13
Чет, Фев
6 Нови статии
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Идването на власт във Великобритания на коалиционното правителство, начело с лидера на консерваторите Дейвид Камерън, отвори нова страница в британската външна политика. Защото Консервативната и Либерално демократическата партии, които формираха правителството, съумяха да изтласкат на заден план лейбъристите, не на последно място, и благодарение на амбициозните си външнополитически програми.

Визията на консерваторите и либералните демократи за ролята на Обединено кралство в международните отношения, се оказа по-прогресивни и „свежа”, отколкото алтернативните предложения на лейбъристите. Настанявайки се на „Даунинг стрийт” 10 (резиденцията на премиера) и Уайтхол (резиденцията на правителството), новите управляващи във Великобритания очевидно са твърдо решени да реализират на практика въшнополитическите си постановки. Затова можем да очакваме, че досегашният модел на британската активност на световната сцена ще претърпи сериозна трансформация.

Нова ера в британската външна политика?

Началото на новата ера във външната политика на Обединеното кралство означава, че консервативно-либералният кабинет няма да остави без внимание и Русия. Отношенията с Москва вероятно ще бъдат комплексно преформулирани, в съответствие с амбициозните планове на двете управляващи партии. И либералните демократи, и (най-вече) консерваторите не крият стремежа си да възродят „самобитната” британска външна политика. Което пък изисква значително разрастване мащабите на участието на Лондон в решаването на световните проблеми.

Реализацията на този сценарий предполага поддържането на стабилни контакти с всички световни играчи, участващи във формирането на глобалния дневен ред. Включително с Русия и Китай, политическите отношения с които се смятаха за „проблемни” при управлението на предишния премиер Гордън Браун. Виждането за ролята на Великобритания в света, което се отстоява от сегашния кабинет, ми дава основание да смятам, че Лондон ще се опита да преразгледа отношенията си с Москва в политическата сфера, които в периода 2007-2010 определено бяха най-слабото звено в двустранните отношения.

Впрочем, първите сигнали за възобновяване на ефективния политически диалог между двете страни вече са налице. На 12 май 2010, руският президент Медведен поздрави Камерън с новия му пост, а само три дни по-късно двамата проведоха първия си телефонен разговор, изразявайки готовност да работят активно за укрепването на двустранните отношения и търсене на съвместни решения на проблемните въпроси.

Освен това, Медведев и Камерън уточниха подробностите по първата си среща, провела се в края на юни, в рамките на срещата на Г-8/Г-20 в Канада. При това не става дума само за съобразяване с дипломатическия протокол. Подчертаното внимание един към друг, което демонстрират двата геополитически субекта още от първите дни на новото коалиционно британско правителство, показват, че Кремъл и „Даунинг стрийт” 10 са заинтересовани от възстановяването на доверието в отношенията помежду си и преодоляване на съществуващите разногласия. Тоест, Русия и Великобритания демонстрират ясен стремеж отново да бъдат партньори.

Разбира се, при цялото си желание, Москва очевидно не може да заеме в международните приоритети на Великобритания, място, съпоставимо с това на САЩ. Преференциалният статут на американците във външната политика на Обединеното кралство остава непроменен и „недостижим” за която и да било трета държава. Но Русия може да разчита (най-малкото), че при управлението на консервативно-либералното правителство, поне няма да се „загуби” сред останалите водещи контрагенти на британската геополитика. Вероятно, значението и за външната политика на Великобритания сериозно ще нарасне, особено в сравнение с времето, когато управляваше лейбъристкият кабинет на Браун. В тази връзка, можем да очакваме и комплексно подобряване на политическия диалог между двете държави.

Налице са достатъчно основания за мащабното оптимизиране на двустранните отношения и нарастване значението на Москва в системата на британските външнополитически координати при правителството на Камерън. Те са свързани както с подходите на консерваторите и либералните демократи към въпроса за развитието на отношенията с Русия, така и в персоналния профил на британското външно министерство при управлението на коалиционния кабинет.

На първо място, желанието на Лондон да постигне положителна динамика на контактите си с Москва, убедително се подчертава от реториката на новия британски външен министър Уйлям Хейг, за който е характерен премереният подход към перспективите за развитие на руско-британското сътрудничество. Според него, Русия е част от най-високия „трети регистър” на приоритетите на Обединеното кралство на световната сцена, след САЩ и ЕС. Както е известно, той обхваща връзките на Великобритания с държавите, невлизащи в евроатлантическото пространство.

Хейг поставя Русия в един и същи субектов „клъстер” с държавите от „английската сфера” (Австралия, Канада, Нова Зеландия), Япония, Индия и Китай. При това, британският външен министър определя отношенията с Москва като „приятелски” и имащи преференциално значение за укрепване позициите на Обединеното кралство на международната сцена. Имайки предвид факта, че именно Хейг е основния архитект на британската външна политика в новия кабинет, подобна идентификация на Русия не оставя съмнения за бъдещето на двустранните отношения. Тоест, можем да очакваме, че правителството на Камерън, следвайки националните интереси на страната си, ще се ориентира към изграждането на стабилни връзки с Москва.

На второ място, знаков за нормализирането на двустранните контакти е фактът, че темата за отношенията с Русия, на практика, въобще не се дискутираше по време на предизборните дебати. Не я засягаха нито виновниците за охлаждането на двустранните отношения – лейбъристите, нито привържениците на сближаването, в лицето на консерваторите. От една страна, това показва, че руснаците със сигурност не са сред най-важните въшнополитически приоритети на Лондон. От друга обаче, показателното мълчание на водещите британски политически сили означава, че Русия най-сетне се е превърнала в „нормална” държава за британския елит.

Впрочем, показателно е, че лейбъристите, консерваторите и либералните демократи не обръщаха кой знае какво внимание и на „специалните” отношения със САЩ. Всъщност, в центъра на вниманието им бяха такива спорни въпроси, като партньорството с ЕС, военната кампания в Афганистан, или иранската ядрена програма. На този фон, Русия очевидно вече не представлява проблем. Тоест, в британския политически дискурс образът и постепенно придобива нормални измерения. Можем да очакваме, че тази позитивна тенденция ще се екстраполира и в практическите външнополитически стъпки на новия кабинет.

На трето място, благоприятно условие за установяването на нормално политическо взаимодействие между двете държави е и структурният силов баланс, формирал се във Форин офис. Сред представителите на основните апаратно-политически групи, дошли след изборите в министерството на „Кинг Чарлз стрийт” няма откровени „ястреби”, враждебно настроени към Русия. На практика, всички номенклатурни кадри, представляващи във Външното министерство както Консервативната, така и Либерално демократическата партии, се придържат към рационални възгледи, нямащи нищо общо с тенденциозните месиански подходи, характерни за екипа на предишния външен министър Дейвид Милибанд. Което пък означава, че новите по-балансирани персонални връзки между външните министерства на двете страни, също ще съдействат за възраждането на британско-руското външнополитическо партньорство.

Механизмите на британско-руското сближаване

Структурно-концептуалният „бекграунд” на новия британски кабинет показва, че Лондон е в състояние да преодолее кризата на взаимното доверие в отношенията си с Москва и да я замени с диалог, основан на взаимното уважение. Последният ще изисква комплексно нормализиране на връзките в политическата сфера и създаване на такава формула на взаимодействието между двете държави, която да отговаря на интересите им, позволявайки да развиват и задълбочават връзките си във всички сегменти на двустранните отношения. Профилът на консервативно-либералното правителство и балансираният му подход към изграждането на отношенията с Кремъл е нагледна илюстрация за големите перспективи, разкриващи се пред Руската Федерация и Обединеното кралство. Според мен, още в края на лятото и през есента на 2010, двете страни могат да стартират комплексната преоценка на досегашните си отношения, на конструктивна основа.

Технологията на изграждането на взаимноизгодно и основано на взаимното уважение партньорство между Москва и Лондон, включва, преди всичко, сближаване между лидерите на двете държави. Установяването на доверителни отношения между Камерън и Медведев (наред с интензифицирането на личните им контакти) може да окаже комплиментарно въздействия върху общото състояние на двустранните отношения. Директната и динамично размяна на мнения между лидерите на Русия и Великобритания, основаваща се на високата степен на взаимно разбирателство, е първата сериозна стъпка по пътя към трансформирането на взаимодействието между двете държави в реално партньорство.

Привилегированото значение на индивидуалните връзки на най-високо ниво, за развитието на руско-британските отношения можем да илюстрираме със следния пример: през 2000, тогавашните лидери на двете страни – президентът Путин и премиерът Блеър проведоха пет срещи (както двустранни, така и в рамките на различни международни форуми). Тази персонифицирана динамика на контактите не само доведе да качествена активизация на политико-икономическия диалог, но и постави началото на най-успешния етап в съвременното взаимодействие между Москва и Лондон. Днес, Медведев и Камерън имат възможност да поставят подобно „ново начало” в двустранните отношения. Изграждането на сигурен канал за комуникации между лидерите на двете държави е сериозен импулс за позитивно преразглеждане на текущия баланс в политическите отношения. Опирайки се на резултатите от работата на „премиерско-президентската комуникация”, правителствата на двете страни ще могат да преминат към формулирането на взаимноприемливи решения по най-чувствителните и деликатни проблеми в британско-руските отношения – като този за „новите руски политически емигранти”, „случая Литвиненко” и т.н.

Освен това, могат да се появят възможности за откриването на принципно ново измерение в тези отношения. Като например, за осъществяване на чисто политически диалог, включващ взаимен обмен на „демократични ценности”. През 2011, може да бъде реформирана британската избирателна система. В правителството за това отговаря водачът на либералните демократи Ник Клег, обявяващ се за повишаване ефективността на британско-руските връзки. На фона на постепенно очертаващият се доверителен диалог между Медведев и Камерън, британският вицепремиер също може да допринесе за подобряване на двустранните отношения. Така, при подготовката на проекта за избирателна реформа, който следва да бъде одобрен на национален референдум, Клег би могъл да прояви интерес към руския опит от прехода към пропорционална система на гласуване.

В същото време, формулата за изграждане на двустранния диалог, предлагана от екипа на външния министър Хейг, може да окаже известно сдържащо влияние върху темповете на нормализация на политическите връзки между Русия и Великобритания. Форин офис се базира на това, че сближаването („отварянето на вратите”) с Москва следва да бъде не едностранно, а да се гради изключително на паритетна основа. В този смисъл, най-приемлива за него е схемата quid pro quo (т.е. „услуга за услуга”). Действията на консервативна-либералното британско правителство за преодоляване на изкуствено създадените от предшествениците му прегради пред излизането на кризата на доверието в отношенията с Русия, няма да са достатъчни. За Лондон е от принципно значение неговите първоначални инициативи да бъдат последвани от ответни стъпки на Москва. В противен случай, за Уайтхол, идеята за конструктивното преосмисляне на двустранните отношения губи всякакъв смисъл.

В същото време, засега не може да се говори за еднозначна готовност на Кремъл да направи симетрични „жестове на добра воля”, така както ги разбират в Лондон. Русия все още не е видяла реални промени в поведението на британците за да стартира, в отговор, някакви стъпки към сближаване. Не е изключено, решенията взети на „Даунинг стрийт” 10, да бъдат възприети от Москва като недостатъчно мащабни и искрени. При подобно развитие, затоплянето в руско-британските отношение може да се окаже доста избирателно и да не обхване всички важни сегменти на политическия диалог.

Въпреки това, и двете държави разполагат с достатъчно средства за да преодолеят тези ограничителни рамки. Повечето проблеми, пречещи на поддържането на нормални двустранни контакти, се формираха в процеса на механичната реакция на двете страни на последователното нарастване на взаимното недоверие. Макар че проблемите са деликатни, те в никакъв случай на спадат към абсолютно неразрешимите. При наличието на съответната политическа воля, подобни възли на противоречия могат успешно да бъдат преодолени. За Уайтхол например, няма да е особено трудно да облекчи визовия режим за руснаците. На свой ред, Кремъл би могъл да отговори символично, разрешавайки на регионалните представителства на Британския съвет в Русия да подновят дейността си.

Руско-британският диалог има нелоши перспективи и в сферата на енергийната дипломация. В това отношение Москва и Лондон могат да разчитат на качествено разширяване на сътрудничеството. Коалиционният кабинет на Камерън и Клег не крие заинтересоваността си от активното развитие на връзките с държавите-износителки на енергоресурси. За Обединеното кралство, което е на ръба на превръщането си в нетен вносител на природен газ и петрол, е важно да разполага със сигурни източници за доставката на тази суровина. В това отношение, Русия може да изиграе важна роля. Неслучайно, при установяването на полуофициалния диалог между Кремъл и консерваторите, още докато те бяха в опозиция, в Русия се появи не само Хейг, но и тогавашният „министър на енергетиката в сянка” Чарлз Хендри. Така, торите дадоха ясно да се разбере, че в двустранните отношения с Русия, особено важни са две сфери – политиката и енергетиката.

В новия британски кабинет, Хендри е държавен министър за енергетиката и климатичните промени (с ранг на първи зам. министър) и продължава да отговаря за отношенията с Москва. Впрочем и самият шеф на енергийното министерство Крис Хюн, който е член на ЛДП, може много да допринесе за задълбочаването на връзките по това направление. Либералните демократи, както и партньорите им от управляващата коалиция, са наясно за стратегическото значение на стабилните отношения с Русия и другите ключови играчи на енергийния пазар за гарантиране на британската икономическа сигурност.

На многостранно ниво, Москва и Лондон са в състояние да осъществят максимално ефективно идеята за позитивна преоценка на двустранния политически диалог. Екипът на външния министър Хейг разглежда конструктивните връзки с Русия като изключително важен актив на наднационалната проекция на британската външна политика. Опирайки се на партньорските си контакти, както с Русия, така и с останалите влиятелни световни държави, коалиционният кабинет разчита, че  ще може успешно да реализира принципа „да нанася удари, по-силни от възможностите му” (punching above our weight), формулиран навремето от Дъглас Хърд - външен министър в консервативните правителства на Маргарет Тачър и Джон Мейджър. Става дума за повишаване ефективността на ангажирането на Обединеното кралство в решаването на глобалните политико-икономически въпроси. Според консерваторите и либералите, Великобритания следва не просто да демонстрира присъствие в такива наднационални обединения, като Г-8, Г-20 и Съвета за сигурност на ООН, но и дейно да участва в разработването на налагането на техните решения. В днешните условия, това е възможно само чрез поддържането на стабилни връзки с повечето участващи в тях държави. В противен случай, Лондон рискува не само да не бъде чут, но и да бъде засенчен от по-големите играчи. Специалните му отношения със САЩ и членството в НАТО вече не са достатъчно сигурни гаранции за „глобалната ангажираност” на Великобритания. Защото центърът на тежестта в международната политика все повече се измества към новите силови полюси, сред които – наред с Китай, Индия и Бразилия, е и Русия.

Защо Лондон се нуждае от Москва

Устойчивото партньорство с Русия е сериозен стимул за да може Великобритания да продължи да демонстрира лидерските си качества в съвременния все по-полицентричен свят, без оглед на намаляващия и национален икономически потенциал. Съвсем не е случайно, че формулата punching above our weight стана един основните лозунги на външнополитическата платформа на консерваторите в предизборната им кампания през 2010. И те, и либералдемократите я използваха всеки път, когато дискутираха поведението на Великобритания на международната сцена.

Стремежът на всяка цена да се задържи в кохортата на държавите-демиурзи на системата на международните отношения е ключов поведенчески императив на сегашния британски елит, без оглед на идейно-политическите убеждения на принадлежащите към него. Своеобразно олицетворение на колективните стремежи на британския елит във Форин офис е държавният министър по въпросите на Европа и НАТО Дейвид Лидингтън, който, между другото, държи и руския ресор. Той е сред най-убедените последователи на Дъглас Хърд (в края на 80-те и началото на 90-те беще негов съветник, първо във Вътрешното, а след това и във Външното министерство) и като никой друг в екипа на Уйлям Хейг е наясно, как и на каква основа, следва да се реализира на практика основната идея на някогашния му покровител. Опитът на Лидингтън би трябвало да помогне на Великобритания да укрепи ролята си на международната сцена, включително и благодарение установяването на приятелски отношения с Москва.

В глобалния си ракурс, преходът към основан на взаимното уважение политически диалог, ще изисква отговорност и концентрирани британско-руски усилия по целия комплекс от въпроси, определящи глобалния дневен ред. Става дума например, за координирани усилия за разрешаването на иранския ядрен проблем, възстановяването на принципно важното за британците антитерористично партньорство в контекста на войната в Афганистан, разширяване на взаимодействието в рамките на близкоизточния мирен процес и съвместно участие в реформирането на глобалните финансови институции, в рамките на Г-20.

Впрочем, трябва да признаем, че известен стремеж към интензифициране на контактите и усилията по всички тези направления демонстрира през последните месеци на управлението си и предишното правителство на Гордън Браун. Доказателство за това е, че всичките три съвместни декларации, приети при посещението в Москва (през ноември 2009) на тогавашния британски външен министър Милибанд, касаеха само международни проблеми. Лейбъристите обаче, така и не се решиха да подкрепят намеренията си с практически действия. Диалогът им с Москва по глобалните теми не излезе извън рамките на формалните декларации за „подробен” обмен на мнения. Сегашното консервативно-либерално правителство има възможност да подобри тази ситуация. Логиката на голямата геополитическа игра в „типичния” британски стил, задължава новия кабинет да постави взаимодействието при решаването на международните проблеми на централно място в новата си „руска” геополитика.

Системата на руско-британските политически отношения е готова за мащабно трансформиране. За целта са налице всички необходими базови условия. Управляващите елити на двете държави демонстрират желание и са в състояние да се върнат към партньорския диалог, в духа на периода 2000-2003, когато взаимодействието между Лондон и Москва достигна най-високото си равнище в най-новата история на Великобритания и Русия. В същото време, стартът на процеса на конструктивна преоценка на отношенията между тях е изцяло в ръцете на лидерите на двете страни.

Политическата воля на Медведев и Камерън може да даде необходимия импулс за радикално подобряване на двустранните връзки и промяната на приложния им баланс от негативен на позитивен. Твърде е възможно първите няколко срещи между тях, по своята тоналност и съдържание, да се окажат сходни с прословутата среща между президентите Медведев и Обама, провела се в Лондон, на 1 април 2009. При подобно развитие е напълно възможно САЩ, които продължават да са притегателния център на британската външна политика, да успеят най-сетне да предадат символичната „щафета” на нормализацията на отношенията с Русия на свой най-верен „специален” съюзник.

* Анализатор в Центъра за изследване на политическата конюнктура в Москва

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 11 юни 2010, премиерът Борисов обяви (сред среща с посланиците от ЕС), че страната ни се отказва от участието в проекта за петролопровода Бургас-Александруполис. Малко по-късно, Министерския съвет пусна съобщение, че към момента България не е предприемала действия за прекратяване на участието си в проекта и ще изчака официалната международна оценка за въздействието на съоръжението върху околната среда. И тъй като не е ясно, кому е възложена тази оценка, какви са сроковете, в които следва да бъде изготвена, а в същото време не секват спекулациите за потенциалните опасности, които крие реализацията на проекта, по-долу се анализират екологичните изисквания към трасето и мерките за опазване на околната среда при самото изграждане и експлоатацията на нефтопровода.

Екологична характеристика на трасето на нефтопровода “Бургас - Александруполис”

Бургас е голямо морско пристанище със значителен трафик на корабоплаването. Бургас и останалите градове в района на залива са с бързо разширяващи се градски зони. Бургаският залив е с развито рибарство и аквакултури.

Индустриално развитата крайбрежна полоса е представена със солодобивна (Бургас и Поморие), въгледобивна (мина “Черно море” – северно от Сарафово), медодобивна (“Бургаски медни мини” – мини “Меден рид”, “Росен” и “Върли бряг”), металургична (“Промет” – с.Дебелт) и нефтопреработваща (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”) промишленост. При добива на кафяви каменни въглища в мина “Черно море” се наблюдава самозапалване на плаката с отделяне на големи количества серен, азотен и въглероден окиси. Флотационните фабрики на медодобивните инсталации са свързани с хвостохранилища, но част от техните преливници са заустени пряко в Бургаския залив и при големи валежи вливат силно замърсени води – например залив Врамос (западно от с.Черноморец). Бургас и Бургаския залив са определени като територии с натрупване на екологични проблеми, обособени от наслагването на стабилни (непоправими)нарушения на околната среда – въздуха, водата и почвите[1].

Районът е с бързоразвиващ се туристически отрасъл, който в определени негови части (“Слънчев Бряг”) достига до свръхзастрояване.

Районът е с международно значение за биологичното разнообразие и птиците. Представлява важен елемент от миграционното трасе на птиците “Виа Понтика”. Районът на Бургаския залив играе важна роля за около 300 вида прелетни и зимуващи птици, включително редки и застрашени видове[2].

Важни езера и крайбрежни водни площи са езерен комплекс Мандра – Пода, Бургаско езеро (Вая), Атанасовско езеро, Поморийско езеро и Бакърлъка които формират цялостен комплекс с най-важните влажни зони в България. В района са съсредоточени зони по Натура 2000 и/или зони с национален и международен статут [1, 2, 8, 10].

Целта на изградените защитени зони е гарантирано дългосрочно опазване на биологичното разнообразие, чрез осигуряване на достатъчни по площ и качество места за размножаване, хранене и почивка при миграция на дивите птици и ограничаване на негативното антропогенно въздействие.

Част от езерата се прекосяват от тръбопровод с дължина 28 км, свързващ нефтен терминал Росенец с “Лукойл Нефтохим Бургас АД”. Продуктопроводът е обект на непрекъснати нападения в района на бургаските квартали Горно Езерово и Меден рудник, при което често се предизвикват санкционирани разливи.

Районът на Бургаския залив и по трасето на тръбопровода до границата с Гърция е богат на археологични, исторически и културни забележителности.

Трасето на тръбопровода минава през Бургаска, Ямболска и Хасковска области с относително рядка гъстота на населението. Земите около населените места са със съществуващи и планирани предназначения. В района е развито земеделието и лозарството. Представени са ливади, пасища, горска и храстова растителност. В южната част са определени големи площи за защитени зони по Натура 2000 [2, 10].

Важни критерии за намаляване на потенциалното въздействие при строителството на нефтопровода са сезоните и предназначението на местата на обитаване в зоните от Натура 2000, разположени в/около Бургаския залив и до границата с Гърция.

Териториите с натрупване на екологични проблеми са обособени от наслагването на стабилни (непоправими)  нарушения на околната среда – въздуха, почвите и водите. Екологичните проблеми в Югоизточния район са локализирани в Бургаския залив , като промишлените дейности и урбанизираните територии са причина за наднормените нива на регистрираните замърсители. [45, с.55]

При оценката на въздействието върху околната среда е необходимо да се извърши диференцирано представяне на всеки елемент от тръбопровода при неговото строителство и експлоатация, след което да се извърши оценка за цялостното им общо въздействие.

Опазването на околната среда при строеж и експлоатация на нефтопровода

Основните направления за опазване на околната среда при строителство и експлоатация на нефтопроводи са:

- Предотвратяване на възможни нефтени разливи, което включва предварително неутрализиране в максимално възможната степен на причините за тяхното възникване още на етапа строителство; мониторинг на параметрите на уязвимостта и при откриване на критични изменения и изпълнение на ефективни превантивни действия за привеждане на тръбопроводния комплекс в състояние на устойчиво поддържане на установените природозащитни норми.

- Ограничаване и своевременно ликвидиране на възникналите разливи.

- Възстановяване на първоначалното състояние на околната среда.

Нефтопроводът “Бургас-Александруполис” включва нефтени приемо/предавателни съоръжения (в Бургас и Александруполис), свързващ морски тръбопроводен участък, свързващ наземен тръбопроводен участък, брегови помпено-нагнетателен агрегат, брегови резервоарен парк (нефтен терминал Росенец), междинен наземен тръбопровод (нефтен терминал Росенец – “Лукойл Нефтохим Бургас АД”), основен резервоарен парк (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”), транзитен нефтопровод и две междинни помпено-нагнетателни станции.

Съществуващите нефтени товаро-разтоварни съоръжения са от два основни типа – естакади и буйове (единични закотвени платформи).

Естакадите изискват изпълнение на дейности за удълбочаване (драгиране) на плавателния канал, който я свързва с подходния район. Удълбочителните дейности представляват изземване на дънни маси с огромно механично замърсяване в района на плавателния канал, по маршрута за преход и в депата за съхранението им. Пространството и дълбочината на плавателния канал за големите танкери е ограничено, поради непосредствената близост с бреговата черта. Заставането/снемането на танкери от естакадите е свързано с увеличен риск от засядане и блокиране на плавателния канал при неблагоприятни хидрометеорологични условия. Плавателният канал изисква системно удълбочаване за поддържане на безопасните му габаритни размери.

Единичните закотвени платформи (буйовете) позволяват по-сигурна защита на съществуващите защитени и социални чувствителни зони. Те изискват минимална дълбочина на района 25 м. Дълбочината на района и съответстващия ù пространствен периметър около закотвената платформа (буя) осигуряват значително по-добри и безопасни условия за заставане и снемане на танкерите. Важен фактор за екологичната безопасност е разполагането на закотвените платформи (монобуйните системи) извън плавателните канали и външните подходни зони към/от пристанище Бургас при минимизиране на дължината на нефтопроводите във/под водата и на сушата. Разположението на закотвените платформи (монобуйни системи) отчита визуалното им въздействие върху съществуващите курортни комплекси и ваканционни селища.

Съществен факт е, че не са регистрирани разливи на нефт и нефтопродукти със сериозни последствия на съществуващите национални терминали. Безаварийната дългогодишна експлоатация на нефтен терминал “Росенец”, създадените традиции и опит в изпълнението на операции по обработване на танкерите и техните товари, квалифицираните спомагателни услуги, благоприятното географско разположение, хидрометеорологичните особености, опитът в изпълнение на мащабни проекти като разширяването на пристанищния комплекс Бургас е показателен за професионализма на изпълнителския и ръководен състав в областта на безопасността и екологичната защитеност. В много случаи, когато решенията се вземат под натиска на пропагандата се заплаща неразумно висока цена от всички останали[3].

Експлоатацията на нефтопроводните комплекси е сложносъставен процес, включващ множество етапи. Подобряването на безопасността на корабоплаването се постига и чрез засилване на осъществявания контрол над корабоплавателния трафик. За превозването на нефта се предвижда използване на танкери с двойно дъно, което повишава тяхната безопасност и предотвратява възможните нефтени разливи. В районите с интензивно корабоплаване се осъществява двадесет и четири часов мониторинг. Контролът за движение на корабите започва преди тяхното навлизане в района на интензивно корабоплаване. Основната мярка за поддържане на безопасността е свързана с повишаване на квалификацията на плавателния състав. В добрата морска практика, а впоследствие и в регламентиращите документи навлизат технически нововъведения за повишаване на безопасността, като системи за безопасно заставане и швартоване (привързване) към кея, подпомагащи маневрите за заставане и др. Другата страна в корабоплаването при експлоатация на нефтопроводи е работата на нефтените терминали.

Разтоварването на нефт изисква контролиране на последователност от параметри. Морската операция за разтоварване на нефт от танкери се подразделя на пет етапа:

- Подхождане на корабът към пристанището, изчакване на лоцман в точката за неговото качване;

- Преход на кораба от точката за качване на лоцмана до изнесеното нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващият терминала) – лоцманско съпровождане;

- Швартоване на кораба и осигуряване на неговото безопасно разтоварване;

- Разтоварване на изнесено нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващия терминал);

- Снемане от изнесеното нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващия терминал) и преход на танкера до точката за слизане на лоцмана.

Контролът на процесите при изпълнение на морските операции се осъществява от следните системи:

- Комплекс за изпълнение на швартови операции включваща (изнесена далекомерна система за швартоване и приемо-индикаторна система за получаване на информация от глобалните спътникови навигационни системи);

- Система за аварийно автоматично отсъединяване на разтоварващия шланг;

- Система за аварийно спиране на разтоварването (Emergency Shutdown System - ESD);

- Комуникационна система “кораб - бряг” (Ship to Shore Link - SSL) – за предаване на сигналите за управление на ESD – системата и “телефонна гореща линия” за свръзка с контролиращите разтоварването брегови служби;

- Система за управление на швартоването (Mooring Load Monitoring System - MLMS), с отчитане на пределните натоварвания на швартовия гак (SWL) и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие;

- Система за хидрометеомониторинг, за отчитане на въздействието на хидрометеорологичните условия в района на изнесеното товарно/разтоварно устройство и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие.

При подхождане на танкерите към Бургаския залив се осъществява непрекъснато наблюдение за тяхното движение и екологичен контрол за възможно замърсяване при разтоварването. Количеството на нефтените разливи е намаляло чувствително през последните трийсет години. Значително е намаляло общото количество на годишните разливи за изминалите 7 години средногодишно е 25 хил.тона (при 113 хил. тона за последното десетилетие на миналия век). Преобладаващото количество разливи се осъществяват при товаро-разтоварни операции, но при относително малки попадащи количества нефт в морето. Това са разливи при обработването на товара, а не в резултат на ниски норми на безопасност на терминалите и пристанищните комплекси.

Главният извод от анализа на данните е, че независимо от малобройността на големите разливи, именно те предизвикват преобладаващата част от отчетените разливи. Големите разливи са резултат от аварийни случаи в корабоплаването – сблъскване, засядане и повреди в корпуса. Основната част от авариите са в райони с натоварен трафик със специфични географски и хидрометеорологични особености, на достатъчно голямо отдалечение от терминалите.

