Въпреки завидното си географско положение, днешна Италия не разполага с ясна геополитическа доктрина. Следва да отбележим три принципни момента, обуславящи тази ситуация: принадлежността на Италия към зоната на американско влияние (т.е. към т.нар. „западен свят”), дълбоката криза на националната идентичност и недостатъчната геополитическа култура на управляващия страната елит.

По отношение на първия момент, освен ограничаването на италианския суверенитет в редица аспекти – от военната сфера до външната политика, принадлежността на Италия към зоната на интереси на САЩ, до голяма степен, формира и нейната вътрешна политика. Това пък оказва влияние върху избора на Рим на едни или други стратегически важни източници за доставки на енергоносители, осъществяването на изследвания в сферата на високите технологии, практиката на въвеждане в експлоатация на елементи на съвременната инфраструктура и, освен всичко друго, съдейства за формирането на порочни връзки между властта и организираната престъпност.

Спазването на изискванията на мирния договор от 1947, както и двусмисленият характер на идеологията на конституционализма, според която суверенитетът принадлежи на някаква социо-икономическа и културна общност (която при това е доста променлива и едва ли е хомогенна), т.е. на народа, а не на ясно определен политически субект – държавата (3), породи принципа на т.нар. „колаборационистки реализъм”, т.е. на отказа от поемане на отговорност за собствената съдба (1). Всичко това поставя Италия в подчинена позиция, доколкото стратегическият и избор се определя от „добрата воля на подчинилата я държава” (2).

Споменатото по-горе понятие „национална идентичност” пък е изключително необходимо за формулирането на собствена геополитическа доктрина. Кризата на националната идентичност в Италия се обяснява с наличието на редица сложни фактори – от неудачната комбинация между различни национални идеологии (повлияни от католицизма, монархизма, либерализма, социализма и космополитизма), които, след провала на фашисткия експеримент, трябваше да съдействат за унификацията на италианската държава до превръщането и в днешна републиканска Италия. Освен това, кризата на националната идентичност беше обусловена и от плачевния опит на фашизма и травмата, която остави в душите на италианците загубената от него война. Романтичната реторика за националната държава и „либерализацията” оказаха мечешка услуга на Италия От ХVІ век до днес, страната е в процес на търсене на собственото „аз”.

Накрая, третият момент не ни позволява да поставяме ребром наболелите геополитически въпроси и да определяме стратегическите си приоритети на международната сцена.

Впрочем, следва да признаем, че един определен вид геополитика, или по-скоро външна политика, обусловена от географското положение, която отговаря на националните интереси и, в същото време, е донякъде ексцентрична, тъй като ни се налага да помним и за указанията на Вашингтон, т.е. да я съобразяваме с интересите на САЩ за запазване на тяхната хегемония, присъства в превратностите на италианския политически живот. Специалното внимание, което такива известни италиански политици, като Моро, Андреоти, Кракси и Матеи отделят на Северна Африка, Близкия и Средния Изток, макар и ограничено от принципите на „добросъседството и съвместния просперитет”, само по себе си, е потвърждение не само за това, че все пак се предприемат опити за извличане на определена полза от изгодното географско положение на Италия в района на Средиземноморието, но и за наличието на похвална еманципация на демократична Италия от американската опека и стремеж към регионално лидерство – нещо, което беше по силите на Рим дори и в предишния „двуполюсен” свят. Така, постепенно Италия би могла да се доближи до това, което аржентинският геополитик Марсело Гуло определя като „либерален реализъм”, преминавайки след това от пасивно към активно поведение, т.е. към етап на сдобиване с автономност в действията си на международната сцена.

Неуспехите на скромната политика, провеждана от Италия в Средиземноморието, бяха обусловени, освен от намесата на САЩ, от ерозиращата активност на „агентите за влияние” вътре в страната, прокарващи откровено проамерикански и антиарабски възгледи. С края на епохата на двуполюсния свят и на т.нар. Първа република (1946-1994), опитите на Италия да постигне известна независимост във външнополитически план, засега не носят видим резултати. Днес страната ни, чиито интереси продължават, до голяма степен, да са подчинени на американските, се намира в доста деликатно положение, тъй като, като член на ЕС и НАТО, усеща на гърба си последиците от досегашното противопоставяне между САЩ и Русия в континентална Европа и, особено, в Централноевропейския регион. В тази връзка, е достатъчно да си припомним само „полския въпрос”, във всичките му аспекти, касаещи европейската система за сигурност и сигурността на енергийните доставки. Контрадействията на Вашингтон, предприети в отговор на действията на Москва, глухо отекват в Близкия и Средния Изток. Освен това, италианската подкрепа за САЩ, въпреки свързаното с това очевидно ограничаване на италианския суверенитет, води до геополитическа неустойчивост на бреговата зона, поради нарастващите търкания между континенталните маси и островните и полуостровни държави, макар че в италианския случай, това се проявява в по-ограничена форма. Същият фактор съдейства за нарастване на центробежните тенденции и усложнява политическите процеси в нашата страна.

В качеството си на военнозависима от САЩ (предвид принадлежността си към НАТО и наличието на над сто американски военни бази на нейна територия) държава (4), лишена от енергоносители, икономически неустойчива и социално нестабилна (заради продължаващата ерозия на идеологията на „социалната държава”), Италия е неспособна да разгърне изцяло геополитическия си потенциал. Италианската политика, традиционно е ориентирана към Средиземно море и Адриатическо-балканско-дунавския регион, но горчивата истина е, че днешна Италия не може да си позволи това. Освен, разбира се, в рамките на общата трансатлантическа политика, което не отговаря на стремежите на Рим.

Дали Италия отново ще бъде независима, или не, зависи от политическата воля на Рим, още повече, че днес многополюсната картина на света придобива все по-ясни очертания, което пък води до определени трансформации, включително и в Средиземноморието и континентална Европа. Пред очите ни се разиграва ново действие от геополитическата игра, ключовата роля в което играе най-вече Русия. Това би могло да съдейства за засилване ролята на Италия в басейна на Средиземно море, във връзка с формирането на нова консолидираща многополюсна система и възможната евразийска интеграция.

Не бива да забравяме обаче, че формирането на нова глобална геополитическа структура влиза в противоречие с доминираната от САЩ „западна” система на устройство на света, дори на нейната периферия. В рамките на евро-афро-азиатския регион, към тази периферия се отнася и Европа, като голям полуостров, Средиземноморският басейн и островната маса, заемана от Япония.

Русия и Турция като геополитически полюси

Последните промени в геополитическото разположение на силите могат да облекчат опитите на държавите, участващи в западната система за сигурност, да се освободят от северноамериканската опека. Рим също вече е в състояние да осъществява политика, която в по-голяма степен съответства на новите реалности.

Завръщането на Русия на международната сцена и напрежението между Китай и Индия стимулираха определени промени в глобалната политика и създадоха предпоставки за формирането на нов континентален блок, основан не на военната сила, а на взаимните стратегически интереси. Сходни промени се забелязват и в Западното полукълбо, доскорошният „заден двор” на Съединените щати, а контактите на Аржентина, Бразилия и Венецуела с държавите от евразийското пространство навеждат на мисълта, че Южна Америка също би могла да стане една от опорите на новия континентален блок. В Средиземноморието, основният фактор, влияещ върху промените в силовия баланс, са новите тенденции, очертали се в турската политика в Близкия Изток. Влошените отношения между Анкара и Вашингтон и скандалите между Анкара и Тел Авив могат да се окажа от полза за интеграционните процеси в Евразия, което пък означава отслабване влиянието на западния блок в басейна на Средиземно море.

Имайки предвид всички тези факти, Италия, ако наистина иска да си гарантира свобода на действията, може да се опре само на Русия и Турция. Разумната реакция на Рим на новите тенденции в турската близкоизточна политика, може да върне на Италия предишната увереност и сигурност, ерозирани в резултат от дългогодишните подчинени отношения с Вашингтон, и да даде ново, по-различно направление на италианската геополитическа мисъл по отношение на Близкия и Средния Изток. Заедно с (и благодарение на) турския си съюзник, Италия би могла, ако не да се освободи от опеката на Северноатлантическия пакт, поне да си извоюва по-справедливи условия за сътрудничество с НАТО и да трансформира сегашните военни бази на САЩ в обекти, по-адекватно отговарящи на необходимостта от повече сигурност в Средиземноморския регион. Италия и Турция, съвместно с другите средиземноморски държави, биха могли дори да формират собствен отбранителен съюз, по примера на ОДКС (Организация на Договора за колективна сигурност – б.р.).

За да реализира тази стратегия за освобождаване от опеката на САЩ, Рим ще се нуждае от съмишленици. А такива могат да се окажат не само Анкара, но и Дамаск, Техеран, Триполи и, разбира се, Москва. Русия би подкрепила геополитическите стремежи на Италия, защото това отговаря на собствените и геополитически планове. Така, политиката в Адриатическо-балканско-дунавския регион ще се определя от италиано-руско-турския съюз, който условно бихме могли да наречем „Голямото Средиземноморие”, като в него ще влязат регионите на Средиземно, Черно и Каспийско морета.

Бележки:

1. Costituzione e popolo sovrano, il Mulino, Bologna 2004, p.11 and 91-98.

2. Marcelo Gullo, La insurbodinación fondante, Editorial Biblos, Buenos Aires 2008, 26-27.

3. Marcelo Gullo, ibid.

4. Fabrizio Di Ernesto, Portaerei Italia. Sessant’anni di NATO nel nostro Paese, Fuoco Edizioni, Roma 2009.

* Авторът е главен редактор на италианското геополитическо списание „Евразия” и директор на Института за геополитика в Рим

Известният германски политолог и геополитик д-р Райнхард Хилдебранд е професор по политически науки в Берлинския Свободен университет. Смята се за един от най-добрите специалисти по проблемите на глобализацията в страната си. Анализатор на Центъра за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден. Професор Райнхард Хилдебранд е автор на няколко книги, по-извести от които са „Хегемонията на САЩ: глобални амбиции и залез”, „Борбата за статут на велика държава: Берлин като фокус на конфликтите между Изтока и Запада” и „Глобализацията и нейното влияние върху държавата и обществото”. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Марине Восканян и „Глобоскоп”.

-          Професор Хилдебранд, макар че някои определят току що приключилата 2010 като годината, в която започна излизането от рецесията, ясно е, че в глобален план причините за световната икономическа криза не са премахнати. Какво означава това за икономиката на ЕС?

-          На първо място, кризата показа, че основното противопоставяне вече не е това между отделните държави, а сблъсъкът между транснационалния финансов капитал и националните държави. Днес интересите на международния финансов капитал и на националните държави влизат в противоречие, тъй като първият се стреми да се избави от каквито и да било ограничения, докато държавите, напротив, се нуждаят от средства за социални разходи и разчитат да ги получат от бизнеса под формата на данъци и гаранции за съхраняване на работните места. В резултат се изправяме пред проблема с офшорните компании, когато посредством т.нар. „данъчни пристанища” огромен обем средства (от порядъка на десетки трилиони) избягват данъчното облагане. Искам да подчертая, че докато има достатъчно такива пристанища както в самата Европа, така и в другите райони на света, намиращи се под юрисдикцията на европейски държави (като Великобритания, Франция и Холандия), не можем да говорим за сериозна борба с това явление.

При това, позицията на транснационалните корпорации е откровено цинична и се изчерпва с „приватизацията на печалбите и социализацията на загубите”, т.е. те прибират печалбите, а гледат да прехвърлят дълговете на държавите. За съжаление, хората често не са наясно, какво точно означава това. Защото дълговете на корпорациите, поети от националните държави, в крайна сметка, ще трябва да се плащат от техните граждани. Те са последния адресат на въпросните дългове, а механизмът, с чиято помощ ще се реализира тази схема, е инфлацията и спадът на жизненото равнище.

Друг ключов механизъм на кризата са сложните многопластови дългове. Длъжници обаче, са не само обикновените хора и компаниите с непокрити и необезпечени заеми. Задлъжнялостта отслабва и цели държави, като ролята в този процес на глобалните финансови корпорации от Уолстрийт, никак не е маловажна.

Така, собствен принос за отслабване икономиката на ЕС имат американските инвестиционни банки Goldman Sachs и JP Morgan Chase. Именно те помогнаха на италианското и гръцкото правителства да прикриват растящата задлъжнялост на двете страни с помощта на твърде съмнителни деривативи (т.е. финансови инструменти, чиято стойност е производна от стойността на даден актив – б.р.). Срещу тези парични вливания двете правителства заложиха бъдещите си приходи, в гръцкия случай например, приходите от летищата и лотариите. След 2001, Goldman Sachs помагаше на Гърция да прикрива финансовия си дефицит. Скоро след влизането на страната в еврозоната, тази банка зае на гръцкото правителство няколко милиарда долара, при доста тежки условия. На всичкото отгоре, сделката беше оформена като валутна транзакция, т.е. като валутен суап, а не като заем.

Известният германски икономист Роберт фон Хойзингер несъмнено беше прав, обвинявайки бившия финансов министър на Германия Тео Вайгел, че също се е занимавал с подобни „мистификации”. Подобно на гръцките управляващи, Вайгел търсеше начини Германия да може формално да отговаря на критерия за дела да държавния дълг от националния БВП, установен от валутния съюз, продавайки акциите на телекомуникационната и пощенската компания на държавната банка KfW. Нещо повече, един от наследниците му – Ханс Айхел, повтори същия трик през 2005. За разлика от южноевропейските си колеги обаче, нито Вайгел, нито Айхел, нито другите германски политици, ангажираха в тези операции американските инвестиционни банки и хеджови фондове, т.е. не им предоставиха инструменти за влияние върху икономиката и политиката на ЕС, нито пък мощни лостове, които тези банки можеха след това да използват за спекулативни атаки срещу платежоспособността на страните-членки на Съюза и стабилността на еврото, реагирайки деструктивно на мерките на ЕС за усилване на контрола над финансовите транзакции и пазари.

-          На практика, става дума за това, че глобализацията на финансовите капитали води до отслабване на националните държави?

-          Без съмнение. Глобалните банки и транснационалните корпорации разполагат с все повече възможности да влияят върху икономиката и политиката, докато държавите губят тези възможности. Същото се случва и в сферата на икономическата и политическа теория. С помощта на медиите и частните научни институти, независимите от държавата структури могат доста успешно да влияят върху общественото мнение и научния дискурс, последователно принуждавайки държавата да отстъпва от много позиции, при това чрез съвсем законни и демократични процедури.

-          Германия е ключова държава за ЕС. Благодарение на мощната си икономика, в момента тя „тегли” всички изоставащи членки на Съюза, включително и България. Възможно ли е обаче, в условията на сегашната икономическа криза, да възникнат някакви заплахи за целостта на ЕС, както и за процеса на възстановяване на германския суверенитет?

-          Не, това е напълно изключено. Целостта на ЕС е политически проект. Освен това, икономическото положение на Германия в ЕС не бива да се разглежда едностранчиво. Наистина, като една от силните държави в Съюза, Германия „плаща” за изоставащите европейски икономики. В същото време обаче, тя разполага там с големи пазари за пласмент на собствената си продукция и възможност да използва евтина работна ръка, като изнася в тези страни някои свои производство, например автомобилните си заводи. Освен това, следва да се прави разлика между интересите на германския бизнес, от една страна, и обикновените германци, от друга. Бизнесът винаги се интересува най-вече от печалбата. И, ако схемите на европейската икономика отслабват Германия, от гледна точка на държавния бюджет, но, в същото време, дават възможност на германските компании да печелят, те ще подкрепят тези схеми.

В същото време, както вече споменах, не бива да се игнорира и позицията на германското население, което за пореден път плаща за кризата, губейки част от доходите си, оставайки без работа и т.н. Ще напомня, че Германия съвсем наскоро приключи с изплащането на репарациите за Първата световна война. Тоест, ако кризата се окаже не само тежка, но и продължителна, Германия наистина ще бъде принудена, за сметка на собствените си граждани, да „вади от блатото” останалите европейски страни. При подобно развитие действително можем да станем свидетели на сблъсък между общественото мнение и позицията на германските политически и бизнес елити.

