Потребителски рейтинг: 5 / 5
Наскоро Австралия и Папуа Нова Гвинея обявиха, че се готвят да подпишат военен пакт. Условията на т.нар. „Споразумение Пукпук“ предвиждат, че двете страни ще се ангажират да се защитават взаимно от евентуална военна агресия и на практика ще обединят армиите си. Жителите на Нова Гвинея ще могат да служат в австралийските въоръжени сили, а австралийците – в новогвинейските.
Подписването на споразумението обаче се забави тъй като властите на Папуа Нова Гвинея трябваше да изчакат края на честванията по случай 50-годишнината от обявяването на независимостта на страната, заради които парламентът не бе в състояние да събере необходимия кворум.
На пръв поглед случващото не е кой знае какво събитие. Всъщност, става дума за съвсем реална и много важна международна новина. „Пукпук“ е креолска дума, означаваща крокодил. Следователно буквалният превод на името на пакта е „Крокодилското споразумение“. А истината е, че Канбера и Порт Морсби го подписват, за да се борят съвместно с „китайската експанзия”. Тоест, това събитие е част от интензивната геополитическа борба между Китай, Австралия и Съединените щати за контрол над Тихия океан.
Островните микродържави в Голямата Тихоокеанска игра
В Тихия океан има около двайсет държави. Повечето от тях са микроскопични островни страни, които трудно могат да бъдат открити на картата, освен това рядко се появяват на международната сцена. Основният проблем за тези държави е покачването на морското равнище. Поради малкия им размер, изменението на климата може буквално да ги заличи от лицето на Земята. Затова те обикновено се споменават само на специализираните климатични конференции, но дори и там невинаги им обръщат достатъно внимание. През 2021 например външният министър на Тувалу трябваше да се обърне към участниците в конференцията COP26, докато стоеше до колене във водите на океана (чието ниво постоянно се повишава), за да привлече вниманието към страната си.
Впрочем, от 2021 насам международната ситуация се промени значително. Китай и Съединените щати преминаха от търговски разногласия към открита геополитическа конфронтация, в която американците по-късно въвлякоха Австралия и други регионални съюзници. В резултат тихоокеанските микродържави внезапно се оказаха между чука и наковалнята, превръщайки се от отдалечено и неособено важно място, разположено насред нищото, в зона от стратегически интерес за суперсилите.
Тези островни държави-джуджета са част от три сравнително големи географски подрегиони на Океания: Меланезия, Микронезия и Полинезия. Взети заедно, те обхващат значителна част от Тихия океан и осигуряват морския достъп до почти всички основни страни в региона: Япония, Филипините и Китай, на изток, Австралия и Нова Зеландия, на юг и Съединените щати, на запад. При сегашните обстоятелства, борбата за контрол над тях беше неизбежна и ето че в последно време напрежението в региона наистина започна да ескалира.
Проблемът със Соломоновите острови
Началото на тази ескалация беше поставена от съседната на Папуа-Нова Гвинея държава – Соломоновите острови. През април 2022 те подписаха споразумение за сигурност с Китай, което им дава възможност да поискат полицейска и военна помощ от Пекин при нужда. Съединените щати и техните съюзници обаче реагираха изключително нервно на него. Те се опасяваха, че следваща стъпка на Китай може да стане изграждането на база, която би улеснила китайския флот да достигне бреговете на Австралия. Тук е мястото да отбележа, че базата така и не стана факт, но отношенията между двете страни продължиха да се развиват. През 2023 те подписаха споразумение за всеобхватно стратегическо партньорство, а през 2024 преминаха към безвизов режим.
Месец след подписването на споразумението между Соломоновите острови и Китай, през май 2022, напрежението в региона отново ескалира. Поводът беше обиколката на китайския външен министър Ван И из тихоокеанскитте островни държави. Тогава той посети осем страни за 10 дни, предлагайки им споразумения за търговия и сигурност с Китай. Усилията му обаче, не се увенчаха с успех, тъй като „микродържавите” учтиво отказаха на Пекин, позовавайки се на необходимостта от консенсус, така че министър Ван И беше принуден да се върне в родината си с празни ръце.
