„Трите морета“ между геоикономиката и геополитиката: Централна Европа, стратегическата автономия и българската перспектива

Въпросите за енергийната сигурност, транспортната свързаност, стратегическата автономия и устойчивостта на европейските институции придобиха значение, надхвърлящо традиционните рамки на икономическата интеграция.

В този нов контекст инициативата „Три морета“, лансирана през 2015 от президентите на Полша Анджей Дуда и на Хърватия Колинда Грабар-Китарович като мащабен политически и икономически проект за свързаност между държавите от Централна и Източна Европа по оста Север-Юг, постепенно започна да се разглежда не само като инфраструктурен и инвестиционен формат, а и като възможна платформа за регионално политическо и стратегическо консолидиране.

Първоначалният замисъл на инициативата бе свързан преди всичко с преодоляване на инфраструктурното изоставане на Централна и Източна Европа в рамките на Европейския съюз. В продължение на десетилетия транспортната, енергийната и дигиталната свързаност в този регион се развиваше преимуществено в направление Изток-Запад, докато вертикалните връзки между Балтийско, Черно и Адриатическо море оставаха сравнително слабо развити. Именно тук „Три морета“ се появи като инструмент за ускоряване на икономическата конвергенция и укрепване на източния фланг на ЕС.

С течение на времето обаче, около инициативата започнаха да се формират и по-широки геополитически интерпретации. В някои експертни и политически среди „Три морета“ все по-често се разглежда като потенциално ядро на нова централноевропейска конфигурация, основана не само на инфраструктурни интереси, но и на общи исторически, културни и цивилизационни представи. В този смисъл инициативата постепенно започва да излиза извън рамките на чисто геоикономически проект и да придобива характеристики на по-широка стратегическа концепция за бъдещето на Европа.

Този процес на преосмисляне поставя редица въпроси. Дали „Три морета“ ще остане инструмент за вътрешна кохезия на ЕС, или ще се превърне в основа за формиране на относително самостоятелен геополитически блок? Възможно ли е подобен формат да се развива едновременно като проевропейски проект и като платформа за регионална стратегическа автономия? До каква степен нарастващото значение на енергийната сигурност, демографските процеси и променящата се архитектура на сигурността в Европа ще влияят върху бъдещата му еволюция?

За България тези въпроси имат пряко стратегическо значение. Географското положение на страната на Балканите, между Черно море и Дунавското пространство, създава предпоставки тя да се превърне не в периферия, а в ключов възел на новите транспортни, енергийни и логистични мрежи. Това обаче предполага ясно стратегическо мислене, основано не само на отделни инфраструктурни проекти, а на разбиране за Европа като система от взаимосвързани геоикономически и геополитически пространства.

Настоящият текст разглежда инициативата „Три морета“ именно в тази по-широка перспектива – като пресечна точка между геоикономика, геополитика и цивилизационни визии за бъдещето на Европа. Целта не е да бъде защитена предварително зададена теза, а да се анализират различните възможни сценарии за развитие на инициативата, потенциалните им предимства, рискове и последствия за ЕС и България.

От инфраструктурен проект към геополитическа концепция

В първите години след създаването си инициативата „Три морета“ се възприемаше предимно като прагматичен инструмент за инфраструктурна модернизация и икономическо сближаване в рамките на ЕС. Акцентът бе поставен върху развитието на транспортни, енергийни и дигитални коридори по оста Север-Юг, които да компенсират натрупаните през предходните десетилетия дисбаланси в регионалната свързаност. В този си вид инициативата до голяма степен се вписваше в логиката на европейската кохезионна политика и не пораждаше съществени геополитически противоречия.

Постепенно обаче около „Три морета“ започнаха да се формират различни интерпретации, които надхвърляха първоначалния инфраструктурен замисъл. Наред с икономическите аргументи все по-видимо място започнаха да заемат въпроси, свързани със стратегическата автономия, енергийната сигурност, демографските тенденции, бъдещето на европейската идентичност и мястото на Централна и Източна Европа в рамките на променящия се международен ред.

Така инициативата започна да се развива едновременно в две паралелни направления. От една страна, тя запази характера си на инструмент за регионална свързаност и ускоряване на икономическата конвергенция в рамките на ЕС. От друга страна, в определени политически и интелектуални среди постепенно започна да се утвърждава виждането, че „Три морета“ може да се превърне в основа за формиране на по-самостоятелен централноевропейски геополитически субект.

