03
Вт, Дек
4 Нови статии
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

България

Ж. Станев, Заемите за железниците ни: спасителен пояс или нещо повече?

Балканите

Б. Димитров, Гръцката таласокрация: история и съвременност

К. Йоктем, Новото турско “присъствие” на Балканите

Фокус: Енергийната геополитика в Черноморския регион

П. Димитров, Южният коридор и Коридорът “Север-Юг” в сянката на “Южен поток”

А. Бовдунов, Руската петролна геополитика в Югоизточна Европа на примера на Румъния и Сърбия

Х. Котанджян, Демитологизацията на “Набуко” като ключ за решаването на карабахския проблем

Светът

С. Марков, Европейската система за ПРО: със или без Русия

Р. Розоф, Подготвя ли се нова война в Южен Кавказ?

Гореща тема: Арабската революция

И. Мурадян, Геополитиката на арабската революция

С. Шахзаде, Арабската революция, предвестник на нов сблъсък в ислямския свят

Фокус: САЩ

Е. Соловьов, Теоретични течения в съвременната американска геополитика

У. Пфаф, Съединените щати като генератор на несигурност

А. Маккой, Залязващата империя

К. Богданов, Космическото бойно поле на САЩ

Геостратегия

В. Дергачов, Геополитическата архитектура на Евразия от Атлантика до Тихия океан

Геоикономика

К. Димов, Смъртта на “келтския тигър”

В. Несторов, Ще оцелее ли еврото?

Д. Петракиев, Краят на газовата революция

Портрет

В. Чуков, Евроислямът на Тарик Рамадан

Идеи

А. Дьо Беноа, Глобализацията и новата консервативна парадигма през ХХІ век

Геоурбанистика

С. Петров, Териториалното устройство на столицата и Софийски регион

Книги

М. Стоянова, Неоосманизмът като идеологическа обосновка на турската геополитика

Интервю

Професор Майкъл Хъдсън за бъдещето на “самотната суперсила”

Потребителски рейтинг: 1 / 5

Звезда активнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Дарко Танаскович, Неоосманизмът. Турция се връща

на Балканите, 144 стр., ИК «Изток Запад», С. 2010

 

Неосманизмът е нещо повече от идеология. Той е философия на историята, цивилизационна парадигма и светоглед, свойствен на по-голямата част от съвременната турска нация и най-вече на нейния интелектуален елит. Неосманизмът е осмисляне на непревъзмогнатата имперска носталгия на една голяма историческа нация, недоволна от положението и ролята си в света. Като такъв, неоосманизмът е дълбочинна константа в турската външна политика, въпреки всички реални и привидни идейни и политически прекъсвания на приемствеността в нея, включително радикалната светска революция на Ататюрк.

Това твърди в новата си книга „Неосманизмът. Турция се връща на Балканите” сръбският професор Дарко Танасович. Освен в Белградския университет, където преподава арабски език и литература, турски език, персийска литература и основи на ислямската цивилизация, Танаскович чете лекции и в Университетите на Сараево и Скопие, както и във Висшето училище за обществени науки в Париж. Зад гърба си има впечатляваща дипломатическа кариера. През 90-те години е посланик на остатъчна Югославия в Турция и Азербайджан, а през първото десетилетие на новия век представлява Сърбия във Ватикана и при Малтийския орден.

В книгата си, проф. Танаскович посочва, че днес във влиятелните турски партийни „лагери” се споделят различни визии за бъдещето на страната, в резултат от което дискусиите за полярно противоположните идеологии (сред които, освен неоосманизма, можем да посочим неопантюркизма, неокемализма и т.нар. турско евразийство – М.С.) не само че не секват, но и намират все по-широк отклик в обществения живот на Турция.

Какво представлява неоосманизмът?

През последните години, когато проислямски ориентираната част на турския политически елит откровено декларира, че възнамерява да заложи в новата си външнополитическа стратегия на т.нар. „неоосманизъм” (neo-osmanlicilik), тази идеология постепенно се превърна в своеобразна „ос” на вътрешната и външна политика на сега управляващите в Анкара.

Целенасочената държавна пропаганда съдейства за утвърждаването на неоосмански настроения в най-различни слоеве на турското общество. Сред доказателствата за това, в частност, бе и огромният интерес към появилия се през 2008 историко-фантастичен игрален филм „Османската република”, гледан от близо два милиона зрители. Все повече млади хора в съседна Турция носят ризи, с щампи на еничари и надпис „Империята отвръща на удара”. В съзнанието на немалко обикновени турци, миналото изглежда като някакъв „златен век” (Pax Ottomana), когато в контролираната от османците част от Средиземноморието е имало мир, просперитет и религиозна толерантност. „Именно тези настроения обаче, са сред причините Европа да не е склонна да интегрира Турция в ЕС” – посочва във френския „Фигаро” Лор Маршан (1). Което не пречи на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) да използва множеството държавни структури за „приобщаване” на обществото към османския дух и поставянето му в основата на новата „голяма политика” на Турция.

Както е известно, за архитект на геополитическата концепция на „неоосманизма” се смята турският външен министър Ахмет Давутоглу. Основните цели на тази идеология се съдържат във фундаменталния му труд „Стратегическа дълбочина”. Сред вдъхновителите и пък можем да посочим някогашния турски президент Тургут Йозал (1927-1993), според който ислямът сплотява населението на страната и балканските мюсюлмани, затова те могат да бъдат обединени около идеята за обща държава само от една, разработена по качествено нов начин, идеология (2). Йозал не уточнява, що за идеология би могла да постигне това, но намеква за стремежа на Турция да се върне в „лоното на османизма”.

В края на ноември 2009, в едно свое изказване пред членове на ПСР, турският външен министър заяви, че страната му провежда политика на неоосманизъм: „Имаме наследство, оставено ни от Османската империя. Наричат ни „неоосманци”. Да, ние сме „новите османци”. Принудени сме да се занимаваме със съседните страни. И даже с тези в Африка. Великите държави са объркани от това, което се случва” (3).

Давутоглу уточнява, че Турция няма да се ограничи само с реализацията на тази идея, а ще се опита да реализира и други, не по-малко важни: „Османската империя е част от нашата история, а ислямът – един от елементите на културата ни. Западноевропейската ориентация е наш исторически опит, а тюркизмът – основното ни движение” – посочва в тази връзка той (4).

С други думи, очертават се три основни характеристики на новата турска външна политика: Османската империя – османизмът, който е свързан с исляма, и тюркизмът – като основна идеология за съхраняване на националното самосъзнание, с чието посредничество тюркските народи най-лесно могат да бъдат приобщени към османизма.

Както се вижда, Давутоглу оценява стремежа на Турция да стане член на ЕС като „исторически опит”. Което, разбира се, не предполага тя да се откаже от западния вектор на своята геополитическа стратегия, а че разглежда източния вектор като напълно жизнеспособна алтернатива. Давутоглу смята, че зависимостта от САЩ и Европа е нарушила баланса на турската външна политика и е навредила на националните и регионални интереси, затова Анкара следва да постави под свое покровителство „османското наследство” (т.е. да започне твърдо да го отстоява).

Според някои западноевропейски анализатори, неоосманизмът в турската външна политика се основава на следните принципни постановки:

-          Турция вече не действа като „младши партньор” на САЩ и НАТО, тъй като страната е сред основните фактори за сигурността на Централна Евразия и региона. Оттук произтичат и идеите за осъществяване на различни посреднически инициативи в Близкия изток и създаването на своеобразен еквивалент на ОССЕ в Кавказкия регион.

-          Неоосманизмът не следва да се възприема като заплаха за Запада и Русия.

-          Неоосманизмът не притежава някакви агресивни аспекти (5).

Други експерти пък извеждат следните основни постулати на неоосманизма:

-          Да се постигне общо съгласие вътре в страната, както и с мюсюлманския свят (Близкия изток, Балканите, Северна Африка); да не се подхожда към държавите от тези региони от имперски позиции; да бъдат привлечени към доктрината на неоосманизма страните, които някога са били част от Османската империя, чрез реализирането на „мека” и балансирана политика.

-          Турция следва да провежда изключително активна дипломатическа и икономическа политика за да се превърна в ключова държава за региона.

-          Политиката на неоосманизма дава на Турция възможност да „откъсне” от Запада мюсюлманските държави Босна и Херцеговина, Албания и Косово и дори предимно християнските Македония и България (имайки предвид наличието там на компактни маси мюсюлманско население) (6).

Според някои специалисти, правителството в Анкара възнамерява да използва за реализацията на неоосманистката политика т.нар. „интеграционни коридори” (инициатор на процеса ще бъде Турция), основаващи се на турската „мека сила”, която, на свой ред, включва два основни елемента – икономическата мощ и демократичният опит. Посочват се три такива коридора:

-          Първи коридор: Турция – Сирия – Ливан – Египет, който по-нататък би могъл да обхване и Израел и палестинските територии;

-          Втори коридор: Ирак и държавите от Персийския залив;

-          Трети коридор: Иран и Пакистан (7).

Специално внимание заслужава третият коридор, в усилията по чиято реализация, с неоосманизма тясно се преплитат идеологическите постулати на пантюркизма и турското евразийство. От една страна, Турция ще се стреми да привлече към своята сфера на влияние Иран и Пакистан, а от друга – Централна Азия и Азербайджан.

Според директора на Центъра за международни отношения и стратегически анализи в Анкара Синан Оган, Турция е единствената държава, която може да претендира за ролята на „модернизатор” на Близкия и Средния изток и е в състояние да „помири” този регион със Запада. Очевидно е, че Анкара възнамерява не толкова да възстанови някогашните граници на Османската империя, колкото да постави под контрол енергоносителите и енергийната инфраструктура, транспортните възли, банковите и телекомуникационни мрежи на региона, което би превърнало Турция в геополитическа суперсила (8).

Тези амбиции достатъчно ясно присъстваха и в речта на Ахмет Давутоглу пред турския дипломатически корпус (произнесена през януари 2010). Той, в частност, заяви, че свръхзадача на Турция е да се превърне не в регионална, а в световна държава, посочвайки, че такава възможност и дават нейното географско положение, историята и дипломатическият и опит (9).

Тази турска външнополитическа стратегия започна да се реализира на практика сравнително неотдавна. Затова, имайки предвид турските претенции и планове по отношение на трите, споменати по-горе, региони (Близкия изток, Балканите, Северна Африка) и спецификата на политическите, икономически  и други фактори във всеки от тях, трудно можем да прогнозираме, дали с приоритет ще се ползва именно дипломацията, или в определени случаи ще се разчита и на военната сила. Ясно е, че т.нар. „открита дипломация” няма да се окаже особено полезна за Турция, тъй като арабският свят например, няма никакво намерение да се откаже от придобитата през миналия век самостоятелност за да се върне в лоното на Pax Ottomanica, следователно на Анкара вероятно ще се наложи да се ориентира към „мълчалива дипломация”, използвайки всички възможни лостове за постигане на амбициозните си цели. Възможно е, имайки предвид израелския фактор, известна политическа воля за по-тясна интеграция с Турция да проявят Сирия и Палестина. От друга страна, пасивната позиция спрямо Израел и провежданата спрямо Турция политика на останалите арабски държави, разполагащи със значителни енергийни ресурси, може да доведе Анкара до открит сблъсък с американско-британската ос. Тоест, реализацията на турските цели в региона е изправена пред много сериозни предизвикателства.

Тук е мястото да спомена, че според някои анализатори, склонни да вярват на „конспиративните теории”, управляващата в Анкара умерено-ислямистка партия – ПСР, е продукт на американските геостратези и дори посочват като автор на този проект известния неоконсерватор Пол Уолфовиц (10). Според тях, новата „неоосманска” външна политика на Турция, също се подкрепя от американските неоконсерватори.

Впрочем, редица експерти от водещи турски аналитични центрове, също смятат, че неосманизмът е стратегия, наложена на местния елит от САЩ. Според тях, става дума за разработена от американски „мозъчни центрове” дългосрочна програма, целяща осъществяването, с помощта на „държава-посредник” (в лицето на Турция), на доминация в района на Близкия и Средния изток и, в частност, в арабския свят. В тази връзка, те свързват неоосманизма с широко известния стратегически проект на САЩ за т.нар. „Голям Близък изток”.

Макар че подобни тези звучат доста екстравагантно, самият Давутоглу не крие, че източниците на новата идеология, а и самият термин „неоосманизъм”, са свързани със САЩ, както и, че в основите на визията му за бъдещето на Турция са някои трудове на известния американски геополитик (и президент на Агенция Стратфор) Джордж Фридмън (11). Между другото, сред причините за американската подкрепа за идеологията на неоосманизма, може да е и желанието на Вашингтон да неутрализира стремежите на националистическите и кемалистки кръгове в Турция, тъй като САЩ не биха искали превръщането на тази страна в силна и напълно самостоятелна национална държава (12). Освен това, за американците би било по-изгодно ролята на „лидер” на мюсюлманския свят да бъде поета от техния съюзник Турция, а не от Иран например.

Ислямският елемент в доктрината на „неоосманизма”

Нормално е идеологията на неоосманизма да е тясно свързана с т.нар. „ислямски фактор” (islamcilik), тъй като именно той следва да поеме ролята на ключова консолидираща сила, имайки предвид, че като основна идеологическа „мишена” се разглежда мюсюлманският свят и, на първо място, арабските държави от Близкия изток и Северна Африка. Всичко това, разбира се, влиза в разрез с политиката на Израел в региона, затова през последните една-две години станахме свидетели на разрива на съюза между Тел Авив и Анкара, в чиято основа бе именно желанието на Турция да укрепи позициите си в ислямския свят, подготвяйки почвата за реализацията на неоосманистката доктрина в мюсюлманските държави от двата, споменати по-горе региони.

По-нататък (както твърди в книгата си и проф. Танаскович) реализацията на тази доктрина ще обхване и балканските държави (и най-вече Албания, Босна и Македония), като, според най-крайните привърженици на неоосманизма, Истанбул би трябвало да се превърне в център на „новия халифат” (neo-halifelik) за целия мюсюлмански свят. Според Дарко Танаскович и други мислещи като него автори, в рамките на тази идеология днес действат и управляващата ПСР и множеството откровено ислямистки групировки в тази страна.

На свой ред, военните с прокемалистка ориентация, както и водещата опозиционна Народно-републиканска партия смятат тази политика за неприемлива и дори опасна за бъдещето на Турция. Според тях, сегашните управляващи се опитват да реализират един амбициозен но нереалистичен проект, който ще отдалечи страната от републиканските принципи на Ататюрк. Впрочем, сред факторите, които силно тревожат кемалистите, е и „кюрдският въпрос”, тъй като с окончателното налагане на неоосманизма кюрдите, както и всички мюсюлмани с различна от турците етническа принадлежност, ще се сдобият с много широка културна самостоятелност. Защото, на практика, неоосманизмът представлява идеологическа обосновка на поликултурното общество. Дори и само заради това, той се противопоставя на досегашната доминираща в Турция доктрина – кемализма, който, както е известно, цели изграждането и съхраняването на еднонационалния характер на турската държава.

 

Бележки:

1. Laure Marchand, La Turquie saisie par l'«ottomania», LE FIGARO, 07.01.2010.

2. Neo Osmanlı Geri mi Dönüyor?, http://www.farklitarih.com/2009/06/neo-osmanl-m-donuyor.html.

3. Erhan Seven, Sarkozy gittiği her yerde bizi görecek, Yeni Şafak, 24.11.2009.

4. Nur Batur, 'Yeni Osmanlılar sözü iyi niyetli değil', Sabah gazetesi, 04.12.2009:

5. Валери Петров, Новата турска външна политика, http://www.islamnews.ru/news-21431.html:

6. Ömer Taşpınar, Neo-Ottomanism and Kemalist foreign policy, http://www.todayszaman.com/tz-web/columnists-153882-neo-ottomanism-and-kemalist-foreign-policy.html.

7. Илья Герман, Турция идет на восток, Эксперт, #26, с.66, 2009. http://www.expert.ru/printissues/expert/2009/26/turciya_idet_na_vostok/#print.

8. Ibid.

9. Свистунова И.А., Внешняя политика Турецкой Республики в 2010 году, ИБВ, 24.10.2010.

10. Гагик Тер-Арутюнян, Контекст отношений РА-Турция, http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=1975&sphrase_id=1075

11. Nur Batur, 'Yeni Osmanlılar sözü iyi niyetli değil', Sabah gazetesi, 04.12.2009.

12. Soner Yalçın, Türk Silahlı Kuvvetleri neden New York aydınlarının hedefinde, Hürriyet gazetesi, 19.10. 2008.

 

* Българско геополитическо дружество

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

За геополитиката, краят на ХХ и началото на ХХІ век се оказаха време на пропуснати възможности и дълбоки промени. На пропуснати възможности, заради неспособността да се предвиди и прогнозира дълбочината на трансформациите в международната система и мащабите на геополитическите промени на световната карта. А на дълбоки промени – във връзка с развитието на старите и появата, през 90-те години, на алтернативни изследователски стратегии. Като това развитие се осъществяваше едновременно в няколко направления. При това, посоките на теоретичното търсене, към които се ориентират представителите на  различните направления в съвременната американска геополитическа мисъл, силно се разминават.

През последната четвърт на миналия век, геополитиката на Запад, включително и в САЩ, си оставаше общо взето в периферията на научните търсения. В ситуацията на ускоряваща се динамика на глобалните процеси, възникнаха и придобиха популярност редица нови субдисциплини и концепции. Появиха се и бяха институционализирани такива, тясно свързани едно с друго, теоретични направления като „световните” (World Studies) и „глобалните” (Global Studies) изследвания. Нещо повече, в рамките на глобалната икономическа логика, а след това и на революцията във военната сфера, активно започна да се прокарва тезата, че в новите условия на информационната епоха от значение са най-вече скоростта на вземане на решенията, както и времето, а не толкова пространството (1). „Географията изчезна” – декларираха ентусиазираните привърженици на тези твърдения (2). Традиционните географски и геополитически фактори започнаха постепенно да губят позиции, оставайки извън фокуса на внимание на анализаторите, които предпочитаха, вместо това, да акцентират върху глобализацията и транснационалните процеси и структури.

От двуполюсен към еднополюсен, а след това към многополюсен „световен ред”

В същото време обаче, немалко авторитетни американски политолози продължиха последователно да отстояват тезата, че „географията има значение” (geography matters). Тази група, свързана предимно с неоконсервативните „мозъчни центрове” или с висшите военни учебни заведения, формира основата за развитието на т.нар. „неокласически” интерпретации на геополитиката.

Паралелно с това, стимулиращо въздействие върху геополитическата мисъл оказа и разпадането на двуполюсната система на международните отношения. Което е разбираемо. Във фокуса на вниманието на западните анализатори и действащи политици се оказаха съществените изменения в рамките на клуба на „великите държави”, появата на нови силови центрове в различни точки на планетата, формирането на нов световен ред и цяла група други проблеми, традиционно смятани за геополитически.

Междувременно, методологичните недостатъци на класическата геополитика от края на ХІХ и началото на ХХ век бяха добре известни. Очевиден недостатък на традиционния геополитически анализ например беше редукционизмът на географския и пространствен детерминизъм. Приставката „гео” в интерпретацията на бащите-основатели на геополитическата наука означава акцент върху изучаването на географския, пространствено-териториалния фактор, детерминиращ поведението на държавата на международната сцена. В рамките на традиционния геополитически подход, формулиран в трудовете на Рудолф Кьелен, Фридрих Ратцел, Хилфорд Макиндер, Алфред Маън, Карл Хаусхофер и други, като основен субект на световната политика се изявяват големите държави, които, опирайки се на своите собствени ресурси, целят да максимизират контрола си над пространството. Ортодоксалните привърженици на класическата геополитика и до днес са склонни да смятат, че конфигурацията на системата на международните отношения, в крайна сметка, се определя от някакъв фундаментален дуализъм, т.е. от противопоставянето на съществено отличаващи се една от друга геополитически детерминирани сили, които при това съвсем ясно могат да бъдат локализирани и по чисто географски признак – например телуро- и таласокрации, сухопътни и морски държави и т.н. В наши дни често може да се чуе, че традиционната геополитика се е оказала в плен на стереотипите на двуполюсния световен ред, окончателно формирал се след Втората световна война. Подобна гледна точка обаче, не ми изглежда съвсем коректна. Всъщност, първите и най-известни „бинарни” схеми са лансирани още от Алфред Маън, Хилфорд Макиндер, Никълъс Спикмън и други „класици” на традиционния геополитически анализ много преди утвърждаването на двуполюсния модел в системата на международните отношения. Двуполюсният световен ред от ерата на студената война само забави донякъде еволюцията на геополитическата мисъл, като на практика, фокусира усилията и предимно върху обясняването на съществуващата ситуация.

