Днес вече няма никакво съмнение, че февруарските събития в Кайро, станали известни като „египетската революция”, се превърнаха в катализатор на радикални промени в макрорегиона на Големия Близък Изток и, в крайна сметка, ще повлияят върху целия глобален ред. Във всеки случай мнозина биха искали това, или пък вярват в него. Президентът Барак Обама например, вече сравни смяната на властта в Египет с падането на Берлинската стена. Британският премиер Дейвид Камерон пък беше първият чуждестранен лидер, появил се в Кайро, само седмица след свалянето на Хосни Мубарак, за да се убеди лично, че местните военни наистина са готови да проведат свободни избори. След Обама и Камерън, отстраняването на Мубарак получи предпазливото одобрение и на държавите от ЕС, а световните сателитни канали с ентусиазъм обявиха, че сме свидетели на „началото на нова демократична вълна”. Арабският Изток действително беше изведен от вцепенението, обхванало го в продължение на десетилетия. Вълненията се прехвърлиха в съседите на Египет, както и в редица по-отдалечени от него държави: Алжир, Йемен, Бахрейн, Йордания, Сирия, Мароко, Катар, Оман и Джибути. В Либия, жестокото потушаване, от режима на Муамар Кадафи, на народните вълнение, прераснали в кървав междуплеменен сблъсък, беше осъдено от цялата международно общност – т.е. както от Запада, така и от Русия и Китай. Безпрецедентно бързото и единодушно приемане от Съвета за сигурност на ООН на санкциите срещу режима на Кадафи, показва, че между Запада, Русия и Китай е имало предварително разбиране (ако не и неформална договореност) по този въпрос. Наистина, след пряката намеса на силите на НАТО в либийския конфликт, тя беше разкритикувана от Москва, Пекин и Африканския съюз, но това не променя принципно нещата. При всички случаи, събитията в Либия не бива да засенчват най-важното.

Реалните противоречия

Много други арабски държави са на ръба на революционния взрив. Което не е чудно.  Почти във всички тях управляват дългогодишни авторитарни режими, цари корупция, има висока безработица, вопиющо социално неравенство и произвол на властите. Паразитните управляващи кланове, контролират изцяло паричните потоци, постъпващи в съответната страна, докато всички останали трябва сами да се грижат за оцеляването си, което неизменно води до още по-голямо разпространение на корупция и бедността. В същото време, съвсем доскоро публичните протести бяха невъзможни, правовите институции оставаха недоразвити, опозицията беше смачкана, липсваха истински демократични свободи, а социалната система просто не работеше. Изключение са Саудитска Арабия, Кувейт и другите петролни монархии от Персийския залив, където, между другото, са разположени и най-големи американски военни бази в региона. Но дори и там, на фона на завидното материално благополучие, остро се усеща липсата на политически свободи, монополът върху властта и информацията. Достатъчно е да напомним, че в Саудитска Арабия въобще няма политически партии, а сателитните чинии са забранени. С други думи, Арабският Изток, колкото и да беше повлиян от поразителните политически промени, не можа да постигне техническия прогрес и икономическото развитие, характерни за Европа, Югоизточна Азия и Латинска Америка през последните двайсетина години. Междувременно, в самия арабски свят израсна ново образовано поколение, благодарение на това, че в повечето държави от региона образованието, включително висшето, е безплатно. В Алжир, Тунис, Либия, Египет, Йемен, Саудитска Арабия, Бахрейн, Сирия и Иран, делът на младите хора на възраст 15-29 години е около 30%. Това младо поколение, оформило се след студената война, свикнало със сателитната телевизия, мобилните комуникации и Интернет, се характеризира с висока социална и политическа активност, но не може да се реализира в икономиката на страните си. В известен смисъл, тези млади хора, волно или неволно, се превърнаха в носители на западната поп-култура. Има обаче и друг полюс на социалното отчаяние. В такива държави, като Египет например, около 40% от населението (предимно селяните - фелахи) е неграмотно и живее в ужасяваща бедност. Стремителната ислямизация, осъществяваща се в тези страни, не може да реши икономическите проблеми нито на едните, нито на другите. Лозунгът на ислямистите „Ислямът е отговорът на всички въпроси” не може да осигури работа. Така, в арабските страни не само се натрупа опасен потенциал от парещи социално-икономически проблеми, но и се формира взривоопасен материал, способен да доведе до социално-политическа експлозия.

За подобен взрив обаче е необходим детонатор и въпросът, кой го запали и, дали въобще беше подпален отвън, остава открито. Особено след като взривът избухна едновременно на няколко места. Така, туниската революция избухна на 15 януари, в деня когато станаха ясни резултатите от референдума за разделянето на съседния на Египет Судан, най-голямата по територия африканска държава. За разлика от туристическия Тунис, събитията в Судан не бяха спонтанни, а просто финалния акорд на двайсетгодишна кървава гражданска война. Освен това, значението им за Египет (който е исторически свързан със Судан) беше неизмеримо по-голямо, отколкото събитията в туристическия Тунис. На всичкото отгоре, случващото се в Судан се наблюдаваше изключително внимание от международната общност и, най-вече, от САЩ. Достатъчно е да напомня, че като наблюдател на референдума в Судан присъства бившият американски президент Джими Картър, а в навечерието на референдума Барак Обама публикува статия в „Ню Таймс”, подкрепяща правото на свободно волеизявление на суданците.

Това подчертано американско внимание към Судан имаше както хуманитарен, така и геополитически аспект. На първо място, гражданската война в страната доведе до масови нарушения на човешките права и САЩ, в съответствие със статута си на свръхдържава, трябваше да станат инициатор за прекратяване на клането. На второ място, което също е важно, Судан се управлява от враждебен на Запада ислямистки режим, който, като капак на всичко, е и достатъчно значим производител на петрол. При това, приходите от петрола, изнасян предимно за Китай, отиваха най-вече за укрепването на властта му. След референдума, осъществен под патронажа на ООН, а това означава и със съгласието на Пекин, тази ситуация сигурно ще се промени, тъй като по-голямата част от петролните находища са в отделилата се от централната власт южна част на страната.

Конспиративните теории

По повод на събитията в Египет и разширяващите се вълнения в Близкия Изток, бяха лансирани множество „конспиративни” теории. Като почти всички „конспиролози” обвиняват САЩ, че са въздействали върху събитията, макар че силно се различават в опитите си да обяснят мотивите на американските действия и, най-вече, възможностите на Вашингтон да влияе върху ситуацията.

Така, някои от конспиролозите твърдят, че с дългогодишната си подкрепа за авторитарните режими и игнорирането на горещите проблеми в региона, САЩ сами са докарали недоволството до точката на кипене. Като това се отнася най-вече за Египет, където армията, от чиито среди произхожда и Мубарак и всичките му предшественици, беше пряк инструмент на американското влияние. Междувременно, ставаше все по-очевидно, че продължаващата подкрепа на САЩ и израелците за режима на Мубарак само усилва антиамериканските настроения в страната, укрепвайки позициите на „Мюсюлманскитя братя”, но най-вече, не позволявайки да бъдат решени нито вътрешните противоречия, нито близкоизточните конфликти.

Други конспиролози лансират точно обратната теза, твърдейки, че след речта на Обама в Каирския университет, през 2009, в която той обеща подкрепа за демокрацията и промени в арабския свят, американската администрация прекалено бързо е започнала да „предава” доказаните си досегашни съюзници в полза на прозападните либерали, гражданските активисти и младежките мрежови структури, които обаче нямат никаква опора сред арабската „улица”. В резултат от това, според тях, американските позиции са отслабнали още повече, дори сред старите проамерикански настроени елити, което води до анархия и отново отваря пътя за ислямистите. „Малко ли ви беше Иран?” – питат те.

Третата група конспиролози (предимно от Русия) смятат, че сблъсквайки се с непреодолими глобални и икономически проблеми, САЩ са „подпалили” Близкия Изток за да създадат там „организиран хаос”, надявайки се, че така ще могат да отслабят Китай и ЕС. При това, привържениците на тази теория сами определят региона като главната „бензиностанция” на планетата, гарантиращи американския политически и икономически контрол в света. Подобна „гореща” теория обаче говори по-скоро за непознаване на американската психология. Да отстъпваш, взривявайки след себе си мостовете и изгаряйки градовете, е тактика от друга епоха и друга цивилизация. Америка е търговска империя и традиционно предпочита да се споразумява и да купува, особено, когато е достатъчно мощна за да настоява на своето.

Освен това, САЩ няма накъде да отстъпват, а няма и защо. На Арабския полуостров са концентрирани над 60% от доказаните петролни запаси в света. Американският военен и дипломатически потенциал в региона надхвърля присъствието на всички велики държави, взети заедно. Тук САЩ са съсредоточили гигантски човешки и материални ресурси, военни бази, командването на 5-те американски флот и Централното командване (CENTCOM), което, между другото, отговаря за военните действия в Афганистан и Ирак.

Освен това, САЩ продължават да запазват доверителни отношения с всички участници в израелско-арабския и индийско-пакистанския конфликти, разполагат с инструменти за влияние по всички направления, а това означава, че могат да действат като основен посредник и стратегически гарант за сигурността на всеки от играчите. Но дори и да предположим, че американците решат да изоставят региона, където са съсредоточени собствените им стратегически приоритети, с това несъмнено не биха се съгласили даже и геополитическите им конкуренти, като Китай например. Просто защото, създалият се при подобно развитие геополитически вакуум не може да се запълни от никого, по същия начин, по който, поне засега, и доларът не може да бъде заменен като световна валута. Впрочем, единствените, които с радост биха се хвърлили да запълват вакуума, са екстремистките и деструктивни сили.

В такъв случай, дали не е по-разумно да предположим, че САЩ са заинтересовани не да „подклаждат” огъня, а да постигнат такава смяна на управляващите режими в Близкия Изток, при която ще могат да запазят предимствата си. Тоест, да наложат друга парадигма на развитие, известна като „демократизация”. Още повече, че Вашингтон вече е натрупал подобен опит и в Източна Европа, и в Югоизточна Азия, и в Латинска Америка, където политическата „демократизация” на местните режими през последните 20 години, беше съпроводена от мащабна икономическа „либерализация”, под патронажа на САЩ.

В тази връзка ми идва на ум още една конспиративна теория, която изтъква като доказателство за американска намеса в събитията, поразителната прилика между картата на близкоизточните бунтове и проекта за демократизация на Големия Близък Изток, лансиран още от Джордж Буш-младши, през 2005. Както е известно, той предвиждаше „демократизацията” на местните авторитарни режими в обширния регион от Афганистан до Алжир и от Пакистан до Йемен, чрез замяната им с демократично избрани правителства. В крайна сметка, това би довело до съществено прекрояване на картата на Големия Близък Изток и установяването там на еднотипни прозападни парламентарни режими.

Този проект сякаш беше се провалил, в частност, след като в резултат от демократични избори на власт в Газа дойде радикалното ислямистко движение ХАМАС. За друга жертва на проекта можем да приемем много приличащия на Мубарак генерал Первез Мушараф, който до 2008 управляваше друга „гореща точка” в Големия Близък Изток – Пакистан. През 2007, Мушараф беше преизбран за президент, при това, под натиска на опозицията, се отказа от всичките си военни постове. Това обаче не му помогна. САЩ се отдръпнаха от стария си съюзник, а армията (също както в Египет) отказа да подкрепи докрай собствения си лидер. В крайна сметка, застрашен от импийчмънт, Мушараф предпочете на емигрира в Лондон. При това, обърнете внимание, че САЩ отказаха да подкрепят военния режим на Мушараф не по време не „мекия” либерал Обама, а при „твърдата” консервативна администрация на Буш-младши. Така властта премина в ръцете на гражданско правителство, макар че, по всеобщо признание, ситуацията по отношение на сигурността не се подобри. И ето че сега контурите на стария проект за Големия Близък Изток сякаш отново се очертават на картата на арабските бунтове.

Обама предпочита „изпреварването отляво”

Привържениците на всички, разгледани по-горе, теории имат нещо общо: не разполагат с реални доказателства за правотата си. Впрочем, и без каквито и да било доказателства е ясно, че наличието на сериозни противоречия не отменя априори съществуването на някакви конспиративни планове, целящи използването на въпросните противоречия в своя полза.

За великите държави е характерно да играят едновременно на няколко шахматни дъски и, по възможност, с двете ръце, макар разбира се, в зависимост от собствените си наклонности, бихме могли да определим това и като „заговор”, и като „защита на националните интереси”. Що се отнася до сегашната очевидна непоследователност на американската политика, тя се обяснява с наличието в управляващия елит на САЩ на два подхода към бъдещето на Големия Близък Изток.

Първият от тях, който условно можем да наречем „десен”, продължава да залага да подкрепата за авторитарните режими и твърдото противопоставяне на ислямистите. Тази линия, естествено, се подкрепя от Израел и, особено, от дясноцентристкото правителство на Бенямин Нетаняху, а също от саудитския и другите авторитарни местни режими. Вторият подход, който е по-либерален, предвижда оказване на подкрепа за „продемократичните сили” и, вероятно, за умерените националисти, както и опит, ако не да се оглави процесът, то поне да се поеме инициативата за „демократизацията”. Както се твърди в един анализ на „Ню Йорк Таймс”, привърженици на двата подхода има и в администрацията на Обама, където е налице сериозно разминаване между Държавния департамент и Пентагона, олицетворяващи стария политически истъблишмънт, от една страна, и младите сътрудници в администрацията на президента, които виждат в случващото се не само заплаха, но и възможност, от друга. Според коментара на вестника, самият Обама е застанал на страната на последните, защото тезата им съответства на собствения му имидж и мироглед. Още повече, че подобно развитие не беше неочаквано за най-проницателните американски анализатори. Така, през миналата 2010, гуруто на американската политика и идеолог на демократите Збигнев Бжежински, с безпокойство прогнозира пред Съвета по външна политика бъдеща политическа активизация на лишените от перспективи огромни маси млади хора в страните от Третия свят, които, с енергията си, могат да обърнат хода на глобализацията и да променят сегашния световен ред, доминиран от Америка.

Друг виден привърженик на Обама – финансистът Джордж Сорос, заяви: „САЩ могат много да спечелят, ако подкрепят стремежа на народите от региона за свобода и демокрация. Това би подобрило репутацията на американския национален елит, защото сегашните ни съюзници в Близкия Изток се асоциират с непопулярни потиснически режими. Но най-важното е, че това ще помогне за установяването на мир в Близкия Изток”.

Според „Ню Йорк Таймс”, очевидно, повлиян от тези алармистки изказвания, президентът Обама още през август 2010, е наредил изготвянето на секретен анализ на възможността за избухване на революции в арабския свят. А основният извод в този анализ е, че Арабският Изток, от Йемен до Бахрейн, е съзрял за подобен революционен взрив и вредата за САЩ, ако не подкрепят промените, ще се окаже много по-голяма, отколкото ползата от опитите за запазване на статуквото. Твърди се, че оттогава Обама е започнал да провежда редовни срещи по тази тема със своите военни, политически и икономически съветници. Като те са се провеждали тайно от ръководствата на съответните арабски държави, за да се избегне ненужно лобиране и оказване на натиск от тяхна страна.

Тоест, сегашната подкрепа за „арабските революционери” от страна на Обама е резултат от разбирането му за неизбежността на краха на арабските авторитарни режими и желанието този процес да бъде „коригиран” при нужда. Бихме могли да определим подобен подход, като „изпреварване отляво”.

„Демократизация”, „ислямизация” и „модернизация”

Разбира се, Съединените щати разполагат с достатъчно инструменти за да действат по този начин. На първо място, революционните вълнения в арабския свят неслучайно бяха наречени „туитър-революции”, а както „Туитър”, така и „Фейсбук” са американски изобретения. Ненапразно, на 18 февруари 2011, Обама проведе закрито съвещание с шефовете на „Туитър” и „Фейсбук” и с други водещи мениджъри от Силициевата долина, където, наред с всичко останало, те са дискутирали и случващото се в Близкия Изток. Всъщност, ако се вгледаме в лицата на демонстрантите в различните държави в региона, ще видим една и съща картина: на преден план са образованите, прозападно настроени млади хора, както и неочаквано много (за арабските мащаби) жени. В същото време, телевизионните репортажи показват твърде малко ислямисти, което разбира не означава, че те отсъстват. Просто и те, и лозунгите им не доминират. В същото време, опасността от идването на ислямистите на власт беше сред основните аргументи на авторитарните режими, в усилията им да бъдат подкрепени от САЩ. Тази заплаха винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква изключително сериозни опасения в Израел, като мантра я повтарят и американските републиканци, и саудитското и израелското лоби в САЩ.

Наистина, „Мюсюлманските братя” и другите ислямистки сили, както в Египет, така и в навсякъде другаде, са най-организираната политическа сила. Те разполагат с развита социална, образователна и благотворителна инфраструктура. И е напълно възможно, в условията на една по-развита демокрация, да постигнат решаващи успехи. Истината обаче е, че дори най-големите оптимисти в Арабския свят не вярват в това. Освен това, ислямистите имат твърде малко привърженици в средите на досегашните управляващи елити, в армията и специалните служби. В тези държави съвременните военни елити са изцяло прозападни и това е второто голямо предимство на САЩ. На трето място, САЩ си остават водещия чуждестранен играч в региона, към който традиционно апелират всички участници в близкоизточната драма.

