През юли 2015 известният американски think-thank Институтът Брукингс публикува доклад, озаглавен "Кавказкият кръг" и анализиращ начините за повишаване ефективността на западната политика в Южнокавказкия регион. Авторите му Фиона Хил, Кемал Кириши и Ендрю Мофът разглеждат САЩ, Европейския съюз и Турция като три, свързани помежду си, западни сили. И макар че не смятат труда си за "дълбок научен синтез или политически анализ", позиционирайки го просто като "нахвърляни идеи", подлежащи на осмисляне и дискусии, те определят като своя първостепенна задача прокарването на "някои препоръки за формирането на бъдещата политика". Естествено, не става дума за политиката, като цяло, а за интересите на Запада.
В момента политическата ситуация в Южен Кавказ остава в сянката на събитията в Украйна и Близкия Изток, както и на имигрантското нашествие в Европа. Въпреки това обаче, регионът запазва стратегическото си значение.
Неразрешените конфликти
На първо място, това се определя от наличието на редица неразрешени конфликти и най-вече този в Нагорни Карабах, където напоследък нарасна броят на въоръжените инциденти (не само по линията на съприкосновение между страните в него, но и на границата между Армения и Азербайджан, извън конфликтния район) (1). За разлика от Нагорни Карабах, ситуацията в Абхазия и Южна Осетия изглежда относително спокойна. Двете частично признати републики получиха военно-политически гаранции и социално-икономическа помощ от Русия, а Грузия (въпреки официалната реторика за възстановяването на териториалната и цялост, като най-важен приоритет на Тбилиси) не предприема реални усилия за възстановяваве на своята юрисдикция над Сухуми и Цхинвали. В същото време следва да признаем, че изборът на Абхазия и Южна Осетия заздрави връзките на Тбилиси със САЩ, НАТО и ЕС. Правителството на "грузинската мечта" не само че не преразгледа прозападната ориентация на страната от ерата на президента Михаил Саакашвили, но и я укрепи. При това действията на Южна Осетия за очертаване на границата и с Грузия (т.нар. "borderisation"), подкрепени от Москва, пораждат в Грузия и Запада опасения, относно евентуалното "придвижване" на Русия към самата грузинска територия.
Русия и САЩ продължават да разглеждат Южен Кавказ като зона на политическа конкуренция и събитията в Украйна само засенчиха, но не отмениха този факт. За Вашингтон, регионът е интересен в контекста на "енергийния плурализъм", т.е. гарантирането на алтернативни петролни и газови доставки за Европа, както и като ресурс за сдържане амбициите на Техеран и Москва. За Русия, в чиито състав има седем автономни републики от Северен Кавказ, ситуацията в съседните държави от другата страна на Кавказкия хребет се разглежда като своеобразно продължение на вътрешнополитическия дневен ред, особено в сферата на сигурността.
На трето място, към вече съществуващите проблеми и предизвикателства се добавят и нови. Става дума най-вече за заплахата от страна на Ислямска държава (ИД). В миналото близкоизточните джихадистки структури, от типа на Ал Кайда, не разглеждаха Кавказ като сфера на своите интереси или като приоритетен регион. През лятото на 2014 обаче, ИД го направи, освен това в сегашното ръководство на тази структура има немалко хора с кавказки произход.
Докладът на Института Брукингс отделя първостепенно внимание на споровете и противоречията в Кавказ. Всеки от тези фактори поотделно и в тяхната съвкупност привличат интереса на експертите към региона. Статуквото, оформило се в Южен Кавказ след "петдневната война" през 2008, позволява (за разлика от Украйна, където кризата не е преустановена, а напротив, се развива активно) да се направят по-балансирани и точни оценки, без да се опасяваме, че сравнително скоро ще се наложи да те да бъдат преразгледани и дори тотално ревизирани.
И в тази връзка, докладът на Института Брукингс поражда сериозен интерес. Той е писан в условията на най-острата след края на студената война конфронтация между Русия и Запада, но е посветен на един регион, останал в сянка заради други политически сътресения. До каква степен тези събития определят стилистиката на авторите на доклада?
Кавказ като приоритет за Запада
Ако театърът започва с гардероба, всеки текст започва със заглавието. Именно то създава у читателя предварителна нагласа относно проблема, която впоследствие се затвърждава в хода на четенето. Присъстващият в заглавието на настоящата статия израз „Кавказки кръг“ поражда асоциации с известната пиеса на германския драматург Бертолд Брехт. И макар че неговият „Кавказки тебеширен кръг“ касае голямата игра на великите държави или етнополитическите конфликти, водеща в пиесата е темата за спора, а кръгът се разглежда като символично пространство в чиито рамки се определя истинският победител (2).
