Напоследък в Турция се води ожесточена дискусия за това, доколко вътрешната и външната политика на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) отговаря на националните интереси, наличните ресурси и потенциалните възможности на страната. Така, според водачите на опозиционните Народнорепубликанска партия (НРП) и Партията на националистическото действие (ПНД) - Кемал Кълъчдароглу и Девлет Бахчалъ, тъкмо „погрешните действия” на премиера Реджеп Ердоган и екипа му са били причината, както за гибелта на турските активисти от т.нар. „Флотилия на свободата”, така и за жертвите в зачестилите напоследък акции на сепаратистите от Кюрдската работническа партия (РКК). Постепенно, тези спорове по отделни аспекти на политиката на сегашното правителство се трансформираха в теоретични дебати за доминиращата парадигма на турската геополитика. В нея, привържениците на политическия реализъм остро критикуват действията на „амбициозните романтици” във властта, призовавайки ги да се съобразяват с реалната ситуация, вместо сляпо да следват „опасните си идеи”.
„Реалисти” срещу „романтици”
Онези турски експерти, които предпочитат да анализират международните процеси от позициите на реалната политика, се базират на съображенията си за глобалното съотношение на силите и изразяват нарастващи опасения за устойчивостта на турската външна политика. Както е известно, за привърженици на реалната политика се смятат най-вече т.нар. „анкарски бюрократи”, сред които с най-силни позиции разполагат представителите на съдебните среди, генералитета, университетите и синдикатите.
За разлика от тях, представителите на „романтичната” политическа визия, са твърдо убедени, че Турция неизбежно върви към ново лидерство, както и че то едва ли не е „заложено в гените и” Според тях, това е свързано с наследството на Османската империя. Затова „романтиците” подкрепят външнополитическите действия на сегашното правителство в Анкара. Романтичната визия за турската външна политика се споделя от привържениците на т.нар. „народна дипломация”, които са концентрирани най-вече в Истанбул. Става дума, преди всичко, за представителите на турския бизнес, обединени в Турската асоциация на индустриалците и предприемачите (TUSIAD), по-голямата част от привържениците на ислямистката организация „Милли Гуруш” (т.е. „Национална визия”, оглавявана от бившия премиер Неджметтин Ербакан и разполагаща с филиали в Германия, Холандия, Франция, Австрия, Швейцария и Австралия), както и последователите на някои турски религиозни водачи.
През последните десетина години, турската външна политика се реализираше в сложната атмосфера на новия световен ред. Формулираните през този период външнополитически постулати за турската активност на международната сцена изглеждат (поне от гледната точка на турските национални интереси) доста перспективни. Сегашното ниво на развитие на републиканските и демократични ценности в страната осигурява на Турция редица предимства в региона, тъй като в останалите държави от Близкия изток, тези ценности така и не можаха да се наложат достатъчно безапелационно. От друга страна обаче, Турция е страната, която стана република още през 1923, а през 1946 осъществи и сравнително успешен преход към демокрация. Тогава, защо досега тя не използваше тези си естествени предимства? Отговорът на въпроса е свързан с международната ситуация в онези времена. Както е известно, повечето близкоизточни лидери дълги години възприемаха светския турски режим като заплаха за собствените им привилегии на неограничени владетели. Освен това, след Втората световна война Турция стана член на западния военно-политически съюз НАТО. Всичко това пречеше на сближаването и с повечето близкоизточни държави и не позволяваше на последните да виждат в политическите традиции и опита на Турция достоен за подражание пример. Днес обаче, държавите от региона проявяват силен интерес към турския политически опит и много внимателно следят развитието на вътрешнополитическата ситуация в страната.
