Настоящата разработка цели да представи критично основните концептуални идеи в областта на цивилизационната геополитика – научноприложна парадигма, намираща се в зародишен стадий на развитие. В съвременната теория и практика се обособяват две основни и противоположни една на друга изследователски опции в моделирането на международния геополитически ред.
Първата от тях - по-силно развита и имаща по-голямо интелектуално влияние, е парадигмата за сблъсъка на цивилизациите. Тя се развива, включително, в двете концепции, проявяващи се най-релефно в световния интелектуален геополитически ландшафт на границата на ХХ и XXI век – атлантизма и евразийството. Що се отнася до отношението им към отделни страни, народи и цивилизации, в идейния фундамент на тези две течения стоят както интеграционни (спрямо „своите”), така и дезинтеграционни и антагонистични (спрямо „чуждите”) идеи.
Втората опция е свързана с идеята за диалог между цивилизациите. Тя е по-крехка, теоретично неукрепнала и с по-слабо влияние върху формирането на геополитическата философия и съзнание на глобалните сили. Идеите за диалог се развиват на равнище ООН и в други международни организации, например в Движението на необвързаните държави. Една от особеностите на утвърдения след 1990 еднополюсен модел е, че дори ООН често остава без съществено влияние върху заплетените казуси на международната политика, които в редица случаи се регулират от принципи, наложени и изградени върху доминацията на интересите на САЩ и техните съюзници, реализиращи неолибералната си визия за справедливост, демокрация и човешки права.
В структурно-съдържателен план, концепцията за цивилизационната геополитика представлява сложна и многопластова композиция. В нея се обособяват различни идейно-теоретични и приложни течения. Хетерогенният характер на теоретичното познание в тази сфера е резултат от динамичния характер както на самите цивилизации, така и на развитието на отношенията между тях, на което обръщат внимание Кузик и Яковец (2006): „Светът на локалните цивилизации е не само разнообразен и променлив. Той се отличава с изключителна широта и богатство на взаимодействието – от противостоене и конфликти, до сътрудничество и партньорство”[1]. В тази връзка, голямо предизвикателство за изследователите е намирането на най-адекватните понятия и методи за изследване и концептуализация на цялостната структура, йерархията, принципите на функциониране и системно-структурните зависимости между геополитическия, геокултурния и геоикономическия аспект, закономерностите в генезиса и еволюцията на цивилизационната геополитика. Тези основни и взаимодопълващи се сфери, илюстрирани на фигура 1, представляват предмет на цивилизационната геополитика. От взаимодействието на трите макросфери (елементи) на обществото, от балансирането на геополитическите и геоикономическите интереси посредством геокултурата, основана на многостранния диалог, зависи качеството на геоекологичното състояние на планетата и намирането на по-рационални методи за въвличането на компоненти от природната среда в стопанското развитие.
Фигура 1. Структурни елементи и системни връзки в цивилизационната геополитика като научна парадигма
В рамките на цивилизационната геополитика, на настоящия етап, можем да откроим две идейно-теоретични направления. Приема се, че основните субекти в нея са отделните страни, принадлежащи към една или друга локална цивилизация, както и регионалните, континенталните и глобалните международни организации, обединяващи отделните страни и народи.
Първото направление представлява концепцията за цивилизационно противостоене, намиращо най-крайната си форма в сблъсъка на цивилизациите;
Второто направление е концепцията за диалог и «мултилог» между цивилизациите, които се осъществяват не само между цивилизационните общности, но и между представляващите ги страни и народи. В едно от частните си значения, диалогът може да се приеме и като „цивилизационна геополитика”. В нея двустранните отношения са изградени на взаимно уважение и толерантност между участниците в международния живот. Той дори отразява по-прецизно същността на геополитикaта на цивилизациониня диалог във връзка с проблема за субектността в международната политика, на който много автори обръщат критично внимание. Това означава, че самите цивилизационни общности (бидейки неформални структури) в институционално-правно отношение не са и не могат да бъдат субекти на геополитиката.
Традиционнни доктрини в геополитиката на противостоенето
В рамките на класическото понятие за геополитиката като практическа дейност се открояват два аспекта. В широкия смисъл на понятието, геополитиката означава политика на силата в двустранните отношения между държавите, а в по-тесен аспект – борба между тях за господство в периферни региони, намиращи се извън границите им, което означава допълнение към стратегията на държавите, засягаща преките им отношения. Доколкото понятието политическа география е неутрално, в понятието геополитика се натрупват импликации на политическа ангажираност – все пак те съдържат принципите, според които държавата действа на международната арена[2].
През XIX век фундаментално влияние върху геополитическите теории оказва теорията на еволюцията на Чарлз Дарвин (1809–1882). Тя става широко популярна в столетието, през което в редица страни се влошава икономическата ситуация, а в международната политика нарастват изолационистките тенденции. Също както живите организми се борят за съществуване, водещо до елиминиране на по-слабите и трудно адаптиращи се към средата организми, така в политиката и икономиката по-слабите биват „поглъщани” от по-силните. Държавите трябва да се борят за ресурси и оцеляване във вражеска среда. В международните отношения завоеванията се оценяват като премия, давана от природата на онези народи, които имат най-силни национални качества и са най-добре подготвени за военни победи[3].
В научната литература се срещат оценки, според които възникването на геополитиката на границата на XIX и XX век е породено не толкова от логиката и потребностите от развитие на научното познание. Решаваща в това отношение е, преди всичко, необходимостта от осмисляне на новите политически реалности. Според Станислав Шагурин, геополитиката се появява във времето, когато светът се разделя между основните противоборстващи центрове на силата. Усилващата се борба и степен на конфликтогенност подтикват научните търсения, насочени към усъвършенстване на методите за борба на главните геополитически сили. Авторът причислява към основните категории на геополитиката националните интереси, силата, държавната мощ и експанзията. Под национални интереси се разбира преди всичко нуждата от оптимално развитие на държавно-организирания социум, екстраполирани към външната среда. В основата им традиционно стоят физическото оцеляване и политическата независимост на дадена страна, неприкосновеността на нейната територия и граници. Многобройните териториални спорове и войни между съседи и борбата за колонии навеждат на мисълта, че осъществяването на „географска” експанзия също се отнася към базовите интереси на държавите и най-вече на големите. На по-ранни етапи съдържанието на сродните категории сила и държавно могъщество е свързвано преди всичко с военната мощ, в съчетание с географското положение. В съвременните условия обаче, борбата за сфери на влияние се води преди всичко с икономически средства. Геополитическата мощ на страната не е абсолютна величина и не е измерима в някакви единици, а е относителна категория. Проявява се в процеса на взаимодействие на държавите в системата на международните отношения и се оценява по техните крайни резултати[4].
С класическото геополитическо мислене и историческа практика са свързани няколко ключови понятия, като споменатата реалистична политика, империализмът, колониализмът и неоколониализмът. Реалистичната/реалната политика дори се издига до ранг на самостоятелна школа в геополитиката. Нейните постулати са все още популярни и често се прилагат в съвременните международни отношения. Понятието Realpolitik е лансирано от Людвиг Август фон Рохау, писател и политик от XIX век. В олицетворение на реалистичната политика обаче се превръща дейността на канцлера на Германската империя Ото фон Бисмарк (1815−1898). Тя означава реалистичната, практическата или фактически провежданата политика, базираща се главно на силата, а не на идеали, строги принципи или морални категории. За нея най-важна е целта, а не последователността, базирана на идеологически формулировки, правото или легитимността. През втората половина на ХХ век реалната политика намира въплъщение в дейността на Хенри Кисинджър в администрацията на Ричард Никсън (1969–1974). Кисинджър отхвърля доктриналните формулировки, залагайки на постигането на практически компромиси между великите държави. Пример за това е нормализирането на отношенията с Китай, независимо от негативното отношение към комунизма и от доктрината на сдържането. Целта на Realpolitik е, преди всичко, ефективно удовлетворяване на интересите чрез идеологически компромиси. Например, американците често поддържат авторитарни режими за да си гарантират съюзническата им лоялност[5]. Като цяло, реалната политика предлага по-гъвкав подход чрез адаптиране на националния интерес към непрестанно променящата се международна среда, независим от скованите схеми на остаряващи идеологически доктрини.