С отслабването на стриктното структуриране на двуполюсния свят и появата на политическа сцена на нови държави и демонстриращи нарастващ стремеж към консолидация региони, постепенно започва да се осъзнава, че традиционните модели се нуждаят от сериозна корекция.

Развитието на военните технологиите, крахът на двуполюсния модел и трансформацията на международната система означава не просто утвърждаването на нова геополитическа реалност, обусловена от промените в силовия баланс, формирал се през предходните години, нито пък само усложняване на световната геополитическа структура, породено от усилването и нарастване броя на регионалните силови центрове. Взаимоотношенията между субектите на световната политика стават все по-сложни и многомерни, а броят на играчите непрекъснато нараства. Изчезват ясните конфронтационни граници. Нараства броят на факторите, определящи характера на световната политика, при това става очевидно по-слабо изразеното доминиране на едни или други отделни нейни аспекти (военни, пространствено-географски, икономически и т.н.). Разгръща се процес на диверсификация на интересите на държавите и недържавните играчи в световната политика. Във връзка с намаляване на възможностите за използване на традиционните силови потенциали, се развива (ако използваме терминологията на Джоузеф Най) своеобразна „ентропия на силата” на великите държави. Под влияние на всички тези процеси, в съвременния свят активно се преосмислят параметрите на хегемонията и геополитическата мощ, а именно, нараства делът на новите, недотам традиционни фактори на мощта – като икономиката и финансите, комуникациите и информационните системи, най-новите направления на научно-техническото развитие и т.н.

В заключителния етап на студената война акцентът в западната и, най-вече, в американската геополитика започна да се измества към проблемите на пространствено-политическата организация на международната общност (т.е. проблемите на „световния ред” и трансформацията на ролята на отделните държави в неговите рамки). През 90те години, афористичната теза на Френсис Фукуяма за „края на историята” бе доста активно подета, включително и от редица учени, занимаващи се с геополитически анализи. Така, Збигнев Бжежински акцентира върху уникалността на съвременното положение на САЩ в световната политика и икономика, посочвайки, че Съединените щати „се оказаха първата и единствена наистина световна държава” (3). В по-широк исторически контекст, еднополюсният свят започна да се интерпретира в контекста на „финалната”, „прогресистка” картина на света, като закономерен краен етап в развитието на международните отношения.

Еднополюсният модел се разглеждаше като своеобразна „крайна точка” в еволюцията на геополитическата картина на света, придобиваща почти теологични характеристики – от баланса на силите на отделните държави и техните съюзи (Новото време), през биполярния силов баланс в средата на ХХ век, към „обединението на човечеството” под егидата на глобалната държава-хегемон, в лицето на САЩ. При това, смяната на отделните етапи в тази „еволюция” се приемаше едва ли не като „предопределена и фатално неизбежна”. Тоест, твърдеше се, че несъвършеният силов баланс на многополюсния свят, провокиращ международни кризи, нестабилност и неопределеност, се заменя от далеч по-предсказуемия и устойчив баланс на двуполюсния свят, който, на свой ред, бива заменен от съвършената „еднополюсна конструкция”, в чиито рамки вече просто няма място за баланса на силите, поне в традиционната му геополитическа интерпретация.

Разширеният вариант на концепцията за „единствения световен полюс”, наложил се след краха на съветския „полюс”, има по-сложна структура. Според него, „единственият полюс” представлява съвкупността на „демократичните индустриални държави”, разполагащи с доминиращи позиции в глобалната система. Съобразно тази интерпретация, ролята на САЩ се свежда до функциите на лидер или хегемон на „единствения полюс” (в зависимост от гледната точка на един или друг автор). Като цяло, „единственият полюс” се интерпретира като достатъчно гъвкаво образувание, непритежаващо ясна йерархична структура и неизменни граници. Ядрото му се формира от група държави от Северния Атлантик, но през последните десетилетия рамките му значително се разширяват. Ако разглеждаме като „единствен полюс” съвкупността на държавите от ОИСР, както го прави например Айра Строс (4), той притежава 60% от световния БВП и по-голямата част от глобалната военна мощ. Чрез непрекъснатото си разширяване (включването на редица държави от Азия и Източна Европа), „единственият полюс” се превръща във все по-здрава опора на „световния ред”. Тоест, глобалното лидерство се осъществява върху една непрекъснато разширяваща се база, извън която остават все по-малко държави, които биха могли да се разглеждат като потенциални противници и инициатори на „бунтове” срещу този глобален “Pax Democratica”. Вътре в тази „идилична” конструкция, САЩ осъществяват общия контрол с помощта на т.нар. „мека сила” (soft power, както я нарича Джоузеф Най), т.е. на моралното лидерство, културното въздействие и убеждаването въз основа на наложилите се и, в крайна сметка, общопризнати правила на играта.

Реалността обаче се оказва много по-сложна от тази схема и световното развитие започва да демонстрира все повече белези на сложно структуриран, многостранен (в икономическата, политическата или сферата на сигурността) и полицентричен глобален ред. В този смисъл, далеч по-адекватни на духа на времето са някои други направления в развитието на американската геополитическа мисъл. Едно от тези направления би могло да се квалифицира като „неокласическо”.

Неокласическата американска геополитика

Импулсите към възраждането в Съединените щати на класическата линия в геополитиката са тясно свързани с опитите за ново структуриране на евразийското пространство. През 1999, професорът от Военноморския колеж на САЩ Маккъбин Томас Оуен публикува в Naval War College Review статията си „В защита на класическата геополитика”, в която, съвсем в духа на Макиндер, определя като основна задача на САЩ след студената война предотвратяването на появата в Евразия на континентален хегемон и създаването от някоя държава или група от държави на заплаха за САЩ в морската сфера (5). Тази теза илюстрира възраждането, върху нова основа, на традиционната геополитика и кара редица американски изследователи да потърсят по-релевантни концептуализации на извършващите се в света трансформации, в духа на неокласицизма. Неокласическата геополитическа школа се основава на това, че съдържанието и целите на геополитиката в съвременната епоха са претърпели съществени промени, в сравнение с границата между ХІХ и ХХ век, но самото геополитическо познание не е станало по-малко ценно заради това.

Стремежът към контрол над пространството се интерпретира като своеобразна начална точка и перманентно присъстващ в голямата политика мотив. В рамките на тази интерпретация, въпреки извършващите се в световната политика и икономика дълбоки трансформации, географията, пространството и териториалните аспекти на политическото и военно планиране въобще не са загубили значението си. Като това значение ще нарасне още повече в бъдеще, когато недостигът на ресурси и натискът на природната среда ще дестабилизират множество държави в Азия и Африка.

Най-видната фигура и най-цитираният автор на неокласическото направление в американската геополитика е Робърт Каплан, който е старши научен сътрудник в консервативния Център за нова американска сигурност. В серия, вдигнали голям шум, статии, посветени на геополитиката през ХХІ век (6), той подчертава приемствеността на възприетия от него подход с геополитическия метод на Алфред Маън и Хилфорд Макиндер и акцентира върху ролята на морските комуникации и свободното корабоплаване (т.е. свободната търговия) за просперитета на развитите западни държави. При това, Каплан лансира една доста неочаквана теза – според него, в нова конфликтна геополитическа „ос” на света ще се превърне не Тихият океан, нито пък Атлантикът, а далечният южен Индийски океан. Именно Индийският океан се превръща в средоточие на проблемите и противоречията на съвременния свят. По бреговете му, или в близост до тях, са разположени най-много нестабилни (Пакистан, Ирак, Мянма, Сомалия, Афганистан и др.) или проблемни (Иран) държави. Тук назряват конфликтите на бъдещето – в рамките на „ислямската дъга”, опасваща цялото крайбрежие на Южна и Югоизточна Азия и Източна Африка. Тук директно се сблъскват, в битката за ресурси и политическо влияние, интересите на новите бързо развиващи се регионални държави, претендиращи за световен статус – Китай и Индия. С други думи, Индийският океан „не е просто географско понятие, а идея”, обединяваща в себе си централното положение на исляма и глобалната енергийна политика, възхода на новите велики държави и формирането на полицентричен световен ред (7). А ролята на САЩ в този най-важен регион е да гарантират, с помощта

множество гъвкави алианси, свободата на корабоплаване и свободното действие на пазарните сили, което, само по себе си, ще съдейства за решаването на поне две стратегически задачи – стабилизацията и контрола над ситуацията в Големия Близък Изток и „мекото” ограничаване на китайската експанзия в региона.

Между другото, Робърт Каплан не смята, че заплахата от китайска експанзия е особено сериозна. Той започва своята, появила се наскоро, статия „География на китайската мощ” (вж. Геополитика, бр.6/10 – б.р.), с цитат на Макиндер за това, че Китай може да се превърне в „жълта опасност” за световната свобода, защото, за разлика от големите континентални държави в миналото (и най-вече Русия), той обединява ресурсите на грамадния континент с наличието на дълга океанска граница – коз, с който Русия не разполага (8).

Освен това, твърди Каплан, Китай съчетава елементи на силно модернизирана икономика по западен модел с наследената от древния Изток „хидравлична цивилизация” (термин, въведен от историка Карл Витфогел за обозначаване на обществата, практикуващи централизиран контрол върху напояването на земеделските земи и, в резултат от това, имащи силно централизирани политически системи). Икономическият ръст съдейства за нарастването на китайските външнополитически амбиции. Каплан подчертава, че Пекин обективно е принуден да изгражда изгодни „мрежови” отношения с широк кръг от държави, способни да гарантират необходимите за бързо развиващата се китайска икономика ресурси. Зоната на китайско влияние, формираща се в Евразия и Африка, постоянно се разширява, „при това не в онзи повърхностен, чисто количествен смисъл, който придават на това понятие през ХІХ век, а в много по-дълбок, съответстващ на съвременната глобализационна епоха”. Преследвайки простичката цел – надеждно да гарантира икономическите си потребности, Китай измества глобалния политически баланс към Източното полукълбо и това няма как да не засегне много сериозно интересите на САЩ. Благодарение на нарастващата икономическа мощ и демографските си параметри, Китай е в състояние да запълни възможните зони на силов вакуум в близост до всеки участък на своите дълги граници, използвайки за целта такова оръжие, като демографския и икономически натиск.

Слабо място на Китай си остават позициите му в Световния океан. Разсъждавайки с термините на „играта с нулева сума”, китайските адмирали се обявяват за наследници на агресивната философия на американския военноморски стратег от началото на ХХ век Алфред Маън, лансирал тезата за „контрола над моретата”. Стремителната модернизация на китайския Военноморски флот свидетелства за сериозността на китайските намерения.

В Тихия океан се формира полицентричен ред, в чиито рамки претенциите си за лидерство в различни сфери и различни региони демонстрират не само Китай, но и страни като Индия и Япония. В Азия, където се очертава криза на „жизненото пространство”, продължава надпреварата във въоръжаването. Каплан завършва анализа си с многозначителна констатация. През следващите години самият факт, че Пекин укрепва икономическата и военната си мощ, ще усили напрежението в китайско-американските отношения. САЩ ще направят всичко за да попречат на Китай да стане хегемон в по-голямата част от Източното полукълбо. „Не бива да изключваме – посочва Каплан – че именно това ще бъде най-разтърсващата драма на нашата епоха” (9).

Интересно е мястото, което Робърт Каплан отрежда на Русия в новото геополитическо подреждане на силите. Според него, географският фактор е в състояние да провокира конфликт между Москва и Пекин, тъй като „сегашният им съюз има чисто тактически характер”. Той не крие, че това може да се окаже изгодно за САЩ: „През 70-те години на ХХ век администрацията на президента Никсън спечели от сблъсъка между Пекин и Москва и така можа да постави началото на новите отношения с Китай. В бъдеще, когато Китай се превърне в истинска велика държава, САЩ, както изглежда, биха могли да сключат стратегически съюз с Русия за да балансират влиянието на Срединната империя” (10).

Към представителите на неокласическото направление могат да се причислят и редица анализатори, изследващи „новите пространства”, станали достъпни за човечеството с развитието на техниката. Сред тях например е основоположникът на космическата геополитика (астрополитиката) Еверет Долмън (11). Подчертавайки значението на „близкия космос” за решаването на военно-политическите задачи, които си поставят държавите, и гарантирането на постоянна връзка и управление в космическото пространство, той перефразира известната фраза на Макиндер, чието геополитическо кредо придобива следния вид в космическата епоха: „Който контролира ниските орбити, контролира околоземното пространство, който контролира околоземното пространство – доминира на земята, а който доминира на земята, определя съдбата на човечеството” (12).

Проблеми на неокласическия подход

Когато говорим за проблемите на неокласическия подход, като най-уязвимо място на геополитическия анализ се очертава доминиращият в рамките на този подход „държавоцентризъм”. Държавата продължава да фигурира в качеството на единствен легитимен геополитически играч на международната сцена. На практика обаче, ситуацията далеч не е толкова еднозначна. Глобализацията, урбанизацията и модернизацията на политическите общности, развитието на комуникациите и контактите с външния свят съдействат за преразпределяне на влиянието от правителствата към недържавните (включително транснационалните криминални и терористични мрежи) и дори частните субекти. Днес е очевидно, че демодернизацията също може, колкото и да е парадоксално, да поддържа тази тенденция. След края на процесите на деколонизация и, особено, след разпадането на Съветския съюз и някои други държави от Източния блок, системата на междудържавните отношения се промени именно в тази посока. Тя започна да включва все повече слабо структурирани и нетрайни образувания („провалили се” и „нови независими” държави), чиито суверенитет е проблематичен, чиито граници невинаги са ясно определени (в много случаи те или не са делитимитирани, или се оспорват от съседите) и чиято „мощ” нерядко е поделена между конкуриращи се кланове или частни субекти.

В резултат от това, геополитическият анализ започва да буксува там, където традиционно претендира да играе ключова роля – при изучаването на конфликтите в съвременния свят. Действията на несуверенните играчи, всевъзможните национални и международни организации, асоциации, компании, трансгранични групировки и т.н., просто няма как да бъдат адекватно преценени в рамките на класическата парадигма. Зад гърба на тези играчи винаги се търси някакъв „силов център” или държавно образувание, заинтересовано именно от такъв (а не от някакъв друг) изход от конкретния конфликт. При това нещата тук не опират до прекалената идеологизация на анализаторите, а до общите методологични недостатъци, присъщи на геополитическия анализ.

Цяла група актуални въпроси на съвременната глобална политика, като например, дали понятието за националния суверенитет не се превръща в анахронизъм; какви са перспективите пред националните държави; кои са основните играчи на международната сцена и какви са тенденциите в тази сфера, или биват игнорирани от геополитическата мисъл, или пък се анализират в рамките на т.нар. „ревизионистко направление” (т.е. на „критичната геополитика”), без всякаква връзка с политическата практика (13).

Струва ми се, че днес, в рамките на геополитическото теоретизиране, има смисъл да променим акцентите, измествайки ги от глобалната картина (изследването на световния ред) към, ако можем да се изразим така, един своеобразен аналог на теориите за „средното равнище”. В тази ситуация, бихме могли да приемем за оптимална единица на комплексния „иконографски анализ” геополитическия регион, като геополитическо, геокултурно и геоикономическо цяло, илюстриращо динамичния момент на геополитиката (трансграничен характер, променливост на контурите, смяна на доминантните регионални държави, културни, етнически и демографски трансформации, а в някои случаи – дори пълно изчезване, което нагледно ни демонстрира примерът с такъв общопризнат геополитически регион от началото и средата на ХХ век, като Mitteleuropa например).

Научно-техническият прогрес през последните три-четири десетилетия доведе до качествена модификация на факторите за функционирането и развитието на обществото. При това ми се струва не съвсем коректно, че понятията „пространство” и „територия” нерядко се използват като синоними. В съвременния свят, реално значение придобиват различни форми на пространството. Наред с териториалното (сухоземното), водното и въздушното пространства, притежаващи достатъчно ясни физико-географски характеристики, можем да говорим за икономическо, културно-цивилизационно, информационно, кибернетично, екологично и т.н. пространства, влияещи както върху характера и насочеността на глобалните процеси, така и върху политическата стратегия на отделните държави. Усвояването на тези пространства, в рамките на геополитическия и геоикономически анализ, на практика, прави едва първите си стъпки.

Критичната геополитика

През 90-те години, геополитическата мисъл преживя своеобразна „смяна на парадигмата”. Широко разпространение получи зародилото още през 80-те ревизионистично направление в съвременната западна геополитическа теория – т.нар. критична, или постструктуралистка геополитика (14). Във фокуса на вниманието се оказа ново тълкуване на географията на властта и силовите центрове, като географията започна да се представа като форма на социално обусловено познание (15).

Според привържениците на тези подходи, геополитиката не бива да се разглежда като научна дисциплина, изучаваща някакви изначално зададени обективни географски фактори, позволяващи на нациите да артикулират собствените си „вечни” и „обективни” национални интереси в световната политика. Те твърдят, че под влияние на идеите на такива известни „постмодернисти”, като Мишел Фуко, Жан-Франсоа Лиотар, или Жак Дерида, идва краят на концепцията за пространството, в традиционната му и привична за всички интерпретация. Пространството престава да се смята за обективна реалност, а започва да се възприема като „социално конструирано”. Така, докато за класическата геополитика пространството и територията играят казуална роля, т.е. приемат се като една от основните причини на човешките действия, критичната постмодернистка тенденция се насочва към възможностите за инструментализация на пространството, съсредоточавайки се върху неговата интерпретация и деконструкция. Политическият дискурс – езикът, текстовете, речите и тяхната интерпретация – започва да играе водеща роля. Ревизионистичната тенденция концентрира вниманието си върху способите за актуализация и използване на ландшафта и пространството за постигане на политически цели. В резултат от това, познавателният интерес се оказва изместен: вече не обективното съществуване на естествените граници, планинските вериги, или реките определя стратегическото значение на тези обекти, специфичната им функция и тяхната историческа и политическа значимост, а онова, което им приписва съответният политически дискурс. По този начин, огромен брой естествени особености на географската среда се активират комуникативно само при специфични обстоятелства.

Критичната геополитика не скъсва окончателно с възгледите, че именно географската мотивация задвижва определени политически процеси, но се опитва да очертае условията и рамките, ограничаващи действието на класическата геополитическа аргументация и възможното и въздействие върху политическите реалности. Новият подход концентрира усилията си върху разкриването на легитимиращата основа на действията и събитията в глобалната политика и установяване на връзката им с определени интереси. Най-ярко тази тенденция се проявява в рамките на т.нар. „радикална геополитика” (16).

С прехода към новата си „критична” роля, геополитиката обаче губи своя прогностичен статут. От своеобразни философски пророчества, геополитическите конструкции се трансформират в субективни интерпретации на реалността и вероятностни оценки, присъщи на другите социални научни дисциплини. В същото време, подобна трансформация позволява по-лесно да се осъзнае, как точно се е формирал сегашният политико-пространствен ред и как той се възпроизвежда или променя при определени политически обстоятелства, посредством конкретни комуникативни и дискурсивни практики.

Към основните направления в ревизионистичните геополитически изследвания обикновено се причисляват т.нар. „формална геополитика” (чиито обект е развитието на геополитическата мисъл и геополитическата традиция, т.е. става дума за своеобразен критичен рефрекс на представителите на тази научна дисциплина), „практическа геополитика” (включваща широк кръг масови географски и чисто геополитически символи, образи и представи, както и доминиращите в изкуството на държавното управление геополитически концептуализации на съвременните международни проблеми), „популярна геополитика” (геополитическите представи, разпространяващи се чрез медиите и другите комуникационни канали и оказващи съществено влияние върху формирането на националната, цивилизационна и друга идентичност и върху конструирането на имиджа на „другите” народи и, съответните географски локуси) и „структурна геополитика” (концентрираща се, най-вече, върху глобалните процеси, тенденции и противоречия, проблемите, свързани с въздействието на глобализацията и информатизацията и реалностите на рисковите общества, трансформиращи геополитическите практики). Освен това, критичната геополитика обхваща достатъчно широката сфера на чисто постмодернистичните и феминистки изследвания (17).