Подобни интерпретации все по-често стъпват не само върху икономически аргументи, но и върху идеи за обща историческа съдба, културна близост и необходимост от съхраняване на специфична централноевропейска идентичност. В този контекст инфраструктурната свързаност започва да се разглежда не просто като инструмент за икономическо развитие, а като материална основа за изграждане на по-тясна политическа и цивилизационна консолидация.

Централна Европа като цивилизационна идея

Паралелно с геоикономическите и инфраструктурните измерения на инициативата „Три морета“ все по-видимо започва да се развива и друг пласт на интерпретация – този за Централна Европа като специфично историческо и цивилизационно пространство. В рамките на подобни виждания регионът вече не се разглежда единствено като географска зона между Германия и Русия, а като общност от народи, формирани под въздействието на сходни исторически процеси, културни традиции и политически опит.

В този контекст все по-често се поставя акцент върху историческото наследство на Централна Европа като пространство на взаимодействие между латинската християнска традиция, нейното взаимодействие със славянския свят, националната държава и идеята за културно многообразие в рамките на обща цивилизационна рамка. Именно това гранично положение между западноевропейското и славянското културно пространство често се представя като една от отличителните характеристики на региона. В подобни интерпретации Централна Европа се разглежда не като периферия, а като зона на исторически синтез, в която различни културни и политически влияния формират специфична регионална идентичност.

Неслучайно в част от интелектуалните и политическите среди, свързани с подобни концепции, се наблюдава засилен интерес към символи и исторически фигури, свързвани с формирането на Средновековна християнска Европа и с идеята за духовно и политическо единство на региона.

Подобни интерпретации често представят Централна и Източна Европа като пространство, което исторически е било принудено да съществува между големи външни центрове на сила и затова е развило силно чувство за политическа уязвимост, както и стремеж към съхраняване на собствената идентичност. Именно тук се появява и тезата, че държавите от региона следва да изграждат по-тясна форма на координация и солидарност, която да им позволи по-ефективно да отстояват своите интереси в условията на променящ се международен ред.

В рамките на подобен подход инфраструктурната свързаност започва да се разглежда не просто като икономически инструмент, а като материална основа за формиране на по-тясно политическо, културно и стратегическо пространство. Коридорите, енергийните мрежи и транспортните връзки придобиват значение не само като средства за движение на стоки и ресурси, но и като механизми за изграждане на регионална интеграция с по-широко цивилизационно съдържание.

Същевременно подобни концепции съдържат и редица вътрешни противоречия. От една страна, те се стремят да подчертаят принадлежността на Централна Европа към общото европейско пространство и към евроатлантическите структури. От друга страна, в определени случаи се наблюдава стремеж към формиране на по-самостоятелен регионален център на влияние, способен да провежда собствена политика по отношение на енергийната сигурност, миграционните процеси, демографските тенденции и отношенията с големите глобални сили.

Именно тук възниква и основното напрежение в бъдещото развитие на инициативата „Три морета“. Доколкото тя остава част от процесите на европейска интеграция, нейната логика е свързана с укрепване на кохезията в рамките на ЕС. Доколкото обаче около нея започват да се формират по-широки геополитически и цивилизационни очаквания, тя постепенно може да се превърне и в пространство за конкуриращи се визии за бъдещето на Европа.

Геоикономика, стратегическа автономия и новите линии на напрежение

С нарастването на международната нестабилност и задълбочаването на кризата в отношенията между Русия и Запада инициативата „Три морета“ започна да придобива все по-ясно изразено геостратегическо измерение. Войната в Украйна, енергийната криза и засилената конкуренция между големите глобални центрове на сила поставиха въпроса за стратегическата устойчивост на Централна и Източна Европа в много по-широк контекст от първоначално предвидения.

Особено значение в този процес придоби въпросът за енергийната и ресурсната обезпеченост на региона. В продължение на десетилетия значителна част от държавите в Централна и Източна Европа останаха силно зависими от руские енергийни ресурси и изградената около тях инфраструктура. След 2022 тази зависимост започна да се разглежда не само като икономически, но и като стратегически риск.

В отговор на това в рамките на ЕС се активизираха усилията за диверсификация на енергийните доставки, развитие на нови транспортни и логистични направления и изграждане на по-висока степен на стратегическа автономия. Именно в този контекст „Три морета“ започна да придобива все по-голямо значение като потенциална инфраструктурна основа за нова регионална геоикономическа архитектура.