Неразделно свързани с агресивното геополитическо и геостратегическо мислене и действия на големите световни сили са формираните теории и съответващите им практически концепции на империализма и колониализма. В най-общ план, под империализъм се разбира „агресивната експанзия на държавите от центъра и тяхната конкуренция за доминация над периферията”.[6] Символичното начало на епохата на империализма бележи Берлинската конференция от 1875, на която е договорена колониалната подялба на Африка чрез ликвидация на „ничиите земи”.
Колониализмът се асоциира с определена система за политическо, икономическо и духовно заробване и подчинение, експлоатация на природните и човешките ресурси, най-често в сравнително изостанали територии от по-развити в икономическо и технологично отношение страни-метрополии и съответната политика по отношение на първите. Като ясно оформена световна система колониализмът се налага в началото на ХХ век. В този период приключва териториалната подялба на света между големите държави, като в положение на колонии се оказват почти цяла Африка, голяма част от Азия и Латинска Америка. Последните колониални империи изчезват през 60-те и 70-те години[7] на миналото столетие.
Противостоенето и сблъсъкът на цивилизациите като теория и практика на световната геополитика
В началото на 90-те Самюел Хънтингтън лансира своята визия за устройството на света. Той създава и аргументира концепцията за цивилизационния сблъсък като модел на геополитическите отношения. Тя се крепи на схващането, че „цивилизациите са пределната форма на човешките племена и сблъсъкът на цивилизациите е всъщност племенен конфликт в глобален мащаб”. Резонансът на конфликтите между страните придобива широк международен обхват и става фактор на регионалната сигурност, блокирайки регионалните и континентални интеграционни процеси в социално-икономическата сфера. Те се наблюдават в различни части на планетата – на Балканите, в европейските и азиатските части на бившия Съветски съюз, в Северна Африка и Централна Африка, в Близкия Изток и др.
Според Хънтингтън, държави и групи от две различни цивилизации могат да формират ограничени по време ad hoc тактически съюзи и коалиции за да налагат интересите си срещу общности от трета цивилизация или за други споделени цели. Друг принцип в концепцията за цивилизационния сблъсък е, че отношенията между групи от различните цивилизации почти никога не са особено близки, обикновено са хладни, а често и враждебни”[8]. На глобално или на макроравнище възникват конфликти между държавите-ядра на различните цивилизации. Най-важното разделение е между „Запада и останалия свят”, като най-острите конфликти са между мюсюлманските и азиатските общества, от една страна, и Запада, от друга. Опасните бъдещи сблъсъци вероятно ще се породят от комбинацията между арогантността на Запада, ислямската нетолерантност и синоистката агресия”[9]. На локално или на микроравнище възникват конфликти по линията на разлома между съседни държави от различни цивилизации, между групи от различни цивилизации в границите на една държава и между групи, които, подобно на тези в бившите Съветски съюз и Югославия, се опитват да изграждат нови държави върху развалините на предишните[10]. На микроравнище най-заредени с насилие са линиите на разлома между исляма и неговите православни, индуистки, африкански и западнохристиянски съседи, предрича Хънтингтън.
Капиталният труд на американския политолог „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред” се утвърди като една от най-коментираните и оспорвани книги през изминалите 10-15 години, включително и в оценките на български учени. Поради това няма да правя детайлен обзор на обемния труд на Хънтингтън. Съгласен съм обаче, от една страна, че концепцията му може да се оспорва в един или друг аспект, което е нещо конвенционално за всяка обемна и сложна материя: дали „сблъсък” е най-адекватния термин, или би могъл да бъде заместен с по-умерени, като например „противостоене” или „конфликт”; дали коректно са разграничени големите световни цивилизации (неслучайно авторът е критикуван за преекспонирането на културно-историческите различия, за недооценка на общите интереси и за западоцентричния модел на интерпретация). От друга страна, внимателният прочит на труда му дава основание да се твърди, че той се стреми да представи и предвиди геополитическата и геоцивилизационната динамика на света на базата на емпирично установена реалност. За разлика от някои отправяни критични бележки, за автора цивилизационното противостоене не е ценност, която той самият изповядва. В това отношение Хънтингтън се отличава фундаментално от редица радикални политици, учени или религиозни „гурута”, които в обществената си дейност съзнателно и открито подклаждат искри на междуцивилизационна омраза.
На границата между второто и третото хилядолетие нарастват негативните акценти в междуцивилизационните отношения на християнството и исляма. Това свидетелства за частично осъществяване на опасенията на Хънтингтън. Не споделям обаче разпространеното мнение, че зад тази дейност стоят само религиозни фактори стоят, защото тези фактори са и социални и политически. В името на аналитичната прецизност се налага уточнението, че конфронтационната реторика е резултат от политико-идеологическа злоупотреба с определени религиозни принципи от страна на някои правителства или радикални движения. От една страна, неформално, войната срещу ислямската цивилизация върви под лозунга за „борба с тероризма” и битка срещу „оста на злото” (насочена и срещу неислямски страни, като Северна Корея), обявени от Джордж Буш-младши след трагичните събития от 11 септември 2001. Тя се представя като отговор на терористичната активност на ислямски и арабски организации, обявили „джихад” на „неверниците” християни. Резултат от това са десетките кървави атентати, вписали се в историята на първото десетилетие на ХХI век: Ню Йорк (2001), остров Бали (2002), Мадрид, Истанбул и Беслан (2003), Москва (2004, 2010) Лондон (2005), Мумбай (2008), десетките атентати в Близкия Изток. Черпейки вдъхновение, или по-точно злоупотребявайки с учението на Корана, като интерпретират постановките му крайно изопачен вариант, редица групировки като Ал-Кайда, ливанското движение Хизбула, палестинските ХАМАС и Бригадите на мъчениците от Ал Акса, афганистанските талибани, чеченските сепаратисти и други прилагат терористични мерки за постигане на своите политически искания.
Нестандартно решение, което със сигурност не би задоволило всички православни християни, предлага Александър Дугин (2000). Опирайки се върху ценностите на евразийството, той утвърждава, че в планетарната борба на цивилизациите желаната бъдеща конфигурация би имала форма на всеобщо обединение на всички страни и народи в „геополитически кръстоносен поход” против Запада, идентифициран на геополитическо равнище с мондиализма. В основата на въпросното обединение трябва да застане православно-ислямски алианс, тъй като западната версия на месианството влиза в открито противоречие с техните мисионерски стремежи. Дугин препоръчва „геополитическо и геоикономическо сътрудничество на Русия и ислямските страни” с други цивилизации (като например конфуцианската и будистката), което има колосално значение за общата антимондиалистка стратегия. Въпреки, че е нейн критик, Дугин използва хънтингтъновата концепция за сблъсъка на цивилизациите като инструмент в своята неоевразийска теория. От осемте цивилизации, отделени от Хънтингтън, той определя три като „месиански ориентирани” – западната, ислямската и славяно-православната[11].