- Как оценявате влиянието на САЩ върху ЕС? Защо в книгите и статиите си говорите за „маргинализация” на ЕС на световната сцена?

- Макар че на думи САЩ винаги декларират заинтересоваността си от един силен Европейски съюз, очевидно е, че няма как да се получи „две в едно”: т.е. едновременно да има и силен, и управляем ЕС, в който САЩ да разполагат с два ключови лоста за икономическо и политическо влияние – тясното сътрудничество между Лондон и Уолстрийт и игрите с амбициите на новите „източни” членки на Евросъюза и настройването им против старите „западни”.

Отношенията между САЩ и Европа доста се промениха след разпадането на Съветската империя. По време на студената война, Европа и САЩ играеха заедно, обединени от общия си страх от Съветите. Но и след 1991, когато в западноевропейските държави нарасна осъзнаването на собствената национално-държавна идентичност, не станахме свидетели на сериозни опити от страна на европейските правителства да напуснат „западния геополитически триъгълник” САЩ-Западна Европа-Япония. Макар че големите европейски държави се опитват да преформулират отношенията със САЩ, те, както и преди, се самовъзприемат не толкова като отделни държави, колкото като интегрална част от „западния проект”.

По времето на Клинтън, западноевропейските страни често се оплакваха от специалния статут на Великобритания, която се самоопределяше като част от британско-американската хегемония и се противопоставяше на континентална Европа, действайки като своеобразен проводник на американските интереси в ЕС. Последните години обаче показаха, че много континентални европейски държави също са започнали да разглеждат себе си и своето място в света през призмата на трансатлантическото партньорство, определяйки привилегированите отношения със САЩ като жизнено необходими. По-трезвата визия за трансатлантическите отношения се наложи едва през последните две години, когато Европа се сблъска с тежките последици от глобалната икономическа криза, възникнала по вина най-вече на САЩ. Европейските страни би трябвало да осъзнават, че лоялността им към Вашингтон, води до отслабването на ЕС. Което, на свой ред и имайки предвид нарастващото влияние на Китай и Индия в глобалната политика, води до изтласкването на ЕС, като световен играч, на заден план, т.е. до маргинализация на позициите му.

Смятам, че ЕС все още би могъл да промени тази ситуация, ако започне по-твърдо да отстоява позициите си и, в частност, като подкрепи съпротивата на Европейския парламент срещу неравноправните споразумения, натрапвани му от САЩ – например, споразумението, предвиждащо на американците да бъдат предадени огромни масиви конфиденциална информация за банковите преводи през системата SWIFT (смята се, че то цели да улесни борбата с международния тероризъм – б.р.), като принуди британското правителство ясно да дефинира позицията си към ЕС и като формулира обща европейска финансова политика. Но най-вече, като укрепва позициите на Съюза като единна общност, на основата на Лисабонския договор, изключвайки възможността една европейска държава да „играе” срещу другите. И, разбира се, необходимо е да се формулира нова европейска идентичност.

-          Какво означава това? Нима, в момента, Европа не е наясно със своята идентичност?

-          Когато, през февруари 2010, берлинският Институт „Джон Кенеди” организира конференция на тема „Отношенията между САЩ, Китай и ЕС”, един от участниците в нея – професорът по история от Пекинския университет Ван Съ, отговори по следния начин на въпроса, защо оценката за ЕС, като геополитически играч на световната сцена, е толкова ниска: „защото в момента ЕС страда от недостиг на идентичност”. А това означава и на възможност да се държи независимо. Но, ако Китай разглежда ЕС като „младши партньор” на САЩ, очевидно ще предпочете да решава най-важните въпроси директно с Вашингтон, както и да гради икономическите и бизнес-отношенията си с всяка отделна страна от ЕС, а не със Съюза, като цяло.

Трябва да отбележа, че макар извън Европа европейците, общо взето, са наясно със своята идентичност, на фона на другите култури, вътре в ЕС засега е рано да се говори за подобна обща идентичност. Очевидно е, че тя не може да се основава на национален или религиозен принцип. Мнозина имигранти, живеещи в Европа, отдавна са се превърнали в европейци, по своя мироглед и начин на живот, въпреки, че не са родени на континента.

Сигурен съм, че в основен елемент на формирането на нова европейска идентичност следва да се превърне отказът от взаимните обвинения за неуспехите на ЕС и формулирането, по пътя на дискусиите, на обща визия за нашето минало. В тази връзка, мога да дам за пример положителния опит на самата Германия. Докато не дискутирахме открито Втората световна война, националното съзнание на германците беше „разкъсано”. Постепенно обаче, се научихме, вместо да премълчаваме миналото си, да го приемем, т.е. да „проговорим”. Това даде възможност на Германия да стане наистина демократична държава.

Сега е необходимо същото да се случи и на общоевропейско ниво. Иначе сме обречени, при появата на всеки проблем, страните-членки на ЕС да си отправят взаимни обвинения. Така например, сравнително наскоро, гръцки депутати се опитваха да аргументират претенциите си, че Германия трябва да плати дълговете на Гърция, като компенсация за окупацията и през Втората световна война.

При това, ако говорим за идентичността на индивидуално равнище, ясно е, че глобализацията много сериозно ерозира европейската култура. Култът към материалния успех води до това, че младите хора се ориентират към „най-изгодните” професии, без значение дали те отговарят на призванието и интересите им. Дори когато избират някоя хуманитарна научна специалност, те гледат тя да се „изплаща”. Поне според мен, качеството на теоретичното университетско образование в Европа доста се влоши, т.е. вече не можем да говорим за някаква кой знае колко значима роля на интелигенцията. Мнозина нямат елементарно понятие за това, какво означава да бъдеш гражданин, а изборите все по-често се превръщат в шоу.

И все пак, вярвам, че Европа ще се съхрани като социална и културна общност. Убеден съм също, че не религиозните или националните ценности, а именно възможността да се води открита демократична дискусия, е крайъгълния камък в сградата на европейската идентичност.

- Да се върнем на темата за новата глобална посткризисна икономика. Кои, според Вас, са основните и характеристики?

- На първо място, това са поредицата мерки за регулиране на финансовите пазари. Финансовите институции следва сами да поемат рисковете, свързани с дейността им, а не да ги трансформират в безсрочни задължения, за които, дефакто, никой не отговаря. Необходима е по-голяма прозрачност в дейността на държавните инвестиционни фондове. Трябва да бъдат ограничени възможностите за спекулации, в рамките на т.нар. къси продажби („short selling”). Налага се постепенно да се намали броят на офшорните компании. Онези, които ръководят финансовите корпорации, следва да носят персонална отговорност за действията си, т.е. практиката, която наблюдаваме напоследък –  световната икономика затъва в кризата, а милиардните бонуси на топ-мениджърите продължават да се изплащат, трябва да бъде прекратена. Освен това, следва по-добре да бъдат защитени правата на обикновените работници и служители.

Самата система на „глобалното казино”, в каквото се е превърнала съвременната световна икономика, се гради на постепенната ерозия и ликвидиране на „държавата на благоденствието”. Когато реалният икономически ръст е само няколко процента, дивиденти и печалби в размер на десетки проценти могат да бъдат получени само чрез спекулации и, в края на краищата, за сметка на редовите данъкоплатци и ограничаване социалните разходи на националните държави. Именно в това виждам основния проблем, тъй като е доста малко вероятно, че по всички споменати по-горе пунктове може да бъде постигнат консенсус между европейския модел на „континенталния” капитализъм и американския финансов капитализъм. Тоест, западният проект се оказва „разделен” по тези основни направления. А това означава, че глобалната икономика и светът, като цяло, се оказват в много нестабилна ситуация, което, както и в миналото, може да доведе до нови конфликти, включително и военни. Задачата на здравомислещите политици от двете страни на Атлантика е да не допуснат подобно развитие.

Макар че регулирането и реформирането на финансовия сектор са изключително важни, от решаващо значение си остава реалната икономика. За континентална Европа и Германия, в частност, възможността да бъде даден нов импулс на реалната икономика зависи от икономическото сътрудничество в Евразия. Германският износ за Китай вече надхвърли по обем този за САЩ, а ЕС се превърна в най-важния търговски партньор на китайците. При това, основите на стратегическата преориентация към Евразия бяха заложени от ЕС още преди сегашната финансово-икономическа криза, която само засили тези тенденции.

Лично аз виждам в задълбочаването на тенденцията към сътрудничество и коопериране и възможност за оздравяването на глобалната икономика, и път към налагането на многополюсен световен ред, който е единствената алтернатива на сегашната крехка геополитическа стабилност, под чиято повърхност тлеят изключително остри конфликти.

Тезите за „многополюсния”[1] свят, като алтернатива на съществуващото съотношение на силите, са нещо обичайно за последните 20, а дори и 65 години. Тяхната практическа реализация обаче се проваля решително на два пъти – веднъж в самото начало на студената война, а след това и непосредствено след нея. Международният ред, замислен от страните-победителки във Втората световна война, е трябвало неминуемо да има многополюсен характер, институционализиран от Съвета за сигурност на ООН, в който са включени, като постоянни членки, САЩ, Великобритания, Франция, СССР и Китай. Този замисъл пропада в края на 40-те години, с установяването на ядрено равновесие между двете военни свръх-сили САЩ и СССР и формирането на т.нар блокова или двуполюсна структура на света.

В периода на разпадането на социалистическата система, последният съветски лидер Михаил Горбачов лансира идеята за „общия европейски дом”, предполагаща отказ от блоковото противопоставяне и подмяната му с някаква форма на „многополюсен” силов баланс. Подобен подход предвижда централно място за Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), в която са представени на равни начала както западните сили, така и СССР, а по-късно и Руската Федерация. На държавите от Централна и Източна Европа, т.е. на бившите членки на Организацията на Варшавския договор, се отрежда ролята на неутрален пояс между Западна Европа и Русия. Тези идеи намират известен отзвук в Парижката харта на ОССЕ (тогава Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа - СССЕ), приета през 1990, както и в тезата за „новия световен ред”, лансирана от американския президент Джордж Буш–старши през същия период.

Няколко години по-късно, администрацията на САЩ наистина се ориентира към конструирането на кооперативен модел за сигурност в Европа, в чийто център обаче се намират евроатлантическите структури, а не ОССЕ. Основният резултат е налагането на стратегията за разширяване на НАТО и ЕС не само към Централна и Източна Европа, но и към някои държави от постсъветското пространство. Тази „едностранна” стратегическа линия се оказа главна геополитическа предпоставка за присъединяването на България към НАТО и ЕС, през 2004 и 2007.

Днес, „многополюсната” визия е в основата на външнополитическите стратегии на някои от световните силови центрове, като Китай и Русия. Тя е предпочитана тема за редица европейски изследователски центрове, без обаче да е възприета официално от самия ЕС. Вместо това, в Европейската стратегия за сигурност от 2003 и в доклада за нейното прилагане от 2008 се отстоява виждането за световен ред, основан на „ефективната многостранна политика”[2].

Основната предпоставка на теориите за „многополюсна Европа” е, че предстои САЩ да се съсредоточат изцяло върху непосредствените проблеми на външната си политика – Иран, Северна Корея (неразпространение на ядрено оръжие), Афганистан (борба с международния тероризъм), Пакистан  и Ирак, както и върху нарастващата мощ на Китай. Това ще ги принуди да изтеглят, или поне съществено да отслабят, традиционния си ангажимент към сигурността на Европа, което пък ще създаде опасен вакуум, в частност, в Източна Европа и Южен Кавказ, и ще породи ескалация на рисковете за сигурността на ЕС и неговите членове. Тази тенденция предполага постепенното трансформиране на евроатлантически центрираната система за сигурност в Европа в нов, „многополюсен” ред, в който обикновено се отрежда специфично място на отношенията между ЕС, Русия и Турция.

Оттеглят ли се САЩ от Европа?

Струва ми се, че би било полезно горната хипотеза и, в частност, централният елемент в нея - евентуалното оттегляне на САЩ от Европа, да се съпоставят с една различна, далеч по-консервативна гледна точка. А именно, че САЩ на този етап нямат достатъчно валидни геостратегически основания да се оттеглят през следващите десетина години както от Европа, така и от Източна Азия. Главният аргумент е, че въпросните региони са от жизнено значение не толкова за сигурността на САЩ, колкото за цялостната им лидерска позиция в света.

Надеждна референция в това отношение изглежда новата Национална стратегия за сигурност на САЩ[3], приета от администрацията на президента Обама през май 2010. В нея се декларира целта за изграждането на справедлив и устойчив международен ред и на международна система, основана на правилата. Поради това, тя извежда на преден план многостранното сътрудничество, като единствен ефикасен начин да се решават предизвикателства от глобален мащаб. Същевременно, стратегията демонстрира очевидна външнополитическа приемственост в поне две ключови направления.

На първо място, посланието за запазване на лидерската позиция на САЩ в света е все още пределно ясно и категорично: „не бива да има съмнение: САЩ ще продължат да гарантират глобалната сигурност. Нашата Национална стратегия за сигурност е фокусирана върху подновяването на лидерската роля на Америка, така че да можем да осъществим по-ефективно интересите си през ХХІ век”[4].

На второ място, намеренията за използване на военна сила в подкрепа на американските интереси и сигурност са също толкова безспорни и недвусмислени: „Военната сила понякога може да се окаже необходима за защита на страната и съюзниците ни или за опазване на по-широкия мир и сигурност. САЩ са длъжни да си запазят правото, при необходимост, да действат едностранно за защита на нашата нация и интереси, но  ще се стремят да се придържат към стандартите, от които се ръководи употребата на сила.”[5]

В рамките на така заявения и най-вече потвърден реалистичен и проактивен подход към международните отношения личи ясно степенуване на приоритетите на американската външна политика, което може да бъде представено в следната последователност. Отношенията с европейските съюзници, на първо място сред които Великобритания, Франция и Германия, са определени като крайъгълен камък на американския ангажимент към света; НАТО – като предоминиращ съюз за сигурност; а връзките с Япония, Южна Корея, Австралия, Филипините и Тайланд – като твърдата основа на сигурността в Азия. В допълнение, обръща се дължимото внимание на стратегическите партньорски връзки с Канада, Мексико и Индия, както и на двустранните отношения с Китай и Русия.

Със сигурност, в Националната стратегия за сигурност на САЩ трудно могат да се открият признаци за самоограничаване на лидерската позиция в света и оттегляне от сигурността на Европа и нейните гранични зони. Точно обратното, изрично се потвърждава ангажиментът за сътрудничество с един по-силен (разбирай по-интегриран – Е.К.) ЕС, с цел укрепване на демократичното развитие и просперитета на държавите от източноевропейския регион.

Американският геополитически модел

Всъщност, заявката за обновяване на водещата роля в световната, в т.ч. и в европейската, политика, която се съдържа в новия стратегически документ на САЩ, остава вярна на един традиционен геополитически модел, формиран в продължение на около 120 години. Основните му очертания могат сравнително ясно да бъдат разчетени в концепциите на Алфред Мъхен, Никълъс Спайкмън и Збигнев Бжежински, дали своя принос за неговото дефиниране и осъвременяване през почти равни 50-годишни интервали (през 1890-те, 1940-те и 1990-те години). Основното ми допускане е, че способността на този геополитически модел да се приспособява към променящата се среда ще доведе не до стремеж към дистанциране, а към поддържане на стратегическия интерес на САЩ към Европа и Източна Азия, дори, ако тенденциите към децентрализация на политическата власт на глобално ниво се потвърдят и в дългосрочен план се оформят няколко сравнително равностойни и конкурентни центъра на сила.

Ще си позволя да припомня, че изходната точка във въпросния модел е представата за геополитическата идентичност на САЩ като морска сила, произтичаща от уникалното островно-континентално геополитическо положение на страната, която и на Изток, и на Запад граничи със Стария свят (Евразия) – възприеман като единно сухоземно пространство, както и с двата световни океана (Тихия и Атлантическия). Подобно виждане, обосноваващо глобалния обхват на американската външна политика и влизащо в рязко противоречие с дотогавашните и стриктно регионални амбиции в Западното полукълбо (съответно по отношение на Северна и Южна Америка), е формулирано в началото на 1890-те години от адмирал Алфред Мъхен[6].