Същевременно обаче, около инициативата започнаха да се формират различни и понякога взаимно противоречиви стратегически интерпретации. В едната от тях „Три морета“ се разглежда като инструмент за укрепване на европейската интеграция, за намаляване на зависимостта от външни ресурсни центрове и за укрепване на източния фланг на НАТО. В друга интерпретация инициативата постепенно започва да се мисли като възможна основа за по-самостоятелна регионална политика, способна в определени условия да балансира между различни глобални центрове на сила. Същевременно, влияние върху подобни дискусии оказват и нарастващите въпроси около бъдещото развитие на НАТО и степента на дългосрочния ангажимент на САЩ към европейската сигурност.

Тук се проявява и едно от основните противоречия в бъдещото развитие на региона. От една страна, държавите от Централна и Източна Европа трудно биха могли да изградят дългосрочна стратегическа устойчивост без гаранциите за сигурност, предоставяни от евроатлантическите структури. От друга страна, тяхната икономическа и ресурсна зависимост поставя въпроса за необходимостта от по-гъвкава и диверсифицирана политика по отношение на енергийните и транспортните връзки.

Именно тук започва да се очертава разликата между геоикономическата и геополитическата логика на „Три морета“. Докато първата е насочена към свързаност, диверсификация и икономическа конвергенция в рамките на ЕС, втората допуска възможността инициативата постепенно да придобие характеристики на по-самостоятелен стратегически субект в условията на евентуално бъдещо пренареждане на европейската и глобалната система.

Сценарии за бъдещото развитие на „Три морета“ и Европа

Различните интерпретации на инициативата „Три морета“ показват, че нейното бъдещо развитие не е предварително предопределено. В значителна степен то ще зависи както от динамиката на международната среда, така и от вътрешното развитие на самия ЕС, от отношенията между Европа и САЩ, от достъпа до световните енергийни центрове и регионалните демографски процеси, както и от бъдещото развитие на системата за сигурност на континента.

В този контекст могат условно да бъдат очертани няколко основни сценария за развитието на инициативата и на свързаните с нея регионални процеси. Те не следва да се разглеждат като взаимно изключващи се или като окончателни модели, а по-скоро като аналитични конструкции, позволяващи да се оценят потенциалните тенденции, рискове и възможности пред Централна и Източна Европа.

Сценарий на консолидирана европейска интеграция

При този сценарий „Три морета“ запазва предимно първоначалната си функция на инфраструктурен, енергиен и логистичен инструмент за ускоряване на икономическата конвергенция в рамките на ЕС. Инициативата се развива като част от процесите на европейска интеграция и допринася за укрепване на свързаността между северните и южните части на континента.

В подобна перспектива стратегическата автономия на Европа се реализира не чрез отслабване на евроатлантическите структури, а чрез укрепване на вътрешната устойчивост на ЕС, диверсификация на енергийните източници и развитие на собствена инфраструктурна и технологична база. В този случай „Три морета“ би функционирала като инструмент за намаляване на регионалните дисбаланси и за засилване на икономическата и политическата кохезия в рамките на Съюза.

Предимство на този сценарий е съчетаването на регионалното развитие със запазването на общоевропейската институционална рамка и на системата за колективна сигурност. Слабостта му пък произтича от възможната бавна адаптация на европейските институции към ускорено променящата се международна среда и риска вътрешните различия между държавите членки да продължат да се задълбочават и да стимулират формирането на алтернативни модели на развитие.

Сценарий на регионализирана Европа

В рамките на втория сценарий ЕС запазва институционалната си цялост, но вътрешната му структура постепенно започва да се развива към по-силно изразена регионализация. В подобна перспектива различните части на Европа формират собствени геоикономически и политически ядра, изграждащи по-тясна координация в зависимост от своите исторически, инфраструктурни, енергийни и демографски особености.

При такова развитие инициативата „Три морета“ може постепенно да надхвърли ролята си на инфраструктурен формат и да се превърне в своеобразен регионален слой в рамките на ЕС. Това не би означавало непременно отслабване на европейската интеграция, а по-скоро развитие на по-гъвкава структура, в която регионалните формати започват да играят по-активна роля при формирането на икономическите, енергийните и транспортните политики.

Подобен модел може да се разглежда и като опит за адаптация към нарастващите различия в икономическото развитие, миграционния натиск, демографските и идентичностните процеси, както и в стратегическите приоритети на отделните части на Европа. В този контекст регионалните инициативи биха изпълнявали функцията на междинно равнище между националната държава и общоевропейските институции.

