Въз основа на провежданата от нея външна политика, Турция би могла да се определи като „атлантоцентрична” държава. Анкара е верен съюзник на западния блок и усърдно работи за присъединяването си към ЕС. След провъзгласяването на Република Турция, страната никога не е участвала във войни, с изключение на „миротворческата” операция на остров Кипър, през 1974. Във външната си политика, Турция винаги е смятала за свой приоритет запазването на мира и стабилността. В същото време, макар че по степен на наситеност на дипломатическите си срещи винаги е влизала и влиза в десетката на най-активните страни в света, тя дълги години старателно избягваше да поема смели инициативи, опасявайки се да не се стори на останалите прекалено ангажирана с някаква кауза. В същото време, още от времето на Османската империя, турското Външно министерство е известно с висококвалифицираните си елитни кадри.

Понякога, прозападната политика на Турция излизаше извън разумните рамки. Както се казва в известната поговорка, страната опитваше да се прави „на по-голям католик от папата”, или поне така изглеждаше. Особено демонстративно бяха укрепвани отношенията със САЩ при управлението на Демократическата партия (през 50-те години на ХХ век), на Тургут Йозал (през 80-те и началото на 90-те), както и на сега управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Понякога Турция толкова яростно защитаваше американските интереси, че дори участва заедно със САЩ в редица регионални военни операции. Решението на Демократическата партия за изпращане на турски военен контингент в Корея, политиката, опитваща се да вкара Турция в Първата война в Залива, както и усърдието, демонстрирано от ПСР, да прокара през Великото национално събрание резолюцията от 1 март 2003 (разрешаваща на САЩ да използват турската територия за атаката си срещу Ирак), която обаче така и не бе одобрена от него, са доказателства за това. За същото впрочем свидетелстват и активно налаганите през последните години промени в политическия дневен ред на Турция по отношение на кюрдския проблем и Армения.

Във външната политика е важно да се съхранява баланса между силата, възможностите, изгодата и целите. Необходимо е да се запазва хармонията и равновесието между основните елементи на силата – политически, икономически, военни и обществено-културни. Много важно е географското положение. Задължително условие е и обединяването на обществото и на общественото мнение около определена идея, с други думи гарантирането на националното единство. Външната политика е сфера, изискваща продължителни предварителни размишления и анализи и малко говорене, т.е. умение да си държиш езика зад зъбите. Страните, притежаващи днес широки политически хоризонти, първоначално е трябвало дълго (и без особено да привличат вниманието на останалите) да подготвят пътищата за реализация на своето политическо решение. За успешното прокарване на една политика е необходимо всички онези, които я поддържат, да имат обща изгода, общи интереси и общи дивиденти. Само емоциите и голото вдъхновение не са достатъчно за реализацията и. Защото дипломацията се основава, най-вече, на сътрудничеството, общата изгода и печалба. Разбира се, общите исторически и културни връзки, както и чувствата, са много важни условия, но със сигурност не са достатъчни. Лансирайки една или друга инициатива, никога не бива да се забравя за реалностите. Инициативата изисква наличието на визия за света, която да я подхранва, а също политическа воля, лидер, кадри, интелектуален фундамент, програма и народ, който също я подкрепя. Правилното планиране и действие също са задължителни условия за успеха в прокарването и.

Плюсове и минуси на новата турска външна политика

През последните години Турция постигна национално единство по отношение на осъществяваната външна политика и нейните приоритети. Вътре в страната не се очертава каквото и да било неприемане и съпротива срещу тази политика. В същото време, както изглежда, продължава да липсва ясно решение на въпроса, дали Турция ще се превърне в регионална сила или център на целия регион, в глобален играч или пък в център на всички игри, в „ос”, „крило” или „мост”. Нещо повече, Турция е изправена пред сериозна дилема по такива въпроси като светско устройство или ислям, Запад или Изток, членство в ЕС или лидерство в Близкия Изток. А това силно затруднява  предприемането на конкретни стъпки, изработването на позиции и вземането на решения. Така, преди приемането на едно или друго решение често възникват съмнения, как биха реагирали на това САЩ или ЕС. Или пък, дали предприетите от страната стъпки няма да бъдат неправилно изтълкувани? Затова, в някои сфери Турция все още не играе ролята, която би могла, задоволявайки се само с функциите на одобрен от Запада посредник. В същото време, след като упорито не се възприема като потенциален член на ЕС, страната се принуждава да обърне поглед на Изток. С други думи, въпреки всички уверения за наличието на „мултицентрична визия за глобалната политика, многостранност, многомерност, стратегическа дълбочина, нулеви проблеми със съседите, проактивна външна политика, лидерство, водене на собствени игри и самостоятелен избор на ролята в тях и решаване на всички проблеми с посредничество”, на практика, пред Турция продължава да стои съвсем реалният проблем за избора на пътя, по който възнамерява да върви.

Анкара отправя правилна и справедлива критика, посочвайки, че „Европейският съюз няма да може да се превърне в глобален играч, ако не приеме Турция”. Но въпреки твърденията на Брюксел, че вратата за ЕС не е затворена за страната, никой там не е склонен да приеме необходимостта от преразглеждането на Митническия съюз между Съюза и Турция, да не говорим, че германският канцлер Меркел открито декларира нежеланието на страната си да види Турция в ЕС. Турския външен министър твърди, че „Турция е основния играч в Близкия Изток”, но в същото време резултатите от посредническите и усилия не потвърждават тези думи. Така, Турция беше принудена да приеме и се примири с това, че през юли 2003 в северния иракски град Сюлеймания, американските части арестуваха турски военни, демонстративно нахлузвайки чували на главите им. По-късно Анкара беше принудена да гласува за избирането на датския премиер Расмусен за генерален секретар на НАТО, въпреки че толкова гневно го критикуваше заради допуснатата публикация на карикатури на пророка Мохамед и откритата му подкрепа за телевизионния канал на терористичната Кюрдска работническа партия (РКК). Турция бе принудена да подкрепи коалиционните сили по време на наскоро приключилото нападение срещу Либия, макар че малко преди това демонстрираше възмущението си от тези действия, задавайки въпроса, „какво прави НАТО на територията на суверенна Либия?”. По време на вълненията и революционната вълна в арабските държави, Турция реагира с голямо закъснение, отправяйки обръщение (и то едва след като бяха проведени телефонни разговори с Белия дом) към лидерите на Египет, Либия и Сирия. Всичко това стана причина както за критики от страна на Запада, така и за обвинения, че Анкара води политика на двойните стандарти, а също за съмнения доколко арабският свят уважава Турция.

Въпреки това, сегашното турско ръководство постоянно декларира, че страната вече играе ключова роля в световната политика. В потвърждение на тези думи се прокарва тезата за „невероятната активност на двустранните и многостранни контакти”, множеството международни конференции и срещи, които организира страната, наситената програма на посещенията в чужбина, осъществявани от президента, премиера и външния министър, както и нарастващият външнотърговски оборот на Турция. В своята външна политика, Анкара се стреми да бъде буквално навсякъде, демонстрирайки желание да участва в решаването на всякакви проблеми. Стига се дотам, да се чуват твърдения, че Турция щяла да стане архитект на новия ред в Близкия Изток. Често се споменава и фактът, че за първи път в историята, Турската република си е поставила толкова мащабни външнополитически цели, формирала е собствена визия и мисия. Външният министър Давутоглу често подчертава, че по въпросите на външната политика страната „не е моноцентрична, а мултицентрична”. Само че още когато беше главен съветник на премиера Ердоган, т.е. преди да заеме сегашния си пост, той посети САЩ, където се срещна с президента Обама, и тогава заяви, че между предпочитанията и приоритетите на САЩ и Турция във външнополитическата сфера има пълно съвпадение. Между другото, в Турция и днес има достатъчно политолози, дипломати, професори, журналисти и военни, които споделят тази теза.

Истината обаче е, че между реалностите и намеренията липсва подобно съвпадение. Нещо повече, в конкретния случай, между възможностите и желанията съществува истинска пропаст. Турция си въобразява, че онова, за което мечтае и, което топли сърцето и, е реално постижимо. Което пък води до това, че често изглежда в очите на останалите, като „благороден, но заблуден мечтател”. Последните провали в опитите на страната да стане посредник за помиряването между Фатах и ХАМАС в Палестина, приключили с това, че не Турция, а Египет постигна тази цел, а турците трябваше да се задоволят само с ролята на почетни гости на масата за преговори, или пък склонността на Анкара да приеме на своя територия бази (радарна система – б.р.) от т.нар. система за ПРО на САЩ – всичко това породи сериозни съмнения, доколко убедителна и ползваща се с уважение е „новата външнополитическа роля” на Турция.

Фактите противоречат на декларациите, думите и старателно създавания имидж на страната. Макар турските официални лица да твърдят, че осъществяват важни и големи (дори и в глобален мащаб) стъпки във външнополитическата сфера, или пък, че световните сили не са склонни да предприемат каквито и да било политически инициативи без да се посъветват с Анкара, реалностите са много далеч от това. Истината е, че стъпките на Турция към Близкия Изток бяха осъществени не самостоятелно и не напук на САЩ и ЕС. Точно обратното, те бяха направени със знанието и по инициатива на Вашингтон и Брюксел. Западът би искал да види Турция като свой „говорител” и представител в държавите от Изтока, възприемайки Анкара като посредник в създаването на контакти с такива държави и организации, като Иран, Сирия, ХАМАС и Хизбула. Той предпочита да използва Турция като „транслатор” на своите мисли и желания към тях. И това предпочитание намери отклик в сърцата на „неоосманците”, управляващи страната. В същото време, самата Турция, която се старае да се превърне в действена сила на Балканите, в Близкия Изток и Кавказ и придава особено значение на развитието на отношенията си с африканските държави и ролята си на Черния континент, мечтае да стане проводник на идеите на тези страни към Запада, така че интересите и желанията съвпадат именно в тази точка. Популярността на турския премиер в арабските страни, вдигналата толкова шум негова изява в Давос и рязката критика срещу Израел след нападението срещу кораба „Мави Мармара”, отправил се за сектора Газа, формират погрешна представа и преувеличават ролята на Турция и способността и да успее да изпълни тази политическа роля. Освен това, ако се вгледаме в историята, ще видим, че Турция печели най-голяма популярност и уважение в арабския свят с приемането на Конституцията след младотурската революция през 1908, след национално-освободителната война през 20-те, след военната операция в Кипър през 70-те, както и след отказа на Великото национално събрание да приеме предложената от правителството резолюция за предоставяне на националната територия за американското нахлуване в Ирак, през март 2003. Тоест, всеки път, когато Турция предприема реални стъпки срещу Запада, влиянието и, както и уважението към нея в Близкия Изток нараства. И това не е нещо ново.

Реалностите не съвпадат с намеренията

Стремежът на Турция да си извоюва статут на регионална сила, да получи лидерски позиции в Близкия Изток и да стане член на ЕС е само едната страна на медала, но има и друга – доколко са реални възможностите за осъществяването на тези желания. Да, провежданата от Анкара външна политика не е насочена против или в разрез с интересите на САЩ и ЕС, но специалното внимание към Близкия Изток и превръщането му в приоритет на турската външна политика поражда у тях известни съмнения, че Турция може би действа против Запада или пък, че води някаква собствена „тайна игра”. Редица турски стъпки в източна посока пораждат тревога и съмнения в западните столици, провокирайки твърдения, че Турция е променила основната ос на своята геополитика.

За хиперболизираната роля на Турция в източната политика сериозна вина имат и турските медии, които представят тези процеси като нещо ново и невиждано преди. Съвършено необосновано и преувеличено е да се твърди например, че Турция за първи път в историята играе толкова важна глобална роля на световната сцена или пък, че за първи път е започнала да отделя внимание на своето историческо наследство, на географското и геополитическото си положение и на стратегическата дълбочина на вземаните от нея решения. Несъмнено, наситеният график на пътуванията в чужбина на турския външен министър е много важен в условията на стремително променящия се свят и регионалните промени. Същото се отнася и за известното нарастване на политическата тежест на Турция в Близкия Изток, както и за вниманието, отделяно от Анкара на африканските държави. Дори и ако не ни донесе дивиденти в краткосрочен план, то със сигурност ще се окаже сериозно вложение в бъдещето на страната. Само че това съвсем не означава усилване на ролята и политическата тежест на Турция в глобален план. Защото във външната политика, също както и в другите сфери, оценка на успехите може да се прави, едва след постигането на определени резултати.

Ще отбележа също, че отварянето към света не е някакво собствено изобретение или избор на Турция по отношение на нейната външна политика. За укрепване на отношенията с Африка работи не само Анкара. Всички повече или по-малко сериозни държави, които биха искали да играят някаква по-забележима роля, също го правят. Разбира се, съобщенията за предприетите стъпки във външната политика, осъществените контакти и откриването на нови дипломатически и търговски представителства в чужбина следва да се възприемат еднозначно положително, тъй като всичко това е изключително важно във външнополитическата сфера, където резултатите стават ясни не в краткосрочна, а в дългосрочна перспектива, само че това одобрение следва да е предпазливо и премерено. Задължително и неотменимо условие за гарантирането на стабилен резултат е контактите да се поддържат постоянно, страните добре да се опознаят, а дипломатическите контакти да бъдат подкрепени и от задълбочаване на икономическите, културни, научни, спортни, туристически и други връзки.

От друга страна, стремейки се да се превърне в реална и действена сила в Близкия Изток, Турция не отделя необходимото внимание на развитието на контактите с тюркския свят. Анкара, която установи тесни и постоянни контакти с Иран и Сирия, затвърди диалога с ХАМАС и дори демонстрира загриженост за положението на суданския дактатор Ал-Башир, като понякога е склонна да продължава тези игри, дори с цената да си навлече гневните коментари и критики на „западните съюзници”, и чиито близки отношения с редица близкоизточни режими продължават да пораждат напрегнато внимание в западноевропейските столици, пое риска да изостри отношенията със своя най-близък съюзник в тюркския свят – Азербайджан. Популярността, с която се ползват сегашните турски лидери на улиците в Близкия Изток, липсва по улиците на Баку. Да не говорим, че тази популярност въобще не помогна за да бъдат защитени правата на туркмените в Северен Ирак. Не трябва да забравяме, че в много близкоизточни столици, не сред обикновените хора, а сред експертите и дипломатите, съществуват сериозни съмнения, кои от стъпките на Турция са изцяло дело на Анкара и кои са подсказани от Вашингтон. В същото време е факт и, че много страни от Близкия Изток, имащи сериозни проблеми със САЩ, предават посланията си за тях с посредничеството на Турция.

Що се отнася да реализацията на ключовата външнополитическа постановка за „нулеви проблеми със съседите”, за това, като минимум, е необходимо желанието на самите съседи да нямат проблеми в региона. Защото подобна политика не може да се реализира с едностранни усилия и успехи. За да се превърне в реална сила в посредническите преговори, Турция трябва да може не само да покани страните на масата за преговори, но и да ги удържи на нея, докато не бъде постигнато приемливо и взаимноизгодно решение, както и да притежава мощни политически и икономически лостове за да ги склони да приемат това решение. От друга страна, ако не се е превърнала в достатъчно мощна и влиятелна във външнополитическата сфера сила, Турция няма да може да постигне някакви сериозни успехи в посредническите преговори. Защото, икономически и политически, Турция се оказва прекалено „открита” за регионалните и глобални влияния. Така например, посредническите усилия между Сирия и Израел, Иран и САЩ, Русия и Грузия, Пакистан и Афганистан и Индия и Пакистан се увенчаха с известен успех само в преговорите между Пакистан и Афганистан. Във всички останали случаи не беше постигнат никакъв позитивен резултат. Приказките за „имперското наследство”, съпредседателството в проекта „Алианс на Цивилизациите” и този за Големия Близък Изток и външната политика, вдъхновена от идеите на „неоосманизма”, не съответстват на вътрешната политика и, най-вече, на икономическата ситуация в страната.

Турция не може да разчита да се сдобие с някаква по-сериозна тежест и уважение в очите на САЩ и ЕС, впрочем, тя едва ли може да разчита на значимо място и сред новите възходящи сили на Изтока – Русия, Китай, Индия и Иран, тъй като и сред възходящите евразийски сили са налице сериозни съмнения относно надеждността на Турция, заради тесните и отношения със Запада. Ето защо, дори разширяването и укрепването на икономическите връзки с Изтока засега не води до очаквания ефект във външнополитическите контакти с тях. Турският капитал и турската икономика не могат да се развиват толкова независимо от Запада, както турската външна политика, въпреки активното задълбочаване на икономическите отношения с Изтока и най-вече с Русия и въпреки че Турция вече е търговски партньор №1 на руснаците, измествайки Германия. Наред с това, важен проблем е и, че Турция не разполага със сериозна национална отбранителна доктрина.

Турция между Атлантика и Евразия

Но, освен че Турция не разполага със стабилна, основаваща се принципите на взаимната изгода политика спрямо държавите от Запада, тя не провежда и сериозна и ясно изразена евразийска политика. Идеите, които се лансират напоследък в турското общество, не излизат извън рамките на чисто интелектуалните инициативи, т.е. не се прехвърлят на ниво национална политика. САЩ искат Турция да участва в евразийската политика от името на Вашингтон и да действа в интерес на Съединените щати - нещо повече, при нужда тя трябва да играе ролята на своеобразен американски „троянски кон”. ЕС пък иска Турция, която не е богата на енергийни ресурси страна, да се превърне в енергиен коридор за потока от енергоносители към европейските пазари. Брюксел обаче категорично не желае превръщането на Турция в сериозна стратегическа сила. В същото време, от самото начало на своята национална революция, ръководена от Ататюрк, Турция демонстрира, че може успешно да се превърне в „регионоцентрична” сила, което днес е в пълна хармония с евразийската идея. Защото Евразия е регион, свързващ Европа и Азия, т.е. регион, отговарящ на целите и интересите на Турция. Страната е разположена в самия център на Евразия. И, ако гледаме на света през призмата на възможностите, които тя притежава, формулирайки стратегия за бъдещето и, става ясно, че Турция е длъжна да бъде силна, активна и действена именно в Евразия, да създава съюзи и да провежда диалози, като по този начин излезе на челни позиции в региона.

За постигането на тази цел Турция разполага с необходимата историческа платформа и политически потенциал. Така например, отношенията между Русия и Турция през последния близо един век винаги са били добри, такива са и днес. По време на войната между Грузия и Русия, през 2008, твърдата турска позиция, че следва да се спазва договора от Монтрьо за Проливите, бе оценена по достойнство от Москва. Ако по отношение на договора от Монтрьо интересите на Турция и САЩ си противоречат, тези между Турция и Русия напълно съвпадат. Черноморските политики на двете страни, в общи линии, също съвпадат и са хармонични една спрямо друга. Така например, като член на НАТО, Турция категорично се обявява против влизането на Грузия и Украйна в пакта, въпреки че активно развива отношенията си и с двете държави. По този въпрос, Москва мисли по същия начин като Анкара. Да не забравяме също, че като член на НАТО, но не и на ЕС, най-сериозните проблеми на Турция са именно тези с държавите от Запада. Да вземем например, европейската позиция по арменския въпрос, по проблемите с Гърция във връзка с Кипър, по отношение опитите на Константинополската патриаршия да се превърне в екуменически център или пък европейската подкрепа за кюрдските терористи. С намесата си във вътрешните работи на Турция, западните сили се позиционират като основни противници на нашата страна, още повече че активно се бъркат във всички споменати по-горе въпроси. Така, много бързо стана ясно, че турската инициатива за отваряне на границите с Армения, която бе лансирана с прякото внушение а САЩ и ЕС, нанася най-голяма вреда на самата Турция, тъй като доведе до рязкото влошаване на отношенията и с Азербайджан. Тайните преговори с Армения, провеждащи се в Швейцария, както и последвалите политически инициативи и контакти изостриха отношенията с Баку. И, ако си припомним, че освен богатите исторически, културни, духовни, родствени и географски връзки Турция и Азербайджан са свързани и с активни икономически отношения, ще ни стане по-ясно, каква голяма цена трябваше да плати Анкара за грешката си. Така, Азербайджан, който продаваше на Турция петрол на преференциални цени, след влошаването на отношенията между двете страни, започна да го продава на същата цена като на всички останали, което увеличи турските разходи с 1,5 млрд. долара годишно. На всичкото отгоре, заради арменските обструкции и допълнителни искания, самият въпрос за отваряне на границата с Армения се оказа в задънена улица.

Силната обвързаност на Турция със Запада, членството и в НАТО и страстното желание да бъде приета в ЕС не и дават възможност да предприема самостоятелни и решителни стъпки по евразийските въпроси. Западът с всички сили пречи на Турция, с нейната националистическа и „анкароцентрична” визия, да се ангажира по-сериозно с тюркския свят, той иска от нея да прави само такива стъпки, които са изгодни най-вече на самия Запад. Тъкмо поради това, в доклада на Rand Corporation („Troubled Partnership U.S.-Turkish Relations in an Era of Global Geopolitical Change on the U.S.-Turkey Relationship") от 2010 се твърди, че „Турция категорично не бива да се превръща в модел за своя регион”. Резюмирайки накратко позицията на САЩ и ЕС, тя е следната: ако Турция осъществява прозападна/посредническа мисия в Евразия, без да излиза от рамките на влиянието на САЩ и ЕС, Западът няма да и пречи. Той обаче би се обявил против, ако Турция се опитва да установи от свое собствено име по-сериозни отношения с най-древните сили в Евразия, т.е. с тюркския свят. Един от най-влиятелните хора във външната политика на САЩ – Збигнев Бжежински, неслучайно беше казал, че „този, който господства в Евразия, господства в света”. Днес в този регион се води гигантска игра. Всички знаем, че в продължение на столетия той беше арена на борба между големите имперски сили. И причината е, че 70% от населението на планетата, 60% от глобалния БВП и ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани именно тук. Шестте държави, които най-силно изпъкват в света (след САЩ разбира се), са разположени именно в Евразия. Над двайсет милиона души загинаха именно в този регион по време на Втората световна война и последвалите конфликти. Русия, Китай, Индия, Пакистан и Израел разполагат с ядрени оръжия, а Иран продължава да реализира ядрените си разработки.

Когато говорим за Евразия, първото, което ни идва на ум, са Европа и Азия, но да не забравяме, че по-голямата част от Европа, на практика, представлява голям полуостров на Азия. Тези велики и древни континенти винаги са си влияели взаимно и това е исторически факт. От 149-те милиона квадратни километра суша на планетата, 52 млн. кв. км са разположени именно в Евразия, което е над 1/3 от цялата суша. Двете най-големи държави в този регион – Китай и Русия, имат обща граница с дължина 4300 км. Може да се приеме, че понятието Евразия включва географската цялост на континентите Европа и Азия, т.е. може да се смята, че Евразия е регион, чиято западна граница е Европейския съюз и който на изток се простира до Индия и Китай, но при всички случаи Турция и Русия са центровете на Евразия. Русия, след разпадането на СССР, и дори при наличието на ЕС и НАТО, исторически си остава най-голямата евразийска сила. И, ако отново се обърнем към историята, ще видим, че сближаването между Турция и Русия ще бъде от полза и в интерес и на двете държави, докато напрежението и конфликтната ситуация между тях ще са от полза само за големите западни сили. Когато говорим за Турция и Евразия, неизбежно възниква и въпросът за енергийните ресурси. Ако очертаем кръг с диаметър хиляда мили с център Турция, ще видим, че ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани и се добиват от недрата на този регион. Турция има специален статут за държавите от Южен Кавказ, Каспийския басейн и Централна Азия, при това тя разполага с огромен експортен потенциал – от хранителни продукти до текстил и от битова техника до автомобили. В същото време, Турция консумира полезните ресурси, добивани от недрата на този регион, и най-вече петрол и природен газ. Нещо повече, тя разполага със стратегически важни тръбопроводи за транзитирането им на западните пазари. И, ако си припомним, че Китай вече постави на дневен ред изграждането на Нов Велик път на коприната, съвместно с всички страни от региона, става ясно, колко много може да направи Турция, въз основа на своите възможности, за успеха на този проект. Невероятно стремителните темпове на икономически растеж на Китай и формирането на Евразийското пространство, възникнало след разпадането на Съветския съюз, са двете най-големи промени в този регион.

На всички исторически етапи Евразия запазва своята значимост и важност и традиционно е арена на стълкновения и борба между великите сили. Но стартиралият с падането на Берлинската стена през 1989 и разпадането на Варшавския пакт и продължил с приключването на ерата на студената война в началото на 90-те и разпадането на СССР през 1991 политически процес отново изведе Евразия на челни позиции. За Евразия започна да се говори все повече и все по-силно, тя се оказа в центъра на най-ожесточените политически дебати. Тези стремителни промени, започнали през 90-те години, допълнително ускориха процеса на глобализация, стартирал в световната политика от края на 80-те. САЩ, които след разпадането на Съветската империя останаха единствената суперсила, обърнаха погледа си към Евразия. В тази връзка, следва да признаем, че Евразия е ключът към ХХІ век, определящо направление за развитието на света и своеобразен „пътеводител” в сферите на политиката, икономиката, военното дело и общественото устройство. Огромните източници на енергия, които владее, я превърнаха в арена на най-фундаменталното и най-ожесточено съперничество и борба. В същото време, Евразия е география на богатството и бедността, на нестабилността, но в същото време – и на колосалния потенциал на възходящите и укрепващи сили и на забавящите темпото сили на застаряващата „класическа Европа”. Тук са разположени страни, които трети сили отчаяно се стремят да тласнат в междуособна борба една срещу друга, провокирайки разпадането им на части, нестабилност и конфликти, тук впрочем са разположени и някои от въпросните „трети сили”, стремящи се към това. Тук има държави, отчаяно нуждаещи се от енергоносители, както и изключително богати страни, разполагащи с такива енергоносители в изобилие. Тук има държави, които са сред най-важните съюзници на САЩ, но тук са и техните най-силни противници. Събитията в региона директно се оказват в зоната на влияние на всички регионални и глобални отношения, противоречия, разделения и раздели, обединения и съюзи, но, в същото време, самите тези събития също влияят върху тях. В тази връзка, не може да се подценява геополитическото значение на Евразия, богатството и на енергоносители, нейният икономически потенциал и изключителното и стратегическо положение, а също наличието, от една страна, на стремително увеличаващите мощта си държави, като Китай, Русия, Индия и Иран, а от друга - на „пропаднали държави”, като Ирак и Афганистан, окупирани от САЩ. С други думи, Евразия, с нейния крехък и свръхчувствителен силов баланс, е арена на най-жестокото глобално съперничество.

Пътищата за формиране на великите сили, пътищата за превръщането в регионална сила, пътищата на икономическото развитие – всички те минават през Евразия. Както е известно, в противовес на проекта за Големия Близък Изток, прокарван от САЩ, евразийските сили лансираха собствена алтернатива. За целта, през 1996, Русия и Китай, както и присъединилите си към тях Казахстан, Киргизстан и Таджикистан създадоха активно развиващата се днес Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), към която, през 2011, се присъедини и Узбекистан. Тази организация се превърна в най-големия съюзник на евразийските сили. ШОС е формация, създадена вследствие необходимостта от решаване на граничните въпроси и взаимната помощ в сферите на отбраната и укрепването на сигурността, която много бързо разшири обхвата си с още много други сфери на сътрудничество – от икономиката до културата, и се оказа изключително успешен проект както в регионален, така и в глобален мащаб. Тя демонстрира, че регионалните сили могат да действат заедно по въпросите за предотвратяване на етническите и религиозни сблъсъци и разпространението на оръжията за масово поразяване, решаването на екологичните проблеми и тези с тероризма, т.е. по практически всички международни проблеми, изброени в различните международни харти. Общата площ на държавите-членки на ШОС се равнява на 60% от територията на Азия и Европа.

