Всяка епоха се характеризира със специфични обществени приоритети, оказващи пряко или косвено влияние върху развитието на науката и нейните парадигми, Парадигмите стоят в основата на научния анализ и синтез и предопределят както процесите на диференциация, така и единството на науката. Хагет и Чорли например, определят парадигмите като относително устойчиви схеми на изследователска дейност. Всяка парадигма поставя изследователя в определени методологически рамки и с времето може да предизвика шаблонизиране на неговата дейност. От тази гледна точка спираловидната ротация на научните парадигми във времето трябва да се разглежда като полезен за познанието процес.

Класически научни парадигми са наблюдението и описанието. Заедно с картографирането те са в основата на пространствено-откривателската парадигма през Древността и Средновековието. През Късното Средновековие постепенно се зараждат и основите на теоретичното научно обяснение, основаващо се на първите натурфилософски концепции. Фрагментарните знания прерастват в научни концепции, издават се енциклопедии, систематизира се натрупаният емпиричен материал. Методологичните основи на изследователската дейност се усложняват, поради застъпването на класическата, схоластичната, метафизичната, материалистичната, системната, хронологичната, хорологичната и други парадигми. Тяхното взаимно преплитане предизвиква противоборство между многобройни научни направления и школи. Задълбочава се диференциацията на науката - появяват се нови направления, изследващи природните и обществените закономерности, както и взаимодействието между тях. Научното познание навлиза в епохата на експерименталното естествоизпитание, рационализма, индуктивния и дедуктивния метод на познанието.

До средата на ХХ век научните парадигми са до голяма степен подчинени на социално-икономическата идея за овладяване на природно-ресурсния потенциал на обитаемото пространство с цел прогресивно нарастване производството на блага, за да се удовлетворят нарастващите в количествен и качествен смисъл консумативни нужди на обществото. В основата на такъв тип обществен прогрес стои перманентната идея за задоволяване на потребностите чрез екстензивно увеличаване мащабите на експлоатация на природни ресурси.

През последните десетилетия все повече учени поставят нова принципна методологична основа на своите изследвания - природната цена на обществения прогрес. Нарушеното равновесие между обществените приоритети и състоянието на природните системи води до появата на парадигма, основаваща се на идеята за устойчиво развитие. Наред с традиционните икономически аспекти на човешката дейност, все по-важно значение придобиват проблемите на екологичната ефективност от производството. Търси се баланс между краткосрочните и дългосрочните цели в развитието на съвременната цивилизация. Учудваща е обаче консервативната реакция на част от българската научна общност по отношение на методологичната значимост на концепцията за устойчиво развитие. Стига се дори до пълното й отрицание като безсмислена, противоречива, ненужна, вредна и дори непреводима за традиционното научно познание. Най-типични в това отношение са публикациите на автори, непознаващи същността, целите и принципите на концепцията, както и механизмите и проблемите на прехода към устойчиво развитие.

Според нас, появата на концепцията за устойчиво развитие е верен ориентир за научната общност, който може да даде оптимални комплексни решения за съвременните демографски, икономически и екологични предизвикателства както в глобален, така и в регионален мащаб. Същевременно устойчивото развитие не трябва да се разглежда като опит за постигане на неподвижна хармония между посочените обществени критерии. В този смисъл то е непостижимо. Устойчивото развитие е стремеж за балансиране на човешките ценности и оптимизиране на динамичните отношения между природата и обществото. В този смисъл то е ефективна методологична база за перспективното развитие и в това се състои ценността му като концепция.

Проблемите на регионалното развитие и регионалната политика за реализиране на обществените цели изискват познаване и съобразяване с динамични природни, демографски, икономически и екологични процеси. Регионалното развитие е съществен елемент от общия процес на развитие на обществото (Маринов и др., 1998). Планирането и устройството на територията са главен императив в човешкото поведение. Същевременно пространството се превръща във все по-ограничен ресурс, за който се конкурират все повече потребители. "Съкращаващото се" по този начин пространство в неговите демографски и инфраструктурни измерения е достатъчен довод за търсенето на баланс в отношенията между обществото и природата. Това от своя страна изисква съгласуване между принципите на регионалната политика (демографска, икономическа, екологична) и принципите на устойчивото развитие.

Регионалната политика е сред най-важните приоритети на държавното управление. Обикновено тя намира израз в система от нормативно регламентирани документи на национално ниво, но нейните инструменти са най-ефективни на нивата на административно-териториалните единици. Традиционен акцент на регионалната политика в България са стопанско-демографските процеси, като не винаги се търси връзката им с по-слабо изследваните социални, културно-политически или екологични процеси. От тази гледна точка регионалната политика у нас почти игнорира пространствените различия по отношение на такива важни аспекти на общественото поведение като жизнена среда, традиции, култура, начин на живот, ценностна система и др. Чрез тях социално-географският анализ може да е по-полезен, тъй като ще обвърже множество от пространствено изразени фактори (Милкова, 2001).

Изясняването на термина демографска политика изисква уточнение. Като такъв той се употребява само в страните от Източна Европа, докато в другите страни обикновено се използват термините „политика за населението” и „семейна политика”. Демографската политика трябва да се разглежда като част от социално-икономическата политика. Това е целенасочена дейност на държавните органи и техните структури в сферата на регулирането на процеса на възпроизводство на населението. Тя има за цел чрез икономически, социални, правни, психологически и други методи да формира оптимален за обществото режим на възпроизводство, съхраняване или изменение на тенденцията в областта на числеността и структурата на населението, темповете на изменение, динамиката на раждаемост, смъртност, семеен състав, разселване, вътрешна и външна миграция, качествените характеристики на населението.

Съвременните демографски проблеми в България се характеризират с обратен на преобладаващата световна тенденция знак, което изисква предимно пронаталистична (1) демографска политика. Нейна главна цел трябва да бъде стабилизацията на броя на населението в страната и оптимизиране на неговите възрастово-полова, социална, образователна, етническа и прочие структури.

Провеждането на ефективна демографска политика в нашата страна трябва да става при отчитане на конкретната етно-конфесионалната ситуация. Този важен за националната ни сигурност въпрос е исторически обусловен, но се отличава със значителни регионални контрасти. Поради това, според нас, провеждането на обща национална демографска политика, която не отчита регионалните особености в демографската структура и поведение на отделните етнически общности и групи в България, може да не доведе до постигането на оптимален ефект и дори да задълбочи демографската криза. До подобни изводи, впрочем, достига и П.Славейков (2004).

В досегашната практика демографската политика на България използва предимно нравствено-етични, финансово-икономически и административни механизми за повишаване на раждаемостта и оптимизиране на качествените демографски характеристики в страната. Един от първите примери за провеждане на целенасочена демографска политика е Законът за данъка върху общия доход от 1920, приет от правителството на Александър Стамболийски. Чрез него се установява т. нар. "лично-семействен данък", който се начислява върху облагаемия доход. Подобна формулировка и цели има и приетият през 1946 закон, при който необлагаемите суми са съобразени с облагаемия доход и броя на членовете на семейството. През 1968 пък е въведен т. нар. „ергенски данък”. В продължение на две десетилетия с него са облагани неженени, неомъжени, овдовели, семейни или разведени без деца. Отменен е през 1990. За недостатъците му недвусмислено говори фактът, че именно това е периодът през който неконтролируемо протича най-важният и необратим етап от демографския преход (2) в България. Единствената етническа група, която увеличава своя относителен дял през периода 1965-1992, е ромската - от 1,8 % на 3,7 %! При това става дума за официална статистика от преброявания, която обикновено дава занижени данни за ромите. С хаотичен и противоречив характер е и провежданата политика по отношение на абортите.

До 1989 в основата на нормативната база, засягаща демографката политика в България, е „Указът за насърчаване на раждаемостта”, обнародван в ДВ. бр.15 от 1968. Заедно с поредицата от изменения и допълнения към него, този закон предвижда семейни месечни добавки според броя на децата в семейството, жилищни и данъчни облекчения, предимства при приемане в учебни заведения, еднократни парични помощи, отпуски за отглеждане на деца и др.

На пръв поглед, повечето от посочените механизми за оптимизиране на качествените демографски...

{rt}

В процеса на глобализация обществено-икономическите отношения предопределят необходимостта от изграждане и оптимално функциониране на инфрасруктурната мрежа, която най-адекватно би отговаряла на обективните социални потребности. Тя е предпоставка за осъществяване на интеграционния процес. Необходимостта от отваряне на страната ни към съседите и Европа изисква изграждането и функционирането на инфраструктурни коридори, чиито трасета, в глобален смисъл, са определени от Транспортната комисия на Европейския съюз.