В рамките на подобен сценарий, „Три морета“ би могла да придобие по-ясно изразена роля в областта на енергийната диверсификация, транспортната свързаност и защитата на стратегическата инфраструктура. Същевременно, това би довело и до засилване на значението на регионалните политически коалиции, което потенциално може да промени баланса между отделните центрове на влияние в рамките на ЕС.

Предимство на този сценарий е възможността за по-гъвкаво и по-бързо адаптиране към регионалните специфики и към променящата се международна среда. В същото време обаче, той съдържа и риск от постепенно нарастване на различията между отделните европейски региони, както и от формиране на конкуриращи се политически и икономически центрове в рамките на самия ЕС.

За държави като България подобно развитие би открило както възможности, така и значителни предизвикателства. От една страна, страната би могла да усили ролята си като свързващо пространство между Черноморския регион, Балканите и Централна Европа. От друга страна, това би изисквало значително по-висока степен на стратегическа активност, способност за балансиране между различни регионални интереси и ясно дефиниране на националните приоритети в рамките на променящата се европейска архитектура.

Сценарий на геополитическо пренареждане

Третият сценарий предполага значително по-дълбока трансформация на европейската и евроатлантическата система. В рамките на подобна перспектива се допуска възможността ЕС постепенно да навлезе в период на продължителна вътрешна фрагментация, породена от натрупването на икономически, демографски, миграционни и идентичностни противоречия, както и от промени в глобалния баланс на силите.

При такова развитие инициативата „Три морета“ би могла постепенно да започне да се разглежда не само като регионален формат в рамките на ЕС, а и като потенциална основа за формиране на по-самостоятелна политическа и геоикономическа конфигурация в Централна и Източна Европа. Подобна логика се засилва и от опасенията, че в дългосрочен план ангажираността на САЩ към европейската сигурност може да претърпи определена трансформация, което би поставило европейските държави пред необходимостта да изграждат по-висока степен на самостоятелна стратегическа устойчивост.

В част от съвременните стратегически и консервативни интерпретации подобни тенденции се свързват и с опасения относно дългосрочните демографски и идентичностни процеси в Западна Европа. Според подобни виждания, съчетаването на ниска раждаемост, застаряване на населението и продължаващ миграционен натиск може в перспектива да доведе до дълбоки културни и политически трансформации в отделни европейски общества. Именно в този контекст част от анализите започват да разглеждат Централна и Източна Европа като пространство, което все още разполага с възможност да съхрани по-висока степен на културна и политическа кохезия, което допълнително засилва стремежа към регионално консолидиране и преосмисляне на бъдещото място на региона в Европа.

Оттук произтичат и вижданията за необходимост от по-прагматични отношения с различни външни сили, включително с Русия, независимо от съществуващите политически и геостратегически противоречия. Същевременно, подобни зависимости допълнително поставят въпроса за необходимостта от по-висока степен на диверсификация на енергийните източници, транспортните маршрути и достъпа до глобалните ресурсни потоци.

Подобен подход обаче съдържа и значителни рискове. Опитът от последните десетилетия показва, че прекомерната зависимост от ограничен брой външни ресурсни центрове може да доведе не само до икономическа, но и до политическа уязвимост. Освен това евентуално формиране на самостоятелни регионални геополитически блокове би могло да ускори процесите на вътрешна фрагментация в Европа и да отслаби способността на континента да действа като единен стратегически субект.

Особено чувствителен в този сценарий е въпросът за съотношението между стратегическата автономия и геополитическата зависимост. В стремежа си към по-голяма самостоятелност отделни регионални формати биха могли парадоксално да попаднат в нови форми на зависимост от външни центрове на сила, което би ограничило реалната им свобода на действие.

Същевременно, не може да бъде пренебрегнато обстоятелството, че част от факторите, пораждащи подобни интерпретации, имат реална основа – включително демографските проблеми на Европа, неравномерното икономическо развитие, енергийната несигурност и нарастващата нестабилност в международната система. Именно поради това подобни сценарии не следва да бъдат разглеждани само като маргинални или хипотетични конструкции, а като част от по-широкия дебат за бъдещето на европейския проект и мястото на Централна и Източна Европа в него.

България между вертикалата и хоризонталата

За България развитието на инициативата „Три морета“ има не само общоевропейско, но и пряко стратегическо значение. Географското положение на страната на Балканите – между Дунавското пространство, Черно море и южните транспортни направления към Източното Средиземноморие и Близкия изток – създава предпоставки тя да се превърне в ключов елемент от новите транспортни, енергийни и логистични мрежи на Централна и Източна Европа.