В рамките на критичната геополитика бе направен опит да се осмисли социално обусловеният характер на географските дадености, рамките на функционирането им и техните възможности да въздействат върху политическите реалности. Според собствените им думи, привържениците на критичната геополитика, разширяват границите на геополитическия анализ, утвърждавайки необходимостта от изучаване не само действията на държавите на международната сцена, но и на стоящите в основата на тези действия културно обусловени представи, определяни от тях като „митологии” (като например представите за възникването на една или друга нация и формирането на контролираното от нея пространство). В резултат от това, новата геополитика акцентира, в не по-малка степен, „върху картите,  на смислите и значенията, отколкото върху географските карти на държавите” (18). Накрая, анализаторите, работещи в рамките на критичната геополитика, лансират тезата за „неотстранимото многообразие на географските пространства, множествения характер на методите за адаптация на различните социални общности към това разнообразие и значението на политическото въображение за практическото оформяне на едни или други социални конструкции”. От тяхна гледна точка, концепциите за сигурността, представите за заплахата и отговорността или интерпретацията на идентичността не могат да бъдат политически и културно неутрални (т.е. да бъдат детерминирани изключително и „обективно”, от географските фактори) и неизбежно отразяват пристрастията на онези, които оперират с тях в рамките на анализа си на съвременните проблеми.

От момента на появата на критичната геополитика, атаките срещу нейните основни постановки не секват. И това не е случайно. Пред всичко, в хода на опитите за ревизия на традиционните геополитически схеми и методологични подходи твърде бързо се появяват сериозни проблеми и ограничения. Повишаването на комплексността на едно изследване има своите граници. Всеки изследовател се изправя пред избора, или рязко да опрости ситуацията, съсредоточавайки вниманието си само върху някои съпоставими фактори и величини (давайки си ясна сметка, че това редуцира сложността на реалните феномени на международните отношения и стеснява хоризонта на проблемите), или да разшири комплексния характер на изследването си за сметка на ясно дефинираните граници на геополитическата наука и на убедителността, а нерядко и на обосноваността на изводите си (19). В тази връзка, стремежът към по-голяма комплексност и „постструктурализация” на предмета на геополитиката, както и постмодернистките тонове в трудовете на привържениците на геополитическия ревизионизъм съвсем не са еднозначни. „Излишната комплексност” може да размие и без това недостатъчно ясно очертаните дисциплинарни рамки, без в същото време да гарантира ново и по-високо качество на получените изводи. А пък увлечението по постмодернизма и постструктурализма, с характерната за тях перманентна деконструкция, интерпретация и реинтерпретация на символите, текстовете и пространствата, лишава критичната геополитика от способността да формулира адекватни практически препоръки.

От геополитика към геоикономика?

На границата между ХХ и ХХІ век, качествената трансформация на геополитиката се осъществява по още няколко направления. Под влияние на Самюел Хънтингтън (20), съвременната геополитика отделя значително място в своите конструкции на културно-цивилизационните и конфесионални фактори. Концепцията за цивилизационния сблъсък на Хънтингтон се оценява нееднозначно от мнозинството изследователи – най-вече заради това, че повечето съвременни конфликти се развиват в рамките на отделните цивилизации, а всевъзможните „дъги на нестабилност” се формират не толкова в спорните и „лимитрофни”, по отношение на няколко различни цивилизации, територии, колкото вътре в съответните цивилизации и социокултурни ареали. Освен това, остават неясни критериите за принадлежността на едни или други региони към различни цивилизации, а и самата представа за субектността на цивилизациите е доста мъглява.

Все по-голямо внимание се отделя на въздействието на икономическите процеси върху еволюцията на геополитическата ситуация. Това е свързано с повишаване ролята на икономиката в живота както на отделните държави, така и на световната общност, като цяло, и нарастващото влияние на икономическите процеси върху неикономическите сфери и върху разпределението на силите в глобален мащаб. Освен това, под влияние на събитията от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век – рухването на Берлинската стена, разпадането на СССР и на комунистическия блок – все по-често започна да се говори, че основна задача на геополитиката е „разработването на проблема за гарантиране на мирен световен ред, посредством споразумения и съгласие, а не със сила и доминация” (21). В този смисъл, геоикономиката започна да се възприема като, едва ли не, антипод на геополитиката: ако последната фокусира вниманието си най-вече върху конфликтите, първата уж се концентрира върху аспектите на сътрудничеството и кооперирането в международните отношения.

В новите условия, икономическите конфликти наистина излизат на преден план, сред различните групи потенциални международни противоречия. Някои дори прогнозират началото на епохата на „реаликономиката”, т.е. на нов исторически период, чиято същност и основно съдържание ще бъдат твърдите (възможно дори конфронтационни) икономически действия, предприемани от държавите и другите силови центрове за реализиране на собствените, им, включително и политически, интереси (22). В тази връзка се предлага постепенен отказ от теоретичните постановки, основани на геополитическата терминология, така че да се премине към новата епоха, когато, в условията на „затваряне на ойкумена” и прекратяване на двуполюсната конфронтация, приставката „гео-„ и доминиращото положение в анализа на текущите международни явления ще преминат към икономиката, а „чистата” геополитика окончателно ще остане в историята.

Разбира се, геоикономиката не може да се разглежда като антипод на геополитиката, или пък като нейна алтернатива. Геоикономиката просто акцентира върху онези конфликтни форми, които, според активните и привърженици, доминират в момента и определят съдържанието на политическите процеси на международната сцена. При това, самата международна сцена си остава поле за конкуренция между различните стратегии, гарантиращи място под слънцето на едни или други държави и/или интеграционни обединения. Привържениците на геоикономическия анализ се базират в своите разсъждения на очевидния факт, че редица геополитически концепции и теоретични конструкции очевидно вече са остарели. Понятието „жизнено пространство” например, е загубило смисъла си, включително и заради развитието на глобализационните процеси. И тъй като, при тези обстоятелства, класическата защита на границите и борбата за контрол над пространството, в класическия и вид, губят смисъл, ключова роля започва да играе търсенето на релевантна адаптивна стратегия, в чиито гръбнак се превръща икономическата политика, призвана да максимизира обема на финансовите, информационни и други ресурси, контролирани от една или друга общност. Целта на геокономическото съперничество е да се подобри положението на собствената страна на световния пазар, създавайки условия за нейния непрекъснат и достатъчно динамичен икономически растеж. По правило, геоикономическата стратегия се съпровожда с опити за завоюване на икономическата „територия на бъдещето”, стимулиране на изследователската дейност и перспективните наукоемки производства, развитието на търговията и укрепване финансовата мощ на държавата. Модулният характер на отношенията и взаимозаменяемостта на държавите-партньори в условията на комуникационната революция, поражда ситуация на относителна нестабилност, характерна за която е ситуативността на всички съюзи и коалиции. Перманентната битка за максимизация на ресурсите и възможностите в условията на глобализация (когато е невъзможно просто така да излезеш за известно време от играта, а може само да „изпаднеш” от нея) поставя всяка страна пред избора, или да осъществява динамично изпреварващо развитие, разширяващо в геометрична прогресия възможностите и за влияние (включително и политическо), или да се маргинализира.

Анализаторите обръщат внимание на това, че геоикономическите сценарии получават най-голямо разпространение в държавите, включили се със закъснение в глобалната надпревара или разполагащи със сравнително слаби конкурентни позиции (Русия, Италия и т.н.) (23). Наистина, трябва да признаем, че авторите им се занимават не толкова с аналитично теоретизиране в рамките на концепцията, колкото с очертаването на „общите стратегически национални интереси” (24) и формулирането на научно обоснована стратегия за поведение на държавата в условията на глобализация (допълнително усложнено от „догонващия” тип развитие).

Изглежда доста сложно да впишем в геополитическите схеми действията на транснационалните играчи, чиито съвкупни възможности непрекъснато нарастват. Анализът на процесите на глобалното развитие с геополитически термини очевидно опростява общата картина. Защото формулата на властта, обусловена от развитието на глобалната транснационална икономика, на практика, е обратна на общоприетата. Не доминирането, т.е. активното участие, а неучастието, т.е. целенасоченото бездействие, се превръща в основното средство за принуда. Държавите, политическите партии, синдикатите, твърдо и последователно биват склонявани към безусловен конформизъм и неолиберална адаптация, посредством властта, основаваща се на „възможността да имаш изход” (термин, въведен от Албърт Хиршман и Улрих Бек). Така, в основна заплаха се превръща не „завоюването” или „нахлуването”, а напускането и изключването – т.е. „умишленото незавоюване”, или „неинвестирането”. Подобна власт е нелегитимна и непрозрачна, но притежава способност реално да трансформира доминиращите правила на играта на държавно равнище и в международното пространство. Държавната власт постига господство и го укрепва с помощта на контрола над територията, нейното население и ресурси. Властта на глобализираната световна икономика се формира по противоположния начин, като става независима от мястото (територията), максимизирайки екстериториалното си господство. В този случай, геокономическите подходи действително предоставят по-адекватен аналитичен инструментариум.

Енергийната геополитика

Своеобразно разклонение на геоикономическата проблематика са проблемите на т.нар. „енергийна геополитика” и толкова популярната напоследък, на най-различни политически и аналитични нива, тема за „енергийната сигурност”.

Доминацията на световните петролни пазари е сред ключовите фактори, съдействали за превръщането на САЩ в световна свръхдържава, след Втората световна война. Огромният интерес на американската администрация към добива и транспортирането на чуждестранни енергоносители продължава да е сред приоритетите на американската външна политика. Той се обяснява не само със заинтересоваността от безпрепятствени доставки на тази стратегическа суровина за собствените вътрешни потребности, но и с чисто геополитически съображения. Претендирайки за еднолично глобално лидерство, американската администрация не може да се откаже от контрола над мащабните енергийни ресурси на държавите от Близкия изток и Каспийския регион (като главната цел, разбира се, е Близкият изток, където се добиват над 60% от световния петрол и 40% от природния газ)(12).

Темата за приоритета на ресурсната политика, сама по себе си, не е нова. Показателно е обаче, че новата интерпретация на основното направление на геополитиката – преходът от пространствения към ресурсния императив – възниква именно в САЩ. В практическата политика тя бе ознаменувана от „доктрината Картър” – през януари 1980, в речта за състоянието на съюза, тогавашният американски президент обяви, че опитът на всяка външна сила да установи контрол над Персийския залив ще се смята за атака срещу жизнените интереси на страната му. На практика, това означаваше разширяване действието на „доктрината Монро” в нови и отдалечени от САЩ региони на света, с акцент върху „геополитиката на природните ресурси”. През 2006, темата получи ново развитие в речта на американския вицепрезидент Дик Чейни, който обвини Москва в „енергиен империализъм” и използване на енергийните си ресурси за геополитически цели, оказвайки натиск върху съседните постсъветски държави.

Енергийната проблематика не слиза от страниците на научните и научно-популярните издания през последните поне 15-20 години. Тя придоби силен геополитически оттенък под влиянието на няколко фактора, един от които е начинът за транспортиране на енергоносителите. Значителна част от петрола и огромната част от природния газ се доставят на пазара с тръбопроводи. Изборът на маршрутите, контролът над тръбопроводите и споровете за условията на транзита – всичко това неизбежно се политизира. В същото време, енергийните доставки са жизнено важни за нормалното функциониране на икономиката на всяка съвременна държава. Затова проблемът за сигурността на доставките и, във връзка с това, за диверсификацията на доставчиците се превърна едва ли не в основна в съвременните дебати, водени както по геоикономически, така и по чисто геополитически теми (26).

Заключение

Разширяването на изследователския обхват на съвременната геополитика се осъществява в последно време и за сметка на други сюжети, най-вече, геоекологични и геокултурни. В Германия например, набира популярност ново направление, акцентиращо не върху конфигурацията на политическите сили или на обективната роля на ландшафта, а върху екологичната инициатива и радикалната промяна на енергийните приоритети. Днес то се развива предимно в рамките на политологичната и научно-популярна литература: актуалността на тематиката е изключителна, а алтернативните подходи се дискутират както в медиите, така и в академичните издания. Акцентът върху тази проблематика се свързва най-вече с имената на Херман Шеер и Франц Алт (27).

И така, в края на ХХ и началото на ХХІ век, геополитическото знание еволюира значително. В същото време обаче, така и не се появи ново доминиращо геополитическо течение, което да измести класическата геополитика. В рамките на съвременните ревизионистични геополитически концептуализации, методологично универсалната и системна визия за съвременните глобални процеси се оказва непостижима. Разбира се, търсенето на ефективни аналитични инструменти продължава (28). Изследователите се опитват да очертаят няколко структурно обусловени нива на анализ на формиращия се световен ред. Остава открит обаче въпросът, дали подобни изследвания биха могли да се определят като геополитически, или спадат по-скоро към неореалистичната традиция в теорията на международните отношения. Същото се отнася впрочем и за въпроса за съответствието на концептуалните конструкции на геополитическия ревизионизъм на сложните практически задачи на политическия анализ и прогнозиране.

 

Бележки:

[1] Gray C.H. Postmodern war. The new politics of conflict. London: Rutledge, 1997; Stocker G., Schopf C. InfoWar. New York: SpringerWien, 1998.

[2] O’Brien R. Global Financial Integration: the End of Geography. London: Pinter, 1992.

[3] Бжезинский З. Великая шахматная доска. М.: Международные отношения, 1998, с.20.

[4] Страусс А. Униполярность. Концентрическая структура нового мирового порядка и позиция России // Полис, 1997, №2, с.29.

[5] Owens M.T. In Defense of Classical Geopolitics // Naval War College Review, vol. 52, no. 4 (Autumn 1999). [ http://www.nwc.navy.mil/press/ review/1999/autumn/art3-a99.htm]

[6] Kaplan R.D. Center Stage for the Twenty-first Century // Foreign Affairs, 2009, March-April, pp.16-32; Kaplan R.D.The Revenge of Geography // Foreign Policy, 2009. May-June, pp.96-105.

[7] Виж. Kaplan R.D. Center Stage for the Twenty-first Century // Foreign Affairs, 2009, March-April, p.17.

[8] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power // Foreign Affairs, 2010, vol.89, #3 (May/June), p.22

[9] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power, p.41

[10] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power, p.29

[11] Dolman E.C. Geography in the Space Age: An Astropolitical Analysis // The Journal of Strategic Studies, 1999, v.22, №2-3, р. 83-106; Dolman E.C. Astropolitik: Classical Geopolitics in the Space Age. London: Frank Cass, 2002.

[12] Dolman E.C. Astropolitik: Classical Geopolitics in the Space Age. London: Frank Cass, 2002, p. 8

[13] Сред малкото трудове, посветени на стиковката между теоретичнити постановки и практическата политика – Cohen S.B. Geopolitical realities and United States foreign policy // Political Geography, 2003, Vol.22, p.1-33.

[14] Виж: Agnew J.A. The territorial trap: The geographical assumptions of international relations theory // Review of International Political Economy, 1994, #1, p.53-80; Agnew J. Geopolitics: Re-visioning world politics. London: Routledge, 2003; O’Tuathail G. Critical Geopolitics: The Politics of Writing Global Space. Minneapolis, 1996; O’Tuathail G. Understanding Critical Geopolitics: Geopolitics and Risk Security // The Journal of Strategic Studies, 1999, v.22, #2-3, p.107-125; O?Tuathail G., Dalby S. Rethinking geopolitics. London: Routledge, 1998; O’Tuathail G. Geopolitical structures and cultures: towards conceptual clarity in the critical study of geopolitics. // In L.Tchantouridze (Ed.) Geopolitics: Global problems and regional concerns. Winnipeg: Centre for Defence and Security Studies, 2004, p.75-102; Geopolitics in a Changing World. N.Y., 2000; O’Tuathail G. Borderless worlds? Problematizing discourses of deterritorialization. Geopolitics, 2000, #4; Dalby S. Imperialism, domination, culture: the continued relevance of critical geopolitics. // Geopolitics, 2008, 13(3), p.413–436; Dittmer J., Dodds K. Popular geopolitics past and future: fandom, identities and audiences. // Geopolitics, 2008, 13(3), pp.437–457; Dodds K. J. Global geopolitics: A critical introduction. London: Pearson Education, 2005 и др.

[15] Tuathail G. Critical Geopolitics: The Politics of Writing Space. Minneapolis, 1996, p. 57.

[16] За това виж: Mercille J. The radical geopolitics of US foreign policy: Geopolitical and geoeconomic logics of power // Political Geography, 2008, Vol.27, pp.570-586

[17] Debrix F. Tabloid terror: War, culture and geopolitics. New York: Routledge, 2008; Dalby S. Warrior geopolitics: Gladiator, Black Hawk Down and The Kingdom Of Heaven // Political Geography, 2008, Vol.27, p. 439-455; Hyndman J. Mind the gap: bridging feminist and political geography through geopolitics // Political Geography, 2004, Vol. 23, p.307-322; Kofman E. Feminism, gender relations and geopolitics: problematic closures and opening strategies. // In E. Kofman and G. Youngs (Eds.). Globalization: Theory and practice. London/New York: Pinter, 1996, pp.209-224; England K. Towards a feminist political geography? // Political Geography, 2003, Vol.22, p.611-616 и др.

[18] O’Tuathail G., Dalby, S. Introduction: Rethinking geopolitics: Towards a critical geopolitics. // In: O?Tuathail G. and S. Dalby. Rethinking geopolitics. London: Routledge, 1998, p.4

[19] За това виж: Политическая наука: Новые направления. М.: Наука, 1999, С.30-31.

[20] Huntington S. The Clash of Civilizations. Remaking the World Order. N.Y.: Simon and Schuster, 1996.

[21] Паркер Дж. Преемственность и изменения в геополитической мысли Запада // Международный журнал социальных наук, 1993, №3, с.33.

[22] Виж: Agnew J.A. Geopolitics and Discourse: Practical Geopolitical reasoning in American Foreign Policy // Political Geography, 1992, v.11, №2, p.190-204; Luttwack E. From Geopolitics to Geo-Economics // National interest, 1990, №20, p.1-24; Luttwack E. The Coming Global War for Economic Power // The International Economy, 1993, №5, p.28-69; Luttwak E. The Endangered American Dream: How To Stop the United States from Being a Third World Country and How To Win the Geo-Economic Struggle for Industrial Supremacy. New York, 1993; Luttwak E. Turbo-Capitalism: Winners and Losers in the Global Economy. New York, 1999; Lorot P. La G?opolitique (with Fran?ois Thual). Montchretien, 2002; Sparke M. Geopolitical fears, geoeconomic hopes, and the responsibilities of geography // Annals of the Association of American Geographers, 2007, 97(2), pp.338–349; Lorot P. Introduction ? la G?o?conomie. Paris: Economica, 1999; Lorot P. Guerre et ?conomie (co-direction of the work with Jean-Fran?ois Daguzan). Paris: Ellipses, 2003 и др.

[23] Виж: Жан К., Савона П. Геоэкономика. М., 1997; Кочетов Э.Г. Геоэкономика и стратегия России. Истоки и принципы построения внешнеполитической доктрины. М., 1997; его же: Геоэкономика. М., 1999.

[24] Кочетов Э.Г. Геоэкономика и стратегия России, с.15.

[25] За това виж: Энергетическая безопасность глобализирующегося мира. М.: ИМЭМО РАН, 2008.

[26] Виж: Armitage R. The new geopolitics, introduction. // In: Bloomfield, L.P. (Ed.), Global Markets and National Interests, the new geopolitics of energy, Capital, and Information, Significant Issues Series, Vol. 24(3). Washington: Center for Strategic and International Studies (CSIS), 2002; Kalicki, J.H., Goldwyn, D.L. (Eds.) Energy and Security: Toward a New Foreign Policy Strategy. Washington: Woodrow Wilson Press, 2005; Klare M.T. Rising Powers, Shrinking Planet: The New Geopolitics of Energy. New York: Metropolitan Books, 2008; Moran, D., Russell, J.A. (Eds.) Energy Security and Global Politics: The Militarization of Resource Management. N.Y.: Routledge, 2009; Manning R.A. The Asian Energy Factor. New York: Palgrave, 2000; Goldman M.I. Petrostate: Putin, Power and the NewRussia. Oxford University Press. Oxford, 2008; Chester L. Conceptualising energy security and making explicit its polysemic nature // Energy Policy, 2009, Vol.37, October; Mert B. Geopolitics of European natural gas demand: Supplies from Russia, Caspian and the Middle East // Energy Policy, 2009, Vol.37, pp. 4482-4492; Morse E.L., Richard J. The battle for energy dominance. // Foreign Affairs, 2002, Vol.81, #2; Stulberg A.N. Moving beyond the great game: the geoeconomics of Russia’s influence in the Caspian energy bonanza. // Geopolitics, 2005, 10 (1), 1–25. Mayers Jaffe A. Geopolitics of Energy // Encyclopedia of Energy, 2004, Vol.2, p.843-851.