За стратегическото и геополитическо положение на страната ни сведетелства фактът, че пет от десетте европейски коридори тангентират или пресичат територията на България. Това обстоятелство ни задължава да подходим изключително трезво и съществременно динамично при определяне както на трасетата на еврокоридорите, така и на реда на полагането им. Правилният избор би бил резултат на аналитична оценка (от политико-географска и геополитическа гледна точка) на ситуацията около изграждането на всяко от трасетата.

В крайна сметка, отварянето на националните ни граници не е самоцелно, а следствие от политическата реалност на Балканите. Без взаимен интерес и общо съгласие такова отваряне би било невъзможно. А то е необходимо дори само поради обстоятелството, че делът на Балканския регион в общия стокообмен на страната ни е обидно малък – само 11%. Стойност, предполагаща пасивното ни участие в създаването на еврорегионални форми на сътрудничество на Балканите.

Дотолкото, доколкото Коридор №7 (река Дунав) все още играе ролята на инфраструктурна фасада на България, неговото геостратегическо значение ще се прояви след време.Засега той почти не се ползва поради обективни (липсата на достатъчно надежден и качествен речен флот, на платежоспособни и стопански мотивирани потребители и т.н.) и субективни причини (речният тряфик, насочен от Западна и Централна Европа на Изток има за краен пункт една отдалечена от основните потребители и все още инфраструктурно необезпечена зона, лансирана упорито от предишни и сега управляващи румънски политически кръгове). Неблагоприятно за България обстоятелство е наличието на дублиращо сухопътно трасе по направлението Констанца-Букурещ-Арад-Будапеща с висока степен на изграденост, което и в настоящия момент отнема част от евентуалния транспортен трафик на Коридор №7.

Безкрайно комплицирана и сложна за коментар е ситуацията около Еврокоридор №4. Изграждането му е в непосредствена корелация с местоустановяването на втория мост над Дунав на българо-румънския участък на реката. Макар чепреговорите доведоха до локализацията му при Видин-Калафат и навремето бяха отчетени като голям успех на българската дипломация, някои обстоятелства ни карат да се отнесем сдържано към подобни мажорни оценки. Първото е свързано с условието трасето да бъде “изтеглено” в източна посока на румънска територия, формирайки почти 200-километрова дъга по долината на река Жиу през традиционно неспокойния миньорски карпатски район като компенсация за румънското съгласие мостът да бъде построен при Калафат – в най-западната част на българо-румънския дунавски сектор, при положение, че само на 60 км. нагоре по течението функционират два моста над Дунав – при “Железни врата”. Тази подковообразна извивка е икономически неизгодна както за Западна Европа, така и за България и крайния потребител – Гърция. Фактът, че от страна на южната ни съседка, известна с ревностното отстояване на собствените си интереси, не последваха реакции ни навежда на следните изводи:

1. че Гърция не гледа с необходимата сериозност на Еврокоридор №4;

2. че тя го възприема като алтернативен вариант за сухоземен транспортен трафик към Европа.

Друг е въпросът, че в първоначалния си вид проектът (с тунел под Петрохан и прокарване на трасето през тесния Кресненски пролом) е трудно осъществим. Много по-изгоден за Гърция е коридорът Белград-Скопие-Солун (по долината на реките Морава и Вардар), който редица западни икономо-географи възприемат като основния меридионален “панславянски” транспортен коридор на Балканите. Напредналата фаза на неговата изграденост, предопределена от радиалните центростремителни връзки, създадени в бивша Югославия, и по-малката дължина на трасето, му отреждат мясктото на фаворит пред Коридор №4 на наша територия. Последният би функционирал оправдано при положение, че албанската демографска и политическа експанзия на север от сръбско македонската граница се “излее” на изток от Косово, по долината на река Морава, обхване Западните покрайнини (спирайки чак до държавната граница с България!) и като “мюсюлманска дъга” ликвидира съществуването на пряка политическа граница между Македония и Сърбия. Това би поставило под съмнение функционирането и перспективите на Поморавско-Вардарския коридор, което пък би било крайно неблагоприятно за Гърция, тъй като се създават политически предпоставки за формиране на “промюсюлманска” паралелна ос: Турция-отчасти България-“Велика Албания”, споено от съответен паралеле еврокоридор. Неговото полагане кореспондира с формирането на правната рамка на сътрудничеството между страните, заинтересувани от развитието и експлоатацията на подобен коридор (България, Македония, Албания, Турция,Италия), а именно Меморандума за разбирателство и развитие на Общоевропейски коридор №8, приет през септември 2002 в италианския град Бари. Динамиката на политическата ситуация на Балканите, съпроводена от интересите на САЩ и Русия свързани с транспортирането на кавказкия и каспийски нефт в Европа, прави изграждането на Коридор №8 проблематично. То е затруднено от подобряващите се политически и икономически отношения между Гърция и Македония, плод на които бе откриването на нефтопровода от Солун за Скопие. Това още повече превръща Коридор №8 в резервното южно паралелно трасе на Балканите, където безспорен феворит е направлението Бари-Игуменица-Янина-Солун-Кавала-Истанбул, известно със старото римско име “Виа Игнация”. Като членка на Европейския съюз, Гърция, въплозвайки се от структурните му фондове, интензивно влага средства за неговото окончателно завършване.

Контрапункт на изброените предимства са традиционно деликатните политически отношения между Гърция и Турция, от които би следвало да се възползва България, лансирайки по-настойчиво предимествата на евркоридорите №8 и 10. Последният, простиращ се диагонално в посока северозапад-югоизток, се разглежда като отклонение на Коридор №4 към Сърбия и като субпаралелна алтернативана Коридор №8. Изграждането му има политическа аргументация с оглед изчаквателната позиция на Сърбия и зле прикритото и нежелание за неговата експлоатация.

От направения политикогеографски преглед е видна обективната конюнктурност на инфраструктурната ни опредметеност. Освен всичко друго, вероятносттаот реализацията, на който и да е от проектите, е свързана и с обективни политически процеси като темпове на приобщаване на страната ни към европейските структури, съблюдаване на предварително регламентирани междудържавни договорености, стабилизиране на вътрешнополитическите процеси, необратимост на вътрешнополитическата и външноикономическата ни ориентация и т.н.

В съпоставка с всички разглеждани дотук еврокоридори, Коридор №9, като че ли се оказва най-стабилен от гледна точка на политическата воля за прокарването му, демонстрирана от 7-те държави (Финландия, Русия, Украйна, Молдова, Румъния, България и Гърция), през чиято територия ще премине. Той е особено важен за България, тъй като, пресичайки страната ни меридионално пости през средата и, играе ролята на “носещото рамо” или “спояващата ос” на социално-икономическите вътрешно- и междурегионални процеси. Явявайки се част от трасето Хелзинки-Александропулос, България се въвлича в меридионалния европейски интеграционен процес, зосягащ както територии от Стара Европа, така и нови земи от Европейския съюз, и онези “буферни зони”, между континента и Русия, които макар и неукрепнали икономически и политически, притежават огромен интеграционен потенциал.

В годините на налагането на геополитическите концепции за развитието на света американският геополитик Алфред Маън лансира атлантическата доктрина, отреждаща на САЩ ролята на анаконда – змията, която увивайки се постепенно около тялото на съперника, изсмуква жизнения му потенциал. Пренесено на Балканите, действието би изглеждало като увиване около снагата на България на инфраструктурните линейни магистрали, чиито трафик, изземвайки нашия, индиректно изсмуква жизнените сокове на икономиката ни. С това страната ни ще се превърне в своеобразен транспортно дефицитен остров, инфраструктурен анклав от завършен автархичен тип. И ще се сбъднат мрачните прогнози на редица геополитици, че ако България не валоризира географското си положение ще бъде санитарната гербова марка на настъпващия псевдокапитализъм – леснодостъпна отвън и труднодостъпна отвътре.

Ако великият немски геополитик Карл Хаусхофер беше жив, верен на прагматичния си усет, вероятно щеше да подскаже на управляващите у нас верния отговор – стремеж към пресичащи се оси в “хартленда” на Балканите и в “хартленда” на България.

* Зам.ректор на Великотърновския университет “Св.св.Кирил и Методий”,член на Българското геополитическо дружество.

