В продължение на доста време латиноамериканските държави оставаха в периферията на голямата световна политика, без да изпитват, в същата степен, в каквато страните от Европа или Азия например, последиците на мащабни войни и конфликти * . В същото време обаче, световните геополитически сблъсъци активно вляят върху отношенията между страните, разположени на юг от Рио Гранде, съпровождайки процеса на формиране на независимите държави от Западното полукълбо и на техните граници през целия ХІХ век. През следващото столетие геополитическите съображения съдействаха, както за възникването на многобройни териториални спорове, конфликти и войни между латиноамериканските страни, така и за тяхното прекратяване. Характерен за региона през ХХ век е пулсиращият процес на „обединяване-разединяване” между отделните страни от Латинска Америка, пред лицето на мощния им северен съсед – Съединените щати.
В условията на глобализация, класическото, геополитически обосновано, разпределение на силите в региона претърпя сериозни промени под влияние на геоикономическия и геокултурния фактори. В началото на ХХІ век в държавите от Латинска Америка мястото на общите в миналото идеологии (марксизма, кейнсианството, либерализма) и икономически модели (социалистическия, „десаройисткия”, неолибералния) започнаха да заемат нови цивилизационно- и културно обусловени политически и социално-икономически мегапроекти (Бразилия, Венецуела, Боливия). В подобна ситуация се очертава драматична промяна на целия комплекс на междудържавните отношения в региона. Не може да се изключи перспективата за активизиране на старите „замразени” спорове, както и появата на нови, подхранвани от противоречивото въздействие на глобализацията върху региона. Ще запази ли в тези условия Латинска Америка „репутацията” си на най-слабо конфликтната зона на планетата?
Анализът на конфликтния потенциал на региона следва да стартира с очертаването, върху картата на Южна Америка, на три обширни геополитически ареала – Андски, Амазонски и Лаплатски. През ХІХ и ХХ век в първите два нееднократно възникват териториални и други спорове, избухват въоръжени конфликти между държавите, в чиято основа са противоречията, породени от борбата за излаз на Тихия или Атлантическия океани и за достъп до естествените ресурси на крайбрежните морета (Първата и Втората Тихоокеански войни (1) , както и Чакската война), достъпът до плавателното горно течение на река Амазонка (перуанско-еквадорският въоръжен сблъсък през 1941), разграничаването на териториалните води във Венецуелския залив на Карибско море, във връзка с откритите в островния шелф големи петролни залежи и т.н. (2) . С изключение на „чакския проблем”, разрешен с Договора от Буенос-Айрес през 1938 и перуанско-еквадорския териториален спор, чиито последици бяха преодолени по мирен път чак през 1998, всички останали конфликти имат „реликтов” характер. Сред тях са споровете между Колумбия и Никарагуа за редица острови в Карибско море, както и между Венецуела и Гайана за територията Есекибо (3) . Наистина, в последно време, се появиха признаци, че някои от тях могат отново да се разгорят. Така, Боливия отново започна да претендира за възстановяване на излаза и към Тихия океан, изгубен по договора от 1904, а пък Венецуала възобнови териториалните си спорове с Колумбия.
Наред със старите конфликтогенни фактори, през последните години все по-голямо влияние оказват и геоикономическите и геокултурни тенденции, както и прословутият „ляв политически завой”, осъществен от цяла група страни от региона: Венецуала, Бразилия, Аржентина и Уругвай, наред с феномена на „индианския ренесанс” в Боливия, Еквадор и Перу. Важно е да отбележим и, че въпросните нови фактори могат както да изострят, така и да смекчат и дори неутрализират старите териториални спорове.
От 90-те години на миналия век насам, в Южноамериканския регион, като цяло, започна да се очертава тенденция към изглаждане на някои предишни противоречия, които от „замразени” постепенно се трансформират във „виртуални”. Пример за това е най-неспокойният в миналото регион – Ла-Платският геополитически ареал, на чието пространство в края на ХХ век започна да се проявява едно ново явление – транскултурната цивилизационна модификация.
Борбата за влияние в басейна на реките Парана и Ла-Плата между най-големите държави – Аржентина и Бразилия – се усложнява от различията в техните етнокултурни, езикови и „поведенчески” характеристики, както и от присъствието в това геополитическо пространство, на по-слаби страни, като Парагвай и Уругвай, превърнали се в обекти на битката за влияние. През ХІХ век, съвкупността от тези фактори неведнъж води до войни ** и провокира ожесточена оръжейна надпревара. През миналото столетие аржентинско-бразилското съперничество на два пъти едва не доведе до общорегионална война (4) . Хроничното напрежение намаля чак в средата на 90-те години на ХХ век, под влияние на няколко фактора от глобален и регионален мащаб.
По същество, най-важният измежду тях, като започнем от 80-те години насам, се оказва геокултурният, макар че, поне на пръв поглед, за постигането на помирението съдействаха геоикономическите императиви – решението за създаване на интеграционното обединение Меркосур, включващо Аржентина, Бразилия, Уругвай и Парагвай, през 1991. Като пътвърждение на тази теза можем да посочим неуспеха на интеграционните проекти от 60-те години (Групата от Ла-Плата, УРУПАБОЛ) (5) . Още по-показателен е примерът с аржентинско-бразилските противоречия в хидроенергийната сфера в средата на 70-те. Въпреки наличието на взаимен интерес от използване ресурсите на граничните реки, старите противоречия и предубеждения на военните правителства в двете страни доведоха до това, че бразилско-парагвайският проект за водната електроцентрала „Итайпу” и аржентиската ВЕЦ „Корпус” започнаха да се разглеждат като силно конкурентни. В резултат, осъществяването на плановете за развитие на хидроенергетиката сериозно изостри двустранните отношения.
Тогавашната линия и на двете правителства се базираше на „затворения национализъм” и възприемането на международните отношения като арена на съперничество между съседните държави. Бразилските военни предпочитаха ролята на най-близки съюзници на САЩ, а не на потенциални партньори на Аржентина. Аржентинските им колеги пък разсъждаваха в рамките на не по-малко фалшива парадигма, разглеждайки Аржентина като европейска страна, разположена извън пределите на Европа и изключена от латиноамериканския исторически и етнокултурен контекст.