[27] Виж например: Scheer Н. Solare Weltwirtschaft. Munchen, 1999.

[28] За това виж: Dussouy G. Systemic Geopolitics: A Global Interpretation Method of the World // Geopolitics, 2010, Vol.15, #1.

* Ръководител на сектора по политически теории на Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Напоследък, в редица съобщения на руските медии подробно се анализират плановете на САЩ за доставката на зенитно и противотанково въоръжение за десетки милиони долари за правителството на Михаил Саакашвили. Така, руските държавни информационни агенции ИТАР-ТАСС и „Гласът на Русия” потвърждават факта, че подобни сделки за доставката на оръжия действително са сключени, въз основа на информация от ръководството на руските специални служби и Генералния щаб. Междувременно, официален представител на Генералния щаб реагира на съобщенията за въпросните доставки така: „Дълбоко съжаляваме, че презареждането на руско-американските отношения, обявено от администрацията на Барак Обама, не доведе до никакви промени по отношение на военната подкрепа, оказвана от Вашингтон на сегашното грузинско ръководство, което провокира, през август 2008, пълномащабна война в Южен Кавказ и продължава да разработва агресивни планове против обявилите се за независими държави Абхазия и Южна Осетия” (1).

Грузинско-руската война от 2008 и след това

Както е известно, войната между Грузия и Южна Осетия от 2008 беше предшествана от серия артилерийски атаки на грузинската армия срещу южноосетинската столица Цхинвали, осъществени на 1 август, в резултат от които загинаха шестима души, включително един руски умиротворител. Това стана буквално няколко часа след като в Грузия приключиха двуседмичните учения на НАТО Immediate Response 2008, провели се в рамките на програмата „Партньорство за мир”, с участието на 1000 американски морски пехотинци, десантчици и представители на други родове войски.

След още шест дни, правителството на Саакашвили започна пълномащабно настъпление срещу Южна Осетия, съвпаднало по време с откриването на Олимпийските игри в Пекин.

Американските части и военната техника останаха в близост до зоната на военните действия през всичките пет дни, през които те се водеха между Грузия и Русия (т.е. след намесата на Москва,  провокирана от гибелта на неколцина руски умиротворители и жертвите сред мирното население в Южна Осетия, по-голямата част от чиито жители са с руски паспорти).

Когато сраженията бяха в разгара си, военно-транспортната авиация на САЩ прехвърли в Грузия 2000 грузински военни, които дотогава се намираха в Ирак – по онова време, това беше третия по големина чуждестранен военен контингент в тази страна, след американския и британския.

Пет дни след края на войната, сегашният вицепрезидент на САЩ Джоузеф Байдън, който тогава беше сенатор и председател на Сенатската комисия по международните отношения, пристигна в грузинската столица за да подкрепи Саакашвили и предложи на страната му „срочна помощ” в размер на един милиард долара.

След като се завърна в САЩ, Байдън, който винаги е бил склонен към прекалено високопарна реторика, заяви: „Напуснах тази страна уверен, че руското нахлуване в Грузия е, може би, едно от най-важните събития, случили се в Европа след краха на комунизма... Запазващото се присъствие на руските войски в тази страна ще окаже изключително пагубно въздействие върху целия регион... Руските действия в Грузия няма да останат без последствия”.

Вече към края на август 2008, САЩ изпратиха към черноморското крайбрежие на Грузия ракетния си ескадрен миноносец „Макфол” (част от военната система Aegis, предназначена за изстрелването на прехващащи ракети), флагмана на Шести американски флот „Маунт Уитни” и един кораб за брегова охрана, които застанаха на рейд в непосредствена близост до Абхазия и недалеч от руските брегове. Ако се вярва на официален Вашингтон, задачата на тези бойни кораби, разполагащи с мощно въоръжение, е била „осъществяването на хуманитарна операция”. Междувременно обаче, руският президент Дмитрий Медведев обвини САЩ, че доставят оръжие за Грузия. Американските кораби, към които се присъединиха не по-малко от 15 кораби от други страни-членки на НАТО, и насочилият се срещу тях руски флот се оказаха само на 90 мили един от друг.

Сегашният грузински държавен глава Михаил Саакашвили, който, както е известно, е завършил Юридическия факултет на Колумбийския университет, дойде на власт преди седем години, на вълната на бунтовете от 2003-2004, които той и неговите привърженици и фенове на Запад предпочитат на наричат „революцията на розите”.

Горчивата истина е, че той си остава един от основните американски политически съюзници (или по-скоро сателити), наред с косовския премиер Хашим Тачи, който наскоро беше обвинен от Съвета на Европа, че е сред шефовете на опасен престъпен синдикат, търгуващ с наркотици, оръжие и човешки органи, като жертви на трафика с органи са станали най-малко 500 сърби и представители на други националности (всичките цивилни граждани). В крайна сметка, за една велика държава може да се съди и по това, кого въоръжава и е склонна да подкрепя за всичко.

След пировия опит на Саакашвили, чрез военната интервенция в Южна Осетия и планираното последващо настъпление в Абхазия, да ликвидира тези две препятствия пред усилията на страната му да стане член на Северноатлантическия пакт (т.е. наличието на нерешени териториални спорове и присъствието на чуждестранни части на нейна територия – по онова време В Южна Осетия и Абхазия имаше малък брой руски умиротворители), САЩ и НАТО направиха всичко възможно за да спасят  „предния си пост” в Южен Кавказ.

В средата на септември 2008, генералният секретар на пакта Яп де Хооп Схефер и Северноатлантическият съвет (в който, с ранг на посланици, влизат постоянни представители на всичките 26 страни-членки) постиха Грузия и, заедно с военния министър на страната, инспектираха състоянието на военновъздушните и сили и базите на пехотните и части.

По време на тази визита, доминираният от САЩ военен пакт подписа рамково споразумение за създаването на Комисия НАТО - Грузия, на чиято основа се появи Ежегодната национална програма за по-нататъшната интеграция на Грузия в Северноатлантическия алианс и бе взето безпрецедентното решение за съкращаване на стандартните етапи, през които следва да премине всяка страна-кандидатка преди да стане пълноправен член на НАТО.

Руското Външно министерство моментално реагира на тези действия с декларация, в която, в частност, се посочваше, че: „Вместо да направи необходимите сериозни изводи от неуспешния опит на Саакашвили да разреши със сила един дългогодишен конфликт (с Южна Осетия), НАТО за пореден път демонстрира подкрепата си за неговата дезинформационна кампания и обеща да възстанови военната инфраструктура на Грузия” (2).

През декември 2008, примерът на НАТО беше последван и от Вашингтон. Тогавашният заместник на държавния секретар по европейските и евразийските въпроси Матю Брайза обяви, че се подготвя рамково споразумение за американско-грузинска Харта за стратегическо партньорство, което беше официално подписано на 9 януари 2009 във Вашингтон от държавния секретар Кондолиза Райс и грузинския външен министър Григол Вашадзе.

Междувременнно, през октомври 2008, Вашингтон изпрати на военни учения в Грузия есминеца „Мейсън”. През същия месец,  грузинският военен министър Давид Сихарулидзе се срещна с американския държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс (по време на срещата на военните министри на държавите от НАТО в Унгария), след което беше обявено, че „военната помощ на САЩ за Грузия ще бъде насочена към укрепване противовъздушната отбрана на страната” (3).

Пак тогава, Пентагонът изпрати в Грузия „група, която да определи, каква роля следва да изиграят САЩ за възстановяване на грузинската армия след военния и сблъсък с Русия, през август”.

„След като направят оценката си, представителите на Пентагона ще анализират, как САЩ могат да помогнат за възстановяването на Грузия, включително на въоръжените и сили” – коментира в тази връзка „Гласът на Русия” (4).

В края на същия месец, делегация, начело с ръководителя по въпросите на планирането на развитието на силите и средствата от Управлението за отбранителна политика и планиране на НАТО Франк Боланд, посети Грузия, където се срещна с висшето военно ръководство на страната и обсъди с него подготовката на Грузия за следващия етап от процеса на присъединяването и към НАТО.

Месец по-рано и само няколко седмици след края на грузинско-руската война, зам. държавният секретар по отбраната, отговарящ за политическите въпроси, Ерик Айдълман заяви пред Сенатския комитет по отбраната, че „Грузия, като всяка друга суверенна държава, трябва да има възможност за самозащита и сдържане на нова агресия. Не бива да имаме никакви съмнения относно това, дали Грузия има право да получава военна помощ от САЩ, а също от НАТО и всяка членка на пакта, поотделно”.

Президентът Джордж Буш подкрепи призива на сенатор Байдън за отпускане на невоенна помощ за Грузия в размер на 1 млрд. долара. Както отбелязаха мнозина по онова време, „това е многократно повече от онези 63 млн. долара, които Вашингтон предостави на Грузия през миналата 2007. Ако не броим Ирак, Грузия, благодарение на тези „вливания”, се превръща в един от най-големите получатели на американска външна помощ, след Израел и Египет” (5). При това грузинското население е само 4,6 млн. души, докато египетското е 80 млн.

Превъоръжаването на грузинската армия

Досега обаче, САЩ се отнасяха твърде предпазливо и с известни опасения към модернизацията на грузинския военен арсенал. Или поне избягваха открито да признават, че се занимават с това. Но, ако последните съобщения отговарят на действителността, Грузия би трябвало да получи от САЩ голямо количество съвременно и високотехнологично въоръжение, включително зенитно-ракетни комплекси, ПЗРК „Стингър” и други преносими средства за противовъздушна отбрана, управляеми противотанкови ракети от трето поколение „Джавелин” и авиационни противотанкови ракети „Хелфайър” (AGM-114) с комулативни бойни глави.

През декември 2010, президентът на Южна Осетия Едуард Кокойта предупреди, че „Грузия, която толкова тръби пред всички за предаността си към каузата на мира, продължава да се превъоръжава и отказва да подпише пактове за ненападение със съседите си, способни да предотвратят избухването на нова война в Южен Кавказ” (6).

Според руския военен експерт Виктор Баранц: „Грузия купува противоракетно и противотанково въоръжение, тъй като войната от 2008 показа, че тъкмо това са слабите места на грузинската армия” (7).

С други думи, САЩ ще доставят на Грузия именно такова въоръжение, което и е необходимо за евентуалното осъществяване на ново настъпление в Южна Осетия и началото на нова война с Русия.

Както е известно, през януари 2011, Саакашвили за пореден път посети Вашитгтон, където „главна тема на преговорите с американските ръководители бяха новите оръжейни сделки”. На 12 януари, грузинският президент бе първия чуждестранен държавен глава, приет от новия председател на Конгреса Джон Бонър, който, след разговора си с него, излезе със следната декларация: „Американският народ и занапред ще действа на страната на онези, които се борят за демокрация срещу силите на деспотията, за достойнство срещу силите на деградацията и за свобода срещу силите на поробителите” (8). В заявлението си, Бонър благодари на Грузия, че е предоставила в разпореждане на Пентагона 2000 свои военни за войната в Ирак и още 1000 за тази в Афганистан.

По време на това посещение грузинският лидер се срещна и с други представители на законодателната власт, включително със сенатора Джоузеф Либърман, когото награди с орден „Свети Георги”. Междувременно, през декември 2010, Саакашвили обяви че именно той (а не кметът на Тбилиси, както би било редно) е наредил една от улиците в грузинската столица да носи името на покойния Ричард Холбрук – този „сигурен приятел и доверено лице”, който по време на войната през август 2008 написа (в съавторство) статия във Washington Post, остро осъждаща „пълномащабната руска агресия срещу Грузия”.

Между другото, докато грузинският президент се намираше във Вашингтон, където беше обсипан с внимание, неговият външен министър квалифицира едно сключено малко преди това споразумение между Абхазия и Русия като „фашистко”.

Ден преди пристигането си в САЩ, Саакашвили заяви в интервю за един украински телевизионен канал: „Що се отнася до НАТО аз съм абсолютно сигурен, че присъединяването ни е само въпрос на време... Никой не може сам да гарантира собствената си сигурност, особено малките страни, но според мен това се отнася и за Украйна”.

Интересно е, че след седемгодишното управление на този непостоянен, страдащ от мания за величие и склонен към авантюризъм политик с авторитарно поведение (10), той си остава сред най-големите любимци на вашингтонския истъблишмънт, който продължава да се отнася снизходително към всичките му очевидни недостатъци. Така, на срещата на върха на НАТО, през ноември 2010, президентът Обама го прие (макар и неофициално), само ден преди заседанието Русия-НАТО, в което взе участие и руският президент Медведев.

През юли 2010, държавният секретар Хилари Клинтън посети Грузия по покана на Саакашвили, като отправи остра критика срещу Русия заради „окупацията” на Абхазия и Южна Осетия, определяйки ги като грузински територии, макар че нито едната, нито другата някога са били част от независима Грузия. Според нея, „ние, т.е. Съединените щати, бяхме потресени и категорично отхвърлихме нахлуването и окупацията на грузинска територия. По това време работех в Сената и заедно с колегите си и хората от предишната администрация достатъчно ясно изложихме своята гледна точка. Продължаваме да се обявяваме против тази окупация, както го направих и по време на настоящото си посещение” (11).

На съвместната си пресконференция с грузинския премиер Николоз Гилаури преди провеждането на втората среща, в рамките на американско-грузинската Харта за стратегическо партньорство, Хилари Клинтън заяви: „Взаимоотношенията между Грузия и САЩ се базират на стабилната основа на общите ни ценности и интереси... Съединените щати без колебание ще подкрепят суверенитета и териториалната цялост на Грузия. Тази подкрепа е ключов принцип на нашата Харта за стратегическо партньорство и има фундаментално значение за двустранните ни отношения.... САЩ и в бъдеще ще останат верни на грузинския стремеж към членство в НАТО, което намери отражение в решенията на алианса, взети в Букурещ и Страсбург-Кел. Изцяло подкрепяме усилията на Грузия в рамките на Ежегодната национална програма, която съдейства за реализацията на военните реформи и очертава направленията на сътрудничеството с НАТО. Продължаваме да поддържаме грузинските усилия за осъществяване на военната реформа и повишаване отбранителната способност на страната, включително взаимодействието с НАТО и приноса на Грузия за действията в Афганистан, в рамките на Международните стабилизиращи сили... Продължаваме да призоваваме Русия да прекрати окупацията на грузинска територия, да изтегли оттам войските си и да изпълни другите си задължения, в рамките на споразумението за прекратяване на огъня от 2008” (12).

Именно тези и думи, накараха правителството на Абхазия да отправи открито предизвикателство към Клинтън, определяйки Афганистан и Ирак като „окупирани от Америка територии”.

Малко по-късно, по време на т.нар. „Дни на НАТО в Грузия”, делегация на Северноатлантическия алианс инспектира националния тренировъчен център Крцаниси и разположения на територията му център, изграден от САЩ (именно там американските морски пехотинци обучаваха грузинските военни и тъкмо там, през януари 2011, експлозия отне живота на трима грузински войници, а други 13 бяха ранени).

През октомври 2010, италианският адмирал Джампаоло ди Паола, който оглавява Военния комитет на НАТО, посети националния тренировъчен център Крцаниси за да види лично, как върви подготовката на грузинския батальон, който трябва да замени сегашното грузинско подразделение в Афганистан, намиращо се под командването на НАТО.

Месец по-късно, заместник държавният секретар по европейските въпроси Филип Гордън заяви пред BBC: „Ние признаваме суверенитета и териториалната цялост на Грузия. Ние сме пределно откровени с Русия и се разминаваме с нея, по отношения на Грузия. Искаме да бъде сложен край на руската окупация и подкрепяме грузинския суверенитет и териториална цялост” (13).

Горе долу по същото време, грузинският зам. министър на отбраната Николоз Вашакидзе се срещна в Пентагона с високопоставени американски представители и преговаря с тях при закрити врати. Тези „преговори бяха в рамките на споразумението за сътрудничество в сектора на отбраната между САЩ и Грузия” (14).

Докато Вашакидзе водеше тези преговори във Вашингтон, първият зам. министър на външните работи на Южна Осетия Алан Плиев заяви, че „Ние сме силно разтревожени от намеренията на Грузия да увеличи значително военния си потенциал. В момента тя възнамерява да купи партида израелски танкове „Меркава-4”, които без съмнение не са предназначени за отбранителни действия. Активизацията на грузинското Военно министерство, зачестилите полети на грузински безпилотни самолети край границите на Южна Осетия, както и маниакалното нежелание на Грузия да подпише споразумение за ненападение със съседите си, дават основание за напълно оправдани предположения, че грузинските власти подготвят нова кървава авантюра”.

Освен това, Плиев подчерта, че благодарение на помощта, оказвана от САЩ и други членки на НАТО на Грузия, военно-техническите възможности на грузинските въоръжени сили вече са надхвърлили потенциала им в началото на войната от 2008.

На 16 ноември, Парламентарната асамблея на НАТО проведе среща в Полша, където прие резолюция, квалифицираща Абхазия и Южна Осетия като „окупирани територии”. В отговор, абхазкото Външно министерство излезе със специално заявление, в което, в частност, се посочва, че: „Абхазката страна смята подобна крайно едностранчива интерпретация на събитията за поредно доказателство за прогрузинската позиция, заета от НАТО. В продължение на дълги години, пактът активно допринася за милитаризацията на Грузия, стимулирайки реваншистките настроения на грузинското ръководство, които, през август 2008, доведоха до кръвопролитието в Южна Осетия” (16).

Това, разбира се, не попречи на президента Обама (по време на последната среща на върха на НАТО във Вашингтон) да благодари „на грузинския си колега Михаил Саакашвили за участието на страната му в международните миротворчески усилия в Афганистан под ръководството на НАТО и за пореден път потвърди американската подкрепа за териториалната цялост на Грузия” (17).

Американско-грузинското взаимодействие във военната сфера

Саакашвили предложи да изпрати още части в Афганистан, обещавайки, че грузинският контингент ще остане в тази страна точно толкова, колкото и корпусът на НАТО. Той потвърди, че Обама е подкрепил стремежа на страната му да стане пълноправен член на пакта („президентът Обама подкрепи курса на Грузия за присъединяване към НАТО”) и посочи, че декларацията от последната среща на върха на НАТО е открила пътя пред Грузия за членство в този военен блок, без да и се налага да изпълни стандартните изисквания в рамките на Плана за действия за членство.

Както е известно, в декларацията от срещата на НАТО в Лисабон се потвърждава, че Северноатлантическият алианс ще „продължи да развива партньорството си с Украйна и Грузия в рамките на комисиите Украйна - НАТО и Грузия - НАТО, въз основа на решението на пакта, прието на срещата в Букурещ, през 2008, и отчитайки евроатлантическата ориентация и стремежите на всяка от тези страни”.

На 1 декември 2010, Хилари Клинтън осъществи неофициална среща със Саакашвили по време на форума на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) в Казахстан. На нея тя се обяви за „по-значимо присъствие на ОССЕ в Грузия”. В тази връзка си струва да си припомним, че през 1998 и чак до началото на войната на НАТО срещу остатъчна Югославия, през март 1999, администрацията на съпруга и използваше именно Контролната мисия на ОССЕ, ръководена от печално известния Уйлям Уолкър, за да подготви условията за последвалата 78-дневна бомбардировка на Югославия и отнемането на Косово от сърбите (18).

В началото на декември 2010, Комисията НАТО-Грузия проведе поредната си среща в Брюксел, на която грузинският зам. външен министър и секретар на Съвета за национална сигурност Гига Бокерия, представляващ страната си, заяви следното: „В резолюцията на срещата се казва, че държавите от НАТО продължават да помагат на Грузия за осъществяване на реформите, признават териториалната и цялост и суверенитет и призовават Русия да отмени решението си за признаване независимостта на Абхазия и Южна Осетия”.