Именно тук се проявява и едно от основните ограничения на едностранното възприемане на „Три морета“ като система от вертикални коридори по оста Север–Юг. Всяка инфраструктурна система функционира не като съвкупност от отделни линии, а като мрежа от взаимосвързани потоци. Поради това ефективността на вертикалните коридори в значителна степен зависи от наличието на хоризонтални и диагонални връзки, които осигуряват достъп до периферните пространства и до външните ресурсни и транспортни центрове.

От тази гледна точка, Паневропейският транспортен коридор VIII придобива значение, надхвърлящо традиционното му разглеждане като регионален балкански проект. Свързвайки Черно море с Адриатическо море през България, Северна Македония и Албания, той фактически изпълнява функцията на хоризонтална основа на по-широка инфраструктурна система Север-Юг. Така Коридор VIII не конкурира инициативата „Три морета“, а се превръща в един от елементите, които могат да повишат нейната функционална ефективност и да разширят възможностите за транспортна, енергийна и ресурсна диверсификация.

Особено значение в този контекст придобива и достъпът до южните енергийни и ресурсни направления. В условията на нарастваща глобална конкуренция за енергийни ресурси Черноморският и Източносредиземноморският регион постепенно се превръщат в ключови пространства за диверсификация на доставките, достъп до глобални търговски маршрути и свързване с енергийните потоци от Близкия изток, Северна Африка и други външни ресурсни центрове.

Това придава на България потенциална роля не просто на периферна транзитна територия, а на своеобразна входно-изходна врата между Централна Европа, Балканите, Черноморския регион и южните морски пространства. Подобна роля обаче предполага дългосрочно стратегическо планиране, развитие на свързваща инфраструктура и способност за интегриране на националните приоритети в по-широката европейска и регионална логика.

В този контекст особено показателни са и т.нар. „диагонални“ инфраструктурни решения. Проекти като връзката Русе–Варна не следват пряко нито логиката на вертикалните, нито на хоризонталните коридори, а изпълняват функцията на свързващи линии между различни транспортни и логистични пространства. Именно подобни връзки превръщат отделните инфраструктурни направления в реално функционираща мрежова система.

В случая, връзката между Дунавския регион и Черноморските пристанища създава възможност за по-пряка и по-гъвкава свързаност между вътрешността на Централна Европа и глобалните морски маршрути. Същевременно, подобни направления намаляват зависимостта от ограничен брой транзитни точки и уязвими пространства като делтата на Дунав, през която транспортните потоци се удължават и остават изложени на допълнителни инфраструктурни и геополитически рискове.

Така българската перспектива по отношение на „Три морета“ постепенно започва да се очертава не като избор между различни геополитически оси, а като стремеж към изграждане на максимално висока степен на свързаност, диверсификация и стратегическа гъвкавост в условията на променяща се международна среда.

Стратегическа адаптация и бъдещето на европейския проект

Различните възможни сценарии за развитието на инициативата „Три морета“ показват, че бъдещето на Централна и Източна Европа ще зависи в значителна степен от способността на ЕС да се адаптира към променящата се международна среда. Въпросите за енергийната сигурност, демографските процеси, миграционния натиск, технологичната конкурентоспособност и стратегическата устойчивост постепенно се превръщат в ключови фактори за дългосрочната стабилност на континента.

В този контекст все по-голямо значение придобива способността на европейските държави да съчетават общоевропейската интеграция с развитие на по-гъвкави регионални форми на сътрудничество. Именно тук инициативи като „Три морета“ могат да изпълняват двойна функция – едновременно да укрепват свързаността и кохезията в рамките на ЕС и да повишават стратегическата устойчивост на отделните региони.

Същевременно, бъдещото развитие на подобни формати неизбежно поставя и въпроса за съществуването на определени стратегически граници, отвъд които процесите на регионализация биха могли да започнат да отслабват общоевропейската рамка вместо да я укрепват. Подобни рискове могат да възникнат при прекомерна зависимост от ограничен брой външни ресурсни центрове, при задълбочаване на вътрешните политически и идентичностни разделения в Европа или при отслабване на механизмите за колективна сигурност.

В същото време, не може да се изключва и обратната зависимост – именно отслабването на общоевропейската перспектива, на вътрешната кохезия и на способността на ЕС да реагира ефективно на натрупващите се кризи, да стимулира засилване на регионалните форми на координация и стратегическо самоорганизиране. В подобен контекст инициативи като „Три морета“ биха могли да започнат да се възприемат не просто като алтернатива на европейската интеграция, а като механизъм за компенсиране на нейните структурни дефицити.