За появата, а след това и за успешното развитие на сътрудничеството в рамките на Меркосур, съдейства, на първо място, отказът на Бразилия от едностранната ориентация към САЩ и „завоят” и към латиноамериканската общност. Политиката на „конструктивен национализъм”, основаваща се на представата за „автентичността” на Бразилия и нейните национални интереси в световния и регионален контексти, предреши замяната на военния режим с граждански през 1985. Икономическият скок на Бразилия през 1910-1980 (темповете на нарастване на бразилския БВП са сред най-високите в света) (6) естествено изясняват и въпроса за това, кой може да играе ролята на лидер в южноамериканското икономическо пространство.
Ключова роля за политическото сближаване между двете страни изигра и поражението на Аржентина във войната с Великобритания за контрол над Фолклендските (Малвинските) острови през лятото на 1982. Подкрепата, оказана на Аржентина от почти всички латиноамерикански държави (включително и от Бразилия) и враждебността към нея от страна на САЩ и другите западни държави, многократно усилиха чувството за солидарност на латиноамериканците и техния „регионален национализъм”. В този смисъл Бразилия не беше изключение и също започна да проявява по-сериозен интерес към сътрудничеството с най-близките си съседи.
Необходимостта от ускоряване на икономическото развитие и императивите за укрепване на демокрацията в държавите от Южна Америка за първи път бяха подкрепени и от политико-психологически стимули. Бразилия започна да се сближава с Аржентина. Наистина, опитът за „връщане” на последната към прозападния курс, при президента Карлос Менем, временно внесе известен дисонанс в аржентинско-бразилските отношения и дори провокира криза в Меркосур през 1998-2003 (7) . Както е известно, резултат от осемгодишното управление на Менем стана социално-икономическата и политическа криза, поразила сАржентина през 2001-2002, на фона на която на власт дойде правителството на Нестор Кирхнер, поставило в центъра на политиката си укрепването на южноамериканската интеграция.
Най-важна последица от подобно развитие на събитията стана това, че в началото на ХХІ век Лаплатският геополитически ареал престана да бъде генератор на напрежение в южноамериканското политическо поле. Периодично възникващите търкания между страните от тази зона имат временен характер ***. Районът на „тройната граница” между Аржентина, Бразилия и Парагвай на река Игуасу както и преди си остава потенциално неспокоен – той е постоянен генератор на наркотрафик, престъпност и тероризъм. Въпреки това, доминиращо в отношенията между четворката от Меркосур (към която гравитира и Чили **** ) не е съперничеството, а сътрудничеството.В доктрините и концепциите за национална сигурност на Аржентина и Бразилия, нито едната, нито другата страна вече не се разглеждат като потенциални противници. През 1996-2003 Бразилия съществено съкрати военната си групировка на аржентинската граница, прехвърляйки значителна част от нея в района на Амазония. Макар че британските медии периодично предъвкват темата за стария спор за Фолклендските острови, няма никакви основания да очакваме, че Аржентина може да възобнови опитите да го реши със сила. Буенос-Айрес упорито призовава Лондон за мирно решаване на въпроса, пък и не разполага с ресурси за нещо друго. Ориентацията на Аржентина към сътрудничество в рамките на Меркосур, от една страна, максимално ограничава възможностите и да приема едностранни решения, а от друга – укрепва дипломатическите и позиции, позволявайки и да се надява на приемливо за нея решение на Фолклендския проблем.
В основата на новия модел на отношенията в ареала на Ла-Плата се оказаха две съществени обстоятелства: Бразилия се утвърди като неоспорим икономически лидер на Меркосур и ЮАОН (Южноамериканската общност на нациите, създадена през 2004 и обединяваща 12 държави), а пък Аржентина мълчаливо прие ролята на „номер две” в партньорството с Бразилия. При това укрепването на аржентинско-бразилското сътрудничество стимулира сближаването на другите южноамерикански страни. Освен укрепването на Меркосур през 1991-2005 тази тенденция бе ознаменувана и от изработването на съгласувани позиции на влизащите в него държави по отношение на т.нар. Американска зона за свободна търговия (АЗСТ), подписването на споразумението за ЮАОН и създаването на съвместни петролно-газови и медийни холдинги (Петросур и Телесур).
В Андското и Амазонското геополитически пространства продължава да има няколко „замразени” конфликтни огнища. Глобализацията и разпадането на двуполюсната система породиха заплахата от маргинализиране на латиноамериканските страни в икономически и политически план. Тези промени оказаха двойнствен ефект върху конфликтния потенциал на субрегиона. При положение, че (ако използваме израза на аржентинската анализаторка Луиза Бертони) „пространството е просто длъжно да се трансформира във време” (8), геополитическите схеми от ХІХ век вече не работят. Новите геоикономически и геокултурни реалности, наложени върху „реликтовите” териториални и други спорове, могат да доведат да неочаквано изостряне на ситуацията.
Пример за това е състоянието на венецуелско-колумбийските отношения. Натискът на Вашингтон върху президента на Венецуела Уго Чавес засега има обратен ефект – усилване на антиамериканската реторика, демонстративно укрепване на връзките с Куба и с радикалните лидери в Латинска Америка. Стремежът на Чавес да намери „друго цивилизационно решение” за Венецуела, изразил се и в преименуването на страната в Боливарианска република Венецуела ***** , се сблъсква с „неразбирането” на съседна Колумбия, която е привилегирован партньор на САЩ и един от най-големите реципиенти на американска помощ.
