18
Вт, Юни
8 Нови статии

Стратегическата грешка на Вашингтон

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Напоследък станахме свидетели на поредица от важни събития, имаши глобален геополитически характер. Това е очевидно свидетелство, че вече сме навлезли в кулминационната фаза на конфликта между трите ключови световни сили: САЩ, Китай и Русия.

Конфликт, в който вече няма правила или, ако искаме да сме по-точни, предишните правила в него вече не действат, а новите, които играчите искат да наложат един на друг като задължителни, са неприемливи за опонентите им.

Наличието на подобни непримирими геополитически противоречия прави нерешимо уравнението за преустройството на света и, ако съвсем скоро не станем свидетели на някакви радикални промени, рано или късно ще избухне конфликт, който вече няма да може да бъде ограничаван в рамките на политико-дипломатическата борба за усилване на собственото глобално икономическо влияние и присвояване на ключовите природни ресурси. Този конфликт неизбежно ще прерасне в междуособна война. И това ще се случи, въпреки че и тримата играчи принципно и, несъмнено, искрено биха искали да го избегнат на всяка цена.

Да не забравяме обаче, че преди повече от сто години също толкова искрено са искали да избегнат и Първата световна война, но тя все пак избухва, и няма причини историята да не се повтори за пореден път. Разбира се, обстоятелствата се променят на фона на социалния и технологичен прогрес, но философията и логиката на случващото се остават същите.

Украинската тема продължава да доминира във външнополитическото и медийното пространство, т.е. всичко, което се случва там и е свързано с въоръжения конфликт в тази страна - най-големият в Европа след Втората световна война. Украйна обаче, съвсем не е единственото място, където се пресичат интересите на глобалните играчи, макар че несъмнено е най-важното, поне в момента. Случиха се още няколко важни събития. Ускорява се процесът на дедоларизация. Усилва се глобалната милитаризация, особено в Европа, както се посочва и в новия доклад на Стокхолмския институт за изследване на проблемите на мира (SIPRI). Турските избори преминаха изключително напрегнато. Конфликтът в Судан се разгаря. Най-сетне се проведе първият телефонен разговор на китайския лидер Си Дзинпин с украинския президент Зеленски. Президентът на САЩ Джо Байдън официално обяви намерението си да се бори за втори мандат. Телевизията "Фокс Нюз" внезапно уволни най-популярния си водещ Тъкър Карлсън, което хвърли мрачна сянка върху репутацията на САЩ като глобален символ на свободата на словото, поне до момента, когато започна преследването на австралийския журналист и редактор на "Уикилийкс" Джулиан Асанж, който разтърси света, публикувайки редица нежелателни за САЩ секретни документи на ключови американски институции.

Китай и САЩ се оказаха в капан

На Запад отдавна очакваха тази стъпка след руско-китайската среща на върха в Москва, през април. В края на същия месец китайският лидер Си Дзинпин разговаря по телефона с украинския президент Владимир Зеленски. Някои твърдят, че това е станало по внушение на Байдън, а по време на последното си посещение в Пекин Еманюел Макрон несъмнено е настоявал за същото. Разговорът продължи два часа, но за съдържанието му беше съобщено много малко. Вероятно, това означава, че той не е довел до важни резултати, свързани с началото на процес на преговори за прекратяване на войната в Украйна.

Самия Зеленски се ограничи с думите, че разговорът е бил съдържателен и, че Украйна ще върне посланика си в Пекин. Тук е мястото да напомня, че Китай си остава най-големия търговски партньор на Украйна, както и на почти всички държави по света. Което е много лоша новина за долара.

От друга страна, Си Дзинпин заяви, че „сложната еволюция на украинската криза повлия сериозно на международната ситуация”, че Пекин, както винаги, смята мирното решение за единственото възможно и, че сега следва да се създадат благоприятни условия за дипломатическо решение.

