Илия ТАБАКОВ, Национално самоубийство, 288 стр., „Изток-Запад“, София 2026
Не съм любител на похвалните отзиви, рядко пиша такива. Още повече че времето за четене на новите книги е все по-малко, а обемът им – все по-обилен. И все пак, вътрешно съм убеден че има книга, която бих номинирал за „Книга на годината“, ако имаше такава за нехудожествена литература на български автори. Но в ерата на „развлеченията“ (които не са култура или наука), шумотевицата е около романите за “зловещото минало” (без да ги подценявам).
Не всеки ден се появяват анализи, които да хвърлят достатъчно ясна светлина върху ставащото в България по време на и след „Великия преход“ към т.нар. „пазарна икономика“ и „демокрация“ - до този момент. Бих с позволил да сравня тази монография (като проблематика) с една друга, тази на Самюъл Хънтингтън – „Кои сме ние?“ (2004), но – позволявам си да добавя – българският авторе по-задълбочен, както и по-точен в преценките си. Или, ако желаете, с редица от романите на Мишел Уелбек, надникващи в настоящето и бъдещето – „Елементарните частици“ (1998), „Подчинение“ (2019) и „Унищожение“ (2022).
Заглавието на този анализ е шокиращо, даже „грубо“, както отбелязва авторът: „Национално самоубийство“! Но то не е излязло като маркетингов продукт на поредния политиканстващ субект, целещ популярност чрез фойерверки и топовни изстрели, а от напълно сериозен и авторитетен източник – авторът Илия Табаков е достатъчно популярен изследовател и преподавател от Катедра „Политики, стратегии и отбранително планиране“ на Военна академия „Г. С. Раковски“.
Причината да се захване с такава неблагодарна задача – да покаже безличната подготовка на погребението на собствената ни родина е, че той вярва че „България е на ръба на собствената си пропаст“. и че „националното самоубийство не е мит, то е процес, който вече тече“, който е социологически и цивилизационен феномен.
Първата част на изследването е особено богата като предварителна заготовка, понеже ни среща с класически и модерни мислители, позволили си да се фокусират върху съзнателния акт на унищожение на собственото „Аз“ (погледнато през призмата на нацията и държавата, в случая на собственото ни „Аз“ – България). Достатъчно е да посоча имената на Ибн Халдун (пророкувал, че цивилизациите не се сриват под накиска на врагове, а под тежестта на собственото си вътрешно разложение), Емил Дюркем (разкрил аномията – състоянието, при което индивидите не знаят какво да очакват от обществото, а обществото не знае какво да изисква от индивидите), Макс Вебер (дефинирал „разомагьосването на света“ признак а цивилизационна загуба, както и „желязната клетка“ - свят, в който човек вече не е субект, а функция), Пол Вирилио (измислил „дромокрацията“ – този нов тип властова структура, базирана не върху контрол на пространството, а върху контрол на скоростта, водещ до „стратегическа имплозия“ и „инверсия на ценностите“), Нийл Постман и други бележити имена. В техния контекст, националното самоубийство не е инцидент, внезапност, а резултат на дългосрочна подривна работа.
Впрочем, по данни на Световната здравна организация Европа е с най-висок процент на самоубийствата в света – 12,4 на 100 000 души, като злополучни лидери са Литва (22,12), Русия (21,37), Украйна (21,21) и други, докато България е с 9,51 – по-високо от средния дял в света. Без да имаме яснота дали има корелация, но е много вероятно самоубиващите се нации да бележат по-висок процент на самоубийства на техните граждани.