{rt}

България

Й.Мирчев, За необходимостта от нова транспортна политика

К.Ангелов, Българската транспортна стратегия

А.Дерменджиев, България в транспортните схеми на Балканите

М.Деведжиев, Проблеми на трасето на Коридор №9 при старопланинското му пресичане

М.Русев, Етническият синдром на българската демографска политика

E.Казаков, Геополитическите модели в българската външна политика: Санстефанизмът

Балканите

П.Димитров, Македония в балканския геополитически фокус

А.Попович, Оста “Берлин-Белград-Анкара” и новата сръбска геополитика

Евразия

Б.Димитров, Регионалната геополитика на Иран

П.Георгиев, Близкият изток в китайската енергийна стратегия

А.Дьо Гросувр, Оста ”Париж-Берлин-Москва” - перспективи за евроазиатското сътрудничество

Р.Хейнбърг, САЩ и Евразия

Други гласове

К.Йокинен, Антиамериканизмът – геополитически корени и последици

Тенденции - Как да предначертаем картата на бъдещето

У.Лакьор, Терорът, който идва

П.Петров, Ислямът като геополитически фактор

С.Николов, Новите съседи на ЕС и общата сигурност

Геоикономика

П.Х.Лиота, Дж.Мискъл, Как да преначертаем картата на бъдещето

Основи на геополитиката

С.Лурие, Л.Казарян, Принципи на организация на геополитическото пространство (на примера на Източния въпрос)

История

Й.Циров, Транспортната мрежа на Римската империя и геополитическото и значение

Култура

Александър Тодоров, Пролетта на Новото Средновековие

М.Драганов, Модели на мирно съвместно съществуване между християнството и исляма

Книги

Г.Мирчев, Ислямска заплаха или заплаха за Исляма?

Т.Николов, Имперският проект “Евразия”

М.Стоянова, Тероризмът – предизвикателства и противодействие

Интервю:

Френсис Фукуяма за взаимоотношенията между властта и закона в глобалната епоха

Използването на благоприятното географско (геополитическо) положение на България за развитието на транспортната и мрежа е било разисквано още в Първото народно събрание след Освобождението, когато се е разглеждал т.нар. “железничний въпрос”. В заседанието на 9 декември 1880 тогавашният министър на вътрешните работи Петко Рачов Славейков изтъква: “Аз съм за една такава мрежа, която да свърже тясно всички страни на нашето Отечество и ако интересите на Европа изискват, да стане през България един транзитен път, то и нашите интереси да имат своята тежест… Въпрос, който скопчва нашата държава с всички други държави в Европа и онова, което трябва да се помни най-добре, е интересът на нашето Отечество”.

След 124 години, със съкрушително съжаление, сме изправени пред обратната действителност. Не само че не са “тясно свързани всичките клонове на нашето Отечество”, но и нестигащите до крайните си проектни точки железопътни клонове, които проникнаха в отдалечените краища на страната ни, от октомври 2002 започнаха да се демонтират. За “тяжестта на нашите интереси”, в момент когато през България се предвижда да минават транзитни пътища (европейски транспортни коридори с магистрални жп и автотрасета) пък дори не се споменава.

Междувременно, тази Славейкова теза, стана основа на нов клон на географските науки – геополитиката. Началото и датира от 1917, когато шведският социолог Рудолф Челен я обоснавава като “средство за борба за справедливо разпределение на пространството и обосноваване организационните форми на човешкото бъдеще”. За България, практическото и приложение е свързано с европейските транспортни връзки, наричани “коридори”. Те, според конфигурация на терена и по насоченост обединяват магистрални железопътни трасета и аутобани и представляват най-мощните комуникации по обем на превозваните товари и скорост на движение. И, по същество, в настоящия етап на развитие, напълно оправдават старата римска сентенция “Via vita es” (т.е. “Пътят е живот”).

За съжаление, в България това им значение не е оценено по достойнство. Което най-ясно си личи от решението за закриването на железопътния клон Горна Оряховица-Елена, който (съгласно европейското споразумение от о-в Крит през 1994 за изграждането на трансевропейските транспортни коридори) е очертан като участък от Коридор №9 от Хелзинки до Александруполис (Дедеагач) в Гърция.Според изискванията на т.нар. Валутен борд за финансово стабилизиране на страната обаче, той попада в групата на определените за ликвидиране “поради неефективност” железопътни клонове.

Подобно искане обаче е мегодически погрешно, защото железопътният клон е останал такъв поради несвързването му с насрещния пункт, към който е бил проектиран. Тоест, или става дума за “незавършено производство”, на което не би следвало да се търси ефективност, или проблемът трябва да се сведе не до ликвидирането на железопътния клон, а до продължаването на неговото трасе за да стане участък на националната железопътна мрежа, изявявайки в пълна мяра функциите си (“пълно” и “транзитно” в двете направления). Следователно, в интерес на България е не ликвидирането, а продължаването на железопътния клон до насрещния пункт, за който е проектиран.

Впрочем, това е не само в български интерес – изисква го интегрирането на балканските страни като транспортно кръстовище между Европа и Азия, по меридиана – между Балтика и Егея (коридори №4 и 9) и по паралела – между Черно и Адриатическо море (коридор №8). Като ефектът от тези железопътни магистрали не се побира само в погрешно изчислената “ефективност” на Валутния борд. Истината е, че закриването на железопътния клон Горна Оряховица-Елена (44 км.) противоречи на транспортните планове на ЕС тъй като силно затруднява пресичането на билото на Стара планина от трасето на Трансевропейския коридор №9.

Според решението на външните министри на България, Румъния и Гърция, през март 1996 във Варна, за изпълнение на споменатото по-горе споразумение от Крит, на наша територия трасето на Коридор №9 е определено по това на европейския път Е-85 (Русе-Велико Търново-Димитровград-Кърджали-ГКПП “Маказа”). В обхвата на Коридор №9 е Борущенската железопътна линия от Горна Оряховица на юг (Велико Търново-Трявна-Кръстец-Дъбово) но тя, поради своите завои (с “осморка“ и “шесторка”) и наклони (над 25 на хиляда), няма нужните магистрални параметри и не може да се използва за нуждите на трансконтиненталния коридор.

При други исторически условия (в началото на миналия ХХ век) международният характер на тази линия е бил изтъкван още при обсъждането и в Народното събрание, когато правителството предлага нейното изграждане. В 157-те страници на стенографските дневници на ХІІІ-то Обикновено народно събрание, в заседанията от 30.10 до 4.11.1905, са документирани възраженията против правителственото предложение. В едно от тях се казва: “Правите една линия през най-мъчните проходи, издигате я на такива грамадни височини, правите я по-дълга до Цариград с 40-50 км. и, следователно, отнемате по този начин възможността, щото тя да стане една линия на съобщения на Европа с Азия”.

От времето на тази дискусия, най-острата в железопътната история на България, е минал един век. И сега, като четем тези редове на стенографските дневници на Народното събрание от преди сто години, не може да не се възхитим от ясно очертаните геополитически приоритети на “строителите на нова България”, които за голямо съжаление днес сякаш липсват. Един от тези строители, впрочем, е еленчанинът Теодор Теодоров (по-късно български премиер).

Друго категорично доказателство, че съществуващата Борущенска жп линия не може изцяло да бъде участък на Коридор №9 е невъзможността тя да се удвои, както го изискват параметрите на коридора. Това, разбира се, не означава, че Борущенската линия трябва да се закрие. Тя си е изградила собствена техническа и селищна инфраструктура от Велико Търново, през Дебелец, Дряново, Трявна и Плачковци, до билото на Балканата – гара Кръстец. Тоест, тя ще остане едната част от жп трасето на Коридор №9 за старопланинското му пресичане.

Другото трасе на двойната жп линия по габаритите на същия коридор – геометрична права с наклони до 15 на хиляда и радиус на завоите над 750 м. (според конфигурацията на терена и в близост до аутобана през Хаинбоаз) се очертава именно определеният за закриване жп клон Горна Оряховица-Елена, но с южно продължение не към Сливен (както е предвиждал първоначалният проект), а към ареала на Подбалканската линия Твърдица-Гурково.

Трасето Елена-Гурково (Твърдица), е задължително за страната ни като направление, тъй като, след споментото споразумение между Румъния, Гърция и България от март 1996 именно ние поемаме ангажимента за неговото уточняване, регламентиране и финансиране. Това обаче не е сторено. Министерството на икономиката се ограничава само да приветства инициативата за развитие на общ регионален туристически продукт: “В тази връзка министерството изразява готовност, в рамките на своите компетенции, да окаже съдействие за реализирането на проекта (за развитие на туризма на Еленския край),… да постигне споразумение с Министерство на транспорта и съобщенията и Националната компания “Железопътна инфраструктура” за възможността и начините за използване на железопътната инфраструктура за целите на проекта, съгласно разпоредбите на Закона за железопътния транспорт. Вярваме, че идеята може да се реализира със съдействието на Българската асоциация на турестическите агенции и членуващите в нея туроператорсти фирми. Организацията на семинари или запознаване на туроператорите на място с възможностите на региона за развитие на туризъм, биха допринесли зауспешната реализация на идеята. Считаме, че проектът може да кандидатства за финансиране по Програма ФАР “Културен туризъм”, която предстои да стартира през тази година, и други програми на ЕС”.