Всъшност, това е всичко. Лично за мен, особено важна изглежда формулировката на Си за „сложната еволюция” на украинската криза. Очевидно, това означава, че според Пекин, кризата не е започнала с руската инвазия, а много по-рано и, че Китай възлага вината за нея не само на Москва, но и на Запада и на Киев, които, според него, са „провокирали” действията на Русия. Тоест, Пекин на практика поделя вината за въоръжения конфликт между Запада (и Украйна) и Русия и от тази позиция предлага своя мирен план, публикуван преди няколко месеца. Ще напомня, че САЩ и ЕС формално го отхвърлиха, но неформално той си остава единствената надежда за някакви бъдещи преговори с Москва за мир, тъй като самите САЩ и ЕС не са в състояние да предприемат каквото и да било, защото де факто са страна в конфликта.

След началото на войната в Украйна, Китай се оказа в своеобразен двоен капан. Ето за какво става дума.

Ако Русия беше удържала бърза военна победа, Пекин нямаше да има проблеми. Москва вероятно би пострадала от последиците от прекъсването на отношенията със Запада, както и сега, но никой нямаше да може да обвини Китай, че оказва военна помощ на Русия, защото тя просто нямаше да е необходима – руснаците щяха сами да се справят с всичко. С други думи, в рамките на този сценарий, Китай би могъл да запази стабилните си икономически връзки, най-вече с ЕС, който е вторият му най-голям търговски партньор след САЩ.

Сега обаче, на фона на продължителната война, ЕС, който бе подложен на силния натиск на САЩ, поставя на Китай редица условия за да продължи икономическото сътрудничество с него. От което следва изводът, че Китай ще трябва да се определи и да реши, кого „подкрепя във войната – Украйна или Русия”.

Основният проблем пред Пекин е, че е обвързал известната си инициатива „Един пояс, един път” или, както също е известна, „Новият Път на коприната”, именно с изграждането на инфраструктура в Европа. За целта китайците купиха редица важни средиземноморски пристанища, включително в гръцката Пирея и италианските Генуа и Триест. Китай имаше подобни планове и по отношение на германското пристанище Хамбург и не само. При това Пекин създава собствени политико-икономически платформи за търговско осътрудничество с някои членове на Европейския съюз и държавите, които още не са негови членове. Става дума, в частност, за страните от Западните Балкани. Сега всичко това се оказва под въпрос.

Следващият съществен елемент на капана, в който се оказа Китай, е фактът, че САЩ започнаха срещу него продължителна и изтощителна икономическа и политическа война, в която вкараха и своите съюзници от Европа и Азия. В тази ситуация Китай няма друг изход, освен да изгради стабилни стратегически връзки с Русия – както икономически, така и военни. Макар че формално те не се определят като съюз, спокойно бихме могли да ги определим като „китайско-руска коалиция”, подобна на онази, която създаде т.нар. колективен Запад в подкрепа на Украна. Само че съюзът между Китай е Русия е по-всеобхватен, защото засяга всички сфери и ключовите глобални проблеми, а не се ограничава само с Украйна.

Многополюсен свят без Китай и Русия?

Пекин е наясно, че Вашингтон иска да изхвърли Китай и Русия от глобалната геополитическа шахматка дъска и, евентуално, дори да създаде многополюсен свят без тези две държави – доминиран от САЩ и свързан с известна трансформация на най-важните международни финансови институции, като ООН, МВФ, Световната банка и т.н. Имайки предвид това, Пекин никога няма да започна да играе против Москва.

В този смисъл Вашингтон допусна стратегическа грешка. Американските анализатори отлично разбираха, че формирането на руско-китайски алианс следва да бъде предотвратено на всяка цена. Всъщност, проблемът, довел до допускането на толкова сериозна грешка, беше съвсем банален, но лесно може да се окаже фатален: американските елити просто не съумяха да преодолеят собственото си високомерие, а заради психологическото усещане за вечно превъзходство над останалите, не успяха да създадат необходимата комуникация с Китай като с равноправен партньор. В противен случай, Пекин щеше да действа по съвсем различен начин и нямаше да се нуждае от никаква „симбиоза” с Русия.