Културната евгеника
Но погледнато от пиедестала на народа, мислите се насочват към едно сравнително ново понятие – „културната евгеника“. която се проявява като мека сила: пренаписване на учебници, подмяна на исторически наративи, преструктуриране на езиковия код, заменяне с антисоциални или антиобществени поведения, въвеждане на законодателни рамки, които правят невъзможно възпроизводството на традиционната културна матрица. Това е тип мек тоталитаризъм, при който външно наложените норми заменят вътрешната културна спойка. По тази логика България, като открита система, е подложена на дългосрочен културен реинженеринг, провеждан от външни, транснационални механизми. Българското общество е свидетел на все по-интензивно разхлабване на културните, историческите и нравствените връзки, съпътствано от замяната им с генерализирани универсалистки концепти като „инклузивност“, „толерантност“, „мултикултурализъм“, „глобално инженерство“. Освен това, много честно се приема и институционализирана вина, при която всяко припомняне на традиционни или национални ценности се маркира като „ретроградно“, „консервативно“ или „опасно за демокрацията“. Цялата тази културна дерегулация протича под маската на „демократизация“, която раздава оценки за „толерантност“ или „език на омразата“.
В резултат на тази културна евгеника правото става инструмент на транснационалните норми (задавани отвън), а не на народния суверенитет. За успеха на транснационалните идеологии и „правила“ най-често работят местни граждански организации (НПО), чиято зловредна дейност прокарва външни норми на местна почва, разбира се, щедро възнаградени отвън, от едрия местен капитал и даже от държавата. Тези организации създават „граждански експертен елит“ (юпита, Gen Z, „умнокрасивитет“, който получава одобрена легитимност отвън и отвътре. и т.н.). Например, ЕС настоява неизменно за „хармонизация“, „модернизация“, „устойчивост“; НАТО – за „когнитивна устойчивост“ и налагане на „общи ценности“. В европейската практика рядко се срещат национални прегради пред тази евгеника, но такива случаи има в Унгария, в Полша, даже в България (при опита за ратификация на Истанбулската конвенция Конституционният съд реагира негативно).
Зловреден и разрушителен ефект има „социалното инженерство“, провеждано отвън, чрез съвети за добро управление, стратегически комуникации и политически „нормализации“, често управлявани от международни структури и национални регулатори. Първата фаза е внедряването на нов език (напр. „семейство“ се заменя с „родител 1“ и „родител 2“), следвана от втората фаза – подмяната на ценностите (честността става „наивност“, патриотизмът - „национализъм“, държавните регулации – „комунизъм“, общността - „заплаха за инклузивността“, алчността - добра), третата фаза е институционализиране на новите парадигми чрез правото и административната практика (представени като „европеизация“, „приобщаване“, „модернизация“, „актуализация“ и т.н.), накрая идва културната деконструкция (Пренаписване на историята, унифициране на учебните програми с минимални национални елементи, деконструкция на празници, ритуали и исторически паметници). България не е подмината от този процес на социално инженерство, понеже всяко стратегическо решение се оценява според европейски индикатори, а не според националния интерес.
Исторически погледнато, между 1878 и 1944 България провежда последователна демографска и културна политика, насочена към изграждане на силна, еднородна и продуктивна нация; през следващия период 1945-1989 страната успява да изгради ефективен буфер срещу проникването на глобални културни евгенични политики, а системата функционира с изключително силна логика на демографския контрол (в името на възпроизводството, а не на селекцията); през 1990-2025обаче. тя се оказва изложена на пълната гама от новите форми на културна евгеника (без механизми за самозащита и с деинституционализирана система страната става лаборатория за културна смяна, прилагаща всички познати компоненти на меката сила).
