Мащабният израелско-американски въздушен удар срещу Иран едва ли е изненадал мнозина. В продължение на месеци бяхме свидетели на концентрация на ударна мощ в зоната на Персийския залив. Напрегнатите ирано-американски преговори бяха в застой и нямаха кой знае какви шансове за успех.
Смъртта на иранския върховен лидер Али Хаменей, членове на семейството му и редица ирански военни и политически лидери предизвика широко безпокойство. Иран предприема ответни ракетни удари срещу израелската и американската инфраструктура в региона. Военната операция вече наруши морските доставки на петрол в Персийския залив и провокира сериозни проблеми във финансовата и транспортната инфраструктура на икономическите центрове в ОАЕ и Катар. Иран има нелоши шансове да издържи на въздушните атаки, а сухопътната операция е малко вероятна. Ударите обаче ще отслабят индустриалния потенциал на страната, ще изострят икономическата криза и ще доведат от обедняване на населението. Дори ако Иран оцелее сега, следващият кръг от военни атаки изглежда неизбежен. Освен ако цената на сегашната война не се окаже твърде висока за всички. В същото време, случвашото се в и около Иран дава възможност да извлечем няколко важни поуки.
Първата поука: санкциите биват последвани от използване на военна сила
Съединените щати започнаха да налагат санкции срещу Иран непосредствено след Ислямската революция през 1979. Страната обаче устоя на икономическия натиск, въпреки че санкциите и нанесоха значителни щети. Тези щети нараснаха, тъй като междувременно Вашингтон успя да разшири коалицията от държави, подкрепящи санкциите, да ги интернационализира чрез Съвета за сигурност на ООН и да повлияе на трети страни да не купуват иранския петрол. Съединените щати и техните съюзници постоянно комбинираха санкциите с използване на военна сила (например през 1980, 1987 и 2025), със специални операции – убийства на ирански ядрени инженери и служители на разузнаването, кибератаки и заплахи за военни удари. Като цяло, практиката на комбиниране на санкции и военна сила от страна на САЩ е широко разпространена. Примери за това са Ирак, Югославия, Либия, Сирия и Венецуела.
Втората поука: натискът на Запада ще бъде дългосрочен
В продължение на десетилетия срещу Иран се използва тактика на постепенно изтощаване. Но докато преди в нея доминиаха икономическите санкции, през последната година бяха използвани изтощителни военни удари. Те не включват мащабни сухопътни операции, последвани от окупация на страната. Става дума за ракетни и бомбени удари, всеки от които допълнително отслабва военно-индустриалния потенциал на държавата-мишена. Това означава, че с всеки следващ кръг на военна ескалация способността на страната да се съпротивлява намалява. Днес Иран все още е в състояние да нанася болезнени ответни удари. Но евентуални нови кръгове на ескалация биха могли да го изтощят.
Третата поука: отстъпките на сработват
По време на продължителнята си конфронтация със Съединените щати, Техеран на няколко пъти направи отстъпки. Най-забележителното събитие в това отношение беше Иранската ядрена сделка, която беше ратифицирана с Резолюция 2231 на Съвета за сигурност на ООН през 2015. Иран се съгласи на редица отстъпки относно ядрената си програма в замяна на отмяната на международните санкции, наложени от Съвета за сигурност на ООН, и едностранните ограничителни мерки от страна на Съединените щати и техните съюзници. Три години по-късно Доналд Тръмп изтегли САЩ от сделката, налагайки нови изисквания на Иран. Тези компромиси осигуриха кратка почивка, но в крайна сметка не облекчиха дългосрочния натиск върху Иран от американска страна.
Четвъртата поука: лидерите се превръщат в мишена
Атаката срещу Иран показва, че легитимните лидери и ключови държавни служители се превръщат в приоритетни цели на противника. Тази тенденция беше подчертана преди това с отвличането на венецуелския президент Мадуро. Убийството или последващата смърт на лидери са се случвали и преди по време на военни операции. Да вземем например щурма на двореца на афганистанския лидер Хафизула Амин от съветските специални части през 1979 или убийствата на лидерите на Либия и Ирак, които станаха на фона на военните интервенции на Съединените щати и техните съюзници. И все пак, преди това „ловът на лидери” не беше самоцел. Смъртта им често беше резултат от стечение на обстоятелствата. В иранския случай обаче, виждаме целенасочено убийство на върховния лидер и голям брой висши служители, включително техните семейства.