Непосредствено след това, „в щаба на алианса, по време на срещата между секретаря на Съвета за национална сигурност Гига Бокерия и зам. генералния секретар на НАТО Клаудио Бизониеро бяха обсъдени въпроси на сътрудничеството между Грузия и пакта. На срещата присъства и специалният представител на генералния секретар на НАТО за Южен Кавказ Джеймс Апатурай”. Тук трябва да отбележа, че през 2003, след посещението си в Сърбия, с цел да се запознае с местния опит в осъществяването на „нежна революция”, Бокерия доведе в Грузия неколцина активисти на сръбското младежко движение „Отпор”, които трябваше да споделят опита си с грузинските студенти, привърженици на Саакашвили. В резултат възникна младежкото движение „Кмара”, изиграло ключова роля за успеха на грузинската „революция на розите”, през ноември 2003 (20).

На 3 декември 2010, американският посланик в Тбилиси Джон Бас заяви, че „САЩ продължават твърдо да подкрепят Грузия по въпросите за нейния суверенитет и териториална цялост. Поддържаме отлични отношения в сферата на отбраната и тясно военно сътрудничество, като в момента работим в близко взаимодействие с Министерството на отбраната и другите грузински министерства за усъвършенстване на грузинския военен потенциал” (21).

Три дни по-късно, Бас посети тренировъчния център Крцаниси, като огледа „наличните съоръжения и присъства на подготовката на грузински военни” (22).

Впрочем, посланикът на САЩ редовно присъства и на церемониите по посрещането и изпращането на подготвените от американските морски пехотинци грузински части, пристигащи от, или заминаващи за Афганистан. Както е известно, Пентагонът създаде и започна да реализира програмата си  за подготовка и въоръжаване на грузинската армия (Train and Equip Program) още през 2002. Първоначално, тя се ръководеше от американски „зелени барети”, а след това – от морските пехотинци. Три години по-късно, Пентагонът лансира програма на американските въоръжени сили за подготовка на грузинската армия, наречена Georgia Sustainment and Stability Operations Program.

В качеството си на командващ Корпуса на морската пехота на САЩ, генерал Джеймс Конуей посети Грузия през август 2009 за да даде официалния старт на нов курс за подготовка на грузинските въоръжени сили от американски морски пехотинци. По същото време, Associated Press цитира отговора на генерала на въпроса, дали тази подготовка е свързана с „евентуална нова война с Русия”, и той беше: „общо взето, да”.

През септември 2010, обръщайки се към завършилите подготовката си в новия учебен център на военната база в Кутаиси, президентът Саакашвили заяви: „Някой би могъл да каже: имаме си толкова проблеми, част от територията ни е окупирана и въобще не е време да изпращаме свои части да се сражават далеч от границите ни. Но именно заради проблемите, с които се сблъскваме, се нуждаем от огромен боен опит, а афганистанската мисия е уникална бойна и военна школа за нас” (23).

На 9 декември 2010, коментирайки интервюто на грузинския вицепремиер Георги Барамидзе, Associated Press посочва, че „по време на посещението си във Вашингтон, през тази седмица, той постави пред администрацията на Обама въпроса за „пътната карта” за пълноправното членство на страната му в НАТО. В тази връзка, Барамидзе е подчертал, че Грузия и днес действа така, сякаш вече е член на пакта”.

На същия ден, сенаторите Джийн Шахийн и Линдзи Греъм, които са съпредседатели на работната група на Атлантическия съвет за Грузия, представиха в Сенатския комитет по международните отношения законопроект, наречен „Резолюция, излагаща позицията на Сената за териториалната цялост на Грузия и ситуацията в рамките на признатите от международната общност грузински граници”. В нея Абхазия и Южна Осетия се определят като грузински територии, „окупирани от Руската Федерация”.

Ден по-късно, колегата на Шахийн и Греъм – сенатор Джон Маккейн, се изказа на конференцията на тема „Формулиране на трансатлантически консенсус относно Русия”, състояла се в Училището за фундаментални международни изследвания „Пол Нитце”, към Университета Джон Хопкинс. В речта си той поиска да бъдат възобновени масираните доставки на оръжие за Грузия и дори да бъде увеличен обемът им, посочвайки, че: „В течение на двете последни години доставките на отбранително оръжие за Грузия не бяха разрешени, най-вече от уважение към Русия. Това обаче следва да се промени. Като минимум, трябва да доставим в Грузия радиолокационни станции за ранно откриване и друга базова военна техника за повишаване на нейната отбранителна способност. Съюзниците ни в Централна и Източна Европа разглеждат Грузия като прецедент, очаквайки, дали САЩ твърдо ще застанат на нейна страна, или не. Русия също гледа на Грузия като на прецедентен случай, проверявайки доколко безнаказани ще останат действията и в тази страна и дали ще може да действа по същия начин и другаде. Става дума за политика на подкрепа от нашето правителство за стремежа на Грузия за членство в НАТО” (24).

По-късно, новият директор на Информационното бюро на НАТО в Москва Робърт Пшел, който преди това беше зам. ръководител на пресцентъра на пакта, потвърди, че „НАТО и занапред ще осъществява политика на разширяване в източна посока” и, че „Комисията НАТО-Грузия ще продължи да функционира” (25).

В средата на декември зам. държавният секретар по отбраната Александър Вершбоу се срещна във Вашингтон с грузинския вицепремиер и министър на евроатлантическата интеграция Георги Барамидзе, като двамата обсъдиха възможностите за присъединяване на Грузия към НАТО. По-късно, грузинският вицепремиер заяви, че „срещата с Вершбоу беше много важна, тъй като той активно се занимава с въпроса за разширяването на НАТО и лично отговаря за процеса на присъединяване на Грузия към алианса” (26). Между другото, Барамидзе, който е завършил Джорджтаунския университет и през 2004 беше военен министър на Грузия, се срещна и с редица членове на Сената за да обсъди с тях споменатия по-горе законопроект на Шахийн и Греъм.

Заключение

Както е известно, през 2008, по време на петдневната грузинско-руска война, на територията на Грузия се намираха американски военни части. През същия месец (август 2008) американския бойни кораби пуснаха котва в грузинските пристанища, в момент, когато корабите на руския Черноморски флот бяха на разстояние един изстрел от тях.

Никога досега въоръжените сили на двете най-големи в света ядрени държави не са се изправяли една срещу друга по време на война. Увеличавайки обемите на доставяните за Грузия модерни въоръжения, Вашингтон съзнателно дразни Русия по южната и периферия и рискува да провокира военен конфликт, който да вкара САЩ в директна конфронтация с основния им ядрен съперник.

 

Бележки:

1. Voice of Russia, January 11, 2011

2. Civil Georgia, September 17, 2008

3. Civil Georgia, October 9, 2008

4. Voice of Russia, October 14, 2008

5. Ibid

6. Voice of Russia, December 22, 2010

7. Voice of Russia, January 12, 2011

8. Civil Georgia, January 13, 2011

9. Rustavi 2, January 13, 2011

10. Georgia: Simulating War Or Provoking It?Stop NATO, March 16, 2010http://rickrozoff. wordpress. com/2010/ 03/16/georgia- simulating- war-or-provoking -it

11. U.S. Department of State, July 5, 2010... Clinton Renews U.S. Claims On Former Soviet Space Stop NATO, July 7, 2010 http://rickrozoff. wordpress. com/2010/ 07/07/clinton- renews-u- s-claims- on-former- soviet-space

12. Secretary of State Hillary Rodham Clinton And Georgian Prime Minister Nikoloz Gilauri At the U.S.-Georgia Charter on Strategic Partnership Omnibus Meeting U.S. Department of State. October 6, 2011 http://www.america. gov/st/texttrans -english/ 2010/October/ 20101006155724su 0.2815777. html#

13. Rustavi 2, November 11, 2010

14. Rustavi 2, November 11, 2010

15. RES Information Agency, November 13, 2010

16. Russian Information Agency Novosti, November 18, 2010

17. Russian Information Agency Novosti, November 20, 2010

18. Civil Georgia, December 1, 2010

19. Trend News Agency, December 2, 2010

20. Wikipedia http://en.wikipedia .org/wiki/ Giga_Bokeria

21. Civil Georgia, December 3, 2010

22. Ministry of Defence of Georgia, December 6, 2010

23. Civil Georgia, September 13, 2010

24. Johns Hopkins Paul H. Nitze School of Advanced International Studies, December 10, 2010 www.sais-jhu. edu/news- and-events/ pdf/johnmccain12 1010.pdf

25. Itar-Tass, December 13, 2010

26. Trend News Agency, December 14, 2010

 

* Авторът е геополитически анализатор от Чикаго, САЩ

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 4 април 1902, тогавашният министър-председател на България Стоян Данев заминава за Санкт Петербург. Там провежда поредица от срещи на най-високо ниво – с външния министър граф Ламсдорф, с финансовия – граф Витте и със самия император Николай ІІ. Целта на визитата, наглед делнична, а всъщност твърде деликатна, е да се осигури подкрепата на Русия пред френската La Banque de Paris et des Pays-Bas (днешната Париба) за отпускане на 105-милиона франка консолидационен заем с лихва 5% за страната ни (от Освобождението, през 1878, до края на Първата световна война, съобразно международно въведения златен еталон, българският лев е равен на френския франк). Този кредит, който се опитват да вземат три правителства преди това, и който е довел до свалянето на едно от тях, е крайно необходим, за да се избегне финансовата агония, започнала от 1898. Френската банка е наясно с трудностите на държавата ни – икономически и политически, затова гледа да се възползва максимално от ситуацията. Условието за заема е да постави под свой контрол монопола над тютюна – едно от перата, което носи голяма част от приходите в хазната. Преди това кабинетът на Петко Каравелов и отказва и е принуден да подаде оставка.

След като са накарва на Данев („Във всеки случай слабият не трябва да се напъва и когато ходи за милост в Петроград”) и след намесата на Ламсдорф и императора, Витте обещава подкрепа пред банката за заема със запазване на тютюневия монопол за страната ни с уговорката: „Предпочитателно е да използвате заема за строеж на железници, без да обръщате внимание на първоначалния неблагоприятен резултат от експлоатацията им. С време железниците ще създадат нови доходни източници на съкровището.”

Днес, от далечината на времето, бихме казали, че съветът е малко закъснял, даже излишен. За около 7 години правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов (1888-1895) построяват нови 873. 257 км жп линии. Приблизително по същото време, след като, през януари 1889, Дойче банк получава концесия и Анатолийското железопътно дружество веднага започва работа, за приблизително 8 години, до юли 1896, е построена железопътната линия Ескишехир – Анкара – Коня, с дължина 1022. 452 км – разстояние, средногодишно почти равно на направеното у нас. Сравнение, което е красноречив пример за таланта на българския инженерен потенциал и способностите на родните строителни дружества в създаването на железопътната ни мрежа само години след Освобождението на България от турско робство. Впрочем, ако „строителите на съвременна България” (нека ми бъде позволено да цитирам бележития наш политик и писател Симеон Радев) разчитаха чуждоземни компании и фирми да дойдат и поемат на концесия изграждането на железните ни пътища и да очакват такси от тях за ползването им, едва ли страната ни до 1912 щеше да стане „локомотива” на Балканите.

 

Карта на българската железопътна мрежа

 

В търсене на стратегически инвеститор

Почти 110 години по-късно, според информация на агенция Медиапул от 20 юли 2010, премиерът Бойко Борисов, при срещата си във Виена с австрийския финансов министър Йозеф Прьол, е заявил, че България ще търси стратегически инвеститор за оздравяване на железниците ни: „След 10 дни ще разговаряме със Световната банка (СБ) за целеви заем от 400 млн. евро. На практика, искаме с този европейски проект и със заема да направим по-привлекателна нашата железница, за да дойдат инвеститори.”

На 9 август 2010, мисия на СБ, водена от нейния президент Робърт Зелик, бе на посещение у нас. Времето беше отпускарско, а медиите настроени на лятна вълна и не е чудно, че обърнаха повече внимание на менюто на Зелик в правителствената резиденция „Евксиноград”, отколкото на същността на проведените разговори. А и информацията за тях бе повече от оскъдна. Все пак медиите вкупом се измъкнаха от неловката ситуация, в която бяха поставени, със съобщението, че премиерът Бойко Борисов и Робърт Зелик са подписали Меморандум за активизиране на сътрудничеството в областта на инфраструктурата на България. Добавено бе, че от присъединяването ни към групата на СБ, през 1990, досега общата стойност на финансовата подкрепа (удобен евфемизъм за отпуснатите  заеми – б. а.) за страната ни възлиза на близо 4 млрд. долара.

На 15 декември 2010, в Министерския съвет беше подписан меморандум със СБ за отпускане на заем от 600 млн. лв за Холдинг БДЖ ЕАД и ДП НКЖИ. До заемното споразумение, което се очаква да стане факт през май 2011, държавата и двете железопътни дружества трябва да изпълнят редица условия, за които ще стане дума по-късно.

Създаването и развитието на родните железници още с Първия железопътен закон през 1885 ”За направата на железопътни линии между сръбската граница и румелийската граница” и първия външен заем от 1888 г. (46. 8 млн. лв., от които 46. 4 млн. лв. за жп строителство и откупуване на жп линии), неизменно е свързано с чуждоземно финансиране, гарантирано от държавата по различен начин. Още с възстановяването на България през 1878, тя трябва да търси кредитиране от водещите финансови институции в Европа - френски, английски, австро-унгарски, германски, руски. Освен изплащането на годишните политически задължения, по силата на Берлинския договор, се прибавят се и т. нар. стопански – дострояването и свързването, през наша територия, на Източните железници (известни навремето като “Хиршови ориенталски линии”) по направлението Виена – Белград – София – Цариград, както и разплащането с натрупания до 1880 дълг на Високата Порта към английските банки, финансирали построяването на жп линията Русе – Варна. По силата на чл. 10 от Берлинския договор, той се прехвърля към българското правителство като редовната годишна вноска е в размер на 3. 24 млн. лв. към лондонската банка Roberts, Lubbock & Co. На дневен ред пред обществото стои постигането и на голямата цел – икономическият просперитет на държавата, излизане от стереотипа на остарелите стопански отношения и възможно най-бързо приобщаване към към водещите страни в Европа. Основен аргумент в реализацията на тази идея е създаването на модерна мобилна транспортна система,

която да направи възможен взаимния обмен на стоки и материални ценности между Княжеството и държавите от Стария континент. Приоритетно, както Петко Каравелов (през 1885), така и княз Фердинанд, в тронното си слово на зимната сесия на ІV Обикновено народно събрание (ОбНС), през декември 1887, обявяват за правителствена програма замисленото разширяване на националната жп мрежа в северна посока, към Дунав, по направлението София – Свищов, за връзка с Русия, към Черно море, с отсечката Ямбол – Бургас, като отклонение от Хиршовата железница, за да има алтернатива при превоза на стоки и стопански произведения от Южна България към бъдещото пристанище в черноморския град, и на запад, към Македония, от София към Кюстендил до турската граница – Девебаир (Македония тогава е в пределите на Османската империя).Тази линия, както пише в „Строителите на съвременна България” Симеон Радев, „сама по себе си струва колкото 100 владици и 200 училища. Тя щеше да отърве македонците от злощастието да отиват в отечеството си България през Сърбия.” По-късно, със Закона за железниците от 1895 за създаване на държавна жп мрежа се определят две главни артерии от София до морските ни пристанища Варна и Бургас, както и на една трета, напречна на тях линия, която да съедини Дунав при Русе по най-правия път с Южна България, като същевременно да образува втора международна магистрала за съобщение между Източна Европа и Цариград.

Железницата като икономически и политически фактор

Прави силно впечатление (което трябва да се подчертае особено сега), стремежът на тогавашните ни политици строителството на родната жп мрежа да стане един от основните аргументи за стопанското развитие на страната, утвърждаването на националния суверенитет и международното признаване на Княжество България не като васална, а като самостоятелна държава със свое място и политика на Балканския полуостров.

В тази връзка ще приведа само един емблематичен пример, който е показателен за високия патриотизъм на „строителите” и отговорността им към отечеството. През 1881, у нас пристига генерал Струве, за да подкрепи барон фон Гюнцбург, един от най-големите руски банкери, свързани и с френската Париба. Последният предлага (срещу заем, който държавата ни да вземе от Русия) да построи жп линията Свищов – София – Кюстендил. Княз Александър Батемберг обещава пълната си подкрепа, за да се даде без търг проучването, финансирането и строителството на въпросната линия. На 30 юли, на заседание на Министерския съвет, председателствано от самия княз и в присъствието на вътрешния министър полковник Ремлинген, Струве и Хитрово (дипломатическият агент на Руската империя в София), българските министри Желязкович и Вълкович отхвърлят категорично предложението на Гюнцбург и Струве. Те изтъкват, че построяването на линията не може да се възложи без търг и без одобрението на НС, тъй като още когато се гласува закон за построяване на жп линията Свищов – София – Кюстендил (проектът остава нереализиран), гл. 7 от него предписва, че „всички задължения, които би приело българското правителство по въпроса за железниците, са без сила, ако са направени без утвърждаване от НС”. Двамата не се съгласяват дори с това проучването да започне без търг и без одобрение от НС.

Тази позиция на уважение към приетите закони и държавните институции и правомощията им, на утвърждаване на конкурентното начало с българско участие, е демонстрирана още с построяването на отсечката Цариброд – София – Вакарел. За прокарването й постъпват предложения към българското правителство от компаниите на барон Хирш, граф Жорж Виталис, барон фон Гюнцбург, както и от Хенри Бамбергер – един от директорите на Париба. Той включва в програмата си получаването на концесия за строителство, включително експлоатация на северното направление на Източните железници: от Стара Загора, през Шипченския проход, за Търново – Свищов – Крайова. Българските политически мъже обаче не се ангажират с офертите на европейските банки и през лятото на 1885 тя се предоставя чрез търг на родни предприемачи. Сформира се строително акционерно дружество, начело с инж. Иван Грозев. Любопитен и неизвестен досега детайл в реализацията на обекта е участието на големия българин – банкера Евлоги Георгиев. Когато след Съединението и Сръбско-българската война от 1885 (струвала на Княжеството 35 млн. лв.) строителството почти спира поради недостиг на средства, Евлоги Георгиев изкупува почти целия пакет акции на сума 645 000 лв., става член на Управителния съвет и на три пъти предоставя на Иван Грозев големи кредити, за да продължи.

Завършването на изцяло проектираната и построена от български инженери и строители жп линия Цариброд – София – Вакарел (откриването й е на 1 август 1888) става благодарение на първия държавен заем, който тегли кабинетът с премиер Стефан Стамболов.

На 5 октомври в Лондон е подписан договор с една от „голямата петорка” на най-мощните банки на „Ломбард Стрийт” - тази на лорд Ейвбъри Джон Лъбок (Robets, Lubbock & Co). Заемът е в размер на 46 777 500 лв., срещу български държавни облигации с лихва 6%, погасими за 33 години. 20 млн. от тях са предназначени за покриването на разходите по строителството на линията Цариброд – София – Вакарел и около 11. 3 млн. лв за изплащане на линията Русе – Варна, чиято цена се редуцира до 25 млн. лв., от исканите първоначално 50 млн. лв.

През 1888 кабинетът Стамболов набелязва амбициозна строителна програма, която трябва да положи основите на транспортната ни инфраструктура: разширяване на централната жп линия София – Варна в голяма мрежа, която да свърже Югозападна България, през София, със северните територии на страната, по направлението Каспичан – Шумен – Търново – Севлиево – Ловеч – Плевен – София – Кюстендил; приоритетно проектиране на линията Ямбол – Бургас, както и на Кюстендил – турска граница; построяване на две съвременни черноморски пристанища в Бургас и Варна.

През декември 1888 НС гласува закон за това строителство, а в началото на 1889 – закон за втория държавен заем, с който да се финансират обектите. След преговори и консултации с редица европейски банки, бива предпочетена австро-унгарската Лендербанк, която всъщност гравитира в групата банки около френската Париба. С избора й , както и с натиска, който трябва да окаже върху Австрийските държавни железници, правителството ни се стреми да реши два проблема – твърде високите превозни тарифи на наша територия, от Белово до Мустафа паша (Свиленград), въведени от Източните железници, и да осигури достатъчно вагони за транспортиране на договорените по външнотърговския обмен български стоки, както и на европейските за вътрешния български пазар.

След като, под натиск от Париж и Виена, Дирекцията на Източните железници в Цариград приема да изпълни поставените от кабинета Стамболов искания, заемът е гласуван на ІІІ редовна сесия на ОбНС. България получава емисионен заем на стойност 30 млн. лв. с лихва 6% , изплатим за 33 години. 10.2 млн. лв. от него са определени за покриване на остатъка от разходите по изграждането на линията Цариброд – София – Вакарел, а с 6. 5 млн. лв. се изплащат дълговете за отсечката Русе – Варна и проектирането на линията Ямбол – Бургас и на портовете в Бургас и Варна.

