18
Вт, Юни
8 Нови статии

Отмъщението на историята: забравените уроци от Войната Йом Кипур

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Историята не е линейна, а криволичи и върви напред на зигзаг. Когато навремето Ленин твърди, че има десетилетия, в които почти нищо не се случва, а после внезапно настъпват дни и седмици, в които се случват цели десетилетия, той има предвид точно това. Ето защо е толкова трудно да се прогнозира бъдещето и, защо авторите на геополитически прогнози толкова често бъркат, опитвайки се да „мислят линейно”.

В периода между 1967 и 1973, т.е. след впечатляващите териториални завоевания в хода на Шестдневната война, израелската стратегия изглеждаше победоносна. До такава степен, че премиерът на Израел Голда Меир си позволи да игнорира египетските сондажи за мирни преговори с президента Ануар Садат: след разгрома на израелските противници през 1967 Меир и нейният кабинет бяха убедени, че арабите просто нямат сили за още една война. Оказа се обаче, че израелското ръководство е страдало от липса на предпазливост, прозорливост и конструктивен песимизъм.

Последва трагедията през октомври 1973, когато Египет и Сирия осъществиха изненадваща съвместна атака срещу Израел от юг, през Суецкия канал, и от север, по Голанските възвишения (т.нар. Война Йом Кипур). На израелските сили бяха нужни няколко седмици, за да изтласкат и отблъснат противника, губейки при това повече от 2600 войници. Тоест, безпроблемната шестгодишна пауза между двете войни отстъпи мястото си на няколко дни и седмици, през които „се случиха” цели десетилетия.

Макар че израелското правителство успя да обърне нападението през 1973 във военно поражение на Египет и Сирия, политическите щети вече бяха нанесени. Войната само задълбочи зависимостта на Израел от САЩ. Именно тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър осигури предаването на израелските земи, консолидира териториалните придобивки на Египет и Сирия и възстанови дипломатическите отношения на еврейската държава с Кайро и Дамаск. Това беше победа за двете арабски страни (както и за самия Вашингтон) и в същото време поражение за Израел, за който беше изгодна относителната дипломатическа изолация на Египет и Сирия.

Освен това войната постави началото на цяла поредица от политически събития, довели до победата на опозиционната коалиция Ликуд на изборите през 1977. От основаването на Израел през 1948 Ликуд никога не бе печелил национални избори. Сега блокът излезе на преден план, поставяйки началото на нова ера на господство на израелската десница.

Да се върнем обаче, към случващото се днес. Демонстрациите в Израел срещу опитите на дясното правителство да ерозира съдебната система, дипломатическият танц със Саудитска Арабия и т.нар. „Авраамически споразумения” от 2020, които заздравиха отношенията между Израел и консервативните сунитски държави Бахрейн и Обединените арабски емирства – всичко това се базираше на съмнителната предпоставка, че въпреки пълната липса на отстъпки от страна на Израел, разединената Палестина няма как да реагира.

Дълги години министър-председателят Бенямин Нетаняху дори не вземаше под внимание палестинците, провъзгласявайки една след друга гръмки дипломатически победи. Този период обаче приключи и тази линейна последователност внезапно беше прекъсната.

ХАМАС не само изстреля хиляди ракети срещу Израел и уби повече от хиляда негови граждани, но и взе много заложници. Дръзките му набези шокираха израелското правителство, неговите разузнавателни служби и службите за сигурност. Но, както бе и през 1973, вътрешните последици от случилото се ще се усетят едва след известно време.

Първостепенната задача на Израел е да спечели тази война, а това изисква значителна бруталност и мобилизиране на стотици хиляди резервисти, което не се бе случвало от много години. Газа, крайбрежен анклав с население 2,3 милиона души, лесно може да бъде бомбардиран и върнат обратно в каменната ера - технически това е напълно осъществимо. Но какво ще се случи на следващия ден? И каква съдба очаква израелските заложници, докато израелските сили продължават безогледните си бомбардировки? Израел винаги е бил свръхчувствителен към живота на всеки свой гражданин. В миналото той многократно е разменял цели тълпи палестински затворници за шепа израелци - или дори само за един – като войникът Гилад Шалит през 2011 например. Ще отвори ли Израел затворите си за да освободи заложниците на ХАМАС?

