Потребителски рейтинг: 5 / 5
Внимателният анализ на картата на конфликтите в Близкия Восток от началото на миналото десетилетие насам, показва, че изострянето на въоръжения конфликт в Сирия не би трябвало да учудва никого. В началото на 2018 публикувах във вестник "Ал-Хаят ад-Даулия" статия, посветена на прекалено бавното урегулиране на конфликтите в региона.
Същността и беше, че конфликтите в Сирия, Либия, Йемен, Ливан и, разбира се, в Палестина (а днес и в Судан), са елемент от международното и регионално противопоставяне. В миналото нито един международен или регионален играч не не беше в състояние да промени ситуацията, в който и да било регионален конфликт, изцяло в своя полза, затова този конфликт обикновено биваше "замразен" до настъпването на промени в силовия баланс и свързаното с него възобновяване на политическото или - което е по-вероятно - военното му урегулиране.
От дълги години насам именно това определяше стремежа на всеки регионален (Иран, Турция и Израел) и международен (США и Русия) играч да съхрани своето влияние и в същото време да попречи на съперника си, постигнал по-голям успех в това отношение, да обяви пълната си победа.
Ако говорим конкретно за Сирия, Русия, Иран и техните съюзници удържаха голяма победа след началото на руската военна операция през 2015, но не успяха да постигнат пълен успех поради наличието на два ключови фактора. Първият е военното присъствие на САЩ, които разполагат с няколко военни бази на територията на Сирия, където е разположен американски военен персонал с обща численост две хиляди души. С тяхна помощ кюрдските отряди на т.нар. "Сирийских демократични сили" (СДС), контролиращи районите в североизточната част на страната, създадоха това, което навремето нарекох "американско вето" върху възможността Русия и нейните съюзници да установят контрол над цялата територия на Сирия. Вторият фактор е възникналият в северозападната част на страната - в граничната с Турция провинция Идлиб - анклав, където се оттеглиха екстремистките милиции и остатъците от протурската "Свободна сирийска армия". През последните години Идлиб се превърна в своеобразен "турски пладарм за износ на екстремизъм и влияние в региона", откъдето Анкара оказваще помощ на екстремистките милиции в Западна Либия и така успя да предотврати поражението им при обсадата на Триполи от частите на фелдмаршал Халифа Хафтар.
В крайна сметка "Хаят Тахрир аш Шам" (известна в близкото минало като "Джебхат ан-Нусра" и "Ал-Кайда в Сирия") се възползва от ударите на Израел срещу Иран и неговото прокси "Хизбула" и ангажирането на Русия във войната с Украйна и получи "зелена светлина" от Турция, Израел и Запада за осъществяване на военна операция в Сирия. Тоест, случилото се в тази страна беше естествен и очакван изход, не само защото режимът на Асад не осъществи необходимите реформи, но и защото сирийският конфликт така и не беше разрешен окончателно. Антиправителствените милиции просто отстъпиха временно, очаквайки заповед за настъпление в подходящия момент, на което всички станахме свидетели през последните дни.
Крахът на режима на Асад се дължи на това, че той направи погрешни изводи от временната си победа и действаше крайно неправилно в създалата се след нея ситуация. Ще припомня, че той не изпълни своите обещания, прекалено рано обяви пълната си победа и на практика напълно се откъсна от реалността. Асад, в частност, се отказа да осъществи жизнено необходимите реформи в страната. И нещо по-лошо - не можа да реши проблема с милионите беженци и преместени лица. Вместо това режимът направи само някои заявления, които поставиха под въпрос патриотизма на тези милиони бежанци, както и тяхната готовност да се завърнат в родината си.
От друга страна, съществува голяма неяснота по въпроса за постигането на помирение в Сирия. С кого трябва да бъде постигнато то? Повечето външни и дори вътрешните опозиционни сили нямат нищо общо с въоръжената опозиция. Да предположим, че все пак бъде постигнато така нареченото политическо помирение. Кой обаче ще може да контролира съществуващите военизирани формирования? Тоест, очаква ни трудно и неясно бъдеще. Както изглежда, Турция ще играе главната роля в търсенето на изход и постигането на политически договорености. Създава се впечатление, че това е финалният рунд на сирийската драма, в който Анкара и Тел-Авив изпратиха Техеран в нокаут, но остава неясно с колко големи възможности за маневри разполагат в тази ситуация Вашингтон, Москва и арабските държави.
Всичко казано по-горе позволява да направим няколко основни извода. На първо място, каква позиция ще заемат Израел, Иран, Турция, САЩ и Русия? Всички те, въпреки наличието на канали за диалог и взаимодействие, водят сурова и пресметлива борба за влияние в региона. Като цяло обаче, имайки предвид редица особености на разиграния в Сирия сценарий, изглежда очевидно, че между тези страни съществуват и някакви тайни договорки.
На второ място, арабите би трябвало решително да се обяват за запазване на териториалната целост на Сирия, за да да бъде спряно влошаването на ситуацията, което би имало трудно контролируеми регионални последици. При това, техните заявления в тази посока следва да бъдат съпроводени с ясен сигнал, че тази поддръжка се предоставя в обмен на активни действия от страна на новия режим в Дамаск за разрешаване на ключовите въпроси и особено на проблемите с беженците и преместените лица, което е и в интерес Турция, предвид изключително важния за нея кюрдски въпрос. Освен това, единството на Сирия е необходимо условие за да бъде сложен край на всяко чуждестранно присъствие в страната.
Третият извод е, че продължителните конфликти в региона, които все още не са разрешени, като тези в Либия и Йемен например, най-вероятно отново ще навлязат във фаза на ескалация. Затова не бива да се отпускаме, а следва да търсим радикални решения за урегулирането на тези конфликти.
* Авторът е дипломат от кариерата, член на Египетския съвет за международни отношения, бил е посланик на страната си в Ливан, ЮАР и Йемен, анализатор на Almasry Alyoum