Венецуела, която заедно с Колумбия, навремето се беше ориентирала към ускорено присъединяване към Северноамериканската зона за свободна търговия (НАФТА), след 1998 драматично промени геополитическия си вектор, обръщайки се към Бразилия и Меркосур. През декември 2005, Венецуела беше приета за постоянен член на Меркосур без право на глас, докато не изпълни всички изисквания на организацията. Днес Чавес, с неговия яростен антиамериканизъм, отхвърляне на идеята за АЗСТ и политиката на страните, които я споделят (Мексико и Перу), се стреми да създаде в региона мощен „антиимпериалистически фронт”, с участието на Венецуела , Куба и Боливия – т.нар. Боливарианска алтернатива за народите на Америка (АЛБА). В резултат от това, мнозина възприемат политиката на Венецуела като заплаха за регионалната сигурност.
Отношенията между Венецуела и Колумбия (до 1830 тези две страни, заедно с Еквадор, съставляват т.нар. Велика Колумбия) се усложняват от хроничния колумбийски вътрешен конфликт. Правителството на Колумбия тясно си сътрудничи със САЩ, които му помагат да се противопоставя на левите и десни радикални въоръжени формации, срастнали се с наркотрафика и организираната престъпност. По тази причина опозицията обвинява управляващите, че са „продали суверенитета на страната”.
Междувременно, Колумбия обвинява Венецуела, че подпомага ляворадикалната герила, в лицето на „Революционните въоръжени сили на Колумбия” ( FARC ) и „Армията за национално освобождение” (Е LN ), предоставяйки убежище на лидерите им и създавайки партизански лагери в граничните венецуелски територии. Подобни обвинения не са лишени от основание. А към тях следва да добавим и старите вражди. От 1941 насам двете страни не могат да си поделят водите на Венецуелския залив, на чието дъно има значителни петролни находища. След 1980, когато напрежението между тях достигна опасно високо ниво, спорът беше „замразен” за неопределено време. Анализаторите обаче не изключват, че ако този конфликт все пак премине в нова „гореща” фаза, в него могат да се намесят и САЩ, които твърдо подкрепят Колумбия.
В чисто пропаганден план, имиджът на Венецуела не се подобри особено, след като през 2005 Каракас закупи от Русия 100 хил. единици стрелково оръжие, а Уго Чавес заплаши, че ако САЩ прекратят доставките на резервни части за самолетите F -16 (с които венецуелската армия разполага още от началото на 80-те години на миналия век), страната му ще купи модерни свръхзвукови изтребители от руснаците. Последното предизвиква сериозни опасения в съседна Гайана. Между нея и Венецуела има стар териториален спор за областта Есекибо, с площ от 160 хил. кв. км, която през 1899, с арбитраж, е присъдена на тогавашна Британска Гвиана (днешна Гайана). През целия ХХ век Венецуела, която така и не признава това решение, разчиташе на подкрепата на САЩ, недоволни от антиамериканската политика на тогавашните лидери на Гайана. Но след идването на власт на Уго Чавес ситуацията се промени. Съзнавайки това, самият Чавес прояви инициатива за установяване на стабилен modus vivendi с източната си съседка. При посещението си в Джорджтаун, през февруари 2004, той заяви, че е готов да гарантира стабилните доставки на петрол за Гайана, както и, че няма да пречи на плановете на последната за икономическото развитие на Есекибо.
От началото на 2006 безспокойство предизвиква перспективата за изостряне на друг стар спор в Андския субрегион, свързан с изгубения от Боливия излаз на Тихия океан в резултат от Втората Тихоокеанска война (9) . След Втората световна война, Ла Пас нееднократно поставяше въпроса за преразглеждането на боливийско-чилийския мирен договор от 1904 и за връщане на излаза на море, с посредничеството на международните организации. През 1978, т.е. когато противоречията с режима на генерал Пиночет достигнаха своя връх, Боливия скъса отношенията си с Чили, като те не са възстановени и до днес. При това боливийците не приемат чилийското предложение да им се предостави икономически коридор покрай тихоокеанското крайбрежие. Впрочем (и това многократно бе потвърдено на най-високо ниво), чилийците никога няма да се съгласят страната им да бъде разделена на две части, без сухопътна връзка помежду им ******.
Единствените положителни промени в отношенията между двете страни, след 1978, са свързани с присъединяването на двете към Меркосур, като асоциирани членки, през 1996, както и разминирането на минните полета по боливийско-чилийската граница. През 2004-2005 нарастването на значението на проблемите на енергийната сигурност силно повиши самочувствието на боливийците.
Провалът на плановете за неолиберални реформи през 90-те и началото на 2000-те години, характерно за които беше ускореното проникване на потребителската култура в затънтените кътчета на Андите и миньорските селища в боливийското плато, провокира появата на мощно индианско движение (индианците са 60% от населението на страната). Това доведе до победата на президентските избори през декември 2005 на етническия индианец Ево Моралес, който обеща да национализира петролно-газовия отрасъл и да върне на Боливия излаза на Тихия океан.
Национализацията, която президентът Моралес действително извърши през май 2006, показа, че той, най-малкото, държи на думата си. Действията му обаче, породиха и определени проблеми. Така, боливийската преса рязко разкритикува заявлението на генералния секретар на Организацията на американските държави (ОАД) – чилиецът Хосе Мигел Инсулза, че организацията не може да посредничи в спорове, ако с това не е съгласна една от страните. Междувременно, Чили отхвърля всякаква възможност за преразглеждане на договора от 1904.
Въпреки това, Ево Моралес продължава да отправя призиви „към народа на Чили и към Латинска Америка, като цяло, да помогнат на Боливия за решаването на териториалния спор” (10) . Интересно е, че чилийският президент Рикардо Лагос присъства при встъпването на Моралес в длъжност през януари 2006, въпреки скъсаните дипломатически отношения между двете страни. По-късно самият Моралес, на свой ред, посети Сантяго за да присъства при встъпването в длъжност на новият президент на Чили Мишел Бачелет. Тоест, спорът продължава, но засега няма изгледи за прерастването му в открит конфликт.