Според мнозина турски анализатори, потенциалът на специфичните политически ценности и модели на поведение, с които разполага турската държава, би следвало да се използват изключително за укрепване на доверието към нея от страна на заобикалящата я външнополитическа среда и постигането на определени взаимоизгодни цели. Те смятат, че въпросните ценности имат достатъчно мащабен и всестранен характер и, като цяло, притежават „необходимите прости, но ефективни механизми за привличане на близкоизточните държави към сътрудничество на регионална равнище”. „Хуманните”, според въпросните анализатори, политически ценности на Селджукската държава (ХІ-ХІV век) и наследилата я Османска империя, преминавайки през определена еволюция, се оказват твърде подходящи за съвременните условия. В тази връзка, експертът на Института за стратегическо мислене в Анкара (SDE) Ведат Гюрбюз лансира тезата, че успехите на Османската държава не се дължат на това, че е съумяла да създаде някакво качествено ново държавно устройство, а че е успяла да съчетае съществуващите на територията и развити политически ценности със собствения си управленчески опит. Затова, според него, всеки от народите, живеещи в империята, е можел да открие някоя от собствените си ценности, вградена в нейния „ценностен фундамент”, и тъкмо това я е правело привлекателна и за околните държави. От тази гледна точка, съвременна Турция не се нуждае от някакви нови идеологически „пробиви” или радикални политически промени. Те биха могли само да и навредят. Достатъчно е тя да развива вече съществуващите ценности и политически механизми, демократичните принципи и гражданското общество.
Фундаменталните принципи на съвременната турска външна политика
Само че, предвид динамиката на международните отношения и появата на непредвидени обстоятелства, подобни теоретични разсъждения невинаги намират адекватно отражение в практиката, или поне не така, както се е планирало първоначално. Както е известно, в основата на съвременната турска външна политика са поставени следните шест принципа:
- Определяне на баланса между свободата (идеализма) и сигурността (политическият реализъм). Ако сигурността е добра за една държава, една страна или един човек, тя, според идеолозите на сегашната външнополитическа стратегия на Анкара, ще бъде от полза и за останалите. Не следва обаче сигурността да се гарантира за сметка на свободата, както и обратното. Следователно, трябва да се намери точният баланс между тях.
- Включване на всички заинтересовани страни в мирните процеси в региона, в рамките на политиката за „нулеви проблеми със съседите”. Според ръководството на управляващата ПСР, това е напълно постижима цел, при положение, разбира се, че участниците в процеса изпитват доверие един към друг.
- Провеждане на активна дипломация към съседните региони. Официално декларираната цел на турските управляващи е „максимална интензификация на сътрудничеството, от което ще спечелят всички”. За постигането и, отношенията със съседните държави се градят на принципите „сигурност за всички”, „политически диалог на високо равнище”, „икономическа взаимозависимост”, „културна хармония и взаимно уважение”.
- Като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, и „отговорен член на международната общност”, принуден да решава широк спектър от проблеми, външната политика на Турция в момента се опитва да създаде „механизъм от взаимно допълващи се действия на основните играчи в световната политика”.
- Ефективно използване на международните форуми и новите инициативи с цел да се даде импулс за решаването на въпросите от взаимен интерес. Според турските управляващи, именно от тези позиции следва да се разглежда ръстът на влиянието на Турция в такива организации, като ООН, НАТО или ОИК (Организация Ислямска конференция), както и установяването на тесни взаимоотношения с новите структури. Следва да отбележим също, че Турция получи статут на наблюдател в редица водещи регионална организации, като Африканския съюз, Лигата на арабските държави, Асоциацията на карибските държави, Организацията на американските държави и т.н.
- Изграждане на „нов образ на Турция” чрез спазването на петте изброени по-горе принципи, както и в резултат от повишеното внимание към „обществената дипломация”
Според турския външен министър Ахмет Давутоглу, турската външна политика се основава на стремежа „да не поляризира, а да хармонизира различните интереси на държавите от региона”. В интервю за германското списание „Шпигел” той посочва, че: „Винаги е опасно да настройваш отделни страни, или групи от държави, една срещу друга. Затова принципно избягваме изрази от типа „ос на злото”. Не делим държавите около нас на радикални или умерени, а смятаме всички за наши съседи. Не вярваме в поляризацията и изолацията, а че проблемите могат да бъдат решени с диалог. Турция не се нуждае от хаос, а от ред в Близкия изток”.
Политическите трансформации, които се осъществяват напоследък в Турция, имат сложен характер. Навремето, Ататюрк по доста специфичен начин налага в турското общество западните ценности, които действително са необходими за модернизацията на страната. Но, въпреки значението, което придава на установяването и укрепването на демократичните и либерални приоритети в новото турско общество, Мустафа Кемал създава и политическите институции на т.нар. „суверенна демокрация”. Доктрината на Ататюрк за „уестърнизацията” на Турция, която в продължение на дълги години е безкомпромисна, авторитарно-монополна доктрина на цялото турско общество и държава, до голяма степен „преосмисля” и коригира универсалния характер на демократичната ценностна система, превръщайки се в своеобразна „догма” на цялата държавна политика.