Неуспехът му обаче, не намали по никакъв начин китайските амбиции. Напротив, влиянието на Пекин продължи да нараства. След Соломоновите острови китайците успяха да си извоюват добри позиции в Кирибати - държава, разположена сравнително близо до Хавай и притежаваща една от най-големите изключителни икономически зони в света (почти 3,5 милиона квадратни километра), поради факта, че островите, които я съставляват, са разпръснати из целия Тихи океан.
Сближаването между двете страни започна благодарение на президента на Кирибати Танети Мааму още през 2019. Тогава Мааму реши да прекъсне дипломатическите отношения с Тайван, установявайки такива с Китай. В рамките на само една година Кирибати стана втората държава от региона, която направи това, след Соломоновите острови. През февруари 2024 пък се оказа, че в атолите а Карибати присъстват китайски полицаи, въпреки че двете страни не бяха съобщили за каквито и да било споразумения по този въпрос. А само след още една година островната държава вече имаше и официална причина да напусне западната сфера на влияние.
Тогава президентът Мааму отказа да приеме министъра на външните работи на Нова Зеландия Уинстън Питърс, предпочитайки вместо това да присъства на църковна служба, придружен от китайския посланик Джоу Лимин, което провокира сериозен дипломатически скандал. В отговор Уелингтън заплаши да преразгледа международната помощ за Кирибати, която формира 18% от общите приходи на страната. Западните анализатори обаче прогнозираха, че възникналият вакуум бързо ще бъде запълнен от китайско финансиране. Още повече, че щедрите инвестиции са основното средство на Пекин за разширяване на влиянието му в региона.
Австралийският гамбит
На 8 септември 2025 островната държава Вануату неочаквано отказа да подпише договор за търговия и сигурност с Австралия. Срокът на споразумението беше десет години, като в неговите рамки Канбера трябваше да отпусне 328 милиона долара на съседната държава за укрепване на сигурността и развитие на икономическите връзки. Вануату обаче промени решението си в последния момент: няколко министри счетоха за неприемливо, че в замяна на оказваната от нея финансова помощ, Канбера настоява да има право на вето върху китайските инвестиции в страната. Този ход на островната държава беше напълно обясним. Китай държи 40% от международния дълг на Вануату. А китайските подаръци са наистина впечатляващи: през август 2024 например, Китай подари на Вануату луксозен президентски дворец на стойност 31 милиона долара.
Провалът с Вануату беше сериозен удар за австралийския премиер Антъни Албанезе. Откакто дойде на власт през 2022, той провежда енергична кампания за противодействие на нарастващото влияние на Китай в Тихоокеанския регион. За целта Албанезе реши да изкопира подхода на Пекин, предлагайки на островните държави пари в замяна на политическа лоялност. Но, ако Китай подхожда внимателно (като първо обсипва реципиента с пари и едва след това му предлага сътрудничество), Австралия възприе по-директен подход. Канбера предложи серия от споразумения за инвестиции в отбраната със своите съседи, но съпроводени откровено антикитайски изисквания.
Опитите за реализацията на тази стратегия през 2023-2024 доведоха до нееднозначни резултати. Австралия успя да договори споразумения за сигурност с Тувалу и Науру. Канбера предложи на двете островни държави пари в замяна на ангажимент да не сключват договори за отбрана с трети страни (т.е. с Китай). Процесът на подписване с Тувалу премина гладко, но по отношение на Науру възникнаха проблеми. Австралия се обърна към таззи държава, след като тя скъса с Тайван и се ориентира към Китай. Споразумението беше сключено, но ратифицирането му от Австралия се забави поради разпускането на парламента и предсрочните избори. И докато Албанезе сформираше новото правителство, властите на островната държава се умориха да чакат и обявиха подписването на инвестиционно споразумение на стойност 648 милиона долара с малко известна китайска компания (ще припомня, че Австралия беше предложила на Науро едва 93 милиона долара).