През последните години масово навлизат офшорните товарни терминали, при които товарният шланг се подвежда към отдалечен от брега плаващ буй (т.нар. система SBM – Single Buoy Mooring). При тази система финансовите разходи и пусковите срокове за експлоатация са малки. Операционните разходи са също малки, вследствие на краткото маневриране, малкото количество на осигуряващите влекачи, възможността за обработване на различни по големина кораби. Безопасността при маневриране се осигурява от големите дълбочини, при които е ограничена възможността за засядане, широката полоса от курсове за подхождане, възможността за заставане при голяма височина на вълната. Монобуйните закотвени системи са отдалечени на безопасно разстояние от районите с интензивен трафик на корабоплаването и бреговата черта, като са създадени по-големи възможности за бързо реагиране и ефективни действия при ограничаване на разлива и ликвидиране на последствията. Системата е изградена в съответствие със спецификата на района. Конфигурацията ù е определена въз основа на задълбочен анализ, като критериите за отчитане на хидрометеорологичните условия са с увеличени стойности за повишаване надеждността на експлоатация. Подобни системи се подлагат на системен контрол и периодични изпитания след въвеждането им в експлоатация. Обслужващият персонал се проверява за степента на подготвеност (на специални тренажорни комплекси) и при изпълнение на функционалните задължения.

Системите за швартоване на кораба са два основни типа.

- тационарни системи - привързани към пристанищните съоръжения на нефтения терминал (на основата на доплеровия ефект);

- пътникови системи за корабоводене, използващи сигналите на диференциалните глобални спътникови навигационни системи.

Стационарните системи са предназначени за нефтени терминали, а диференциалните глобални спътникови навигационни системи (ДГСНС) са по удобни за работа на изнесени нефторазтоварни устройства.

Приближаването на танкера до изнесеното нефторазтоварно устройство се извършва в морска среда и зависи от множество условия. Условията обхващат въздействието на вятъра, вълнението и течението. Човешкият фактор също влияе върху безаварийното швартоване на кораба. Повишаването на безопасността се свързва с минимизиране ролята на човешкия фактор чрез използване на съвременни технически средства. Съвременните технически средства увеличават безопасността на корабоплаването чрез повишаване точността на определяне на параметрите на движение на швартоващия се кораб. Високоточните радионавигационни системи използват информация от диференциалните спътникови навигационни системи и съвременните системи на векторните електронни карти.

Швартовите операции принадлежат към най-опасните операции, особено при наличието на опасни товари. Автоматизираният подход към информационното осигуряване на швартовата операция осигурява интегрирана тримерна информация, нагледност, представяне на перспективното състояние и редуцира възможната аварийност. Допълнителна осигурителна мярка е задължителното използване на бонови заграждения и нефтосъбирачи с висок клас на оборудване при изпълнение на следващите товаро/разтоварни операции.

Контролът върху процеса на разтоварване на изнесено нефторазтоварно устройство се осъществява от автоматизирани контролни системи включващи:

- Система за аварийно автоматично отсъединяване на разтоварващия шланг;

- Система за аварийно спиране на разтоварването (Emergency Shutdown System - ESD);

- Комуникационна система “кораб - бряг” (Ship to Shore Link - SSL) – за предаване на сигналите за управление на ESD – системата и телефонна “гореща линия” за свръзка с контролиращите разтоварването брегови служби;

- Система за управление на швартоването (Mooring Load Monitoring System - MLMS), с отчитане на пределните натоварвания на швартовия гак (SWL) и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие. Изключително важно значение има системата за аварийно автоматично отсъединяване на шланговете, системата ESD и системата SSL, които позволяват да се избегнат аварийните разливи на нефт.

При изнесените нефторазтоварни устройства се установява зона за сигурност, в която се забранява движението на други плавателни средства. Наблюдението и охраната на морската повърхност се следи с автоматични камери, специализирани катери и хеликоптери. Подводното пространство при нефторазтоварните съоръжения и морският участък на тръбопровода се контролира с дистанционно управляеми подводни апарати (ROV).

Изисквания към строителството на морски участък на нефтопровод

Морският участък на нефтопровода обхожда съществуващите защитени и социални чувствителни зони. Той преминава по възможно най-късото трасе (до 15 км)[4], за да се избегне безпричинното увеличаване на неговия диаметър. Друго изискване е поддържането на плавен вертикален профил при отчитане на допустимия радиус на огъване на тръбопровода, свързано с формата на дънния релеф и за избягване на неговото пречупване при усукване.

Въздействия върху околната среда при строителство на морски участък на нефтопровод

Механичните въздействия при строителството на морският участък на нефтопровода включват увеличаване на механичните частици във водната среда при прокарване на дънната траншея, размътване и преместване на дънните утайки при потапяне на тръбопроводните секции, нарушаване на хидробиотната среда при закопаване на положеният в дънната траншея тръбопровод. Повишената концентрация на механични частици при строителството на тръбопровода е локално и с кратковременен характер. Въздействието на строителството на тръбопровода върху геологическата среда внася незначителни изменения в дънните ландшафни форми.

Основните физически въздействия при строителните работи са повишаване на шумовите характеристики и възникване на подводни ударни вълни при изпълнение на взривни работи за прокарване на тръбопроводната траншея през дънни скални образования. Физическите въздействия са пространствено разпределени и с кратковременен характер, поради което не оказват съществено въздействие върху хидробиотната среда.

Химическите въздействия се причиняват от изгорелите газове от двигателите с вътрешно горене в работата на трасето по тръбопроводните секции, заваръчните дейности, нерегламентираното изхвърляне в морската среда на технически, отработени и битови води, води от хидродинамични изпитания, десорбция на химически вещества при смесване на придънните слоеве, пертуберации на утайките и излизане на морската повърхност на погребани драгирани земни маси, смесвания на замърсени и чисти дънни земни маси.

При морските инженерни дейности се обръща особено внимание на цялостната крайна оценка на въздействията върху морската и геологическата среда (например, унищожаване на горният слой от дънни седименти при полагане на тръбопроводните елементи, размиване на дънните седименти под тях и т.н.). Екозащитните дейности включват използване на сепариращи оборудвания за очистване на замърсените вещества, изпълнение на подводните инженерни дейности в максимално кратки срокове в периоди с най-малки концентрации на хидробионти; изпълнение на основните замърсяващи дейности извън границите на защитените водни зони, планиране и изпълнение на екозащитни мероприятия и ограничения при СМР в защитените водни зони и прилежащите крайбрежни полоси.

Към дейностите по ограничаване на изхвърлянето на замърсяващи вещества в атмосферата се включват:

- използване на съвременни филтриращи системи със степен на филтрация и очистване не по-малко от 25% от първоначалния състав на замърсяващите газообразни смеси;

- контрол за режимите на работа и принудителни престоявания на ДВГ;

- своевременен профилактичен ремонт на ДВГ;

- контрол за точното спазване на екологосъобразните технологии при изпълнение на СМР;

- регулирано изхвърляне на вредни вещества при неблагоприятни хидрометеорологични условия.

Изисквания към мястото на излизане на нефтопровода на брега.

Мястото за излизане на нефтопровода на брега трябва да отговаря на установените - отстояние от закотвените платформи (монобуйните системи), наклон на дънния и бреговия релеф, разполагане извън съществуващите защитени и социални чувствителни зони и да е с подходящи инженерно-геоложки условия (липса на свлачища и срутища). Подбрани са пет алтернативни варианта с идентифицирани ограничения по действащата нормативна уредба.

Въздействия върху околната среда при строителство на наземeн участък на нефтопровод

Разглеждат се негативните въздействия върху почвеният наземен слой, включително:

- техногенните нарушения на мезорелефа при изкопаване на тръбопроводната траншея и изграждане на временните пътища за транспортиране на тръбите до местата им на полагане;

- техногенни нарушения на микрорелефа (в зависимост от товароносимостта /в кг/см2/ на повърхностния и прилежащите почвени слоеве с образуване на дълбоки коловози, бразди и други), предизвикани от многократното преминаване на тежка строителна техника;

- влошаване на физико-механическите почвени свойства - увеличаване на плътността на почвения слой и намаляване на биологичната активност на хумусния слой;

- изкарване на повърхността на по-малко биопродуктивни дълбочинни земни маси;

- замърсяване на почвите на местата за депониране на отпадъци от изпълнените строително монтажни работи по тръбопровода;

- активизиране на естествената ерозия вследствие на частично унищожаване на естествената покривна растителност;

- усилване на процесите на почвено преовлажняване при непреднамерено нарушаване на естественото отводняване на терена;

- почвено замърсяване на трасето със строителни и битови отпадъци и други.

Механичното разрушаване на повърхностните почвени слоеве е свързано с изпълнението на СМР по тръбопровода. Мащабите на разрушаване на почвените слоеве е в зависимост от размера и предназначението на изгражданите тръбопроводни съоръжения и чувствителността на природната среда в различните биогеоценози. Първоначалният техногенен ареал от механични въздействия върху почвата е способен на продължаващо разрастване при превишени натоварвания на околната среда. Механичното разрушаване на почвените слоеве е в състояние да предизвика разширяваща се пространствена (повърхностна и дълбочинна) ерозия. Временните пътища за обслужване на строежа на тръбопроводи се укрепват повърхностно с геосинтетични материали, които след установен срок на използване се разпадат на безопасни вещества за околната среда.[5]

Бреговата помпено-нагнетателна станция и бреговият резервоарен парк (2 х 5.000 м3 цистерни) се разполагат на 5 хектара равен терен в близост до бреговата черта. Тяхното разположение е на безопасно отстояние от защитени и социални чувствителни зони, извън зони с геоложки опасности (преовлажнена почви, свлачища, срутища). Трябва да се разполага (при необходимост изгради) обслужваща инфраструктура, включително за достъп на МПС.

Междинният тръбопровод между бреговата помпено-нагнетателна станция и основният резервоарен парк (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”) се изпълнява по най-краткия маршрут, успоредно на съществуваща инфраструктура и на безопасно разстояние от защитени и социални чувствителни зони.

Северната дъга е с дължина около 26,4 км, пресича пътища, земеделски площи и железопътни линии, успоредна е с планирана магистрала и преминава през зона от Натура 2000 (Атанасовско езеро).

Южната дъга е с дължина 31,1 км пресича горски и земеделски площи, пресечен планински терен, пътища и езеро Мандра. Неговият маршрут съвпада със съществуващ продуктопровод от нефтен терминал Росенец до “Лукойл Нефтохим Бургас АД”.

Основният резервоарен парк с обем от 600 хил. до 1 млн. тона ще се разполага на територия, прилежаща до “Лукойл Нефтохим Бургас АД”. В съответствие с международния екологичен стандарт ISO 14001-2004, цистерните на основния резервоарен парк ще са с плаващи покриви, което намалява изхвърлянето на отровни вещества в атмосферата с 15,6%. Цистерните се оборудват с противофилтрационен екран за недопускане на почвени замърсявания при възможни микропропуски и за контролиране на състоянието на техните дъна. За ограничаване на корозионното въздействие върху дъната на цистерните е предвидена допълнителна анодна защита. Съвместното използване на средствата за защита на резервоарния парк и нефтопреработвателния комплекс повишава тяхната безопасност.

При строежа на съвременни нефтопроводи се използват високоустойчиви легирани стомани, средства за непрекъснат автоматичен мониторинг на целостта и изправността на всички тръбопроводни елементи. Надеждността на тръбните конструкции се осигурява чрез използването на тръби със специално изолиращо покритие с дебелина не по-малка от 3,5 мм. Изпълнява се стопроцентов контрол на заварочните шевове с радиографически, ултразвуков и визуално-измерителен методи. На заварочните шевове се поставя допълнителна изолация и защита за неутрализиране на възникващите в гранични повърхности статични електрически заряди. Предвидени са контролни изпитания за състоянието на изолацията на нефтопровода чрез метода на катодна поляризация и триетапни хидравлични изпитания при различни налягания.

Важен елемент при строежа на съвременни нефтопроводи е възстановяване на първоначалното състояние на околната среда. За тази цел се изпълнява предварително изследване на условията на средата, като се записват всички важни параметри, чиито стойности не подлежат на изменения по време на строежа, след неговото завършване и в периода на експлоатация. След завършването на строежа се извършват рекултивационни дейности за привеждане на терена в неговото първоначално състояние.

През целият срок на експлоатация на тръбопроводите изпитват динамични натоварвания (резки промени на налягането и свързаните вибрации и хидравлични удари). Динамичните натоварвания възникват при работа на помпено-нагнетателните агрегати, несанкционирано сработване на затварящата тръбопроводна арматура, непреднамерени груби грешки на оперативния персонал, аварийни спирания на електрозахранването, нерегламентирано сработване на технологичните защити и т.н.

Пълното отстраняване или същественото намаление на интензивността на вълновите и вибрационните процеси позволява няколкократно да се намалят авариите с разкъсванията на тръбопроводи, повреждане на тръбопроводната арматура и оборудване, увеличаване на надеждността на тяхната работа и на сроковете на експлоатация.

Сред основните сектори на природоопазващите технологии са методите на ремедиация, т.е. методите за очистване на замърсени земни маси. Основната цел е повишаване ефективността на очистването при съкращаване на разходите за неговото изпълнение.

Възстановяването на околната среда включва използване на:

1.Физически способи за възстановяване (термична обработка);

2.Химически способи за възстановяване (сорбентна и реагентна обработка). Сорбентите позволяват да се ограничи разливът на нефт и нефтопродукти и да се отстрани от средата. Реагентите се свързват със замърсителите, като се превръщат в екологично-безопасни вещества;

3.Биологически способи за възстановяване (фиторемедиация – очистване на почвата с помощта на растения) :

- фитостабилизация: натрупване или имобилизация от растенията на замърсяващите вещества от почвата и подпочвените води. Съществуват различни механизми на този процес – абсорбция на замърсителите с кореновите системи и натрупването им в растенията, абсорбция на замърсителите в прикореновата зона (ризосферата) и/или тяхното капсулиране;

- фитодеградация: “вътрешно” (в растението) разрушаване на въглеводородния състав на нефта и нефтопродуктите, след което усвояване на продуктите от деградацията или “външно” разрушаване на въглеводородния състав на нефта и нефтопродуктите под въздействието на кореновите отлагания;

- фитоизпарение: способността на растението да поглъща нефт и нефтопродукти за поддържане на своя воден баланс, т.е. вместо вода се усвоява замърсяващото вещество от почвата. Това е полумярка, доколкото в последствие замърсяващото вещество се извежда в атмосферата чрез процеса транспирация. По-перспективно е очистването, когато растението съвместява способността към фитоиспарение с фитодеградацията, при което във въздуха се извеждат само безопасни продукти от разлагането на замърсителите. Обединяващо междинно свойство е т.нар. хидравличен контрол, при което растението получава достъп до подпочвените води и заедно с влагата усвоява и замърсителя. След усвояването му, растението деградира или изпарява замърсителя;

- ризодеградация: деградация на въглеводородните замърсители от микроорганизми в непосредствено прикореновата растителна зона (ризосферата). Ролята на растението е в значитеното усилване на ефективността на микроорганизмите посредством активни коренови отделяния, в някои случаи освен стимулацията на микробите се наблюдава и непосредствено растително симбиотно участие в отделни етапи от въглеводородната деградация.

При взаимно договаряне между заинтересованите страни се извършва системен независим международен одит на всички етапи от строежа, рекултивация и експлоатация за съответствие с установените норми на екологична защитеност.

Мониторинг се извършва на:

- съхранението и утилизацията на строителните отпадъци;

- морските и повърхностните води на сушата;

- замърсяването на дънните утайки (седименти);

- състоянието на морските биоти;

- възникването на предпоставки за опасни геологични процеси;

- замърсяването на атмосферния въздух;

- състоянието на почвата и наземната растителност.

Натрупаният опит при строеж на тръбопроводи предвижда извършване на археологически теренни проучвания, които в предварително планираната ширина на проектното трасе установяват наличието на трайни археологически паметници. При разкриване на подобни обекти за тяхното запазване е възможно изместване в границите на предварително планираната ширина на трасето на нефтопровода. Така строителството на нефтопровода се превръща в своеобразен принос за националната историческа наука.

Изводи

Изместването на проекта за нефтопровода, например към Констанца (за което се говори напоследък), означава, че при разлив в румънски териториални води замърсяването ще се окаже в български териториални води и на прилежащата им брегова черта. В подобен случай е невъзможно да се контролира кризисната ситуация, а в същото време се поемат негативните последствия от нея.

Необходимо е постоянно усъвършенстване на екологичната защитеност на съществуващата тръбопроводна мрежа Националният опит по строеж и поддържане на транзитната и магистралната тръбопроводна мрежа е с твърде големи отклонения в необходимите способности за поддържане на сигурност и безопасност при спазване на установените екологични норми. Разкритите кражби на горива от магистралните продуктопроводи са показателни в това отношение[6].

При договаряне за съответствие с установените екологични норми и прилагане на утвърдената практика за външен независим системен международен одит за екологична безопасност, нефтопровода “Бургас - Александруполис” ще се превърне в най-безопасният тръбопровод в България и образец за рехабилитацията на останалите тръбопроводи.

Строежът и експлоатацията на нефтопровода “Бургас - Александруполис” подпомога придобиването на способности за екозащита на нивото на най-добрите образци в световната практика.

Литература:

1. Директива на Европейския парламент и на Съвета (2004/35/ЕО) за екологичната отговорност по отношение на предотвратяването и отстраняването на екологични щети.

2. Директива на Съвета на Европа от 2 април 1979 относно опазването на дивите птици (79/409/ЕИО).

3. Задължителни правила за морските пристанища на Република България.

4. Закон за водите

5. Закон за допитване до народа

6. Закон за достъп до обществена информация

7. Закон за защитените територии.

8. Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България.

9. Закон за опазване на околната среда

10. Закон за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети.

11. Закон за рибарството и аквакултурите.

12. Закон за устройството на Черноморското крайбрежие.

13. Карта на одобрените от Министерския съвет защитени зони по чл.6, ал.1, т.3 и 4 от ЗБР (НАТУРА 2000 по Директива за птиците)

14. Кодекс на търговското.

15. Конвенция за биологичното разнообразие.

16. Конвенция за опазване на Черно море от замърсяване.

17. Конвенция за предотвратяване на замърсяването на морската среда от преднамерено изхвърляне на отпадъци и други материали от 1972 с последващите ù изменения,.

18. MARPOL 73/78 Членове, протоколи, унифицирани тълкувания на Международната конвенция за предотвратяване на замърсяването от кораби.

19. Международен кодекс за управление на безопасната експлоатация на кораби и предотвратяване на замърсяването.

20. Международна конвенция за безопасност на човешкия живот на море.

21. Международна конвенция за вахтената служба и нормите за подготовка и освидетелстване на моряците.

22. Международна конвенция за тонажно измерване на корабите.

23. Международна конвенция за подготовка, противодействие и сътрудничество при замърсяване с нефт.

24. Международна конвенция за товарните водолинии.

25. Международна конвенция относно гражданската отговорност за щети, причинени от замърсяване с корабно гориво.

26. Наредба № 1 за неприкосновените запаси на морските кораби.

27. Наредба № 3 от 6 април 2004 за измерване тонажа на морските кораби.

28. Наредба № 5 от 1 септември 2004 за корабните документи.

29. Наредба № 6 от 22 ноември 2007 за компетентност на морските лица в Република България.

30. Наредба № 9 от 29 юли 2005 за изискванията за експлоатационна годност на пристанищата.

31. Наредба № 11 от 26 април 2004 за прегледите на корабите и корабопритежателите.

32. Наредба № 12 от 17 юни 2003 за прегледите по реда на държавния пристанищен контрол.

33. Наредба № 15 от 28 септември 2004 за предаване и приемане на отпадъци – резултат от корабоплавателна дейност, и на остатъци от корабни товари.

34. Наредба № 23 от 17 ноември 2005 за разследване на произшествия в морските пространства и вътрешните водни пътища.

35. Наредба № 53 от 2 юли 2004 за условията и реда за постигане на сигурността на корабите и пристанищата.

36. Наредба № 1 от 31 януари 2001 за условията и реда за осъществяване на пилотска дейност в Република България.

37. Наредба № 1 от 29 октомври 2008 за вида на превантивните и оздравителните мерки в предвидените от Закона за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети и за минималния размер на разходите за тяхното изпълнение.

38. Наредба № 2 от 29 октомври 2008 за Схема на Общността за управление по околна среда и одитиране.

39. Наредба № 5 за структурата на записа в цифров вид на кадастралните планове и карти, регулационните планове и плановете на почвените категории,.

40. Наредба № 8 за качеството на крайбрежните морски води (показателите и нормите на които трябва да отговарят качествата на крайбрежните морски води

41. Наредба за условията и реда за издаване на комплексни разрешителни.

42. Наредба за Националната схема за управление на околната среда и одитиране.

43. Наредба за предотвратяване на големи аварии с опасни вещества и за ограничаване на последствията от тях.

44. Наредба за условията и реда за извършване на оценка на съвместимостта на планове, програми, проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони.

45. Национална стратегия за регионално развитие на Република България за периода 2005-2015.

46. Оценка на планове и проекти, значително засягащи територии по Натура 2000.

47. Правилник за възлагане на дейности в защитени територии, изключителна държавна собственост, Министерство на околната среда

48. Разпореждане № 1 с цел осигуряване безопасността на корабоплаването в района на пристанище Бургас.

49. Разпореждане № 96 за недопускане замърсяване на околната среда с нефтопродукти при извършване на операции по снабдяване на кораби с гориво и смазочни материали (бункероване) на основание на чл. 362, ал. 1 от Кодекса на търговското корабоплаване.

50. Разпореждане № 99 относно забрана за посещаване на български пристанища и пристанищни съоръжения на кораби, които не притежават Свидетелство за наличие на застраховка или друга финансова гаранция, за гражданска отговорност за щети, причинени от замърсяване с корабно гориво.

51. Разпореждане № 101 относно задължително използване на Международната система за далечна идентификация и проследяване на корабите (LRIT).

52. Разпореждане № 102 относно забрана за изхвърляне на необработени отпадни води с интензитет по-голям от определения по методика.

53. Ръководство за тълкуване на основните положения на чл. 6 от Директива 92/43/ЕЕС за опазване на природните местообитания, дивата фауна и флора, С., 2007

54. SOLAS, Консолидиран текст на Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 и Протокола към нея от 1988

55. Споразумение между Правителството на Руската Федерация, Правителството на Република България и правителството на Република Гърция за сътрудничество в строителството и експлоатация на петролопровода “Бургас - Александруполис”, Атина, 15 март 2007

 

* Зам. Началник по учебната и научната част  на Висшето военноморско училище „Н. Вапцаров”, Варна

** Доцент в Навигационния факултет на Висшето военноморско училище „Н.Вапцаров”, Варна

 

 


[1] Вж. “Национална стратегия за регионално развитие 2005-2015”, с.55.

[2] Бял и черен щъркел, розов и къдроглав пеликан, малък корморан, всички видове чапли, чайки, рибарки, някои видове дъждосвирци, кълвачи и пойни птици.

[3] Поради нежеланието да се депонира издрагирана земна маса при строежа на бургаския пристанищен комплекс в б. Врамос, където се зауства хвостохранилището на бившата вече мина Росен, а се наложи специално депониране на 30 мили в открито море, проектът се оскъпи и Бургаското пристанище се лиши от едно корабно място, оборудвано с модерна товаро-разтоварна техника. Държавата и региона са ощетени, но не и овъзмездени. Обвинена за загубите в туризма е една монобуйна система, която в момента съществува само на проект, а не се отчита безумното презастрояване, липсата на пречиствателни мощности и повсеместното битово замърсяване. Това презастрояване, несъгласувано по съответните процедури преди няколко години доведе до парадоксалният случай, когато сграда на пет звезден хотел в района на Несебър се оказа на директрисата на стрелба на 130-мм стационарна брегова батарея. Независимо от “смелите” изявления на тогавашния Началник на Генералния щаб на Българската армия, пристигнал да наблюдава учебните стрелби на батареята, същите бяха отменени (познайте какво щеше да стане с прозорците и полюлеите на петзвездния хотел), а впоследствие оръдията на “виновната” батарея отидоха за скраб. Налице е пълно разфокусиране на т.нар. обществено мнение от действителните на измислени непрофесионално проблеми.

[4] Най-късото трасе е правата линия, перпендикулярна на бреговата черта и изобатите

[5] Такива са георешетките с двойна ориентация, едноосните георешетки, дренажните композити и обемните георешетки.

[6] Кражба на 7 тона дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – нефтоналивен терминал Росенец, на 28 август 2009, в района на Горно Езерово (извършено е незаконно застрояване за улесняване на извършваните кражби в установената по Наредба [5, т.44] охранителна зона от 500 м. от двете страни на продуктопровода); кражба на неуточнени количества дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – склад за нефтопродукти от неснижаемите държавни запаси, довел до замърсяване на магистралния водопровод за Варна и др.

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Втората световна война окончателно изстреля Съединените щати на позицията на световен лидер. Тяхната безпрецедентна военна и икономическа мощ обуслови началото на ерата на Pax Americana, продължаваща вече повече от шест десетилетия. Дълго време изглеждаше, че слънцето над американската империя никога няма да залезе.

Напоследък обаче, за Америка става все по-трудно да продължи да изпълнява ролята си на глобален хегемон. Защото, във военно отношение, хегемонът носи отговорност за стабилизацията на ключовите региони и защитата на всеобщото достояние. В икономически план той предлага достъп до обществените блага, отваряйки вътрешния си пазар за другите държави, гарантирайки ликвидността в глобалната икономика и осигурявайки световната резервна валута. Хегемонът следва да разрешава международните кризи, а не да бъде причина за тях. Той трябва да е световен кредитор и последна надежда за спасение за останалите, а не най-големия длъжник. Не му е позволено да губи войните, в които участва, или пък да разчита на други да спасяватт икономиката му. Тоест, Съединените щати вече не могат да изпълняват ролята, която поеха преди толкова години.

Въпреки това, мнозина американци, включително мнозинството от американския външнополитически истъблишмънт, смятат случващото се за временни неуспехи и вярват, че лидерството на САЩ се продължи още дълги години. Очевидно, американската нация се пробужда за новата реалност доста по-бързо, отколкото академичните среди. Според една анкета на Pew Research Center от декември 2009, 41% от американците смятат, че САЩ играят по-малко значима роля, в качеството си на световен лидер, отколкото преди десетина години например.

Залезът на американското лидерство

Епохата на американската доминация наближава края си и международната политика навлиза в преходен период, в който светът вече не е „еднополюсен”, но още не е и напълно „многополюсен”. Миналогодишното посещение на президента на САЩ Барак Обама в Китай (през ноември 2009) ни даде редица същностни и символични свидетелства за настъпващата промяна. Както отбеляза „Financial Times”: „В момент, когато престижът на Китай нараства, а САЩ се сблъскват с огромни трудности, посещението на г-н Обама символизира появата на многополюсен свят, в който американското лидерство ще трябва да съжителства с няколко държави в подем, водещ сред които е именно Китай”. В споменатото по-горе проучване на Pew Research Center, 44% от анкетираните американци смятат, че Китай е водещата икономическа държава, докато само 27% са посочили САЩ за такава.

До голяма степен, упадъкът на Америка се дължи на обречената и на провал политика, лошото е, че докато САЩ продължават да се препъват, другите – и най-вече Китай, Индия и Русия, вървят нагоре. Тази трансформация в глобалното разположение на силите кардинално влияе върху международната политика: вероятността от интензивна конкуренция в сферата на сигурността между големите държави и дори от избухването на войни, нараства. Сегашната епоха на глобализация върви към края си и наложилият се след 1945 Pax Americana ще бъде заменен от нов международен ред, в много по-голяма степен отразяващ интересите, ценностите и нормите на възходящите световни сили.

През последните две десетилетия китайската икономика нарастваше много по-бързо, отколкото тази на САЩ и продължава да го прави, като е на път да реализира оптимистичните прогнози за 8%-ов ръст в условията на глобална рецесия. Водещите световни икономисти смятат, че около 2020 Китай ще изпревари САЩ, като най-голяма световна икономика (т.е. по обем на съвкупния БВП). Впрочем, още през 2008 той изпревари Съединените щати, превръщайки се в най-големия производител на планетата, каквато беше Америка в продължение на цяло столетие, а през 2010 китайците ще изместят Япония от позицията на втората най-голяма световна икономика. Всичко, което знаем за траекторията на възхода на великите държави, сочи, че Китай ще използва нарастващото си благосъстояние и икономически потенциал за да се сдобие и с впечатляваща военна мощ, като ще се стреми на всяка цена да се превърне в доминираща сила в Източна Азия.

Оптимистите смятат, че САЩ все някой ден ще преодолеят последиците от това, което британският историк Найл Фергюсън определя като „Голямата репресия” – т.е. не съвсем депресия, но и нещо по-сериозно от обикновения икономически спад, и ще могат да отговорят адекватно на китайското предизвикателство. В тази връзка, те напомнят, че държавите, за които след Втората световна война е бил характерен високият размер на съотношението между дълга и БВП, не са могли да постигнат устойчив икономически ръст. Те обаче забравят, че следвоенната епоха беше златния век на американската индустриална и финансова доминация, на активното салдо в търговския ни баланс, както и на запазващите се високи темпове на икономически ръст. Тези времена безвъзвратно отминаха. През 2010 и Съединените щати, и светът, в който те съществуват, силно се различават от 1945.

Слабите места в основите на американската икономика се трупаха в продължение на над три десетилетия. През 80-те тези структурни проблеми бяха констатирани от редица анализатори, като Дейвид Калео, Пол Кенеди, Робърт Гилпин, Семюел Хънтингтън и Джеймс Л. Чейс, които прогнозираха, че те в крайна сметка ще ерозират икономическите основи на глобалното превъзходство на Америка. Тази ожесточена дискусия от края на 80-те прекъсна, след като за сравнително кратък период от време се разпадна Съветският съюз, спука се икономическият балон в Япония, а при управлението на президента Клинтън САЩ демонстрираха икономическо оживление. Сега обаче, отложеният „ден за разплата” наближава.