Докладът на Института Брукингс отделя първостепенно внимание на споровете и противоречията в Кавказкия регион. Но макар че в него интересите на Запада по подразбиране се приемат за най-добрата алтернатива на държавите в него, там липсва демонизацията на Русия и, което е най-важното в случая, отъждествяването и с нейния държавен глава. Както е известно, напоследък изразите „политиката на Путин“ или „действията на Путин“ се използват масово в докладите и изказванията на американските и европейски експерти, но не за да се анализира поведението на руския президент, а за да се очертае външнополитическия курс на Москва. В това отношение докладът на Института Брукингс се отличава положително от повечето публикации по темата. Най-голям интерес в него представляват тезите, касаещи начина, по който Западът възприема Кавказкия регион. Доколко той е приоритетен за трите западни сили? Отговорът на авторите е пределно откровен: „концепцията за Южен Кавказ, като безусловно ориентиран към евроатлантическата интеграция регион от началото на 90-те години на миналия век, беше силно ерозирана“, а националните елити на трите независими южнокавказки държави „демонстрират все по-цинично отношение към инициативите на Запада, вследствие провала на редица от тях“. В доклада се посочва, че за САЩ и европейските им съюзници Кавказ представлява „второстепенен проблем“, „тясно свързан с първостепенните сюжети“.
Първостепенните проблеми от гледната точка на Запада
Интерес за Запада представляват разширените контексти, а не конкретните регионални предизвикателства, без значение дали става дума за динамиката на етнополитическите конфликти или за двустранните отношенията между държавите от Южен Кавказ. Неслучайно авторите на доклада говорят за "по-широкия регион около Южен Кавказ". Според тях, приоритетни проблеми за Запада са "изграждането на новите отношения с Русия предвид неотдавнашните и действия в Украйна, включително присъединяването на Крим през март 2014, бъдещите отношения на САЩ с Иран след подписването на "ядрената сделка", както и промените, предизвикани от сътресенията в Близкия Изток". Те смятат, че всички тези предизвикателства "са свързани по един или друг начин с Кавказкия регион". Тоест, актуалността на Южен Кавказ следва да се разглежда единствено в контекста на тези "обвързаности".
В същото време Фиона Хил, Кемал Кириши и Ендрю Мофът не си правят труда да лансират някакви обяснителни модели. В тази връзка възниква закономерният въпрос, за кои именно западни инициативи става дума в доклада им и кой носи отговорността за техния провал? Авторите оценяват ангажираността на Запада с регионалните процеси като "недостатъчна". Което пък поражда друг въпрос: какви са критериите им за "достатъчност" и - основното - каква е била съпротивата, с която са се сблъскали на място въпросните инициативи? За съжаление, акцентът върху необходимостта от активизация на западните сили в Кавказкия регион оставя без внимание проблема за това, в кои сфери и защо досегашните им усилия не се увенчаваха с успех. В този смисъл, можем да се съгласим с тезата на авторите за липсата на "дълбок научен синтез". От друга страна, ако той присъстваше, вероятно би поставил под съмнение прогресистката логика, според която активизацията на западните сили в региона се отъждествява със стабилизацията и разрешаването на конфликтите.
Тоест, на Запад Кавказкият регион не се възприема като нещо "самодостатъчно", а по-скоро като част от по-мащабни геополитически главоблъсканици. Към тях можем да добавим и въпроса за признаването на арменския геноцид, който отвреме навреме се повдига в средите на американския елит с цел оказване на натиск върху прекалено самостоятелната Анкара, чиито интереси, разбира се, далеч не по всички въпроси и невинаги съвпадат с подходите на САЩ. Ако анализираме специалните отношения между Турция и Абхазия например, ще видим, че макар Анкара да признава териториалната цялост на Грузия, съзнателно оставя "абхазкия прозорец" отворен за турския бизнес и средите, представляващи организациите на диаспората. В доклада Турция се позиционира като прозападна сила, като и тук предварително зададените тесни идеологически и политически рамки се оказват пречка за анализа на цялата сложност и противоречивост на отношенията между САЩ и съюзниците им от НАТО, да не говорим за взаимодействието с Русия.
Ролята на Русия в Кавказкия регион
Възможно ли е да се прокарва каквато и да било политика по отношение на Кавказ, без да се отчитат руските интереси в региона? Авторите на доклада с основание посочват, че Русия би следвало да се разглежда като своеобразна "отправна точка при лансирането на каквито и да било нови инициативи в региона от страна на Запада". Вместо грамотен анализ на руската мотивация обаче, в доклада се забелязва определен (макар и не толкова силен, като в други подобни западни материали по темата) "обвинителен уклон" по отношение на Москва.