Развитието на междудържавното сътрудничество във всеки от геополитическите ареали на Южна Америка – Лаплатския, Андския и Амазонския, както и между тях, поне на пръв поглед, дава реални предпоставки за регионалното сближаване на латиноамериканските страни. Въпреки трудностите, негов основен двигател си остава Меркосур, а основно действащо лице – Бразилия.
В основата на създаването на Меркосур бе формирането на геополитическата ос Бразилия-Буенос-Айрес през 1986. По-късно стартира и изграждането на още една ос – „Бразилия-Каракас”. Централната част на Бразилия и нейното индустриално „сърце” – щатът Сау Паулу, се оказа свързан с петролния добив във Венецуела, а чрез нея – и с Андския субрегион, като цяло. Така започнаха да се формират устойчиви връзки от Андския и Амазонския ареали към столицата на Аржентина и основните и икономически центрове. Като за първи път те заобикаляха планинската верига на Андите и непроходимата тропическа селва, свързвайки се с Лаплатския ареал.
Постепенно се появиха условия за формирането на още една геополитическа ос – южната. Тя трябваше да позволи на Бразилия да получи излаз към Андския арел, както през северното му „крило” (Венецуела и Колумбия), така и през южното (Боливия и Чили). По този начин, формирайки тихоокеански „коридори” и регионални „оси”, латиноамериканският гигант възнамеряваше да си осигури достъп до басейна на Тихия океан, страните от Азиатско-тихоокеанския регион, Карибско море и, разбира се, до венецуелския петрол.
За реализацията на тази задача, през 90-те години на миналия век, бразилската дипломация предприе сериозни усилия за привличането в Меркосур на Чили и Боливия (асоциирани членки от 1996), Перу (асоцииран член от 2003), Венецуела (2005) и страните от АОН, като цяло. Геополитическата ос „Каракас-Бразилия-Буенос-Айрес” беше удължена до Сантяго, Ла Пас, Лима и Богота, затваряйки големия геополитически пръстен на Южноамериканския континент.
Не може да се говори за липса на достатъчно политическа воля за реализацията на този геополитически суперпроект. През 90-те години тя ясно се проявяваше в усилията на Бразилия, а след това и на присъединилата се към нея Венецуела, за създаване на Южноамериканска зона за свободна търговия, разглеждана като алтернативна на подкрепяния от САЩ проект за АЗСТ. През декември 2004 дванайсет държави от региона подписаха в Куско споразумение за създаване на Южноамериканска общност на нациите, която трябваше да се трансформира в единен търговско-икономически и политически блок на страните от Южна Америка, представляващ нейните 361 млн. жители. По-късно се появи и проектът АЛБА, лансиран от Венецуела и Куба, също като алтернатива на провалилата се АЗСТ. През 2006 към АЛБА, която активно се позиционира като „новата антиимпериалистическа сила” в региона, се присъедини и Боливия.
Основният фактор за сближаването между държавите от региона, в рамките на южноамериканския „геополитически пръстен”, е гарантирането на енергийната сигурност. Според анализаторите, сътрудничеството между южноамериканските страни в тази сфера ще заема все по-голямо място в глобалната икономика и политика. Южна Америка разполага с огромни запаси от петрол и природен газ, които покриват не само нейните потребности, но и позволяват непрекъснат ръст на износа. Освен това, страните от региона са изключително богати на възобновяеми източници на енергия, чието търсене тепърва ще нараства – включително на водна, вятърна и слънчева енергия, както и биомасата на тропичните гори. Накрая, в Южна Америка са концентрирани между 13% и 15% от световнита запаси на питейна вода, което в условията на предсказуемия дефицит на този жизнено важен ресурс в средата на ХХІ век, я превръща в ключов геоикономически играч, в глобален план. Междувременно, неравномерното разпределение на енергийните ресурси в континентален мащаб (при липсата на необходимото равнище на междудържавно сътрудничество) превръща тези страни в периодично застрашени от остри енергийни кризи, каквито през последните десетина години изпитаха Аржентина, Чили и Бразилия.
„Развитието на енергийната инфраструктура – т.е. изграждането на газо- и петролопроводи, нови високоволтови електрически линии и т.н., може да се превърне в основен двигател на новия етап в интеграционното взаимодействие между страните от континента, способно да гарантира изключително благоприятни условия за развитието им” – смятат редица аржентински анализатори (11) . Днес в Южна Америка функционира електропровод, свързващ Колумбия и Еквадор, като скоро ще бъдат въведени в експлоатация неговите продължения: на юг към Чили, на север към Панама и на изток – към Венецуела. През 2000 Аржентина и Боливия стартираха изграждането на съвместен газопровод в североизточна посока, като той ще се свърже с тръбопровода Боливия-Бразилия, към който се готви да се включи и Парагвай. На свой ред Венецуела строи две разклонения на петролопровода от север на юг – едното е към Бразилия и Аржентина, а другото – към Боливия, Уругвай и Парагвай. На провелата се през юни 2005 поредна 28-ма среща на Меркосур, с участието на страните от Андската общност, беше предложен план за изграждането на газопровод с дължина 1750 км, който да свърже перуанското пристанище Писко (свързано с газовото находище Камисеа) с чилийското Токопиля и да стане част от вече съществуващата в Южна Америка мрежа от газопроводи (12) .
Укрепването на „геополитическия пръстен” с добавянето към него на „енергиен”, както и продължаващите усилия на южноамериканските държави за развитие на континенталната комуникационна инфраструктура между всичките му ареали, следва да се разглежда като фактор за стабилизиране на отношенията вътре в региона. Задълбочаването му може да изключи възможността от изостряне на териториалните и други спорове. Действително, трудно можем си представим, че след като Боливия бъде плътно интегрирана в схемите за регионално междудържавно сътрудничество, може да сметне за изгодно да провокира изостряне на отношенията си с Чили и Перу. По-скоро, появата на тези схеми следва да се разглежда като предпоставка за изработване (с течение на времето) на нестандартни решения на старите спорове.