Ето защо американските елити започнаха изкючително рискована игра, отваряйки едновременно два фронта, независимо от многобройните предупреждения да не го правят. Въпреки това, американските елити бяха сигурни, че ще могат са победят, най-вече като забият клин между Пекин и Москва, както вече го сториха веднъж през 70-те години на ХХ век. Тогава дипломацията на Кисинджър помогна за постигането на може би най-важната външнополитическа победа на САЩ в историята. Те успяха да скарат двамата велики съседи и комунистически гиганти – Китай и СССР. Очакваше се, че Пекин няма да посмее да прекъсне сътрудничеството си със Запада, особено след като видя, как Западът се отнесе с Русия заради Украйна (санкциите, политическите и военни мерки).

Желаното отстъпление на Пекин обаче не се случи, което би могло да се предвиди, дори и да не си кой знае какъв анализатор. Китай просто е наясно, че в американските стратегически документи (включително публичните), той се определя, заедно с Русия, като основния американски съперник и заплаха за националните и глобални интереси на САЩ през ХХI век. С други думи, Китай не пожела да жертва бъдещето си и дори собственото си съществуване заради конюнктурните или краткосрочни икономически предимства, които би му дало продължаването на сътрудничеството със САЩ.

Поражението на Русия е абсолютно неприемливо за Китай

Евентуално поражение на Русия е абсолютно неприемливо за Китай, защото е добре известно, че при подобно развитие, той ще е следващата мишена. Пекин е наясно, в каква ситация би попаднал, ако руснаците загубят в Украйна - той би останал сам срещу "колективния Запад", без нито един сериозен съюзник, на който да разчита при нужда.

Ако Вашингтон е разчитал на китайската карта в опитите си да сломи Русия, той трябваше да действа по-меко, а не твърдо и напористо. Американците не биваше да провокират ескалирането на тайванския проблем, да мобилизират партньорите си в Индо-Тихоокеанския регион срещу Пекин, да прехвърлят войски и да разширяват военните си бази в близост до Китай и т.н. Китай вече е прекалено силен и достатъчно влиятелен за да отстъпи пред подобен тип заплахи. Вместо това Пекин предприе единствената възможна стъпка: обърна се към Русия, която също се нуждае от неговата подкрепа.

Тази "симбиоза" представлява полезно и за двете държави партньорство, а не такова, в което по-силната доминира над другата, която е принудена да се подчинява на "по-големия брат", и е залог за стабилността на онова, което Москва и Пекин формират в момента. Обяснимо е, че това поражда тревога на Запад, предвид възможностите, с които разполагат тези две мега-държави във всички ключови сфери, като започнем с природните и човешки ресурси и свърщим с военния потенциал, т.е. статута им на ядрени сили. Нещо повече, подобна конструкция на двустранните отношения и международните формати, които Москва и Пекин градят на тази основа, привличат все повече държави от целия свят и най-вече от т.нар. Глобален Юг, на което ще се спра по-долу.

Ситуацията с ЕС все още остава неясна

От друга страна, все още предстои да разберем, как в крайна сметка ще се отнесе Европа и по-точно Европейският съюз към всичко това. Като институция, обединяваща страните членки, ЕС плътно следва очертания от САЩ курс по отношение на Китай. Някои от членовете му обаче се стремят да следват и собствените си интереси, т.е. изграждат двустранни търговски отношния с Китай. Сред потвържденията за това беше последното посещение в Пекин на френския президент Еманюел Макрон, който, заедно със съпровождащата го бизнес делегация, подписа там редица изгодни договори в различни сфери с китайските си партньори. Обемът на двустранната търговия между Франция и Китай достигна почти сто милиарда годишно, а това е почте една пета от целия търговски обмен между ЕС и Китай. Освен това, самият Китай също предпочита да развива двустранните търговски отношения със страните членки на Съюза. Ето защо, ще е интересно да видим, какво ще се случи. Предполагам, че под силния натиск на САЩ Германия и Италия ще се откажат от по-широкото сътрудничество с Китай. Нещо повече, Рим може да прекрати сътрудничеството с Пекин в рамките на неговия проект „Един пояс, един път” (EПEП). Италия е единствената държава от ЕС, която участва в ЕПЕП, а Рим няма достатъчно сили за да се съпротивлява на американския натиск.