Всеки може сам да прецени, дали това единствено мероприятие е в състояние да оживи Еленския край и опустелите селища в него.

Според Министерството на транспорта и съобщенията (писмо от 29 януари 2002): “За да продължи да функционира участъкът Горна Оряховица-Елена при минтимални разходи, заинтересованите общини трябва да участват в издръжката на линията чрез закупуването на шинобуси и експлоатирането им, наемането на линията под аренда, отдаване на концесии и др. На този етап, за да продължи да работи жп линията, общините Горна Оряховица, Лясковец, Златарица и Елена следва да поемат част от загубите от експлоатацията на участъка, възлизащи на около 450 хил.лв. годишно и тя ще продължи да функционира със занижени параметри”. Да, в тази насока няколко фирми вече се сдружават за да купят железопътната линия Горна Оряховица-Елена за да превозват по нея суровини, материали и готова продукция. Пред поетото от държавата ни задължение тази територия да бъде пресечена от могъща трансконтинентална магистрала, която в кратко време би генерирала условия за всестранно оживление, цитираните по-горе становища на официалните ни институции звучат повече от жалко.

Дошло е време за пълен и категорично ангажиращ отговор на въпроса, защо с бездействие и протакане тъй демонстративно се загърбва “интересът на нашето Отечество”, както прозорливо го определя още преди толкова години Петко Славейков.?

Според мен, най-неотложните и спешни мерки по така очертания проблем за старопланинското пресичане на Трансевропейския коридор №9 са:

1. Въз основа на сключеното преди осем години междудържавно споразумение, задължаващо България да определи трасето на Коридор №9 на своя територия, то следва най-сетне да залегне и в регионалните стратегии на общините, през които минава въпросният коридор;

2. Императивно се налага създаването на централно надведомствено управленско звено, което да изучава, разработва и предлага за правителствено решаване проблемите на геополитическото развитие на страната и, на първо място, - тези за използването на трансконтиненталните транспортни коридори;

3. Държавата да провежда насърчителна политика за проучването и мотивирането, чрез алтернативни геополитически проекти на централно ниво и координинето на проектните решения, а също – настоятелно да действа в ЕС за практическата им реализация;

4. Местните органи на властта перманентно да развиват и усъвършенстват регионалните си планове, програми и стратегии, използвайки специфичните си възможности за геополитическото развитие на страната;

5. За преодоляване последиците от голямото закъснение при определяне трасето на Коридор №9 през територията на България, да се утвърди отделна програма за ускорени практически действия в тази насока;

6. Централното регулиране на държавната дейност в сферата на геополитиката да се регламентира в реципрочни закони и, на първо място, чрез разширяването на Закона за устройството на територията.

Колкото по-скоро и по-комплексно бъде регулирано решението на тези въпроси в международната и вътрешнагта ни политика, толкова по-голяма ще бъде и ползата за България – “най-преходната” страна в Европа.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Предстоящото приемане на България в Европейския съюз (ЕС) и интегрирането на транспортната ни система в трансевропейската транспортна мрежа поставят нови изисквания към транспортната политика. След затварянето на главата “Транспортна политика”, либерализацията на транспортните услуги, хармонизацията на българското транспортно законодателство с европейското транспортно право, непосредствената задача сега е повишаването на конкурентноспособността на транспорта.

Транспортът изигра важна роля за ускоряване и успеха на интеграционните процеси в Европа. В страните членки на ЕС транспортът формира 10 % от БВП. Изпреварващото развитие на транспортната инфраструктура и технологиите за превоз са в основата на икономическия растеж. Освен, че материализира търговско–икономическите връзки на страната, той е част от социалната политика, националната сигурност, националната екологична програма. Развитието на такива важни за бизнеса на страната сектори, като туризма, достъпа на българските стоки до международните пазари и други са в непосредствена зависимост от състоянието на българския транспорт. Ако България желае да използва географското си положение и да привлече повече транзитен транспортен поток, като приоритет през следващите години трябва да бъде повишаването конкурентноспособността на транспортната мрежа. Това е основен момент и в Европейската транспортна стратегия до 2010, в която като приоритети са изведени съживяването на железниците и железопътните транспортни услуги, по-нататъшната модернизация на транспортната инфраструктура и прилагането на екологични транспортни технологии.

През следващите години транспортната политика на България ще се основава преди всичко на следните приоритети:

интегриране на транспортната система в трансевропейската транспортна мрежа, повишаване на нейната конкурентоспособност на базата на модернизацията на транспортната инфраструктура по европейски стандарти и по – широко прилагане на екологичните транспортни технологии;

по–добро използване на европейските фондове (пред и следприсъединителните) на базата на дългосрочна Програма за развитието на транспортната инфраструктура;

реформа в транспортното образование, съобразно потребностите на транспортния бизнес.

Основните задачи в областта на транспорта, свързани с хармонизацията на законодателството с европейското транспортно право може да се считат за приети. Това, което предстои пред следващите години е свързано с тяхното прилагане. Основните положения на транспортното право са дефинирани в няколко закона, а именно:

Закон за железопътния транспорт;

Закон за автомобилните превози;

Кодекс на търговското корабоплаване;

Закон за морските пространства вътрешните водни пътища и пристанища на Република България;

Закон за пътищата;

Закон за движение по пътищата;

Закон за гражданското въздухоплаване;

Закон за далекосъобщенията.

В автомобилният транспорт от началото на 2004 беше въведена винетната система за ползване на пътната инфраструктура, като до 2007 таксите за превозните средства с българска и чуждестранна регистрация ще бъдат изравнени. С това, в определена степен, се поставя началото на известна равнопоставеност между автомобилните и железопътните превозвачи. Нерешени обаче остават такива важни въпроси, като премахването на съществуващите трудности, които възпрепятстват преминаването на пътници и товари при граничните преходи и територията на сраната. Необходими са по–високи изисквания по отношение на издаването на лицензии и разрешителни за достъп до пазара на транспортни услуги. Недостатъчно ефективна е и транспортната схема, по която се разпределя участието на републиканските, областните и общинските автомобилни превозвачи. По определени направления либерализацията на транспортната услуга не е в интерес на транспорта като цяло, защото се създават успоредни направления където едновременно се предлага на обществото транспортна услуга от железопътните и автомобилните превозвачи, това натоварва допълнително и бюджета на страната от субсидии и компенсации. Регулирането на този процес на национално и регионално ниво по отношение на пътническите превози е необходимо да се осъществи на базата на един бъдещ Закон за транспорта, в основата, на който да бъде взаимодействието между видовете транспорт. Това е необходимо и от гледна точка на развитието на екологичните комбинирани транспортни технологии за товарни превози, в основата на които е взаимодействието между всички видове транспорт. В тази посока европейската транспортна политика предвижда и със законодателни действия да се пренасочат товари от шосеен на железопътен, речен и морски транспорт.

Програмата “Марко Поло” например, предвижда финансиране на нови решения в областта на международните товарни превози. Наред с недостатъчния капацитет на пътната инфраструктура, в т.ч. и по международните транспортни коридори, сериозен проблем ще бъде състоянието на автомобилния парк, който е далеч от изискванията на европейските норми и правила. Лавинообразното нарастване на моторни превозни средства втора употреба ще постави през следващите две – три години пред транспортната система сериозен проблем.

В настоящия момент над 85 % от моторните превозни средства са над 10 години. Изискванията пред международните автомобилни превозвачи стават все по – строги с въвеждането на Евро 3 през 2000. и Евро 4 през 2005 въпросът ще стане актуален и за вътрешните автомобилни превози. Регулирането на този процес чрез стандарти за безопасност и екологични норми, заедно с някои данъчни преференции, ще бъде неотложна и една от най-трудните задачи през следващите две - три години. Провеждането на специализирано обучение по ключови надзорни и контролни функции в Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация” с цел подобряване на административния капацитет ще бъде водеща задача.

Голямата задача и по–съществените действия са свързани преди всичко с подобряването на състоянието и рехабилитацията на републиканската пътна инфраструктура по основните транспортни направления, както и прилагането на безпроблемни транспортни технологии за преминаване на границите. Тези процеси трябва основно да се реализират до 2007 и са в непосредствена връзка с приемането на България в ЕС, както и от необходимостта от значително качествени промени в транспортната услуга.

