Потребителски рейтинг: 5 / 5
Понякога, дори апологетите на "глобалното лидерство" на САЩ са склонни да признаят, че Вашингтон е пренапрегнал силите си и е надценил възможностите си; че провежда глупава политика; че не е в състояние да постигне обявените външнополитически цели и, че нарушава собствените си политически принципи.
Проблемът обаче е, че те виждат в действията му само достойни за съжаление отклонения и вярват, че САЩ ще се поучат от собствените си (според тях, редки) грешки и в бъдеще ше започнат да се държат по-разумно.
Преди десетина години например, политолозите Стивън Брукс, Джон Айкънбъри и Уйлям Уолфърт признаха, че войната в Ирак е била грешка, но настояваха, че американската политика на "дълбока ангажираност" е правилния избор при реализацията на общата стратегия на САЩ. Според тях, за да съхрани благоприятния за нея световен ред, за Америка е било достатъчно само да изпълнява вече поетите ангажименти, а не да предприема интервенция в Ирак. Или, както обичаше да казва бившият президент Барак Обама, трябваше просто да спрем да се занимаваме с "тъпите боклуци".
Наскоро известният американски журналист и писател Джордж Пакър се обяви в защита на американската доминация в влияние в Атлантика, използвайки за целта поредната версия на тази до болка позната и изтъркана аргументация. И, което е много показателно, Пакър започва есето си с едно откровено фалшиво сравнение. Той твърди, че американците "прекаляват със своите кръстоносни походи в чужбина и никога не правят пауза между тях, докато някоя друга страна на тяхно място би се опитала да потърси устойчивия баланс". В същност, една държава, която има над 700 военни обекти, пръснати по целия свят, разполага с групи от самолетоносачи в повечето океани, поддържа официални алианси с десетки страни, води прокси-война с Русия и икономическа война с Китай, провежда контратерористични операции в Африка и полага постоянни усилия за ерозията и свалянето на правителствата на Иран, Куба, Северна Корея и т.н., едва ли може да бъде обвинена в пасивност. Идеята на Пакър за "устойчивия баланс", т.е. когато външната политика не е прекалено "гореща", но и не прекалено "студена", а поддържа оптималната температура, не изключва, че САЩ ще преследват амбициозните си цели в почти всички краища на света.
За съжаление, Пакър и другите апологети на американското превъзходство не осъзнават, колко е трудно за една толкова влиятелна, силна и либерална държава, като САЩ, да сдържа външнополитическите си амбиции. На мен, както и на повечето американци, ми допадат либералните ценности на САЩ, но заради комбинацията между тези ценности и огромната си мощ, Съединените щати неизбежно ще се стремят да направят колкото се може повече, а не по-малко. И, ако Пакър действително смята "устойчивия баланс" за решението на проблема, той би трябвало да се безпокои повече за ограничаването на нашите интервенционистки устремления, а не толкова за онези, които се опитват да сдържат Америка.
Защо за САЩ е толкова трудно да следват едно по-сдържано поведение? Първият проблем е свързан със самия либерализъм. Либерализмът започва с твърдението, че всички хора имат определени естествени права (например, право на живот, на свобода и на стремеж към щастие). Според либералите, ключовата политическа задача е да бъдат създадени достатъчно силни институции, които да ни защитават един от друг, но недостатъчно силни и безконтролни, че да ни лишат от тези права. Либералната държава, макар и не по най-добрия начин, поддържа този баланс, разделяйки политическата власт. Гражданите пък могат да санкционират своите ръководители, посредством редовно провежданите избори. Освен това, либералната държава утвърждава върховенството на закона, отстоява свободата на словото, мисълта и правото на събрания и прокарва принципите на толерантността. Ето защо, за истинските либерали, законни са само онези държави, които притежават подобни характеристики и ги използват за да защитят естествените права на всеки свой гражданин.
Има обаче, един проблем. Тъй като тези принципи се опират на тезата, че всички хора притежават еднакви права, либерализмът не може да бъде удържан в границите на отделната държава или дори на определена част от човечеството, защото това е в разрез със собствените му схващания. Тоест, нито един истински либерал не може да приеме, че американците, датчаните, австралийците, испанците и южнокорейците имат такива права, а жителите на Беларус, Русия, Иран, Китай, Саудитска Арабия или Западния бряг на река Йордан - не. Поради тази причина либералните държави изпитват "силно влечение към кръстоносните походи", ако използваме израза на Джон Миршаймър. Тоест, става дума за стремеж за разпространяване и налагане на либералните принципи, дотолкова, доколкото им го позволяват собствената сила и влияние. Между другото, същият проблем тормози и другите универсални идеологии, без значение дали това е марксизмът-ленинизмът или различните религиозни движения, смятащи за свой дълг да сплотят всички хора под знамето на определена вяра. Когато държавата и нейните лидери искрено вярват, че собствените им идеали са единствената правилна формула за огранизиране и управление на обществото, те задължително ще се опитат да убедят или принудят и останалите да възприемат тези идеали. Което, най-малкото, ще провокира напрежение в отношенията с онези, които споделят различна визия.
