Най-важното международно събитие в зората на ХХІ век – иракската криза, доведе до рязко нарастване на интереса към енергоресурсите на Каспийския регион, давайки нов импулс на политическите битки за маршрутите на техния износ.

Нека напомним, че в района на Каспийско море се намират около 3% от световните петролни запаси (в Северно море – 2%, а в Близкия изток – 65%) и 4% от тези на природен газ (в Северно море – 27%, а в Близкия изток – 34%). От което следва, че петролните и газови ресурси на региона eдва ли могат да бъдат в основата на енергийната сигурност на водещите държави на планетата и, особено, на САЩ. Но, като спомагателен резерв, каспийските енергийсни ресурси действително биха били полезни, предвид очертаващите се и все по-неизбежни нови кризи в Близкия и Среден изток, както и заради очевидния стремеж на САЩ (чиито нужди от енергоносители прогресивно нарастват) да се освободят от зависимостта си от близкоизточния петрол и от капризите на ОПЕК. Важна причина за нарастването на интереса към каспийския петрол и газ е разширяването на Европейския съюз за сметка на нестабилните и лишени от собествени енергийни ресурси държави от бившия комунистически блок, които са разположени сравнително близо до Каспийския регион. Що се касае до динамично развиващите се страни от Далечния изток и Югоизточна Азия, те полагат огромни усилия за да си гарантират не само сегашните, но и потенциалните бъдещи доставки на енергоносители от района.

От друга страна обаче, самият Каспийски регион с основание се приема за доста “рисков”, а засега не се забелязва трайна тенденция към решаването на сложния комплекс от проблеми, свързани с него. Става дума за следното: тлеещите конфликти, които могат да бъдат възобновени поради растящата милитаризация на региона; липсата на общоприети и международно легитимни правила за разпределяне на енергийните ресурси на Каспийско море и приемането на правния му статут; разногласията по маршрутите на основните петроло- и газопроводи в региона.

Русия все още запазва сравнително добри позиции в него, тъй като основните маршрути на петролния и газов трафик минават през нейна територия. Така например, почти 95% от казахстанския петрол се изнася през Русия. Това, доскоро неоспоримо, руско лидерство на енергийния пазар на ОНД се дължеше най-вече на слабостта на конкурентите. Но с консолидацията на икономическите и политически системи на каспийските държави, ангажирането на региона в глобализационните процеси и появата там на големите западни транснационални корпорации постепенно формира качествено нова ситуация, в която руснаците са принудени със зъби и нокти да бранят позициите си във все по-изострящата се конкурентна борба. Това се отнася най-вече за експлоатацията на старите и изграждането на нови нефто- и газопроводи, обслужващи световните пазари на енергоносители. Освен това участниците в петролната игра често следват различни географски ориентири в глобалните енергийни проекти. Като включват в сметките си не само печалбата от петролния транзит през своята територия, но и евентуалните политически дивиденти, свързани с контрола над енергийните комуникации от Каспийски регион. Очевидно е също, че изборът на един или друг маршрут поставя каспийските държави в определена зависимост от страната, през която ще се изнася петролът или газта. Поради това те се стремят да диверсифицират въпросните маршрути. Именно в тази посока се разгръща и съперничеството между Русия, Турция и Иран за маршрута, по който каспийските енергоносители ще се изнасят на световните пазари. Подобен спор не можеше да не доведе до изграждането на няколко петроло- и газопровода в региона.

Руският маршрут (Баку-Новоросийск) очевидно е най-надеждния, в сравнение с останалите, но не решава изцяло проблема за доставката на каспийски петрол на световния пазар, поради ограничения си капацитет. Освен това, според Анкара, той създава проблеми със сигурността в черноморските проливи.Турските власти смятат, че дори и най-незначителната авария в зоната на Проливите може да доведе до екологична катастрофа и затова още преди повече от десет години въведоха нов режим за преминаване на корабите. Той забранява минаването на кораби без съответната застраховка през черноморските проливи, които Анкара вече нарича “турски” – Истанбулския (Босфора) и Чанаккале (Дарданелите), и въвежда принципа на “неограничената застраховка” – т.е. пълна компенсация в случай на авария, възникнала по вина на чуждестранните кораби и нанесла вреди на околната среда. В това отношение, Турция се опира на Конвенцията за черноморските проливи, подписана през 1936 в Монтрьо от Великобритания, Турция, Франция, СССР, България, Гърция, Румъния, Югославия, Япония и Австралия. Конвенцията определя международния навигационен режим в Проливите, предоставяйки на Турция специални права за гарантиране сигурността на преминаване на корабите. В сегашните турски действия обаче, се съдържа ясен политически подтекст: руският маршрут за доставка на каспийския петрол на световните пазари, противоречи на интересите на Анкара, както впрочем и на определени западни компании, а също на част от азърбайджанския и грузинския елити, ориентиращи към Запада и Турция.

Иранският вариант, макар да е икономически и географски изгоден, не устройва (по разбираеми политически съображение) Съединените щати. Както е известно, Вашингтон отдавна обвинява Техеран във всички смъртни грехове: че поддържа международния тероризъм и съпротавата срещу американската окупация на Ирак, че осъществява тайна програма за ядрено въоръжаване, както и, че там управлява откровено авторитарен режим, макар че (имайки предвид близкоизточната специфика) иранската политическа система може да мине за относително демократична. Не е чудно, че непосредствено след 11 септември 2001 САЩ включиха Иран в прословутата “ос на злото”.

Накрая, остава турският маршрут, или проектът за т.нар. Основен експортен тробопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, който в общи линии бе завършен през май. Именно с него свързват основните си надежди правителствата на Азербайджан, Грузия и Турция. Спонсори на проекта са азербайджанската ГНКАР (35%), поелата функциите на оператор “Бритиш Петролеум” (26%), американската UNOCAL (8%), норвежката STATOIL (16%), турската ТРАО (5%), японската ІТОСНІ (3%), американо-саудитската фирма Delta Hess (2%) и италианският концерн ENI (5%). Според президента на ГНКАР Натик Алиев, най-големият успех за страната му е убеждаването на останалите, че “това е рентабилен и конкурентноспособен икономически, а не политически (както се опитваха да го представят) проект”. Маршрутът Баку-Джейхан обаче, има доста недостатъци. Той е най-дългият от всички (1994 км) и изграждането му изискваше огромни разходи (по някои оценки над 3 млрд. долара). Освен това е силно уязвим, поради все още неразрешените конфликти в Карабах и населените с кюрди североизточни райони на Турция. И тъй като този маршрут, на практика, оставя Русия и Иран встрани от петролния трафик, той очевидно е силно политизиран: в Москва например го разглеждат като ясно доказателство за американската стратегия на “сдържане” на Русия. Между другото, активната си подкрепа за практическата реализация на южния “турски” маршрут демонстрираха ключови фигури от американския политически елит като Хенри Кисинджър или Ал Гор, ползващи се със симпатиите на проеизраелското лоби в САЩ, което също е добре настроено към Турция и Азербайджан (през последните години тези две страни задълбочиха икономическите си връзки с Израел). Турският маршрут бе подкрепен и от традиционно антируски настроеният американски геополитик Збигнев Бжежински, който е консултат на петролния гигант Амоко.

Като алтернатива на “руския” маршрут (както впрочем и на Баку-Джейхан), Анкара разглежда тръбопровода Баку-Батуми (дълъг 986 км и изграден още в началото на миналия век), който турците разчитат да възстановят и модернизират. От Батуми азербайджанският петрол (до 55%) ще се доставя с танкери до някое от турските черноморски пристанища, а оттам – в средиземноморското пристанище Джейхан. Впрочем, американските компании вече усилено строят в Батуми огромен модерен терминал. Освен това, като един от най-вероятните маршрути за износ на основното количество каспийски петрол се очертава този между Баку и Супса (Грузия), който бе открит през април 1999. Дължината му е 830 км, а максималната пропусквателна способност е 115 хиляди барела дневно.

Между другото, големите западни петролни фирми съвсем не подкрепят безусловно “турския” маршрут. За тях е по-изгодно наличието на поне няколко различни маршрута за износа на петрол и природен газ, предвид потенциалната политическа нестабилност в Турция и (най-вече) в Задкавказието. Освен това петролните корпорации, които участват активно в разработването на каспийските нефтени находища, нямат никаква сметка да развалят отношенията си с Москва, тъй като са силно заинтересовани и от руския петрол и природен газ.

На свой ред, основните руски енергийни корпорации също подкрепят идеята за много алтернативни маршрути, по които петролът и газта да се доставят на световните пазари. Разбира се, за Русия би било крайно неизгодно собственият и петрол да се изнася са запад по маршрути, съзнателно заобикалящи нейната територия – това би се отразило негативно на експортните възможности на страната и би довело да спад на валутните постъпления, които (също както и по съветско време) зависят не от развитието на високите технологии, а именно от износа на суровини и енергоресурси. Така или иначе, Русия не успя да попречи на изграждането на петролопровода Баку-Джейхан, именно защото той бе финансово подкрепен от САЩ. Засега руските енергийни компании (както и руската хазна) все още не усещат последиците от това, само защото каспийските държави все още не успяват ефективно да диверсифицират трафика на своите енергоносители към Европа, заобикаляйки Русия, или пък да го пренасочат на изток. Пример за това е нереализираният проект за Трансафганистанския транспортен тръбопровод, който бе замислен навремето (т.е. през първата половина на 90-те години) като компонент на т.нар. “нов път на коприната” – от постсъветска Централна Азия, през Афганистан, към пристанищата на Индийския океан и оттам на Запад. Между другото, прословутото движение Талибан бе създадено (и успя да дойде на власт в Афганистан) от пакистанските и американски специални служби именно за да гарантира сигурността на този маршрут. През март 1995 президентът на Туркменистан Сапармурад Ниязов и тогавашната пакистанска министър-председателка Беназир Бхуто подписаха в Исламабад меморандум за изграждането на газопровод от Туркменистан до Пакистан през афганистанска територия от консорциума “UNICAL-DELTA” (обединяващ американската UNICAL и саудитската DELTA Oil Company). Освен газопровод, консорциумът планираше и изграждането на петролопровод с дължина 1400 км. По-късно (през май 1996) към меморандума се присъедини Узбекистан, а след него и руският гигант Газпром. Проектът обаче пропадна поради новото изостряне на гражданската война в Афганистан, където армиите на Ахмед-шах Масуд и Рашид Достум си оспорваха контрола над така планирания търговски и петролно-газов коридор.

След свалянето на талибаните през 2001, туркменският президент Ниязов направи опит за реанимирането на проекта, който бе подкрепен от казахстанския лидер Нурсултан Назарбаев, предложил изграждането на тръбопровод от Казахтан, през Туркменистан, Афганистан и Пакистан, до Индия.

Дължината на този тръбопровод, който по замисъла на Назърбаев, трябваше да доставя петрол от каспийското находище Каражанбас(Западен Казахстан) до Индийския океан, беше около 4 хиляди км. За това, че подобен проект едва ли е по силите на Казахстан, сведетелства горчивият опит на Китай, който от 1997 насам въобще не е напреднал в изграждането на петролопровод със същата дължина. Освен това, транзитът през Афганистан е свързан с безброй рискове, тъй като за мир в тази държава въобще не може да се говори. В крайна сметка, Казахстан, както и останалите участници в проекта, така и не успяха да намерят достатъчно мощни (и готови да рискуват) спонсори.