Иранският опит за пореден път потвърждава, че сигурността на ръководството на страната се превръща в задача не само за нейните специалните служби, но и за въоръжените сили. Лидерите могат да станат лесни мишени поради пропуски на контраразузнаването и службите за сигурност, отговаряши за охраната на висши служители, както и поради пропуски в противовъздушната отбрана и други компоненти за отблъскване на военна атака.
Петата поука: вътрешните безредици стимулират външната инвазия
Както знаем, малко преди нанасянето на въздушните удари, Иран преживя масови антиправителствени протести. Те до голяма степен бяха резултат от вътрешни противоречия и натрупани икономически проблеми. Сблъсъците между протестиращите и властите доведоха до множество смъртни случаи. Протестите бяха политизирани от противниците на Иран. Те биха могли да послужат и като индикатор за слабостта на политическата му система и да засилят убеждението, че ефективен военен удар би довел до колапс на отслабената вертикална структура на властта. Впрочем, външните военни удари и преди са водели, най-малкото, до колапс на политическите системи, както стана с Либия например.
Опитът сочи, че вътрешните икономически проблеми и обществените разломи могат да доведат до катастрофа дори без външно влияние. Ефективната система на управление, навременните реформи, обратната връзка между държавата и обществото и доверието между тях са от решаващо значение за поддържането на вътрешната стабилност. Разломите в обществото и елита, както и между тях, са равносилни на покана за усилване на външния натиск.
Шестата поука” „Черните рицари” са важни, но не решават всички проблеми
Въпреки всеобхватните икономически санкции Иран успя да установи търговски връзки с редица държави. В академичната литература, касаеща санкциите, тези алтернативни търговски партньори са известни като „черни рицари“. През 80-те и 90-те години на миналия век иранският петрол беше масово купуван на намалени цени в Западна и Южна Европа, както и в Турция, Сирия, Япония, Индия, Китай и други страни. Съединените щати трябваше да положат огромни дипломатически усилия, за да принудят редица от тези държави да намалят или прекратят вноса на ирански стоки. САЩ обаче не успяха да блокират напълно търговията с Иран. Техеран загуби част от приходите си от износ, но запази тези от външната търговия. Военно-политическата ситуация обаче беше по-различна. На практика, Иран остана сам срещу противниците си. Оказа се, че държавите, на които Техеран би могъл да разчита, поне на теория, или не са в състояние, или не желаят да предотвратят военните интервенции. Истината е, че „черните рицари“ са ефективни в противодействието на санкциите, но са безполезни за противодействието на военните удари отвън.
Седмата поука: необходим е баланс на силите
За разлика от много други американски (западни) и израелски мишени, Иран едва ли може да се разглежда като беззащитна цел за външни военни удари. През 2025 Техеран отговори на атаките със залпове от ракети и дронове собствено производство. Същото се случва и днес. Твърде рано е да се прецени тяхната ефективност и точност. Очевидно обаче, САЩ и Израел оценяват степента на щетите от ответните удари на Иран като приемливи. Иранците обаче предприеха и действия, които преди се смятаха за крайни. Те включват забрана за корабоплаване в Ормузкия проток например. Американският флот вероятно ще успее да преодолее иранската забрана и да гарантира безопасността на корабоплаването, но подобни действия ще изискват време и усилия. Успехът им не е сигурен, особено ако Иран продължи да устоява на въздушните удари.
Ситуацията около Ислямската република едва ли вдъхва оптимизъм. Тя по-скоро говори за фаталистичната решимост, обзела всички играчи от двете страни на различните барикади. Подобна фаталистична решимост обаче рискува да определя духа на времето за дълги години напред. Което никак не е добре.
*Генерален директор на Руския съвет за международни отношения