Идеологията на противостоенето и на реалполитиката се потвърждава от това, че не всички локални противоречия и конфликти намират трайно място в приоритетите на световните политически организации, на глобалните и регионалните сили. Освен това, степента на съчувствие и солидарност със страданията и стремежите към свобода, културни права или политическо самоопределение на отделни етнически групи, независимо от техния брой, се намира в зависимост от геополитическите и икономическите интереси и приоритети на великите сили. Например, въпросът за Косово се превърна в глобален проблем на международното право и политика и конфронтира страните от евроатлантическия блок с Русия и Китай. Политиката на западния силов център бе съпътствана от 78-дневни масирани бомбардировки над суверенната „остатъчна” Югославия през пролетта на 1999, в разрез с основополагащите принципи на ООН. Същевременно, стремежите към извоюване на повече политическа самостоятелност на други етнически общности, като палестинската или сръбската в Хърватия и в Босна и Херцеговина, борбите на кюрдската общност, на баските в Испания, на руснаците в Латвия и др., част от които са може би по-мащабни и дълбоки от Косовския проблем, не срещат подкрепата на силните на деня. Във всеки от споменатите случаи надделява логиката на геополитическите калкулации и подкрепа за „нашите хора” против общите противници и конкуренти, без значение кой има право, а кой - не.
Алберто Мартинели извежда главните причини, пречещи на създаването на демократично общество с полиархично глобално управление. Според него, първата е, че най-силните играчи на световната сцена подхождат към въпросите от общ интерес в категориите на своя тесен мироглед и собствените си конкретни цели и интереси, както и интересите на тези, които смятат за свои последователи. Освен това, стратегиите, решенията и реалното взаимодействие на международните организации често се свеждат до защита на техния бюрократичен апарат и привилегии. Възникващите проблеми нерядко се решават в полза на най-силните страни-членки. Тези две първи тенденции основателно пораждат обвинения, че глобалното управление е проект на Запада. Вследствие на това се съхраняват дълбоките неравенства между народите и социалната несправедливост. Бедността и отстъствието на възможности за свободен избор за подобряване на жизненото равнище стимулират развитието на агресивни движения и доктрини. Появяват се нови форми на фундаментализма, агресивния национализъм и трайбализма, съхраняват се авторитарните режими, потъпкващи гражданските права и свободи в редица страни[12].
Вглеждайки се по-детайлно в състоянието на света в началото на ХХI век, можем да направим важен извод. Развитието на човечеството, подходите към разрешаване на глобалните и регионалните конфликти, задълбочаващите се регионални диспропорции по отношение на достъпа до благата на цивилизацията и различните ефекти от глобализацията показват, че светът е по-различен от времето на блоковото противостоене. Планетата стана по-неустойчива система, тя не е нито по-сигурно, нито по-справедливо място. Не настъпи „краят на историята”, няма научни аргументи и за края на географията. Задълбочаването на неравновесията по отношение на достъпа до политическа власт, природни ресурси, заетост, доходи, чиста околна среда, социални услуги, се дължи донякъде на завръщането в световния политически ландшафт (особено след 11 септември 2001) на редица прийоми от класическата геополитика. Въпреки някои оптимистични сценарии, отбелязва Болеслав Балцерович (2006), по света не броди призракът на мира и демокрацията. Ролята и функцията на въоръжените сили не са маргинализирани. В новата действителност военната сила се оказва инструмент, използван в политиката на отделните държави, във формирането на системите за сигурност и в международните отношения. Събитията през последните години дават основание за извода, че днес както реалистите, така и идеалистите приемат, че силата продължава да е неотменен елемент от международните отношения[13].
Същност на геополитиката на цивилизационния диалог
Поддържам тезата, че най-ефикасен инструментариум по веригатa „научни изследвания на реалния свят → формулиране на проблемите в развитието му, на силни и слаби страни → дефиниране на цели и приоритети → избор на инструменти и механизми за осъществяването им → до практическото им внедряване в международната общност” може да осигури геополитиката на цивилизационния диалог. На пръв поглед, читателят може да остане с впечатление, че наименованието на концепцията не отговаря изцяло на съдържанието й, внушавайки асоциации за сфера с по-тесен характер, ограничена до схващането за цивилизацията „в тесен смисъл” - като синоним на културната и духовната сфера на човешкото общество. Всъщност, в най-пряк смисъл става дума за цивилизационна геополитика, основана на диалог и мултилог, на партньорство, сътрудничество, солидарност, взаимопомощ между отделните страни и народи, формиращи наднационалните икономически, военни и политически организации, както и въз основа на регионалната културно-историческа близост, върху която се обособяват неформалните (по принцип) цивилизационни общности. Регионалните цивилизации в своята съвкупност формират единното човечество. Някои автори допускат съществуването на единна общочовешка цивилизация или поне на възможност за нейното съзнателно формиране през Третото хилядолетие.
Един от първите научни трудове, посветени на цивилизационната геополитика, принадлежи на руско-украинския географ Владимир Дергачев (2004). Той дефинира цивилизационната геополитика като научна област, отличаваща се от формационния подход и развиваща се въз основа на разширяването на набора от базисни фактори, определящи поведението на държавите на международната арена. Методологически фундамент на цивилизационната геополитика е геофилософията, спомагаща за преодоляване на ограничеността, която произтича от географския и икономически детерминизъм[14]. Геофилософията е „философския разум на държавата”, осигуряваща възможност за развитие на политикогеографска философия или философия на географското пространство, изпълнено със събития. За разлика от формационния подход, в цивилизационната геополитика се акцентира върху устойчивостта на културно-генетичните кодове (устойчивите признаци за принадлежност към една или друга цивилизация/суперетнос) и архетиповете. Историята показва, че световните цивилизации могат да устоят на всяко външно предизвикателство, ако успеят да съхранят своя манталитет и нравствени ценности. [15]
В българската научна литература най-задълбочен поглед към същността на диалога на цивилизациите представя Александър Лилов (2004). Той посочва, че в „понятието „диалог на цивилизациите” се съдържат, на първо място, всички форми и степени на мирно взаимодействие и сътрудничество между тях, и на второ – фундаменталната роля на диалога в отношенията между цивилизациите... Диалогът между цивилизациите означава сътрудничество между цивилизациите. Мирно разрешаване на проблемите и конфликтите. Предотвратяване, а в перспектива и преодоляване на войната. Диалогът – това е пътят на разума в международните отношения при новите реалности в света.” Според Лилов, именно в диалога на цивилизациите се съдържа геополитическият ресурс за предотвратяване самоунищожението на Homo Sapiens и преминаване към по-висок стадий в движението на съвременната история[16].
Към основните теоретически и практически задачи на цивилизационната геополитика се отнася разработването на практическия въпрос, как могат да се съхранят и разпространят в други части на планетата успешни и доказани регионални модели на интеграция и сътрудничество? Преди всичко, това изисква адаптиране на практиките за политико-икономическо взаимодействие, за сътрудничество, интеграция и решаване на общи проблеми, утвърдени в рамките на ЕС, НАФТА, Европейското икономическо пространство, към местната политическа, икономическа и културна среда на цивилизационни региони като Латинска Америка, Африка, Близкия Изток, Южна и Югоизточна Азия. Полският автор Лех Захер използва термина мултилог, който още по-пълно отразява нуждите от взамодействие на цивилизациите. На примера на отношенията между страните в ЕС, представляващ сложна регионална система, обединяваща вече 27 исторически формирани национални държави, той представя конкретно приложима концепция за мултилог. Мултилогът е по-труден (дори в чисто техническо отношение) способ за комуникация, артикулация на своите възгледи, взаимно разбиране и постигане на консенсус, отколкото диалога (например диалог от типа Запад−Изток). Принципите на мултилога трябва да се формулират телеологически. Например, дали участниците в него се стремят към консенсус или просто тече процес на взаимно договаряне по кои въпроси консенсусът е необходим, а по кои може да бъде само частичен, в чиито рамки могат да се очертаят само общите контури на бъдещите действия. В едни случаи принципите на мултилога са конкретизирани, например, чрез негативно оценяване, т.е. определяйки, какво не е позволено да се прави (например, дискриминиране на малцинствата). При това положение се определя какво не трябва да се допуска (например, национализма и шовинизма), какво не трябва да се подкрепя (например, монополизацията на икономиката), какво не искаме в настоящия и бъдещия ЕС (например, егоизъм, нетолерантност, липса на уважение към другия). В ЕС, както и при всички интеграционни обединения, от важно значение е многоообразието. Съществуващото разнообразие от култури, идеи, структури и практически решения е предимство, което не бива да се подценява. Нещо повече, по аналогия с биоразнообразието, многообразието е условие за оцеляване и по-нататъшно развитие. Неблагоприятна за Европа би била всяка униформизация, «макдоналдизация», американизация и т.н. Тъкмо обратното, от съществено значение е специфичността, уникалността. Именно тя може да се динамизира и да се превърне в „конвертируема ценност”. При съвместното „продължително съжителство” са необходими трансфери, обмени, дифузия, но – и тук идват новите постулати – без доминация, зависимости, подчиненост или демонстрация на превъзходство. Позитивните ефекти от взаимодопълването, диверсификацията, обмена и сътрудничеството могат да се кумулират и да се постигне синергия, заключава Захер[17].