Сегашната ситуация в Каспийския регион е доста неясна. Русия, както и другите постсъветски държави, разполагащи с различен потенциал и преследващи различни цели и приоритети, трудно биха могли да провеждат някаква съгласувана политика. Освен това, само някои от реалните и потенциални участници в каспийската “игра” са заинтересовани от разработването на петролните и газови находища в региона, докато други очевидно не са. Към първата група спадат Азербайджан, Грузия, САЩ, Турция, Китай и (в последно време) Русия. Към втората – Туркменистан и Иран. Има обаче и трета сила, която би могла да се включи в геополитическите процеси в Каспийския регион. Това е ОПЕК (Организацията на страните-износителки на петрол), за която е неизгодно крехкият ценови баланс на световния нефтен пазар да рухне, ако на него се появят големи количества каспийски петрол. Можем обаче да предположим, че ако този петрол все пак се стигне до пазара (независимо дали на западния, или на източноазиатския) ОПЕК ще се опита да постави процеса под свой контрол.

Не може напълно да се изключи и перспективата за евентуалното подобряване на отношенията между САЩ и Иран, което може съществено да промени обстановката в Каспийския регион и да се превърне в много сериозно предизвикателство за руските интереси там. Защото пряка последица от подобна нормализация ще бъде появата на регионалната сцена на играч, притежаващ голям икономически и военно-политически потенциал и представляващ сериозен конкурент на Русия на петролния и газовия пазари.

Като цяло, съперничеството между основните каспийски “играчи” ще се усили и ако се потвърдят прогнозните данни за петролните запаси на Каспийско море и неговите недра. Залозите моментално ще се повишат, а заедно с тях и опасността от сериозен конфликт на политическите и икономически интереси на конкуриращите се страни – както регионални, така и разположени извън региона. В крайна сметка обаче, каквито и да са резултатите от проучванията на енергийните запаси (дори те да се окажат по-оптимистични от очакваните) в Каспийския регион, последният едва ли ще се превърне в “нов Персийски залив”, нито пък ще придобие по-голямо геопостратегическо значение от него, независимо от това, колко ще се повиши (като следствие от прокламираната от САЩ война с международния тероризъм) собствения му “рейтинг и независимо от повишения интерес на развитите икономически държави към каспийските енергоносители като възможна алтернатива на близкоизточните.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Макар че повечето историци представят Първият кръстоносен поход като дело най-вече на Католическата църква, това едва ли е било точно така. Обикновеноq изследователите на проблема предпочитат да се съсредоточат върху конкретните цели на Църквата и преките участници в похода, незаслужено пренебрегвайки ролята на Византийската империя в неговото организиране. Затова, в настоящата статия, ще се опитам да анализирам четирите основни групи мотиви, предопределили осъществяването на това най-значимо в края на ХІ-ти век събитие в европейската история. Става дума за мотивите, които карат византийския император Алексий І, римския папа Урбан ІІ, кръстоносните армии (и, особено, тази на Боемунд Тарентски), както и тълпите редови поклоници, водени от Петър Пустинника, да вземат участие в осъществяването на един исторически и геополитически проект със смайващи за епохата си мащаби.

Както е известно, по време на управлението на папата-реформатор Григорий VІІ, отношенията между Католическата и Константинополската църкви са крайно напрегнати и дори откровено враждебни (нещо естествено след “схизмата” от 1054). С избирането на Урбан ІІ обаче, напрежението между двете основни направления в тогавашното християнство бива смекчено донякъде от решението на папата да отмени отлъчването на византийския владетел Алексий І Комнин, наложено му няколко години преди това. На свой ред, самият Алексий “приветства тази проява на добронамереност от страна на Папството и отговаря съответно, свиквайки в Константинопол религиозен събор с участието на Константинополския и Антиохийския патриарси и двайсет висши духовници” (1). Свикването му следва да се разглежда като знак за искреното желание на императора да сложи край на съперничеството между двете църкви, застрашаващо единството на християнството. Алексий се чувства достатъчно уверен във властта си за да предприеме подобна стъпка тъй като първите десет години от управлението му са преминали сравнително успешно. Заемайки трона в Константинопол той се сблъсква с два изключително сложни проблема. От една страна му се налага да използва максимално своя дипломатически такт и умения за да намали напрежението, свързано с постоянната заплаха от поредна норманска агресия (през втората половина на ХІ-ти век норманите завладяват Южна Италия, превръщайки я в плацдарм за нахлуване на Балканите). От друга, използвайки военна сила, съумява да съкруши печенезите, налитащи от север. Това позволява на Алексий да съсредоточи усилията си за укрепването и съхраняването на имперските граници в Мала Азия, застрашени от турците-селджуци. По онова време обаче, “византийската хазна е почти празна, което не позволява набирането на достатъчно войници за армията и флота” (2). Така императорът е изправен пред много сериозна дилема. От една страна, Византия “се стреми да осуети всеки опит на латинскити варвари да овладеят Палестина и Сирия” (3). От друга обаче, Алексий е наясно, че “само западноевропейския “пазар” може да му предложи необходимия брой готови на всичко рицари и евтини войници” (4). След като Византия губи почти всичките си азиатски владения под натиска на турците-селджуци (разгромили имперската армия при Манцикерт през 1071), Алексий отправя първия си призив за помощ към Запада, но тогавашният папа Григорий VІІ (ангажиран изцяло в конфликта с немския император по въпроса за светската инвеститура) го оставя без всякакво внимание. Това кара византийския владетел да влезе в пряк контакт със западноевропейските феодали, като започва през 1090 преговори с граф Роберт Фландърски, когато последният минава през Константинопол, завръщайки се от поклонение в Светите места. Роберт се съгласява да изпрати 500 рицари, които да помогнат на Византия да се справи с печенезите, чиито предни отряди по онова време са пред стените на столицата. Но въпреки че е силно загрижен за източните граници на империята и склонен да наеме западни наемници за защитата им, Алексий въобще не си представя, че западноевропейските му партньори могат да предприемат такова мащабно предприятие като кръстоносния поход за освобождаване на Обетованата земя от неверниците. Всъщност, по онова време Палестина въобще не е първостепенен проблем на византийската политика, тъй като самата империя е заплашена от колапс и нейна основна цел е да си възвърне земите, отнети и от турците.

Междувременно, на 27 ноември 1095 в Клермон (Централна Франция), папа Урбан ІІ произнася прословутата си силно емоционална проповед, довела до началото на Първия кръстоносен поход. Използвайки многобройни цветисти изрази за да впечатли и вдъхнови слушателите си, в нея папата подробно описва как “турците - едно диво персийско племе, са изтласкали източните християни чак до Средиземно море. Завладявайки все повече християнски земи в границите на Романия (т.е. Византия – б.р.) те изтребват или вземат в робство местните жители, разрушават църквите им и опустошават Божието царство. И ако не им се противопоставим, ще продължат да убиват и поробват християните” (5). Няма съмнение, че папата съвсем съзнателно заиграва с чувствата на слушателите си, но (както подчертава и известният изследовател на Първия кръстоносен поход Маркъс Бул) истината е, че всъщност на проповедта в Клермон присъстват твърде малко хора и “само една нищожна част от бъдещите участници в похода чуват призива на папата с ушите си” (6). Повечето присъстващи са духовници, докато светските лица са единици. Наистина, папското послание моментално започва да се разпространява из Европа от различни скитащи проповедници (като Петър Пустинника например), но въпреки това никой не очаква, че десетки хиляди хора от съвършено различни обществени прослойки внезапно ще се обединят около идеята за освобождаването на Светите земи от неверниците. Независимо от конкретните мотиви на участниците в похода обаче, изглежда че поне в началото Католическата църква е съвсем искрена в желанието си да помогне на източните християни. Самият Урбан ІІ е “добре разположен към Алексий Комнин в резултат от предишните преговори между двамата. Нещо повече, той вярва, че византийският император, който е демонстрирал известна склонност да се съобразява с претенциите на Рим, ще бъде толкова благодарен за помощта, оказана му в най-решаващия момент от Запада, че различията между двете християнски църкви ще се преодолеят и всички християни отново ще се обединят под върховенството на Рим” (7). В проповедта си Урбан ІІ съзнателно избягва да набляга на противоречията между източната и западната църкви, като в същото време, описвайки жестокостите на турците, преднамерено преувеличава тяхната мощ. Всъщност, към 1098 селджуците отстъпват контрола над Йерусалим на египетските араби. Разбира се, може да се спори, дали папата се стреми целенасочено да въздейства върху онези, които са свикнали да възприемат буквално всяка негова дума, или пък в един момент се е поддал на собствената си пропаганда. Факт е обаче, че в резултат от кампанията, подета от църквата, искрено вярващите християни от Западна Европа вече се чувстват задължени да се изправят срещу жестоките източни варвари, дръзнали да осквернят светите земи, в които някога са живели Христос и учениците му.

Междувременно, Алексий І е ужасен от невероятната реакция, която поражда на Запад молбата му за помощ. “Истината е, че императорът би желал да получи само известен брой наемници, които да се сражават в редовете на византийската армия. Вместо това от Запад тръгва могъща армия, следвана от огромни тълпи хора, желаещи да се преселят на Изток. Но най-голямото безспокойство на Константинопол идва от това, че четирима от осемте водачи на Първия кръстоносен поход са нормани” (8). На пръв поглед, изглежда че кръстоносците действително се ръководят от чисто религиозни мотиви и от убеждението, че “онези, които се сражават с Божиите врагове тук, на земята, и се поклонят на Гроба Господен, ще бъдат удостоени на онзи свят с Христовата благодат” (9). Така, в архива на абатството Сен Пиер е запазен обетът на рицаря Нивело от Фретевал, решил да се присъедини към похода, за да се очисти от греховете си, свързани с плячкосването и опожаряването на едно френско село (10). Но дали разкаянието и вярата на редовите кръстоносци са били истинските мотиви, подтикнали ги да се включат в този изключително мащабен за времето си проект?

