Дарина Григорова. Империя феникс: Между съветското минало и евразийското бъдеще. 192 страници. Военно издателство, София, 2015.
Името на Дарина Григорова е едно от първите, за които се сещаме, когато става дума за добри родни познавачи на съвременната история и геополитика на Русия. След поредицата от ярки медийни изяви и публицистични текстове, сега доцентката от Софийския университет предлага нова монография, проследяваща геополитическата траектория на посткомунистическа Русия, както и на нейните съседи Казахстан, Беларус и Украйна.
С разпадането на Съветския съюз през 1991 в историята отива и „съветската нация”. Русия навлиза в период на търсене на своята нова идентичност, твърди Дарина Григорова, и добавя, че руското национално съзнание е в състояние на постоянно самооткриване, а руският националнообразувателен процес е отворен, защото е имперски. Терминът русиянин (россиянин) обозначава политическата идентичност на всички граждани на Руската федерация, докато понятието „руснак” изразява националната и европейска идентичност на постсъветска Русия. Авторката обръща внимание, че освен европейската култура, Русия има още две измерения – евразийската (източната) държавност и православната духовност.
След средата на 90-те години на миналия век е възкресено и понятието „Евразия”, което Кремъл постепенно разработва в нов вариант на регионална интеграция върху част от постсъветското пространство. В новото геополитическо обединение, освен Русия, влизат и Казахстан, Беларус, Армения и Киргизстан. Понятието „евразиец” е естествено за Казахстан, но не и за Русия и Беларус. Без руското културно влияние, европеизиращо Изтока още от XIX век, Казахстан би си останал с азиатски, а не с евроазиатски облик. Беларус пък е със славяно-балтийска култура и служи за посредник между Русия и Европа, смята Дарина Григорова. В тази връзка тя прави едно интересно разграничение: ако за Русия и Беларус „евразийското” е само външнополитически вектор или геополитическа идентичност, за Казахстан то е едновременно и геополитическа, и национална идентичност.
Една от основните тези на Дарина Григорова е, че Евразийският съюз е прагматичен и геоикономически модел на интеграция, който не лишава участниците в обединението от самостоятелна външна и вътрешна политика. Поради това категорично не можем да говорим за неосъветски, а за постсъветски интеграционнен модел.
Друго интересно твърдение е свъразано със студената война. Тя никога не е приключвала, подчертава Григорова, поради което можем само да я делим на фази, но не и да обявяваме нейния финал. От друга страна, евразийската геополитическа идентификация на Русия е свързана и с реакцията на неолибералната вълна на обезличаването на нациите и на традиционното семейство като норма на поведение. Тук Изтокът, като важен компонент от самоидентификацията на Русия и като консервативен пазител на патриархалното общество, няма как да приеме този неолиберален опит за разграждане на националната идентичност и преформатирането й в корпоративна. В този смисъл, евразийският проект на геополитическа идентичност е и реакция на дехристиянизирането на Европа.
Страните от постсъветска Евразия гледат по различен начин на своето съветско минало. Русия, от една страна, запази мелодията на съветския химн от 1943 и продължава да държи на сакралния празник 9 май, но от друга – като че ли се бои от съветската история извън Великата отечествена война. Неслучайно 7 ноември вече не се празнува, а властите в Москва направиха опит да го заменят с 4 ноември. От своя страна, Беларус приема цялото съветско минало и не само сакрализира цялата Втора световна война, но празнува и деня на Октомврийската революция. Най-умерен по отношение на съветската си история е Казахстан. Там няма сакрализация на СССР, като в Беларус, но се чества 9 май като същевременно се развива историческата памет за съветските лагери. Казахстан не забравя и датата 16 декември 1986, когато специалните части и войски на съветското МВР потушават жестоко митинга на казахската интелигенция в Алма Ата, протестираща срещу назначаването на външен за републиката човек за първи секретар на местния клон на Комунистическата партия. Същевременно, казахстанският президент Назарбаев възприема СССР като „нашата бивша обща страна”.