Както и да се развият събитията, сигурен съм, че Китай няма да пожертва собствената си сигурност за да запази търговското сътрудничество със Запада и няма да обърне гръб на Русия. Това се потвърждава най-добре от тридневното посещение на новия китайски министър на отбраната в Москва през април. Там той открито заяви, че неговото министерство работи съвместно с руските си колеги за укрепването на военно-техническото сътрудничество на всички нива. Тоест, вече става дума не само за провеждане на военни учения, чиито брой между другото непрекъснато нараства, но и за стратегически инициативи, а това е важна новост в контекста на отношенията между двете съседни държави.

Друг знаков пример е внезапната проверка на бойната готовност на целия руски Тихоокеански флот, включващ 190 кораба и 14 подводници, някои от които са с ядрено въоръжение. По тревога бяха вдигнати 35 хиляди моряци, както и стотина бойни хеликоптери. И всичко това се случи в момент, когато САЩ увеличават военноморския си потенциал в региона, очевидно стремейки се да демонстрират мощта си пред Китай. За целта Съединените щати не само разширяват съществуващите бази, но и изпратиха три атомни самолетоносачи, които трябва за първи път в историята да влязат в пристанищата на китайската съседка Южна Корея.

Дедоларизацията не може да бъде спряна

През май Аржентина подписа с Китай договор за използване на китайския юан в двустранната търговия. Малко преди това подобен договор с китайците подписа и Бразилия, по време на посещението на президента и Лула да Силва в Пекин. По-рано Саудитска Арабия започна да получава за петролните си доставки в Китай юани, вместо „петродолари”, като това ще продължи и занапред, в съответствие с договора между Пекин и Рияд. За същото се споразумяха Москва и Пекин, като Китай ще плаща за руския газ с рубли и юани.

С долара действително се случват странни неща, потвърждение за което е появилата се наскоро статия в британското издание „Файненшъл таймс”. Авторът и цитира известния валутен анализатор и бивш високопоставен служител на банката „Морган Стенли” Стивън Джен. Джен посочва, че „делът на долара в глобалните официални резервни валути е намалял от 73%, през 2001, до 55%, през 2021, а през 2022 е паднал до 47%, т.е. през последната една година делът му е намалявал десет пъти по-бързо отпреди”.

Изданието отбелязва и друг удивителен и слабо известен факт. Авторът на въпросната статия припомня, че днес 30% от всички държави в света са обект на санкции от страна на САЩ, ЕС, Япония и Великобритания. А в началото на 90-те години те са били само десет, при това доскоро санкции се налагаха предимно на малки държави. „Сега тази група страни стартира всеобхватно санкционно настъпление срещу Русия..., изключвайки руските банки от международната платежна система SWIFT. И внезапно за всички стана ясно, че вече нито една държава не е застрахована от това” – посочва „Файненшъл таймс”.

САЩ са прекалено сигурни в непобедимостта на долара и вярват, че санкциите са лесен начин да се справят с Русия, без да използват армията си. Сега обаче, те си плащат за тази самоувереност, защото все повече държави по света се отказват от долара. Както се посочва в статията на водещото британско издание, това се отнася дори за такива американски съюзници, като Филипините и Тайланд, които намаляват търговията си в долари.

Идва ли „моментът на истината” за Украйна?