Евразия като историческа и политическа реалност за Турция

Турските политици много обичат да се нагърбват с ролята на „политически мостове”. Не бива обаче да забравяме, че тези мостове могат да бъдат използвани и от други сили. Мостът не може да се дефинира сам, той следва да бъде дефиниран. Мостът не може да се построи сам, той трябва да бъде построен. Мостът не може да придава форма, вие самите следва да му придадете необходимата форма. Ето защо Турция трябва най-сетне да осъзнае, че тя самата е една от централните държави в света, но след като го осъзнае, не бива и да губи представа за реалностите в този свят. Тоест, когато се обърне към тюркския свят, тя не трябва да изглежда като „мечтателна и романтична любителка на приключения”, а, преди всичко, като умна и мъдра държава. Турция ще трябва на всеки етап да подпомага и подкрепя тюркоезичните републики, без при това да натрапва на никоя от тях статута си на „по-голям брат”. Тя следва да притежава цялата достъпна и информация за тюркоезичните държави, да разполага с проекти и готови инициативи, да дефинира краткосрочни, средно и дългосрочни стратегии, най-вече в икономиката, енергетиката, културата, образованието, спорта и науката. Вниманието на Турция към тюркския свят не бива да бъде насочено против трети държави. Не следва да се дават обещания, които Анкара няма да може да изпълни, т.е. трябва да се избягват прекалено мащабните ангажименти. Действително, всички тюркоезични републики се формират на общата основа на тюркската култура, но наред с многото общи и еднакви неща, между тях съществуват и много сериозни различия във възприятията, коментарите и подходите и това не бива да се забравя. Решаването на проблемите с различията в използваните азбуки, сближаването на правните системи и усилията за създаване на митнически съюз могат да се окажат сериозни стъпки в тази посока.

Турция трябва да се откаже от съперничеството, от името на Запада, с една толкова важна политическа сила в този регион, като Иран, с който тя, исторически, винаги си е съперничела. Както и да престане непрекъснато да се нагърбва с посреднически мисии, пак от името на Запада. Тя следва да търси взаимната полза, надеждното съседство и сътрудничество на основата на уважението и ненамесата във вътрешните работи на всеки от партньорите. Турция трябва много сериозно да се замисли за евентуалното си присъединяване към ШОС и да направи първата стъпка в тази посока, като стане държава-наблюдател. При това обаче, тя следва да предложи и създаването на нови обединения, от типа на проекта за Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), където Турция е водеща държава. Анкара трябва да се стреми към формирането на дългосрочни съюзи като се постарае да ги ориентира към по-далечна перспектива, защото краткосрочните инициативи блестят ярко, но гаснат бързо, подобно на горяща сламка, и нерядко водят до сериозната загуба на доверие към страната ни. С други думи, Турция, формулирайки такъв сценарий за своята външна политика, който да е ориентиран към Евразия, следва отново да постави на дневен ред регионоцентричния антиимперски модел на Ататюрк, базиращ се на взаимното доверие на всички страни, уважение към техните интереси и защита на потиснатите и бедстващи народи.

Литература:

1. Ahmet Davutoglu, “Stratejik Derinlik”, Ure Yayinlari;, Istanbul, 2009.

2. Aleksandr Dugin, “Moskova – Ankara Ekseni”, Kaynak Yayinlari, Istanbul, 2007.

3. Cuneyt Ulsever, “Yeni Osmanlicilik ve Kurt Acilimi”, Kirmizi Kedi Yayinlari, Istanbul, 2001.

4. Graham Fuller, “Yeni Turkiye Cumhuriyeti”, Timas Yayinlari, Istanbul, 2008.

5. Mehmet Perincek, “Avrasyailik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2006.

6. Suat Ilhan, “Turklerin Jeopolitiki ve Avrasyacilik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2005.

* Авторът е доцент в Университета Мармара в Истанбул, Турция

Повечето европейски експерти оцениха ултимативния тон, използван от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган в речта, произнесена в турската част на Никозия, при посещението му в Северен Кипър през юли, като поредното доказателство, че Анкара е поела курс на конфронтация с ЕС. Те, в частност, акцентират върху ключовият момент в тази реч, в която Ердоган подложи на критика решението на Брюксел да предаде (през юли 2012) председателството на Съюза на кипърските гърци, без преди това да е постигнато политическо решение на кипърския въпрос между тях и кипърските турци. В тази връзка, турският премиер обяви, че страната му вероятно ще замрази отношенията си с ЕС за шестте месеца на кипърското председателство.

На практика, Анкара се опитва да внуши на Брюксел чувство на вина, твърдят в коментарите си редица европейски медии. В същото време, те посочват, че Турция не демонстрира никакво чувство за общност или склонност да прекрати враждебното си отношение към суверенната Кипърска република, нито пък е готова да седне на масата за преговори с представителите на кипърските гърци.

Турция в дъното на списъка за еврочленство

Ситуацията се усложнява от уязвеното самолюбие на Анкара, която, на практика, беше пратена от ЕС на края на опашката от кандидати за членство в Съюза. Както е известно, в официалния списък води Хърватска (която трябва да бъде приета на 1 юли 2013), следвана от Исландия, Македония и Черна гора. Запазва се и неприязненото отношение на Турция към Гърция, която още с влизането си в ЕС, на практика, живееше от европейски заеми и продължава да го прави дори днес, когато се намира във фалит, обременявайки с все нови разходи „локомотивите” на Съюза, и най-вече Германия. На пръв поглед, в Берлин би следвало да споделят тази турска позиция, тъй като именно германците навремето бяха основните противници на приемането на Гърция в ЕС, сякаш предчувствайки сериозните проблеми, до които би довело то. Откакто тази страна стана член на Съюза (на 1 януари 1981), тя неведнъж беше спасявана от фалит с германски пари, като тази тенденция очевидно ще продължи, тъй като Берлин, както изглежда, възнамерява да продължи да опрощава гръцките дългове и отново да прехвърля бремето по издръжката на гърците върху здравите рамене на германските данъкоплатци. Това естествено поражда съответната реакция, на която германското правителство продължава да отговаря с дежурните фрази за значението на европейското единство и необходимостта да се прояви разбиране за проблемите пред немските партньори в ЕС. Дълги години, напук на всички атаки на опозицията, управляващите в Берлин коалиции се придържат към една и съща линия на поведение, която накратко би могла да се обобщи така: „по-добре да продължим да храним Гърция, отколкото да се обвързваме с Турция”.

При това, тази позиция не се влияе особено от факта, че Гърция се съпротивлява на радикалните реформи в своята икономика, чиято цел е да я накарат да не се разпростира извън средствата, с които разполага, докато Турция – напротив, демонстрира склонност към реформи и вече постигна значителни успехи по този път, особено през последните осем години.

Следва да признаем също, че амбициите на Анкара да се позиционира като лидер на ислямския свят, който е в състояние да реализира мащабни трансформации в икономиката си и да се превърне в модел за страните, свързани с т.нар. „арабска пролет”, включително за най-близките си съседи, в никакъв случай не са лишени от основание. Тоест, на пръв поглед, се формира доста благоприятен за Турция фон, позволяващ и с пълен глас да изяви претенциите си за членство в ЕС. В същото време обаче, отлично съзнавайки, че пътят към ЕС минава през Бранденбургската врата, Германия продължава да я държи заключена за турците.

За това може да има само едно обяснение и то, както посочват редица немски експерти е, че Германия, както впрочем и Франция, се опасяват от ислямска експанзия. Редица мюсюлмански общности в Европа – в Дания, Норвегия и Франция – чрез водачите на радикалните групировки сред тях, нееднократно декларираха, че присъединяването на Турция към ЕС ще бъде възприето в ислямския свят като сигнал за масово преселение на Стария континент, така че най-сетне да бъде реализирана старата мечта зеленото знаме на Пророка да се вее свободно над Европа.

На свой ред, толерантната Европа предпочита да се бори с ислямския екстремизъм чрез воденето на междуконфесионален диалог, проблемът обаче е, че в него са ангажирани представители само на малка част от мюсюлманското население. В Германия например, ислямските организации обединяват едва 16-20% от живеещите в страната мюсюлмани. А както е известно, над 70% от тях са турци. Но нито техните собствени имами, нито дори германските сили за сигурност разполагат с достоверни данни, с какво точно се занимават останалите 80% в създадените на немска територия доброволни мюсюлмански гета.

Въз основа на досегашния си негативен опит в интеграцията на имигрантите – а турците формираха, в продължение на половин век, първия мощен мюсюлмански поток към Германия, при това, дори в трето и четвърто поколение те продължават да се дистанцират от немските реалности, включително по отношение съобразяването с конституционните норми на страната – Берлин се опасява, че присъединяването на Турция към ЕС още след 10-15 години, ако не и по-рано, ще превърне Германия в първата мюсюлманска държава на Стария континент. Впрочем, в това отношение тя се конкурира с такива страни, като Дания и Франция.

За Анкара, или по-точно за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер Ердоган, днес е особено важно да  набере повече политически „точки” за да утвърди в общественото съзнание имиджа си на регионален лидер. В тази връзка, Турция се стреми да промени статута си, превръщайки се от „молител” пред портите на ЕС в своеобразен „изобличител” на недостатъците на Съюза. Илюстрация за тази важна промяна беше и споменатата реч на турския премиер в Кипър, в която той квалифицира Евросъюза като „лицемерен”. „Всъщност, речта му в Никозия беше своеобразен ултиматум” – посочва германският анализатор Юрген Готшлих от „Дер Шпигел”. Други негови колеги пък я оценяват като „поредната провокация”, припомняйки речите на Ердоган в Кьолн и Дюселдорф, в които той призова турската общност да гледа на немския език като на „второстепенен” и въпреки, че живее в Германия, да набляга повече на турския. Според турския премиер, ако ЕС не постигне напредък по въпроса споразумението между кипърските гърци и турци, „ние ще използваме всяка възможност да попречим на Кипър да заеме председателското място в ЕС, тъй като не го признаваме като държава”.

Декларирайки това, Ердоган, меко казано, забравя за резолюциите на Съвета за сигурност на ООН № 541 (1983) и № 550 (1984), които задължават всички членове на международната общност (включително и Турция) „да не признават никаква друга кипърска държава, освен Република Кипър”, „ да уважават суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Република Кипър”, а също „ да не съдействат и да не оказват каквато и да било помощ на сепаратисткото образувание в Северен Кипър”. В същото време, Ердоган, от една страна, подкрепи кипърските турци да реализират идеята за федерация между двете кипърски държави на равноправна основа. Тази му позиция обяснява, в частност, и визията на Анкара за палестинско-израелския конфликт, както и рязко негативната промяна в турско-израелските отношения през последните месеци.

От друга страна,  Ердоган даде да се разбере, че не държи особено на турското членство в ЕС. Макар че сравнително доскоро твърдеше точно обратното. „В действителност, Турция се стреми към ЕС, а ЕС опитва да се разграничи от нея” – коментира в тази връзка турският политолог  Мустафа Акел. „Цялата ситуация се развива пред очите ми – продължава той – и мога да потвърдя, че в Турция въобще не става дума за истинска демократизация... Необходима ни е конституция, която да позволява широк спектър от различни мнения. Вместо това, Ердоган насочва цялата си енергия за създаването на еднопартийна президентска система”. Тъкмо с това са свързани впрочем, и основните опасения на жителите на страната, които се боят от подобни преобразувания. По-голямата част от тях, несъмнено, са за членството в ЕС, но тези им стремежи се спъват от това, че турците не са сигурни, какво всъщност иска основната част от гражданите на Евросъюза. Защото да се чувстваш нежелан в чужд дом е незавидна участ.

Променените турски приоритети

В тази връзка, нека напомня, че подготвителният процес за присъединяването на Турция към ЕС стартира през 2005, като той беше иницииран именно от ПСР. Досега страната е изпълнила само десет от 34-те условия, представени и от ръководството на Съюза, но Анкара смята това за напълно достатъчно. Очевидно, турското ръководство смята, че политическите „точки” които Турция спечели в хода на т.нар. „арабска пролет”, стигат за да компенсират неизпълнението на останалите 24 условия. Така или иначе, но турското правителство не споменава за необходимостта да продължи да „подготвя домашното, възложено му от ЕС” поне от една година насам, т.е. още преди началото на събитията в Тунис и Египет. По време на последната си предизборна кампания, през юни 2011, Ердоган обяви, че Турция възнамерява да направи „още един, последен опит по отношение на Брюксел”, очевидно намеквайки, че става дума за ултиматум. ЕС обаче въобще не реагира на заплахата му.

Думите и действията на премиера следва да се разглеждат в контекста на изказванията на водещите турски политици по проблема. Анкара ясно дава да се разбере, че приема всяка критика по свой адрес като атака срещу регионалния, а в перспектива и общоислямския лидер, в отношенията с който всеки следва внимателно да подбира думите си. Между другото, Турция има известни основания да се държи така, както направи сравнително наскоро депутатът от управляващата ПСР Мустафа Кабакчъ, който обвини Запада, че се меси във вътрешните работи на страната му, препоръчвайки: „по-добре е правителствата и медиите на западните държави да се занимават с проблема с отровните краставици, вместо да се бъркат в работите на други държави”.

Тези емоционални изявления се подкрепят и с практически действия. Така, поканата, която отправи турският външен министър Ахмет Давутоглу до дипломати от редица страни-членки на ЕС да участват в провелото се през юни 2011 съвещание, посветено на ситуацията в близкоизточните държави, беше оценена от някои експерти като ясен сигнал, че сложните проблеми в Сирия могат да бъдат решени само с активното участие на Турция. Анкара е готова да окаже всяческа подкрепа за преодоляване на насилието в Сирия, заяви Давутоглу. Анализаторите не пропуснаха да отбележат и реакцията на Дамаск, който подчерта, че в изявление на Давутоглу, както и в речите на президента и премиера „се долавят очевидно враждебни нотки. Турските управляващи мечтаят за времената на Ататюрк и Османската империя и се опитват да ги възродят”. Показателни в тази връзка са и оценките на турските експерти. Така, доцентът от Университета Мармара Юксел Таскин, който участва в програмите на Виенския институт за международен диалог и сътрудничество, смята, че правителството на Ердоган е много далеч от истинските демократични норми, тъй като безцеремонно манипулира настроенията на турските граждани. То ту ги плаши с Кюрдската работническа партия, ту с радикалните ислямисти. На въпроса, дали самият Ердоган е демократ, Таскин отговоря „мисля, че той е консервативен популист, склонен към авторитаризъм”. Според него, подобен човек не може нито да съдейства за демократичните трансформации, нито да представлява една демократична държава. Просто, в актуалната ситуация Анкара реши да хвърли коза си и това се оказа проблемът със сирийските бежанци.

Както е известно, в началото на юни 2011, в Анталия се проведе учредителна конференция на сирийската опозиция. В нея участваха между 200 и 300 представители на сирийската емиграция в Европа и Северна Америка, както и на „Мюсюлманските братя” и на вътрешната опозиция, ръководеща бунтовете срещу режима на Асад. Според заключителния документ на конференцията, се създава Национален комитет, който, по замисъла на участниците, трябва да представлява опозицията в чужбина. Той обаче не представлява ясна политическа структура, не е ясно, кой следва да бъде центъра на Националния комитет и как той ще действа занапред. Всъщност, в Анталия се сблъскаха амбициите на различните сирийски общности в чужбина, което чисто организационно разпилява силите им, макар че създаването на новия орган преследваше съвършено противоположни цели.

Както посочват някои европейски анализатори, подобни разминавания са съвсем закономерни, имайки предвид, че мнозина представители на сирийската опозиция в емиграция дълго време не са били в родината си (някои цели десетилетия) и много зле си представят актуалната ситуация, проблемите и настроенията в обществото. Напускайки страната още по времето на бащата на сегашния президент, те не са наясно, че политическият пейзаж се е променил радикално. Тоест, сирийската опозиция в чужбина сякаш е застинала във времето, оставайки си все същия „романтик с къси панталонки”, докато сирийските власти използват танкове срещу демонстрантите, изтласквайки хиляди хора отвъд сирийско-турската граница. По-голямата част от населението, уморено от десетилетията репресии, пък се отнася твърде критично към твърденията на опозицията за ползата от свалянето на диктатора, още повече, че пред очите му са последиците от войната в Ирак и тази в Либия. Тоест, сценариите за „голямото светло бъдеще”, които чертае опозицията, рискуват проливането на нови реки от кръв, което пък тотално демотивира сирийското общество. Затова, съвещанието в Анталия, независимо от благородните цели, които си постави, имаше същия бутафорен характер, като провелия се горе долу по същото време „национален диалог” в Дамаск, където значителна част от опозицията беше представена не от защитници на човешките права и експерти-политолози, а от актьори и писатели.

Предоставената от Анкара възможност за провеждане на съвещанието в Анталия съвпадна по време с протестната акция против сегашния сирийски режим, проведена в Истанбул от турски неправителствени организации. Няколкостотин турци, включително 200 членове на Асоциацията за свобода на словото и права в образователната сфера (Озгюр-Дер), с подкрепата на други организации, протестирайки против режима на Асад, организираха шествие до сирийското консулство. В комюникето си за медиите, организаторите на акцията акцентираха върху продължаващото насилие от страна на режима (използването на бронирана техника и снайперисти), липсата на достъп до информация за събитията в Сирия и растящия брой жертви на режима (до средата на 2011, по различни оценки, в страната са загинали между 2,5 и 3 хиляди души).

Активната роля на Турция в подкрепа на протестното движение в Сирия беше потвърдена и по дипломатическите канали, в частност, в хода на осъществените през лятото на 2011 контакти между Анкара и Вашингтон. В тази връзка, мнозина западноевропейски експерти посочват, че телефонните разговори между президента на САЩ Обама и турския премиер Ердоган за ситуацията в Сирия не бяха просто обмен на мнения, но и знак, че американците признават ключовата роля на Анкара за хода на събитията в региона.

На фона на притока на сирийски бежанци в турските гранични райони (до началото на август в палатковите лагери в провинция Хатай бяха настанени над 11 хиляди души) и създаването, доколкото е възможно, на приемливи условия за пребиваването им там, включително по отношение на хигиената, продоволствието и бита, турската страна дава да се разбере, че за нея добросъседството и помощта за бежанците не са празни думи. За тези цели правителството в Анкара отпусна близо милион евро. При това, редица водещи турски политици, включително външният министър Ахмет Давутоглу, редовно посещават бежанците и се стараят да подобрят условията им на живот в лагерите.

В същото време Анкара е наясно, колко болезнено възприемат в Дамаск турската намеса в съдбата на бежанците (чиито домове са разграбени и изгорени от мародери, сред които са забелязани и войници на режима), особено в близка и средносрочна перспектива. Сирийското правителство все по-еднозначно започва да гледа на Турция, като участник в „западния заговор” срещу него, който при това е особено опасен, тъй като турците са най-близките съседи на сирийците.

Турция като посредник в решаването на „сирийски проблем”

На свой ред, Турция декларира, че не може да реши проблема сама и търси разбиране и подкрепа от САЩ и ЕС. В същото време, колкото по-дълго тези и надежди не срещат необходимия отклик от Вашингтон и Брюксел, толкова по-твърди стават декларациите на турските лидери. Истината е, че Западът не обещава никаква реална помощ на Турция, макар че оказва такава помощ на населението на Сомалия например, голяма част от което е застрашено от гладна смърт, или пък на либийските бунтовници (своеобразен северноафрикански вариант на американската стратегия за сътрудничество с умерените ислямисти в различни точки на планетата) или пък на основният турски съперник – Гърция, като страна-членка на ЕС, изпаднала в тежка финансова криза. Тоест, Турция, притежаваща уникалния статут на единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО, се оказва изключена от редовете на нуждаещите се от подкрепата на Съюза. Междувременно, несекващият бежански поток води до нарастване на напрежението в различни аспекти: в граничните райони, в разположението на силите в региона, както и в турско-европейските отношения. Някои германски медии прогнозират, че броят на сирийските бежанци в Турция може да достигне 30 хиляди души и цитират декларацията на премиера Ердоган, че: „Сирия е наш съсед, чиито проблеми смятаме за свои собствени... затова сме длъжни да отворим вратите си за бежанците”.

Очевидно е обаче, че Анкара няма да може да се справи сама с нарастващия бежански поток. Макар че преди време кметът на граничното градче Ялададжа Мустафа Даджистанли за пореден път декларира, че местните власти ще продължат „да спазват стриктно законите на турското гостоприемство”, ясно е, че издръжката на хиляди сирийски семейства няма да е по силите им и те бързо трябва да решат, дали да продължат да се грижат за палатковите лагери на бежанците или (както са правели и преди) да оставят това на доброволците от Червения полумесец.

Опитвайки да се наложи като регионален лидер, Анкара е изправена пред избор. От една страна, тя продължава да снабдява бежанците с най-необходимото, защото това е нейно задължение като съсед и държава, подписала съответните конвенции на ООН. От друга страна, тя не е наясно, как може да прехвърли поне част от това бреме на по-мощните държави и организации от западния свят.

На свой ред, повечето западноевропейски анализатори смятат, че Турция трябва да продължи да изпълнява сегашната си роля в решаването на сирийския проблем, ако действително иска да се позиционира като пример за мюсюлманския свят. Впрочем, някои от тях са склонни да дават и по-категорични оценки. Така, според шефа на външнополитическата комисия на Бундестага (и известен експерт по Близкия Изток) Рупрехт Поленц: „Случващото се около Сирия показва, че Турция и днес действа като член на ЕС”. В интервю за немските медии, той в частност подчертава, че „турското участие говори само за себе си, имайки предвид драматичните събития в Сирия”. Поленц е склонен да разглежда реалната възможност за пълноправно членство на Турция в ЕС в контекста на ситуацията, когато „в качеството си на посредник, страната може много успешно да се възползва от тази си роля”. Показателно е при това, че въпросната оценка бе дадена още на 30 април 2011, т.е. доста преди появата на палатковите лагери за сирийските бежанци.

Според Рупрехт Поленц, Турция се е присъединила към позицията на цивилизования свят, осъждащ ескалацията на насилието в Сирия и от нейна страна това е била една безпогрешна реакция. Нещо повече, турското правителство, дори без да изчаква решенията на международните организации и съответните резолюции, пое „отговорността за защитата на сирийските граждани”, смятайки, че това е негово право като съсед на Сирия, комуто не е безразлично, как се развива ситуацията там.

В тази връзка, Поленц акцентира върху няколко важни обстоятелства. На първо място, турско-сирийската граница е дълга 900 км., т.е. по нея има достатъчно сирийски гранични пунктове, през които да продължи да тече потокът от бежанци. Самото това обстоятелство говори за мащабите на бягството на сирийски граждани от страната и прави съвсем разбираема нарастващата тревога на Анкара. От друга страна, на Турция се налага да поддържа диалога с властите в Дамаск, още повече, че през последните години той беше доста успешен и двете страни значително подобриха отношенията си (включително, въвеждайки безвизов режим). През 2009-2010 бяха установени и оживени търговски отношения. Тъкмо поради това, турският премиер Ердоган нееднократно апелира към сирийския лидер Башар Асад да прекрати да използва оръжие срещу народа си, което, както е известно, не срещна необходимия отклик. Въпреки това, „турските възможности далеч не са изчерпани и бих искал Анкара да играе по-активна роля, още повече, че и самата Сирия зависи от добросъседските отношения с Турция и печели от тях, както политически, така и икономически” – посочва шефът на Комисията по външна политика на Бундестага.

Тъй като Турция е член на НАТО и в същото време е мюсюлманска държава, тя може да изиграе ключова роля на посредник. Намесата и в решаването на проблемите в Близкия Изток може да се окаже от голямо значение. Ако Турция действа на страната на Европа, тя е в състояние да накара местните диктатори да оценят по-трезво ситуацията, принуждавайки ги да променят акцентите в контекста на борбата за демокрация, както и на тази срещу радикалния ислямизъм, смята Рупрехт Поленц.

На фона на т.нар. „арабска пролет”, турското влияние се откроява още повече. Тъкмо поради това, Поленц се обявява за преразглеждане на досегашната позиция на „силните държави” в ЕС по отношение на турската интеграция и смята, че днес Анкара „има по-големи шансове”. Според него, това е важно както по тактически, така и по стратегически причини. Събитията в арабския свят ясно показват, че е „важно колкото се може по-бързо Турция да бъде включена в стратегията на общата европейска външна политика и политика за сигурност”. Процесът на демократизация в Близкия Изток, който може да бъде ускорен от участието на Анкара, не само би повлиял положително върху развитието на ситуацията в Сирия, но и би укрепил позициите на Израел – единствената страна в региона с действаща демокрация от западен тип, тъй като би укрепил сигурността на всички близкоизточни държави, завършва Поленц.

„Турският въпрос”

Но, преди да се ангажира по-сериозно в решаването на сирийския проблем, Турция би трябвало да се погрижи за своите собствени проблеми. Защото истината е, че Анкара все още не е решила много от вътрешните проблеми, посочени в списъка с 34-те предварителни условия на ЕС. За това говорят, в частност, и резултатите от посещението в Турция на представителната делегация (включваща 17 депутати) на германския Бундестаг, начело с влиятелния ляв политик от Хамбург Ян ван Акен, провело се през март 2010. Групата посети Батман, Сирнак и градове в населената с компактни маси кюрди части на Турция и се убеди, че „в Кюрдистан продължават масово да се нарушават човешките права”, както подчертава Ван Акен. Ситуацията не може да се смята за нормална, „ако безпричинно биват задържани дори деца по-малки от десет години”, а над 2000 законно избрани длъжностни лица на кюрдската Партия на свободата и демокрацията, наследила Партията на демократичното общество, са в затворите, включително деветима кметове на различни кюрдски градове. Според депутатите Норберт Хакбуш, Бьорн Торо и Роберт Яровой, които също участваха в делегацията, „хората загиват от ръцете на военните и полицаите без каквито и да било обяснение или обвинения”.

На свой ред, депутатът от Бундестага Майкъл Сарацин, който също е добре запознат с проблема, „ситуацията с човешките права в Турция се е подобрила”, но идеята за присъединяването на страната към ЕС „все още поражда сериозни съмнения”: Турция продължава да страда от значителен дефицит на демокрация. Това се отнася най-вече за свободата на словото и медиите, цензурата в интернет, защитата на малцинствата и административната и съдебна системи. Според него обаче, е „съвсем ясно, че една бъдеща модернизирана Турция, способна да покрие без проблеми политическите и икономически критерии за членство, няма да може да мине без Европейския съюз”.

В същото време, Сарацин смята, че демонстрацията на мускули в сегашната ситуация от страна на Ердоган, не е полезна за страната му. Впрочем, тя е контрапродуктивна и по една друга причина. Редица влиятелни германски политици, включително външният министър Гидо Вестервеле, и без високомерните и дръзки декларации на турския премиер, са склонни да разглеждат страната му като набираща мощ регионална сила и „мост към ислямския свят”, както се изрази шефът на германската дипломация при последната си среща със своя турски колега Ахмет Давутоглу, през юли 2011. Впрочем, съпровождащият Вестервеле шеф на концерна „Даймлер” Дитер Цетше го каза още по-ясно, изразявайки публично недоумението си, „как допускаме подобна държава-тигър, като Турция, която се намира буквално на прага на европейския дом, да продължава безуспешно да чука на вратата му, а ние да не и отваряме”.

Някои изводи

Първият извод, който се налага от всичко, казано дотук, е, че проточилият се преговорен процес за присъединяването на Турция към ЕС доведе до сериозно противопоставяне по този въпрос сред самите европейци, чиито мнения се разделят. Така, ако някои политически лидери безусловно приемат идеята, че „Турция е единствения ни сигурен мост към ислямския свят”, и поради това са склонни да смятат, че Анкара вече си е написала „домашното”, възложено и от Брюксел, мнозина други продължават да защитават принципно противоположни позиции. В една толкова важна за ЕС държава като Германия (с основание смятана за „локомотива на Съюза”) значителна част от политиците също смятат, че Турция не е готова за присъединяване към ЕС нито политически, нито икономически. Други напротив, предполагат, че подобни опасения са само предлог, докато всъщност най-голяма тревога поражда въпросът за експанзията на исляма, макар че Турция, формално, е светска държава.