Авторката споделя общоприетата теза за авторитарния характер на политическата система в Русия, Беларус и Казахстан, но уточнява, че всяка от тези страни си има свои специфики, както и фактът, че авторитарното управление дава оперативна бързина при вземането на решения, която е непостижима за парламентарните демокрации.
В заключение Дарина Григорова стига до извода, че Изтокът е част от идентичността на Русия, но от друга страна геополитическият вектор на Москва е и към Запада с крайна цел Голяма Европа от Лисабон до Владивосток. Същото пространство може да се нарече и „Голяма Евразия”, но в постсъветската геополитическа лексика то винаги си остава „Голяма Европа”, защото руската културна принадлежност е европейска. Що се отнася до Изтока – той е консервативната съставка на руската национална идентичност, която е религиозна и традиционна и дори патриархална, в по-голямата си част, като поведение. Проявлението на Изтока е в евразийската държавност на Русия (свърхцентрализация, неизбежна заради огромните размери на страната) и оттук политическата система придобива формата на просветен авторитаризъм с евразийска демокрация и олигархичен капитализъм. Сакрализацията на държавата също е важна част от руската идентичност. Държавата трябва да е повод за гордост – в противен случай руснаците могат сами да я разрушат, както вече е ставало през 1917 и 1991. И ако Русия никога не е побеждавана от Запада (въпреки многобройните опити), то Изтокът веднъж я е разрушавал – става въпрос за татаро-монголското нашествие през XIII век.
Двете лица на украинската нация
Тезите на Дарина Григорова за руската история и политика са оригинални, нетрадиционни и провокиращи спорове. Те обаче са подкрепени със солидна аргументация, базирана на сериозните познания и дългогодишни изследвания на авторката. Впрочем, в книгата има една глава за Украйна, която на фона на драматичните събития в Киев от 2014, може би е дори по-интересна от разказа за Руската империя-феникс. Дарина Григорова се връща назад в историята, за да изследва зараждането на украинската нация и стига до извода, че тази нация всъщност има две първоначални ядра – галицийско и малоруско. Те са териториално разграничени – първото е ситуирано на територията на Австро-Унгарската империя, а второто – на Руската. Затова от XIX век та чак до днес украинското национално съзнание е дуалистично. Силно влияние върху него оказва геополитическата тектоника през ХХ век – разпадането на Хабсбургската и Руската империи, Втората световна война, днешното противопопоставяне между Русия и Запада. Според Дарина Григорова, украинският дуализъм, от една страна, е украинско-руски, а от друга – галицийско-малоруски. Един от примерите за обосновка на тази тези е семейството на прочутия руски философ Николай Бердяев, чиито роден брат Сергей избира да бъде украинец. Не всички обаче правят този избор. И до днес в Украйна има хора с двойна идентичност – едновременно украинска и руска.
В главата за Украйна не са отминати и редица деликатни теми, провокиращи дискусии – като например за историческото наследство на средновековната Киевска Рус – то руско ли е или украинско? Или пък за разцеплението на украинците по време на Втората световна война, когато някои се бият в редовете на Червената армия, а други смятат, че по-полезен за украинската национална кауза е съюзът с Хитлер. Дарина Григорова се спира и на много слабо познатото у нас русинско малцинство и го разглежда като „третото лице” на украинската национална идентичност. Разказът за източниците на украинския национализъм и неговите исторически превъплъщения има приносен характер и е единствен по рода си в българската историография. Авторката се спира и на един още по-малко познат за българската публика национален проект – белоруския като отново търси не само неговата вътрешна динамика, но и геополитическите му проекции.
Макар че е научно изследване, книгата на Дарина Григорова е написана на достъпен език като аргументацията на авторката е разбираема и за читатели без професионални познания в областта на историята и геополитиката. Тя със сигурност ще предизвика интерес, а надяваме се – и отклик под формата на нови текстове от други български изследователи, които работят в тази област.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