Естествено е, че тази специфична форма на демократизация на държавата и обществото, предопредели и стагнацията в социално-политическото мислене на турския социум. Тезата за „армията, като гарант на суверенитета, републиканския строй и светската държава” се превърна в основната формула на кемализма, ориентирал се към принципите на една „азиатска, йерархична” и доста условна демокрация. Дълги години „военната диктатура” в Турция се оправдаваше с причини, които невинаги бяха конкретни, а понякога изглеждаха доста абстрактни. Днешният сблъсък между гражданско-политическата правителствена и държавна администрация и турския военен елит, се тълкува от мнозина местни анализатори като противопоставяне между „ислямистите” и военната върхушка, опасяваща се, че ПСР възнамерява радикално да ерозира традиционните и доминиращи позиции в политическия живот на страната. Тази борба за вътрешнополитическото пространство постепенно води до твърде сериозни последици за съвременната турска държавност. Политиката на демократизация и либерализация на Турция, която активно се прокарва от ръководството на ПСР, води на практика до „промяна на парадигмата” в турското общество и, съдейки по всичко, в резултат от фронталния сблъсък между тезите на Ататюрк и антитезите на „ислямистите”, може да бъде поставено началото на нов синтез, в който ще доминира „гражданската религиозно-консервативна диктатура”, колкото и странно да ни звучи днес подобна дефиниция.
Опитва ли Анкара да се освободи от западното влияние?
През май 2010, в Техеран, Турция, Иран и Бразилия се споразумяха за обмена на ураново гориво за иранския научно-изледователски ядрен реактор. Месец по-късно, Турция, отново заедно с Бразилия, гласува срещу резолюцията за налагането на по-сурови санкции срещу Иран, на заседанието на Съвета за сигурност на ООН. Това за пореден път потвърди, че сегашните управляващи в Турция осъществяват последователна външнополитическа стратегия, целяща утвърждаването на страната като ключова и самостоятелно действаща регионална сила. В този контекст си струва да напомним и, че събитията, свързани с т.нар. „Флотилия на свободата”, в крайна сметка, позволиха на Анкара да установи много по-изгодни за себе си контакти в източна и южна посока, да оказва психологически натиск върху западните държави, принуждавайки ги на определени отстъпки към Турция, както и да реализира поредица от самостоятелни трансгранични военни операции в Северен Ирак.
В интервюто си за американското списание „Нюзуик”, появило се в началото на юли, турският външен министър Ахмет Давутоглу очерта промените във външната политика на страната и изпрати много важен сигнал към световната общност. Сред основните въпроси, които в момента интересуват не само Запада, но и турските съседи (включително и България), е и този за новата външнополитическа ориентация на Анкара. Засягайки дискусиите по темата, Давутоглу поясни, че Турция е „част от Запада”, но отбеляза, че западните държави правят голяма грешка като продължават да я възприемат предимно в рамките на собствените си геополитически цели. Тоест, Турция най-сетне откровено, на достатъчно високо равнище и съвсем ясно обяви, че вече не може да се разглежда като обект на влиянието на западните сили и най-вече на САЩ. С други думи, в интервюто си Давутоглу даде на администрацията на САЩ ясен знак, че Турция вече не е част от американската сфера на влияние и е в състояние да осъществява самостоятелна външнополитическа стратегия в една или друга посока. В същото време, шефът на турската дипломация разкритикува западните държави заради „ограничената им логика”, посочвайки, че страната му вече не може да бъде използвана за реализацията на техните стратегически задачи, а е държава със собствени външнополитическа амбиции, чиито действия са насочени не против или пък в интерес на някоя друга страна (или дори група от страни), а се ръководят най-вече от турските национални интереси.