Третият външен държавен заем, получен от Дойче банк през 1889, е малък (само 5 млн. лв.) и е предназначен за срочни текущи плащания.

Най-силен ефект за модернизацията на страната ни в тези ранни следосвобожденски години, белязани със строителството на крупни инфраструктурни обекти и с планирането на други, в близка перспектива, безспорно има заемът от 1892 - трети поред за кабинета Стамболов и четвърти за България.

„Заемът се правеше, за да се достави на правителството ефективната сума от 100 млн. лв., нужни за построяване и туряне в експлоатация на железопътната линия Каспичан – Шумен – Търново и линията Севлиево – Ловеч – Плевен – София – Кюстендил, и сумата 25 млн. лв. ефективни, нужни за построяването на пристанищата Варна и Бургас” – обяснява в спомените си гуверньорът на БНБ Михаил Тенев. На 27 май 1892, финансовият министър Григор Начович, от името на българското правителство, и Лендербанк, като кредитор, подписват заемния договор: 142 780 000 лв. с лихва 6%, изплатими за 33 години. Сумата надхвърля и най-големия годишен бюджет на държавата ни в периода от 1878 до края на века. Масата заемни средства са предназначени и се инвестират в изграждането на основната комуникационна система, чрез която се гради икономическият растеж и бурното развитие на България след Освобождението.

От този заем, за железниците са изразходвани 101 млн. лв. и, според проучвания на учени и икономисти като Асен Чакалов, Тодор Козаров, Стефан Боянов, Станчо Чолаков и други, парите са изцяло оползотворени за градежа на железопътната ни мрежа. Разработват се проекти и продължават проучванията и теренните работи за следващите жп участъци с дължина 500 км, гласувани с два последователни закона от 11 март 1897 и януари 1898, предвиждащи по-нататъшно увеличение дължината на жп мрежата.

С част от следващите външни държавни заеми: 1899 – 260 млн. лв. с 5% лихва, познат като „Слят български златен 5%-ов железопътен ипотекарски заем”; 1902 – 106 млн. лв. с 5% лихва; 1904 – 100 млн. лв. с 5% лихва; 1907 – 145 млн. лв. с 4,5% лихва и 1909 – 100 млн. лв. с 4,5% лихва са откупени жп линиите Белово – Мустафа паша (Свиленград), и Ямбол – Търново-Сеймен (Симеоновград) от Дружеството на Източните железници, сложено е началото и се строят железните пътища Саранбей (Септември) – Пловдив – Нова Загора, Русе – Нова Загора, София – Роман (по Искърското дефиле), Търново – Трявна – Борущица, Радомир – Кюстендил – турска граница, Свищов – Левски, Девня – Добрич, Борущица – Стара Загора, Кашлакьой (Стралджа) – Сливен, Мездра – Враца – Фердинанд (Монтана) – Видин, Фердинанд (Монтана) – Лом, Габрово – Трявна, Радомир – Бобовдол – Дупница, Стара – Загора – Търново-Сеймен (Симеоновград), завършено е изграждането на черноморските ни пристанища във Варна и Бургас.

Разбира се, при това грамадно по обем строителство, когато се разиграват стотици милиони левове, не липсват лобистки интереси за една или друга посока на релсите, за едно или друго селище, което трябва да влезе в държавната жп мрежа, подплатени с акции или парични знаци към хората, от които, повече или по-малко, зависи избора. Така, приближеният до Двореца генерал Рачо Петров участва като акционер в не една от строителните компании, които изпълняват поръчките, а френската Париба, за да се даде предимство за финансиране на линията Търново – Трявна – Стара Загора, именно през Борущица (където в мина „Принц Борис” са вложени нейни капитали), не се поколебава да даде акции на тогавашия министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. От 100-милионния заем от 1904, 16 млн. лв. са отделени точно за това „направление”. И още един любопитен щрих, свързан с линията Свищов – Левски. През 1899, специална депутация от името на свищовските граждани-търговци е направила следното предложение на правителството: да се възложи направата й върху свищовските граждани, които се задължават да дадат необходимите за постройката средства, като стойността й се изчисли по единични цени, приети за линията Роман – Плевен – Шумен; връщането на изразходваните средства да стане от правителството в продължение на 10 години, чрез амортизация на капитала с годишна лихва 7%, считано от деня на разходите. Оригиналната оферта на свищовци не е била приета, а през юли 1906 строителството на линията е било отдадено на търг на българското кредитното дружество „Гирдап” за обща сума 4 150 751 лв.

По-нататъшното изграждане на жп мрежата

Финансирането, съответно и изграждането на родните железници, не спира даже и през войните – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна.Така, през септември 1913, кабинетът Радославов възлага на министъра на транспорта незабавно да предприеме предварително проучване за „нови линии, които да свържат българската територия с морето”, както и да се подготви изграждането на жп мост на Дунав. Планирано е построяването на нереализираната ориенталска 175-километрова жп линия от спирка Хаскьой (Михайлово), през Хасково и Родопите, до Порто Лагос, независимо от действащата отсечка на Източните железници, „за да бъде българското стопанство независимо”. Пристъпва се към строителство на съвременни търговски пристанища в Порто Лагос и Дедеагач (Александруполис), които, свързани с единната жп мрежа на България, в търговско-политическо, а и във военно-стратегическо отношение, ще установят страната ни на Егейско и Средиземно море. През мост на Дунава пък, и то в района на Видин, се трасира стратегическа важната за нас вертикална търговска комуникация Север – Юг (Централна Европа – Средиземно море), пресичаща магистралния железен път Запад – Изток. Утвърдено е строителството на Източна трансбалканска железница от Шумен към Карнобат, както и на отсечката от Радомир до Горна Джумая (Благоевград) в Западна България. В сравнение с 1912, железопътната ни мрежа се увеличава с нови 254 км, 55 км от които се полагат през 1918 и тя достига завидната за една балканска страна дължина от 2202. 9 км.

За реализирането на тази мащабна строителна програма, между 1912 и 1918, от голямо значение е и заемът от 1914, на сума 500 млн. лв. с лихва 5%, взет от кабинета Радославов. 50 млн. лв. от него сеотделят за жп линии и довършване на стари инфраструктурни обекти, а 100 млн. лв. – за поръчки и доставка на релси, локомотиви, вагони и всякакъв друг стоманен материал за строежа и експлоатацията на жп мрежата, както и за кораби и пристанищни съоръжения.

В периода 1888-1911, от държавния бюджет се отделят 22,3%  за железница, пристанища и пътища и почти 16%, през 1912-1916, а общо през 1888-1916 – 20%, или без малко 1 млрд. лв. (999. 4 млн. лв.) от общо 4 475 344 547 лв. заеми, получени от 1888 до 1918 от чужди банкови институции.

Крахът на България в Първата световна война нанася огромни поражения на икономиката и, стопирайки за дълго време строителните дейности в транспортната инфраструктура и, в частност, за железницата. В края на 1919, стойността на българския лев е едва 13% от тази през 1912. От отечеството са отнети Южна Добруджа, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Според Ньойския договор, страната ни трябва да изплати на Югославия, Гърция и Румъния 2. 250 млрд. франка, в продължение на 37 години, при 5% годишна лихва. Тази сума представлява 1/4 от националното богатство. Освен това, трябва да предадем 70 850 глави едър добитък, 250 хил. т въглища, голяма част от вагонния и локомотивния парк, жп материали и консумативи. До края на 1920 се разделяме с 98 локомотива и 2358 вагона, въпреки острия недостиг, който изпитва нашата железница. Съседите ни се обявяват  и срещу прокарването на релси в района на Източни Родопи и в Пиринския край, както се е предвиждало в проекта, протестирайки, че жп линиите имат военно предназначение и могат да бъдат използвани за нападение от страна на България. На правителството ни се забранява също да настанява бежанците от Междусъюзническата и Първата световна война (около 300 хиляди човека) в 50-километровата ивица по границите с Югославия, Гърция и Румъния. Въпреки че съседите поставят в политическа и икономическа изолация страната ни, мисълта, че железницата може да стане фактор за разчупване на блокадата, не напуска нашите държавници. През пролетта на 1927 започва изграждането на жп линия Раковски – Мастанли (Момчилград), като целта е с нея да се подобрят комуникациите на тази част от България, където се предвижда да бъдат настанени голям брой бежански семейства и така тези територии да бъдат стопански приобщени към останалите. Изграждането й става възможно благодарение на външния държавен заем от 1926 (83. 7 млн. лв.), със 7% лихва и на 300 млн. лв. от Бежанския заем (1 633 466 736 лв.) и 104 млн. лв. от бюджета. Линията е открита през 1931.

През 1928 правителството на Андрей Ляпчев сключва т. нар. Стабилизационен заем на стойност 4 500 000 лири стерлинги (3 365 065 028 лв.). За железницата са отделени около 1 млн. лири (654 693 207 млн. лв.), за пристанищата и пътищата – около 250 хил. лири (180 000 000 млн. лв.). Планира се построяването на две нови жп линии: Радомир – Дупница и Ямбол – Елхово. Пристигналият в края на април 1928 в София главен инженер на френските железници Реньол трябва да консултира и да уточни схемата за финансова автономия на Дирекцията на железниците. Запознавайки се с държавната жп мрежа той изказва увереност относно важната и роля за икономиката на Царството, тъй като, според него, тя би могла да стане гръбнака на евентуално свързване на Стария континент с Близкия Изток.

 

Таблица 1. Стопански заеми през 1888-1928

Година

Млн. лв

лихва %

за жп с-во, млн. лв.

%

за пристанища и пътища, млн. лв.

%

1888

46,8

6

46,4

99,2

-

-

1889

30,0

6

16,7

55,7

-

-

1892

125,0

6

86,6

69,3

14,8

11,8

1902

106,0

5

4,7

4,3

-

-

1904

100,0

5

16,4

16,4

-

-

1907

145,0

4,5

32,4

22,4

-

-

1909

100,0

4,5

27,7

27,7

18,6

18,6

1926

83,7

7

11,2

13,4

0,5

0,6

1928

139,0

7,5

30,6

22

7,9

5,6

Общо

875,5

 

272,7

 

41,8

 

Източник:  История на външния дълг на България, 1888-1990

 

В тритомното си изследване „История на външния държавен дълг на България 1878-1990” Мартин Иванов, Цветана Тодорова и Даниел Вачков посочват цифрата 875.5 млн. зл. лв. стопански кредити, като част от общо получените над 4.5 млрд. зл. лв. заеми срещу държавна гаранция, в периода 1888-1828. От тях, 272.7 млн. зл. лв., или приблизително 30%, са инвестирани в железниците. Според друг наш икономист - проф. Станчо Чолаков, който разглежда стопанските заеми между 1888 и 1937, от общо  966 млн. зл. лв., за БДЖ са отделени 265 млн. лв., или около 27%.

Последните 300 млн. франка (до политическата промяна на 9 септември 1944), употребени за внос на жп материали и вагони, са взети от държавата ни като заем от френската финансова група Юнион бюлгер (Париба, Лазар Фрер & Сие и Луи Драйфус & Сие). Заемът е взет на 4 август 1938 от правителството с премиер Георги Кьосеиванов.

Как железницата изпадна от полезрението на държавата

През периода 1944-1990, комунистическите правителства на България, също теглят редица заеми срещу държавна гаранция – отначало от бившия Съветски съюз, а впоследствие и от западни финансови институции. За съжаление, в проучването, което направих, не открих конкретни цифри за сумите, които са били инвестирани за развитието на БДЖ. Вероятно, някои от тях са значителни, тъй като се извършват големи строителни дейности в инфраструктурата - достатъчно е да се спомене само свързването на София, през Карлово, с Бургас и тунелите по т. нар. Презбалканска линия, а в модернизацията – електрифицирането на най-важните жп артерии у нас и обновяването на превозния парк от локомотиви и вагони. Структурата на икономиката ни обаче, с акцент на тежката индустрия – металургия, химическа промишленост, машиностроене, и ориентацията й изцяло на Изток, към бившия СССР, откъдето идваха огромни обеми енергоносители и други суровини, изигра лоша шега на българската железница. Продължително време, почти до 1985, когато този товаропоток започна да намалява, мощностите както на инфраструктурата, така и на превозвача БДЖ, бяха максимално натоварени. Този експлоатационен комфорт остави на втори план  и без идея развитието, модернизацията и технологичното обновяване на релсовия път, локомотивите и вагонния парк, организацията и управлението на гръбнака на транспортната ни система. По времето, когато в САЩ, Япония и Западна Европа се налагаха нови логистични решения за обработката и превоза на стоки, като ударението се поставяше върху интермодалния транспорт, контейнеризацията, уедрените товарни единици, в съчетание с принципно различни от дотогавашните технически средства, използващи последните достижения на автоматизацията, работизацията и компютъризацията, българската железница остана извън полезрението на държавата.

Никой не се замисли, че кръстопътното положение на страната ни може да стане фактор за привличане на международния транзит с капитализация в икономиката ни, при което железницата да играе основна роля. Нещо повече, през целия този период, с известни изключения в началото, когато трябваше да се инвестира в БДЖ за да отговорят на наложената икономическа политика, печалбата и амортизационните отчисления буквално се изсмукваха от бюджета, за да се върнат обратно „по лъжичка”, без възможност да променят тенденцията за прогресивното саморазрушаване на отрасъла. Затворена в черупката на СИВ, железницата ни се съизмерваше сама със себе си, а идеолозите на партията-държава се оказаха твърде слаби ученици на предшествениците си, забравяйки, че България се превърна в модерна държава, именно когато, в началото на ХХ век, „строителите й” заложиха на релсите.

Промените през 1990 показаха не само мобилната ни изостаналост от Европа, но и тоталното разминаване със световните тенденции. Глобализацията, при която свободното движение на товари и хора заличи границите, даде предимство на онези нации, които бяха съобразили политиката си с изискванията за съвременна и сигурна инфраструктура, модерни транспортни технологии, високоскоростен превозен жп състав.

Трансформирането на икономическата система у нас от планова към пазарна, грубо казано, без ясна идея и стратегия какви реални резултати искаме да постигнем, доведе до срив на цели отрасли и намаление на брутния вътрешен продукт (БВП) с 24%, между 1989 и 1994 и с още 15% между 1996 и 1997. На кръгла маса, през декември 1994, провела се под надслов „Ще оцелее ли БДЖ ?”, бяха изведени няколко тревожни констатации: от 78 млн. т товари, превозени през 1989, цифрата им е паднала до 30 млн. т; 1.7 млрд. лв. е дългът на железницата към търговските банки; 1.215 млрд. лв. е дългът към държавата; просрочен е основният ремонт на 700 км железен път; 43% от разходите на БДЖ са за фонд „Работна заплата”.

Изводът беше категоричен  - необходими са свежи пари, които да се инвестират в оздравителна програма. Така се стигна до тегленето на заем от няколко международни финансови институции срещу държавна гаранция: 95 млн. долара от Световната банка, договорът за който бе сключен на 8 декември 1995, във Вашингтон; 45 млн. долара (плюс 12 млн. долара експортен кредит) от Европейската банка за възстановяване и развитие, договорът за който бе сключен на 17 ноември 1995, в Лондон; 18 млн. долара безвъзмездна помощ по Програма ФАР.  Освен тези суми, Държавният фонд за реконструкция и развитие трябваше да предостави на БДЖ 1 млрд. лв.

Ако трябва да определим същността на този заем, тя несъмнено бе не оцеляването, а съзиданието на железницата. Ще посоча само няколко от целите на програмата, които са повече от красноречиви:

- възстановяване на проектните параметри и подновяване на 414 км железен път по основните направления на жп мрежата;

- достигане на максимална скорост от 120 км/ч на влаковете;

- повишаване на техническата готовност на локомотивите и вагоните от 60% на 85% (т.е. достигане на средноевропейското ниво);

- купуване на 50 вагона за международно движение, отговарящи на международните стандарти за превоз на пътници;

- обновяване на Завода за стоманобетонни траверси в Свищов, на Завода за автоматика и телемеханика в София, на Завода за възстановяване на пътнически вагони в Дряново (до 2000, целият пътнически вагонен парк у нас трябваше да бъде обновен) и на Цеха за заварки в Шумен.

Заемът обаче така и не изпълни предназначението си, като тук няма да коментирам защо, тъй като вече съм го правил в друг анализ (виж „Омагьосаният кръг на железопътните реформи”- сп.”Железопътен транспорт” № 2/2010)

Вторият заем от Световната банка за железниците

На 27 ноември 2010, в интервю пред Дарик радио, изпълнителният директор на Холдинг БДЖ ЕАД инж Пенчо Попов каза следното за чакания втори заем от СБ.: „Тези пари са единствения спасителен механизъм да оцелеем (курсивът мой – б. а.), на фона на тежкото финансово състояние, в което сме, и задълженията, които имаме освен към банки и към доставчици”. И продължава...”Заемът е за 460 млн. лв., с тях ще бъдат рефинансирани кредитите. Парите ще се дават на траншове, като ще покриват текущите ни задължения.”

В набелязаните мерки от програмата, условно наречена „План за преструктуриране и финансово стабилизиране на БДЖ за 2010 и план за дейността за периода 2010-2014”, който вероятно ще бъде представена пред СБ за одобрение като залог за получаването на заема, очакваните резултати опират отново до оцеляването. И главно до съкращаването на персонала. Друго не може и да се очаква, защото държавата не е дала и най-малкия знак, че ще инвестира сега или в близко бъдеще в т. нар. капиталови разходи за най-необходимото – реалното подновяване на мобилния парк на БДЖ (товарни, пътнически и спални вагони, локомотиви, автоматизирани системи за управление на трафика, интернет). Излишно е отново да се цитират цифри за годините и амортизацията на този парк, пряко свързани със сигурността на превозваните хора и товари.

Аналогична е картината и в ДП НКЖИ. 140- те млн. лв. от СБ ще отидат изключително за закупуване на механизация, с която да се улесни и интензифицира подръжката на железния път. Според изследване на експерти от холандска фирма, компанията ще достигне рентабилност и стабилитет, когато 1 км от реално използваните 4500 км жп мрежа у нас се обслужват от 2, 2 железничари. Тоест, при достигане на средноевропейското статистическо ниво. Вероятно е така, и вероятно СБ ще го използва като аргумент за съкращаване на излишния според проучването персонал. Ще бъде ли възможно това обаче, след като разходите на 1 км железен път за експлоатация и подръжка в старите 15 страни членки на ЕС са 185 000 евро, а в ДП НКЖИ – 12 900 евро? Ще бъдат ли достатъчни и отпуснатите от хазната 90 млн. лв. за капиталови разходи, с които трябва да се съфинансират и няколко жп проекта през 2011 – модернизацията на жп линиите Пловдив – Бургас, Септември – Пловдив, Свиленград – турска граница. Колко пари ще останат за неотложните планови ремонти на железния път?

На 6 декември 2010, в интервю за в. „Класа”, генералният директор на ДП НКЖИ инж. Милчо Ламбрев каза: „През 2011 финансовата дисциплина в НКЖИ трябва да отговаря на изискванията на директива 2001/14 на Европейския съюз (ЕС) – парите от инфраструктурни такси за ползване на железния път ще могат да се ползват само за реинвестиция, т. е. за покупка на материали и техника, свързани с безопасността на движението. Заплатите на персонала трябва да се изплащат само от държавната субсидия, която е 127 млн. лв, а са необходими около 162 млн. лв. Дефицит от 35 млн. лв.”

В Холдинг БДЖ ЕАД приходите от експлоатационна дейност пък покриват едва 75% от разходите за заплати (и тези за лихви) на работниците и служителите...

В книгата си „Национален доход и разход на България 1924-1945” д-р Асен Чакалов е поместил любопитна таблица по години с някои основни показатели за всяка стопанска дейност като бруто приходите, експлоатационните разходи, броят на персонала, сумите за заплати за него и чистият доход (печалбата) на БДЖ – цифри, които дават повод за размисъл и съответни изводи. В нито една година от посочения период железницата не е била на загуба, печалбата се движи между 25% и 45% от приходите, перото на заплатите е между 20% и 50% от приходите, броят на заетите в сектора се е увеличил от 14 368, през 1924, на 35 621, през 1945, използваната жп инфраструктура достига около около 4500 км, в края на 1945, т.е. почти като сега. В интерес на истината, делът на товарите и пътниците, превозени с автомобили и автобуси, е нищожен и според съвременните понятия БДЖ е бил абсолютен монополист на транспортния пазар за услуги.