И тъй като промените в Големия Близък Изток са неизбежни, основният въпрос е, кой ще оглави и насочи протестната енергия на масите. Или, казано по-простичко: ще успее ли доста тънката прослойка от прозападни интелектуалци, в съюз с военно-бюрократичния и финансов елит на арабския свят, да надиграе ислямистите? Другата възможност е формирането на алианс между либералните демократи и умерените ислямисти. Следва да подчертаем, че и при подобно развитие, шансовете на прозападните сили никак не са малки. Нещата опират до това, че Близкият Изток отчаяно се нуждае от модернизация, подобна на онази, която през последните десетилетия се реализира в Югоизточна Азия, не без прякото участие на САЩ. А именно модернизацията е слабото място на ислямистите. На практика, ислямът, в онзи му реален вид, в който го практикуват в Големия Близък Изток, е враг на модернизацията и представлява своеобразна „антимодерна” идеология.

Все пак, налице са отделни опити за съчетаване на ислама и модернизацията, макар че са правени извън границите на арабския свят. Например в Малайзия. Само че, в конкретния случай, Малайзия е, на първо място, интегрална част от Югоизточна Азия а едва след това – мюсюлманска държава. Друг опит за съчетаване на исляма и модернизацията прави Иран. Иранската ядрена програма, която Техеран успя да превърне в национална идея, представлява именно такъв опит да се съчетаят индустриалният модерн с теократичната република. Само че в стремежа си да го осъществи, Иран попадна в своеобразен „исторически капан”. Именно градските „уестърнизирани” жители на Ислямската република са носители на модернизацията и, в същото време, пак те са катализатор на разширяващите се протести срещу режима на аятоласите. Разбира се, пример за успешно съчетаване на умерения ислям, демокрацията и модернизацията, демонстрира и Турция. И все пак, като цяло, трябва да признаем, че позитивистката идея за прогреса и модернизацията е западна идея, без значение кой точно я лансира – либерали или комунисти. Ислямът, който не признава лихвения процент, бе който няма как да получиш заем за въвеждане на иновации, означава връщане към традицията, т.е. към архаиката. По сама си природа, ислямът е антикапиталистически, а за днешния Близък Изток е реална само капиталистическата модернизация и тъкмо в това е същността на противоречието. В случая, китайският модел не може да послужи като пример за арабите, защото при тях, на практика, липсва общ цивилизационен проект, т.е. универсална идеология. Митичната идея за „халифата” е чисто умозрителна, а пък арабският социализъм (баасизмът) е мъртъв. Създателят на другата версия на ислямския „народен социализъм” Кадафи пък се сражава за собственото си оцеляване (и най-вероятно е обречен). Освен това, арабските държави са разединени политически и идеологически и се намират на различни стъпала в икономическото си развитие. Накрая, в арабските страни не останаха силни харизматични лидери, способни да поведат цялата арабска нация. Няма и ресурси, като изключим петрола. Пък и климатичните условия и трудовата етика са много различни от онези в Югоизточна Азия например.

Кой ще спечели от смяната на парадигмата в Близкия Изток

Обективно погледнато, сегашната революционна ситуация в Арабския свят до голяма степен отслабва всички водещи местни режими - както съществуващите, така и онези, които се готвят да ги заменят. Съществуващите – защото не искат промени, а те вече няма как да бъдат спрени, а новите – защото макар да искат промени, нямат нито сили, нито ресурси да ги реализират.

В тези условия, повечето арабски държави, най-вероятно, ще се трансформират в прозападно настроени квазидемократични режими, просто поради липсата на друга алтернатива. При това, САЩ ще могат не само да запазят геополитическите си позиции, но и да се утвърдят като лидер на „западния” цивилизационен проект. Именно на това разчита и администрацията на президента Обама. Но, САЩ, както и водещите държави от ЕС, са силно заинтересовани и в чисто икономически план от по-бързата смяна на историческата парадигма в Близкия изток. Защото това би означавало възможност за грандиозно преразпределяне на доходите, ако Арабският Изток действително бъде насочен по пътя на политическата либерализация.

Нещата опират до това, че управляващите днес кланове в петролните държави от Персийския залив (както впрочем и в Либия), на практика, са монополизирали приходите от добивания там петрол с помощта на държавните компании, които контролират. Добитият от тях арабски петрол се доставя на световните пазари, преработва се и се продава на потребителите от западните петролни гиганти, които са най-вече американско-британски. При това, западните петролни компании, за разлика от държавните арабски, са частни акционерни дружества. Макар че и едните, и другите не пораждат кой знае какви симпатии сред обикновените хора, очевидно е, че западните компании са много по-прозрачни, а разпределянето на доходите в тях има далеч по-цивилизован и демократичен характер, отколкото в близкоизточните им партньори. В края на краищата, едно е в директорския борд да участват избрани от акционерите мениджъри, а съвсем друго той да включва само принцове от управляващата династия. Така, излиза, че приходите на националните петролни компании на държавите от Залива (а това се отнася и за Либия) отиват за укрепване на статуквото, т.е. на откровено авторитарните местни режими. Наистина, Саудитска Арабия, както впрочем и другите монархии (а дори и режимът на Кадафи) харчат грандиозни средства за различни обществени фондове или като дарения, но го правят просто защото така са решили, а не защото законът ги задължава.

Ако в резултат от революционната трансформация на Близкия изток на власт дойдат прозападни режими от парламентарен тип (донякъде наподобяващи този в Турция например), картината в региона ще се промени не само в геополитически, но и в геоикономически план. Защото държавните арабски компании ще бъдат приватизирани, или пък интегрирани по друг начин в международните пазари. Тоест, ще станем свидетели на своеобразна „либерализация и демократизация” на капитала, каквато се случи и в постсоциалистическите източноевропейски държави. Разбира се, в рамките на този процес, достъп до арабските петролни компании, а това означава – и до петролните запаси, ще получат само най-мощните западни корпорации, което, само по себе си, прави Западът силно заинтересован от „либерализацията и демократизацията” на повечето държави от Близкия изток и Северна Африка. Всъщност, има само три държави от региона, които, поради специфичните си политически режими, принципно не биха могли да участват в този „западен проект”, и това са Судан, Либия и Иран.

Судан обаче, вече се разпадна на две части, след референдума за отделянето на Юга. Съдбата на Либия пък се решава в момента. Остава Иран, чиято роля, наред с тази на Турция, ще нараства паралелно с навлизането на Арабския Изток в период на продължителна нестабилност. Но, ако в резултат от сегашната трансформация, в повечето арабски държави се наложат полусветски-полуислямистки прозападни режими, иранският теократичен модел може и да загуби религиозната и революционната си привлекателност за арабските маси.

Събитията в Арабския свят ще засегнат интересите на всички водещи държави по света, но най-вече тези на ЕС, Китай, Япония и Южна Корея, които получават именно оттам основната част от необходимия им петрол. Никой от тях не разполага с военни части в региона, нито демонстрира желание да използва сила за въвеждане на ред в него. Ясно е, че САЩ са единствената държава, която наистина е в състояние да го направи. Което обаче не означава, че американците ще се заемат с това, най-вече, защото използването на сила може да доведе до резултати, противоположни на желаните. Разбира се, Съединените щати ще защитават най-вече собствените си интереси, но нямат да го правят без въобще да се съобразяват с Китай и останалите държави от BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), ЕС или някои други важни играчи. Защото в противен случай те могат да стартират активна „контраигра” срещу американците и да окажат сериозна подкрепа на антиамериканските сили в т.нар. Голям Близък Изток. Освен това, ерата на еднополюсния свят вече приключи, а Близкият Изток е прекалено важен за останалия свят за да се допусне регионът да бъде обзет от хаос и анархия. Досега САЩ, въпреки острите декларации, гледаха да действат внимателно и да не допуснат сериозен гаф. Очевидно, стремежът на Обама е САЩ да действат от името на всички останали играчи. Във всеки случай, гласуването от всички 15 членове на Съвета за сигурност на ООН за санкциите срещу Либия, както и негласният консенсус за разделянето на Судан говорят именно за това. Но, ако Обама все пак се реши да предприеме директна военна намеса в Либия, към което го тласкат привържениците на съхраняването на статуквото в Близкия изток, цялата му игра, целяща „либерализацията и демократизацията” на региона ще бъде компрометирана и занапред той едва ли ще може да разчита на разбирателство с Китай и Русия.

Що се отнася до Русия, изглежда очевидно, че тя ще трябва да се прости със специалните отношения, които доскоро поддържаше с Либия, а в бъдеще вероятно и с тези с Иран. Освен икономическите загуби, заради нереализираните оръжейни сделки и строителни проекти, Москва едва ли ще може да разчита на по-сериозно политическо влияние в така реформирания Арабски Изток. Затова път тя със сигурност ще спечели в икономически план от значителното повишаване на петролните цени и, което е особено важно, от разширения си достъп до европейските пазари, заради повишената енергийна зависимост на ЕС от руските енергоносители през периода на нестабилност в Близкия Изток. В известен смисъл, като следствие на продължителната нестабилност в региона, политическата и икономическа тежест на Русия, както в очите на ЕС, така и на Китай, ще нарасне.

Впрочем, в настоящата статия разглеждам само един и то „благоприятен” сценарий за развитието на ситуацията в Близкия Изток, тъй като смятам останалите за по-малко вероятни, макар и не невъзможни. Днес със сигурност може да се твърди само, че трансформацията на Големия Близък Изток едва започва, но вече е ясно, че връщането назад към миналото е невъзможно.

* Авторът е геополитически анализатор от САЩ

The New North: The World in 2050 by Laurence Smith, 336 pp, Profile Books, 2011

Според мнозина е по-лесно да разбереш, какво няма да се случи, отколкото да прогнозираш какво точно ще стане. Така например, Ирак никога не е имал шансове да се превърне в светска демокрация. Свалянето на Саддам Хюсеин означаваше унищожаването на един светски, пък макар и деспотичен, режим, а в политиката на тази страна, след американската военна интервенция, нямаше как да не се отразят съществуващите разногласия между съставляващите я общности. По същия начин, посткомунистическа Русия няма как да се превърне в икономика от западен тип. Седемдесетте години съветска власт дадоха на страната мощен военно-индустриален комплекс, но не и осигуриха дори съвсем начални предпоставки за появата на жизнеспособна пазарна система.

В по-ново време, Афганистан също нямаше никаква възможност да се превърне дори в далечно подобие на либерална демокрация. За разлика от Ирак на Саддам, представляващ модел на съвременна тирания, Афганистан никога не е бил съвременна държава. Дори съветските войски, които навремето действаха доста по-твърдо от сегашната коалиция, доминирана от САЩ, не можаха да създадат такава държава. В момента, в който съюзниците решиха да разширят първоначалната си цел – да унищожат базите на талибаните – стана ясно, че и те са обречени да претърпят поражение в Афганистан.

Провалът на всеки от тези проекти се оказва предопределен, при това не от грешките, допуснати при реализацията им, които са неизбежни, а защото целите на въпросните проекти още в началото са били непостижими. Последвалото фиаско е могло да се прогнозира, и мнозина наистина го предсказаха, но това не попречи да се пристъпи към осъществяването им, с цената на многобройни човешки жертви и огромни финансови и материални разходи. Във всички тези случаи се натъкваме на едно от най-мощните препятствия по пътя към успешното прогнозиране на бъдещето – постоянният недостиг на рационалност у създадените от човека институции. Редица жизненоважни решения, влияещи върху съдбите на милиони хора, често се вземат въз основа на съвършено нереални предположения. Като в случая не е толкова важно, кой точно ги взема – правителствата, пазарите, църквата или корпорациите. Абсолютно нерационалните представи за това, кое е възможно и осъществимо, често са залегнали в самите основи на съвременната политика.

Авторът на появилата се наскоро книга „Новият Север: светът през 2050” Луорънс Смит е известен географ и в центъра на неговите доста смели и непредубедени изследвания в сферата на футурологията са поставени напълно предсказуемите промени в световния климат и намаляването на запасите от природни ресурси. Според Смит, именно силите на глобалното затопляне и ресурсният дефицит, наред с миграцията на населението и засилващата се урбанизация, ще съдействат за възхода и развитието на държавите от Севера. Канада, Гренландия, Норвегия, Швеция, Исландия, Финландия, както и северните региони на Русия и САЩ, ще се превърнат в зони на бързо икономическо развитие с нарастващо стратегическо значение.

Повишаването на водното равнище в океаните ще направи крайбрежните региони в южната част на САЩ негодни за живот. Значителна част от Испания ще се превърне в пустиня, а канадската провинция Албърта и Швеция ще се сблъскат с наплива на капитали и имигранти. С разтапянето на леда в Северния Ледовит океан ще станат достъпки за разработка и експлоатация огромните подводни богатства, скрити днес под ледената полярна „шапка”. Става дума, на първо място, за находищата на петрол и природен газ. Истината е, че земната ос не се измества от запад на изток, нито пък от север на юг, както твърдят мнозина, Всъщност, тя се премества към т.нар. „Нов север”, който ще олицетворява следващия етап в човешкото развитие.

Смит признава, че днес такива явления като глобалното затопляне, недостигът на ресурси и нарастващото население се превръщат в мощна движеща сила на глобалното развитие. Затова в мащабната мирогледна концепция, която той развива в книгата си, има повече реализъм, отколкото във фантазиите за безкрайния растеж, на който се основава съвременната политика.

Апологетите на свободния пазар си бяха въобразили, че развитието може да продължава вечно, стига само да са налице точно подбрани ценови механизми. Според тях, няма причини за тревога, дори ако цените на петрола скочат до 200 долара за барел, тъй като ръстът на цените стимулира търсенето на алтернативни източници на енергия и глобалната икономика скоро ще поднови устойчивото си развитие. На свой ред, левите критици на либералния капитализъм, на практика, се придържат към същата гледна точка, твърдейки, че сътрудничеството в рамките на една по-справедлива икономическа система, ще помогне за преодоляването на ресурсния дефицит.

Само че природните ресурси не са неизчерпаеми и пределите на растежа ще бъдат достигнати, независимо колко справедлива или несправедлива ни изглежда икономическата система. В случая не е особено важно, доколко ефективно работят пазарите. Всяка планета има предели на развитието си. Индустриалната цивилизация позволи да бъде осигурено с необходимите ресурси населението, което в момента живее на Земята. Но евтиният петрол вече свършва, а целият свят продължава да зависи от този ресурс, който се изчерпва по-бързо отколкото се осъществяват всички икономически и политически преобразувания, целящи да подготвят света за постпетролната епоха.

В книгата си, Смит описва именно тази ситуация, илюстрирайки я с един доста поучителен мислен експеримент. „Ако бяхте Бог – пита той – дали бихте се ангажирали с толкова благородна и справедлива, от етична гледна точка, кауза, като повишаването на потреблението на целия развиващ се свят до нивото в Северна Америка, Европа, Япония и Австралия?”. И достатъчно ясно аргументира единствено възможния отговор посочвайки, че в резултат от подобно светкавично повишаване на жизненото равнище „глобалното потребление ще скочи 11 пъти, т.е. нещата ще изглеждат сякаш световното население внезапно е нараснало от сегашните 6,7 до 72 милиарда души. И откъде биха могли да дойдат необходимите за такова население вода, хранителни продукти, енергия, пластмаси, метали и дървесина?”. Ако внесем известни промени в този виртуален експеримент, представяйки си, че повишаването на жизненото равнище ще става постепенно – в рамките на 40 години, резултатът ще се окаже още по-лош. „Ако крайната цел на всеки жител на планетата е да живее като днешните американци, западноевропейци, японци и австралийци, природата ще трябва да се напрегне максимално за да осигури всичко необходимо за 105 млрд. души (еквивалентно)”.

Разбира се, светът няма как да оцелее в подобни условия. Въпреки това, именно такава цел се залага косвено, във всяка съвременна национална политическа стратегия.

Вероятно единственият начин да се предотврати колапсът на околната среда е в смелата ориентация към стратегията на челните технологии. Само че повечето държави не са склонни да харчат огромни средства за подобни високотехнологични програми. Освен това, съвременната теоретична мисъл гледа с презрение на технологичените решения, предпочитайки вместо това да се занимава с всякакви смахнати проекти за преобразуването на света. Мнозинството хора знаят, или пък подозират дълбоко в душите си, че тези проекти са абсолютно безперспективни. Впрочем, на никой не му се занимава с решаването на изключително трудни проблеми. Много по-лесно е, да си въобразиш, че те могат просто да бъдат игнорирани, като кошмарен сън. Ето как отново се връщаме към човешката ирационалност и вечните конфликти.

Сред основните твърдения, които Смит излага в своя футурологичен анализ, е принципът за „невъзможността на трета световна война”. Ако това означава, че не предвижда повторение на индустриалните войни от ХХ век, подобна прогноза звучи съвсем разумно. Защото когато държавите разполагат с ядрено оръжие пълномащабната война би се оказала невъобразимо разрушителна. От друга страна, една война за ресурси спокойно може да се превърне в хроничен конфликт.

Смит не приема тезата, че въоръжените конфликти ще възникват в резултат от съперничеството за контрол над природните ресурси на Севера, определяйки всички приказки за бъдещи „арктически войни” като „чиста проба мошеничество”

В същото време обаче, Първата война в Залива си беше истинска война за ресурси. А контролът над иракския петрол беше сред главните императиви, довели до американската интервенция в Ирак. И няма никаква разумна причина да смятаме, че ресурсните войни няма да са сред основните характеристики на бъдещето, както вече се е случвало в миналото.

Как точно ще се развиват подобни конфликти никой не би могъл да каже. Налице са всички основание да прогнозираме обаче, че борбата за контрол над изчерпващите се ресурси ще се изостря. Въпреки това, според Смит, ресурсните войни спадат към категорията на „неизвестното известно”. Тоест, става дума за съвсем реална опасност, за която, поне засега, просто предпочитаме да не мислим.

