Руският президент Путин неведнъж е заявявал, че разглежда активното участие на страната си в международните и регионални интеграционни процеси като един от основните инструменти за модернизация на националната икономика. Илюстрация за което е и активизиралият се през последните две години енергиен диалог между Русия и САЩ. Всъщност, от това дали енергийната дипломация на двете страни ще успее да намери разумния баланс между различните интереси на глобално, регионално и двустранно равнище в голяма степен ще зависи стабилността и предсказуемостта на световната енергетика.

Интересите и възможностите на Америка

Сред обективните предпоставки за руско-американското сътрудничество в енергийната сфера, на първо място можем да поставим факта, че САЩ са най-големия в света потребител на енергоносители. Над една четвърт от всички енергийни разхода на планетата се падат на американската икономика, която постоянно страда от дисбаланс между вътрешното търсене и предлагането на световните енергийни пазари. От 80-те години на миналия век насам общите енергийни разходи на американските потребители постоянно нарастват и днес надминават 700 млрд. долара годишно. Като петролът и петролните продукти покриват над 40% от енергийното потребление на страната, а природният газ – 24%.

Последователният спад в обема на наличните американски петролни резерви, както и на относителния дял на добива на собствен петрол през последните години, доведе до бърз ръст на зависимостта от вноса, който вече покрива почти 60% от потребностите на САЩ. Общата стойност на внесения през 2004 петрол надхвърля една трета от общия бюджетен дефицит и 22,4% от годишния дефицит в американската външна търговия. По оценката на Съвета на икономическите консултати на президента Буш, всяко поскъпване на вносния петрол с 10 долара води автоматично до спад в ръста на БВП с 0,4-0,5%. От друга страна, фактът че САЩ са принудени да разчитат на ресурсната база на държави с нестабилни или враждебни към Америка режими, става все по-опасен за тях не само в икономически, но и във военен план.

В днешната сложна международна и вътрешна обстановка, която се задълбочава от неуспешните усилия на неоконсервативната администрация за силова стабилизация на ситуацията в Ирак, за САЩ е особено важно да спечелят колкото се може повече време. Дори при най-успешното от американска гледна точка развитие на събитията, Вашингтон може да разчита на привличането на достатъчно финансови средства и материални ресурси за реализацията на своите мащабни и капиталоемки енергийни програми, само в условията на поредна циклична стабилизация на икономическата ситуация вътре в страната, както и на цените на основните енергоносители. През целия този тежък преходен период САЩ остро се нуждаят от допълнителни, постоянни (и неконцентрирани в само един източник) външни доставки на енергоносители, което обяснява и прогресивно растящия интерес на Белия дом от преките доставки от Русия и държавите от ОНД. Въпреки това обаче, в началото на 2005 (дори отчитайки доставките на преработени нефтопродукти) Русия покрива под 3% от петролния внос на САЩ, докато Канада – 18%, Саудитска Арабия – 13,8%, а Ирак – 4%.

Според американските експерти, оценяващи наличните запаси на руския петрол на 10-12% и на природния газ – на 35% от световните, Русия би могла да покрива 15% от вноса на САЩ. Особено интересни за Вашингтон са находищата в сахалинския шелф, които са изключително удобни за покриване на търсенето в западните (тихоокеанските) щати, както и потенциалните петролни и газови ресурси на Източен Сибир и арктичния шелф на Баренцово, Печорско и Карско морета. И тъй като вносът на руски природен газ може да се осъществи само с т.нар. криогенни танкери, американците вече анализират възможностите за изграждането на допълнителна, достатъчно мощна преработваща и транспортна инфраструктура.

Все по-силните позиции на Русия

Активно използвайки огромния ресурсен, производствен и интелектуален потенциал на собствения си енергиен комплекс, Русия напоследък играе все по-сериозна и независима роля в световната енергийна политика. По редица параметри руските позиции в световната и регионална политика очевидно се усилват. Така например, нивото на енергийната сигурност в Европа (да не говорим за постсъветското пространство) зависи именно от постоянните и безпроблемни доставки на руски енергоносители.

Нареди с това обаче, растящият авторитет на Русия в международните отношения предизвиква не просто раздразнение, но и открито противодействие от страна на чест от политическия и икономически елит в редица западни държави. Показателна в това отношение беше активната информационно-пропагандна кампания, подета в навечерието на братиславската среща между руския и американския президенти през февруари тази година. Тогава определени среди се опитаха да окажат натиск върху руските позиции, използвайки в частност, заплахата от евентуално влошаване на отношенията между Москва и Вашингтон. Въпреки това, в условията на растящ енергиен дефицит и невъзможност да се контролира ръста в цените на енергоносителите, както и предвид огромните разходи за войната със опозиционните въоръжени групировки в Ирак, Буш и съветниците му предпочетоха по-разумното и прагматично решение за задълбочаване на икономическото партньорство с Русия.

Новият енергиен диалог

Установяването на действено икономическо сътрудничество между САЩ и Русия премина през два основни етапа. По време на първия (1991-2001) енергетиката въобще не се разглеждаше като ключов елемент в руско-американските търговско-икономически отношения. Да не говорим, че поради високите транспортни разходи почти не се осъществяваше пряка търговия с енергоносители (като изключим отделни неголеми доставки на руски суров петрол и мазут). През 90-те години отделни въпроси, свързани с доставките на енергоносители се разглеждаха от руско-американската комисия “Гор-Черномирдин”, в рамките на която действаше и специален комитет по енергийна политика.

Началото на втория етап, който продължава и днес, бе маркиран от руските инициативи за сериозно разширяване на износа на петрол и природен газ, целящо стабилизиране на цените на световния енергиен пазар, както и за координирано използване на наличните руски мощности за оптимално използване на вече отработеното ядрено гориво. Тези предложения бяха лансирани от президента Путин още по време на първата му среща с Буш-младши през юни 2001 в Любляна, а през следващите години енергетиката ноеизменно бе сред водещите теми по време на преговорите на най-високо ниво между Русия и САЩ.

Качествено ново равнище във взаимодействието между двете държави бе постигнато през май 2002 в рамките на “Московската декларация за новите стратегически отношения между Руската Федерация и Съединените щати”, както и в специалното “Съвместно заявление за новия руско-американски енергиен диалог”, съгласуващо интересите и приоритетите на всяка от страните. В резултат от това бе създадена постоянната Руско-американска работна експертна група, както и енергиен бизнес-форум за сътрудничество в тази сфера. Двете структури трябваше да съдействат за задълбочаването на всички аспекти на двустранното сътрудничество, в съответствие с целите и непосредствените задачи на руската и американската енергийни политики.

Желанието и на двете страни да продължат да следват този курс бе потвърдена и по време на преговорите между Путин и Буш в Санкт Петербург през юни 2003. Тогава двамата се договориха за създаването на по-благоприятен инвестиционен климат в Русия, както и за отмяната от американска страна на прословутата поправка “Джексък-Ваник” (приета още по време на студената война), пречеща за нормалното развитие на търговско-икономическите отношения и, в частност, ограничаваща възможностите за дългосрочни доставки на руско енергийно оборудване на американския пазар.

Първите реални резултати

През семптември 2003 енергийните министерства на Русия и САЩ подписаха Протокол за предотвратяването и отстраняве на последиците от разливанията на нефт. В рамките не протокола, американския опит на държавни гаранции за сигурността на енергохранилищата и тръбопроводите вече може да се ползва и от Русия, което между другото е доста актуално предвид прогресивното остаряване и износване на руската транспортна инфраструктура.

Малко преди това (през март 2003) на същото ниво бе подписан и договор за намаляване на опасността от разпространение на оръжията за масово поразяване. Той предвиждаше спиране на производството на плутоний от три руски реактора, в рамките на американо-руската “програма за ликвидиране на производството на плутоний за военни цели”. През 2004 пък започна да се изпълнява споразумението между двете правителства за връщането в Русия (за преработка и съхранение) на вече използваното горива от високообогатен уран. В резултат от него, на 17 страни бе предоставена американска финансова и техническа помощ за прехвърлянето в Русия на отработеното ядрено гориво, използвано в атомните им електроцентрали, съветско производство, както и за преминаването на последните към използване на необогатен уран, който е по-малко опасен, в случай че попадне в ръцете на терористи.

На корпоративно ниво, следва да се отбележи кредитното споразумение между Лукойл и американската Overseas Private Investment Corporation, в рамките на което частният инвестиционен фонд HBK Fund предостави на създадената специално за целта компания “РПК Висоцк – Лукойл-ІІ” кредит от 225 млн. долара за срок от 12 години, предназначен за изграждането на пристанищен терминал във Финския залив. На свой ред руският консорциум “Стройтрансгаз” подписа с американската корпорация Key Energy Services споразумение за обмен на персонал и сътрудничество при изграждането на тръбопроводи на територията на САЩ. Друг съвместен проект на същата руска фирма с Foundation Systems предвижда изграждането на газопровод от Източен Сибир за Южна Корея на стойност между 400 и 500 млн. долара.

Междувременно, през 2000 Лукойл закупи за 71 млн. долара американската компания Getty Petroleum Marketing, контролираща мрежа от 1300 бензиностанции и петролни бази в източните щати на САЩ. Разширявайки американския си бизнес, през 2004 Лукойл купи за 375 млн. долара от Conoco Phillips още близо 800 бензиностанции, намиращи се в щатите Ню Джърси и Пенсилвания. Така руският гигант вече контролира 8% от пазара на дребно на петролопродукти по източното крайбрежие на САЩ. Освен това той взе поде аренда голям морски терминал, близо до Ню Йорк, в който ще се доставят петролопродукти от Висоцк и нашето пристанище Бургас, където, както е известно, се намират основните преработващи мощности на Лукойл. На свой ред Conoco Phillips купи 7,6% от държавния пакет акции в Лукойл за 1,9 млрд. долара. Значението на тази сделка трудно може да се преоцени, защото тя дава на Лукойл необходимото му законно основание да се върне в Ирак и да стартира доставката на суров петрол от находищата, които руснаците разработваха още по времето на Саддам, за нефтопреработвателните заводи на Conoco Phillips в източната част на САЩ.

Бъдещето на руско-американското енергийно сътрудничество

В подписаното от Буш и Путин в Братислава “Съвместно руско-американско заявление за енергийното сътрудничество между двете държави” не само бяха изцяло потвърдени досегашните насоки в развитието на двустранните отношения (укрепване на енергийната сигурност, диверсификация на видовете и източниците на използваните енергоресурси, по-голяма прозрачност и формиране на подходящ инвестиционен климат, преодоляване на препятствията пред развитието на партньорските връзки в енергийната сфера и използване на екологично сигурни начини за добив на енергоресурси), но и бяха очертани пет допълнителни приоритетни зони: интензификация и задълбочаване на руско-американския енергиен диалог, разширяване на руската система от тръбопроводи за доставката на петрол и природен газ на американския пазар, ръст на американските частни инвестиции в добива на руски природен газ за САЩ, унификация на данъчните, юридически и административни правила за работа на частните фирми от енергийния сектор от двете страни и осъществяване на серия от конкретни съвместни проекти, които да стартират не по-късно от 2008.