Дори и в най-добрия случай, Съединените щати ще излязат от сегашната криза с фундаментални загуби. Федералния резерв и Хазната вкараха в обръщение огромно количество долари, надявайки се да стабилизират националната икономика. Към това трябва да добавим и един трилион долара бюджетен дефицит, който (според прогнозите на Бюджетното управление към Конгреса - CBO) САЩ ще имат (най-малкото) през следващите десет години. А когато прогнозираният дефицит е обвързан и с хроничния дефицит по текущата сметка на САЩ, официално предоставеното право за превишаване на разходите (необезпечените бъдещи задължения на здравното и социално осигуряване), както и с огромната цена на продължаващите войни в Ирак и Афганистан, налице са всички основания за тревога за финансовата стабилност на Америка. Както посочват от CBO: „Дори ако възстановяването на икономиката върви според прогнозите и стимулиращият законопроект на Обама бъде реализиран на практика, страната ни ще се сблъска с най-високото съотношение между дълга и БВП за последните 50 години, както с все по-нестабилни и неотложни финансови проблеми”.

Уязвимостта на долара е геополитическата „ахилесова пета” на САЩ. Ролята му като резервна валута на световната икономика гарантира американското превъзходство и, ако той загуби този си статус, хегемонията, в буквалния смисъл на думата, вече няма да е по джоба на Америка. Както отбелязва в тази връзка професорът от Корнелския университет Джонатан Киршнер, уязвимостта на долара „налага редица потенциално значителни, макар и недооценявани, ограничения на сегашното американско политическо и военно превъзходство”.

Впрочем, опасения за дългосрочното здраве на долара се изказваха и преди началото на сегашната финансово-икономическа криза. Кризата обаче ги засили, като концентрира вниманието върху два нови фактора, които не предвещават нищо добро за запазването на долара като световна резервна валута. На първо място, другите големи финансови играчи в световната икономика са или военни съперници (Китай), или пък нееднозначни съюзници (Европа) на Америка, които преследват собствени амбиции и вече не се нуждаят САЩ да ги защитават от съветската заплаха. На второ място е неясното бъдеще на долара, заради опасенията, че стойността му ще намалява с течение на времето. В Китай, чиито валутни запаси в долари се оценяват на почти 2 трилиона, се тревожат, че американците могат да ги оставят с купчина обезценени хартийки. Китайското недоверие към долара намира отражение във все по-често звучащите напоследък призиви за създаването на нова резервна валута.

През следващите няколко години САЩ ще бъдат подложени на нарастващ натиск, целящ да бъде защитен долара, като се попречи на галопиращата инфлация. Това обаче ще изисква въвеждането на финансов самоконтрол, чрез съчетаване на съкращаването на бюджетните разходи и повишаването на данъците и лихвените проценти. Имайки предвид, че двете последни мерки могат да задушат плахите признаци за възстановяване на икономически растеж, можем да предположим, че ще има силен натиск за орязване на федералния бюджет.

Какво следва да предприеме Америка?

Съединените щати ще бъдат принудени радикално да преразгледат стратегията си, като вместо да се задоволяват само с корекциите, налагани им от кризата, следва да се опитат да изпреварят кривата надолу, променяйки позициите си постепенно и съгласувано, а не хаотично. Новият американски глобален подход предполага стратегическо съкращаване на държавните разходи, преразпределение на разходното бреме и отказ от т.нар. „глобална война с бунтовниците”, която се води в Афганистан и Ирак.

Като първа стъпка, САЩ ще трябва да се откажат от текущите си задължения в сферата на сигурността по отношение на НАТО, Япония и Южна Корея. Тук не става дума за някакъв нов изолационизъм, защото САЩ поеха защитата на тези региони в условия, доста различни от тези, които преобладават днес. В края на 40-те, всички тези държави бяха застрашени от Съветския съюз, а в случая с Южна Корея и Япония – и от Китай, освен това бяха прекалено слаби за да се защитят сами. Тогава САЩ постъпиха съвсем правилно, разтваряйки своя „чадър за сигурност” и посочвайки точната граница, отвъд която биха се намесили за да сдържат напора на СССР. Но поетите от тях задължения не бяха постоянни и неограничени във времето. Напротив, те представляваха временен щит, даващ възможност на Западна Европа, Япония и Южна Корея да изградят собствена икономическа и военна мощ и сами да поемат отговорността за защитата си.

Има няколко обяснения, защо САЩ не доведоха до край тази политика. По същество, по време на съществуването на Pax Americana, такава необходимост просто нямаше. Но тъй като САЩ навлизат в период на упадък, те ще трябва да се върнат към първоначалната си цел. Ако си припомним, че окончателното оттегляне от поетите непосредствено след Втората световна война ангажименти, когато обстоятелствата го позволят, беше сред целите на американската политика, стратегическите съкращения в началото на ХХІ век ще ни се видят по-малко радикални, в сравнение с реализацията на стратегическите цели, поставени в края на 40-те години на миналото столетие.

Преразпределянето на разходите (а не поделянето им) е очевидна последица от стратегическото съкращаване на разходите. Американската политика следва да бъде насочена към това да накараме нашите съюзници да поемат отговорността за собствената си сигурност и водещата роля за гарантиране на сигурността в своите региони. За реализацията на този стратегически подход, САЩ ще трябва да започнат постепенно да се освобождават от своите текущи задължения, така че да осигурят на съюзниците си адекватен преходен период за да ги поемат от тях. Освен това американците следва да съдействат за тези промени, предоставяйки съвременно оръжие и военна техника на приятелските държави в Европа и Азия.

Що се отнася до ислямисткия тероризъм, Америка следва да съхрани своите приоритети. Тероризмът очевидно не е най-актуалната заплаха в сферата на националната сигурност за САЩ. Великите държави могат да бъдат победени само от други велики държави, но не и от транснационални терористични мрежи или от незначителни сили. САЩ трябва да са предпазливи и да не обръщат на ислямистите повече внимание, отколкото на новите велики държави. За съжаление, администрацията на Обама и държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс очевидно не са наясно с това.

Макар че мнозина, принадлежащи към американския външнополитически истъблишмънт, и особено т.нар. „антибунтовническо лоби”, чиято основна база са Центърът за нова американска сигурност (CNAS) и Американският предприемачески институт (АЕІ), продължават да призовават САЩ да „спечелят” войната с тероризма, трябва да сме наясно, че в подобна война не може да се постигне решаваща победа. Решението в случая е,  да се намери правилната стратегия за минимизиране на въздействието му върху американската сигурност. Стратегията на Буш, а сега и на Обама – т.е. интервенцията и окупацията на Ирак и Афганистан – илюстрира именно неправилния подход към проблема. САЩ са отчайващо лоши „борци с терористите и бунтовниците”. По начало, чуждестранните окупационни сили рядко са ефективни в тази сфера, затова големите държави обикновено губят този тип „малки войни”. Впрочем, САЩ не са особено ефективни и в сферата на националното и държавното строителство. Напук на всичките им усилия, продължителното чуждестранно военно присъствие в такива места, като Ирак и Афганистан, само разпалва национализма и антиамериканизма. Носителят на Нобелова награда и професор по икономика от Колумбийския университет Джоузеф Стиглиц и сътрудничката му Линда Билмс смятат, че преките и косвени разходи за иракската война ще надхвърлят 3 трилиона долара. За войната в Афганистан липсват подобни прогнози. Ще напомня обаче, че още в хода на предварителните вътрешни дебати за целесъобразността да бъде увеличена числеността на американския корпус в тази страна (което, в крайна сметка, беше прието от Обама) някои членове на президентската администрация настояваха САЩ да ограничат ангажиментите си, тъй като разходите за военните действия там имат сериозни последици за бюджета. Според „New York Times”, когато представената от  Административно-бюджетното управление на САЩ прогноза показа, че разходите текущите разходи по поддръжката на съществуващата дислокация на войските и за държавно строителство, плюс тези за допълнителния 30-хиляден контингент в Афганистан, в рамките на десет години, ще достигнат един трилион долара, „президентът сякаш изпадна в шок, виждайки как възможностите му да реализира основните си вътрешнопополитически задачи започват да се изпаряват”.

Трябва да стане очевидно, от какво точно се нуждаят САЩ, във външнополитически план, в периода след края на Pax Americana. Няма никаква гаранция обаче, че те ще могат да се адаптират към променящия се свят. Дори и в днешния свят, където доминират материалните фактори, външната политика на отделните държави се формира под влияние на идеите на техните лидери за запазване ролята и позицията на собствените им нации в световната политика. Това се отнася в още по-голяма степен за външната политика на САЩ, защото американските външнополитически елити отдавна са си създали собствени митове за империята, оправдаващи ролята на САЩ като глобален хегемон. И за да трансформират успешно външната си политика в периода след Pax Americana, американците следва да излязат извън рамките на тези митове.

Краят на имперските митове

Основополагащият американски мит за империята е свързан с тезата за изключителността, т.е. с вярата (още от времето на първите преселници пуритани), че САЩ са по-различни, по-добри и морално възвисени над целия останал свят. Американците винаги са гледали на външния свят с недоверие и като източник на всевъзможни злини: войни, империализъм, милитаризъм, религиозна нетърпимост, недемократични форми на управление, а в по-ново време – тоталитаризъм, геноцид и тероризъм. Според нас, американците, всички тези отвратителни неща идват „оттам”, т.е. отвън.

Прекалено дълго си въобразявахме, че можем да се оградим и да живеем спокойно и сигурно в един свят, страдащ от подобни недостатъци, и че тъкмо затова наш национален дълг е да излекуваме тези недъзи, използвайки за целта американската мощ, и да изградим справедлив световен ред, основаващ се на собствените ни ценности. Американските външнополитически елити са екстраполирани от нашия национален опит и са изолирани. Както посочват преди 45 години Едмънд Стилмън и Уйлям Пфаф, Съединените щати са образец за целия останал свят, а „американските желания и ценности са универсални” – впрочем, същите аргументи нееднократно използваше и предишният ни президент Джордж Буш-младши, опитвайки се да оправдае политиката на „силово налагане на демокрацията” по света. Американците вярват, че собствената им политическа и икономическа система представляват „прототип на решението на основните световни проблеми” и ако съумеят да накарат останалия свят да се промени, следвайки американския модел, всичко ще бъде наред.

Тези митологеми обвиват (и формират) американската външна политика, поощрявайки тенденцията да гледаме на света от гледната точка на битката между доброто и злото. И тъкмо защото САЩ гледат на света през същата призма, смятат, че са длъжни да победят в тази глобална битка. Приема се, че сигурността на Америка и нейният начин на живот са застрашени заради наличието на някаква враждебна идеология в която да било точка на света, тъй като, както се твърди, мирът и свободата са неделими. Така, намесата по презумпция се приема за ключов елемент на американската външна политика.

Опитваме се да дресираме света посредством износа на демокрация, защото сме си внушили, че демокрациите не воюват помежду си. Изнасяме собствения си модел на либерален капитализъм, защото вярваме, че държавите, които са зависими една от друга, не воюват помежду си. Работим на мултилатерална основа, чрез международните институции, защото ни казват, че това стимулира развитието на сътрудничеството и доверието между държавите. Нито едно от тези твърдения обаче, не може да се приеме за безусловно и винаги вярно. Напротив, налице са неопровержими доказателства, че са погрешни, или поне далеч не винаги са основателни. Въпреки това, ни внушават, че тъкмо те „изразяват фундаменталните убеждения на американците, като нация, за света”. Затова и се вкопчваме толкова яростно в идеята, че американската хегемония е необходима както за да гарантираме нашата собствена сигурност, така и тази на всички останали. Пряка последица от което бяха опитите за реализация на глобалните имперски планове, ускорили, на практика, упадъка на Съединените щати.

Тъй като САЩ разполагаха с такова гигантско превъзходство, в течение на толкова дълго време, те можеха да си позволят разкоша да действат в съответствие със собствените си заблуди, без да платят за това прекалено висока цена (ако не броим, разбира се, близо 60-те хиляди загинали във Виетнам или десетките хиляди ранени и убити в Ирак и Афганистан). Но, както казваше навремето един от най-известните американски външнополитически експерти Кенет Уолтц: „Когато си голям, силен и могъщ, можеш да си позволиш лукса да повтаряш грешките си. Но когато силата ти започне да намалява, си обречен да платиш цената за това”.

Упадъкът на САЩ означава, че през ХХІ век те ще платят твърде висока цена, ако продължат до безкрайност да повтарят грешките си. За да променим външната си политика и реагираме адекватно на края на Pax Americana ще ни се наложи да променим собствената си визия за света.

* Авторът е професор по национална сигурност в Тексаския университет за държавно управление и автор на няколко книги, сред които „Светът на илюзиите: Американската империя от 1940 до наши дни”

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 10 май 2010, испанският външен министър Мигел Анхел Моратинос, чиято страна е председател на ЕС, гордо обяви, че битката за еврото срещу международните спекуланти е приключила успешно. Според него, утвърденият няколко часа преди това европейски антикризисен план, включващ създаването на най-големия в световната история стабилизационен механизъм, на стойност 750 млрд. евро, е „изключително позитивна стъпка”.

Мнозина обаче си задават въпроса, дали действително ситуацията е чак толкова добра? За да му отговорим, следва първо да анализираме корените на бюджетната криза в държавите от еврозоната и предприетите от ЕС мерки за преодоляването и.

Както е известно, бюджетната криза в еврозоната беше пряка последица от световната финансова криза от 2008 и стъпките, предприети от европейските държави за излизане от нея, през 2008-2009. Що се отнася до глобалната криза от 2008, тя бе провокирана от натрупването на критична маса от „лоши кредити”, т.е. кредити с високо ниво на риска и практически нулеви шансове за погасяването им. Крахът започна в САЩ след фалита на финансовата група Lehman Brothers. Последвалият „ефект на доминото” в световен мащаб показа обаче, че останалите лидери в световния банков сектор бяха в почти същата ситуация. Тоест, станахме свидетели на спукването на гигантски кредитен балон. Ако използваме научна терминология, последният може да се опише така: когато в обществото се натрупва критична задлъжнялост по кредитите, нормалният цикъл „доходи – покупки” може да бъде заменен от кризисния „приходи – покриване на дълговете”. Но, погасяването на кредитите, натрупани през „ситите” години, осезаемо намалява потребителското търсене. При това то вече не може да се поддържа с нови кредити, защото длъжниците са прекалено задлъжнели, или лихвеният процент който им е по силите, е прекалено нисък за да се компенсира риска от неплащане.

Когато фалираха Lehman Brothers, загубиха стойността си и всичките им ценни книжа, които бяха част от капиталите на други водещи американски и световни банки. И тъй като въпросните банки действаха по същата рискована схема, по която и Lehman Brothers, този тласък се оказа достатъчен за краха им, което пък повлече към дъното и други финансови структури из целия свят. Тоест, получи се „ефект на доминото”. Той е възможен само, когато доверието на пазарите към банките се окаже силно подкопано. Ако, „трейдърите” престанат да се доверяват на банките, те гледат спешно да се избавят от ценните им книжа, които, без значение от точния им вид, на практика, винаги представляват свободно продавани на пазара дългови задължения. При подобно развитие, на фондовите борси започва тотална разпродажба на ценни книжа, принадлежащи на проблемните банки, която естествено води до тотален спад в котировките им. В такава ситуация могат да оцелеят самостоятелно единствено най-стабилните финансови институции и то невинаги.

На теория, от ситуацията има два изхода – частичен или пълен фалит на повечето световни финансови структури, или поддържането им на повърхността с помощта на външна подкрепа, каквато, поради глобалния характер на кризата, можеха да окажат, на нетърговска основа, само държавите.

И двете възможности имат своите положителни и отрицателни моменти. Така, масовите фалити биха разтърсили изключително силно цялата световна финансова система. Над милиард вложители на банките и акционери щяха да загубят значителна част от капиталите си. Последиците от кризата за световната икономика, която внезапно би се оказала лишена от източници на инвестиции, също щяха да са изключително тежки – масово съкращаване на работни места, намаляване на социалните помощи, рязък спад в покупателната способност на населението – всичко това би могло да провокира социален взрив и вероятно би изкарало милиони хора на улицата с искане да бъдат наказани отговорните за този катаклизъм. Подобен апокалиптичен сценарий обаче, би могъл да има и положителна страна – всички щяха да пострадат от кризата, но пък щеше да бъде ликвидирана (чрез фалитите и опрощаването на невъзвратимите кредити) празната кредитна маса, коeто би позволило ново начало за икономиката след края на кризата. Освен това, катаклизмът би се превърнал в основния аргумент за радикалното реформиране на всички механизми на глобалната финансова система. Което би означавало своеобразна финансова революция.

Алтернативният път можем да определим като еволюционен. Основната му идея е да се поддържат на повърхността онези финансови структури, които все още могат да бъдат спасени, да се избегнат големите сътресения и катаклизми, като паралелно с това, финансовата система бъде „закърпена и гримирана”.

PIGS или сбърканият план за борба с кризата

Като цяло, екшън-планът, към който се ориентира Европа през 2008, беше по-близо до еволюционния подход. С цел да спрат ефекта на доминото, държавите от ЕС и еврозоната решиха да укрепят доверието на пазарите към своите банки. Как? Като им дадат все същите дългови разписки, само че този път от свое име. Тоест, предоставяйки им държавни финансови гаранции. Общият обем на последните надхвърли един трилион евро. Разбира се, не се наложи всички те да се трансформират в реални кредити за банките, но няколкостотин милиарда евро бяха похарчени в Европа за изкупуването на ценни книжа на банките с цел частичната им национализация, за предоставяне на преки държавни кредити и за други финансови мерки. Тоест, на практика, беше направен опит за потушаване на кризата с отпускането на нови кредити.

При това, самият кредитен балон беше ликвидиран само частично, за сметка на преструктурирането и частичните фалити на отделни структури, но по-голямата му част просто беше прехвърлена от частния финансов сектор в държавния.

Големите играчи от еврозоната, като Франция, Германия или държавите от Бенелюкс, съумяха да „амортизират” тази нова бюджетна тежест, като при това го направиха не само опирайки се на собствената си реална икономика, но и чрез преориентацията на по-второстепенните бюджетни програми към тези нужди на фондовете. За съжаление, при „южните” държави от ЕС, за които винаги е бил характерен по-големия популизъм и по-слабата бюджетна дисциплина, в сравнение със северните им съседи, това не се получи. Слабото звено на еврозоната се оказаха Гърция, Испания, Португалия и Италия. Отношението на тези страни към административните и бюджетни традиции най-добре се характеризира с унизителната абревиатура, която измислиха за тях англоезичните медии – PIGS (Portugal, Italy, Greece, Spain), т.е. „свинете”. Опитвайки се да избегнат непопулярните социални мерки, като съкращаването на държавната администрация, замразяването на заплатите и социалните помощи, правителствата на тези държави допуснаха значителен преразход на бюджетни средства. Така, по данни на Европейската комисия, през 2009 обемът на бюджетните им дефицити е достигнал 13,6%  в Гърция, 11,2% - в Испания, 8% - в Португалия и 5,3% - в Италия.

Тук ще припомня, че основополагащият документ на ЕС и еврозоната изисква дефицитът в държавния бюджет да не надхвърля 3% от БВП. През 2009, това изискване беше нарушено от 20 (от общо 27) членки на ЕС и 13 (от общо 16) членки на еврозоната. Не за всички тях обаче, последиците се оказаха толкова катастрофални, както за страните от PIGS, които не съумяха да балансират прекалено големия си бюджетен дефицит със стабилност в реалния сектор или с ясни правителствени програми, които да разяснят на пазарите с какви средства и методи управляващите възнамеряват да върнат финансовата ситуация в нормално русло и да възстановят приемливите показатели на бюджетния дефицит. Защото, какво на практика представлява бюджетният дефицит? Това са пари, които не достигат за разходите на държавата и се налага да се заемат на финансовите пазари. И тъкмо тук кредитният кръг отново се затвори. Давайки с едната ръка гаранции на банките и другите финансови структури, правителствата бяха принудени с другата ръка да вземат заеми от тях.

Всъщност, бюджетната криза в еврозоната е все същата криза на доверието, само че този път доверие загубиха не отделни финансови структури, а правителствата. Спадът на доверието на финансовите пазари към тях се изрази в намаляване на кредитните им рейтинги, което пък доведе до ръст на лихвените проценти, срещу които пазарите са склонни да отпускат заеми на въпросните държави. На върха на тази криза, от началото на 2010 насам, се оказа южната ни съседка Гърция. Като в края на април ситуацията стана драматична, тъй като се изясни, че без наличието на външна нетърговска подкрепа, страната е обречена на дефолт.

Затова в началото на май, първоначално на срещата на ЕС, а след това и на извънредната среща на държавите от еврозоната, беше решено да се реализира тригодишна стабилизационна програма за Гърция, с участието на 15-те останали членки на еврозоната и Международния валутен фонд. Общият обем на този механизъм е 110 млрд. евро. От тях, 30 млрд. следва да предостави МВФ, а останалите 80 млрд. европейските държави, под формата на междудържавни заеми с много по-нисък от пазарния лихвен процент. Всички тези средства Гърция може да получи само срещу осъществяването на изключително сурова програма за бюджетни икономии. Или, както достатъчно ясно се изрази германският канцлер Ангела Меркел: „Задачата ни не е да изхранваме Гърция, а да и помогнем да стабилизира ситуацията и да си върне способността сама да се изхранва”.

Тази програма изглежда много добре обмислена и качествена. Само че Европа закъсня с приемането и най-малкото с три месеца. Повечето специалисти смятат, че ако подобно решение беше взето още в началото на февруари, по време на първата извънредна среща на ЕС за кризата в Гърция, еврото още тогава би си върнало доверието на инвеститорите и развитието на кризата щеше да бъде спряно.

Но на 7 май, когато в Брюксел се проведе извънредната среща на държавите от еврозоната, ситуацията вече беше принципно различна. „Вече не става дума за Гърция. Изправени сме пред системна криза на еврозоната, на която следва да се отговори незабавно – заяви след приключването на срещата френският президент Саркози, според който – Всички европейски институции, Съветът на ЕС, Еврокомисията и Европейската централна банка се обединиха за да отразят атаката срещу еврото. Всъщност, това е всеобща мобилизация, защото еврозоната олицетворява обединена Европа и няма да позволим на спекулантите да разрушат онова, което бе градено в продължение на десетилетия”.

На срещата в Брюксел действително бяха взети безпрецедентни решения – за първи път в 11-годишната и история беше обявено за създаването на постоянно действащ стабилизационен механизъм в еврозоната, позволяващ да се оказва оперативно съдействие на държавите от общността, изпитващи бюджетни финансови проблеми.

Освен това Европейската централна банка обяви готовност да предприеме незабавни монетарни мерки за потискане на кризисните тенденции.

Държавите от еврозоната се задължиха да спазват още по-стриктно Пакта за стабилност и растеж, който ограничава бюджетния им дефицит до 3% от БВП, а държавния дълг – до 60% от БВП. Накрая, в заключителното комюнике на срещата бе обявено за усилването на „регулацията и контрола на финансовите пазари”. Освен това, за пореден път беше подчертана необходимостта от укрепване на финансовата дисциплина в еврозоната и ЕС, като цяло.

Формирането на „икономическо правителство” на ЕС

Освен приетите на 7 май решения, самият факт на провеждането на трета, от началото на 2010, кризисна среща на страните от еврозоната, беше важен сигнал за усилване на ролята им вътре в ЕС. Фактически, става дума за постепенното институционализиране на нов европейски орган, който условно бихме могли да наречем „икономическо правителство на ЕС”, в което влизат лидерите на 16-те страни от еврозоната и начело но което е президентът на Европейския съвет Херман ван Ромпой. До този момент, основополагащите споразумения за ЕС не предполагат свикването на срещи на високо равнище на еврозоната. Има само Европейски съвет, който е главния орган за вземане на решенията в ЕС и, в който участват лидерите на 27-те членки на общността, докато еврозоната се управлява от т.нар. Еврогрупа, т.е. от съвета на финансовите министри на държавите, влизащи в нея. Защото, в условията на финансовата криза стана ясно, че финансовите министри просто не разполагат с пълномощия за да вземат решения за изразходване на суми от порядъка на стотици милиарди евро.

Междувременно, утвърденият на 7 май план за действия получи конкретно съдържание два дни по-късно, след срещата на финансовите министри на 27-те членки на ЕС. Мащабите на взетите там решения смаяха не само експертите, но и пазарите.

В отговор на кризата на еврото, 16-те държави от еврозоната, използващи единната европейска валута, обявиха за създаването на най-мащабния в световната история стабилизационен механизъм, чиито обем достига 750 млрд. евро. Засега той има временен характер – до края на 2012. Именно дотогава, съгласно националните стабилизационни програми, страните от еврозоната следва изцяло да се върнат към постановките и ограниченията на Пакта за стабилност и растеж.

Важно е да сме наясно, че стабилизационният механизъм не представлява фонд, по чиито сметки вече е внесена готовата да бъде използвана сума от 750 млрд. евро – това е сумарният обем на финансовите гаранции, с чиято помощ, при нужда, ще бъдат привличани кредитите.

Схемата му на действие доста наподобява функционирането на програмата за подпомагане на Гърция, но тук, освен държавите от еврозоната и МВФ, е ангажирана и Европейската комисия. Именно тя, притежавайки най-високия кредитен рейтинг ААА, следва да осигури до 60 млрд. евро. До 440 млрд. евро трябва да предоставят останалите 15 държави от еврозоната (Гърция, естествено, не се брои). Това представлява общо 500 млрд. евро. На свой ред, МВФ пое ангажимента, при необходимост, да осигури още 250 млрд. евро.

И така, 750 млрд. евро са максималния обем на гаранциите за цялата еврозона, до края на 2012. Този пакет не включва програмата за подпомагане на Гърция, на стойност 110 млрд. евро, която представлява отделен пакет, чиято активация вече бе одобрена, като гърците получиха първия транш още през май.

Най-важният елемент на европейския механизъм е съгласието на всички държави от общността, че предоставянето на финансова помощ в неговите рамки е възможно само следвайки конкретна програма за оздравяване на финансовия сектор, съкращаване на разходите и повишаване на приходите на държавните бюджети.

Специфична роля за преодоляване на кризата около еврото изигра и Европейската централна банка (ЕЦБ), която, в съответствие със споразумението от срещата на финансовите министри на 9 май,  обяви решението си да предприеме директни интервенции на облигационните пазари. ЕЦБ започна да купува суверенни и частни облигации, с цел да премахне опасността от криза на дълговите задължения в еврозоната. Според ръководството и, банката се стреми „да намали напрежението в някои пазарни сегменти, пречещи на механизмите на монетарната политика, а това означава и на ефективното и провеждане”.

Освен това, ЕЦБ отново въведе в действие механизмите, които използва за поддържане на ликвидността по време на кредитната криза от 2008. В тази връзка, тя пак предложи на банките неограничен достъп до наличните си средства за срок от 3 до 6 месеца, като първите подобни операции бяха проведени в края на май.

В същото време продължава да съществува проблемът, породен от усилващите се подозрения на Еврокомисията и европейските правителства за обективността на оценките, давани от независимите рейтингови агенции. Така, според френския президент Саркози (а така мислят и немалко други лидери на държави от континентална Европа), „техните неочаквани и невинаги разбираеми решения само наливат масло в огъня на кризата, генерирайки нестабилност”. В тази връзка, Европейската комисия (ЕК) вече разглежда възможностите за усилване контрола над рейтинговите агенции, както и за създаването на собствена европейска рейтингова агенция. Засега обаче не е съвсем ясно, до какво ще доведе това.

Затова пък Еврокомисията вече направи сензационно звучащо предложение за възможните начини за осъществяване на решенията от срещата на държавите от еврозоната за укрепване на финансовата дисциплина. Тя предложи да оценява проектите за национални бюджети на страните от еврозоната, още при съставянето им.

На 12 май, Комисията лансира революционен проект за реформа на системата за финансов контрол в еврозоната, насочен към по-строга финансова дисциплина. Той предоставя на ЕК редица нови пълномощия, като създава допълнителни възможности за контрол върху националните правителства на 16-те държави от еврозоната, както и за втвърдяване на мерките по спазването на основополагащия финансов документ на ЕС – Пакта за стабилност и растеж. В частност, Еврокомисията предлага получаваните от страните-членки средства от фондовете на ЕС да се обвържат със спазването на Пакта. „Без санкции няма дисциплини” – отбеляза в тази връзка и Барозу.

Що се отнася до начина, по който ЕС следва да реагира на кризите, Комисията предлага временният тригодишен механизъм с обем от 750 млрд. евро да се трансформира в постоянно действаща система. Това беше потвърдено и на срещата на финансовите министри на ЕС на 10 юни в Люксембург.

Най-необичайната мярка в този план е предложението държавните бюджети на страните от еврозоната да бъдат предварително съгласувани в Брюксел. Както поясни в тази връзка Барозу, Европейската комисия възнамерява да „оценява основните вектори на бюджетите в общоевропейския контекст”. Тоест, засега ЕК се готви да поеме само консултативна роля в обсъждането на националните бюджети на държавите от еврозоната, като въведе тази практика още през 2011.

„Разбира се, последната дума при утвърждаването на бюджетите ще продължат да имат националните парламенти – подчерта Барозу – но, утвърждавайки бюджета, парламентът следва да вземе предвид анализа на ситуацията в общоевропейски контекст”. Според него: „Трябва да сме наясно, че в рамките на единния валутен съюз, бюджетът на Гърция не е само нейна вътрешна работа, също както и този на Франция например. Защото той касае стабилността и взаимната обвързаност на европейската финансова система”.

Пак тогава (т.е. на 12 май) ЕК направи още едно сензационно заявление, подкрепяйки присъединяването към еврозоната (през 2011) на Естония, която „покрива всички критерии за това”. Така, Комисията опроверга мнението на мнозина експерти, че кризата ще забави разширяването на еврозоната. Впрочем, това решение е съвсем логично. Естонската финансова система е доста по-стабилна от тази на редица членки на еврозоната, а и малкият и БВП няма да окаже сериозно влияние върху Общността. От друга страна, приемането и е знак, че еврозоната е жизнеспособна и европейските държави продължават да се стремят да влязат в нея, а не да я напуснат.

