21
Нед, Юли
26 Нови статии

Изборите във Франция и съдбата на света

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Европа и Америка са тясно свързани помежду си и с всяка изминала година Атлантическият океан става все по-малък в политически план. Това, което се случва на Стария континент, отразява онова, което се случва в Новия свят, както и обратното.

И тази година няма да е изключение. Също толкова значима (и то не за първи път) се оказа и 2016, когато Великобритания гласува да напусне Европейския съюз.Това си беше истински политически бунт. Вариантът, който „не трябваше да спечели“, победи за първи път от много време насам в целия западен свят, включващ и Европа, и Америка.

Оттогава изминаха почти десет години и някои от детайлите на случилото се вече са забравени сега, когато идеята, че Обединеното кралство не е в Европейският съюз, вече се е настанила в главите ни. Непосредствено преди и след този референдум обаче, бяха направени многобройни груби политически и чисто пропагандни изявления, от типа на „Русия стои зад всичко“. Тоест, още тогава Русия беше нарочена за „универсалния виновник“ за всичко, което се отклоняваше от линията на мейнстрийма в западната политика (например Брекзит). Няма да коментирам, че никой така не можа да даде ясно обяснение, защо този обрат би бил толкова изгоден за Москва. Днес, когато Обединеното кралство е може би основния привърженик на ескалацията на конфликта в Украйна, е ясно колко неизгоден на Русия е бил всъщност Брекзит, тъй като в периода след като той стана факт Лондон се опитва по всякакъв възможен начин (макар и не много успешно) да се докаже като бивша велика сила, която отново възвръща позициите си. Докато беше член на Европейския съюз Обединеното кралство не можеше да го направи, а и нямаше особена нужда от това.

Може да се каже, че в последно време Франция плътно следва примера на Великобритания, възприемайки нейното милитаристично отношение към Украйна. Париж напълно отхвърля възможността за мирни преговори, които Русия, между другото, многократно предлагаше при условие „да бъде приета новата реалност на фронта“. Между Лондон и Париж обаче има голяма разлика, която пред последните дни стана особено очевидна. Във Франция има много силна опозиция. Става дума за дясната партия, ръководена от Марин Льо Пен, която застъпва съвсем различна линия по отношение на Украйна и настоява за бързото възстановяване на мира в Европа. Дори онези, които не са фенове на дясното, неговата демагогия и агресивната му популистка реторика срещу малцинствата, все по-често са съгласни, че дясното може би заслужава адмирации заради стремежа си към мир на континента.

В Обединеното кралство нещата са много по-различни. Правителството на консерваторите ще претърпи съкрушително поражение на предстоящите избори и, очевидно, лейбъристите ще се върнат начело на Великобритания след като бяха в опозиция в течение на няколко десетилетия. Британската външна политика наобаче няма да се промени. Нещо повече, лейбъристите обявяват „железобетонна“ подкрепа за Украйна, като в това отношение искат да надминат дори сегашния премиер Риши Сунак.

Днес вече малцина споделят безпочвеното твърдение, че „Русия организира Брекзит”, защото се потвърждава (макар да беше ясно от самото начало), че това бе напълно неизгодно за нея. Без да коментирам налудничавостта на самото твърдение, че Русия изобщо е в състояние да организира нещо подобно. Вероятно онези, които го споделят са имали предвид „специалната роля” на руските държавни пропагандни медии, чието разпространение от доста време насам е забранено в цяла Европа. Не по-малко странна е и тезата, че Владимир Путин иска да "унищожи Европейския съюз “, тъй като той никога не споменавал подобно нещо в изказванията си.

Новата дясна тенденция в различни европейски страни може, в крайна сметка, и да иска да унищожи Европейския съюз, но Кремъл със сигурност никога не е искал това, също както и Китай (добавям това в случай, че бъдат лансирани и подобни абсурдни предположения). Държави като Русия и Китай предпочитат да работят директно с голям пазар и това винаги е била основната им цел. Дори сега, когато Русия е изтласкана от много пазарни сегменти (макар и не не напълно), крайната цел на Кремъл определено не е разпокъсването на обединена Европа, тъй като в такъв случай руснаците постоянно биха се натъквали на различни „мини“. Русия все още има полза от обединена Европа, но от такава Европа, която коренно ще промени отношението си към нея. Поради тази причина Москва търпеливо изчака вътрешната политическа трансформация и сега всичко изглежда така, сякаш тя  най-сетне е постигнала целта си. Същото, дори с по-голяма доза увереност, може да се каже и за Китай. Пекин иска независим Европейски съюз (т.е. колкото е възможно по-независим от САЩ), който би позволил на „Новия път на коприната” да достигне до ключовите европейски логистични хъбове. И в това отношение Китай също има повече полза от един обединен Европейския съюз, отколкото от разпокъсването му на отделни големи и малки национални държави.

Но да се върнем към преломната 2016 и да видим, как бунтовете от двете страни на Атлантическия океан представляват огледално отражение един на друг. Брекзит беше бунт, който нямаше как да не доведе до много сериозни последици. През същата година Доналд Тръмп спечели изборите и дойде на власт в САЩ. Което беше още по-мащабен бунт.  Бунт срещу системата, която вече беше напълно подготвена за идването на Хилъри Клинтън като „лидер на свободния свят“. В случая, самият Доналд Тръмп дори не е чак толкова важен. Той просто е брънката във веригата, която самата история избира в моменти като тези. Избухна бунт и той се оказа точният човек на точното място в точното време, но самият Тръмп не е бунтар или революционер. Това бе потвърдено от първия му президентски мандат. Доналд Тръмп беш представител на американския истъблишмънт, отличаващ се с подходящата за ситуацията реторика и маниери на действие. Което обаче не означава, че всичко ще се повтори при евентуален втори негов мандат. И това отново ще зависи от Европа.

