10
Пон, Фев
6 Нови статии
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Държавният дълг на Гърция е само първата лястовица в поредицата от европейски „дългови бомби”, които могат да избухнат всеки момент. Ипотечните дългове на постсъветските държави и Исландия са още по-взривоопасни. Макар че тези държави не са част от еврозоната, по-голямата част от задълженията им са в европейската валута. Около 87% от дълговете на Латвия са в евро или други чуждестранни валути, като повечето то тях са към шведски банки. Дълговете на Унгария и Румъния също са в евро, но са най-вече към австрийски банки. Тези държавни задължения на страни, които не са членки на еврозоната, бяха направени с цел да се поддържа обменния курс и за да могат да се изплащат частните дългове към чуждестранните банки, а не за финансирането на вътрешния бюджетен дефицит, както беше в Гърция например.

Как ще се разреши проблемът с дълга?

Малко вероятно е, че всички тези дългове ще бъдат върнати, тъй като мнозинството от въпросните държави съществуват в условия на задълбочаващ се търговски дефицит и усилваща се икономическа депресия. Сега, когато цената на недвижимите имоти продължава да спада, търговският дефицит не може да се рефинансира за сметка на притока на чуждестранна валута в сектора на ипотечното кредитиране и купуването на собственост. Не съществуват никакви видими средства, способни да поддържат стабилността на валутите (като например добре функциониращата икономика). През миналата 2009, споменатите по-горе държави поддържаха курсовете на националните си валути чрез заеми от ЕС и МВФ. Само че условията за връщането на тези заеми са политически неустойчиви: рязкото съкращаване на финансирането в бюджетната сфера, повишаването на данъците, стоварващо се върху и без това достатъчно обременената с данъци и такси местна работна сила, както и плановете за още по-голямо затягане на коланите, които задушават националната икономика, само стимулират емиграцията на работна сила.

Банкерите в Швеция, Австрия, Германия и Великобритания вече започват да осъзнават, че заемите, отпуснати на държавите, които не могат (или не искат) да ги изплащат, се превръщат в техен собствен проблем, а не толкова в проблем на дебиторите (т.е. длъжниците).  Все някой трябва да поеме загубите, защото по дълговете може да бъде обявен дефолт, т.е. те могат да бъдат опростени или изплатени в силно обезценена валута, а все повече юристи твърдят, че дълговите задължения, изискващи погасяването на дълга в евро, просто не могат да бъдат изпълнени.

Всяка суверенна държава има правото да приема собствени закони, определящи условията за изплащане на дълговете, и в този случай преразглеждането на валутния курс и евентуалното пълно или частично опрощаване на дълговете ще се окажат нещо много по-сериозно, отколкото просто „рисков фактор”.

В девалвацията няма никакъв друг смисъл, освен „преодоляването”, т.е. реалната промяна на условията за търговия и производство. Именно затова, през 1933, Франклин Рузвелт девалвира американския долар, понижавайки със 75% курса му спрямо златото, което повишава цената на последното от 20 до 35 долара за унция. А за да избегне пропорционалното повишаване на дълговото бреме на САЩ, президентът отменя т.нар. „златна уговорка”, предвиждаща индексирането на дълговото задължение към курса на златото. Тъкмо в тази сфера и днес ще се води основната политическа борба: за изплащането на задълженията в девалвирани (т.е. обезценени) валути. Между другото, сред страничните ефекти от Голямата криза в САЩ и Канада, през 30-те години на миналия век, беше и освобождаването от лична отговорност на ипотечните длъжници, което им дава възможност да се справят с последиците от фалита си.

Банките могат да предявяват претенции към заложеното недвижимо имущество, но не могат да поставят каквито и да било допълнителни искания към неговите собственици. Тази практика (основаваща се на общото право) показва, как Северна Америка съумява да се освободи от наследството на феодалната власт на кредиторите и затворите за дългове, което прави толкова сурово европейското дългово законодателство в миналото.

Въпросът обаче е, кой ще поеме бремето на загубите? Запазването на номинацията на дълговете в евро ще докара до фалит бизнеса и ще обезцени недвижимите имоти в страните-длъжници. И обратното, трансформирането на дълговете в девалвирани местни валути ще декапитализира много европейски банки. Само че тези банки са чуждестранни, а в края на краищата, правителството на всяка страна следва да се грижи за собствените си избиратели. Чуждестранните банки не гласуват.