Според него първата стъпка към гарантиране на глобалните интереси на САЩ, произтичащи най-вече от бурното им икономическо развитие, е овладяването на надеждни позиции в Караибско море, в частност в Куба и Панамския провлак, и най-вече в Тихия океан (Хавайските острови и Филипините).

По-нататъшна цел е осигуряване надмощието на държавите от западната цивилизация, към които духовно принадлежат и САЩ, за сметка на Изтока, който почти изцяло се асоциира с Руската империя. Основният терен на подобно геополитическо съперничество е огромният евразийски континент, а главният му залог – установяването на икономическо и политическо надмощие в Китай и заобикалящите го райони. Зоната, която ще има решаващо значение за изхода от противопоставянето между Запада и Изтока, се простира между 30-ия и 40-ия паралел северна ширина в Евразия и е наречена от Мъхен Средна Азия или още спорен и оспорван терен.

Стратегията, която би осигурила доминиращата роля на западната цивилизация в Евразия, за сметка на Русия и по отношение най-вече на Китай, е установяването на контрол върху евразийските флангове и сключването на хлабав съюз между САЩ и основните сили в Западна Европа (Великобритания и Германия) и Източна Азия (Япония). Това би представлявало и надеждна гаранция за непосредствената териториална сигурност на САЩ, доколкото ще изключи възможността за неприятелски действия, от страна на граничните за Америка отвъдокеански райони.

В началото на Втората световна война тезите на адмирал Мъхен за геополитиката на САЩ са потвърдени и доразвити от Никълъс Спайкмън[7]. Той интерпретира стремежа на Германия и Япония за надмощие, съответно, в Европа и Източна Азия като първостепенен риск за американската сигурност, способен да доведе до пълно обкръжение и противопоставянето на САЩ на обединените сили на целия евразийски континент. Макар че, за разлика от адмирал Мъхен, акцентиращ върху политиката на САЩ в басейна на Тихия океан, Спайкмън отделя приоритетно значение на трансатлантическите отношения, той възприема формулираната от предшественика си „антихегемонистична” стратегия на баланс на силите в Евразия. Нещо повече, тя е конкретизирана и сведена до геополитическия императив да не се позволи на никоя нация или съюз от нации да се превърнат в доминиращи, във всеки един от двата региона на Стария свят – Европа и Азия. Именно това е абсолютното предварително условие за независимостта на Новия свят и съхраняване силовата позиция на САЩ в света.

Дефанзивното решение на подобна задача изисква (както смята и адмирал Мъхен), съюз между островния континент Северна Америка и двете офшорни, по отношение на евразийските крайбрежия държави, Великобритания и Япония. Този съюз, който би гарантирал териториалната сигурност на Западното полукълбо, не е достатъчен обаче за осигуряване лидерската позиция на САЩ в света. За това е необходим офанзивен подход, насочен към установяване на контрол (преобладаващо влияние) върху идентифицираната още от Мъхен ключова или оспорвана от морските и сухоземните сили зона в Евразия.

С други думи, жизненоважният интерес на САЩ, най-вече за тяхната силова позиция в глобален план, изисква да не се позволи появата на пряка заплаха или на враждебна сила не само на противоположните брегове на Атлантическия и Тихия океан, но и в рамките на една широка междинна зона, разположена именно в Евразия и наречена от Спайкмън крайбрежна земя (rimland). Всъщност, тази теза е не само продължение на концепцията на Мъхен за Средна Азия, но и интерпретация на класическата постановка на сър Халфорд Макиндър за т.нар. вътрешен полумесец в Евразия, включващ Западна Европа, Близкия и Среден изток, Южна и Източна Азия[8].

Приемствеността на геополитическия модел на американската външна политика[9] се проявява със забележителна последователност както по време на Втората световна война, когато САЩ воюват срещу съюза между Германия, владееща почти цяла континентална Европа, и Япония, стремяща са към надмощие в Източна Азия, така и по време на студената война, когато СССР е на път да установи контрол над Евразия.

Формулата на Спайкмън е почти дословно пренесена в сегашните условия от Хенри Кисинджър, при това на фона на огромните трансформации, настъпили в света през 90-те години: “Геополитически, Америка е остров, разположен далеч от огромната територия на Евразия с нейните природни и демографски ресурси, превъзхождащи американските. Господството на една отделна сила над някоя от основните части на Евразия (Европа и Азия) си остава надеждно определение за стратегическа опасност за Америка, със или без студена война. Подобна групировка вероятно би имала възможност да надмине Америка в икономическо, а в крайна сметка и във военно отношение. На такава опасност трябва да се оказва съпротива, дори ако доминиращата сила изглежда добронамерена…”[10].

Сред малкото завършени съвременни геополитически теории за външната политика на САЩ - тази на Збигнев Бжежински[11], се основава на идентична с тази на Кисинджър визия: „Евразия (…) запазва геополитическата си значимост. Нейната западна периферия – Европа, остава средоточие на значителна част от световната политическа и икономическа мощ, а заедно с това източният й регион – Азия, в последно време се превръща в жизненоважен център на икономически растеж и засилващо се икономическо влияние. Затова, начинът, по който ангажираната в глобален план Америка ще се справи със сложните отношения между евразийските сили (и най-вече, дали ще успее да предотврати зараждането на една доминираща и враждебна евразийска сила), става пробен камък за способността й да запази глобалното си превъзходство”[12].

Въпреки това, в анализа на Бжежински могат да се отчетат поне три елемента, представляващи съществена еволюция спрямо концепциите на предшествениците му.

На първо място, отчита се кардиналният геополитически обрат, произтичащ от изместването (за първи път от 500 години насам) – на центъра на тежестта на световната политика от Евразия в Северна Америка. Съставен елемент на този процес е и превръщането на Западна Европа в по-скоро спомагателна, отколкото определяща сила в рамките на евроатлантическата общност и на глобалната геополитика изобщо.

На второ място, отпадането на непосредствената съветска заплаха след края на студената война предполага и промяна в парадигмата на развитие на самата евроатлантическа общност, в частност на нейния континентален политико-икономически компонент, в лицето на ЕС. Интересите на САЩ, като глобална сила, основаваща влиянието си върху „антихегемонистична” стратегия по отношение на Евразия, изискват такава еволюция на ЕС, която да осигури разпространяване влиянието на западната общност все по-дълбоко в Централна и Източна Европа, Кавказ и Централна Азия. С други думи, стратегията за Голяма Европа, дължаща динамизма си най-вече на разширяването на ЕС, надделява над идеята за малка Европа, залагаща на все по-пълното интегриране на Съюза в сравнително тесни географски рамки и на постепенното му еманципиране на първо време в регионален, а впоследствие и в глобален план.

На трето място, поддържането статута на САЩ като глобална сила изисква и продължаване на наложената още по времето на студената война стратегия на пряко ангажиране в Евразия (стратегия на „сдържането”), която постепенно измества препоръчвания от Мъхен баланс на силите от външен или „офшорен” тип. Става дума за качествена промяна в американската външна политика, която се ориентира от стратегията на променлив и често конюнктурен баланс на силите в Евразия, насочен към предотвратяването появата на доминираща континентална сила, към далеч по-трайна и предвидима конфигурация на съотношението на силите (между другото, закрепена в институционален план от Северноатлантическия договор и Договора за взаимно сътрудничество и сигурност с Япония). Подобна политика налага както запазване на специалните връзки с държавите от Европа (НАТО) и Източна Азия (Япония), така и все по-активен фокус към междинната зона в Евразия.

В крайна сметка, би могло да се обобщи, че промяната на относителната тежест на трите основни зони в Евразия за външната политика на САЩ в различни исторически ситуации, не предполага задължително изменения в абсолютната стойност на геополитическия им модел. От друга страна, рязкото отслабване на ангажимента към сигурността на двете крайбрежни зони в Евразия би означавало връщане към стратегията на отвъдморски или „офшорен” баланс на силите, продиктувано от пълния външнополитически провал в третата периферия на Евразия (т.нар. Голям Среден изток), която с основание се превръща в невралгична точка на световната политика, в частност по въпросите на енергийната сигурност и неразпространението на ядрените оръжия. Друга причина за възраждане на позабравената доктрина на изолационизма би могъл да бъде грандиозен обрат във вътрешнополитическата настройка на американското обществено мнение. Подобно развитие, най-вероятно, би довело до сериозни катаклизми не само в глобалната сигурност, но и до предефиниране на съществуващата в този си вид от над 65 години световна валутно-финансова система.

Боя се, че осъществяването на тази хипотеза би означавало и настъпването на по-несигурни времена за малките и средните държави в Европа. Така например, сред логичните следствия на кардинална трансформация на световния ред към на неговата децентрализация би било значителното отслабване на международния контрол над разпространението на ядрени оръжия. Това, от своя страна, би довело до съществена промяна в положението на междинните (буферни) държави в Европа и Азия и до опасността те да попаднат в зоната на съперничество на ядрени сили, били те легитимни или нелегитимни, глобални или регионални, исторически или нововъзникнали… Тоест, промяната на силовото равновесие в света този път би могла да бъде източник на предизвикателства не само за политическото, но и за физическото им оцеляване.

Последиците за малките европейски държави

В този смисъл, регионално-континенталната архитектура за сигурност на Европа би имала твърде съмнителна добавена стойност за малките или междинни по своята иманентна геополитическа характеристика европейски страни, към които безусловно принадлежи и България. Всъщност, в условията на разпадане на евроатлантическата система и преминаване към локален неинституционализиран баланс на силите те биха имали твърде ограничени шансове да преустроят системите си за отбрана и сигурност от колективна (НАТО) или обща (ЕС) на индивидуална основа. И да избегнат традиционната си съдба на „тежести и противотежести” в играта на „великите” държави в Европа.

Като илюстрация на това твърдение, се изкушавам да цитирам откровената до цинизъм геополитическа оценка на Никълъс Спайкмън за ролята на „малките” държави в „голямата” политика, в нейната „многополюсна” форма: „Очевидно политиката на баланс на силите е, на първо място, политика на Великите сили. Малките държави, освен ако не успеят успешно да се комбинират помежду си, могат само да играят ролята на тежести във везните, използвани от други. Малката държава е вакуум в пространство с високо политическо налягане. Тя не съществува поради своята собствена сила, а поради това, че никой не желае територията и или, че някоя по-силна нация има интерес от запазването и като буферна зона или като тежест в равновесието на силите. Когато равновесието изчезне, заедно с него обикновено изчезват и малките държави.”[13]

Евентуалният преход към регионално силово равновесие би бил резултат от посочената по-горе геополитическа промяна, която едва ли ще се състои по-рано от 10-15 години. Във всеки случай, Националната стратегия за сигурност на САЩ ясно потвърждава външнополитическия акцент върху Големия Среден изток, без обаче да дава ясни индикации за възможна еволюция към стратегията на глобално равновесие в неговия „офшорен” вариант.

От друга страна, хипотезата за установяването на многостранно равновесие на силите в Европа извън рамките на сега съществуващата евроатлантическа архитектура за сигурност следва да отчита в нужната степен не само основните закономерности на глобалната (а не задължително на американската) „голяма стратегия”, а и водещите тенденции в развитието на съвременната геополитическа теория. А те са главно две.

На първо място, нараства относителният дял на междудържавните или по-често недържавни съперничества и на свързания с тях конфликтен потенциал по отношение на нематериални, виртуални пространствени залози. Най-очевидни и най-богати на възможни външнополитически импликации сред тях са споровете за разпределяне на компетенции между институциите на ЕС, както и нарастващата, често анонимна, агресивност в киберпространството, насочена с еднаква сила срещу държавни институции и отделни граждани.

На второ място, наред с разширяване обхвата на традиционните пространствени залози на външната политика, модерната геополитическа теория отчита и друга качествена промяна. Съвременното икономическо и най-вече технологично развитие, опосредстващо отношенията между хората, техните политически организации и природната среда, налага, във все по-голяма степен, парадигмата на международното сътрудничество (глобално управление) за сметка на международното съперничество (политика на силата). Тази тенденция се засилва и от все по-широкото разпространение на асиметрични и глобални заплахи и предизвикателства не само за сигурността, но и за оцеляването на човешката цивилизация, като цяло.

Може би е въпрос на време преминаването на световната система към някакъв вид децентрализирано „управление”, което ще бъде резултат от рязко промененото съотношение на силите между едностранни и плуралистични външнополитически стратегии, но то със сигурност ще бъде глобално, а не регионално, и най-вероятно ще има по-скоро многостранен, отколкото „многополюсен” характер. Едва в подобен контекст би могло да се очаква формирането на многостранни суб-глобални отношения за сигурност в Европа, включващи НАТО и/или ЕС, Русия и Турция. Същите обаче спокойно биха могли да придобият и двустранен характер, в случай че хипотезата за структурното еманципиране на САЩ (НАТО) от ЕС и най-вече на Турция от евроатлантическата общност не се потвърди. Последното би могло да доведе и до формирането на исторически безпрецедентен неконфликтен модел, предполагащ интегрирането на всички страни от евроатлантическото и евразийското пространство в единна система за колективна сигурност…

София, декември 2010

Бележки:

[1] Определението „многополюсен” трябва наистина да се постави в кавички поради твърде условната му адекватност към комплексния характер на международната действителност. Тя не е еднозначна, а има обикновено няколко различни измерения, съществуващи съвместно в един и същ исторически момент. Така, структурата на разпределението на силите в света спокойно би могла да има „двуполюсен” характер във военно-стратегическата област; да бъде „триполюсна” във външнополитическо отношение и поне „четириполюсна”, що се отнася до икономиката и търговията (например международните отношения по време на студената война). В този смисъл, комплексната или многоизмерна представа за структурата на международните отношения (например идеите за „хибридния едно-многополюсен свят” на Самюъл Хънтингтън, за „триизмерната шахматна дъска” на Джоузеф Най или за „много-многостранната система” на Франсис Фукуяма), произтичаща от също толкова комплексно възприятие за силата, представлява далеч по-надежден аналитичен инструмент.

2 “Effective multilateralism” в текста.

3 The National Security Strategy of the United States of America, The White House, Washington, May 2010, 52p.

4 Пак там, с. 1

5 Пак там, с. 22

6 Mahan, Alfred Thayer, The Influence of Sea Power upon History, 1660-1783, Boston, 1894 (first edition 1890), 557 p.; Mahan, Alfred Thayer, The Interest of America in Sea Power, Present and Future, Tutis Digital Publishing, 2008, (first published in 1897), 127 p.; Mahan, Alfred Thayer, The Problem of Asia and its Effect upon International Policies, Boston, 1905, 233 p.

7 Spykman, Nicholas John, America’s Strategy in World Politics. The United States and the Balance of Power; New Brunswick (with a new introduction by Francis P. Sempa, 2007 (first edited 1942), 500 p.; Spykman; Nicholas John, The Geography of the Peace; Harcourt, Brace and Company; New York; 1944; 66 р.

8 Mackinder, Halford John, The Geographical Pivot of History (1904), London, The Geographical Journal, 2004, Volume 170, p. 298-321 (26 p.).

9 Тук се има предвид критичното прилагане на тази част от изводите на теоретичната геополитика, която се оказва релевантна както към често непредсказуемата практическа реалност, така и към не по-малко нерационалния субективен фактор в процеса на формиране на външнополитически решения. Така, редица от възгледите на Никълъс Спайкмън, а и на други представители на класическата геополитика, са опровергани от политическата реалност. Най-драстичният пример за това е неговата резервираност към всякакви форми на международно сътрудничество, основани на делегирането на правомощия или на национален суверенитет. Въпреки това обаче, ЕС, който може да се смята за най-изявената форма на подобен наднационален подход за международно сътрудничество, е парадоксалният, „непредвиден” от Спайкмън, геополитически резултат от практическото приложение на част от собствените му възгледи, намерили израз в политиката на „сдържане” по време на студената война.

10 Кисинджър, Хенри, Дипломацията, София, 1997, с. 713.