Признавайки растящото значение на проблема за рисковете, свързани с използването на атомната енергия, Русия и САЩ създадоха допълнителна междуведомствена група по въпросите на сигурността в ядрената област. Тя се ръководи от американския министър на енергетиката Самюъл Бодмън и ръководителя на “Росатом” Александър Румянцев. Освен това, президентите Буш и Путин поеха ангажимент да съдействат за това изпълнението на така набелязаната серия от съвместни проекти в енергийната сфера и увеличаването на доставките на руски енергоносители за САЩ да стартират не по-късно от 2008.

Геополитическите последици

Оценявайки перспективите на американско-руския енергиен диалог, както и геополитическите му последици, не бива да се забравя, че и днес (както през 90-те години на миналия век) американските приоритети не целят нито стимулирането на диференцирания руски икономически ръст или пък осъществяването на някакви амбициозни и опиращи се на високите технологии съвместни енергийни проекти. Най-важното за САЩ си остава намаляване нивото на ядрените рискове и военните опасности, което се потвърждава и от структурата на американските бюджетни разходи.

На свой ред, руският енергиен комплекс се нуждае от повече средства (извън държавните дотации) както за успешното вътрешноотраслово развитие, така и за продължаване и задълбочаване на икономическите реформи в Русия, като цяло. Според водещи руски анализатори като Андрей Корнееев (ръководител на Сектора за енергийни изследвания в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките), руската енергетика се нуждае до 2020 от около 700 млрд. долара инвестиции (от които 500 млрд. – за осъществяване на самите енергийни проекти, а останалите 200 млрд. – за модернизацията на енергиййното машиностроене и обслужващите енергетиката отрасли). Поради това страната очевидно ще трябва да предриеме радикални мерки за подобряване и стабилизиране на инвестиционния климат, което не само би позволило привличането на допълнителни чуждестранни инвестиции, но и би ограничило изтичането на руски капитали в чужбина. В този смисъл, укрепването и задълбочаването на отношенията между Русия и САЩ в енергийната сфера е изключително важно и за двете държави. То освен това е много сериозна гаранция, че в обозримо бъдеще Москва и Вашингтон ще действат по-скоро като геополитически партньори, а не като противници, както все още погрешно смятат някои, включително и у нас, в България.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните месеци много аналитични центрове, както в САЩ, така и извън тях се опитват да предугадят, каква точно ще бъда американската военна стратегия по време на втория мандат на президента Буш. Специалистите гадаеха, кой ще последва Ирак, и дали окупацията на тази страна бележи началото или края на Великата американска империя. А, също съществува ли светът извън натрапеното ни глобално противопоставяне между Вашингтон и т.нар. “ос на злото”? Сред анализите по тези и редица други фундаментални въпроси на големите световни “мозъчни тръстове”, особено внимание заслужават тези на експертите от Ameriсan Eхterprise Institute (AEI), за който се смята, че подхранва с идеи сегашната администрация в Белия дом и чиято основна задача е да лобира за интересите на едрия бизнес и американските транснационални корпорации.

Интересът към мнението на въпросните експерти се дължи не толкова на личната им популярност и авторитет, колкото на факта, че значителна част от хората в сегашната американска администрация са свързани, по един или друг начин, с AEI. Поне двайсетина бивши служители на института са в екипа на вицепрезидента Чейни или пък участват в гражданското ръководство на Пентагона (сред тях, между другото, е и Пол Уолфовиц). Именно те формираха и визията на Вашингтон за “освободителната” война в Ирак. Затова анализите и прогнозите на AEI имат всички шансове да се реализират на практика.

Според експертите на института, публикувани в последните издадени от него сборници, през следващите години основните направления в американската военна стратегия трябва да бъдат, както следва: военното обезпечаване на мерките на Белия дом за трансформиране на политическото пространство в Близкия изток и, на второ място, военното сдържаве на нарастващите китайски амбиции за глобално лидерство.

Впрочем, според оценките на експерти от други американски аналитични центрове, военното обезпечаване на мерките по трансформирането на близкоизточния регион могат да се приемат и като подготовка за решаването на втората задач – неутрализацията на Китай. Освен това, широко рекламираната инициатива на САЩ за изграждането и “цивилизоването” на т.нар. Голям Близък изток бе посрещната крайно враждебно не само в много от страните, които трябва да бъдат “цивилизовани”, но и от повечето големи европейски държави. Което застави Белия дом спешно да промени проекта, представяйки го като “партньорство”, както и да смекчи донякъде подходите за практическото му осъществяване.

Първото направление

Експертите от АЕІ обаче продължават да настояват за осъществянето на вече обявената си концепция за американската военна стратегия. Така, в последните анализи на института се посочва, че задачата за запазване на статуквото в рамките на установения през последните години “нов световен ред” (Pax Americana) изисква от САЩ да гарантиран по-нататъшната политическа трансформация на близкоизточния регион в т.нар. Голям Близък изток, като едновременно с това се предприемат решителни стъпки към ограничаване растящата мощ на китайските въоръжени сили. Според експертите, решението на всяка от тези задачи е достатъчно сложно, но двете са тясно свързани поради преплитането на интересите и целите на въвлечените в тях играчи, затова неуспехът в решаването дори и само на едната би довел до глобално поражение на Америка в текущото геополитическо противопоставяне.

Постигането на така очертаните геостратегически цели изисква от новата американска администраци изграждането на ясна военна стратегия, позволяваща воденето на войни на поне два, принципно различаващи се, театри на военните действия. Макар че, погледнато в историческа перспектива, това въобще не е нещо ново за американската военна наука, през последните години развитието на военно-политическата ситуация в света доведе до това, че за американските военни анализатори стана твърде проблематично да разглеждат като реална възможността за воденето на война на два фронта, използвайки наличните въоръжени сили. Очертаващият се силов баланс на световната арена вече не позволява осъществяването на подобна стратегия, в чистия и вид. Затова американската армия е принудена да “балансира” между отделните театри на военните действия, решавайки буквално в последния момент на кой от тях да използва масирана сила.

Последните доклади на Пентагона до Конгреса потвърждават предположението, че сегашната конфигурация на американските въоръжени сили и ангажираността им в иракскиия конфликт не позволяват в най-близко бъдеще пълноценната реализация на стратегията “борба на два фронта”. Поради това, според експертите на АЕІ, е необходимо да се поддържа баланс между силите за челно базиране, гарантиращи охраната на “американския периметър за сигурнуст”, който покрива цяла Европа, Азия и Океания, оперативните резерви, способни да се разгърнат достатъчно бързо в един или друг кризисен район, и стратегическите резерви, базирани във вътрешността на САЩ.

При такъв подход към стратегическото планиране, Големият Близък изток (обхващащ пространството от Западна Африка до Югоизточна Азия) се оказва прекалено сложен и нееднозначен регион, не само от военна, но и от политическа, икономическа и т.н. гледна точка, което пък затруднява решаването на поставените задачи в рамките на единния план за мерките по неговата трансформация. В същото врече обаче, повечето регионални проблеми изискват наличието на единна стратегия и последователен подход към използването на военна сила. В това отношение, експертите от АЕІ подчертават, че осмислянето на основите и изработването на ефективна военна стратегия за региона, както и за ислямския свят, като цяло, ще изисква години, ако не и десетилетия, а действията в тази посока далеч не винаги ще са успешни. Въпреки това изготвянето на базов проект за такава стратегия е жизнено необходимо за САЩ.

Според специалистите, фундаменталното направление на американската военна стратегия в Близкия изток следва да се основава на запазването на стратегическата инициатива, завоювана след 11 септември 2001 в афганистанската и иракската кампании. Осъзнавайки, че задачата да се трансформира радикално политическата култура на ислямския свят неизбежно ще се окаже дългосрочна, САЩ ще гледат да принудят основните си противници да преминат към стратегическа отбрана, като за целта продължат да провеждат специални операции срещу водачите на терористичните групировки, лишавайки последните от финансови средства, а при необходимост – и да използват масирана военна сила. Анализът и оценката на очертаващата се военно-политическа обстановка, позволяват на експертите от АЕІ да определят с достатъчна точност зоните на най-голяма активност на терористичните ислямистки групировки в най-близко бъдеще. Това са Западен Пакистан, както и пограничния район между Пакистан и Афганистан, Южен и Западен Афганистан, Арабския полуостров (и, особено, Саудитска Арабия и Йемен), Югоизточна Азия (от Тайлнад до южната част на Филипините и Индонезия), Западна Африка (включително Нигерия и Мали), Северна Африка (включително Южна Сахара) и т.н.

Важно е, че наред очерталите се през последните години граници на най-голяма активност на терористичните групировки, експертите на института включват и европейските градове с големи мюсюлмански общности.

Според специалистите от АЕІ, определена опасност за американските интереси предстанвляват и държавите от Централна и Източна Европа (включително България), чиито правителства, макар и да полагат усилия в организирането на борбата с тероризма, очевидно не са в състояние да се справят с проблема.

Подобно очертаване на зоните на активност на терористичните групировки допълнително подчертава значението на териториите, представляващи потенциална опасност за националната сигурност на САЩ. В тази връзка се отбелязва, че притоводействието на всеки конкретен терористичен акт може да изисква употребата на относително малка сила, но постоянното военно ангажиране в рамките на цялата зона със сигурност ще раздроби и ерозира американската военна мощ, колкото и значителна да е тя.

Мащабите на зоната на потенциалните действия изискват от САЩ още днес да очертаят редица стратегически приоритети. В региона има доста държави, в които комбинацията от вътрешна политическа слабост и значителен военен потенциал, ги прави жизненоважни за американската геополитика. Сред тях (според експертите от АЕІ) особеното внимание на Вашингтон изискват държави като Нигерия, Судан, Египет, Саудитска Арабия, Ирак, Иран, Афганистан, Узбекистан, Пакистан, Индонезия, Малайзия и Филипините. Едновременно с това, в докладите на института се подчертава, че дългосрочната борба за бъдещето на Близкия изток в тикущата крайна нестабилна ситуация може да донесе сериозни дивиденти на САЩ, при условие, че американците запазят в свои ръце стратегическата инициатива в региона.

Според специалистите, перспективната американска стратегия за Близкия изток трябва да се стреми да балансира между противодействието на “ислямското ядро” (в лицето на Иран, Афганистан и Пакистан), където проблемите са особено отчетливи и дълбоки, и “периферията” на мюсюлманския свят. Така, в държави като Индонезия (където днес рискът от голяма война е нищожен) САЩ ще се стремят да използват невоенни мерки за управление на политическите процеси и подкрепа за местните власти. Стратегията, опираща се едиствено на такива мерки обаче, няма да даде необходимите резултати. Проблемите в “ислямското ядро” са прекалено неотложни и нахлуването в Афганистан и Ирак бе само началото за решаването им. Ускорената реализация на иранската ядрено програма, според американските експерти, драматично е променило динамиката на развитието на военно-политическата ситуация в региона, ликвидирайки шансовете за мирно разрешаване на съществуващите противоречия.