Вторият извод пък е, че ЕС няма да се откаже да иска от Анкара да покрие представените и 34 критерия за членство, нито заради нейното „ключово” участие в решаването на сирийския проблем, нито по някакви други причини. В тази връзка, решаването на кипърския въпрос означава за Турция, преди всичко, решаването на собствените и вътрешнополитически проблеми. Затова и мнозина експерти оценяват направените по време на последното му посещение в Северен Кипър (юли 2011) изказвания на Ердоган като „абсолютни безполезни и контрапродуктивни”. Всъщност, именно подобни декларации карат Германия и Франция да гледат скептично на турското членство в ЕС. И все пак, тази немско-френска „блокада” би могла да отслабне, ако Анкара демонстрира реален прогрес в решаването на пакета от проблеми: кипърския, кюрдския и арменския. Поне засега обаче, подобен прогрес не се очертава. В същото време, откровеното признание на германския канцлер Меркел, че страната и не желае турското членство в ЕС, направено през септември, още повече намалява европейските шансове на Анкара.

* Институт за Близкия Изток

България е заинтересована от активно участие в системата за противоракетна отбрана (ПРО) на НАТО. Като повечето от европейските си съседи, обаче, София тепърва следва да разгледа начините, по които може ефективно да допринесе за колективната отбрана, в контекста на своето възприятие за заплаха. За да бъде се оценят възможностите за участие в тази система е важно да разберем плановете на НАТО за ПРО, заплахата от балистични ракети и причините за безпокойството на Русия във връзка с тази система. Статията предлага рамка за анализ на вариантите за българско участие в ПРО и предоставя няколко конкретни примера, как страната ни би могла активно да се включи в нея:

- Извършване на национална техническа оценка на заплахата, рисковете, разходите и очакваната ефективност на системата за ПРО на НАТО, която да служи за определяне насоката на политическите решения за активното включване в тази система, включително чрез участие в Програмата за фазиран адаптивен подход в Европа на САЩ (European Phased Adaptive Approach- EPAA);

- Предоставяне на кадри за разширяващата се администрация на НАТО по програмата за ПРО;

- Участие на българската военна индустрия в проекти на НАТО за оперативна съвместимост на системи за ПРО;

- Участие в многонационални военни игрови симулации по ПРО, като например „Пъргав титан“ (Nimble Titan) на американското Стратегическо командване (US Strategic Command);

- Активно включване в провеждащите се дискусии в НАТО за политическо- военната структура на системата за ПРО;

- Приемане на българска територия на установки от EPAA или други европейски системи

- Извършване оценка на възможностите на българската военна индустрия, за да се очертаят потенциални съвместни проекти с компании от САЩ и Европа, с цел подпомагане извличането на икономически ползи от участието в системата, особено при евентуалното приемане на чуждестранни установки на своя територия;

- Изграждане на Център за отличие (Center for Excellence) на НАТО за съвместна ПРО;

- Извършване оценка за оперативната съвместимост на С-300 със системите на НАТО за да бъдат укрепени националните отбранителни способности;

- Оценяване евентуалната роля на българския флот при мисии в Черно море, свързани с ПРО;

- Увеличаване способността на унаследени оръжейни системи или за закупуване на нова технология за ПРО;

- Подпомагане полагане на основите на сътрудничеството между НАТО и Русия в ПРО.

През ноември 2010, НАТО прие териториалната ПРО като своя ключова цел и реши „активно да търси сътрудничество […] с Русия и други евроатлантически партньори”(1). Основа на натовската сиситема ще представляват американските установките, планирани за разполагане в Европа и познати като Програма за фазиран адаптивен подход за Европа (European Phased Adaptive Approach - EPAA). Само американски компоненти обаче, вероятно няма да са достатъчни. Вашингтон очаква европейците да споделят финансовата, техническа и кадрова тежест, необходима за защита на техните територии и население (2).

На държавите-членки на НАТО тепърва предстои подробно да разработят политическите и техническите аспекти на архитектурата на съвместна си ПРО. След време, мрежа, изградена от сензори и прехващачи, собственост на отделни страни-членки, ще бъде интегрирана чрез система за командване и контрол на НАТО. Не са ясни, също така, естеството и обхватът на сътрудничеството с Русия, която отдавна се противопоставя на разполагането на американски противоракетни установки в Европа.

Като държава-членка на НАТО, България формално е изразила подкрепа за системата за ПРО на Алианса. През април 2010, министър-председателят Бойко Борисов заяви, че страната ще играе „активна роля” в изграждане на противоракетния щит в Европа (3). През юли т.г. външният министър Николай Младенов подчерта, че „развивайки се, системата на НАТО трябва да покрие цялата територия на България” (4). Като повечето от европейските си съседи обаче, на София предстои да разгледа начините, по които рентабилно би допринесла за колективната отбрана, в контекста на разбирането си за заплаха.

За България съществуват поредица от варианти  за активно участие в ПРО на НАТО, включително разполагане на американски установки на българска територия, принос към европейски общ запас от прехващачи или повишаване на националните и отбранителни възможности. Вероятно най-важното е, че България би могла да направи значителен политически принос в подкрепа на сътрудничеството между съюзниците и това с Русия.

Системата за ПРО на НАТО

Като държава-членка на Алианса, България неизбежно ще плати своя дял от разходите за системата на НАТО за командване и контрол. Това обаче, не гарантира автоматично, че българската територия, население и национални интереси ще бъдат защитени. За да бъдат оценени съществуващите варианти, които стоят пред българските политици, е важно първо да бъдат разбрани плановете на  НАТО за ПРО.

Противоракетната отбрана на Алианса ще се състои от сензори и прeхващачи, собственост на отделните държави-членки и предоставени за натовски операции. Системата на НАТО още се развива в момента, но американските установки, разположени в Европа, в рамките на EPAA –„доброволния  национален принос” на САЩ към системата, ще формират ядрото на натовската ПРО в обозримо бъдеще (5).

НАТО няма да закупува сензори и прехващачии – Алиансът само ще осигури интеграцията на установки и мрежата за командване и контрол, която ще направи възможна  комуникацията между различните национални компоненти. Натовската система ще се изгражда въз основа на вече положени усилия за защита на съюзническите войски от атаки с балистични ракети, известни като

Програма за активна ешалонирана  ПРО в театъра на военните действия (Active Layered Theater Missile Defense (ALTBMD)), която получи междинна оперативна способност през януари т.г. (6). Това увеличаване възможностите на Алианса – от отбрана на войски до цялата му територия - беше представено пред европейската  общественост като „малка инвестиция” (7) - според генералния секретар на НАТО, Андерс Фог Расмусен, разходите за разширяването на програмата ALTBMD „за защита не само на войниците [на НАТО], но и на населението [на държавите-членки на НАТО], са по-малко от 200 милиона евро за период от 10 години, разпределени между 28 съюзници” (8). В НАТО вече са започнали работа по пакета от способности за ПРО, който изследва какво е нужно, за защита на територията на Европа от вражески ракети (което ще включва въпроси като например, как да се повиши ефективността на EPAA, използвайки информация от европейски сензори).  След време, териториалната ПРО също ще бъде интегрирана като „горен слой“ на общата ПРО на Алианса.

Системата за командване и контрол на НАТО обаче, сама по себе си, не осигурява защита – това изисква значителни инвестиции от държавите-членки. Защитата на цялата европейска територия и население е по-обширна мисия в сравнение с тази, първоначално зададената на ЕРАА, и ще изисква повече прехващачи от различен вид и с различен обхват. Гъвкавостта на установките, които ще бъдат разположени като част от ЕРАА, по принцип позволява те да защитят целия Стар континент, включително и Югоизточна Европа, която не беше обхваната в плана на бившия президент Джордж Буш (9). През юли т.г., помощник-държавният секретар на САЩ Елън Таушер подчерта, че американския противоракетен щит ще „покрие цялата територия на Европа, включително България” (10). От военните игрови симулации е очевидно, че би могло да има повече вражески ракети отколкото скъпи американски прехващачи, така че в случай на атака вероятно ще се изисква национално приоритизиране на отбранителни елементи.

Официалната политика по ПРО на администрацията на президента Обама никога не е била само да защити „ съюзниците и партньорите” на САЩ, но и да им предостави възможност  „да се отбраняват сами” (11). Много малко вероятно е Конгресът на САЩ да бъде склонен да плаща за защитата на цяла Европа – според предишния секретар по отбраната Робърт Гейтс, има „намаляващ апетит и търпение […] за харчене на ставащите все по-ценни (американски) финансови средства” (12) за европейските съюзници на САЩ и сега Вашингтон побутва „други също да направят значителен принос” (13). Тази идея бе повторена от генералния секретар на НАТО, Андерс Фог Расмусен , който през юни т.г. подчерта, че за да са „ефективни при защитата на европейската съюзническа територия, американските установки трябва да бъдат придружени от сензори и прехващачи на други държави” (14). Изглежда, че необходимостта от сериозно споделяне на тежестта на ПРО е ясна за София: през 2010 министър-председателят Бойко Борисов заяви, че „Ако си член на НАТО, трябва да работиш за колективната отбрана” (15). Тепърва предстои обаче, европейските държави да отпуснат необходимите средства.

Системата за ПРО на НАТО е различна от базираната в Европа американска противоракетна система. Съюзниците ще определят как ще бъде структурирана системата за командване и контрол; как ще се разпределят средствата; кога, къде и как ще се използват силите; какви ще са приоритетите, при които ще бъдат отбранявани националните обекти и как ще бъде осъществявано управлението на последствията. След като се вземат решения по тези ключови въпроси, повечето от тях, по практически съображения, ще бъдат закодирани в системата, тъй като отбраната от балистични ракети изисква много бърза реакция. Следователно, необходимо е отделните държави-членки активно да участват в провеждащите се дискусии, за да са сигурни, че ще гарантират националните си интереси, ако някога НАТО бъде атакувана.

Трябва да бъде ясно, че в техническо отношение, системата за ПРО, към днешна дата, далеч не е сигурна. Докато защитата срещу ракети с близък и среден обсег на действие представлява предизвикателство, но не е невъзможна, защитата от ракети с далечен обсег, които могат да разгърнат прости примки и ответни мерки, все още представлява проблем (16). Освен това, откриването и проследяване на комбинация от едновременно изстреляни вражески ракети с далечен, близък или среден обсег е сложно и тепърва трябва да бъде адекватно решено. Технологията за ПРО е в процес на „узряване” и изисква сериозни инвестиции, за да бъде наистина ефективна: през март т.г., американският конгресмен Майкъл Търнър - председател на Подкомитета за стратегическите сили в Комитета за въоръжена отбрана (Strategic Forces Subcommittee of the House Armed Services Committee), каза, че се „изисква значително развитие (на технологиите) и тестване за да бъде сигурно, че планираните нови системи и технологии за Фазирания адаптивен подход (Phased Adaptive Approach - PAA) са „доказани”” (17). Всички държави-членки на НАТО трябва да са наясно с технологическите предизвикателства на ПРО, но за България тези проблеми имат сравнително по-малко значение. София няма да плаща за скъпо струващи програми за научноизследователска и развойна дейност и поради географската си близост с държави, които могат да представляват заплаха, по-скоро би разчитала на системи с близък и среден обсег на действие, имащи сравнително по-добри резултати.

Заплахата

Между държавите-членки на НАТО съществува консенсус, че се увеличава броят на страните, които придобиват балистични ракети, а числеността и обсегът на тези оръжия расте. Балистичните ракети осигуряват на по-бедните държави ефективен начин за промяна на регионалния стратегически баланс, за възпиране на конвенционалните атаки или чужда интервенция, осигурявайки възможност за достигане до важни цели на противника - например негови градове. Когато са заредени с оръжия за масово поразяване, балистичните ракети биха могли да представляват реална и непосредствена заплаха. Отбраната срещу големия ядрен арсенал на Русия изглежда недостижима в обозримо бъдеще. Затова съюзниците изграждат отбранителна система само срещу ограничена или малка по обхват балистична атака. Логиката на натовската система за противоракетна отбрана е, че ако съюзниците заплашват с ответен удар чрез офанзивни мерки, като същевременно тяхната отбрана намалява ефективността на потенциален противников удар, това ефективно ще възпре дори нерационална държава или друг неправителствен играч да изгражда или използва балистични ракети.

Съюзниците обаче, нямат еднакви схващания за заплахата. Вашингтон изрично е заявил, че противоракетната отбрана е насочена към Иран (18), но НАТО, главно поради настояване на Турция (19), е по-сдържана и не назовава директно откъде би могла да дойде заплахата. Ясно е, че участието в система, която би осигурила възможност за защита срещу балистични ракети, е в интерес на всички държави-членки, но осигуряването на допълнителни средства за ПРО ще зависи от националните оценки за заплаха на отделните страни.

Докато САЩ и Западна Европа се безпокоят от евентуални бъдещи ракети на Иран, България е сред малкото държави-членки на НАТО, която попада в обсега на съществуващите ирански ракети (20). В същото време, България не смята Иран за непосредствена заплаха, поради традиционно приятелските дипломатически и търговски взаимоотношения между двете страни. През февруари т.г. Иран и България дори взеха решение за създаване на съвместна търговска асоциация (21). Освен това, иранска ракетна атака срещу Европа не се очаква в близко бъдеще: в момента Техеран не разполага с ядрено оръжие, а атаката с конвенционални бойни глави е много малко вероятна.

Сътрудничеството с Русия

Иронично е, че отбрана, насочена към защита от тепърва развиваща се ядрена заплаха като Иран, би могла да разстрои стратегическите отношения със съществуваща ядрена сила. Русия отдавна се противопоставя на разполагането на американски отбранителни ракети в Европа, защото, в съчетание с прецизни, готови за изстрелване офанзивни американски ядрени сили, ПРО на САЩ би могла да подрони защитата на Русия като намали ефективността на нейния ответен ядрен удар. Ето защо миналата година Москва поиска обяснение от София относно евентуално приемане на американски отбранителни установки на българска територия (22). Руски официални представители отправят заплахи за военни контрамерки срещу американското – а сега натовско – разполагане на отбранителни сили в Европа (23). Въпреки че руските заплахи за изграждане на допълнителни нападателни сили може да представляват блъф, Москва е в състояние да се противопостави на по-нататъшното двустранно намаляване на ядрените оръжия със САЩ, което би могло съществено да увеличи сигурността на Алианса. Българските политици трябва да отчетат, че активно включване в натовската ПРО, независимо от действителната ефективност на системата, би могло да предизвика неблагоприятна реакция от страна на Русия.

Българският външен министър Николай Младенов повтори становищата на официалните представители на НАТО и САЩ, че ПРО „не е насочена срещу заплаха, идваща от Русия” (24). Все пак, Москва се безпокои от предвиденото за 2018 и 2020 увеличаване на способностите на американските прехващачи, базирани на суша и в морето, целящо защита срещу ракети със среден обсег и интерконтинетални балистични ракети, както и от потенциални промени на програмата ЕРАА в бъдеще. Въпреки че руският външен министър, Сергей Лавров каза, че „плановете за разполагане на регионална ПРО в държави като Румъния и България не заплашва руските ядрени сили” (25), руските военни са „дълбоко загрижени” за евентуално бъдещо разгръщане в тези държави (26). Освен това, радарите и прехващачите с многовариантна употреба, предназначени за защита срещу балистични ракети, биха могли, особено ака са разположени в Черно море или близо до границата с Русия, да предоставят сериозни способности за противовъздушна отбрана, излагайки Русия на потенциални конвенционални атаки на НАТО (това винаги е вярно за ситеми против ракети с къс обсег; системи срещу ракети с по-дълг обсег ще трябва да използват различни прехващачи срещу заплахи с къс и по-дълъг обсег, но и двата вида прихващачи биха могли да се изстрелят от едно и също стартово съоръжение.)

В този контекст, сътрудничеството между НАТО и Русия в областта на ПРО е важно за изграждане на доверие. В момента текат политически дискусии между НАТО и Русия и двустранни разговори между САЩ и Русия. Между предишните противници все още съществуват много различия – министрите на отбраната в Съвета НАТО-Русия не успяха да стигнат до консенсус по рамката на сътрудничеството по време на срещата през юни т.г. (27), противно на по-ранните им очаквания (28). Напредъкът към постигане на някакво споразумение с Москва е важно за Европа по стратегически и икономически причини и особенно за източноевропейските страни, които биха

могли да приемат на своя територия американски установки. Посланикът на САЩ в България Джеймс Уорлик подчерта, че страната му „не би искала да накара България да избира между Вашингтон и Москва” (29).

Ролята на България в ракетната отбрана

През юни т.г. министърът на отбраната Аню Ангелов каза, че „България многократно е изяввявала готовност да обсъжда всички възможности за развитие [на системите за противоракетна отбрана], включително разполагане на компоненти на нейна територия” (30). Има редица начини България да играе активна роля в ПРО на НАТО и по-долу са изложени няколко примера.

Решенията за активното участие на България в противоракетните отбранителни система се влияят от четири ключови фактора: нейното разбиране за ракетната заплаха, ефективността на която и да е потенциална система за защита на българската територия и население, рисковете от ответни реакции на Русия или Иран и ограничените ресурси на страната. Неизбежно ще има компромиси, но, като цяло, целите на българско участие в ПРО би трябвало да осигурят нетно повишаване на българската национална сигурност и растеж на техническия капацитет на българската промишленост.

Изграждане на национален капацитет

Въпреки че ПРО е особено видима като политически въпрос, в основата си тя е технически проблем. Ето защо решенията на София за активното включване в ПРО следва да бъдат водени от национална техническа оценка на заплахата, рисковете, разходите и очакваната ефективност на системата. Към днешна дата изглежда, че такъв анализ не е направен.

За да бъдат защитени националните и интереси, България следва активно да се включи във водещия се дебат за ПРО. Както бе споменато по-горе, държавите-членки на НАТО в момента изграждат политическата и военната структура на общата ки система. В идеалния случай, тези дискусии ще бъдат финализирани до края на годината, а най-вероятно е това да стане преди срещата на НАТО в Чикаго, през май 2012 (31).

Новата мисия на Алиянса за териториална ПРО изисква повече ресурси, включително и човешки. Български експерти, обучени по противовъздушна отбрана, биха могли да се присъединят към разширяващите се структури на НАТО, като например офиса на програмата ALTBMD. Българската военна индустрия, в зависимост от възможностите си, би могла да допринесе към работата на НАТО по оперативна съвместимост на системи за ПРО. Това участие би обогатило българската техническа експертиза, което ще позволи по-добра национална оценка на възможностите на системата.

В допълнение, България би могла да участва в многонационално военно игрово учение по ПРО, като например „Сръчен Титан“ (Nimble Titan) на американското Стратегическо командване (Strategic Command), което би могло да даде на българските политици и военни плановици по-добра представа за стратегическите въпроси, които възникват, когато нации и коалиции са изправени пред заплаха.

Приемане на чуждестранни установки на българска територия

България би могла да приеме на своя територия американски установки, представляващи част от EPAA, или например да подкрепи американските кораби Aegis чрез своите две черноморски пристанища. София е провеждала неформални разговори за стационирането на един X-бандов радар с висока резолюция, преносимо радарно наблюдение на армията/флота (Army Navy/Transportable Radar Surveillance (AN/TPY-2)) (32), което, заедно с понастоящем разположеният Aegis кораб „Монтерей” (USS Monterey) (33) след време ще осигурят защитата на Южна Европа от ракети с близък и среден обсег. България не е оптималното място за радар за ранно предупреждение, който, в идеалния случай, би трябвало да бъде разположен възможно най-близо до потенциалната заплаха (ако, разбира се, знаем от къде идва заплахата). Турция, обаче, която е най-добрият избор за разполагане на сензора, се безпокои от разстройване на взаимоотношенията си със съседен Иран (в крайна сметка, Анкара склони да приеме въпросния радар – б.р.). Някои американски сенатори предлагат Грузия като алтернативен вариант за местоположение на радара (34) но разполагането на сензора в държава-членка на НАТО може да е политически по-приемливо, в контекста на натовската ПРО. Според генерал О’Райли - директор на американската Агенция за противоракетна отбрана (Missile Defense Agency), „радарът AN/TPY-2 за предна линия ще бъде в наличност през август и за разположение – до края на настоящата година” (35), така че решение за разполагането му би трябвало да бъда взето много скоро (както и стана – б.р.).

Друг, малко-познат, потенциален вариант е стационирането на база за безпилотни летателни средства (unmanned aerial vehicle -UAV), в подкерпа на противоракетната мисия, на българска територия. Програмата EPAA предвижда система от въздушни инфрачервени (airborne infrared - ABIR)) сензори, които да „придобиват и проследяват нападение от голям брой балистични ракети“ (36) за евентуално дистанционно изстрелване на прехващачи и улавяне на вражески ракети в ранен стадий от траекторията им. Тези технологии още са в развитие, но САЩ предвижда евентуалното им разполагане през 2018.

София вече е изразила готовност да обсъди възможността за разполагане на американски компоненти на българска територия, но окончателното решение следва да бъде взето след внимателен анализ на цената и ползата, въз основа на национална техническа оценка. Изчислението на заплахата за България ще бъде различно от това на Чехия, която беше определена за разполагане на радарна, според плановете на президента Буш за ПРО, защото Прага не беше в обсег на иранските ракети. Приемането на българска територия на елемент от EPAA не гарантира автоматично териториалната и защита, но, при потенциална атака, сензорите биха били сред първите цели за поразяване на врага. Това не означава непременно, че български градове също ще бъдат поставени в условия на по-голям риск. На теория, отбраната може да не увеличи сигурността и дори да увеличи иначе значително по-малката възможност за атака от страна на Иран. Освен това, активно участие в системата за ПРО на САЩ би могло да създаде напрежение с Русия, особено ако не се постигне споразумение за сътрудничеството между Брюксел и Москва.

Разбира се, може да има икономически и политически ползи от приемането на американски установки на българска територия, които също трябва да бъдат разгледани. Взаимоотношения на сигурност на национално ниво могат да бъдат допълнени от връзки на икономическа основа – с други думи, може да има варианти за участие на българската военна индустрия в съвместни поректи с американски компании. Българският принос трябва да е ясен: национална оценка на съществуващите

индустриални възможности, области на интерес и потенциални проекти биха могли да допринесат за постигането на тази цел.

Същият набор от въпроси за потенциалното участие в системата на САЩ, които днес са поставени пред управляващите в България, могат да възникнат отново в бъдеще. Въпреки че е вероятно EPAA да бъде основния национален принос към натовската система в близкото бъдеще, към България би могло да постъпи запитване за приемане на нейна територия на чуждестранен прехващач поради идеалното и разположение да защити друга държава-членка на НАТО. Освен това, европейски сензори, част от програмата ALTBMD, биха могли да бъдат стационирани в България като допълват американския радар AN/TPY-2.

Общ запас от прехващачи

Ако българската оценка на заплахата изисква по-надеждна защита срещу ракетни атаки, то тя би могла да се включи в бъдещ европейски общ запас от прехващачи. Според едно подобно споразумение, група държави биха могли съвместно да закупят съоръжения, който да бъдат свързани със системата за конмандване и контрол на НАТО и да бъдат разположени на стратегически места. Европейският общ запас от прихващачи най-често се разбира като партида американски SM-3 прехващачи, които ще бъдат общо поръчани и разпологени на европейски военни кораби или на суша, но европейските прехващачи Aster Block 2 или Exoguard (в момента в развитие), биха могли да бъдат алтернативен или допълващ вариант. Участие в такава схема може да е скъп вариант за България, но все пак би било по-евтино от самостоятелното закупуване на установки.

Едно от предизвикателствата е, че защитата на България би могла да изисква различни съоръжения, в сравнение с този за защита на Франция и Испания например. В такъв случай, европейският общ запас от прехващачи би могъл да се нуждае от способност срещу ракети с по-къс обсег, в случаи когато вражески ракети идват в депресирани траектории. Понеже технологията на отбранителните ракети все още е в развитие, държави със сериозни бюджетни ограничения биха могли да решат да се въздържат от закупуването на прехващачи докато тестовите им резулатите не се подобрят. Присъединяването към „пул” от прехващачи може да бъде направено и главно поради политически причини, като например демонстриране на сериозен ангажимент към „споделяне на тежестта”.

Подобряване на националните възможности

София би могла да разгледа някои начини да повиши настоящите си възможности. Един възможен подход е да свърже установките, които притежава, с мрежата на НАТО, което би могло да повиши ефективността им. България е сред малкото държави-членки на НАТО, която притежава и оперира произведнените в Русия системи С-300 за разширена противовъздушна отбрана. С-300, често сравнявани с американските системите Пейтриът (Patriot), имат ограничена възможност за отбрана от балистични ракети и могат да бъдат използвани като установки от „долно ниво“ в програмата ALTBMD на НАТО и, в бъдеще, да станат част от интегрираната система за противовъздушна и поритворакетна отбрана на НАТО, заедно с оръжейни системи като Patriot, PAAMS и SAMP/T.

Българските С-300, които в момента се използват за защита на София, могат да обменят информация относно потенциални заплахи със системата за командване и контрол на НАТО или със съюзнически сензори или оръжейни системи - например, системата на НАТО за въздушно предупреждение и контрол (airborne warning and control system - AWACS), американски радари, част от EPAA или европейски радари.

Оперативната съвеместимост е технически осъществима: България може да разработи интерфейс между С-300 и системата за командване и контрол на НАТО и да тества ефективността му на учения на НАТО, като например Коалиционно военно учение, предоставящо условия за тестване, експериментиране и проучване съвместимостта на национални и НАТО системи за командване и контрол (NATO Coalition Warrior Interoperability Exploration, Experimentation, Examination, Exercise - CWIX)) или Съвместен проект оптична вятърна мелница (Joint Project Optic Windmill - JPOW)). Поне още една държава, бивша членка на Варшавския пакт, вече е направила инвестиции за проучване оперативната съвместимост на С-300, така че може да се осъществи някаква форма на сътрудничество. Българските военни плановици, ще трябва да сравнят разходите по осигуряване на оперативната съвместимост на С-300, поддръжката и мерки по удъжаването на живота с разходите по закупуване на нова американска или европейска система, която вече работи по стандартите на НАТО.

Ако България иска по-надеждна, отколкото ERAA, защита срещу възникващи ракетни заплахи, тя може да купи повече системи С-300, да адаптира С-300 към по-способни системи, като С-400, или пък да закупи нови американски или европейски системи, базирани на сушата или в морето. В бъдеще, може да се появи и допълнителен „микс” от подобрени технологии, в резултат от сътрудничеството между Европа, Русия и САЩ.

Българските кораби също имат потенциална роля. Конвенцията от Монтрьо ограничава достъпа до Черно море на американски кораби, като платформите Иджис (Aegis) част от EPAA, както и на западноевропейски кораби (37), които евентуално могат да бъдат въоръжени с допълнителни прихващачи SM-3. Ако защитата на Европа има нужда от кораби в Черно море, необходимо е те да бъдат предоставени от черноморски държави-членки на НАТО, т.е. от България, Румъния или Турция. Възможно е американските прихващачи на румънска територия да могат ефективно да защитат българската територия. В този случай, разполагането на национални или съвместни противоракетни установки на български фрегати, ако е технически възможно, може да се окаже предпочитан вариант, въпреки че би могло да предизвика негативни реакции от страна на Русия и Турция.

Политически принос

Извън участие със съоръжения, България може да направи важен политически принос в подкрепа на противоракетната мисия на НАТО. Тя например, би могла да стане домакин на Център за отличие на НАТО за съвместна ПРО, който да предостави „възможности (на съюзниците) да усъвършенстват образованието и обучението, да подобрят оперативната съвместимост и способностите си, да подпомогнат разработването на доктрината и/или да тестват и валидират концепции чрез експериментиране“ (38). Подобен центърът би изисквал частично национално финансиране, но би могъл да се спонсорира от няколко държави-членки на НАТО. Това ще се окаже рентабилиен начин за повишаване видимостта на България в международен план по ключовите въпроси на НАТО, като същевременно развивайки националния експертен капацитет, Центърът би могъл да стане и неформално поле за някои дейности на НАТО и Русия, които да бъдат в подкрепа на бъдещето сътрудничество в областта на ПРО. Управляващите в България, биха могли да проучат възможността за синергия с подобни проекти, които вече са развитие. Например, има предложение (вече в ход) за Център за отличие на НАТО в България за управление на кризи, което също е важен аспект от ПРО. Американските военно-въздушни сили планират създаването на Европейски център за интегрирана противовъздушна и противоракетна отбрана като част от Центъра за подготовка на воини в Айнсидлерхоф, Германия.