11 Бжежински, Збигнев, Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на 21 век, 1994, София, 239 с.; Бжежински, Збигнев, Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви, София, 1997 г., 255 с.; Бжежински, Збигнев, Изборът. Глобално господство или глобално лидерство, 2004, София, 317 с.; Brzezinski, Zbigniew, Second Chance. Three Presidents and the Crisis of American Superpower, New York, 2007, 234 p.

12 Бжежински, Збигнев, Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви, София, 1997, с. 7- 8.

13 Spykman, Nicholas John, Op. Cit., 2007, с. 20

* Доктор по геополитика, член на Българското геополитическо дружество. Статията изразява личното мнение на автора и не ангажира редакцията или която да било организация или институция.

Както е известно, американската стратегическа концепция за използването на военноморските сили предвижда,    че те „ще повишават културните, историческите и лингвистичните си познания..., за да взаимодействат ефективно с различните си международни партньори”. Безспорно, никоя друга държава не изисква повече такива познания, отколкото Китай. Неговите огромни размери и невероятните темпове на икономическия му ръст, наред със стратегическите позиции, които нерядко силно се различават от нашите собствени, изискват специално внимание, особено в морската сфера. Впрочем, самото китайско ръководство също смята така. Така, според зам.председателя на Централната военна комисия генерал Сюй Цайхоу: „Отношенията между Китай и САЩ са сред най-важните двустранни отношения в света. Военните отношения са ключов елемент на общите двустранни отношения. Това е важно не само за установяването на стратегическо доверие и всестранното и практическото сътрудничество между нашите две държави, но и за регионалната стабилност и за мира в света”.

Но, макар че вероятно малцина се съмняват в това, колко е важно доверието и сътрудничеството между САЩ и Китай, сравнително неотдавнашните действия на Китайската народно-освободителна армия (КНОА) и нейните Военноморски сили (включително прекъсването на контактите между военните от двете страни, през есента на 2008 и зимата на 2010, отмяната, през 2007, на посещението на самолетоносача „Кити Хоук” в Хонконг и преследването, през 2009, на американските изследователски кораби “Impeccable” и ‘Victorious” от китайски съдове) са причина за сериозно безпокойство. Разбираемо е, че тези събития засилиха необходимостта и потвърдиха неотложността за американските старши и висши командири да разберат, какво точно представляват тази загадъчна държава и нейните въоръжени сили.

Шефът на Обединения комитет на началник-щабовете адмирал Майк Малън смята, че китайците „концентрират усилията си за развитие на своя военноморски потенциал с различни средства, като тези усилия визират най-вече нас”. През април 2009, при посещението си в Пекин, началникът на оперативния щаб на американския Военноморски флот адмирал Гари Ръфхед, заяви, в интервю за печатното издание на китайските Военноморски сили “Fleet Review”: „Можем да разглеждаме по различен начин корабите и самолетите, с които разполага дадена държава, по-важното е как тя се готви да използва възможностите си и, как възнамерява да взаимодейства с другите флоти”.

Това разбиране за китайските Военноморски сили е важно за взаимодействието между военноморския департамент на САЩ и командирите и подразделенията на китайския военен флот по целия свят. В същото време, въз основа на собствения ни двайсетгодишен „китайски” опит, за нас е очевидно, че командването на американския корпус на морската пехота допуска груби концептуални грешки по отношение на Китай и неговите Военноморски сили. Впрочем, това не е чак толкова чудно, на фона на общите неправилни представи за Китай и китайците в САЩ (а и въобще на Запад), но представлява сериозен проблем, на който следва да се обърне необходимото внимание, и който трябва да бъде преодолян. Отказът да се освободим от предубежденията, в най-добрия случай, може да ни постави в неудобна ситуация, а в най-лошия – да доведе до катастрофални пропуски в оценката на китайските военноморски сили от командването на американския флот. В тази връзка, по-долу анализираме десет мита за Китай, наложили се в средите на американските ВМС, които следва да бъдат окончателно развенчани.

Мит №1: Китай разполага с Военноморски сили и корпус на морската пехота

В действителност, Китайската народна република разполага със зависим от сухопътната и армия флот, както и със само две бригади морски пехотинци, организационно подчинени на Южноморския китайски флот. При това, този аргумент не е чисто семантичен. Трудно е, ако въобще е възможно, да се разглежда една организация, в чието название фигурира думата „флот”, без да я поставим в собствения си (т.е. основан на нашия опит) контекст. Но, за разлика от американския флот, китайските ВМС не представляват отделна и независима част от въоръжените сили на страната.

Самото им име е показателно в това отношение – Военноморски флот на Китайската народноосвободителна армия. Тоест, флотът е подчинен на КНОА и се командва от специален отдел на нейния Генерален щаб. Като причината за това не е, че те (армията и флотът) представляват „обединена” сила, а защото именно КНОА са въоръжените сили на Китай. Китайските ВМС разполагат със собствени бази, собствена структура, собствена униформа и се смятат за най-силния регионален флот, но в сегашната военна култура на Китай всичко това си остава, до голяма степен, в сянката на армейската история и опит, който запазва континенталната си (а не морска) ориентация. Показателно в това отношение е, че най-влиятелният командващ на китайските ВМС в новата история на страната Лю Хуацин, всъщност е офицер на КНОА, който, след над 20-годишна служба в сухопътната армия, бива прехвърлен във флота, през 1952.

В същото време, макар че сухопътните войски на КНОА продължават да определят китайската военна култура, при сегашният командващ на ВМС адмирал У Шънли, тази едностранна стратегическа ориентация започна да се променя, макар и бавно. Фактът, че едва през 2006 военноморските офицери получиха разрешение да носят флотската си униформа и извън разположението на своята част, демонстрира бавния темп на тези промени. Адмирал У Шънли обаче, е наясно с всички ползи и трудности от създаването на „отделен” флот и призовава за „формирането на висока военна култура с военноморски уклон”. Което, само по себе си, е важна промяна от досегашната континентална ориентация към морската алтернатива на проектиране на китайската мощ. Според нас, именно адмирал У Шънли ще бъде водещия реформатор на ВМС и в бъдеще, дори може да стане „баща” на съвременния китайски флот. Като това ще се случи не само заради индивидуалните му качества, а най-вече, защото алтернативният подход към функциите на флота, акцентиращ върху демонстрацията на присъствие и проектирането на мощ – все повече се разглежда като по-адекватен на увеличаващите се проблеми и въпросите на националната сигурност, от континенталната ориентация на КНОА. Тъй като ролята на Китай на международната сцена нараства непрекъснато, особено в икономически план, визията на У Шънли получава подкрепа и се споделя, най-малкото, от част от висшето партийно ръководство. Естествено, тази нововъзникнала алтернатива стимулира конкуренцията за ресурси, което пък поражда търкания, тъй като различните подходи към китайското военно строителство си съперничат по отношение на своята значимост, бюрократична власт и наличие на влиятелни покровители.

Мит №2: Китайците нищо не разбират от военноморско изкуство

Всъщност, офицерите от китайските ВМС са много по-добре запознати с особеностите на американския флот, отколкото американските им колеги – с тези на китайския. По време на студената война, вниманието на американския флот беше концентрирано почти изключително върху флота на СССР. По онова време, макар че периодично възникваха и други, „случайни” проблеми, всички усилия бяха съсредоточени именно върху сдържането на Съветите. Рицарите на студената война бяха натрупали необходимия опит и преследваха една единствена цел, съветският набор от цели също беше прост. САЩ и Съветският съюз се основаваха на сходни предпоставки и боравеха със сходни исторически понятия, определяйки се взаимно като врагове. Всичко това обаче е много далеч от сегашната китайска проблематика. Китайските военноморски експерти по Америка посвещават цялото си време и кариера за постигането на максимално добро познаване на езика, културата, историята и стратегията на американския корпус на морската пехота и водещите фигури в неговото командване, докато американските офицери рядко са в състояние да се концентрират за по-дълго време върху изучаването на някакъв конкретен проблем, свързан с китайските ВМС. В резултат от усилията си, Китай съумя да създаде такива морски офицери, които отлично говорят английски, учили са в чужбина, наясно са с американските военноморски проблеми и са доверени съветници на висшето ръководство на своите ВМС. Китайските военни изследвания и оценката на американската стратегия и оперативни умения са шокиращо задълбочени и верни, като нерядко формират своеобразна военна доктрина.

И обратното, макар че има множество американски военноморски служби, които се занимават с Китай, малцина офицери са посещавали тази страна през последните десетилетия, още по-малко пък могат да говорят китайски и почти никой не притежава пряк и ежедневен опит в анализа на китайските ВМС и техните стратегически инициативи. За съжаление, в американския военноморски департамент няма специалисти, способни да влияят върху планирането на стратегическите усилия и вземането на жизненоважните за САЩ решения. Дълбоките познания позволяват на офицерите от китайските ВМС доста точно да прогнозират, как ще действат САЩ в дадена ситуация, как ще реагират и как ще водят преговорите. Обратното също е вярно – повърхностният подход на американските военни не позволява изготвянето на дълбок прогностичен анализ на стратегическите инициативи на китайския флот.

Мит №3: Историята е просто история

Китайската представа за историята съществено се различава от американската. Офицерите от КНОА често говорят за 5000-годишната история на Китай. Но, макар че това е вярно, то дава възможност за един доста избирателен подход към нея. 5000-годишната история изобилства с множество случаи и примери, които често са твърде противоречиви за да се използват в подкрепа на едни или други тези. Така например, макар до 2006 китайските чиновници да твърдят, че Китай винаги е бил континентална държава, изследванията на великия пътешественик адмирал Чжън Хъ (осъществил, през първата половина на ХV век, серия морски експедиции до Индиийския океан и Източна Африка, като, според някои, е стигнал и до Атлантическия океан и дори до Америка – б.р.) показват, че е имало и епохи, когато Китай е „управлявал вълните” и, несъмнено, е бил сред водещите морски държави в света. След 2006 обаче, официален Китай вече се представя като морска държава, претендирайки че продължава политиката на Чжън Хъ.

Повечето американци продължават да гледат на историята, като линейна последователност от дискретни периоди, нерядко идентифицирайки ги по четиригодишните мандати на собствените си президенти. Китайците, обратно, имат такава визия за историята, която им позволява да реализират дадена стратегия в продължение на десетилетия, ако не и на столетия. Казват че, когато (през 1972) китайският премиер Чжоу Енлай трябвало да коментира значението на Френската революция от 1789, той отговорил, че все още „е прекалено рано да се говори за това”. Именно този продължителен стратегически подход формира и стратегическото мислене на китайските ВМС, дефинирайки съвсем различни от американските възгледи за сътрудничеството и планирането.

Разпространената опростенческа представа на американските офицери е, че китайските им колеги са наясно с „истинската” история, но са принудени да повтарят версията на Китайската компартия за нея. На практика обаче, партийната концепция представлява възприета конструкция. Докато сложният и парадоксален „ура-патриотизъм”, характерен за партийния подход, често замъглява дори собствените им дебати, би било наивно да смятаме, че китайските флотски офицери могат да бъдат убедени на основата само на една, единствена среща и откровен разговор с американските си колеги. Без значение, дали са правилни или неправилни, но противоположните визии формират и отношенията.

Мит №4: Висшите командири на КНОА са просто партийни кариеристи

Макар че подобно твърдение може би е било вярно в миналото, не бива да забравяме, че КНОА продължава да се професионализира и модернизира. Ще бъде груба грешка да смятаме, че китайската армия е демодиран и некомпетентен инструмент на партията, това въобще не е вярно. Мнозина от новото поколение старши командири във флота заемат тези постове, защото (подобно на американските старши офицери) просто са най-добрите в своята професия. Макар че всички те са партийни членове, не би трябвало да се оценяват изключително в този контекст, защото старшите офицери не са само членове на Компартията, но и отлични професионалисти. Така например, У Шънли не само е член на ЦК на ККП, но и може да се похвали с впечатляващ стаж във флота: преди да поеме командването на китайските ВМС, през 2006, той е бил командир на есминец, на флотилия от есминци, шеф на една от военоморските академии, командващ флота и зам. началник на Генералния щаб. Другите висши ръководители на китайските ВМС, като например зам. командващият вицеадмирал Сюй Хунмън, началникът на щаба вицеадмирал Сю Шилян, командващият Северноморския флот Тян Чжун и възможният наследник на У Шънли – вицеадмирал Сун Цзянго (който в момента е зам. началник на Генералния щаб), имат подобен стаж. Разбира се, макар че принципите на меритокрацията (обществена система, при която висшите длъжности се заемат от най-талантливите хора – б.р.) стават все по-важни за кариерата на китайските висши военни, лоялността към Компартията си остава задължително условие за успешна кариера. Затова да се тълкува нарастващия професионализъм като знак за очертаваща се „еманципация” от Компартията, означава да се прилагат американските принципи за отношенията между държавата и военните към КНОА. Истината е, че офицерите от КНОА никога няма да се откъснат реално от партийния апарат, те са част от него, независимо че са истински професионалисти.

Мит №5: Структурата на китайския флот е сходна с тази на американския

Това донякъде е вярно, но, като цяло, е по-скоро погрешна представа. Китайските ВМС имат рангова система, която е съпоставима с американската, наследена от британския флот. Офицерското звание във военноморския флот обаче, не е показател за реалното положение в йерархията на КНОА. Такъв показател е служебното положение (zhiwu dengji) на офицера. Всяка офицерска позиция в КНОА е „закована” в рамките на строгата военна йерархия – от взводния командир до зам. председателя на Централната военна комисия. Например, позицията на командира на фрегата може да се равнява на зам. командир на полк. Така, основният ранг за тази длъжност би бил командор, докато вторият ранг ще бъде капитан. Това поражда много погрешни представи сред американските офицери, особено когато им се налага да се срещат с командир на подразделение (кораб), който, на практика, се оказва младши по звание, в сравнение със своя заместник. Пресен пример за това е Аденската оперативна група на китайските ВМС, през 2009-2010. Тя се командваше от старши капитан Цзю Янпън, докато негов заместник беше контраадмирал Гу Ликън. Тоест, при китайците е важно не званието, а служебното положение, т.е. длъжността, заемана от офицера. За американците (и другите представители на западните армии) става още по-трудно да разберат йерархичната система на КНОА, тъй като там липсва званието бригаден генерал, затова пък има старши полковник (или старши капитан във флота, тъй като в Китай морските и армейски звания са еднакви, така например командорът се нарича „морски подполковник”). Това обаче не означава, че китайското военноморско звание „старши капитан” се равнява на американското „контраадмирал”. Има много старши капитани, заемащи специални, технически длъжности, като например фотограф, капелмайстор и т.н. В Америка все пак няма контраадмирали, изпълняващи длъжността военноморски фотограф.

Мит №6: Китайските ВМС се стремят към взаимноизгодно сътрудничество

Този мит се основава на американското желание за такова сътрудничество. Що се отнася до китайските ВМС, те биха се стремели към подобно сътрудничество, само ако могат да спечелят от него. В същото време, САЩ наистина искат да постигнат сътрудничество, прозрачност и взаимност от китайската страна. В доклада за Конгреса за военния потенциал на Китай през 2009 се посочва, че „ограничената прозрачност, демонстрирана от Пекин по военните въпроси и в сферата на сигурността, представлява заплаха за стабилността, тъй като поражда неувереност и разширява потенциала за недоразумения и пропуски”. Следва да сме наясно, че докато САЩ се стремят към сътрудничество и търсят механизми за увеличаване на прозрачността във военноморската сфера, Китай (и, съответно, неговият флот) следва само собствения си интерес. В тази връзка е особено показателно, че докато американците се опитват да реализират стратегия “win-win” (т.е. такава, от която печелят всички участници), в китайския език дори липсва словосъчетание с подобен смисъл. Китайският дипломатически жаргон използва понятието shuangying, означаващо буквално „двойна победа”. Тоест, ако през 5000-годишната китайска история не се е наложило формулирането на специфичен израз, обозначаващ, че всички участници в разрешаването на даден проблем печелят от това, няма да е реалистично да смятаме, че това ще се случи точно сега. За китайските ВМС изглежда парадоксално да се стремят към постигането на резултати, които да отговарят на международните цели на САЩ. Командващите китайските ВМС достатъчно много пъти са чували превода на понятието „двойна победа” за да са наясно, какво точно имат предвид САЩ, повтаряйки го постоянно по време на двустранните срещи. От началото на съвременния етап в отношения между въоръжените сили на Китай и САЩ, не се забелязват никакви доказателства, че КНОА и нейните ВМС ще съдействат за прокарване на американските цели, а няма да преследват единствено целите, които си е поставил модерен и възходящ Китай. КНОА стриктно се придържа към реалистичната концепция за силовия баланс и, по правило, използва парадигмата на „взаимноизгодното сътрудничество”, само когато това, на практика, гарантира определени предимства на Китай.