Съвременните глобални и регионални проблеми на човечеството са взаимосвързани и взаимообусловени както във военно-политическия аспект на развитието, така и в икономическия, социалния, демографския, образователния, социално-трудовия и екологичния. Всички те са неделима част от съвременната цивилизиация. Тяхното възникване, количествени и качествени промени, а също и регулирането им, са директно зависими от културата, морала, духовните ценности и манталитета на народите и цивилизационните общности. Може с увереност да се твърди, че намирането на общ език между народите и цивилизациите, в името на ефективната борба с кризисни явления, е директно зависимо от културата и съзнанието на отделните субекти на световната и регионалната геополитика, моделирани в рамките на определени национални културни традиции. Именно културната сфера (част от нея е и науката) е способна да излъчи нужните механизми за постигане на нагласа за политически диалог и отчитане позициите и различията на конкурентите – задължителна предпоставка за оцеляването на човешката цивилизаиция и за изграждането по-хуманен и справедлив свят.
Диалогът се провежда не само между цивилизациите, а и между отделни страни, нации и лишени от държавност етнополитически общности, принадлежащи към един цивилизационен кръг. На подобно равнище изпъкват не само общите интереси, но и множество противоречия и конфликти между държави и народи от една и съща цивилизация. В рамките на ислямската например, като примери от последните десетилетия можем да посочим конфликтите между Иран и Ирак, между шиити и сунити, между кюрдските бунтовници и турското правителство, между Ирак и Кувейт и редица други. От 60 години корейската нация е разделена политически между комунистическа и капиталистическа система, границата между които представлява една от най-несигурните и горещи точки на планетата.
Дори да приемем формалната гледна точка, че в диалога не става дума за отношения между цивилизациите като самостоятелни субекти на международната политика, а между отделни страни, принадлежащи към една или друга цивилизационна общност, тяхната тежест и отговорност в цивилизационния диалог не е по-малка. В двустранните и в мултилатералните отношения нараства значението на умението за балансиране и координиране на позициите и постигане на компромиси. Изказват се предложения за по-тясна междудържавна интеграция на глобално равнище. Идеологията й се основава на представата за неизбежността от взаимодействие на отделните страни за решаване на онези проблеми, които не могат да се решат в рамките на националната държава, например опазването на околната среда, човешкото здраве, повишаване качеството на живот и безопасността на населението[18]. Основният принцип, касаещ намирането на обща формула и механизми на глобалното развитие в области като политиката за сигурност, диспропорциите в икономическото и технологичното развитие, глада, безработицата и екологията, предполага стремеж към синтез и търсене на модели на взаимодействие, които максимално да отчитат ценностите, традициите и светогледа на отделните цивилизации и народи.
Институционалниге рамки на междуцивилизационния диалог
Най-голямата формална международна структура в историята на човечеството е Организацията на обединените нации. Тя носи и най-големи отговорности в геополитиката на цивилизационния диалог. Още от самото й създаване, в нейната философска основа са заложени принципите на цивилизационната геополитика. ООН предлага най-широкият набор от правни и политически инструменти за сътрудничество между страните-членки и за смекчаване на конфликтни ситуации. Основните цели на организацията са да бъдат регулирани най-важните проблеми на човечеството: поддържане на мир и сигурност в света; опазване на човешките права; борбата с глада и недохранването; подпомагането на страни, засегнати от природни катастрофи и бедствия; оказване помощ на слабо развитите страни в образователната сфера, включително борбата с неграмотността; подкрепа в борбата с различни заболявания; институционализиране на международното сътрудничество с цел намаляване на диспропорциите в икономическото развитие на различните региони в света; действия по опазване на околната среда[19].
Като по-мащабно международно движение и като парадигма на развитието на човечеството, идеята за диалог между цивилизациите възниква формално в края нa последното десетилетие на ХХ век По инициатива на иранския президент Мохамад Хатами, на 1 ноември 1998 Генералната асамблея на ООН приема резолюция, в която 2001-ва е провъзгласена за „Година за диалог между цивилизациите”. През декември 1998 е създаден Международен център за диалог на цивилизациите. Сред неговите задачи са „задълбочен анализ на концепцията за „диалог на цивилизациите” от гледна точка на философията, теологията, науката, литературата и изкуството, а също координация на дейностите на различните правителствени структури, работещи в тази насока”. Общите цели на Центъра са: пропагандиране на идеите за диалог между цивилизациите на международно равнище, като прогресивна интерпретация на Устава на ООН и на пътя, водещ към подобряване качеството на живот на хората; развитие на „културата на диалога” на национално равнище; пропагандиране на „световните култури” с цел съдействие на мирното съжителство и превенция на нарушаването правата на човека; създаване и развитие на глобално гражданско общество чрез културно взаимодействие между нациите; укрепване на духовната, моралната и религиозната култура; изследване на въпроса за дефинирането на диалога на цивилизациите и неговото разпространение както в отделните страни, така и в международен план[20].
По инициатива на Испания и Турция, през 2005, под егидата на Генералния секретар на ООН, е създадена инициативата „Алианс на цивилизациите”. Необходимостта от подобна стъпка се обяснява с това, „че миналият век донесе за много хора безпрецедентен прогрес, благосъстояние и свобода. За други той бе ера на поробване, унижения и лишения”[21]. „Опирайки се на усилията за диалог между цивилизациите и на други сходни инициативи, „Алиансът на цивилизациите” трябва да разгледа – в рамките на един многополюсен и изчерпателен подход – състоянието на отношенията между различните съвременни общества, техния мироглед и взаимно възприемане, придаващи форма на връзките им.” Акцентира се върху необходимото за световния мир и стабилност изграждане на нов модел на отношенията между западните и мюсюлманските общества. Връзките между тях се възприемат от мюсюлманското население в рамките на израелско-палестинския конфликт, войните в Афганистан и Ирак[22]. Като главни приоритети на „Алианса на цивилизациите” са формулирани: подновяване на ангажимента към мултиполярността; спазване на принципите на международното право и правата на човека; координиране на миграционните политики в съответствие със стандартите за спазване на човешките права; борба с бедността и икономическите неравенства; защита на свободата на вероизповеданията; упражняване на отговорно лидерство; централно значение на активността на гражданското общество; създаване на партньорства с цел задълбочаване на дейността на „Алианса на цивилизациите”[23].
В епохата на глобализация нараства популярността на Движението Световен социален форум, от чието възникване през 2001 са проведени единайсет годишни прояви. Появата му е провокирана от неолибералния характер на глобализацията, носеща ползи предимно на свръхбогатите развити държави, задълбочаваща глобалните диспропорции в социално-икономическото развитие и водеща до появата на икономически и екологичен неоколониализъм. Движението представлява неформална организация, в чиито рамки се обменят идеи и се лансират алтернативни модели на развитието, преди всичко на глобалния капитализъм и милитаризма. Сред водещите активисти на Световния социален форум са Одед Грайев - инициатор на форума, Джоузеф Стиглиц, Игнасио Рамоне и Ноам Чомски. Ежегодно на заседанията на форума участват представители на повечето държави от всички континенти.
