насока. За целта се използва новинарски екип на някоя частна радиостанция, предварително е вербувана за целта.

Протестиращите ясно определят своите искания. По правило, това са ултимативни и радкални постановки със заплаха за преминаване към силови форми на съпротива и масови безредици, ако не бъдат изпълнени. Това е възлов момент за управляващите. Ако не могат да устоят и започнат едно по едно да приемат исканията, революцията постига целта си без да се пролее кръв.

Ако обаче властите се ориентират към по-сериозно противодействие, лидерите дават указания на тълпата да щурмува позициите на силите на реда и „мирната” революция прераства в различни форми на насилие. В зависимост от обстоятелствата, насилието приема и форми на въоръжена съпротива. Тогава, неизвестно как и откъде, в ръцете на протестиращите се появява оръжие. В подобни случаи се пролива кръв, прави се опит за преврат и дори се провокира гражданска война. В такъв момент открито започват да се намесват външни сили и се стига до чуждестранна въоръжена интервенция („Арабска пролет” - Либия и Сирия, „Евромайдан” - Украйна).

В сравнение с класическите революции и организираната военна съпротива, цветните революции се осъществяват мълниеносно. Събитията показват, че срокът за подготовка на цветния преврат продължава средно от две до пет години. Това е възможно, поради особеностите на съвременния процес на неолиберална глобализация и наличието на информационни технологии, позволяващи мълниеносно разпространяване на всякаква манипулативна информация.

Глобализацията разми държавните граници и осигури свободното преминаване през тях на стоки, пари и информация. Но тъй като и информацията стана стока (продава се) вече всичко се свежда до финансов ресурс. Днес необходимите и достатъчни условия за манипулиране на общественото мнение в желана насока се свеждат единствено до наличието на средства. С тях могат да се купят или създадат контролирани медии, както и да се наемат експерти по манипулационни техники. Ако някой разполага с институция, посредством която може да печата и пуска в обръщение колкото банкноти е нужно, тогава единственият проблем за него е, какви провокационни и манипулативни техники следва да се разработят, за да не отидат вложените средства напразно или революционният процес да се забави прекалено.

В тактически план, основен момент, определящ успеха на цветните революции, е подготовката на малки групи, обикновено формирани от несемейни младежи, признаващи единствено материалните ценности и неспособни да различат информацията от дезинформацията, излъчвана от медиите. По правило, мнозинството от тях се възхищават от „американския начин на живот”. След 1990, сред младежите и студентите в постсоциалистическите държави, започнаха масово да се разпространяват примамливи предложения за работа в САЩ по време на летните отпуски и ваканции, като „Work and Travel USA (за студенти)“, „WEUSA Placement“, „CCUSA“[21], „Work Experience USA“ и др. Сегашният президент на САЩ, магнатът Доналд Тръмп (и не само той) в продължение на години изпраща свои емисари да подбират най-добрите студенти от университетите и т.н. 

Сред огромното множество студенти по тези програми никак не е трудно да се подберат и обучат координатори на бъдещи улични демонстрации и гражданско неподчинение. За това не се изискват кой знае колко средства, понеже студентите сами си плащат разноските по пътуването, а по време на престоя обикновено са ангажирани с нископлатена работа.

След подбор, подходящите младежи преминават специална подготовка за формиране на протести и действия по модела „Флашмоб”[22]. Това е предварително планувана и добре организирана масова акция, в която голяма група хора се появява внезапно на обществено място и за броени минути осъществява някакво действие, след което също така внезапно се разотива, все едно нищо не се е случило.[23] При подобни действия преобладаващата част от участниците дори не се познават помежду си.

Протестите задължително включват и активното участие на студентски движения. Основна заслуга за издигането на Воислав Кощуница например, има студентското движение „Отпор”. В Грузия съществува подобно движение, наречено „Кмара” („достатъчно/стига”). В България, при един от опитите, участват „ранобудните студенти”, окупирали Софийския университет. В Украйна студентската организация, която участва най-активно, издига слогана „Пора!” („Време е!”) Всичко, което младежките групи правят, активно се популяризира от медиите и социалните мрежи. Някои грузински рок-групи, които по-рано са подкрепяли „Революцията на розите”, през 2004, организират концерт в подкрепа на „Оранжевата революция” в центъра на Киев.

Важно условие за неутрализиране действията на властта е въздействието върху поведението на правоохранителните органи. Властовите силови структури трябва да се отслабят, дезорганизират и неутрализират. За тази цел се използват младите.[24] Те издигат лозунги за мирни намерения, красиви момичета прегръщат полицаите, раздават им цветя и се изказва благодарност за проявената от тях сдържаност.