* Българско геополитическо дружество

Измина почти четвърт век от онзи ноемврийски ден на 1918, когато огънят беше прекратен и Световната война свърши. Вече над двайсет години пък изминаха от момента, когато американският президент Уилсън представи пред световните лидери плана си за създаване на по-съвършен международен ред, който, според мнозина, трябваше да донесе мир и сигурност. Днес обаче, светът отново е обхванат от пламъци. Модерните технологии позволиха създаването на още по-съвършени средства за масови убийства; опустошенията и разрушаването отново се превърнаха в главната цел, за която държавите изразходват силите си, а човешкият живот за пореден път е принесен в жертва на националните интереси. Новата световна война е в разгара си и САЩ за пореден път са активен участник в нея.

Двете стратегически концепции на Америка

Америка се превърна във воюваща страна в резултат на японските атаки срещу островите ни в Тихия океан и обявяването на война от Германия и Италия. Нощните атаки издигнаха националното единство на поразително високо равнище и за известно време сложиха край на споровете между изолационизма и интервенционизма, като най-подходящи варианти за голямата стратегия на САЩ. Тези две концепции не просто представляват две съвършено различни политически програми за защита на американските интереси, но се различават и по своите идеологически перспективи и политическите си предпочитания. Изолационистката позиция винаги е била психологически и емоционално привлекателна за широки слоеве от населението. Както е известно, американската държава е основана от хора, обърнали гръб на Европа и опитващи се да забравят за Стария свят. Само че войните и конфликтите на този континент, които са ги безпокоели, още преди да се преселят в Америка, не ги оставят на мира и в Новия свят. Европейската политика продължава да пречи на стремежа им за свобода и самореализация. Доктрината, според която американците не бива да се интересуват от случващото се в Европа, е резултат именно на този стремеж.

От друга страна, най-твърдите привърженици на интервенционисткия подход са хора, вдъхновени от идеалистически мотиви. Някои от тях искат да участват в събитията, защото заемат пробританска позиция; други пък вярват, че в период на идеологическо противопоставяне, имаме моралното право да подкрепим онези общества, чиято социална и политическа структура е близка до нашата собствена. Мнозина настояваха, че следва да се намесим в сегашната световна война, тъй като това е единствения начин да поправим грешките си от 20-те години и да изградим един наистина мирен следвоенен свят, разполагащ със система за колективна сигурност.

Без значение на мотивите, от които се ръководят хората, заемайки едната или другата позиция по отношение на американската външна политика, тези две програми се различават и по въпроса за привличането на силите, което, наред с изучаването на различните възможности за такова привличане и последиците от това за Съединените щати, е основната тема на настоящето изследване. От тази гледна точка, двата подхода се различават фундаментално в оценката за значението на силовия баланс в Европа и Азия като залог за сигурността на САЩ. Паралелно с това е налице несъгласие и по въпроса за влиянието на географското положение на САЩ и принципите на военната и политическата им стратегия, базираща се на него. Така погледнато, интервенционизмът и изолационизмът представляват две различаващи се геополитически школи.

Привържениците на политическата намеса заеха позиция, според която предната линия на американската отбрана е съхраняването на силовия баланс в Европа и Азия. Без да отричат факта, че географското положение ни осигурява редица очевидни предимства за гарантиране на териториалната сигурност, те настояваха, че това не ни дава правото да пренебрегваме въпроса за силовия баланс. Тоест, не сме освободени от необходимостта да обмисляме и формулираме стратегии, каквито другите държави е трябвало да формулират за да гарантират оцеляването си, през цялата своя история. Наред с необходимостта от установяването на баланс на силите в Европа и Азия, интервенционистите виждат в Западното полукълбо втората отбранителна линия на САЩ. На свой ред, изолационистите, опасяващи се от едно толкова мащабно въвличане в борбата между големите сили, като описаното в интервенционистката програма, смятат, че уникалното ни географско положение между два океана, дава възможност да не обръщаме внимание на отвъдокеанската борба за власт и хладнокръвно да наблюдаваме ерозията на силовия баланс в Европа и Азия. Защото вродената ни сила и защитата, осигурявана от огромните океански пространства, правят не само реално, но и необходимо за нас, да заемем отбранителни позиции и да не се ангажираме със случващото се в Европа и Азия.

Спорът за интервенцията и изолацията, като спор за принципите на голямата стратегия, произтичаща от географското ни положение, не възникна с началото на Втората световна война. Всъщност това е един от най-старите спорове в американската външна политика и винаги, когато е бил повдиган въпросът за взаимодействие с отвъдокеанските сили или за необходимостта от активни действия в Европа и Азия, той се е превръщал в предмет на яростни дискусии. Когато, през ХІХ век, Франция, с подкрепата на Свещения съюз, обмисля „реконкистата” на испанските колонии, Великобритания призовава САЩ да се присъединят към нея, противопоставяйки се на този план. Това провокира дълъг и сложен спор, крайната победа в който удържат привържениците на независимостта и едностранните действия. Така Доктрината Монро бива лансирана като официално декларирано намерение на САЩ да защитават Западното полукълбо, без да разчитат за това на европейски съюзници.

По-късно, през същия век, този въпрос отново бива повдигнат, във връзка с американското участие в различни европейски конференции, като първата и втората Марокански конференции или Берлинската конференция, на които се разглеждат последиците от сблъсъка между европейските сили в Африка. Подобен проблем не съществува в началото на Испано-Американската война, но когато в резултат от нашата победа възниква въпросът, дали си струва да запазим за себе си Филипините, противниците на това решение изтъкват, че подобна стъпка противоречи на логиката на географското ни положение, изискваща да не окупираме територии извън пределите на Западното полукълбо. В крайна сметка, защитниците на тази позиция губят спора, тъй като в случая е налице очевиден държавен интерес, и Филипините остават американска територия в продължение на над 40 години, но това не прекратява дискусиите. През целия този период е налице силна вътрешна опозиция по въпроса за участието ни в т.нар. „Източна политика” (т.е. против американската намеса в Китай).

Първата световна война отново превръща този въпрос в насъщен. През април 1917, САЩ стават пълноправен участник във войната и спорът временно увисва във въздуха, но следва да отбележим, че този факт въобще не означава прекратяване на разногласията. Декларациите против американското участие във войната не спират чак до края и. С прекратяването на военните действия, дискусията навлиза в нова фаза, победа в която този път удържат изолационистите: САЩ отказват да влязат в Обществото на народите и да поемат каквито и да било задължения към Европа. Спорният въпрос обаче, отново не е окончателно решен. През следвоенния период той приема формата на дискусия за степента на американското участие в опитите за запазване на мира и реда в Европа. Изолационистката школа дълго  време оказва доминиращо влияние върху формулирането на външната политика, тъй като се подкрепя от Сената, а отношението на американското общество по въпроса си остава равнодушно и безучастно. Опитите на интервенционистите да съдействат да установяване на сътрудничество с Обществото на народите са отхвърлени при гласуването в Конгреса, в рамките на което бива възприета нова неутрална политика, следваща фарватера на изолационистката философия чак до началото на Втората световна война.

Междувременно, размерите на географската зона в Новия свят, необходима за изграждането на адекватна система за защита, последователно биват разширявани от изолационистите. В началото, тя се ограничава от границите на САЩ. След изграждането на Панамския канал се разширява, включвайки Карибския басейн, а след това и цялото Западно полукълбо. И интервенционистите, и изолационистите превръщат защитата на Новия свят в част от своите програми, но се разминават в оценката си за важността на този въпрос. За първите това е „втората отбранителна линия”, към която САЩ биха могли да отстъпят, ако американската политическа намеса в Европа и Азия завърши неуспешно. За изолационистите пък, тя представлява първата отбранителна линия, за чието изграждане следва да се насочат всички сили и, отвъд която Америка няма сериозни интереси. Защитата на Западното полукълбо чрез неговата изолация се превръща в нова, модернизирана версия на старата изолационистка теза.

Новите измерения на стария проблем

След като днес САЩ отново участват в една световна война, старият проблем придобива ново значение. Като сега вече не става въпрос за стратегия на мира, а за стратегия на войната и за чисто военни цели. Струва ли си да насочим основната част от въоръжените си сили за защита на Западното полукълбо, фокусирайки вниманието си върху териториалните води на Новия свят или следва да нанесем удар и да се включим в жестоките отвъдокеански битки? Ще можем ли да останем независими в Западното полукълбо, ако германско-японският алианс смаже всяка съпротива в Стария свят, или съображенията за свободата и сигурността изискват от нас да разрушим могъщите военни империи, доминиращи днес в Европа и Азия, и да възстановим силовия баланс? Дали отвъдокеанският свят е нещо, което можем да зачеркнем с лека ръка от историята си след победата през 1918 или съдбите ни са неразривно свързани? Втората световна война отново провокира противопоставянето между интервенционисти и изолационисти в Новия свят, но основният въпрос си остава същия: струва ли си да защитаваме интересите си само от нашата страна на океана, или чрез активно участие в отвъдокеанските дела?

Историята познава няколко опита за доказване предимствата на изолацията и интервенционизма, като основна стратегия, с цитирането на различни прецеденти и апелиране към авторитета на „бащите-основатели” на САЩ. И двете групи с широка ръка използват тези инструменти в хода на спора, а американската история се оказва съществено „обогатена” и изменена, за да предостави достатъчно аргументи и на двете страни. Само че дори, ако благоприятната част от нашето минало е по-голяма от неблагоприятната, това не означава автоматично, че тя е образец за правилна политика. Историческите прецеденти и възванието на „бащите-основатели” могат да се използват за осигуряване на обществена подкрепа на една или друга доктрина, но не и като доказателство за нейната надеждност. Не интерпретацията на миналото, а работата в настоящето е критерий за надеждността на една политика. Не специално подбраните моменти от историята на САЩ, а общият опит на държавата, следва да се превърне в основа при формулиране на програмата за бъдещите ни действия.

Базовият аспект на силата в международните отношения досега не се е ползвал с особено внимание в САЩ. Отчасти поради това, че сами сме си измислили тезата за изолацията под защитата на океаните, отчасти заради силния религиозен елемент в нашата идеология. Напълно осъзнавам факта, че хората имат и друга мотивация, освен придобиването на по-голяма сила, както и, че силата не е единствения аспект на международните отношения. Въпросите на външната (също както и на вътрешната) политика, се влияят и от такива чувства като любовта, омразата и милосърдието, моралното негодуване и алчността, настроенията и дори психичните разстройства на политическите лидери, както и от емоционалните страдания на хората. Въпреки това, международната общност е общество без централна власт, гарантираща закона и реда, както и без каквато и да било официална институция, защитаваща правата на членовете му. В резултат, отделните държави са принудени да превърнат в основна цел на външната си политика възможността да съхранят и увеличат собственото си влияние. В този смисъл, надеждната външна политика на САЩ трябва да се основава на реалностите на международната общност и да формулира голяма стратегия за войната и мира, основаваща се на специфичното географско положение на страната.

1942

* Материалът е своеобразен увод към фундаменталния труд на големия американски геополитик „America's Strategy in World Politics: The United States and the Balance of Power” и е писан през 1942

Днес Близкият Изток е арена на важни исторически събития. Кой може да се окаже победител, след като те приключат? Това едва ли ще са САЩ и техните съюзници, тъй като, независимо от това какво правителство ще дойде на власт в Египет, здравият съюз на тази страна със Запада постепенно ще бъде ерозиран. В очертаващите се нови условия, силовият център в региона постепенно се измества към Техеран.

Според един от най-влиятелните американски политически анализатори Томас Фридмън, „през последните сто години Близкият Изток не изобилстваше със съдбоносни исторически събития”. Чак до началото на ХХІ век арабските държави от региона оставаха подвластни на феодални структури, препятстващи развитието на иновациите в идейната сфера. Както изглежда, с началото на революциите в Тунис и Египет, този недостатък вече е преодолян. Може да се каже, че в Близкия Изток е започнал нов исторически етап. Още не е ясно, дали самозапалването на 26-тодишния тунизиец, поставило началото на арабския „метеж”, ще доведе до пожар в целия регион, както и, колко дълбоки ще се окажат сътресенията в него. Открит остава и въпросът, кой ще се окаже крайният победител от продължаващите промени. Впрочем, ако разглеждаме ситуацията в средносрочна перспектива, още сега можем да посочим поне неколцина от загубилите: САЩ и най-близките им съюзници, както на Запад, така и в Близкия Изток.

Шиитската опасност

Още през 2004, йорданският крал Абдула ІІ лансира тезата за опасността от формирането на „шиитски полумесец”, от Иран, през Ирак, до Ливан, за арабските държави. Разсъждавайки по темата, кралят ни връща към VІІ век, когато ислямската общност се разделя на сунитско мнозинство и шиитско малцинство. През 680, в битката при Кербала, се решава кой ще е законния наследник на пророка Мохамед. Оттогава, в продължение на много векове, сунитите и шиитите се обвиняват взаимно в ерес. Отношенията им са подобни на онези между католици и протестанти по време на т.нар. „културна борба” (кulturkampf) на германския канцлер Бисмарк в края на ХІХ век. На територията на немалко предимно сунитски арабски държави живее шиитско малцинство, което се смята от сунитския елит за „петата колона” на Иран.

Иран е единствената мюсюлманска държава, мнозинството от чието население са шиити. Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад не крие претенциите на страната си за регионално лидерство. Въпреки сериозните си социални проблеми, Иран финансира дейността на военизираната организация „Кудс” (поделение на Корпуса на стражите на ислямската революция за задгранични операции), както и тази на много от на борещите се срещу правителствата в региона ислямисти.

От данните, публикувани от Wikileaks, стана ясно, че страховете от реалната възможност за създаването на „шиитския полумесец” и по-нататъшното развитие на иранската ядрена програма се споделят от повечето управляващи режими в Близкия Изток. През 2005, скоро след идването на власт на Ахмадинеджад, висши военни от Обединените арабски емирства предупредиха, че „новият ирански лидер е луд”. Наследникът на престола в Абу-Даби, шейх Мохамед Бин Зайед Ал Нахаян пък посочи бързата конвенционална война с Иран като „най-разумната алтернатива, в сравнение с далеч отиващите последици от появата на ядрено оръжие у Техеран”. На свой ред, кралят на Саудитска Арабия Абдула неколкократно призова за атака срещу Иран, за „да се отреже главата на змията”.

Днес борбата между САЩ и съюзниците им, от една страна, и Иран и привържениците му, от друга, намира отражение във всички локални конфликти. В Ливан, Ирак, Йемен и Палестина политическите сили (сунитски и шиитски) се консолидират около двата силови полюса, чиито центрове са Вашингтон и Техеран. Прозападната палестинска администрация в Рамала, финансирана от САЩ и ЕС, води борба в сектора Газа с радикалното ислямски движение ХАМАС, чиято дейност е възможна, почти изключително, заради иранската финансова помощ. В Ливан, прозападната „Коалиция 14 март”, начело със Саад Харири, води борба с движението „8 март”, ползващо се с подкрепата на „Хизбула” (организация, която също се въоръжава от Корпуса на стражите на ислямската революция).

Поемането на властта от „Мюсюлманските братя” е само въпрос на време

Като най-гъстонаселената арабска държава, Египет играе ключова роля в разгледаното по-горе противопоставяне. Той разполага с най-мощната армия в региона. Освен това Кайро се смята за „центъра на арабската нация”, а думите на египетския национален лидер (който и да е той) се ползват с особена тежест. По молба на Запада, президентът на Египет неведнъж поемаше ролята на посредник по време на Първата война в Залива, в Ливан, както и при опитите за разрешаване на вътрешнопалестинския и на израелско-палестинския конфликти. И дори ако предположим, че в тези случаи той е защитавал интересите на Египет от заплахата, идваща от Техеран, отслабването на страната ще означава и ограничаване на западната роля в региона.

Истината е, че следва да се боим не толкова от разрушителните сценарии, които напоследък Израел лансира почти непрекъснато. Визията на израелската държава, до голяма степен, е повлияна от преживения Холокост, деветте войни с арабите и двете интифади. За много поколения израелци и техните правителства, тези песимистични прогнози продължават да звучат реалистично. Тъкмо поради това, сегашният премиер Бенямин Нетаняху, който е сред най-малко прозападните местни политици, само десет дни след началото на вълненията в Египет, се обяви в подкрепа на президента Мубарак. На 1 февруари 2011, той изрази загрижеността си в Кнесета, посочвайки, че „най-новата история на Близкия Изток дава много примери за това, как ислямистите използват демократичните правила на играта за да овладеят властта”, като даде за пример ситуацията в Иран, Ливан и сектора Газа. Според Израел, идването на власт в Египет на ислямистката организация „Мюсюлмански братя” е само въпрос на време. Днес „братята” са най-организираното и дисциплинирано опозиционно движение в Египет. Да не забравяме, че и Октомврийската революция в Русия, и свалянето на режима на шаха в Иран, първоначално се осъществяват от прагматични демократични сили и едва по-късно властта преминава в ръцете на екстремистите.

Попадането на Египет под контрола на „Мюсюлманските братя” е много сериозна заплаха за Израел. В едно от комюникетата си, от март 2010, ислямистите декларираха, че за тях е „свещено задължение да подкрепят с всички възможни средства въоръжената палестинска съпротива и борбата срещу Израел”. Тоест, идването на власт на „братята” ще означава за Израел и САЩ загубата на най-важния им съюзник в борбата с движението ХАМАС. При подобно развитие, то би получи стратегическо предимство, дипломатическа подкрепа и безопасни канали за снабдяване с всичко необходимо.

