През годините след началото на руската инвазия в Украйна енергията окончателно престана да бъде икономическа категория, превръщайки се в основен инструмент на глобалната политика. В резултат от войните, санкциите и ускорения „зелен преход“, светът навлезе в нова фаза на енергийната геополитика, в която границите между съюзници и конкуренти често са размити.
В момента Европа отчаяно се опитва да поддържа баланс между декарбонизацията и енергийната сигурност. На свой ред Съединените щати открито използват петрола и втечнения природен газ като „енергийно оръжие на демокрациите“. Китай пък изгражда собствени вериги за доставки в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия. А страните от Близкия изток и особено Обединените арабски емирства, демонстрират, че дори традиционните износители на петрол могат да се превърнат в световни лидери в сферата на „зелената“ трансформация.
Истината е, че глобалната енергия вече не е разделена на „чиста“ и „мръсна“. Истинското разделение е между системите, които формират политическото влияние, и тези, които реагират на него. В последно време изборът на партньори и области на сътрудничество все повече определя икономическата тежест на държавите и регионите.
ЕС в търсене на баланс межда зелената утопия и недостига на енергоресурси
От няколко години насам Европейският съюз се опитва да осъществи най-големия енергиен преход в историята на континента. Ще припомня, че през 2023 вътрешното производство на ЕС представляваше само около 42% от общото потребление на енергия, докато вносът съставляваше 58%. Отказът от руските енергоносители, представен като като необходима стъпка след началото на войната в Украйна през 2022, постепенно се трансформира в дългосрочна политика за енергийна сигурност на континента. Както видяхме обаче, на практика „енергийната независимост“ не означава самодостатъчност, а по-скоро промяна в географията на зависимостите.
Така, Норвегия, Катар и Съединените щати се превърнаха в ключови доставчици на природен газ за ЕС, предимно под формата на LNG (втечнен природен газ). Според Международната агенция по енергетика, само през първата половина на 2025, вносът на LNG за Европа е нараснал приблизително с 20 милиарда кубически метра, или с 25%, в сравнение със същия период на миналата година. Новите терминали в Германия, Полша и Холандия създадоха алтернативна инфраструктура за доставки, но в същото време провокираха нова вълна от спорове относно това, колко „зелена“ може да се смята европейската енергийна система, след като разчита най-вече на доставката на изкопаеми горива през океана?
Темповете на декарбонизация остават неравномерни. Франция например, активно развива ядрената енергетика като основен източник на енергия без вредни емисии. На свой ред, заради постепенното спиране на атомните си електроцентрали, Германия е изправена пред недостиг на стабилен капацитет и нарастващ внос на електроенергия. Полша пък, все още разчита на въглищата, макар че се готви да пусне първия си модулен ядрен реактор в партньорство със Съединените щати.
Голямото предизвикателство пред общата европейска политика в сферата на енергетиката е, че енергийният преход протича с различна скорост. За някои страни „зелената сделка“ е политическа необходимост и отговор на климатичните предизвикателства, докато за други е риск те да загубят индустриалната си конкурентоспособност. Разривът между Северна и Южна Европа, между старите и новите членове на ЕС, както и между производителите и вносителите на енергия само се задълбочама.
В резултат на това се очертава една доста противоречива ситуация: официалната реторика на Брюксел остава фокусирана върху климата, докато реалните енергийни политики на страните членки все по-често се опират на прагматизма. В рамките на новата енергийна геополитика победители няма да са тези, които се декарбонизират по-бързо, а онези, които съумеят да запазят контрола си върху източниците и технологиите за производство на енергия.
САЩ: енергетиката като нов инструмент за влияние
През последните две-три години Съединените щати окончателно си извоюваха статут на енергийна свърхдържава. Тази страна, която само допреди две десетилетия внасяше петрол от Близкия изток, сега диктува правилата на световния пазар на втечнен природен газ (LNG) и бързо завоюва водещи позиции в технологиите за зелено производство.
След руската инвазия в Украйна, за Вашингтон енергетиката се превърна не просто в икономически отрасъл, а и в ключов инструмент на американската външна политика. Терминалите за износ на втечнен природен газ в Тексас и Луизиана работят с пълен капацитет: според Администрацията за енергийна информация (EIA), през 2024 Съединените щати са изнасялии приблизително 11,9 милиарда кубически фута (Bcf/d) втечнен природен газ дневно, което е най-високият показателн в света.