След 2005, когато зам. държавният секретар на САЩ Робърт Зелик призова Китай да се превърне в „отговорен заинтересован играч”, офицерите от КНОА редовно и ентусиазирано използват тази формулировка за да декларират стремежа си към „взаимноизгодно сътрудничество”. Само че, когато КНОА използва въпросната формулировка, САЩ съвсем погрешно смятат, че китайските им партньори действително търсят обща, взаимна полза, докато самите китайци, обикновено оценяват изгодата с понятията на баланса с „нулева сума”. На свой ред, това погрешно възприятие от страна на САЩ, поражда сериозен отклик в тактиката на КНОА.

От гледна точка на КНОА, за положителен резултат може да се смята достъпа до недостъпни дотогава зони, новите възможности да действа самостоятелно или дори способността на Китай да маневрира, независимо от това, доколко действията му са в рамките на международното право. За китайските ВМС това също предполага разширяване географията на достижимите от тях точки. Така например, мнозина смятат, че разгръщането на силите на китайския флот в Аденския залив свидетелства за това, че нов Китай и неговата армия биха искали да се държат именно като „отговорен заинтересован играч”. Много по-вероятно е обаче, това решение да е свързано със заплахата за корабите, плуващи под китайски флаг, което потвърждава стратегическата структура на ВМС, а в по-широк план, и на Китайската компартия. Именно затова е важно, китайският флот да се разгърне в района на Аденския залив, а не заради желанието му да се включи в борбата с международното пиратство и въпреки стремежа му да стои настрана от регионалните проблеми.

Реалният характер на китайските действия в интерес на Китай не предполага, че САЩ биха могли да си позволят да игнорират китайските ВМС. Разгръщането на силите на китайския флот е важна стъпка, която обаче следва да се интерпретира на базата на китайската, а не на американската, логика. Дори и в най-безобидните, на пръв поглед, случаи, КНОА рядко е склонна на компромис, рядко се съгласява и никога не „плаща предварително”. Разсъждавайки логично, не можем да се сърдим или да упрекваме китайците за действията, които те предприемат, в съответствие със собствените си жизнени интереси. Важно е обаче, адекватно да бъдат оценени китайските мотиви и в съответствие с това да бъдат променени американските подходи и очаквания. Това изисква Вашингтон да предложи на Пекин участие и сътрудничество в сферите, имащи особено важно значение за ВМС и китайското ръководство, и да продължи усилията за установяване на взаимно разбирателство и доверие, към което толкова настойчиво се стреми Америка. Нещо повече, то изисква от американските военноморски институции да се стремят към по-дълбоко разбиране на методологиите и стратегическите замисли на КНОА и китайските ВМС, като за това има, най-малкото, една важна причина – необходимостта да се осъзнае, кое е възможно и кое – невъзможно, в американско-китайските отношения.

Мит №7: Действията и стратегията на китайските ВМС са  непрозрачни

По правило, вашето положение определя и начина ви на мислене. Истината е, че китайските ВМС са прозрачни, но само за самите себе си. САЩ, разбира се, продължават да се стремят и да поощряват прозрачността в действията на КНОА и ВМС. От американска гледна точна, китайският флот, разбира се, е съвършено непрозрачен. В споменатия по-горе Доклад за китайския военен потенциал от 2009, се цитират повече от достатъчно случаи на шпионаж, подаване на неверни данни и умишлено объркване от страна на КНОА. Перспективите за прозрачността в действията на китайските ВМС пък бяха демонстрирани на международната изложба “International Fleet Review” в Циндао, през април 2009. Там китайските ВМС демонстрираха „своите ядрени подводници”. На практика обаче, бяха показани само подводници клас „Xia” (трийсетгодишни, от типа 092, носещи балистични ракети), което е показателно за това, как китайските ВМС разбират „прозрачността”. Фактът, че липсваха съвременните подводници 093 (клас Шан) и 094 (клас Цзин), не беше важен, от китайска гледна точка. Очевидно, командващите на китайския флот са преценили, че след като никога досега не са показвали трийсетгодишните подводници “Xia”, организирането на изложбата “Fleet Review” в Китай, през 2009, е добър повод за „официалния им публичен дебют”.

Този пример извежда на преден план общата невярна предпоставка, характеризираща много аспекти от отношенията между западните и китайските въоръжени сили, а именно предположението, че китайските чиновници ще отговорят на американските (западните) усилия по адекватен начин. Естествено е, че в случая, американците се ръководят от собствените си разбирания за прозрачност и искреност. Китайската визия по този въпрос, както и приемствеността по отношение на нея в средите на офицерите от КНОА, не позволява да се говори за взаимност в отношенията между въоръжените сили на двете държави.

Мит №8: Китайските ВМС изграждат професионален сержантски корпус

Естествено, КНОА иска да създаде професионален сержантски корпус. „Бялата книга” от 2008 на китайското Министерство на отбраната дори определя тази задача като първостепенна. ВМС „също се опитват да разширят мащабите на обучението на квалифициран среден и старши сержантски състав, принадлежащите към който да могат да заемат отговорни технически длъжности във флота”.

Само че идентификацията на потребностите или желанието да разполагаш с професионален сержантски корпус и практическото му създаване са две различни неща. В този смисъл е полезно да анализираме проблемите на КНОА, въз основа на теориите и концепциите, изложени в труда на Хеерт Хофстеде („Разстоянието на властта” (“Power Distance”) и популярното изследване на Малкълм Гледуел „Изключителните” („Outliers”, българското му издание се появи през ноември 2010 – б.р.). „Разстоянието на властта” е различието между групите или индивидите в системата на неравенство, като в конкретния случай това е различието между офицерите и сержантите. В американската армия „разстоянието на властта” е сравнително малко, твърди Хофстеде – американският сержант може да анализира проблема, допуснатите грешки и ефективността и да вземе независимо решение. КНОА обаче страда от обстоятелството, че в нея „разстоянието на властта” е твърде голямо. Неслучайно напоследък китайската армия все повече започва да оценява онези предимства, които американските въоръжени сили притежават, благодарение квалификацията, командирските качества и интелекта на сержантския си състав. В китайското общество обаче доминира такава атмосфера, че един сержант, който няма специално образование и не е партиен член, не може (а, вероятно, няма и да може, поне в близко бъдеще) да прави каквито и да било предложения, да критикува или да изпреварва замислите на командира си.

Дори самата възможност да се дискутират въпросите, свързани със сержантския състав, е голям проблем за КНОА. Така, през юни 2008, делегацията от представители на американския старши сержантски състав в Китай се оглавяваше от висш офицер на Тихоокеанското командване. Ответното китайско посещение в САЩ, през октомври 2008, бе осъществено от делегация, ръководена от генерал-майор Чжун Чжъмин (началник отдел в Генералния щаб на КНОА), т.е. това беше делегация на Генералния щаб, а не на китайския сержантски състав. Как китайските въоръжени сили биха могли да създадат професионален сержантски корпус, след като сержантите дори нямат право да общуват с колегите си от други части? Китайците вероятно ще се опитат да решат този проблем, като „понижат” позициите, заемани досега от младшите офицери, трансформирайки ги в сержантски, както и да привлекат млади хора, завършили средно специално или дори висше образование, за сержанти на наборна служба. Само че този процес следва да се характеризира по-скоро като „подготовка на сержанти с китайска специфика”, отколкото като истинска професионализация на сержантския корпус.

Мит №9: Всичко е въпрос на „гуанси”

Терминът „гуанси” (Guanxi) би могъл да се дефинира като „отношения”, „връзки”, или „мрежи/съединения” и представлява изключително важно понятие в китайското общество, като цяло, и в КНОА, в частност. Действително, контролът на китайското ръководство се основава, най-вече, на разбирането за взаимните връзки/взаимоотношенията между различните „лагери”, като например т.нар. „Шанхайска клика” или „комсомолската групировка”. До известна степен, тези взаимоотношения са валидни и за китайските въоръжени сили, тъй като отделните висши военни командири вероятно се свързани с различни групировки в партийното ръководство. При това те са много по-важни за китайците и за културата на КНОА, отколкото отношенията между китайските и американските военни например.

Широко разпространена заблуда е, че американците биха могли да намерят някое „наше момче” в ръководството на КНОА, което да ги разбира, да е склонно да общува с тях и с което те да могат да работят. Самите китайци открито се подиграват с този американски стремеж за установяване на доверителни приятелски отношения с генералите от КНОА. В тази връзка ще припомня един скандален рисуван филм, в който четирима китайски генерали стоят до карта на континентален Китай и Тайван, и един от тях казва: „освен че иска номерата на мобилните ви телефони, американският върховен командващ би желал да стане ваш приятел във Facebook”. Това желание на американците за установяване на лични отношения е в разрез със стандартите на организационно поведение на офицерите от КНОА.

Разбираемо е, че САЩ придават такова значение и толкова ценят междуличностните отношения, оказали се така полезни за тях в миналото, още повече, че това е и начин за установяване на лични приятелства. КНОА обаче ясно дава да се разбере, че няма такива лични отношения, които да могат да бъдат използвани в периоди на напрежение или при извънредни ситуации.

В това отношение е твърде поучителен примерът с отношенията на адмирал Джоузеф Прюър, бивш шеф на Тихоокеанското командване (РАСОМ) и бивш посланик в Пекин, с редица висши китайски ръководители, т.е. лица, вземащи решенията в тази страна. По време на мандата му като командващ РАСОМ, той се среща с мнозинството висши командири от КНОА. По време на т.нар. „Хайнански инцидент” (сблъсъкът на китайски и американски военни самолети, през 2001) обаче, нито един от тях не отговаря на телефонните обаждания на Прюър. В книгата си „Пътувайки бавно за никъде: американско-китайските военни отношения през 1994-2001”, Чарлз Хупър посочва, че: „Прикритата и консервативна култура на поведение на КНОА не допуска каквито и да било по-сериозни отношения между старшите китайските офицери и американските им колеги. Факт е, че по време на криза, основен приоритет на повечето китайски лидери – наред с разрешаването на самата криза разбира се, е да преценят, как техните отношения с представители на другата страна биха могли да се отразят върху бъдещото им положение и статус. И тъй като нито един висш командир от КНОА не би искал да го нарекат предател, след потенциална китайско-американска криза, независимо от степента на участието си или резултата от нея, изглежда крайно малко вероятно той да се обърне към свой американски колега или пък да си вдигне телефона след негово позвъняване. Дори след създаването, през 2008, на т.нар. „гореща телефонна линия” между Пекин и Вашингтон, китайската армия и флотът, както и ръководството на Китай, най-вероятно, ще продължат да следват досегашната тактика на „мълчание, опровержения и объркване на другата страна”.

Мит №10: КНОА и ВМС, като част от нея, са национални въоръжени сили

Всъщност, КНОА, включително и военноморският флот, са военното крила на Китайската компартия. Тоест, това са партийни, а не държавни или национални въоръжени сили. В клетвата, която полагат офицерите, войниците и моряците, те се кълнат във вярност, преди всичко, на Партията, а едва след това – на народа: „Влизайки в редиците на Народносвободителната армия, се кълна, че следвайки ръководството на Китайската комунистическа партия, ще служа искрено на народа, ще изпълнявам заповедите, строго ще спазвам дисциплината, ще се сражавам геройски без да се боя от никакви жертви, предано ще изпълнявам задълженията си, ще се трудя упорито и непрекъснато ще усъвършенствам бойните си умения и решително ще изпълнявам възложените ми задачи. При никакви обстоятелства няма да предам Родината си и няма да напусна редовете на въоръжените сили”.

Китайския президент (и председател на Централната военна комисия) Ху Цзинтао определя, в общи линии, ценностите на КНОА така: „Бъдете предани на Партията, обичайте народа, служете на страната си; посветете се на партийните цели и дръжте на честта си”.

Партийният контрол над въоръжените сили не е просто отживелица от времената на Червената армия на Чжу Дъ и Пън Дехуай. В тази връзка ще припомня, че през пролетта на 2009, шефът на Общия политически отдел на КНОА генерал Ли Цзинай, определи дебатите за държавния контрол над КНОА като „неправилни възгледи”. Той заяви, че армията следва „безпрекословно да подкрепя фундаменталния принцип и системата на тоталния партиен контрол над армията”. Значението на лоялността към партията многократно и усилено се подчертава. Офицерите и моряците от оперативните съединения на китайските ВМС, разгърнати в Аденския залив, непосредствено след като корабите им напуснат китайските териториални води, традиционно се кълнат успешно да изпълнят мисията си. Тази клетва също започва с декларация за вярност към Партията, а след това – към Родината и, накрая – към възложената мисия. Но, макар че е абсолютно необходимо да се има предвид тази лоялност към Партията, това в никакъв случай не бива да се тълкува като аргумент за „по-малка лоялност към самата армия”. Истината е, че китайският офицер е също толкова способен, лоялен и патриотично настроен, както и всеки офицер от американския флот например.

Заключение

Както изглежда, двете страни в американско-китайските връзки все още се опитват да определят отношенията си една към друга, в съвременния свят след края на студената война. Някои експерти, като например адмиралът от резерва Джеймс Лайънс, бивш командващ на американския Тихоокеански флот, говорят за „реална и непрекъснато нарастваща” китайска заплаха в Азиатско-Тихоокеанския регион. Други, като Томас Бърнет, твърдят, че е възможно много по-дълбоко и мащабно сътрудничество между въоръжените сили на двете държави, дори в такива страни като Ирак и Афганистан. Истината очевидно е някъде по средата между тези две крайни мнения. Китайските ВМС укрепват. Те успешно се разгръщат, бързо се развиват, модернизират своята доктрина. В обозримо бъдеще, най-важната задача на САЩ и техните военноморски сили не е да решат, дали китайските ВМС са заплаха, или не, а да се опитат да разберат, какво точно представлява флотът на КНОА. Тоест, да добият представа за него, която да е подобна, по своята обективност и всеобхватност, на представата на китайските ВМС за американския флот. Само тогава, ясно съзнавайки същността на китайските морски стратегически замисли, „китайските ръце” на американския военноморски флот ще бъдат готови да реагират при всякакъв развой на събитията – от превръщането на китайските ВМС в открита заплаха за Америка, до установяването на стратегическо американско-китайско партньорство във военноморската сфера.

* Комодор (капитан първи ранг) от Военноморския флот на САЩ, бил е военно аташе в Пекин, анализатор на AFJ

** Лейтенант-полковник (подполковник) от армията на САЩ, бил е военно аташе в Пекин, анализатор на AFJ

„Опитите да бъде изградено мултикултурно общество в Германия, в което представителите на различните култури да живеят в съгласие помежду си, напълно и окончателно се провалиха” – това заяви германският канцлер Ангела Меркел, на провелата се през октомври 2010 среща с младежката организация на управляващата Християндемократическа партия, в Потсдам. В словото си, тя подчерта, че: „През 60-те години, западногерманските власти призоваваха чуждестранните работници да идват в страната и, ето че днес милиони от тях вече живеят тук. Тогава се самозалъгвахме, разчитайки, че те няма да останат в Германия, а ще се върнат в родината си. Това обаче се оказа безкрайно далеч от реалността”. По-нататък, канцлерът отбеляза, че днес имигрантите, живещи в Германия, следва да положат повече усилия за да се интегрират в германското общество и, в частност, да се постараят поне да научат добре немски език. „Не можем да гледаме с добро око на онези, които не говорят немски” – специално подчерта Меркел.