Сътрудничеството с Русия в областта на ПРО е ключова за напредъка и България е уникално позиционирана да се превърне в мост за него. В отношенията на  България с Русия липсват неприятните исторически моменти, характерни за някои от нейните източноевропейски съседи. Ако бъда използвани добре, приятелските отношения на София с Москва биха могли се окажат сега, когато НАТО има затруднения при постигането на споразумение в областта на ПРО с Русия, но официално признава сътрудничеството с нея като важна политическа цел.

Свързването на руска технология, каквито са българските С-300, с противорактната система на НАТО няма да допринесе много като допълнителна способност и следователно няма да представлява голям риск за сигурността на системата, но би могла да представлява огромен символичен жест, че съюзниците приветстват сътрудничество с Русия. С-300 е една от руските системи, обособени за тестване на оперативна съвместимост с установки на НАТО през 2002, като част от съвместна ПРО в театъра на военните действия - проект, който понастоящем се възобновява (39). Решаването на малка част от проблема за оперативната съвместимост на натовско ниво, без формално руско участие, би могло да проправи пътя на политическите дискусии за сътрудничество между НАТО и Русия. Разбира се, за България, интеграцията на притежаваната от нея установка със системата за ПРО на НАТО, може да допринесе за повишаване на националните и отбранителни способности. Като нови членове на НАТО и ЕС, много българи са предпазливи да не изглеждат проруско ориентирани, особенно по въпроси, свързани с отбраната, така че София би трябвало да подходи към всяка роля на „медиатор“ внимателно и в близко сътрудничество със съюзниците си.

Заключение

България е поела политически ангажимент да участва в системата на НАТО за ПРО и неминуемо ще плати своя дял от разходите по системата за командване и контрол на Алианса. Това обаче, само по себе, си не гарантира непременно защитата на българската територия, население и национални интереси за сигурност. За да бъде наистина ефективен, противоракетният щит най-вероятно ще изисква допълнителен национален принос от европейските държави, който да допълни планираното разполагане на американски установки в Европа. Нещо повече, въпреки че технологическата способност на ПРО е достатъчно сигурна, системата би могла да провокира дестабилизиращи ответни действия от страна на Русия. България най-вероятно няма да има голям принос към системата на НАТО поради ограничените си ресурси и възприятието си за иранската заплаха, но съществуват редица варианти за активно българско участие, което би допринесло за националната и колективна отбрана, включително и сътрудничество с Русия.

Авторът благодари на д-р Айван Улрич, д-р Гьотц Ньойнек, капитан о.р. Рой Балаконис, д-р Люк Дини, подполковник о.р. Илия Налбантов и д-р Васил Йорданов за ценните коментари по по-ранните варианти на статитая.

Бележки:

1. North Atlantic Treaty Organization. Active Engagement, Modern Defence: Strategic Concept for the Defence and Security of the Members of the North Atlantic Treaty Organization Adopted by Heads of State and Government in Lisbon. November 19, 2010. http://www.nato.int/cps/en/natolive/official_texts_68580.htm.

2. Bell, Robert G. "The Why, What, and How of Missile Defense at NATO." Speech, 9th Annual U.S. Missile Defense Conference and Exhibit, American Institute of Aeronautics and Astronautics, Washington D.C., March 21, 2011.

3. Leviev-Sawyer, Clive. "Bulgaria Should Take Active Role in Europe Missile Shield, PM Borissov Says." The Sofia Echo, April 9, 2010. Accessed July 08, 2011. http://sofiaecho.com/2010/04/09/884747_bulgaria-should-take-active-role-in-europe-missile-shield-pm-borissov-says.

4. Dikov, Ivan. "Foreign Minister Nikolay Mladenov: Bulgaria Now Has the Foreign Policy of a 'Grown-up' EU Member." Sofia News Agency, June 8, 2011. Accessed July 08, 2011. http://novinite.info/view_news.php?id=129092.

5. "United States European Phased Adaptive Approach (EPAA) and NATO Missile Defense." U.S. Department of State. May 3, 2011. Accessed July 08, 2011. http://www.state.gov/t/avc/rls/162447.htm.

6. "NATO Achieves First Step on Theatre Ballistic Missile Defence Capability, 27-Jan.-2011." NATO. January 27, 2011. Accessed July 08, 2011. http://www.nato.int/cps/en/natolive/news_70114.htm?selectedLocale=en.

7. Rasmussen, Anders Fogh. "NATO Needs a Missile Defense." The International Herald Tribune., October 12, 2010. Accessed July 08, 2011. http://www.nytimes.com/2010/10/13/opinion/13iht-edrasmussen.html.

8. Brunnstrom, David. "NATO Says Missile Defense Cost Small Price to Pay." Reuters, May 05, 2010. Accessed July 08, 2011. http://www.reuters.com/article/2010/05/05/us-nato-missiles-civilians-idUSTRE6443LP20100505.

9. "Defense Coverage Against Long-Range Iranian Missiles With Proposed U.S. Missile Defense Assets in Europe." U.S. Department of State and U.S. Department of Defense. Map. In Proposed U.S. Missile Defense Assets in Europe. June 2007. Accessed July 8, 2011. http://web.archive.org/web/20090617032525/http://www.aic.cz/cms/md706-brochure.pdf.

10. Sofia News Agency. "US Missile Shield to Cover Entire Bulgaria under New Plan." July 12, 2011. Accessed July 14, 2011. http://www.novinite.com/view_news.php?id=130153.

11. U.S. Department of Defense. Ballistic Missile Defense Review Report. February 2010. http://www.defense.gov/bmdr/docs/BMDR%20as%20of%2026JAN10%200630_for%20web.pdf.

12. Jaffe, Greg, and Michael Birnbaum. "Gates Rebukes European Allies in Farewell Speech." The Washington Post, June 10, 2011. Accessed July 08, 2011. http://www.washingtonpost.com/world/gates-rebukes-european-allies-in-farewell-speech/2011/06/10/AG9tKeOH_story.html?hpid=z1.

13. Bell, Robert G. "The Why, What, and How of Missile Defense at NATO." Speech, 9th Annual U.S. Missile Defense Conference and Exhibit, American Institute of Aeronautics and Astronautics, Washington D.C., http://nato.usmission.gov/speeches/mdatnato.html March 21, 2011.

14. Rasmussen, Anders Fogh. "NATO: Defending against Ballistic Missile Attack." Speech, Twelfth Royal United Services Institute (RUSI) Missile Defense Conference, Royal United Services Institute, London, June 15, 2011. http://www.nato.int/cps/en/natolive/opinions_75473.htm.

15. Mudeva, Anna, and Tsvetelia Tsolova. "U.S. to Discuss Bulgarian Missile Shield Role: PM." Reuters, February 12, 2010. Accessed July 08, 2011. http://www.reuters.com/article/2010/02/12/us-bulgaria-usa-shield-idUSTRE61B24K20100212?type=politicsNews.

16. Sessler, Andrew M., Steve Fetter, John M. Cornwall, Bob Dietz, Sherman Frankel, Richard L. Garwin, Kurt Gottfried, Lisbeth Gronlund, George N. Lewis, Theodore A. Postol, and David C. Wright. Countermeasures: A Technical

Evaluation of the Operational Effectiveness of the Planned US National Missile Defense System. Report. April 2000. http://www.ucsusa.org/assets/documents/nwgs/cm_all.pdf.

17. Turner, Michael. "Opening Statement for Hearing on Missile Defense Budget Request." FY 2012 National Defense Authorization Budget Request for Missile Defense, House Armed Services Subcommittee on Strategic Forces, Washington D.C., March 31, 2011. http://armedservices.house.gov/index.cfm/hearings?ContentRecord_id=89441441-8d59-4d7b-a3e6-a9ca2f87fa61&Statement_id=71399417-21db-482f-bae5-99a6c94c36fb&ContentType_id=14f995b9-dfa5-407a-9d35-56cc7152a7ed&Group_id=13e47ffa-0753-47a7-ad5e-1ba7592015c9&MonthDisplay=3&YearDisplay=2011.

18. Obama, Barrack. "Remarks by the President on Strengthening Missile Defense in Europe." The White House, September 17, 2009. http://www.whitehouse.gov/the_press_office/Remarks-by-the-President-on-Strengthening-Missile-Defense-in-Europe/.

19. Kenyon, Peter. "Turkey Resists NATO's Missile Defense System." National Public Radio, November 15, 2010. Accessed July 08, 2011. http://www.npr.org/2010/11/15/131325034/turkey-resists-nato-s-missile-defense-system.

20. Iran continues to develop ballistic missiles and has tested a missile, which Iran claims has a range of 2,000 km. The Office of the Deputy Director of National Intelligence for Analysis. Unclassified Report to Congress on the Acquisition of Technology Relating to Weapons of Mass Destruction and Advanced Conventional Munitions, Covering 1 January to 31 December 2010. http://www.fas.org/irp/threat/wmd-acq2010.pdf.

21. Spasov, Ivaylo. "Iran, Bulgaria Hold High-level Business Forum." Press TV, February 1, 2011. Accessed July 08, 2011. http://edition.presstv.ir/detail/163120.html.

22. Sofia News Agency. "Russia Demands Explanation from Bulgaria over US Missile Defense." February 18, 2010. Accessed July 08, 2011. http://www.thebulgariannews.com/view_news.php?id=113334.

23. Bridge, Robert. "Medvedev Warns of Arms Race by 2020 without Agreement on Missile Defense." RT, May 27, 2011. Accessed July 08, 2011. http://rt.com/politics/medvedev-france-obama-g8-summit/.

24. RIA Novosti. "Bulgaria's U.S. Missile Defense Plans 'not Anti-Russian'" February 17, 2010. Accessed July 08, 2011. http://en.rian.ru/world/20100217/157918698.html.

25. Pronina, Lyubov. "Russia May Exit New Nuclear Weapons Accord If U.S. Boosts Missile Defense." Bloomberg. April 6, 2010. http://www.bloomberg.com/news/2010-04-06/russia-may-exit-new-nuclear-weapons-accord-if-u-s-boosts-missile-defense.html.

26. Arkhipov, Ilya, and Henry Meyer. "Russia Says U.S. May Extend Missile Shield to Bulgaria, Turkey." Bloomberg, May 20, 2011. Accessed July 08, 2011. http://www.bloomberg.com/news/2011-05-20/russia-says-u-s-may-extend-missile-shield-to-bulgaria-turkey.html.

27. NTI - Global Security Newswire. "Russia-NATO Meeting Fails to Bridge Missile Defense Divide." June 9, 2011. Accessed July 08, 2011. http://gsn.nti.org/gsn/nw_20110609_8222.php.

28. RIA Novosti. "Russia's NATO Envoy Expects Progress in Missile Shield Talks by July." February 18, 2011. Accessed July 08, 2011. http://en.rian.ru/world/20110218/162670373.html.

29. RIA Novosti. "Bulgaria's U.S. Missile Defense Plans 'not Anti-Russian'" February 17, 2010. Accessed July 08, 2011. http://en.rian.ru/world/20100217/157918698.html.

30. Angelov, Anyu. "The Bulgarian Vision for NATO." Spring Session of NATO Parliamentary Assembly, Varna, May 29, 2011. http://www.mod.bg/en/doc/minister/speeches/20110529_Varna.pdf.

31. Feller, Ben. "AP Source: Chicago to Host NATO, G8 in 2012." Associated Press, June 22, 2011. Accessed July 08, 2011. http://news.yahoo.com/ap-source-chicago-host-nato-g8-2012-204540112.html.

32. Army Navy / Transportable Radar Surveillance (AN/TPY-2). Missile Defense Agency Fact Sheet. March 28, 2011. http://www.mda.mil/global/documents/pdf/an_tpy2.pdf.

33. Commander, Naval Surface Force. U.S. Atlantic Fleet Public Affairs. "USS Monterey to Deploy." News release, March 3, 2011. U.S. Navy. http://www.navy.mil/search/display.asp?story_id=58913.

34. Jon Kyl, James Risch, Mark Kirk, and James Inhofe to Robert Gates. February 3, 2011. http://www.foreignpolicy.com/files/fp_uploaded_documents/110203_20110203%20letter%20to%20Gates%20missile%20defense%20in%20Georgia.pdf.

35. Statement Regarding the Fiscal Year 2012 National Defense Authorization Budget Request for Missile Defense, House Armed Services Committee Subcommittee on Strategic Forces Cong. (March 31, 2011) (testimony of Lieutenant General Patrick J. O’Reilly Director, Missile Defense Agency). http://armedservices.house.gov/index.cfm/files/serve?File_id=350fd1fe-c3cc-4caa-86a8-0dd7416c8e34.

36. Ballistic Missile Defense: DOD Needs to Address Planning and Implementation Challenges for the Future Capabilities in Europe, GAO-11-220, United States Government Accountability Office (January 2011) http://www.gao.gov/new.items/d11220.pdf

37. Peniston, Bradley. "Raytheon Sees European Naval Market for SM-3." Defense News. June 20, 2011. Accessed July 08, 2011. http://defensenews.com/blogs/paris-air-show-2011/2011/06/20/raytheon-sees-european-naval-market-for-sm-3/.

38. "NATO Centers of Excellence." NATO Transformation Network. Accessed July 08, 2011. https://transnet.act.nato.int/WISE/COE.

39. RIA Novosti. "Russia, NATO Plan to Resume Theatre Missile Defense Drills in Early 2012." March 25, 2011. Accessed July 08, 2011. http://en.rian.ru/world/20110325/163200745.html.

* Гостуващ научен изследовател към Центъра за изследвания по национална сигурност и отбрана към БАН. Авторната е физик и в момента управлява съвместен международен проект за техническите възможности за сътрудничество в областта на ПРО. Била е научен сътрудник в Програмата за стратегическа сигурност на Федерацията на американските учени във Вашингтон.

През лятото на 2011 официално стартира процесът на постепенно изтегляне на американските войски от Афганистан. Както е известно, НАТО планира до 2014 окончателно да прехвърли отговорността за случващото се в страната на местните сили за сигурност. В същото време, ситуацията в Ислямска република Афганистан (ИРА) остава сложна. Продължават да не са решени междуетническите проблеми, а борбата с непримиримата  въоръжената опозиция далеч не е приключила, също както и тази с грандиозната корупция, стопираща икономическото възстановяване на Афганистан, с наркомафията, която се е сраснала с чиновническия апарат на най-високо равнище, и с разширяващата се употреба на наркотици вътре в страната. Кога американците и НАТО ще напуснат Афганистан окончателно и, ако все пак го направят, дали в страната ще се запази поне някакво подобие на стабилност, си остава под въпрос.

Днес операцията на НАТО в Афганистан вече не привлича толкова голямо внимание, както преди десетина година. На първо място, тази дългогодишна война на Запада успя доста да омръзне на международната общност, включително на политиците, медиите и анализаторите. На второ място, всички свикнаха с лошите новини за перманентната активност на талибаните и поредните жертви в резултат на военните действия, така че това вече не поражда кой знае колко остра реакция, освен ако в някоя от държавите, ангажирали се с мисията на НАТО, не се провеждат избори. На трето място, частите на Северноатлантическия алианс се готвят съвсем скоро да напуснат Афганистан, което дава на мнозина повод да разсъждават за афганистанската война като за успешно осъществена мисия и пример за готовността за провеждане на изключително сложни операции под егидата на алианса, далеч отвъд границите на неговата отговорност. На четвърто място, Западът се оказа пред нова, доста по-интересна и значително по-лесно изпълнима задача – свалянето на либийския диктатор полковник Кадафи. На фона тежката позиционна война в Афганистан, изискваща големи разходи и жертви, операцията в Либия изглежда като своеобразна „лека разходка”.

Наистина, в тази страна не се налага разполагането на над 132 хиляди военни (1), за поддържането на някаква видимост за ред и стабилност, както и да се изразходват огромни ресурси за осигуряване дейността на 28-те т.нар. „групи за възстановяване на провинциите”, пръснати из цял Афганистан и ангажирани с различни социални и инфраструктурни проекти. Именно в Афганистан, а не в Либия, за да реши проблема с недостига на ресурси, НАТО се нуждае от присъствието на цели 48 държави (а не само на водещите страни в света – САЩ, Франция, Германия и Великобритания), някои от които са съвсем малки и приносът им в общата кауза – установяването на стабилност и ред в тази страна, се ограничава до не повече от десетина военни или цивилни специалисти (2).

Именно в Афганистан, а не в Либия, САЩ и НАТО изгубиха стотици убити (3), още по-голям е броят на загиналите в резултат от невнимателните или необмислени действия на пакта мирни местни жители (4). В същото време, не бива да се изключва, че с течение на времето „леката въздушна разходка” в Либия, въпреки свалянето на Кадафи, също ще се превърне в изключително сложен проблем, който може и да не стане „лакмусова хартия” (5) за бъдещето на НАТО, но е в състояние да създаде допълнителни трудности от политически и функционален характер за пакта. Да не забравяме, че войната на САЩ и съюзниците им в Афганистан също започна с въздушни бомбардировки.

Как започна всичко

Войната в Афганистан беше предшествана от трагични събития – терористичните нападения от 11 септември 2001, след които тогавашният президент на САЩ – републиканецът Джордж Буш-младши, обяви война на международния тероризъм, в лицето на оглавяваната от Осама бин Ладен Ал Кайда и режима на талибаните в Афганистан, чиято територия по онова време се бе превърнала в основна база на международния тероризъм, където, под крилото на радикалното ислямистко движение „Талибан” (6), се бяха събрали радикални ислямистки „моджехидини” от целия свят.

Буш изпрати американската армия да прочисти Афганистан от талибаните, след като предварително си беше осигурил дипломатическата подкрепа на много държави по света, включително и Русия. Юридическа основа за военните действия на САЩ стана чл.5 от VІІ глава на Устава на ООН, за правото „на индивидуална или колективна самоотбрана”. Пред американците тогава стояха три основни цели: да ликвидират Бин Ладен, да унищожат Ал Кайда и да свалят режима на талибаните.

На 7 октомври 2001, президентът на САЩ санкционира нанасянето на въздушни удари срещу афганистанската столица Кабул и редица други градове. Така стартира операцията „Несъкрушима свобода” („Еnduring Freedom”) (7), в която активно участие взе и най-близкият американски съюзник – Великобритания. Но, ако американците и британците бяха ангажирани най-вече с нанасянето на въздушни удари по най-големите афганистански градове, най-важната роля в наземната операция изигра т.нар. „Северен алианс”, начело с Ахмед Шах Масуд.

Подкрепа за американците декларираха редица европейски държави, които доброволно се включиха в „антитерористичната коалиция”. Пак в подкрепа на САЩ, НАТО, за първи път в историята си, активира чл.5 на Вашингтонския договор, а две години по-късно, алиансът взе решение да се включи в операциите в Афганистан, наред с основния си член и партньор.

Режимът на талибаните беше свален още през декември 2001, а десетки хиляди „моджехидини” бяха изтласкани към границата с Пакистан и се настаниха в зоната на пущунските племена, разположена от двете и страни.

Под стриктното ръководство на американската администрацзия и с активното участие на НАТО и ООН започна изграждането на „демократичен” Афганистан. При това, ООН, като най-важната международна структура, нямаше как да остане встрани от афганистанския проблем. Под нейна егида, в началото на декември 2001, в Бон се проведе историческата първа конференция за Афганистан, в резултат от която страната се сдоби с временна администрация, начело с Хамид Карзаи.

Следващото важно решение беше създаването на Международните сили за поддържане на сигурността (ISAF), в съответствие с резолюция 1386 на Съвета за сигурност на ООН (от 20 декември 2001). Първият мандат на ISAF имаше шестмесечен срок, който след това редовно беше продължаван. ООН прие общо 12 резолюции, касаещи Афганистан (8).

Струва си да отбележа, че официален мандат за присъствие в Афганистан имат само ISAF, но не и НАТО. Нито една резолюция на Съвета за сигурност, касаеща Афганистан, не предоставя на алианса мандат от ООН за осъществяване на военна мисия в тази страна. След като, на 11 август 2003, НАТО сама си възложи командването на ISAF, в лицето на своя генерален секретар лорд Джордж Робъртсън, организацията постфактум уведоми за това генералния секретар на ООН Кофи Анан с писмо от 2 октомври 2003. Към него беше приложена Дългосрочната стратегия на НАТО относно ролята на пакта в състава на ISAF. При това генералният секретар на НАТО любезно обеща, че ще държи Кофи Анан „в течение за развитието на събитията в хода на обсъждането на този въпрос от Северноатлантическия съвет” (9).

НАТО в Афганистан

Като самостоятелен играч, НАТО започна да изпълнява сериозна роля в Афганистан едва след август 2003, когато алиансът доброволно пое функциите на стратегическото командване и координацията на действията на ISAF.

Това решение се оказа изключително важна стъпка за НАТО. Въвличането на алианса в американската военна операция се обяснява с цял комплекс причини. Сред тях можем да споменем и демонстрацията на солидарност със САЩ, в рамките на чл.5 на Вашингтонския договор, и помощта в планирането и практическата реализация на операцията, която военните структури на НАТО, от самото начало на бойните действия, оказваха на членовете на пакта, решили да воюват заедно със САЩ, в рамките на т.нар. „коалиция на желаещите”. Огромна роля изигра и необходимостта да се запази единството на алианса, което през септември 2001 се оказа застрашено, заради фактическото игнориране на НАТО от тогавашната американска администрация (10).

Стремежът на НАТО да бъде от полза за американците в Афганистан не срещна веднага отклик във Вашингтон. Почти две години американската администрация предпочиташе да действа сама, прибягвайки най-вече до помощта на най-близкия си съюзник – Великобритания, както и на няколкото държави, които веднага декларираха желание да помогнат на Вашингтон. Но след свалянето на талибаните, когато ситуацията частично се стабилизира и необходимостта от преки военни действия отпадна (част от терористите на Ал Кайда и талибаните бяха ликвидирани, а друга част изтласкани в планините до границата с Пакистан), а вниманието на Белия дом се концентрира върху Ирак (където американците влязоха през март 2003), настъпи „звездният час” на алианса.

На първия етап, задачата на НАТО беше да гарантира локалната сигурност в сравнително спокойните райони на Афганистан, като постепенно разшири зоната на сигурност върху цялата територия на страната, а на втория – да осигури условия за възстановяването на Афганистан. Всичко това трябваше да стане при запазване на доминиращата политическа роля и военния контрол на САЩ.

На практика, НАТО пое обслужващата роля по разчистването на политическите, икономически и хуманитарни „свлачища”, оставени от американците след края на военните действия. Тоест, алиансът трябваше да се превърне в своеобразен „кризисен мениджър”, ръководещ международните усилия за хуманитарно и социално-икономическо възстановяване на Афганистан.

Разбира се, не би могло да се каже, че американската интерпретация за ролята на НАТО в Афганистан не устройваше пакта. Всъщност, алиансът беше доволен, че ISAF не участва пряко във военни сблъсъци, а е ангажиран повече с патрулиране и гарантиране на сигурността в афганистанските провинции, както и с различни инфраструктурни проекти.

Междувременно, постепенно стана ясно, че американците са избързали с обявяването на победата си над Движението „Талибан”, което, през 2003-2005, съумя да възстанови силите си, поставяйки началото на нов етап от афганистанската кампания с активно използване методите на партизанската война и подривните действия срещу силите на НАТО. Пактът се сблъска с цял комплекс от военни и граждански проблеми, които доведоха до това, че „Афганистан се превърна изпитание за целия алианс” (11). За НАТО ставаше все по трудно да изпълнява задачите по гарантиране на сигурността, дори на локално равнище. Сериозни проблеми възникнаха в сферата на управлението на страната и развитието на Афганистан. Поемайки отговорността за миротворческата операция, НАТО надцени своя потенциал и ресурсите си на „кризисен мениджър”. Организацията се сблъска със сериозни предизвикателства, засягащи имиджа и, свързани на първо място с негативните последици от погрешните действия на американците, водещи до гибелта на все повече мирни жители. Възникнаха и чисто вътрешни проблеми, породени от трудностите във взаимоотношенията между европейските държави и администрацията на Буш-младши, която беше склонна да игнорира интересите на Европа, като цяло, и на алианса, в частност.

Афганистан демонстрира, че НАТО не е готова да се справи с партизанска диверсионно-подривна война. С всяка изминала година, обществата в европейските държави все по-малко разбираха, защо съгражданите им трябва да загиват в Афганистан в името на призрачната идея за демократизацията на тази страна. „Малката победоносна война”, стартирана от Джордж Буш, се превърне за САЩ и НАТО в продължителна позиционна война с бунтовниците. Бин Ладен оставаше неуловим, а Ал Кайда продължаваше да функционира, напомняйки отвреме навреме за себе си с поредните ужасяващи терористични акции (12) или със съобщения за предстоящи такива, а режимът на талибаните, макар и свален, не беше разгромен. Не е чудно, че Афганистан се превърне в много сериозен проблем за военните и чиновниците от НАТО. На всичкото отгоре, към него се прибави и още един, свързан със засилващата се дестабилизация на съседен Пакистан.

Пакистанското измерение на афганистанската война

В регионален контекст, американските военни действия в Афганистан създадоха огнище на сериозна нестабилност в Средния Изток, като особено негативно се разви ситуацията в Пакистан.

След 11 септември 2001, администрацията на Буш, благодарение на щедрата си финансова подкрепа, успя да убеди пакистанския президент Первез Мушараф да се включи в „кръстоносния поход срещу тероризма”, макар че преди това Белият дом нееднократно беше налагал санкции срещу Исламабад (13).

Междувременно, участието на Пакистан в афганистанските проблеми съвсем не се ограничаваше с формалното му присъствие в антитерористичната коалиция, водена от американците. Пакистан отдавна и многократно се месеше във вътрешните работи на Афганистан, чиято територия се смяташе от Исламабад за негова „зона на специални интереси”. На първо място, това е свързано с проблема за афганистанско-пакистанската граница в източната част на т.нар. „линия Дюранд” (14), която Афганистан не признава от 1949 насам.

Не е тайна, че Движенито „Талибан” възникна с директната подкрепа и участие на пакистанските военни през 1994. Като военно-политически проект, то трябваше да замени „моджехидините”, които Пакистан и САЩ активно подкрепяха във войната им със съветската армия. Исламабад първи призна правителството на талибаните през 1996, а части на пакистанската армия участваха във войната против „северняците” в годините на хаос и конфликти, последвали свалянето на комунистическия режим и изтеглянето на съветските войски. В лицето на талибаните, Пакистан се сдоби с инструмент за постоянно влияние в Афганистан, както и сред афганистанските и пакистанските пущуни, оказали се разделени от „линията Дюранд”. Навремето дори се обсъждаше идеята за формиране на пакистанско-афганистанска федерация, под егидата на Исламабад. Официален Кабул нееднократно обвиняваше пакистанските власти и пакистанското междуведомствено разузнаване (ISI), че подкрепя бунтовниците в зоната на афганистанско-пакистанската граница, както и, че пакистанските специални служби са замесени в организирането на серия мащабни покушения и терористични нападения на територия на Афганистан.

Успешните военни действия на САЩ против талибаните на територията на Афганистан през 2001-2002 доведоха до това, че значителна част от тях се изтеглиха в граничните с Пакистан райони, населени с пущунски племена. Там талибаните изградиха мощна терористична инфраструктура, включително бази за подготовка на терористи-самоубийци. Така двете съседни държави се оказаха в ролята на скачени съдове. Сега източникът на афганистанската нестабилност се премести в пакистанската част на граничната зона. Бойците на Ал Кайда и „Талибан” не само използваха територията на Пакистан за да подготвят своите терористи-камикадзе, но и успяха, на практика, да създадат в зоната на пущунските племена в провинции Северен и Южен Вазиристан шариатска ислямска държава Вазиристан, която не се подчиняваше на Ислабамад (15). От тази територия те започнаха да осъществяват активни бойни действия срещу самото централно пакистанско правителство.