Струва си да обърнем внимание на декларациите на бразилските президенти през 1994-2005, че Меркосур е не просто икономическо и политическо, но и културно обединение. Сходни са и редица изказвания на високопоставени чилийски политици (една страна, чиито позиции по развитието на интеграционните процеси далеч невинаги и не във всичко съвпадат с бразилските), според които Меркосур има едновременно и икономически, и правни, и политически, и културни измерения (13) . Съществуващите търговско-икономически противоречия между основните страни в този блок – Бразилия и Аржентина, както и между тях и по-малките участници (Уругвай и Парагвай) не можаха да го провалят. След 2003 оста Бразилия – Буенос-Айрес непрекъснато укрепва.
В същото време, ситуацията, като цяло, остава сложна. Доказателство е неотдавнашното решение на Венецуела да напусне Андската общност (както и възможността същото да стори Боливия), както и трудностите, които преживява Меркосур на фона на очерталите се аржентинско-уругвайски противоречия. САЩ също не гледат с добро око на латиноамериканските интеграционни проекти и периодично полагат усилия за реанимиране на старите противоречия помежду им (14) .
Доскоро Вашингтон очевидно подценяваше геополитическото мислене на латиноамериканските елити. Там просто не можеха да възприемат, че Мексико, или още по-слабите централно-американски държави, могат да имат някакви геополитически интереси. Самите страни от региона пък не забравяха нито за миг за възможността от силово въздействие от Север. В същото време, през последните шейсет години, имаше няколко периоди, в които САЩ сякаш „отсъстваха” от развитието на събитията в Латинска Америка, поради ангажираността им в други региони – например по време на Войната в Корея (1950-1953), или на Виетнамската война (1964-1973). По правило, именно през тези периоди се надигаха мощни националистически вълни, които в крайна сметка водеха до укрепването на солидарността между страните от региона. Слабостта на южноамериканските държави по отношение на САЩ ги подтикваше още по-интензивно да търсят нови форми на сътрудничество .
Събитията от 11 септември 2001 и последвалите военни интервенции в Афганистан и Ирак, както и нарастващото напрежение около Иран, принудиха Вашингтон почти напълно да погребе идеята си за създаване на АЗСТ. На фона на провала на плановете си за създаването на обща континентална интеграционна схема под своя егида, САЩ заложиха на „примамването” на една или друга латиноамериканска държава да напусне регионалните проекти, сключвайки двустранен договор със Съединените щати за създаването на „зона за свободна търговия” (това се отнася например, за Чили, Перу, Колумбия, а в перспектива – вероятно и за Еквадор и някои страни от Централна Америка). Тази тактика обаче, едва ли ще провали плановете за укрепване на латиноамериканското сътрудничество. Нещо повече, стремежът на Вашингтон да следва описаната по-горе стратегия, може само допълнително да радикализира антиамериканските настроения и да задълбочи сътрудничеството между държавите от региона.
Въпреки декларациите, че САЩ са в състояние да водят едновременно няколко локални войни, Вашингтон би предпочел да избегне излишните усложнения в Латинска Америка. Именно това обяснява и миналогодишното обръщение на държавния секретар Кондолиза Райс към бразилския президент Луис Игнасио да Силва (Лула) да окаже „въздействие” върху Уго Чавес по отношение на неговата яростна антиамериканска реторика. Очевидно Белият дом разчита, че Бразилия може да изиграе ролята на посредник между САЩ и радикалните фигури на латиноамериканската политическа сцена – Чавес и Моралес.
Бразилия, която окончателно се утвърди като неоспорим регионален лидер, се отличава от останалите латиноамерикански държави по своите исторически, езикови и екнокултурни характеристики. Латиноамериканският регион е важен за тази страна, която вече се смята за световна сила, по-скоро в политически, отколкото в икономически план. Не бива да се пренебрегват и опасенията на бразилските съседи, че тя може да се намести в собственото им геоикономическо пространство, което невинаги съвпада с техните политически граници. В случай на рязко усилване на бразилското икономическо влияние, икономическият суверенитет на съседните държави – Парагвай, Уругвай, Еквадор и Боливия – може да бъде тотално ерозиран. Както отбелязват мнозина изследователи, появата на държава с геоикономически граници, излизащи далеч извън политическите, може „коренно да трансформира подходите към формирането на основите на държавната валутна, данъчна, антимонополна, инвестиционна и борсова политика” (15) .
Фундаменталният въпрос е, доколко вярна ще остане Бразилия на създаваната от самата нея система за континентално сътрудничество, ако бъдат удовлетворени амбициите и да влезе в „клуба” на великите световни държави (т.е. ако получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и бъде поканена в Г-8). Не ясно и, колко дълго Аржентина ще продължи да се задоволява с ролята на „втория играч” в латиноамериканската геополитическа схема, потискайки амбициите си от миналото столетие. В страната продължава да съществува силна тенденция тя отново да се самоопредели като „западна”, а не като „латиноамериканска”. Сегашната идеологическа общност на ръководителите на Бразилия, Аржентина, Венецуела, Чили, Еквадор, Уругвай и Боливия скрива съществуващите различия, свързани с различната степен на радикализация на местните елити. Така, в Бразилия и Чили доминират умерените, а във Венецуела и Боливия - привържениците на „радикално-антиимпериалистическите възгледи” (16) .
Разсъждавайки за перспективите на конфликтогенния потенциал на южноамериканското политическо пространство, следва да имаме предвид един факт, който се потвърждава от почти цялата дълга история на отношенията между САЩ и Латинска Америка: стремежът на латиноамериканските елити към единство е право пропорционален на степента на осъзнаване на собствената им слабост.
Конкретно за Бразилия, като слабо място се очертава рядконаселеният и слабо изучен, но потенциално богат район на Амазония. Този район, с площ от 5,3 млн. кв. км, в който са съсредоточени 35% от всички тропически гори на планетата, все по-активно се интегрира в сферата на дейност на големите транснационална корпорации (ТНК), както и на международните престъпни организации, свързани с производството и трафика на наркотици, незаконния добив на злато, скъпоценни камъни и ценни дървесни видове.