Президентските избори в САЩ ще се проведат на 5 ноември тази година. Но може би още по-важна дата за Съединените американски щати ще бъде 30 юни или пък 7 юли, когато ще се състоят двата тура на предсрочните парламентарни избори във Франция.

Не е напълно сигурно, че историята задължително ще се повтори, но и настоящата 2024 притежава всички характеристики, които видяхме през 2016. Ако във Франция също станем свидетели на бунт, той ще е наистина голям, ако Марин Льо Пен и нейният Национален сбор дойдат на власт (поне в парламента, тъй като Макрон ще остане държавен глава до 2027, макар и вероятно със силно отслабени позиции). При всички случаи, това би било много по-голям бунт от този, който се случи в Италия преди почти две години.

Достатъчно е да видим, колко възторжено реагираха редица медии от мейнстрийма на победата на Джорджа Мелони на последните европейски избори, през юни 2024. Интересно, къде се скриха онези, които твърдяха, че тя оглавява партия с „неофашистки корени” (което е точно така)? Това не е случайно. Джорджа Мелони бива превъзнасяна като „най-влиятелната политическа фигура в Европа”, защото в момента се оказва спасителната сламка срещу онова, които „другите десни” биха искали да направят. Мелони е „пронатовски” настроена и, също както Еманюел Макрон, Риши Сунак и лейбъристите след него, ще работи за изострянето на конфликта в Украйна. Затова днес тя е героят на дена и ще продължи да бъде такава. Това е качествено новото ниво на политическия опортюнизъм, който в общи линии се свежда до следното: крайнодесните не са толкова страшни, ако подкрепят общите „евроатлантически” геополитически цели.

В момента Джорджа Мелони вече може да прави в Италия, както си поиска. Може спокойно да позволи отчаяните мигранти да се давят край остров Лампедуза или другаде и никой в Брюксел няма да дръзне да и каже нещо против. Но и самата Мелони трябва да е наясно, къде минават геополитическите „червени линии”, които не бива да пресича.

Във Франция обаче, ситуацията е много по-различна, тъй като избирателите на Националния сбор гледат на нещата по друг начин. Разбира се, там няма политически самоубийци, които да говорят за това публично, но всъщност сред тях има такива, които се отнасят с разбиране към предприетите от руснаците военни действия в Украйна и искат бързото прекратяване на въоръжения конфликт, а не безкрайна касапница на Източния фронт. По същия начин разсъждава и Доналд Тръмп, който няколко пъти повтори, че смята да спре конфликта „за 24 часа“, ако дойде на власт. Може ли да го направи? Ако му развържат ръцете, вероятно, да.

При това не е толкова важно, с какво би притиснал Киев и Москва, но ако успее да спаси Европа от тоталната война, в която я вкарват онези, които решително отхвърлят всяка възможност за мирни преговори, Тръмп несъмнено ще направи нещо добро.

Извънредните парламентарнии избори във Франция могат да се превърнат в бунт като онзи, който избухна в Обединеното кралство през 2016, а след това отново ще дойде ред и на Съединените щати.

През следващите дни това ще се превърне в критично важна тема, тъй като от тези избори наистина зависи много. Вече се появиха съобщения, че лидерът на консервативната дясноцентристка Френска републиканска партия Ерик Скиоти е предложил съюз с Марин льо Пен и нейната партия Национален сбор. Което, разбира се, е ново голямо сътресение във френската политика. Някои членове на Републиканската партия остро протестират срещу това предложение, заплашвайки да разцепят партията. Което не е изненадващо, тъй като досега възможността за алианс с Националния сбор се смяташе за табу. Ясно е обаче, че жаждата за власт е по-силна от принципите и скоро ще разберем, как Републиканската партия ще се справи с този проблем, тоест дали наистина ще се разцепи. Разбира се, все още остава и въпросът, дали Марин Льо Пен изобщо ще се съгласи на такъв съюз, тъй като републиканците са част от същия загубил евроизборите „политически център”, към който принадлежи и самият Еманюел Макрон, докато собствената и партия преживява бърз възход и би могла и сама да получи абсолютно мнозинство в Националното събрание.

В същото време яростната съпротивата срещу възхода на десницата се наблюдава на всички нива, включително и по улиците. Вече имаше демонстрации срещу десницата на Площада на републиката в Париж. И въпреки че повечето от тези хора вероятно предпочитат левицата, социологическите проучвания, за съжаление, не им дават основание за оптимизъм. Най-добрият вариант за Франция би бил левият лидер Жан-Люк Меланшон, който осъди милитаризма на Макрон спрямо Украйна и идеята за изпращане на френски войски там толкова остро, колкото и Марин Льо Пен, ако не и по-остро. Той обаче едва ли ще събере толкова гласове, колкото десните...

Всичко това ще бъде наблюдавано много внимателно от Доналд Тръмп, Джо Байдън и техните екипи, защото всички разбират, че тези избори ще окажат голямо влияние върху американските избори през есента. Ако Макрон спечели играта с предсрочните избори, тогава Байдън все още ще има шанс. Ако Марин льо Пен преобърне стратегията на Макрон в парламента обаче, нещо подобно ще се случи и в САЩ, но вече в Белия дом.

Това едва ли би могло да се приеме от мнозина за добра новина. „Дясна Европа“ и „САЩ отново управлявани от Тръмп“ звучат опасно, рисковано, непредвидимо и в много отношения изненадващо. Но, ако всичко това доведе до мир в Европа (а алтернативата е тотална война на цялата територия на континента), тогава няма смисъл да се колебаем нито за миг, кой е по-добрият вариант.

 

*Авторът е външнополитически анализатор на хърватското издание Advance