Но, ако президентът Мушараф все пак съумяваше, повече или по-малко, да съхрани стабилността в страната, чрез преговори и сделки с талибаните (16), след свалянето му (17) и идването на власт на президента Асиф Али Зардари – съпруг на убитата Беназир Бхуто, и на премиера Юсуф Гилани ситуацията започна да излиза от контрол. Така, в резултат от пролетното си настъпление през 2009, пакистанските талибани стигнаха само на сто километра от столицата. Заплахата от нахлуване на ислямистите в районите на Пенджаб и Синд принуди пакистанските власти да започнат мащабна операция срещу бунтовниците, продължила няколко седмици (18).

Именно тук се прояви слабостта на новите пакистански власти, които не се ползват с особен авторитет вътре в страната (включително заради близките си отношения с американската администрация), както и на новата политика на Исламабад, целяща „умиротворяването” на талибаните (19).

Присъствието на американските и натовските части в Афганистан провокира радикализацията на настроенията в Пакистан. Ангажирането на Исламабад в „американската война” пък създаде отлични условия за активизиране на талибаните и Ал Кайда и за разширяването на афганистанската зона на нестабилност и в редица пакистански територии.

Активната пропаганда на формиралия се пакистански филиал на Движението „Талибан” съдейства за ислямизацията на пакистанската младеж. Експертите пък заговориха за „афганизацията” на Пакистан. Взривоопасния характер на ситуацията в страната бе потвърден от събитията около Червената джамия (Дад Масджид) в Исламабад, през юли 2007. Тогава студентите от медресето Джамия Фаридия, към Червената джамия, обявиха неподчинение на светските власти в Пакистан и установяване законите на шариата. В резултат от обсадата и щурма на джамията от пакистанските военни, загинаха (по официални данни) над сто души, включително 53 ислямисти.

Така, за десет години Пакистан се превърна (по афганистанското направление) от настъпателно действащ играч, в нестабилна държава, отчаяно защитаваща се от заплахата, която навремето сама създаде за целите на активната си геополитическа игра. Исламабад се оказа заложник на собствените си политически илюзии. Стремейки се за използва талибаните като инструмент за натиск върху Афганистан, той не забеляза, че този инструмент се е обърнат срещу него самия. В резултат, днес част от територията на Пакистан, на практика, не се контролира от централните власти, а в страната има голям брой талибани и бойци на Ал Кайда, чувстващи се отлично на територията на пущунските племена, и тя страда от перманентна нестабилност, която от време на време намира израз в жестоки нападения, терористични действия и прекъсване на инфраструктурата на НАТО.

Исламабад се компрометира допълнително след като, на 2 май 2011, американците осъществиха в град Аботабад (в пакистанската провинция Хайбер-Пахтунхва) специализирана операция за ликвидирането на лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, който, като се изясни, повече от пет години е живял спокойно в този курортен център. Цялата тази ситуация накара участниците в международната коалиция в Афганистан да се замислят за това, доколко искрено участва Пакистан в борбата с международния тероризъм, след като водачът на терористичната мрежа в течение на толкова години спокойно си е живял на няколко десетки километра от пакистанската столица.

Всъщност, коалицията и преди не изпитваше особено доверие към Исламабад, подозирайки пакистанските военни в двойна игра по отношение на талибаните и Ал Кайда (за разлика от Афганистан и Саудитска Арабия, Пакистан дори не бе поканен на срещата на върха на НАТО в Лисабон, където афганистанската тема и въпросът за помирението с „умерените талибани” бяха сред основните), а след събитията от 2 май доверието към антитерористичната дейност на Пакистан беше тотално ерозирано. В резултат, наред с доверието, изчезна и изключителната позиция, с която се ползваше Пакистан на преговорите с въпросните „умерени талибани”, като в Лисабон диалогът с

тях беше възложен на саудитците.

Развитието на отношенията между Исламабад и Запада вече ще зависи до голяма степен от поведението на самия Пакистан, в контекста на разследването за пребиваването на Бин Ладен на негова територия, както и от това, до каква степен ще бъде преодолян вътрешния конфликт между пакистанските военни и останалата част на местния политически елит, който е раздвоен по въпроса за подкрепата на талибаните.

Стратегията AfPak на президента Обама

Смяната на президентския екип в САЩ доведе до промяна в подхода не само към Афганистан, но и към целия регион на Средния Изток. Новата стратегия на Белия дом беше изложена от президента Обама на 27 март 2009.

На първо място, за постигане на основната американска цел – унищожаването на Ал Кайда, беше взето решение да се обединят подходите към Афганистан и Пакистан в обща регионална стратегия. Обединеният регион бе наречен AfPak (или PakAf). Президентът Обама засили вниманието към Пакистан, който, наред с Афганистан, стана втория адресат на новата стратегия. За първи път администрацията на САЩ публично констатира, че съществува дълбока взаимна зависимост между проблемите на бунтовническото движение в Афганистан и действията на екстремистите в източните райони на Пакистан. Американското ръководство ясно заяви, че вече „няма да бъдат следвани две различни линии по отношение на Афганистан и Пакистан”. Един от конкретните инструменти за сътрудничеството между Пакистан и Афганистан трябваше да станат редовните срещи на техните президенти, под егидата на САЩ, с цел обмен на информация и координиране на действията в борбата срещу талибаните и Ал Кайда (20).

На второ място, промени се официалната позиция на американското ръководство относно преговорите с талибаните (предишната администрация категорично отхвърляше подобна възможност). На практика, беше предложена политическа амнистия за т.нар. „умерени талибани”, които не се смятат за идеологически привърженици на Ал Кайда и са готови да сложат оръжие, да признаят правителството на Карзаи и конституцията и да се върнат към мирния живот.

На трето място, планирано беше значително увеличаване числеността на американския контингент в Афганистан (21).

На четвърто място, беше решено да се акцентира върху икономиката. Макар че Афганистан не може да се нарече богата страна (22), тази държава има определен икономически потенциал, свързан най-вече с разработката на полезните изкопаеми, хидроенергетиката, изграждането на транзитни комуникации и производството на някои селскостопански култури. В тази връзка администрацията на Обама реши да изразходва, през 2010, 4,4 млрд. долара за създаването, в Афганистан и Северен Пакистан, на необходимата социално-икономическа инфраструктура, която да съдейства за връщането на афганистанците към мирния живот и да ограничи кадровата база на Ал Кайда.

По-нататъшното си оформление тази стратегия получи на юбилейната среща на НАТО в Кел/Страсбург, през април 2009 (23). На първо място, там беше подкрепена обявената от американската администрация политическа амнистия за умерените талибани. На второ място, беше създадена т.нар. Тренировъчна мисия на НАТО (NATO Training Mission in Afghanistan), чиято задача е подготовката на афганистански военни и полицаи. Това означаваше, че алиансът ще залага на подготовката на собствени афганистански сили за сигурност, които в перспектива изцяло ще поемат отговорността за ситуацията в страната, т.е. предвиждаше се постепенната „афганизация” на сигурността, сроковете за която обаче оставаха неопределени. Междувременно, събитията през лятото и началото на есента на 2010, когато талибаните буквално заляха Афганистан с вълна от терористични нападения (съвпаднала с президентските избори на 20 август), принудиха алианса да коригира параметрите на „афганизацията”. Само в деня на гласуването бяха извършени 139 терористични акции из цялата страна. През август-септември, загубите на ISAF надхвърлиха 140 души. Ситуацията дотолкова се изостри, че Обама нареди временно да спре прехвърлянето на допълнителните контингенти в Афганистан (24). Поради големите загуби, понесени през тези два месеца от съюзническите части, в Европа рязко нарасна броят на противниците на участието на страните им в афганистанската кампания. Промени се и позицията на водещите държави от НАТО и участнички в ISAF – Франция, Германия, Италия и дори Великобритания (25): вместо да увеличат военните си контингенти, те заговориха за необходимостта да се фиксират срокове, в които да започне изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан и усилията да се концентрират върху подготовката на афганистанските военни и полицаи, като в тази връзка в страната да се изпращат не войници, а специалисти-инструктури.

В тези условия, американците нямаха друг изход, освен да приемат позицията на европейските държави, стремящи се колкото се може по-бързо да бъдат съгласувани сроковете за изтегляне от Афганистан. Затова, още на 23 октомври 2009, на заседанието на военните министри от НАТО, беше приета Стратегическа концепция за прехвърляне отговорността за ситуацията в Афганистан на местните сили за сигурност (The Strategic Concept for Transition to Afghan Lead). При това, първите стъпки в тази посока трябваше да бъдат направени още през втората половина на 2010.

2010 нагледно демонстрира гъвкавостта на американската политика по афганистанския проблем, която бихме могли да наречем „политика на тоягата и моркова”. От една страна, администрацията на Обама подкрепи програмата за национално помирение, одобрена на международната конференция за Афганистан в Лондон (януари 2010), а след това и в Кабул (през юни), както и от афганистанската Лоя Джирга (Съвет на старейшините на местните племена), обявила се за „правителствено-опозиционен модел на по-нататъшното развитие на афганистанското общество”. На практика, ръководството на Афганистан, в лицето на Хамид Карзаи, получи „зелена светлина” за установяване на контакти с основните фигури на въоръжената опозиция и Движението „Талибан” (информацията за преговорите с тях многократно стигаше до медиите). От друга страна, американците продължиха да оказват военен натиск върху талибаните и Ал Кайда, в рамките на антиталибанските операции („Мощарак”, през февруари-март 2010, и „Шефаф”, през март-април 2010, в северните провинции на Афганистан) и осъществиха успешна операция за ликвидирането на водача на международния тероризъм Осама бин Ладен.

Основен приоритет за ISAF и САЩ в Афганистан си остава подготовката и обучението на местната армия, полицията и силите за сигурност, с цел по-бързо да им бъде прехвърлена отговорността за ситуацията в страната. Като тук вече са фиксирани съвсем конкретни срокове – процесът стартира през лятото на 2011 и следва да приключи през 2014. Дали обаче, това ще бъде краят на войната?

Посткризисното възстановяване на Афганистан

Задачата за възстановяването на Афганистан фигурираше сред целите на международната общност в тази страна още непосредствено след свалянето на талибаните и установяването на новата „демократична” афганистанска власт, в лицето на президента Карзаи и неговата администрация. Първите решения по този въпрос бяха взети в рамките на Бонската конференция, през декември 2001. Оказването на съдействие на новите афганистански власти за възстановяване на социалната инфраструктура на страната и икономическото и развитие бяха възложени пряко на три различни структури: Мисията на ООН в Афганистан, НАТО и ЕС. При това не може да се каже, че всяка от тези организации отговаря за конкретна сфера, тъй като НАТО например, претендира за ролята на координираща структура по всички въпроси. Въпреки това, всяка от тях си има приоритетно направление: така НАТО е ангажирана с гарантирането на „твърдата” сигурност, ЕС инвестира в Афганистан огромни финансови средства, а пък Мисията на ООН реализира там различни инфраструктурни и социално-икономически проекти.

Мисията на ООН

На 28 март 2002, с резолюция 1401, беше създадена Мисия на ООН за съдействие на Афганистан (UNAMA), с централа в Кабул. Основните и задачи са мониторинг на ситуацията с човешките права, равенството между половете и хуманитарно съдействие за развитие на Афганистан. Мисията има осем регионална представителства.

Основната функция на представителите на Мисията е мониторинга на ситуацията, както и координиране реализацията на различните програми и на специализираните агенции на ООН. Въз основа на щателния мониторинг се изготвят ежегодните доклади на генералния секретар на ООН, оценяващи ситуацията в Афганистан.

Не по-малко ценна информация съдържат докладите на специализираните агенции на ООН. В афганистанския случай, изключително важна е статистиката на Службата на ООН за наркотиците и престъпността (UNODC), която публикува доклади за производството и трафика на наркотици в страната, анкетира местните селяни, използва данни от въздушните снимки и събира информация за работата на афганистанското Вътрешно министерство. Докладите на службата са основния статистически източник, използван за анализ на афганистанския наркотрафик.

Друго направление в работата на UNAMA е координирането на продоволствените и селскостопански програми и мониторинга на вноса и износа на продукцията. Поредният мащабен проект на ООН, стартирал през април 2010, предвижда оказване на продоволствена помощ за 7,3 млн. афганистанци. Програмите на ООН са ориентирани не само към доставката на продукти отвън, но и към ефективното разпределяне на продоволствието вътре в страната. Важно място сред тях заема масовото изкупуване на зърно от афганистанските селяни с цел продоволственото осигуряване на техните съотечественици.

Не по-малко сложно направление е оказването на помощ на афганистанските бежанци. Това става чрез Управлението на Върховния комисар на ООН по бежанците. Оказва се помощ на бежанците, връщащи се в родината си от Иран и Пакистан. През зимата на 2010-2011 UNAMA стартира реализацията на програма за оказване на помощ, в навечерието на зимата, на семействата на бежанците в провинция Кабул. По данни на службата, в последно време, в Афганистан са се върнали 8 милиона души, намиращи се в тежко социално-икономическо положение. В тази връзка, за бежанците и преместените лица, завръщащи се в родината, след 2002 бяха построени над 200 хиляди къщи. Дългосрочната програма на ООН се реализира в сътрудничество с местните отдели за бежанците и репатриацията. Откакто, през 2002, репатриацията придоби широки мащаби, програмата за осигуряване на жилища е помогнала на 2 млн. бивши емигранти да се сдобият с нов дом в родината си. А това са над 25% от всички бежанци, завърнали се в Афганистан.

Въпреки ползата от дейността на UNAMA за обикновените афганистанци, работата на сътрудниците е много рискована и застрашава живота им. Както е известно, степента на опасност се определя от отношението на местното население към представителите на международната общност, което, до голяма степен, зависи от политическия контекст и крайната нетърпимост на мюсюлманското население на Афганистан към всички прояви, касаещи исляма и опитите за дискредитацията му. Така, през февруари 2011, вследствие на провокационното поведение на американския пастор Джоунс от Флорида, обещал публично да изгори Корана, в Афганистан и редица други страни от мюсюлманския свят избухнаха стихийни протести. Мирната демонстрация в Мазари Шариф обаче излезе от контрол, като гневът на протестиращите се обърна срещу представителството на UNAMA в града и в резултат от това 12 сътрудници на мисията бяха убити (двама бяха обезглавени). Подобни нападения (макар и не толкова кървави) се случват доста често.

Ролята на НАТО

След свалянето на талибаните възникна необходимостта от гарантиране на сигурността на локално равнище и възстановяването на страната. Затова, през първите пет години от присъствието си в Афганистан, Северноатлантическият пакт беше ангажиран най-вече с разширяване на зоната си на отговорност върху цялата територия на страната, гарантиране на сигурността при провеждането на първите парламентарни и президентски избори и развитието на инфраструктурните и социално-икономически проекти.

За целта, алиансът формулира общополитическа стратегия за Афганистан, в чиято основа залегна „триадата”: сигурност, управление и развитие. Времето обаче показа, че стратегията на НАТО не може да се реализира изцяло, защото два от компонентите и (управлението и развитието) имат граждански, а не военен, характер и алиансът не разполага с достатъчен опит и навици за осъществяването им. Само един от трите елемента – сигурността – отговаря на компетенциите на НАТО, при това гарантирането и от ISAF, под егидата на алианса, поражда много въпроси и критики. Що се отнася до изграждането на граждански институции и социално-икономическото развитие на страната, те следва да се реализират не от НАТО, а от международните структури, като задачата на алианса е да гарантира необходимата за това сигурност. Афганистан демонстрира, че НАТО – нито по характера си, нито по отношение на своята функционална, професионална и идеологическа готовност, не е в състояние да се занимава с подобно комплексно „постмиротворчество” (26).

Любопитно е, че с усложняването на ситуацията в Афганистан, постепенно осъзнавайки ограничеността на потенциала си по отношение на социално-икономическото възстановяване и демократичното развитие на страната, първо САЩ, а след това и НАТО започнаха все по-активно да поставят въпроса за глобализацията на афганистанската кампания и привличането на други регионални играчи към решаването на афганистанския проблем (27).

Днес алиансът вижда като основна своя задача в Афганистан подготовката на местните въоръжени и полицейски сили. За целта бе създадена специална „Тренировъчна мисия на НАТО” (28), в чиито рамки ISAF се зае с подготовката на афганистанските кадри. Реализацията на тази задача е необходима на алианса за да може да започне постепенното си изтегляне от страната.

Ролята на Еврепейския съюз

Действията на ЕС, като организация, в Афганистан се ограничават най-вече с финансовото и отчасти политическото му участие. Впрочем, първата финансова помощ за Кабул от ЕС беше отпусната още през 80-те години. Тогава западноевропейските държави активно спонсорираха Афганистан чрез офиса си в Пешавар (Пакистан). След изтеглянето на съветските войски, офис на ЕС беше открит и в Кабул (29). Днес Съюзът има свой Специален представител в страната. Между 2002 и 2010 европейската финансова помощ се равняваше на около 8 млрд. евро. През 2011-2013 за различни програми за развитие на Афганистан се планира да бъдат отпуснати 600 млн. евро (30). При това обаче, ключов проблем си остава ефективното използване на тези средства и корупцията сред афганистанските чиновници и западните предприемачи.

Политическата роля на ЕС в живота на Афганистан се свежда до участието му в изграждането на „афганистанската демокрация”, включително чрез легитимирането на провелите се в тази страна президентски и парламентарни избори. През 2004, Европейската комисия отпусна 22,5 млн. евро за президентските избори в Афганистан. „Безусловно, ЕС разглежда президентските и парламентарните избори като един от основните инструменти за укрепване на развиващите се държавни и граждански институции на страната. В контекста на декларациите за постепенно ограничаване на военната активност в Афганистан и прехвърляне на функциите по гарантиране на реда и сигурността на местните власти, е много трудно да се преоцени значението на провеждането на избори” (31).

И макар че ЕС ясно си дава сметка за изключителната непрозрачност, а понякога и откровено фалшифициране на афганистанските избори, Брюксел просто не може да се откаже да подкрепя „демократичното развитие” на Афганистан, защото това би било в противоречие с общата стратегия за подкрепа на демократизацията в „трети страни”, ако тя се реализира в съответствие с интересите на Съюза.

Военното участие на ЕС в Афганистан има опосредстван характер, т.е. осъществява се чрез участието на националните контингенти на държавите-членки в състава на ISAF, под егидата на ООН. Освен това, експертите от ЕС съдействат на колегите си от НАТО за подготовката на кадрите на афганистанската полиция (32). „Европейският съюз продължава да играе по-скоро ролята на финансов донор и технически експерт, отколкото на политически посредник в Афганистан” (33).

Изтеглянето от Афганистан

Макар че президентът Обама обяви началото на изтеглянето на американските части от Афганистан на 1 юли 2011, едва ли можем да очакваме, че това ще бъде бърз процес. Стратегията на НАТО се основава на „постепенното прехвърляне на отговорността в ръцете на самите афганистанци”. Въз основа на тези твърдения, които бяха озвучени от генералния секретар на алианса, можем да направим следните изводи относно по-нататъшните перспективи пред НАТО и САЩ в Афганистан.

И така, на първо място, през 2010 стартира процесът на прехвърляне отговорността за страната от НАТО към самите афганистанци. На военен език и в съответствие с Операционния план на ISAF, това означава, че коалиционните сили под егидата на НАТО преминават към реализацията на т.нар. „четвърта фаза” – „предаване” (Transition) (34).

На второ място, този процес ще се реализира постепенно. Тоест, някъде четвъртата фаза ще се наслагва върху третата, чиято основна задача е стабилизирането на ситуацията в страната.

На трето място, възможността за предаване на пълномощията във всеки отделен регион ще се определя индивидуално. От една страна, това показва, че засега афганистанските сили не са напълно готови да поемат гарантирането на сигурността в страната, а от друга – че далеч не навсякъде фазата на „стабилизиране” вече е приключила. В началото на 2011, дори в онези немногобройни райони, където предаването на пълномощията все пак бе осъществено, афганистанците демонстрираха отчайваща неспособност сами да се справят с гарантирането на сигурността.

Прехвърлянето на отговорността към афганистанците не означава незабавно и пълно изтегляне на силите на НАТО от Афганистан. „Макар че някой прекрасен ден Афганистан ще остане сам със себе си, това не означава, че ще остане самотен” – отбеляза генералният секретар на НАТО при срещата си с афганистанския президент в Берлин, през април 2011 (35).

Именно за да не остане Афганистан „самотен”, в Брюссел беше изработена декларация за рамките на дългосрочното сътрудничество и партньорство между НАТО и Кабул не само по време на изтеглянето на силите на ISAF от Афганистан, но и след 2014. Символично е, че форматът на това сътрудничество официално беше определен като „дългосрочно партньорство” (Enduring Partnership). Подобно название имаше военната операция на САЩ, сложила началото на Втората война в Афганистан – Enduring Freedom („Несъкрушима свобода”), чиято цел беше залавянето на Осама бин Ладен, унищожаването на терористичната мрежа на Ал Кайда и свалянето на режима на талибаните.

Не възнамеряват напълно да напуснат Афганистан и американците, които вече преговарят усилено с правителството на Карзаи за разполагането на постоянни военни бази на територията на страната (36).

Действително, изглежда, че в краткосрочна и дори в средносрочна перспектива американците нямат друг избор, освен да останат в Афганистан. Ситуацията в страната продължава да е крайно нестабилна, бъдещето на програмата за национално помирение е мъгляво, а силите на талибаните, макар и да са отслабени, не са унищожени напълно.

Наличната численост на афганистанската армия и полиция не позволява на централните власти в Кабул сами да поддържат реда в страната. Едва ли ще промени сериозно ситуацията и планираното за есента на 2011 увеличаване на армията до 172 хиляди души, а на полицията – до 134 хиляди. Сериозен проблеми остава техническото осигуряване на силите за сигурност, както и качеството на войнишкия и офицерския състав. За да се подготвят достатъчно добри професионални военни, способни да поддържат реда и да се противопоставят на талибаните, се налага продължително обучение и тренировки под ръководството на инструктори от НАТО и САЩ, каквито в момента не достигат в Афганистан. Не по-малко важна е идеологическата ориентация на афганистанските военни и полицаи, повечето от които са станали такива само по финансови съображения, защото дори и малкото получавани от тях средства се оказват сериозна сума в една толкова бедна страна.

Под въпрос си остава и готовността на афганистанската армия да се противопостави сериозно на талибаните, ако НАТО и американците действително се изтеглят. Не надценяват ли чиновниците от алианса желанието на афганистанските военни да се сражават? Нерядко можем да чуем, включително и от тях самите, че войниците от афганистанската армия получават пари от талибаните и изпълняват определени, възложени им от бунтовниците, задачи.

Но, дори ако приемем, че армията ще бъде готова да се сражава, а „стабилизационната” фаза от Оперативния план на НАТО приключи с пълна победа в партизанската война с талибаните, пълното унищожаване на последните изглежда практически невъзможно. Тоест, талибаните ще останат – ако не в Афганистан, то на територията на „ядрения” Пакистан, в чиито гранични провинции се чувстват отлично и чиито военни и специални служби са заинтересовани те да продължат да съществуват, просто защото такива са условията в сложната геополитическа игра, която води в региона Исламабад.

Несъмнено, европейците биха искали да напуснат Афганистан колкото се може по-бързо, но имайки предвид продължаващата партизанска война на талибаните, фактическото ниво на подготовка на афганистанската армия и полицията в момента, както и редица други фактори, налагащи присъствието на чуждестранните сили, да говорим за изтеглянето на НАТО от страната изглежда преждевременно.

Друг сдържащ фактор по пътя към предсрочното изтегляне на войските на коалицията от Афганистан е нестабилната вътрешнополитическа система в страната, на чието изграждане Западът отделяше толкова голямо внимание през последните десетина години. Залог за успешна борба с талибаните е постигането на политическо съгласие в разединеното етнически афганистанско общество. Днес такова единство няма.

Президентът Карзаи, назначен през 2001 за шеф на временната афганистанска администрация и по-късно официално избран за президент, е компромисна фигура както за Запада, така и за афганистанските политически групировки. Само че доверието към него прогресивно спада, при това и в държавите от НАТО, и в Афганистан се трупа умора от действията му, още повече че междувременно семейството на президента се забърка в грандиозни корупционни скандали и е подозирано във връзки с наркобизнеса. Доказателство за това и, едновременно, свидетелство за изострящата се политическа конкуренция в афганистанския политически живот станаха президентските избори през 2009, когато победата на Карзаи буквално висеше на косъм заради мащабните фалшификации, за които наблюдателите от ООН съобщиха на най-високо ниво. Решението за легитимността на изборите и преизбирането на Карзаи беше взето под силния натиск на Запада, който засега не вижда друга алтернативна кандидатура, с която би могъл да си има работа. Вероятно президентът ще запази поста си до 2014, когато процесът на прехвърляне отговорността за страната ще наближи своя завършек и ще приключи изтеглянето на основните сили на ISAF.

Днес за НАТО и САЩ е по-актуален не въпросът, кога да се изтеглят от Афганистан, а по-скоро, как точно да го направят. Защото не бива да се допуска относително стабилизиралата се държава отново да се превърне в база на международния тероризъм. За целта обаче следва да се реши проблемът с Пакистан, който (предвид сегашната ситуация в страната) лесно би могъл да се превърне във втори Афганистан, през следващите десетина години. Очевидно е едно: талибанизиращият се Пакистан е много по-опасен от талибански Афганистан заради наличието на ядрено оръжие, конфликта с Индия, както и на неуправляемата зона на пущунските племена, които никой досега не е съумявал да покори. За съжаление, в случая с Пакистан, САЩ, още повече пък НАТО, разполагат с крайно ограничен инструментариум за влияние. И тъкмо това, в близка перспектива, се очертава като най-големия проблем на сигурността не само за НАТО, но и за цялата международна общност, включително и за Русия.

Изтеглянето на НАТО и последиците за Русия

За момента, руското участие в решаването на афганистанския проблем изглежда оптимално. На първо място, Москва от самото начало ясно декларира отношението си и към случилото се на 11 септември 2001, и към операцията на САЩ срещу талибаните. Русия подкрепи американците в труден момент (37), обяви режима на талибаните за екстремистки и терористичен (38) и, на практика, действаше като част от международната антитерористична коалиция.

На второ място, Русия още в началото ясно даде да се разбере, че няма да участва във военните действия в Афганистан. При това Москва изрази готовност да съдейства на НАТО и САЩ на ниво военни експерти и в рамките на обмена на информация.

На трето място, Москва, още преди интервенцията на САЩ в Афганистан, подкрепяше Северния алианс, сражаващ се против талибаните, и продължи да го подкрепя и след началото на военната операция.

На четвърто място, Москва и днес, въпреки информационните атаки от страна на Запада, продължава да се придържа към следната позиция: Русия няма никакво военно участие състава на ISAF, но ще съдейства за транзита на товари за коалицията през своята територия; не изключва възможността да помогне (но не безплатно) на НАТО със свои хеликоптери (39) и участва в планирането на мероприятия по ликвидиране на нарколабораториите на афганистанска територия (40).

Днес въпросът за транзита е ключов за НАТО. Маршрутът Пешавар – Джелалабад – Кабул, през Хайберския проход, т.е. през територията на пущунските племена, симпатизиращи на талибаните, беше основната транспортна артерия, по която предназначените за ISAF товари от Пакистан стигаха до Афганистан В края на 2008 и началото на 2009 обаче, този маршрут стана прекалено несигурен поради целенасочените терористични действия на талибаните срещу силите на НАТО. Заради постоянната заплаха от терористични нападения, в началото на 2009 беше решено използването на маршрута да се ограничи до минимум. Брюксел започна да разработва алтернативен маршрут, позволяващ транзита на значителна част от невоенните товари за НАТО да се осъществява през територията на Русия и съседните на Афганистан централноазиатски държави. Споразумението за това между алианса и Москва беше постигнато още на преговорите в рамките на срещата на върха на НАТО в Букурещ, през април 2008 (41), но практическата му реализация започна едва година по-късно (42).

Първият ешелон с американски невоенни товари, комплектован в Латвия, успешно премина руската граница през февруари 2009 (43). Разрешение за транзитно преминаване на невоенни товари за НАТО дадоха също Украйна, Узбекистан и Таджикистан.

