Потребителски рейтинг: 5 / 5
Съединените щати са най-могъщата нация в света, освен това членуват в повече военни съюзи и имат повече съюзници от която и да било друга държава.
В момента президентът на Украйна Володимир Зеленски провежда активна кампания за присъединяването на страната си към този дълъг списък от американски съюзници на предстоящата среща на върха на НАТО, което според него би било „навременен сигнал“. Кандидатурата на Украйна се подкрепя от други неособено успешни и безпомощни „храненици” на САЩ, като Естония например, чийто президент Алар Карис наскоро заяви, че: „в момента няма друга алтернатива“. На свой ред, заместник-секретарят по отбранителната политика в естонското Министерство на отбраната Туули Дънетон призова алианса да заяви на украинците, „че след всички страдания, които са преживели, мястото им е в НАТО и са повече от добре дошли да се присъединят към алианса“. Преди това пък, литовският външен министър Габриелиус Ландсбергис заяви, че членството на Украйна в НАТО е „практически неизбежно“ и, че „пактът трябва да намери начин да приеме Украйна“.
Истината обаче е, че трансатлантическият алианс не е длъжен да го прави. Украйна трябва да остане извън НАТО, поне докато Естония не е готова да поеме защитата и. Уви, това може да отнеме известно време, тъй като Талин е на 25-то място измежду 31-мата членове на алианса по разходи за отбраната си, а през 2021 естонската армия наброяваше едва 6800 души.
За съжаление, военните разходи се превърнаха в една от най-големите програми за оказване на подкрепа за съюзниците на Америка. САЩ се отнасят към тях като към приятели във Facebook, стремейки се да натрупат колкото се може повече подобни „приятели”, без оглед на реалната полза от тях. Преди няколко години например, Вашингтон тържествено отбеляза присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО. Първата страна е известна най-вече с живописните си пейзажи, много подхоящи за заснемане на филми, а втората дълго време спореше със съседите си, как точно следва да се нарича. Те се класират, съответно, на 31-во и 30-то място по военни разходи, в рамките на алианса. По тази логика, можем да очакваме, че следващият член на НАТО ще бъде херцогство Гранд Фенуик (несъществуващо миниатюрно княжество, в което се развива действието на популярната британска комедия от 50-те години „Ревът на мишката” – б.р.).
Привържениците на многобройните ангажименти на Вашингтон в областта на отбраната, които често действат като лобисти на различни правителства, търсещи защита от САЩ, твърдят, че съюзите увеличават американската мощ. Обикновено обаче, връзката е точно обратната. Именно изключителнатата мощ на САЩ привлича съюзници, особено измежду слабите, стремящи се да укрепят позициите си за американска сметка. Повечето нации биха искали да получат от САЩ, които са ядрена държава, гаранция за сигурността си, за да не им се налага да носят отговорност за собствената си отбрана.
След края на Втората световна война, европейците и японците се оказаха тотално зависими от американската военна мощ. През 1953 Южна Корея сключи желания договор за „взаимна“ отбрана със САЩ. По-късно и редица други държави си осигуриха официален или (понякога) неофициален статут на американски съюзници .
През първите години на студената война защитата на ключови пострадали от войни държави от потенциална съветска агресия, докато се възстановят икономически, действително имаше смисъл. Присъствието на американските войски в тях обаче трябваше да е само временно. Известният историк Джеймс Макалистър отбелязва, че „американските политици, от Франклин Делано Рузвелт до Дуайт Айзенхауер, упорито се опитваха да избегнат възможността бъдещето на Европа да зависи от постоянното военно присъствие на САЩ на континента“. Айзенхауер например, акцентира върху необходимостта от повишаване на собствения потенциал на онези, които Америка защитава: „Не можем да се превърнем в съвременен Рим, защитавайки нечии далечни граници със своите легиони, най-малкото, защото това не са наши политически граници“.
Въпреки това днес повечето държави в Европа не полагат достатъчно усилия да поддържат собствената си армия, така че да е способна да провежда сериозни въоръжени операции. Както е известно, в миналото Германия на два пъти напада промишлено развитите си съседи, като и в двата случаи това приключва с катастрофа. През последните години обаче, военните доставки и бойната готовност на немската армия се превърнаха в национален позор. Не е ясно, дали Германия е в състояние да спечели хипотетичен пряк сблъсък с Естония, макар че вероятно би се справила с Черна гора. Въпреки прозвучалите през 2022 гръмки призиви, правителството в Берлин, водено от Социалдемократическата партия, на практика се отказа от обещанията си за сериозно превъоръжаване.
Нищо няма да се промени, докато САЩ продължават да „уверяват“ Европа, че независимо колко малко прави, американците са готови да умрат за да защитят европейските държави, чийто собствен народ не е склонен да се жертва за това. Подобно на скандалния бивш американски вицепрезидент Дик Чейни, европейците очевидно имат „други приоритети“. И това ще си остане така, докато Чичо Сам, макар да продължава да се оплаква и да критикува съюзниците си, им позволява да се възползват от него.
Честно казано, няма голямо значение, че можеш да бъдеш използван, когато става дума за такиви страни като Черна гора, която просто не си струва да бъде завоювана. Русия очевидно не е склонна да започне трета световна война за да окупира Подгорица, независимо дали за да снима там шпионски филми или по някаква друга причина.
Украйна обаче е друг случай. Тази държава играе почти толкова незначителна роля за националната сигурност на САЩ, колкото и Черна гора, но пък е от екзистенциално значение за Русия, при това не само за нейния президент Владимир Путин.