Заедно с това, те подчертават и някои особености на така очерталата се ситуация. Основната опасност за САЩ е в това че, независимо от бързата и относително успешна кампания срещу Ирак, Америка ще продължи да усеща последиците от изтощителните усилия за умиротворяването на тази страна, което ще повлияе крайно негативно върху реализацията на вече лансираната стратегия за трансформация на близкоизточния регион (т.е. проектът за Големия Близък изток). Според експертите от АЕІ, днес САЩ просто не могат да си позволят изтегляне от Ирак и Афганистан (или от региона, като цяло), нито пък да следват “стратегия на запазване на статуквото”.

В подобна ситуация, тенденцията към нарастване броя на по-продължителните и решителни военни действия в региона ще продължи да съществува и през следващите години. При това разходите и опасностите от потенциална американска военна интервенция в “ислямското ядро” ще са толкова значителни, че по-големи ще са само разходите за пълното изтегляне на САЩ от региона. Затова експертитеот АЕІ предлагат Америка да продължи да контролира стратегическите си опорни точки в региона – Афганистан и Ирак, запазвайки способност и потенциал да отговори достатъчно решително във всяка друга точка на региона.

Американската регионална военна стратегия ще се основа върху намерението да се съхрани стратегическата инициатива, както и способността да се действа ефективно в точки, много отдалечени от дълговременните военни бази на САЩ. В същото време, макар че тези действия рядко ще включват пряката военна интервенция (както беше в Ирак), Съединените щати планират да запазят способността си да предприемат и такива интервенции във всяка точка на региона.

Второто направление

Що се отнася до второто най-важно направление в развитието на американската военна стратегия, американските експерти се базират на това, че стратегията на баланс между намиращият се в перманентен възход Китай с неговия огромен пазар (които са важен елемент от американския “нов световен ред”) и осъществяването на китайските политически и стратегически претенции ще стане невъзможно още в съвсем близко бъдеще. Анализаторите от АЕІ твърдят, че китайската нация “трябва да живее в свободна страна”. Което означава, че през следващите години САЩ планират активно да работят за трансформацията на режима в Китай, за да го “приспособят” към условията, изгодни за интересите на Вашингтон в региона.

Тоест, американската военна стратегия ще се стреми да ограничи китайските военни амбиции, както и да попречи на Пекин да получи със заплаха или военна сило онова, което не е в състояние да постигне с мирни средства. Най-важния проблем в случая е заплахата от китайска интервенция в Тайван. Американската стратегия обаче ще отчита и останалите възможности на Китай да влияе негативно върху интересите на САЩ в други региони на света. В този контекст, екпертите на АЕІ предлагат Пекин вече да не се разглежда като регионален играч, а да се оценява занапред като ключов фактор в глобалната геополитика.

Освен в докладите на АЕІ, редица други аналитични материали на Пентагона (и, в частност, редовните доклади на военното министерство до Конгреса за китайския военен потенциал) се отбелязва, че текущата цел на Пекин е запазването на “благоприятната силова конфигурация” в света. Или, с други думи, запазване на силовия баланс, в противовес на тоталната американска доминация. При това се подчертава, че създалата се в региона ситуация е резултат, от една страна, от икономическия и военен възход на Китай, а от друга – от такива сравнително по-нови фактори като началото на глобалната антитерористична кампания на Вашингтон след 11 септември 2001.

Според експертите от АЕІ, Пекин оценява глобалната война с тероризма като поява на “стратегически удобен” за себе си момент. Изместването на акцента в американската външна политика към проблема на борбата с тероризма, намали външнополитическия натиск върху Китай, предоставяйки му нови възможности за укрепване на позиците си не само в региона, но и в света. В същото време редица действия на американската армия, предприети през последните години (нахлуването в Афганистан, разполагането на военни части в Централна Азия и укрепването на военното сътрудничество между САЩ и Пакистан, от една страна, и с Япония и Индия – от друга), помогнаха на китайското ръководство ясно да осъзнае, че основната цел на провежданата от САЩ кампания е по-бързото стратегическо “обкръжаване” на Китай, даващо възможност за евентуалното му блокиране и изолиране от външния свят.

Подобно развитие на ситуацията доведе до промяна на стратегическите постановки в самия Китай. Фактът, че днес Пекин включва в своята т.нар. “голяма периферия” не само вътрешните региони на Евразия и собствения си шелф, но и Централна Азия и Близкия изток, предизвикват сериозни опасения у американските анализатори. Днес целите на Пекин включват гарантирането на постоятен достъп до природните ресурси и пазари, както и осъществяване на китайската “стратегия на контра-сдържането” чрез разширяването на регионалното присъствие и влияние, насочени към запазване на баланса и продължаване на съперничеството със САЩ.

Експертите от АЕІ виждат основните особености на този нов завой в китайската стратегия в повишения интерес на Пекин и все по-мащабното му присъствие в близкоизточния регион. Енергийната сигурност е сред най-актуалните приоритети на Китай. Китайската икономика все повече зависи от редовните доставки на енергоносители и тази зависимост прогресивно влияе върху енергийната политика и националната сигурност на Пекин. Едновременно с това, китайското ръководство продължава да усеща нарастваща заплаха за интересите на страната поради все по-голямата си зависимост от доставките на близкоизточния петрол по море през Малакския и Ормузкия проливи, контролирани от американския военен флот.

Експертите подчертават, че недостигът на енергоносители е най-голямото предизвикателство пред Пекин през следващите години. Китай вече бе принуден да въведе ограничения в енергопотреблението, забавяйки икономическия си ръст, който управляващата Комунистическа партия разглежда като ключово условие за запазване на властта си, както и за вътрешната сигурност на страната. Затова Пекин вече планира създаването на стратегически петролен резерв. Освен това, китайците се стремят да разширят мрежата си от тръбопроводи за внос на енергоносители, задълбочават сътрудничеството с централноазиатските държави, а също с Иран и Судан, включително и във военната област, което пък хвърля в паника Белия дом.

В анализите на АЕІ се отбелязва, че в съответствие с политическите и стратегически традиции, Пекин разчита на монополното използване на онези източници на газ и петрол, които играят ключова роля за съхраняване стабилността на вноса на енергоносители в страната. Това изисква създаването на стратегическо партньорство между Китай и онези, държави, които го снабдяват с петрол и газ и на първо място – с тези от Централна Азия и Близкия изток. Отчитайки, че САЩ също държат изключително много на сътрудничеството с петролните държави от Персийския залив и Близкия изток, по-нататъшното развитие на този сблъсък на интереси може да доведе до драматично влошаване на американо-китайските отношения.

Едновременно с това, американските експерти не са единодушни по фундаменталния въпрос, дали стремително развиващият се Китай действително ще се превърне в най-опасния съперник на САЩ, или все пак ще се впише в схемата на американския “нов световен ред”. Според анализаторите от АЕІ, липсата на баланс между глобалните интереси на Пекин и все още слабите му възможности да използва сила за да защити интересите си в регионален или глобален мащаб, създава усещането за уязвимост у самите китайци, което, на свой ред, поражда напрежение в отношенията им със САЩ.

Изискванията към американската армия

Експертите от АЕІ смятат, че предвид разнообразните задачи, пред американската армия, конфигурацията на въоръжените сили, които ще трябва да гарантират интересите на САЩ в Близкия изток и в Източна Азия, сериозно ще се различават. Така, най-ценни в близкоизточния регион ще се окажат сухопътните сили, докато в източноазиатският най-важен ще е военноморският флот. Авиацията и космическата военна техника пък са еднакво важни и за двата потенциални театри на бойни действия.

О друга страна, очевидно не е достатъчно само да се гарантира постоянен баланс между различните родове войски, необходимо е американските въоръжени сили в двата региона да се увеличат съществено (особено сухопътните), така че да могат да действат наистина ефективно.

Анализаторите смятат, че вече очертаващият се успех в умиротворяването на Ирак ще позволи да се съкрати военната групировка в региона. В същото време обаче е твърде вероятно, че в близко бъдеще там могат да бъдат извършени нови интервенции. Което пък означава, че е невъзможно да се промени профила на изтеглящите се от Ирак части, за да могат те успешно да действат на някой друг военен театър. Ангажираността на националната гвардия и други спецайлни части в умиротворяването на Ирак, лишава САЩ от истински стратегически резерв, защото тези войски на практика се превърнаха в оперативен резерв, необходим за обезпечаване на текущите мисии в Близкия изток. Което е сериозен фактор, ограничаващ възможностите на американската военна стратегия през следващите години.

Занапред американските военно-морски и военно-въздушни сили ще продължат активно да използват “стратегията на махалото”, предполагаща два различни театри на военни действия, обезпечавайки мобилна огнева мощ, способна едновременно да гарантира баланса между растящата военна сила на Китай, от една страна, и необходимото силово прикритие на американските планове за трансформация на Близкия изток – от друга. Експертите отбелязват, че именно тези видове въоръжени сили позволяват на САЩ да доминират днес в света, което пък императивно изисква по-нататъшното им усъвършенстване и увеличаване на техния боен потенциал.

Тоест, дори ако през следващите години бъде извършено известно съкращаване на тези сили, то със сигурност ще бъде компенсирано от превъоръжаването им с далеч по-мощни и модерни бойни средства.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Отдавна в тълкуването на човешката история се е утвърдило схващането, че нейна движеща сила и основно съдържание е глобалното противопоставяне между “морските” и “сухопътните” държави. Войните между Атина и Спарта, или между Картаген и Рим, са сред най-популярните примери за това в класическата история. В Късното Средновековие, друга класическа “морска” държава - Венецианската република, успешно осъществява своята “голяма игра” между тогавашните могъщи континентални монархии. Един от най-известните френски военни специалисти – адмирал Кастекс, базира цялата си теория на формулата: la mer contre la terre (т.е. морето срещу сушата – б.р.). Популярните сравнения изобразяват вечната битка на кита (като символ на морските) и мечката (на континенталните сили), митовете разказват за схватката между гигантския кит Левиатан и големия звяр от сушата – слона, бика или носорога.

Пак в този контекст, много историци разглеждат и войните на Англия срещу държавите от европейския континент – Испания, Франция и Германия. Разбиро се, тук са налице доста паралели, но в повечето случаи не се обръща необходимото внимание на нещо твърде съществено. Завоят, който британската политика прави през ХVІ-ХVІІ век, и който в основата си е специфичен и неповторим, не представлява обикновено политическо решение да се концентрират всички сили за завоюването на моретата. Вдсъщност, този завой е по-скоро стихиен, фундаментален обрат от сушата към морето, който променя същността и характеристиките на самите Британски острови.