Както е известно, когато (през 1971) САЩ отменят обвързването на платежния си дефицит към златото, чуждестранните притежатели на доларови запаси губят почти цялата стойност в злато на тази своя собственост. В момента те получават под 1/30 част от нея, тъй като междувременно цената на златото нарасна до 1100 долара за унция. Но, ако тогава светът прие това, защо да не приеме сравнително спокойно и очертаващото се бъдещо опростяване на европейските дългове?

Все повече се осъзнава фактът, че постсъветските икономики изначално бяха моделирани така, че да удовлетворяват интересите на чужденците, а не на въпросните държави. Така например, трудът в Латвия се облага с над 50%-ов данък (разпределен между работника и работодателя, плюс социалното облагане), което е толкова много, че го прави неконкурентоспособен. В същото време, данъците върху имотите са под 1%, което пък стимулира неудържима спекулация. Именно тази изкривена данъчна философия превърна „балтийските тигри” и Централна Европа в основни кредитни пазари за шведските и австрийски банки, докато в същото време работещите в тези държави не можеха да разчитат на добре платена работа в родината си. Нищо подобно (включително толкова ужасни закони за защита правата на трудещите си) не можете да откриете в развитите държави от Западна Европа, Северна Америка или Източна Азия. Очевидно е неразумно и нереалистично да очакваме, че именно тези широки слоеве от населението на т.нар. „Нова Европа” ще могат да поемат бремето на допълнителните лишения и, че тъкмо те ще се съгласят да изплащат дълговете на своите държави през целия си живот, попадайки в омагьосания кръг на вечната задлъжнялост.

Бъдещите отношения между Стара и Нова Европа ще зависят от готовността на еврозоната да прехвърли постсъветските икономики на по-платежоспособни релси, с по-ефективна кредитна и по-малко ориентирана към интересите на рентиерите данъчна система, която да съдейства за увеличаване на заетостта, а не за инфлационния ръст на стойността на активите, провокиращ трудовата емиграция. Наред с валутната реорганизация, с цел да се преодолее огромната задлъжнялост, единственото решение за тези страни е същественото преразпределяне на данъчната тежест от труда към земята (т.е. към недвижимата собственост), като по този начин системата заприлича повече на западновропейската. Друга алтернатива просто няма. В противен случай, вечният конфликт между интересите на кредиторите и длъжниците застрашава да разцепи Европа на два противостоящи си политически лагери, като случилото се в Исландия беше само своеобразна репетиция на онова, което очаква Стария континент.

Докато дълговият проблем не бъде решен (а единственият начин за решаването му са преговорите за частично или пълно опрощаване на дълговете) разширяването на Европа (т.е. абсорбирането на Новата от Старата Европа) ще спре. Само че пътят към това решение няма да е никак лек. Финансовите интереси продължават да са доминиращата сила в ЕС и с всички възможни средства ще се съпротивляват на неизбежното. Нека си припомним как вече бившият британски премиер Гордън Браун заплашваше Исландия (което беше не само неправилно, но и нямаше никакво законно основание), че ще използва МВФ (на когото Исландия не дължи нищо) като своеобразен „съдия изпълнител” и ще блокира влизането на страната в ЕС.

Сблъсквайки се с тази откровено издевателска позиция на Браун (както и на холандския „пудел” на Великобритания), 97% от исландските избиратели гласуваха против условията за разрешаване на проблема с дълга, които британците и холандците се опитваха да им натрапят. Ще припомня, че на подобно единодушно гласуване светът не бе ставал свидетел от краха на комунизма насам.

Какъв избор ще направи Европа?

От избора, който в крайна сметка ще направи Европа, наистина зависи много. Огромен брой хора могат да се окажат на улицата. Политическите и икономически съюзи ще се променят, някои национални валути ще се сринат, а много правителства ще бъдат свалени. Европейският съюз и международната финансова система ще претърпят непредсказуеми промени. Като това ще се случи най-вече, ако европейските държави възприемат аржентинския модел и откажат да плащат, докато не получат достатъчно мащабно намаляване на дълга си (или дори пълното му опрощаване).