Дейността по неутрализирането на силите на реда е внимателно обмислена и добре планирана тактика с прилагане на средства на психологическата война, а уличните демонстрации създават впечатение за всенародно недоволство и съпротива.[25] От страна на протестиращите се демонстрира приятелско поведение към полицаите, на които се внушава, че те не са виновни и също са жертви на престъпната политическа клика. Така се създава усещане за настъпващ хаос и нестабилност. Това осигурява необходимото време за разгръщане действията на протестиращите и нерядко играе решаваща роля за успеха на революцията.

Според директора на АЕI полковник Робърт Хелви, целта не е да се победят силите на реда, а да се привлекат, т.е. да бъдат убедени да напуснат управляващите, обещавайки им, че няма да бъдат репресирани от бъдещото правителство. По същия начин биват привличани и висши служители на специалните служби. Така, председателят на грузинският комитет за отбраната и сигурността Гиви Таргамадзе, както и някои членове на „Кмара”, консултират украинските опозиционни лидери относно техниките за ненасилствена борба.

Организацията на протестиращите има мрежова структура, в която хоризонталните връзки преобладават над вертикалните. Стремежът е всяка регионална организация да разполага със значителна самостоятелност. Най-големите регионални организации се управляват от координационни съвети, т.е. от по-висши координатори.

Моментът за действия се определя от споменатите USAID, NED, IRI, National Democratic Institute (NDI), Freedom House, AEI и International Center on Nonviolent Conflict (ICNC). Акциите също се ръководят от тях. Инициаторите дори не крият своята ангажираност с протестите. Напротив, гордеят се с успеха си да въвличат младежките движения в борбата им за „ненасилствена промяна” на „корумпираните режими”. Началото на протестите започва с формиране на т.н. “полеви отряди на революциите”. Младите активисти призовават връстниците си да се присъединят и да съдействат за промени.

Особено важно е в началото да се демонстрира мирния характер на протестите. Тогава се появява лого, някакъв цвят и започва да работи специализирана пазарна стратегия. В Сърбия например, групата „Отпор” заля улиците с тениски, постери и знамена в бяло и черно, символизиращи съпротивата срещу Слободан Милошевич. В Украйна цветът беше оранжев, в Грузия това беше розов юмрук, във Венецуела, вместо юмрук, ръцете бяха отворени в черно и бяло, а сред по-новите примери е „революцията на хризантемите” в Молдова.

За да се поддържа вниманието на гражданите към „революционните събития”, се налага всеки ден да се измисля нов спектакъл и да се създава карнавална атмосфера. Един от триковете е реализацията на т.нар. „дилема-акция”. Това е действие, което поставя органите на реда в неловко положение, каквото и да предприемат. Така например, група активисти застават пред Парламента и призовават хората да помогнат, кой с колкото може, за „да могат депутатите да отидат на почивка някъде в чужбина, понеже са се преуморили от работа, а нямат достатъчно средства”. Всеки от събралите се дава демонстративно някаква дребна сума и на дошлите полицаи също се предлага да дадат по нещо. В такава ситуация, каквото и да предприеме полицията, рискува да изпадне в неловко положение. Всичко се заснема и предава директно по мрежата и някои включени в мероприятието медии.

Провокациите, които активистите на „Отпор” използват, са многобройни и разнообразни, като в някои случаи цинизмът им е потресаващ. Една от тях е наречена „момиче в бяло”. Ако по време на демонстрацията стане сблъсък с полицията в първите редици трябва да бъдат поставени облечени в бяло момичета, които непрекъснато да са в обективите на „приятелски настроените” журналисти. При действията на полицията момичетата сигурно ще бъдат блъскани, съборени и дори наранени. Кадрите с нежно миловидно, изплашено лице на момичето и бялата рокля с петна кръв ще обиколят световните новинарски емисии. С подобни похвати режимът постепенно се дискредитира и в страната, и навън, което допълнително засилва въздействието на „мирните” протести.

Посочените теоретични основи, организационни изисквания и тактически похвати представляват ключови структурни елементи в технологията на „цветните революции”. Последните десетилетия обаче показаха, че развитието на събитията в хода на цветната революция могат да излязат от контрола на инициаторите. Ярък пример са събитията в Украйна, където цветната революция прерасна в гражданска война. По принцип, обаче, класическият модел на цветна революция остава в полето на ненасилието.

Източници:

1. Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html
2. Начев Й., Разузнавателни доктрини на ХХІ век, КК „Труд”,2013,
3. Пономарева Елена, Секреты «цветных революций» http://svom.info/entry/208-sekrety-cvetnyh-revolyucij-sovremennye-tehnologii-/
4. Юрьев Д., Как сделать революцию («Оранжевые политтехнологии»). - www.edinros.ru/forum.html?FID=161page=3FThrID=110391416910
5. Eva Golinger, Colored Revolutions Made in USA, October 14, 2011, http://www.geopoliticalmonitor.com/opinion-colored-revolutions-made-in-the-usa-4501
6. Eva Golinger, Colored Revolutions: A New Form of Regime Change, Made in USA, https://hcvanalysis.wordpress.com/2010/02/11/golinger-colored-revolutions-a-new-form-of-regime-change-made-in-usa/
7. Gene Sharp, (1994). From dictatorship to democracy: A conceptual framework for liberation (1st English language ed.). Bangkok, Thailand: Committee for the Restoration of Democracy in Burma. OCLC35447780.  (79 pages)
8. Gene Sharp, The Politics of Nonviolent Action, Boston, Porter Sargent, 1973
9. http://csis.org/program/smart-power-initiative
10. http://dokumentika.org/ru/mirovozrenie/dzhin-sharp-razrabotchik-revoliutsionnich-technologiy-tsvetnich-revoliutsiy 
11. http://en.wikipedia.org/wiki/Colour_revolution
12. http://www.thedailybell.com/definitions/params/id/1813/
13. https://www.aei.org/publication/advance-democracy-act-of-2005/
14. Joseph Nye, Bound to Lead: The Changing Nature of American Power.
15. Joseph Nye, Soft Power: The Means to Success in World Politics.
16. Mark Palmer, «Breaking the Real Axis of Evil: How to Oust the World's Last Dictators by 2025», Rowman & Littlefield Publishers, Inc., October 2003.
17. 516 (109^th): ADVANCE Democracy Act of 2005
18. Thierry Meyssan, Perfecting The Method of "Color Revolutions", Western leaders slip back into childhood, http://www.informationclearinghouse.info/article32110.htm

* Преподавател в държавни и частни университети, член на Българското геополитическо дружество

[1] Joseph Nye, Bound to Lead: The Changing Nature of American Power.

Joseph Nye, Soft Power: The Means to Success in World Politics.

[2] Елена Пономарева, Секреты «цветных революций» http://svom.info/entry/208-sekrety-cvetnyh-revolyucij-sovremennye-tehnologii-/

[3] Пак там

[4] http://csis.org/program/smart-power-initiative

[5] Mark Palmer, «Breaking the Real Axis of Evil: How to Oust the World's Last Dictators by 2025», Rowman & Littlefield Publishers, Inc., October 2003.

[6] S. 516 (109^th): ADVANCE Democracy Act of 2005

https://www.aei.org/publication/advance-democracy-act-of-2005/

[7] http://www.thedailybell.com/definitions/params/id/1813/

[8] http://en.wikipedia.org/wiki/Colour_revolution

[9] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

[10] Sharp Gene, The The Politics of Nonviolent Action, Boston, MA: Porter Sargent, 1973

[11] Gene Sharp, Correcting Common Misconceptions About Nonviolent Action" From The Politics Of Nonviolent Action, Porter Sargent, Boston, 1973

[12] Пак там

[13] Sharp, Gene, (1994). From dictatorship to democracy: A conceptual framework for liberation (1st English language ed.). Bangkok, Thailand: Committee for the Restoration of Democracy in Burma. OCLC 35447780.  (79 pages)

[14] URL: http://dokumentika.org/ru/mirovozrenie/dzhin-sharp-razrabotchik-revoliutsionnich-technologiy-tsvetnich-revoliutsiy  .

[15]  Операция “Аякс” от 1953 е ръководена от внука на президента Теодор Рузвелт - Кърмит Рузвелт.

[16] Thierry Meyssan, Perfecting The Method of "Color Revolutions",Western leaders slip back into childhood, http://www.informationclearinghouse.info/article32110.htm

[17] Gene Sharp, The Politics of Nonviolent Action, Boston, Porter Sargent, 1973

[18] Д. Юрьев. Как сделать революцию («Оранжевые политтехнологии»). - www.edinros.ru/forum.html?FID=161page=3FThrID=110391416910

[19] Начев Й., Разузнавателни доктрини на ХХІ век, ИК „Труд”,2013, (220 стр.)

[20] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

[21] CCUSA е международна програма за лятна работа на млади специалисти, която действа от 1985. Тя обхваща 15 програми по които се вербуват над 250 000 млади специалисти от над шестдесет държави, разполагайки ги в стотици летни лагери за сезонна работа в САЩ и други държави по света. Подобна е WEUSA, която действа от 1997 и работи с млади специалисти в САЩ, Канада, Англия, Бенелюкс, Франция, Китай, Южна Африка,Индия И Австралия.

[22] В буквален превод, „моментна тълпа“ или „внезапна тълпа“. Първият флашмоб е организиран в Манхатън през май 2003.

[23] Уикипедия

[24] Eva Golinger, Colored Revolutions: A New Form of Regime Change, Made in USA, https://hcvanalysis.wordpress.com/2010/02/11/golinger-colored-revolutions-a-new-form-of-regime-change-made-in-usa/

[25] Eva Golinger, Colored Revolutions Made in USA, October 14, 2011, http://www.geopoliticalmonitor.com/opinion-colored-revolutions-made-in-the-usa-4501