Всъщност, призивът за война с неверниците първоначално предвижда създаването на обединени въоръжени сили – една международна мрежа, контролирана и ръководена от аристократичния елит под зоркото око на папския легат. На практика обаче онези, които формират в Европа рицарския контингент за похода, се групират в четири отделни кръстоносни армии. Първата (която е и единствената, действително организирана със съдействието на Църквата) идва от Южна Франция и се води от граф Раймонд Тулузки; втората е набрана в Северна Франция и се ръководи от Юг дьо Вермандуа (брат на френския крал), граф Роберт Фландърски, граф Стефан-Анри дьо Блоа и херцогът на Нормандия Робер; третата армия е комплектована в земите по френско-германската граница и се води от херцога на Долна Лотарингия Годфрид Булонски и брат му Балдуин; четвъртата пък идва от Южна Италия и се командва от Боемунд Тарентски, син на Робер Гискар. Последният едва ли се е надявал на особено топъл прием от Алексий І. Баща му се смята за най-върлия враг на Византийската империя и нейният владетел е имал всички основания да се опасява от появата на Боемунд, още повече, че целите, които всъщност си поставя норманецът нямат нищо общо с възвишената идея за освобождаването на Гроба Господен. В миналото и Робер Гискар, и самият Боемунд нееднократно са нахлували в пределите на Империята “и тяхната храброст и коварство са били добре познати в Константинопол” (11). Затова Алексий решава предварително да поиска от всички водачи на похода да положат клетва за вярност пред него за да бъдат допуснати да преминат през византийска територия. Той се съгласява да достави на кръстоносците необходимите им провизии, но само след като западните рицари се заклеват, че “ в замяна ще му предадат всички бивши провинции на Империята, които успеят да отвоюват от мюсюлманите” (12). Още в този момент обаче е ясно, че двете страни в крехкия съюз се ръководят в действията си от съвсем различни мотиви. Водачите на Кръстоносния поход подозрително бързо и лесно се съгласяват да положат клетва за вярност пред византийския владетел, макар да е очевидно, че се стремят да завоюват Близкия изток за себе си, както и, че презират източните християни почти колкото и мюсюлманите. Самият Боемунд разкрива част от истинските си планове, когато иска от Алексий І да го назначи за “Велик доместик на Изтока” (византийския еквивалент на главнокомандващ в региона). Императорът обаче отказва да удовлетвори амбициозните му претенции, под предлог, че са твърде преждевременни. Впрочем, Алексий едва ли би могъл да очаква, че кръстоносците ще рискуват живота си само за да му помогнат да отвоюва изгубените източни територии. Намерението му да ги използва като пионки в усилията за възраждане на разклатената империя се илюстрира от факта, че през 1097 обсадената столица на анадолските селджуци Никея предпочита да се предаде именно на византийците, а не на кръстоносците (които по този начин биват лишени от очакваната плячка). Поучени от горчивия си опит, рицарите (които преди това са разгромили турската армия при Дорилеум) овладяват през юни 1098 ключовото близкоизточно пристанище Антиохия, унищожавайки почти всичките му жители – независимо дали са мюсюлмани или източно-православни. Боемунд, който заема града, няма никакво намерение да го предава на византийците, прекрасно съзнавайки изключително важното му геополитическо значение като регионален център на търговията между Изтока и Запада. Нещо повече, пресметливият норманец е наясно, че градът и неговият хинтерланд заемат стратегическа позиция на границата между Византийската империя и съперничещите си турски емирати Алепо, Мосул и Дамаск. В съзнанието на средновековния човек територията е означавала всичко, така че оттук нататък Кръстоносният поход радикално променя характера си, поради факта, че “Боемунд обявява Антиохия за свое владение и предпочита да се заеме с разширяването на прилежащите и територии, вместо да продължи с останалите към Йерусалим” (13). Разбира се, той съвсем не единственият, защото “много други кръстоносци също открито демонстрират амбициите си да завладеят едни или други територии за себе си, или за своите протежета” (14). Междувременно, радикално се променя и позицията на папата по въпроса. Докато в самото начало Урбан ІІ смята, че всички отвоювани от кръстоносците територии следва да бъдат върнати на Алексий, по-късно (по време на посещенията си в Италия и Северна Испания) “той многократно заявява, че всички отнети от мюсюлманите земи в Близкия изток, трябва да бъдат обединени в един папски феод и няма никакви съмнение, че същото се е отнасяло и за Палестина” (15). Неслучайно, след падането на Йерусалим на 15 юли 1099, Годфрид Булонски отказва да се обяви за крал, като вместо това е обявен за Защитник на Светия град или (както е пълната му титла) за “застъпник на Църквата на Божия гроб”. Но, докато намерението на самия Готфрид е било да наложи латинското управление в региона предоставяйки на Светия престол всички права над него, това очевидно не важи за собствения му брат Балдуин например. Вместо да приеме върховната власт на папата върху заетите земи, веднага след смъртта на Годфрид през 1100, Балдуин е провъзгласен за крал на Йерусалим и управлява като такъв през следващите 11 години. До смъртта си през 1099, папа Урбан ІІ се придържа към идеята, че целта на Кръстоносния поход е единствено освобождаването на Гроба Господен от неверниците. Неговият наследник Пасхалий ІІ обаче, очевидно смята, че това не е достатъчно и подтиква кръстоносците към завоюването на нови територии на Изток, включително в земите на византийския император. През 1107, с неговата благословия, “коварният и зъл, но безкрайно смел и упорит” (16) Боемунд Тарентски предприема сериозен опит да разгроми Алексий и да замени Византийската империя с тази на норманите и собствената си династия. Фактът, че ресурсите с които разполага, не се оказват достатъчни за да осъществи плановете си, не може да омаловажи истинските мотиви, поради които той се включва в Първия кръстоносен поход – в основата им е именно стремежът за унищожаване на Византия. Какви обаче са били целите на десетките хиляди редови поклоници, тръгнали след кръстоносните армии на Изток?

Когато Урбан ІІ лансира идеята си похода, той несъмнено го е планирал като чисто военна експедиция. Посланието му обаче засяга най-чувствителните струни в душите на огромен брой хора, принадлежащи към различни социални и икономически групи и съвсем скоро става ясно, че огромен брой жени, деца, просяци и старци се готвят да тръгнат на Изток заедно с армията, превръщайки се в тежко бреме за нея. “Папата отчаяно се опитва да ги възпре, изисквайки от тях да се допитат първо до енорийския си свещеник, но нищо не помага и кръстоносците потеглят съпроводени от огромни тълпи невъоръжени мъже, жени и деца” (17). Някои искат да се очистят от греховете си, но повечето наивно разчитат на лек и охолен живот в Обетованата земя. Най-значителната измежду тези групи поклоници е водена от Петър Пустиника, един от най-активните проповедници на идеята за кръстоносния поход, родом от френския град Амиен. Но въпреки, че тълпите тръгнали с рицарите са многобройни, много малка част от тях успява да се добере до Близкия изток, още по-малко пък са онези, които доживяват да видят с очите си триумфа на кръстоносците в Йерусалим. През 1096 Петър Пустинникът превежда дрипавата си армия през Константинопол до Мала Азия, където тя почти веднага е изтребена от турците, докато водачът и отчаяно търси помощ от византийците и рицарите. Тази категория “кръстоносци” се състои от обикновени селяни и граждани, поели на Изток на вълната на всеобщия ентусиазъм и религиозен екстаз, толкова характерни за Средновековна Европа. Мотивите им са ясни и искрени, макар че за съвременния човек е непонятно лекомислието, с което всички тези хора са тръгнали към сигурната си гибел. Всъщност, повечето от тях въобще на си били наясно с опасностите, които ги очакват.

Опитвайки се да анализираме различните мотиви, ръководели организаторите и изпълнителите на Първия кръстоносен поход, не можем да пренебрегнем факта, че в основата на събитията довели до сблъска между двата различни свята – на християнството и на исляма, е мюсюлманската експанзия във владенията на Византийската империя. Именно тя събужда желанията на Католическата църква да се възползва от обстоятелствата за да възстанови върховенството си над източните християнски земи. На пръв поглед в Рим са съзнавали, че ако турците съумеят да подчинят окончателсно Изтока, християнството ще бъде изправено пред враг, подобен на който светът никога дотогава не е виждал. На практика обаче, истинската жертва в разгорялата се битка между западното християнство и Исляма се оказва Византийската империя и православното християнство, като цяло. Що се отнася да самата битка, тя продължава и днес при това на фона на прогресивния упадък на традиционните християнски ценности, характеризиращ собствената ни епоха. И, както подчертава Хилари Белок: “днес ние сме безнадеждно разделени пред лицето на ислямския свят - разделени от съперничеството между отделните християнски нации, от несъвместимите класови и групови интереси и това разделение не може да бъде преодоляно, просто защото онова, което някога правеше цивилизацията ни силна и единна – християнството и ценносттите, свързани с него, биват постоянно и упорито ерозирани” (18).

Бележки:

1. D.M.Nicol, Byzantinum and the Papacy in the Eleventh Century in the Journal of Ecclesiastical History (1962), Vol. 13,

2. Kenneth M., Setton A., A History of the Crusades: Volume Ii, University of Pennsylvania Press, 1962.

3. R.H.C.Davis, A History of Medieval Europe: From Constantine to Saint Louis

4. D.M.Nicole, op.cit.,

5. Pope Urban II at the Council of Clermont, 27.11.1095.

6. Марцус Bull, The Pilgrimage Origins of the First Crusade in History Today (March 1995).

7. D.M.Nicol, op.cit.

8. Ibid.

9. JohnathanPhillips, Who Were the First Crusaders? In History Today, op.cit.

10. Nivelo of Freteval, in a Charter to the Abbey of St.Peter of Chartres (1096).

11. R.H.Davis, op.cit.

12. Ibid.

13. Ibid.

14. Ibid.

15. Ibid.

16. Kenneth M., Setton, op.cit.

17. Jonathan Phillips, op.cit.

18. Hilaire Belloc, The Crusade: The World’s Debate (Cassell, 1937)

Библиография:

Aziz S.Atyya, Crusade, Commerce and Culture, Oxford University Press, 1962.

August C. Krey, The First Crusade: The Accounts of Eye-Withesses and Participants, Peter Smith, 1958.

Hans Mayer, The Crusades, Oxford University Press, 1991/

* Британски историк, издател на списание “Синтезис”

{rt}

Съдбата на нашия народ и на българската държава винаги са зависели от геополитическото и положение. По време на Първото и Второто български царства страната ни играе водеща роля в развитието на Югоизточна Европа и на целия славянски свят. Петте века турско робство обаче разбиват българското етническо пространство и забавят общественото развитие, вследствие на което възкръсналата Трета българска държава не е в състояние сама да определя международното си поведение и дори да решава вътрешните си проблеми.

Териториите, в които живее българско население, включват историческите области на Балканския полуостров Мизия, Тракия и Македония. Вече над 1300 години българската държава се развива главно върху тези земи. Днес със сигурност може да се каже, че България граничи със свои земи, които по време на войните за националното и освобождение трайно са преминали към нейните съседи. След неуспешния опит да организира балканска коалиция с подкрепата на Русия, завършил с разграбването на български земи, геополитическата ни активност чак до края на Втората световна война има за цел обединяването на всички български земи в национална държава чрез участие в коалиция, която да бъде победител във война. Така, в двете световни войни България логично е на страната на Германия и нейните съюзници, след като още в средата на 20-те години на ХХ век съседите и създават т.нар. Балкански пакт, чиято цел е икономическото задушаване на България. В отговор тя се опира в развитието си на Германия и Италия. Независимо от активното и участие във военнополитическите събития на Балканите през първата половина на ХХ век, страната ни не постигна своя национален идеал – обединението на всички българи.