Така, Египет – първата държава от Близкия Изток, сключила мирен договор с Израел, отново ще се превърне в негов противник. Отделни представители на „Мюсюлманските братя” не крият желанието си да денонсират мирния договор с еврейската държава и да видят марша на египетската армия през Синайския полуостров (впрочем, за това призовават и участниците в последните масови демонстрации по улиците на Кайро). В такъв случай, израелската армия ще трябва да преразгледа стратегията си, тъй като доскоро невероятният сценарий за война на три фронта (против Сирия, палестинците и Египет) се оказва съвсем реален. Само че Израел не е готов за едновременна война и срещу Египет, разполагащ с десетата по численост армия в света. Инвестициите, които досега се насочваха от израелското правителство за научни изследвания и инфраструктурни проекти, ще трябва да се пренасочат към военната сфера, за да се осигурят с необходимата техника поне две нови танкови дивизии.

Поне засега обаче, въоръженото противопоставяне между Египет и притежаващия ядрено оръжие Израел изглежда немислимо, също както и откритият съюз между Кайро и движението ХАМАС. Досега „Мюсюлманските братя” са задоволяват със „задкулисни усилия”. След десетилетията на преследване, на които бяха подложени активистите им, ръководството на организацията гледа да не афишира открито целите си, за да не провокира твърдите ответни мерки на военните власти. И дори ако укрепят положението си, в резултат от евентуална победа на изборите, армията ще си остане основната египетска институция, способна да влияе върху вътрешнополитическата ситуация.

Благодарение на ежегодната военна помощ от западните съюзници, равняваща се на 1,3 млрд. долара, и тесните партньорски връзки, САЩ продължават да оказват влияние върху ръководството на страната при вземането на най-важните външнополитически решения.

Много по-вероятни, но не по-малко проблематични, изглеждат два други възможни сценария за развитие на ситуацията в региона. Действайки открито или прикрито, „Мюсюлманските братя” ще започнат да оказват съществено влияние върху египетската политика. Илюстрация за този сценарий е развитието на ситуацията в Турция. Тази страна, която доскоро беше най-близкия съюзник на Израел и САЩ, се държи не толкова като независим, а по-скоро като капризен и своенравен политически субект. Турският лидер Реджеп Ердоган ерозира американските опити за блокиране на Сирия и Иран и отслабва действията на западните съюзници в Палестина и Ливан. Аналогично, и дейността на „Мюсюлманските братя” ще бъде насочена към ерозията на властта на военните в Египет, което пък ще означава и ограничаване на западното влияние в тази страна.

В търсене на изкупителна жертва

Дори и малки промени в политическия курс на Кайро биха имали огромни последици за целия регион. За целта няма дори да се налага съюз с Иран. Ще е напълно достатъчно ако Египет просто престане да действа в интерес на Вашингтон. Признаци за началото на подобни промени можеха да се видят, още когато задържаните в египетските затвори активисти на ХАМАС и „Хизбула” бяха освободени и избягаха в сектора Газа и Ливан. На 5 февруари, терористи атакуваха газопровод в Синайския полуостров, прекъсвайки за седмица електроснабдяването на Йордания. На свой ред, разразилата се в резултат от безредиците енергийна криза може да задълбочи социалното напрежение в Аман, където ситуацията и без това е почти критична заради ръста на цените.

Според социологическото проучване на Pew Research Center от декември 2010, 30% от египтяните се отнасят със симпатия към движението „Хизбула”, а 49% - към ХАМАС. В тези условия, новото правителство едва ли ще полага усилия за поддържане на блокадата на сектора Газа и прекратяване на контрабандата с оръжие. Ще се активизира и без това тясната съвместна дейност между иранския Корпус на стражите на ислямската революция и палестинските бригади „Касам”. На Кайро дори няма да се налага да доставя оръжие на ХАМАС – ще е достатъчно египетската полиция просто да си затваря очите, когато в сектора Газа се доставят ракети със среден радиус или клас „земя-въздух”. В тези условия ситуацията в региона ще продължи да ескалира към по-лошо.

Едно поддържано от „Мюсюлманските братя” египетско правителство (за разлика от това на Мубарак) би могло да спечели от напрежението в сектора Газа: колкото по-успешно действа ХАМАС в Газа, толкова по-стабилно ще е положението на „братята” в Египет. Това, впрочем, би било добре и в чисто пропаганден аспект: дори и най-прозрачното и демократично правителство едва ли ще може, в близко бъдеще, да удовлетвори исканията на протестиращите за нови работни места и установяване на социални справедливост. В подобна ситуация винаги се търси „изкупителна жертва” за да бъде отвлечено вниманието на населението от съществуващите проблеми и се укрепи социалната сплотеност на обществото. Затова можем да очакваме, че и без това използваната по отношение на Израел враждебна реторика с антисемитски оттенък ще се изостри още повече. Което няма да съдейства нито за укрепването на мира в региона, нито за укрепване позициите на прагматичния лагер сред палестинците.

САЩ: строги към приятелите и снизходителни към враговете си

Много по-обезпокоително обаче е влиянието, което оказа поведението на американското правителство по време на безредиците в региона. Макар че Вашингтон и европейските му съюзници отхвърлиха обвиненията, че са изоставили Мубарак, правителствата в Близкия Изток бяха озадачени от това, колко бързо президентът Барак Обама се дистанцира от един от най-надеждните си съюзници. Така, в телевизионната си изява от 2 февруари 2011, Мубарак обяви, че се отказва  да издигне кандидатурата си на изборите през септември 2011. Само няколко часа по-късно последва реакцията на президента Обама: „напълно съм убеден – и днес вечерта го казах и на президента Мубарак – че е необходим контролиран, осмислен и мирен преход във властта, който следва да стартира незабавно”. Мубарак се опитваше да запази властта поне още пет месеца, Обама обаче искаше незабавната му оставка. Тази позиция на САЩ не остави никакъв избор на най-близкия съюзник на Запада и той беше принуден да се оттегли.

В Близкия Изток със смайване констатираха, че Обама реагира по съвършено различен начин на безредиците в Кайро и Техеран. Така, той демонстрира подчертано деликатно отношение към Иран, който, съгласно теорията за „шиитския полумесец”, се смята за заклет враг на Америка. Когато, през юни 2009, след президентските избори в Иран, демонстрациите в тази страна бяха жестоко потушени от режима, Вашингтон, след цели 8 дни мълчание, заяви: „Иранците трябва да знаят, че световната общност ги наблюдава. Съжаляваме за загубата на всеки невинен човешки живот... Иранците следва най-сетне да осъдят действията на своето правителство” – беше казано в едно от комюникетата. Виждаме, че в него няма и следа от възмущение или заплаха. Американският президент приключи изказването си с цитат от Мартин Лутър Кинг: „Дъгата на нравствената вселена е дълга, но тя се склонява към справедливостта”. Точно обратното, Белият дом незабавно реагира на безредиците в Кайро, като още на втория ден на демонстрациите, от Вашингтон бе даден следният съвет: „египетското правителство има една единствена възможност – да изпълни желанието на своя народ. Налице е твърд стремеж за прозрачно правителство, свободно от корупцията”. Което си беше директен и очевиден удар срещу Мубарак.

Тоест, виждаме, че Америка действа меко към враговете, но строго към съюзниците си. Едва през януари 2011, президентът Обама се реши да подкрепи открито ливанския премиер Саад Харири в безнадеждната му борба с „Хизбула”, което не можа да предотврати падането му, давайки възможност на ислямистите да формират свое правителство в Бейрут.

Но може би нищо не илюстрира по-добре промените, случващи се в Близкия Иток, от поведението на такъв опитен политически играч като лидера на ливанските друзи Уалид Джумблат, когото мнозина смятат за „политика, който винаги пръв разбира накъде ще задуха вятъра”. Така, след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, през 2005, Джумблат се присъедини към прозападния лагер. Именно тогава, протестиращите ливанци най-сетне успяха да сложат край на проточилата се сирийска окупация. САЩ вече бяха влезли в Ирак и изглеждаше, че следващата им мишена ще бъде Дамаск. Фракцията на Джумблат в парламента в Бейрут помагаше на сина на Харири да удържа „Хизбула” в рамките на чисто политическата активност. През януари 2011 обаче, Джумблат отново се прехвърли в просирийския лагер, аргументирайки това с тезата, че „покровителите на прозападните сили в Ливан (т.е. САЩ и държавите от ЕС) участват в борбата само чрез официалните си комюникета, докато противниците им използват за целта всички форми на политическия и военен натиск”.

Заключение

Мирните революции в Египет и Тунис с пълно основание пораждат възхищението на демократичната общност. За мнозина, включително и за САЩ, тези събития укрепват надеждата за началото на нова ера в Близкия Изток. При това обаче, твърде лесно се забравя, че в Ливан, Палестина, Ирак, Турция и дори в Египет, съюзниците на САЩ и Запада губят позициите си. И, ако ситуацията продължи да се развива по същия начин, прословутата теза на крал Абдула ІІ отново ще се окаже актуална и би могла да се преформулира така: „ако ключовите държави от Близкия Изток, които са съюзници на Иран, или антиамериканските сили, получат доминиращи позиции в региона, шиитският полумесец ще се превърне в пълна луна, което пък ще означава залеза на политическата кариера на Барак Обама”.

* Авторът е израелски геополитик, старши асистент в Дюселдорфския институт по международни отношения и сигурност и анализатор на „Интернационале политик”

Швеция, която обхваща най-вече източната част на разположения в Северна Европа Скандинавски полуостров, е отделена от Балтийско море, от намиращите се на отсрещния му бряг Германия, Полша и постсъветските държави (Литва, Латвия, Естония и Русия). В буквалния смисъл на думата, тя следи отблизо континенталните сблъсъци на територията на Северноевропейската равнина от Наполеоновите войни (в тях е и последното военно участие на Швеция, макар преди това страната да е активен участник в европейските въоръжени сблъсъци) насам. Въпреки че границите и доста се променят от Средните векове до началото на ХІХ век, Швеция си остава тясно обвързана с (и ограничена от) географското си положение.

Географското положение

„Сърцевината” на Швеция е южният връх на Скандинавския полуостров, на североизток от Дания. Всъщност, това е ключовата територия на полуострова, характеризираща се с най-умерения климат и най-плодородната почва в целия регион. Дори и беглият поглед към сателитната карта, ни дава достатъчно ясна представа за предимствата на шведското „ядро”, в сравнение със скандинавските му съседи.

Днес, тази южна зона покрива предимно региона, известен като Йоталанд, чиято северна граница достига до района на сегашната шведска столица Стокхолм, а източната – почти до района на Ослофиорд, където е разположена и норвежката столица Осло (на запад). На север от Йоталанд е централният шведски регион Свеаланд, който включва района на столицата Стокхолм, на северозапад достига норвежката граница, а на север река Далелвен. Този район, характеризиращ се с изрязана брегова линия и многото реки, е естествения генератор на шведската морска култура. По-голямата част от шведското население обитава именно Йоталанд и Свеаланд.

Територията, простираща се на североизток от Свеаланд, чак до северната граница на страната, е известна като Норланд – територия, чиято използваемост намалява прогресивно, колкото по на север отиваме. Пресечен от реки, извиращи от планините и вливащи се в Ботническия залив, регионът е покрит с гъсти гори, които на север (и в по-високите му части) преминават в тайга и тундра. Това налага, при разселването на шведите на север, те да се придържат към крайбрежието, оставайки си зависими от морския транспорт. Дори днес, когато е налице сравнително добре развита инфраструктура, само малка част от шведското население обитава Норланд, макар че областта включва над половината от цялата територия на страната.

Най-важните шведски съседи са Дания и Русия. Датските острови са разположени от двете страни на пролива Скагерак и, до голяма степен, се оказват пречка за шведската експанзия на запад в района на Северно море, ако не заради самата Дания, то заради други сили, съюзни на тази страна. Именно този факт тласка, през цялата им история, шведите към експанзия на изток, ангажирайки ги в продължителен континентален конфликт с Русия. В този контекст, би могло да се каже, че географското положение дава важни предимства на Швеция, но и налага и много сериозни ограничения. Предимства, доколкото като страна с много сериозни морски традиции, тя дълго време може да се възползва от превъзходството си по море за да се справи с руските континентални сили в Балтийския регион (ледовете във Финския и Ботническия залив силно затрудняват опитите на руснаците да създадат собствени морски сили). В същото време обаче, Русия разполага с гигантски територии, от които може да набира ресурси (включително човешки), докато Швеция може да разчита само на малка част от Скандинавския полуостров, при това слабо населена. Затова във всеки конфликт, в който може да се разчита на умелите (морски) маневри, Швеция обикновено излиза победител, но когато става въпрос за война на изтощение, тя е обречена да загуби и то лошо.

Норвегия и Финландия не представляват особена заплаха за Швеция. Норвежките планини са естествена бариера срещу евентуални нашествия и, в същото време, блокират евентуалната шведска експанзия в западна посока. Наистина, има проход, осигуряващ достъп до района около норвежкия град Трондхайм, но и той е доста трудно проходим и в миналото не е давал кой знае каква възможност на Швеция да проектира мощта си в Норвегия (в по-ново време той се използва като маршрут за износа на шведски стоки, когато транспортът през Балтийско море е затруднен заради особено суровата зима). Освен това, тъй като единственият сравнително по-гъсто населен норвежки регион – около столицата Осло, e близо до шведската граница и по-голямата част от ключовата му сухопътна транспортна инфраструктура преминава през шведска територия за да достигне Европа, в по-ново време Норвегия никога не е застрашавала Швеция. Напротив, самата тя на два пъти се оказва обвързана чрез уния с Швеция (последния път през ХІХ век).

На изток, Финландия играе ролята на важен „буфер” между Швеция и Русия, макар че самата тя е интегрална част от Шведската империя чак до анексирането и от Русия, в началото на ХІХ век. В този смисъл, за отношенията между Стокхолм и Хелзинки не е от особено значение, къде точно минава границата между двете държави (днес тя върви по река Торне). След катастрофалната за нея Финландска война от 1808-1809, Швеция планира да организира защитата си от евентуална руска инвазия, избирайки като основно бойно поле Северна Скандинавия. Докато Стокхолм съумява да не допусне Финландия да бъде използвана като плацдарм за подобна инвазия (както става по време на въпросната Финландска война, когато руската армия съумява да пресече Финландия и се появява в околностите на Стокхолм), тази страна ще изпълнява ролята на „буфер”.

Югоизточната брегова линия на Балтийско море, където днес са разположени трите малки постсъветски държави – Естония, Латвия и Литва, е притисната като в сандвич между Швеция и Русия и често се оказва естественото културно, икономическо и военно бойно поле на тези две сили. Полският бряг също е достъпен за шведския флот, но тъй като самата Полша е разположена в Северноевропейската равнина, опитите на Швеция да проникне в нея я изправят лице в лице не само с Русия, но и с Германия, да не говорим, че самата Полша също е достатъчно силна държава, с по-многобройно население и с по-малко проблеми, по отношение доставката на необходимите ресурси, отколкото Швеция. Всичко това, до голяма степен, ограничава шведската активност тук до предимно търговска.

Впрочем, сред плюсовете, с които разполага Швеция е, че страната е твърде добра в търговията, макар че подходът и в тази сфера доста се различава от този на повечето други морски държави. Тези различия се коренят с спецификата на шведската география, която прави страната уникална и в качеството и на морска, и на търговска сила. Повечето морски сили са островни и заобиколени отвсякъде от океана (като Великобритания например). Швеция, напротив, е „затворена” от едно единствено море и макар че има много реки, те не я свързват с нищо. Това я превръща в държава, която разчита повече на речното (а не толкова на океанското) корабоплаване и на съответните военни умения. Освен това, заради специфичния шведски климат, особено в северната част на страната, който е толкова суров, че реколтата често се оказва недостатъчна, местното население бива принудено да извършва непрекъснати набези в съседните (и по-далечни) територии за да оцелее, което постепенно води до появата на т.нар. „викингска култура”.

През Средновековието, шведските викинги демонстрират способност да проникват изключително дълбоко в чуждата територия, използвайки европейската речна мрежа, което, наред със склонността им към непрекъснати набези (за разлика от склонността на британците да основават колонии), оказва много сериозно влияние върху формирането на шведския имперски и търговски модел.

Предвид огромния опит в сферата на корабоплаването и липсата на достойна конкуренция, не е чудно, че шведските викинги бързо се превръщат в доминиращата сила в Ботническия залив и редовно осъществяват набези на противоположните брегове на Балтийско море. С течение на времето, когато шведската държава става достатъчно зряла, тенденцията на викингските набези постепенно отстъпва на колонизирането на съседните не-шведски общности, с цел да бъдат използвани като плацдарм в бъдеще.

Така, грабителските набези се трансформират в активна търговия, укрепваща икономическите връзки по големите източноевропейски реки и допринасяща за укрепване материалното благосъстояние на самата Швеция. Знае се, че шведските кораби са стигали до Каспийско море (по река Волга) и до Черно море (по река Днепър), включително до византийската столица Константинопол. А сред най-големите доказателства за политическото им влияние в тази част на Европа е участието на шведите в създаването на т.нар. Киевска Русия (средновековната държава, смятана за родоначалник на днешните Русия, Украйна и Беларус).