Изплащането на дълговете в евро (което, по отношение на недвижимите имоти и личните доходи, генерира отрицателна разлика между стойността на кредитното обезпечение и кредитната задлъжнялост, т.е дълговете надхвърлят текущите приходи, от които следва да се изплаща ипотеката) се оказва невъзможно за държавите, които разчитат да съхранят, поне отчасти, създаденото с толкова труд гражданско общество.

Терминът „твърд план”, който използват напоследък МВФ и ЕС, е просто фризиран, технократски жаргонен израз, с който се обозначава един план за действия, водещ на практика до съкращаване продължителността на живот, оказващ убийствено въздействие върху нивото на доходите, социалната сфера, разходите за здравеопазване и болници, за образование и други основни потребности и означаващ разпродаване на държавната инфраструктура с цел превръщането на държавата в „данъчна служба”, където всеки ще трябва да плаща за достъп до пътища, образование, медицинско обслужване и всички необходими за живота и бизнеса неща, които отдавна се субсидират от държавата (чрез прогресивното данъчно облагане) както в Северна Америка, така и в Западна Европа.

Този очертаващ се конфликт  ще се развива в зависимост от това, как ще се погасяват частните и държавните задължения. За се справят с държавите, които не пожелаят да изплащат дълговете си в евро, кредиторите разполагат с подходящ инструментариум за убеждаването им да не го правят, в лицето на кредитните рейтингови агенции. Като още при първите признаци, че държавите-длъжници отказват да плащат в свободно конвертируема валута, или дори при първия им намек, че нивото на тяхната външна задлъжнялост е неоправдано високо, рейтинговите агенции ще свалят кредитния рейтинг на съответната държава. Което ще доведе до рязко нарастване стойността на кредитите и реална заплаха от парализиране на националната икономика, лишена от толкова необходимите и кредитни ресурси.

Един от поредните изстрели в тези, вече очертаващи се, „дългови войни” в Европа беше направен на 6 април, когато Moodys понижи кредитния рейтинг на Исландия от „стабилен” на „негативен”. При това, агенцията призна, че Исландия може достатъчно ефективно да реши проблемите си в рамките на преговорите, но заяви, че сегашната неопределеност вреди на краткосрочните икономически и финансови перспективи на тази страна.

И така, битката продължава, а десетилетието, в което навлизаме, обещава да бъде много интересно.

 

* Професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити, САЩ

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

В бъдеще, глобализацията неминуемо ще доведе до отслабване на националната държава. А продължителният процес на преход към глобално правителство, ще се окаже, също както и през Средните векове, епоха на много сериозна нестабилност. Но европейската структура на управление ще продължи да доминира, включително и в САЩ. И тъкмо това ще се окаже пътят към мира, защото този модел ще бъде заимстван от целия останал свят.

Европа е дала имената на всички исторически епоха и ще продължи да го прави и в бъдеще. Така, символ на Класическия свят е гръцкият просперитет; Средновековието следва разграбването на Рим от варварите; Европейският Ренесанс пък води до създаването на националните държави, трансформирали света, според собствените си представи.

И през ХХІ век Европа ще насочва и моделира усъвършенстването на постнационалните държави и съответстващото им постсъвременно управление, което също ще бъде възприето от целия останал свят. Всъщност, още днес са налице редица признаци за това, че светът се движи по „европейския път” Достатъчно е да видим например, как се развива сегашната финансова криза: все повече експерти посочват необходимостта да бъде открит баланс между американския ултралиберален капиталистически модел и централизираното планово ръководство на държавния тоталитаризъм. А оптималното съчетание между тези две крайности е именно европейският стил – т.е. моделът на социално-демократичния капитализъм.

Новото Средновековие

Нека се огледаме и видим, доколко съвременният политически пейзаж напомня на един от най-критичните периоди в европейската история, а именно Средновековието. Това е един продължителен и нееднозначен период, следователно може да послужи като идеална метафора за нашето време. Това е епоха на епидемии и прогрес, на търговски революции, на възникване и разширяване на империи, на кръстоносни походи и градове-държави, на  търговци и университети. Новото Средновековие, което се отъждествява с нашата епоха на постмодернистка глобализация, вече е започнало. Ще продължи възраждането на независимите градове-държави, като най-значима политическа единица. Днешният списък на „глобалните градове” – Ню Йорк, Лос Анжелос, Маями, Сау Паулу, Лондон, Дубай, Сингапур, Хонконг, Шанхай, Токио, постепенно ще включи и Александрия, Карачи, Истанбул и редица други. И днес, както и тогава, градовете-държави са най-вече търговски центрове, които постепенно се отделят от своята „национална опора”, загатвайки ни, че в бъдеще от първостепенно значение ще бъдат недържавните корпоративните субекти.