От геополитическа гледна точка, при разделянето на Европа след Втората световна война, България попада в съветската зона на влияние. Въпреки съпротивата – от военна, чрез т.нар. “горяни” (антикомунистически партизани), до мирни демонстрации и отказ да се даде земята и другите частни активи на държавата, в края на 50-те години комунистическата система е наложена изцяло (организираната съпротива продължава да 1963 от българската рота към НАТО, разположена в Гермесхайм, в американския сектор на Германия). Страната ни се превръща в мощна съветска база – икономическа, политическа и военна. Политическият живот отива крайно вляво и се установява класически тоталитарен режим от социалистически тип. Така българите за кратко време преживяват военно освобождение от турците през 1878, получаване на политическа независимост през 1908, установяване на комунистически режим през 1944 и смяна на монархията с република през 1946.

След създаването на Съвета за икономическа взаимопомощ (1949) и Организацията на Варшавския договор (1955) геополитическите интереси на България и нейната ориентация са напълно променени и подчинени на бившия Съветски съюз. Ако преди това страната може да определя интересите си спрямо съседите и по-далечни райони, като избира между двата европейски лагера, след Втората световна война българската независимост съществува само по документи. Потенциалът на страната е ориентиран към южната граница на социалистическия лагер. Основното направление на натиск е към Турция и Гърция, а извън Балканите българското поведение е съобразено със съветските интереси в Африка, Азия и Латинска Америка.

Налице е интересна симетрия. През 1938 Германия заема над 70% от външната търговия на страната, докато след Втората световна война подобен дял имат бившите социалистически страни, като само на СССР се падат около 55% и то по официални данни, които са силно намалени.

Днес много българи си задават въпроса, дали най-после сме намерили вярната ориентация, защото армията ни не е губила сражение на бойното поле, но пък не сме печелили война на дипломатическата маса. В обществото ни съществува песимистичното убеждение, че България никога не се ориентира към победителите. Причината е нежеланието на европейските страни да позволят на имперска Русия създаването на голяма България и петте войни, в които страната печели много по-малко, отколкото губи. Все пак дори и онези, които преди шест години реагираха отрицателно към действията на НАТО в Югославия поради страха от война край границите ни, днес приемат членството ни пакта, осъзнавайки неговата необходимост. От няколко години насам сред българите съществува единство за членството ни в НАТО и бъдещата интеграция в Европейския съюз и разбиране, че само този избор гарантира на България и в бъдеще да продължи да бъде най-стабилната балканска страна. Единственият значителен вътрешен проблем на геополитическата ориентация на страната днес е нейната изостаналост и слаборазвитите комуникации със съседите.

Около 50-60% от територията, населението и стопанският потенциал на страната се намират на юг от Стара планина, която дели България на Северна и Южна. Основна за политикогеографската идентичност на българската държава е дунавската и граница. Неслучайно винаги, когато се разглежда нейното геополитическо положение, се започва със северната и граница. От Дунав започва развитието на България и България на Балканите ще изчезне, ако няма излаз на тази река. Вторият важен геополитически факт е избирането на София за столица през 1879. Този избор е преди всичко геополитически, защото Софийската котловина (най-голямата в Югоизточна Европа – 1180 кв.км) е разположена в центъра на българската етническа територия – между посочените по-горе исторически области Мизия, Тракия и Македония. В резултат на териториалните промени и политическите реалности днес София е граничен град по европейските разбирания, тъй като се намира само на 65 км от българо-сръбската граница. Тези геополитически особености, както и други факти от развитието на България, очертават един парадокс в регионалното развитие. До 1945 България желае териториалното си разширение на юг и на запад, но пък развива своя демографски, селищен и стопански потенциал по друга геополитическа логика. И днес над три четвърти от територията, населението и икономиката ни са концентрирани върху територия с формата на елипса, очертана от следните регионални центрове: София, Враца, Плевен/Ловеч, Велико Търново, Русе, Разград, Шумен, Варна, Добрич, Бургас, Сливен/Ямбол, Стара Загора/Хасково, Пловдив, Пазарджик, София. Обсегът на прякото влияние на тези центрове е обикновено в радиус до 40-50 км. Изключение прави София, чието влияние се чувства до 80-100 км. Тази територия е най-развитата част на България. Тя включва главните селища, над 60-70% от носелението и създавания брутен вътрешен продукт и е с най-добра инфраструктура. Тоест, ако бизнесът и инвеститорите търсят бързите печалби, това са техните територии. Още повече, че в икономически центрове е концентрирана и административната власт.

Административното деление на България включва 28 области, 263 общини, 241 града и около 5000 села, а управлението се осъществява на национално, регионално, общинсто и селищно равнище. На национално равнище страната се ръководи от правителство, избирано от мнозинството в Народното събрание, докато областните управители се назначават и уволняват по всяко време от министър-председателя. Според мен обаче, е необходимо те също да бъдат избирани.

Посочената вече елипса на концентрация на обществения живот обхваща централната част на страната: Предбалкана, Стара планина, Подбалканските полета и Средна гора. Тази територия се очертава като най-сигурна от гледна точка на отбраната на страната. Тук е съсредеточена основната част от войската, военната индустрия, военните училища и другити отбранителни потенциали. Териториите около държавните ни граници бяха поставени в изолация по време на комунистическото управление, в резултат от което в граничните региони липсва необходимата трансгранична транспортна инфраструктура. Така България е, от една страна, държава на кръстопът, но от друга, не може да реализира кръстопътното си положение. Затова в интерес на отбраната и икономиката и е да се развият бързо европейските транспортни коридори, минаващи през България. Обезлюдаването, липсата на (качествени) пътища и съобщения и неразвитата икономика налагат и специална регионална политика. Страната ни трябва да изнесе икономиката си към своята южна и западна граница и по този начин да затвърди бъдещата си роля в НАТО и Европейския съюз.

От гледна точка на глобалната икономика България има два обекта – ядрената централа в Козлодуй, която е сред най-мощните в света, и петролната рафинерия в Бургас, която с възможността си да преработва 12-14 млн. тона петрол е на петдесето място в света по капацитет. На по-ниско, регионално равнище, имаме няколко десетки индустриални предприятия, сред които попадат и най-големите представители на военната индустрия. Други предимства са услугите, които страната ни може да предложи, и които са свързани с географското и положение – разположена между Европа, Азия и Африка, през нея минават границите между християнството и исляма, между славянството и Средиземноморието с неговата елинска и римка култура. На изток от България започва Ориентът със своя петрол и газ, но тук са и пътищата наркотиците, нелегалната емиграция на хора, търтовията с оръжие и, разбира се, израелско-арабският конфлект. Близо са и част от огнищата на ислямския фундаментализъм. В същото време България е дунавска и черноморска страна, което и осигурява пряка връзка със страните от постсъветското пространство, близо е до Кавказ и богатото на петрол Каспийско море.

В миналото военната икономика беше водеща за страната. От 60-те години на миналия век в българското машиностроене навлязоха фордизмът и постфордизмът. Във военната област се създадоха големи индустриални комбинати, при които на територията от няколко десетки квадратни километри и в няколко съседни селища се разположиха технологично свързани производства. Освен тях, извън територията на посочената по-горе елипса, се създадоха много на брой малки, специализирани предприятия. Делът на военната продукция при тях е различен в сравнение с гражданската.

Трета група предприятия са тези, при които производството на военна продукция не е доминиращо и често има незначителен дял. Последните две групи са разположени в средни и малки градове, някои в полупланински и планински територии. От позициите на регионалната икономика може да се каже, че българските предприятия разчитат на евтина материална суровина, свързани са с главните автомобилни и железопътни пътища на страната и, което и много важно, все още разполагат (въпреки емиграцията) с висококвалифицирана и евтина работна ръка. Технологичното осигуряване на по-голямата част от тях позволява още няколко години да се произвежда конкурентно продукция. Въпреки ограничените материални възможности, българските учени и изследователи имат редица постижения, които осигуряват добро име на нашата продукция (включително военна) на международния пазар. А там България има традиции.

{rt}

Преизбирането на Джордж Буш-младши съвпадна с една очевидно стратегическа промяна в американската политика спрямо Китай. Като сред основните и измерения е значителното задълбочаване на връзките между Съединените щати и Япония в сферите на отбраната и сигурността. Тази промяна ще има много сериозно последици за курса на долара, както и за световния икономически ръст.Не е чудно и, че тя съвпада с трескавите усилия на Китай да гарантира необходимата за икономическото му развитие енергийна сигурност (и, най-вече, постоянните доставки на петрол и природен газ), сключвайки мащабни сделки с Иран, Русия, Канада и Венецуела, които някои анализатори квалифицираха като “нови петролни съюзи” (вж. статията на Ъруин Стелцър “Новите петролни съюзи” в сп.Геополитика, бр.2/05 – б.р.).

Посещенията на американския държавен секретар Кондолиза Райс в Токио, Сеул и Пекин през март тази година, бяха поредното доказателство за опитите на сегашната републиканска администрация в Белия дом да използва Япония за да ограничи растящото икономическо и политическо влияние на Китай в региона. Последниците от това ново и задълбочаващо се стратегическо противопоставяне между Токио и Пекин за световната икономическа и финансова стабилност несъмнено биха били значителни.

В Токио Кондолиза Райс обяви, че Япония би могла да играе ролята на “чадър” (разбирай “троянски кон”) за американската политика в Азия, тъй като Токио и Вашингтон “споделят общи ценности и възгледи”. В същото време тя определи “възхода на Китай, като нов фактор в глобалната политика”. Което, разбира се, е така – проблемът в случая е, че САЩ изглежда оценяват този нов китайски фактор по съвсем различен начин, отколкото непосредствено след 11 септември 2001. Така, Райс отбеляза, че “вътрешната еволюция на Китай остава неясна”, добавяйки, че такива сериозни проблеми като “религиозните свободи, човешките права или въпросът за Тайван, продължават да пораждат загриженост и не могат да бъдат решени”. Нещо повече, според американския държавен секретар, САЩ “се стремят да подтикнат и убедят Китай” да се заеме с решаването им. Фактът, че Райс избра именно Токио за да отправи подобно послание, без съмнение бе правилно изтълкуван в Пекин – като ясна декларация, че Вашингтон би желал промяна в китайския модел на управление.

По време на последното си азиатско турне Кондолиза Райс постоянно повтаряше, че САЩ твърдо подкрепят политиката на Япония, както и желанието на Токио да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. В японската столица тя призова страните от региона да се обединят и призова “Китай да възприеме демокрацията”, като в същото време рязко се противопостави на желанието на ЕС да премахне наложеното през 1989 на Пекин оръжейно ембарго и осъди китайските “заплахи” срещу Тайван. Всъщност, едва ли е чудно, че Вашингтон, следвайки класическата геополитическа схема за “баланс на силите”, иска да подкрепи именно Япония (по-слабият от съперниците) за да балансира растящото влияние на Китай (по-силният съперник) в изключително важния Тихоокеански регион. Неслучайно през декември миналата година САЩ окуражиха правителството на Коизуми за първи път да спомене в своята десетгодишна отбранително програма Китай като потенциална заплаха за Япония. Два месеца по-късно (т.е. през февруари 2005) Токио изцяло се солидаризира с Вашингтон за това, че Тайванският пролив представлява “общ стратегически интерес” за двете страни.