Тук е мястото да напомня, че само месец и половина преди това, когато в Германия избухна скандалът с книгата на члена на борда на Бундесбанк и на ръководството на Германската социалдемократическата партия Тило Сарацин (виж. статията на Николай Ахтарски, на стр.... – б.р. ) „Германия се самоликвидира”, Ангела Меркел не само остро разкритикува самата книга, но и отправи нападки срещу автора и, посочвайки, че „в едно демократично общество няма място за подобни хора”. Затова беше повече от странно, че на 17 октомври, тя, на практика, реабилитира Тило Сарацин, като буквално повтори в Потсдам песимистичните му прогнози. Речта на Меркел никак не се връзва и с призива и от 19 септември към германците да свикнат с това, че немските градове ще продължат да променят облика си, заради живеещите в страната многобройни имигранти. „Джамиите все повече ще се превръщат в част от нашите градски пейзажи” – посочи тогава тя в интервюто си за Frankfurter Allgemeine Zeitung. Затова и промяната в позицията и изглежда толкова драматична, като не става дума само за опасността от нелегалната имиграция и заплахата от ислямизация на Германия, а и за директната атака срещу съкровената за европейските (и не само) либерали концепция за мултикултурализма и тясно свързаната с нея прословута „политическа коректност”. Какво всъщност се случва?

Корените на имиграционния проблем в Германия

За начало, нека се опитаме да потърсим корените на проблема. Както е известно, следвоенна (Западна)Германия се сблъсква с остър недостиг на работна ръка по две причини: от една страна, част от работните ресурси са унищожени от разрушителната война, разпалена от нацистите, а друга част се оказва в съветските военнопленнически лагери. В същото време, непосредствено след индустриалното оживление в страната, през 50-те години на ХХ век там стартира прословутото германско икономическо чудо. Първоначално Федералната република се опитва да балансира този процес с притока на етнически германци, принудени да напуснат редица централноевропейски държави, или пък бягащи от комунистическата Източна Германия. Този приток обаче само компенсира човешките загуби след Втората световна война, докато Западна Германия се нуждае от квалифицирани кадри за поддържане и разширяване на експортно-ориентираната си индустрия, както и от голям брой неквалифицирани работници в сферата на производството, строителството и други отрасли.

За да реши проблема с нарастващия недостиг на работна ръка, Германия реализира няколко успешни проекта за привличане на работници от чужбина. Първо от Италия (със споразумението от 1955), а после – т.е. когато, заради икономическия бум в самата Италия, потокът от италиански работници секва, Бон се обръща към Испания (1960), Турция (1961) и Югославия (1968). Това води до огромен приток на „гастарбайтери”. По онова време обаче, самите германци не обръщат особено внимание на този процес, тъй като не вярват, че той може да промени драматично немското общество: те разглеждат мигрантите само като временни работници, а не като имигранти, в пълния смисъл на думата. Тоест, както става ясно и от самото понятие „гастарбайтери”, тези работници се смятат просто за „гости”, които трябва да се върнат в родината си, когато нуждата от тях изчезне (между другото, много испанци, португалци и италианци постъпват точно така).

Германците очевидно не очакват, че присъствието на „гастарбайтерите” може да се превърне в проблем на следващите поколения. Първоначално, те дори не се интересуват от въпроса за асимилацията на мигрантите, който много рядко се повдига в политическите дискусии. Междувременно, именно наличието на въпросните мигранти позволяна на милиони германци, още през 60-те години на миналия век, да се прехвърлят от неквалифицирана работа към такава в офисите.

Икономическият спад през 1966 и рецесията, породена от петролната криза през 1973, промененят драматично трудовия пазар в Германия. Страната вече не се нуждае от постоянен приток на неквалифицирана работна ръка и дори се сблъсква с проблема за нарастващата безработица сред мигрантите вътре в страната, което води до решението да бъде спряно действието на договорите за привличане на работна ръка от чужбина, през 1973.

Това обаче не решава проблема с огромното количество „гастарбайтери”, вече настанили се в Германия и полагащи неистови усилия да прехвърлят там и семействата си. През 70-те години, когато западногерманското правителство решава да спусне бариерата, повечето мигранти вече са го направили. И, след като италианците, португалците и испанците се връщат в родината си, за да помогнат на икономическото чудо там, турците-мюсюлмани се превръщат в доминиращото мнозинство в германската мигрантска общност. В голямата си част те се обявяват за бежанци, макар че в родината им никой не ги е преследвал. Очевидно обаче, се разчита на крайно либералното спрямо бежанците германско законодателство, до голяма степен дължащо се на чувството за вина сред самите германци за нацистките престъпления по време на последната световна война. Турските мигранти се възползват от тази пролука, като мнозина от тях използваха като претекст за оставането си в Германия военните преврати в Турция през 1970 и 1980.

Но след като мигрантите се превърнаха от временна необходимост в общност от няколко поколения, твърдо решени да продължат да живеят в страната, германците трябваше по някакъв начин да решат този проблем. Първоначално, те се стремяха да не допуснат мигрантите да станат част от Германия. Но, след като те все пак трябваше да останат в страната, германските власти искаха поне да бъдат сигурни, че ще бъдат лоялни към нея. Ангажиментите им по интеграцията на мигрантите в обществото значително нараснаха след като, през 80-те години, първите прояви на недоволството на мюсюлманската общност разтърсиха Европа. В края на десетилетието, управляващите решиха (или, по-скоро, си въобразиха), че най-сетне са намерили решение на проблема. Това решение се оказа мултикултурализмът – т.е. една по същество либерална и хуманна идея, предлагаща на мигрантите следната сделка – да съхранят собствената си култура, но да бъдат лоялни към приютилата ги държава.

Според тази идея, от турските имигранти например, не се изисква пълната им интеграция в немската култура. Точно обратното, те трябва да запазят собствената си култура, включително езика и религията, а тази култура да същестува паралелно с немската. Така, в Германия се появяват огромен брой чужденци, много от които не могат да говорят немски и категорично не споделят германските и европейските ценности.

Погледната отстрани, тази политика (както посочва и известният американски геополитик Джордж Фридмън, в анализа си за Агенция Стратфор) изглежда като опит да се купи лоялността на мигрантите. На практика обаче, самите германци не са наясно, как могат да бъдат интегрирани толкова различаващи се от тях в културно, лингвистично, религиозно и морално отношение маси от хора. Тоест, мултикултурализмът, възприет като основа на политиката спрямо имигрантите, изглежда не толкова като уважение към многообразието, колкото като начин да се избегне поставянето, в цялата му острота, на въпроса, какво означава да си германец и как следва да постъпват чужденците за да станат германци.

Антиимигрантските настроения

В началото на октомври 2010, в Германия беше проведена социологическа анкета за отношението на германците към проблемите, касаещи имиграцията и ислямизацията на страната. Според цитираните в медиите данни от нея, над 60% от жителите на страната смятат, че в нея има „прекалено много имигранти”. Освен това, редица влиятелни политици, които в никакъв случай не могат да се нарекат „радикални”, заявиха, че в германското общество има прекалено много проблеми, породени от големия брой мигранти от арабските държави и Турция, които се оказват въвлечени в различни видове престъпна дейност. На 15 октомври, за провала на мултикултурния модел обяви лидерът на Християнсоциалния съюз и премиер на Бавария Хорст Зеехофер, който декларира, че „мултикултурализмът е мъртъв” и поиска да бъде ограничена имиграцията в Германия на преселници от Турция и Близкия изток.

Два дни преди това пък бяха публикувани скандалните данни от едно социологическо изследване на Фондация „Фридрих Еберт”, според което всеки втори германец би искал Германия да се управлява от нов „фюрер”. Всъщност, целта на изследването беше да се установи влиянието на крайнодесните и националистически идеи в германското общество. 10% от анкетираните в него заявяват, че за благото на страната на власт трябва да дойде нов „фюрер”, способен да я управлява „с твърда ръка”. Според тях, диктатурата е най-добрия вариант за държавно устройство на Германия. 26% пък смятат, че страната се нуждае от „силна партия”, която да отстоява интересите на германското общество. Още по-голям е броят на онези, които демонстрират критично отношение към трудовите мигранти, пристигащи в Германия в търсене на по-добър живот. Така, 31,7% от анкетираните подчертават, че в условията на стесняващ се трудов пазар „чужденците трябва да бъдат връщани в родината им”. 35,6% пък се опасяват, че, в перспектива, Германия може да се окаже „залята от имигрантите”. Особено критично е отношението към германската мюсюлманска общност. Според мнозинството анкетирани (58%), следва да бъде ограничена религиозната свобода на изповядващите исляма в Германия. При това, в бившата Източна Германия, делът на онези, които мислят така, се оказва още по-голям – 75,7%. Според авторите на изследването – Оливер Декер и Елмар Брелер, тези резултати би трябвало да станат тревожен сигнал за германските власти. Те смятат, че страната, на практика, се е върнала в епохата на Ваймарската република, когато провалът на либералната политика отваря пътя към властта на нацистите, чиито лозунг „Германия за германците” се оказва опасно актуален в условията на сегашния упадък на немското общество.

Масло в огъня наля твърдението на германските власти, от 11 октомври 2010, че всеки десети имигрант в страната отказва да се интегрира. Тогава вътрешният министър Томас де Мезиер представи резултатите от държавната политика за интеграция на имигрантите, като по негови данни, между 10% и 15% от мигрантите не искат да се интегрират – не посещават курсовете за интеграция, разграничават се от немското общество и не признават германската държава. При това, само три дни по-рано, на 7 октомври, опозиционните леви партии (социалдемократите и „зелените”) в Бундестага поискаха мюсюлманската общност в Германия да получи официален статут. Така, секретарят на ГСДП по вътрешната политика Дитер Вифелпютц заяви, че „Германия трябва да даде шанс на исляма”. Според него, официалното признаване на мюсюлманската общност ще бъде „важен сигнал за милионите мюсюлмани, живеещи в Германия”. Подобно изказване направи и представителят на „зелените” Мемет Килич, който заяви, че признаването на последователите на исляма за пълноправни членове на немското общество ще покаже на мюсюлманите, че „в Германия се гледа с добро око на тях”.

Тоест, декларацията на Ангела Меркел за краха на мултикултурализма в Германия не бива да се смята за конюнктурна политическа маневра. Като достатъчно опитен политик, тя очевидно е наясно, че има остра нужда от промяна на политическия курс и, най-вече, за незабавно освобождаване на правителствената стратегия от либералните илюзии, от типа на мултикултурализма, политическата коректност и наивната вяра в глобализацията. В противен случай, постоянно укрепващите позициите си германски националисти и крайната десница могат да отнемат от управляващите консерватори тезите и лозунгите за необходимостта от борба против крайния либерализъм, „самоликвидацията” и ислямизацията на Германия. В Берлин очевидно са наясно, че продължаването на политиката, подчинена на либералните канони, не само може да ги лиши от властта в държавата, но и да доведе до деградацията на самата държава.

Двете идеи за нацията

Както посочва в един от последните си анализи Джордж Фридмън, случващото се напоследък в Германия, „ни връща към европейската идея за нацията, която съществено се различава от американската”. През цялата си история, Съединените щати се смятат за нация от имигранти, в която обаче съществува определено културно ядро, към което имигрантите следва да се отнасят с уважение, в рамките на процеса на „претопяване на отделните култури”. Тоест, всеки може да стане американец, ако приема езика и господстващата култура на тази нация. Подобна позиция оставя широки възможност за запазване на собствената специфика, но задължава всички да се придържат към определени общи ценности. Така, гражданството се превръща в правна концепция, като за получаването му е необходимо да се закълнеш във вярност към държавата и да споделяш определени ценности, т.е. американската националност може да бъде получена на определена цена.

Да бъдеш французин, поляк или грък обаче, означава не само да знаеш съответния език и да споделяш съответните ценности, но и, че ти си такъв, защото французи, поляци, или гърци са били и твоите родители, както и техните родители. Тоест, че споделяте една и съща история, изпълнена със страдания и триумфи. В Европа не е толкова просто да се сдобиеш с националност, както в Америка например.

Според Джордж Фридмън, за европейците, мултикултурализмът не се изчерпва с либералното и хуманистично уважение към другите култури, както нерядко се декларира официално. Той е и възможност да се съобразиш с факта, че огромен брой мигранти са поканени в страната ти, като работна ръка. Лансирането на мултикултурализма означава своеобразна сделка, която трябва да гарантира лоялността на мигрантите срещу възможността им да съхранят културата си от чуждите влияния, чрез изолацията на мигрантите. В Германия обаче, както впрочем и в цяла Европа, това не се получи.

На практика, мултикултурализмът доведе до перманентно отчуждаване на имигрантите от обществото на приелата ги държава. Получавайки възможност да съхранят собствената си културна идентичност, имигрантите загубиха всякакъв интерес към германската култура и продължиха да се отъждествяват със страната, от която са дошли, в много по-голяма степен, отколкото с Германия. Турция си остана техния истински „дом”, докато Германия само им гарантираше битови удобства. При това положение беше съвсем нормално те да бъдат предани най-вече на турския си „дом”, но не и на Германия. Всъщност, идеята, че привързаността към родната култура е съвместима с политическата лоялност към приютилата те нация е силно опростена. На практика, нещата съвсем не стоят така, и никак не е случайно, че някои мюсюлмански имигранти в Германия бяха въвлечени в потенциално терористични мрежи (да не забравяме, че в края на ноември 2010 в страната бе обявена най-висока степен на готовност за осъществяване на мащабно терористично нападение, каквото за щастие не се случи).

Истината е, че мултикултурализмът води до появата на дълбоки разногласия, особено в държавите, споделящи европейското разбиране за нацията. Интересното в случая е, че тъкмо германският канцлер се оказа европейският политически лидер, който най-твърдо се обяви против мултикултурализма. Да не забравяме, че става въпрос за една страна, в която доскоро почти всички проблеми на германската нация се обясняваха през призмата на холокоста. В продължение на 65 години след края на Втората световна война, германците щателно избягваха дискусиите по темата, а политиците също не горяха от желание да дебатират необходимостта от приобщаването на имигрантите към господстващата немска култура. Затова, може би следва да анализираме провала на мултикултурализма под друг ъгъл, а именно, като обърнем повече внимание на следвоенната германска история.

Според Джордж Фридман, Германия просто се е „върнала към собствената си история”. През последните 65 години тя отчаяно се опитваше да не изостря въпроса за националната идентичност, правата на малцинствата и прокарването на специфичногерманските интереси. Германците влязоха в такива многонационални организации като ЕС и НАТО за да се опитат да избегнат дискусията за една проста и дълбоко вкоренена идея – германският национализъм. Съдейки по всичко обаче, стартът на тази дискусия вече е даден, макар че германците могат само да бъдат поздравени, че толкова дълго си мълчаха по въпроса. Сега обаче, с това мълчание е приключено.

Възраждането на германското национална съзнание

Възраждането на германското национално съзнание, на което ставаме свидетели, бе ускорено от два фактора. Първият, разбира се, е актуалният проблем, свързан с присъствието в страната на огромна маса имигранти от Турция и други мюсюлмански държави. Вторият пък е свързан с членството на Германия в редица многонационални организации, което ограничава донякъде свободата и на действие. Що се отнася до НАТО, като военна организация, „включваща все повече безпомощни във военно отношение държави, пактът постепенно губи значението си и отмира” (констатацията е на Джордж Фридман). Що се отнася до ЕС, след гръцката, ирландската и свързаната с тях икономическа криза, вярата във възможностите на обединена Европа се оказа силно ерозирана. В момента, Германия има всички основания да се смята за страната, формираща институциите на ЕС, тъй като е най-големия и последователен финансов спонсор на Съюза. Това кара немците да разглеждат страната си именно през призмата на отношенията и с останалата Европа.

Истината е, че Германия няма как да преразгледа позицията си спрямо мултикултурализма, без паралелно да обоснове принципа за германската нация. Но, ако съществува принцип за нацията, значи следва да съществува и идея за националните интереси. Ако пък са налице определени национални интереси, значи и Германия съществува в контекста на ЕС в условията на едно „избирателно родство” (ако използваме израза на Гьоте). Тоест, онова, което изглеждаше несъмнено по време на студената война, сега се превръща просто в един от възможните варианти за поведение. При това положение, ако Европа е предмет на германския избор, тогава не само Германия се връща към миналото си, а и цялата водена напред от Германия Европейска квазидържава, в лицето на ЕС, отваря нова страница в историята си.