Някои изводи

Като цяло, анализирайки ситуацията около вече приетите и разработвани в държавите от еврозоната мерки, можем да направим няколко основни извода. На първо място, всички без изключение страни от еврозоната напълно осъзнават заплахата от бюджетна криза и демонстрират готовност и заинтересованост да се борят за запазването на общата европейска валута.

Разпадането на еврозоната, също както и напускането и от някои държави (или пък тяхното изключване) няма как да стане. В същото време (което се потвърждава от последните събития) по-нататъшното отслабване на еврото е напълно възможно и Европа ще трябва да положи сериозни допълнителни усилия за да пречупи тази тенденция.

На второ място, визията на европейските държави за ситуацията в еврозоната вече е по-прагматична. Те престанаха да се смятат за елитен клуб, чиито участници притежават изключителна финансова стабилност, което повлия негативно и върху европейските антикризисна стратегии от 2008. Днес, на тази основа, държавите от еврозоната са готови да създадат предпазни финансови механизми и да прокарат редица практически мерки, позволяващи не само на думи (както беше през последните десетина години), но и на практика да се гарантира спазването на Пакта за стабилност и растеж. За всички вече са очевидни възможните последици от пренебрегването на този документ, за чието приемане навремето (т.е. при формирането на еврозоната) най-много настояваше Германия. В дългосрочна перспектива, това ще укрепи общата европейска валута.

Третият извод обаче, не е особено оптимистичен. Антикризисната програма за подпомагане на Гърция, както и стабилизационният механизъм на ЕС, в самата си основа, предполагат една и съща стратегия – потискане на кредитната криза с помощта на нови заеми. Това вече беше изпробвано през 2008-2009 и провокира втората вълна на финансовата криза, прехвърляйки бремето на „лошите креди” от банките към държавните бюджети. Ефективността на сегашните механизми ще зависи от два основни фактора:  доколко ефективни ще се окажат съпровождащите ги национални оздравителни програми и доколко обмислени ще бъдат дългосрочните мерки за поддържане на бюджетната дисциплина в ЕС.

Основният извод, произтичащ от анализа на резултатите от кризата през 2008-2010 обаче е свързан с необходимостта от дълбоки реформи не само на световната финансова система, а и на глобалната икономика. Тази идея беше доста популярна в началото на кризата и се дискутираше на срещите на Г-20, но след като премина върховата точка на кризата, интересът към нея спадна, още повече, че никой не можа да предложи действени мерки за подобно реформиране. Междувременно, търсенето на пътища и механизми за трансформиране на световната финансова система е крайно необходимо и то несъмнено следва да се осъществява на глобално равнище. Според повечето европейски експерти, кризите в съвременния глобален икономически модел, основан на стимулирането на потреблението, могат да се смятат за „предварително програмирани”.

Периодите на подем и просперитет водят до повишаване на доходите и търсенето, както и към ръст на доверието във финансовите институции. Увеличеното търсене пък постепенно води към свръхпроизводство и тогава се налага търсенето да се поддържа с помощта на все по-рисковани кредитни програми, тъй като ръстът на реалните доходи не гарантира достатъчно за икономическия ръст потребление. С течение на времето се създава критична маса от лоши кредити, която води до взрив на „кредитния балон”. А с глобализацията на икономиката и разширяването на обема и, нарастват и мащабите на кризите. Между другото, именно заради глобалния им характер, мащабите на кризата от 2008-2010 вече надминаха тези на американската Голяма депресия от 30-те години на миналия век, превръщайки се в безпрецедентни в човешката история. Затова, според мнозина експерти, основният въпрос днес е, дали световният икономически модел следва да се реформира „отгоре”, или да чакаме, кога той ще бъде взривен „отвътре”?

 

* Българско геополитическо дружество

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През последните години в глобалното (гео)политическо и (гео)икономическо пространство набира скорост ново явление, получило известност под абревиатурата БРИК. Групата включва четири държави: Бразилия, Русия, Индия и Китай. Самото понятие БРИК е въведено от инвестиционната компания „Голдман Сакс”, която в една своя прогноза, от 2005, за развитието на световната икономика към средата на ХХI век, отбелязва, че това ще бъдат най-динамично развиващите се икономики (1) през този период и ще мерят сили със САЩ, ЕС и Япония. Глобалната икономическа и финансова криза не се отрази по един и същи начин върху страните от БРИК, като засегна най-силно Русия. Това даде основание на някои анализатори да обявят прибързано, че мястото и не е в БРИК, защото вече не отговаря на характеристиките за бързо развиващ се пазар (2). Фактът обаче е, че тези четири страни, макар и с различна скорост и в различна степен, излизат благополучно от кризата. За разлика от силно развитите и множеството подчинени на тях икономики по света, приели (нео)либерализма като модел за икономическо развитие.

Какви са изходните позиции, капацитет и потенциал на БРИК? Какво обединява и какво различава (в смисъл на несъвпадение на национални или геоинтереси) държавите от тази група?

Какво ги отличава и обединява?

Кратката съпоставка дава следната картина. В държавен и политикономически аспект,

Китай е социалистическа държава с еднопартийно управление и смесена командно-планова/пазарна икономическа система. Успешният икономически, социален и технологичен възход на Китай го изведе на позиции със сериозни геополитически и  геоикономически амбиции и претенции. Няма да сбъркаме ако кажем, че през последните десетилетия Китай демонстрира най-успешния социално-икономически модел на развитие в света, с 9-10% средногодишен растеж на БВП за последния четвърт век. Това му позволява и в условията на глобална икономическа и финансова криза да разработва стратегии и политики за бързо излизане от кризата и връщане към дългосрочния стратегически замисъл за стопанско развитие. В терминологията на политикономията вече циркулира ново понятие „пекински консенсус”, като антипод на провалилия се, но все още използван като основен геополитически и геоикономически инструмент (под формата на глобална концепция) „вашингтонски консенсус” (3). При това, следва дебело да се подчертае, че не става въпрос за елементарно изтъкване предимствата на „социалистическата смесена икономика”.

Русия е държава в преход с доста объркани парадигми на управление, клонящи към прекомерна държавна и партийна централизация. Икономическият и модел варира в отделните периоди на прехода (от либерална инвазия, довела до създаването на свръхмощна антинационална олигархия, до натурална стокова размяна между регионите и стопанските субекти). Така се стигна до изключително висока степен на олигархично управление, през едни етапи, и прекомерна държавна интервенция (регулация), в други периоди, в условия на развиваща се пазарна икономика.

Индия е пазарна икономика, определяна от някои индийски анализатори като „функционираща анархия”, с прекомерно сложен и противоречащ политически и партиен живот. В тази държава, зад привидното религиозно спокойствие, се крият понякога безумни политически и конфесионални страсти. Потенциалът с който разполага, особено като пазар и човешки ресурси, я мотивира да търси по-значима изява в регионален и глобален мащаб. През последните години Индия се възползва от политиката на изнасяне на производства от западните страни (най-вече от САЩ) на нейна територия и разви не само мащабни конвенционални производства в реалния сектор, но и продукти и услуги от високотехнологичния спектър.

Бразилия е с развит политически плурализъм и функционираща класическа пазарна икономика, но с не особено добър държавен и корпоративен мениджмънт на наличните значителни ресурси от всякакъв вид. Зависима е от външни пазарни сили, въпреки добрата си ресурсна осигуреност.

Обединяващото, в икономически аспект е, че тези четири  страни се развиват, по принцип, в схемата на „ортодоксалната икономическа система”, независимо от съществените различия между тях, което обаче е естествено, от гледна точка на правото на управляващите им елити да избират модела на икономическо и социално развитие. Тези различия не са основание за противоречиви национални интереси. По икономически показатели и стопански потенциал, и четирите държави спадат към бързо развиващите се икономики, което е важен обединителен мотив. Друг аспект е, че те, поотделно и общо, разполагат с най-важните и основни природни и икономически ресурси на планетата. Обединява ги също амбицията и реалистичната цел да се измъкнат от доминацията на досегашните подреждания в световния икономически ред и да се изявяват занапред с много по-голямо самочувствие като субекти в глобалния свят.

В географски и геоикономически аспект, между държавите от БРИК съществуват по-съществени различия. Географската и геоикономическа им принадлежност е и разнопосочна, и сложна. Бразилия е част от Американската геоикономическа зона, което предполага, че неин доминиращ външнополитически приоритет е Латиноамериканският ареал. Едва ли обаче тази страна се чувства уютно в в него, имайки предвид, че център на геоикономическата зона, обединяваща двете Америки, са САЩ. И въпреки неуспешните им досега опити да я интегрират, не може да става и дума те да отстъпят доминиращата си роля на друг субект от американския континент. С помощта на БРИК обаче,  Бразилия ще може да отслаби натиска на САЩ, полагащи неистови усилия, чрез различни доктрини и практически действия, да укрепят ролята си на безусловен център на зоната и да не допуснат ерозирането и за сметка на Бразилия. Затова участието на Бразилия в БРИК се наблюдава внимателно и с известна тревога от суперсилата САЩ. В същото време, засега опитите на последната да разшири формата НАФТА в посока „юг” (т.е. към Централна и Латинска Америка) не дават очаквания резултат, не на последно място и поради „фактора Куба”.

Русия и Китай са идеолозите на  формирането на евразийското пространство или на т. нар. Евразийска геоикономическа зона. Засега  параметрите и: център, ядро, периферия, не са достатъчно оформени. Затова в централната и източна част на Евро-Азия текат активни процеси на образуване на регионални формирования, като преходен етап към създаването на Евразийската геоикономическа зона (пространство). Отделно, е редно да се подчертаят регионалните интереси и на двете страни в прилежащите зони: Китай в Югоизточна Азия, а Русия в постсъветското пространство и района на Каспийско море.

Индия има по-„затворена” регионална доктрина, но с добре премислени политики.

В геополитически аспект, Русия, Китай и Индия са световни ядрени държави, разполагащи и с мощни конвенционални военни сили. Позициите и ролята им в постсъветското пространство, Централна и Югоизточна Азия са безспорни. Неслучайно, те са главния обект на геополитическата доктрина на САЩ за доминация в т.нар. Rimland. Първите две са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. В Латинска Америка, Бразилия е с амбиции за водеща роля, при естествената „конкуренция” на други големи държави от континента (Мексико, Венецуела) и, особено, на САЩ. Латинска Америка, тон за което дава Бразилия и други страни от субконтинента, прави сериозни опити да се развива по собствена геополитическа траектория. Що се отнася до Индия, тя все още не се е отърсила напълно от наследството на Британската колониална империя, но с нарастването на икономическата и мощ се засилват и нейните регионални и глобални геополитически амбиции. Обременена от немалко „съседски конфликти”, Индия търси „отдушници” в по-високите равнища на глобалната геополитика.

Приоритети на взаимодействие

Именно те показват, какво обединява интересите на страните от БРИК. При анализа им ще избягвам традиционната схема - отраслови и секторен анализ, като вместо това ще използвам геополитическия и геоикономически подход, като концинтрирам вниманието си в три области. Подобен подход ми се струва логичен, защото видимата мотивация на четирите държави за сътрудничество, интеграция и взаимодействие се пречупва през призмата на тези аспекти.

Сигурност и безопасност

Основанията да изведем именно тази област като първи (или един от първите) приоритети,  следва да се търсят в някои аспекти на характеристиката на съвременния глобален свят. На първо място, промени се парадигмата за национална сигурност, която излезе извън „черупката” на националната държава, затова вече се търсят решения на регионално и глобално равнище. Именно в този смисъл, поради неравнопоставеността на субектите в международните отношения, се търсят и други подходи, схеми и формати за решаване на проблемите на сигурността – национална, регионална или глобална. На второ място, чисто политическите, военни и кратополитически аспекти на сигурността вече са само едната (макар и все още твърде важна) компонента на целия комплекс на сигурността, който обхваща нови сфери и аспекти. На трето място, според анализаторите, светът е навлязъл в епоха на нарушаване баланса между предвидимите и непредвидими рискове в полза на вторите.

Изхождайки от тези съображения и имайки предвид амбициите на страните от БРИК да играят много по-значима роля в глобалната геополитика, този приоритет изглежда логичен като парадигма на взаимните усилия. В неговите рамки, на този етап, се открояват четири сфери:

- глобалната финансова несигурност (респективно сигурност);

- продоволствената сигурност на формата БРИК и технологичната сигурност, свързана с развитието на ядрената енергетика и новите технологии в страните от групата;

- глобалната екологична сигурност, преди всичко в аспекта на глобалното затопляне;

- енергийната сигурност.

Нов световен (гео)политически  ред

На втория форум на БРИК в Екатеринбург (юни 2009) предмет на обсъждане бе именно въпросът за нов световен ред. Той така и не роди ясна позиция или идея за проект, но и декларативното становище по въпроса също е от значение. Очевидно, на сегашния етап все още не е формулирана обща визия на БРИК по този кардинално важен за човечеството въпрос. Дали ще провежда агресивна политика за радикално преформатиране на световния ред, което да означава допускането на четворката (като формат и поотделно на нейните членове) в голямата геополитика на Г-7, или ще върви към конструиране на някаква нова световна матрица за развитие на човечеството с консенсусна парадигма на много повече водещи субекти, все още не ясно. Дебатите за реформа на системата на международните отношения варират от желанието за реформа на ООН и издигане ролята (статута) на Индия и Бразилия, като големи държави, в нея и в други международни организации, до идеята за ново геополитическо управление на света. На срещата в Бразилия (април 2010), в изказването на бразилския президент Луис Инасио Лула де Силва, като че ли изкристализира някаква обща платформа на мислене в БРИК: „... в рамките на международните организации (включително Г-20) ще се търси промяна на асиметричните и нефункционални процеси на глобализацията”. Очевидно, инструментариумът ще включва оказване на натиск (на различни форуми и в международни организации), на основата на предварително изготвени съвместни позиции. Напълно е възможно в тази посока да се действа и в регионален аспект като се инициират действия за решаване на невралгични проблеми в различни части на света, които сегашните водещи субекти не съумяват (често дори ги изострят) да разрешат в логиката на недопускане на нетолерантност в световната и регионална геополитика. В този смисъл е редно де се оцени и включването на друг член на БРИК – Бразилия, за оказване на толерантен натиск върху Иран, с цел избягване на по-сурови санкции срещу него, или пък „евразийският диалог” на Русия с Турция (а това означава и, най-малкото, с другия член на групата – Китай).

Нов световен (гео)икономически ред

Отделяме тази сфера, защото именно в нея се наблюдава кристализиране на общи подходи и позиции на БРИК. Консенсусните виждания на групата засега се свеждат до конкретни визии за корекция на сегашния и неизбистрена идея за някакъв нов световен (гео)икономически ред, което те самите определят като „разработване параметрите на нова световна икономическа архитектура” (4). Един аспект по който вече е постигнат консенсус, е да се изготвят общи позиции по „ключови въпроси” на глобалната икономика, с цел „постигане на равноправие в системата на международните икономически отношения”. От форумите на БРИК се налага принципната позиция, че глобализацията (която достигна своя връх в областта на икономиката, следвайки схемите на неолибералната доктрина) е изчерпила ресурса си и се налага да се върви към „интернационализация в дълбочина”, т.е. към засилване на регионалното сътрудничество и интеграция. Новото връщане към глобализация ще стане вече на основата на консенсусна парадигма за последващото развитието на човечеството.

На този етап се очертава уеднаквяване на позициите във формата БРИК по три кардинални проблема на глобалното развитие:

- Промяна на световната валутна система: проблемът е изключително сложен и решаването му не е по силите на нито една група, включително и на БРИК. Независимо от това, страните от Г-4 изразяват и поотделно, и като цяло, достатъчно ясни позиции. Така, те подкрепят Китай срещу обвиненията на САЩ, че фиксираният курс на юана е причина за „нестабилността на световната икономика”. Вече се оформило общо мнение, че е наложително да се приключи (макар и постепенно) с хегемонията на американския долар. Според БРИК, вариантите в този посока са: други валути също да получат статут на световни резервни валути (юанът, рублата), като за целта първоначално се усили ролята им като регионални валути (5), трансформирането на СПТ (специални права на тираж) на МВФ като световна валута, или пък създаване на принципно нови СПТ (6).

- Търговският протекционизъм: очевидно това е сред темите, по които БРИК ще оказва натиск върху СТО, в чиито рамки от десетилетия се водят тежки преговори за премахване на схемите, използвани за изкуствено повишаване на конкурентноспособността, най-вече на аграрните продукти. Става дума за  дотирането на аграрното производство в ЕС и САЩ и субсидирането на селскостопанския им износ, което създава много сериозни проблеми на всички останали страни, разчитащи на селскостопанското производство. И четирите държави от БРИК са сред многото потърпевши от тази несправедливост в международната търговия. Затова продоволствената сигурност на БРИК е обект на сериозен диалог и вземане на общи решения (7). Като например решението за изграждане на обща предупредителна информационна система за анализ на продоволствената сигурност на страните от БРИК, за размяна на предварителна информация за очаквани спекулативни атаки на стоковите и фондови борси и валутни пазари и за обмен на високи технологии в областта на селското стопанство.

- Усъвършенстване на регулациите”: По принцип, БРИК не е против да се работи за по-ефективна регулация  в световната финансова система (8) и набляга на острата необходимост от радикални реформи в нея, които наистина да доведат до стабилна нова финансова архитектура. Основанията са, че държавите от групата (с изключение на Русия) сравнително бързо излизат от кризата, запазват стабилна банкова система, преодоляват успешно дълговата криза (за която смятат, че въпреки всички „регулации” ще вкара света в пореден цикъл на структурна криза), а някои от тях имат добре работеща система за държавно регулиране и контрол. За някои, като Китай и Русия, (нео)либералната максима „по-малко или никаква държава в икономиката” изобщо не важи! Що се отнася до Китай, именно перфектно и резултатно работещата държавна регулационна система го спасява от кризите или пък помага за бързо излизане от тях, ако те все пак възникнат под въздействието на външни фактори.

- Формулиране на единни позиции по жизнено важни въпроси и проблеми на развитието на глобалния свят. В ООН, държавите от БРИК излязоха с обща позиция, като съавтори на резолюцията на Общото събрание на Организацията по въпросите за неразпространението на оръжейната надпревара в Космоса и неизползване на силови методи по отношение на космически обекти. Координация се осъществява и по въпросите на борбата за предотвратяване на климатичните промени, борбата с тероризма и др.

Коалицията „Анти-БРИК”

Едва проходила, БРИК вече е подложена на атаки от различни страни. Опитите за противопоставяне на групата недвусмислено говорят, че някои субекти в глобалния свят изпитват сериозни опасения от прокарваните от нея идеи и разширяването обхвата на дейността и. Така постепенто се формира неформална опозиционна коалиция „Анти-БРИК”, в което няма нищо странно или изненадващо. Атаките вървят по няколко направления:

- Определени глобални сили предоставят възможности за критики срещу БРИК на видни представители на своята „геополитическата агентура” - най-вече политици и учени от „световен мащаб”, твърдо защитаващи идеите на (нео)либерализма и на „вашингтонския консенсус”. Атаката върви по изпробваната схема - да се дискредитира и противопостави Русия (идеологът на БРИК) на останалите три страни с внушението, че руските икономически показатели не отговарят на „критериите” за членство в този клуб. Внушава се също, че има и други големи държави, демонстриращи икономически просперитет и заслужаващи повече от руснаците да бъдат в групата (например Индонезия). Тук е мястото да напомня, че БРИК не е разработвала собствени критерии за членство, а става дума за критериите на ФЕД, Световната банка, МВФ, т.е. на „вашингтонския консенсус”. Нито Русия, нито останалите членки на БРИК обаче се самооценяват според тези критерии или пък се съобразяват с тях. Освен това, те се обвързват само с кризата и скоростта на излизане на Русия от нея. Изтъкват се някои действително съществуващи слабости на руската икономика и по-точно зависимостта и от външните енергийни пазари и преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Наистина, основен източник на валутни постъпления за Русия са износът на нефт и природен газ, от значение за нея са и чуждите инвестиции. Но можем ли да посочим някоя страна, която да не е зависима от външните постъпления, особено при положение, че разполага с подобни ресурси (и след като има достатъчно пазари за тях), и да не търси свеж инвестиционен поток - или по линия на износа, или чрез привличане на ПЧИ. В тази връзка, нека си припомним голямата игра с „петродоларите” (1972 и 1976) и неуспелият опит, през 2007-2008, на Буш-младши да убеди страните от ОПЕК и АОПЕК да налеят отново няколко трилиона петродолари в западната финансова система. Истината е, че голям брой субекти, в глобален и особено в регионален мащаб, са зависими от вноса на руски енергоносители и сами се „натискат” да инвестират в енергийните й отрасли. Русия е страна, която отвори и продължава да отваря икономиката си за външни инвестиции. Най-мащабните й проекти обаче са извън нейна територия, което измества проблема за енергийната зависимост (независимост) и сигурност (несигурност) в сферата на геополитическа схоластика. Защото най-важен в случая е контролът върху енергийните трасета и мрежи. Ограниченията се налагат от приложната геополитика на Запада и зависят от това, доколко Русия ще съумее да избегне икономическото си „разчленяване” и да ограничи разграбването на природните си ресурси, което трябваше да стане с помощта на част от т.нар. „олигарси”. Така или иначе, опитите за противопоставяне на Русия на останалите държави от БРИК и внушенията, че логиката изисква те да си потърсят други партньори, като например Индонезия и Турция, продължават. Това разбира се не означава, че към БРИК не могат да се присъединят още държави, включително същата тази Турция, но причините са съвсем други и са свързани по-скоро с провежданата напоследък от Анкара про-евразийска политика, което, между другото, никак не се харесва на стратегическия й партньор САЩ.

- Опити за маргинализиране на БРИК. Как? Като се размие (подцени) неговата парадигма, като замисъл. В основата на тези опити отново са институции като „Голдман Сакс”, предлагаща в категорията на динамично развиващите се пазари да се включи немалка група от държави, също с трудно обясними общи или икономически критерии, които деманстрират, повече или по-малко, забележим икономически растеж и сравнително успешно се справят с последиците от глобалната криза. Известният икономист Нуриел Рубини ги обединява в група, която нарича „първа редица на възникващи икономики”. Съществуват обаче и неписани критерии на „голямата шахматна игра” и по тях трудно могат да се поставят на една плоскост Бангладеш, Виетнам, Нигерия, Пакистан, Южна Корея, от една страна, и САЩ, ЕС, Русия, Китай, Индия, Бразилия или Япония, от друга. Независимо, че страните от първата група демонстрират добри икономически показатели. Вече съществува Г-20, но нейните параметри и цели като че ли не са приемливи за всички водещи играчи, особено в сложната ситуация на икономическа и финансова криза. Поради простата причина, че разширяването на отговорностите за кризата е удобна практическа теза най-вече за истинските генератори на кризата.

- Съществуват сериозни опасения, че истинският замисъл на БРИК (която определени среди оценяват като опасна за съществуващия световен геоикономически и геополитически ред), е свързан с препозиционирането на играчите на световната сцена, за сметка на някои от водещите днес геополитически субекти. Последните, естествено, нямат никакво намерение да допуснат появата на нови сили с претенции за самостоятелност в голямата геополитика. А именно такива въпроси все повече определят дневния ред на срещите на най-високо равнище на БРИК. При това няма грубо афиширане на амбиции, а просто изразяване на безпокойство (и то основателно) за ефикасността на съществуващия световен ред. Интересно е, че критиките към Русия (с изключение на онези, касаещи макроикономическите и показатели) спокойно могат да се отрпавят и към другия член на БРИК - Китай, който освен това е и „социалистическа” държава. Това обаче не се прави. Защо? Ами защото Китай е най-голямата „кредитна попивателна” (за САЩ и други големи икономически сили), вече е най-големия износител и е достатъчно мотивиран да превърне юана в световна или регионална резервна валута. САЩ направиха сериозен, но неуспешен, опит (отразил се негативно върху собствения им геополитически имидж) да формират с Китай нова глобална и то много силна група: Г-2 (или „Кимерика”). Ако беше успял, той в крайнй сметка щеше да доведе до срив на юана и, впоследствие, до много сериозна ерозия на финансовата мощ на Китай чрез механизма на продажби на китайски държавни книжа. Тази схема за елиминирането на БРИК обаче не се осъществи.

- Активизиране (и разширяване) на „геополитическата агентура” в някои държави от БРИК. Тоест, ще се търси слабото звено в групата, като шансовете са най-големи по отношение на Индия и Бразилия, към които се очаква да се насочат и основните усилия за ерозия на единството в БРИК. Сред основанията за това са обвързаността на Индия с Великобритания, както и на Латинска Америка със САЩ.

Алтернативата

Тя би могла да се екстраполира количествено (на базата на макро- и микропоказатели) и да се квалифицира оценъчно (на базата на експертни оценки). Едно не подлежи на съмнение - в света тече поредната битка за преразпределение на световните ресурси и пренареждане на лидерите, в два аспекта: като суперсили и като водещи държави. И страните от БРИК безспорно са обект и субект на геоикономическата война, която се води понастоящем.

На първо място, на БРИК се пада 26% от територията на света и 42% от населението (т.е. почти 50% от световния потребителски пазар). Сумарният икономически, технологичен и военен потенциал на БРИК е значителен. Наистина, някои военни експерти посочват, че ядреният потенциал на Русия е остарял, но това не променя равностойната и позиция в тази област със САЩ. Според китайски източници (които са спорни), по сто-балната скала за оценка, военната мощ на САЩ се оценява с 90 точки, тази на Китай – с 33,3, а руската - с 31,3. Отчитайки военните потенциали на Индия (също ядрена държава) и Бразилия, е очевидно че между БРИК и САЩ в тази област вече е постигнат паритет.

В икономическата област ситуацията е следната: по прогнози на „Голдман Сакс”, към 2050 БРИК, като цяло, ще изпревари по основни икономически показатели Г-7. Най-новите прогнози обаче сочат много по-близък период - около 2025, когато Китай ще надмине САЩ, а БРИК - водещите икономически сили. Прогнозира се, че през периода 2011-2050, БВП на Китай ще расте  средногодишно с 5,2 % (2009 - 8,3%, 2010 - близо 11%, при средно за света около 3%), Индия – с 5,2%, Бразилия – с 4,3%, Русия – с 2,8%. По руски оценки, приносът на БРИК в общия световен икономически растеж вече надхвърля 50%. Групата представлява най-големия потребителски пазар с около 2,8 млрд. души население. В четирите срани понастоящем се произвежда над 15% от световния БВП. Основната арена за икономическо противоборство между БРИК и Г-7 например, ще бъдат високите информационни, комуникационни и производствени технологии. Известно е, че Китай ускорено  се доближава до иновационното и високотехнологично равнище на САЩ, а в близките години ще надмине ЕС. В тази връзка ще припомня, че на форума в Бразилия се проведе изключително представителна конференция не само на бизнеса, но и на стратегическите научно-изследователски звена от четирите страни. Определени са области за взаимодействие със стратегическо значение: ядрена и неядрена енергетика, нанотехнологии (Русия, наред със САЩ, има една от най-мащабните програми за развитие на нанотехнологиите), усвояване на Космоса,.

На второ място, БРИК се очертава като група, задаваща тона за развитие на регионалните процеси, т.е. на интернационализацията в дълбочина. Това е своеобразен отговор на съмнителните резултати от глобалния проект на САЩ. При това с подходи и схеми, които се различават от тези на ЕС и могат да дадат по-бързо конкретни резултати за реализиране на крупномащабни геоикономически проекти (9). Така, Бразилия, заедно с Аржентина, е сред инициаторите за създаването, през 2008, на Съюза на южноамериканските народи (UNASUR), включващ и страните от Андската общност (Боливия, Еквадор, Колумбия, Перу, Чили). Съюзът прие мотото: „една валута, един паспорт и един парламент” (идеи на Симон Боливар). Това е зона с близо 400 млн. души пазар и над три трилиона долара сумарен БВП. Силен геоикономически ход направи и Китай с формирането (от 1.1.2010) на Зона за свободна търговия със страните от ASEAN. Това са вече 11 държави с население почти два млрд. души и около 7 трилиона долара БВП. Известна е активността в евразийското пространство на Русия и Китай. Индия също активизира участието си в регионални форми на икономическо сътрудничество. Изводът, който се налага е, че БРИК ще работи за нов световен икономически ред, усилвайки ролята си в регионалните формирования.

Трудно може да се прогнозира ролята на БРИК в процеса на формиране на нов световен ред (геополитически и геоикономически). Налице са различни гледни точки: песимистите прогнозират или разпадане на групата или, че тя ще играе по-скоро имагинерна роля в бъдещето развитие на света. Оптимистите и реалистите пък виждат в БРИК (най-малкото) един от „кълновете” за конструиране на нова матрица на глобалния свят. Към икономическите, технологичните и военни фактори, които са сред предимствата на БРИК, бих посочи още един, който обикновено не е обект на анализи и калкулации: това е огромният духовен потенциал и духовната енергия на БРИК, независимо от сериозните социално-културни и конфесионални различия. Бих добавил и общочовешкото и философско виждане, че в бъдещето развитие на човечеството този компонент обезателно ще бъде отчетен, а е възможно и да стане водещ. Все някога ще трябва да се постави началото и на подобен процес. А това могат да направят именно глобални субекти със силен духовен потенциал. Западната духовност, както е известно, търпи значителни колебания и разочарования в спектъра на общочовешките ценности. Тези процеси са колкото далечни, толкова и близки, защото са наложителни в търсенето на глобална промяна. Засега обаче (т.е. в близък план), търсенето на корекции в съществуващата матрица на света вероятсе ще върви по пътя на засилена регионализация. И в това отношение, БРИК определено е на гребена на вълната. Отчитайки и вероятността за формиране на геоикономически големи пространства с виртуални граници, БРИК се очертава като формат за генериране на такива идеи, а Г-20  например, като място, където те ще се апробират. Битката за нов ред в глобалния свят ще бъде продължителна. Още сега амбиции за лидерстваща роля в Г-20, освен БРИК, имат ЕС и САЩ.