В интервюто си, Давутоглу многозначително подчерта, че „западният съюз” не е собственост на „една отделна държава”, а е резултат от съвместните усилия на равноправни членки. Макар че не става ясно, какво точно се има предвид под понятието „западен съюз”, можем да предпологаме, че става дума за НАТО, а пък „отделната държава”, която се визира, са САЩ. Заслужава внимание и акцентирането върху принципа за „равноправието на държавите”. Както е известно, в рамките на „западния съюз”, израз на суверенното равенство между държавите е формулата за участието им в международните организации: една държава – един глас, еднакви по численост и състав делегации и представителства и т.н. Правата на държавите, обусловени от принципа за равноправието (като най-важен функционален принцип на системата на международните отношения) се заключават в равния достъп до всички правно признати форми на сътрудничество, на равна основа с останалите, и в правото на равна защита, посредством предвидените за това международни механизми. Задълженията на държавите пък включват взаимно признаване на юридическото равенство, сключването на балансирани договори, в които обемът на правата да съответства на обема на възлаганите на субекта задължения, взаимното уважение между субектите на международното право и недопускането на дискриминация, под каквато и да е форма. Като санкция за нарушаване принципа за равноправието могат да се прилагат съразмерни във времето и съобразени с обекта, мерки – т.нар. „репресалии”. За това, че в Анкара възприемат тъкмо по този начин „равноправието” и „справедливостта”, говори и следното изказване на Ахмет Давутоглу: „Ако Израел не изпълни турските искания, свързани с отклоняването на „Флотилията на свободата”, против еврейската държава ще бъдат въведени едностранно съответните санкции”. Тази закана следва да бъде анализирана по-внимателно, още повече, че според Давутоглу, ако Израел не промени позицията си, това може да доведе, в крайна сметка, и до скъсване на дипломатическата отношения между двете държави. Интересно е, че на въпроса, доколко сегашното влошаване на турско-израелските отношения отговаря на широко рекламираната политика на Анкара за „нулеви проблеми със съседите”, първият дипломат на Турция отговаря, че „израелските действия са непосредствена заплаха за регионалния мир” и, че „политиката на нулеви проблеми със съседите не може да служи за прикритие на действия, насочени срещу мира”.
Що се отнася до турско-иранско-бразилското споразумение, Давутоглу посочва, че по този въпрос страната му не е действала сама, а заедно със западните си съюзници, затова и ползата от него няма да е само за Турция. На практика обаче, тази турска позиция е насочена към постепенното изтласкване на същите тези „западни съюзници” от региона. Според сега управляващите в Анкара политици, именно Турция, а не западните държави, трябва да носи отговорността за решаването на регионалните проблеми. Турция очевидно се стреми да си извоюва ключовите позиции в региона, превръщайки се в основния посредник в него и така да убеди Запада, че е истински регионален лидер, способен не само да поеме ролята на мост в междуцивилизационния диалог, но и да оказва решаващо влияние върху формирането на регионалния силов баланс. Погледнато в тази светлина, негативното отношение на Анкара към новите, по-сурови санкции срещу Иран не означава, че тя директно се конфронтира с Вашингтон, а по-скоро, че подкрепя решаването на иранския проблем по дипломатически път.
Кои са външните фактори, довели до промените в турската геополитика?
Сред външните фактори, оказали немаловажно въздействие върху трансформациите в турската регионална геополитика, са промените във външнополитическата стратегия на САЩ в Близкия изток, след идването на власт на президента Обама. Както е известно, в речта си за развитието на демокрацията в света, произнесена пред Генералната Асамблея на ООН, през септември 2009, Обама призна, че демокрацията в една или друга държава не може да бъде внесена отвън, а всяка страна следва да търси собствен път към нея, като нито един от тези пътища не бива да се смята за съвършен. Този подход радикално се различава от тезата на предшественика му Буш-младши, който беше склонен да подкрепя силовото налагане на демокрацията и превръщането на САЩ в своеобразен „световен полицай”. Обама обаче е наясно, че Вашингтон вече не разполага с неолбходимите средства за осъществяването на подобен глобален контрол. Той признава също, че САЩ не могат сами да се справят с решаването на глобалните проблеми. Затова, според него, следва да се формира „широка глобална коалиция с водещата роля на САЩ”, което би позволило на американците да разполагат с всички необходими ресурси за решаване на световните проблеми и постигането на редица цели, отговарящи най-вече на стратегическите интереси на Америка. В тази връзка, САЩ вече се стараят да разглеждат въпросите за човешките права в една или друга държава през призмата на „принципиалния прагматизъм”, предполагащ диференциран подход, съобразен с местната специфика и политическия характер на властта.