Идейно-теоретичните основи на цивилизационната геополитика
Принос в развитието на теоретичните основни на диалога на цивилизациите има италианският автор Фабио Петито, един от активистите на световния форум „Диалог на цивилизациите”. Той подчертава, че след 1998 идеята за диалог на цивилизациите е обект на редица конференции и международни срещи, но получава недостатъчно внимание в теорията на международните отношения и в политическите теории за изясняване и арктикулиране на потенциала и като алтернативна рамка за бъдещето на световния ред. Концепцията за диалог на цивилизациите възниква като отговор на „сблъсъка на цивилизациите” и „глобализацията на либерализма/краят на историята”. Авторът привежда мисълта на Емитай Етциони, според който „аргументите както на подхода за диалог на цивилизациите, така и на този за „края на историята” се свеждат до това, че незападните общества могат да предложат или много малко, или нищо в концепцията за доброто общество – най-малкото в техния политически и икономически аспект, или за създаването на нова глобална архитектура”. Петито окачествява политическия дискурс на диалога на цивилизациите като радикална критика на политическата и идеологическата доминация на американоцентричния западен и либерален свят и алтернативен модел на световния ред[24]. Той е мултиполярен в своята пространствена ориентация и в новото мултикултурно право на народите (jus gentium), което е неговия нормативен ред[25]. Петито твърди, че ако нормативната структура на бъдещото глобално съществуване е наистина универсална, тя не следва да е само либерална и западноцентрична. Истинската универсалност предполага представителство на всички култури и цивилизации в решаването на световните дела. На второ място, в дискусиите за световния ред, базиран на диалога на цивилизациите, трябва да се потвърди фундаменталната политическа и етична криза на съвременния либерален Запад[26].
Интересна, но същевременно футуристична по същността си концепция, предлагат руските икономисти Борис Кузик и Юрий Яковец. Най-общо, тя предвижда участие на всички слоеве на гражданското общество в разработването на Концепция за трансформация на институциите за самоуправление на глобалната цивилизация. Крайната ѝ цел е формиране на Световна конфедерация на държавите и цивилизациите, която има тристепенна структура. Първото й равнище обединява държавите, предоставящи част от своите пълномощия на по-високото организационно ниво. Второто обхваща обединенията от типа на Европейския съюз, НАФТА, Африканския съюз или ОНД, представляващи жизнените интереси на локалните цивилизации. Третото, най-висше ниво, включва ООН и други глобални институции. Пълномощията на всяко от нивата могат да бъдат дефинирани в глобална конституция, приета с абсолютно мнозинство от всички участници[27].
Базирайки се на системно-структурната парадигма и синтезирайки основните становища и подходи към темата, изказани от водещи български и чуждестранни автори, тук предлагам идейно-теоретична концепция за цивилизационната геополитика, формирана около три основни йерархични равнища (фигура 2). Самата цивилизационна геополитика определям като интердисциплинарна практико-приложна сфера, изучаваща геопространствената структура и направленията в цивилизационното развитие на глобално, регионално и национално равнище, която разработва, въз основа на цивилизационния диалог, стратегии и механизми за балансирано развитие и съхраняване на културното и екологичното многообразие на планетата и смекчаване на политическите конфликти и социално-икономическите неравенства. По отношение на своите принципи и механизми, цивилизационната геополитика е сходна с фундаменталните идеи в политиката на устойчивото развитие, чиято стратегическа цел е намиране на оптимален баланс между развитието на икономиката, социалната сфера и природата. В структурно-функционален план, в новата парадигма главна роля получава човешката култура - ядро на цивилизацията, интегрален елемент и, същевременно, двигател на процесите в световната система.
Фигура 2 Човечеството като единна полиструктурна геоцивилизационна система
Основните принципи в предлаганата от мен концепция са:
- Човечеството представлява единна полиструктурна геоцивилизационна система;
- Отделните равнища, между които се осъществява сътрудничество и координация на действията, с цел балансиране на разностранните интереси, обхващат основните субекти на цивилизационната геополитика на общопланетарно, континентално и наднационално ниво, а също националните държави и регионалните общности;
- На всяко от трите йерархични равнища са обособени формални и неформални структури. И едните, и другите, оказват влияние върху глобалните и регионалните политически, икономически и културни връзки, процеси, конфигурации;
- Отделните цивилизационни общности осъзнават, че осигуряване на мирно и устойчиво развитие, на безконфликтно разпределение и използване на природните ресурси в глобалната епоха, са немислими без сътрудничество, осъзнато като безалтернативна геополитическа опция;
- Участниците в цивилизационната геополитика търсят общи допирни точки и интереси, създават единни механизми и политики за регулиране на проблемите и демонстрират солидарност с по-бедните страни и региони, които не са способни да преодолеят изостаналостта си и да се включат в потока на благоденствието и растежа. Това позволява на последните да съхранят и развият своята културно-цивилизационна самобитност.
Цивилизационната геополитика се провежда в динамично транстериториално пространство, в условията на диалог или на мултилог (когато броят на субектите е повече от два). За разлика от класическата геополитика, в нея не участват само високопоставени политици, дипломати, военни, представители на международни организации. Активизирането на цивилизационния диалог зависи от ангажирането в него на различни обществени прослойки и на отделните граждани. Затова в този процес би трябвало да се включат непосредствено науката и образованието, които могат да влияят както върху съзнанието и отговорността на гражданите, така и върху изповядваните от политическата класа приоритети. Функцията им в изграждането на геополитиката на цивилизационния диалог е фундаментална. От една страна, тя се свежда до общ стремеж към преодоляване на стереотипните възприятия и изчистване на негативизма и антагонистичното начало в отношенията към други народи и културни общности. При всички равнища на международен диалог и мултилог през ХХI век цивилизационният фактор не намалява, а заема изключително важно място. Цивилизационната геополитика не пропагандира отказ от собствената култура, ценности и традиции. Затова тя не може да се разглежда като идеология и практика, нихилистична спрямо собствената идентичност и интереси. В нея е заложено разбирането и вярата, че уважението и взаимното доверие между народите не само ще ги обогати, но ще им помогне да промотират и разпространяват достиженията на своята култура и светоглед в чужда среда. Тя е алтернатива на закостенялостта, на стереотипите и ирационалните подходи в междудържавните и междунационалните отношения, на ограничените провинциални хоризонти във възприемането на външния свят, стоящ и развиващ се извън родната и позната традиция и на определянето на собственото място и значимост в него.
Проблеми на цивилизационната геополитика
Основният проблем, с който се сблъскват теоретиците на цивилизационната геополитика и диалог, е обосновката на институционалното представителство на цивилизациите. Скептична оценка на опитите за придаване водеща роля в международните отношения на цивилизациите дава Павел Паршин. Придържайки се към реалистичната парадигма, той твърди, че попадането на политиката в зависимост от „културно-цивилизационния натиск”, както и съзнателното формиране на културно-цивилизационна митология и съответната й политическа експлоатация, често пъти влизат в противоречие с обективните нужди на политическото развитие. Паршин признава, че международните отношения се реализират в среда, сред чиито фактори е цивилизационното многообразие на света, и определя самите цивилизации като сложни комплекси на „конкретно-предметните култури”. Водеща роля в тях играят когнитивните фактори – представите за актуалното и желаното състояние на света и за начините на преход от първото към второто. Паршин предупреждава, че, сами по себе си, културните фактори не могат да се разглеждат като субекти на световната политика, освен в метафоричен смисъл. Независимо от всички актуални промени в международната политика, основен нейн субект остава държавата. Най-важното заключение от градивните критични бележки на Паршин е, че културно-цивилизационният фактор е сред най-важните ресурси на държавата (нацията), подобно на другите видове ресурси – демографските, човешките, интелектуалните или суровинните[28].