Иран оказваше военна помощ, планиране и политическа подкрепа на ХАМАС. Техеран изпитва безпокойство, наблюдавайки постепенно подобряващите се отношения на Израел със Саудитска Арабия. В тази връзка напоследък се говори дори за споразумение,  в гражданската атомна електроцентрала, която САЩ ще построят за Саудитска Арабия, да присъства и американски персонал - това може да разсее опасенията на Израел относно сигурността му и ще задоволи исканията на самия Рияд. Саудитците дори дадоха знак, че са склоннии да увеличат производството на петрол, за да привлекат повече съюзници в Конгреса, на който традиционно се отрежда решаваща роля във всяка историческа сделка между Израел, Саудитска Арабия и американците. Освен всичко друго, светкавичната офанзива на Хамас на 7 октомври имаше за цел да „задуши” зараждащите се израелско-саудитски отношения. Въпросът сега е, дали Иран ще помоли съюзницитеси от „Хизбула” в Ливан да отворят втори фронт срещу Израел от север.

Както и правителство на Голда Меир след войната през 1973, Нетаняху и колегите му няма как да избегнат политическата разплата. Може би сме свидетели на началото на края на ерата на Нетаняху в израелската политика. Самият аз се отнасям предпазливо към тази хипотеза, защото той неведнъж е опровергавал прогнозите на анализаторите. Истината обаче е, че мнозина израелци гласуваха за него, защото смятаха, че именно той е в състояние да защити страната от нейните арабски и ирански врагове. И искрено вярваха, че „Биби” няма равни по своята твърдост, хитрост и решителност. Израелският аналог на 11 септември обаче, ерозира тази увереност. Разбира се, това няма да стане веднага. Ще припомня, че навремето на самия Ликуд бяха необходими повече от три години за да измести лейбъриските от властта, след войната през 1973. Но това все пак се случи.

Първоначално в Израел ще има единство: антиправителствените демонстрации ще спрат и страната ще се обедини около своите лидери. Но това ще бъде само прелюдия към големия и критичен анализ на случилото се. Защото тази катастрофа се случи при управлението на едно (крайно)дясно правителство. Затова или десницата ще си понесе заслуженото наказание, или в отговор на палестинската агресия страната ще отиде още по-надясно.

Що се отнася региона, като цяло, много зависи от това, колко дълго ще продължи тази война.Не е изключено тя да се проточи няколко седмици, ако не и месеци. И колкото по-дълго продължава, толкова по-голям е шансът да излезе извън зоната на бойните действия в Газа. Палестинците на Западния бряг могат да обявят нова интифада. Оста Иран-ХАМАС-Хизбула може да се усили, както впрочем и оста Иран-Русия. Войната между Израел и ХАМАС вероятно ще отклони вниманието от конфликта в Украйна - поне за известно време. Това, от своя страна, може да повлияе върху размерите на военната помощ, особено след като Съединените щати вече ще трябва да доставят боеприпаси не само на Украйна, но и на Израел - да не говорим за попълването на собствените арсенали в случай на война с китайците за Тайван.

И една последна бележка: чрез сътрудничеството си с ХАМАС, Иран доказа, че жадува кръвта на израелците и евреите, като цяло. А това може да промени плановете на израелските лидери относно нанасянето на военен удар по иранските ядрени съоръжения. Което, от своя страна, може да доведе до нови геополитически катаклизми.

Експертите твърдят, че през последните години сме преминали от епохата на глобална война срещу тероризма към епоха на съперничество между големите сили. Нещата обаче не са толкова прости. Случва се и двете епохи да се наблюдават едновременно.

*Авторът е сред най-известните американски външнополитически експерти, автор на много книги. Бил е преподавател във Военноморската академия на САЩ в Анаполис, анализатор на британското издание New Statesman.