Естествено, турската дипломация е наясно с всичко това и то я тласка към по-решителни действия. Както е известно, американските стратези разглеждат Турция като ключов геополитически център в Евразия, способен значително да допринесе за постигане целите на САЩ в региона. Вътрешнополитическата и геостратегическа специфика на страната, позволяват тя да се смята за „мост” между Запада и света на исляма. В речта си пред турския парламент, произнесена през миналата 2009, Барак Обама обяви, че занапред американските отношения с мюсюлманския свят ще се градят не само на основата на общата борба с тероризма, но и на широкото сътрудничество, отчитащо взаимните интереси и уважение. Очевидно е, че Турция вече се опитва да играе в практическата реализация на това сътрудничество ролята на „важен елемент от сближаването между Запада и света на исляма”, което в общи линии съответства на фундаменталния принцип на външната политика на Обама за „разширяване на глобалното сътрудничество”.
И така, сегашната американския политика в Близкия изток, от една страна, и икономическите показатели на Турция, нейната политическа тежест, военната и мощ, културната и привлекателност, както и геополитическото и положение и стратегическата и специфика, наред с днешните международни реалности – от друга, позволяват да се направи следния извод: през последните години, практически по всички изброени по-горе направления, се очертаха предимно позитивни за Турция тенденции. Това, на свой ред, постепенно започна да превръща страната в регионален притегателен център и даде на управляващите в Анкара необходимата сигурност, че външнополитическата им стратегия е правилна. Съдейки по всичко обаче, статутът на „верен западен съюзник” вече не устройва сегашните турски лидери, чиято цел е превръщането на страната в равноправен и еднакво отдалечен от основните силови центрове играч, разполагащ с ключови позиции в евразийското пространство. Което пък предполага постепенното освобождаване на Турция от доминиращото влияние на големите западни държави.
Алтернативата: Турция, като цивилизационен лидер
Както вече споменахме в началото, анализирайки средствата, на които разчитат сегашните управляващи в Анкара за реализацията на външнополитическата си стратегия, можем да предположим, че в момента те използват по-скоро методите на селджукските султани (ХІ-ХІV век) и халифите от динасията на Абасидите (VІІІ-ХІІІ век), а не толкова на османските владетели. Поне така твърди известният турски специалист по Близкия изток Али Булач, в доклада си на международната конференция „Египет, Турция и стабилността в Близкия изток”, провела се през май 2010 в Кайро. Действително, турската външна политика, в лицето най-вече на своя водещ стратег Ахмет Давутоглу, активно използва вътрешните си „духовни ресурси”, подкрепени разбира се от икономическите постижения, военната мощ и стратегическото разположение на Турция.
Както е известно, селджукските владетели поставят в основата на завоеванията си идеологията на „газавата” (т.е. на „свещената война срещу неверниците”). Именно използването и е сред основните фактори, с чиято помощ един сравнително малък тюркски „бейлик” успява да завладее обширни територии и да постави основите на бъдещата империя. Напоследък сме свидетели как (като започнем от прословутия скандален инцидент на форума в Давос) турският премиер Ердоган последователно върви към скъсване на дипломатическите отношения с Израел. Това съдейства за нарастването на престижа и укрепва доверието към Турция сред мюсюлманските държави. От друга страна, селджукските султани, с цел да разширят още повече влиянието си, използват проповедниците-дервиши, отделяйки голямо внимание и поощрявайки дейността им. Днес пък виждаме, как т.нар. „нурсисти” (т.е. последователите на религиозно-националистическата секта „Нурджулар”, създадена от Саид Нурси, която, между другото, е доста активна и у нас, в Родопите) успешно са поели същата функция.