Историята

Отдръпването на ледовете на север, станало около 10 000 години преди новата ера и сложило край на т.нар. „последна ледникова епоха”, позволява Скандинавия да бъде заселена от различни германски племена, които постепенно „еволюират” в днешните датчани, норвежци и шведи. Нарастването на населението заради използването на по-напреднали земеделски технологии, в съчетание с особеностите на скандинавската география, която ограничава този ръст, води до т.нар. „ера на викингите” (750-1050). Скандинавците напускат своите фиорди и защитени заливи за да хвърлят в хаос европейския континент, плячкосвайки и грабейки земите, до които успяват да се доберат с корабите си. Датчаните, които живеят най-близо до континента, са първите тръгнали да търсят богатство, нови земи и политическо влияние, поставяйки под свой контрол Британските острови и Северна Франция (където през Х век създават Нормандското херцогство, макар че според някои учени, то е основано от норвежките викинги). Междувременно, норвежките викинги осъществяват експанзия през Норвежко море, овладявайки редица острови и архипелази в Атлантика – Фарьорските, Хебридските, Оркнейските и Шетлъндските острови, а също Ирландия, Исландия и Гренландия, като в крайна сметка, в началото на ХІ век, достигат и до Нюфаундленд, в Северна Америка.

Тъй като са блокирани от съседите си – датчани и норвежци, скандинавците, обитаващи днешното източно крайбрежие на Швеция, насочват експанзията си през Балтийско море и многобройните му заливи – Ботническия, Финския и Рижкия. Освен това, те използват сухопътния „мост” през Карелия, разположена между Бяло море (залив в Баренцово море, което, на свой ред, е част от Северния ледовит океан) и Финския залив в Балтийско море. Карелия е изключително важен стратегически регион за викингите, тъй като контролът над него им осигурява достъпа в континентална Европа, дори и ако не доминират напълно в Балтийско море. Освен това, именно в този регион шведите постоянно се конкурират и сблъскват с различните руски политически образувания.

През VІІІ век, шведите създават търговски предни постове на река Нева (най-известен от които е Ладога), осигуряващи им стратегически контрол над най-достъпния сухопътен маршрут за Източна Европа – през тясната ивица между Финския залив и Ладожкото езеро, известна като Карелския сухопътен мост. Освен това, шведите създават многобройни други предни постове по бреговете на Балтийско море и, особено около устията на  стратегическите реки, осигуряващи достъп до вътрешността на континента, като Одра, Волга, Висла и Днепър, превърнали се в стратегически водни пътища към Черно море и Средиземноморието. Контролът над източноевропейските реки позволява на шведските викинги да организират и осъществяват изключително изгодна търговия с Византийската империя и дори с някои близтоизточни ислямски държави. В процеса на усвояване на тези водни пътища, викингите оказват определено влияние върху еволюцията на зараждащите се руски политически образувания – Новгородското княжество и т.нар. Киевска Русия.

Като последица от процъфтяващата, през ІХ и началото на Х век, търговия с Източна Европа и Византия, политическите институции в Швеция добиват по-оформена и сложна структура, най-малкото защото натрупаното богатство изисква (и позволява) по-голяма организираност на държавата. Но, паралелно с развитието на тези процеси, довели до обединяването на кралствата на свеи и готи в една държава, Швеция започва да губи пълния си контрол над Балтийско море, изправяйки се пред набиращите мощ руски княжества.

В същото време, нарастващата сила и влияние на Дания, наред със стратегическото и положение на Ютландския полуостров, също ограничава шведската експанзия. През 1397 е сключена династична уния между Норвегия, Швеция и Дания, отчасти защото шведите търсят датската подкрепа срещу германската и полската заплаха за влиянието им в района на Балтийско море.

Дания обаче, е твърде силна и централизирана държава, за да се съгласи унията да се развива като децентрализиран съюз между равни (както се смятало първоначално). Използвайки стратегическото си положение, позволяващо и да контролира морските пътища между Балтийско море и Атлантическия океан, както и опората си в континентална Европа, Дания много бързо започва да доминира над северните си съюзници, в рамките на обединеното кралство. Проблемите започват само 40 години след прокламирането на унията и през целия ХV век шведската и норвежка аристокрация не спират съпротивата си срещу датската доминация. В крайна сметка, политическата и военна заплаха за шведското „ядро” е елиминирана с отделянето на Швеция, през 1523.

Възстановявайки независимостта си, Швеция придобива и достатъчно самочувствие за да обърне отново поглед към стратегически важния за нея Балтийски регион. Този път обаче, това означава неминуем конфликт с Русия, която вече е много по-силна и централизирана държава, отколкото по времето, когато шведските викинги за първи път се сблъскват с руснаците. В последвалата голяма война шведите печелят важна победа, позволила им да овладеят териториите на днешна Латвия и Естония. Русия пък губи достъпа си до Балтийско море през следващите 100 години.

Създавайки си предмостие в континентална Европа, в началото на ХVІІ век, Швеция обръща поглед към Полша и германските държави, разположени по бреговете на Балтийско море. Междувременно, протестантската Реформация дава на шведите удобен повод да се намесят по-сериозно във вътрешните работи на континента. Така, шведската военна инвазия в Полша бива последвана от подкрепа за протестантските германски държави в борбата им с католическите. Върхов момент в шведската експанзия е участието на страната в европейската Трийсетгодишна война, която (макар на пръв поглед да има религиозен характер) се оказва своеобразен тест за възходящата шведска държава, по отношение на това, колко навътре в континента би могла да разпростре влиянието си.

Всъщност, по време на Трийсетгодишната война Швеция се оказва много близо до това не просто да доминира в Балтийския регион, но и да разшири влиянието си дълбоко в европейския „хартленд”. В крайна сметка обаче, както във всички конфликти в Европа, успехите на някоя сила неизбежно водят до формирането на алианси от други сили, целящи да и попречат да установи пълна доминация над континента. Вестфалският договор, сложил края на Трийсетгодишната война през 1648, дава на Швеция статут на велика сила, но не и гарантира пълна доминация в Германия. Шведите се сдобиват с нови територии от двете страни на Ютландския полуостров, като по този начин запазват влиянието си в Германия, и се сдобиват с пълен контрол над финландското крайбрежие и Финския залив. Тоест, Швеция запазва доминиращите си позиции в традиционно най-важния за нея регион – Балтийския, но опитът и да се превърне в най-големия играч на Европейския континент, до голяма степен, се проваля.

В края на ХVІІ век, шведските съседи са сериозно притеснени не само от шведските завоевания и доминацията в Балтийския регион, но и от изключително добре подготвената шведска армия, която по онова време притежава всички основни характеристики на професионална военна сила. Заради постоянния недостиг на човешки ресурси, Швеция залага на военните иновации и технологии, опитвайки да си осигури известни предимства пред далеч по-населените европейски сили, с които се сблъсква отвъд Балтийско море (между другото, това е характерно за шведската армия и днес).

Началото на шведския упадък е поставено от т.нар. Северна война (1700-1721), в която страната се изправя срещу почти всичките си съседи: Полша, Дания, Норвегия и Русия. В началото, шведите успешно отбиват атаките им, използвайки отлично подготвената си армия, но скоро става ясно, че няма как да устоят на обединените сили на четиримата си съперника, още повече, че намиращата се в подем Русия, по времето на Петър Велики, започва срещу Швеция пълномащабна война на изтощение, стремейки се да си осигури постоянен и достатъчно широк излаз на Балтийско море. В крайна сметка, шведите губят балтийските си територии Естония и Латвия, както и част от стратегически важния Карелски сухопътен мост. Стремейки се да гарантира постоянното руско присъствие в Балтийския регион, Петър Велики решава да се застрахова от евентуални бъдещи шведски посегателства като създава в устието на Нева Санкт Петербург, още  по време на Северната война. Фактът, че малко по-късно той премества и столицата на Руската империя в този град е доказателство за това, колко сериозно руснаците възприемат шведската заплаха, както и колко важен за тях е сухопътният мост между Балтийско море и Ладожкото езеро, който Санкт Петербург е трябвало да контролира.

Поражението на Швеция в Северната война през 1721 окончателно променя статута и, превръщайки я във второстепенна европейска сила, затова през следващите 87 години Стокхолм отчаяно се опитва да възстанови загубеното си влияние, активно участвайки във всички военни сблъсъци в региона. Това обаче постепенно превръща страната в пионка в далеч по-мащабната геополитическа игра, целяща сдържането на възходящата руска мощ. Както Франция, така и Великобритания окуражават Швеция да продължи да воюва с Русия, опитвайки се да отвлекат вниманието на руснаците от западащата Османска империя и стремежа им да проникнат в Средиземноморието. Шведските опити за възстановяване на загубеното влияние приключват трагично през 1808 с разгрома в т.нар. Финландска война с Русия, която коства на Швеция финландските и владения и слага край на влиянието и в източния Балтийски регион. Провалът на всички шведски амбиции води до това, че страната възприема официална политика на неутралитет, към която се придържа вече над 200 години.

Връщайки се в своето „ядро”, Швеция има късмета да бъде оставена на мира от другите големи сили. Политиката и на неутралитет, до голяма степен, се приема от останалите, включително и заради нейното географско положение – интервенцията в Швеция просто не е необходима за нито един от участниците в големите европейски войни, последвали ерата на Наполеон. Освен това Швеция не се забърква в колониалната експанзия и свързаните с нея противоречия и сблъсъци, доминиращи в европейската политика през ХІХ век, и така съумява да не влиза в конфликт нито с някой от съседите, нито с други европейски държави. В същото време, традиционният за Швеция акцент върху иновациите във военното дело, наследен от войните през ХVІІ и ХVІІІ век, се запазва и през епохата на индустриализацията, сред чиито пионери са и шведите. Така, в отговор на германската милитаризация в годините преди Втората световна война,  Швеция реализира мащабна програма за превъоръжаване. Комбинацията между модерната и отлично въоръжена шведска армия и индустриалния потенциал на страната, наред с твърдата защита на нейния неутралитет (политика, доста сходна с тази, възприета от Швейцария) превръща Швеция в една от най-напредналите – и независими – военно-индустриални сили в Европа, особено на фона на сравнително немногобройното и население.

Геополитическите императиви

Както вече посочихме, шведското „ядро” обхваща южния „връх” на Скандинавския полуостров – своеобразен полуостров в полуострова – който се характеризира с най-топъл климат и най-плодородна почва в целия регион.

Полуостровния характер на Швеция способства за формирането и като морска нация, но географското положение на Дания, блокираща шведския достъп до Северно море и до световните океани, принуждава шведите да насочат активността си в източна посока, към Балтийския регион. От тази гледна точка, можем да дефинираме шведските геополитически императиви така:

- Разширяване на шведското „ядро” на север, включвайки крайбрежните региони, които не са напълно затворени от зимните ледове. На запад това включва шведското крайбрежие на пролива Скагерак, осигуряващо и все пак известен достъп до Северно море. Сегашната шведска столица Стокхолм е разположена в най-южната част на зоната на зимното заледяване на Балтийско море.

- Разширяването на шведския сухоземен контрол около Ботническия залив, докъдето това е възможно, без да срещне ожесточена съпротива. Тундрата, тайгата, езерата и реките на Северна Швеция и Финландия осигуряват достатъчно естествени защитни линии, на които Швеция може да разчита. Заради суровия климат, точното място на шведско-финландската граница (днес тя минава по река Торне), няма кой знае какво значение. За Швеция винаги е било важно да си гарантира възможността да разполага с отбранителен периметър, достигащ на юг до бреговете на Ладожкото езеро, източно от днешния Санкт Петербург.

- Използването на комбинация от морско и сухопътно влияние за проектирането на мощ в региона на Балтийско море. За разлика от повечето европейски държави, Швеция не печели кой знае колко от окупацията на прилежащите и територии. Останалата част от Скандинавския полуостров няма особено икономическо значение, а пък останалата част от балтийското крайбрежие принадлежи към (или е в непосредствена близост до) Северноевропейската равнина - регион който е изключително трудно защитим срещу далеч по-мощните европейски континентални сили (особено Германия). Именно това кара Швеция да заложи на експанзията, посредством търговията, културното влияние и създаването на „доверени” (т.е. сателитни) държави. В продължение на векове Швеция доминира в Балтийския регион като понякога влиянието и се разпространява далеч навътре в Европа, достигайки териториите на днешна Франция, Украйна и Каспийско море.

Съвременна Швеция

Първоначално, Швеция избира да следва политика на неутралитет заради тежките поражения, които търпи във водените от нея войни. Русия и отнема не само нейните „предни постове”, но я принуждава да се свие почти в рамките на собственото си териториално „ядро”. С течение на времето, германските държави, над които някога Швеция е доминирала, се обединяват в мощна континентална сила и геополитически играч, с когото Швеция въобще не може да се мери, камо ли да мечтае да доминира над него.

В този смисъл, промените, наложени от споразуменията, сключени след Втората световна война, се оказват от полза за Швеция. Така, съюзът на Дания с Великобритания и САЩ, в рамките на НАТО, гарантира, че вниманието на Съветската империя ще се концентрира върху Копенхаген, а не върху Стокхолм. Разделянето на Германия между НАТО и Варшавския пакт пък отстранява за известно време от „шахматната дъска” важен играч, който при това е обмислял съвсем сериозно окупацията на Швеция, по време на световната война (нацистка Германия окупира Норвегия и подкрепя Финландия в нейния сблъсък със Съветите, очевидно причислявайки я към собствената си сфера на влияние). Тоест, макар Швеция да се оказва донякъде изолирана и заобиколена от далеч по-могъщи сили, последните насочват вниманието си една към друга, а не към Стокхолм.

Въпреки това, германските планове за интервенция в Швеция по време на Втората световна война убеждават Стокхолм, че поддържането на модерен и независим военно-индустриален комплекс продължава да е от жизнено значение за страната.

Впрочем, Швеция дори е подозирана, че през 60-те години на миналия век се опитва да създаде собствени ядрени сили. При всички случаи обаче, тя демонстрира, че няма никакво намерение да се отказва от неутралитета, разчитайки на късмета, или на благоволението на съседите си.

Но, ако системата, установила се по време на Студената война, се оказва от полза за Швеция, тази, наложила след края и, може да се приеме като своеобразен „дар от бога” за страната. През този период и без това добрите отношения между Стокхолм и НАТО стават още по-сърдечни и доверени. Интересното е, че от шведска гледна точка, сегашната ситуация доста наподобява онази, в която се намира страната в началото на ХVІІ век. Русия демонстрира възраждане на мощта си, но още доста време ще трябва да се справя с редица фундаментални структурни проблеми. Балтийските постсъветски държави пък гледат на Стокхолм като на регионален лидер (и източник на капитали, разбира се), а Финландия и Норвегия също са настроени много добре към Швеция. Най-голямата разлика със ситуацията отпреди четири века е, че Дания (страната, която продължава стриктно да защитава суверенитета си, този път ориентирайки се към тесен съюз със САЩ и която, по време на студената война, а и след това, е сред най-активните в усилията за сдържане на руската мощ) е много по-добре настроена към Швеция. Истината е, че в редица отношения Швеция вече е възстановила някогашната си империя, при това без нито един изстрел.

Шведската външна политика реагира на промените, веднага след края на студената война, в резултат от което страната се присъедини към ЕС, през 1995. В момента, сред основните теми за дискусии в шведските политически кръгове е членството в НАТО. Както е известно, ескадрила от шведски изтребители се появи през март 2011 в Италия за да участват във въздушните атаки срещу силите на либийския диктатор Кадафи. Междувременно, Швеция изпрати свои войници и в Афганистан, където те са подчинени на НАТО. Това кара мнозина шведи да смятат, че страната им вече не може да се смята за неутрална.

Днес Швеция играе ключова лидерска роля в Балтийския регион. Шведските финансови институции, на практика, са истинските „собственици” на балтийските постсъветски държави и макар че сегашната финансово-икономическа криза се отрази негативно на шведското проникване в региона, то продължава да се реализира, въпреки потенциалните финансови загуби. Освен това, Швеция продължава да поддържа достатъчно силна армия и независимия си военно-индустриален комплекс и се смята за ключов член на ЕС от основните европейски сили. Както е известно, Балтийският регион традиционно е сред най-проспериращите в Европа (неслучайно именно тук е основната база на средновековния Ханзейски търговски съюз). През по-голямата част на ХХ век обаче, балтийските държави бяха разделени между двата конкуриращи се геополитически блока. След края на разделителните линии от студената война регионът отново придоби важно значение като център на търговия и енергиен транзит. Като Швеция има всички шансове не само да се възползва от това ново „балтийско възраждане”, но и да го оглави.

Неслучайно, поемайки председателството на ЕС, през втората половина на 2009, Стокхолм толкова агресивно се опита да наложи развитието на балтийския регион като един от приоритетите на шестмесечния си мандат. Днес мнозина смятат, че след като в продължение на последните двеста години Швеция търпеливо очакваше възможността отново да се превърне в лидер на Европейския север, сега този момент най-сетне е настъпил.

* Статията се базира изцяло на анализи на американската Агенция Стратфор

Очакваше се, че „еднополюсният момент”, настъпил след края на студената война, ще бъде началото на цяла една ера (1). По онова време никой не поставяше под въпрос водещите позиции на САЩ, защото изглеждаше, че те са недостижими за всеки евентуален конкурент на Америка. Огромният американски потенциал (не само военен, но и икономически и институционален), който бе несравним с този на която и да било друга държава, глобалните интереси на САЩ, с каквито не можеше да се похвали никоя друга сила, и непреодолимият разрив, във всяко едно отношение, между тях и останалите, затвърдиха убеждението, че Съединените щати са единствената държава в света, разполагаща с всичко необходимо за да действа решително за разрешаването на всеки проблем, който смята за важен (2). Онова, което липсваше на Америка обаче, беше целта – националната воля за реализирането на стратегия за доминация, която да е в съответствие с интересите и ценностите на САЩ без, в същото време, да нарушава тези на американските съюзници и приятели. Тази цел беше дефинирана едва след ужасяващите събития от 11 септември 2001. Днес обаче, трябва да констатираме, че „еднополюсният момент” е вече отминал, без да даде очакваното начало на „новата ера на еднолична американска доминация”.