Фундаменталната промяна е свързана с координирането на енергийния износ на САЩ с индустриалната им политика. Законът за намаляване на инфлацията (IRA) се превърна в най-големия правителствен пакет за подкрепа на „зелената“ индустрия в американската история. В момента страната изразходва стотици милиарди долари за производството на батерии, слънчеви панели, електрически превозни средства и биогорива, връщайки някои производствени вериги обратно в Америка.
Европа разглежда това не само като „зелена революция“, но и като форма на икономически протекционизъм: капиталът и технологиите се завръщат през Атлантика. За Съединените щати обаче, това е дългосрочна стратегия, целяща превръщането на енергийната независимост в един от стълбовете на американската геополитическа мощ.
В момента Вашингтон оказва влияние върху случващото се в света не само чрез налаганите от него санкции или дипломацията, но и чрез енергийните потоци: за американските съюзници това означава подкрепа; а за противниците им – инструмент за натиск. Именно затова в последно време все повече се налага метафората за „енергийното оръжие на демокрациите“.
Новата енергийта география на Китай
Междувременно, докато на Запад все още спорят за рамките на „зеления преход“, Китай без много шум, но изключително систематично, изгражда собствена архитектура за енергийна сигурност. В момента тази страна вече не е просто основен потребител, а центростремителен фактор за формиране и разширяване на такива нови енергийни алианси като БРИКС+, както и на инициативата „Един пояс, един път“ (EПЕП).
Китайският модел се различава от западния в два ключови аспекта. На първо място, той не поставя ясна граница между „традиционната“ и „зелената“ енергия: Пекин инвестира едновременно във въглищни електроцентрали, слънчеви паркове, ядрени реактори и инфраструктура за втечнен природен газ (LNG). На второ място, китайците се стремят към контрол върху веригите за доставки, а не само върху собственото си производство.
Чрез своите мащабни инвестиции в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия, Китай си осигури достъп до литий, кобалт, никел и редкоземни метали – всички от съществено значение за „зеленото“ производство. В Демократична република Конго например, китайските държавни компании контролират над 80% от производството на кобалт. Ще припомня, че през първата половина на 2025 стойността на инвестициите, свързани с китайските енергийни проекти в рамките на инициативата ЕПЕП, достигна приблизително 42 милиарда долара, т.е. двойно повече отколкото през същия период на 2024.
В рамките на този подход, БРИКС+ постепенно се превръща в енергиен клуб: Саудитска Арабия и Иран доставят петрол, Бразилия доставя биогорива, Русия доставя газ и ядрени технологии, а Китай предлага финанси, технологии и пласментни пазари. Това вече не е класически военно-политически блок, но именно той определя новите правила на играта в световната енергетика.
Индия например, се позиционира като балансиращ играч: тя приема китайски инвестиции, без да допуска да стане напълно зависима от Пекин, като едновременно с това разширява собствената си индустриална база и възобновяемите си енергийни източници.
В момента обаче, именно Китай задава темпото. Неговото влияние се основава не на пряката сила, а на технологичното му присъствие и ограничеността на ресурсите – от електрически превозни средства до слънчеви панели, инсталирани в десетки страни. Новите зависимости вече не се основават на петрола, а на силициевите или литиевите ресурси.
Близкият изток: как ОАЕ се превърна от петролен износител в износител на свръхмодерни зелени технологии
Обединените арабски емирства се превърнаха в голямата изненада в близкоизточния регион, който десетилетия наред се свързваше единствено с петрола. Днес те демонстрират, как дори традиционната енергетика може да се превърне в основа за технологична и климатична модернизация.
Стратегията на ОАЕ Net Zero 2050 и програмата Vision 2030 променят икономическия модел на страната: вместо просто да изнасят суровини, емирствата инвестират във водородни клъстери, слънчева енергия, опресняване на морска вода и екологична градска архитектура. В правителствената програма Vision 2030 например, се посочва, че страната възнамерява да инвестира 150-200 милиарда дирхама (приблизително 40-55 милиарда долара) във възобновяема енергия до 2030.
Проектът Masdar City , който при лансирането му преди двайсет години се възприемаше като почти неосъществима футуристична концепция в пустинята, днес вече се използва като реална платформа за тестване на технологии за устойчиво развитие - от нискоенергийни материали до автономен обществен транспорт.