Поредно доказателство за силната заинтересованост на западните партньори от сътрудничеството с Русия по афганистанския въпрос стана подписаното в Москва (по време на първото официално посещение на президента Обама) Споразумение за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия (44), влязло в сила през септември 2009.

Впрочем, освен транзита, Москва и Брюксел започнаха да си сътрудничат и в рамките на специалния проект на Съвета Русия-НАТО за подготовка и обучение на полицаи от Афганистан и централноазиатските държави за борба с нелегалния наркотрафик. Реализацията на проекта продължи дори на фона на кризата в отношенията след войната в Южна Осетия.

Междувременно, НАТО не крие, че очаква по-мащабно руско участие в Афганистан, мотивирайки се, че в тази страна частите на пакта уж „воюват и за интересите на Русия”. През октомври 2009, генералният секретар на алианса Андерс Фог Расмусен заяви, че „руската помощ за силите на НАТО в Афганистан отговаря на интересите на Москва и Русия би могла да снабдява афганистанските сили за сигурност със специализирана техника, както и да подготвя бойци от афганистанската армия” (45).

По-конкретни предложения (за доставка на гориво и хеликоптери) бяха направени в хода на посещението на Расмусен в Москва, през декември 2009. Помощта на Русия е още по-важна за НАТО предвид факта, че вече бе официално обявено за изтеглянето от Афганистан и прехвърлянето на отговорността за съдбата и сигурността на страната на самите афганистанци, но подготовката на афганистанските полицейски и армейски части върви изключително бавно.

Впрочем, наближаването на крайния срок (2014), когато трябва да стане окончателното предаване на контрола върху ситуацията в страната на правителството в Кабул, тревожи и Русия. В Москва се съмняват доколко местната армия и полиция са готови да се противопоставят самостоятелно и ефективно на тероризма, дали правителството ще може да предотврати реставрацията на талибанския режим и доколко е реална повторната „талибанизация” на Афганистан. Сериозна загриженост поражда и ситуацията в Пакистан, където талибаните продължават да представляват сериозна опасност (не само за Кабул, но и за Исламабад), и където намират убежище терористите от Ал Кайда и привържениците на радикалния ислям. Борбата с международния тероризъм, чиято база днес е в района на AfPak, е от огромно значение за сигурността на Русия, предвид проблемите и в Северен Кавказ и ситуацията по южните и граници. Москва несъмнено не е заинтересована от дестабилизирането на ситуацията в постсъветските републики – Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан и Казахстан, където ислямистките движения намират добра почва и разполагат с неограничена мобилност.

Огромна заплаха за руската национална сигурност остава проблемът с наркотрафика от Афганистан. Безпрецедентният ръст на производството на опиати в тази страна, който тотално се неглижира от НАТО и САЩ, както и нежеланието им радикално да решат проблема, наред със специфичната вътрешна ситуация в Русия, доведоха до това, че Руската Федерация излезе на първо място в света по употреба на хероин (и се превърна в основен пазар за афганистанските наркотици).

Тъкмо поради това, руското ръководство съзнава значението на войната, която частите на НАТО и САЩ водят в Афганистан. Москва е заинтересована от стабилен Афганистан, най-малкото защото, в чисто географски план, тази страна е разположена много по-близо до границите на Русия и централноазиатските и съседи, отколкото до Европа, да не говорим за САЩ.

В същото време, в Кремъл не могат да не пораждат опасения съществуващите по всяка вероятност споразумение между Вашингтон и Кабул за разполагането на американски бази на афганистанска територия и то за достатъчно дълъг срок (46). В Русия силно се съмняват, че изтеглянето на НАТО от Афганистан ще означава края на Втората афганистанска война. Вместо това руснаците гледат с нарастваща тревога към бъдещето на тази страна след 2014, защото то става все по-непредсказуемо.

Бележки:

1. Паметна записка на ISAF (държави, изпращащи свои контингенти и численост на войските) за състоянието на 16 май 2011. http://www.isaf.nato.int/images/stories/File/Placemats/16%20May%202011%20Placemat.pdf

2. Най-големите контингенти в състава на ISAF са на САЩ (90 хил.), Великобритания (9,5 хил.), Германия (5 хил.), Франция (над 4 хил.), Италии (3 880), Канада (2920), Полша (2530), Румъния (1870), Турция (1785), Испания (1550). Втората група включва страни, числеността на чиито контингенти варира между 100 и 1000 души. Лидери в тази група са Грузия (925), Швеция (500), България (600 чел.), Белгия (510). В третата група са страните с най-малко участие, сред които са Австрия (3), Исландия (4), Ирландия (8). От постсъветските държави, в Афганистан присъстват: Армения, Азербайджан, Естония, Грузия, Латвия, Литва и Украйна.

3. По данни на независимия портал iCasualties.org, който следи дневните бойни загуби в Афганистан, през 2010 силите на международната коалиция са изгубили 711 души. Това е най-високия показател за целия период на пребиваване на ISAF в Афганистан. До началото на юни 2011, силите на САЩ и НАТО вече са загубили 222 души, което е повече от общия брой на убитите през цялата 2006, виж http://icasualties.org/

4. Само по официални данни на Мисията на ООН, в Афганистан през 2010 са загинали 2777 души, голям брой от които са жени и деца, убити при въздушните удари на коалиционните сили. Реалният брой на загиналите трудно може да се изчисли.. Afghanistan Annual Report 2010. Protection of civilians in Armed Conflict, March 2011. http://unama.unmissions.org

В края на май 2011 станахме свидетели на серия от скандални случаи, когато, в резултат от действията на ISAF, едновременно в две провинции – Гелманд и Нуристан, загинаха над 50 души, сред тях жени и деца. Сред жертвите в Нуристан имаше и двайсет полицаи, станали жертва на „приятелския огън” на НАТО.

5. Навремето, различни политици от държавите-членки на НАТО, на най-високо равнище, декларираха, че Афганистан е тест за пакта, който ще докаже възможностите му да осъществява подобни мащабни военни мисии, в рамките на глобалните претенции на организацията.

6. Движението «Талибан» се заражда в Афганистан, сред пущунските племена, в началото на 90-те години. Ядрото му се формира от трийсетина студенти (оттук и името му – «талиб» означава «студент» на арабски и на пущу) от мюсюлманското духовно училище (медресе) в Кандахар, чиито духовен лидер е молла Мохамед Омар. Талибаните идват на власт в условията на непрекъснатата гражданска война в страната след свалянето на прокомунистическия режим на Мохамад Наджибула и изтеглянето на съветските войски от Афганистан. През септември 1996 те завладяха Кабул и основаха т.нар. Ислямски емират Афганистан, на чиято територия наложиха шариата, в специфичната му талибанска версия.

7. Името «Несъкрушима свобода» (Operation Enduring Freedom) се използваше първоначално за всички военни операции, провеждани от американците в отговор на терористичните нападения от 11 септември, включително на територията на Филипините, Сомалия, Западна Сахара и т.н. Днес то се използва най-вече за военната операция на САЩ в Афганистан.

8. Последната засега резолюция (1917) беше приета на 22 март 2010 и удължи мандата на ISAF с още една година.

9. Виж, Писмо на Генералния секретар  на ООН до Председателя на Съвета за сигурност от 7 октомври 2003, S/2003/970.

10. Първоначално, американското ръководство вземаше решенията за Афганистан едностранно. Любопитен факт е, че по думите на някои руски дипломати, работили по онова време в Постоянното представителство на Русия в НАТО, САЩ, които, на практика, бяха подложени на въоръжено нападение на 11 септември 2001, първоначално дори не се възползваха от чл.5 на Вашингтонския договор, игнорирайки реализацията на т.нар. «трансатлантическо единство». При това, в този случай, неизползването на чл.5 можеше да девалвира традиционната роля на НАТО и като военен блок (чиято основна задача е защитата на всеки член на алианса), и като военно-политическа връзка между европейските държави и САЩ. Използването на този член стана по инициатива и по лично настояване на тогавашния генерален секретар на НАТО лорд Робертсън, който направи всичко, зависещо от него, за да съхрани единството на алианса.

11. Carp Mihai. Operations: old and new // NATO Review, 2006, Spring. http://www.nato.int/docu/review/2006/issue1/english/art2.html

12. Терористичните нападения в Мадрид на 11 март 2004 бяха осъществени от терористи на Ал Кайда три дни преди парламентарните избори и са замислени като повторение на трагедията от 11 септември 2001. В резултат от взривовете в четири крайградски влака загинаха 191 души, а 2050 бяха ранени. Година по-късно имаше серия от взривове в Лондон, като бяха убити 52 души и ранени около 700.

13. За отмяната на санкциите срещу Пакистан, въведени (както и тези срещу Индия) след ядрените изпитания през 1998, президентът Буш обяви на 22 септември 2001. Виж повече: India and Pakistan: Current U.S. Economic Sanctions, CRS Report for Congress, October 12, 2001.

14. Дългата 2640 километра и практически неделимитирана граница между Афганистан и Пакистан възниква в резултат на трите англо-афгански войни, в които Великобритания се опитва да разшири Британска Индия. Тази граница е резултат от преговорите, през 1893, между афганистанския емир Абдуррахман и секретаря на британската колониална администрация сър Мортимър Дюранд. Афганистан не я признава за своя официална граница. Тази гранична територия, населена предимно с пущуни, представлява сериозен дестабилизиращ фактор не само за отношенията между Кабул и Исламабад, но и за целия Среден Изток.

15. Талибаните обявяват създаването на Ислямската държава Вазиристан на 14 януари 2006.

16. След продължилите няколко месеца ожесточени бойни действия против талибаните в Северен Вазиристан, през септември 2006, президентът Мушараф сключи с тях, както и с вождовете от Племенните територия под федерално управление (FATA) споразумение и реши да освободи от пакистанските затвори 132 „моджехидини” срещу прекратяването на военните действия против пакистанските части, разположени в региона. Всичко това съдейства за по-нататъшната «талибанизация» на  граничните райони на Афганистан. Племенната зона FATA (The Federally Administrated Tribal Areas), до голяма степен, се контролира от талибаните, а територията и е извън юрисдикцията на пакистанските съдилища.

17. След продължителен вътрешнополитически скандал, през ноември 2007, Первез Мушараф напусна поста началник щаб на пакистанските сухопътни войски и се закле като държавен глава. През август 2008 обаче, той беше заплашен от импийчмънт и принуден да подаде оставка от президентския пост.

18. Според някои медии, числеността на талибаните е била около 4 хиляди души, срещу 12 хиляди пакистански военни. Афганистанското Министерство на отбраната изрази съмнение, доколко Исламабад действително се бори с талибаните. Виж, Afghanistan.ru, 06.05.2009.

19. Така например, през февруари 2009, Исламабад се споразумя с пакистанските талибани за въвеждането, в северозападната част на страната - в стратегическия район на река Сват и прилежащата и територия, на някои закони на шариата. Долината на Сват, която навремето беше автономно княжество в състава на Пакистан, днес, на практика, отново е независим регион, в който влиянието на централните власти с всеки изминал ден става все по-ефемерно.

20. Първата подобна среща се проведе през май 2009.

21. В навечерието на срещата на върха на НАТО, през април 2009, ставаше дума за още 17 000 американски войници.

22. По американски данни, през 2010 афганистанският БВП е бил само 29,8 млрд долара, което поставя страната на 110-то място в света. Afghanistan// The World Factbook of the United States Central Intelligence Agency. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/af.html

23. Strasbourg / Kehl Summit Declaration, Issued by the Heads of  State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Strasbourg / Kehl on 4 April 2009, April 4, 2009.

24. Във връзка с изострянето на ситуацията в Афганистан въпросът за изпращането на войските се оказа в центъра на внимание на американските политици. Споровете в тази връзка станаха още по-разгорещени след изтичането (в началото на септември 2009) на информация от секретния доклад на командващия силите на САЩ и НАТО в Афганистан генерал Стенли Маккристъл до президента Барак Обама. В него генерал Маккристъл очерта перспективата от реална военна катастрофа в Афганистан, ако не бъдат предприети радикални мерки, включително значително увеличаване на военния контингент.

25. Редица страни обявиха, че няма да удължат пребиваването на континтентите си в Афганистан.

26.Само че афганистанският урок не се оказа от полза за НАТО, по-скоро напротив, случващото се там само «стимулира» идеолозите на алианса. Резултат от това беше приетата, на срещата на НАТО в Лисабон, през есента на 2010, нова Стратегическа концепция, в която кризисното реагиране и миротворческите мисии бяха фиксирани като една от основните задачи (key task) на НАТО. Приетият, през първата половина на 2011, нов документ, съдържащ концепцията за военните операции на НАТО с участието на партньорите и «желаещите» (т.нар. «Политико-военни рамки за участие на партньорите в операции под командването на НАТО»), само потвърждават сериозността на алианса в това отношение.

27. Така например, през есента на 2009, ръководството на НАТО активно убеждаваше Русия да увеличи приноса си за афганистанската кампания, включително като разгледа възможността за безплатна доставка на руски хеликоптери за нуждите на ISAF.

28. NATO Training Mission in Afghanistan, NTM-A // http://ntm-a.com/wordpress2/

29. ECHO (European Commission Humanitarian Office).

30. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15).

31. Ibid.

32. EU Police Mission in Afghanistan (EUPOL AFGHANISTAN), http://www.eupol-afg.eu/

33. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15).

34. Преминаването към четвъртата фаза, едновременно в седем афганистански провинции, беше официално обявено от президента Карзаи на 22 март 2011, по време на срещата с представители на НАТО и държавите-участници в ISAF в Берлин. Става дума за провинция Бамиан, град Херат, провинция Кабул, Лашкар Гах (Гелменд), Мазари-Шариф (Балх), Мехтар Лам (Лагман). В другите райони и провинции, ситуацията остава във фаза 3 (на стабилизация). Виж, http://www.nato.int/cps/ru/natolive/news_71685.htm

35. Afghanistan and NATO put theory into practice in their Enduring Partnership, April 14, 2011. http://www.nato.int/cps/en/natolive/news_72547.htm

36. Още на една от пресконференцията си в началото на февруари 2011, Хамид Карзаи обяви, че преговаря с американците за разполагането на постоянни техни бази в Афганистан.

37. Веднага след терористичните нападения от 11 септември 2001 тогавашният руски президент Владимир Путин беше сред първите, изразил подкрепа за американския народ от името на руския.

38. Руското Външно министерство подкрепи антитерористичната операция на територията на Афганистан, http://newsru.com/russia/08oct2001/mid/html

39. В Афганистан, НАТО испитва недостиг от бойни и транспортни хеликоптери. В тази страна работат цивилни пилоти на хеликоптери от Русия и ОНД, а руски самолети пренасят от САЩ товари за Афганистан, през Пакистан. Това не е малка помощ, имайки предвид факта, че паркът от хеликоптери и товарни самолети, с който разполага НАТО в Афганистан, до голяма степен включва руска техника.

40. Първата по-шумна съвместна операция на САЩ и Русия за ликвидирането на нарколаборатории беше осъществена в края на октомври 2010, http://www.newsru.com/world/29oct2010/fsknafghan.html

41. Струва си да отбележим, че още преди срещата в Букурещ Франция и Германия подписаха (през 2004) двустранни споразумения с Русия за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия. Аналогично споразумение беше подписано с Испания, през март 2009, и с Италия, през април 2011.

42. До голяма степен, реализацията на това споразумение се проточи заради усложняването на отношенията между Русия и НАТО след събитията в Южен Кавказ през август 2008.

43. Потвърждение за голямата заинтересованост на НАТО от помощта на Москва в Афганистан стана това, че само половин година след началото на политическата криза в отношенията между Русия и пакта, брюкселските чиновници започнаха да изтъкват необходимостта от  подобряване на влошените отношения. Съответното политическо решение беше взето на юбилейната среща на НАТО през 2009, като формалните отношения бяха възстановени по време на първата среща на Съвета Русия-НАТО, на остров Корфу, през юни 2009.

44. Това споразумение предвижда използването на руското въздушно пространство при транспортирането на военно оборудване и личен състав за усилване на военния контингент на САЩ и НАТО в Афганистан. В съответствие с подписания документ, Вашингтон ежегоднно ще изпраща през територията на Русия до 4500 души, както и товари с различно предназначение, което, на свой ред, ще позволи на Белия дом да икономисва до 133 млн. долара годишно от гориво и други логистични разходи. United States-Russia Military Transit Agreement Fact Sheet, July 6, 2009 // The White House. www.whitehouse.gov/the_press_office/FACT-SHEET-United-States-Russia-Military-Transit-Agreement/

45. Генералният секретар на НАТО покани Русия да се включи във втората афганистанска война, NEWSru.com, 08.10.2009. www.newsru.com/world/08oct2009/inte.html

46. Информация за преговорите между американската администрация и Кабул по този въпрос се появиха в медиите през февруари 2011.

* Президент на Фондация „Креативна дипломация”

Основната идея на настъпващият днес по всички фронтове глобализъм е тясно свързана с убеждението, че човечеството осъществява непрекъснато постъпателно развитие, т.е. с идеята за прогреса.

Няма нищо по-трагично, от това да не сме наясно за историческия момент, който преживяваме днес. Когато човек не осъзнава историческия момент, анализира настоящето с остарял концептуален инструментариум и разсъждава за бъдещето, изхождайки от перспективата на миналото, очевидно неспособен да преодолее това минало и да влезе в настоящето. Какъв е историческия момент, който преживяваме днес? Бих го определил като момент на постмодернистката глобализация.

Дори ако близкото бъдеще се възприема като източник на заплахи, с далечното бъдеще обикновено се свързват надеждите за нещо по-добро. Култът към новото, добил стабилна опора под формата на технологиите и смяната на модите, днес е по-силен, откогато и да било. Вече изминаха почти 22 години от падането на Берлинската стена и разпадането на съветската система. Това беше своеобразен завършващ момент на цяла поредица от събития. Той ознаменува края на следвоенния период, но и края на ХХ век – един много кратък век, започнал през 1914 (или дори през 1917) и приключил през 1989. В същото време, това беше и края на далеч по-обширен период от време – Съвременността (или Модерна) – епоха, която започва да доминира от края на Ренесанса, макар че има по-древни корени.

Като социално-исторически период, Модернът може накратко да бъде охарактеризиран така: това е епоха, в която доминират буржоазният индивидуализъм, капитализмът (в икономически план) и идеологията на прогреса. През целия период на съвременността се осъществява възхода на буржоазната класа, като носител на ценности, които не са нито аристократични, нито народни.

Идеологията на прогреса

Идеологията на прогреса се основава на еднолинейното разбиране за човешкото развитие, на идеята, че всичко ново е ценно, дори и само защото е ново. Оттук и убеждението, че днес по презумпция е по-добре от вчера. Исторически последици от това са подценяването на традициите от миналото и на историята, както и разрушаването на традиционните органични социални структури.

Идеологията на прогреса е рационална, придаваща голямо значение на технологията и науката, именно защото им е вътрешно присъщо да произвеждат новото. В резултат ставаме свидетели на изчезването на сакралното и на обедняване на традициите и обичаите. Макс Вебер нарича този феномен „размагьосания свят”. Това е царството на пресметливостта и на количеството. И тъй като в него човечеството се възприема като нещо принципно еднообразно, оттук следва и принудителната хомогенизация на света. Тези, в най-общи черти, са основните характеристики на Модерна.

С настъпването на постмодернизма, влизаме в един друг свят. Става дума най-вече за отпадането на мета-наративите, имащи историцистки характер. Това е краят на голямата философия на историята. И в същото време, криза на идеологията на прогреса. Бъдещето вече не ни носи лъчезарни обещания. Обратното, носи ни неувереност и тревога. Хората днес (като хора на Постмодерна) гледат на бъдещето по-скоро с опасение, отколкото с доверие. В същото време качествено се трансформират социалните и политически форми на обществото.

Идеята за прогреса е сред теоретичните предпоставки на Модерна. Неслучайно често я определят като „истинската религия на западната цивилизация”. В исторически план тази идея е формулирана някъде към края на ХVІІ век, в хода на спора между „защитниците на старото” и „съвременниците”, в който участват Жан Терасон, Шарл Перо, абат дьо Сен Пиер и Бернар дьо Фонтенел. По-късно тя бива уточнена, по инициатива на следващото поколение, част от което са Тюрго, Кондорсе и Луи.-Себатиян Мерсие.

Прогресът може да се дефинира като процес, преминаващ през различни етапи и предпочитан, т.е. качествено превъзхождащ предишните. Подобно тълкуване включва както описателен (промяната се извършва в зададената посока), така и аксиологичен аспект (развитието се разбира като подобряване). Така, тук става дума за ориентирана промяна, при това ориентирана към по-доброто. За промяна, която е едновременно и необходима (прогресът на може да бъде спрян), и необратима (връщането към миналото е невъзможно). Подобряването е неизбежно, което означава, че утре ще е по-добре от днес. Теоретиците на прогреса се разделят по отношение на посоката му, ритъма и природата на съпровождащите го промени, както и на основните действащи лица в този процес. Въпреки това, всички те споделят три ключови идеи:

- линейната концепция за времето и идеята, че историята има смисъл, устремен към бъдещето;

- идеята за фундаменталното единство на човечеството, еволюциониращо в една и съща посока;

- идеята, че светът може и следва да бъде преобразуван, от която се подразбира, че човекът е пълноправен господар на природата.

Тези три идеи дължат появата си на християнството. Като след ХVІІ век, с разцвета на науката и техниката, те постепенно се преформулират и стават светски.

За древните гърци, реална е само вечността. Автентичното битие е неподвижно: цикличното движение, т.е. вечното завръщане към едно и също, е най-съвършения израз на божественото. Дори и да има спадове и подеми, прогрес и упадък, те са само вътре в отделния цикъл, който неизбежно бива заменен от друг (теорията за редуването на вековете – от „златния” към „железния” на Хезиод или за връщането на Златния век на Вергилий).

От друга страна, предопределеността идва от миналото, а не от бъдещето. Терминът „арх” ни отпраща едновременно и към източника („архаика”), и към авторитета („архонт”, „монарх”).

В Библията историята се превръща в обективен феномен, динамика на прогреса, водещ, в месианската перспектива, до настъпването на новата епоха и новия свят. Книгата на Битието възлага на човека мисията „да господства на Земята”. Темпоралността е онзи вектор, благодарение на който най-доброто в света се разкрива последователно. Едновременно с това, събитието играе и спасителна роля: Бог се разкрива исторически. От друга страна, темпоралността е насочена към бъдещето: от Творението към Второто Пришествие, от Райската градина към Страшния съд. Така Златният век се оказва не в миналото, а в края на времето: историята ще има край и този край ще бъде благополучен, поне за избраните.

Подобна линейна темпоралност изключва всяко вечно завръщане, всяка смяна на циклите, имаща за свой прообраз смяната на годишните времена. Като започнем с Адам и Ева, свещената история за спасението подразбира изключването на каквото и да било споменаване на вечността, преминава през неповтарящия се стадий на Стария Завет и намира кулминацията си в християнската версия с Въплъщението на Спасителя.

Августин Блажени е първият, който прилага библейската концепция към световната история на човечеството, обявявайки, че тя се развива с всеки изминал век към по-добро. Теорията за прогреса секуларизира тази концепция за историята, в резултат от което възникват и всички историцизми на Модерна. Като основното различие между тези концепции е, че в светската версия бъдещето заема мястото на отвъдното, а спасението бива заменено от щастието. В християнството прогресът се възприема по-скоро есхатологически, отколкото исторически, в пълния смисъл на тази дума. Тоест, човек трябва да търси спасението си тук, на земята, без обаче да изоставя мисълта за небесния свят. Освен това се признава превъзходството на божествения план. Накрая, християнството, както впрочем и стоцизмът, осъжда ненаситното желание и твърди, че е мъдро не да увеличаваш непрекъснато желанията си, а да ги ограничаваш.

В същото време обаче, според Апокалипсиса, Страшният съд ще се предшества от благодатно хилядолетно царство. Именно тази визия за света води до появата на учението на Йоахим Флорски, който на практика „секуларизира” теорията на Августин. Но, за да стигне до съвременната си формулировка, теорията на прогреса се нуждае от допълнителни елементи. Те се появяват още в епохата на Ренесанса, но разцветът им е през ХVІІ век.

Бурното развитие на науката и техниката, наред с откриването на Новия свят, пораждат илюзията, че съществуват безкрайни възможности за подобряване на човешкия живот. Френсис Бейкън е първият, който използва думата „прогрес” в нейното времево, а не в пространственото и измерение- Той твърди, че човекът е предназначен да господства над природата, опознавайки законите и. Декарт също предлага на хората да станат господари на природата.

Самата природа, описана с „математическия език” на Галилей, вече се превръща в мъртва и бездушна. Космосът, сам по себе си, вече не е носител на някакъв висш смисъл. Той се превръща просто в механизъм, който трябва да се разглоби за да бъде инструментализиран и използван по-добре. Така светът се превръща в чист обект за субекта-човек. Последният пък стига до извода, че благодарение на разума си може да бъде самодостатъчен. Космосът на древните отстъпва мястото си на съвременния космос – хомогенен, геометричмен и (може би) безкраен, управляван от определени причинно-следствени връзки. Най-близък до този механичен модел е часовникът. Времето също става хомогенно, измеримо. Това е „времето на търговците”, което идва вместо „времето на селяните” (Жак льо Гоф). Новият научен дух формира техническата менталност. Основна задача на техниката е да акумулира полезност, т.е. да помага за производството на полезни неща.

Налице е очевидно съвпадение между този научен оптимизъм и стремежите на буржоазната класа да се утвърди на националните пазари, чието формиране върви ръка за ръка със създаването на централизирани монархии. Буржоазният мироглед смята за „реални” само измеримите неща, т.е. пазарните ценности. Неслучайно по-късно Жорж Сорел ще нарече теорията на прогреса „буржоазна доктрина”.

През ХVІІІ век, класическите икономисти (Адам Смит, Бернар Мандевил, Дейвид Хюм), на свой ред, реабилитират ненаситното човешко желание: според тях човешките нужди непрекъснато нарастват. Те смятат, че в природата на човека е той винаги да иска повече и да действа в съответствие с това, непрекъснато търсейки и отстоявайки своя интерес. Тези свързани с оптимизма възгледи превръщат в относителна темата за първородния грях и дори се опитват да изтрият спомена за нея.

Новите умове специално подчертават натрупването, като основна характеристика на съвременното знание. Извод от което е необходимостта от съществуването на прогреса: колкото повече има от всичко, толкова по-добре ще вървят нещата. Добрият разум „включва в себе си всички, които го предшестват”, което подчертават превъзходството на съвременните хора. През Средновековието Бернар от Клерво казва: „ние сме джуджета, стъпили на раменете на гиганти”. През Новото време обаче, авторитетът на древните започна да се топи. Напротив, Традицията започва да се разглежда като препятствие по пътя на триумфалния марш на разума. Сравнението между миналото и настоящето, което винаги се оказва в полза на последното, помага за разкриването на движението към бъдещето. Самото това движение пък започва да се тълкува в повелително наклонение: прогресът, разглеждан преди като цел на движението, вече започва да се тълкува като принцип на еволюцията.

Идеята за единното човечество

Друга идея, също формулирана от Августин, е тази за единното човечество, което постепенно излиза от „детството” на първите векове, за да навлезе в зрялата си възраст. Тюрго пък говори за „човешкия род, разгледан още от самите си корени, който в очите на философа, въпреки цялата си необятност, има и своето детство, и своето израстване”. Тук механицизмът отстъпва мястото си на органициската метафора, но това е един парадоксален органицизъм, тъй като той няма представа нито за старостта, нито за смъртта. Тази идея за колективния организъм, който става „все по-възрастен”, поставя началото на съвременната идея за развитието, тълкувано като безграничен растеж.

През ХVІІІ век това води до появата на известно презрение към „детския” период на човечеството, вървящо ръка за ръка с презрението към началото и към произхода, които се тълкуват като „низши” състояния.

Понятието „прогрес” подразбира и обожествяването на новото: всяко ново нещо, априори, се приема и като нещо по-добро, само защото е новост. Тази жажда за новото, позициионирано като синоним на по-доброто, се превръща в една от най-тежките мании на съвременността. В изкуството тя води до появата на авангард, имащ своите аналози и в политиката.