Всъщност, това развитие на събитията не бе изненадващо. Еднополюсните системи са изключителна рядкост, в исторически план, и са географски ограничени, като обикновено представляват своеобразни геостратегически интерлюдии, в рамките на които по-слабите нации се обединяват за да обвържат застрашаващия ги Гъливер с хиляди малки въжета, ограничаващи свободата му на действие. В случая изненадващото е не само колко бързо приключи „еднополюсният момент”, но и колко бързо се оформи консенсус за неизбежното и необратимо изместване на центъра на глобалната мощ встрани от САЩ и Запада, като цяло (3). И дори ако не сме съгласни напълно с тази теза, това не отменя императивната необходимост да се замислим много сериозно за изненадите и промените, които ни очакват в бъдеще. През ХХ век най-важният процес, в рамките на формиращият се постевропейски свят, не бе възходът на американската мощ, а по-скоро упадъкът на мощта на всички останали. През ХХІ век, основният въпрос пред формиращият се постзападен свят ще бъде не упадъкът на западните сили, включително САЩ, а по-скоро възходът на всички останали (4).

Лишен от ясни правила (независимо дали официални и негласно приети), светът, доминиран от няколко или от много сили, вероятно ще бъде хаотичен – поне за известен период от време, а може би и опасен. Опитите за възстановяване на американското надмощие и западната доминация няма да са добро решение, макар и това да не е непостижимо. В същото време опитите на всяка друга сила да постигне надмощие над САЩ и Запада, като цяло, ще се окажат напразни, макар че мнозина сигурно считат това за полезно. В този смисъл, връщането към еднополюсния модел не изглежда вероятно, впрочем това важи и за двуполюсния, независимо от многобройните прогнози, че светът може да бъде поделен между САЩ и основния им съперник Китай. Накрая, липсата на сериозен дисконтинюитет, какъвто би било евентуалното използване на ядрени оръжия в регионални конфликти, прави формирането на „концерт на силите” (подобен донякъде на онзи, появил се в Европа след 1815) също неособено вероятно, доколкото нито целите, нито членовете на такъв „концерт” биха могли достатъчно ясно да бъдат идентифицирани, дори и ако са ограничени само до т.нар. „демократични държави”.

Без наличието на държава, способна и стремяща се да утвърди глобалното си надмощие, или да го сподели с някой партньор или дори съперник, краят на еднополюсния момент, на практика, отваря пътя към „нулева полярност”, която бихме могли да дефинираме и като „неполярност” или „аполярност” (5). В ерата на глобализация доминира усещането за взаимна зависимост на участниците в процеса, водеща до сближаване на интересите и трансформирането на световния модел в своеобразна „интерполярност”, залагаща на колективното „ние” за постигането на въпросните интереси (6). Но, без оглед на това, как ще наречем новата глобална структура, редът в нея ще бъде доста несигурен. Привличането на съюзници, създаването на приятели и сдържането на противниците обещава да се окаже неясен, двусмислен и деликатен процес.

Евроатлантическата ос на стабилност

Твърденията за упадъка на американската мощ бяха преувеличени и преди трийсетина години, когато резултатът от студената война все още изглеждаше неясен, след съветската интервенция в Афганистан и в разгара на заложническата криза в Иран. През 1991 Съветският съюз се разпадна буквално „за едно мигване на окото”, демонстрирайки, че всъщност едва ли е бил чак толкова сериозен съперник на Америка (7). Времената, когато държава като Прусия или дори Съветска Русия биха могли да се превърнат във велика или в суперсила, преди икономиката им да „спре”, или когато страни със сравнително малки размери и неголеми ресурси, като Британия или Япония, можеха да създадат собствени империи, отминаха. САЩ, за разлика от която и да било друга велика сила в миналото, демонстрират несравнима издръжливост и капацитет да продължат да следват поетия курс, както и воля да обновяват наличния си инструментариум за това.

Влизайки във второто десетилетие на ХХІ век, САЩ все още се радват на пълно превъзходство както над съюзниците, така и над противниците си – нито една държава по света на може да се похвали (или дори да мечтае) за мащабите на американската мощ (без оглед дали става дума за „твърда”, „мека” или „умна” сила), независимо дали като цяло, или „на глава от населението” (8). Разбира се, налице са както слабости, така и сериозна уязвимост, включително променящото се обществено мнение, което изостря нуждата на САЩ от съюзници и партньори, и то не просто „желаещи”, но и способни да споделят с тях безпрецедентното финансово бреме (9). При тези условия, американската стратегия за надмощие вече не изглежда реалистична. В същото време, силовият потенциал на САЩ не бива да се подценява и, в тази връзка, възприемането от Вашингтон на една по-скоро изолационистка стратегия не изглежда нито желано, нито би съдействало за стабилността. Тоест, не е време САЩ да се оттеглят от световните дела и ролята им ще продължи да бъде ключова, ако наистина искаме редът да доминира над хаоса в международните отношения.

През последните шест десетилетия, ЕС се превърна в „държава-регион”, с пълномощия да представлява членовете си по разширяващ се спектър от важни въпроси (10). Дори днес, в разгара на най-сериозната си институционалната криза, от Римските договори, през 1957 насам, ЕС все още е привлекателен модел за постмодерно управление, разчитащо на инструментариума на „меката сила” за гарантиране на сигурността си, като например търговската политика, икономическата и хуманитарна помощ и публичната дипломация, вместо на „твърдия” инструментариум, базиращ се на военната мощ. Но, за да могат 27-те членки на ЕС да играят в света политическа роля, съизмерима с икономическата мощ на Съюза, те трябва да демонстрират институционална решителност, съобразена със задълбочаващата се финансова криза, необходимостта да се съхрани икономическия просперитет, солидарността между държавите-членки и политическото лидерство. Сред тази сложна мрежа от взаимносвързани проблеми, ЕС рискува да деградира в „обхваната от парализа супердържава”, което би било не по-малко неприятно, отколкото дори разпадането на Съюза (11). Тази парализа (която се усеща най-силно отдолу нагоре и се демонстрира най-очевидно отгоре надолу) поставя под въпрос самата идея, че ЕС е може да се развива само постъпателно, пораждайки съмнение, че процесът на развитието му може да се окаже „обратим”. Всъщност, двете идеи не са идентични. „Обратимостта” отслабва волята на отделните членки, които започват да разсъждават, че след като вече са вътре в Съюза, няма смисъл да продължат да полагат толкова сериозни усилия. Поставянето под въпрос на постъпателното развитие на ЕС пък създава пречки пред предприемането на нови институционални инициативи – т.е., ако вече сме постигнали достатъчно, защо да се стремим към нещо повече? Това обаче означава, че ако през последните 60 години Европа съумя отново да се върне на световната сцена, следващите няколко ще трябва да покажат, дали тя има волята и потенциала отново да стане глобална сила.

В същото време, постамериканския и постзападен свят се характеризира в по-голяма степен от липсата на политическа воля и социална стабилност, отколкото от изчерпването на ресурсите и загубата на влияние. Като недостигът на национален консенсус е особено очевиден на европейския бряг на Атлантика. В много европейски държави, които нямат традиции в многопартийния политически модел, като Германия и Великобритания например, управляват коалиционни правителство, на фона на надигащ се популизъм, подхранван от представи, които очевидно не са преодолели имперското им минало. Скромният и неравномерно разпределен икономически растеж, допълнително усложнява ситуацията.

Военните бюджети на страните-членки продължават да намаляват, на фона на растящото раздразнение към изглеждащия все по-заплашителен останал свят. При това, в обект на гнева на европейците се превръщат, както големите съперници, защото са прекалено сили и нетърпеливи, така и малките съседи, защото са твърде малки и бедни. Дали съдбата на Запада в постзападния свят, няма да е в това да се научи да живее по-скромно и пестеливо, да остарява с достойнство и да се оттегли с мир?

В източния край на Европа се намира Русия, където наличието на достатъчно голямата военна мощ, наследена от съветското минало, и постоянните апели за възраждането на страната, пораждат известна тревога сред съседните държави, измъкнали се сравнително наскоро от съветската сфера на влияние, както и сред т.нар. „постсъветски републики”. Русия не е „европейска държава, като всички останали” (12), но си остава сила, намираща се в Европа. Русия е твърде голяма, твърде близка, твърде „ядрена”, твърде добре обезпечена със суровини и дори твърде самоуверена и стремяща се към самоутвърждаване, за да бъде пренебрегвана, още по-малко пък да бъде провокирана (13). През 2008, кратката, но жестока война в Грузия възроди опасенията от миналото, свързани с Русия, които допълнително бяха подсилени от опитите на Москва да оказва натиск върху лишените си от енергоносители съседи, прекъсвайки доставките, увеличавайки цените или пък и двете заедно.

Съмнително е обаче, дали Русия ще е в състояние да продължи да отстоява претенциите си за регионално лидерство и глобално влияние. Да не забравяме, че тя се сблъсква с такива сериозни проблеми като недостатъчно ефективната икономика, демографския спад, корупцията  и заплахата от постепенно изтощаване на енергийните ресурси, остаряване на военния потенциал и ограничаване на зоната и за сигурност. С други думи, Русия погрешно се представя като агресивно настроена към Европа и Запада, като цяло. Тя по-скоро е страна, която се нуждае от Европа и от Запада, в качеството им на добронамерен и силен партньор, още повече, че няма как да постигне мощта, от която се нуждае, без западна помощ.

Геополитическата „тройка” в Азия

Като цяло, Китай е икономическа суперсила, той вече е втората най-голяма световна икономика, по своя БВП, изпреварвайки Япония през лятото на 2010 (и планирайки да надмине САЩ, през 2030 или още преди това) (14). Но, ако гледаме такива показатели като средния годишен доход на глава от населението, през 2008 Китай е бил на 133 място от общо 229 държави. Така, докато средният жизнен стандарт в Шанхай например е близък до този в Португалия (която е сред най-бедните „стари” членки на ЕС), в селските провинции той е подобен на онзи в Руанда (15). Не е трудно да се прогнозира, че дори ако поддържа устойчив икономически ръст, Китай е обречен да се сблъска с проблемите, породени от твърде дълбокия социален разрив в демографски (млади-възрастни), регионален (градски-селски), професионален („бели” и„сини” якички) и полов (мъже-жени) аспект, наред с чисто политическите проблеми, свързани с комунистическата идеология и модел на управление (16).

Междувременно обаче, китайската мощ продължава да нараства, разширяват се и географските рамки на жизнените и интереси, включително с помощта на „кеш-дипломацията”, която никоя друга държава не използва толкова открито и ефикасно от времето непосредствено след 1945 (когато тя много активно бе упражнявана от САЩ с помощта на американския долар) насам. Днес, китайската „кеш-дипломация” вече се реализира дори в Европа, като Пекин обеща да изкупи ценните държавни книжа на закъсали страни, като Гърция, Португалия и Испания, които техните партньори от ЕС вече не искат. Разширява се и китайската експанзия в Латинска Америка, където търговският обмен с държавите от региона нарасна десетократно в периода 2000-2007, надхвърляйки, през 2008, 142 млрд. долара, което е само 1/5 от същия показател на САЩ, но продължава да нараства с все по-бързо темпо, особено с Бразилия и повечето други големи държави от субконтинента (17).

В по-голямата част от широкия Тихоокеански регион обаче, китайският възход поражда нарастващи опасения. От някогашни американски противници, като Виетнам, до традиционни съюзници на САЩ, като Австралия, повечето азиатски държави се опасяват, че евентуално изтегляне на американците от региона ще ги остави на милостта на застрашително нарастващата китайска мощ, изкусителните финансови предложения на Пекин и агресивния китайски демографски натиск. Разширяването на китайското влияние предизвиква противоречиви чувства в по-отдалечените региони, където Китай демонстрира интерес към местните енергоносители, като Нигерия, Судан или Венецуела, или които разчита да използва за да укрепи глобалното си влияние, като Бразилия или ЮАР. В по-близките до Китай зони обаче, наличието на над 10 000 мили сухопътни граници с 14 различни държави, включително гигант като Индия, създава определени проблеми за китайската сигурност. Китайската експанзия създава такива проблеми в двустранните отношения с Русия (заради Централна Азия), САЩ и ЕС (заради Иран, Афганистан и Северна Корея), Индия (заради Пакистан и Шри Ланка), както и с Япония (заради незабравените исторически обиди, продължаващи да провокиран напрежение и днес).

Индия е третата най-голяма икономика в Азия и демонстрира икономически ръст, подобен на китайския. Дали и как все още съществуващият разрив между индийската и китайската икономики ще бъде преодолян, ще се окаже тест за предимствата на демокрацията пред централизирания авторитарен модел. Макар че стабилността на индийската икономика беше потвърдена от впечатляващото и излизане от световната криза през 2008-2010, геополитическата и позиция в Азия е застрашена и тя се нуждае от съюзници (18). След 1947, Индия води войни със съседните Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка и Малдивите. Когато Китай стана ядрена сила, малко след като нанесе унизително поражение на индийската армия във войната от 1962, Делхи също се ориентира към създаване на собствен ядрен потенциал – решение, за което вероятно е съжалил, когато съседният нестабилен Пакистан също стана ядрена държава, през 1998. Нестабилността в трите други съседни държави (Мянма, Непал и Шри Ланка) лесно може да се прехвърли и в Индия, чието етническо и лингвистично многообразие (14 официални езика и множество диалекти) първоначално трябваше да помогне за справянето с фундаменталната хетерогенност на страната, но днес подхранва емоционалните призиви за създаване на собствени държави в редица райони, маргинализирани заради неравномерния икономически растеж (19). Нарастващите очаквания на многобройното население, по-голямата част от което са млади хора (70% са под 35-годишна възраст, а половината – под 20 години), наличието на 300 милиона индийци, принудени на живеят с един долар дневно, както и комплексните проблеми, свързани със спецификата на националния характер и политическата система, пораждат уязвимост, ерозираща твърденията за „безграничния потенциал на Индия” и „необратимото” и трансформиране в глобален „център на влияние” още през първата половина на ХХІ век (20).

С други думи, двете най-важни за постзападния свят възходящи геостратегически сили, все още не са набрали достатъчно мощ – както отбеляза и президентът Обама в речта си пред индийския парламент, през ноември 2010. Като цяло, те си остават регионални сили, като онова, което ги обединява, са общите им възражения срещу продължаващата американска или западна доминация. И двете са заинтересовани от тактическите предимства на краткотрайните споразумение по различни глобални проблеми и периодично се изкушават да утвърждават доминацията си над по-слабите съседи, при това с доста твърди средства, включително неуспешно опитвайки се следват старомодната „дипломация на канонерките”.

Япония, която е третия член на азиатската геополитическа „тройка” и до средата на 2010 продължаваше да е втората по големина световна икономика – е доказателство за това, че промените в световната сила са бавни и непредсказуеми. Само допреди 20 години Япония се смяташе за най-вероятния нов голям играч в очертаващата се постамериканска и постсъветска глобална структура на силите. Вместо това, развитието на събитията оттогава насам превърна тази страна в преживяваща икономически застой и второстепенна геополитическа сила, на фона на новите възходящи азиатски суперсили (21). По време на този двайсетгодишен период, японската икономика демонстрираше минимален ръст от 1,1% годишно, общата стойност на стоковия пазар намаля с цели 75%, а общият и нетен и брутен държавен дълг нарасна, съответно, от 13%  до 68% от БВП, през 1991, до 115% и 227%, през 2010. Заради рецесията от 2008, японската икономика демонстрира спад от 5,2%, през 2009, което бе сред причините за края на 50-годишното непрекъснато управление на Либерално-демократичната партия (ЛДП) и началото на нов политически курс на Япония.

Въпреки това, по-активната роля на една много по-милитаризирана, в сравнение с близкото минало, Япония се оказва необходима не само за да бъде ограничено влиянието на Китай, който правителството в Токио вече разглежда като основна заплаха за сигурността на страната, но и за се установи някакъв контрол над непостоянната и на моменти дори ирационална, но ядрена Северна Корея. От това, дали Япония ще се намеси по-активно в решаването на регионалните проблеми, ще зависи не само ролята и мястото и в Азия (по отношение на другите големи сили там), но и като ключов член на Западната ос на стабилност.

Новите влиятелни сили

Възходът на новите влиятелни сили се определя от техните възможности, аспирации, потенциал и уязвими места. През 70-те години на ХХ век, много от тези държави успешно съчетаваха влиянието си с безпрецедентни манипулации по отношение на енергийните доставки и цени. Навремето, администрацията на Никсън се надяваше да използва някои от тях – включително Саудитска Арабия, Иран и Нигерия – като регионални наместници на Америки, в рамките на един световен ред, който по-малко да разчита на западащата американска мощ, след провала във Виетнам и аферата Уотъргейт. Днес, голямата криза от 2008-2010 демонстрира уязвимостта на развитите икономики, потвърждавайки, в същото време, динамизма и устойчивостта на развиващите се икономики, които доскоро се смятаха за зависими от по-силните си западни партньори.