Именно поради това предизвикателството пред европейската политика не е в избора между регионализация и интеграция, а в намирането на устойчив баланс между тях. В подобна перспектива „Три морета“ би могла да се развива не като алтернатива на ЕС, а като един от инструментите за повишаване на неговата вътрешна устойчивост, свързаност и способност за адаптация към бъдещи кризи.

За България подобен подход предполага дългосрочна стратегия, основана не върху противопоставяне между различни геополитически оси, а върху развитие на максимално висока степен на транспортна, енергийна и логистична свързаност. Това включва както участие във вертикалните коридори на Централна и Източна Европа, така и развитие на хоризонтални и диагонални направления, които да превърнат страната в активен елемент на новата европейска инфраструктурна архитектура.

В крайна сметка, бъдещето на „Три морета“ няма да се определя единствено от дължината на изградените коридори или от обема на инвестициите. Много по-съществено ще бъде, дали инициативата ще успее да се превърне във фактор за укрепване на европейската устойчивост и свързаност или постепенно ще започне да генерира нови линии на разделение в рамките на самата Европа. Именно в това е и основният стратегически въпрос за бъдещето както на инициативата, така и на европейския проект, като цяло.

* Институт за изследване на населението и човека към БАН, преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски” 

Abstract: This article examines the Three Seas Initiative in the context of the changing geopolitical environment in Europe following the outbreak of the war in Ukraine. Initially conceived as an infrastructure and economic framework aimed at improving North–South connectivity between the Baltic, Black, and Adriatic Seas, the initiative has gradually acquired broader geopolitical and civilizational dimensions. The article explores the various interpretations of the Three Seas Initiative – ranging from an instrument for strengthening European integration and the strategic resilience of the European Union to a potential basis for a more autonomous regional configuration in Central and Eastern Europe.

Particular attention is devoted to the relationship between geoeconomics, energy security, demographic and identity-related processes, as well as the growing importance of regional formats in conditions of global instability. On this basis, several possible scenarios for the future development of both the initiative and Europe are examined – from deeper European integration to increasing regionalization and potential geopolitical restructuring.

Special emphasis is placed on the Bulgarian perspective. The article advances the argument that the effectiveness of vertical corridors depends on the existence of horizontal and diagonal connections capable of transforming separate infrastructure routes into a genuinely functioning network system. In this context, the significance of Corridor VIII, the Ruse–Varna connection, and Bulgaria’s potential role as a connecting gateway between Central Europe, the Black Sea region, and the southern energy and transport corridors are analyzed.

Keywords: Three Seas Initiative, Central and Eastern Europe, geopolitics, geoeconomics, strategic autonomy, regionalization, Corridor VIII, energy security, infrastructure connectivity, Bulgaria.

Източници:

Bibó, István. “The Misery of the Small States of Eastern Europe.” In Democracy, Revolution, Self-Determination: Selected Writings, edited by Károly Nagy, 13–79. Boulder, CO: Social Science Monographs, 1991.

Brzezinski, Zbigniew. The Grand Chessboard: American Primacy and Its Geostrategic Imperatives. New York: Basic Books, 1997.

Buras, Piotr. Europe and the Three Seas Initiative: A Perspective from Warsaw. Warsaw: European Council on Foreign Relations, 2017.

Council of the European Union. A Strategic Compass for Security and Defence. Brussels: European Union, 2022.

Drulák, Petr. “A Dangerous World and the Central European Integration as a Necessity.” In Saint Adalbert and Central Europe, edited by Tomáš Kulman and Michal Semín, 32–40. Prague: Patrimonium Sancti Adalberti, 2021.

Grgić, Goran, and Rok Županič, eds. The Three Seas Initiative: Central European Cooperation in a Changing World. Cham: Springer, 2022.

Kaplan, Robert D. The Revenge of Geography: What the Map Tells Us About Coming Conflicts and the Battle Against Fate. New York: Random House, 2012.

Kaufmann, Eric. Whiteshift: Populism, Immigration and the Future of White Majorities. London: Penguin Books, 2019.

Kundera, Milan. “The Tragedy of Central Europe.” The New York Review of Books, April 26, 1984.

Lucas, Edward. “Seasick: The Three Seas Initiative.” Center for European Policy Analysis, April 14, 2024. https://cepa.org/article/seasick-the-three-seas-initiative/