Това бе първият случай, след края на Втората севтовна война, когато Япония толкова директно се ангажира в Тайванския проблем и неслучайно, че той бе оценен в Пекин като безочлива намеса във вътрешните работи на Китай. Сякаш за да добави масло в огъня, през февруари Токио обяви, че японската брегова охрана официално поема контрола върху спорните острови Сенкаку (които китайците наричат Диаойо). Освен това Япония се оказа единствената голяма държава, освен САЩ, която открито се противопоставя на европейските планове за премахване на оръжейното ембарго, наложено на Китай преди повече от 15 години.

Вашингтон открито окуражава Япония да се превъоръжава, увеличавайки военната си мощ, обещавайки в същото време на Тайван, че ако китайците решат да използват сила за да предотвратят обявяването на острова за независима държава, ще се сражават редом с него. Нищо чудно, че антиамериканските настроения в региона прогресивно нарастват.

“Ястребите” от Пентагона разглеждат Япония като “Британия на Далечния изток”, правейки паралел с традиционно добрите, съюзнически отношения между Обединеното кралство и САЩ във военната и други стратегически сфери. Подобно на Великобритяния, те виждат Япония като класическа геополитическа “островна сила”. А очевидната им цел е да използват Япония като стратегически съюзник срещу Китай и Корея (не само Северна, но и Южна). Благосклонното отношение на Америка към военните амбиции на Япония подклажда традиционния японски национализъм, както и страха от потенциалната китайска икономическа доминация в Източна Азия. Взети заедно, те образуват една крайно опасна смес.

Така, след като наскоро японската конституция бе променена и вече допуска участието във военни мисии извън региона (т.е. несвързани пряко с отбраната на страната), сега Токио преговаря със САЩ за укрепване на американските командни пунктове и бази в Япония, както и за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана и съвместни военни акции. Съединените щати биха искала да предислоцират своят Първи армейски корпус от сегашната му база в щата Вашингтон, в околностите на Токио. Според Карл Бейкър от Азиатско-тихоокеанският център за изследване на сигурността, “САЩ се стремят да трансформират следвоенния си съюз с Япония в класически военно-морски алианс, т.е. онова, което доскоро бе скрито, днес излиза наяве”.

Освен това Вашингтон иска да привлече японската подкрепа (или по-скоро японските пари) за своя амбициозен, но трудноосъществим на практика проект за противоракетна отбрана. Отбелязвайки растящото японско военно самочувствие, някои анализатори не изключват дори възможността Токио скоро да се присъедини към клуба на ядрените държави, още повече че отдавна разполага с цялата необходима за целта технология. Липсва му само подводен флот, годен да носи ядрено оръжие.

Факт е, че в сегашния кабинет на японския премиер Коизуми няма нито един министър, който да е “прокитайски настроен”, независимо от голямото значение, което имат икономическите отношения между Япония и Китай. Самият Коизуми наскоро бе удостоен от американския президент Буш с честта да бъде приет в неговата “светая светих” – ранчото Крауфорд. Както е известно, той изпрати японски военни части в Ирак и лично изрази одобрението си от преизбирането на Буш. Според известния американски експерт по азиатските проблеми Чалмърс Джонсън, почти всички членове на сегашното японско правителство са откровено протайвански и антикитайски настроени.

Това бе ситуацията, в която Китай прие през март тази година новия закон против отделянето на Тайван – един не съвсем обмислен и адекватен отговор на ескалацията на дребните провокации от страна на Токио, тихомълком подкрепяни и от Вашингтон. Така обаче, Пекин на практика влезе в американския капан, като от една страна постави в неудобно положение Германия и Франция, настояващи за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай, а от друга допълнително поляризира отношенията си (както и тези на Южна Кория) с Япония. Което безспорно е много сериозен удар по усилията на тези страни да укрепят регионалното търговско и икономическо сътрудничествио.

Корея – другата мишена

Междувременно, налице са и други провокации, включително прословутият японски учебник, в който на практика се оневиняват военните престъпления, извършени от императорската армия в Китай и Корея по време на Втората световна война и преди това. Показателно е, че учебникът бе издаден тъкмо в годината, посветена на японско-корейското приятелство.

Като капак на всичко, японският посланик в Сеул Такано Тошиуки обяви, че страната му ще продължи да отстоява суверенитета си над спорниия архипелаг Такешима (претенции към който има и Южна Корея), възпламенявайки тлеещите антияпонски настроения сред корейците.

Що се отнася да Вашингтон, американците продължават да играят твърде рискована игра, както спрямо Южна, така и по отношение на Северна Корея. Известно е, че целият регион, от Корея до Тайван, е част от източноазиатския стратегически комплекс, в който напоследък се забелязват крайно обезспокоителни тендендции, чието задълбочаване би се отразило много зле на световните икономически и финансови процеси. В отговор на очертаващият се американо-японски съюз срещу Китай по въпроса за Тайван, Пекин се опитва да укрепи позициите си в двете корейски държави, включително използвайки влиянието си в Северна Корея (т.е. на “тайванската карта” в далекоизточната геополитическа игра, китайците успешно противопоставят “корейската). Както е известно, Китай контролира почти цялата търговия на Северна Корея. Наскоро авторитетният “Файненшъл таймс” отбеляза, че Пекин “се опасява от една обединена Корея, приятелски настроена към САЩ” и поради това се стреми към съхраняването на статуквото на Корейския полуостров, като за целта дори е на път да се откаже от посредническата си роля в преговорите за спиране на севернокорейската ядрена програма. Този нов подход на Китай силно се различава от онзи, възприет непосредствено след 11 септември 2001, когато китайците бяха склонни да помогнат за по-бързото решаване на корейския въпрос.

По време на посещението си в Източна Азия, Кондолиза Райс даде да се разбере, че Южна Корея вече не е първостепенен приоритет за САЩ и демонстративно отказа да коментира корейско-японския спор за островите Докдо, което бе възприето в Сеул като обида. Вопросът съвсем не е маловажен за Корея. В края на март корейският президент Ро предупреди съотечествениците си да се готвят за “дипломатическа война” с Япония за суверенитета над островите, обвинявайки Токио, че не желае да се поучи от историческите си грешки по отношение на Корея. В тази връзка той рязко разкритикува японския премиер Коизуми за нееднократните му посещение на военното гробише Ясукуни, където са погребани редица висши японски военни, обявени за военнопрестъпници (включително печално известният в Корея генерал Тоджо).

В декларацията си корейският президент Ро посочи, че “дипломатическата война, пред която сме изправени, може да доведе до съкращаване на корейско-японския търговски обмен в редица сектори, както и до икономически трудности”. Повечето американски борсови агенти реагираха моментално на думите му, припомняйки как преди няколко месеца Корейската централна банка внезапно обяви, че възнамерява да прехвърли валутните си резерви от долари в евро и само ден по-късно се отметна от думите си.

Преди трагичните събития от 11 септември администрацията на президента Буш и стратезите на Пентагона разглеждаха възхода на Китай, както и корейският въпрос, като най-големата потенциална заплаха за интересите на САЩ. Обявената след атаката война срещу международния тероризъм и последвалите интервенции в Афганистан и Ирак изместиха фокуса на американските стратегически приоритети към Близкия и Средния изток. Поне доскоро бе така. Напоследък обаче, САЩ успешно използват своята добре позната политика на “моркова и тоягата” по отношение на Япония за да разпалят отново тлеещите под пепелта през последните петдесет години стари вражди. В Пекин разбира се помнят, че по време на войната японците причиниха смъртта на 23 милиона китайци.

Според известния американски специалист по Япония Чалмърс Джонсън, един от лидерите на управляващата в Япония Либерално-демократична партия Шинзо Абе най-вероятно ще наследи до края на годината сегашния премиер Коизуми. Абе, който е внук на бивш министър-председател, е известен като яростен привърженик на тезата, че Северна Корея представлява изключителна опасност за Япония. Цялата му политическа кариера е изпъстрена с антикорейски изяви. Редица членове на кабинета на Коизуми, включително шефът на Агенцията по отбраната Йошинори Оно, пък са твърди привърженици на милитаризацията на Япония. Впрочем, да не забравяме, че една от причините САЩ да подкрепят японските претенции за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН е тъкмо фактът, че страната промени своята “пацифистка” конституция и прие японски военни части да бъдат изпращани в чужбина. Разбира се, всичко това се отчита в Китай и Южна Корея.

Показателно е, че преди последните промени в японската регионална политика китайският президент Ху Цзинтао предприе редица стъпки към успокояване на отношенията с Япония като изключително важен за страната му търговски партньор. Те включваха назначаването на нов и добре настроен към Япония китайски посланик в Токио, както и демонстративно гостоприемното посрещане на японската парламентарна делегация в Китай през есента на 2004. Нещо повече, президентът Ху предлофи двете страни съвместно да разработват петролните залежи в оспорванага офшорна зона между тях. На последната среща на държавите-членки на АСЕАН обаче, Ху Цзинтао ясно посочи че посещенията на Коизуми на японското военно гробище съвсем не спомагат за подобряването на китайско-японските отношения. На свой ред, Коизуми (който, между другото, е много опитен политик) моментално го контрира, отбелязвайки че е крайно време Китай да престане да зависи от японската икономическа помощ. Скандалът бе задълбочен от китайския премиер Ван, който в речта си на срещата на АСЕАН, посочи, че въпросната икономическа помощ е просто нищожна компенсация за огромните вреди нанесени на китайската икономика от японската армия през войната.

Междувременно, след като през май миналата година Чен Сюбян бе преизбран (макар и доста трудно) за президент на Тайван, той побърза да назначи за посланик в Токио Ко Сикай, който от 33 години живее в японската столица и се смята за близък до местния политически елит. С това бе направена поредната стъпка към изграждането на стратегически съюз между Япония и Тайван, което допълнително вбеси Пекин. Все пак, нека не забравяме, че тайванския парламент отхвърли през август 2004 предложението на президента Чен за обявяване на независимост (като заедно с това пропадна и подкрепяната от него сделка за доставка на американско въоръжение на стойност 20 млрд. долара).

Всъщност, истината е, че проблемите между Китай и Тайван спокойно биха могли да се решат по мирен път, ако в тях не се намесват външни сили. Както посочва Чалмърс Джонсън, Тайван е инвестирал над 150 млрд. долара в китайската икономика и именно по време на първия мандат на президента Чен страната отвори Тайванския пролив за транспорта и търговията с Китай. От друга страна, Китай очевидно не е в състояние да се конфронтира военно нито с Япония, още по-малко пък със САЩ и във Вашингтон са съвсем наясно с това. В своята Бяла книга за отбраната, публикувана през декември миналата година, Пекин подчертава, че “докато тайванските власти приемат принципа за един Китай и не поощряват сепаратистките претенции за “независим Тайван”, преговорите между двете страни могат да стартират буквалво във всеки момент, така че официално да се сложи край на враждата и напрежението между тях…”.