Днес държавните инвестиционни фондове вече се сливат с градовете-държави. Този съюз ще се превърне в утрешната Ханза, формирайки единна капиталистическа общност, „излъчваща” нови технологии към онези, които са разположени по периферията и. Така, Хамбург и Дубай подписаха споразумение за увеличаване обема на двустранната търговия и техническо сътрудничество.

Тези нови градове-държави ще се нуждаят и ще плащат за безопасността и защитата си, защото гарантирането на глобалната сигурност ще премине в корпоративните ръце на рицарите, наемните войници и кондотиерите на ХХІ век.

Средновековието е свидетел на множество иновации - като започнем с оръжията и свършим с компаса, всичко е насочено към разширяване на глобалното изследване и усвояване на пространството. Следователно, темпът на информационните и транспортни комуникации ще ни доведе много близо до абсолютния синхрон. Също както в редиците на милиардерите от индустриалната епоха изпъкват хора като Гети, Брансън и Амбари (богаташи, известни като спонсори на културата и изкуствата – б.р.) така в близко бъдеще можем да очакваме появата на своеобразни постмодернистки Медичи – мега-благодетели,  финансиращи космическите изследвания и управляващи териториите и производствата, подобно на средновековните князе.

С разширяването на империята в Евразийското пространство, Новото Средновековие ще стане многополюсно, или по-скоро аполярно, т.е. няма да се подчинява на един единствен световен лидер. По пътя на Карл Велики, опитал се да възроди свещената Римска империя, днес, повече от хиляда години по-късно, вървят мултиаспектните армади на Брюкселските Чиновници от Европейския съюз, настойчиво колонизиращи Балтика и Балканите, а в бъдеще и Анадола и Кавказ. Наистина, свещената им книга вече не е Библията, а „общото европейското законодателство”, 35-те глави на Lex Europea, които успешно интегрират страните-членки на ЕС.

Не само Украйна и Турция, но при повече късмет дори обезлюдената и непокорна Русия може да стане член на Европейския съюз до 2030. Дотогава Турция, която вече се е превърнала в една от главните енергийни артерии на Европа, ще поеме и ролята на основен търговски и инвестиционен коридор към Централна Азия и Близкия изток.  Магистралните мрежи, свързващи Анадола с Каспийско море, ще бъдат разширени на юг, към Сирия, Иран и Ирак, гарантирайки директен достъп до близкоизточните енергоносители и експортните маршрути на висококачествената европейска продукция.

През 2030, Близкият изток ще бъде интегрална част от разширената сфера на влияние на Европа. Макар че арабският свят ще е по-населен от Европа, енергийните му ресурси ще започнат да се изчерпват, а търговските му отношения ще го обвържат по-силно от всякога с европейските инвестиции в масовото производство на индустриални стоки – от автомобили до фотоелементи. Ислямът ще се окаже сломена религия, все още масово практикувана, но потисната от импулсите на икономическото развитие. По същия начин, по който Европа навремето се „откупи” от комунизма, тя ще „плати” за реформирането на Ислямизма и изграждането на конструктивна просперираща социална демокрация в тези региони.

Северноафриканските арабски държави, специализирали се в дребни производства и в селско стопанство с използване на външни ресурси, ще се окажат много тясно обвързани с Европа, с помощта на такива инструменти, като газопроводите например. Визията на Саркози за Средиземноморския съюз е своеобразно възраждане на Римската империя, този път със столица Брюксел.

Но Европа през 2030 няма само външно да обединява съседите си, а и вътрешно ще се смесва с тях. Украинската и турската нации ще се превърнат в елемент на европейската икономическа и социална структура, съхранявайки статута си на „възпроизводители” на военните механизми на империята. Арабските мигранти ще продължат да бъдат екзотична особеност на западноевропейското общество, но, подобно на турците в края на ХХ век, ще се трансформират в конструктивни диаспори, прокарващи в своите метрополии прогресивните социални и макроикономически модели, с помощта на свободния поток на капитали и идеи от Запад на Изток.