Контрабандният трафик на природни ресурси от Амазония достигна мащаби, пряко застрашаващи националната сигурност на Бразилия. В страната нараства тревогата във връзка с появата на сепаратистки тенденции в някои територии, и дори щати, с предимно индианско население (като щат Рорайма например); обявяването на Амазонка за „колективно достояние на човечеството” и евентуалното осъществяване на международна военна интервенция в района за „борба с наркотрафикантите и терористите, проникващи от съседна Колумбия”.
Според редица бразилски депутати, в момента срещу страната им се осъществява своеобразна „информационна агресия” от страна на западните медии. Последните обвиняват бразилското правителство, че систематично нарушава човешките права в Амазония, използвайки като претекст отделни негативни явления в отношенията между армията, т.нар. „гаримпейрос” (т.е. златотърсачите) и някои индиански племена. В световните медии периодично се появяват материали за унищожаването на тропическите гори в Бразилия и нарушаването на екологичния баланс.
Бразилското правителство е наясно, че няма да реши проблема само с мерки за гарантиране на силовото си присъствие в Амазония (между 2000 и 2003 числеността на разположените там военни части нарастна от 5 до 15 хил. души). Практически всички действия, предприети от Бразилия през последните години за укрепване на сътрудничеството със съседните държави, общата граница с които е дълга над 11 хил. км, бяха насочени към утвърждаване на суверенитета над Амазония. Пример за такова сътрудничество стана създаването през 90-те години на системата за електронно наблюдение SIVAM (Система за контрол на басейна на река Амазонка), със съдействието на САЩ, Венецуела, Колумбия, Панама и Перу.
Друга важна инициатива, също свързана със стремежа на Бразилия да си гарантира контрола върху природните ресурси на Амазонския басейн, е лансираната от президента Лула през 2003 идея за установяване на преференциално сътрудничество между „възходящите страни-гиганти”, сред които, според него, освен Бразилия, са Русия, Индия, Китай и ЮАР (по-късно към тях бяха прибавени Аржентина и Мексико) (18) . Освен размерите на територията, населението и стойността на БВП, както и важната роля в световната икономика и политика, всички тези страни си приличат по това, че разполагат с уникални природни ресурси, битката за които вероятно ще определи спецификата на ХХІ век.
Все пак, перспективата Бразилия да се откъсне от своите латиноамерикански „корени” не изглежда особено вероятна, дори ако страната съумее да повиши международния си статут. Защото само развитието на регионалното сътрудничество в Амазония, където се срещат всичките три южноамерикански геополитически ареали, може да разруши представата за този район като „зона на безвластие, нуждаеща се от международен контрол”. По същата причина Бразилия не може да си позволи да остави отношенията си със съседите „на самотек”, позволявайки възраждането на старите териториални спорове или пък новия възход на набиращия сили „индиански ренесанс”. Бразилските усилия за „формиране” на различни латиноамерикански алианси, които страната полага от 1904 насам, очевидно нямат конюнктурен характер. Затова едва ли можем да очакваме, че тя няма да се опита да използва влиянието си при изостряне на ситуацията в региона.
* * *
Независимо от всички затруднения от геополитически, геоикономически и геокултурен характер, които ще въздействат върху спецификата на отношенията между южноамериканските държави през ХХІ век, необходимостта от решаването на проблемите на тяхната обща сигурност (енергиен, природно-ресурсен и информационен) са стимул те да продължат да разработват нови схеми на сътрудничество. Центростремителните сили постепенно започват да надделяват над центробежните. Старите междудържавни конфликти постепенно се изглаждат или разрешават в контекста на съвместното усвояване на новите икономически и цивилизационни възможности.
Бележки:
1 Първата Тихоокеанска война (1864-1866) се води между Испания и южноамериканските републики – Перу, Чили, Еквадор и Боливия; Втората Тихоокеанска война (1879-1884) пък се води между Чили, от една страна, Перу и Боливия – от друга.
2 По-подробно за территориалните спорове в Латинска Америка и сегашното им състояние вж.: Мартинов Б.Ф., Сударев В.П., Территориальные споры в Латинской Америке // Латинская Америка. 1982. № 8, 9; Старостина. Е.А., Приграничные поры: причины возникновения, пути разрешения // Латинская Америка. 2005. № 10. C. 25-30.
3 Территорията Есекибо е провинция на Гайана, за която претендира Венецуела.
4 Вж .: M. Bandeira, Brasil y Estados Unidos. De la Triple Alianza al Mercosur. Buenos Aires, 2004. Cap. IV-VIII.
5 УРУПАБОЛ – интеграционно обединение от 60-те години на ХХ век, включващо Уругвай, Парагвай и Боливия.
6 Brazil : Dilemmas and Challenges. S Л o Paolo, 2002. Р. 100.
7 Вж.: Интеграция в Западном полушарии на пороге ХХI века. М .: ИЛА РАН , 1 999.
8 L. Bertoni , Nuevos actores y un antiguo ideal. America Latina y un mundo hacia el continentalismo. FIEALC . XII Congreso . Roma , 2005.
9 По-подробно : Старостина Е.А. Ibid . С. 29-30.
10 El Diario , La Paz . 02.05. 2006.
11 L. Bertoni , Op. cit. Р . 14.
12 Латинская Америка . 2006. № 1. С . 23.
13 J.G. Valdez , Chile y el Mercosur en Am е rica Latina // Diplomacia. Santiago de Chile. 1999. Nо 79. P. 11.
14 Последен най-характерен пример бе предоставеният, през 1997, от администрацията на Бил Клинтън, на Аржентина статут на «член на НАТО извън пределите на алианса» (Major Non-NATO Ally), което беше коментирано в бразилкия печат като стремеж на САЩ да възкресят старите аржентинско-бразилски «подозрения», за да внесат разцепление в Меркосур. През същата година Съединените щати премахнаха забраната за доставка на технологично сложни оръжия в държавите от Южна Америка, макар че страните от субрегиона поеха задължение да се въздържат от нова оръжейна надпревара помежду си.