ОАЕ използват петролното си наследство като начален капитал за прехода към нова ера. Приходите от износа на петрол се насочват към глобални зелени инвестиции: така, по време на провелата се в края на 2023 в Дубай 28-ма конференция на ООН за климатичните промени (COP28) стана ясно, че държавните компании в Емирствата са осъществили близо 200 милиарда долара инвестиции, предимно в сферата на „чистата“ енергетика. Което превръща Емирствата в един от най-влиятелните инвеститори в технологии с ниски емисии.
За разлика от повечето западни модели, в чиито рамки екологичната трансформация генерира социално или политическо напрежение, в Емирствата тя се опира на национален консенсус относно целите и. В ОАЕ енергийната стратегия не се разглежда като компромис между икономиката и климата, а като инструмент за повишаване на международния статус. Именно затова ОАЕ се превърнаха в платформа за глобални преговори: във взетите на COP28 решения за първи път се говори за възприемане на подход към постепенно премахване на изкопаемите горива, т.е. за „началото на края на ерата на изкопаемите горива“.
В същото време страната няма никакво намерение да се отказва от енергийната си идентичност. Тя просто се стреми да преосмисли петрола като ресурс за развитие, образование и влияние. Именно в този подход впрочем, е и ключът към стабилността в Близкия изток: когато богатството не просто се „изгаря“, а се инвестира в бъдещето.
Междувремено ОАЕ предприе неочаквана от мнозина експерти стъпка, оявявайки че от 1 май се оттеглят от ОПЕК и ОПЕК+. В официалното изявление по този повод се посочва, че: „Това решение е резултат от цялостен преглед на производствените политики на ОАЕ, както и на настоящия и бъдещия им капацитет, и се основава на нашите национални интереси и ангажимента ни да участваме ефективно в посрещането на критични пазарни нужди“.
Спорез мнозина, решението на ОАЕ може да даде пример и на други страни от ОПЕК да сторят същото, нанасяйки сериозен удар по петролния картел, Това ще се отрази негативно на цените на петрола в дългосрочен план и ще доведе до намаляване на влиянието на ОПЕК+.
В момента производството на петрол в ОАЕ е 3,5 милиона барела на ден, т.е. приблизително 3,5% от световното търсене, но след избухването на конфликта в Близкия изток то е спаднало с приблизително 1,5 милиона барела дневно през март. Както е известно, страната участва в споразумението за доброволно намаляване на производството на ОПЕК+, сключено през април и ноември 2023. От началото на конфликта обаче, производствените квоти (квотата на ОАЕ през април и май беше приблизително 3,4 милиона барела на ден) загубиха смисъла си, тъй като страната вече беше намалила значително производството поради блокадата на Ормузкия проток.
В същото време може да се каже, че решението за оттегляне нанася значителен удар на картела и намалява способността му да балансира допълнително петролния пазар след края на конфликта и деблокирането на пролива, което ще се отрази негативно върху цените на петрола. В краткосрочен план, излизането на ОАЕ от картела няма да има кой знае какво въздействие върху петролния пазар, тъй като влиянието на ОПЕК+ върху него е значително намалено поради конфликта. В дългосрочен план обаче, след възстановяване на трафика през Ормузкия проток, ОАЕ биха могли да започнат да увеличават производството, без да се съобразяват с квотите на ОПЕК, ще доведе до спад на цените. Възможно е стъпката на ОАЕ да бъде последвана и от други членки на ОПЕК, още повече, че влиянието и значително намаля след ескалацията в Близкия изток.
ОАЕ е пример за това, как една държава може да остане част от петролния свя и в същото време да определя стандарти на „зеленото“ лидерство. И именно този синтез прави Емирствата не просто енергиен играч, а своеобразен архитекст на новата епоха на ресурсно развитие. Възможно е обаче, войната на Израел и САЩ с Иран и ударите на иранците срещу американски обекти в монархиите от Залива, включително в ОАЕ, да поставят под въпрос, всичко, постигнато от Емирствата през последните десетилетия.
Енергийната битка за Африка
Междувременно, Африка постепенно се превръща в това, което беше Близкият изток в средата на ХХ век: континент с големи енергийни надежди и в същото време регион подложен на силни рискове от нови зависимости. Тук се преплитат интересите на Китай, Европа, САЩ и арабските монархии като всеки от тези играчи разглежда региона не само като източник на суровини, но и като политически потенциал.