През 1750, Тюрго, а след това и Кондорсе, формулират теорията за прогреса така: „Цялата съвкупност на човешкия род постоянно се движи към все по-голямо съвършенство”. Тоест, човешката история вече се тълкува като нещо единно (формално и реално). От християнството се заимства идеята за бъдещето съвършенство на човечеството и, че то се движи към обща цел. При това обаче се отхвърля ролята на Провидението, чието място се заема от човешкия разум. Универсализмът вече се основава на предпоставката за наличието на „единното и цялото във всеки отделен индивид”, игнорираща всички контексти и отхвърляща всички частни различия.

Паралелно, човекът се позиционира в теорията за прогреса, не само като същество с неутолими желания и потребности, но и като същество, усъвършенстващо се до безкрайност. Новата антропология изначално разглежда човека като чист лист хартия, като къс мека и податлива на моделиране глина, или пък му приписва някаква абстрактна „природа”, съвършено откъсната от конкретните условия на съществуването му. Човешкото разнообразие, индивидуално или колективно, се разглежда като несъществено и свободно трансформиращо се образувание или среда. Понятието за изкуственото се превръща в централно и става синоним на рафинирана култура. Човек може да постигне човечността, само ако преодолее природата, от която трябва да се освободи за да стане „цивилизован”.

Така, човечеството следва да се освободи от всичко, което създава препятствия по пътя му към прогреса: от „предразсъдъците”, „суеверията” и „бремето на миналото”. Оттук косвено произтича и оправдаването на терора: ако прогресът се приеме за необходима цел на човечеството, онзи, който стои на пътя му, следва да бъде премахнат; този, който се съпротивлява на прогреса на човечеството, може с пълно право да бъде изключен от редовете му и обявен за „враг на народа” (оттук, впрочем възникват и проблемите при опитите да се примирят двете тези на Кант за еднаквото достойнство на хората и прогреса на човечеството). Тоталитарният режим на Модерна (съветският комунизъм, национал-социализмът) извеждат оттук идеята за „излишните хора”, самото съществуване на които пречи за настъпването на „прекрасния нов свят”.

Това отричане на природата и миналото често се представя като отказ от детерминизма. На практика обаче, детерминираността  от миналото просто бива заменена с детерминираността от бъдещето и търсенето на „смисъла на историята”.

Присъщият на теорията за прогреса оптимизъм се разпространява във всички сфери, върху човека и върху обществото. Последното трябва да се превърне в „прозрачно и омиротворено царство на разума”. „Добронамерената търговия” (според Монтескьо), т.е. неограниченият от нищо търговски обмен, пък трябва да замени конфликтите (прогресистите наивно смятат за възможно изграждането на безконфликтно общество). Още преди Кант, абат Дьо Сен Пиер лансира проекта си за „вечен мир”, остро разкритикуван по-късно от Русо. Кондорсе пък призовава за рационално усъвършенстване на езика и правописа. Моралът трябва да се превърне в нещо като наука. Образователната система пък трябва да отучи децата от всички предразсъдъци, тълкувани като извор на всевъзможни социални злини, и да ги научи винаги да действат рационално.

Движението на човечеството към щастието се интерпретира и като постигане на морално съвършенство. Хората от епохата на Просвещението смятат за подразбиращо се от само себе си, че в бъдеще разумът ще се усъвършенства и човечеството ще стане по-добро в морално отношение. Прогресът вече не се смята за нещо външно, по отношение на съществуването. Той трябва да трансформира човека. Прогресът, постигнат в една сфера, неизбежно трябва да се прехвърли и в останалите. Като материалният прогрес следва да доведе до прогрес и в моралната сфера.

Тезата за „рационалната” политика

В политически план, в теорията за прогреса доминира духът на отрицание на политиката. Визията на теоретиците на прогреса за Държавата е крайно амбивалентна. От една страна, държавата нарушава автономията на икономиката, смятана за сфера, в която доминират „свободата” и рационалното действие. Уйлям Годуин твърди, че по самата си природа правителствата създават препятствия по пътя на човека напред. От друга страна, в контрактуалистката теория на Хобс Държавата позволява на човек да преодолява противоречията, произтичащи от неговото „естествено състояние”. Тоест, държавата се смята, едновременно, за двигател на прогреса и за препятствие пред него.

Най-разпространена обаче е идеята, че самата политика трябва да стане рационална. Политическото действие трябва да престане да бъде изкуство, в което доминира принципът на мъдростта, и да се превърне в наука, управлявана от принципите на разума. Във визията на Просвещението за света, обществото изглежда като своеобразен механизъм, а хората – като негови бурмички и винтчета. А общественото управление следва да се осъществява съобразно принципи, почти толкова непоколебими, като тези на физиката например. Монархът пък се разглежда като „механик”, сред чиито задължения е и развитието на „социалната физика”, стремейки се към „постигане на максимална обществена полза”. Тази концепция става причина за появата на технокрацията и административно-управленческото разбиране за политиката на хора като Сен-Симон или Огюст Конт.

Анализирайки прогреса е много важно да знаем, дали той е безкраен или е обречен да спре, навлизайки в някаква финална фаза, която ще представлява или „абсолютната и последна новост” или пък ще означава „възраждане на някогашното съвършено състояние”: синтезът на Хегел, безкласовото общество на Маркс, „краят на историята” на Фукуяма и т.н. Бихме могли да се запитаме също така, познаваема ли е финалната цел на историята (ако въобще съществува)? Както и, в каква точно посока се развива прогресът?

В това отношение, либералите са склонни да представя прогреса като безкрайно подобрение на човешкото състояние, докато социалистите смятат, че прогресът има някакъв щастлив край. Последната теза представлява смес между прогресизма и утопизма: постъпателното движение трябва да доведе до някакво стационарно състояние, т.е. историята се движи само за да очертае по-ясно своята цел. Първата (т.е. либералната) теза очевидно претендира да бъде по-реалистична, но дали наистина е така?

От една страна, ако човек се движи към съвършенството, което трябва да реализира, няма ли да дойде ден, когато процесът на усъвършенстването му ще приключи? От друга страна, ако прогресът не разполага с разпознаваема цел, как може да се прецени, дали всеки следващ стадий в развитието на обществото представлява прогрес по отношение на предишния?

Друг важен въпрос е, дали прогресът е безлична, неконтролируема сила, или хората могат да се намесват в него, за да ускорят постъпателното му движение, или да отхвърлят това, което му пречи? Дали прогресът е постоянен и непрекъснат, или при него са възможни качествените скокове и разриви? Намесвайки се в хода на прогреса, можем ли да го ускорим, или напротив, така възниква риск той да се забави? В този аспект, либералите, като привърженици на „невидимата ръка на пазара”, също се различават от социалистите – волунтаристи и революционери.

Теорията на прогреса достига апогея си на Запад, през ХІХ век. Тя бива преформулирана през новата епоха, белязана от индустриалната модернизация, научния позитивизъм, еволюционизма и големите историцистки теории. Сега акцентът се измества в по-голяма степен върху науката, отколкото върху разума, във философското разбиране на тази дума. Надеждите вече се свързват с научната организация на обществото. Науката се превръща в своеобразна матрица на всички феномени. Това е темата, към която постоянно се връщат и Фурие, със своите фаланстери, и Сен-Симон с технократичните си принципи, и Огюст Конт със своя „Катехизис на позитивизма” и с „религията на прогреса”.

Понятията „прогрес” и „цивилизация” се превръщат почти в синоними. Между другото, това служи за обосноваване на колонизацията, която е необходима за да се разпространят навсякъде благата на цивилизацията. Понятието за прогреса се преформулира в светлината на дарвиновия еволюционизъм. Тоест, еволюцията на живото същество също се интерпретира като прогрес (най-вече от Хърбърт Спенсър, който смята прогреса за еволюция от простото към сложното и от хомогенното към хетерогенното).

Прогресизмът и расизмът

И така, условията за прогреса съществено се променят. Механицизмът на Просвещението започва да се съчетава с биологичния органицизъм, а апологията на пацифизма отстъпва мястото си на апотеоза на „борбата за живот”. Така прогресът вече се превръща в селекция на „най-способните” („най-добрите”), от гледна точка на конкуренцията. Подобна интерпретация напълно устройва западния империализъм, защото според нея цивилизацията на Запада е най-добрата, тъй като е най-развитата.

Това е времето, когато социалният еволюционизъм придобива най-голям размах. Историята на човечеството бива разделена на последователни „стадии”, съответстващи на различните етапи на прогреса. Разпределението на различните култури в пространството пък бива екстраполирано във времето: така „примитивните” общества се превръщат за хората от Запада в пример за собственото им минало (т.е. в нещо като „съвременни предци”), докато самият Запад представлява неотвратимото бъдеще на въпросните общества. Още Кондорсе разделя историята на обществото на десет последователни етапа. Хегел, Огюст Конт, Маркс, Фройд и т.н. лансират подобни схеми. Например, „от вяра към наука”, от „теологичния” етап към този на позитивната наука, или от „примитивната” или „магическа” менталност към „цивилизованото мислене”.

Именно тази теория, тясно свързана с научния позитивизъм, която засяга на първо място антропологията и подхранва илюзията, че съществува някаква ценностна скала на културите, поражда расизма. Последният разглежда традиционните цивилизации или като очевидно по-нисши, или като „закъсняващи в развитието си”. Според него, „цивилизаторската мисия” на колониалните държави е да бъде преодоляно това закъснение. Расизмът предполага съществуването на универсален критерий, т.е. всеобхватна парадигма, позволяваща формирането на йерархия на културите и народите. В този смисъл, той е пряко свързан с универсализма на прогреса, прикриващ неосъзнатия или просто прикрит етноцентризъм.

Тук няма да анализирам нито критиката на идеята за прогреса, която се разгръща в епохата на Модерна, като започнем от Русо, нито пък противопоставящите се на теорията на прогреса многобройни доктрини за упадъка или декаданса. Ще посоча само, че последните често (но не винаги) представляват просто негативни „двойници”, т.е. огледални отражения на идеята за прогреса. Идеята за необходимото движение в историята се запазва, но в обратната перспектива, т.е. историята се възприема не като постоянно развитие, а като неумолим регрес. На практика, теориите за упадъка и декаданса са още по-малко обективни, отколкото прогресизма.

Между другото, в течение на последните поне двайсет години, не спират да се появяват трудове, разобличаващи „илюзията за прогреса”. Някои автори дори обявяват прогреса за „мъртва идея” (Уйлям Пфаф). Действителността обаче, притежава много повече нюанси. Днес теорията за прогреса се поставя под въпрос, но е несъмнено, че тя ще оцелее, макар и под различни форми.

Тоталитарните режими на ХХ век и двете световни войни ерозираха оптимизма на двете предшестващи го столетия. Загубата на илюзиите и крахът на революционните надежди извеждат на преден план идеята, че съвременното общество, колкото и безсмислено и безнадеждно да ни изглежда, е единственото възможност. Общественият живот все повече се възприема през оптиката на фатализма. Бъдещето, което става все по-непрогнозируемо, поражда повече тревоги, отколкото надежди. Задълбочаването на кризата изглежда по-вероятно, отколкото „светлото бъдеще”.

Идеята за прогреса сериозно се пропуква. Никой вече не вярва, че материалният прогрес, постигнат в една сфера, автоматично се прехвърля и в останалите. В „обществото на риска” (Улрих Бек) прогресът се проявява амбивалентно. Става все по-ясно, че за онези предимства, които той дава, трябва да се плаща скъпа цена. „Дивата” урбанизация породи множество социални патологии, а индустриалната модернизация доведе до безпрецедентна деградация на естествения живот. Мащабното разрушаване на околната среда породи многобройни екологични движения. Те бяха първите, усъмнили се в еднозначния характер на прогреса. Безграничното развитие на техническата наука постави въпроса за неговите цели. Научният прогрес вече не се възприема като нещо, носещо на човечеството безусловно благо. Самото знание, както се вижда и от дебатите, породени от появата на биотехнологиите, се възприема като източник на заплаха. Все по-широки слоеве от населението разбират, че то не е синоним на по-доброто. И започват да правят разлика между това „да имаш” и „да бъдеш”, т.е. между материалното благополучие и щастието, в собствения смисъл на тази дума.

Все пак тематиката за прогреса си остава привлекателна, най-малкото в чисто символичен план. Политическата класа продължава да сплотява „прогресивните сили” против „хората от миналото” и да изобличава „средновековното мракобесие”. В обществения дискурс, думата „прогрес” запазва положителния си резонанс.

Ориентацията към бъдещето също продължава да доминира. Дори ако най-близкото бъдеще се възприема по-скоро като източник на заплахи, с далечното бъдеще се свързват надежди за по-добро. Култът към новото, придобил нова опора в технологиите и променящите се моди, диктувани от масовите медии, днес изглежда по-силен от когато и да било. Мнозина продължават да вярват и, че свободата на човека е в пряка зависимост от способността му да се избави от своите биологически характеристики и историческата си обусловеност. Балът, както и преди, се дирижира от индивидуализма, опиращ се на зле прикрития западен етноцентризъм и идеологията на човешките права. Днес той се изразява в разрушаването на семейството, ерозията на социалните връзки и дискредитацията на традиционните общества в страните от Третия свят, където индивидите все още съхраняват солидарността помежду си, вътре в своята общност.

Днес обаче, идеологията на прогреса се представя най-вече в своята продуктивистка версия. Тя се подхранва от идеята, че безкрайният растеж е нещо нормално и желано че по-доброто бъдеще със сигурност ще настъпи, благодарение нарастване обема на произвежданите материални блага, за което способства мондиализацията. Именно тази идея вдъхновява в момента идеологията на „развитието”, която продължава да разглежда обществата от Третия свят, като „недоразвити”, а западния модел на производство и потребление – като въжделена цел на цялото човечество.

Тази идеология на развитието е формулирана през 1960 от Уолт Ростоу, който изброява етапите, през които следва да преминат всички страни по света за да постигнат равнището на потребление на развития търговски капитализъм. Както убедително показват редица автори (Серж Латуш, Джилбърт Рист) обаче, теорията на развитието е просто вяра.

И когато тази вяра бъде отхвърлена, ще дойде краят и на идеологията на прогреса. В епохата на Модерна основният политически играч е националната държава (etat-nation). Държавата реализира централизираната си власт в строго определени граници. Тези граници разграничават отделните народи и култури и така очертават тяхната идентичност. Днес границите сякаш не спират нищо: нито движението на стоките, нито на информацията, нито на хората. Светът става все „по-размит”, все по ликвиден. Все по-голямо влияние придобиват мрежите, като сред най-ярките примери за това е Интернет.

Друго интересно явление на Постмодерна е възраждането на Общността. Тоест, на онези общности, до чието изчезване води навремето появата на националните държави. Днес отново ставаме свидетели на появата на „големите култури” и, в частност, на съвкупност от континентални култури. Анализирайки ликвидния характер на глобализацията, можем да кажем, че морската логика преобладава над сухопътната. От друга страна обаче, виждаме, как се проявява и алтернативната логика – сухопътната, базираща се на континенталната мощ. Тоест, Постмодернът очевидно има двойнствено съдържание и дава възможност за избор.

В постсъвременната епоха, логиката на посткапитализма се разширява до невиждани граници. Когато говорим за краха на съветската система, обикновено забравяме, че сред ефектите от този крах беше ускорената глобализация. А глобализацията е планетарен феномен. Тя формира един свят без външни граници. След Втората световна война светът беше разделен на две части. Сега светът се обединява, което означава, че той вече няма външни граници. Динамиката, присъща на капитализма, е динамика на безграничното, на безграничността. Това е динамика, стремяща се към потискане и унищожаване на всички препятствия. И в края на краищата, логичният и завършек трябва да стане трансформирането на планетата в огромен пазар.

Естествено, това е източник на всички екологични, социални и културни катастрофи, на които сме свидетели днес. Ориентацията към глобализма, с присъщата му „безграничност”, е тясно свързана с убеждението, че човечеството следва да пребивава в състояние на перманентен растеж. В същото време обаче, изпускаме от поглед едно просто обстоятелство: не може да има безкраен материален растеж в един „краен” свят. Колкото и високо да растат дърветата, никога няма да стигнат до небето.

Новият номос на Земята

Затова, при анализа на Постмодерна и неговите условия, пред нас възниква въпросът за новия номос на Земята (ако използваме думите на германския социолог и геополитик Карл Шмит). Какво представлява номосът на Земята? На гръцки, думата означава „закон” или „право”. Но етимологически, това понятие означава също „разделяне” и „разпространение”, „дистрибуция”. Тоест, това е общият порядък на отношенията между силите, способът, по който се установяват международните отношения.

Карл Шмит посочва, че досега са съществували три големи „номоса”. Първият в историята съществува чак до откриването на Новия свят. Вторият номос е номосът на националните суверенни държави. Той започва през 1648, с Вестфалския договор, и продължава чак до Втората световна война. Третият номос на Земята е следвоенният номос на студената война, разделящ света на два полюса: между зоната, повече или по-малко подложена на съветско влияние, и зоната, подложена на американско влияние. Този трети номос изчезна с падането на Берлинската стена.

Следователно, днес се решава големият въпрос: какъв ще бъде четвъртият номос на Земята? Тоест, става дума да си изясним до къде ще ни доведе преходният период, който преживяваме в момента.

Има две възможности: или вървим към универсум, или към плуриверсум. С други думи, или вървим към еднополюсен свят, или към свят с много силови полюси. Еднополюсният свят, естествено, ще бъде подложен на влиянието на единствената супердържава, съществуваща днес – Съединените щати. В многополюсния свят, напротив, ще има няколко полюса, формирани от големите съвкупности от култури и цивилизации, които ще регулират (направляват) глобализацията. Така ще може да се съхрани разнообразието на култури и начини на живот.

Тезата за четвърния номос на Земята може да се обвърже и с т.нар. Четвърта политическа теория. Също както през епохата на Модерна има три големи номоса на Земята, в нея съществуват и три големи политически теории. Виждаме как в епохата на съвременността последователно се появяват либерализмът (през ХVІІІ век), социализмът (през ХІХ век) и фашизмът (през ХХ век). Тези три идеологии изчезват в обратния ред на тяхната поява. Тоест, появилата се най-скоро (фашизмът) изчезва първа. Разновидностите на фашизма, които са най-скорошните политически теории, изчезват малко след Втората световна война. Комунизмът пък, в основни линии, изчезва заедно с краха на съветската система. Що се отнася до либерализма, който все още остава доминираща политическа теория, днес самите му основи са силно подкопани.

Голямата икономическа и финансова криза, която започна в Америка преди три години, несъмнено е прообраз на общата криза на либералната идеология. Следователно, четвъртият номос на Земята изисква и появата на Четвърта Политическа Теория. Засега не може да се даде подробно описание на тази четвърта теория, но е несъмнено, че тя ще е критична спрямо своите предшественици. В същото време обаче, тя ще може да съхрани онова, което си струва от предишните идеологии. Тоест, става дума за синтез и, заедно с това, за отрицание (Aufhebung) в смисъла, влаган от Хегел в това понятие.

Тук е мястото да кажем няколко думи за либералната идеология, която доминира в съвременния свят. Това са известни неща, но се налага да напомним за основните черти на този феномен. Става дума, преди всичко, за една фундаментално идеалистична идеология. Тя се базира на абстрактната концепция за „човека сам по себе си”. Именно това вдъхновява днес идеологията на „човешките права”. Всъщност, същият този човек, чиито права толкова яростно се отстояват, е индивид от никъде и от всякъде, т.е. става дума за чисто интелектуална абстракция – eidolon.

Обществото се възприема като възникнало на основата на някакъв договор. В либералната митология, човекът, на практика, не притежава социални характеристики. Той е част от обществото само дотолкова, доколкото открива в това определени предимства. Подобен индивидуализъм съответства на един доста специфичен тип човек, който не само че не преобладава в различните общества на планетата, но и напълно липсва в някои от тях.

Либералният капитализъм се основава на имплицитната антропология. Тоест, на антропологията на „икономическия човек” (homo economicus).  Последният се дефинира единствено като производител и потребител, който няма други ценности, освен комерсиалните и пазарните и който, както се предполага в тази теория, прекарва целия си живот в търсене и борба за по-добро материално благосъстояние.

Това е човек, който се държи в света като някой търговец на пазара, признаващ само онези ценности, които могат да се измерят и изчислят. Тоест, цялото общество се превръща в пазар. Тук е мястото да подчертаем разликата между обществото, в което присъства пазарът, и онова, което се е превърнало в пазар и не е нищо повече от пазар. Освен това, либералната идеология отхвърля спецификата на политиката, демонстрирайки откровено враждебност към сферата на Политическото. Тъй като е икономическа идеология, тя не приема налагането на каквито и да било политически ограничения пред свободното икономическо развитие.

Затова политиката се възприема просто като управление на икономиката, основна роля в което играе не решението, а рационалната сметка. Неслучайно напоследък все повече се говори за замяната на управлението (government), като упражняване на властта в политическия смисъл, с ръководство (governance), разбирано като стопанска мениджърска активност. Подобно отношение към властта се налага най-вече от САЩ, където политиката се интерпретира като прост аналог на фирменото управление.

Съвременният либерализъм, макар че претърпя съществени промени през последните десетилетия, запазва много черти от първоначалната си идеологическа конструкция. В частност, характерно за него (както и преди) е фундаменталното подценяване на миналото, дори нещо повече – негативната оценка на историята, подценяване на човешкото разнообразие, на сферата на сакралното, т.е. свещеното, на идеята за „месторазвитието”, формулирана от евразиеца Пьотр Савицкий и развита след това от историка Лев Гумильов.

Всичко това се подценява и отрича от либералната идеология. Най-доброто доказателство е, че носител на тази идеология е транснационалната класа, действаща отвъд рамките на една, единствена нация, която можем да наречем нова политико-медийна класа. Логиката на тази политико-медийна транснационална управляваща класа се свежда до повсеместното налагане на пазара и хомогенизация на културата.

По отношение на този общ пейзаж на Постмодерна, който обрисувах в най-груби черти, мисля, че Русия е призвана за играе много сериозна роля. Като една от причините за това има геополитически характер. Както е известно, сред основните константи на геополитиката е противопоставянето между Морето и Сушата. За всички геополитици, различията между морските и сухопътните държави имат фундаментален характер. През ХІХ век важна сухопътна държава е Германия. По същото време, Великобритания е велика морска държава. Днес всичко това е придобило глобални мащаби, като най-важната морска държава са САЩ.

В същото време, най-важната сухопътна държава е Русия. Преди всичко, защото е Евразийска империя. Освен това, Русия се намира в самия център на това, което се нарича Heartland.

В същото време Европа не е Русия. Но и Европа принадлежи към голямата евразийска общност. Вече няколко десетилетия европейските държави опитват да се обединят, но това не се получава. Днес Европейският съюз е парализиран и не може да направи нищо, за което си има много причини. Основната обаче е, че целта на ЕС беше, преди всичко, постигането на финансово и икономическо единство, вместо да акцентира върху културното и политическото.

Освен това, европейските държави страдат от сериозен дефицит на демокрация. Все още никой не е питал по съответния начин, дали народите на Европа искат да бъдат единни и, как самите те разбират това единство. В края на краищата, Европа предпочете да се обединява отгоре, под влиянието и натиска на брюкселската бюрокрация, вместо да се стреми към обединяване отдолу – т.е. към обединяване на народите и културите. Неслучайно днес Европа е толкова слаба.

Никога досега не е бил дискутиран сериозно проблемът за целесъобразността на ЕС. Но този въпрос задължително трябва да бъде поставен. Трябва ли да се обединява Европа за да се превърне тя в придатък на „трансатлантическото цяло”, по необходимост зависим от САЩ, или става дума за превръщането на Европа в автономна държава? Днес европейците не само са неспособни да отговорят на този въпрос, но дори и да го поставят.

Ето защо все повече погледи се обръщат към Русия. Възможно е, именно Русия да участва най-активно във формирането на новия четвърти номос на Земята. Пак тя би могла да стане и основния вектор на четвъртата политическа теория. Да не забравяме обаче, че самата Русия е изправена пред труден избор. Ще се превърне ли в обект на формирането на историята от други държави или е в състояние да стане субект и творец на своята история, базирайки се на собствените си традиции, ценности и воля? Ето пред този избор е изправена днес Русия. Въпросът е, дали да предпочете уестърнизацията и модернизацията в духа на либералния Постмодерн, или консерватизма, което означава продължаване на руската история, на основата на собствените и принципи и ценности.

Налице е много голямо взаимно допълване между Русия и Европа. Истината обаче е, че именно Русия се намира в по-привилегировани позиции за да доведе света до споменатия по-горе четвърти номос на Земята. Дали тя ще може да поеме това предизвикателство? Ще осъзнае ли, че бъдещето и не е на Запад, а в реалистичното движение към формирането на велика Евразийска империя?

* Авторът е известен консервативен философ и геополитик, член на Френската академия. Смята се за идеолог и основател на т.нар. „нова десница” в Европа.

Освен нарастването на общата раждаемост, промяната в пронаталистичната нормативна база през 1967-1968 постига и останалите поставени цели – намаляване ражданията на деца в многодетни семейства и увеличаване на ражданията при малодетните. От 1968 се увеличава именно делът на родените второ и трето дете в брачните семейства, след като през 1967 делът на родените като първо дете в семейството достига до рекордните 46.7%. Относителният дял на родените като четвърто и следващо по ред дете значително спада.

Таблица № 3 Деца родени в брак по поредносттта им на раждане за майката за периода 1965 – 1972[1]

Новите подходи за съсредоточаване въздействието на демографската политика водят дори до намаляването, през 1969 и 1970, на дела на извънбрачните раждания (а с това и на самотните майки), които иначе постоянно нарастват. Усилията за противопоставяне на разпадането на традиционния семеен модел обаче, имат само временен успех. До голяма степен, бързото спадане на резултатността от прилаганите насърчителни за раждаемостта мероприятия се дължи на изчерпване възможностите за растеж поради ескалирането на постигнатия ефект от тях през предходните години на възход. Това предполага вълнообразна форма на показанията за упоменатите демографски показатели, каквато в действителност се проследява в периода 1968-1975. До известна степен обаче, следващият възход на раждаемостта се дължи и на новите нормотворчески старания на държавното и партийно ръководство в усилията му да превъзмогне натиска на модернизацията, ерозираща устоите на режима. Тези почти напразни административни опити за противостоене на процесите на бързо обновление на обществените отношиения, отключени с етатизацията и индустриализацията в аграрния сектор, твърде бързо изразходват буферния си потенциал за възпиране на деструктурирането на командно-бюрократичния модел на обществено управление.

Задълбочаването на етнодемографската криза като стимул за управленска активност

1968 е най-забележителната и странна година в епохата на глобален прогрес и еманципация, настъпила след Втората световна война. За България тя също е белязана с необичайни събития и атмосфера, но е и повратна при установяването на едноличния режим на „мека диктатура”, упражнявана от Тодор Живков. Изглежда, че ролята му при военната интервенция на страните от Варшавския пакт в Чехословакия, през август, силно укрепва неговите позиции пред Кремъл. През последвалите две десетилетия авторитарна власт той следва неособено адекватен за възможностите на България (политическата некомпетентност отчасти се компенсира от нарасналите професионални способности на социалистическите „мениджъри” и високото експертно ниво на българските технократи), ала по-гъвкав курс на икономически и социални трансформации, който, в сравнение с предходния двайсетгодишен период на етатистка модернизация и индустриализация, бележи видимо по-значителни успехи. С него обаче се затвърждава стихийното развитие на национална дезориентация и деградация.

През тези години се разширяват социално-уравниловъчните “придобивки” за населението, с чието въвеждане трябва се реализира на практика т.нар. „реален социализъм” чрез все по-пълно задоволяване на материалните нужди и изисквания, следвайки утопичния принцип “от всекиму според способностите, всекиму според потребностите”. Затруднението при тази система идва от формулирането на общоприемлив кръг от належащи потребности и извеждането на приоритетите при задоволяването им, но най-вече от темповете на нарастване на изискванията и съгласуването на представите за социален просперитет. Встрани от вниманието остава и въпросът за маргинализиращите и демобилизиращи импулси, излъчвани чрез прилагането на егалитаристката социална политика, на която прекалено оптимистично се приписва всеобхватно интеграционно въздзействие.