Заключение

Към днешна дата е излишно да се коментира в критичен тон, какво представлява четворката БРИК, като конструкция: монолитна политическа или икономическа „Г-4”, неформална междудържавна формация, или пък съюз на четири страни, претендиращи за водещи роли в световната геополитика и геоикономика, но пренебрегвани досега от формата Г-7? Ясно е, че групата не е достатъчно оформена институционално. Налице са обаче сериозни индикации, че процесът на сътрудничеството между тези четири държави може да прерасне, най-малкото, в конструкция, подобна на Г-7, т.е. в политически клуб, който да стане един от центровете на световната геополитика и геоикономика. По-сериозната прогноза е за формиране на нова интегрирана глобална политическа реалност със стратегически геополитически и геоикономически претенции, чиито измерения ще зависят от начина на институционализиране на групата. Твърде възможно е БРИК да се разшири с нови членове, които имат сходна или близка до тяхната икономическа, кратополитическа и военна мощ. Така постепенно ще се формира мощна междузонална геоикономическа формация с виртуални икономически граници. А една (гео)икономическа интеграция не може да се осъществява без (гео)политическо сътрудничество и интеграция. Всичко това свидетелства, че БРИК е в състояние да постигне висока потенциална геополитическа и геоикономическа конкурентспособност.

Силният политически коз на страните от БРИК е, че са намерили най-важното, което да ги обединява. Това е гаранция не за туширане на разнопосочни интереси, а за тяхното конструктивно преодоляване. По тази формула се развиват всички формати, форуми и регионални обединения (включително ЕС). Затова същественото е, че БРИК успява да формулира общи цели, принципи и задачи, които, в крайна сметка, се проектират и в общи интереси. Тоест, можем да очакваме, че тя ще еволюира в международна (гео)икономическа организация с виртуални разнородни граници.

 

Бележки:

1. Истинският идеолог е главният икономист на компанията Джим ОНийл, който в началото на века прогнозира, че през първото му десетилетие тези четири страни ще мерят сили (по БВП) със сегашните водещи по този показател държави - САЩ, Япония и ЕС. Той обръща специално внимание на Китай, прогнозата за който е, че към 2020-2025, ще изпревари САЩ по БВП.

2. От разпадането на социалистическия лагер насам не е намерена някаква приемлива класификация на групите страни в света. Очевидно е необходима научно обоснована класификация  (изготвена на равнище ООН) за да се избегне бъркотията с разнопосочното използване на стари и нови термини като „развиващи се страни”, „страни в преход” (но с неясни критерии за естеството на прехода - към ЕС или към нов модел на развитие), различните групи (Г-7, Г-8, Г-20), „икономически тигри”, „бързо развиващи се икономики”, опити за нови абревиатури, като например БРИКЕТ (БРИК +Източна Европа +Турция,) БРИМК (включваща и Мексико) и т.н. Така, в обхвата на „бързо развиващите се икономики” бяха включени (също без някакви ясни критерии, но с подчертана геополитическа мотивация, още дузина страни ( т.нар. Next 11, т.е. „следващите” - Бангладеш, Египет, Индонезия, Иран, Мексико, Нигерия, Пакистан, Филипините, Южна Корея, Турция, Виетнам).

3. Неслучайно, успоредно с широко известното понятие „вашингтонски консенсус”, в оборот влезе и все повече се използва терминът „пекински консенсус”. „Пекинският (китайският) консенсус” все повече се приема като контрапункт и практическа аргументация за провала на „вашингтонския консенсус”. Ще припомния, че последният е доктринална визия на неолиберализма, формулирана от световно известния през 80-години икономист Джон Уилямсън, приета като официална политика от Световната банка и МВФ и включваща: спазване на стриктна монетарна и фискална политика, приватизация „до дупка” (т.е. максимално ограничаване регулативните функции на публичната власт), отказ от бюджетен дефицит, максимално (разбирай безконтролно) „отваряне” на националните икономики за ТНК и ПЧИ, поддържане на ниска инфлация. Интересното е, че стриктното спазването на условията на консенсуса се налага на страни, които се нуждаят от кредитите на Световната банка и МВФ. „Пекинският консенсус”, напротив, отрича „монетарния” и разчита на инвестиционния модел, т.е. на развитието на реалната икономика, запазване на разумна регулативна роля на държавата, контролиран достъп на ПЧИ и т.н.

4. Факт е, че след срещата на високо равнище в Екатерининбург (2009) финансовите министри и централните банки на страните от БРИК получиха политически указания да работят за съгласуване на пакет от конкретни мерки в тази насока. На форума в Бразилия през април 2010 се обсъждаха отделни аспекти за изготвяне на общи позиции по конкретни и глобални въпроси на развитието.

5. Сривът и проблемите на еврото, които се обясняват най-вече като следствие на кризата, се следят внимателно от китайското ръководство, което не приема подобно обяснение. За него е ясно, че повечето проблеми на еврото са пряка проекция на битката евро - долар и на вътрешните проблеми в ЕС и еврозоната. В китайската геоикономическа политика очевидно има яснота по въпроса, защото се работи методично и поетапно за изграждане на такива позиции на националната валута, които трудно могат да се манипулират в следващи периоди на нормално или кризисно развитие на световната икономика. Затова официалната политика на Китай е, че не националната му валута е виновна за увеличаващия се външнотърговски дефицит със САЩ, а самата американска политика на свиване и изнасяне на реалния икономически сектор, залагане на финансови балони за постигане на баснословни печалби и доминация в световната търговия с високотехнологични стоки. Имат ли основание САЩ да обвиняват Китай? Подценената национална валута (съзнателно девалвирана или не) е класическо икономическо средство в арсенала на външноикономическата политика на една страна за стимулиране на производството и износа. Едно предписание на бащите на класическия и на либералния капитализъм (Давид Рикардо, Джон Кейнс). И точно това правят, вече в продължение на години, САЩ с американския долар по отношение на еврото. Защо, когато американският долар бе на върха на своята мощ, те се отказаха от „златния стандарт”? Така или иначе, Китай излезе, през 2009, на първо място по износ - 1,2 трилиона долара срещу  1,18 трилиона на втората търговска сила - Германия. Това е негова върхова позиция, за постигането на която той положи неистови усилия през последните десетилетия, в т. ч. в условия на криза, и няма никакво мотивация да работи за чужди геоикономически интереси.

6. Това трябва да става постепенно чрез разширяване използването на такива валути във вътрешнозоналната търговия (например на юана в Югоизточна Азия, или на рублата в постсъветското пространство), използването на националните валути за разплащания в двустранните (или на многостранните) търговски отношения в БРИК. Страните от БРИК са наясно, че ускореното „приключване” на доминиращата роля на американския долар, на този етап, е опасна за тях, защото все още голяма част от външната им търговия се осъществява в долари. Впрочем, голяма част от валутните им резерви също все още  е в долари. Затова В БРИК се обсъжда идеята за използване на СПТ като световна резервна валута. Между другото, идеята се подкрепя и от различни авторитети на западната финансова система, като бившия шеф на МВФ Мишел Камдесю, сегашния му генерален директор, Доминик Строс-Кан и др. Никола Саркози пък говори за „нова система за обвързване на националните валути”. Ако се върви към подобен вариант това означава, че във валутната кошница, която формира СПТ, трябва да се включат и националните валути на Индия, Бразилия, Китай.

7. Стратегията за продоволствена сигурност на Русия (февруари 2010) предвижда, до 2020, вносът на хранителни продукти да се сведе до 20% от потреблението на вътрешния пазар. Тоест, амбицията на Русия е да се превърне и в сериозен износител на аграрни стоки на международния пазар, което мотивира и тясно сътрудничество в рамките на БРИК, по въпроса за дотациите и субсидиите, и изработване на общи позиции в СТО, както и конкретни форми на сътрудничество в аграрната област.

8. Разработването на единна позиция доведе до преразпределение на гласовете - 5% в МВФ и 3% в Световната банка, в полза на новите бързо развиващи се държави.

9. От този род е схемата „нефт срещу заеми” между Русия и Китай. Китайската банка за развитие предостави на петролните компании „Роснефт” и „Транснефт” кредит от 25 млрд. долара за прокарване на нефтени трасета от Русия до Китай.

 

* Преподавател в Бургаския свободен университет

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

През 70-те години на миналият век, членовете на „Мюсюлманските братя” и техните симпатизанти насочват вниманието си към Европа, като постепенно изграждат в западната и половина широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации. Провалили се в опитите да завземат властта в Египет, „братята”, превръщат Стария континент в свой основен приоритет. В резултат на това и благодарение финансирането от богатите на петрол държави от Персийският залив, днес членовете на Братството ръководят добре организирана, централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни. Ролята на принадлежащите към нея европейски мюсюлмански организации може да се определи като двойнствена:

„Те се представят за модерни и съвременни, дори и да продължават да изповядват радикалната идеология на Братството и да поддържат връзки с терористите. Умерената им реторика и доброто владеене на немски, холандски и френски език отваря за тях вратите на европейските правителства и медии… Но, когато говорят на арабски или турски пред последователите си, хвърлят маските и прегръщат радикализма. И макар че по телевизията призовават за междурелигиозен диалог и интеграция, в джамиите им се проповядва омраза, а на богомолците непрекъснато се говори за злините на западното общество”[1].

Европа като част от „Дома на Исляма”

1989 се оказва повратен момент за „Мюсюлманските братя”, тъй като пред тях се разкрива възможността да запълнят идеологическата празнина, възникнала след рухването на комунизма. Друга фундаментална промяна е, че привържениците на движението престават да разглеждат Европа като част от Дар ал-Куфр (т.е. „Дома на неверниците”) и на практика я включват в Дар ал-Ислам (т.е. Дома на исляма), приемайки, че „шариатът трябва да се прилага от мюсюлманите, установили се на европейска територия, тъй като и Европа е част от земята на исляма”[2]. Тази теологическа рамка е от ключово значение за да разберем, как „Мюсюлманските братя” се вписват в рамките на ислямският спектър днес. Както е известно, в традиционната ислямска политическа доктрина, светът се разделя на две сфери – Дар ал-Ислам, т.е. земите управлявани от мюсюлманските правителства и Дар ал-Куфр, т.е. територии, администрирани от неверници (немюсюлмански правителства). За най-стриктните привърженици на салафитския ислям, Европа принадлежи към втората сфера. За тези, които френският изследовател Жил Кепел нарича „набожните” и свързва с мирната версия на исляма, Европа е Дар ал-Сул (т.е. Дом на примирието) – земя, където младите мюсюлмани трябва да се откажат от войнствения джихад и да съжителстват съвместно с друговерците, като същевременно продължават да се придържат към строгите религиозни доктрини. Друго измерение на Дал ал-Куфр обаче е известно като Дар ал-Харб, т.е. Дом на войната. Тази рамка се използва от привържениците на войнственият джихад, чиято цел е да разширят границите на Дар ал-Ислам и да се създаде универсална ислямска умма (общност, държава)[3].

Мястото на „Мюсюлманските братя” в тази картина е специфично, като организацията привлича предимно консервативно настроени мюсюлмани, които интегрира към своите принципи, но без да ги асимилира. Членовете на Братството се стремят да организират мюсюлманите в активни общности и институции, като същевременно се насърчават образователните и социални услуги[4]. „Братята” търсят сътрудничеството на приемащата страна и насърчават дискусиите и преговорите с общинските организации относно правото на застъпничество по такива важни въпроси като носенето на забрадка, или консултациите по етнически проблеми. В дългосрочен план, организацията цели признаването и интегрирането си в европейското политическо пространство, чрез институции и лидери, които са добре познати и, общо взето, приети в европейските среди, въпреки че често ги свързват с насърчаване на екстремизма на местно и глобално равнище.

Днес идеологически лидер на движението е теологът шейх Юсуф ал-Кардауи. Роденият в Египет духовник, който живее в Доха (Катар), води седмично предаване на религиозна тематика,  излъчвано по катарската телевизия „Ал Джазира”. Там той се изявява като умерен и модерен теоретик на исляма. Издирван по обвинения в тероризъм в родният си Египет[5], Кардауи се рекламира от „Ал Джазира” като „почитан в голяма част от мюсюлманският свят заради интелекта си и способността да адаптира основните принципи на исляма към реалностите на съвременнния свят”[6].

Кардауи ръководи организацията „Европейски съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), който е важен и много ефективен инструмент на „Мюсюлманските братя”, достъпен във виртуалното пространство чрез електронната си страница www.islamonline.net. През 2003, Кардауи създава „Световен съвет за мюсюлмански духовници”, със седалище в Дъблин. Ежегодните му заседания се провеждат из цяла Европа, като на тях се обсъждат и публикуват напътствията на исляма (фетви), особено такива, касаещи живота на мюсюлманите в държавите, принадлежащи към Западната цивилизация. Като духовен лидер на тези организации, той подкрепя основния принцип на „Мюсюлманските братя”, че всички мюсюлмани следва да се дистанцират от либералната демокрация, практикувана на запад, като в същото време максимално се възползват от нейните привилегии и предимства[7]. Макар че пред немюсюлманите използва умерена риторика, поведението му е съвършено различно, когато проповядва пред арабскоговоряща аудитория. През 2002, в предаването си, излъчвано от „Ал Джазира”, Кардауи заяви: „Вече завладяхме Константинопол, сега остава да се изпълни втората част от пророчеството – завладяването на Ромийа (Рим). То ще означава, че ислямът ще се завърне в Европа. В едно от предишните предавания посочих, че това няма да е завладяване със сила, а с проповеди и идеология. Европа ще осъзнае, че страда от материалистичната култура и ще потърси алтернатива… Ислямът ще се завърне в Европа и европейците ще приемат исляма. След това те самите ще започнат да разпространяват исляма по света, дори по-ревностно от нас – старите мюсюлмани. Това е във възможностите на Аллах”[8].

По отношение на тероризма, Кардауи изказва различни и взаимно противоречащи си мнения. Така, той осъди разрушаването на кулите-близнаци в Ню Йорк и атентата в мадридското метро, като актове на терор[9], но напълно подкрепя тероризма срещу Израел и израелските граждани, които смята за „законно обосновани”. От теологична гледна точка, разглежданите обекти са част от Дар ал-Куфр, което предопределя и крайното им елиминиране. Тоест, те подлежат на религиозно прочистване, тъй като, по презумция, цялото израелско общество се състои от противникови бойци, защото всички израелци - мъже и жени, са „обучени да убиват палестинци”.

Подобно на други лидери на „Мюсюлманските братя”, Кардауи осъжда джихадизма и организации като „Ал Кайда”. Позицията му обаче е диаметрално противоположна, когато става въпрос за дейността на „Хамас” – инструментът на „братята” на палестинска територия. Дейността на „Хамас” се легитимира с религиозните постановления (фетвите), които Кардауи издава, и които оправдават извършването на самоубийствени атентати срещу цивилни граждани. Това ясно илюстрира двойнствената риторика и позиция, която теологът заема, в зависимост от засегнатите страни.

Подобен подход Кардауи използва и когато става въпрос за западни понятия като демокрация, свобода на словото и вероизповеданията, правата на жените, хомосексуалистите и антисемитизма. Те могат да бъдат разбрани само, ако първо се пречупят през призмата на изповядвания от Братството ислям. Когато обаче говори пред европейските медии, тези несъответствия и противоречия се прикриват с използването на лексика и терминология, доближаваща се до идеята за „Еврабия”: „Като мюсюлманско общество, трябва да приемем демокрацията в ислямския и контекст… общество движещо се от законите на шариата, което е съвместимо с ценностите на свободата, човешките права, правосъдието и равенството… Трябва да вземем доброто и да се откажем от лошото. Например, много демократични страни са разрешили разпространението на форми на сексуално отклонение… Ислямът не е антидемократичен. Това, което искаме, е свободно общество, приемащо правилата и законите на шариата, който е съвместим с ценностите на демокрациите, човешките права, правосъдието, развитието и просперитета.”[10]

В същото време, името на Кардауи се свързва с организации, финансиращи ислямистките терористични мрежи. Той например е член на шариатския борд на банката „Ал Таква”, като е и един от най-значимите и акционери[11]. Държавният департамент на САЩ определя тази банка като: „специално създадена организация за глобален тероризъм”. Авоарите и бяха замразени от американските власти на 7-ми ноември 2001, след разкритията, уличаващи банката, че финансира Ал Кайда[12]. Кардауи е и председател на благотворителната коалиция „101 дни”, която властите в Палестинската автономия определиха като „едни от поддръжниците – с пари и продоволствие, на движението „Хамас”. В тази връзка, през ноември 1999, на Кардауи бе забранено да влиза на територията на САЩ.

През март 1997 „Федерацията на ислямските организации в Европа” (ФИОЕ), спонсорира първото заседание на „Европейският съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), провело се в Лондон с участието на над петнайсет известни ислямски учени. Те одобряват изготвеният проект за Конституция на Съвета. В нея той е описан като „ислямски, специализиран и независим орган”, имащ правото да издава всеобщо валидни фетви, „отговарящи на нуждите на мюсюлманите в Европа”[13]. На практика, Съветът е правен орган, който изготвя за европейските мюсюлмани необвързващи правни съвети по въпроси, пред които те се изправят, живеейки в немюсюлмански държави. Седалището на Съвета е в Дъблин, като той работи съвместно с „Ислямския културен център”. И двете институции се ползват с щедра финансова подкрепа от организацията „Ал Мактум”, оглавявана от финансовият министър на Дубай, шейх Хамдан ал Мактум.[14] Съветът заседава два пъти годишно и  включва 32 ислямски теолози, повечето от които живеят в Европа.

Всъщност, Съветът е орган създаден и доминиран от глобалната мрежа на Братството. Някои от членове му са авторитетни теолози от арабските страни на Персийският залив, като повечето са тясно свързани с мрежата Икван. Както признава лидерът на туниската ислямистка формация „Ал Нахда” Рашид Ганучи: „някои от членовете на Съвета са членове и на Братството, някои не са. В случая е важна идеологията, а не движението”[15].

Независимо, че Съветът е изграден като демократичен орган, в който управлява мнозинството, членовете му гледат да избягват разногласията и обикновено следват позицията на Кардауи и другите влиятелни фигури в тази институция. Шейхът е харизматична личност, чиито авторитет е от решаващо значение за Съвета. Въпреки, че се стреми да използва умерена риторика, той многократно е подкрепял самоубийствените атентати срещу Израел и американските сили в Ирак и редовно декларира подкрепата си за организации като „Хамас” и палестинската „Ислямски джихад”. Кардауи определя близкоизточния мирен процес като „заговор за прекратяване на палестинската съпротива” и заявява открито, че „джихадът е задължение на целия мюсюлмански народ за да освободи Палестина, Йерусалим и джамията „Ал Акса”[16]. Така през 2004 Карадауи издаде фетва, оправдаваща атаките срещу всички американски граждани в Ирак, включително и цивилни, посочвайки че „няма разлика между цивилните американци и военните, защото и едните и другите нахлуха в страната”, а „цивилните са там за да служат на американските окупационни сили“.[17]

Саид Рамадан и походът на „братята” в Европа

След 1960, членовете на „Мюсюлманските братя” създават широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации, като крайната им цел е „въвеждане на ислямското право в цяла Европа и САЩ”[18].

Във Франция, екстремисткият „Съюз на ислямските организации в Европа” (СИОЕ) си извоюва доминиращи позиции във формирания от правителството „Ислямски съвет”, а в Италия радикалният „Съюз на ислямската общност и организации в Италия” (СИИОИ) е партньор на управляващите в диалога с местната мюсюлманска общност.

От всички страни в Европа, Германия се оказва най-подходяща за активността на „Мюсюлманските братя”. Откривайки благоприятна среда в тогавашната Западна Германия, още през 50-те години на миналият век, интелектуалците от Братството необезпокоявани развиват дейността си там. Заради ключовата си позиция в сърцето на континента, Германия се превръща във важна опорна точка за разпространението на радикалния ислям в Европа. Зетят на основателя на „Мюсюлманските братя”  Хасан ал-Бана и негов личен секретар - Саид Рамадан, се премества от Саудитска Арабия в Германия и създава там организацията „Ислямско общество в Германия” (ИОГ), която ръководи от 1958 до 1968. Рамадан е роден през 1926 в едно село, северно от Кайро. Присъединява се към Братството на 14-годишна възраст, след като присъства на проповед на Хасан ал-Бана[19]. През 1946 Рамадан завършва право в Университета на Кайро и започва издаването на „Ал Шихаб” – официалното списание на организацията, като паралелно с това става и личен секретар на ал-Бана. През 1948 е сред арабските доброволци, сражаващи се в Палестина, като дори е назначен за ръководител на военния корпус в Йерусалим от краля на Йордания Абдулах. След кратката си военна кариера се отправя към току що създадената държава Пакистан, където, въпреки младостта си, се кандидатира за генерален секретар на „Световният мюсюлмански конгрес”.

След забраната на Братството от египетските власти, през декември 1948, и убийството на ал-Бана година по-късно, положението на „Мюсюлманските братя” доста се усложнява, което принуждава Рамадан да остане в Пакистан, където работи като културен посланик на страната в арабският свят. Когато (през 1950) забраната на организацията му е отменена, той се връща в Египет и започва да издава „Ал Муслимун” – едно от най-важните списания, пропагандиращи радикалния ислям. След преврата през 1952 и краткотрайното сътрудничество между националистическото правителство на Насър и „Мюсюлманските братя”, репресиите на властите отново се стоварват върху Братството, което принуждава Рамадан да напусне страната, заедно със съпругата си Уафа – най-голямата дърщера на Хасан ал-Бана.Семейството се установява в Женева, а Рамадан се записва да учи в Университета в Кьолн, където се дипломира като юрист и защитава дисертация по ислямско право.

През 1961, в Женева, заедно с индийските учени Мохамед Хамидулах и Маулана Мохамед Абдул Али Хасан ал-Надви, Рамадан създава организацията „Ислямски център на Женева”. Първоначално централата и е в една вила, дарена от арабски принц, след което се премества в сграда в близост до езерото Леман. Привилегированите отношения на Рамадан със саудитците, му дават възможност да финансира разрастващата се дейност на центъра.  Появата му е важна индикация за целите на Рамадан, който го превръща в първият щаб на „Мюсюлманските братя” в Европа, чиято дейност (благодарение финансовата подкрепа на Саудитското кралство) бързо се разпространява и в други европейски страни. Днес, Центърът се управлява от неговия син, Хани Рамадан, а в управителния му съвет участва и другият син на Саид, Тарик Рамадан. През август 2004 последният получава виза за да преподава в университета в Нотр Дам, която обаче впоследствие му е отнета от американския Департамент по вътрешна сигурност[20].

През 1962 Саид Рамадан активно участва в създаването (и пише устава) на финансираната от Саудитите „Световна мюсюлманска лига” – транснационална организация, чиято цел е разпространението на крайната салафитска идеология, и която беше разследвана през 2004 от Сената на САЩ за връзки с финансовите мрежи на тероризма[21]..

Разчитайки на мощната саудитска финансова подкрепа, Саид Рамадан се заема с разпространението на идеологията, изповядвана от „Мюсюлманските братя”, и в други европейски страни. Първата възможност за това му дават група арабски студенти, които се обръщат към него с молба да помогне за изграждането на джамия в Мюнхен. Студентите се борят за контрола над т.нар.  „Комисия за строеж на джамии”, опитваща се да събере средства за строителството на нова джамия в баварската столица,[22] като основните им конкуренти са група бивши мюсюлмански военни, които се сражават редом с нацистите през Втората световна война и остават в Мюнхен след края на войната. Произхождащи от Централна Азия и Кавказ и изповядващи умерения ислям, те се сблъскват с далеч по-радикално настроената арабска общност.

През 1960, благодарение на саудитските пари, Рамадан става председател на комисията и през 1973, когато джамията най-сетне е завършена, Братството вече е отстранило всички други групи, претендиращи за контрол върху нея. Така Женева се превръща в база за разгръщане на европейските операции на Братството, а джамията в Мюнхен – в техен щаб. Доминиращата позиция на Саид Рамадан в „Комисията за строеж на джамии”, преименувана по-късно на „Ислямско общество на Германия” (ИОГ), продължава до 1973, когато управлението и се поема от сириеца с италиански паспорт Халеб Химат.

Химат оглавява ИОГ чак до 2002, като постоянно пътува в Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ. Той е сред основателите на вече споменатата банка „Ал Таква” (заедно с Кардауи и египетският банкер Юсеф Нада), превърнала се в мощен конгломерат, финансиращ дейностите на „Мюсюлманските братя”. С помощта на Химат, Юсеф Нада  развива клоновете на „Ал Таква” в Швейцария, Лихтенщайн и Бахамските острови. Банката финансира и няколко ислямски центрове в Европа (включително създадения през 1960 Ислямски център в Мюнхен и списанието му „Ал Ислам”), както и официалното списание на Братството, „Рисалатул Икван”. През 2001, американският Департамент по финансите определя Химат и Нада като лица, финансиращи тероризма и пряко свързани с „Хамас” и Ал Кайда[23].

ИОГ, чиито най-важен център е в Мюнхен, е основния филиал на египетското братство в Германия. Организацията се е разраснала значително през изминалите години и днес си сътрудничи с десетки ислямски формации в страната. Досега към ЙОГ са се присъединили ислямски центрове от над трийсет немски града, като организацията тясно съдейства и спонсорира много ислямски, младежки и студентски организации в Германия.

Голяма заслуга за това има египтянинът Ибрахим ел-Зеят, роден в Германия и лидер на многобройни студентски организации. Той поема ръководството на ИОГ, след като Халеб Химат подава оставка. Зеят е наясно с възможностите и ролята на младите поколения немски мюсюлмани и осигурява участието им в младежките и студентските ислямски организации. Германските власти обаче свързват Зеят с Братството, както и със „Световната асамблея на мюсюлманската младеж” (САММ) – саудитска неправителствена организация, работеща за разпространението на уахабизма и радикалното тълкуване на исляма по света, чрез своята мрежа от училища и издаваната от нея литература. Асамблеята, която действа под егидата на „Световната мюсюлманска лига”, цели да внуши на младите европейски мюсюлмани идеята за пълното превъзходство на ислямската система над останалите. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и може да се похвали със солидни ресурси. През 1991 САММ публикува книгата „Таджихат Исламиа” („Ислямски възгледи”), в която се казва: „Накарайте децата си да прегърнат отмъщението към юдеите и подтисниците и ги научете, че нашите младежи ще освободят Палестина и Ал Кудс (Йерусалим), когато се върнат към исляма и извършат джихад в името на Аллах”. Присъствието на подобни идеи в „Таджихат Исламиа” е по-скоро правило, отколкото изключение. В  много други публикации на САММ също присъства силна антисемитска и антихристиянска риторика.

Дейността на Зеят се свързва и с „Европейския институт за хуманитарни науки”, занимаващ се с обучението на имами. Според европейските разузнавателни служби, в училището се изнасят радикални духовни проповеди и се разпространява религиозна омраза. Самият Зеят никога не е бил обвиняван в извършването на терористична дейност, но осъществява съмнителни финансови сделки и сътрудничи с много организации, разпространяващи религиозна омраза.

ИОГ разполага с широка мрежа от ислямски организации в повече от 30 немски града. Освен това поддържа тесни връзки и с турската организация „Милли Гуруш”, която има 30 000 члена и около 100 000 симпатизанти. Официално, тя защитава правата на турското имигрантско население в Германия, като набляга особено на правото му на глас на демократичната политическа сцена и „запазване на ислямската му идентичност”[24]. „Милли Гуруш” обаче има и екстремистка насоченост. Според немските специални служби, „въпреки, че в публичните си изявления организацията твърди, че се придържа към принципите на западната демокрация, сред целите и са премахването на сегашното светско правителство в Турция и установяването на ислямска държава и социална система”[25].

Франция също е важен обект в похода за разпространяване идеологията на Братството на континента. Индийският интелектуалец и автор на близо двеста разработки, касаещи ислямската история, култура и право, Мохамед Хамидулах създава именно в Париж първата ревивалистка „Асоциация на ислямските студенти във Франция” (АИСФ). Въпреки че самият Хамидулах изповядва умереното тълкуване на Корана, скоро след създаването и АИСФ се превръща в база на малка група радикални мюсюлмански студенти, обучаващи се в парижките университети. Сред тях е и Хасан ал-Тураби, тогава млад студент по право от Судан, който впоследствие става един от най-видните ислямски „ревивалисти” в новата европейска история и духовен лидер на ислямистите в родния си Судан[26] . Впрочем, по същото време, в редиците на АИСФ можем да среещнем и други добре познати фигури, като Аболхасан Банисадр – първият президент на Ислямска република Иран[27], Саид Рамадан ал-Боутих, който е сред най-авторитетните сирийски теолози, и Исам ал-Атар – един от най-известните лидери на „Мюсюлманските братя”, избягал от Сирия за да се установи в немският град Аахен, където създава джамията „Билал”.

През 1979, малка група членове на АИСФ, възприела визията на „Мюсюлманските братя” и работеща за разширяване влиянието на движението сред мюсюлманското население на Франция, създава нова организация – „Ислямска група във Франция” (ИГФ), която четири години по-късно се преименува в „Съюз на ислямските организации във Франция” (СИОФ)[28]. За учредители на организацията се смятат иракчанинът Зухаир Махмуд и тунизиецът Абдалах бен Мансур, но истината е, че зад нея стоят далеч по-важни фигури като Файсал Маулауи, който, при престоя си в Париж, е член на АИСФ, но после се връща в родния Ливан за да оглави радикалната политическа партия „Ал-Джамаа ал-Исламиа”. Втората важна личност е Рашид Ганучи, който е секретар на АИСФ от 1968 до 1969, след което оглавява „Ал Нахда” – ислямистко движение, борещо се със светския режим в Тунис[29]. Ганучи и Маулауи са умни политици, съумяващи успешно да адаптират идеологията към обстоятелствата. Те са наясно, че Братството се нуждае от добре структурирана организация, способна да влияе върху политическият дебат и, едновременно с това, да радикализира мюсюлманското малцинство в европейската държава с най-многочислена ислямска общност.