Пътят на Русия

Пътят на Русия, до голяма степен, ще бъде аналогичен с този на Турция. Първоначалната сдържаност и нежелание, съчетани със силния стремеж на тази страна да си запази свободата на действие във външнополитическата сфера, ще бъдат заменени от постепенното признаване достойнствата на координацията и съвместния политически натиск, както и от ненаситния апетит за качествени европейски инвестиции и щедри субсидии.

Русия ще замени своя опасен контрол над петролните ресурси и доставките на природен газ със стабилността и сигурността на заслужаващите доверието и европейски потребители. Тя ще се съгласи на справедлива компенсация и ще се научи, с помощта на Брюксел, Франкфурт и Лондон, как да харчи по-разумно парите си.

Аналогично, и други държави ще проявят интерес към европейския стил на йерархия и управление. Китай ще приключи с възстановяването на древния си статут на „Срединна Империя”, осъществявайки контрол върху половината от населението на планетата, благодарение гигантските мащаби на своя експорт, усъвършенствайки инфраструктурата си и разширявайки позициите на китайската диаспора. В трети глобален притегателен център ще се превърнат Съединените щати, които ще демонстрират демографска устойчивост, но, в същото време, все повече ще се „смесват” с Латинска Америка. Сто години след създаването на „Алианса за прогрес” от Кенеди, САЩ отново ще открият, като своя индустриална опора, големите находища на Юг и особено в Бразилия, за да укрепят конкурентоспособността си спрямо азиатското полукълбо и енергийната си независимост от близкоизточните държави.

Моделът на регионална управление, който ЕС олицетворява в неговата най-сложна форма, ще бъде заимстван не само от Северна Америка и Източна Азия, но и (постепенно) от Южна Америка и Африка. Бразилия вече говори за необходимостта от южноамерикански Съюз, като икономическа общност и единна дипломатическа концепция, доминирана от нейното „меко” лидерство. До 2030, Африканският съюз със сигурност ще изостава от всички тези настоящи и бъдещи регионални обединения, но, развивайки толкова необходимите му (за да сложи край на множеството изтощителни войни) миротворчески сили, ще даде възможност на много държави от континента, лишени от излаз на море, да доставят товарите си на регионалните и световни пазари.

Европа като посредник

И така, що се отнася до САЩ, европейският модел ще се използва не само на ниво социал-демократически капитализъм и федерално-правен механизъм, но и при формулиране на американската външна политика. Европа ще смекчи конфликтите, раздиращи нейните периферии, и ще модернизира последните, използвайки за целта такива инструменти като твърдата ръка в управлението и чуждестранните инвестиции. Именно тази стратегия следва да възприеме и Америка, защото тя е ключ към стабилизацията на Мексико и Централна Америка. Надявам се също, че под влияние на този модел, отношенията между Америка и Китай също ще претърпят положителна промяна, в чиято основа ще е по-голямо внимание към китайската специфика, отколкото към американския „стил” в демокрацията.

Европа разполага с отлична позиция за да се превърне в идеологически и културен посредник между Изтока и Запада. В европейското общество вече са се вписали успешно индийските и китайски художници, а богатите азиатци (включително араби) се превърнаха в основните купувачи на творбите на европейските импресионисти и модернисти. Аналогични процеси се развиват и в образователната сфера – днес в европейските университети учат повече китайци, отколкото американци, усвоявайки новите социал-демократически характеристики на ХХІ век, по същия начин, по който, през ХІХ-ХХ век, усвояваха европейския марксизъм и комунизъм.

В същото време, независимо от развитието на процеса на формиране и укрепване на европейските въоръжени сили, които до 2030 вече ще представляват внушителна сила, те ще си останат по-подходящи за поддържане на реда и бързо реагиране при кризи, отколкото за пълномащабни войни и окупация. Впрочем, подобни общоевропейски полицейски сили ще са особено необходими, предвид неопределения характер на Новото Средновековие. Защото нека си припомним, че стабилността не е характерна за класическото Средновековие, а през предстоящите десетилетия се очертават не по-малко на брой рискови фактори.