От 24 до 26 юли 1968 се провежда Юлският пленум на ЦК на БКП посветен на усъвършенстване системата на управление на обществото. На пленума се обсъждат разнообразни подходи за подобряване на социалното управление чрез все по-широко застъпване на научни методи, ала всъщност основната му цел е утвърждаването на Тодор Живков като едноличен ръководител на държавната партия и на държавата, като постанови предстоящото превръщане на България в президенстка република чрез институционалното прехвърляне функциите на държавния глава (за целта на мястото на Президиума на Народното събрание се създава Държавен съвет на НРБ, чийто състав се избира и излъчва от Народното събрание. В решенията на пленума обаче е заложено и решителното подобряване на работата на БКП сред жените, поставящо началото на разширеното разработване на проблематиката за мястото на жените в социалистическото общество и за майчинството като тяхна първостепенна житейска роля и призвание. В изпълнение на решенията на пленума през есента се формира нов Комитет на българските жени (КБЖ) към ОФ, като единен, самостоятелен орган за работа с жените у нас.[2]

Три години по-късно се приема нова конституция на НРБ. Живков е издигнат за председател на новоучредения Държавен съвет и става държавен глава с разширени правомощия. Самият Държавен съвет съчетава изпълнителната и законодателната власт. От 1878, никой управляващ България не е съсредоточавал толкова власт. Този диктаторски модел представлява връщане към азиатската сатрапска традиция и отдалечава страната с почти столетно демократично развитие от съвременното разбиране  за разделение на властите.

Към Държавния съвет, който трябва да обслужва управленските намерения на Тодор Живков, изграждащ нова България според собствените си разбирания и представи, се съставя немногоброен Съвет по възпроизводство на човешките ресурси (СВЧР). Той е поставен под ръководството на Пеко Таков, зам.-председател на Държавния съвет. Решава се КБЖ и СВЧР съвместно да разработят концепция по женската проблематика[3]. Всъщност, нуждата от ново отношение към женската проблематика в разконсервиращата се патриархална страна е наистина належаща.

Само за четвърт век, след 1944, значителен дял от жените (България е на едно от челните места в света по заетост на жените) са въвлечени да работят в индустриалното производство и раздутата администрация, допълвайки традиционните си роли на майки, домакини и труженички в домашното стопанство[4]. Получили декларативно равноправие, те се изправени пред необходимостта да се конкурират с мъжете, като същевременно изпълняват и върховната си функция да даряват живот. Разкъсвани между семейните и професионалните задължения, те поемат свръхнатоварване, което влошава качеството на живота им и предизвиква съществено социално напрежение. Не по-малко страдат и децата, значителна част от която са лишени от родителски грижи през по-голямата част от деня, пребивавайки предимно в детски и учебни заведения или на улицата[5].

Докато в много страни по света, през 1968, надигането на младежкото движение води до брожения и реформи, в столицата на България, от 28 юли до 6 август, се провежда ІХ Световен фестивал на младежта и студентите. Българската следвоенна младеж за първи път влиза в досег с различните култури, нрави и житейски разбирания на младите хора от целия свят. Шокът от това кратковременно разтваряне на вратите към света е наистина забележителен и с дългосрочни последици. Управляващите, които до известна степен търсят подобен ефект при приемане домакинството на фестивала, но са силно стресирани и объркани от Пражката пролет и последвалото окупиране на Чехословакия от “братските” войски, започват да се относят с много по-голямо внимание към младежката тематика като тя също заема челно място при очертаването на новата рамка на пронаталистичната политика.

В резултат на обсъжданията сред по-широк кръг от експерти и общественици и разработването на социалната политика към жените и младите хора с включването на техни представители, през първата половина на 70-те години се създава социално законодателство, което поставя България сред страните с разширена нормативно-институционална закрила на майчинството и стабилна база за подпомагане на младежите при създаване на семейство и раждане на деца. Този апогей на уравнителската политика обаче има твърде скромен (по-точно неясно изразен, в количествено отношение) принос за възпиране на демографския упадък, доколкото същинското му въздействие е трудно доловимо за социалните измервания.

Дейността по проучване и разработване на проблематиката за облекчаване на майчинството, по-хармоничното съчетаване на семейната и професионална реализация на жените и подпомагането на младите хора при устройването на семейния им живот е обобщена в два партийни документа, очертаващи социалната политика в тези области, провеждана през 70-те години. През декември 1972, на пленум на ЦК на БКП, Тодор Живков лансира амбициозен проект за “повишаване  жизненото равнище на народа”[6] в изпълнение решенията на Десетия конгрес на БКП[7]. Той предвижда “постепенно поемане цялата издръжка на подрастващото поколение от обществото”. Тази високоприцелена утопична позиция предполага родителите да се превърнат в производители на деца, грижата за които да се поеме от целия народ, разбирай от комунистическата власт. С това ще се прекъсне съществена част от връзката родители-деца, а именно отговорността за издръжката на подрастващите, която до голяма степен отразява възможностите и житейската ориентация на родителите, възпроизвеждащи своя модел на поведение. Подобна намеса от страна на държавата означава да се деформира фенотипа на децата, които да възприемат държавата като „баща и майка”. Наистина подходяща формула за реализация на една тотална власт!

Поради ограничените възможности на обществото (все пак то се намира едва на „стадия на развития социализъм”), Партията изисква да се разработи нормативно определена издръжка за децата, според възрастовата им специфика. През следващите години научни екипи действително се заемат да осъществяват това нормиране[8], но внедряването му до голяма степен е опорочено от неговата нелепост.

Останалите препоръки в доклада на Живков пред пленума са по-реалистични, но следват уравнителската тенденция, която явно се приема за социалистическо мероприятие от марксистко-ленински тип. Така се случва, когато съчиненията на мислители от предходни епохи се възприемат като програмни документи за реализация век (или пък половин столетие) след времената, които отразяват.

Предвижда се например, еднократните помощи за раждане на дете да се изравнят (да се премахне градацията на размера им според поредността на детето) и да се равняват на “обективно необходимия размер за посрещане на първите разходи, свързани с раждането на детето”. Месечните добавки следва да се изплащат в еднакъв размер, независимо от броя на отработените от родителите дни през съответния месец (своеобразен реверанс към родителите с непълна заетост). Добавките трябва да се изплащат до навършване от децата не на 16, а на 17 или дори 18-годишна възраст.

Усъвършенстването на системата за предоставяне на услуги за деца е друга важна цел. В програмния документ е заложено да се разшири мрежата от детски заведения. През 1978, 76% от децата трябва да са обхванати в детски градини, а през 1975, 35 % от учениците от І до VІІІ клас да посещават полуинтернати. Изисква се да се разшири мрежата от общежития и пансиони, ученически столове и бюфети. Както и да нарасне производството на детски храни и стоки. Медикаментите при домашно лечение на деца до 3-годишна възраст следва да станат безплатни. Същото се отнася за бременни и майки с деца до 1-годишна възраст. От учебната 1973-1974 следва да се предоставят безплатно учебниците за основно образование.

За младите хора се предвижда да се усъвършенства системата от стипендии за студентите, да се осигурят общежития за тях, включително за студентските семейства.

За подпомагане на майките се планира да се увеличи платения и неплатения (със запазване на работнто място) отпуск за отглеждане на деца. При бременност и раждане на дете от майка-студентка тя получава правото да прекъсне обучението си за една година ила да премине в задочна или вечерна форма на обучение със запазване на стипендиите и осигуровките. За задоволяване на жилищните нужди на млади и многодетни семейства се планира занапред да се заделят 30% от жилищата от новоизграждания държавен жилищен фонд.

В областта на регионалното развитие се предвижда благоустрояване и подобряване на жизнената среда на населените места и формиране на селищни системи, чрез които да се подобри местното самоуправление, което явно преживява дълбока криза. През следващите години повечето от предвидените мерки са изпълнени, но при някои се налагат трансформация на първоначалните виждания, други пък се оказват недомислени или неизпълними.

Три месеца по-късно във вестник “Работническо дело” е публикувано Решение на ПБ на ЦК на БКП от 6 март 1973 “За издигане ролята на жената в изграждането на развито соцшиалистическо общество”. То е резултат от изготвените от КБЖ през 1971-1972 два варианта на Концепция за осигуряване на оптимални условия за съчетаване задълженията на жената като производственичка, майка и общественичка[9]. Този документ вероятно е най-смисления и прецизиран план за подобряване на условията, в които българската жена да се реализира като съпруга, майка и труженичка измежду всички инициативи в тази насока след 1943, като идеите, заложени в него, се превъртат в управленския оборот вече 40 години. В сферата на насърчаване на раждаемостта, решението преповтаря директивите на Декемврийския пленум, но съдържа и множество нови мерки: гъвкав трудов режим за майките; пълно заплащане отпуска на майката при болно дете в срок от два месеца годишно; допълнителен годишен отпуск за майките с деца да 10-годишна възраст, диференциран според броя на децата, отпускът за майчинство да се отнася в пълен размер и за жените, работещи в ТКЗС; изплащане на месечни добавки за деца според нормативната издръжка за съответните възрастови групи на децата (тук тази идея стои по-смислено – б.а.) като добавките се ”дават за всички деца от града и селото, независимо от трудовото участие на родителя”; еднократната помощ при раждане на дете да стане 100 лв. за първо дете (дотогава тя е 20 лв.), а за второ – 250 лв., при заварени 200 лв. (в доклада от Декемврийския пленум се предвижда изравняване на размера им, но явно тази схема е била набързо отхвърлена); да се повиши образователното равнище на жените, а при бременност и раждане по време на учението, да се изплаща помощ от една минимална месечна работна заплата за срока, предвиден за работещите жени; държавата да събира парите за издръжката на децата на разведените родители; разкриване на центрове за семейни консултации; самотните майки да получават до навършване на 2-годишна възраст на децата им ежемесечна помощ свръх трудовото си възнаграждение, а ако не работят – помощ в размер на една минимална месечна работна заплата; да се полагат грижи за образованието и професионалната квалификация на самотните майки[10].

Практическата реализация на взетите решения

През зимата на 1972-1973 окончателно е осъществен преходът към повсеместно стимулиране на раждаемостта с разнообразни подходи, облекчения, видове помощи и морални насърчения. Несъмнено, осъществява се своеобразен скок в социалната политика, който спомага икономическите неблагополучия и изоставането на жизнения стандарт през 15-те години, оставащи до рухването на етатизма, да бъдат приети стоически от мнозинството жители на страната с утешението, че държавата се грижи за подрастващото поколение и за семействата с деца. Находчив и уместен, ала подвеждащ политически ход.

През следващите няколко години заложените в двата документа мерки почти изцяло са нормативно внедрени, но не всички се оказват изпълними и приемливи за корумпиращата се бюрократична система, в която борбата за власт на всички нива издребнява до махленското равнище на българския „реален социализъм”. От така конструирания скелет на зрялата пронаталистична  политика обаче се възползват предимно семействата от по-несъстоятелните прослойки, с което се репродуцира техния по-оскъден (понякога болезнено амбициозен, поради стремежа за наваксване) начин на житейска реализация. Всъщност, приетият отвън образец на пронаталистична политика, който не е съобразен в достатъчна степен с местните условия, създава нови затруднения, наместо да разрешава старите. Така постепенно България се превръща в държава с по-скромни възможности и присъствие на световната сцена. Това проличава особено при оттеглянето от системата на етатистко натрупване, концентриране и преразпределение на капитала, след 1989.

Освен подобряването, през 70-те, на предприетите през 1967-1968 пронаталистични инициативи, се налага и коригирането на някои от тях, което отразява експертното и управленско лутане в тази сложна социална материя. Така например още през  март 1968 задължението за ергенски данък се ограничава до 45 години, за жените, и 50, за мъжете. Предишната разпоредба изисква тази тегоба да се изплаща от засегнатата група данъкоплатци “докато работят или реализират доходи”. От 1981 се премахва и облагането на семейните без деца повече от 5 години след сключване на брака. Преценено е, че не е благоприятно за обществото чрез данъчното облагане на тези семейства постоянно да им се напомня, че не могат да имат деца, доколкото в преобладаващия брой случаи става въпрос за семейства с репродуктивни затруднения.

През 1972-1973, в режима на изкуственото прекъсване на бременността у нас са въведени ограниченията, предвидени от ЦК на БКП още в края на 1967, но на следващата 1974 най-строгите разпоредби донякъде са смекчени[11]. До 1990, аборт се разрешава, ако в семейството вече има две живи деца (в Румъния е при четири деца). Прекъсване на бременността се позволява на вдовици, разведени жени и неомъжени, както и на жени с едно живо дете, които са над 40-годишна възраст[12]. Подобни колебания са характерни и за част от другите страни от социалистическия лагер – Чехословакия, Унгария, но повечето от тях са последователни в либерализацията – СССР, Югославия, ГДР, Полша, докато най-консервативни остават властите в Румъния.

Друг неудобен въпрос е, как се е отразила промяната от 1967-1968 на изплащаните месечни детски помощи при многодетните семейства – доколко шоковото намаляване на относителната тежест на помощите след третото дете се отразява в семействата върху отношението към тези деце. По това време значителна част от многодетните семейства (особено при циганите), вече са развили зависимост към помощите за раждане и отглеждане на деца и намаляването на месечните добавки за четвърто и следващо дете вероятно е предизвикало пренебрегването им и спад на грижите за тях, както и влошаване на образователната им подготовка. Възможно е много от тях да са изоставени в държавни детски заведения, други дори да са били принуждавани да се заемат с незаконни дейности за осигуряване на поминъка си.

През 1979 месечните добавки за всяко дете са увеличени с 10 лв. (за първо и за децата след третото дете са увеличени от 5 на 15 лв., за второ от 15 на 25 лв. за трето от 35 на 45 лв.) като по този начин съотношението между тях става по-изравнено. След пет години обаче, премиите за първите три деца отново се увеличават (за първо, след раждане на второ дете, става 30 лв., за второ също 30 лв.[13] и за трето – 55 лв.), докато за следващите по ред деца остава същото. Още по-решително са увеличени месечните добавки за децата на самотните майки. През 1984 те достигат 40 лв., за първо дете, а след раждане на второ дете – 60 лв., колкото се полага и за второто дете, за третото – 110 лв., а за следващите деца по 30 лв. При три деца самотните майки получават повече от средната заплата за страната. Учудващо ли е тогава, че се нарояват жените, които реално или фиктивно не се намират в брак, възползвайки се от необмислената щедрост на държавата.

Интеграционната политика на режима

Все през същата емблематична 1968, между България и Турция се сключва спогодба за изселване в югоизточната ни съседка на лица от турски произход, чиито роднини са се преселили до 1952. Поредната ограничена изселническа кампания за известно време сваля напрежението при турците, които са водещата общност сред българските мюсюлмани. За едно десетилетие (спогодбата е валидна до края на 1978) се изселват 114 420 души (половината от тях през последните две години – б.а.), докато на 2 843 души българските власти отказват възможността да се възползват от спогодбата поради смесения им етнически произход[14]. Изселническият тактически прийом за намаляване на демографската тежест и влияние на мюсюлманите се застъпва предимно от Пенчо Кубадински, член на Политбюро на ЦК на БКП, докато Тодор Живков по това време желае да запази, в голяма степен, това население и да го интегрира. В изпълнение на тези му намерения са предприети множество стъпки за индустриализирането и модернизирането на районите със смесено по етническия си и верски състав население, които съществено подобряват за две десетилетия качеството на живота там. Това, както и изселването на млади мигранти, снижава раждаемостта и при турците.

Немалки са усилията през 60-те и 70-те години за интегрирането на циганите. Особено се набляга върху тяхното образоване и квалифициране, за допълване на културните им умения, чрез което да се внедрят идеите за социалистическия начин на живот (уравнителната трудова и потребителна етика) и да се подпомогне всеобщото им асимилиране. Безнадеждна за постигане цел и все пак именно тогава се формира първото широко ограмотено циганско поколение. Работи се също за преодоляване на патриархалните предразсъдъци и за промяна на мястото и отношението към жената в циганското семейство. Това би подпомогнало семейното планиране, доколкото жената би трябвало сама да определя колко деца ще роди. Разбира се, за това са необходими и подходящи контрацептивни средства и методи на сексуално общуване, които не са достъпни за преобладаващата част от това население. В резултат то нараства твърде бързо в сравнение с останалите етнически общности, възползвайки се от системата за насърчаване на раждаемостта. Демографският взрив сред циганите обаче затруднява и в значителна степен възпрепятства успешното им интегриране, което засилва тяхната маргинализация и профанизация, социалното им изолиране, възлизащо до отчаяна автосегрегация.

По находчивите сред тях все пак откриват непокрити (по-точно със забранен достъп) ниши в социалистическото стопанство – предимно в търговския обмен с дефицитни стоки и специфични услуги – и набързо забогатяват, с което предизвикват преследванията на властите. През 1973 е приет Закон за собствеността на гражданите, регламентиращ и подбуждащ конфискацията на имущество, придобито извън законово разрешените способи. До голяма степен, неговата  репресивна ориентация е насочена към циганските „донове” и кланове.

На 17 юли 1970 Секретариатът на ЦК на БКП излиза с решение за по нататъшно подобряване работата за национално осъзнаване и патриотично възпитание на българите с мохамеданска вяра. Замяната на турско-арабските им имена е възобновена. До 1974 са сменени имената на 200 хиляди помаци при прилагането на административен натиск, но условията вече са назрели повечето от тях доброволно да приемат тази трансформация.[15] Според по-ранни оценки обаче, около половината от българите мюсюлмани са с турско самосъзнание[16]. Вероятно между тях са основните огнища на съпротива, като най-силно е движението в село Корница, Благоевградски окръг, през 1973. Този път властите не отстъпват. При кампанията е преустановена дейността на 127 джамии и мечети[17]. Към 1978 е отчетено, че все още има 6718 помаци, чиито имена не са променени, живеещи в по-големи градове (София – 4034, Пловдив – 1705; Кърджали – 281, Благоевград – 150 и пр.)[18], където са били пропуснати или пък натискът спрямо тях е бил по-слаб.

Същевременно, продължава постепенното преименувне на циганите мюсюлмани, както и на лицата със смесен произход. Това са предимно деца от бракове между турци (туркини) и помаци (помакини), вероятно с утвърдено турско самосъзнание, които стават едни от първите български граждани с турски произход (макар и частичен) подложени на асимилационна принуда за промяна на един от основните белези за етническата им принадлежност.

Кампанията за преименуване на циганите, помаците и децата от смесени бракове е нормативно подкрепена с въвеждането на административно производство, което допринася за евентуалното им доброволно желание за смяна на турско-арабските имена. Още от началото на 60-те години е въведена облекчена процедура за приемане на българско име от граждани от небългарски произход. През 1971 се приема корекция в режима на гражданската регистрация, според който децата от смесени бракове между лице от български и лице от небългарски произход се записват в акта за раждане като българи по народност. Родителите от небългарски произход имат право да запишат детето като българин по народност, като това може да стане дори след съставянето на акта за раждане.

Постепенно етническата картина, въпреки преименуванията и интеграционните процеси сред част от населението с небългарски произход, се променя в полза на нарастване дела на малцинствените общности и това налага прикриването на параметрите на този процес. От 3 октомври 1975 в сила влиза Наредба за гражданското състояние. В нея народността отпада като признак на гражданското състояние, тъй като “принципът за пълно равенство между гражданите” прави ненужно обозначаването на народността им (сякаш до този момент те не са били напълно равноправни – б.а.), а множеството бракове между лица от различна народност затрудняват определянето на народността на децата от тях. От този момент народността няма да се посочва в никакви актове по гражданското състояние, както и в документите за самоличност[19]. Прикриването на нарастването на малцинствата ще се окаже лоша политика, доколкото по този начин се маскира започналата депопулация сред основната народност – българите. Ескалирането на този процес в наши дни вече предизвиква основателни опасения за промяна, в обозримо бъдеще, на характера на българската държавност с непредвидими последици както за нейния народ, така и за целия регион.

На проведеното преброяване на населението в края на 1975 народността на гражданите все още се отчита, но данните силно изкривяват действителната етническа картина, а и не са официално публикувани, оставайки само за служебно ползване. През следващите години Централното статистическо управление преустановява събирането на статистическа информация за населението по етнически признак.

Възможностите на тоталитарната държава за въздействие върху обществото не са използвани напълно от българските власти (за разлика от тези на съседните държави) за прилагане на тотален натиск (поне до 1982) за денационализиране на гражданите от небългарски произход. Процесът на асимилация е стъпалообразен и съобразен с нормалните процеси на естествена асимилация и приобщаване към съвременната българска нация. Тази „мека асимилация” донякъде отговаря на условията и настроенията в страната, но тепърва ще претърпи ескалация, която ще обърка процеса на целесъобразна национална консолидация, подпомагаща стопанския възход и просперитет. Най-вероятната причина за настъпилата внезапна промяна на политическия курс е икономическата криза на социалистическата система в края на 70-те години и опитите на българския комунистически диктатор да се закрепи на власт до настъпването на времето за преобразуване на системата.

Тягостната обстановка на настъпващата икономическа и идеологическа криза

На 21 август 1968 армиите на страните от Варшавския договор (без Румъния) окупират Чехословакия. Започва двайсетгодишен период на смразяване и изтощаване на Източния блок чрез идеологически догматизъм и възстановяване на репресивни режим на културни и икономически ограничения. Той ще завърши с обърканата “перестройка”, която ще заличи голяма част от активите на етатизма. Външни и вътрешни за т. нар. социалистически лагер сили ще доведат страните от Източна Европа и Централна Азия до външна стопанска зависимост и вътрешен икономико-политически катаклизъм, при който контролираната от държавата “общонародна собственост” ще се трансформира концентрирано като собственост (или в задкулисно владение) на част от елитарната прослойка на тоталитарните режими. Наченките на този процес се забелязват още от 60-те години.

През 1969 Тодор Живков е принуден да закрие ДСО Тексим, наместо да запази удачния стопански механизъм на това предприятие и само да отстрани набеденото му ръководство (не се наемам да давам оценка за него, но някои от известните факти говорят за възможна корупция и политически авантюризъм – б.а.). Към началото на 70-те години и последните форми на частна инициатива в България попадат под възбрана като частното предприемачество е възпрепятствано почти напълно. Свободните професии са поставени под контрол. Макар тези ограничения да са обосновавани с идеологически мотиви[20], те всъщност отразяват противопоставянето и сблъсъка между прослойки и групи с претенции за елитарна позиция в обществото, което е поставено в пълна зависимост от държавните органи и поддържащите ги обществени структури. България е капсулирана в информационно и парадигмално отношение, което създава тягостна атмосфера на безизходност и пълна липса на перспектива. Образованите и инициативни българи не виждат възможност за развитие извън тясната просека на държавно-партийната реализация, в рамките на нисък свод и тесен хоризонт. В тази потискаща ситуация, определящи за репродуктивната реализация на преобладаващата част от населението се оказват не материалните и моралните стимули, помощите и социалните услуги (които имат своята поддържаща роля), а пресиращата социално-политическа обстановка.

През 1972 писателят емигрант Георги Марков прочита по радио “Дойче Веле” есето “Ще изчезне ли българският народ?” Неговите свидетелства са показателни, че още през 60-те години „партократите” са били наясно за предизвикания национален срив, но дотолкова са се вкопчили във властта, че отказват да допуснат дискусия за коригиране на обществения фундамент и отношения. Ето какво казва Марков: „За първи път в своята история, в години на мир, а според властта - и години на небивало щастие, българският народ започна да намалява. Отбелязаният прираст на населението, което все пак достигна над осем милиона, е изключително за сметка на циганското и донякъде на турското малцинство в страната. Лично на мен един от секретарите на ЦК на БКП ми е казвал: "След 20 години ние ще бъдем турско-циганска държава." И по нататък писателят констатира: ...днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден” [21].

Бележки:

1. Статистически годишник на Народна Република България 1974. София, 1974, с.с. 28, 30 32.

2. Виж напр.: Шаркова, Савина. Социалистическата жена между публичното и частното (1967-1973): Визии, противоречия и политически действия през социализма в България (Анализ на Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 6 март 1973. За издигане ролята на жената в изграждането на развитото социалистическо общество) – Годишник на Софийския университет “Св. Климент Охридски” , Философски факултет, Книга Социология, том 103, с. 61-80.

3. Динкова, Мария. Страсти по великата женска революция. – Везни, бр. 6-7, с. 42.

4. Присъщ раздел на закона за народонаселенишето при социализма представлява постановката за пълната рационална заетост на цялото работоспособно население, който е свързващото звено на последния с икономическите закони на социалисическия начин на производство (Демографический энциклопедический словарь. Москва, 1985, с. 136). Всъщност поради ниската производителност на труда и малката принадена стойност на производството в държавите с етатистки режими се налага да се повиши заетостта на населението, за да може да се издържа огромния бюрократичен, отбранителен и полицейски апарат.

5. Според едно широкообхватно социологическо проучване от края на 60-те години повече от половината от учениците, деца на работещи майки, са оставени през деня без родителски надзор и грижи. (Жената в стопанския, обществения, културния живот и в семейството. (Резултати от репрезентативно социологическо изследване към 15 декември 1969, София, 1972.)

6. Живков, Тодор. За последователно изпълнение решенията на Десетия конгрес на БКП за повишаване жизненото равнище на народа. (Доклад пред Пленума на ЦК на БКП 11 декември 1972 г.) – В: Избрани съчинения, т. 20. София, 1976, с. 270-455.

7. Председателят на КБЖ Елена Лагадинова прокарва включването в отчетния доклад за Х конгрес на БКП текст за необходимостта от изготвяне на научна концепция за ролята и мястото на жената в социалистишческото общество, както и широк набор от мероприятия в подкрепа на майките и жените, които по-късно са включени в упоменатите партийни решения от 1972-1973 – Динкова, Мария. Цит. съч., с. 41.

8. Виж напр.:Матова, Йорданка. Основни идеологически проблеми и методически решения при изграждането на прогноза за постепенното поемане на издръжката на подрастващото поколение от обществото. – В: Жената – труд и бит. София, 1977, с. 333-345. Прогнозата е разработена в Научния център по труда и социалното дело.

9. Шаркова, Савина. Цит. съч., с. 65.

10. Работническо дело, бр. 66/7.03.1973, с. 1-3.

11. Василев, Димитър.  Изводи от 25-годишното легално извършване на изкуствени аборти в европейските социалистически страни. Население, бр. 2/1987, с. 121.

12. Държавен вестник, бр.15/22.02.1974, с. 7.

13. Едва тогава размерът на добавките за първите две деца надвишава добавката за трето дете, както е било до 1967, въпреки че още от 70-те години основната  психологическа бариера за раждане е поставена при преобладаващата част от семействата между първото и второ дете.

14. Трифонов, Стайко. Строго поверително. – Поглед, бр. 18/6.05.1991, с. 10.

15. Асенов, Бончо.Възродителният процес и Държавна сигурност. София, 1996, с. 30-31. Според други данни преименуваните са 220 хиляди – Ахмед, Джемиле. Име, преименуване и двойнствена идентичност (Българските турци по време на Възродителния процес). – Социологически проблеми, кн. 1-2/2003, с.167.

16. Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София, 1998, с. 122.

17. Асенов, Бончо. Цит. съч., с. 31.

18. Трифонов, Стайко. Строго поверително. – Поглед, бр. 19/13.05.1991, с. 10.

19. Таджер, Витали. Основни положения на новата Наредба за гражданското състояние. – Народни съвети, бр. 2/1976, с 42-43.

20. “Капитализмът се роди и постоянно се ражда от дребното производство.“ Ленин В.И. Марксизъм и ревизионизъм. http://www.septemvri23.com/Lenin_marxism_i_revisionism.htm

21. Марков, Георги. Ще изчезне ли българският народ? – Гласове”, бр. 6/3 март 2006.

* Българско геополитическо дружество, авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет. Това е поредната от серията статии за демографската криза в България.