В морския и речен транспорт и пристанищата, наред с подобряването на административния капацитет по отношение на безопасността и сигурността на корабоплаването, регламентирането на условията на труд, обучението на инспекторите, осъществяващи контрола на флота и пристанищата, предстоят най–важните действия по управлението на тази дейност. Тя е свързана, преди всичко, с предстоящата приватизация на основните превозвачи БМФ и БРП, както и отдаването на концесия на българските пристанища. Предстои да бъдат приети стратегии за приватизация на речния и морския превозвач, с цел да се намерят стратегически инвеститори, които да осъществят модернизацията на българския флот и да направят тези превозвачи конкурентни на пазара на транспортни услуги по море и река Дунав. Отдаването на концесия на пристанищната инфраструктура трябва да подобри значително капацитета и технологията на обработка на корабите и товарите в морските и речните пристанища, да ги направи по–привлекателни за международните товарни превози, преминаващи през България, да се създаде най–добрата технологична връзка през Черно море на европейската транспортна мрежа с Транс-азиатската транспортна система ТРАСЕКА и направлението Украйна – Русия.

{rt}

Сред основните предимства на етатизма (социализма) дълго време беше изтъквано равномерното развитие на регионите. Планомерният характер на социалистическото стопанство позволява държавата да насочва инвестиции към по-изостаналите в икономическото си състояние райони, но това често е за сметка на конкурентоспособността и ефективността на новите производства. България не успява да избегне регионалните диспропорции. Западането на множество села довежда до обезлюдяване и стопански упадък на обширни райони, особено в неплодородните пояси. Слабото и закъсняло развитие на алтернативни икономически дейности извън индустриализацията (при забрана на частната инициатива) не позволява да се осъществи диверсификация на риска от неблагополучие на държавните стопански инициативи, а зоните, където промишлените предприятия не осигуряват висока заетост, изпадат в нищета. Прекъсването или редуцирането на трансграничните стопански и търговски връзки със съседните страни, започнало още с прокарването на границите в Македония и Южна Тракия след Балканските и Първата световна войни, но задълбочило се след Втората световна война, ощетява крайграничните райони. Доколкото от другата страна на границата на много места живеят българи, от спускането на бариерите страдат и българските общности в балканските държави, подложени на усилена асимилация[1].

Регионални диспропорции и реформи

Предприетите в края на 40-те години мерки за укрепване на южната и западната граница, където жителите на граничните райони системно бягат в съседните страни, водят до изселването оттам към вътрешността на България на над десет хиляди души[2]. Установените ограничения на движението в граничната зона затруднява местните жители при общуването им с хората от съседни селища и от вътрешността, както и при извършване на стопански дейности в самата зона. Обезлюдяването на тези райони се задълбочава с напредване на индустриализацията, каквато там почти не се осъществява, а също след принудителното коопериране в планинските и полупланинските райони (преобладаващата част от селищата по южната и западната граница влизат в планинския пояс). Населението на България все повече се съсредоточава в низините, долините на реките, по морското крайбрежие и край транспортните жп и автомобилни коридори, някои от които са изградени или довършени по времето на социализма. Все пак, високата раждаемост сред мюсюлманите поддържа значителна населеност в Родопите и Източна Стара планина (въпреки изселванията към Турция), докато планинските райони, населени с християни, опустяват.

Първоначално, държавната и партийна върхушка не обръща особено внимание на процесите на регионално деградиране и диспропорционалност. В първото десетилетие след поемането на властта Тодор Живков е зает с отстояването на позицията си (приемана от мнозина за компромисна и кратковременна) и утвърждаването на собствен кръг в централната и местната власт. Административно-териториалната реформа от 1959 му позволява да съсредоточи властта в окръжните центрове, чиято численост е удвоена, докато нивото на околиите е премахнато.Общините по това време са малки (с изключение на окръжните градове), твърде зависими в централизираната командна система и нямат собствена тежест в държавните дела. Но пренебрегването на принципите на самоуправлението трайно препятства развитието на местните общности.

През втората половина на 60-те години се засилва дискусията за необходимостта от преформулиране на местното самоуправление. От VІІІ конгрес на БКП започва постепенна децентрализация на властта. Юлският пленум от 1968 също набелязва перспективата в тази насока. В Декемврийската програма за повишаване на жизненото равнище на народа (1972) е застъпено по-нататъшното развитие на населените места и формирането на селищни системи (агломерации). Вместо обаче да се положат усилия за подобряване на живота във всички села, към средата на 70-те започва да се провежда ликвидаторска по съществото си политика на разделянето им на „перспективни” и на села „със затихващи функции”[3]. При последните е преустановено инвестирането за благоустройство, културно обогатяване и осигуряване на модерен поминък. Това обрича множество малки селища, особено характерни за планинските райони, на задушаване и отмиране. След налагането на непосилни наряди за животинска продукция в края на 40-те и кооперирането в края на 50-те, това е поредното пагубно решение по отношение на традиционните планински селища на българите. Махалите, малките и съставните села западат и планините се обезлюдават, може би окончателно. Увеличават се пустеещите земи, които, при трудностите със задоволяването на вътрешния пазар с хранителни стоки през 80-те години биват предоставяни за стопанисване на гражданите по програмата за самозадоволяване със селскостопанска продукция.

Дълго готвената промяна на структурата и механизма на функциониране на местната власт е стартирана с формирането на селищни системи (съставни общини, включващи по няколко от съществуващите общини), с приемането на Постановление на МС №77/5.12.1977. То се предхожда от пленум на ЦК на БКП, проведен на 10 март с. г., който приема Основни насоки за по-нататъшното развитие и усъвършенстване на териториалното и селищното устройство на НРБ[4]. В него се предвиждат редица мероприятия по изготвянето на единен териториално-устройствен план, както и при формирането, развитието и усъвършенстването на селищните системи.

През 1979 селищните системи са утвърдени като са разпределени в шест функционални типа, според ролята и мястото им в социално-икономическото развитие на страната. Столичната община (нулев функционален тип) и селищните системи от І до ІІІ функционален тип са развити селищни системи, чието влияние прехвърля границите им. Към ІV и V функционален тип спадат селищни системи в процес на формиране, или за които се предвижда да бъдат създадени в перспектива. Те са недоразвити в икономическо и социално отношение, специализирани са предимно в аграрното производство, а някои от несистемните им потребности се обслужват от съседни селищни системи от по-висок функционален тип[5].

Окрупняването на общините цели по-ефективно изграждане и функциониране на териториално-производствени комплекси и на социално-културни средища извън окръжните центрове. Само че през следващото десетилетие това съчетаване на функции, компетенции и отговорности, под надзора на държавната партия и на службите за сигурност, не допринася за възстановяване духа на самоуправляващата се българска община, а стимулира появата на местни неформални кръгове на власт и влияние, които бързо започват да се корумпират и криминализират.

Въпреки формирането на нови административни центрове, които би трябвало да стимулират регионалното развитие, твърде обширни райони остават извън обхвата на модернизацията,  навлизаща вследствие провежданата политика на технологично и битово обновяване. Опитите с административни подходи там да се създадат производства за стоки на ширпотребата, предназначени за вътрешния пазар, се оказват, в множество случаи, нерентабилни или не успяват да прехвърлят преградите на търговската централизация. Демографският упадък там е твърде видим на фона на бързо нарастващите водещи градове, въпреки пречките за жителство в тях. През 1982, когато широко се обсъжда демографската тематика, вече се предлага повсеместно възприемане на диференцирана политика на стимулиране задържането на населението в проблемните обшини. Дори протекционистката демографска политика може да се насочи само към определени райони[6]. Сдържането на вътрешната миграция към градските центрове и стимулирането на преместването на население към изостаналите и западащи области стават основни цели на регионалната политика през 80-те години, макар че такива акции са провеждани и по-рано.

Най-драматично обезлюдяващите се територии в България са някои общини по западната граница и районът на Странджа-Сакар. С Решение на МС № 377/1.09.1977 се предвиждат мероприятия за по-нататъшното социално-икономическо развитие на граничните райони на Хасковски, Ямболски и Бургаски окръг. Те явно са недостатъчни, защото само след пет години излиза разширен документ в тази насока – Постановление на МС №22/10.05.1982 за ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от четвърти и пети функционален тип, от граничните райони и Странджанско-Сакарския край през осмата петилетка и до 1990[7]. Постановлението предлага широк набор от мерки за спиране упадъка и обезлюдяването на обхванатите в него територии чрез подобряване условията на труд и живот, доближавайки ги до нивото на средно развитите селищни системи. Предвиждат се множество стимули за семействата, които се преселят в изостаналите райони, ако живеят и се трудят там не по-малко от десет години:

- еднократна поощрителна премия: 5000 лв. за семейства с едно дете; 500 лв. за всяко следващо по ред дете, преселило се със семейството; 4000 лв. на млади семейства без деца; 2000 лв. на неомъжени и неженени, като при промяна на семейното положение разликата се доплаща.