В тази връзка, какво да кажем за СПИН.а, маларията, атипичната пневмония и другите болести, които могат да се превърнат в не по-малко страшни епидемии от Черната смърт през ХІV век? Какви ще са последиците от „блуждаещите” криминални и терористични мрежи, потенциално нерешените войни и екологичните катастрофи? Кои ще бъдат следващите монголци – т.е. малките, концентрирани „орди”, които с огън и меч ще се опитват да наложат своя мир, закон и ред? Окончателното установяване на новото глобално управление ще отнеме столетия, следователно това, което ни чака в по-близка перспектива (т.е. към средата на ХХІ век), е неувереното лидерство и изключително сложният и объркан геополитически пейзаж. При всички случаи, следва да сме наясно, че следващото Възраждане няма да е никак скоро.

* Авторът е директор на Инициативата за глобално управление в New America Foundation и геополитически съветник на американските специални операции в Ирак и Афганистан, автор на бестселъра „Вторият свят”. Повече за него, виж интервюто му в „Геополитика”, бр.6/2008

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През първите години след Освобождението, румелийският депутат от Стара Загора Атанас Илиев пише в списание „Наука” (1880-1882), че: „От числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни...”. Следвайки този възрожденски призив онези, които навремето Симеон Радев нарече „строителите на Нова България”, изградиха модерната българска държава с най-високото в Европа демографско възпроизводство. След последвалите войни (балканска, междусъюзническа и световна) и Голямата криза (1929-1934) това демографско възпроизводство спада, което дава основание на професор Стефан Консулов тревожно да отбележи, през 1938, в списание „Просвета”, че „най-голямата опасност за българския народ е неговото стопяване”, прогнозирайки очертаването на подобна тенденция в бъдеще. Петдесет години по-късно, тази прогноза се сбъдва, като от 1988 насам числеността на основния етнос у нас – българския, започна устойчиво да намалява.

Минаха още 16 години, когато на 13 юли 2004, във в-к „Труд” се появи още по-тревожно предупреждение, отправено от ръководителя на Агенция АССА-М Михаил Мирчев, който посочва, че в страната ни се развива „процес на автогеноцид”. Според него: „... ако това продължи, възпроизводството на българския етнос фатално ще спадне... ние сме в процес на автогеноцид и ако не го осъзнаем, ни очаква демографска катастрофа”.

В тази връзка, Мирчев предлага „... да се вземат извънредни мерки през следващите 3-4 години (т.е. 2004-2008 – б.а.). Ако не ги вземем, просто ще изтървем последния влак. Пледирам за спешни мерки от страна на специалистите, политиците и държавниците. Държавата е длъжна да реализира спасителна демографска политика, като тя трябва да бъде приета с консенсус от всички политически сили и незабавно да влезе в действие, защото само така можем да излезем от това блато”.

Пак тогава (т.е. през 2004), на страниците на същото издание, беше поместено и мнението на проф. Петър-Емил Митев, според който твърденията на Михаил Мирчев „всяват демографска истерия и положението не е чак толкова трагично”.

Малко по-късно, той изложи подробно възраженията си в статия под заглавие „Демографска загриженост – да. Демографска психоза – не”, в която между другото развива скандалната теза, че българите не бива да се тревожат за съдбата на нацията си, защото така се стимулират „деструктивни – расистки и етнонационалистически, реакции... сеем демографски страхове, чиито неизбежен резултат е появата на подобни настроения”.

По онова време (т.е. през 2004) беше обявено и, че проф. Петър-Емил Митев е ръководител на Научно-консултативния съвет, комуто е възложено да подготви стратегия за преодоляване на демографския срив. После се чу, че въпросната „стратегия” е била представена и съпроводена с назидателни оценки и „съвети”. Тя обаче не бе направена публично достояние, като, поне според мен, това беше резултат от антинационалното поведение на управляващите да не се прави нищо против демографския срив, в резултат от което положението стана почти неспасяемо. Така се стигна дотам, че цели поколения, завършили висше образование, бяха обучавани с учебници по демография, в които за България въобще не се споменава. Което, между другото, вече се превръща в правило – онези, които изучават геополитика например, не получават почти никаква представа за приложните аспекти на тази наука и най-вече за тези, касаещи България и нейните геополитически шансове.

Негативните демографски тенденции

Така, в продължение на няколко години, в медиите настана почти пълно мълчание по проблемите на демографския срив у нас. Бял свят виждаха (и то единствено във вестникарските хроники) само данните за ежегодното намаляване на общия брой на населението, прикриващи драматичният спад при българския етнос.