Разбира се, има много острови и като използваме това общо географско понятие, ние не обясняваме нищо. Сицилия също е остров, също както Крит, Ява или Япония. С островното положение на една държава могат да се свържат множество противоречиви събития и процеси. Така, един френски писател, митологизира живота на Наполеон, подчертавйаки, че великият пълководец е роден на остров Корсика, цял живот воюва срещу Англия (която е островна държава), бива заточен на един остров – Елба, и накрая умира на друг – Света Елена. Всъщност, самата Англия е островна държава в продължение на хиляди години – и по времето на Цезар, и на Алфред Велики, и на Ричард Лъвското сърце, и на Орлеанската дева и стогодишната война с Франция. Къде тогава е същността на въпроса и в какво се състои спецификата на подобно изобилие от исторически възможности? И едното, и другото следва да се търси в противопоставянето между различните природни стихии – т.е. между елементите на сушата и земята. Което означава, че един остров може да се разглежда в два противоположни аспекта – като откъснала се част от сушата или като неотделима част от света на моретата и океаните.

В общи линии, човешката фантазия и мироглед изцяло се определят от сушата. Поне в своето мислене и език, човекът е син на “земята” (т.е. на сушата). Неслучайно наричаме планетата, която обитаваме, именно Земя. Формирайки своите фундаментални понятия, ние (в повечето случаи) неосъзнато се обвързваме именно със сушата и гледаме морето от нейните брегове. Така, корабът в океана става “плаваща част от държавната територия”, а военният кораб – “плаваща крепост”. Островите пък се разглеждат като територия, обкръжена от морето, подобно на крепостен ров. Казваме “морски пътища” (Meeresstrassen), наивно пренасяйки познатите ни сухоземни пътища в една съвсем различна среда (съвършено различен елемент от битието), а в същото време не говорим за “въздушни пътища”, а по-скоро за въздушни линии. Човек много рядко осъзнава, че има и друга възможност - да разглежда сушата и отношенията, които се формират на нея, от гледната точка на морето, макар че именно то покрива по-голямата част от собствената ни планета. Но от подобна гледна точка, не морето е част от земята, а земята е част от морето и може да се говори не за облика на земята за за облика на морето. Това, разбира се, звучи странно, но би ни помогнало да осъзнаем една възможност, превърнала се в политическа реалност. Защото един народ може да премести своята обща екзистенция (т.е. съществуването си) от сушата към морето, превръщайки се в част от него.

Англия, в епохата на кралица Елизабет (т.е.през ХVІ-ХVІІ век) прави именно този избор против сушата и в полза на морето. Не приетото след дълго лавиране решение в полза на протестантството (срещу католицизма), или в полза на парламентаризма (против абсолютизма), а именно това, в истинския смисъл на думата, елементарно решение в полза на морето, определя същинската характеристика на фундаменталната историческа промяна, предприета от английската държава. Този процес не би могъл да се сравнява с нито едно предишно събитие от световната история, доколкото е част от действително планетарна пространствена революция и се осъществява в една епоха, когато европейските народи започват да си правят съвсем практически изводи от Великите географски открития и свързаното с тях ново разпределяне на световната суша, както и налагането на един нов световен ред. Разбира се, този съдбовен избор на Англия в полза на морето и срещу сушата не може да се представя като планомерно действие на един човек или пък групи от хора. Носители на фундаменталния, стихиен обрат са новите, набиращи сила нации на тогавашните Франция, Холандия и Англия, противопоставящи се на световната католическа държава Испания, чиято енергия, в крайна сметка, се концентрира именно в Англия (наследила и всичките им успехи в битката с испанците). Извършват го каперите, частните предприемачи, корсарите, пиратите, флибустерите – независимо как точно се наричат тези пъстри образи от онази удивителна епоха. Всъщност, те действително са били такива, каквито са се определяли сами – privateers (т.е. хора, действащи за собствена сметка и риск, в най-екстремния смисъл на това понятие). Английското правителство ги използва повече от сто години, въздавайки им почести, назначавайки ги на високи държавни постове, раздавайки им рицарски звания, или пък преследвайки ги безпощадно и изпращайки ги на бесилката. При всички случаи, става дума за хора, които в политически аспект са нещо твърде различно от криминалните морски разбойници, действащи през следващия ХVІІІ век и увековечени от писателите-романтици. Става дума за онези, които според британския издател на прословутата “История на пиратството”, превръщат Англия от бедна в богата държава, които разгромяват нейния най-опасен и могъщ враг и (което авторът подчертавао особено) и формират специфичната “раса от опитни, издръжливи и твърди моряци”, без която не би могла да възникна, нито пък да се наложи, британската световна империя. Най-важният резултат от тяхната дейност обаче не е нито британското богатство нито британската отвъдокеанска империя, а същностната промяна, която се случва с Британските острови, които вече не са просто откъснала се част от сушата, а интегрална част от Световния океан.

Оттогава насам, този остров не може да се разглежда като част от Европа. Той съзнателно скъсва брака си със Стария континент за да се обрече на Океана. И, ако бих могъл да се изразя по този начин, днес той е вдигнал котва и все повече се отдалечава от сушата. От принадлежащ на земята, става непотопяем кораб. “Децата на лъва ще се превърнат в морски риби” – както се казва в едно средновековно пророчество. Митичният образ на огромния кит Левиатан действително се превръща в реалност, но по съвсем различен начин от онзи, конструриран от Хобс в едноименната му книга. Защото Хобс нарича Левиатан държавата, докато Англия (именно вследствие на избора си в полза на морето) става нещо различно от традиционната континентална държава. Защото държавата се формира на континента, докато морето не признава държавните граници, то не е държавна територия. И днес морето и земята продължават да представляват два, макар и разположени един до друг, отделни свята, връзките между които са твърде слаби. И един англичанин може да разглежда Европа само от в аспекта на своето “морско” мислене. “Какво представлява Испания? – пита Едмънд Бърк и дава отговор, какъвто просто не би могъл да се роди в главата на някой европеец от континента – Испания е изхвърлен на европейското крайбрежие кит”.

Естествената последователност на трансформацията на една нация от континентална в морска, включва и възможността за евентуалното и “преместване” отвъд океана или, по-точно (защото “преместването” е представа, формирана от гледната точка на сушата) – за “отплуването” и в някоя друга точка на света. Днес (става дума за първите години на Втората световна война, когато в британското общество се разисква възможността за масова емиграция в САЩ, предвид съвсем реалната опасност от десант на армията на нацистка Германия на острова – б.р.) тази възможност изглежда реална. Но мисълта за нея не възниква в Англия чак през годините на войната 1939-1941, макар че поради отчаяното положение на страната именно сега придоби практическо значение и привлича всеобщия интерес. За възможността да бъдат преместени метрополията и седалището на правителството се говори отдавна. Преди почти сто години (през 1847) Дизраели пише в романа си “Танкред”: “Нека британската кралица формира голям флот, нека вземе цялата си свита и цялото управляващо съсловие и пренесе своята имперска резиденция от Лондон в Делхи. Там ще открие огромна и очакваща я империя, първокласна армия и големи постоянни доходи”.

Германия обаче, не би трябвало да се опасява от подобно развитие на нещата. Развитието на техниката, новите мощни оръжия за водене на морски войни, както и овладяването на въздушното пространство създадоха съвсем нова и качествено различна ситуация. Времената на ХVІ-ХVІІ век, когато Англия можеше да се обърне към морето, скъсвайки със сушата, и да обоснове световното си господство по отношение на европейския континент, отдавна останаха в миналото и вече не могат да се повторят. Морето вече не е отделен елемент (стихия), а се превърна в обикновено пространство, също както и въздухът е вече пространство на човешката активност и стремеж към господство. Съвременната пространствена революция е далеч по-мащабна и дълбока, отколкото онази, осъществена през ХVІ-ХVІІ век. Затова може да очакваме, че тя ще промени радикално възникналото по време на предишния планетарен преврат и обосновано от него разпределение на сушата. Новите сили ще наложат световен ред, който ще обхваща не само сушата и морето, континентите и океаните, но и въздушното пространство. Така ще приключи и епохата на Левиатан, т.е. онзи отрязък от човешката история, в който морето доминираше над сушата. Скоро това ще стане само исторически спомен, само епизод от великата история на народите. И ще разказваме на внуците си преданието за световната империя на Левиатан.

* Авторът (1941-1985) е сред най-големите немски геополитици-континенталисти, известен юрист и теоретик на т.нар. “консервативна революция”.

{rt}

В края на 80-те години на миналия век рухна Желязната завеса и народите от Централна и Източна Европа отново станаха свободни (1). Като една от последиците бе, че се възобнови движението на хора от този регион към други части на света, което изкуствено бе възпрепятствано по времето на комунистическото господство. Това движение има доста интензивен и разнообразен характер. Разбира се, в него преобладават емиграционните процеси, още повече че емиграцията е била обичайно явление за региона и в миналото. Само че въпросните процеси съвсем не се изчерпват с нея. За посткомунистическия период е характерно рязкото повишаване на общата мобилност на жителите на Централна и Източна Европа, както и появата на нови нейни разновидности. Все по-многобройни стават временните премествания на хора от една страна в друга, в повечето случай на близки разстояния и за кратко време, често извършващи се под формата на т.нар. циркулярна миграция – при това не само между Изтока и Запада, но и вътре в самата Източна Европа, която през 90-те години се превърна в нова миграционна зона.

Тези процеси позволиха на източноевропейците постепенно да се включат в протичащите днес миграционни процеси, а една част от тях да намерят своето място на Запад. Сегашното разширяване на ЕС на Изток е поредния решаващ поврат (след падането на Желязната завеса) в съдбата на държавите от източната половина на континента, който очевидно ще повлияе съществено и върху европейския миграционен ландшафт.

Специфика на емиграционния процес в посткомунистическата ера

Страните от Централна и Източна Европа отдавна са регион, от който към други части на континента и света се насочват значителни емиграционни вълни. От средата на ХІХ век насам той е бил напуснат от десетки милиони хора, повечето от които се преселват в Северна Америка. През комунистическия период обаче, границите бяха затворени. Емиграцията, разбира се, не изчезна напълно, но бе възможна само в отделни случаи и очевидно не даваше никакъв шанс на малцината успели да емигрират някога да се върнат обратно в родината си. Непосредствено след края на студената война, предвид рязкоко влошаване на социално-икономическата ситуация в бившите социалистически държави, на Запад съвсем сериозно се опасяваха, че ще бъдат залети от мощна вълна имигранти, „бягащи от глада” в Източна Европа и търсещи спасение в процъфтяващата западна половина на Стария континент. Действителността обаче се оказа по-сложна.