И, накрая, най-важното. Украйна се доближава до своеобразен „момент на истината”, който буквално може и вероятно ще определи нейното бъдеще и бъдещият и географски облик. Разбира се, става дума за евентуалното скорошно начало на обявеното голямо украинско контранастъпление. От няколко месеца насам политиците и медиите на Запад го представят като „коз”, който ще позволи освобождаването на украинските територии. Ако не всички, включително Крим, поне по-голямата част от тях така че ситуацията, като минимум, да се върне към онази преди 24 февруари 2022, когато започна руската инвазия.

Западът храни подобни амбиции вследствие на неочаквано лошия старт на руската военна кампания в Украйна. Виждайки километровите колони руски танкове, придвижващи се бързо към Киев, тогава мнозина на Запад очакваха бързото поражение на Киев. Ще призная, че и аз бях сред тях. След случилото се обаче, Западът, кой знае защо, повярва, че с помощта на невижданите досега антируски санкции и също толкова невижданите доставки на западно въоръжение на Украйна ще може да постигне военното поражение на Русия и последващото сваляне на режима на Владимир Путин, т.е. ще нанесе стратегическо поражение на Москва.

Това обаче не се случва. Войната се проточи и краят и не се вижда. В момента тя оказва изключително негативно влияние върху западната икономика и най-вече тази на ЕС. Впрочем и ситуацията в САЩ постоянно се влошава: инфлацията все още е висока, демократите и републиканците спорят за поредното повишаване на допустимите размери на държавния дълг, което застрашава страната с първия в историята и държавен фалит. На всичкото отгоре, наскоро шефът на Федералния резерв на САЩ призна, че през 2023 страната най-вероятно ще влезе в рецесия. Освен това, само за два месеца, последователно рухнаха четири регионални банка, което повиши недоверието към банковия сектор.

Ако добавим към това и огромните финансови разходи за Украйна, както и големите доставки на въоръжение за тази страна, става ясно, че те трябва да бъдат оправдани по някакъв начин пред обедняващите избиратели в навечерието на предстоящите президентски избори, които ще се проведат в САЩ през 2024. Украинското контранастъпление е отлична възможност за това, без значение как ще завърши. Всъщност, единственият, който може да загуби, в прекия смисъл на думата, е Украйна, ако контранастъплението и се окаже неуспешно или ако постигне само незначителни тактически успехи, които не биха могли да пречупят ситуацията. Освен това, както и да се развият нешата, контранастъплението със сигурност ше доведе до нови големи жертви в редовете на украинската армия.

Още по-лошо би било, ако контранастъплението се провали напълно или, ако руските войски нанесат някакъв мълниеносен ответен удар, което съще не може да се изключва. Защото на всички е добре известно, че руското военно ръководство се подготвяше сериозно за украинското контранастъпление и в никакъв случай не подценява противника си. Нещо повече, руснаците са наясно, че на страната на украинската армия действително воюва целия Захад, който вече дори не го крие. Освен че снабдява Киев със своето модерно въоръжение, той участва и в планирането на украинските военни операции, оказва високотехнологичтни разузнавателни услуги, а инструкторите на Северноатлантическия  алианс обучават в Украйна местните военни. Същото се случва и в базите на НАТО. Освен това, на страната на Украйна воюват много доброволци от различни западни държави (най-много са от Полша и Канада). Всички разбират, че отдавна не става дума за руско-украински въоръжен конфликт и, че независимо от героичната съпротива на нейните военни, които буквално се сражават за всяка къща и улица в Донбас, Украйна отдавна щеше да е претърпяла поражение, ако не разчиташе на западната и най-вече американската военна и финансова помощ.

Чуват се все по-настойчиви предупреждения

Заради опасенията, че украинското  контранастъпление може да се провали, все по-често се чуват и други, по-предпазливи гласове. Така например, напоследък все по-рядко се говори за гарантирана и блестащя украинска победа и разгромно поражение на руснаците, а в коментарите за случващото се все по-често звучат тревожни предупреждения. При това, онези които ги правят, съвсем не са дилетанти.