- заеми от Държавна спестовна каса: до 12 000 лв..за строеж на жилище със срок на издължаване до 30 години; до 5000 лв. за ремонт със срок от 5 години; до 2000 лв. на член от семейството, но не повече от 4000 лв. за развитие ня лични стопанства:

- добавки към заплатите: до 80 лв. на ръководни кадри и учители; до 40 лв. на специалисти със средно и полувисше образование; до 30 лв. на работници и селскостопански работници; съответно до 40, 30 и 20 лв. за лицата от горните категории, които работят, но не живеят в съответните селищни системи.

- безвъзмездно предоставяне право на строеж върху държавни парцели или необитавани жилища и стопански сгради с принадлежащите им дворни места;

За населението на обхванатите в постановлението селищни системи ще бъдат предоставяни: безплатно хранене на децата в детските ясли и градини и в училищата; допълнителни материални и духовни стимули за насърчаване на раждаемостта.

В постановлението се поставя задачата ЦК на ДКМС да набере комсомолски набор от 4000 млади работници и специалисти, като 2000 трябва да се насочат към проблемните селищни системи и 2000 в другите гранични райони. На младежите от комсомолския набор се осигуряват допълнителни привилегии: предоставяне два пъти годишно на безплатни билети за всички членове на семействата им за пътуване до родните места; безплатни екскурзии в социалистическите страни за проявилите се.

Инициативата с комсомолския набор дотолкова се разширява, че след година и половина Станка Шопова, първи секретар на ЦК на ДКМС по това време, отчита, че 10 530 външни и местни (местните млади хора също получават правата по ПМС № 22) младежи са подписали договори за десетгодишна работа. Странджа-Сакар е обявена за Република на младостта.[8]

Впоследствие е изработена Комплексна целева програма за ускорено социално-икономическо развитие на Странджанско-Сакарския район през VІІІ петилетка и до 1990 като една от главните цели на комплексното развитие е съседните силно индустриализирани центрове и райони Бургас (Нефтохим и подготвяната за изграждане Трета металургична база), Ямбол и Марица-Изток да не изтеглят населението от южните общини, което съвсем би допринесло за обезлюдяването на Странджа-Сакар[9].

Инициативите за възстановяване на граничните райони временно задържат някои от младите хора там и вливат преселници от вътрешността, но това са палиативни мерки, нямащи траен ефект. След изтичането на 10-годишния срок по договорите, в началото на 90-те години повечето от пришълците се разотиват, а местните емигрират във вътрешността на страната или дори извън нея. Липсата на поминък, на съвременни транспортни връзки[10], на възможности за общуване с по-широк кръг млади хора и на достъп до културни институции и форуми не са преодолени и до днес. Опитът за съживяване на граничните общини се сблъсква с липсата на условия за личностно развитие в тези райони. Но и подходите, с които държавната власт решава да възроди периферията на страната, са ограничени и несъобразени с реалността. Провалът в условията на надигащата се криза на социалистическата система е неминуем.

Сбърканият курс на повсеместна асимилация като част от битката за оцеляване на диктатора

При провеждането на кампанията за запазване на крехкото демографско равновесие в обширния периферен югоизточен край Странджа-Сакар (обхващащ 7005 кв. км с население 189 270 души и гъстота на населението само 27 души на кв. км)[11], властите с изненада констатират, че сред кандидатите за заселване в района, граничещ с Турция, има семейства турци и цигани[12]. Те са привлечени от финансовите стимули и другите материални облаги, но стремежът им за навлизане в граничната зона възбужда подозрения и опасения. Готовността за мигриране при тях обаче се дължи и на демографски фактори и подбуди, доколкото в множество населени места техните популации нарастват.

Демографският натиск в по-малките селища принуждава по-младите (при основните малцинствени общности младежките контингенти са с по-висок относителен дял) да мигрират и това допринася за разрастване на гетата в градовете и пренаселване на етнически обособените квартали, в които ограниченията на режима за жителство се прилагат по-трудно. От 1978 е преустановено изселването на български турци в Турция и напрежението сред тях нараства. Освен непрестанно провокираната от слуховете изселническа психоза, те вече са силно засегнати от въздействията на модернизационните импулси и не са склонни да остават пасивни спрямо протичащите социално-политически процеси, както е било до неотдавна. Живков търси изход в ново изпускане на миграционния клапан. Преговорите между него и турския президент Кенан Еврен за сключване на нова изселническа спогодба обаче не довеждат до споразумение. Същевременно, съвкупният ефект от разрастването на малцинствените общности в големите градове води до ръст на  етническото противопоставяне, а това провокира радикални настроения[13].

През 80-те години в активна възраст започва да навлиза по-малобройното поколение на родените през 60-те. Именно при тях балансът между етносите е променен и малцинствените общности са с по-висок дял отколкото при предишните поколения, особено при циганите. Въпреки липсата на пълни и достоверни данни, не е трудно да се установи, че след 1944 те са поддържали постоянен висок естествен прираст, доколкото при тях пикът на демографския преход не е преминал и дори се проточва поради културни и социално-икономически причини. Разбира се, нарастването им не е с такива високи темпове, както се увеличава населението в някои от страните от Третия свят, но за демографските реалности у нас е чувствително. Поради това буди недоумение осъщественото, според някои съобщения в печата, преселване в България на 20 000 румънски цигани[14]. Допълнителното напомпване на циганската популация с имигранти от съседна Румъния е загадка, като за целта на тази акция официалните власти е крайно време да дадат задоволителен отговор.

Таблица № 1 Основни етнически общности в НР България според официални данни и оценка на МВР  1974-1989

По същото време Тодор Живков проявява демонстративна незаинтересованост към българските общности[17] в Съветския съюз (значителни български колонии има в поне пет съветски републики: Украйна, Молдова, Русия, Казахстан, Узбекистан). Забравени от България[18], много от българите там се русифицират или асимилират сред околните им народности, а гагаузите се етнодиференцират от тях. Политика на привличане на външни българи за заселване в България, въпреки съществуването на Комитет за българите в чужбина, не се провежда. По отношение на българите в дяловете на Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието (с изключение на Западните покрайнини), останали извън пределите на българската държава, партийната линия е да не се противостои на асимилирането и преливането им към съседните национални общности. Може би затова очакванията са, че няма кой да се противопостави на асимилационното давление над мюсюлманите в България. Трагична грешка!

Асимилационният натиск за унифициране на българската нация  е многостранен и настоятелен поради тоталитарното обхващане на обществения и личния живот от комунистическата идеология и етатистко-егалитаристките практики. Той засяга както бита и обичаите на малцинствените общности, така и вярванията им и свързаните с тях обреди (подобни мерки обаче се вземат и по отношение на православните българи), за да се стигне през втората половина на 80-те години до неодобряване и опити на местно ниво за забрана на публичната употреба на небългарски малцинствени езици. Създаването, внедряването и утвърждаването на социалистически ритуали е насочено към универсализирането на празнично-обредната система, която да обслужва всички членове на обществото, независимо от традициите и разбиранията им. Подобно подтискане на многообразието (а такова се прилага и по отношение на социалното разнообразие) води до възбуждане на други опозиционни (конфронтационни) прояви на различността и отклонения от “нормалността”, много често с асоциален и деструктивен характер. Почти едновременно, политиката на национална консолидация и радикалното противопоставяне срещу нея достигат кулминацията си през 1984-1985. Тогава се осъществяват първите големи терористични актове, организирани от българските турци, и се пристъпва към повсеместната подмяна на турско-арабските имена на турците и татарите с такива от българската (християнската) именна система.