Според авторите: "Русия продължава да хвърля дългата си сянка над Южен Кавказ, въпреки 25-те години независимост на страните от региона, сложността на регионалните отношения и важните нови връзки, установени с много други държави". Буквално в следващото изречение обаче авторите констатират, че "и трите южнокавказки държави остават тясно свързани с руската икономика посредством инфраструктурата, търговията, инвестициите и паричните преводи от техните диаспори в Русия, както и по линия на трудовата миграция". На този фон тезатата им за "дългата сянка на Москва" изглежда лишена от реален смисъл. Освен това, значителна част от конфликтите в Северен Кавказ са свързани с южнокавказката конфликтна динамика, да не говорим за проблема на разделените народи и - напротив - за общата религиозна идентичност, включително увлечението по радикалните ислямистки и джихадистки идеи. В Русия Южен Кавказ винаги ще се възприема не като "второстепенен регион", влияещ върху първостепенните сюжети, а като ключов външнополитически приоритет. В резултат от това е налице очевидна асиметрия във възприемането на проблемите на регионалната сигурност от страна на Москва и на Вашингтон.
Ако авторите на доклада си бяха дали труда да анализират този въпрос, вероятно биха се доближили до решението на ключовата практическа задача, как Западът и Русия могат да гарантират взаимноизгодното статукво в турбулентния регион, минимизирайки конфликтността (както регионалната, така и противоречията между големите външни играчи). Вместо това обаче, те предпочитат да разглеждат регионалната кавказка динамика през "кримските очила" (т.е. обвързвайки го с украинската криза от 2014, която силно се разрличава от динамиката на конфликтите в Южна Осетия, Абхазия и Нагорни Карабах).
Струва си да отбележа, че позицията на Москва по всички тези конфликти еволюционира в зависимост от широк спектър вътрешни и външни фактори. Създава се впечатление, че тези процеси не интересуват авторите на доклада на Института Брукингс, защото в основата на техните конструкции е търсенето не толкова на механизмите на мирното съвместно съществуване в региона, колкото на инструментите за увеличаване на западната ангажираност, пречка за което се оказва Русия. Оттук и изводът, че след събитията през 2014 кавказките регионални елити уж виждат в Москва сила, "винаги готова да се намесва в тяхната вътрешна и външна политика". Подобна теза обаче влиза в противоречие с друг извод на авторите. Един от разделите в техния доклад има символичното заглавие "Краят на региона: разминаващите се тенденции в Южен Кавказ". Действително, Азербайджан, Армения и Грузия дават три самостоятелни и различаващи се отговора на конкуренцията между европейската и евразийската интеграция, отношението към НАТО и към ОДКС (3). Ако признаем съществуването на тази външнополитическа "диверсификация", ще бъде трудно да открием някакво общо отношение на държавите от региона към руската политика. Това, най-малкото, би означавало значително да опростяваме нещата.
Ангажираносттта на Запада в Южен Кавказ
При всички случаи, най-важното не е критиката на руските външнополитически стремежи или нежеланието да се разбере мотивацията на Москва. Отделяйки много място на недостатъчната ефективност на Запада и необходимостта да се повиши степента на ангажираността му в кавказките процеси, авторите на доклада не обясняват, как може да бъде постигнат търсения резултат (без това да доведе до мултиплициране на рисковете и "размразяване" на конфликтите). Тоест, как може да бъде преодолян сегашният дефицит? Вместо това се предлагат само констатации за това, че САЩ, ЕС и Турция "не разполагат с достатъчно време и ресурси". При това потенциално възникващите заплахи, на практика, също не присъстват в доклада. В него с основание се констатира, че признаването на Абхазия и Южна Осетия "промени цялата регионална конфигурация", но не се показва самата динамика на "размразяването" на конфликта през 2004-2008, чиято преломна точка е разчупването на статуквото, утвърдило се в региона след разпадането на СССР. Опитвайки се да изяснят, какво би могъл да предложи Западът на Южен Кавказ, авторите цитират нормализацията на отношенията между Армения и Турция и ролята на администрацията на Обама в този процес (макар че без подкрепата на Русия нямаше да е възможно подписването на Цюрихския протокол през 2009), но не анализират подробно перспективите пред него.