Бразилия се очертава като лидер на тази исторически широко базирана и разнообразна група от нови влиятелни сили. В Южна Америка - регион, който никога не е бил толкова важен за САЩ, колкото е сега, и никога не е бил по-отворен към останалия свят, отколкото днес, Бразилия е регионален хегемон, далеч изпреварвайки по своя потенциал, влияние и възможности всичките си непосредствени съседи (22). Военните разходи на Бразилия, които нараснаха от 13,6 млрд. долара, през 2006, до 33,1 млрд., през 2010, вече надхвърлят тези на всички останали латиноамерикански държави (23). Сред като си извоюва тези водещи позиции, с мълчаливия консенсус на съседите си, Бразилия започна да играе ролята на балансьор за групата от стремящи се към самостоятелност „пост-кастристки” революционни режими, водени от Венецуела на Уго Чавес, и в същото време, и на конкурентоспособен партньор за САЩ в „ерата след студената война”. На срещите на Г-20, Бразилия се ползва с подкрепата на страни, като Русия, Индия и Китай, обявявайки се за преразглеждане на Бретънуудската монетарна система, на глобалните срещи, където се дискутират климатичните промени или, когато се съпротивлява на евроатлантическия натиск на търговските преговори, под егидата на ВТО. Същото наблюдаваме и в рамките на по-малки групи, от типа на т.нар. BRICS (обединяваща Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР) или BASIC (обединяваща същите страни, но без Русия, за съвместни действия по решаване на климатичния проблем). Всичко това позволява на Бразилия да си гарантира централна роля при решаването на глобални проблеми, които не засягат пряко регионалните и интереси и с които дори и по-стари и утвърдени сили не са склонни да се ангажират. Като пример, можем да посочим съвместното предложение на Бразилия и Турция за посредничество по иранския въпрос, през пролетта на 2010. По-късно, в края на същата година, Бразилия едностранно призна Палестина за независима държава, в границите и от 1967, като бе последвана първо от Уругвай, а после от пет други държави от региона.

Турция също демонстрира възможностите си на възходяща сила, стремяща се към регионално влияние и участие в решаването на глобалните проблеми. Тя е голяма и гъсто населена мюсюлманска държава, разположена в периферията на богата, но застаряваща Европа, но в същото време е и бедна европейска държава, разположена в района между нестабилния Близък Изток и проблемното постсъветско пространство. Турската „стратегическа дълбочина” я превръща в ключов фактор за способността на Запада да установи добри отношения със света на Исляма (24). Именно това определя важността на турското желание за присъединяване към ЕС, без оглед на проблемите и трудностите, които създава за Съюза, като цяло, и за редица негови членове, в частност. Турция е важна държава не само за Европа и ЕС, но и за САЩ и НАТО. Тя е свързана геополитически с гражданските сблъсъци в Ирак, включително създаването на виртуалната кюрдска държава в Северен Ирак, с конфронтацията по повод на иранските ядрени аспирации и регионални амбиции, както и с Русия, по отношение на Централна Азия. „Загубата” на Турция не само би отслабила Европа и Запада, като цяло, но и би довело до отслабването на целия жизненоважен регион.

Има и други подобни държави, залагащи на различните възможности, с които разполагат – военна мощ, пари, ресурси, геополитически дадености и демографски потенциал – в борбата си за по-голямо влияние, каквото имперските или структурните ограничения им отказваха през последното столетие (и преди това) – като Индонезия и Южна Африка например, съумели да превъзмогнат тежкото си минало от ерата на студената война, характеризиращо се с расова нетолерантност или липса на демокрация. Тези нови или очертаващи се полюси на влияние разширяват спектъра на геополитическия преход. Отдавна отмина времето, когато големите сили можеха лесно да бъдат отличени по такива специфични белези като мащабните военни ресурси или глобалния си морски потенциал, размерите на сухопътните си армии, или способността за национална мобилизация и концентрация (25). Същото впрочем се отнася и за времето, когато някоя част от света можеше лесно да бъде пренебрегната, защото е твърде далечна, твърде слаба, твърде малка или твърде бедна – все по-малко са държавите-пионки, които лесно могат да бъдат манипулирани с бързата смяна на управляващия режим, или т.нар. „пропаднали държави” - географски изолирани от всяко по-сериозно външно влияние от, или отвъд, непосредствените им съседи. Днес, „свиването” на географското пространство и историческото време прави всичко това все по-трудно.

Старите съюзници и новите приятели

Приспособяването към появата на този достатъчно голям „клъстър” от възходящи световни сили и необичайно широкият спектър от други държави с нарастващо влияние, повечето от които имат твърде различаващи се исторически, култури и следват конфронтиращи се една с друга концепции за мястото им в света, е сериозно и дори плашещо предизвикателство (26). Очевидно се налага да търсим нови приятели и, в същото време, да запазим старите си партньори като не забравяме за противниците си. И макар че все още не знаем много за това, как точно ще изглежда светът в близко бъдеще, вече можем да направим поне три важни извода, които биха могли да ни помогнат да се впишем успешно и дори да направляваме изграждането на реда в този нов постзападен свят.

На първо място, двустранната връзка между САЩ и европейските държави продължава да запазва ключовото си значение. В същото време, колкото и да е необходимо трансатлантическото партньорство, рамката, която то очертава, се оказва твърде тясна за новия световен ред.

Някога, преди 40 години (т.е. по време на американско-китайското сближаване от началото на 70-те), беше модерно да се говори за „Китамерика”, която би могла (и, всъщност, наистина помогна за това) да промени хода на студената война, но днес подобна перспектива не се очертава (27). За разлика от Великобритания, през 40-те, която се смяташе за равнопоставен съюзник на САЩ, на Япония от 70-те, когато се дискутираше възможността за трансформиране на тогавашния „двуполюсен” модел в „триполюсен”, или Германия, през 90-те, когато президентът Буш-старши се надяваше на „американско-германското” лидерство на Запада, установяването на стратегическо партньорство и близост между САЩ и Китай не изглежда вероятно.

Съхраняването на евроатлантическата общност, базираща се на сходни интереси, споделени цели, припокриващи се ценности и допълващи се потенциали, изглежда достатъчно убедително и необходимо. Ако не Европа, то кой друг? Междувременно, Северноатлантическата зона вече включва 34 членове на ЕС и НАТО (включително 21 европейски държави, членуващи и в двете организации) (28). Основите на тази своеобразна евроатлантическа Г-2 са най-вече икономически, имайки предвид годишния търговски обмен от над 4 трилиона долара и общия пул от работна ръка, осигуряващ над 14 милиона добри работни места във взаимно „он-шорни” предприятия от двете страни на Атлантика (29). Тласкана от безпрецедентните финансови потоци, комбинираната бизнес активност на САЩ и 27-те членки на ЕС надхвърля БВП на повечето държави по света. В сравнение с тези обеми, съответните показатели за отношенията между САЩ (или ЕС) и Китай, Индия и всички възходящи азиатски икономики са несравнимо по-малки.

Не по-малко важно за значението на европейско-американските отношения е обществената подкрепа, от която те се ползват, без оглед на периодичните кризи в тях. Все още сравнително малък дял от американците са склонни да възприемат сериозно европейските държави, но голямата част от тях виждат в ЕС необходим и желан партньор за САЩ при осъществяване на глобалното лидерство. Наистина, нито една европейска страна, освен Великобритания, не се смята за „изключително важна за Америка” от повече от ¼ от американците, но огромното мнозинство от тях (84%) гледат положително на възможността ЕС да се превърне в един от световните лидери в бъдеще, като 72% смятат, че той вече е такъв. От гледна точка на европейците пък, след поемането на властта от Обама, САЩ са възстановили предишната си легитимност. През последните две години, над половината (55%) от гражданите на ЕС са смятали американското глобално лидерство за полезно, докато против него са се обявявали малко над 1/3 (30).

Но, без оглед на това, колко необходими един за друг са САЩ и европейските държави, съюзът между тях вече не е достатъчен за да се справят с множеството проблеми, пред които са изправени. С настъпването на ерата на постзападния свят общата евроатлантическа политика вече няма да е достатъчна за разрешаването на основните глобални проблеми. Близкият Изток – регион, който е жизненоважен буквално за всички големи (и не само) сили, е отличен пример за т.нар. „условно следване” – нито Китай, нито Индия, нито Русия биха искали да заменят американската военна мощ в региона, но дори и когато приемат лидерството на САЩ, всички очакват Вашингтон да се съобразява с техните интереси в региона (31). Блокираните или безплодни преговори за Иран, климатичните промени или глобалната търговия, са други примери за това, че американското лидерство и евроатлантическата солидарност са изключително необходими, но в никакъв случай не са решаващ или достатъчен фактор.

В резултат, необходимостта от формиране на алианс от демократични държави би могла да доведе до ново разширяване на НАТО с присъединяването на глобални партньори от Азия, включително Япония, макар че това няма да стане скоро. С течение на времето, подобна триконтинентална „атлантическа” групировка би могла да интегрира и други атлантически държави от Юга – от Бразилия до Аржентина и Мексико, а също от Нигерия до Южна Африка и Мароко. Междувременно обаче (както и в един по-традиционен смисъл), САЩ и западните им партньори демонстрират предпочитанието си към демократична и светска Индия, като по-привлекателен, по-настроен да сътрудничи и, в крайна сметка, по-мощен „трети стратегически партньор”, отколкото доста по-малката Япония, подаващата известни надежди в това отношение Русия или постоянно стремящият се към самоутвърждаване Китай. Като своеобразна нова версия на стратегията за приобщаването на Япония към двамата тогавашни световни лидери, която САЩ се опитват да реализират преди 40 години, тя би могла да се превърне в нещо повече от нея. В тази връзка си струва да споменем сходството между тази стратегия и т.нар. Dreikaiserbund (т.е. съюзът на трите империи), която Бисмарк се опитва да реализира, разширявайки естествения съюз между Германската и Австроунгарската империи с присъединяването към него на Русия, като по този начин изолира Франция и притисне Великобритания. За да се формира обаче подобна демократична „антанта” между Северна Америка, Европа и Индия (плюс Япония), ще се наложи САЩ и ЕС да реализират обща политика спрямо Индия, което изглежда доста трудно, предвид факта, че големите европейски държави продължават да се разминават относно общата външна политика на ЕС, а самата Индия все още преценява условията за евентуалното си бъдещо ангажиране със Запада.

На второ място, Китай и Индия са по-заинтересовани от развитието на отношенията си със САЩ и ЕС, отколкото помежду си. Нито една от тях не разполага с достатъчно силна „карта”, която да може успешно да разиграе заедно с другата (или с други държави) срещу Запада.

Не се забелязват признаци за формирането на „Киндия”, т.е. на мащабно ново азиатско стратегическо партньорство между Китай и Индия. И двете страни се стремят да използват международните институции за да прокарват интересите си. Те действаха заедно на преговорите в кръга Доха за международната търговия и изиграха ключовата роля за провала (в Копенхаген, през декември 2009) и успеха (в Канкун, година по-късно) на спонсорираните от САЩ преговори за климатичните промени. И двете се обявяват против санкциите срещу Иран.

Но, наред със сходствата (размери и население) и близостта им, както и с феноменалните им темпове на икономически растеж, тези две страни си остават политически противници и икономически съперници, продължавайки да генерират рискове една за друга. Интересите им често се оказват противоположни, като сред по-пресните примери е, желанието на Индия за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН – въпрос, по който Китай пази многозначително мълчание. Казват че търговията не обяснява всичко, но обяснява доста. Въпреки че взаимният търговски обмен между Китай и Индия нарасна значително след 2002, той си остава доста под цифрата от 60 млрд. долара, набелязана за 2010 (38 млрд., през 2009), да не говорим за наскоро обявената цел от 100 млрд. долара, през 2015 – особено на фона на търговията между Китай и ЕС (360 млрд. долара, през 2009) и САЩ (310 млрд.) (32). В същото време, нито Китай, нито Индия демонстрират голям интерес към установяване на привилегировани търговски отношения с Русия, дори в сферата на енергийния внос. И двете се склонни да покриват енергийните си потребности от другаде, което, само по себе си, е индикатор за двойнственото им отношение към техния голям и исторически често застрашаващ ги евразийски съсед.

Социологическите проучвания потвърждават, че обществените настроения в двете държави не подкрепят евентуалното формиране на стратегически съюз между тях. Така, през 2006, 76% от индийците са смятали, че през 2020, страната им ще играе по-важна глобална роля от Китай (както впрочем и от САЩ). Малко по-малък процент китайци смятат, че до 2020 страната им ще надмине по влияние САЩ, като въобще не са склонни да обръщат сериозно внимание на Индия (33). През 2009, поемането на властта в САЩ от Обама беше посрещнато почти с безразличие от китайците, докато у 76% от индийците то породи проамерикански настроения (през 2006 подобни настроения са споделяли само 36%). В същото време, през 2009, само 46% от индийците са демонстрирали положително отношение към Китай (според проучване на Pew Global Attitudes Survey), срещу 56%, през 2005. През 2010 пък, 38% от китайците са демонстрирали отрицателно отношения към Индия, а само 30% - положително.

Китайското надмощие не поражда демографски, нито дори икономически рискове за Индия (макар че поражда такива рискове за Русия), но е причина за тревога по отношение на сигурността. Китайската и индийската визии за регионалния ред са несъвместими заради различното им отношение към ролята на САЩ във и извън Азия, не съвпадат и схващанията им за тяхната собствена роля и начините да гарантират сигурността си в многополюсния свят. Всяка се притеснява от хегемонистичните амбиции на другата, като в това отношение Индия има повече основания да се бои от разполагащия с доста по-мощен от нейния собствен потенциал Китай.

Въпреки че и двете държави се нуждаят от стабилност за да продължат успешното си икономическо развитие, те не са еднакво уязвими от появата на нестабилност в регионите, където са съсредоточени основните им интереси и влияние. Последиците от продължаващите безредици в преживяващия тежка криза Пакистан и от американския провал в Афганистан са особено опасни за Индия, докато Китай не изглежда особено притеснен от тях. Така, войната в Афганистан се разглежда в Пекин като конфликт, ерозиращ американската мощ и престижа на САЩ в региона, а случващото се в Пакистан – като ангажиращо индийското внимание и значителна част от индийските ресурси. Притесненията на Индия относно Пакистан са свързани и с тесните му връзки с Китай, като основен доставчик на оръжие и военна техника, включително ядрени технологии с двойна употреба, както и със старата амбиция на китайците да превърнат Пакистан в своеобразен транзитен „хъб” на товари от Китай за Близкия Изток и Африка и обратното (34). Накрая, също както с Япония, Китай има неуредени териториални спорове с Индия – китайците претендират за североизточния индийски щат Аруначал Прадеш, част от най-големия индийски щат Утар Прадеш, чието население е два пъти по-голямо от това на Германия например.

На трето място, отношенията между Русия и Китай не представляват сериозна заплаха за Запада, да не говорим, че перспективите за установяването на руско-индийско стратегическо партньорство не са никак големи. Истината е, че макар Русия да не е западна сила, бъдещето и е тясно свързано със Запада.

Китайско-руските отношения никога не са били по-добри, отколкото днес. Двете страни вече нямат териториално спорове по 2600-милната си обща граница. И двете са възприели централизиран държавен модел, който не демонстрира особена чувствителност по такива въпроси, като човешките права, придържат се към един по-скоро авторитарен капитализъм, допускащ корупционните практики, и изпитват към Запада странна смес от недоверие и привличане. Русия и, особено, Китай представляват своеобразни „ревизионистични” сили. И двете не харесват близкото си минало, и двете не могат да открият друг подходящ и мислещ като тях стратегически партньор. Анализът на съветския колапс от 80-те години научи китайското ръководство, как да действа (наблягайки на ефективните икономически реформи, за сметка на политическите трансформации в духа на съветската „перестройка”) и му позволи да постигне безпрецедентни успехи. На свой ред, наблюдавайки възхода на Китай през 90-те години, руснаците решиха да го използват като модел за Русия (приоритет на вътрешните реформи и възстановяване авторитета и влиянието на страната в чужбина), макар че тримата досегашни руски президенти не действаха в това отношение чак толкова ефективно като китайските си колеги.

През известен период след края на студената война, изглеждаше, че двете страни действително са на път да формират стратегическо партньорство, което доста притесни Запада, както и някои китайски съседи (35). То трябваше да обвърже руските претенции за доминация в Европа и китайските за доминация в Азия с обединеното глобално влияние на двете велики сили. Въпреки че действително бяха налице известни предпоставки за формирането на подобен съюз – включително отхвърлянето и от Москва, и от Пекин на американската (и западната) доминация и възприемането на мултилатералния подход към решаване проблемите на глобалното управление, перспективите за задълбочаването му остават неясни, както в чисто практически план, така и по отношение на целесъобразността му. В богатата на енергоносители Централна Азия например, Русия е притеснена от нарастващото китайско влияние, имайки предвид, че обемът на китайската търговия с държавите от региона (39 млрд. долара, през 2008), вече достигна 50% от този с Индия. Освен това Русия, не по-малко от САЩ, е загрижена от ръста на китайското влияние в Европа.

Основната китайска заплаха за Русия не е военна, имайки предвид огромното руско превъзходство в сферата на стратегическите въоръжения, което и позволява да не се притеснява от китайското превъзходство в конвенционалните въоръжения. Тя няма и икономически характер, тъй като руският интерес е свързан най-вече с по-тесните отношения и по-широкия достъп до западните пазари, пари и технологии. В същото време, в пряко съседство с богатия на ресурси но рядко населен (6,6 млн. души) руски Далечен Изток, от другата страна на границата живеят над 100 млн. китайци. Неслучайно, навремето СССР беше разположил в този район цели 40 дивизии. Въпреки че в момента е доста невероятно там да избухне сериозен конфликт, възходът на Китай прави тази демографска заплаха още по-реална, като с течение на времето, тя ще става и все по-непосредствена.