Възродителният процес е най-крупната и върховна политическа проява при управлението на Тодор Живков. Независимо от неговата, на пръв поглед елементарна и  понятна интерпретация, като завършек на последователно провеждан курс на претопяване на етническите малцинства, или поне на заличаване на външните им  етнодиференциращи белези, той представлява акт на дълбокото объркване на българската политическа върхушка в епохата на съветска доминация, еднопартийно тоталитарно управление  и етатистка  реконструкция. Това петгодишно асимилаторско усилие (и насилие) отразява явните и прикрити боричкания за власт и влияние между местни и международни играчи както вътре в страната, така и в обсега на балканското й обкръжение, а също и на световната сцена. Във въртележката на надлъгването между вътрешните и външни кръгове с техните прононсирани или не толкова видими интереси, българската държава е забъркана в междуетнически конфликт с цивилизационни конфронтационни измерения, който все пак е само прелюдия към разпадането и конфликтите в многонационалните СССР и Югославия. В този смисъл, Възродителният процес се превръща в олицетворение на българския статус, способности и възможност за изява  в глобалната политическа конструкция от Ялта,  като страна-полигон за изпробване на спорни и комплицирани политически подходи и решения.

Дълго време събитията около замислянето и пускането в ход на най-голямата асимилационна кампания у нас бяха обвити от неяснота и нежелание за дискутиране, въпреки изключителната, определяща роля на Възродителния процес в най-новата ни история. Постепенно, повърхностните факти отчасти бяха разкрити, но цялостната обстановка и обосновка едва ли някога ще получат широка публичност. По всичко изглежда, че зад екстремната акция за промяна на имената на най-голямата мюсюлманска общност у нас (след като българите и циганите мюсюлмани почти изцяло са преименувани) се спотайва борбата за запазване или заемане на нови позиции в разгара на кризата на Източния блок и на европейския етатистко-егалитаристки модел[19]. Другата интерпретация – националистическата, независимо от пропагандното й изтикване напред както тогава, така и сега, служи предимно за популистки и мобилизационни цели.

По всичко изглежда, че решението за предприемане на масирано преименуване на турците (а, покрай тях, и на татарите) е взето от Тодор Живков поне половин година преди началото на акцията, като през май 1984 той го обявява пред членовете и някои кандидат-членове на Политбюро[20]. През есента започва натиск за доброволна смяна на имената, но едва през декември и януари на следващата година принудителното и задължително преименуване преминава като вълна през Родопите, Източна Стара планина и Лудогорието[21]. В последната фаза на подмяна имената на мюсюлманите в България са обхванати 840 хиляди турци и няколко хиляди татари.[22]

Междувременно, през декември, турският президент изпраща пратеници в България за да установят каква е позицията на Живков и какво точно предстои да се случи. Пред тях диктаторът изтъква доброволния характер на преименуването и в отговор на отправените нападки им заявява, че е възприел турския опит при решаването на този  проблем[23] (явно има предвид налагането на единна фамилна система в Турция през 1934, която засяга не само немюсюлманите, но и мюсюлманите от нетурски произход – б. а.)[24]. Тази му позиция недвусмислено говори  за следване, макар и с половинвековно закъснение, на най-крайните балкански решения за унифициране на имената, приложени по отношение на жителите на Турция и Гърция (1936).

През следващите пет години турците и татарите (но също и другите мюсюлмани) са подложени на ограничения и възбрани за практикуване на техните традиции и обичаи, употреба на майчиния език и свободно изповядване на религията им, с което се предизвиква отрицателна международна реакция, особено остра в ислямския свят.  В тези притеснения на мюсюлманите масово са въвлечени по места българи християни, което поражда противопоставяне и недоверие, разрушили трудно изградените след 1878 отношения на мирно съжителство, доверие и толерантност. Въпреки масирания натиск на държавната администрация, силовите структури (особено Държавна сигурност) и дори на правораздавателните институти асимилационното въздействие не постига значителни резултати, а в много случаи действа отрицателно и върху проведеното приобщаване на българите мюсюлмани към устоите на българщината. Този резултат е бил предвидим[25] и това само показва, че същинските цели на Възродителния процес са други – отклоняване на вниманието от икономическите неблагополучия и от изхабяването на политическата перспектива и легитимност на автократичната власт,  привързване на обществото към екстремисткото поведение на режима и върховното национално напрежение с патриотична окраска, чрез което да се ангажират и компрометират мнозина българи и така да се обвържат морално с управляващите.

Обратът в асимилационния процес

Обратът в протичането на асимилационния процес настъпва през пролетта на 1989. Българските турци успяват да се самоорганизират в условията на широко разпростряла се конспирация[26] и провеждат на много места протестни митинги, гладни стачки и други форми на демонстративна мирна съпротива, получили световна известност. Българските власти задействат контрамерки като новата тенденция в противодействието им е да издават задгранични паспорти (по това време започва либерализирането на режима за изизане от страната, но новите правила трябва да влязат в сила едва от 1 септември) на организаторите и най-активните участници в опозиционните прояви и ги експулсират в страни от Западна Европа. На 29 май, в изявление по българската телевизия Тодор Живков отправя призив до Турция да отвори границите си, за да могат през нея свободно да преминават българските мюсюлмани, които желаят да я посетят или да се заселят там.

В началото на юни Турция действително отваря границите и открива пунктове за приемане на изселващите се от България турци (циганите-мюсюлмани са връщани още на границата, а на българите-мюсюлмани властите отказват да издават международни паспорти). За по-малко от три месеца (на 22 август Турция затваря границата, като заявява, че ще пропуска мигранти само с турска виза) успяват да преминат около 310 хиляди души. Междувременно, първите 1500 изселници се завръщат, разочаровани от условията на живот, в които попадат[27]. Впоследствие рекапитулацията показва, че общо България напускат 360 хиляди души, а до 10 ноември 40 хиляди вече са се завърнали [28].

В резултат от противопоставянето между България и Турция през 70-те и 80-те години двете страни попадат в капана на неразбирателството по отношението им към българските турци. Поради ескалирането на сблъсъка по този въпрос те са въвлечени, в самото навечерие на падането на преградите между Източния блок и Запада, в една от най-големите хуманитарни трагедии в Европа след Втората световна война, която е и сред най-значителните внезапни миграционни придвижвания на континента през втората половина на века. Все пак трябва да се отбележи, че у много от българските турци продължително време се поддържа желанието да се преселят сред своите сънародници в Турция. За тях отключващият ефект от политическия шантаж на Живков срещу турските управници, в изявлението му от 29 май, предоставя шанс да осъществят този стремеж, а не да останат заложници на турската политическа носталгия към Балканите.

Асимилационната политика на режима на Живков завършва с крах, но тя може би най-много допринася за удържането му във властта. Пак тя обаче, става и един от основните доводи за свалянето му. Провалът и през пролетта и лятото на 1989 потриса трезвомислещите българи. Те осъзнават, че резултатите от тази последна върховна кампания за национална консолидация са обратни на желаното. Независимо че голяма част от българите и циганите мюсюлмани, а също и много турци, запазват българските си имена, провокираният етнически конфликт трайно разрушава междуетническото разбирателство у нас и накърнява авторитета на България. В крайна сметка, Възродителният процес се оказва опит да се зачертае всичко постигнато в приобщаването на мюсюлманите преди това и особено спрямо възстановяването на българското самосъзнание сред българите мюсюлмани.

Вместо заключение. Горко на победените (и на зависимите).

През Втората световна война България постепенно губи част от своя суверенитет и относителната си независимост. Въпреки че Царството успява да се измъкне от световния конфликт без ново териториално окастряне[29], а загубите на военни и на цивилни граждани са несравними спрямо жертвите на останалите балкански държави и другите съюзници на Третия Райх, то фактически престава да бъде царство (не само защото през 1946 бива трансформирано в република), доколкото се превръща във васал на възродилата се бяла (вече червена) империя. В резултат на следвоенните договорки между победителите, българите, до голяма степен, губят контрола върху своята държавност и националния си развой.

Зависимостта на България обаче не е едностранна, тъй като разделянето на Европа от “Желязната завеса”, проточила се и покрай другите граници на Източния блок, я оставя в изолация от Западния свят и под въздействието на неговите активни (остри) или пасивни (меки) мерки за противопоставяне срещу разширяването на съветската имперска зона, както и за постепенното й ерозиране. Сферата на социално-икономическото развитие на сателитните държави е сред основните области на пресиране от страна на Кремъл и на подривно въздействие от противопоставящите му се структури на Североатлантическия пакт. Може да се предполага, че демографското и етнодемографското им състояние също са били предмет не само на проучване, но и на деструктивно формиране с неособено благоприятни за страните от Източна Европа резултати. Що се отнася до България, не бива да се пренебрегват и опитите на съседните балкански държави за намеса във вътрешните работи на заобиколената от тях централна балканска страна, както и на един по-широк обкръжаващ пояс от заинтересовани от регионалния баланс държави. Поради това, при анализирането на причините за бързото изчерпване на демографската инерция на висок естествен прираст на българската национална общност и навлизането и в състояние на депопулация, съпроводено от нарастване на неблагоприятните диспропорции в характеристиките на населението, трябва да се търсят не само вътрешните източници за стигането до това положение, но и външната обусловеност.