На Запад действително се насочи поток от емигранти, но той съвсем не беше с апокалиптичните размери, мрачно предсказвани от някои. Такива централноевропейски страни като Полша (с традиционно високо ниво на емиграция), Чехия или Унгария не бяха засегнати от процеси на масова емиграция, каквито се наблюдаваха другаде. В двете последни страни миграционният баланс дори е положителен. От България обаче, емигрираха изключително много хора. Днес броят на емигрантите там е стабилизиран, но продължава да е достатъчно висок. Сред страните от Централна Европа, водещи позиции по броя на емигрантите заема Румъния, макар този факт да не се отразява адекватно в статистическите показатели (такъв показател например бе огромният брой молби за получаване на убежище в страните от ЕС, подадени от румънски граждани през 90-те години, които в повечето случаи бяха отхвърлени като необосновани). Най-мощната емигрантска вълна обаче дойде от държавите, разположени още по-на изток – т.е. от бившите съветски републики. От този регион емигрираха 3,8 млн. души, като почти всички са се преселили в Германия, Израел или САЩ.

Емигрантският поток на Запад е факт и днес. Западните държави продължават да привличат гражданите на ОНД, но още в началото на 90-те години на миналия век кривата на емиграцията престана да се покачва, а в началото на ХХІ век броят на емигрантите се стабилизира и днес е около 200 хиляди души годишно (2). Но емигрантите не се насочват само към западните държави. Мощни миграционни потоци възникнаха и вътре в постсъветското пространство. Така, между 1990 и 2002 Русия е приела 8 млн. емигранти от държавите от ОНД (миграционният приръст в страната е 4,7 млн.). Като половината от тези хора са дошли от Централна Азия и Казахстан (3).

Емиграцията от централно- и източноевропейските държави има поне две основни особености. На първо място, тя обикновено има етническа или етнокултурна основа. Така полските и румънски граждани, емигрирали до средата на 90-те години в Германия, са били в голямото си мнозинство етнически немци, а повечето от преселилите се в Унгария – етнически унгарци. По същия начин от бившия Съветски съюз са емигрирали най-вече немци, евреи и, по-рядко, финландци или поляци, докато от държавите от ОНД към Русия са се насочвали, по правило, етнически руснаци или рускоговорящи. Що се отнася до западните държави, тази особеност се дължи до голяма степен на възприетата от тях имиграционна политика: за да се пресели в Германия например, кандидатът трябва да представи документи за немския си произход, а след 1996 – и да държи изпит по немски език. Финландия, Гърция и Полша също са поставили в основите на имиграционната си политика етническия принцип, предоставяйки гражданство най-вече на представители на собствените си диаспори. Що се касае до постсъветското пространство, очертаните по-горе основни посоки на емиграционните потоци са пряка последица от разпадането на съветската империя.

Втората характерна черта на съвременната емиграция (както ясно показват социологическите проучвания) е в това, че емигрантите не късат окончателно с отечеството си. Те очевидно не желаят да се разтворят изцяло в пространството, ограничено от границите на приелата ги държава. Вместо това се опитват да конструират за себе си едно ново пространство, което сякаш обединява двете им родини – новата и старата, създавайки между двете постепенно разклоняващи се мрежи от лични и/или професионални връзки.

Изток-Запад: мобилност на населението, видове миграционни потоци и тяхната регионализация

През последните години между източната и западната половина на континента се формираха и други миграционни потоци, притежаващи доста своеобразни и променливи характеристики. В западните държави се появиха много туристи, работници, студенти, специализанти, “куфарни търговци” и т.н., установяващи се в тях за по-дълго или за по-кратко време и използващи за тази цел най-различни юридически основания. Пребиваването им в ЕС стана далеч по-лесно, благодарение на стартирилият още през 1991 процес на постепенна отмяна на краткосрочните входни визи, като последните страни, за чиито граждани отпадна необходимостта да притежават такива визи бяха България и Румъния (съответно през декември 2000 и януари 2002).

Обичайно явление стана търсенето на работа в западните държави, особено в тези, разположени сравнително близо. Така, поляците се насочват към Германия, Австрия, Франция, Италия или Швеция, където обикновено ги наемат като сезонни работници в селското стопанство (бране на грозде, зеленчуци и т.н.). Много чехи и словаци работят в Бавария, Австрия и Италия, руснаци и естонци – във Финландия, българи – в Гърция и т.н. Като жителите на крайграничните райони преминават границата практически всеки ден. Жените например, най-често търсят работа като домашни прислужници.Разбира се, с течение на времето, тези миграционни потоци могат да се пренасочат в ново русло. Така например, след 2000 украинците и българите заеха добри позиции на трудовия пазар в Португалия (първите в строителния бизнес, а вторите – в селското стопанство), докато в миналото предпочитаха повече Италия.

Нерядко това става нелегално или полулегално, като работниците влизат в съответната страна с туристическа виза. Така украинската миграция в Португалия е почти изцяло нелегална. Според едно изследване, направено преди няколко години в Полша, поне 300 хиляди поляци работят нелегално в чужбина (4). Както отбелязва в отчета си за 2001 Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), незаконната емиграция от Източна и Централна Европа към държавите от ЕС “не демонстрира тенденция към спад”(5). Разбира се, налице е и съвсем законен обмен на работна ръка, основаващ се на споразумения между отделни държави от Източна и Западна Европа. Тоест, както легалната, така и нелегалната миграция съществуваха далеч преди разширяването на ЕС на изток. Отчасти, миграционните потоци са свързани с търсенето на квалифицирани чуждестранни кадри от редица западни страни. Така, руснаците, чехите и други източноевропейци се възползваха от програмата за наемане на чуждестранни компютърни специалисти, която от 2000 насам осъществява Германия. От аналогичната програма, действаща от 1999 във Франция, пък се възползваха много румънци, украинци и (отново) руснаци. Много известни учени и творци, които всяка година получават временно разрешение за работа във Франция, също идват от Източна Европа – това са най-вече руснаци, поляци или румънци (6).

В някои държави – членки на ОИСР, имигрантите от Източна Европа вече представляват значителна част от постоянно живеещите в тях чужденци.

По брой на приетите през последните петнайсетина години имигранти, Германия е на първо място в Западна Европа. Тя не само прие над три милиона етнически немци (от края на 80-те години на миналия век насам), но и осъществи редица специални миграционни програми. Сред тях можем да споменем споразумението за приемане на сезонни работници (според което всяка година в страната съвсем легално влизат 200 хиляди поляци), специалните привилегии за жителите на граничните с Германия региони, както и договорите, според които чуждите компании, базиращи се в Германия, могат си “внесат” собствен персонал… Сред петте страни, от които през 1999 на Запад са пристигнали най-много чужденци лидират Русия и Полша. Сред работещите по договор през 1999 и 2000 пък предобладават поляците, унгарците, румънците и чехите, а сезонните работници почти изцяло се набират от Полша и други държави от Източна Европа (7).

Във Франция броят на имигрантите от източната половина на Европа, който бе доста голям в периода между двете световни войни и крайно незначителен по време на студената война, демонстрира бърз ръст в първите години на новия век. Най-мощният миграционен поток се формира от лицата, търсещи убежище като до 1998 сред тях преобладаваха румънците, а след 1999 – граждани на бившите съветски републики (през 2001 почти 13% от молбите за убежище са били подадени от етнически руснаци). Следват ги студентите: през 2001-2002 от Централна и Източна Европа (включително бившия СССР) във Франция са дошли 13 200 студенти, т.е. 10% от всички чуждестранни студенти в страната. И, накрая, сезонните работници: от 90-те години на миналото столетие в този сектор от пазара на работна сила доминират поляците (43% от всички чуждестранни сезонни работници във Франция през 2001) (8).

Влиянието на миграционните процеси във финансовата област очевидно е твърде значително. По оценки на различни международни организации, през 1995 общата сума на паричните трансфери към Полша, осъществени от полските “гастарбайтери” в Германия почти се е равнявала на преките немски инвестиции в икономиката на страната (съответно 700 и 800 млн.марки) (9). Друго проучване, проведено в България през 1999 пък сочи, че почти 10% от населението на страната е разчитало на финансовата подкрепа на роднините си в чужбина, като по оценка на местните експерти общата сума на преводите е била около 200 млн. долара годишно (10).

Централна и Източна Европа като нова миграционна зона

Далеч не всички мигранти обаче се насочват към западните държави. Имиграцията и другите форми на мобилност набират скорост и вътре в границите на Централна и Източна Европа: от началото на 90-те години на миналия век този регион се превърна в нова миграционна зона (11). От 200 хиляди чужденци, които през 2000 са живеели на територията на Чехия, една четвърт са били украинци, а над една трета – словаци, поляци и руснаци. От 130 хиляди чужденци, живеещи през 1999 в Унгария, над една трета са били румънци, 12% - украинци, а също словаци и руснаци (12). Миграцията в рамките на Централна и Източна Европа е доста внушителна и продължава да нараства. Увеличава се например потокът от мигранти в Полша – докато през1995 11,5 млн. източноевропейци за пресекли полската граница, шест години по-късно броят им е бил вече 15 милиона (13).

Имиграцията в държавите от Централна и Източна Европа има различни измерения. Сред тях можем да споменем връщането на част от избягалите по време на комунистическите режими, репатриацията на лица, принадлежащи към различни етнически малцинства и групи, живеещи извън страната, от която произхождат (което вече споменах по-горе), или пък частичното завръщане по родните места на 2,7 млн. души, депортирани навремето от Сталин (например на татарите в Крим). Следствие от тази миграция в някои страни е положителното им миграционно салдо: това се отнася най-вече за Унгарий и Чехия, но особено за Русия.

Страните от Източна Европа се сблъскаха и с две нови за тях явления: молбите за предоставяне на убежище (които, разбира се, са далеч по-малко от тези, отправяни към страните-членки на ЕС, но броят им в държавите от Централна Европа и в Русия непрекъснато расте) и нелегалната имиграция. Последната постоянно нараства поради слабия контрол по границите между бившите съветски републики и лесното издаване на визи в някои от тях. Така, по оценки на експерти, през 2002 в Русия са живеели до 15 млн. нелегални имигранти (най-вече граждани на други държави от ОНД) (14). Сред този тип имигранти могат да се разграничат няколко различни групи, макар че това разграничаване често е само условно: една част от имигрантите се насочват към страните от Централна и Източна Европа, търсейки работа, докато други преминават транзитно през региона. За повечето имигранти от Азия, Близкия изток и Африка той е само един от междинните пунктове в дългия им път към Западна Европа или Северна Америка. Като за да платят пътните си разходи, мнозина измежду тях предоставят услугите си на различни криминални организаци, наркотрафиканти и т.н. (15).

Тези мощни миграционни потоци, отчасти легални, отчасти полулегални или направо нелегални притежават три важни особености.