След като унищожи Ирак, безразсъдната администрация на Джордж Буш-младши наложи на срещата на върха на НАТО в Букурещ през 2008 страните членки да обещаят да включат в алианса и Украйна. Следващата американска администрация обаче, както и някои други членове на НАТО, отказаха да изпълнят това обещание, смятайки с основание, че Киев – въпреки нападките срещу него от страна на Русия – не си струва да бъде защитаван на всяка цена.
Уви, нежеланието на Запада да се откаже от ангажимента си към Украйна, въпреки предупрежденията за възможните тежки последици, подготви почвата за нахлуването на руснаците през февруари 2022. Това, както и отказът да се реализират Минските споразумения, предвиждащи по-голяма автономия на предимно рускоговорящия изток на Украйна, доведе да сегашната руско-украинска война. Всъщност, както призна през декември 2022 бившият германски канцлер Ангела Меркел, този ангажиментът е бил просто трик, за да се спечели време за Киев. И въпреки че Путин е отговорен за започването на войната, съюзниците от НАТО споделят с него вината за последвалите кръвопролития и разрушения.
Междувременно, практиката да се дават обещания, които после не се изпълняват, продължава да характеризира политиката на страните от НАТО. През есента на миналата 2022, отново в Букурещ, членовете на пакта заявиха: „Твърдо подкрепяме политиката на отворени врати на Северноатлантическия алианс. Потвърждаваме решенията, които взехме на срещата на върха в Букурещ през 2008 и всички последващи решения по отношение на Грузия и Украйна”. Въпреки това, както и преди, това беше празно обещание. Коментирайки този въпрос, съветникът по националната сигурност на американския президент Джейк Съливан посочи, че „процесът в Брюксел следва да стартира по друго време“. А вероятно и в различно измерение и вселена.
С наближаването на срещата на върха на НАТО през юли 2023 във Вилнюс, членовете на алианса са разделени по въпроса за Украйна. САЩ, Германия и някои други страни, отхвърлят исканията за незабавни действия. От друга страна, източноевропейските държави, които винаги са готови да жертват кръвта и парите на САЩ, продължават да полагат усилия „да накарат Вашингтон да промени курса си в навечерието на срещата на върха“. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг заяви, че се надява „да помогне на Украйна да се придвижи към членство в НАТО“ и очаква „да се споразумеем [sic] за многогодишна програма, в чиито рамки ще работим по това, как да помогнем на Украйна да премине от стандартите, доктрините и техниката от съветската епоха, към стандартите, доктрините и техниката на НАТО”, т.е. да стане „оперативно съвместима” с пакта. Това обаче, само удължава илюзиите на Киев, като в същото време ще продължи да подхранва страховете на Русия относно собствената и сигурност.
Ако действително си струваше да се борим за Украйна, точно сега би бил моментът да го направим. Изходът от конфликта е под въпрос. Дори самопровъзгласилите се за приятели на Киев се притесняват, че украинците не разполагат с достатъчно човешки ресурси за да постигнат пълна победа.
И въпреки че пълната руска победа също изглежда малко вероятна, независимо от по-големите ресурси и икономическата база на Москва, патовата ситуация е изключително неизгодна за Украйна. Убити са десетки хиляди, милиони са разселени, градовете са разрушени, икономиката е поставена на „чуждестранно командно дишане”, а бъдещето и е под много голям въпрос. Истината е, че съюзниците са склонни да направят само толкова, колкото е необходимо за да може Киев да продължи борбата, но не и да му окажат такава помощ, която да му позволи да постигне решителна победа. Подобно поведение свидетелства за това, че съюзниците от НАТО са готови да следват стратегията за обезкръвяване на Русия до последния украинец.
Американските политици вероятно смятат, че „цената си заслужава”, както заяви навремето покойната Мадлин Олбрайт, коментирайки гибелта на хиляди иракски деца от глад, в резултат от санкциите на САЩ. Но, въпреки трескавата реторика на европейците и множеството обещания да се предоставят още въоръжения на Украйна, никой не е склонен да се намеси пряко в този конфликт. Макар че Полша и балтийските държави продължава да настояват за увеличаване на подкрепата за Киев, те не се осмеляват да предприемат каквито и да било радикални стъпки, без одобрението на САЩ. Истината е, че Варшава, както и всички останали членове на НАТО, изпита голямо облечение, когато се оказа, че падналата на нейна територия ракета е украинска, а не руска.
За щастие, поне досега, администрацията на Байдън изглежда решена да избегне провокирането на глобален конфликт с Москва, който може да опустоши както Украйна, така и самата Америка. Цената и рисковете от един продължителен конфликт, в чиито ход Русия ще става все по-враждебно настроена и/или отчаяна, са изключително големи, особено за финансово затруднената и политически нестабилна Америка.
Президентът Джо Байдън е длъжен да реагира на зле прикритите опити на Украйна да манипулира САЩ и Европа, за да ги накара да я приемат в НАТО и, в крайна сметка, да се намесят пряко в сегашния и конфликт с Русия. На практика, през март 2022, когато все още имаше възможност за постигане на мирно споразумение, Зеленски отхвърли този вариант, заявявайки: „Очевидно е, че Украйна не е член на НАТО и ние сме наясно с това. От години слушаме, че вратата на алианса е отворена, но вече ни казаха, че няма да влезем през нея. Това е истината и трябва да я признаем”. В същото време обаче, вътрешният политически натиск, неочакваният успех на бойното поле и мощната чуждестранна подкрепа, изглежда са повишили геополитическите му амбиции. Вашингтон следва да отхвърли този пореден „пробен балон”, пуснат от Зеленски, и да превърне постигането на мир в Украйна в свой основен приоритет.
*Авторът е старши научен сътрудник в Института „Катон” и бивш специален помощник на президента на САЩ Роналд Рейгън, анализатор на The American Conservative