Междувременно, през 2004 ЕС измести Япония и САЩ като най-голям търговски партньор на Китай, което бе и една от причините Брюксел да премахне ограниченията за продажба на оръжие за Пекин. Тази тенденция, разкрива съвсем реалната перспектива за формиране на “евразийски съюз”, балансиращ мощта на американската суперсила. През миналата година китайският търговски оборот с ЕС достигна 177 млрд. долара, докато този със САЩ е 170 млрд., а с Япония – 168 млрд. долара.

В дългосрочен план, Япония е изправена пред сериозен демографски срив. Според бившия шеф на китайския отдел на Световната банка С.Дж.Бурки, към 2025 Китай вероятно ще се превърне в най-голямата световна икономика. В същото време Япония се подготвя за драматичен икономически спад, включително и поради значителното намаляване на населението и след 2010 (т.е. след пет години). Всъщност, още през 2004 мъжете в Япония са намалели, макар и с малко. Бирки посочва, че през същия период Китай ще стабилизира населението си около 1,4 млрд. души., при това с добър баланс между мъже и жени, както и между хора в работоспособна възраст и тези над 65 години. Освен това, в сравнение с Япония и САЩ, Китай няма кой знае какви дългове (външният му дълг е малък и се покрива от положителния външнотърговски баланс).

На този фон не е трудно да открием истинската причина за промяната на американската геополитика в Източна Азия и, в частност, спрямо Китай. Китайската “енергийна дипломация” с Индия, Русия, Бразилия, Венецуела и Канада, както и другите стратегически стъпки на Пекин, насочени към гарантиране икономическата сигурност на страната след иракската война, не могат да не тревожат Вашингтон. Засега (както вече отбелязах по-горе) американският отговор следва класическата схема на силовия баланс, като Япония се противопоставя на Китай и Корея, използвайки традиционните страхове на Токио от превръщането на Пекин в икономическа и политическа суперсила. Всъщност, рискът за Япония действително не е малък. През последното десетилетие (и, особено, през последните 5-6 години) японската индустрия направи мащабни инвестиции в китайската индустрия. Между 2001 и 2004 японският износ за Китай нарастна със 70%. В същото време обач,е китайската зависимост от Япония намалява.През 90-те години на миналия век Япония бе най-големия търговски партньор на Китай. През 2004 обаче, тя бе изместена от ЕС, следван от САЩ и едва след тях – от Япония. Освен това през последните години търговията и инвестициите на страните от АСЕАН се преориентираха от САЩ към Китай. Рискът от подобно развитие за Съединените щати и сегашната републиканска администрация (в която неоконсерваторите и т.нар. “ястреби” доминират тотално – както в Държавния департамент, така и извън него – ще припомня само, че Джон Болтън стана посланик в ООН, а Пол Уолфовиц оглави Световната банка) също не е никак малък. Болтън, който преди отговаряше именно за Азия и Северна Корея в Държавния департамент, е откровено протайвански настроен, да не говорим, че в миналото беше платен консултант на правителството в Тайпе. И трудно може да се очаква, че сега ще се придържа към обективна и неутрална позиция по тези проблеми в ООН.

Китай обаче притежава едно важно оръжие, което едва ли ще се поколебае да използва, ако американският и японският натиск продължат (както може да се очаква). Китайската банка държи около 610 млрд. долара от американския държавен дълг. Наистина, Япония държи повече (840 млрд.), но китайският дял има стратегическо значение. Днес, когато доларът зависи от мощните чуждестранни инвестиционни потоци (благодарение на които все още не е рухнал), евентуално китайско решение за отказ (дори и временен) от доларовите плащания би се отразило крайно негативно върху американската (и не само) икономика. Още повече, че Япония вече не е в състояние да предприеме отново мерките, които предотвратиха драстичния спад в курса на долара през март 2004. От друга страна, заявлението на южнокорейското правителство, че страната може да трансформира валутните си резерви от долари в евро (макар и опровергано почти веднага) показва, че Пекин и Сеул могат действително да предприемат подобни драстични мерки, в отговор на растящия американско-японски натиск срещу тях.

В този смисъл, от особено значение е и фактът, че обемът на търговията между Китай и Япония вече е започнал да спада. От няколко последователни месеца положителният баланс на Токио в търговията с Пекин намалява., а както е известно към Китай е ориентиран 1/3 от целия японски износ. Предвид факта, че икономическият ръст на Япония не изглежда никак стабилен, страховете, че националната икономика отново е застрашена от рецесия, прогресивно растат.

Засега напрежението между основните геополитически играчи в Източна Азия все още не е довело до необратими промени в отношенията помежду им. Въпреки това, опасенията, че това може да се случи се засилват и то не само на регионално ниво. Просто защото ескалацията на напрежението може да има опустошителни последици за световната икономика и дори за мира на планетата.

* Авторът е известен американски геополитически анализатор, който през последните години живее и работи в Германия. Последната му книга е “Англо-американската петролна политика и новият световен ред”

{rt}

Учебникарската конвенция свързва географското положение на България с данни за величината и промените на нейната територия, с фактография за границите и, и…със задължителното заключение, че географското положение на страната е извънредно благоприятно. Всъщност, доколко това наистина е така?

Българските земи са обект на сложни кръстосани влияния и етнокултурни напластявания, както в миналото, така и днес. Те са своеобразна геополитическа лаборатория.

Разположено в Европа, но в непосредствена близост до Изтока, българското пространство се характеризира с голяма природна и цивилизационна пъстрота. Няма да анализираме тук границите му и техните промени, нито отношенията с други държави и етноси, които са резултат от известни исторически събития.

При оценката на географското положение не е трудно да се изпадне в детерминизъм, по-конкретно в надценяване на “своето” място, което като че ли застава в центъра на вселената. И в това има логика. От друга страна, Балканите за мнозина са символ на предопределеност и ирационалност. Този имидж пасва на Великите сили, които почти винаги са се ръководели от собствените си интереси, удобства и иконографски представи за региона, твърде малко отговарящи на местните реалности и въжделенията на населяващите ги народи. Сегашната геополитическа ситуация в света за съжаление потвърждава тенденцията глобалната икономика да отразява иконографския багаж и манталитет на политическите елити и медийните среди в няколко водещи държави. Отново са забравени историческият опит, представите и аспирациите на малките народи.

Неблагоприятно обстоятелство е междинното положение на България “в сандвич” между основните регионални геополитически “играчи” – Турция, Гърция, Сърбия и Румъния. Тъй като българското национално пространство е в центъра на полуострова, геополитическите им амбиции са били насочени първо към България. Всъщност, това е била една от обединяващите ги цели. Геополитическият натиск върху България продължава и в наши дни, улеснен от тежката икономическа, социална и морална криза в посткомунистическия период, от дълбоката политическа разделеност на българското общество.

От VІ до ХІІІ век българските земи са важен елемент от пространствената връзка между Европа и Изтока, през тях минава и едно от разклоненията на Копринения път, използван за пренасяне на ценни стоки, от търговци, бежанци, нашественици, от номадски племена и групи, дипломати, духовници и т.н. Въздействието на този поток от хора, материални и духовни ценности и влияния върху българския етнос е както положително, така и деструктивно, а най-често са налице едновременно и двете влияния. При всички случаи обаче, е налице обогатяване с исторически опит, стопански и социокултурни модели.

Упадъкът на Византия - едновременно неприятел и религиозно-културен патрон, модел за държавност на балканските славяни и, най-вече, османската инвазия, прекъсват трансмисионната функция на българските земи за повече от 5 столетия.

След Освобождението през 1878, българската интелигенция и политическия елит, в оценките си на националното пространство на новата държава, като че ли се връщат в Средновековието, когато страната е била непосредствен съсед и враг, но и ученик и партньор, на най-развитата ранно-средновековна империя Византия. Тази ретроспективна глорификация на географското положение на България, не отговаря на нейната изгубена централност с упадъка на Византия и последвалата маргинализация на Източното Средиземноморие, не отчита периферността и спрямо главните световни социално-икономически и военно-политически полюси в края на ХІХ и началото на ХХ век. Освен това Балканите, както и цялото Средиземноморие, постепенно губят значението си на мост между Европа и Ориента след арабските и турски завоевания и особено в резултат на Великите географски открития и пренасянето на центъра на световната търговия в Северния Атлантик.

Това надценяване на собственото национално пространство е нещо познато за всички народи и особено за балканските, при които в националната памет е дълбоко закодирано убеждението в особената значимост, дори изключителност, на страната и народа, смесено с гордост от историческото величие (уви, в повечето случаи, отминало). Изолацията на Балканите от модерното развитие пречи да се преодолее.

Измамната перцепция на миналото, която се проектира и върху настоящето. Това личи добре от разпространената у нас иконографска представа за изключителна географска значимост на страната, за ключово място в световните процеси. Това надценяване, което в явен или неявен вид, се чувства и днес, обикновено се обосновава със следните аргументи:

България е разположена на най-прекия сухопътен комуникационен сноп между Европа и Близкия изток, пресичащ се тук с магистрали, свързващи Източна Европа със Средиземноморието;

Страната е в съседство с Проливите, с Източното Средиземноморие и има излаз на Черно море;

България, заедно с Гърция, е преден пост на християнството в Европа на границата на ислямския свят и, конкретно, на Турция – някогашна империя и настояща регионална сила. За много българи това води до съмнителното очакване, че Европа и Русия няма да ни изоставят при една конфронтация;

Сама по себе си, страната представлява голям интерес с природните си богатства, индустрия, земеделие, трудови ресурси и интелектуален потенциал.

За да се разбере природата на тези отчасти верни, отчасти надценени, предпоставки, трябва да се имат предвид перипетиите на историческата съдба на балканските народи, доскорошната им изолираност, деформираната им ментална карта на света и световните събития, както и ред други източници на геополитически максимализъм.

Реалистичната геополитическа оценка на географското ни положение би трябвало да отчита следното:

Балканският полуостров е достъпен отвън, но е доста труден за проникване и обвързване отвътре. Това се дължи на сложната му топография и на етно-конфесионални и политически бариери. Тук смесването и сливането на различни етноси не е така характерно като в Америка например, много по-типично е съжителството на различни цивилизационни общности в сложна географска мозайка. Характерно е също, че в удобен за себе си момент подобна общност нарушава съжителството и прави опит да асимилира друга, което е в основата на междуетническите конфликти, създали лоша слава на полуострова.

В исторически план, винаги когато географското положение на българското национално пространство е пораждало някакво предимство, то е бивало блокирано отвън – чрез нашествия от север на авари, хуни, маджари, руси, печенези, кумани, татари, или от юг – от враждебна Византия и, преди всичко, от Османската империя, ликвидирала българската държавност, заключила и замразила развитието на нашето общество, както и на другите балкански народи за дълги пет века. Българското пространство си остава уязвимо и днес и тук не става дума само за зависимостта на морските ни комуникации от режима на Проливите, контролирани от Турция. Събитията около Югославия, сагата с втория мост на Дунав го потвърждават, а също и зависимостта на сухопътните и речните ни връзки с Европа от страни, “затапващи” пространството ни откъм запад и север.