 

Таблица 2. Приходи и разходи в жп сектора през 1924-1945

Година

Бруто приход млн. лв

Експлоатационни разходи

Чист

доход

Всичко

млн. лв

Персонал брой

Заплати млн. лв

1924

900

580

14386

303

623

1925

860

734

15890

367

503

1926

1.010

748

15337

436

698

1927

1.070

749

14604

409

730

1928

1.164

790

14429

420

794

1929

1.226

841

14912

418

803

1930

1.079

884

14804

422

617

1931

1.161

976

15271

513

698

1932

1.109

946

15485

510

673

1933

1.082

939

15446

530

673

1934

840

631

15640

508

717

1935

1.066

900

15949

466

632

1936

1.183

1.057

16963

505

639

1937

1.349

972

17231

504

881

1938

1.483

1.116

19927

578

945

1939

1.541

1.078

20308

590

1.053

1940

2.437

2.160

20689

663

940

1941

3.840

2.777

27499

886

1.949

1942

4.798

3.470

27572

1.494

2.284

1943

6.209

4.457

29871

2.164

3.916

1944

5.112

6.632

32903

2.624

2.624

1945

10.476

9.769

35621

4.153

4.860

Бележка: Чистият доход се получава, като сумата на бруто приходите и тази за заплати на персонала се извади сумата на всички експлоатационни разходи

Източник: А.Чакалов, Национален доход и разход на България, 1924-1945

 

В изявление пред медиите в края на 2010 на Владимир Владимиров – председател на Съвета на директорите на Холдинг БДЖ ЕАД, посочва, че загубите на фирмата, от 2001 до 2009, са 218 млн. лв., отделно задълженията към банките - 572 млн. лв., както и 171 млн. лв. към доставчици и ДП НКЖИ. Инфраструктурната компания пък завършва 2009 с 59 млн. лв. загуба и 42 млн. лв. задължения към доставчици.

Тогава съвсем основателен е въпросът: доколко финансовият ресурс от евентуалния 600-милионен заем от СБ ще позволи на двете дружества да излязат от жестоката криза; ще бъде ли достатъчен да им даде перспектива; ще се разчита ли по-нататък на железопътния сектор (не на думи, а защитено с реални инвестиции) в цялостната стратегия на България за включването ни в европейската мобилна мрежа и извличане на икономическа изгода от кръстопътното ни положение на Стария континет; ще стане ли модернизацията на железните ни пътища приоритет на държавната политика, както е с автомагистралите?

И едно уточнение, което на пръв поглед е елементарно, но игнорирането му може да провали генералната идея на бъдещия заем за стабилизиране на железопътния сектор. Холдинг БДЖ ЕАД и ДП НКЖИ не трябва да се разглеждат и оценяват различно и сами за себе си, сякаш са компании от две различни държави. Те са неделими и взаимносвързани части от едно цяло, наречено национална железница. Само един елементарен пример е достатъчен в подкрепа на тази теза – докато ДП НКЖИ продължава да предлага както на родния превозвач, така и на чуждите железопътни оператори инфраструктура, по която товарите се движат със средна скорост 50-60 км/ч, не може да се очаква да ги привлечем да преминават през територията ни и да печелим дивиденти от т. нар. „икономика на транзита”, свързана с кръстопътното положение на държавата ни. Модерната логистика на товаропотоците търси не най-кратките пътища, а тези, които създават най-малко съпротивление – скорост на придвижване, безопасност на стоките, минимални гранични и митнически формалности. Съседите ни се постараха доста в това отношение  за да изградят свои алтернативни транспортни коридори на петте паневропейски, преминаващи през територията ни, и да намалят до минимум предимствата на географското ни положение. Дори с обновен и съвременен превозен парк, което едва ли ще стане скоро, националният жп превозвач, в лицето на Холдинг БДЖ ЕАД няма да е конкурентен на утвърдените европейски компании, за да може да разчита на част от техния трафик и да генерира приходи. Де факто, ДП НКЖИ, колкото и да се опитва да прави икономии и да „затяга гайките”, никога няма да излезе на печалба, защото приходите и зависят основно от инфраструктурните такси, които получава от ползването на железния път. Няма движение по него, няма пари. Както и за Холдинг БДЖ ЕАД – няма товари, няма и финансови потоци, защото компанията не може да отговори на условията за конкурентност, едно от които, може би най-важното, е съвременната жп инфраструктура. Тоест, ако си послужим с термин от математиката за взаимовръзката между две величини, зависимостта между тях в случая е както право-, така и обратно пропорционална.

Философията, че главно съкращаването на разходите (каквото и да означава това, а обикновено то се свежда до редуциране на персонала – „няма човек, няма проблем”), а не увеличаването на приходите, може да гарантира развитието и стабилността на дадена стопанска единица, е дълбоко погрешна и може да донесе само временни утешителни резултати. Както и късогледата идея, че е достатъчно да се изградят няколко автомагистрали, за да потече транзитната река от стоки и пътници между Запада и Изток през България. Сегашната ситуация, простете, много ми прилича на човек, чиито крака не са в ред, необходимо е лечение, но ампутират единият от тях без основание, а за другия намират най-добрите медицински средства. Вярва ли някой, че субектът ще стане отново пълноценен за себе си и обществото индивид, ако след „оздравяването” си трябва да се движи и живее с патерици?

Заемът от СБ, който се очаква за железницата ни (бих го нарекъл „спасителен пояс” за нея), би могъл да изиграе своята съзидателна роля за по-нататъшното й изправяне на крака и прохождане само тогава, когато бъде подкрепен с адекватна финансова инвестиция от държавата. Когато големите инфраструктурни проекти в железопътния сектор по Оперативна програма „Транспорт”, финансирани безвъзмездно (до 64%, от стойността им) от Европейския съюз, не се проточват с години над срока им за реализиране, а към тях се прояви същата държавна политика на внимание, отговорност и контрол като към автомагистралите.

 

Литература:

1.Мартин Иванов, Цветана Тодорова, Даниел Вачков „История на външния държавен дълг на България 1878 – 1990 г”, част І, ІІ, ІІІ – издател БНБ, София, 2009.

2.Асен Чакалов”Национален доход и разход на България 1924 – 1946”, София, 1946.

3. Станчо Чолаков „Търговските дългове на България в системата на заемната й политика”, София, 1939.

4. Статистически сведения по БДЖ.

5. Сборник „100 години БДЖ”, София, 1988.

6. Христо Аран-Наков Станишев „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939”, издание „Компас”, 1947.

7. „Железопътни линии и пристанища в България” – Списание на българското икономическо дружество(БИД), кн. 4 и 5/1909.

8. Боян Морфов „Политически преговори и сплетни относно свързването на българската държавна жп мрежа с жп мрежата на другите европейски държави от 1880 до 1938” – Списание на (БИД), кн. 8/1938.

9. Александър Цанков „Икономика и икономическа политика на България” – Списание на (БИД), кн. 10/1929.

10. Юрдан Данчов „50 години БДЖ” – Списание на (БИД), кн. 8/1938.

11.Анна Джалева-Чонкова „История на железниците в България”, София, 1997.

 

* Българско геополитическо дружество

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Както е известно, трийсетгодишното управление на египетския президент Хосни Мубарак приключи с изявление от трийсетина думи, прочетено от заместника му (и бивш шеф на разузнаването) Омар Сюлейман. От него стана ясно, че след няколкоседмичните улични протести, армията, начело с военния министър фелдмаршал Мохамед Хюсеин Тантауи, е осъществила военен преврат и поема (засега временно) управлението на страната.

Краят на Мубарак вдъхна нови сили на вегетиращите доскоро „Мюсюлмански братя”, но все още не означава истинска смяна на управляващия режим. Засега системата, изградена от 83-годишния бивш египетски лидер, продължава да функционира. Подобно нещо, впрочем, се случва и в Тунис, след бягството на президента Бен Али.

Краят на продължителното управление на Мубарак прекъсна интелектуалния сън на мюсюлманския свят, който внезапно осъзна, че масовата мобилизация срещу „прогнилите” управляващите режими може да се окаже изключително ефективна сила, но истината е, че предвид липсата добре организирани и наистина демократични движения, Близкият изток рискува да се превърне в зона на сблъсък между шиитски Иран и предимно сунитските „Мюсюлмански братя”.

Стратегията на Иран

В Техеран са наясно, че случващото се е просто междинен стадий на сложна трансформация, през който всяка смяна на парадигмата (каквато например беше ислямската революция, довела до свалянето на иранския шах, през 1979) е само далечна мечта. По-вероятно е, този междинен период да доведе до отслабване позициите на предимно сунитските режими в такива държави, като Саудитска Арабия, Египет, Йордания и Тунис. Което допълнително би задълбочило съществуващите настроения в арабския свят и може да провокира възхода на шиитския ислям в Близкия изток, което пък би осигурило на Иран допълнителна стратегическа мощ и дори би позволило възраждането, под някаква форма, на халифата на Фатимидите (шиитска династия, обединили по-голямата част от арабския свят – б.р.), съществувал между 999 и 1171, чиито центрове са били именно Тунис и Египет.

Когато стана ясно, че падането на Мубарак е неминуемо и политическата мобилизация в арабския свят продължава да набира сила, на 4 февруари, Върховният лидер на Иран аятолах Али Хаменей прекъсна седеммесечното си мълчание за да се включи в петъчната проповед в Техеран. „Днес отново ставаме свидетели на ислямско пробуждане, подобно на онова по време на Ислямската революция на великата иранска нация – заяви той, допълвайки, че – нашата революция винаги е вдъхновявала останалите и е била образец за тях, благодарение на своята твърдост, стабилност и вярност към принципите”.

Според него: „Днес в Египет се чува ехото на вашите гласове. Американският президент (Картър – б.р.), който беше на власт по време на иранската революция, призна наскоро, че случващото се в Египет му е познато. Това, което става днес в Кайро, по негово време ставаше в Техеран”. Хаменей твърди, че и събитията в Северна Африка са резултат от „ислямското пробуждане, последвало великата Ислямска революция на иранската нация”.

На свой ред, водачът на „Мюсюлманските братя” Камал ел-Хелбауи приветства изявлението на Хаменей и обяви в интервю за Би Би Си, че би искал страната му да се развива във всички сфери по примера на Иран, осъществявайки пробив във високите технологии  и науката и превръщайки се в регионална държава.

Според Джим Лоуб от агенция Inter Press Service: „смятаните от всички експерти за най-добре организираната и дисциплинирана политическа опозиционна група в Египет „Мюсюлмански братя” дължат популярността си на създадените от тях мрежи от социални и здравни служби за бедните египтяни, както и на продължителната съпротива срещу преследващия ги режим на Мубарак, и днес могат да разчитат на подкрепата на поне 30% от населението”.

На парламентарните избори през 2005, кандидатите, смятащи се за свързани с „Мюсюлманските братя” (самото движение бе забранено още през 1954) получиха 20% от местата в египетския парламент. Наистина, на последните избори, през ноември 2010, за тях гласуваха много малко хора, но, според повечето местни и чуждестранни наблюдатели, самите избори са били открито и грубо фалшифицирани в полза на управляващата Национално-демократическа партия, чието бъдеще днес е неясно.

„Мюсюлманските братя” и идеологията им оказват много сериозно влияние върху борбата на иранските ислямисти-шиити в средата на 60-те и през 70-те години, което може да се види и в трудовете на убития идеолог на ислямската революция в Иран д-р Али Шариати, в които често се цитира водачът на „братята” Саид Кутб (екзекутиран през 1966 от режима на Насър).

След ислямската революция, Иран се превърна в главната обединяваща сила за всички ислямистки формации по света. През 1981, Халид Исламбули, свързан с екстремистката групировка „Ислямски джихад”, ръководена от един от по-късните лидери на Ал Кайда Айман ас-Зауахири, уби президента на Египет Ануар Садат. Преди това, в отговор на мирния договор, който Садат сключи с Израел, и предоставеното от него убежище на сваления ирански шах, правителство в Техеран скъса отношенията си с Египет. След екзекуцията на Истанбули, тогавашният върховен лидер на Иран аятолах Хомейни го обяви за „мъченик” и предостави убежище на семейството му, а една улица в Техеран и днес носи неговото име.

Освен това, през 80-те и 90-те години, когато египетският режим стовари най-тежките си репресии срещу „Мюсюлманските братя”, именно Иран се превърна във втори дом за мнозина лидери на движението. Впрочем, след терористичните нападения от 11 септември 2001 срещу САЩ, Иран приюти и немалко водачи на Ал Кайда. И днес тази страна си остава основния спонсор на двете основни организации на „братята” в Палестина – ХАМАС и „Ислямски джихад”.

За сунитските ислямистки движения, подкрепата на революцията в Иран, както и иранската подкрепа за самите тях, бе своеобразен „исторически компромис”. Спонсорираните от Саудитска Арабия „Мюсюлмански братя” подкрепиха революцията на Хомейни, надявайки се тя да сложи край на шиитската династия на шаха. Последната, която традиционно беше настроена против арабите и турците, е наследник на империята на Сефевидите, чиито създател налага шиитската версия на исляма през 1501, за да се противопостави по-ефективно на Халифата на османските турци. Затова и идеологът на иранската революция Али Шариати квалифицира и Сефевидите, и шиизма на шаха, като „черен шиизъм”, посочвайки, че той е смесен с редица предубеждения и има неислямска специфика.

Тъкмо поради това, „Мюсюлманските братя” възлагаха големи надежда на „червения шиизъм” на Шарити, чиито корени могат да се открият в Корана и живота на пророка Мохамед и потомците му. Лидерите на „братята” смятаха, че ислямският режим в Иран е приятел на арабските нации. Въпреки това, ставаше дума за стратегически съюз, изгоден както за шиитските, така и за сунитските ислямисти. Между другото, шиитските ислямисти също мечтаеха за разширяване на ролята си в мюсюлманския свят. В този смисъл, иранската подкрепа за близкоизточните ислямисти е стратегически ход, в чиито рамки, предимно сунитските ислямисти едва ще са в състояние да осъществят собствена „ислямска революция”, но пък могат значително да допринесат за политическия хаос в региона, от който има полза най-вече Иран. През последните седмици йеменският президент Али Абдула Салех и йорданският крал Абдула изпитаха на гърба си дестабилизиращите ефекти от тази иранска подкрепа, макар че дори и след падането на Мубарак във въпросните страни няма достатъчно силно политическо движение, което би могло да стане катализатор на някакви сериозни промени.

Възможната верижна реакция

В същото време, променената политическа ситуация в Близкия изток може да провокира верижна реакция в Ирак, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия.

Появата на иранския върховен лидер след толкова дълго отсъствие и призивът му за „ново ислямско пробуждане” в Близкия изток не гарантира някаква материална подкрепа за сунитските ислямисти от арабския свят, но няма съмнение, че Техеран ще финансира „ислямското пробуждане” сред шиитските общности в Ирак, Йемен, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия, както вече го направи през 2009, когато Саудитска Арабия и Йемен едва успяха с общи усилия да потушат спонсорираните от Иран шиитски бунтове. Бахрейн пък винаги е зависел от саудитската Национална гвардия за да се справи със спонсорираните от Иран шиитски метежници.

В идеологически план, сунитският и шиитският ислям още от самото начало са политически противници. В историята има само един случай на съюз между тях, когато „бани Фатима” (т.е. преките потомци на пророка Мохамед) и „бани Абас” (т.е потомците на чичото на пророка Абас) заедно свалят династията на Омеядите, през 750, и я заменят с тази са Абасидите. Този съюз обаче продължава само през четирите години на управлението на халифа Абу ал-Абас ас-Сафах.

Навремето, Али Шариати лансира термина „wilayat-e-faqih” (обосноваващ поемането на властта от ислямските теолози до повторната поява на Махди), възстановява ислямските закони в шиитската религия и така създава идейната основа на иранската Ислямска революция. Между другото, доктрината му представлява и своеобразна заявка за нов съюз между сунитския и шиитския ислям – като в този случай, шиитски Иран играе ролята на предвестник на революцията, а сунитските ислямисти – на негови последователи. Но, въпреки че Иран предоставя убежище на редица водачи на „Мюсюлманските братя” и на Ал Кайда и подкрепя палестинската ислямистка съпротива, алиансът между сунити и шиити (пък макар и едните и другите да са ислямисти) винаги е бил и си остава проблематичен и крайно несигурен.

Театърът на военни действия на Ал Кайда се простира от Афганистан до постсъветска Централна Азия и Кавказ и от Ирак до Сомалия, а „Мюсюлманските братя” оглавяват бунтовете в Близкия изток и Северна Африка. И сунитският, и шиитският ислям навлизат в решаващ стадий от развитието си. В същото време техните концепции за „имамата” (шиитското ръководство) и „халифата” (сунитското ръководство) неизбежно ще се сблъскат и съвместното им съществуване, под каквато и да било форма, изглежда невъзможно. Затова, ако Иран реши да се възползва от хаоса, породен от арабските революции, за да провокира серия от шиитски въстания в Близкия изток (за каквито всъщност призова иранският върховен лидер), можем да станем свидетели на смъртоносни сблъсъци между тези два основни сегмента на мюсюлманския свят.

 

* Авторът е пакистански външнополитически анализатор, автор на книгата „Вътре в Ал Кайда и Движението Талибан след 11 септември”

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Назряло е времето да поставим един кардинален въпрос, който, както изглежда, малцина американски държавни чиновници и политици, се решават да зададат. И той е, дали създаването на практически неразрушима глобална система, включваща над хиляда военни бази и предни постове, няма да се окаже фатална геополитическа грешка на САЩ? Както е известно, тази система беше създадена с цел да се укрепи американската национална сигурност, но дали на практика резултатът не се оказва точно обратния? Ами ако тя, вместо това, е съдействала за провокирането на конфликти и само е задълбочила несигурността, за чието преодоляване трябваше да помогне?

Най-убедителните аргументи против съществуването на тази система от глобални бази имат политически и практически характер. Американските военни бази се превърнаха в причина за предпазливо отношение, враждебност и страх по отношение на Съединените щати и съдействаха за напразните, ненужни, неизгодни и обречени на провал войни в Афганистан и Ирак, а сега, както изглежда, ще стимулират разширяването на американската интервенция в Пакистан, Йемен и в Африканския Рог. Според Бин Ладен, терористичните нападения от 11 септември са били провокирани от самия факт на съществуването на американски военни бази на свещените територии на Саудитска Арабия, което може да се оцени единствено като „кощунство”. Тоест, глобалната система от военни бази, както изглежда, демонстрира тенденция към генериране и усилване на същата онази несигурност, която се използва като оправдание за съществуването и.

Случайната империя

Сегашното глобално военно базиране на САЩ не изглежда резултат от някакъв съзнателно формулиран план, но то не може да се приеме и като следствие от нечия небрежност. Отчасти, то е пряка последица от безконтролната активност на бюрократичния апарат. Непосредствено след края на Втората световна война, стремителният демонтаж на американското базиране от военния период беше преустановен от стартиралата междувременно студена война. По-късно интервенцията във Виетнам доведе до нарастване броя на базите в Югоизточна Азия. Неуспехът на американските въоръжени сили в региона обаче, предопредели решението армията да се откаже от участие в антибунтовнически операции и да се върне към основната си задача – подготовката за евентуални класически военни действия в Европа, в случай на съветска агресия.

Впоследствие това помогна за блестящото осъществяване на „блицкрига” срещу Ирак (по време на Първата война в Залива), организиран в рамките на „доктрината Пауъл” за осигуряване на обществена подкрепа, превъзхождаща сила, ясно поставени задачи и бързо изтегляне на войските.

Глобалното базиране и неговата добре обмислена рационализация бяха резултат от възстановяването на самочувствието и увереността на американските въоръжени сили, които бяха силно ерозирани след Виетнам. По време на управлението на президента Бил Клинтън, Америка се стремеше да избягва военните интервенции, докато войните в бивша Югославия не я тласнаха към осъществяването на още една кратка и успешна съвместна операция на САЩ и НАТО. Пентагонът се възползва от случая за да укрепи позициите си и да завоюва нова „територия” за сметка на гражданската бюрокрация, както и да се сдобие с нова голяма база в Косово.