През последните две десетилетия, СИОФ се оформя като най-влиятелната и активна организация сред мюсюлманската общност във Франция, контролираща голям брой джамии и привличаща десетки хиляди посетители на ежегодните си събрания в Льо Борже. СИОФ постепенно достига ниво, позволяващо й поддържането на собствени образователни институции като „Европейския институт за хуманитарни науки” (ЕИХН)[30]. Сред основните цели на организацията е да обучава имами, които, освен нужната богословска и научна основа, получават и представа за ценностите, залегнали в основите на западната цивилизация. Институтът е създаден от такива ключови за СИОФ фигури, като Ахмед Джабала и Зухаир Махмуд, и често се посещава от най-видните представители на международната мрежа на Братството[31]. Научният му съвет се оглавява от Файсал Маулауи и шейх Юсуф ал-Кардауи, като духовният лидер на СИОФ и „Мюсюлманските братя” е чест гост и лектор.[32] [33]

Френските власти демонстрират двойнствено отношение към СИОФ. От една страна, показателно е, че Френският държавен съвет отказа да удовлетвори молбата за натурализация на Бен Мансур (един от основателите на Съвета), посочвайки, че той оглавява „федерация, с която са свързани много екстремистки движения, отхвърлящи основните ценности на френското общество”[34]. От друга страна, Никола Саркози, който по това време е министър на вътрешните работи, публично заявява, че СИОФ винаги е заемал позиции, „уважаващи Републиката”, и е надежден партньор в деликатния диалог за интеграцията на френската мюсюлманска общност[35].

Представителите на СИОФ, които в повечето случаи имат научни степени от престижни френски университети, участват в многобройни междурелигиозни, антирасистки и про-интеграционни партньорства с различни християнски частни и правителствени организации.  В същото време обаче, те не са се отказали от радикалните си възгледи и често си позволяват откровени антисемитски забележки или пък защитават действията на „Хамас”. Книги като „Протоколите на сионските мъдреци” и произведенията на Ал-Бана и Саид Кутб редовно се продават на срещите на СИОФ. В началото, когато СИОФ все още е малка организация, един от нейните представители - Ахмед Джабала, посочва, че стартът на организацията включва два етапа: „първият етап на старта е демократичен, а вторият ще изведе ислямското общество в орбита”[36].

Имайки предвид многобройните мюсюлмански общности във Великобритания, Франция и Германия, естествено е именно те да се явяват трите основни центрове в дейността на мрежата Икван в Европа, но истината е, че почти всяка европейска държава, в различна степен, е засегната от дейността на „Мюсюлманските братя”. Добре структурираната мрежа дава възможност на Братството успешно да преследва целите си, ключови сред които са препятстване на интеграцията и радикализация на мюсюлманските малцинства.

„Мюсюлманските братя в Холандия”

Както и в останалата част от Западният свят, в Холандия ислямският радикализъм претърпя сериозна трансформация през изминалите години. Тя е резултат не само от развитието  в рамките на самото движение, но и от промените в Холандия и мюсюлманските общности в Западният свят. Процесът става по-забележим през последните години на ХХ век и се засилва след събитията от 11 септември 2001. Той се ускорява още повече след убийството на кинорежисьора Тео ван Гог в Амстердам, на 2 ноември 2004, като оттогава насам продължава да набира интензивност. Впрочем, сходни процеси се наблюдават и в други страни, като последица от атаките в Ню Йорк и след бомбените атентати в Мадрид и Лондон.

През 1996, в Хага се създава „Лигата на ислямската общност в Холандия” (ЛИОХ), която е местния филиал на ФИОЕ (връзката на европейско ниво на Братството). Холандската организация работи за създаване на цялостна структура, която да помогне за разпространяване идеологията на „Мюсюлманските братя” в страната.

Сред основателите на ЛИОХ е сириецът Ибрахим Акари[37]. Още от създаването и, той е член на борда и през годините заема различни ръководни постове. Междувременно, участва и в други мюсюлмански организации в Холандия, като особено значима е лидерската му позиция в местният клон на фондацията „Ал Акса”, която е важен финансов орган на „Мюсюлманските братя”. Акари заема поста до замразяването на активите на фондацията от холандското правителство, през 2003, след като разследването на холандските служби води до повдигане на обвинения, че тя участва във финансирането на световният тероризъм.[38]

Друга знакова фигура, участвала в създаването на ЛИОХ, е мароканецът Яхя Буяфа. През 2003, той ръководи дейността на джамията „Тауба”, като постепенно разширява дейността си сред ислямските организации. През май 2003 става член на управителният съвет на Ислямският университет в Шиедам, където се запознава с Ибрахим Акари. Междувременно, Буяфа създава и „Ноер Ал’илм” - издателска къща, която превежда и издава трудове на Юсеф Кардауи, Хасан ал-Бана, Абдул Ала Маудуди, Ибн Таймия и Амр Халид – най-важните фигури в радикалната ислямска идеология, подкрепящи насилието срещу Запада и създаването на световен халифат. Въпреки твърденията на Буяфа, че просто издава тези автори, а не е последовател на учението им, обръщението „имам”, което използва, когато говори за основателя на „Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана, е ясна индикация за уважение и благоговение[39].

През последните години Буяфа създава няколко организации, които, на практика, дублират други институции, създадени и ръководени от ФИОЕ. Такава е „Федерацията на ислямските организации в Холандия” (ФИОХ), копираща ФИОЕ. Друга организация със сходна характеристика е фондацията „Европейско доверие” в Холандия, копираща фондацията със същото име в Обединеното Кралство. „Европейският институт за хуманитарни науки” във Франция също има свой еквивалент, наречен „Холандски институт за хуманитарни науки”.

В създаването на ФИОХ, участват също Муса Маркоуч и Ноур Дин Ачерат, които, респективно, изпълняват функциите на секретар и ковчежник във фондацията „Ислямска взаимопомощ” (позната още и като Интерпал), със седалище в Обединеното кралство.[40] Според някои експерти, „Египетският медицински синдикат”, който е тясно свързан с „Мюсюлманските братя”, контролира и дейността на „Ислямска взаимопомощ”.

Бившият член на управителният борд на ЛИОХ, през 1998-1999, Рашид Абдил-Рахман ал-Баз, е връзката между „Мюсюлманските братя” в Холандия и европейската мрежа на фондацията „Ал Акса”. Той се присъединява към редиците на ЛИОХ след запознанството си с Ибрахим Акари, като впоследствие става секретар на фондацията.

Както вече споменах, през 2003 финансовите авоари на фондацията „Ал Акса” са блокирани от холандските власти заради обвинения, че тя финансира глобалния тероризъм. В резултат от проведеното разследване, властите стигат до заключението, че „Ал Акса” директно финансира движението „Хамас”. След прекратяване дейността на фондацията, ролята и за финансиране на палестинската кауза се поема от четири по-малки фондации, като за главен наследник се счита т.нар. „Фондация Йерусалим”, основана от Ибрахим Акари, чиито ковчежник е ал-Баз. Останалите приемници на „Ал Акса” са Фондация „Ал Мактаба”, Фондация ИСРАА и Фондация „Палестинска платформа за човешки права и солидарност”.

Глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя” се ръководи от управителен борд, който е и неин изпълнителен орган. Този борд осъществява дейността си под ръководството на  Генералният съвет на Братството. Той включва 25 члена, 9 от които са египтяни, а останалите са представители на различни страни. Европа е представена от двама члена, като единият е президентът на ФИОЕ Ахмед ал-Рауи[41]. Двама от членовете на управителният борд на ФИОЕ – Ибрахим Ел-Заят и Нух ал-Кадо, са изключително активни на холандска територия. Ел-Заят ръководи и службата за връзки с обществеността към Федерацията и участва в редица мероприятия и организации, свързани с нея. Освен председател на ИОГ, Ел-Заят е и управител на ЕИХН във Франция и директор на организацията „Европейски джамии и обществена подкрепа” (ЕДОП), представляваща мрежа от холдинги за недвижими имоти, подчинена на „Милли Гуруш” в Германия[42]. Освен това, Ел-Заят се свързва с „Ислямския фонд за подпомагане” в Бирмингам и е представител за Западна Европа на САММ[43].

В Холандия, името му добива известност в общественото пространство след скандала, свързан с проекта за построяването на джамия в Амстердам. Той е сред подписалите един много спорен договор, според който представители на турската общност в Амстердам, се задължават да прехвърлят контрола върху джамията в Кьолн, упражняван дотогава от ИОГ, на ЕДОП[44]. Ел-Заят е и секретар и на „Холандски джамии и обществена подкрепа” - организация подобна на ЕДОП, управляваща недвижимата собственост на „Милли Гуруш” в Холандия.

Друга важна фигура в редиците на ФИОЕ е Нух ал-Кадо, участвал в изграждането на джамията в Ротердам. Той е и главния отговорник във ФИОЕ за развитието на организацията. Живее в Ирландия и ръководи „Ислямския културен център на Ирландия” (ИКЦ) в Клонски, който пък е част от „Ислямска фондация на Ирландия” (чиито директор отново е ал-Кадо)[45]. ИКЦ е построен с безвъзмездната помощ на Фондация „Ал Мактум”[46], като се използва и от ЕСФИ на шейх Юсуф Кардауи[47].

Освен това, Ал-Кадо е член на международната ислямска благотворителна организация „Human Appeal”, Фондацията „Ал Мактум” за Холандия и фондацията за построяването на джамията „Есалам” в Ротердам, която е най-голямата в Холандия, като изграждането й провокира сериозни спорове на местно ниво.

Противоречивата фигура на Тарик Рамадан също участва в разпространението на идеологията на „Мюсюлманските братя” на холандска територия. От 1 януари 2007 Рамадан е гостуващ професор в университета „Еразмус” в Ротердам, където ръководи катедрата „Идентичност и гражданство”[48]. В началото на ноември 2007 е номиниран за член на управителният борд на университета в Лайден, като му предлагат и ръководството на Катедрата по ориенталистика,[49] но той отказва да заеме поста.

Доказването на принадлежността към идеологията на Братството е трудно и почти невъзможно. Въпреки това е очевидно, че споменатите по-горе лица и организации са близки до „братята” и изповядваните от тях ценности. В Холандия, активистите на европаейските мрежи на „Мюсюлманските братя” са изградили обширна инфраструктура, включваща дъщерни и благотворителни организации, образователни структури, фирми за недвижими имоти и младежки организации. Тоест, не може да се говори за самостоятелно действаща институция, а по-скоро за мрежа от препокриващи се структури. Развитието на много и различни нива се превърна в отличителен знак за разпространението на идеологията на Братството на Запад, като Холандия е поредния пример за това.

Междувременно, двете ключови фигури в мрежите на „братята” - Ибрахим Акари и Яхя Буяфа, ограничават съвместната си активност, като броят на организациите в които участва Акари, значително е намалял. За разлика от него, Буяфа изглежда се ползва със подкрепата на ФИОЕ, което обяснява създаването на сходни на Федерацията структури, на национално ниво.

С прекратяването дейността на фондацията „Ал Акса”, събирането на средства за палестинските територии се пренасочва към други организации, в които работят бивши служители на фондацията. Има достатъчно основания да се смята, че парите събирани в Холандия от тези организации, продължават да се пренасочват към  „Хамас” или свързаните с движението структури.

Тъй като „Мюсюлманските братя” все още се смятат за по-скоро арабски феномен, те не привличат много последователи в Холандия. Въпреки малкия брой членове на местно ниво обаче, идеологията на Братството бързо се разпространява, чрез творбите на радикални теолози и автори като ал-Бана, Кутб и Кардауи, преведени на холандски и предлагани на ниски цени.

Белгийският фронт на „братята”

Белгия също се превърна във важен център за разгръщане дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа. Египетското движение утвърждава присъствието си в страната, обединявайки множество ислямски организации, действащи на нейна територия. Непосредствено след появата си на континента, през 1960, с откриването на джамията в Мюнхен от Саид Рамадан, Братството разгръща активна дейност в почти всички останали европейски страни, а през 80-те и 90-те и в държави, като Турция и Русия. Осъществявайки дейността си под едно или друго име, множеството ислямски организации всъщност са част от мрежата на „братята”. Един доклад на разузнавателните служби към Белгийския парламент от 2002, обяснява стратегията им на територията на страната: „Службите следят дейността на глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя” в Белгия от 1982. Тази мрежа функционира вече почти 20 години. Самоличността на членовете и е тайна, те предпочитат да действат дискретно. Целта им е да разпространят идеологията си сред цялата мюсюлманска общност в Белгия, като предпочитаната им „мишена” са младите имигранти от второ и трето поколение. В Белгия, както и в други европейски страни, „братята” се опитват да поемат контрола над религиозните, социални и спортни асоциации и да се утвърдят като привилегирован посредник между общността и правителството, отстояващ интересите на местните мюсюлмани. „Мюсюлманските братя” са наясно,  че властимащите ще бъдат подложени на засилващ се натиск да изберат подобен посредник, затова се опитват да лансират за тази роля личности, подкрепящи тяхната идеология. За да постигнат целта си, те демонстрират изключителна активност, когато предстоят избори за официални представители на ислямската общност в Белгия. Друг аспект на стратегията им е налагането на тезата, че мюсюлманите и ислямските организации са „жертви” на западните ценности”[50].

Има няколко основни фактора, допринасящи за задълбочаването на тези тенденции в Белгия. Първият е високата концентрация на арабски-говорящо имигрантско население, което е естествен поддръжник на Братството, както и многобройната и силно концентрирана ислямска популация, представляваща 4% от цялото население, т.е. около 400 000 души[51]. Мнозинството от тях са араби, предимно мароканци, които се концентрират най-често в Брюксел и франкофонските южни райони на страната. Вторият фактор е, че в Брюксел се намират централите на важни институции, като ЕС, което привлича в града много мюсюлмански организации, стремящи се към легитимност на висше европейско ниво. На трето място, белгийското правителство е единственото в Европа, което не предприема сериозни мерки срещу спонсориращите дейността на „Хамас” организации, тясно свързани с Братството, които продължават да оперират свободно, докато подобни връзки в другите страни са прекратени или забранени.

В допълнение е налице сериозен вакуум в  самата мюсюлманска общност, което допринася за отдалечаването й от спонсорирания със саудитски пари „Ислямски културен център в Брюксел” (ИКЦ)[52]. Създаден през 1969, Центърът е оглавен от саудитският посланник и получава финансирането си предимно от Саудитската мюсюлманска световна лига. До 1990, той е третиран от белгийските власти като официален представителен орган на мюсюлманската общност в страната, компетентен да препоръчва имамите и учителите, назначавани от правителството. ИКЦ запазва ролята си на единствен последник между мюсюлманската общност и белгийската държава до 1994, като малко по-късно бива заменен от „Изпълнителния съвет на мюсюлманите в Белгия” (ИСМБ)[53]. Последният е създаден с кралски декрет на 3 юли 1996, като официална институция, представляваща мюсюлманската общност пред държавата и получаваща субсидии от нея. Новосъздадената организация, състояща се от 17 члена, поема ролята на ИКЦ в селектирането на имами и учители до 1998, когато бива използвана като основа за създаването на „Представителен съвет на белгийската мюсюлманска общност” – официално призната от властта организация на мюсюлманите в Белгия[54]. Въпреки, че участниците във всички тези организации са следени от белгийските служби, с цел да не се допусне да се превърнат в гнездо на екстремизма, желанието за контрол над мюсюлманската общност привлича интереса на Братството към тях. В крайна сметка, тази ситуация благоприятства изграждането на мрежа от взаимно свързани институции, които конституират присъствието на „Мюсюлманските братя” в Белгия през последните години.

Както и в някои други страни, и тук тя стартира като студентска организация , наречена „Хуманитарна организация за подпомагане на младежта” (ХОПМ) и създадена през май 1988.  В доклад на белгийските разузнавателни служби от юли 2002, ХОМП е определена като една от многобройните организации на Братството, традиционно опериращо под други имена[55]. Басем Хатахет, който по-късно става една от ключовите фигури в белгийската мрежа на Братството, е избран за секретар на ХОМП през януари 1991 и остава на поста до ноември 1996. В доклада се посочва също, че хуманитарната организация работи и под името „Ислямски съюз на  студентите и младежите в Белгия” (ИССМБ), която е учредена през април 1995 и прекратява дейността си през февруари 2000. През февруари 1999, Басем Хатахет участва в конференция в Кувейт, където е обявен за представител на „Ислямския студентски съюз в Белгия”, както и на ИССМБ. В доклада на белгийските служби тези студентски организации са описани като близки до турското движение „Милли Гуруш”. И двете организации са регистрирани на адрес в Брюксел, принадлежащ на благотворителния „Ислямски фонд за подпомагане” (Интерпал).

На територията на Белгия функционират и няколко ислямски организации, чиято дейност е свързана с ФИОЕ[56]. Създадената през 1989 Федерация обединява 29 ислямски формации, повечето от които са европейски, но има и такива, произхождащи от Турция и Русия.[57] Много от тях поддържат тесни връзки със световната мрежа на „Мюсюлманските братя”, особено онези от европейски страни като Германия, Франция и Обединеното кралство, където членовете на ФИОЕ открито се гордеят с принадлежността си към Братството. ФИОЕ разполага с добре организирани административни поделения, ръководени от ключовите лидери на европейските центрове на Братството в Европа[58], [59]. Освен че включва 29 организации и департаменти, в дейността на ФИОЕ участват и т.нар. „централни организации”, които са с висок приоритет. Сред тях е ситуираният в Дъблин ЕСФП, чиято официална дейност е в сферата на теологията, както и благотворителната организация „Европейско доверие”, основана на територията на Обединеното кралство, през 1996. Въпреки, че формално действа независимо, организацията е пряко подчинена на ФИОЕ. Много от придобитите активи на „Европейско доверие” идват от  Персийският залив.

Част от тези „централни организации” на ФИОЕ е и „Европейският институт за хуманитарни науки”. Основната му цел е обучението на европейските имами, но институтът по-скоро съдейства за арабизацията и ислямизацията на обучаващите се в неговите структури. Сред въпросните структури е и влиятелният „Форум на европейската мюсюлманска младеж и студентските организации” (ФЕММСО), чиято роля е доста противоречива. Всяка от тези организации поддържа тесни връзки с „Мюсюлманските братя” и/или саудитски институции, като САММ. Дългогодишният президент на ФИОЕ Ахмед ал-Рауи, чието име се свързва с подкрепата за тероризма в Израел и Ирак, също е член на „Съюза на доброто”[60], [61].

Доклад на белгийските правителствени служби определя местния член на ФИОЕ – „Ислямска междукултурна лига на Белгия” (ИМЛ), като една от няколкото белгийски организации работещи в структурите на Братството[62]. Лигата е основана през февруари 1997 от Монсиф Чатар и Карим Азузи, които стават, респективно, неин президент и вице-президент. Целите на Лигата са „интеграция на имигрантите, насърчаване на толерантността и развитие на младежта”. Организацията е тясно свързана с глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя”, както и с такива емблематични личности като Тарик и Хани Рамадан. През ноември 2006 Лигата спонсорира конференция на Хани Рамадан, прави го и година по-късно[63]. В доклад на белгийските разузнавателни служби от 2001 се посочва противоречивата позиция на братята Рамадан към западните ценности: „Ислямската междукултурна лига на Белгия често организира конференции, където са канени Тарик Рамадан и брат му Хани. Прави впечатление, че речите, които Тарик Рамадан изнася пред публика, невинаги кореспондират с това, което споделя в тесните ислямски среди, където изказваниятса му са далеч по-критични спрямо западното общество”[64].

През 2004, електронната страница на ФИОЕ посочва ФЕММСО като една от своите „централни организации” и описва Форума, като състоящ се „от десетки младежки и студентски организации и асоциации, покриващи по-голямата част от Европа. Форумът работи за укрепване самосъзнанието на младите мюсюлмани и запазване на тяхната идентичност, чрез организиране на семинари, конференции, лагери и курсове, както и чрез публикуване на брошури, списания и книги и създаване на комуникационна мрежа и контакти в Интернет”.

ФЕММСО съумява да изгради собствена мрежа от 37 организации, в които участват млади мюсюлмани от 40 страни[65]. Главната и квартира е в Брюксел, където дели една и съща сграда с централата на САММ.

Някои водачите на ФЕММСО заемат важни постове в германският клон на Братството и/или във ФИОЕ. Такъв е Ибрахим Ел-Заят, един от основателите на Форума. Той е ключова фигура за „Мюсюлманските братя” в Германия и един от лидерите на САММ на територията на Западна Европа. Друга емблематична фигура сред основателите на ФЕММСО е Айман Али, който днес е главен секретар на ФИОЕ и помощник главен секретар на „Международната ислямска федерация на студентските организации” (МИФСО), поддържаща тесни връзки със саудитската „Мюсюлманска световна лига” и САММ[66].

През 2001 „Мюсюлманските братя” разширяват дейността си в Белгия, което се изразява в изграждането на няколко нови организации под ръководството на Басем Хатахет. Той става президент на Асоциация „Асалем за хуманитарна, културна и благотворителна дейност в Белгия”, основана през януари същата година. Официално декларираната цел на Асоциацията е „подпомагане с хуманитарна, благотворителна и културна дейност”, съдействие за „конструктивен диалог между институциите и малцинствата и поощряване на проекти за развитие”. Подобно на „Ислямската междукултурна лига”, при негативно развитие, активите на Асоциацията се насочват към „Европейско доверие” – благотворителния филиал на ФИОЕ. През август 2005, Басем Хатахет е сред основателите на т.нар. „Съюз на мюсюлманските студентски организации”[67].

Мрежата „Ал Акса”

Друга институция, действаща в Белгия и тясно свързана с Братството, е създаденият през 1993 филиал на финансовата мрежа „Ал Акса” (основана в Аахен, Германия, през юли 1991). Месец преди появата на белгийският клон се създава споменатият по-горе филиал в Холандия. И трите клона се ръководят от едно и също лице и имат общ директорски борд. Официално декларираната дейност на дружеството „Ал Акса” включва хуманитарна помощ за палестинските граждани, грижа за сираци, формиране на институции в Палестина и сътрудничества с неправителствени организации. Белгийският клон на „Ал Акса” първоначално е регистриран във Вервиер – западнал град с около 52 хил. жители, в белгийската провинция Лиеж, разположен в близост до останалите градове с централи на организацията - немския Аахен и холандския Хеерлен. Сред учредителите на „Ал Акса” в Белгия са Махмуд Амр, Мохамед Хаджадж и Мустафа Бусиф. Първият е йорданец, който ръководи и офисите на организацията в Германия и Холандия (понастоящем оглавен от Али Сонлу). По време на създаването на белгийската „Ал Акса”, Махмуд Амр е активист на арабските студентски организации в Аахен. Според германските разузнавателни служби обаче, името му се свързва и с немския клон на Братството. Мохамед Хаджадж пък е мароканец, живеещ в Белгия от 1993. Що се отнася до Мустафа Бусиф, датските служби го свързват с алжирската „Ал Джамаа ал-Исламиа”[68].

Въпреки че официално декларираната дейност на организацията е изцяло хуманитарна, разследванията на немските и датските разузнавателни служби свидетелства, че тя е пряко свързана с  финансирането на „Хамас”. През 1998, немските служби докладват, че германският клон на „Ал Акса”, под предлог, че предоставя хуманитарна помощ за Палестина, индиректно но ефективно, подкрепя целите на движението[69].

През 2001, клоновете на „Ал Акса” в Европа са обявени за финансов орган на „Съюза на доброто” – благотворително  дружество, ръководено от шейх Юсуф ал-Кардауи. В много европейски страни то е директно свързано с местните клонове на „Мюсюлманските братя”. Въпреки, че „Съюзът на доброто” (познат в миналото като „101-дневната кампания”) се самоопределя като хуманитарна благотворителна организация, израелските служби посочват, че „става дума за дъщерна организация…, която е част от финансовата система на  Хамас”[70].

Между другото, израелското правителство предоставя редица документи, детайлно анализиращи връзките между „Ал Акса” и „Хамас”, много от които уличават европейските й филиали в подкрепа на движението. В тях се споменава и Абдул Рахман Дая, който е сред основателите на холандския клон на „Ал Акса” и активист на т.нар. „Интерпал” в Обединеното кралство[71]. Тази информация еднозначно налага извода, че „Ал Акса” е част от глобална мрежа, осигуряваща финансови средства за палестинският клон на Братството, познат ни като „Хамас”.

Лидерът на шведския филиал на „Ал Акса” Халид ал-Юсеф, е обвинен, че осигурява финансова подкрепа на „Хамас”. Самият той признава, че е участвал в набирането и трансфера на средства до благотворителни организации в Палестина, като Благотворителния комитет „Джанин”, „Ислямско общество”, „Human Appeal”  и  САММ, но отрича получателите да са част от „Хамас”, или пък, че дейността им представлява каквато и да било подкрепа на тероризма.

През октомври 2001, непосредствено след събитията от 11-ти септември, германският офис на „Ал Акса” е подложен на сериозен натиск от държавата заради връзките си с движението „Хамас”. Тогава става ясно и, че немският клон е събирал средства за атентаторите-самоубийци и техните семейства, както и, че е прехвърлял средства към социални и хуманитарни организации, действащи на палестинска територия и свързани с „Хамас”[72]. По същото време е арестуван ръководителят на йеменския клон на „Ал Акса”, поддържал тесни връзки с германския офис на мрежата, който е обвинен в предоставянето на средства за „Хамас” и Ал Кайда[73].

През май 2002, израелските власти оказват натиск върху Германия да бъде прекратена дейността на „Ал Акса” на нейна територия, но в Берлин възразяват, че наблюдението на клона в Аахен ще им предостави достъп до повече информация, отколкото ако бъде затворен. Скоро тази стратегия се променя и немските власти издават заповед, с която преустановяват дейността на „Ал Акса” в Аахен, демонстрирайки, че Германия вече няма да играе ролята на спокоен пристан за радикалният ислям. По същото време Махмуд Амр е обявен за сътрудник на „Хамас” от немските специални служби.

„Ал Акса” обаче се обръща към съда, който (през юли 2003) възстановява правото и да действа на територията на Германия, макар и под контрола на правителството. Година по-късно, Висшият съд на Германия все пак възстановява забраната, постановявайки, че решението на немските власти за преустановяване дейността на клона в Аахен е правилно.

Аналогичен е  случаят и с холандския клон на финансовото дружество в Хеерлен. Холандските власти оказват натиск върху него, след като разузнавателните служби докладват, че той осигурява финансова подкрепа за „Хамас”, още от създаването си през  1993.  През април 2003, холандският вътрешен министър обявява замразяване на всички финансови авоари на клона поради съмнения в подкрепа на тероризма[74]. Филиалът в Хеерлен прекратява дейността си, вследствие на издадената правителствена забрана, а местните лидери на организацията Рашид Мохамед Иса и Ахмад Мохамед Сюлейман са обвинени в осигуряване на финансова подкрепа на „Хамас” чрез три от благотворителните организации, намесени в шведското дело.

През същия период, от британска и американска страна, се осъществява запор на финансовите средства на „Ал Акса” на територията на Обединеното кралство и САЩ. След разследване на американските служби, фондацията е определена като „насочена най-вече към осъществяване на глобален тероризъм”[75], в резултат на  което са замразени финансовите й авоари. Пак от същото разследване се потвърждава и ключовата роля на фондацията за финансирането на „Хамас”.

През септември 2002, в белгийският филиал на „Ал Акса” настъпват сериозни промени, които до голяма степен са продиктувани от натиска на местните власти върху организацията. В резултат, белгийският клон се преименува на „Аксахум”, което най-вероятно се дължи на проблемите, които клонът среща с трансфера на средства от САЩ[76]. Не би следвало да се подценяват и сериозните трудности, съпътстващи дейността на организацията през този период. Значителни промени настъпват и в ръководния състав на белгийският клон. Махмуд Амр и Али Сонлу са отстранени от управлението, като така се прекъсват всички официални връзки между „Ал Акса” - Белгия и останалите филиали в Европа. Амр пък е обявен от американските служби за „активна фигура в „Хамас”[77], което силно повлиява за отстраняването му.

Днес белгийският клон на организацията е единствения от мрежата на „Ал Акса”, който продължава да функционира. Освен малкият офис, който поддържа във Вервиер, той разполага и с друг в Сен-Жан Моленбе. Въпреки че белгийските служби за сигурност предоставят на Федералният парламент информация, според която организацията „Хамас”  е представлявана на белгийска територия именно от „Ал Акса”, все още не са предприети официални мерки за прекратяване дейността на благотворителното дружество[78].

Съюзът на доброто” – финансовото крило на „Мюсюлманските братя” и „Хамас”

„Съюзът на доброто” е благотворителна организация, осигуряваща финансова подкрепа както за социалните дейности на „Хамас”, така и за терористичната й активност. Ръководи го лично духовният лидер на „Мюсюлманските братя” Юсуф Кардауи, като преобладаващата част от влизащите в него формации са свързани, по един или друг, начин с Братството. Съюзът е забранен от Израел през 2002 и определен като „терористична организация” от САЩ, въпреки че самият Кардауи или съставляващите го формации не са определени за такива. Макар че срещу някои от организациите, работещи в рамките на Съюза, са предприети определени действия, целящи забраната им, повечето от тях продължават да съществуват. В същото време, дейността на самия „Съюз на доброто”, като такъв, досега не е разследвана в Европа.