Представата за страната като важно кръстовище е основен елемент в националната иконография. Но фактът, че земите ни са преходни не означава автоматично, че имат кръстопътно значение във физически и културологичен смисъл. България наистина е на Потенциално важен кръстопът но през последните шест столетия той рядко е бил ефективно реализиран като такъв. В края на краищата, през кръстопътя някой трябва да минава, а от ХІV век насам българските земи са слабо развита периферия, далеч от основните комуникационни структури на света.

Известно нарастване на локалната значимост на българските земи започва отново да се чувства благодарение на руските и австро-унгарски геополитически стремежи на Балканите през ХVІІ-ХІХ век, когато настъпва упадък на Турция и в създадения вакуум се надигат аспирациите на балканските народи за независимост, користно използвани от големите геополитически актьори на епохата. След Втората световна война геополитическата значимост на България отново запада, тъй като тя е превърната във фронтова държава на Варшавския пакт с второстепенния югоизточен фланг на НАТО.

Част от долното течение на Дунав е северна фасада на България. Нашето Подунавие би могло да играе ролята на звено от връзката между Западна и Централна Европа и Балканите. Но днес значението му е чисто регионално. Освен това, да не забравяме, че Румъния и Сърбия могат да контролират чрез шлюзите на Железни врата речния трафик между Среден и Долен Дунав. По време на югоембаргото (1992-95) корабоплаването бе силно затруднено, а след бомбардировките на НАТО (1999) и напълно прекъснато.

Географското положение на София в центъра на полуострова и на магистралите от Европа до Турция и Близкия изток е сред сериозните предимства на България в глобалните комуникации. Което обаче бе успешно парирано от враждебните режими в кралска и Титова Югославия, като се стигна дотам, че почти готовата от половин век жп линия София-Скопие още не е пусната в експлоатация. Междувременно Югославия и Гърция създадоха алтернативни магистрали по Морава и Вардар, които в значителна степен маргинализираха ролята на София и България като цяло.

Страната ни не можа да валоризира географското си положение, понеже комуникационните и мрежи са стари и нискокачествени. Комунистическият режим не създаде удобни пътища и транспортни терминали. София например, в сравнение с други европейски столици, има малко и неудобно летище. Малко и с малък капацитет са граничните пунктове, а връзката им с националната транспортна мрежа е посредством нискокачествени пътища. Използвайки израза на Мишел Фуше, днешна България получи в наследство граници-фронтове, а не зони на активни връки – прозорци към света.

Територията на България няма качествата на геостратегически ключ, каквито са Гибралтар, Проливите, Кипър или дори Сърбия, спрямо важни стратегически интереси, комуникации, потоци на ценни суровини и т.н. Хинтерландът на българските пристанища не е съпоставим с потенциала на Солун, Риека и дори Констанца. Макар че при въздушните комуникации, при военните и хуманитарни операции по въздуха нараства ролята на достъпа до националните въздушни коридори и на съвременните летища. Тук България има добър потенциал, лошото е, че летищата и наземните съоръжения са технологично изостанали, дори в сравнетие със съседните държави.

Косовската криза показа възможностите на България като логистичен тил на НАТО и международните акции за разрешаване на регионални конфликти. Българската позиция по време на кризата донесе известни дивиденти, но след отстраняването на режима на Милошевич нещата като че ли се връщат по старите им места.

Промените след 1989 създадоха нова обстановка и Исторически шанс за преосмисляне и реализация предимствата на географското положение на България. Този процес обаче не се вписва в евклидовото пространство. Досегашният преход от тоталитарен към либерален модел на развитие даде странен резултат. Образно казано, движейки се на Запад, страната ни като че ли се оказва “на Изток” в икономически и социокултурен план. Днес, след края на блоковото разделение в Европа, се предоставя уникална възможност за позитивна промяна. Важна предпоставка за това е способността за реалистично преосмисляне на геополитическото положение на българското национално пространство. То обаче, предполага корекция на националните иконографски представи, колкото и трудно да е това.

* Професор по география в Софийския университет “Св.Климент Охридски” и Университета на Лодз, Полша, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Бившият съветник на президенка Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика, независимо от това, който точно обитава в момента Белия дом – републиканец или демократ. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, препоръчвани от неговия “учител”: теорията за баланса на силите (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, той и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на нейните гранични региони. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя: завоюването на Евразия.

Бжежински е роден във Вършава през 1928, в семейството на полски дипломат, като на десетгодишна възраст се преселва в Канада, където е изпратен баща му. Завършва университета Макджил в Монреал и получава докторска степен в Харвард през 1953. Малко по-късно става американски гражданин и сключва брак с дъщерявата на бившия президент на Чехословакия Едуард Бенеш.

Между 1966 и 1968 Бжежински е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, където разработва прословутата си стратегия за “мирната конвергенция” по отношение на Съветския съюз, в рамките на студената война. През 1966 именно той убуждава президента Джонсън да промени стратегическите си приоритети, поставяйки “разведряването” пред обединението на Германия.

По време на президентската кампания от 1968, Бжежински ръководи работната група по външната политика на демократичния кандидат Хюбърт Хъмфри, който обаче губи от републиканеца Ричард Никсън.

Раждането на Трилатералната комисия

В началото на 70-те години Бжежински лансира принципно новата идея за появата на световната сцена на нови актьори в лицето на обединена Европа и Япония, чиято икономика демонстрира бърз ръст след края на Втората световна война. В една статия, публикувана във “Foreigh Affairs” през 1970, той излага собствената си визия за този “нов световен ред” така: “Необходим ни е нов и по-смел подход – създаването на общност на развитите държави, която да може ефективно да обсъжда най-сериозните проблеми пред човечеството. Освен САЩ и Западна Европа, в него трябва да бъде включена и Япония... Един съвет с участието на техни представители, се редовни срещи между правителствените им ръководители, както и между по-второстепенните участници би бил добро начало”. Същата година Бжежински подробно формулира предложението си в книгата Between Two Ages (1), където заявява, че епохата на силовия баланс отстъпва мястото си на епохата на световния политически ред, опиращ се на тристранните икономически връзки между Япония, (Западна) Европа и САЩ. Според него, техническата революция и трансформацията на тежката промишленост, измествана от електрониката, неминуемо ще доведе до разрушаване на политическите системи и смяна на управляващите елити. Въодушевен от концепцията на Бжежински, Дейвид Рокфелер, го варбува за създаването на т.нар. Трилатерална (тристранна) комисия, назначавайки го за неин директор. Тази общност, официално създадена през 1973, обединява видни личности, свързани с международната търговия, банковата система, представители на правителствата и големите медии от Северна Америка, Европа и Япония.

По време на първата петролна криза, избухнала през същата година, основна грижа на тези кръгове, управляващи световните финанси, е освобождаването им от отговорността за огромния дъл на развиващите се страни, чрез укрепване ролята на Международния валутен фонд (МВФ). За САЩ, които са деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам, целта е да съхранят позициите си на двата противоположни края на Евразийския континент, където влиянието им след Втората световна война е особено силно, за да запазят и разширят своята доминация. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика, а в очите на американската крайна десница – на човек, силно повлиян от марксизма. За да се реализират целите на Трилатералната комисия обаче, е необходимо един от членовете и да стане президент на САЩ.

Картър и двойната игра

От създаването на Трилатералната комисия, фермерът Джими Картър е сред приближените на тандема Рокфелер-Бжежински. Инициативата му да открие търговско представителство на щата Джорджия в Брюксел и Токио, го прави според тях идеалното въплъщение на основополагащата концепция на комисията (2). За лансиране и налагане кандидатурата на Картър от Демократичната партия на президентските избори през 1976, Рокфелер използва огромните си връзки и влияние на Уолстрийт, а Бжежински – престижа си на университетски преподавател. Разбира се, след избирането на Картър, Збигнев Бжежински получава ключовият пост на президентски съветник по националната сигурност (3).

Веднага след влизането си в Белия дом новият президент обявява за свой приоритет съкращаването на ядрения военен потенциал на двата противостоящи си блока (ръководени от САЩ и СССР). Кризата, свързана със съветските ракети СС-20, насочени към Европа, заставя обаче Картър да реагира с разгръщането на американските ракети “Пършинг” и така усилията му (искрени, или не) рухват, като двата блока продължават да се гледат с растяща подозрителност. Истината е, че по онова време Москва действително има основание да подозира противника си, че води двойна игра: военното поражение във Виетнам, кара американците да действат предпазливо във военен и стратегически план, докато Бжежински усилено разработва план за вкарването на руснаците в продължителен конфликт по периферията на собствената им сфера на влияние. Дестабилизацията на комунистическия режим в Афганистан и въоръжаването на първите антикомунистически опълчения на местните ислямисти през 1979 е една от причината (както разчита и самият Бжежински) за навлизането на съветската армия в страната. В тази операция, съветникът на Картър се опира на влиятелните служби на пакистанското разузнаване ISI. Чак през 1998, в интервю а френското списание “Нувел Обсерватьор” Бжежински признава, че въоръжаването на антируските отряди на Бин Ладен е предшествало съветската интервенция и е целяло да провокира тъкмо тази реакция на Москва. Ето част от въпросното интервю:

Бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс твърди в мемуарите си, че американските специални служби са започнащи да помагат на афганистанските муджехидини шест месеца преди съветското нахлуване.

- По онова време, Вие бяхте съветник на президента Картър, което означава, че се изиграли ключова роля в тази операция. Така ли е?

- Да. Според официалната историческа версия, подкрепата на ЦРУ за моджехидините започва през 1980, т.е. след нахлуването на съветската армия в Афганистан на 24.12.1979. Истината, която до днес се пазеше в тайна, е друга: всъщност президентът Картър подписа първата директива за оказване на тайна подкрепа за противниците на просъветския режим в Кабулл още на 3 юли 1979. В същия ден аз изпратих докладна записка до президента, в която му обясних, че според мен подобна помощ би могла да доведе до съветска военна намеса... Но ние не сме карали руснаците да се намесват, ние просто съзнателно увеличихме шансовете те да го направят.

- Когато Москва се опита да оправдае интервеницята си с необходимостта да се предотврати тайната американска намеса в Афганистан, никой не им повярва. Сега се оказва, че това е било истина. Вие самият, за нищо ли не съжалявате днес?

- За какво да съжалявам? Осъществяването на тази тайно операция беше великолепна идея. Целта и беше руснаците да бъдат примамени в афганистанския капан, а вие ме питате, дали съжалявам. В деня, когато съветските войски официално пресякоха границата, написах на президента Картър следната бележка: "Сега имаме отличната възможност да осигурим на Съветите техен, собствен Виетнам”.

- Сигурно не съжалявате, че така сте помогнал за възхода на ислямския фундаментализъм, както и, че сте снабдявали с оръжие и сте подготвяли бъдещите терористи?

- Кое е по-важно от историческа гледна точка? Талибаните, или падането на съветската империя? Няколко смахнати ислямисти, или освобождението на Централна Европа и края на студената война?"(4).

Споменавайки за "появята на няколко смахнати ислямисти", Бжежински обаче очевидно недооценява мощта на Ал Кайда, повтаряйки един мит на американските неоконсерватори, оправдаващ кръстоносния им поход срещу Москва. Разбира се, днес членът на американския Съвет по международните отношения (Council on Foreigh Rerlations) със сигурност би се въздържал от подобни категорични твърдения.

