21
Нед, Юли
26 Нови статии

Призракът на Аламут

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Според някои, идеологията на днешните ислямски екстремисти е грубо изкривяване на истинския Ислям. Много мюсюлмани пък смятат, че тероризмът е “зараза, дошла от Запада”. Факт е, че някои елементи от идеологията, както и повечето технически прийоми на терористите, действително са заимствани от Запад.

Съществува обаче и чисто мюсюлманска традиция в тероризма, зародила се преди векове, но (както показват и събитията през последния почти четвърт век) поразително жизнена и в новите исторически условия.

Името и е Аламут. Така се нарича една стръмна скала в планината Елбрус, до южното крайбрежие на Каспийско море, в Иран, върху която някога се издигала крепост със същото име, означаващо

“Гнездото на хищника”

В края на ХІ век я завладява сектата на “исмаелитите”, превръщайки крепостта в столица на странна квазидържава, чиито укрепени центрове са разпръснати не само в Персия, но и на територията на днешните Сирия, Ирак и Палестина. На тогавашните европейци исмаелитската секта била по-известна като “ордена на асасините”, принадлежащите към който (т.нар. “шахиди”) си спечелили мрачната слава на изключително жестоки и фанатични убийци. Всъщност, “исмаелизмът” е разклонение на шиитския ислям, оформило се през втората половина на ХІ век под влияние на известния мюсюлмански реформатор Насър Хосров и ученика му Хасан ил Сабах. Самите те делели последователите си на две – масата редови мюсюлмани и тесният кръг от “избрани”, наричащи се “федаини” или “борци за вярата”. Общото между едните и другите било преклонението пред владетеля на Аламут – “Старецът от планината”, както започнали да величаят Хасан ил Сабах.

Между другото, Аламут се смятал за един от културните центрове на тогавашния мюсюлмански свят. Сред принадлежащите към сектата гъмжало от философи, алхимици и поети. Твърдят го рицарите-тамплиери (контактуващи по-често от останалите с исмаелитите), потвърждават го по-късни персийки хроники, според които Насър Хосров бил блестящ поет, а наследникът му Сабах – талантлив композитор. Което съвсем не им пречело да ръководят най-жестоката банда убийци в средновековната епоха. Убиващи не толкова заради пари, колкото водени от невероятния си религиозен фанатизъм.

Асасините широко практикували окултизма и въпреки това се смятали за правоверни мюсюлмани. Вероятно никога и никъде другаде в света на Исляма не е съществувала толкова елитарна секта, в която “посветените” се обявявали за “полуангели”, а останалите – за паплач, достойна само за презрение и незаслужаваща милост. Впрочем, известно е, че “посветените” често били спохождани от “райски видения”, дължащи се на употребявания в големи количества хашиш. Оттам идва и името им – от арабската дума “хашшишин” (човек, вземащ хашиш), която кръстоносците преиначили на “асасин”.

Асасините виждали света като своеобразна алхимична пещ, където се извършва селекцията на най-съвършените хора, достойни да станат “ангели”. Останалите били обречени на гибел, а самите “федаини” виждали задачата си в това, да помогнат на Аллах, ускорявайки смъртта на излишните “неверници”, към които между другото причислявали не само изповядващите различна религия, но и мюсюлманите, непринадлежащи към собствената им секта.

Използвайки за тази цел натопен в отрова кинжал, асасините систематично ликвидирали всеки оказал се на пътя им – султани, везири, губернатори и военачалници. За да се доберат до целта, често се обличали като жени. Когато ги залавяли, демонстрирали пълно презрение към болките и смъртта, вярвайки, че ще отидат направо в рая. Така Аламут се превърнал в най-големия тренировъчен лагер за терористи през Средновековието. Там “шахидите” учели езика на противниците си, усвоявали специални техники за проникване и усвояване в чуждата среда и усъвършенствали бойните си умения. В териториите, заети от кръстоносците, основната им мишена били “християнските кучета”. От ръцете на асасините загинали редица техни водачи като Конрад Монфератски, Филип дьо Монфор и Раймон ІІ Триполитански, по чиста случайност се разминали с отровния кинжал Ричард Лъвското сърце и Людовик ІХ. В алхимичните си лаборатории асасините отчаяно се опитвали да открият химически вещества, с чиято помощ да унищожават цели градове, народи и държави, така че , както призовавал Насър Хосров, “цялата земя да почервенее от кръвта на неверните”.

Краят на тези ужасни планове дошъл внезапно. Поставили го монголците, чиито пълчища успели да превземат смятаната за недостъпна крепост на “Стареца от планината”. Остатъците от асасините намерили убежище в действително непристъпните плата на Памир. По-късно сектата им се разтваря в традиционния исмаелизъм, който пък се премества на територията на днешна Индия.

Вече почти осем столетия само вятърът свири в развалините на Аламут. Събитията от последно време обаче сякаш отново превръщат това страшно място в част не само от миналото, но и от настоящето. Защото и днес сме свидетели на същият онзи джихад, същата свещена и тайна война, която някога с такава стръв са водели и “посветените” от самотния елбруски връх.