Това, разбира се, не означава, че Германия е длъжна да следва някаква специфична външна политика, включваща и базираща се на новата официална визия за мултикултурализма, всъщност тя може да избере множество различни пътища. Но истината е, че атаката срещу мултикултурализма, предприета от сегашния управляващ елит, е ,едновременно с това, и утвърждаване на германската национална идентичност. Защото първото автоматично води до второто. И след като вече е факт, се появяват принципно нови възможности за по-нататъшно развитие на събитията.

Новите перспективи пред Германия

В тази връзка, нека обърнем повече внимание на твърдението на Меркел, че Германия се нуждае от поне 400 хиляди добре подготвени специалисти. Както и на това, че става дума за висококвалифицирани кадри, които не са живеещи в Германия мюсюлмани, което придобива особено значение, предвид демографските проблеми на страната. В крайна сметка, ако Германия вече не може да внася работници (по социални причини), тя може да изнася заводи, технологични центрове, медицинско производство, предприятия за IT-поддръжка и т.н. На изток, не много далеч от нея, се намира Русия, която също е засегната от демографска криза, но въпреки това разполага с известен резерв от работна ръка, заради голямата зависимост на икономиката и от изкопаемите ресурси (и, най-вече, от енергоносителите).

Както посочва в тази връзка и Джордж Фридман, Германия вече зависи от руските енергоносители. И, ако и се наложи да разчита на руската работна сила, а на Русия – на германските технологии, тогава съдбата на Европа може за пореден път да се промени радикално и в историята на континента да настъпи поредния голям поврат.

В този смисъл, декларацията на Меркел за „провала на мултикултурализма” има огромно (включително и геополитическо) значение по още две причини. На първо място, тя за първи път даде гласност на нещо, което бе станало ясно и на мнозина други европейски лидери, а именно че политиката на мултикултурализъм може да провокира национална катастрофа. На второ място, заявявайки ясно това, тя дава старт на процеси, които могат да имат голямо значение не само за Германия и Европа, но и за глобалния силов баланс. Все още не е ясно, какви точно са намеренията и, както и дали, те се изчерпват с подкрепата за управляващата дясноцентристка коалиция. Процесът, който вече стартира обаче, не може да бъде нито лесно сдържан, нито плавно управляван. Истината е, че всички държави в Европа и в целия свят опитват да се борят със сблъсъка между различните култури вътре в своите граници. Германците обаче се различават от всички тях и в исторически, и в географски план. И, когато именно те започват да разсъждават по този начин, залогът става изключително висок.

Европейските измерения на проблема

Впрочем, Германия съвсем не е някакво изключение, защото същите процеси се развиват в цяла Европа.

Така, през септември 2010, високопоставеният представител на Ватикана и основател на католическата мисионерската новинарска мрежа AsiaNews Пиеро Гедо призова европейските християни да раждат повече деца, за да не допуснат „ислямизацията” на Европа. Според него, ниското ниво на раждаемост сред коренното европейско население, наред с безпрецедентния приток на имигранти мюсюлмани и техните големи семейства, в съвсем близко бъдеще ще доведе до това, че ислямът ще започне да доминира на Стария континент „и към този проблем следва да се отнасяме сериозно”. „От демографска гледна точка, на всички е ясно, че броят на коренните италианци намалява със 120-130 хиляди души годишно, заради абортите и разпадането на семействата, докато от 200-те хиляди легални имигранти, които се заселвят всяка година в Италия, над половината са мюсюлмани и мюсюлмански семейства, демонстриращи много по-висок естествен прираст – посочва Гедо, добавяйки, че – за съжаление, медиите предпочитат да мълчат за това”. Според него, християните, сред които се наблюдава небивал морален упадък, са все по-склонни да се поддадат на светската пропаганда, затова и броят на онези, които стриктно съблюдават християнските ритуали, непрекъснато спада, докато равнодушното отношение към вярата нараства”. “Ако наистина се смятаме за християнска страна, трябва поне да следваме християнския начин на живот, което би решило и проблема с празните бебешки люлки” –призовава отец Гедо.

На този фон, няма как да не си припомним агресивната либерална пропаганда в големите западноевропейски медии че „жената трябва да бъде напълно независима”, че „семейството е потискаща жените институция” или, че „е нормално съвременната жена да предпочете кариерата и повечето пари, пред брака и раждането на деца”. Както се казва, резултатът от нея вече е налице.

Между другото, в същия ден, когато Пиеро Гедо отправи своето предупреждение (което, на практика, почти буквално съвпада с тезите, съдържащи се в скандалната книга на германския банкер Тил Сарацин) за очертаващата се ислямизация на Европа, говорителят на Федерацията на мюсюлманските общности в Италия Хамза Рикардо обяви, че съвсем скоро в Рим ще започне да действа ислямски телевизионен канал. Според него, това се налага защото в момента т.нар. „ислямска преса” се оказва неефективна, тъй като повечето мюсюлмански имигранти не знаят италиански. Впрочем, ислямската телевизионна мрежа в Европа е само върха на айсберга. В края на септември 2010, британският Daily Telegraph съобщи, че католическото начално училище “Holy Heart” в Блекбърн може да се окаже първото училище, превърнало се от християнско в мюсюлманско, заради нарастващият брой ученици-мюсюлмани в него. Само допреди десетина години 90% от учениците му са били християни, през 2010 обаче броят им е паднал до само 3%. Настоятелството на джамията „Таухид ул-Ислам” в Блекбърн, към която има средно училище за млади мюсюлманки, вече изрази интереса си към случващото се. Така, в интервю за Times Educational Supplement, директорът на училището Хамид Пател подчертава, че „след като повечето ученици в „Holy Heart” са мюсюлмани си струва да започнем да работим в това училище”.

Тук е мястото да напомня, че само за периода 2004-2008 броят на мюсюлманите във Великобритания е нараснал с 2,5 млн. души. Според някои прогнози пък, само след 15 години Брюксел ще се превърне в предимно мюсюлмански град, а училищата в града вече се съобразяват с мюсюлманските изисквания към предлаганата на учениците храна (12% от училищата строго следят доставяното месо да отговаря на изискванията на шариата). Това се прави с единственото желание да не бъдат наранени чувствата на мюсюлманското население. Според социолога от Католическия университет в Лувен Оливие Шерво, в момента в Брюксел живеят над милион мюсюлмани, което е 20% от цялото население на града. Според него, само след 15-20 години мнозинството жители на белгийската столица ще изповядват исляма.

На 19 септември 2010, директорът на Ислямският център във Вашингтон Мохамед ал-Насър с гордост обяви, че броят на хората, изповядващи и интересуващи се от ислямската религия в Америка, нараства непрекъснато. Според него, от 2001 насам, в САЩ ежегодно се изграждат над 100 джамии, като „събитията от 11 септември само повишиха интереса към исляма”. Рязко е нараснал броят на посетителите на множеството ислямистки сайтове. По официални данни, това се отнася и за броя на американците приели исляма. Според директора на Центъра за изучаване на исляма „Джазур”, всяка година над 80 000 граждани на САЩ приемат тази религия. Не е чудно, че на фона на подобни темпове на ислямизация на Запада, редица европейски държави са принудени да предприемат различни мерки за съхраняване на собствената идентичност.

Противоречивата европейска реакция

Така, на 14 септември 2010, френският Сенат одобри законопроекта, забраняващ на жените-мюсюлманки да носят т.нар. „никаб” на публични места. За това гласуваха 246 сенатори, срещу само един против. Преди това, документът беше одобрен от Националната асамблея. Естествено, той провокира бурни протести ни само сред мюсюлманите във Франция, а и в други страни по света. В момента, във Франция живеят над пет милиона мюсюлмани, като броят им стремително нараства.

На 30 септември, френският пример беше последван и от холандското правителство. „В страната ще бъде въведена забрана за носенето на никаб на публични места” – обеща депутатът Герт Вилдерс, водач на Партията на свободата. Както е известно, Вилдерс стана скандално известен с документалния си филм „Fitna”, остро критикуващ

радикалния ислям.

Тук е мястото да напомня, че след продължили цели три месеца преговори, в Холандия беше съставено коалиционно правителство с участието на десни и откровено националистически партии, ползващо се с подкрепата на Партията на свободата на Вилдерс, който определи постигнатото споразумение като „историческо” и не пропусна да се похвали, че партията му „вече се ползва с огромно влияние”. В тази връзка, той специално подчерта, че „левицата загуби контрола си над Холандия”. На свой ред, редица лидери на леви и либерални партии, както разбира се и на местната мюсюлманска общност, заклеймиха Вилдерс като „неонацист”.

Така, известният холандски либерален автор Ги Марк заяви: „Смятам предложението си за ужасна и унизителна деградация, но съм принуден да призова за установяване на външен контрол и оказване на международен натиск върху правителството”. Интересно е обаче, че Мак не определя като „деградация” легализацията на наркотиците и на евтаназията, нито т.нар. „социална проституция” или пък неконтролираните потоци от нелегални имигранти, залели страната. Идеята му обаче се подкрепя от водача на Алианса на мароканците в Холандия (SMN) Фарид Азаркан, който прогнозира, че „пропастта между мюсюлманското и немюсюлманско население на Холандия ще се задълбочава”. На свой ред, холандската Лява работническа партия публикува официална декларация, призоваваща „да бъдат защитавани религиозните свободи на всички фронтове”.

Не по-малко остра борба се разгръща и в Италия. На 26 септември 2010, Съюзът на мюсюлманските общности в страната се обърна към президента Джорджо Наполитано с молба да бъдат ограничени „расистките прояви” в северните провинции, където крайнодясната партия „Северна лига” има доминиращи позиции. В писмото, изпратено от водача на съюза Езеддин Елзир, се твърди, че „усилията на мюсюлманите, които са италиански граждани или пък имигранти, в подкрепа на републиканските принципи, в много случаи се игнорират”, а като пример за това се дава отказът на властите да санкционират по-нататъшното изграждане на джамии в Северна Италия.

Швеция, за която доскоро се смяташе, че остава встрани от проблема, бързо се превръща в поредното „бойно поле на цивилизационния сблъсък”. Подобно на редица други европейски страни, и тук, след изборите от 19 септември 2010, в парламента влязоха радикалните националисти от партията „Шведски демократи”, за които гласуваха 5,7% от избирателите. Основен лозунг в кампанията им беше предложението да бъде ограничена с 90% имиграцията от ислямския свят. Веднага след изборите, в страната се проведоха демонстрации срещу присъствието им в парламента, като в Гьотеборг протестираха над пет хиляди души. В деня след изборите пък, официалният сайт на „Шведски демократи” стана жертва на хакерска атака. Междувременно, политическата борба между десницата и подкрепящите мюсюлманската общност леви и либерални партии се прехвърли от големите градове в провинцията. Така, на 16 септември 2010, на предизборен митинг на „Шведски демократи” в градчето Стрьомсунд, един от техните лидери Микаел Сьобом обяви, че „в този град на никой не бива да се разрешава да изповядва исляма”. Интересно, че населението на градчето, което през 2006 беше около 4 хиляди души, напоследък значително е нараснало, благодарение притока на имигранти от Узбекистан.

И така, ясно е, че през второто десетилетие на ХХІ век Европа е обречена да се превърне в арена на все по-ожесточена борба за съхраняване на собствената национална, държавна и културно-религиозна идентичност.

* Българско геополитическо дружество

От началото на минала 2010 до края на септември същата година, цената на златото нарасна с 20%, достигайки абсолютния максимум от 1311 долара за тройунция. Номинално, тази цена е 1,5 пъти по-висока от върха, постигнат през вече далечната 1980 (виж. фиг.1), макар че, ако вземем предвид инфлацията, този връх си остава ненадминат – съобразно сегашната реална стойност на долара  днес той би се равнявал на 2300 долара за тройунция, т.е. златото продължава да е силно недооценено, в сравнение с 1980. Тенденцията обаче е, това да се промени. Колкото и да натискат надолу цената на златото централните банки на водещите световни държави, начело с Федералния резерв на САЩ, действащи в тясна връзка с пула на привилегированите инвестиционни банки, Банката за международни разплащания в Базел, първичните дилъри на златния пазар, членуващи в London Bullion Market Association, и някои златодобивни компании, и напук на опитите този благороден метал да бъде квалифициран като „остатък от варварското минало”, човечеството, което в продължение на няколко хилядолетие използва именно златото като основна мярка за стойност и богатство и едва от четири десетилетия живее в условията на вакханалия на необезпечените от нищо хартиени и виртуални пари, очевидно не бърза да се раздели с него.

Както е известно, в периода на съществуване на златния стандарт, цените на златото са изключително стабилни (виж. фиг.2). Приетото през август 1971 решение на тогавашния американски президент Ричард Никсън за отказ от фиксираната обвързаност между долара и златото, което на практика означаваше отказ от следвоенната Бретънуудска международна валутна система, постави началото на първия в човешката история стремителен бум в цените на жълтия метал. През следващите осем и половина години те нараснаха двайсет пъти. И тъй като в съзнанието на инвеститорите се запазваше представата за монетарната функция, която златото изпълняваше в течение на няколко хилядолетия, този бум би могъл да се тълкува и като двайсеткратно обезценяване на долара, а заедно с него и на всички хартиени валути.

След това, с течение на времето, на пазара започна да се налага представата за златото като метал, използван предимно в бижутерийната индустрия или за чисто технически нужди. Паралелно със загубата на монетарната си функция, златото започна да губи и инвестиционната си привлекателност. В началото на 80-те години, по времето на президента Роналд Рейгън, САЩ реализираха мащабна операция за укрепване на долара и ориентиране на международните инвестиции към Америка. Автори на тази „специална операция” бяха тогавашният държавен секретар по финансите Майкъл Блументал и шефът на Федералния резерв Пол Уолкър (който днес е сред водещите икономически съветници на президента Обама). Същността и беше рязкото увеличаване на лихвените проценти (до 18%-20% годишно) и повишаване доходността на американските държавни облигации.

Именно тогава американските държавни облигации се превърнаха в основен глобален инвестиционен актив. В тази връзка, през 90-те години, известният американски икономист Алекс Байър полу на шега, полусериозно обяви, че „Държавните облигации на САЩ са по-добри от златото. Те са сигурни, високоликвидни, а на всичкото отгоре носят и лихвени проценти. В същото време цената на златото е нестабилна, като от дълго време насам следва низходяща тенденция и не носи никакви лихви. Затова не бива да се учудваме, че всички големи консервативни инвеститори предпочитат държавните облигации”.

Оттогава насам обаче, тази ситуация се промени.

Ръстът в цените на златото

Златото изцяло възстанови инвестиционните си функции. По данни на Световния съвет по златото (World Gold Council), през второто тримесечие на миналата 2020, общото търсене на злато е нараснало с 36%, в сравнение със същия период на 2009 (достигайки 1500 тона), като през същия период инвестиционното търсене на злато е нараснало със 118%, достигайки 534,4 тона, т.е. над половината от общото търсене на жълтия метал. Монетните дворове в целия свят вече трета поредна година се оплакват, че не могат да се справят с валящите поръчки за златни монети и кюлчета, превърнали се в свръхпопулярен инвестиционен инструмент. Както изглежда, предстои да станем свидетели и на подобен ръст в търсенето на сребро, което, въпреки бурния ръст на цената му, увеличила се четири пъти от 2003 насам (виж фиг.3) запазва потенциала си за още по-голям ръст. Впрочем, според повечето анализатори и инвеститори, нарастването на цената на златото също запазва потенциала си. Мнозина известни експерти от най-големите глобални банки предполагат, че бариерата от 1500 долара за унция може да бъде преодоляна буквално във всеки момент.