Мълчаливият съюз с Китай и безусловната подкрепа за иранския шах

Ако Никсън и Кисинджър не се колебаят да използват страха на Москва от стратегическото обкръжаване на Съветската империя, стартирайки процеса на нормализация на отношенията между Вашингтон и Пекин, част от хората около Картър не одобряват този подход, който обаче самият Бжежински твърдо възнамерява да продължи.Влизайки в Белия дом, Картър заявява, че предпочита диалога със СССР и, че ще държи на разстояние китайците. Неговият държавен секретар Сайрън Ванс обаче, скоро се сблъсква с антируската мания на Бжежински, така че по време на целия си мандат президентът е принуден да изглажда противоречията в собствената си администрация. С ролята на посредник между двата полюса се нагърбва Ричард Холбрук, бъдещият представител на САЩ в ООН (по времето на Клинтън) и съветник по външната политика на кандидата на демократите на последната президентска кампания (2004) Джон Кери, заедно със сина на самия Бжежински Марк. Според Сайръс Ванс и останалите привърженици на диалога с Москва, като например ветерана Аверил Хариман, логиката на тристранното обкръжаване би довела в най-добрия случай до недоразумения в отношенията с Москва, ако не и до война. Затова те подкрепят диалога по въпросите за разоръжаването и сътрудничеството с руснаците, стпемейки се да пресекат конфликтите в Третия свят.

Въпреки това, нормализацията на отношенията с Китай продължава и Бжежински дори разработва програма за съвместно стратегическо сътрудничество, поддържайки добри лични отношения с Дън Сяо-пин, благодарение на което и днес продължава да се ползва с добри позиции в Пекин.

Същото недоверие на Бжежински спрямо Москва, можем да открием и в позицията му по отношение на Иран, който по времето на шах Мохамад Пахлави се смята за бастион срещу съветското влияние в Близкия изток. Бжежински уверява шаха, че има пълната му подкрепа при това в момент, когато част от администрацията на Картър (включително държавният секретар Ванс) иска владетелят да се оттегли, и дори настоява за американска военна намеса за оставането му на власт. Конкретните действия на Вашингтон обаче, все пак се определят от Държавния департамент и, въпреки преговорите с генералите, които свалят шаха, да наложат един умерен режим, последвалото възстание довежда на власт аятолах Хомейни (1979).

Междувременно, Бжежински участва заедно с Картър в преговорите в Кемп Дейвид през 1977, изигравайки немалка роля за подписването на мирния договор между Израел и Егихеп, макар че не участва активно в обсъжданията, за разлика от въпросите, касаещи СССР.

Възраждането на руската заплаха и американската доминация

През 1989 Бжежински напуска Колумбийския университет, където предодава от 1960, за да се посвети на разработването на план за независимост на Украйна, с което стартират и усилията му да не допусне възраждането на Русия като супер-държава.

Напротив, той се обявава за интеграцията на Москва в западната система и налагането на "геополитически плурализъм" в пространството на рухналия Съветски съюз. В същото време Бжежински разработва и т.нар. "План за Европа", предвиждащ разширяването на НАТО на Изток и присъединяването на балтийските държави към пакта. Усилията му се оправдават напълно, когато няколко години по-късно (през 2002), трите екс-съветски републики действително биват интегрирани в НАТО.

През 90-те години на миналия век, той е специален пратеник на американския президент за осъществяването на най-големия петролно-инфраструктурен проект в света - петролопровода Баку-Джейхан (5). Проектът е великолепна практическа реализация на собствените му стремежи да попречи на Москва "отново да стъпи на крака". Едновременно с това, от 1999 насам Бжежински ръководи "Американския комитет за мир в Чечения", който всъщност е поделение на Фондация "Freedom House". Според него, така той помага за мирните преговори между руското правителство и чеченските сепаратисти. Истината обаче е, че за подобни "демократични цели" се крие оказването на тайна подкрепа за кавказките сепаратисти и ислямисти и поддържането на поредната "периферна война", чиято цел (също както някога в Афганистан) е отслабването на Русия и изместването и от контрола върху ресурсите на Каспийския регион.

Реализацията на прословутата геополитическа доктрина на Бжежински, според която "Държавата, доминираща в Евразия, ще контролира двата най-развитие и икономически продуктивни региони на света", е свързана с разширяването на НАТО на изток, за което администрацията на Клинтън работеше особено усърдно (наследилият го Буш просто пожъна резултатите от тази работа). Впрочем, според Бжежински, европейците също са заинтересувани от успеха на подобна стратегия. В обширен анализ, публикуван през 2000 в "National Interest", той посочва, че "Европейският регион, който е разположен на западната граница на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е подложен на много по-силен риск от страна на нарастващия глобален хаос, отколкото далеч по единната политически и несравнимо по-мощна във военно отношение Америка. Като рискът за европейците ще нарастне допълнително, ако въшната политика на Москва се определя от шовинистичния руски империализъм" (6). Всичко това сочи, че разполагането на частите на НАТО покрай руските граници действително следва да се тълкува като превантивна мярка. И ако Москва реагира, като приеме съответните отбранителни мерки, според Бжежински, това би означавало, че тя наистина иска да възстанови империята си и отново да стане тоталитарна държава.

Работейки едновременно като консултант на Бритиш Петролеум-Амоко (BP-Amoco) и Freedom House, в края на 90-те Бжежински отговаря в Азербайджан за подобряване имиджа на президента (и бивш комунистически водач) Гейдар Алиев. За целта, той не се колебае да определи стариа диктатор за "добро момче" в интервюто си, дадено за "New York Times" (7). Оправдавайки американо-британската подкрепа за диктатурата на Алиев (чието място, след смъртта му бе заето от неговия син), Бжежински обикновено лансира аргумента, че след 70 години комунистическо управление, не би могло да се очаква, че Азербайджан и останалите постсъветски републики ще станат демократични толкова бързо. Независимо от факта, че през последните години репресиите на режима в Баку нарастваха пропорционално на спадащите надежди за размера на каспийските ресурси, Азербайджан успешно премина от категорията на "несвободните" страни в тази на "частично свободните", според класификацията на "Freedom House" (8).

Като доказателство за това, през 1999 любимата ученичка на Бжежински и тогавашен държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт, лично кани покойния Гайдар Алиев на юбилейните чествания на НАТО. По същото време и със същата цел (улесняване проникването на НАТО и гарантиране на американските енергийни интереси в региона) Грузия, Азербайджан и Украйна провеждат съвмесни военни учения в рамките на програмата на пакта "Партньорство за мир" (9).

По инициатива на "Американския комитет за мир в Чечения", чиито ръководител е Бжежински, през 2002 в Лихтенщайн се провежда среща на основните лидери на чеченската съпротива. Срещата става два месеца след преговорите между покойние чеченски "премиер" Масхадов и "кавказкия терорист №1" Шамил Басаев, по време на които двамата се споразумяват за съвместно командване на "военните сили на Чеченската република Ичкерия". Участниците в срещата декларират, че Чечения не може да остане в състава на Руската Федерация, че републиката се нуждае от по-голяма автономия, както и, че се необходими нови преговори с Масхадов. Остава неясно, дали терористичната акция в Беслан, последвала през септември 2004, отговорността за която бе поета от Басаев, е била част от процеса за извоюване на независимост за Чечения, или (което е по-вероятно) от процеса за дестабилизация на Русия (10). Тъй като основната последица от тази акция беше ръста на напрежението между Северна Осетия и съседната и Ингушетия (т.е. още по-голямата "балканизация" на региона), тук възникват редица, съвсем основателни, въпроси.

Днес Збигнев Бжежински активно си сътрудничи с Центъра за стратегически международни изследвания (CSIS), оставайки си обаче основния идеолог на външнополитическата програма на опозиционната американска Демократическа партия, доказателство за което, впрочем, са демонстрираните в президентската кампания през есента на миналата 2004 от кандидатите на демократите Джон Кери и Джон Едуардс твърди антируски позиции. Следвайки съветите на Марк Бжежински, Кери и Едуардс решиха да превърнат в свой първостепенен приоритет ядреното разоръжаване на Русия, при това в момент, когато руснаците възстановиха равнището на петролното си производство до онова, отпреди рухването на СССР, а огромните печалби, свързани със скока в цените на петрола позволиха на Москва да удвои бюджета си за отбрана. Тоест, идеята лансирана от двамата Бжежински за това, колко опасно е съхраняването на руския ядрен потенциал в условията на икономическа разруха на страната, днес просто не е актуална.

Напоследък на Бжежински (който вече е 77 годишен) става все по-трудно да убеждава световната общественост, че именно Русия олицетворява "абсолютното зло" и, че ако тя не бъде подчинена на Запада, отново ще се върне към тоталитаризма (11). Само че за да се случи нещо подобно, очевидно ще трябва да бъде провокирана реакцията на Москва и то по същия начин, който вече бе изпробван от самия Бжежински в Афганистан през 1979, тъй като (за разлика от САЩ) руснаците разполагат с излишък от енергоресурси за десетилетия напред. Което вероятно обяснава и очевидното разместване в понятийната система на самия Бжежински, който съвсем наскоро си позволи в пристъп на ясно осъзнато безсилие да квалифицира в "Wall Street Journal" руския президент Путин като "новия Бенито Мусолини". Личната война на известния американски геополитик продължава с пълна сила, макар и с прогресивно намаляващи шансове за макар и частичен успех.

Бележки:

[1] Between two Ages : America's Role in the Technetronic Era par Zbigniew Brzezinski, Harpers, 1971.

[2] Тристранната комисия заставя и френския президент Жискар д’Естен да назначин за министър-председател един от нейните членове – Раймон Бар, който е професор по икономика без политически опит.

[3] Бжезински включва в екипа си и Медлин К.Олбрайт (чиито баща участва в правителството на неговия тъст Едуард Бенеш), както и двамата изтъкнати теоретици на концепцията за цивилизационния сблъсък - Бърнард Луис и Семюъл Хънтингтън.

[4] Le Nouvel Observateur n° 1732, от 15-21 януари 1998, p. 76.

[5] См. 'L'Azerbaidjan, un poste colonial avancе', Arthur Lepic, Voltaire, 10 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14866.html)

[6] Цитирано в статията 'Bribing Montenegro - It didn't work', George Szamuely, antiwar, 15 июня 2000. (www.antiwar.com/szamuely/sz061500.html )

[7] 'Freedom spells B-A-K-U', Counterpunch Magazine, 1999. (www.counterpunch.org/baku.html )

[8] Виж: 'Freedom House, quand la libertе n'est qu'un slogan', Voltaire, 7 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14830.html )

[9] Статията 'U.S. and NATO goals in the Balkans', Lenora Foerstel, International Action Center, 1999. (www.iacenter.org/warcrime/lfoerstl.html)

[10] Статията 'La responsabilitе anglo-saxonne; Beslan' от Маривиля Караско и редакцията на списание Voltaire, 27 септември 2004.

[11] Статията '115 atlantistes contre la Russie', Thierry Meyssan, Voltaire, 1 октомври 2004. (www.reseauvoltaire.net/article15119.html )

{rt}