Впрочем, Австралия се опитва да привлече съседите си в своята орбита и с по-традиционни методи. Така, непосредствено след избухването на скандала със Соломоновите острови, Албанезе моментално се опита да ги „купи”. Канбера предложи на островитяните 66 милиона долара за развитие на местната полиция, а през 2024, заедно с Нова Зеландия, реновира летище Сьогьо за 36 милиона долара. В допълнение към финансовите инжекции, Австралия се опитва да разиграе и „климатичната карта”. Правителството на Албанезе обеща да включи тихоокеанските държави като съорганизатори на климатичната конференция COP31 догодина. За да постигне това, то дори влезе в конфликт с Турция, която също се бори за домакинството на международното събитие. Именно заради споровете между Канбера и Анкара, ООН пропусна всички срокове: мястото за провеждане на конференцията трябваше да бъде ясно през юни тази година, но споразумение за това все още не е постигнато.
Тръмп неглижира тихоокеанските си съюзници?
Истината обаче е, че основният играч в своеобразната „студената война”, която се води в момента в Тихия океан, не е Австралия, а Съединените щати. В много отношения Канбера действа като регионален проводник на интересите на Вашингтон, но в крайна сметка изходът от геополитическата битка ще зависи от американците. В момента обаче, позицията на САЩ е крайно нееднозначна.
Вашингтон дълго време неглижираше стремежите на микродържавите в Океания. Предишният президент Джо Байдън се опита да промени тази политика, обещавайки да увеличи значително финансовата помощ и да вземе предвид визията им относно клматичните промени, освен това отвори американски посолства в няколко страни от региона, където преди това нямаше такива. Бяха предприети и опити за проектиране на военна мощ: така, през 2024 САЩ проведоха военни учения в Палау – страна, която традиционно поддържа тесни връзки с Америка.
След като Доналд Тръмп се върна в Белия дом всичко отново се промени на 180 градуса. Републиканската администрация започна да съкращава разходите за международна помощ и затвори агенцята USAID, която финансираше здравните системи и гражданската инфраструктура на микродържавите. При това Тръмп не предложи ясна замяна на предишната помощ. Напротив, той наложи допълнителни търговски мита на островите и разреши търговския риболов в Националния морски резерват „Отдалечени тихоокеански острови“ (Pacific Remote Islands Marine National Monument). По този начин той пряко засегна интересите на държавите от Тихия океан, които получаваха средства от САЩ за да им предоставят достъп до своите изключително иконмически зони, съгласно Споразумението за риболова от 1987. Това допълнително затрудни сътрудничеството им със Съединените щати.
Разбира се, „проамериканският лагер” все още разполага с много съюзници. Тувалу, Палау и Маршаловите острови предпочитат да поддържат отношения с Тайван, въпреки усилията на Пекин. Някои от тях са тясно интегрирани в западната икономика (както е известно, Палау, Маршаловите острови и Федеративните щати Микронезия използват щатския долар като основна валута).
Въпреки това, ако Вашингтон не промени подхода си, малките тихоокеански островни държави почти сигурно ще „отплуват“ към Китай. В момента ги удържат само регионалните съюзници на САЩ като Австралия и Нова Зеландия. Възможностите на последните обаче са по-скромни. Истината е, че Канбера и Уелингтън просто нямат ресурси, за да се противопоставят ефективно на напористия Китай в дългосрочен план.
Между другото, отношенията с Папуа Нова Гвинея също се оказаха доста трудни. Церемонията по подписването на военния пакт с Австралия беше насрочена за 15 септември. Австралийският премиер Албанезе дори пристигна на острова, но правителството и парламентът на Нова Гвинея внезапно отложиха подписването и той си тръгна с празни ръце. След провала в Науру, австралийците заподозряха китайска намеса и в този случай. Тоест, възможно е съвсем скоро да станем свидетели на поредната „геополитическа драма” с участието на островните държави от Тихокеанския регион.
*Българско геополитиеско дружество