България не е сама в този процес на културна евгеника и социално инженерство, като подобни примери срещаме в страни като Норвегия, Швеция, Дания, Канада. Но страната ни е подложена на седем ясно разграничими механизми, които жънат успешни резултати в тази посока, убеждаващи гражданите че „Ти си свободен, ако си като нас!“
Динамиката на деградацията
Втората част на изследването разкрива динамиката на деградацията. Освен „пророците на бъдещето“ от средна класа като Стивън Пинкър и Ювал Харари, или по-ниска класа като Айн Ранд или Хенри Хазлит, деградацията се подтиква и от „международни институционални пророци“ като форума в Давос, Европйската комисия, ТЕД и т.н., които позволяват едно преструктуриране на обществото по технологично-евгенична логика. Моделът, който се използва, разделя обществото на три основни нива: първо ниво: „Олимпийци“ – свръхелитът на трансцеденталната власт (по-малко от 0,01% от населението); второ ниво: „Герои“ – технофинансовата класа (8-9%); трето ниво: „Смъртни“ – биомаса (над 90%). Това разделение е в съзвучие с идеите на известния Питър Турчин, разкрил политическата дезинтеграция в света (Турчин, Питър. 2024. Последни времена. Елити, контраелити и пътят на политическата дезинтеграция. Издателство „Изток-Запад“).
Техноевгениката, лансирана от „олимпийци“ и „герои“, действа едновременно като идеология и като инструмент за управление. Чрез нея страните са подложени на „национално самоизтриване“. Под влияние на техноевгениката, България престава да бъде активен субект, а пасивна платформа за реализация на чужди визии. Все пак, страната може да премине по две траектории: на ускорен разпад или на биокултурна съпротива. Елементите на такава съпротива могат да включват: образователна реформа, фокусирана върху националната история, културна дълбочина и стратегическо мислене; етос на паметта, който се противопоставя на дигиталната амнезия; икономически модели въз основа на локална автономия, устойчиво земеделие, хранителен и енергиен суверенитет; институционална независимост, в която изкуственият интелект се използва като инструмент, а не като заместваш агент на политическата воля. Обратно, националната държава се оказва паразитен агент в глобалната дигитална среда, като има ясни задължения към своите граждани, но няма власт над платформите, които дигитално ги моделират.
Авторът заключава, че в условията на глобалната технократична подмяна България се оказва не просто пасивен получател на чужди модели, а активен участник в адаптирането и инсталирането на социално-инженерни практики. Целта е ерозия на идентичността, подриване на социалното доверие и подмяна на историческия субект с управляваме масово от функционални индивиди. Последният акт на разпад е чрез нормативна евгеника, при която самото право започва да става оръжие срещу възпроизводството на културната към, морална отговорност и социална идентичност. Що се отнася до елита, неговото разграждане не е просто кадрови процес на смяна на един с друг човек, а евгенична подмяна на лидерството си институционализирана посредственост, водеща до стратегическа импотентност.
Възможният отговор
Единственият отговор, е който не е капитулация пред новата евгеника, е възстановяване на нормативния суверенитет не чрез реставрация, а чрез визионерска алтернатива. Третата част на книгата разкрива прага на трансформация, който е възможен. Илия Табаков ни предлага богато меню на рисковете и заплахите пред националната сигурност на Република България до 2075 в 10 основни направления. Накрая ни поднася сценарии за бъдещето през следващите 25 години: национално самоубийство, пряк институционален разпад, алгоритмична асимилация и културна амнезия или биополитическа подмяна. Оставям удоволствието на читателите ами да проучат тези сценарии.
Целта на тази монография не е да си нарисува утопия или да се даде план за спасението. Целта е била да се фиксира реалността такава, каквато е, чрез език неподчинен на конвенции. Задачата е изпълнена повече от блестящо. Книгата не предлага план за действие в тесния смисъл на управленския инструментариум. Но тя акцентира че съпротивата може да дойде само от културната памет. Ако тази памет се съхрани и развие, планираното отвън убийство на България – чрез самоубийство, може поне да се отложи.
Не намирам през последните години друга такава книга, заредена с толкова мощен и тревожен национален заряд! Тя ще ви накара едновременно да настръхнете от факта че сте въвлечени и обречени на културната евгеника и социалното инженерство, а в по-нови времена – на техноевгениката. Но когато сме поставили точната диагноза, вероятността правилната рецепта за оздравяване да се открие по-лесно, е най-голяма. Ако сме народ, а не мърша, ще издигнем защитни стени и ще пазим родовата памет!
*Преподавател в УНСС