Друг подход към проблема демонстрират авторите на сборника „Диалогът на цивилизациите” (2005), издание на Руската академия на науките и Фонд „Горбачов”. Според тях, субектността в диалога на цивилизациите се изразява преди всичко чрез взаимодействието на представляващите ги държави и междудържавни обединения. Опасно заблуждение е обаче, че той се свежда само до взаимоотношенията между държавите, техните политически дейци и чиновници. Субекти в диалога са също гражданското общество, с цялото многообразиие на неговите институции, деловите, културните, църковните кръгове, младежките, женските, спортните и други обществени движения. Важна функция изпълняват и самите граждани, от чиито мироглед, убеждения, ценностна система и взаимодействие зависи приемането на едни или други политически и цивилизационни решения. Именно гражданите, т.е. активните личности формират живата тъкан на диалога на цивилизациите[29].
В организационен и технически аспект цивилизационната геополитика се характеризира с многопластовост и многозначност. Тя се обуславя от наличието на различни йерархични нива, на които се обособяват и функционират държавите, регионалните интеграционни обединения и международните организации с глобално покритие. В определени сфери функциите им често се припокриват. Отделните държави провеждат самостоятелна политика, въз основа на формулирани върху широка идентификационна база „национални интереси”. В тях неизбежно присъства елемент на разграничаване на собствените от националните интереси на други страни – от преките съседи до регионалните и глобални центрове на геополитиката. Ръководени от класическия принцип, че няма вечни приятели, а само вечни интереси, държавите най-често следват линия, съобразена с моментната геополитическа конюнктура[30]. Същите тези държави, провеждащи самостоятелна политика, базираща се на собствена национална стратегия, участват в редица международни организации и обединения – както военно-отбранителни и политически, така и икономически, хуманитарни, културни и социални. В тях те доброволно се лишават от част от своя суверенитет и самостоятелност, за сметка на постигането на общочовешки и наднационални цели, налагани под влиянието на нарастващата взаимозависимост в икономиката, сигурността, културата и екологията.
От всичко казано дотук следва, че цивилизациите са неформални културноисторически и културногеографски структури, често с неясни граници и пространствен обсег; както и, че самите цивилизации не са и не могат да бъдат субекти на геополитическите отношения, поне на настоящия етап от развитието на международните отношения. Такива са държавите, регионалните съюзи, глобалните политически и финансови институции, транснационалните корпорации, сдружения и съюзи в областта на образованиието, науката, културата и т.н. Традиционно значителна е и ролята на религиозните институции или дори на отделни водачи на световни или регионални религиозни движения, например Папа Йоан-Павел ІІ, Аятолах Хомейни, Далай Лама XIV, бившия руски патриарх Алексий ІІ и други.
Цивилизационната геополитика е насочена към съхраняване и развитие на общопланетарната цивилизация, разбирана като съвкупност от равноценни и равноправни регионални цивилизационни общности; към диалог и взаимодействие между отделните цивилизации, представлявани от държави, народи и етнополитически общности, носители на техните ценности и светоглед и обединени от стремежа към изработване на глобални универсални правила и принципи, позволяващи регулиране на икономическите, политически, демографски и екологични въпроси и приемане на общовалидни принципи на международното право. Очевидно е, че съвременната човешка цивилизация се нуждае от преход от алармизма (екологичен, демографски, суровинен, социален и т.н.) и ограничената в рамките на интелектуалните среди дискусия към диалог и сътрудничество между народите за навлизане в нов, конструктивен етап на цивилизационната геополитика. Концептуалните основи на диалога са очертани от ООН във връзка с Целите на хилядолетието. Все още обаче, тези идеи, носещи човешкия устрем към създаване на мирен свят и утвърждаване на мултицивилизационна световна система, не са навлезли дълбоко в геополитическото съзнание на водещите фактори на световната и регионалната политика. Поемането на определени ангажименти, свързани с установяването на мир в конфликтните точки на планетата или с непрекъснато възникващите казуси по нарушаване на човешките права, се диктува от практическите интереси на великите сили. Бъдещето на света зависи обаче не само от волята за промяна и диалог на най-силните и най-богатите. Установяването на по-толерантни междунационални и междурелигиозни отношения, на по-хармонично отношение на човека към природната среда и нейното опазване зависят от формирането на модерно цивилизационно, социално и екологично съзнание на всеки днешен и бъдещ жител на планетата.
Интелектуални и политически алтернативи на цивилизационното противостоене
Към основните задачи на световната общност Юрий Красин причислява установяването на конструктивен диалог между цивилизациите с цел е минимализиране на тежките последици от нарастващия конфликт и намиране на световно устройство на глобалния социум, способно да премахне противостоенето в световен мащаб между полюсите на богатството и бедността, на величието и унижението[31]. Авторът с тревога отбелязва, че «реалполитиката отново тържествува над идеализма, но подчертава, че потребността от нова парадигма на световната политика за глобализиращия се свят не е изчезнала. Завръщането към търсенето на нови възможности е неизбежно, стимулирайки появата на нови на пръв поглед нереалистични утопии, които не се побират в съществуващите стандарти»[32].
Сред мислителите и дейците на съвременната епоха с особена оригиналност се отличава покойният римски папа Йоан Павел ІІ (1920−2005). В своята философия той извежда четири фундаментални общочовешки ценности: истината, солидарността, справедливостта и свободата. Според него, истината може да се постигане по пътя на диалога и „няма мир, ако липсва готовност за искрен и постоянен диалог”[33]. Солидарен и мирен свят може да бъде постигнат, ако се изпълнят следните условия:
- силните държави и народи се откажат от идеологията и политиката на хегемонията и загърбят империалистическите си амбиции от миналото;
- големите нации почувстват морална отговорност спрямо другите народи;
- международната система се основава на равенството на всички държави и народи чрез уважение към многообразието;
- както отделните индивиди, така и народите трябва да се възприемат като самостоятелни субекти;
- елиминиране на експлоатацията и потисничеството;
- преодоляване на подялбата на света на противостоящи си идеологически и военни, а също културно-цивилизационни блокове[34].
Папа Йоан Павел ІІ свързва понятието справедливост с уважението и спазването на човешките права. От синтеза на неговите идеи може да се създаде универсална концепция за цивилизацията, представляваща алтернатива както на монизма, така и на крайния цивилизационен плурализъм. Универсалната цивилизация, към която той призовава, може да се нарече екуменична цивилизация, обединяваща идеята за единството на човешкия род и културния плурализъм. Тя не засяга един-единствен цивилизационен кръг, например Европа, а цялото човечество, без оглед на националната и религиозната принадлежност и на изповядваната ценностна система.[35]
На свой ред, позицията на ислямските народи към диалога на цивилизациите прави опит да представи Абделазиз Бутефлика (2005), президент на Алжир в първото десетилетие на ХХI век. Той е убеден, че отворен и плодотворен диалог между цивилизациите е възможен. От името на своята цивилизация, Бутефлика заявава: „най-напред трябва да помогнем на хората от Запада да преодолеят предубеждението, че тяхната цивилизация е цивилизация с главна буква; че възраждането на други цивилизации – по-специално китайската, индийската и ислямската, изисква отново да си зададем въпросите (макар и в други категории) за диалектиката на единството и многообразието, диалектиката на онова, което е общо и онова, което е специфично”. Бутефлика вижда задачата на принадлежащите към незапaдните цивилизации в това да убедят Запада да приеме, че нито една цивилизация, в т.ч. западната, няма монопол върху универсалната истина. В неспирния стремеж на човешкия род към универсализъм участва всяка цивилизация – толкова бързо, колкото може, и в тези области на живота, които са ѝ най-близки. Но за западната философска мисъл, формирана от философията на Просвещението и философията на историята (от Кант, през Хегел, до Маркс), западната цивилизация се представя като венец на човешкото развитие. В този дух останалите цивилизации се трактуват единствено като прочетени раздели от общата история, чиято смърт е необходима и предопределена, за да може по целия свят да триумфира западния рационализъм[36].