Все пак, по отношение на социалното развитие, превес имат вътрешнополитическите устройствени решения, пък и те са много по-достъпни за преглед и осмисляне. Чрез тях по-детайлно може да се очертае цялостната социално-политическа обстановка, докато сложните международни взаимни влияния по-трудно биха могли да се проектират върху популационния проблем. Въпреки това си позволявам да наблегна на разбирането, че българският народ става жертва на необуздания геостратегически сблъсък през ХХ век и на яростните социални конфликти, съпровождащи модернизацията и конфесионална секуларизация на обществото на европейския континент и не само там.. Сблъсъкът на цивилизациите се  състоя през първата половина на миналото столетие, а сега само преживяваме последните конвулсии на тази велика колизия.

В продължение на четири десетилетия вътрешната политика на България беше дирижирана и манипулирана отвън. Вследствие внедряването на несвойствени и несъобразни за нашите условия модели на обществено-политическо устройство и функциониране на икономиката, потенциалът на етатистката методология за реконструкция на социума не бяше използван в задоволителна степен, а при излизането от тази пресираща система хаосът и деструкцията завладяха обществото, загубило патриархалните си устои без да изгради нравственост, съответстваща на индустриалното общество.

Поради липсата на възможност за личностна и групова реализация извън държавния контрол и ограничения, в обществото нарастват непродуктивните, интригантски нагласи за себеустройване в тесните рамки на етатизацията. Особено изявено е интриганството в държавната партия, държавната младежка организация и казионните обществени организации. „Интригантският социализъм” обаче не е достатъчно производителен, за да осигури продължително поддържане на устойчива и възходяща социална държава. Интригантството още повече разцъфтява когато става ясно, че връщането към частнособственическия капитализъм е неминуемо.

Централно, макар и притулено, място в конфигурацията на властовите структури заемат тайните служби, които не само наблюдават обществените групи, структури и прояви, но и активно ги формират[30]. В навечерието на излизането от етатистката регулация на обществото Държавна сигурност засилва активността си за осъществяване на натиск върху прослойките, възпроизвеждащи материалните и духовни ценности, както и за разширяване на мрежата от сътрудници[31], чрез която да овладее процесите на либерализация. Напрежението в пресирания социум допълнително се повишава от полицейската свръхактивност, а това рефлектира в нарастването на емиграционните нагласи. Не след дълго сдържаната с десетилетия външна миграционна предразположеност ще се взриви при отварянето на границите.

През 1987 от Кремъл  заявяват, че преустановяват практиката от епохата на Сталин, Хрушчов, Брежнев и Андропов за намеса във вътрешните работи на зависимите държави от ялтенската зона на влияние. Изглежда това не се отнася до Румъния и България, които може би са възприемани като част от съветската зона на влияние в постялтенската епоха. Двете страни са подложени на усилена подготовка за запазване на съветското (или поне руското) доминиращо политическо присъствие при настъпващото разпадане на Източния блок. Предстоящият сблбъсък в този район между Москва и западните съюзници (невинаги действащи в съюзен сговор) рискува да натовари с непосилна напрегнатост крехките български институционални структури и обществените отношения. Поради продължителното подтискане на националната  самостойност вътрешните фактори на реконструктивисткия пролиберален (по-точно деетатизационен, приватизационен) проект у нас нямаше как да са твърде ангажирани с изискванията за запазване на националния интерес. Това което последва от съчетаването на споменатата външна и вътрешна обусловеност на процесите на реформиране на българското етатистко общество, го доведе до необичайна за съвременна европейска държава системна държавническа и обществена криза, която поради демографските си измерения може да бъде определена само като структуроопределяща за съществуването на българската национална общност катастрофа.

Бележки:

[1]. Едва през 60-те години по границата с Югославия започва провеждането на гранични събори, при които жителите от двете страни на границата възстановяват донякъде общенията помежду си.

[2]. Виж напр. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. 23.

[3]. Христов, Христо. Тайните фалити на комунизма. София, 2007, с.113.

[4]. Отечествен фронт, бр. 9981/18.03.1977, с. 1-5.

[5]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Странджанско-Сакарският район. Проблеми и перспективи. София, 1984, с. 6.

[6]. Добриянов, Величко. За конкретен и диференциран подход към проблемите на репродуктивното поведение. – Социологически проблеми, кн. 4/1982. В същата публикация се поставя въпросът за необходимостта, акцентът на пронаталистичната политика да се пренасочи от третото към второто дете в семейството. Явно нарастването на популациите на българските турци и цигани предизвиква тези призиви за преосмисляне на параметрите и целите на наталистичния курс.

[7]. Работническо дело, бр. 138/18.05.1982, с. 1-2.

[8]. Шопова, Станка. В делата на младежта. – Работническо дело, бр. 69/9.03.1984, с. 4.

[9]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Цит. съч., с. 40.

[10]. Така например замисълът за строеж на жп линията Бургас – Грудово (Средец) – Елхово – Тополовград – Симеоновград така и не е осъществен поради стопанската си неоправданост.

[11]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Цит. съч., с. 33.

[12]. Трифонов, Стайко. Строго поверително. –  Поглед, бр. 20/20.05.1991, с. 10.

[13]. Особено известен е случаят от 1978, когато след убийството на младо семейство в жк Изгрев в Пловдив, осъществено от криминална банда от цигански произход, ген. Стою Неделчев – Чочоолу (чичо на убития съпруг), при издирването на престъпниците, блокира със старозагорската танкова бригада пловдивския квартал Столипиново, населен предимно с цигани-мюсюлмани.

[14]. Това твърдение на лингвиста Тодор Балкански доби публичност в края на миналия век, но и досега не е получило официално потвърждение или опровержение от статистическото ведомство. Необходимо е да се отбележи, че през 1976 от статистическия годишник изчезва таблицата за имигрантите, а на следващата година – за емигрантите.  Възможно е именно тогава да е осъществен този скрит имиграционен внос на население с небългарски произход.

[15]. Според непубикувани данни при преброяването от 1975 са отчетени 373 200 цигани. – Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Циганите в България. София, 1993, с. 92

[16]. Според друго проучване, извършено от МВР и структурите на ОФ, през 1980 у нас има 523 519 цигани. – Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Цит. съч., с. 92

[17]. Включително гагаузите.

[18]. За тях у нас се споменава твърде рядко, предимно в землячески и исторически план. Най-значимото изключение е приносът на музиколога фолклорист Николай Кауфман, който последователно проучва народното музикално творчество на бесарабските и таврийските българи.

[19]. През 80-те години вътрешнопартийното напрежение в БКП дотолкова нараства, че забраната за разработване на партийното ръководство от съответните отделения на Държавна сигурност е отменена и дори тази дейност се превръща в приоритет на секретните служби. – Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, 2008, с. 189.

[20]. Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. София, 2009, с. 310.

[21]. Пак там, с. с. 317, 320.

[22]. Балкански, Тодор. Възродителни движения и възродителни процеси. Ономия и онимия: Лингвонимия, етнонимия, етнографонимия, антропонимия. В. Търново, 2007, с. 6 Според други оценки през 1984-1985 са преименувани около 900 хиляди турци и роми мюсюлмани. – Босаков, Веселин. Профили на исляма в България. Етническа и религиозна идентификация в проявленията на другостта. – Социологически проблеми, кн. 1-2/2004, с. 359.

[23]. Пак там, с. с. 319.

[24]. За Закона за фамилните имена от от 24.06.1934, виж повече в: Гочева, Паунка. Реформа забулена в мълчание

[25]. Ви ж за по-ранни отрицателни реакции на асимилационнен натиск в: Балкански, Тодор. Никополските власи. Велико Търново, 1999, с. 127; Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с. 97, 102-103

[26]. Вероятно с активната намеса на външни секретни служби, но не бива да се изключва и съпричастието на ДС.

[27]. http://www.decommunization.org/Communizm/Bulgaria/1988-89.htm

[28]. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с. 97, 102-103

[29]. България е единствената държава от Тристранния пакт, която излиза от Втората световна война не само без териториални за губи, но и със значителна придобивка – Южна Добруджа.

[30]. Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, 2008, с. 204. Изглежда още от 60-те години Държавна сигурност започва да формира политиките за урегулиране на междуетническите отношения и националната консолидация, между които са и демографските проблеми на страната – б. а.

[31]. Пак там, с. 196.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната от серията статии, които публикувахме в последните няколко броя на „Геополитика”