Именно селджукските турци, в резултат от победата си над византийците при Манцикерт, през 1071, слагат край на християнската доминация в Мала Азия и налагат там своята религия и норми. По онова време, те успяват да подчинят Хорасан, Херат, Кюрдистан, Армения, Грузия, Сирия и Египет. Анализирайки спецификата на сегашната турска геополитика, няма как да не отбележим, че основният акцент в нея се поставя именно върху тези територии. Нещо повече, османската държава се превръща в империя, до голяма степен, благодарение на предшестващите я завоевания на селджукските владетели. Що се отнася до империята (халифата) на Абасидите, това е огромна държава, простираща се от Атлантическия океан и Пиренеите до Китай, като сред особеностите му следва да посочим, че именно по време на управлението на династията на Абасидите се променя характерът на върховната власт, като от предводител на мюсюлманската армия халифът се превръща в духовен глава на цялата ислямска общност, в която вярата стои над етническата принадлежност. Днес ръководството на управляващата в Турция ПСР също все повече акцентира върху вярата, наричайки всички мюсюлмани, независимо от националността и гражданството им, свои „братя”.
Опитвайки се да анализираме турските геополитически проекти в рамките на т.нар. „междуцивилизационно взаимодействие”, следва да посочим следните два аспекта на активността на Анкара в тази посока: движението на споменатите по-горе „нурсисти”, начело с Фетхуллах Гюлен, както и съвместната „иберо-турска” инициатива, известна като „Алианс на цивилизациите”, която се реализира в рамките на ООН (официално, Алиансът е инициатива на Генералния секретар на ООН, обявена през юли 2005, по предложение на Испания и Турция, и се разглежда като средство за противопоставяне на нарастващата опасност от използването на междукултурните различия като мотивиращ фактор за насилие – б.р.). По-долу ще се спрем именно на този втори аспект.
При последното си посещение в Испания, през май 2010, турският премиер Ердоган се включи в Срещата на държавите от ЕС, Латинска Америка и Карибския басейн. Засягайки в словото си въпроса за Алианса на цивилизациите, той отбеляза, че „проектът цели историята да се прочисти от ненавистта, сълзите и предразсъдъците, като за сметка на това укрепнат любовта, братството и мира”. Ердоган каза, че е дошло време светът да се откаже от предразсъдъците, формирали се в течение на векове, и добави: „Обвиненията, които се отправят срещу вярата или, още повече, срещу Източната култура, като цяло, означават, че терорът е постигнал целта си, защото в резултат от тази пропаганда терористите само укрепват позициите си. Трябва да лишим тероризма от тази подкрепа и да помним, че исламофобията е също толкова антихуманна политика, колкото и антисемитизмът”.
В контекста на турско-испанските контакти, специално внимание заслужава и предишното посещение на премиера Ердоган в Мадрид, през февруари 2010. Тогава двете страни се споразумяха за въвеждането на многократна петгодишна виза, от която да се възползват бизнесмени, учени, дейци на културата и изкуството, както и студенти, включени в програмата „Еразъм”. Показателна е също испанската подкрепа за членството на Турция в ЕС. Между другото, испанските власти нееднократно награждаваха Ердоган за „приноса му в развитието на междукултурните връзки”, а Европейският университет в Мадрид го направи свой почетен доктор.
Активното ангажиране на Мадрид с подкрепяната от Турция инициатива за Алианса на цивилизациите може да се обясни с няколко основни причини. На първо място, като държава и нация, Испания се формира в продължение на седем века, през които християни и мюсюлмани едновременно се противопоставят и си влияят взаимно. През този период (VІІІ-ХV век) Иберийският полуостров се оказва уникален регион, на чиято територия в продължение на столетия живеят християни, юдеи и мюсюлмани. Съвместното им съществуване води до формирането на единствена по рода си средновековна цивилизация, в резултат от което в тази страна до днес се е съхранила немалка част от богатото ислямско културно наследство. На второ място, от голямо значение е, че сред най-близките съседи и активни икономически партньори на испанската държава са мюсюлманските страни от Северна Африка, отношенията с които са приоритетни за Мадрид. Освен това, през последните 10-15 години Испания се превърна в един от най-големите в Европа реципиенти на имигранти от Третия свят, като в момента само броят на легално пребиваващите на нейна територия чужденци е 5,2 млн. души. Накрая, на 11 март 2004, испанската столица стана мишена на поредния терористичен акт на Ал Кайда, в резултат от който загинаха около 200 души, а 2000 бяха ранени. Той разтърси цялата страна и накара испанския елит да преосмисли характера и съдържанието на отношенията си с мюсюлманския свят. В резултат от това, днес Мадрид се опитва да демонстрира, че политиката му се отличава от тази на редица европейски държави, проявявайки внимателно отношение, толерантност и уважение към исляма. Тоест, лансирайки (съвместно с Турция) идеята за Алианса, Мадрид търсеше начин да ограничи задълбочаващото се междуцивилизационно напрежение, както вътре в страната, така и в региона, а и в света, като цяло.