Така, в края на април, командващият на Силите на НАТО в Европа генерал Кристофър Каволи заяви, че макар Русия да е загубила хиляди войници във войната, в арсенала на руските сили има достатъчно резерви и, на практика, те са по-силни, отколкото преди година, т.е. в самото начало на въоръжения конфликт. Според него: "Руските сухопътни сили претърпяха известна деградация в хода на този конфликт, макар че днес са по-големи, отколкото в началото му. Руските военно-въздушни сили претърпяха много малки загуби - само 80 самолети. Те все още разполагат с хиляда изтребители и изтребители-бомбардировачи. Флотът пък загуби само един наистина важен кораб. По-голямата част от руската армия не страда от негативните последици на конфликта в Украйна, а в Атлантика руснаците са по-активни, отколкото през предходните години и патрулите им в целия регион са на по-високо ниво". Каволи добави и, че съюзниците вече да доставили на Украйна 98% от обещаните и планирани военни средства и, че няма пречки украинското настъпление да започне незабавно.

Последва моменталната реакция на съветника на украинския президент Зеленски - Михаил Подоляк, който - въпреки авторитета на американския генерал - заяви, че думите на Каволи за 98-те процента са лъжа и, че Украйна се нуждае от допълнително въоръжение и най-вече от тежко въоръжение и далекобойна артилерия.

Украинското държавно ръководство осъзнава, какво би означавало за него евентуален провал на контранастъплението, затова не бърза да го започне, преди да е сигурно в успеха. Таки си създава и своеобразна алиби, т.е. оставя си възможност в случай на неуспех да възложи отговорността върху онези, които направиха всичко за оцеляването му - тоест, върху Запада. Истината обаче е, че Владимир Зеленски едва ли би могъл да стори нещо повече. Остава му само да даде заповед за контранастъпление, защото тъкмо това изисква и очаква от него Западът.

Тук е мястото да се върнем към началото на настоящата статия и да си зададем въпроса, защо именно в навечерието на анонсираното контранастъпление, на Зеленски се обади китайският лидер Си Дзинпин за да му заяви, че единственото решение в тази ситуация е подписването на договор за прекратяване на конфликта?

Към всичко това следва да добавим и неотдавнашното заявление на Владимир Путин, че Русия и Украйна още не са започнали да воюват истински, споменатите по-горе думи на американския генерал, както и проверката на бойната готовност на руските сили в Далечния Изток. Следва да добавим и крайно разочарооващият за Запада факт, че инфлацията в Русия е по-ниска, отколкото в  западните държави, а икономикатта и е в по-добро състояние от техните, въпреки невижданите санкции. Така става ясно, че украинският въоръжен конфликт се е превърнал в капан за всички въвлечени в него играчи, излизането от който ще бъде много трудно.

На практика, вече всичко е възможно, като започнем с неочаквани военни победи или поражения и свършим със старта на процес на преговори и замразяване на конфликта по сегашните разграничителни линии. Не е изключено и  продължаването на въоръжения конфликт до 2027 например. Подобни прогнози прозвучаха наскоро в средите на западните анализатори и медиийни коментатори.

Показателно е, че през 2024 трябва да се проведат избори не само в САЩ, но и в Русия и Украйна. Затова политическите съдби на Джо Байдън, Владимир Путин и Владимир Зеленски (до голяма степен) ше се рещат от хода на военните действия в Украйна през 2023. В тази връзка, формулата на техните интереси е много проста: ако искат да победят на изборите, не бива да загубят на бойната поле.

Очевидно е обаче, че никой не знае, как би могло до стане така, че в крайна сметка "и вълците да са сити, и овцете - цели". Още повече, че в трагичната украинска драма, вълците са повече от овцете.

 

* Авторът е главен редактор на специализираното хърватско издание Geopolitika.news