На свой ред, известният борсов спекулант и шеф на хеджовия фонд Paulson & Co Джон Поулсън смята, че през 2012 цената на златото може да достигне 4000 долара за унция. На мнозина подобна прогноза би се сторила нереалистична, затова ще напомня, че навремето Поулсън предсказа съвсем точно краха на ипотечния пазар, поставил началото на сегашната глобална криза и спечели немалко пари от това. В момента, активите на неговия фонд са най-големите измежду всички глобални хеджови фондове и са 1,5 пъти по-големи от тези на фонда на Джордж Сорос Quantum, при това, по официални данни, 80% от тях са инвестирани в инструменти, свързани със златото. Между другото, от края на 2009, и самият Сорос постоянно укрепва позициите си в инвестиционните фондове, обвързани към златото.

Косвено потвърждение за това, че златото все още не се оценява както трябва, е сравнението между динамиката на цените на този метал и на петролните цени, през последните десетина години (фиг.4). От локалните си дългогодишни минимуми (от началото на 1999) до днес, цената на петрола нарасна 6 пъти, докато тази на златото - 4,5 пъти. Ако пък вземем нивото на цените, достигнато непосредствено преди сегашната криза, тогава поскъпването на петрола беше 12-кратно, докато нарастването на цената на златото беше под 3,5 пъти. Представете си, какво можем да очакваме ако златото възстанови не само инвестиционната си привлекателност, но и (поне частично) своите монетни функции?! По този въпрос вече има немалко прогнози, но на тях ще се спра по-нататък.

Обречената борба на банките със златото

През последните двайсетина години водещите централни банки правеха всичко, зависещо от тях, за да попречат на златото да си върне тези функции. Те положиха грандиозни усилия за да „натиснат” надолу цената на златото и не и позволят да нарасне, като осъществяваха масирани продажби на злато от резервите си, предоставяха го на лизинг на инвестиционните банки, в неконтролирани от никого количества, за да го продават на пазара и така преодоляваха очерталия се разрив между търсенето и предлагането (през последните години, търсенето на злато надхвърляше годишния му добив с почти 1000 тона годишно), с единствената цел да запазят монопола си върху печатането на пари, за да прикрият реалната инфлация, да удържат господството си над световната финансово-икономическа система и да съхранят неравноправните икономически отношения между т.нар. „златен милиард” и останалото човечество.

Междувременно обаче, дисбалансите и ексцесите в съвременните финанси достигнаха такива мащаби, при които стана невъзможно цените на златото да продължат да бъдат удържани изкуствено. Впрочем, възможно е и, че средствата за натиск върху цената на златото просто са се изчерпали, достигайки опасна черта. Никой не знае точно колко злато се съхранява в държавните резерви на САЩ и някои други държави, както и в тези на МВФ. Последният одит на американските златни запаси е правен преди няколко десетилетия. Тоест, отдавна е време той да бъде ревизиран, но заради безпрецедентния лобистки натиск, от крайния вариант на дискутирания цяла година закон за реформиране на финансовото регулиране на САЩ отпадна изискването за провеждането на одит на Федералния резерв от страна на Конгреса (за което, в частност, настояваха Рон Пол и редица други видни американски конгресмени). Което кара мнозина да смятат, че Федералният резерв вероятно има какво да крие.

Валутните войни и хиперинфлацията

Има обаче и друга причина, поради която за централните банки стана по-трудно да сдържат цените на златото. В условията на продължаващата глобална криза се очертаха ясни признаци за началото на своеобразна „война на девалвациите”, в която много държави се хвърлиха да намаляват курса на собствените си валути, за да гарантират поне някакви конкурентни предимства на своите производители, страдащи от слабото, а нерядко и продължаващо да спада, потребителско търсене.

В края на септември 2010 бразилският финансови министър Гуидо Мантега обяви, че светът се намира в състояние на валутна война и всеобща девалвация на националните валути. На свой ред, президентът на компанията Hinde Capital Бен Дейвис изнесе данни, че само в рамките на една седмица, 25 държави са предприели конкретни действия за понижаване курса на своите валути (включително чрез открити валутни интервенции). Според него, досега в световната история не се е случвало нищо подобно, определяйки го като „глобално валутно земетресение”. Истината обаче е, че подобен феномен (макар и с по-различни мащаби и развиващ се с по-малка скорост) вече е имал място по времето на Голямата криза от 1929-1933. И е съвсем очевидно, че това не е случайно съвпадение, а съвсем закономерно развитие на събитията, защото депресивните тенденции в световната икономика са налице и днес. В крайна сметка обаче, сегашното глобално съревнование по девалвация на собствените валути, ще означава само поредната фаза от поевтиняването на хартиените валути по отношение на златото. Защото именно златото е последното убежище от глобалната валутна девалвация. А също от очертаващата се хиперинфлация. Анализаторите прогнозират, че съвсем скоро може да стартира нов етап от количественото отслабване на парично-кредитната политика на САЩ, изразяващ се в допълнителното емитиране на парични средства, чрез покупката на държавни облигации от американския Федерален резерв. Както е известно, на първия етап на количественото отслабване, обемът на тези покупки достигна 1,7 трилиона долара. Можем да очакваме, че на втория етап Федералният резерв ще налее в икономиката още не по-малко от 1-1,5 трлн. долара. Така, скоростта на вливане в икономиката на необезпечени от нищо парични средства ще достигне 3 трилиона долара за малко повече от година. И то без да броим безумните бюджетни дефицити, които с все по-опасна скорост увеличават и без това колосалните дългове. Освен това, следва да се вземе предвид и банковата мултипликация, с чиято помощ емисията на безналични пари ще нарасне още няколко пъти, в сравнение с първичното вливане. А към това трябва да добавим и бюджетните и парични ексцеси на другите държави.

Така, нарастването на паричната маса, лишена от каквото и да било твърдо обезпечаване, в световната икономика ще придобие наистина лавинообразен характер. Тоест, хиперинфлацията е неизбежна. Повсеместният спад на покупателната способност на парите пък ще породи необходимост да се потърсят някакви реални активи, с чиято помощ собствените средства да бъдат спасени от обезценяване. И в тази връзка, перспективите за триумфално завръщане на златото изглеждат изключително добри.

Кога ще рухне дълговата пирамида?

Впрочем, не всички смятат хиперинфлация за опасна, за някои тя не просто е желателна, но дори и необходима, „като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Защото, както изглежда, само с нейна помощ ще могат да бъдат изплатени всички натрупали се дългове. През 2010, бюджетният дефицит на САЩ придоби съвършено невъобразими размери, надхвърляйки 1,5 трилиона долара (виж фиг.5) и достигайки безпрецедентната за мирно време черта 11% от БВП (фиг.6) – по-висок бюджетен дефицит се наблюдава само в периода 1942-1945, т.е. по време на Втората световна война. Хроничните и експоненциално нарастващи бюджетни дефицити водят до това, че и държавният дълг нараства ускорено. Американският държавен дълг поразява както с абсолютните си размери - всеки момент той ще достигне 14 трлн. долара (фиг.7), така и с това, че през 2011 той, на практика, ще се изравни с националния БВП (фиг.8). На фиг.9 се вижда, че по съотношение между държавния дълг и БВП, САЩ се намират между такива държави, като Португалия и Гърция, но имайки предвид темповете с които нараства американският държавен дълг те всъщност са много по-близо до Гърция.

Подобни мащаби на държавния дълг, особено предвид обстоятелството, че значителна част от него се държи от други държави и чуждестранни инвеститори и без постоянния приток на техни средства в непрекъснато разрастващите се обеми на рефинансиране на дълга, става невъзможно самото му обслужване, са съвършено несъвместими със статута на държава, емитираща световната резервна валута, която пък формира основата на съвременната глобална финансова система. Твърденията, че Япония например, се намира в още по-тежка ситуация и оглавява въпросния списък, не са съвсем коректни, защото тази страна има много малък външен дълг, т.е. основната част от огромния японски държавен дълг се финансираше и продължава да се финансира от собствени източници (ключова роля сред които играят японските банки). При това, проблемът не опира само да ужасното състояние на американските държавни финанси: самият американски икономически модел от последните 30-40 години се основава на нарастването, в геометрична прогресия, на дълговете в абсолютно всички сектори на икономиката (фиг. 10). Както изглежда, преломната точка, откъдето връщане назад няма, отдавна е премината и разплащанията вече са възможни само, ако парите се печатат с по-голяма скорост от онази, с която нарастват дълговете.

План Б: назад към бъдещето?

Хиперинфлацията неминуемо ще усилва недоверието към придобиващите все по-илюзорна стойност книжни пари, лишени от каквото и да било твърдо обезпечаване. Което пък поставя на дневен ред въпроса за ремонетизацията на златото, т.е. възстановяване паричната функция на жълтия метал. В тази връзка, бих искал да обърна внимание на едно изказване на известния американски икономист Джеймс Рикардс пред телевизионната компания CNBC от края на септември 2010. Както е известно, в миналото Рикардс заемаше ключови постове в Citibank, RBSG Greenwich Capital Markets и скандално известния хеджов фонд Long-Term Capital Management (през 1998 именно той преговаряше с Федералния резерв за спасяването на фонда от фалит), а днес е директор на аналитичната компания Omnis Inc. (тясно свързана с военните и американските специални служби), където оглавява отдела за разузнавателни изследвания на стратегическите и тактически заплахи, свързани с финансите и световните пазари. Нормално е, че по време на кризи този тип специалисти са особено търсени. Когато, водещите на предаването Squawk Box на въпросната телевизия помолиха Рикардс да обясни прогнозата си, че цената на златото може да достигне 5000 долара за унция, той отговори следното: „Това дори не е прогноза, а проста аритметика. Вземете паричната база М1 (т.е. наличните пари), която се равнява на около 1,5 трлн. долара, вземете и златния запас на САЩ, който се равнява на 8100 тона, разделете първото на второто и ще получите около 5000 долара за унция (всъщност, дори 5700 долара – б.а.). С други думи, когато стартира колапсът на хартиените валути, САЩ трябва да са готови със своя „план Б”, който включва връщане към златния стандарт. Само че ще трябва да обвържем долара към златото по един недефлационен курс. През 20-те години на ХХ век, проблемът със златния стандарт беше свързан не със самия стандарт, като такъв, а с курса от 20,67 долара за унция, който очевидно има дефлационен характер. Ако през 1925 този курс беше променен примерно до 50 долара за унция, това би могло да предотврати Голямата криза от 1929”.

Впрочем, точно това прави Рузвелт (макар и в най-тежката фаза на кризата), който, осъществявайки конфискация на част от златото на американските граждани, установява курс от 35 долара за унция. В тази връзка, Джеймс Рикардс посочва, че „е много важно да обвържем долара към златото на правилното равнище, което да гарантира динамиката на американската икономика. Според мен, този приемлив курс варира между 5000 и 11000 долара за унция. Тоест, действително не става дума за прогноза, а за елементарна аритметика, която ни дава представа и, какво ще се случи, когато доларът рухне”. Твърденията му породиха смайване сред водещите от CNBC, които, след като се посъвзеха, го помолиха да поясни, доколко вероятен е подобен сценарий и дали този ръст на цената на златото ще доведе до ръст на цените и на другите пазари, например на петролния. Според Рикардс обаче, „това няма отношение към пазарите и пазарните сили и не мисля, че в случая става дума за ръст на пазарната цена. Проблемът не е, че нараства цената на златото в долари, всъщност стойността на златото си остава същата, а това, на което ставаме свидетели, е колапсът на долара, т.е. пада стойността на долара, изразена в унции злато. Не златото струва около 1300 долара за унция, а доларът струва 0,00077 унции злато. И ще е добре отсега да свикваме да приемаме промените в цените на златото, като илюстрация за колапса на долара”. И така, на практика, Рикардс предлага обвързването на долара към златото по такъв курс, който да гарантира определени конкурентни предимства на САЩ. Тоест, предлага едновременно да се върне златното покритие на долара и да се осъществи девалвацията му. Едва ли можем да смятаме, че озвучаването на подобна, довчера звучаща скандално идея в една от водещите американски телевизионни компании е случайно или пък е плод на недоглеждане.

Още преди години, някои експерти лансираха подобен сценарий, посочвайки, че САЩ имат вариант да осъществят мигновена девалвация на долара с 40-50%, решавайки по този начин проблемите си с дълга и съживявайки националната икономика, а след това да осъществят преход към частично златно покритие на долара, запазвайки статута му на световна резервна валута и укрепвайки, паралелно с това, доминиращите си позиции в глобалната система, още повече че САЩ далеч превъзхождат останалите държави по размерите на златните си запаси. Що се отнася да загубите, които неминуемо ще понесат играчите на пазара в резултат от подобна девалвация, авторитетът и мощта на единствената в света свръхдържава все още изглеждат достатъчни за да ги „успокоят”, по един или друг начин.

„Финансовото ядрено оръжие”

Мнозина не крият безпокойството си от този сценарий. А, може би, декларирайки тревогата си от него, вече се опитват да прокарват собствената си линия? Дали е случайно например, че за колапса на долара напоследък все по-често говорят китайците? През миналата 2010 на първата страница на правителствения вестник „Жънминжибао”, както и в други китайски медии, редовно се публикуваха статии на различни високопоставени местни икономисти, предупреждаващи за краха на долара. Подобни твърдения можеха да се чуят и от китайските участници на различни конференции, научни и финансови форуми. Ето само няколко примера. На 3 септември 2010, зам. управителят на Китайската народна банка Ху Сяолян публикува обширна статия в специализираното издание China Finance, в която акцентира върху дискомфорта, който страната и отдавна изпитва в сегашната глобална финансова система, доминирана от една, единствена валута – долара, и се обяви за създаването на диверсифицирана поливалутна система, която, според нея, би гарантира по-голяма финансова стабилност. На свой ред, доскорошният съветник в Китайската централна банка Ю Ендън обяви, в края на септември, на една международна конференция в Сингапур, че девалвацията на американската валута е неизбежна и, че „се намираме само на една крачка от пълномощабна криза на долара.

Макар че официалните лица, на най-високо ниво, засега се въздържат да правят чак толкова резки изявления, те все по-често „демонстрират тревога” за нестабилността на долара и на американските финанси, като цяло. Всичко това, очевидно, сочи за наличието на планиран и добре координират психологически натиск и подготовка на общественото съзнание за замяната на долара от юана, като световна резервна валута. Като това се прави пресметливо, без да се бърза, малко по-малко, но натискът в тази посока непрекъснато нараства.

Между другото, Китай демонстрира специален интерес към златото. В страната дори бяха създадени специални военни части, занимаващи се с добив на злато, благодарение на което, през 2007, Китай излезе на първо място в света по добива на този скъпоценен метал. Подобна мярка говори за това, че в Пекин придават стратегическо значение на добива на злато. В изказването си на симпозиума, посветен на нестандартните стратегически заплахи, който се проведе през 2009 в Университета Джон Хопкинс, споменатият по-горе Джеймс Рикардс представи доклад, озаглавен „Икономическата наука и финансовите атаки”, в който, в частност, моделира хипотетични координирани действия на Китай и Москва, в рамките на финансовата война срещу САЩ (като специално акцентира на възможността за рухване на долара). В този доклад и някои други изказвания, той лансира тезата, че онази държава, която преди останалите реши да наложи златния стандарт, ще се сдобие с огромно предимство в бъдещия глобален силов баланс, имайки предвид сегашното състояние на световните финанси, при това самото и решение да го направи ще породи верижна реакция и ще възстанови световния златен стандарт, в пълния му обем.

В контекста на всичко, казано дотук, не бива да ни учудва, че при последното си участие в програмата на CNBC Рикардс директно препоръча на финансовите власти в САЩ да побързат с тази стъпка, т.е. първи да приемат златния стандарт, тъй като иначе това могат да сторят геополитическите им конкуренти. Ако пък си припомним, че не толкова отдавна Рикардс направи закрита презентация в Департамента по финансите и лично консултира държавния секретар по финансите Тимъти Гейтнър по въпросите, касаещи арсенала и средствата за водене на „финансови войни”, не можем да не си зададем въпроса, дали собствените ни финансови власти се консултират с някого по тези въпроси? Защото, при евентуално мащабно използване на „финансовото ядрено оръжие” ще пострадат всички, тъй като защита от него просто още не е измислена.

* Зам. главен редактор на списание „Однако”