На първо място, те имат регионален характер: страните от Централна и Източна Европа приемат най-вече граждани на съседни държави. Така в Чехия най-много разрешенения за работа получават украинците, поляците и българите; в Унгария – румънците и имигрантите от ОНД и т.н.. На второ място, по правило, става дума за временна, крайгранична или “циркулярна” миграция. Разбира се, този тип имигранти, търсещи прехрана в чужбина, обикновено прекарват там по-голямата част от годината, но типично за тях е, че често се връщат в родината си и после отново заминават навън. И, накрая, този тип мигранти се опитват да приспособят чуждото пространство към собствените си нужди – т.е. отиват в чужбина за да спечелят пари, но след това се връщат в родината си, където са семействата им, и където животът е по-евтин. Или, както отбелязва един известен полски демограф, те печелят в една страна, а харчат в друга (16).

Това миграционно движение, породено от икономическите трудности, които преживяват страните от ОНД (и други източноевропейски държави), както и по-високите заплати и привлекателността на трудовия пазар в някои държави от региона, придобива напоследък изключително интензивен характер. Безспорно миграцията се стимулира от географската и културна близост между въпросните страни. Що се касае до нелегалната имиграция, тя е силно улеснена от граничния режим, който доскоро бе крайно либерален. Така, през 2000, в Чехия е имало поне 200 хиляди нелегални работници от Украйна, чиято миграция има “циркулярен” характер – украинците постепенно се превръщат в неотделима част от пазара на труда в определени сектори на чешката икономика (17). В съседно Полша, по различни оценки, живеят между 150 и 300 хиляди нелегални чуждестранни работници, които са заети най-вече в строителството, селското стопанство и сектора на услугите (много от тях се използват като домашна прислуга). Те не са особено претенциозни и обикновено ги наемат на работа по чисто икономически причини (ниска заплата, по-дълъг работен ден, нередовен работен график и т.н.).

Регионалният характер на миграцията до голяма степен се определя и от т.нар. “куфарни търговци”. В края на 80-те години на миналия век търговският туризъм придоби големи мащаби, пораждайки мощна “циркулярна” миграция – първоначално между Германия и Полша, после между републиките от бившия Съветски съюз и Полша, Турция, Китай и други съседни държави. През 90-те години куфарната търговия, извършвана от руснаци, украинци и белоруси (най-вече през Полша) стана една от причините за икономическия подем в източните полски територии. Впрочем и днес няколко милиона граждани на страните от ОНД продължават да се препитават с куфарна търговия (18). По някои данни, след 2000, над 20 хиляди украинци ежедневно са пресичали границата за да търгуват или да търсят работа в някоя от съседните държави (19). Разширяването на ЕС на изток обаче, поставя под въпрос повечето от тези неофициални контакти.

Разширяването на ЕС – новите трудности

На срещата в Копенхаген през 2002, Европейският съюз официално одобри приемането на нови десет държави, което стана през май 2004, както и на България и Румъния през 2007. Това разширяване на ЕС не просто ознаменува реалното обединяване на Европа, но поставя пред нея много сериозни проблеми и за пореден път може да промени радикално миграционния ландшафт на Стария континент.

Приветствайки интегрирането на Централна и Източна Европа, Брюксел се опасява от последиците от отварянето на границите и най-вече – от потенциалната дестабилизация на трудовите пазари и появата на неуправляваеми миграционни потоци. Наистина, някои от по-старите членки на ЕС изявиха готовност да не възпрепятстват навлизането на работна ръка от Източна Европа, други обаче (особено Германия и Австрия, които са географски най-близо до този регион) поискаха свободното движение на работна ръка да бъде разрешено едва след седемгодишен преходен период (започващ от 2004). По ред съвсем обективни причини и, в частност, високата безработица в новите държави-членки на ЕС, можеше да се очаква, че ако не бяха приети тези ограничения част от трудоспособното им население моментално би потърсило работа на Запад. Което би породило известно напрежение на регионално ниво. Но дестабилизацията на пазара на труда в общоевропейски мащаб най-вероятно ще бъде избягната. Както вече посочих, много жители на Източна Европа вече са си намерили (легално или нелегално) място на трудовите пазари на ЕС и отмяната на краткосрочните входни визи не доведе до интензивен приток на нови имигранти. От друга страна, централно- и източноевропейските държави бързо могат да престанат да бъдат източник на работна сила, тъй като в средносрочна перспектива цяла Европа е обречена да се сблъска с остър недостиг на работници, поради прогресивното остаряване на населението и (21).

Друг повод за безспокойство в развитите западни държави е свързан с управлението на новите миграционни потоци. Както е известно, според Амстердамския договор, Европа трябва да се превърне в “пространство на свободата сигурността и правото”. Естествено е, че по-старите членки на ЕС очакват от новите (както и от страните-кандидатки) да провеждат политика, спомагаща за постигането на тази цел, както и, че ще противодействат на незаконната имиграция. В този смисъл пред държавите от Централна и Източна Европа стои много сериозна и трудна задача. По времето на комунизма те се грижеха не толкова да не допуснат нелегални имигранти на своя територия, колкото да не позволят на собствените си граждани на напуснат страната. Като последица от това, те не разполагаха нито с подходящо законодателство, нито с институции, нито пък с обучен персонал или с технически средства за да реагират адекватно на промените, започнали през 1989 – включително и на това, че техните доскоро херметично затворени граници внезапно се оказаха прозрачни и незащитени от потоците имигранти. Днес, използвайки западния опит, тези страни постепенно се сдобиват с всичко необходимо за да се справят с нелегалната миграция и да гарантират границите си. Политиката, провеждана от ЕС, ги принуди да ограничат влизането на своя територия, както и да укрепят границите със западните си съседи.

Ръстът на миграционните потоци в центъра на Европа породи редица проблеми, но в същото време способства за изграждането на многобройни партньорски връзки в рамките на региона. До голямата степен този ръст беше обусловен от “прозрачността” на границите на централноевропейските държави, затова той би могъл да се разглежда и като своеобразен “външен симптом” на преходния период между комунистическата епоха и новата ера на постепенна интеграция на постсоциалистическите страни в ЕС (22). Истината е, че шенгенската граница вече промени и ще продължи да променя много неща в Европа. Тя оказва и ще продължи да оказва определено влияние върху формиралите се делови връзки, върху трудовия пазар на новите и бъдещите членки на ЕС (строгият граничен контрол може, колкото и да е парадоксално, да стимулира нелегалнита миграция, принуждавайки имигрантите с всички възможни средства да се опитват да останат в шенгенската зона), или пък върху връзките между населението на въпросните страни и техните национални диаспори в други държави (23). Пример за това е приетият през 2001 в Унгария закона за “статута” на унгарците, живеещи отвъд границите на страната, който обаче постепенно бе неутрализиран с редица поправки, внесени под прекия натиск на Брюксел преди приемането на страната в ЕС през 2004 (24).

От друга страна, появата на нова граница има особено сериозни последици за държавите, които засега не са поканени да се включат в ЕС: разширяването на съюза на Изток едва ли ще им донесе нещо добро. Неслучайно полското правителство не спира да призовава партньорите си от ЕС да не “играждат нова желязна завеса на Изток” (25). Всъщност, макара да няма реална опасност от появата на такава “завеса”, безспокойството на държавите от ОНД, че шенгенската граница може да се превърне в непреодолима бариера за техните граждани са съвсем реални. Разбира сем, Брюксел неведнъж е декларирал желанието си да съдейства на сътрудничеството на междудържавно и регионално ниво. Така, през 2003, тогавашният председател на Европейската комисия Романо Проди и нейният член Крис Патън за пореден път подчертаха, че разширяваща се Европа възнамерява да установи “нови добросъседски отношения”, както и, че връзките и с “географски близките на ЕС страни ще станат още по-тесни” (26).

Тези и последвалите ги декларации обаче, досега не са намерили израз в една наистина последователна регионална политика, ограничаваща и сдържаща нелегалната и криминална миграция, но пооъщряваща миграцията, като цяло, и съдействаща за интеграцията на крайграничните райони. Визовите режими, които въведоха новите членки на ЕС несъмнено усложняват отношенията им с източните съседи (особено, имайки предвид малкият брой зле оборудвани консулски служби, високите цени на визите и бавното им издаване). Така, през миналата година в Полша са влезли 14,8 млн. украинци, руснаци и белоруси, докато полските консулства във всички страни по света са издали само 185 хиляди визи! (27) За да се промени тази ситуация, новите членки на ЕС значително увеличиха броя на консулствата си в държавите, останали извън съюза и се опитват да открият компромисни решения на проблемите. През 2003 Полша предложи на Русия и Украйна споразумение за безплатни входни визи, влязло в сила в края на същата година. На свой ред, Брюксел също се опитва да решава възникващите проблеми – например този с Калининград – руският анклав на територията на европейската шенгенска зона.

Основното обаче все още предстои да се направи, още повече, че новата европейска граница вече се превръща в преграда по пътя към пълноценната регионална интеграция, помрачавайки отношенията между държавите от Централна Европа и източните им съседи, които възприемат новите правила за пътуване като средство за собственото им изолиране.Тя усложнява личните контакти, играещи традиционно важна роля за подобряване на отношенията между някои страни от региона. Тя, също така, ограничава свободното движение на хора, препятствайки неофициалните връзки, както и “куфарната търговия”, която изпълнява функцията на своеобразна “предпазна клапа” за икономиките на определени страни от ОНД. Затова е абсолютно необходимо да се формулира нова регионална политика, отчитака както интеграцията на централноевропейските страни в ЕС, така и задачите на регионалното сътрудничество. Необходимо е изграждането на нови “мостове” между ЕС и онези държави, които поне засега не са поканени да влязат в него.

* Авторката работи във френския Национален център за научни изследвания

{rt}

Още при първоначалното формулиране на паневропейските транспортни коридори става ясно, че за някои от тях се следва не чисто икономическата (в конкретния случай транспортна) логика, а по-скоро геополитическата. Типичен пример е коридор № 8, в който се сблъскват интересите на САЩ и Русия за контрола върху евентуалните бъдещи трасета на енергоносители (проектите АМБО и НАБУКО) от басейна на Каспийско море към Западна Европа през Балканския полуостров, както и за политическо влияние в региона. Този еврокоридор обаче среща mротиводействието на Гърция още от обявяването му. Тя започва да строи Виа Игнация от Игуменица през Беломорска Тракия на изток към Александруполис, а на запад по релацията Солун - Скопие се изгражда и автомагистрала. Така на практика южната ни съседка преформулира коридори № 10 и № 4, изтегляйки ги на запад от България. Трасето Будапеща - Белград - Ниш - Скопие - Солун по коридор № 10, утвърден на конференцията в Хелзинки през 1997 г., до голяма степен обезсилва релацията Будапеща - Арад - Видин - София - Солун, която е част от коридор № 4, преминаващ през България.