Съюзът е създаден през 2000, скоро след началото на втората палестинска интифада[79]. Това се предшества от т.нар. хуманитарна „101-дневна кампания”, ръководена лично от Кардауи[80]. В интернет страницата на Интерпал е поместена информация за „Съюза на доброто” и мотивите за неговото създаване. То става чрез фетва, издадена от Кардауи, според която „отчайващото положение в Палестина” налага да се учреди „Съюз на доброто”, който да подпомага палестинския народ[81].

През 2001, арабскоезичната интернет-страница на „Съюза на доброто” и „101 дневната кампания” се регистрира като допълнение към английски и френски страници, поддържани от британско-палестинската благотворителна организация „Интерпал” и френско-палестинския „Комитет за благотворителност и помощ за палестинците”, като и двете са членки на Съюза[82] [83] [84]. Английската страница представя приблизителния бюджет на Съюза  в размер на 10,1 млн. долара, с който се оказва подкрепа на 10 000 души, в сфери като земеделие, обществени услуги, здравеопазване и организиране на обществени сдружения.[85] Цялата помощ се доставя със съдействието на местни структури, благотворителни организации и други НПО, във всички села, градове и бежански лагери в Палестина. Помощта се координира от представители на Съюза в съответните страни, или от изпълнителния му директор Езам Юсуф. Ако в дадена страна няма представителен орган на Съюза, Юсуф е упълномощен да събира пари от името на организацията.

Не е известно кога и как „Съюзът на доброто” е регистриран като благотворителна организация. За сметка на това, „Интерпал” очевидно се „изживява” като негов представителен орган. До този извод може да се стигне, вземайки предвид редица факти. За известен период от време, Съюзът поддържа английският си сайт на домейн на „Интерпал”. Езам Юсуф, завеждащ управителният съвет на „Интерпал”, е бил изпълнителен директор на „Съюза на доброто”, а днес е негов генерален секретар. Много от телефонните номера, присъстващи в сайтовете на двете организации, са едни и същи[86] [87]. Тук могат да се посочат близките отношения на Съюза и с друга организация –„Ал Акса”, чийто лидер Махмуд Амр е и ключов активист на „Съюза на доброто”[88].

Разузнавателните служби описват основните фигури в „Съюза на доброто” по следния начин: „Директорският борд на Съюза включва видни личности, някои от които се идентифицират с радикалният сунитски ислям и са познати като настоящи или бивши членове на „Мюсюлманските братя”, а други се свързват с „Хамас”[89]. Египтянинът Юсуф Кардауи е може би най-влиятелния сунитски теолог в мюсюлманският свят. Често е посочван като „духовен водач” на „Мюсюлманските братя” и/или на „Хамас”. Поне 20 пъти е отказвал да заеме лидерската позиция в египетският клон на Братството, предпочитайки да запази статута си на де факто духовен лидер на световната мрежа на „Мюсюлманските братя”[90] [91]. Макар че понякога го определят като „модернист”, Кардауи подкрепя самоубийствените  атентати в Израел, убийствата на американски войници в Ирак и суровите наказания на хомосексуалистите и вероотстъпниците [92] [93]. Друга важна личност в Съюза е Езам Салах Мустафа Юсу, който е член на „Интерпал”, а според американските служби е членувал и в изпълнителния комитет на „Хамас”[94]. Иракчанинът Ахмад ал-Рауи е официалния дългогодишен лидер на ФИОЕ. Понастоящем е президент на „Мюсюлманската асоциация на Британия”, която е членка на ФИОЕ. Д-р Ал-Рауи е известен с връзките си с „Мюсюлманските братя”[95] [96]. Шейх Файсал Маулауи е родом от Либия и ръководи севернолибийския клон на Братството, познат също като „Ал Джама’а ал-Исламия”[97]. Той поддържа близки отношения с Юсуф Кардауи и е заместник-председател на ЕСФП, както и член на „Международният съюз на мюсюлманските учители”, ръководен от Кардауи[98]. Също като него, Маулауи издава, фетви подкрепящи самоубийствените атентати[99]”.

През 2007, в своя интернет-страница, Съюзът публикува имената на 54 организации, с които сътрудничи в Средния Изток, Европа и Африка[100]. Някои от тях са сред от най-изявените формации, занимаващи се с благотворителна дейност в ислямският свят. Повечето от фигуриращите в списъка организации от Средния Изток и Африка са известни с близките си връзки с „Мюсюлманските братя”,  като например организацията „Ал Исла”, разполагаща с клонове в Бахрейн, Йемен и Алжир, които същевременно са централи на Братството за съответната страна. Саудитските представители на „Съюза на доброто”, познати като „Световната асамблея на мюсюлманската младеж” (САММ) и „Ислямска организация за подпомагане”, също поддържат тесни връзки с „Мюсюлманските братя”.

Израелските разузнавателни служби описват дейността на „Съюзът на доброто” в Палестина така: „За да оптимизира своята организационна ефективност, Съюза на доброто разделя палестинските територии на четири области. В три от тях работи с няколко организации и институции на „Хамас”, като една от нейните доминиращи организации изпълнява координираща роля. Примерно, свързаната с „Хамас” организация „Ал Тад’амун” в Наблус координира дейността на „Съюза на доброто” и „Хамас” в северните части на Западният бряг, чрез организация наречена „Координиращ комитет на Северозападният бряг”. „Ал Тад’амун” е оглавена от шейх Хамид Битауи, водещ активист на „Хамас” и един от тримата представители на борда на директорите на „Съюза на доброто” на Западния бряг. Другите двама са активисти на „Хамас” от Рамала и Хеброн”[101]

От създаването си, „Съюзът на доброто” работи съвместно с няколко финансови кампании включващи т.нар. „101 дневна кампания”, „Кампанията за надежда и солидарност”, фонда „Ал Ясин за грижа за палестинските деца”. Следващата кампания на „Съюза на доброто” през 2006 се осъществява чрез организациите „Международна ислямска благотворителна организация”, САММ, „Интерпал”, „Ислямска благотворителна комисия”. Няма точни данни относно пълния размер на даренията към „Съюза на доброто”, въпреки че според израелските и палестинските власти, от основаването си насам Съюзът е предоставил милиони долари на „Хамас”[102].

Определението на Финансовия департамент на САЩ за „Съюза на доброто” съвпада с това на израелските служби: „Съюзът действа като посредник при осигуряването на финансови средства за „Хамас” и неговите поделения от различни благотворителни организации. Основната цел на тази дейност е да се стабилизират политическите и военни позиции на „Хамас” в Западния бряг и Газа, чрез благотворителни дарения, подкрепящи членовете на  „Хамас” и техните семейства, които участват в терористични операции и предоставяне на  социални услуги и други благотворителни дейности на „Хамас”[103].

Израелските служби публикуват и редица документи, нагледно представящи трансферите на парични средства от „Съюза на доброто” до организации, изграждащи инфраструктурата на „Хамас”. В тях се съдържа и информация за предоставяне на средства от саудитската САММ към Благотворителният комитет „Дженин” – организация, предоставяща образователни, религиозни и здравни услуги, като същевременно подкрепя и тероризма[104] [105] [106] [107].

Както вече споменах, Израел обявява „Съюза на доброто” за незаконен през февруари 2002, а през юли 2008 прекратява дейността на 36 от членуващите в него организации. Въпреки че САЩ определят някои от организациите на Съюза като терористични още през 2003, самият съюз е определен за такъв едва на 12 ноември 2008[108]. Парадоксът в случая е, че неговият лидер Юсуф Кардауи не влиза в списъка на терористите, което се отнася и за останалите му ръководители.

Обединеното кралство е важен ареал от дейността на Съюза, като шест от организациите-членки оперират и на Острова. Те често се свързват с „Мюсюлманските братя” и „Хамас” и финансиращите ги благотворителни дружества, като също посочват като основна сфера на дейност осигуряването на хуманитарна помощ за палестинските територии.

От всички тези шест организации, единствено „Интерпал” досега е била обект на наистина подробно разследване, но въпреки доказателствата, че помощта, предоставяна от нея, се пренасочва към структурите на „Хамас”, тя продължава да оперира на територията на Великобритания.

Заключение

Успехът на „Мюсюлманските братя” в Европа може да се обясни както с неограничените средства, които Братството получава от финансовите и спонсориращи организации, така и с много добрите организационни умения на неговите лидери. В същото време, не бива да се забравя, че успешното инфилтриране на „братята” и развитието на мрежата им, до голяма степен, се дължи на нежеланието на европейските лидери да разследват тяхната мотивация и идеи и да се признае факта, че много от представителите на европейската мюсюлманска общност изповядват значително по-радикални виждания, отколкото редовите мюсюлмани, които претендират да представляват. И все пак, поради нарастването на мюсюлманската общност в целия континент, както и на потенциалното и политическо влияние, европейските елити биват принудени да ги приемат сериозно. Ислямските теоретици, като Кардауи, привличат вниманието на властите, именно защото ги смятат за представители на интелектуалния елит на европейската мюсюлманска общност. Докато европейските политици не осъзнаят, че организации като „Мюсюлманските братя” не могат да бъдат равноправни участници в конструктивен диалог, те няма как да открият ислямски организации с по-умерени виждания, които наистина успешно да се справят с ролята на легален посредник при уреждане на взаимоотношенията между държавата и мюсюлманската общност. Срещайки се с представители на радикалните ислямски организации, европейските политици само укрепват и разширяват тяхната легитимност и подсилват влиянието им. Това стимулира т.нар. цикъл на радикализация, защото колкото повече политическа легитимност получават „Мюсюлманските братя”, толкова повече нарастват и възможностите им да влияят за радикализацията на мюсюлманската общност в Европа.

 

Бележки:

1. Lorenzo Vidino, ‘The Muslim Brotherhood’s Conquest of Europe’, Middle East Quarterly, 2005, http://www.meforum.org/article/687.

2. Gil Kepel, The War for Muslim Minds, pp. 252 – 53.

3. Dan Pipes, ‘What Is Jihad?’ http://www.danielpipes.org/990/what-is-jihad

4. Roy, Globalised Islam, p. 276.

5. David Pryce-Jones, ‘The Islamization of Europe?’ http://www.commentarymagazine.com/viewarticle.cfm/the-islamization-of-europe--9824

6. ‘Cleric: Muslims Should Fight US in Iraq’, http://www.Aljazeera.net

7. ‘Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

8. http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

9. ‘IAMS Condemns Sharm El-Sheikh, London Attacks’,, http://www.islamonline.org/English/News/2005-07/24/article07.shtml

10. http://infad.usim.edu.my/modules.php?op=modload&name=News&file=article&sid=10749

11. http://en.wikisource.org/wiki/Statement_of_Richard_A._Clarke_to_the_Senate_Committee_on_Banking,_Housing,_and_Urban_Affairs , http://globalmbreport.org/?p=2518

12. ‘US Details an Alleged Terror-Financing Web’, Wall Street Journal, 15 September 2003.

13. Fatwas (First Collection), Anas Osama Altikriti, European Council for Fatwa and Research и http://www.currenttrends.org/docLib/20060130_Current_Trends_v2.pdf

14. Website of the Islamic Cultural Center of Ireland: http://islamireland.ie/about-us

15. Xavier Ternisien, Les Frères Musulmans p.197-8

16. “Sheikh Al-Qaradhawi on Hamas Jerusalem Day Online: ‘We are a Nation of Jihad and Martyrdom’; ‘The Resistance in Palestine, Iraq, and Lebanon Must Go On’; ‘We Stand Alongside Our Brothers in Hamas and Islamic Jihad,’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/1558.htm

17. Gihan Shahine, “Fatwa Fight,” Al Ahram Weekly, http://weekly.ahram.org.eg/2004/708/eg4.htm

18. ‘The Islamic States of America?’, http://www.danielpipes.org/2100/the-islamic-states-of-america

19. “Les Frères Musulmanes: Politique de ‘Rabbaniyya,’ les Prières avant le Pouvoir, http://www.cige.org/cige/historique.html

20. Geneive Abdo, ‘Muslim Scholar Has Visa Revoked’, http://www.campus-watch.org/article/id/1249

21. http://www.militantislammonitor.org/article/id/522

22. Пак там

23. http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2007/09/malaysias-bank-.html  http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2006/11/jamal_barzinji_.html

24. http://www.meforum.org/687/the-muslim-brotherhoods-conquest-of-europe

25. Пак там

26. Paul Landau, Le Sabre et le Coran , pp. 72-3.

27. Jean-Yves Camus, “Islam in France,” http://212.150.54.123/articles/articledet.cfm?articleid=514

28. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

29. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

30. http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

31. Hugh Schofield, “France’s Islamic Heartland,” BBC, 2003 http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/2959389.stm

32. http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

33. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

34. Пак там

35. Пак там

36. Mohamed Sifaoui, La FranceMalade de Islamisme 2002, pp. 49-50.

37. http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

38. www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

39. http://www.vzu.nl/publiek/1Uitgever.aspx?UitgID=113247

40. http://www.islamic-relief.com/Privacy.aspx и http://www.islamicrelief.com/WhoWeAre/Files/report2006_3iuytezi.kaz.pdf

41. Xavier Ternisien, Les Freres musulmans  pp. 107-131.

42. http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

43. Romana Abels and Kustaw Bessems, De Saoedische Geldkraan, Trouw, 6 December 2001

44. http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

45. http://www.islamicpopulation.com/Europe/Ireland/Islam%20in%20Ireland.html

46. http://www.qantara.de/webcom/show_article.php/_c-469/_nr-166/_p-1/i.html?PHPSESSID=5

47. http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/24/article14.shtml

48. http://www.eur.nl/fsw/staff/homepages/ramadan

49. http://research.leidenuniv.nl/index.php3?m=1&c=317; http://www.nisnews.nl/public/071107_2.htm; http://www.nrc.nl/binnenland/article811329.ece/Islamtheoloog_Ramadan_naar_Universiteit_Leiden; www.nieuws.leidenuniv.nl/index.php3?m=&c=1901

50. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

51. http://www.islamawareness.net/Europe/

52. http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1162385921901&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout

53. Islam, Europe’s Second Religion: The New Social, Cultural, and Political Landscape.

54. Lionel Panafit, “First for Islam in Belgium,” Le Monde Diplomatique, 2000.

55. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002 http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

56. http://shockhorrorchopspree.com/node/92

57. “New Body of European Imams: What’s Next?”, IslamOnline.net, February 28, 2008 http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1203757502907&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout.

58. “Grand List of Endorsements of the Amman Message and its Three Points,” http://www.ammanmessage.com/index.php?option=com_content&task=view&id=17&Itemid=31

59. http://www.verfassungsschutz.de/download/SHOW/vsbericht_2005_engl.pdf

60. Nicholas Rufford and Abul Taher, “British Muslim Says Troops are Fair Target,”  http://www.timesonline.co.uk/tol/news/uk/article501166.ece.

61. Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

62. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

63. “Femyso.org: 2003,” http://p9445.typo3server.info/56.0.html

64. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

65. Femyso.org: About us,” http://p9445.typo3server.info/profil.0.html

66. “The Muslim World After 9/11,” RAND. 2004. http://www.rand.org/pubs/monographs/2004/RAND_MG246.pdf.

67. http://www.ejustice.just.fgov.be/cgi_tsv/tsv_rech.pl?language=fr&btw=0875698974%20&liste=Liste

68. http://www.flwi.ugent.be/cie/documenten/jihad-dk.pdf

69. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm и http://www.mfa.gov.il/MFA/MFAArchive/2000_2009/2003/7/The%20Financial%20Sources%20of%20the%20Hamas%20 Terror%20Organiza

70. http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/eng_n/html/financing_e001.htm

71. British Muslims Monthly Survey, March 1996, Vol. IV, No. 3. http://artsweb.bham.ac.uk/bmms/1996/03March96.html

72. “Bundesinnenministerium legt neues Material gegen Al-Aqsa vor” http://www.123recht.net/article.asp?a=9919&ccheck=1

73. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

74. Al-Aqsa balances frozen following AIVD investigation https://www.aivd.nl/english/publications/@3461/al-aqsa-balances

75. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm.

76. http://www.cass.be/tribunal_commerce/verviers/images/1306.0009.pdf

77. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

78. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité.2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, www.senate.be/www/

79. http://www.ustreas.gov/press/releases/hp1267.htm

80. http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm#1

81. http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

82. http://web.archive.org/web/20010605064752/http://101days.org

83. http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

84. Campagne “101 jours” pour soutenir le peuple palestinien: http://web.archive.org/web/20010814111826/cbsp.free.fr/101days

85. Campaign Background: http://web.archive.org/web/20011208071240/www.interpal.org/web/achieve.htm

86. I’tilafu al-Khayr Union for Good: http://web.archive.org/web/20011216212152/www.interpal.org/web/campaign.htm

87. Campaign Background: http://web.archive.org/web/20010811054219/www.interpal.org/web/press.htm

88. 101days.org, http://whois.domaintools.com/101days.org

89. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

90. Owen Bowcott and Faisal al Yafai, “Scholar with a Streetwise Touch Defies Expectations and Stereotypes,” The Guardian, 2004 http://www.guardian.co.uk/politics/2004/jul/09/religion.immigrationpolicy

91. IkhwanWeb: http://www.ikhwanweb.com/Article.asp?ID=18055&SectionID=103

92. “Al-Qaradawi Full Transcript,” BBC http://news.bbc.co.uk/2/hi/programmes/newsnight/3875119.stm

93. “Reactions to Sheikh Al-Qaradhawi’s Fatwa Calling for the Abduction and Killing of American Civilians in Iraq,” http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/Hate-Jihad/PDF/oct4_04.pdf

94. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S. Treasury Department Press Release, http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/Treasury_UnionofGood.pdf

95. Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,” http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

96. Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

97. http://meria.idc.ac.il/journal/2007/issue4/jv11no4a3.asp

98. Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,” http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

99. “Martyr Operations Carried Out by the Palestinians,” IslamonLine.net - Ask The Scholar, http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?pagename=IslamOnline-English-Ask_Scholar/FatwaE/FatwaE&cid=1119503543974

100. http://www.amnet.co.il/attachments/union-insaonline.pdf

101. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

102. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

103. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, November 12, 2008

104. “The Union of Good: Appendix B - The Transfer of Funds by the Union of Good to the Hamas Affiliated Jenin Charity Committee,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_b.htm

105. “The Union of Good: Appendix A - The Transfer of Funds from the Union of Good to Al-Tadhamun Charitable Society in Nablus,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_a.htm

106. Special Information Bulletin, “The Union of Good: Appendix D - The Transfer of Funds from the Union of Good to the Hamas-Affiliated Ramallah-Al-Bireh Al-Islah Charitable Society,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, February 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_d.htm

107. “The Union of Good: Appendix C - Transfer of Funds from the Union of Good through Al-Tadhamun to the Hamas-Affiliated Tulkarm Charity Committee,”Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,  http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_c.htm

108. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, 2008

* Авторката е експерт по проблемите на радикалния ислям

 


[1] Lorenzo Vidino, ‘The Muslim Brotherhood’s Conquest of Europe’, Middle East Quarterly, 2005, http://www.meforum.org/article/687.

[2] Gil Kepel, The War for Muslim Minds, pp. 252 – 53.

[3] Dan Pipes, ‘What Is Jihad?’ http://www.danielpipes.org/990/what-is-jihad

[4] Roy, Globalised Islam, p. 276.

[5] David Pryce-Jones, ‘The Islamization of Europe?’ http://www.commentarymagazine.com/viewarticle.cfm/the-islamization-of-europe--9824

[6] ‘Cleric: Muslims Should Fight US in Iraq’, http://www.Aljazeera.net

[7] ‘Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

[8] http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

[9] ‘IAMS Condemns Sharm El-Sheikh, London Attacks’,, http://www.islamonline.org/English/News/2005-07/24/article07.shtml

[10], http://infad.usim.edu.my/modules.php?op=modload&name=News&file=article&sid=10749

[11] http://en.wikisource.org/wiki/Statement_of_Richard_A._Clarke_to_the_Senate_Committee_on_Banking,_Housing,_and_Urban_Affairs , http://globalmbreport.org/?p=2518

[12] ‘US Details an Alleged Terror-Financing Web’, Wall Street Journal, 15 September 2003.

[13] Fatwas (First Collection), Anas Osama Altikriti, European Council for Fatwa and Research и http://www.currenttrends.org/docLib/20060130_Current_Trends_v2.pdf

[14] Website of the Islamic Cultural Center of Ireland: http://islamireland.ie/about-us

[15] Xavier Ternisien, Les Frères Musulmans p.197-8

[16] “Sheikh Al-Qaradhawi on Hamas Jerusalem Day Online: ‘We are a Nation of Jihad and Martyrdom’; ‘The Resistance in Palestine, Iraq, and Lebanon Must Go On’; ‘We Stand Alongside Our Brothers in Hamas and Islamic Jihad,’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/1558.htm

[17] Gihan Shahine, “Fatwa Fight,” Al Ahram Weekly, http://weekly.ahram.org.eg/2004/708/eg4.htm

[18] ‘The Islamic States of America?’, http://www.danielpipes.org/2100/the-islamic-states-of-america

[19] “Les Frères Musulmanes: Politique de ‘Rabbaniyya,’ les Prières avant le Pouvoir, http://www.cige.org/cige/historique.html

[20] Geneive Abdo, ‘Muslim Scholar Has Visa Revoked’, http://www.campus-watch.org/article/id/1249

[21] http://www.militantislammonitor.org/article/id/522

[22] Пак там

[23] http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2007/09/malaysias-bank-.html http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2006/11/jamal_barzinji_.html

[24] http://www.meforum.org/687/the-muslim-brotherhoods-conquest-of-europe

[25] Пак там

[26] Paul Landau, Le Sabre et le Coran , pp. 72-3.

[27] Jean-Yves Camus, “Islam in France,” http://212.150.54.123/articles/articledet.cfm?articleid=514

[28] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[29] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[30] http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

[31] Hugh Schofield, “France’s Islamic Heartland,” BBC, 2003 http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/2959389.stm

[32] http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

[33] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[34] Пак там

[35] Пак там

[36] Mohamed Sifaoui, La FranceMalade de Islamisme 2002, pp. 49-50.

[37]http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

[38] www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

[39] http://www.vzu.nl/publiek/1Uitgever.aspx?UitgID=113247

[40] http://www.islamic-relief.com/Privacy.aspx и http://www.islamicrelief.com/WhoWeAre/Files/report2006_3iuytezi.kaz.pdf

[41] Xavier Ternisien, Les Freres musulmans  pp. 107-131.

[42] http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

[43] Romana Abels and Kustaw Bessems, De Saoedische Geldkraan, Trouw, 6 December 2001

[44] http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

[45] http://www.islamicpopulation.com/Europe/Ireland/Islam%20in%20Ireland.html

[46] http://www.qantara.de/webcom/show_article.php/_c-469/_nr-166/_p-1/i.html?PHPSESSID=5

[47] http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/24/article14.shtml

[48] http://www.eur.nl/fsw/staff/homepages/ramadan

[49] http://research.leidenuniv.nl/index.php3?m=1&c=317 ;

http://www.nisnews.nl/public/071107_2.htm

http://www.nrc.nl/binnenland/article811329.ece/Islamtheoloog_Ramadan_naar_Universiteit_Leiden ;

www.nieuws.leidenuniv.nl/index.php3?m=&c=1901

[50] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 2002

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[51] http://www.islamawareness.net/Europe/

[52] http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1162385921901&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout

[53] Islam, Europe's Second Religion: The New Social, Cultural, and Political Landscape.

[54] Lionel Panafit, “First for Islam in Belgium,” Le Monde Diplomatique, 2000.

[55] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002 http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[56] http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[57] “New Body of European Imams: What's Next?”, IslamOnline.net, February 28, 2008 http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1203757502907&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout.

[58] “Grand List of Endorsements of the Amman Message and its Three Points,”

http://www.ammanmessage.com/index.php?option=com_content&task=view&id=17&Itemid=31

[59] http://www.verfassungsschutz.de/download/SHOW/vsbericht_2005_engl.pdf

[60] Nicholas Rufford and Abul Taher, “British Muslim Says Troops are Fair Target,”  http://www.timesonline.co.uk/tol/news/uk/article501166.ece.

[61] Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[62] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité

2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002,

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[63] “Femyso.org: 2003,” http://p9445.typo3server.info/56.0.html

[64] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité

2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002,

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[65] Femyso.org: About us,” http://p9445.typo3server.info/profil.0.html

[66] “The Muslim World After 9/11,” RAND. 2004. http://www.rand.org/pubs/monographs/2004/RAND_MG246.pdf.

[67]http://www.ejustice.just.fgov.be/cgi_tsv/tsv_rech.pl?language=fr&btw=0875698974%20&liste=Liste

[68] http://www.flwi.ugent.be/cie/documenten/jihad-dk.pdf

[69] http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm и http://www.mfa.gov.il/MFA/MFAArchive/2000_2009/2003/7/The%20Financial%20Sources%20of%20the%20Hamas%20Terror%20Organiza

[70] http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/eng_n/html/financing_e001.htm

[71] British Muslims Monthly Survey, March 1996, Vol. IV, No. 3.

http://artsweb.bham.ac.uk/bmms/1996/03March96.html

[72] “Bundesinnenministerium legt neues Material gegen Al-Aqsa vor”

http://www.123recht.net/article.asp?a=9919&ccheck=1

[73] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

[74] Al-Aqsa balances frozen following AIVD investigation https://www.aivd.nl/english/publications/@3461/al-aqsa-balances

[75] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury

Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm.

[76] http://www.cass.be/tribunal_commerce/verviers/images/1306.0009.pdf

[77] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury

Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

[78] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité.2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, www.senate.be/www/

[79] http://www.ustreas.gov/press/releases/hp1267.htm

[80] http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm#1

[81] http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

[82] http://web.archive.org/web/20010605064752/http://101days.org

[83] http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

[84] Campagne "101 jours" pour soutenir le peuple palestinien: http://web.archive.org/web/20010814111826/cbsp.free.fr/101days

[85] Campaign Background: http://web.archive.org/web/20011208071240/www.interpal.org/web/achieve.htm

[86] I'tilafu al-Khayr Union for Good: http://web.archive.org/web/20011216212152/www.interpal.org/web/campaign.htm

[87] Campaign Background: http://web.archive.org/web/20010811054219/www.interpal.org/web/press.htm

[88] 101days.org, http://whois.domaintools.com/101days.org

[89] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies 2005,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[90] Owen Bowcott and Faisal al Yafai, “Scholar with a Streetwise Touch Defies Expectations and Stereotypes,” The Guardian, 2004 http://www.guardian.co.uk/politics/2004/jul/09/religion.immigrationpolicy

[91] IkhwanWeb: http://www.ikhwanweb.com/Article.asp?ID=18055&SectionID=103

[92] “Al-Qaradawi Full Transcript,” BBC http://news.bbc.co.uk/2/hi/programmes/newsnight/3875119.stm

[93] “Reactions to Sheikh Al-Qaradhawi's Fatwa Calling for the Abduction and Killing of American Civilians in Iraq,” http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/Hate-Jihad/PDF/oct4_04.pdf

[94] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S. Treasury Department Press Release, http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/Treasury_UnionofGood.pdf

[95] Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,”

http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

[96] Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[97] http://meria.idc.ac.il/journal/2007/issue4/jv11no4a3.asp

[98] Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,”

http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

[99] “Martyr Operations Carried Out by the Palestinians,” IslamonLine.net - Ask The Scholar,

http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?pagename=IslamOnline-English-Ask_Scholar/FatwaE/FatwaE&cid=1119503543974

[100] http://www.amnet.co.il/attachments/union-insaonline.pdf

[101] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[102] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[103] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, November 12, 2008

[104]“The Union of Good: Appendix B - The Transfer of Funds by the Union of Good to the Hamas Affiliated Jenin Charity Committee,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_b.htm

[105] “The Union of Good: Appendix A - The Transfer of Funds from the Union of Good to Al-Tadhamun Charitable Society in Nablus,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_a.htm

[106] Special Information Bulletin, “The Union of Good: Appendix D - The Transfer of Funds from the Union of Good to the Hamas-Affiliated Ramallah-Al-Bireh Al-Islah Charitable Society,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, February 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_d.htm

[107] “The Union of Good: Appendix C - Transfer of Funds from the Union of Good through Al-Tadhamun to the Hamas-Affiliated Tulkarm Charity Committee,”Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,  http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_c.htm

[108] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, 2008

 

* Авторката е експерт по проблемите на радикалния ислям

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Народът на една страна придава нейния облик, характер и място на световната политическа, стопанска и културна карта. Потенциалът и авторитетът на държавите се определят преди всичко от числеността на тяхното население и от неговите качествени характеристики, които предпоставят изявите на националната общност. Днес България се намира в състояние на сериозна демографска криза, чиито многостранни проявления се усещат във всички обществени сфери, и от която се определя не само настоящето, но и бъдещето на българския народ и държава в дългосрочен план.

След 1988 населението на страната бързо намалява и от 8 986 636 души се снижи, към 31 декември 2006, до 7 679 290 души (към края на 2007 е 7 641 490 души)3. В резултат на отрицателния естествен и миграционен прираст, загубата на население за 18 години възлиза на 1 307 346 души (-14.55 % или 1 на всеки 7 българи вече липсва), средно по 72 628 души на година. Според официалните данни, през 2006 населението е намаляло с 39 460 души (-0.511 %)4, докато през 2005 намалява с 42 299 (-0,545 %), а през 2004 - с 40 224 души (-0.516). Темпът на свиване числеността на населението, макар и бавно, спада. Основната предпоставка за това е увеличаването през последните години на броя на живородените, доколкото числеността на умрелите от 2005 отново се покачва. Същевременно, динамиката на външната миграция за периода след 1988 остава неясна и трудно се интегрира към останалите показатели при изчисляването на общия брой на населението. Поради тази причина много експерти са на мнение, че фактически наличното население в България е с по-малка численост, отколкото е отразено в официалните данни.