15 Кочетов Э.Г., Геоэкономические истоки построения системы национальной безопасности России // Вестник РАЕН. 2004. № 3. C. 11.
16 Латинская Америка. 2006. № 1. C. 23.
17 По-подробно вж.: Латинская Америка. 2004. № 2. C. 41-43.
18 По-подробно вж.: Латинская Америка. 2005. № 5, 6, 7.
* Най-тежката война в Южна Америка през ХХ век е т.нар. Чакска война (1932-1935) между Парагвай и Боливия, която струва живота на над 100 хил. души.
** Най-голямата война е тази между страните от т.нар. «Троен съюз» – Аржентина, Бразилия и Уругвай против Парагвай (1864-1870), в резултат от която последният търпи съкрушително поражение и губи до 4/5 от населението си.
*** Така, през 2006, възникна напрежение между Аржентина и Уругвай заради решението на последния да изгради целулозно-хартиен комбинат в граничната зона с Аржентина, което, според правителството в Буенос Айрес, ще наруши екологичния баланс на водите на река Ла-Плата.
**** Преодоляването на напрежението между Аржентина и Чили, породено от спора за принадлежността на островите в пролива Бигъл, през 1984, стана възможно благодарение усилията на дипломатите от двете страни и посредничеството на папата. Днес конфликтът е окончателно преодолян. През декември 1998, между Буенос-Айрес и Сантяго, беше подписано двустранно споразумение за разграничаване на континенталните ледници.
***** Името на Освободителя – Симон Боливар (1783-1830), се свързва от Уго Чавес с опита за връщане към отговарящия на цивилизационната специфика на Венецуела път на развитие, отхвърлен през XIX век заради заимствания от САЩ модел на «представителната демокрация».
****** През Втората Тихоокеанска война Боливия действа в съюз с Перу, която също губи част от крайбрежните си територии в полза на Чили. Според Анконския договор от 1929, тези территории са поделени между Чили и Перу. Предаването на боливийските територии предварителна трябвало да бъде одобрено от перуанската страна (неслучайно се казва, че «катинарът» на тихоокеанския въпрос се намира в Сантяго, а «ключът» – в Лима). Ако претенциите на Боливия бяха удовлетворени, сегашната чилийска територия би била разделена на две части, без сухопътна връзка помежду им.
* Авторът е зам. директор на Института за Латинска Америка
{rt}
В продължение на доста време латиноамериканските държави оставаха в периферията на голямата световна политика, без да изпитват, в същата степен, в каквато страните от Европа или Азия например, последиците на мащабни войни и конфликти * . В същото време обаче, световните геополитически сблъсъци активно вляят върху отношенията между страните, разположени на юг от Рио Гранде, съпровождайки процеса на формиране на независимите държави от Западното полукълбо и на техните граници през целия ХІХ век. През следващото столетие геополитическите съображения съдействаха, както за възникването на многобройни териториални спорове, конфликти и войни между латиноамериканските страни, така и за тяхното прекратяване. Характерен за региона през ХХ век е пулсиращият процес на „обединяване-разединяване” между отделните страни от Латинска Америка, пред лицето на мощния им северен съсед – Съединените щати.
В условията на глобализация, класическото, геополитически обосновано, разпределение на силите в региона претърпя сериозни промени под влияние на геоикономическия и геокултурния фактори. В началото на ХХІ век в държавите от Латинска Америка мястото на общите в миналото идеологии (марксизма, кейнсианството, либерализма) и икономически модели (социалистическия, „десаройисткия”, неолибералния) започнаха да заемат нови цивилизационно- и културно обусловени политически и социално-икономически мегапроекти (Бразилия, Венецуела, Боливия). В подобна ситуация се очертава драматична промяна на целия комплекс на междудържавните отношения в региона. Не може да се изключи перспективата за активизиране на старите „замразени” спорове, както и появата на нови, подхранвани от противоречивото въздействие на глобализацията върху региона. Ще запази ли в тези условия Латинска Америка „репутацията” си на най-слабо конфликтната зона на планетата?
Анализът на конфликтния потенциал на региона следва да стартира с очертаването, върху картата на Южна Америка, на три обширни геополитически ареала – Андски, Амазонски и Лаплатски. През ХІХ и ХХ век в първите два нееднократно възникват териториални и други спорове, избухват въоръжени конфликти между държавите, в чиято основа са противоречията, породени от борбата за излаз на Тихия или Атлантическия океани и за достъп до естествените ресурси на крайбрежните морета (Първата и Втората Тихоокеански войни (1) , както и Чакската война), достъпът до плавателното горно течение на река Амазонка (перуанско-еквадорският въоръжен сблъсък през 1941), разграничаването на териториалните води във Венецуелския залив на Карибско море, във връзка с откритите в островния шелф големи петролни залежи и т.н. (2) . С изключение на „чакския проблем”, разрешен с Договора от Буенос-Айрес през 1938 и перуанско-еквадорския териториален спор, чиито последици бяха преодолени по мирен път чак през 1998, всички останали конфликти имат „реликтов” характер. Сред тях са споровете между Колумбия и Никарагуа за редица острови в Карибско море, както и между Венецуела и Гайана за територията Есекибо (3) . Наистина, в последно време, се появиха признаци, че някои от тях могат отново да се разгорят. Така, Боливия отново започна да претендира за възстановяване на излаза и към Тихия океан, изгубен по договора от 1904, а пък Венецуала възобнови териториалните си спорове с Колумбия.
Наред със старите конфликтогенни фактори, през последните години все по-голямо влияние оказват и геоикономическите и геокултурни тенденции, както и прословутият „ляв политически завой”, осъществен от цяла група страни от региона: Венецуала, Бразилия, Аржентина и Уругвай, наред с феномена на „индианския ренесанс” в Боливия, Еквадор и Перу. Важно е да отбележим и, че въпросните нови фактори могат както да изострят, така и да смекчат и дори неутрализират старите териториални спорове.