Гръбнак на новата българска политика, която отчита както плюсовете, така и минусите на глобализацията, трябва да станат железопътните превози, включващи всички модерни технологии за придвижване. Един от трите проекта за България, включени в програмата “високо ниво” на Ван Мирт за интеграция на жп системите на присъединилите се и чакащи включване страни от Централна и Източна Европа към европейската, е железопътната линия гръцко/българска граница - София - Видин - Будапеща - Виена - Прага - Нюрнберг.

В тази връзка, касаеща включването на българската железопътна мрежа в трансевропейските и трансазиатските коридори, е и модернизацията на железопътната линия Пловдив - Свиленград за скорости до 160 км/час.

". . . непростително е за нас да забравим ония, от чиито ръце получихме кръщение,

които ни научиха да пишем и да четем, на чийто роден език се извършва нашето

богослужение, на чийто език, в по-голямата си част, пишехме до Ломоносов . . ."

ЮРИЙ ВЕНЕЛИН

Проследяването на основните тенденции във външната политика на българската държава е изключително сложна задача, за която са необходими усилията на изследователи от редица научни направления. В настоящото изследване основните аспекти на съвременната ни външна политика се разглеждат от гледна точка на българското геополитическо съзнание, глобалните и регионалните геополитически закономерности. Конюнктурно променящите се отношения между външните центрове на силата, както и вътрешнополитическата обстановка в страната, са до голяма степен обусловени от тези реалности. Главна цел на изследването е да се акцентира върху традиционни, но често игнорирани при формулирането на съвременната българска външна политика, геополитически фактори.

Геополитическото съзнание е непреходна характеристика на устойчивите пространствени политически образувания. Според Каледин (1996) реалните геополитически отношения и лежащите в тяхната основа геополитически интереси формират адекватно на геопространствените условия геополитическо съзнание. Според Павлов (1999) ядро на геополитическото съзнание е волята на конкретна общност за власт над конкретно пространство. То е рационален механизъм, който насочва силови импулси с цел утвърждаване на оптимално жизнено пространство. Независимо от динамичните обществено-политически процеси през вековете, многоаспектното българското геополитическо съзнание и традиция се отличават с редица относително постоянни вектори: богато историческо наследство, значителен пространствен обхват на цивилизационното послание, значим за съвременната световна политика потенциал на географското положение и пр.

Задълбочен пространствено-хронологичен анализ на българското геополитическо съзнание, неговото многообразие и метаморфози през последните две хилядолетия прави Павлов (1999). Основавайки се на Ratzel (1887), Mackinder (1904), Савицкий (1922), Гумилев (1993) и др., той акцентира върху евразийските корени на българската геополитическа традиция. Важен негов методологичен принос е въвеждането на нов геополитически термин - "саракт". В хуно-българската терминология чрез него се обозначава "пространството на държавния организъм". Според мен, този термин може да се използва и в много по-широк научен план. В хронологичен аспект неговото съдържание значително изпреварва формулираните от Ratzel (1887, 1901), Kjellen (1917). Schmitt (1950) и руските евразийци термини като "Lebensform", "Lebensraum", "Nomos", "Boden", "Почва" и пр.

Природните и обществените процеси в Евразия през първото следхристово хилядолетие предизвикват неколкократните пулсации на древнобългарския пасионаризъм (по Гумилев, 1990). Пространственият императив е водещ в политическото поведение на протобългарските племена и техните геополитически наследници до ХIV-ХVI век, когато и последните носители на българската държавност изчезват от политическата карта на Евразия. Но въпреки превратностите на историята, традиционното българско геополитическо съзнание продължава да играе първостепенна роля за съвременното геополитическо положение на България. В своята хилядолетна история българската геополитическа традиция многократно налага своя отпечатък върху международните отношения в евро-азиатското пространство. В резултат от сложното въздействие на редица вътрешни и външни фактори тази традиция е двукратно прекъсвана за продължителни исторически периоди, като нейното културно-политическо възстановяване и съвременна формулировка датират едва от втората половина на ХIХ век.

В основата на традиционното българско геополитическо съзнание и неговото съвременно външно-политическо самочувствие лежи значимо цивилизационно наследство. В схематичен план то може да се маркира чрез признанията на изследователи като Тойнби и Гумильов, според които протобългарският суперетнос е представител на цивилизация, изиграла решаваща роля за развитието на Евразия. Според Рънсиман (1993), от всички нации в Европа българската има най-голямо право да претендира за военно-политическото наследство на Атила. В продължение на столетия старобългарският език играе ролята на културен инструмент в Източна Европа - роля не по-малко значима от ролята на латинския за етногенезиса в Западна Европа. Успоредно с това се развива и богатата българска църковна традиция, господстваща в рамките на източното православие. Киевската княгиня Олга е възпитаничка на българския царски двор. Български сановници ръкополагат монарси, митрополити и патриарси в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия. Двама от представителите на унищожената от турците Търновска книжовна школа - Киприан и Цамблак стават първите митрополити на Полско-литовското княжество. Киприан е провъзгласен за митрополит "Киевский и всей Руси", а впоследствие е канонизиран за светец. Константин Костенечки - първият реформатор на правописа в Европа, провежда езиковата реформа в Сърбия през ХV век (Чопланов, 1993). Около едно столетие в полските земи църковните песнопения и богослужения са по източноправославния канон и се извършват на старобългарски език. Същото се отнася и за официалния религиозен и държавен език във Влашко и Молдова до края на ХVІІ век След превземането на Константинопол от латинците Търновград е обявен за "Трети Рим" - много преди условия за това да възникнат в Москва. Уникалното учение на богомилите заляга в основата на средновековния европейски реформизъм. Българският Златен век оказва безспорно влияние върху културно-политическото развитие на Европа. Благодарение на това българското геополитическо съзнание не изчезва заедно със съкрушената българска държавност и е в основата на нейното възраждане през ХIХ век.

Главните вектори на българския средновековен "саракт", изиграли роля при формирането на съвременното българско геополитическо съзнание, са насочени към западната част на Руската равнина, Мала Азия, Централна и Западна Европа. Сред тях с най-голямо историческо значение се откроява просъществувалата до ХVІ век Волжка България. След походите на Иван Грозни към Казан българската геополитическа традиция изиграва огромна роля за формирането на съвременния руски суперетнос и държавност. Това става едновременно с могъщото културно влияние, което оказва Дунавска България върху формирането на бъдещата огромна Руска империя (вж. Русев, 1995).

Но освен тези, стимулиращи българското геополитическо самочувствие, фактори трябва да се посочат и редица негови "комплекси", влияещи отрицателно върху външната политика на България през ХХ и началото на ХХІ век. Те могат да се обединят в две основни групи - културно-исторически и външнополитически. Към първата група трябва да се отнесат непризнатите приноси на България в развитието на световната култура. Вече над два века продължава отстъплението на българския език като водещ в славянския свят и утвърждаването на руския като такъв. Симптоматичен е фактът, че в енциклопедия "Британика" името Борис се обозначава като руско! Сред външно-политическите комплекси често изпъкват историческите ни отношения със съседите, Русия и Германия. Универсален характер има "синдромът на малката страна", която не може да реализира своя самостоятелен геополитически потенциал и е продукт на отношенията между Великите сили. Вярна характеристика на този синдром дава Нешев (1994) в своята "малка теория за съдбата".

Външнополитическото на поведение на възродената ни държава е до голяма степен продължение на средновековната традиция. Възкресението на българския саракт е маркирано от близо 20 национални въстания през петвековното турско владичество. Голяма част от тях са провокирани от външни центрове на силата. Загиват десетки хиляди българи, а над един милион се заселват извън империята. Много по-голяма роля изиграва започналият през ХVІІІ век процес на културно възраждане, съпътстван от увеличаване икономическата тежест на българските земи. Това става основание за адекватни претенции в политическата област и "възвръщане" на българското етническо присъствие в Югоизточна Европа. Най-значимият в това отношение резултат е Българската екзархия - юридическата основа на Санстефанска България. Според султанския ферман, диаспората на преобладаващия български етнос на Балканите обхваща 1,6 пъти по-голяма територия в сравнение със съвременна България.

Прибързаното Априлско въстание и провокираната от него Руско-турска война въвличат България в играта на Великите сили, водят до частични геополитически успехи и съизмеримо много по-големи загуби. В този смисъл Освобождението е само полвинчато реабилитиране на средновековния български саракт. Този най-важен за модерната ни история акт не успява да мобилизира в пълна степен потенциала на възродилото се в нови измерения българско геополитическо съзнание. Редуването на редица частични успехи, мимолетни надежди и катастрофални катаклизми водят до трагичен за нацията ни резултат: по бойните полета загиват близо половин милиона българи; над шестотин хиляди са репресираните, убитите или "безследно изчезналите" българи в съседни държави; около милион са бежанците от Добруджа, Западните покрайнини, Македония и Тракия; над 5 милиона са българите, живеещи зад граница, като 2/3 от тях са подложени на денационализация. Класическият лозунг на българския идеал - "Македония е българска", е вече само бледо отражение на една нова реалност. Днес 30-40 % от населението на Македония е албанско, а в Струга, Дебър и Тетово все по-рядко се чува българска реч.

Посочените особености на българското геополитическо съзнание не са достатъчни за изясняване ролята на геополитическите фактори за външнополитическото поведение на съвременната българската държава. Едностранното разглеждане на българската гледна точка ни дава изкривена представа за историята и може да попречи при избора на верни приоритети в перспектива. Коректният научен анализ изисква познаване закономерностите на непрекъснатите геополитически трансформации и значението им за съдбата на българския етнос и държавност.

Каледин (1996) определя политикогеографското познание като резултат от последователната смяна на 4 парадигми: 1) комплексна държавноописателна, 2) широка антропогеографска, 3) тясно държавно-геополитическа и 4) дейностно-обществена. Според него, съвременната политическа география е резултат от развитието на последните две. Настоящото изследване се вписва най-вече в държавно-геополитическата парадигма. Според Сорокин (1996), марксизмът е икономическото обяснение на историята, а геополитиката е негова алтернатива. Може да се добави, че отчитането на геополитическите фактори дава нетрадиционна представа за същността на историята и често влиза в противоречие с редица наслоили се идеологеми на традиционното обществено съзнание. У нас това противоречие е усложнено от продължителното руско идеологическо попечителство в развитието на хуманитарните науки. Като резултат се стига до тенденциозно омаловажаване на българския принос за световната цивилизация. Принизяването на националното самочувствие придобива "научна" форма в опита да се докаже дори, че България е четирикратно "освобождавана" от руското войнство (от византийско, татарско, турско и "фашистко" робство). Същевременно българинът така и не разбра същността на Никоновите църковни реформи в Русия, чиято главна цел е изгарянето на старобългарската книжнина; това, че до ХХ век днешният Татарстан се нарича Булгаристан или защо първото официално честване на Кирило-Методиевото дело в бившия СССР се провежда "свенливо" едва през 80-те години на ХХ век и то не в Москва, а в Киев. Дори в масово отпечатаните скопски учебници по "История за VІ одделение" все още се твърди, че Охридската книжовна школа е основата на "македонската литература и култура" (вж. Кальонски, 1998).