Както посочва Дана Прийст в бестселъра си „Мисията”, глобалното военно разширяване, до голяма степен, оставаше извън фокуса на внимание на медиите и обикновените американски граждани. Традиционно щедро финансираните въоръжени сили винаги са били под прякото разпореждане на президента, докато вечно изпитващите финансов глад дипломатически институции и ЦРУ, при възникване на неявни извънредни ситуации в международен план, обикновено предлагаха лишени от въображение или просто неподходящи решения. За разлика от тях, решенията на военните винаги са се отличавали с позитивност, оперативност и еднозначност, още повече, че в армията не е прието заповедите да се обсъждат. Тоест, именно те олицетворяваха, както вътре в страната, така и в чужбина, американската мощ и глобално лидерство.

От всичко това логично следваше укрепването на ролята на военните във външната политика. Така, на Централното военно командване в Тампа (щат Флорида) и на тогавашния му шеф - амбициозният и притежаващ умение да убеждава събеседниците си генерал Антъни Зини, бе възложено решаването на военните проблеми в Близкия изток. Скоро беше създадена цяла система от регионални командвания за останалите части на света, оглавени от самостоятелни командващи със собствен щаб и необходимия оперативен потенциал. Така се появиха военните „проконсули” на САЩ – отлично финансирани, неотчитащи се никому и достатъчно силни регионални „главнокомандващи” (CINCS), поддържащи директни контакти с политическите и военните власти в регионите, за които отговарят.

Естествено, те твърде бързо концентрираха в ръцете си още по-голямо влияние и възможности, отколкото посланиците на САЩ, а регионалните правителства започнаха да виждат именно в тях истинските представители на Америка. Това имаше изключително силно отражение върху външнополитическата активност на Вашингтон. Държавният департамент и дипломатическият корпус загубиха значителна част от дотогавашното си влияние, а вътре в самата военна система функциите на отделните командващи се оказаха сведени до малко привлекателните аспекти на администрирането, ученията и доставките, вместо традиционната им роля на командващи съответните войски.

С идването на власт на администрацията на Джордж Буш-младши, открито предизвикателство към американската военна култура отправи новоназначеният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, който бе пълен с решимост да защити „гражданския контрол над военните” от амбициите на прекалено раздутия, според него, и крайно неефективен бюрократичен апарат на Пентагона. Нещо повече, той очерта и другите „вътрешни врагове” на провеждания от него нов курс: парламентарния и съдебния контрол над изпълнителната власт; Държавния департамент и ЦРУ (смятани от Ръмсфелд за неефективни), както и (което можеше се очаква) непроявяващия особено склонност към рискови решения Комитет на началник щабовете.

Нахлуването в Афганистан, през 2001, където бяха използвани американски части за специални операции, снабдени с най-модерни оръжия, авиацията и силите на т.нар. „Северен алианс” (доминиран от етнически таджики), беше отличен пример за това, как Ръмсфелд си представяше бъдещите военни действия. По онова време той беше окачил в кабинета си известната фотография на офицер от американските специални части – самотният конник препускаше по афганистанското плато, сякаш прокарвайки за туземните спомагателни части пътя към победата, насочвайки, паралелно с това, и въздушните атаки на бомбардировачите В-52.

Хаосът, последвал интервенцията в Ирак, непосредствено след успешно проведената операция „Шок и ужас” и превземането на Багдад, остави тази страна и нейното възстановяване изцяло в ръцете на Департамента по отбраната. В крайна сметка, вариантът на класическата схема за борба с бунтовниците, предложен от генерал Дейвид Питреъс, а след това редактиран и лансиран от Департамента по отбраната под формата на доктрина, наред със субсидиите за племенните групировки, стимулиращи действията им срещу бунтовниците, и военния „скок” от 2007, подготви и условията за националните избори в Афганистан, през март 2010. Впрочем, страната все още няма стабилно правителство.

Оттогава насам, антибунтовническата програма на Питреъс се прилага в Афганистан, но без забележим успех. Международният контингент, предназначен за постъпателното „прочистване и удържане” на територията, контролирана от талибаните, съумя да се справи с първата задача, но не успя да удържи вече завоюваната територия и да предотврати повторното проникване на бунтовниците, като по този начин спре похода на талибаните към властта.

Провалът на антибунтовническите усилия на Вашингтон в Афганистан, за първи път стана достатъчно широко известен на американската общественост през април 2010, след изтеглянето на войските от долината Коренгал в Източен Афганистан. Основната база и пет предни поста около нея бяха изоставени след аналогичното изтегляне, по същите причини, от два други района, през 2007 и 2008. Както е известно, „Ню Йорк Таймс” вдигна голям шум около събитията в долината Коренгал, подчертавайки факта, че американските войски са били там пет години, загубвайки 42 души.

Когато американците за първи път се появиха в тази местност, през 2005, местните жители не демонстрираха особена враждебност към тях. „Само отвреме навреме някой бунтовник-талибан или член на Ал Кайда се появяваше за кратко там – посочва в книгата си, посветена на тези събития майорът от американските специални части Джеймс Фасъл – но местните жители не демонстрираха никакво желание да се присъединят към бунтовническото движение”. Американското военно присъствие в района обаче много бързо ги превърна в бунтовници. И то не защото симпатизираха на талибаните, а просто защото бяха против чуждестранната окупация. Генерал Стенли Маккристъл, дал заповедта за изтегляне на войските от долината, заяви през април миналата година пред „Ню Йорк Таймс”, че присъствието там на американските предни постове по-скоро е съдействало за появата на бунтовниците, отколкото за тяхното поражение.

Подобно на частния случай с Коренгалската долина в Афганистан, глобалната система от бази на САЩ беше изградена за защитата на американските интереси в чужбина и осъществяването на глобални интервенции (а, при необходимост, дори за водене на световна война). На теория, тази система беше предназначена за предотвратяването на война, но още от самото начало, тя осигуряваше средствата и възможностите и стимулираше военните намеси на САЩ в други държави.

Митичният сблъсък

През 1993, Самюел Хънтиггън привлече вниманието на международната общественост, предричайки, на страниците на списание „Форийн Афеърс”, че „следващата световна война” няма да бъде сблъсък между държави, а между различни цивилизации. Като хипотетичен пример, той посочи войната между западната и ислямската цивилизация за глобална господство. Според прогнозите му, арабите (т.е. „ислямската цивилизация”, съгласно терминологията на Хънтигтън) ще започнат борба на живот и смърт със Съединените щати („западната цивилизация”), защото смятат, че САЩ представляват фундаментална заплаха за мюсюлманската религия и общество. И то, въпреки че огромното мнозинство мюсюлмани са азиатци и африканци, а не араби, и нямат никакви видими причини да се интересуват от арабските междуособици. Хънтингтън твърдеше също, че китайците („конфуцианската цивилизация”) ще действат като съюзници на арабите, снабдявайки ги с оръжие и боеприпаси.

Прогнозата на Хънтингтън се оказа погрешна, както впрочем и аналогичният аргумент на президента Джордж Буш от 2001, че именно омразата към западните свободи е вдъхновила радикалните ислямисти да осъществят терористичното си нападение срещу Америка. Всъщност, възходът на радикализма и растящата подкрепа на идеята за завръщане към законите на шариата с неговото строго тълкуване на Корана, бяха резултат от дълбоката вътрешна криза в исляма. Задачите на ислямисткото движение са пречистване на религията и обичаите на мюсюлманите и отстраняване на западното влияние, а не завоюването на Запада.

Ислямското възраждане в съвременните мюсюлмански държави, до голяма степен, е сходно с политическия национализъм, но, за разлика от него, то няма единна национална база. Ислямският свят винаги се е смятал за духовно образувание, подчинено на общата религия, но беше достатъчно тази общност да се почувства застрашена, за да се породи политическа съпротива. Освен това, ислямското възраждане е резултат от по-широката културна криза в исляма, свързана със загубата на водещите позиции в Средиземноморската цивилизация, които той заема от началото на Средните векове до епохата на Ренесанса.

Ислямът загуби позициите си не вследствие на военно поражение, а под въздействието на вътрешни исторически сили, проявяващи се активно както в ислямския, така и в западния свят. На първо място, става дума за разделянето на религиозната и политическата власт на Запад (между папата и императора, всеки от които е легитимен в своята област), както и за отделянето на богословието от философията в християнския, аристотелов Запад. Тези две събития правят възможна появата на светския рационализъм и научната мисъл, на вълната на Ренесанса и в епохата на Просвещението, както и зараждането на западната светска държава.

Ортодоксалният ислям обаче е застинал и продължава да съществува в една тотално пропита от религията интелектуална вселена.

Ал Кайда е продукт на стечението на редица обстоятелство: възраждането на фундаменталистката ислямска мисъл през ХХ век; провалът на усилията на арабските държави за създаване на успешна обединена „арабска нация” в годините между двете световни войни и след това, в отговор на разпадането на Османската империя по време на Първата световна война; следвоенната имперска подялба на Източното Средиземноморие между Британската империя и Франция; спорното разделяне на Палестина и създаването на Израел.

Политиката на Вашингтон след Втората световна война превърна Саудитска Арабия и Иран в клиенти на САЩ. Смяташе се за нещо, подразбиращо се от само себе си, че ислямът е остарял начин на живот, който неизбежно ще бъде заменен от онази версия на модернизацията, която се е наложила в съвременния Запад. Подобен извод се базира на погрешната предпоставка, че всички цивилизации се движат към обща цел, както и, че САЩ и съюзниците им са изпреварили с много всички останали по този път.

Смята се, че прогресът, характерен за науката и техниката, е също толкова характерен и за културата и политическите системи. Историята обаче ни учи, че възходът на суровия Рим става за сметка на високоразвитата гръцка цивилизация, а и двете са предшествани от високоразвитите култури на Египет, Месопотамия и Персия. Разбирането на историята като постъпателно движение към „спасението”, придаващо смисъл на всичко предшестващо го, се прокарва още от Библията. Така е заложена основата на онази форма на светския миленаризъм (т.е. учението за неизбежното настъпване на хилядолетното Божие царство на земята, преди края на историята – б.р.), получила развитие в епохата на Просвещението и след нея. Именно подобни схващания доминират в американската външна политика от времето на Удроу Уилсън насам.

Вярата, че съдбата е отредила на САЩ да дарят демокрацията на света (която преди няколко години демонстрира на страниците на „Форийн Афеърс” и тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс), донякъде също е сред причините за прекаленото разширяване влиянието на военните в управлението и политическата култура на САЩ. Само че е невъзможно да се провежда разумна външна политика въз основа на предпоставката, че сегашната роля и място на САЩ в международната общност представляват естествена кулминация в общественото и политическо развитие на човечеството. Древните гърци, които са били наясно с този проблем, наричали това „хюбрис” (т.е. опасна надменност).

Новият милитаризъм

Известният историк Ендрю Басевич твърди, че именно тази „опасна надменност” на САЩ стимулира развитието на новия американски милитаризъм. По време на студената война, политическата идеология на страната се превърна в сантиментална и опростена имитация на марксизма, с който по онова време се бореха Съединените щати. В рамките на тази идеология се предполагаше, че демократичните ценности и идеали на Вашингтон се ползват с повсеместно признание извън пределите на комунистическия блок. А американците за първи път разбраха, че това няма нищо общо в действителността по време на виетнамската война.

Както посочва Басевич, след поражението във Виетнам американците „ стигнаха до извода, че мечът, т.е. военната мощ, е най-големия им шанс за сигурност и спасение”. Уверени, че „светът, в който живеят днес, е по-опасен от всякога, те вече не се съмняваха, че следва да удвоят усилията си в тази посока”. В резултат, идеята за глобалната проекция на сила се превърна в „стандартна практика и нормално състояние, което уж няма приемливи за Америка алтернативи”.

Днес Съединените щати, в известна степен, демонстрират черти, присъщи на класическата милитаризирана държава. Големия историк Алфред Фагс (1892-1986) характеризира милитаризираната държава като общество, в което доминират изискванията на военната и вътрешната сигурност и в чието политическо въображение витаят гигантски заплахи, които тепърва предстои да се реализират. Фагтс посочва, че милитаризмът означава „възлагането на изключително тежко бреме върху нацията и постигането на определени военни цели за сметка на нуждите в социалната сфера и културата”. Милитаризмът, подчертава той, „съществува и като граждански, и като военен феномен”.

Макар че редица аспекти на милитаризма са присъщи на европейските професионални армии още през „пред-вестфалския период”, самото понятие придобива определено негативно значение в съвременния политически речник, също както и „империализмът” по време на Втората империя във Франция (1852-1870). Според Фагтс, от ерата на Наполеон ІІІ насам, съвременните милитаризирани държави, по правило, страдат от прекален нарцисизъм, като това обвинение лесно може да бъде предявено днес и на американските въоръжени сили.

Американските ВВС буквално са обсебени от идеята да притежават такива самолети, като например бомбардировача В-1 и изтребителя F-22, които са толкова съвършени технически, че трудно могат да бъдат използвани в съвременните войни, просто защото бяха проектирани за да противодействат на съветските системи. Едва ли има нужда да споменавам за планирания свръхзвуков суборбитален бомбардировач, предназначен за операции в горните слоеве на атмосферата, който следва да бъде взет на въоръжение през 2035.

Както посочва известният американски военен теоретик Уйлям Линд, американските военноморски сили разполагат с 11 мощни флота от самолетоносачи, продължаващи да кръстосват морските простори и „построени навремето за сражения с императорския японски флот”, въпреки че за противодействие на съвременните военни заплахи подводниците са много по-важни.

Така, Съединените щати все по-често се оказват в ролята на изпълнен с добри намерения лидер, склонен да дава власт на хора, имащи (по израза на бившия вицепрезидент Дик Чейни) „съвсем други приоритети”. Ирак например, беше обявен, най-вероятно с напълно необоснован оптимизъм, за независима демокрация, от която САЩ скоро ще изтеглят и последните си 50 хиляди „съветници”. Както изглежда, изтеглянето на войските се превръща в основна грижа за администрацията на Обама и по отношение на Афганистан, докато Пентагонът изгражда там нещо като „несъкрушим” комплекс от военни бази, способен да изпълнява ролята на център на стратегическа мощ в региона.

В началото на 2010, афганистанският президент Хамид Карзаи заяви, че САЩ имат планове, касаещи суверенитета на страната му. В тази връзка той намекна за евентуални намерения на Вашингтон да създаде постоянни военни бази в Афганистан и да използва територията му за прокарването на тръбопровод, по който централноазиатският петрол и природен газ ще се доставят до пристанищата на Арабско море, като алтернатива на сухопътния маршрут през постсъветските републики. Тези твърдения съвпаднаха с посещението на президента Барак Обама в Кабул, целящо да стимулира борбата на местното правителство с корупцията, която, както смятат във Вашингтон, допълнително укрепва позициите на талибаните.

Селиг Харисън и редица други американски експерти по Афганистан твърдят, че урегулирането, което ще позволи на САЩ да се измъкнат оттам, е възможно само ако подобно споразумение бъде подкрепено от Китай, Иран, Пакистан, Русия и някои държави от региона, които са силно разтревожени от разпространяването на мрежата от американски бази в непосредствена близост до границите им. На свой ред, талибаните превърнаха пълното изтегляне на силите на САЩ и НАТО в предварително условие за всяко мирно урегулиране. Това беше и основния въпрос в процеса на преразглеждане на афганистанската политика от администрацията на Обама, стартирал през декември 2010. Срещу изтеглянето на американските войски обаче, ще се обяви и Пентагонът, и Републиканската партия, и вътрешната популистка опозиция на Обама. Глобалната система от бази се оказва фундаментално препятствие пред постигането на каквото и да било урегулиране в този регион.

Системата от контролни механизми и противотежести

Съединените щати, чиито въоръжени сили надхвърлят по численост и мощ тези на всичките им съперници и съюзници, взети заедно, започнаха като нация, у която самата мисъл да притежава постоянна армия поражда отвращение. Проблемът с настаняването на британските войски се превръща в много сериозен дразнител в отношенията с Великобритания, в средата на ХVІІІ век, а данъкът за издръжката на армията на Негово Величество в американските колонии е сред главните причини за предреволюционното недоволство, в продължение на почти трийсет години, завършили с прогласяването на Декларацията за независимостта, през 1776.

„Билът за правата”, включващ 10 поправки към Конституцията на САЩ, приета през 1787, съдържа прословутата постановка, че „тъй като създаването на добре организирано народно опълчение се налага за сигурността на свободната държава, правото на народа да съхранява и носи оръжие не бива да се нарушава”. Но, за федералната армия не се споменава чак до осмия раздел на член 1 на Конституцията. Там се казва, че Конгресът има правото „да сформира и издържа армии, но средства за тази цел следва да се отпускат за не повече от две години”. По-нататък, в същия раздел има един параграф, предвиждащ мобилизацията на народното опълчение на щата „за гарантиране изпълнението на законите на Съюза, потушаване на бунтове и отблъскване на чуждестранни интервенции”, но пълномощията за назначаването на офицери от народното опълчение (милицията) се предоставят на отделните щати, като подготовката на тези подразделения от щатите следва да се провежда „в съответствие с правилата, установени от Конгреса”. В чл. 2 на Конституцията, касаещ изпълнителната власт, се посочва само, че президентът „е главнокомандващ на армията и флота на САЩ и на мобилизираното народно опълчение на няколко щата”. Въпреки мобилизацията, осъществена от съюзното правителство в периода на американската Гражданска война, през ХІХ век, и довела до появата на първата голяма армия в ерата на индустриализацията (която след края на войната бързо бива демобилизирана), общественото мнение в САЩ чак до средата на ХХ век остава враждебно настроено към идеята за създаването на постоянна армия. В навечерието на Втората световна война, американската армия се състои от 175 хиляди професионални военни, включително военната авиация. Стремителната следвоенна демобилизация се забавя от началото на студената война и оттогава до края на войната във Виетнам американските въоръжени сили си остават наборна армия (което е прецедент в американската мирновременна история). Така военните служби на САЩ си остават „териториални войски”, а офицерският корпус включва голям и влиятелен личен състав от запасни офицери и офицери, отново повикани на срочна служба.

Най-важният резултат от последвалата замяна на „териториалната армия” с професионална беше създаването на такъв инструмент на държавната власт, който не се отчита пред нацията. В периода на управлението на Буш-младши, а донякъде и при администрацията на Обама, този инструмент се използва по такъв начин и с такива методи, които биха били неприемливи в миналото. Така, професионалната армия – допълнена с почти същия брой цивилни наемници – която е пряко подотчетна единствено на Пентагона, служи, преди всичко, за укрепване мощта на военно-индустриалния комплекс – нещо, за което президентът Дуайт Айзенхауер предупреждаваше с тревога още преди много години. Днес индустрията, обслужваща нуждите на отбраната и сигурността, е най-важния компонент на американския производствен сектор, а корпоративните и интереси  са в състояние да подчинят и Конгреса, и неопитната сегашна администрация. Без дае преувеличаваме особено, можем да кажем за САЩ същото, което навремето са казвали за Прусия – това не е държава с армия, а армия, която си има държава.

В периода между началото на студената война в Европа и сегашната война в Афганистан се водиха войните в Корея и Виетнам, осъществиха се нахлуването в Камбоджа, интервенциите в Ливан, Гренада, Панама, Доминиканската република, Салвадор (косвено) и Сомалия (под формата на операция на ООН, последвана от подкрепата за етиопската интервенция в тази страна), както и двете войни в Ирак и тази в Афганистан. От тях само Първата война в Залива може да се смята за победоносна.

Миленаристичните представи на САЩ за предназначението на американската нация и поразилият американското общество милитаризъм станаха причина за серия войни, в които Вашингтон не спечели кой знае какво или пък просто нищо не спечели, но пък беше подложен на сериозни изпитания и причини огромни страдания на мнозина.

В пределите на своите граници САЩ са неуязвими за конвенционалните оръжия, но това не може да се каже и за техните въоръжени сили, разположени в другите райони на планетата. Американската сигурност вероятно би могла да се гарантира много по-лесно чрез провеждането на външна политика на ненамеса, насочена към постигане на споразумения за изтеглянето на военните части от Афганистан и Ирак, без след тях там да останат военни бази на САЩ. Тоест, външна политика, освободена от необходимостта да се осъществява военна намеса в други държави, като те получат възможност сами да решават проблемите си. Подобна рязка промяна в политиката на Вашингтон няма да е възможна без много сериозни „политически разходи”, както вътрешни, така и външни. Въпреки това, за онези, от които зависи формулирането на американската политика, вече е крайно време да се замислят за евентуалната промяна на досегашния и курс с диаметрално противоположен.

* Авторът е известен американски експерт по международни отношения и анализатор на „Форийн Афеърс”

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5-6 2024