Истината е, че Русия се нуждае не толкова от глобално влияние или дори доминация, колкото от привилегирован или дори стратегически партньор. Накъдето и да погледнат руснаците, навсякъде по границите им е налице достатъчно потенциал за бъдещи неприятности: на изток са гъстонаселените китайски райони, разположени в непосредствена близост с най-рядконаселените руски територии; на юг са мюсюлманските републики, открити за влиянието на ислямизма, последиците от което Кремъл усеща най- остро в Чечения; на запад, където започналото първо разширяване на НАТО, а след това и продължаващото и днес разширяване на ЕС навлязоха дълбоко в руската зона на сигурност и в сферата на икономически интереси на Москва. Това са прекалено сериозни проблеми, за да може една държава сама да се справи с тях, особено ако и липсва достатъчна компетентност, организация и дори потенциал. Разглеждайки го като балансьор на укрепващия мощта си Китай, по-вероятно е Русия да се ориентира към съюз, отколкото към конфронтация със Запада. По същата причина, Москва ще е по-склонна да приеме запазването на американското присъствие в Европа, като гаранция срещу възраждането на националистическите демони на континента, отколкото да допусне възраждането на един модел, който в миналото със сигурност не е отговарял на руските интереси.

В процес на изграждане: постзападният глобален ред

Историческият опит, който ни дава безброй примери на погрешни прогнози за бъдещето, ни кара да се съобразяваме с това, че то би могло да се развие по съвършено различни начини. „Бог не играе по правилата” – бе казал Айнщайн, което означава, че възходът и упадъкът на великите сили в игритe на т.нар. grandes affaires, не се балансират взаимно, както обикновено се случва статистически при другите игри. Държавите могат да полагат много сериозни усилия за укрепване и стабилизиране на позициите си, но от това няма много полза след като не са в състояние да предвидят, за какво точно ще им се наложи да се борят в бъдеще – дали за разширяване на превъзходството или за забавяне на упадъка си, дали за по-голям просперитет или за да избегнат бедността, дали ще им се наложи да променят радикално собствената си система или да я отстояват с всички средства, или пък, дали ще трябва да победят във война, чиито край не се вижда, или ще им се наложи да я прекратят, преди да са я спечелили, и т.н.

През последните две столетия,  необходимостта от формиране на нов световен ред никога не е налагала глобално участие. За добро (както след 1815) или за лошо (както след 1919) световният ред по-скоро е бил възстановяван, а не преформатиран, а добре познатите формули за баланса на силите и raison d’etre бяха по-скоро ревизирани, а не тотално преосмисляни. Не такава обаче е ситуацията в зората на второто десетилетие на ХХІ век, което (също както вторите десетилетия на ХІХ и ХХ век) се очертава като решаващо за съдбата на столетието. Днес е налице очевидна необходимост от нов структурен проект, съобразен с особеностите на качествено новите играчи.

За САЩ, в частност, влизането в този нов свят, който трудно може да се сравни с предишните и още по-трудно може да се постигне, няма да е никак лесно. След студената война, краткият „еднополюсен момент” им осигури непознатия дотогава комфорт да разполагат с достатъчно мощ, така че да не им се налага да обръщат внимание на претенциите на останалите. В еднополюсния свят съюзниците бяха лесно разпознаваеми по (и търсени съобразно с) тяхното собствено желание да бъдат партньори на Америка, а противниците биваха идентифицирани (и побеждавани) като такива, заради опасния за Америка потенциал, с който разполагаха. Нямаше особена нужда от дипломация, а консенсусът в повечето случаи се налагаше, а не се постигаше чрез преговори. За разлика от това, очертаващият се нов свят зависи от геополитическата картография и е изпълнен с безброй смущения и противоречия – тоест много прилича на онзи, от който навремето „бащите основатели” на САЩ са предупреждавали техните граждани да се пазят, избягвайки да сключват каквито и да било обвързващи ги споразумения с принадлежащите към него (36).

В същото време, в тази картография няма много неща, които да са фундаментално сбъркани, застрашителни или особено вредни и опасни. За сравнение, картата на еднополюсния, тотално доминиран от Америка, свят изглеждаше по-проста, но както видяхме се оказа само временна, да не говорим, че моделът върху който се градеше, бе твърде изтощителен за САЩ. Картата на двуполюсния свят от ерата на студената война пък беше стабилна, но си оставаше опасна. Следващите няколко години ще покажат, дали новото поколение политически лидери в САЩ и Европа ще са в състояние да постигнат огромните мащаби на това, което предшествениците им постигнаха, през последните сто години „половината свят” (по думите на Дийн Ачесън) (37), и колко още ще трябва да бъде направено за да се постигне същото и за другата половина.

Бележки:

1. Charles Krauthammer, ‘‘The Unipolar Moment,’’ Foreign Affairs 70, no. 1 (1990/91): pp. 23—33. След 2001, Краутхамър прогнозира настъпването на “еднополюсна ера”, която според него ще продължи  “между 30 и 40 години’’; виж Krauthammer, ‘‘The Unipolar Moment Revisited,’’ The National Interest 70 (Winter 2002—2003): p. 17. Най-яростен критик на Краутхамър беше Кристофър Лейн, ‘‘The Unipolar Illusion: Why New Great Powers Will Rise,’’ International Security 17, no. 4 (Spring 1993): pp. 5—51. Лейн също преразгледа заключенията си, след като изглеждаше, че първоначалните американски успехи в Афганистан и Ирак могат да забавят възхода на новите сили, виж Layne, ‘‘The Unipolar Illusion Revisited,’’ International Security 31, no. 2 (Fall 2006): pp. 7—41.

2. George Liska, Imperial America: The International Politics of Primacy (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1967). Също, Simon Serfaty, The Vital Partnership: Power and Order (Rowman & Littlefield Publishers, Inc., 2005), pp. 17ff.

3. Националният съвет по разузнаването загуби първоначалната си вяра в статута на Америка като единствена световна суперсила, предпочитайки да я определя като (само) най-силната от многото големи сили. National Intelligence Council, ‘‘Mapping the Global Future,’’ December 2004, http://www.foia.cia.gov/2020/2020.pdf; and National Intelligence Council, ‘‘Global Trends 2025: A Transformed World,’’ November 2008, http://www.dni.gov/nic/PDF_2025/2025_Global_Trends_Final_Report.pdf.

4. Fareed Zakaria, The Post-American World (New York:W.W. Norton & Company, 2009), p. 1.

5. Richard Haass, ‘‘The Age of Nonpolarity,’’ Foreign Affairs 87, no. 3 (May/June 2008): pp. 44—56; also see Niall Ferguson, ‘‘AWorld Without Power,’’ Foreign Policy, July 1, 2004, http://www.foreignpolicy.com/articles/2004/07/01/a_world_without_power?page_0,2.

6. Giovanni Grevi, ‘‘The interpolar world: a new scenario,’’ Occasional Paper, no. 79 (Paris: European Union Institute for Security Studies, June 2009), http://www.iss.europa.eu/uploads/media/op79.pdf.

7. George H.W. Bush and Brent Scowcroft, A World Transformed (New York: Vintage Books, 1999), pp. 563—566.

8. Joseph S. Nye, Jr., Bound to Lead: The Changing Nature of American Power (Basic Books, 1990); The Paradox of American Power: Why the World’s Only Superpower Can’t Go It Alone (New York: Oxford University Press, 2002); and Soft Power: The Means to Success in World Politics (New York: Public Affairs, 2004).

9. Michael Mandelbaum, The Frugal Superpower: America’s Global Leadership in a Cash-Strapped Era (New York: PublicAffairs, 2010).

10. Vivien A. Schmidt, ‘‘Re-Envisioning the European Union: Identity, Democracy, Economy,’’ Journal of Common Market Studies 47 Annual Review (2009): pp. 17—42, http://people.bu.edu/vschmidt/documents/JCMSAnnualReview1ReenvisioningEUeconomicdemocracyidentity.pdf; Andrew Moravcsik, ‘‘Europe: The Quiet Superpower,’’ French Politics 7, no. 3/4 (September-December 2009): pp. 403—422, http://www.princeton.edu/_amoravcs/library/french_politics.pdf.

11. Simon Serfaty, ‘‘The EU’s Future,’’ The International Economy (Fall 2010): pp. 54—58, 71.

12. Philip Gordon, interview in Le Figaro, November 24, 2010.

13. Bobo Lo, Axis of Convenience: Moscow, Beijing and the New Geopolitics (Baltimore: Brookings Institution Press, 2008); Zbigniew Brzezinski, The Geostrategic Triad: Living with China, Europe, and Russia (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2001), pp. 58ff; Julie DaVanzo and Clifford Grammich, Dire Demographics: Population Trends in the Russian Federation (Santa Monica, CA: RAND Corporation, 2001), http://www.rand.org/content/dam/rand/pubs/monograph_reports/2007/MR1273.pdf.

14. В началото на 2008, Голдман Сакс прогнозира,  че китайският БВП ще надхвърли този на САЩ до 2029, този срок беше намален от  Economic Intelligence Unit (29 април, 2009) до 2021. Виж Christopher Layne, ‘‘The Waning of U.S. Hegemony_Myth or Reality?: A Review Essay,’’ International Security 34, no. 1 (Summer 2009): p. 163.

15. Bobo Lo, China and the global financial crisis (London: Centre for European Reform, April 2010), p. 10, http://www.cer.org.uk/pdf/essay_974.pdf; also, David M. Lampton, The Three Faces of Chinese Power: Might, Money, and Minds (Berkeley, CA: University of California Press, 2008).

16. Matt Isler, ‘‘Graying Panda, Shrinking Dragon: The Impact of Chinese Demographic Changes on Northeast Asian Security,’’ JFQ 55 (4th quarter 2009): pp. 101—03, http://ndupress.ndu.edu/lib/images/jfq-55/16.pdf; Richard Jackson, Keisuke Nakashima, and Neil Howe, with contributions by Jiangong Zhou, China’s Long March to Retirement Reform: The Graying of the Middle Kingdom Revisited (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2009), http://csis.org/files/media/csis/pubs/090422_gai_chinareport_en.pdf; also C. Fred Bergsten, Bates Gill, et al., China: The Balance Sheet: What the World Needs to Know about the Emerging Superpower (New York: PublicAffairs, 2006).

17. Thomas Lum et al., ‘‘China’s Foreign Aid Activities in Africa, Latin America, and Southeast Asia,’’ CRS Report for Congress, renowned R40361, February 25, 2009, p. 14, http://www.fas.org/sgp/crs/row/R40361.pdf.

18. Jagdish Bhagwati, ‘‘India’s Reform and Growth Have Lifted All Boats,’’ Financial Times, December 1, 2010, http://www.ft.com/cms/s/0/e9f0d3b8-fcba-11df-bfdd-00144feab49a.html; Harsh Pant, Indian Foreign Policy in a Unipolar World (Routledge India, 2009).

19. Amy Kazmin, ‘‘States of Desire,’’ Financial Times, April 20, 2010, http://cachef.ft.com/cms/s/0/e096a5a6-4caa-11df-9977-00144feab49a.html.

20. The White House, ‘‘Remarks by the President and the First Lady in Town Hall with Students in Mumbai, India,’’ November 7, 2010, http://www.whitehouse.gov/the-pressoffice/2010/11/07/remarks-president-and-first-lady-town-hall-with-students-mumbaiv-india; Barack Obama, ‘‘Remarks by the President to the Joint Session of the Indian Parliament in New Delhi, India’’ (speech, New Delhi, November 8, 2010), http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2010/11/08/remarks-president-joint-session-indian-parliament-newdelhi-india.

21. Michael J. Green, ‘‘Japan’s Confused Revolution,’’ The Washington Quarterly 33, no 1 (January 2010): pp. 3—19, http://www.twq.com/10january/docs/10jan_Green.pdf; Fred Hiatt, ‘‘Does Japan Still Matter?’’ The Washington Post, December 11, 2009, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2009/12/10/AR2009121003162.html.

22. ‘‘U.S.-Latin America Relations: A New Direction for a New Reality,’’ Independent Task Force Report, no. 60 (New York: Council on Foreign Relations, 2008); also, Sean W. Burges, Brazil’s Foreign Policy after the Cold War (University Press of Florida, 2009).

23. RESDAL, ‘‘A Comparative Atlas of Defence in Latin America and the Caribbean, 2010 Edition,’’ http://www.resdal.org/atlas/atlas-completo2010-ingles.pdf; also, Carlos Gustavo Poggio Teixeira, ‘‘Brazil and the United States: Fading Interdependence,” Orbis 55, no. 1 (Winter 2011): pp. 147—162.

24. Katinka Barysch, ‘‘Can Turkey combine EU accession and regional leadership?’’ Centre for European Reform, January 2010, http://www.cer.org.uk/pdf/pb_barysch_turkey_25jan10.pdf; F. Stephen Larrabee, Troubled Partnership: U.S.-Turkish Relations in an Era of Global Geopolitical Change (Santa Monica, CA: RAND Corporation, 2010), http://www.rand.org/content/dam/rand/pubs/monographs/2009/RAND_MG899.pdf.

25. Виж например, Gerry J. Simpson, Great Powers and Outlaw States: Unequal Sovereigns in the International Legal Order (New York: Cambridge University Press, 2004), pp. 17ff.

26. В средата на 1972, Збигнев Бжежински лансира тезата за “новите влиятелни сили” и за “света, доминиран от 2 ½ x, y, z сили”’ в статията си ‘‘The Balance of Power Delusion,’’ Foreign Policy 7 (Summer 1972), pp. 54—59. Тогава той разглеждаше Китай като “несъвсем велика (наполовина велика) сила. От тази гледна точка, това, на което сме свидетели днес, би могло да се определи като ‘‘свят, доминиран от 5 ½_x_y_z_. . .големи сили’’ , с Япония в ролятта на “наполовина велика сила”, и все още неуточнен брой нови “влиятелни сили”.

27. Zbigniew Brzezinski, ‘‘The Group of Two that could change the world,’’ Financial Times, January 13, 2009, http://www.ft.com/cms/s/0/d99369b8-e178-11dd-afa0-0000779fd2ac.html#axzz1B1pNJMSB.

28. Терминът е използван за да се опишат отношенията на САЩ с останалите американски държави. Виж Abraham Lowenthal, Theodore Piccone, and Lawrence Whitehead, eds., The Obama Administration and the Americas: Agenda for Change (Baltimore: Brookings Institution Press, 2009).

29. Нито политическата криза около Ирак, през 2003—2005, нито икономическата криза от 2008—2010, можа да ерозира евро-атлантическата икономическа взаимозависимост. За сравнение, през 2008 и 2009 тази зависимост между САЩ и Китай малко намаля, спрямо предишните години. Виж Daniel Hamilton and Joseph Quinlan, The Transatlantic Economy 2010 (Baltimore: Brookings Institution Press, 2010).

30. The German Marshall Fund, Transatlantic Trends: Key Findings 2010, http://www.gmfus.org/trends/doc/2010_English_Key.pdf; and The Chicago Council on Global Affairs, Constrained Internationalism: Adapting to New Realities: Results of a 2010 National Survey of American Public Opinion, http://www.thechicagocouncil.org/UserFiles/File/POS_Topline%20Reports/POS%202010/Global%20Views%202010.pdf.

31. Geoffrey Kemp, The East Moves West: India, China, and Asia’s Looming Presence in the Middle East (Baltimore: Brookings Institution Press, 2010).

32. Yann Dompierre, ‘‘A fraught political relationship,’’ in ‘‘China and India: Rivals Always, Partners Sometimes,’’ European Council on Foreign Relations, November 2009, p. 3, http://ecfr.eu/page/-/china/China%20Analysis_China%20and%20India_Rivals%20Always_Partners%20Sometimes_november2009.pdf; Directorate General for Trade of the European Commission, ‘‘EU Bilateral Trade and Trade with the World, January 18, 2011, http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2006/september/tradoc_113366.pdf.

33. Bertelsmann Stiftung, ‘‘World Powers in the 21st Century: The Results of a Representative Survey in Brazil, China, France, Germany, India, Japan, Russia, the United Kingdom, and the United States,’’ June 2, 2006, p. 17, http://www.bertelsmannstiftung.de/bst/en/media/xcms_bst_dms_19189_19190_2.pdf; also, Bruce Stokes, ‘‘Friendship, Warily,’’ National Journal, February 13, 2010, pp. 30—36, http://209.200.80.89/doc/Stokes-Friendship-Warily.pdf; ‘‘Global Views of United States Improve While Other Countries Decline,’’ BBC World Service Poll, April 18, 2010, http://www.globescan.com/news_archives/bbc2010_countries/.

34. James Lamont and Fabian Bokhari, ‘‘China signs $35bn in deals with Pakistan,’’ Financial Times, December 20, 2010, http://www.ft.com/cms/s/0/6496f902-0b44-11e0-a313-00144feabdc0.html#axzz1B1pNJMSB.

35. Andrew Scheineson, ‘‘The Shanghai Cooperation Organization,’’ Council on Foreign Relations Backgrounders, March 24, 2009, http://www.cfr.org/publication/10883/shanghai_cooperation_organization.htm.

36. Charles Burton Marshall, The Exercise of Sovereignty: Papers on Foreign Policy (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1965), pp. 58—59; Simon Serfaty, ‘‘The United States and Europe in a Multipolar World,’’ in A Recast Partnership? Institutional Dimensions of Transatlantic Relations, ed. Simon Serfaty (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2008): pp. 3—28.

37. Dean Acheson, Present at the Creation: My Years at the State Department (New York: W.W. Norton & Company, 1969), p. xvii.

* Авторът е професор по международни отношения в Университета „Олд Доминиън”, в Норфолк, Вирджиния, и анализатор на „Уошингтън Куотърли”.