Геополитическата формулировка на предизвикателствата, пред които са изправени борбите за национално освобождение, технологията при създаването на Третата българска държава и външната политика на следосвобожденска България изискват отчитането на обективно съществуващите външни фактори и реалности, в които е ситуирана възродената българска държавност. Задълбочените научни претенции в това отношение трябва да се основават на познанието на редица аксиоматични и екстернални за страната ни класически геополитически дадености:

- Главни вектори на глобалното геополитическо противостоене, главни центрове на силата, Големи пространства, геополитически възли, геостратегически ключови пространства (вж. Mahan, 1890; Mackinder, 1904; Бицилли, 1922; Hassinger 1931; Schmitt 1940, 1950, 1959; Attali, 1990; Huntington, 1993; Русев, 1994, 1995, 1998, 2005; Бъчваров, 1999 и др.).

- Атлантическата идея за изграждането на т. нар. "Западен санитарен кордон" в Източна Европа и антитезата на доминираната от Германия Средна Европа, известна като "Геополитика на диагоналите" в пространството между Северно море и Персийския залив (вж. Roucek, 1946; Дугин, 1997; Русев, 2000 и др.).

- Идеите за "Ислямски полумесец", "Панславянска дъга" и мястото на Балканския полуостров в европейското и евро-азиатското геополитическо пространство (вж. Радев, 1924; Батаклиев, 1937; Карастоянов, 1995 и др.).

- Геополитическото положение на България на Балканите, в Европа и света (вж. Батаклиев, 1937; Христов, 1997; Карастоянов, 1995; Деведжиев, 1996; Русев 1997; Георгиев, 1998 и др.).

Съвременните опити за формулиране на концепция за национална сигурност и основни насоки за геополитическо поведение на България през ХХІ век водят до редица обективно и субективно предизвикани научни възражения и спорове (вж. Карастоянов, 1994; Рачев, 1995; България през …, 1997; Слатински, 2000 и др.). В настоящото изследване се прави опит външнополитическите аспекти да бъдат пречупени през призмата на строго определени геополитически лишени от идеологеми фактори. За конкретната оценка на съвременното геополитическо положение на България е необходимо да се отчита: нейното място в Балканския геополитически възел, в зоната на контакта между Големите пространства на Средна Европа и Евразия; традиционното отношение на Великите сили към балканската проблематика; многопластовото етно-конфесионално устройство на Югоизточна Европа; близостта ни до Кавказкия и Близкоизточния геополитически възли, Проливите и редица конфликтни зони на територията на бивша Югославия; широкият излаз на Черно море и река Дунав и др. Днес е нужно да се отчитат и редица нови предизвикателства: глобализацията и разширяващите се невоенни аспекти на сигурността; интегрирането на България в НАТО и ЕС; "коридорното" мислене в европейската политика и прогреса в комуникационните технологии; изместването на балканския геополитически стожер ("хартланд") в посока към Белград, Сараево и Прищина; променените параметри на Българския идеал.

Освен допуснатото значително свиване на саракта, олицетворяван от Третата българска държава, през ХХ век е налице и отслабване на ареала и интензитета на българското геополитическо съзнание. В това отношение са налице редица ключови индикатори. На първо място трябва да се посочи продължаващата (в редица случаи вече дори необратима) денационализация на българското население зад граница. В културно-политически план този процес се проявява като тенденция дори в рамките на самата България. Изключително неблагоприятно влияние в това отношение оказват: демографският срив; интензивната емиграция на младо население с висок интелектуален потенциал; опитите за подклаждане на агресивна етническа и религиозна нетърпимост; църковният разкол и слабата обществена съпротива срещу инвазията на чужди за българската традиция религиозни секти; липсата на целенасочена политика спрямо "външните" българи и неефективната защита правата на българските поданици зад граница и др.

Някои от посочените нови реалности, неблагоприятни тенденции и предизвикателства стават основа за формулирането на редица относително нови синдроми на българското геополитическо съзнание. Нетрадиционни, но актуални, аспекти в процеса на принизяване на българското геополитическо самочувствие днес са: поруганите български гробове в Македония; невъзможността да се идентифицираш като българин в Северна Гърция; "възникването" на шопска и помашка нации; превантивно създадената ОМО "Илинден" и др. Нов ход в модерната антибългарска пропаганда са усилията за създаване на движение, защитаващо интересите на т. нар. "македонски мюсюлмани" в Западните Родопи и Гоцеделчевско. Неблагоприятно влияние оказват и редица съпътстващи прехода в страната тенденции: свиването на българската армия до 45 хил. души; нарастващият ядрен и оръжеен диктат от страна на Запада; огромното дългово бреме (80% от БВП на България); продължителната невъзвращаемост на иракския и либийския дълг; ниският жизнен стандарт на населението и др. Ново звучене придобива отдавна загубената, все още трудно доказуема като национален приоритет, а може би и завинаги невъзобновима културно-политическа връзка с волжките българи в Русия.

* * *

Развитието на българската държавност в края на ХХ-ти и началото на ХХІ век протича в условията на значително стеснен саракт и принизено геополитическо самочувствие. Традиционните представи за класическите аспекти на българските национални приоритети са обременени от редица исторически наслоили се, противоречиви в своята същност обществени идеологеми, които са причина за неустойчивото външнополитическо поведение на следосвобожденска България. Формулирането на модерна и реалистична външна политика изисква политическият елит да предвижда всички възможни сценарии за геополитически трансформации в Евразия и на Балканите и да е готов да поведе България през ХХІ век към най-благоприятни за националната кауза позиции. От особено значение са отношенията ни с балканските държави, изискващи диференциран подход към всяка от тях. При решаването съвременните аспекти на Български национален въпрос, например, в отношенията ни с Гърция, Македония и Сърбия, от една страна, Турция и Румъния, от друга, трябва да се поставят различни акценти, отразяващи не само историческото наследство, а и съвременните геополитически реалности. От своя страна редица други външнополитически аспекти като евроинтеграцията, инвестиционният имидж на България, или пътната инфраструктурна "блокада" от страна на съседите, изискват гъвкаво използване на социално-икономическата конюнктура в глобален и регионален мащаб.

Реабилитирането на българското геополитическо съзнание може да се осъществи дори при значително стеснените рамки на съвременния български саракт, но при условие че отчитането на традиционните и съвременните геополитически фактори придобие по-голяма относителна тежест във външната политика на държавата ни. Геополитическият анализ е анализ на хладния разум, т. е. анализ, освободен от историческите идеологеми и политическата конюнктура. В този смисъл настоящото изследване не трябва да се възприема само от гледна точка на стандартната господстваща обществено-историческа парадигма. Формално погледнато обаче в него не се отстояват и принципно нови научно-методологични или практико-приложни постановки. Новото тук до голяма степен се базира на вече позабравени външнополитически позиции, отстоявани още от Стефан Стамболов, Драган Цанков, Константин Стоилов, Алелксандър Малинов, Цар Борис ІІІ и редица други български държавници, които неведнъж са демонстрирали практическите предимства на геополитическото мислене.

Литература:

Батаклиев Ив. Сравнителен преглед на политикогеографското положение на България. – Известия на БГД, № 7, 1937.

Бицилли П. Восток и Запад в истории старого света. В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.

Бъчваров М. Геополитика. Терминологичен справочник. София, 1999.

Георгиев Л. След студената война. София, 1998.

Гумилев Л. География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.

Гумилев Л. Ритмы Евразии. Москва, 1993.

Деведжиев М. Географското положение на България - нейн шанс през 21-ви век. София, 1996.

Дугин А. Основы геополитики. Москва, 1997.

Каледин Н. Политическая география: истоки, проблемы, принципы научной концепции. Санкт-Петербург, 1996.

Кальонски А. Три учебника по история от Република Македония. - В: Образът на "другия". София, 1998.

Карастоянов Ст. и др. Доктрина за национална сигурност и външната политика. - Нация и политика, № 4, 1994.

Карастоянов Ст. Промените в Европа и света и отражението им върху съвременното геополитическо положение на България и страните от Балканския полуостров. - В: Българската външна политика - вчера, днес, утре. София, 1995.

Нешев К. Българският национализъм. София, 1994.

Павлов Н. Българската геополитическа традиция и перспектива. - Военен журнал, № 1, 1999.

Радев Ж. Географска и етнографска Македония (Средецът на Балканския полуостров). - Македонски преглед. Кн. II, 1924.

Рачев В. Характер на външнополитическия избор и отражението му върху националната сигурност. - В: Българската външна политика - вчера, днес, утре. София, 1995.

Русев М. Анатомия на глобалното геополитическо противостоене. - Военен журнал, N 2, 1994.

Русев М. Геополитическата традиция в Русия - минало и настояще. Проблеми на географията, кн. 3, 1995.

Русев М. Географското положение и националната сигурност на България. - Проблеми на географията. № 3-4, 1997.

Русев М. Атлантическата геополитическа традиция и перспектива. - В: Доклади “100 години география в Софийския университет” - Международна научна конференция. София, 1998.

Русев М. Геополитическото съзнание на "Mitteleuropa" като Голямо пространство. Военен журнал, № 3, 2000.

Русев М., Руското геополитическо съзнание. - Геополитика, брой 2, 2005.

Рънсиман Ст. История на Първото българско царство. София, 1993.

Савицкий П. Два мира. - На путях: Утверждение евразийцев. Берлин, 1922.

Слатински Н. Измерения на сигурността. София, 2000.

Сорокин К. Геополитика современности и геостратегия России. Москва, 1996.

Христов Т. Геополитическо положение на България. - В: География на България. София, 1997.

Чопланов Б. Земя на световен кръстопът. София, 1993.

България през двадесет и първия век. Българска национална доктрина - първа част. София, 1997.

Attali J. Lignes d'horizon". Paris, 1990.

Hassinger H. Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg in Bremen, 1931.

Huntington S. The Clash of Civilisations. Foreign Affairs, № 3, 1993.

Kjellen R. Der Staat als Lebensform. Leipzig, 1917.

Mackinder H. Geographical Pivot of History. - Geographical Journal, vol. XXIII, 1904.

Mahan A. The Influence of Seapower upon History 1660-1783. London, 1890.

Ratzel F. Politische Geographie, Leipzig, 1887.

Ratzel F. Űber die Gesetze des räumlicher Wachstum der Staaten. Leipzig, 1901.

Roucek J. The Geopolitics of the Balkans. - The American Journal of Economics and Sociology, Oct., 1946.

Schmitt C. Raum und Grossraum im Völkerrecht. Leipzig, 1940.

Schmitt C. Der Nomos der Erde. Köln, 1950.

Schmitt C. Die planetarische Spannung zwischen Ost und West. Köln, 1959.

* Преподавател в СУ “Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

{rt}