Гъстотата на населението в края на 2006 е 69.3 души на кв. км, а през 1988 е било 81.0 души на кв. км. В момента България е втората най-рядко населена страна в Южна Европа след Черна гора.

Мъжете в България са 3 720 932 (48.5 %), а жените са 3 958 358 (51.5 %). Във възрастовите групи до 43 навършени години включително, мъжете преобладават, в следващите по-многобройни са жените. На 1000 мъже се падат 1064 жени, докато през 1988 са били 1024.

През 2006, в българските градове живеят 5 425 332 души, а в селата 2 610 604 (70.6:29.4). В 1988 делът на градското население е бил 67.0 % (а още 18 години по-рано, през 1970, гражданите са съставлявали 53.0 % от цялото население), като жителите на градовете са възлизали на 6 022 347 души и са намалели оттогава насам с 597 025 (9.9 %).5 Населението в селата пък е било 2 964 289 и е намаляло за 18 години с 353 685 души (11.9 %). Тези данни подсказват, че темповете на урбанизация през последните 18 години са спаднали, не само поради задържането на селското население по селата и завръщането на част от гражданите към тях, но и заради нарасналата емиграция извън България, която се поддържа предимно от градското население.

Брачност

В годините на преход от етатистко към либерално общество българският семеен модел претърпя съществена промяна. Тенденцията на въздържане или отлагане сключването на брак доведе до значително намаляване на брачността сред българското население и до утвърждаване на практиката на семейно съжителство без узаконяването му. Тази практика е характерна при значителен дял от двойките при поддържането на интимната връзка между сексуалните партньори в епохата на т. нар. втори демографски преход, който, в българския случай, се преля в протичащия социално-икономическия преход. Според преброяването от 2001, 157 359 семейни двойки (7.4 % от семействата)6 са в съжителство без брак. Поради нарастването на извънбрачните раждания оттогава, може да се съди, че броят на тези семейства значително се е увеличил.

През 2006 у нас са сключени 32 773 граждански брака7 (4.3 ‰) при 62 617 брака (7.0 ‰) за 1988, което е показателно за срива на семейната институция. В сравнение с 2002 обаче, когато е най големия спад на брачността, се набелязва растеж. Тогава са сключени само 29 218 брака (3.7 ‰). По всичко личи, че стопанското съживяване и възстановяване от началото на новото хилядолетие води и до частично възстановяване на традиционните социални отношения.

В градовете са сключени значително по голяма част от браковете у нас, в сравнение със селата – 26 159 срещу 6614 (съотношението е 4:1). Поради това брачността в градовете е по-висока отколкото в селата, съответно 4.8 ‰ и 2.9 ‰, тъй като младежкото население се отлива към градските центрове, където има по добри условия за живот, професионална реализация и отглеждане на деца.

През 2006, средната възраст на българите при сключване на първи брак е 29.3 години, за мъжете и 25.9, за жените. Утвърждава се тенденцията на все по-късно сключване на брак от младите хора. В градовете мъжете се женят сравнително по-късно отколкото в селата – съответно на 29.6 и 28.1 години, а при омъжващите се жени тази разлика е още по изявена – 26.3 и 24.5 години. По-късното сключване на брак води до нарастване възрастта, на която младежите за първи път стават родители, макар много от ражданията да са извънбрачни.

През 2006 бракоразводите са 14 828 (1.9 ‰)8 , при 12 359, за 1988 (1.4 ‰). Процесите на отмиране на нравствените норми от патриархалния модел на българското семейство и установяването на нов модел на по-либерално общуване между половете повишава предразположението за пристъпване към семейна раздяла и увеличава делът

на прекъснатите бракове с относително голяма продължителност, поради което през последните три години се забелязва нарастване на средната продължителност на прекъснатите бракове. Поради сравнително по-доброто запазване на патриархалните отношения в селата и значителното застаряване на населението там, разводимостта в тях е 1.2 ‰, докато в градовете е 2.2 ‰.

При преброяването на населението, проведено през 2001, е установено, че общият дял на “семейните” у нас е спаднал, в сравнение с 1985, от 56.3 % на 53.8 %. По-значителен е този спад при жените – от 56.0 % до 52.5 %, което се дължи и на по-значителното застаряване на женското население, съответно, на увеличаване относителния дял на вдовиците (те нарастват от 10.6 % на 14.3 %, а мъжете вдовци през тези години са 3.2 % и 3.7 %). Същевременно нараства и делът на разведените жени, които не са сключили нов брак – от 3.3 % на 4.4 %, докато делът на разведените мъже без брак се покачва само с 0.6 % – от 2.3 % на 2.9 %.

Раждаемост

През 2006 са се родили 74 495 деца, от тях живи са 73 978 деца (9.6 ‰)9. Измежду живите новородени 38 108 са момчета и 35 870 – момичета (съотношението им е 1062:1000). През предходните години живородените са, съответно: 2005 – 71 075 деца (9.2 ‰) и 2004 – 69 886 (9.0 ‰). Сравнението с 1988, когато живородените са 117 440 (13.1 ‰), показва, че през последните години се раждат от 2/5 до 1/3 по-малко деца. През 2006 обаче, са родени с 15.4 % повече деца, от 1997, когато беше достигнато историческото дъно на раждаемостта у нас – 64 125 живородени (7.7 ‰).

След Втората световна война, в резултат на взаимодействието между два фактора – приключването на войната (ограничаването на мобилизационните усилия при мъжете) и навлизането в зряла фертилна възраст на многочисленото поколение родено през 20-те години, раждаемостта се покачва, а числеността на живородените още по-рязко се увеличава. Появява се многобройното поколение на т. нар. „бейби-бум”. Преминаването на тази компенсаторна популационна вълна довежда, в края на 60-те и през 70-те години, когато се реализира на родителското поприще следвоенната генерация, до стабилизиране нивото на живородените на сравнително високи стойности (през 1962-1967 броят им чувствително намалява, поради влиянието на малобройното поколение от втората половина на 30-те години), чиято численост варира около 140 хиляди новородени деца годишно и едва през 80-те години започва нов значителен спад на числеността им. Отражението на социално-икономическите промени през 90-те години на отминалия век върху репродуктивното поведение на българите и емигрирането на стотици хиляди младежи потиснаха проявлението на тази затихваща вълна. Икономическият възход през последните години активизира компенсаторен импулс по отношение на установилия се модел за въздържане от сключване на брак и раждане на деца, като в момента се намираме в цикъл на увеличаване числеността на новородените, който вероятно ще приключи през първата половина на следващото десетилетие. С това окончателно ще се изчерпи влиянието върху раждаемостта на вълната от 1945 (но тя ще продължава да допринася за застаряването) и обновяването на населението ще изпадне в зависимост предимно от репродуктивната реализация на малобройното поколение от 90-те години.

През 2006 на 1000 жени във фертилна (плодоспособна) възраст, т.е. на 15-49 навършени години, са се родили средно 40.0 деца (вкл. мъртвородените), при 38.2 за 2005, но през 1980 те са били 60.4, а през 1990 – 49.2. Тоталният коефициент на плодовитост10 е 1.38, при 1.31 за 2005 и 1.08, за 1997. Видно е, че равнището на раждаемостта през последното десетилетие постепенно се покачва, ала остава далеч от раждаемостта през 80-те години, когато нивото на този коефициент плавно спада от 2.05 към 1.8. Съпоставянето на стойностите на коефициентите на раждаемостта и на плодовитостта за 2006 насочва към извода, че поради намаляването на контингента на жените във фертилна възраст, вътрешните резерви за възстановяване числеността на живородените до нивата отпреди 1994 (над 80 000 годишно)11 до голяма степен са изчерпани.

През 2006, раждаемостта в градовете е 10.1 ‰, а коефициентът на плодовитост е 1.31, докато в селата е, съответно, 8.3 ‰ и 1.60. Тези данни свидетелстват, че въпреки по-високата степен на устойчивост на модела на многодетност в селата, там се раждат по-малко деца, тъй като чувствително е намаляло младежкото население в тях и особено контингентът на жените в плодоспособна възраст. Значимостта на селото като резервоар и генератор на население явно запада.

През 2006, жените във фертилна възраст са 1 852 073, при 2 130 519 през 1988, като намалението е с 13.07 %. Мъжете на тази възраст сега са 1 906 066 и съотношението им към жените е 1029:1000, докато през 1988 са били 2 157 827, а съотношението е било 1013:1000. Явно, през последните две десетилетия, жените във фертилна възраст са намалели в по-голяма степен, вероятно поради по-значителния дял емигрирали при тях. Набелязаният дефицит на жени в плодоспособна възраст се задълбочава в селата, където за около 1/10 от мъжете не достигат жени, с които да установят семейни отношения и евентуално да се реализират като родители.

През 2006, средната възраст, на която се ражда първото дете на майката, е 25.2 години, като в градовете тя е 25.9, а в селата – 22.7 години. Средната възраст на майката при раждане на дете пък е 26.4 (в градовете – 27.0, в селата - 24.5). Сравняването на двете групи данни показва, че еднодетният модел се е наложил в голяма степен и затова числовите изражения на тези показатели почти се покриват. За това свидетелстват и данните за ражданията по поредност на детето – от 74 495 родени деца 43 603 (58.5 %) са първо по ред на майката, 22 721 (30.5 %) – второ по ред, 4597 (6.2 %) – трето, 1695 (2.3 %) – четвърто и 1867 (2.5 %) – пето и следващо по ред дете. Утвърдената тенденция на по-късно раждане на първо дете и нарастването на средната възраст на майките при раждане на дете е сред важните компоненти на демографската криза и съществено допринася за бързото застаряване на населението.

Поради ранното майчинство при една значителна група жени12 , 10 244 живородени деца (13.8 %) са с майки на възраст до 20 години, а средната възраст на майката при раждане у нас все още е далеч от 30-годишната възраст, характерна за някои европейски страни. Настоящият дял на децата родени при ранни раждания е сравним с този от 1960 – 15.6 %, но значително е намалял по отношение на по-късни години, като например 1992, когато е бил 24.6 %. Въпреки това, ранната раждаемост при момичета ненавършили 18-годишна възраст продължава да бъде сериозен социален и медицински проблем.

Във връзка с нивото на брачността е важно да се отбележи, че брачните раждания бързо намаляват, като през 1988 са били 89.5 % от всичките, а през 2006 спадат под половината – 49.2 %. Сега, за 3/5 от извънбрачните раждания бащата е известен, което свидетелства за разпространението на новия тип семейно съжителство без брак, но за 1/5 от всички раждания (2/5 от извънбрачните) не е заявено кой е бащата на детето. При младите майки (до 20-годишна възраст) извънбрачните новородени са 9202, от общо 10 310 деца, т.е. 89.5 %.

През 2006 са регистрирани 37 272 аборта13, през 2005 те са били 41 795, а през 2004 – 47 223. Намалението на абортите е твърде съществено, което говори за по-добрите медицински грижи, полагани за бременните жени, а също за подобряване сексуалната култура на българите и стабилизирането на финансовото им състояние, което предполага по-разширен достъп до контрацепция. Днес се падат по 20 аборта на 1000 жени във фертилна възраст, а само преди четвърт столетие, през 1980, са се регистрирали по 72.9 аборта. През 2005, по медицински показания, са извършени 9.3 % от абортите (предимно при жени под 15 и над 35-годишна възраст), спонтанни са 27.2 % (при младите жени до 20-годишна възраст този дял е 37.4 %), по желание – 63.5 %, а криминалните аборти са с незначителен дял.

Смъртност и детска смъртност

През 2006, броят на умрелите е 113 438 (14.7 ‰)14, докато през 1988 са умрели 107 385 души (12 ‰). Въпреки намаляването на общата численост на умрелите, коефициентът на смъртност днес е съотносим с този от 1997, когато са достигнати най-високите стойности на смъртността у нас – 121 861 умрели (14.7 ‰). Застаряването на населението и намаляването на числеността му ще допринасят и през следващите десетилетия коефициентът на смъртност да остане на подобни нива.

Умрелите мъже са 60 503 (16.2 ‰), а жени – 52 935 (13.3 ‰), макар жените да надвишават по численост мъжете във възрастовите групи след 43-годишна възраст. Но при жените средната продължителност на живота е по-голяма15 и нарастването на възрастта, до която преживяват, все още оказва влияние върху равнището на смъртността при тях.

Умрелите в градовете са 66 352 (12.2 ‰), докато в селата са 47 086 (20.7 ‰) като съотношението им е 58.5 към 41.5. Данни, които недвусмислено демонстрират настъпилото застаряване на населението в селските райони и процеса на обезлюдяването им.

Особена тревога предизвиква високата смъртност при хората в младежка и средна възраст, при които умрелите са предимно мъже. През 2006, умрелите на възраст от 15 до 39-годишна възраст са 2775, от тях 1972 мъже (71.1 %). На възраст от 40 до 64-годишна възраст са умрели 24 014 души като мъжете са 16 766 (69.8 %). Все пак стойността на коефициента на преждевременната смъртност16 през 2006 е спаднала до 24.6, при 29.7 % през 1990.

Основните причина за настъпване на смърт у нас са: болести на органите на кръвообращението – 66.4 %; новообразувания – 15.6 %; болести на дихателните пътища – 3.7 %; външни причини – 3.5 % и др. Високият дял на смъртността от сърдечни заболявания подсказва за наличието на голям резерв за увеличаване продължителността на живот у нас чрез подобряване качеството на живот и осъществяване на социална превенция и медицинска профилактика по отношение на тези заболявания.

През 2006 са умрели 720 деца преди да навършат 1 година. Коефициентът на детската смъртност у нас е 9.7 ‰ и в сравнение с 1997, когато е бил 17.5 ‰, е почти два пъти по-нисък. Все още обаче, стойността на този коефициент е твърде висока, в сравнение със страните, станали членки на ЕС преди България.

Естествен прираст

От 1990 естественият прираст на населението на България е отрицателен. Числеността на умрелите значително надхвърля броя на живородените, макар ескалирането на този процес да е спряно – през 1997 естественият прираст е бил -57 736 души (-7.0 ‰), през 2005 е  42 299 души (- 5.4 ‰), а през 2006 - 39 460 души (-5.1 ‰). В градовете естественият прираст е -2.1 ‰, а в селата – -12.4 ‰.

Задържането на високи отрицателни нива на естествения прираст ще е трайно поне в обозримия период до средата на столетието, доколкото дори значително нарастване на имиграционния поток не би могло да допринесе в кратък срок да се изравни числеността на новородените с тази на умрелите. Но привличането на имигранти, които трайно да се заселят у нас (особено българи по произход заради културната и емоционалната им връзка със страната), ще позволи да се намали разликата между загубеното и новопридобитото население.

Възрастова структура на населението

През последните две десетилетия населението на България бързо застарява поради значителната емиграционна вълна, състояща се предимно от млади хора, а също така заради спадането на раждаемостта и нарастването на смъртността при лицата в млада и средна възраст. През 2006, средната възраст на жителите на страната е 41.4 години, докато само 6 години по-рано е била 39.9. Населението, живеещо в градовете, е с усреднена възраст 39.7 години, а в селата – 45.3 години.

През 2006, децата на възраст от 0 до 14 навършени години са 13.44 % от населението, възрастните лица (15-64 години) са 69.31 %, а тези в старческа възраст (над 64 навършени години) – 17.25 %. Коефициентът на възрастова зависимост17 е 44.3 (44.3/100), като в градовете е 37.5, но в селата съотношението е много по-неблагоприятно - 63.8. Коефициентът на демографско заместване18 е 105.9. Все още вливащото се сред хората в зряла възраст младо поколение е по-многобройно от хората, навлизащи в старческа възраст. Само след около една петилетка обаче, това съотношение ще се обърне в полза на последните.

Нарастването на дела на населението в трудоспособна възраст19, в резултат на поетапното повишаване на възрастта за пенсиониране20 и занижената раждаемост през последните десетилетия, засега допринася за поддържането на баланса между трудещите се и лицата, разчитащи на издръжка. През следващото десетилетие обаче, в трудоспособна възраст ще навлизат все по-малобройни контингенти младежи, а същевременно многобройното поколение, родено през бейби-бума, напълно ще навлезе в пенсионна възраст и съотношението между населението в трудоспособна и това в надтрудоспособна възраст ще се промени чувствително в полза на последното. Именно затова спешно трябва да се изгради държавен фонд за гарантиране устойчивостта на обществената пенсионна система и да се направят вложения в т. нар. демографски резервен «Сребърен фонд». Натрупаните в него средства вероятно ще се наложи да послужат за подкрепа на първия стълб на пенсионната система още в средата на следващото десетилетие.

Механично движение

През 2006, 114 882 души са променили селището, в което живеят, преселвайки се в рамките на страната. Преселванията от селата към градовете (28 477) не са много повече в сравнение с тези от градовете към селата (23 279), като приносът на вътрешната миграция за урбанизирането на населението е само 5198 души. Най-много жители са се преселили от градове към градове – 49 577, а от села към села - 13 549. При тази многопосочна миграция, с положителен баланс са градовете София-град21 (+8366), Пловдив (+2132), Шумен (+686), Русе (+497), Свищов (+430), някои от малките градове по черноморското крайбрежие и др. Най-много население от вътрешната миграция са загубили областите Благоевград (-2975), Видин(-1293), Враца (-1187), Кърджали (-1033), Смолян (-789), Монтана (-700).

Според официалните данни, вътрешните миграционни потоци не изглеждат значителни, но нерегистрираният прилив на население към София вече създава огромни затруднения във функционирането на социалната и инфраструктурната система на столицата, независимо от икономическия подем до 2008. Съсредоточаването на голяма част от населението на страната в столицата повишава и геостратегическата уязвимост на България и крие ред други рискове за националната сигурност и стабилност. Същевременно, обширни райони на страната се обезлюдяват, което намалява възможностите за използване на нейните ресурси и стопански потенциал.

Външна миграция

Българската администрация има добър опит в регистрирането и регулирането на имиграционните потоци, но емиграционните движения все още не се проследяват с подходяща методика и не съществува база данни с достатъчно достоверна информация за българите, емигрирали през последните две десетилетия извън страната. А такъв информационен масив е необходимо да се изгради не само за емиграционната вълна след 1988, но и за предходните вълни на изселване от България, както и за българските емигрантски общности, разпръснати из целия свят.

Към 31.12.2006, чужденците със статут на постоянно пребиваващи у нас са 55 653 души, от които 3146 лица са получили разрешение за пребиваване през същата година. Най-многобройни са чужденците от Русия (19 216 души, като още 5238 души са с гражданство на ОНД22), Украйна (4861), Турция (3361), Молдова (1703), Полша (1564), Сирия (1690), Китай (1581), Германия (1372), Армения (1142), Сърбия и Черна гора23 (1121), Македония (1115) и др. През самата 2006, най-много имигранти са получили статут на постоянно пребиваване от Турция (903 души), Русия (454), Украйна (226), Република Македония (213), Китай (165), Армения (131), Молдова (106) и Германия (94). Повече от 1/3 от тези чужденци живеят в София, много са те и в Пловдив, Варна и Бургас. България тепърва ще се отваря за по-широк имиграционен прием, чрез който да бъдат компенсирани демографските загуби от емиграцията, като се очаква имигрантите да произхождат предимно от гореспоменатите държави.

След като, през 1999, България излезе от ограничителния списък за достъп до страните от Шенгенското споразумение, интересът към придобиване на българско гражданство от чужденци нарасна. От 1990 насам, 125 хиляди чужди граждани (94 000 от тях са през новото хилядолетие) са кандидатствали за придобиване на българско гражданство. Над 26 хиляди чужденци са придобили българско гражданство от 2001 насам24, като повечето от тях са с български произход и са граждани на Македония (10 850 души), Молдова (9187), Русия (1751), Украйна (1233), Сърбия /Сърбия и Черна гора/ (1089), Албания (299). 527 български евреи от Израел са възстановили българското си гражданство по облекчен ред.

Много от тези нови български граждани се установяват на територията на страната. Според експертни оценки, след 1989, у нас са се заселили между 15 000 и 20 000 души с български етнически произход. Именно измежду българските общности в съседните страни и от републиките на бившия СССР се очаква да се заселят най-много имигранти у нас през следващите десетилетия.

Според официалната статистика, към края на 2005, най-много емигрирали български граждани в страните от ЕС има в Испания (83 418 души), Германия (39 187), Гърция (33 638, в края на 2004 г.) и др. Тези данни обаче са непълни и не отразяват реалната картина на българското присъствие в страните членки на ЕС. Извън Европейският съюз големи български новоемигрантски общности има също в САЩ, Канада и пр. Едновременно с процеса на емиграция, протича и процес на реемиграция, като емигриралите все още надвишават завръщащите се в България, но тази тенденция в следващите години би трябвало да се обърне.

Според социологическите проучвания, проведени преди и след присъединяването към ЕС, нагласите за емиграция сред българските граждани намаляват. Същевременно, опасността българските висококвалифицирани кадри да се отлеят към региони с по-добро заплащане на труда и с по-привлекателни възможности за професионална реализация и живот, остава.

Обща оценка

Неблаговидните демографски процеси през последните 30 години в голяма степен са обусловени от промяната на начина на живот и труд на българите, от новите им представи и разбирания за семейството и от либерализиращите се практики на семеен живот и репродуктивна реализация. Излизането на страната от блоковата изолация от времето на Студената война позволи българските граждани свободно да пътуват по света и трайно да се заселват в други държави. Същевременно, социално-икономическата криза от 90-те години влоши качеството на живот у нас и принуди множество българи да заминат зад граница, а останалите в страната възприеха модел на репродуктивно ограничаване и дори въздържане.

Извършеният преход към либерална икономическа система и влизането на България в Европейския съюз доведоха до стопанско стабилизиране и подем (до 2008, когато избухна глобалната финансово-икономическа криза). Сега е необходимо резултатите от икономическия възход да се пренесат в социалната сфера и особено по отношение на държавната политика за насърчаване на раждаемостта. Българското общество спешно трябва да се мобилизира за ограничаване на развитието на негативните демографски процеси, като по-далечната цел трябва да бъде възстановяване на социалноприемливо ниво на демографското състояние на народа на Република България.

Препоръки за най-неотложни интервенции

Изпълнението на мерките и дейностите, залегнали в демографската стратегия, се намира все още в начален етап, но още отсега се вижда, че усилията са разпръснати многопосочно без да са определени областите, в които е необходимо да се извършат навременно спешни интервенции, концентрирани според адекватно на настоящата ситуация целеполагане. Някои от сферите, в които с предимство трябва да се вложат средства и да се положат организационни усилия бяха споменати по-горе. Тук ще бъдат очертани онези проблемни кръгове от демографски затруднения и деформации, към които, според нас, трябва да се подходи с особено внимание и без забавяне.

Според прогнозата на Националния център за здравна информация, стойността на коефициента на раждаемост, през периода 2007-2010, първоначално ще се задържи на едно ниво и през 2009-2010 дори леко ще се снижава. Разбира се, прогнозата е направена при съответната нормативна рамка по отношение насърчаването на раждаемостта. Решителните действия за нейното стимулиране биха опровергали в положителна посока тази прогноза, като позволят да се използва затихващата инерция на демографската вълна, въздигнала се след двете световни войни. Сега имаме последна възможност да се възползваме от нея чрез предизвикването на компенсаторен възход на раждаемостта при поколението от 70-те и 80-те години, което досега се въздържаше да пристъпи към по-разширено популационно възпроизводство.

Мерките за насърчаването на раждаемостта през 90-те години на ХХ век бяха насочени предимно към социално уязвимите слоеве на населението. Въпреки коригирането на тази политика в последно време, с въвеждането на някои облекчения за майките, желаещи да работят преди да е изтекъл двугодишния срок за отглеждане на дете, у нас около 7/10 от новородените се раждат в социално слаби семейства. Трябва да се потърсят нови подходи за балансиране на мерките в тази област, които да се съчетаят с намерението за утвърждаване на модел на семейство с две и три деца.

Премахването на изискването за максимален доход, до който може да се ползват семейните помощи за деца, е първата правилна стъпка в тази насока, изравняваща правата на българските граждани. Засиленото (контрастно) подпомагане на семействата, в които се ражда второ или трето дете, ще укаже на родителите каква според обществото е най-благоприятната норма за броя на децата в семейството, позволяваща хармонично да се развиват както семейството, така и по-големите популационни общности. Подпомагането на учащите се в активна фертилна възраст (студенти и колежани) при раждане на дете, чрез предоставяне на стипендии и на подходящо общежитие за младото семейство, ще позволи да се задържи и дори да се снижи средната възраст на сключване на първи брак, на раждане на първо дете и на раждане на дете, което също ще има компенсаторен ефект по отношение на демографското възстановяване на България. Осъществяването на програми за репродуктивната реализация на безплодните семейства, които по експертни оценки са около 300 хиляди, е друг резерв за повишаването на раждаемостта.

Намаляването на смъртността при хората в млада и средна възраст и общото повишаване на продължителността на живота ще позволи да се осъществи в по-благоприятна степен трудовата и житейска реализация на членовете на обществото. Особено внимание трябва да се обърне на превенцията и профилактиката на сърдечносъдовите заболявания и на предотвратяването на пътнотранспортните произшествия. Подпомагането на майките с деца до 7-годишна възраст чрез поемане от страна на държавата (изцяло или частично) на здравно-осигурителните им вноски вероятно ще допринесе за намаляване на майчината и детската заболеваемост и смъртност и ще повиши степента на защитеност на работното им място. Освен това компетентните държавни органи трябва да получат широки правомощия за санкциониране на работодатели, които прогонват майките от работа заради затруднения във връзка с тяхното майчинство. Време е работодателите да осъзнаят своята отговорност и личен интерес от демографското стабилизиране на националната общност.

Основна спешна задача пред държавната политика е да се привлекат обратно в страната емигриралите младежи, преди тяхното потомство да е израснало по чужди държави, и да е прекъснало връзката си с родината на своите родители. Отварянето на България за широк имиграционен прием е неминуемо и колкото по-рано се извърши, толкова по-планомерно, постепенно и безболезнено ще бъде интегрирането на имигрантите. Преобладаващият дял измежду тях би трябвало да са българи по произход, бивши български граждани или чуждестранни студенти учили у нас, които да познават езика, традициите и порядките у нас. Чрез тези два потока от реемигранти и имигранти ще се спре разтварянето на ножицата между числеността на гражданите на България и реалния брой на нейните жители. Подходящо е да се привлекат и чужденци от страните на Черноморско-балканския регион с подходяща квалификация и демографски характеристики (възраст, семейно положение и пр.), които трайно да се заселят в страната, доколкото бързо ще се адаптират към близката им културно-

конфесионална среда. Посредством целесъобразното насочване на външната и вътрешна миграция ще може да се коригират още и диспропорциите в териториалното разпределение на населението и се спре обезлюдяването на пограничните общини, на планинските и други необлагодетелствани райони, както и на селата и малките градове.

Реализирането, до 2020, на мерките и дейностите, заложени в националната демографска стратегия, нямат за цел да възпрат негативното развитие на демографските процеси (което е и невъзможно), а само да го ограничат. Именно чрез ограничаването му, състоянието на населението на България трябва дотолкова да се оздрави, че през следващите десетилетия да може да функционира в рамките на ЕС като модерна и жизнеспособна национална общност. За да се случи това е необходимо да се установи ново демографско равновесие, макар и при намалена численост на населението, при което качествените му характеристики да позволят поддържането на стопанския и културен живот и да осигурят по-нататъшното възпроизводство на българския народ.

 

Бележки:

3. Данните за 2007 са прогнозни и затова се прилагат като допълващи актуалната демографска картина.

4. Намалението на населението през 2007 е 37 800 души (-0.492 %).

5. Трябва де се има предвид, че през разглеждания период част от селата са добили статут на градове, а други са били присъединени към близките им градски центрове, с което по административен път е увеличено градското население.

6. Тук не са включени разделените семейства, на които бракът не е разтрогнат със съдебно решение.

7. Засега само гражданският брак е признат за законен, въпреки предложенията за либерализация на режима на бракосъчетанията.

8. През 2007 бракоразводите, по прогнозни данни, са 16 000.

9. През 2007, по прогнозни данни, живородените са 75 300, а коефициентът на раждаемост – 9.8 ‰.

10. Среден брой живородени деца на една жена във фертилна възраст. Отношението на живородените през годината към средногодишния брой на жените във фертилна възраст.

11. През 1993, живородените са 84 400, а през 1994 – 79 442.

12. Предимно от ромски произход.

13. Два пъти по-малко от ражданията, докато през 1990 са били с 36.7 % повече от ражданията.

14. По прогнозни данни, броят на умрелите през 2007 е 113 100, а коефициентът на смъртност е 14.8 ‰ – най-високата стойност досега.

15. Предстоящата продължителност на живота при мъжете е 69.1, а при жените – 76.3 години.

16. Относителен дял на умрелите лица под 65-годишна възраст към общия брой на умрелите.

17. Населението на възраст под 15 години и над 64 навършени години, към населението от 15 до 64 навършени години.

18. Населението на 15-19 навършени години, към населението на 60-64 години.

19. През 2006, в подтрудоспособна възраст са 1 119 936 души (14.58 %), в трудоспособна възраст са 4 819 837 души (62.76 %) и в надтрудоспособна възраст – 1 739 517 души (22.65 %).

20. За 2006, в трудоспособна възраст се считат лицата навършили 16 години до навършването на 58 години и 6 месеца за жените и до навършването на 63 години за мъжете.

21. Цялата Столична община със сателитните на София  градове.

22. Повечето от тях вероятно също са с произход от Русия.

23. На 3 юни 2006 Черна гора се отдели от общата конфедеративната държава със Сърбия.

24. Само през 2006 са 6511.

 

* Българско геополитическо дружество. Статията се базира на данните от Доклада за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия и развитието на демографските процеси в Република България, изготвен през 2008 от вече несъществуващата Дирекция „Етнически и демографски въпроси на Министерски съвет.

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.1 2025