За Европа например, Африка е ключът към зелената енергия на бъдещето. В тази връзка ще припомня, че страни като Мароко, Египет, Намибия и Мавритания разработват големи слънчеви и вятърни паркове, предназначени за износ на „зелен“ водород.
Според повечето изследвания по темата, Африка има значителен потенциал за производство на водород от възобновяеми енергийни източници – ниските разходи за слънчева и вятърна енергия създават условия за спечелване на тази надпревара. Европейският съюз инвестира в подобни проекти, опитвайки се да създаде верига за доставки, която ще намали зависимостта от Близкия изток и Азия. Но зад това се крие познат риск – нова форма на енергиен неоколониализъм: технологията принадлежи на Запада, приходите отиват при транснационалните корпорации, а местните общности често получават минимални ползи.
Според публикуван в края на миналата година доклад на ОИСР, Африка притежава значителен потенциал за производство на водород от възобновяеми енергийни източници – ниските разходи за слънчева и вятърна енергия създават условия за успех в тази надпревара. Затова Европейският съюз инвестира в тези проекти, опитвайки се да създаде верига за доставки, която ще намали енергийната му зависимост от Близкия изток и Азия. С това обаче е свързан и сериозен риск от нова форма на енергиен неоколониализъм: технологията принадлежи на Запада, приходите отиват при транснационалните корпорации, а местните общности често получават минимални ползи.
Китай действа по различен начин, като отпуска заеми и изгражда пътища, пристанища и фабрики, в замяна на достъп до ресурсите на Черния континент. На пръв поглед проектите му са по-малко впечатляващи, но стратегически обосновани - контролът върху находищата на литий, кобалт, манган и уран гарантират дългосрочното технологично предимство за Китай.
Арабските инвеститори също стават все по-активни: Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и Катар финансират енергийната инфраструктура в Източна Африка, комбинирайки ресурсите си с европейските технологии. Така се очертава триъгълник на сътрудничество: ЕС-Близкия изток-Африка, който има потенциала да формира световната енергийна карта за десетилетия напред.
Проблемът обаче е, че на всички тези големи проекти им липсва истинския африкански глас. Ако континентът не развие свои собствени механизми за контрол, енергийното му бъдеще може да се превърне, вместо в история на успешното развитие, в повторение на миналото, когато африканските ресурси не се използват за прогреса на местните държави, а за укрепване на външното влияние върху тях.
И все пак, Африка има шанс да бъде не просто доставчик на суровини, а център на нова енергийна система. Нейният природен потенциал – слънчева, вятърна и водноелектрическа енергия и енергия от биомаса – прави континента една от най-перспективните платформи за прехода от износ на суровини към износ на енергия. Именно тук ще се реши, дали ХХI век ще стане столетие на истинско „зелено равенство“ или просто поредната епоха на преразпределение на глобалната мощ.
Заключение
В момента световната енергетика представлява сложна система от нови връзки и стари противоречия. Изоставянето на изкопаемите горива не прави държавите независими - то просто променя характера на техните взаимозависимости.
Европа се учи да живее без руския природен газ, но продължава да е силно зависима от доставките на втечнен природен газ, критични метали и технологии. На свой ред, Съединените щати използват собствените си ресурси и „зелени“ субсидии, за да съхранят своето индустриално предимство и влиянието си върху съюзниците. Китай пък изгражда мрежа от икономически и технологични връзки чрез мащабни инвестиции в Азия, Африка и Латинска Америка.
На този фон Обединените арабски емирства се превърнаха в пример за страна, която успешно е трансформирала петролния си капитал в инструмент за развитие. Техният опит показва, че модернизацията е възможна и без нарушаването на традиционните енергийни системи, при условие че се направят навременни инвестиции в нови технологии и образование. Войната с Иран обаче, постави под въпрос не само модела на ОАЕ, но и този на всички арабски държави от Залива, като цяло.
От своя страна, Африка се превръща в основен изпитателен полигон на глобалното енергийно бъдеще. Именно тук ще се реши въпросът, дали светът ще съумее да премине към зелена енергия, без да повтаря колониалните схеми, в чиито рамки ресурсите и ползите се разпределят неравномерно.
Очевидно, в новата геополитическа реалност притежаването на ресурси вече не е толкова важно, колкото е способността те да се управляват – рационално, разумно и в дългосрочна перспектива.
*Център за енергийни анализи и прогнози