Що се отнася до избора на Анкара за основен испански партньор в тази инициатива, тя се дължи на следното. На първо място, в момента в Турция е налице процес на демократизация, осъществяван при това от едно умерено-ислямистко правителство. На второ място, ролята на страната в Средиземноморския регион и влиянието и в мюсюлманския свят непрекъснато нарастват Не трето място, следва да посочим значително нарасналия икономически потенциал на Турция, което също не е без значение за една икономика в дълбока криза, каквато е испанската.
Перспективите пред Алианса на цивилизациите и турската роля в него
Междувременно, около Алианса на цивилизациите и под негова егида наистина започна да се оформя общност от известни и влиятелни хора, които, въпреки националните и идеологическите си различия, са обединени около стремежа към взаимно разбирателство, както и от негативното си отношение към прословутата теория за „цивилизационния сблъсък”. Укрепването на международния авторитет на Алианса помогна за подписването на цяла серия от споразумения за сътрудничество с водещи наднационална организации, като ЕС, Средиземноморския съюз, ОССЕ, Международната организация по миграцията, ОИК, Генералния ибероамерикански секретариат, общностите на франкофонските и лузофонските държави и т.н. Нарастват и се задълбочават контактите с различни международни фондации и обединения на частния бизнес. Така, през февруари 2008, в мароканския град Маракеш, на срещата на президентите на 20-те най-големи фондации в Америка, Европа, Близкия изток и Азия, беше взето решение за създаването на Международна мрежа от фондации с цел да се взаимодейства с Алианса в такива области, като информационния обмен и междуцивилизационното културно сътрудничество.
За Алианса на цивилизациите са характерни системната визия по проблемите на междуцивилизационните отношения, както и ясно изразеният стремеж да се избягват сблъсъците на религиозна и етническа основа. Идеологическата концепция и политическата практика на Алианса играят позитивна роля и заслужават по-нататъшната подкрепа на международната общност. В същото време обаче, не бива да излишно да опростяваме ситуацията, прекалено идеализирайки тази организация. В крайна сметка, отношенията между различните цивилизации представляват диалектична обвързаност на конфликти и сътрудничество, нетърпимост и взаимно разбирателство. Опитът от последните години сочи, че Алиансът е само един от възможните механизми в сложния и продължителен процес на сближаване между цивилизациите.
Въз основа на всичко казано дотук, можем да заключим, че Турция продължава активно да реализира външнополитическата си стратегия, основаваща се на принципа за „нулеви проблеми със съседите”, която я прави привлекателен партньор за мнозина. Въпреки че е привърженик на ислямизацията, благодарение на успешното си сътрудничество със Запада, управляващата в страната ПСР съумя донякъде да убеди част от водещите западни държави, че Турция не само е техен партньор, а и посредник в контактите им с ислямския свят. Благодарение на стратегическото си географско положение, военната мощ и икономическите си възможности, страната увеличава значението си в региона. А що се отнася до характера на днешната турската геополитическа стратегия, тя следва не толкова османската политика на експанзия, колкото се стреми да използва наследените от селджукските султани механизми за „установяване на контакти между различните цивилизации”.
* Българско геополитическо дружество
Напоследък в Турция се води ожесточена дискусия за това, доколко вътрешната и външната политика на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) отговаря на националните интереси, наличните ресурси и потенциалните възможности на страната. Така, според водачите на опозиционните Народнорепубликанска партия (НРП) и Партията на националистическото действие (ПНД) - Кемал Кълъчдароглу и Девлет Бахчалъ, тъкмо „погрешните действия” на премиера Реджеп Ердоган и екипа му са били причината, както за гибелта на турските активисти от т.нар. „Флотилия на свободата”, така и за жертвите в зачестилите напоследък акции на сепаратистите от Кюрдската работническа партия (РКК).