На второ място, за САЩ е трудно да се сдържат и самоограничават, защото разполагат с огромна сила и влияние. Бившият американски сенатор и председател на военната комисия на Сената Ричард Ръсел, който в никакъв случай не може да се квалифицира като "гълъб на мира", твърдеше през 60-те години на миналия век, че: "Ако за нас е лесно да отидем, където си искаме, и да правим, каквото си искаме, винаги ще отиваме някъде и ще правим нещо". Тоест, когато някъде в света (всъщност, почти навсякъде) възникне проблем, САЩ задължително ще опитат да се намесят по някакъв начин. Слабите държави не разполагат с такива възможности, затова те не изпитват подобни изкушения. Нова Зеландия например, е стабилна либерална демокрация, притежаваща множество забележителни качества, но никой не разчита, че новозеландците ще застанат начело на битката с Русия, заради инвазията и в Украйна, срещу осъществяващия собствена ядрена програма Иран или пък срещу Китай, заради претенциите му в Източнокитайско море.
За разлика от Нова Зеландия, всеки обитател на Овалния кабинет в Белия дом, разполага с множество варианти за действие, когато възникне проблем или се появят благоприятни за САЩ възможности. Президентът може да наложи санкции, да установи блокада, да заплаши с използване на сила (или да я използва), както и да извърши множество други действия. При това Съединените щати почти никога не се подлагат на сериозни опасности (или поне в самото начало изглежда така). При подобни обстоятелства е изключително трудно да се удържиш от изкушението да започнеш да действаш, особено когато гръмогласен хор от критици се обявава против политическата сдържаност, определяйки я като бездействие, съглашателство или смъртоносен удар по авторитета на Америка.
На трето място, тъй като САЩ, в качеството им на световна държава, вече над 70 години заемат господстващи позиции в света, в страната се формираха могъщи и влиятелни бюрократични и корпоративни сили, силно заинтересовани от запазването на своята водеща глобална роля. В прощалната си реч през 1961, бившият президент Дуайт Айзенхауер предупреждава, че възникването на мощен военно-индустриален комплекс през Втората световна война и в началото на студената война е било изключително важно събитие, което постоянно ще отклонява американската външна политика към все по-голямата и милитаризация и откровен интервенционизъм. Това влияние е особено очевидно, ако анализираме активността на външнополитическите мозъчни тръстове, огромната част от които са ангажирани с прокарването на американските интереси и защитата на световния ред, в чиито център са САЩ. Както отбеляза наскоро Зак Бошамп, в резултат от това "външнополитическите дебати във Вшингтон се водят най-вече между центъра и десницата, а основният въпрос обикновено е, колко голяма сила трябва да използва Америка, а не дали въобще следва да я използва".
На четвърто място, както вече отбелязах, либералните Съединени щати са отворени за чуждестранното влияние, което не може да се каже за много други страни. Чуждите държави могат да наемат лобистки компании за да прокарват интересите си във Вашингтон и, особено, в Конгреса. А в някои случаи могат да разчитат на американски организации и групи, които - от тяхно име - ще призовават за предприемането на едни или други действия. Те могат да спонсорират щедро аналитичните центрове, които им съдействат, а чуждестранните лидери - да публикуват статии и да изразяват мнението си в най-влиятелните американски медии. Разбира се, тези усилия невинаги са успешни, но крайният резултат по правило стимулира САЩ да правят повече, а не по-малко.
Нещо повече, чуждестранните гласове, които шепнат в ухото на американските политици, стават повече всеки път, когато САЩ се сдобият с нов съюзник, партньор или пък формират нови "специални отношения". Навремето имахме 11 съюзници от НАТО, опитващи се да влияят върху американската политика по отношение на Европа. Сега те са 29. Някои от тези страни имат сериозен материален принос за колективната ни отбрана. Има обаче и такива, които са слаби и уязвими и които би следвало по-скоро да разглеждаме както протекторати, а не като равнопоставени партньори. Естествено, подобни държави най-много настояват, САЩ да изпълнят ангажиментите си и да ги защитят. Именно те най-често твърдят, че авторитетът на САЩ, като световна държава, е застрашен и, че в името на запазването на "благотворния" световен ред, Америка следва да се вслушва в съветите им. Или, както твърдят, мнозина наши сателити, колкото повече ангажименти поемат САЩ, толкова повече работа следва да свършат.
Искам да бъда правилно разбран. Не призовавам да игнорираме проблемите на съюзниците си или напълно да отхвърляме техните съвети. Лидерите им често казват умни неща за съвременните международни проблеми и в тази връзка веднага се сещам за множество примери (Ирак и т.н.), когато САЩ трябваше да се вслушат в предупрежденията на французите или германците, вместо да разчитат само на собственото си мнение. Налице е обаче, странна и порочна симбиоза между интервенционистките стремежи на външнополитическия ни истъблишмънт и егоистичните съвети, които се опитват да вкарат във външнополитическия дебат държавите, надяващи се на американската защита и съдействие. Не е учудващо, че чуждестранните партньори на Америка обикновено искат Чичо Сам да работи повече за тях, и много рядко препоръчват на САЩ да се отдръпнат за да си починат малко.
Ако свържем в едно всички тези елементи, ще ни стане ясно, защо за САЩ е толкова трудно да престанат да правят глупости. Взети заедно, идеологията, властта, интересите на бюрокрацията и стремежът на други държави да се възползват от американската мощ за да постигнат собствените си цели стимулират склонността на Америка да действа в една или друга посока, както и съпътстващата я неспособност ясно да дефинира приоритетите си и след това стриктно да ги следва, особено когато е изправена пред сериозни изкушения. За се бъде постигнат устойчивият баланс, за който призовават Джордж Пакър и другите като него, следва решително да се борим с тази наша склонност, вместо да я отстояваме и усилваме.
* Авторът е професор по международни отношения в Харвардския унивеститет, анализатор на Foreign Policy