Разбира се, днес с

“Героите на Аламут”

открито се отъждествяват само отделни радикални ислямски групировки. Което е разбираемо, доколкото от позициите на ортодоксалния ислям, движението на асасините си е било чисто ерес (за такава поне го смята официалното шиитско духовенство в Иран). В още по-голяма степен учението на “Стареца от планината” би трябвало да звучи еретично за съвременните уахабити, от чиито среди произлизат и повечето мюсюлмански терористи, включително авторите на атаката от 11.09.2001. Най-малкото, защото те гледат да не се отклонят и на милиметър от буквата на Корана. Но, как тогава се ражда уахабитският тероризъм? Та нали в Корана няма нито ред, опирайки на който би могъл да се оправдае терора? Наистина, свещената книга на Исляма оправдава, при определени обстоятелства, свещената война – “джихад”, но и налага редица ограничения, с които днешните мюсюлмански терористи очевидно не се съобразяват.

Смята се, че психологическите корени на съвременния тероризъм са (общо взето) едни и същи в различните региони на света. Само че, в психологията на ислямските терористи (също както някога при асасините) присъства и нещо различно – силно подчертаният религиозен елемент. В Европа и Америка тероризмът е явление, присъщо най-вече на “постхристиянския свят”, т.е. там терористите рядко са религиозни хора. На Изток, ситуацията е друга.

В Исляма ценността на човешкия живот често е равна на нула. И отношенията между Бога и човека, като негово творение, са принципно различни от тези в другите религии. Аллах не предоставя на вярващия мюсюлманин онази свобода, която притежава християнинът. Последният има свещеното право на избор, за него историята е не просто движение в една единствена и отдавна определена посока, а възможност за избор на един или друг път на развитие. Ислямът не приема подобно схващане. В християнството нищо от историческия опит не пропада напразно в очакване на Часа на преображението. В Исляма няма преображение, там се говори само за “унищожаването на всичко временно в края на времената”. Ето защо единствено в рамките на тази религия е възможно подобно невероятно презрение към реалния свят, което е абсолютно немислимо за християнина (изключваме привържениците на някои крайни секти).

Един истински християнин не може да заяви, като Омар Хайам, че: “нашият свят е просто грешка на Твореца, временен и лош приют за човека”. Мисъл, която между другото определя целия жизнен път на съученика на Хайам (от медресето на Нишапур) Хасан ил Сабах - първият “Старец от планината” и пророк на асасините.

Сред днешните ислямски терористи (също както при асасините) има значителни различия в психологията на редовите изпълнители и манипулиращите ги лидери. Първите, т.е. “шахидите”, в по-голямата си част са неособено интелигентни момчета от бедни семейства, подобно на онези “срамежливи студенти”, придобили по-късно световна известност като “талибани”. Лидерите им обаче са нещо съвсем различно – това са не просто високо образовани, но и познаващи в тънкостите им западната цивилизация и западния манталитет хора. Притежаващи същия дяволски финес и огромно презрение към “непосветените” и “неверниците”, отличаващи някогашните “учители” от Аламут.

Западната (християнската) цивилизация

разбира се, съвсем не е онова “царство на справедливостта”, което са описвали някогашните утописти. Тя има своите светлини и сенки, които при това се неотделими едни от други. Ню Йорк например, който е сред мишените на терористите, виждащи в него “сърцето на Големия Сатана”, не е нито “Божия град”, както са мечтаели първите заселници, нито пък “Новия Вавилон на Хъдзън”, както понякога го наричат самите американци – той съдържа характерни черти и на едното, и на другото. В него все още се усеща неудържимата енергия на “вечния Запад”, стремящ се открай време към повече справедливост и всеобщо благополучие. Наред с това тук присъстват и злото, и порокът, но отстраняването им едва ли е възможно по метода на радикалните ислямисти, призоваващи към тоталното “изкореняване на плевелите от градината на Аллах”.

Опитът ни учи, че всички опити да бъде спрян постъпателния ход на историята се оказват съвършено безсмислени, а подобни експериементи обикновено приключват с връщането приблизително в същата точка, където някога е било взето фаталното решение (справка, провалилият се комунистически експеримент).

Движението придобива смисъл, само когато е движение напред, колкото и опасен и неясен да изглежда пътят, който предстои. По този път мюсюлманският свят едва ли ще остане прост приемник на постиженията (и провалите) на Запада. Той е просто длъжен да каже “своята дума”, както при избора на пътя, така и на темповете на придвижване по него. И е способен да го направи – нека само напомним, че развитието на науките, изкуствата и занаятите започва в мюсюлманския Изток много преди това на Запад и изостава едва впоследствие. Ако успеем да удържим “цивилизационния сблъсък” в определени и допустими рамки (т.е. предотвратявайки или потискайки всеки опит този сблъсък да се реализира с очевидно нецивилизовани и откровено варварски средства), той не само че няма да е опасен, но по-скоро ще се окаже плодотворен за принадлежащите към различните “цивилизации”.

Във всеки случай ясно е едно – призракът на Аламут може окончателно да бъде изпратен в историята само със съвместните усилия на християни и мюсюлмани.

*Национален консервативен форум