Конструктивни предложения за реформиране на световната геополитика разработва украинският географ Мирослав Днистрянски (2010). За целта той използва понятието „конструктивна геополитика”. Днистрянски подчертава, че само взаимното отчитане интересите на всички държави и големи културни групи от населението може да осигури мирно развитие на световната общност. Затова обаче геополитиката на силата, която е фундамент на междудържавните отношения в течение на изминалите столетия и се основава на политико-географски предпоставки, даващи сериозни предимства на едни държави пред други, а също възможност да диктуват своята воля и да реализират за чужда сметка собствените си експанзионистични планове, в съвременните условия не може да играе конструктивна роля, а само да провокира мащабни конфликти. Поради това Днистрянски апелира към решаване на съвременните глобални предизвикателства чрез разработване на геополитически модели за координиране интересите на всички държави, ориентирани към хармонизириане на териториално-политическите отношения и баланс в геополитическите процеси. Характерът на съвременните международни отношения и, преди всичко, ограниченото геостратегическо мислене, свидетелства за необходимост от синтез на идеализма и реализма в геополитическите подходи. Постигането му е възможно чрез «прагматизация» на идеалистическите принципи и постъпателно „изчистване” на експанзионистичните и хегемонистичните постановки от реалната геополитика. С оглед на това, перспективните геополитически модели трябва да имат балансиран характер. Вместо да служат като инструмент за преразпределение на света на сфери на влияние, те могат да бъдат модели на колективна сигурност, координиране и интегриране на държавите и регионите. За да може геополитиката на балансираните интереси на всички държави да претендира за превръщането й в ефективен инструмент за стабилизация и хармонизация на междудържавните отношения, тя не трябва да е само идеалистически подход, а да осигурява реални механизми за взаимодействие и влияние[37].
Предвид глобалната поляризация в социално-икономическото развитие, все по-належащ става въпросът за отчитане в международната политика на проблемите от социален характер. Все повече анализатори и политици се опитват да обосноват необходимостта от разработване на нова парадигма в изучаването на глобализацията. В тази връзка Юстина Наконечна (2006) констатира, че досегашните изследователски перспективи, независимо от това дали в тях глобализацията се разглежда само като икономически, само като културен, или пък като културно-икономически феномен , игнорират социалния аспект, който е ключов както за нейния исторически генезис, така и за функциите, изпълнявани в рамките на съществуващия ред. Според същата авторка, негативните ефекти на глобализацията предизвикват реакция, като например призивите за промяна в характера на модела, опиращ се на действието на „невидимата ръка” на пазара, която, ако не бъде контролирана, се оказва неспособна да регулира отношенията, към модел на контролирана глобализация, поставяща в центъра човека и въпросите от социален и етичен характер. Така логично възникват идеите за „глобализация на солидарността” и „глобализация с човешко лице”, както и призивът „да дадем глобализацията на хората”. Глобализация с човешко лице, допълва авторката, означава също въвеждане на „глобално управление”, което трябва да се основава на общи ценности, като уважение към живота, свободата, справедливостта, равенството, толерантността, взаимната грижа, общите стандарти и гледни точки[38].
Друга, позабравена в последните две десетилетия концепция за наднационално и наддържавно взаимодействие, е интернационализмът. Тя има своето десетилетно присъствие в международния живот. Въпреки, че съвсем погрешно интернационализмът се свързва предимно с идеите на социалистическия интернационализъм, което е характерно за господстващия в посткомунистическите страни интелектуален климат, значението му далеч надхвърля подобни тесни разбирания. По същество, идеята за интернационализма е общочовешка, наднационална, надетническа и надрелигиозна. Освен социалистически, има и либерален интернационализъм, интернационализъм на днешния глобалнен финансово-политически елит. Той се дефинира като „политика и практика, идеология и психология за международна взаимност и солидарност на различни страни, нации, социални групи и организации, политически партии и движения, отделни хора въз основа на съвпадане на коренните им интереси и цели”. Според Едуард Тадевосян, „до неотдавна интернационализмът се тълкуваше, предимно от „свръхкласови” и тяснопартийни позиции, като свойство, присъщо единствено на пролетариата, на работническата класа, на техните партии и на социализма.” В същото време, отбелязва той, днес интернационализмът е призван да обедини на интернационална основа различни социални и политически сили в борбата за оцеляване на човечеството, за утвърждаване на принципите и идеалите на демокрацията и хуманизма в целия свят.[39]
Концепцията за регионалната справедливост, развивана в лоното на теорията на обществената география, също може представлява богат извор на оригинални постановки, необходими за изграждане теоретичната база на цивилизационната геополитика. В концепцията за регионалната справедливост се приема, че пространствеността е основна характеристика на социалните структури и процеси. Територията е базата, обединяваща човешките индивиди и групи в относително устойчиво социално-икономическо, поведенческо, етническо, културно и държавно-политическо единство. През призмата на територията се пречупват и придобиват местна специфика останалите аспекти на справедливостта – социалният, икономическият, политическият, правният и др. Приема се, че регионалната справедливост може да се постигне чрез инструментите и механизмите на регионалната и секторните политики. Регионалната справедливост се стреми към справедливо географско разпределение на ресурсите. Тя е синтезирана геопространствена проекция на резултатите от социално-икономическото развитие на обществото, от различията в разпределението на инвестираните капитали, произведената продукция, социалната инфраструктура и качеството на социалните услуги, доходи, потребление и др[40].
Геополитиката на цивилизациония диалог се крепи на идеята, че светът е многополюсен. Всеки субект в него има право да развива своите културни традиции и да изгражда обществено-политическото си развитие съобразно своите цивилизационни традиции, да развива и обогатява силите и стремежите си в мирно сътрудничество с останалите страни и народи. Основен принцип в този тип геополитика е диалогът, който може да допринесе за сближаване между отделните страни и регионални обединения. Основните различия между този подход и принципите на традиционната геополитика, от които изхожда теорията за цивилизационен сблъсък, са представени в таблица 1. В нея са обхванати най-важните обществени сфери – политиката, културата, икономиката, социалната област, екологията. Присъствието им означава, че геополитиката на цивилизационния диалог не означава свеждане на отношенията само до въпросите на културното развитие, взаимодействие и обмен на идеи между цивилизационните общности. По-глобалната й цел е чрез тях да се постигне задълбочаване на диалога по общите за човечеството проблеми – екологични, социални, демографски, икономически и тези, касаещи мира и прекратяването на военните конфликти.