Как Западът ще гарантира сигурността на Армения без Русия или ако ролята на Москва бъде силно ограничена? Как би помогнал на Грузия да се противопостави на заплахата от ИД? Какви са перпективите на Тбилиси за членство в НАТО, предвид факта, че от април 2008 (когато се проведе срещата на върха на Алианса в Букурещ) насам страната не постигна видим прогрес в реализацията на Плана за действия за членство, въпреки успешните демократични парламентарни, президентски и общински избори през 2012-2014? И дали, ускоряването на евроатлантическата интеграция на Грузия няма да стане повод за нова конфронтация с Русия?
Според авторите на доклада на Института Брукингс: "Реалностите на руската икономическа и политическа доминация и влиянието в сферата на сигурността, не могат да бъдат игнорирани, в крайна сметка позицията на Москва в региона ще се променя на фона на проникването там на Иран и Китай. Казано накратко, за да се ангажира успешно с регионалните процеси, Западът следва да провежда своята политика последователно, съобразявайки се с динамиката на политическите, икономически и стратегически реалности в Южен Кавказ". С други думи, свидетели сме на абстрактен призив към "добрите" да работят по-активно срещу "лошите". Възможно ли е обаче, съобразяването с "руските реалности" без адекватното разбиране на мотивацията на Москва? Доколко обоснована е прогнозата за сравнителното усилване позициите на Иран и Китай в региона, след като интересите на тези две държави съвсем не са очевидни, особено що се отнася до китайците, докато основният приоритет на Техеран несъмнено е Близкият Изток и едва след това - Южен Кавказ.
Впрочем, докладът на Института Брукингс, който поражда повече въпроси, отколкото дава отговори, представлява до голяма степен закономерен резултат от един анализ, базиран най-вече на многобройните интервюта на авторите с отделни лица и представители на различни организации във Вашингтон, Лондон, Анкара, Баку, Тбилиси, Ереван и Берлин. Но не и в Москва, която играе ролята на доминираща сила в региона (както я определят самите автори), нито в регионите на Северен Кавказ или в непризнатите южнокавказки републики, без които картината не може да се смята за пълна. Заслужава внимание и съдържащият се в края на доклада списък с литература по темата, която авторите препоръчват (вероятно на ангажираните с проблемите на региона експерти). В него на практика почти няма анализи на арменски, азербайджански, грузински (само едно заглавие) и абхазки анализатори, да не говорим за експерти от Русия или Иран, макар че те много внимателно следят развитието на ситуацията в Кавказкия регион. Тоест, за западната политика се препоръчва да се четат само анализи на западни автори.
Заключение
В течение на дълги години американските експерти и политиците с основание критикуваха съветските обществени науки заради прекаления дидактизъм, силната политизираност и идеологизация, които често са в разрез с емпиричните данни. Днес същите недостатъци демонстрират водещите американски "мозъчни центрове", предпочитащи пред "некоректната" реална политика, нагласените оценки на ситуацията, които не се съобразяват с цялата сложност на протичащите процеси, а са подчинени на прогресистката логика. Според нея, самото решение на Запада да се ангажира с проблемите в която и да било точка на света вече и гарантира успех, демокрация и просперитет.
Бележки:
1. В края на юли - началото на август 2014 станахме свидетели на мащабна ескалация на въоръженото насилие, чиито измерения надхвърляха всички предишни нарушения на прекратяването на огъня. На 12 ноември 2014 азербайджанските въоръжени сили унищожиха арменски военен хеликоптер Ми-24, при което загинаха тримата членове на екипажа му. Това беше първият случай на унищожаване на военна машина на авиацията в зоната на конфликта от май 1994 насам, ако не броим иранския военно-транспортен самолет, който беше свален, защото се бе отклонил от маршрута си.
2. Брехт Б. Кавказский меловой круг // Собр. соч. В 5 т. Т. 4. М.: Искусство, 1964.
3. Трите държави от Южен Кавказ реагираха по различен начин на прецедента с Крим. Грузия например се солидаризира с Украйна, но подкрепи само санкциите срещу Крим и Севастопол, но не и другите санкции на Запада срещу Русия. На свой ред, Азербайджан подкрепи териториалната цялост на Украйна, но гласува против лишаването на Русия от право на глас в ПАСЕ и продължи икономическото сътрудничество с Москва, включително във военната сфера (доставките на въоръжение). В информация за телефонния разговор между президентите на Русия и Армения от 19 март 2014, публикувана на сайта на Серж Саркисян пък се посочва, че: "в този контекст събеседниците засегнаха ситуацията, създала се след провеждането на референдума в Крим, и констатираха, че това е поредния пример за осъществяване правото на народите на самоопределение посредством свободната им волеизява".
* Преподавател в Руския държавен хуманитарен университет
{backbutton}