От 90-те години на миналия век насам, в Южноамериканския регион, като цяло, започна да се очертава тенденция към изглаждане на някои предишни противоречия, които от „замразени” постепенно се трансформират във „виртуални”. Пример за това е най-неспокойният в миналото регион – Ла-Платският геополитически ареал, на чието пространство в края на ХХ век започна да се проявява едно ново явление – транскултурната цивилизационна модификация.
Борбата за влияние в басейна на реките Парана и Ла-Плата между най-големите държави – Аржентина и Бразилия – се усложнява от различията в техните етнокултурни, езикови и „поведенчески” характеристики, както и от присъствието в това геополитическо пространство, на по-слаби страни, като Парагвай и Уругвай, превърнали се в обекти на битката за влияние. През ХІХ век, съвкупността от тези фактори неведнъж води до войни ** и провокира ожесточена оръжейна надпревара. През миналото столетие аржентинско-бразилското съперничество на два пъти едва не доведе до общорегионална война (4) . Хроничното напрежение намаля чак в средата на 90-те години на ХХ век, под влияние на няколко фактора от глобален и регионален мащаб.
По същество, най-важният измежду тях, като започнем от 80-те години насам, се оказва геокултурният, макар че, поне на пръв поглед, за постигането на помирението съдействаха геоикономическите императиви – решението за създаване на интеграционното обединение Меркосур, включващо Аржентина, Бразилия, Уругвай и Парагвай, през 1991. Като пътвърждение на тази теза можем да посочим неуспеха на интеграционните проекти от 60-те години (Групата от Ла-Плата, УРУПАБОЛ) (5) . Още по-показателен е примерът с аржентинско-бразилските противоречия в хидроенергийната сфера в средата на 70-те. Въпреки наличието на взаимен интерес от използване ресурсите на граничните реки, старите противоречия и предубеждения на военните правителства в двете страни доведоха до това, че бразилско-парагвайският проект за водната електроцентрала „Итайпу” и аржентиската ВЕЦ „Корпус” започнаха да се разглеждат като силно конкурентни. В резултат, осъществяването на плановете за развитие на хидроенергетиката сериозно изостри двустранните отношения.
Тогавашната линия и на двете правителства се базираше на „затворения национализъм” и възприемането на международните отношения като арена на съперничество между съседните държави. Бразилските военни предпочитаха ролята на най-близки съюзници на САЩ, а не на потенциални партньори на Аржентина. Аржентинските им колеги пък разсъждаваха в рамките на не по-малко фалшива парадигма, разглеждайки Аржентина като европейска страна, разположена извън пределите на Европа и изключена от латиноамериканския исторически и етнокултурен контекст.
За появата, а след това и за успешното развитие на сътрудничеството в рамките на Меркосур, съдейства, на първо място, отказът на Бразилия от едностранната ориентация към САЩ и „завоят” и към латиноамериканската общност. Политиката на „конструктивен национализъм”, основаваща се на представата за „автентичността” на Бразилия и нейните национални интереси в световния и регионален контексти, предреши замяната на военния режим с граждански през 1985. Икономическият скок на Бразилия през 1910-1980 (темповете на нарастване на бразилския БВП са сред най-високите в света) (6) естествено изясняват и въпроса за това, кой може да играе ролята на лидер в южноамериканското икономическо пространство.
Ключова роля за политическото сближаване между двете страни изигра и поражението на Аржентина във войната с Великобритания за контрол над Фолклендските (Малвинските) острови през лятото на 1982. Подкрепата, оказана на Аржентина от почти всички латиноамерикански държави (включително и от Бразилия) и враждебността към нея от страна на САЩ и другите западни държави, многократно усилиха чувството за солидарност на латиноамериканците и техния „регионален национализъм”. В този смисъл Бразилия не беше изключение и също започна да проявява по-сериозен интерес към сътрудничеството с най-близките си съседи.
Необходимостта от ускоряване на икономическото развитие и императивите за укрепване на демокрацията в държавите от Южна Америка за първи път бяха подкрепени и от политико-психологически стимули. Бразилия започна да се сближава с Аржентина. Наистина, опитът за „връщане” на последната към прозападния курс, при президента Карлос Менем, временно внесе известен дисонанс в аржентинско-бразилските отношения и дори провокира криза в Меркосур през 1998-2003 (7) . Както е известно, резултат от осемгодишното управление на Менем стана социално-икономическата и политическа криза, поразила сАржентина през 2001-2002, на фона на която на власт дойде правителството на Нестор Кирхнер, поставило в центъра на политиката си укрепването на южноамериканската интеграция.
Най-важна последица от подобно развитие на събитията стана това, че в началото на ХХІ век Лаплатският геополитически ареал престана да бъде генератор на напрежение в южноамериканското политическо поле. Периодично възникващите търкания между страните от тази зона имат временен характер ***. Районът на „тройната граница” между Аржентина, Бразилия и Парагвай на река Игуасу както и преди си остава потенциално неспокоен – той е постоянен генератор на наркотрафик, престъпност и тероризъм. Въпреки това, доминиращо в отношенията между четворката от Меркосур (към която гравитира и Чили **** ) не е съперничеството, а сътрудничеството.
В доктрините и концепциите за национална сигурност на Аржентина и Бразилия, нито едната, нито другата страна вече не се разглеждат като потенциални противници. През 1996-2003 Бразилия съществено съкрати военната си групировка на аржентинската граница, прехвърляйки значителна част от нея в района на Амазония. Макар че британските медии периодично предъвкват темата за стария спор за Фолклендските острови, няма никакви основания да очакваме, че Аржентина може да възобнови опитите да го реши със сила. Буенос-Айрес упорито призовава Лондон за мирно решаване на въпроса, пък и не разполага с ресурси за нещо друго. Ориентацията на Аржентина към сътрудничество в рамките на Меркосур, от една страна, максимално ограничава възможностите и да приема едностранни решения, а от друга – укрепва дипломатическите и позиции, позволявайки и да се надява на приемливо за нея решение на Фолклендския проблем.