Таблица 1 Сравнителна характеристика на основните компоненти на цивилизационната геополитика в рамките на противостоенето и диалога
|
Компонент
|
Геополитика на
цивилизационното
противостоене
|
Геополитика
на
цивилизационния диалог
|
|
Геополитическа структура на света
|
- Еднополюсен свят, подчинен на интересите на световната суперсила
- Конфронтация между цивилизационните кръгове
|
Многолюсен свят, основан на мирно съществуване на равноправни геополитически и цивилизационни кръгове
|
|
Висша цел в поведението на субектите в международните
отношения
|
Конкуренция и борба за територии и ресурси
|
Териториално сътрудничество и съвместно използване на ресурсите
|
|
Геополитическа стратегия
|
Утвърждаване на статуквото чрез политика на силата
|
Постигане на разбирателство и мирно съжителство по пътя на диалога
|
|
Функции на границите между цивилизационните пространства
|
Бариерност,
изолация
|
Контактност,
интегралност
|
|
Отношение към света
|
Затвореност, враждебност
|
Откритост, доверие
|
|
Перцепция за геокултурните различия
|
Съществуват „висши” и „низши” цивилизации и култури
|
Всяка култура и цивилизация е уникална и равноценна на всички останали
|
|
Междунационални отношения
|
Съществуват „добри ” и „лоши” народи
|
Съществуват „други” и „различни” народи
|
|
Геопсихологически фундамент на отношенията в културната сфера
|
Високомерие,
стремеж към културна хегемония, претенции за универсална истина
|
Мултикултурализъм,
интернационализъм,
уважение и стремеж към опознаване и взаимно обогатяване на културите
|
|
Разпределение на ресурсите (природни, финансови, материални, достъп до услуги)
|
Териториална концентрация на ресурси в избрани центрове
|
Регионална/териториална справедливост в разпределението на ресурсите
|
|
Пространствен модел на социално-икономическо развитие
|
Поляризирано развитие, основано на модела център-периферия; задълбочаване на пропастта между бедни и богати
|
Устойчиво и балансирано развитие на страните и регионите; скъсяване на дистанцията между центъра и периферията
|
|
Отношение на материално развитите към бедните страни
|
Нихилизъм и високомерие; заинтересоваността се ограничава до експлоатация на природни ресурси и евтина работна сила
|
Солидарност и активна подкрепа за преодоляване на социалните и демографските проблеми и различия
|
|
Историческа политика и „политика на националната памет”
|
Фанатично отстояване на собствената гледна точка и версия за спорни събития от миналото
|
Рационално научно изясняване на спорните въпроси със стремеж към постигане на приемлив компромис
|
Заключение
Чрез разработването и укрепването на механизмите на геополитиката на цивилизационния диалог е възможно да се формира по-справедлив, мултицивилизационен свят, с повече равноправие и повишаване на толерантността в геополитическото съзнание на отделните субекти, допускащо правото на глас и на участие във формулирането на глобалните и регионалните приоритети на страните, народите и съюзите от всички регионални цивилизации. Това е пътят, който съвременните учени - философи, географи, историци, политолози, а също духовни и политически лидери, определят като единствено възможен за успешното трансформиране на досегашната световна система в свят, основан на мултиполярността, а не на еднополюсната хегемония. Той обаче е дълъг, изисква търпение и огромни организационни, институционални, политически и научни усилия, които могат да превърнат парадигмата на цивилизационния диалог в качествено нов модел на геополитиката.
Бележки:
[1]. Кузык Б.Н., Яковец Ю.В. Цивилизации: теория, история, диалог, будущее. Т. I: Теория и история цивилизаций. Институт экономических стратегий, Москва, 2006, стр. 156.
[2]. Czaputowicz J., Teorie stosunków międzynarodowych, 2007, стр. 86.
[3]. Thayler B. Bringing in Darwin: Evolutionary Theory, Realism, and International Politics. – International Security, 2/2000, стр. 215.
[4]. Шагурин С.В. Основы геополитики. Изд-во Политехн. ун-та, Санкт-Петербуг, 2008.
[5]. Bieleń S. Deficyt realizmu w polskiej polityce zagranicznej. – Stosunki Międzynarodowe, 3-4/2008, стр. 18.
[6]. Rykiel Z. Podstawy Geografii Politycznej. Polskie Wydawnictwo Ekonomiczne, Warszawa, 2006, стр.200.
[7]. Тадевосян Э. Словарь-справочник по социологии и политологии. Москва, Знание, 1996, стр. 101.
[8]. Хънтингтън С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, Обсидиан, 2000, стр. 259.
[9]. Цит. съч., стр. 296.
[10]. Пак там, стр. 297.
[11]. Дугин А. Основы геополитики. Арктогея, Москва, 2000, стр. 430.
[12]. Martinelli A. From World System to World Society? – Journal of World-System Research, 2/2005, стр. 252-253.
[13]. Balcerowicz B. Powrót siły. – Rocznik strategiczny, 2006/2007.
[14]. Дергачев В. Цивилизационная геополитика. ВИРА-Р, Киев, 2004.
[15]. Дергачев В. Геополитика // Русская геополитическая энциклопедия, 2010. http://dergachev.ru/Russian-encyclopaedia/04/65.html
[16]. Лилов А. Диалогът на цивилизациите. Световният и българският преход. Изд. Захарий Стоянов, София, 2004, стр. 184-185.
[17]. Zacher L. W. Multilog europejski o przyszłości // Dialog europejski Zachód-Wschód / Polityka-Gospodarka-Społeczeństwo (red. A. Stępień-Kuczyńska i T. Jałmużna). Wyd. Adam Marszałek, Toruń, 2006, стр. 23-25.
[18]. Рященко С. В. Влияние идеологии глобальной интеграции на развитие общественно-географических исследований. „Мир и Россия: регионализм в условиях глобализации”. Материалы III Международной научно-практической конференции, часть 1. Российский университет дружбы народов, Москва, 2010, стр. 191.
[19]. Encyklopedia Geografia. Greg, Kraków, 2006, стр. 168.
[20]. Доклад об учреждении Центра по диалогу между цивилизациями / Приложение.
[21]. Alliance of Cilvilizations. Report of the High-level Group, United Nations, New York, 2006, стр. 3.
[22]. Цит.съч., стр. 11.
[23]. Пак там, стр. 19-21.
[24]. Civilizational Dialogue and World Order: The Other Politics of Cultures, Religions and Civilizations in International Relations, co-edited with M. S. Michael and F. Petito. New York, Palgrave, 2009, стр. 47-52.
[25]. Цит. съч., стр. 50.
[26]. Пак там, стр. 62.
[27]. Кузык Б. Н., Яковец Ю. В. Цивилизации: теория, история, диалог, будущее. Т. V: Цивилизации: прошлое и будущее. Институт экономических стратегий, Москва, 2008, стр. 460-461.
[28]. Паршин П. Государство и цивилизация в современных международных отношениях. – Аналитические записки, 4/2009, стр. 29-30.
[29]. Диалог цивилизации/повестка дня. Российская академия наук, Институт философии, Горбачев-фонд. Москва, 2005, стр.14.
[30]. Ако се вгледаме внимателно в картата на текущите и на потенциалните геополитически и етнополитически конфликти (не само военните, а и културно-символическите и идеологическите) ще установим, че те много често са мотивирани от политически и цивилизационни различия между две и повече страни: НАТО – Русия, САЩ срещу Ирак и Афганистан, Полша срещу Русия и Беларус, Гърция срещу Турция, Израел срещу арабските страни, конфликтите между африканските племена и етноси, между националните държави в бивша Югославия, между Северна и Южна Корея, на Венесуела и Куба със САЩ и др.
[31]. Красин Ю. Размисли за конфликта на цивилизациите и за практическите крачки към устойчив „свят на световете”. – сп. Понеделник, 5-6/2010, стр. 8.
[32]. Пак там...стр. 10.
[33]. Modrzejewski A. Ład globalny w myśli społecznej Karola Wojtyły (1920-2005). – Gdańskie Studia Międzynarodowe, 4/2005, стр. 45.
[34]. Цит. съч., стр. 46.
[35]. Пак там, стр. 49.
[36]. Bouteflika A. Krytyka „zderzenia cywilizacji”. – Stosunki Мiędzynarodowe, 3-4/2005, стр. 257.
[37]. Дністрянський М. С. Політична географія та геополітика України. „Навчальна книга - Богдан”, Терпопіль, 2010, стр. 298-299.
[38]. J. Nakonieczna. Wzrost znaczenia kwestii społecznych w kontekście globalizacji. – Stosunki Międzynarodowe, 3-4/2006, стр. 89-90.
[39]. Тадевосян Э. Словарь-справочник по социологии и политологии. Знание, Москва, 1996, стр. 92.
[40]. В. Михайлов. Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – сп. Понеделник, 7-8/2006, стр. 140-141.
* Доктор по география, председател на балканската секция на полския Институт по геополитика
