Има нещо парадоксално в американско-европейските отношения. Сегашният американски президент Доналд Тръмп акцентира много повече, отколкото предшествениците му, върху транзакционния характер на политиката, включително на международната политика.
Разбира се, всички президенти на САЩ - от Айзенхауер до Обама, също се оплакваха от Европа, твърдейки, че тя просперира под американския чадър за сигурност, и пророкуваха, че някой ден американският народ ще се умори от това и ще престане да го толерира. Тръмп обаче е много по-директен по този въпрос от всеки друг. Той предупреждава: или увеличавате военните разходи до приемлив процент от БВП, или ще оставим Русия да прави с вас каквото си поиска.
Въпреки това, при сегашното управление на Тръмп, в отношенията на Америка с Европа се появиха и своеобразни романтични нотки. Което е доста странно, защото Америка очевидно е по-силният партньор и играе по-агресивно. Всичко започна на миналогодишната Мюнхенска конференция по сигурността, когато вицепрезидентът Джей Ди Ванс произнесе реч, която според мнозина звучеше като ултиматум. Той поиска от участниците в конференцията да се замислят, за какво точно се борят. След което шокира събеседниците си, обвинявайки Европа, че не спазва общоприетите демократични норми. Във Великобритания например арестуват хора, защото се молят, в Румъния под фалшив предлог подмениха резултатите от президентските избори, а критиките срещу неконтролируемата имиграция биват всячески потискани.
Тогава Ванс заяви, че ако Европа продължи да отхвърля демократичните практики, рискува да стане безполезна за себе си и безполезна за Америка, като неин партньор. Това беше приятелско предупреждение. Само че Европа го прие като неприемлива обида. Пренебрегвайки същността на речта на Ванс, европейските бюрократи защитиха традиционните ограничения върху свободата на словото, които се прилагат в Европа спрямо неонацистите (или нарочените за такива) и онези, които отричат Холокоста. Всъщност, подтекстът на речта на Ванс беше съвсем друг, а именно, че Европа и Америка имат нещо общо, което трябва съвместно да ценят. Критичната страна на изказването му беше по-ясно формулирана в Стратегията за национална сигурност, публикувана от Пентагона в края на миналата година::
„Континентална Европа намалява дела си в световния БВП – от 25%, през 1990, до 14% днес. Това се дължи отчасти на националните и транснационални регулации, които подкопават креативността и трудолюбието на европейците. При това този икономически спад е засенчен от съвсем реалната и още по-мрачна перспектива за изчезването на самата европейска цивилизация. Сред най-сериозните проблеми, пред които е изправена Европа, са действията на Европейския съюз и други наднационални организации, които подкопават политическата свобода и суверенитет; миграционните политики, които прекрояват континента и пораждат враждебност; цензурата върху свободата на словото и потискането на политическата опозиция; резкият спад на раждаемостта и загубата на национална идентичност и самочувствие. Ако сегашните тенденции се запазят, само след двайсет години или дори по-малко континентът ще бъде неузнаваем . Но въпреки слабостите си, Европа остава жизненоважна в стратегическо и културно отношение за Съединените щати“. Ето защо, както се отбелязва в заключителната част на документа: „нашата цел трябва да бъде да помогнем на Европа да коригира сегашната си траектория“.
На тазгодишната Мюнхенска конференция по сигурността, заместник-министърът на отбраната по политическите въпроси Елбридж Колби и държавният секретар Марко Рубио изложиха сумарния резултат в две отделни речи. Речта на Колби се фокусира върху очевидните и най-важните детайли. Съединените щати предлагат Европа да използва богатството и ресурсите си, за да възстанови своите способности. „Европа трябва да поеме основната отговорност за конвенционалната отбрана – заяви Колби в началото на изказването си - Стратегия, която предполага, че Съединените щати могат за неопределено време да бъдат основния защитник на Европа, като същевременно носят основната тежест на отговорността навсякъде другаде, е неразумна и неустойчива. Тя е прекалено амбициозна и е лишена от ресурси. Това е стратегия, която не служи нито на обикновените американци, нито - трябва изрично да подчертая - на европейците.“ Ако Европа може да се справи с традиционните заплахи сама, тогава САЩ ще могат да се съсредоточат върху защитата на собственото си полукълбо и конкуренцията в Индо-Тихоокеанския регион“.
Всъщност, изказването му бе много конкретна молба и декларация за това, какво може да се постигне чрез колективния принос на НАТО. На пръв поглед, може да изглежда, че тя е в съответствие с онова, което толкова силно и многократно се повтаря в самата Европа - от Еманюел Макрон във Франция до Радек Сикорски в Полша: континентът трябва да се активизира и да увеличи усилията си. Тоест, искането на американците е Европа да стане ценен партньор, който до голяма степен е самодостатъчен. На практика, това е завръщане към корените на НАТО, към периода на студената война, когато приносът на Европа по отношение на бойната сила и техника се подразбираше от самосебе си.
В последвалото изказване на Марко Рубия тази концепция беше очертана съвсем ясно -това е предложение за обединяване на силите от двете страни на Атлантика в името на защитата на общата западна цивилизация:
„Нуждаем се от съюзници, които могат да се защитят сами, така че никой противник никога да не се изкуши да изпита колективната ни мощ. Ето защо, не искаме нашите съюзници да бъдат сковани от чувство на вина и срам. Нуждаем се от съюзници, които се гордеят със своята култура и наследство, които разбират, че сме наследници на велика и благородна цивилизация и които са готови и способни да я защитават заедно с нас.
Да направим това означава да се съпротивляваме и възпираме силите, насочени към унищожаване на цивилизацията ни, които днес заплашват както Америка, така и Европа“.
Суровият реализъм би отхвърлил подобен цивилизационен наратив, настоявайки, че само общите интереси имат значение. Всъщност, консервативният реализъм означава разбиране, че проспериращите демокрации не воюват, освен ако на карта не е заложено нещо, което не може да се купи на пазара, нещо ценно и незаменимо. При Тръмп Америка предлага наратив за възстановяване на „трансатлантическата романтика“. Искаме да съживим нашия споделен военно-индустриален проект. Вместо това обаче, европейските анализатори и политици - от Дъблин до Берлин - се оплакват, че човекът, който ги ухажва, е просто расист и недодялан простак. Изглежда европейската политическа класа е склонна да си остане сгушена под удобното си бюрократично одеяло с чаша бяло вино в ръка, надявайки се, че след няколко години и с друг президент САЩ ще се завърнат, вече като по-малко взискателен, по-малко агресивен покровител на Европа.Това обаче е опасна илюзия.
*Старши анализатор на National Review