На този фон и имайки предвид, че у нас все още липсва държавен регулиращ антикризисен документ за преодоляване на демографския срив, този срив продължи да се задълбочава. За това съдейства и урбанизацията, водеща до обезлюдяване на обширни райони на страната, чрез новото усилване на концентрацията на население в столицата и областните центрове. Образно казано, София се превърна в „национална демографска топилня”, което императивно налага да се помисли за евентуалното преместване на столицата ни. Когато обаче, през януари 2005, бе лансирано подобно предложение, то беше оставено без внимание и дори оценено като „вредно”, защото тогава в архитектурно-урбанистичните среди доминираше идеята „столицата София да нарасне до поне два милиона жители” за да се изгради на европейско ниво, включително да разполага с „модерен бизнес-център с небостъргачи”.

Междувременно, демографските данни, подавани от националната статистика, ставаха все по-тревожни. Така, за 2008, в София умрелите са повече от новородените с 804 души, в Русе – с 695, в Перник – с 690, във Видин – с 582 и т.н.

Показателни за темповете на обезлюдяване на националната територия са данните (за 2008), че 144 български села вече няма никакво население, 10 общини са с гъстота на населението под 10 души на кв. км (Трекляно – 4,3, Малко Търново – 5,1 и т.н.), а други 37 общини са с гъстота на населението под 20 души на кв. км. При това, като населени се обозначаваха и села, останали само с по един обитател.

На фона на всичко това, на 16 април 2010, по Българска национална телевизия беше лансирана тезата, че „България вече излиза от демографския срив”, макар че дори и ако игнорираме статистическите данни е очевидно, че процесът на „демографски автогеноцид” само се е задълбочил.

Френският пример и българската специфика

Пример за това, как бихме могли да излезем от сегашното си демографско състояние ни дава Франция, която още преди Втората световна война беше изпаднала в ситуация на демографски срив. След войната, и особено през 50-те и 60-те години на ХХ век, правителството на Шарл дьо Гол подчини цялата си национална политика на идеята за преодоляване на това състояние. Тази френска стратегия може да послужи като ориентир за преодоляване на демографския срив и у нас.

В исторически формиралата се селищна мрежа на България, селото традиционно е извор на демографско развитие. Този извор обаче пресъхна още през втората половина на 60-те години на ХХ век, когато селското ни население спря своя прираст:

 

(в хиляди)

Година

Раждаемост

Смъртност

Прираст

1965

+15,9

9,8

+6,1

1966

+14,4

9,8

+4,6

 

-1,5

Х

-1,5

 

Това силно затруднява борбата с демографския срив и налага да се търсят нови възможности. В България, те са свързани най-вече с възстановяването на селищните системи, които, след като бяха създадени през 1978 (300 на брой), просъществуваха само три години, а закриването им доведе да усилване на неблагоприятната, от демографска гледна точка, тенденция към свръхурбанизация. Резултат от десетгодишна изследователска и проектантска работа, селищните системи бяха закрити, дори без съответното административно разпореждане и то след като получиха международно признание от: страните-членки на тогавашния СИВ ( провели експертно обсъждане, в резултат от което основният труд за тях - „Селищните системи”, беше преведен на руски), от Института за физическо планиране в Куба (превел същия труд на испански), както и от Икономическата комисия за Европа към ООН.

Селищната система представлява социален организъм, в който населените места са обединени от общи производствени дейности, общо обслужване и единен транспорт. Те обхващат населени места, чиито стопански и социални връзки, формират единно цяло в 24-часовия жизнен цикъл. Новото при тях е, че:

-          те са продукт на предварителна програма за задоволяване на възникващите икономически, социални, транспортни и други потребности;

-          селищната система е обвързана с териториалната единици, в чиито граници се осъществява жизненият цикъл;

-          основават се на междуселищната интеграция в териториални граници.

Следователно, селищната система представлява качествено нов обект на изследване, планиране, проектиране, изграждане и развитие. Което пък означава, че тя не може да се разглежда като механичен териториален сбор, а като обособен обект със специфично икономическо, обслужващо и транспортно развитие. В тази връзка, развитието на отделното населено място зависи от успешното изпълнение функцията на селищната система, част от която е и то.

Обединително звено на съвместяването и обвързването на разнообразните обекти, чрез чието развитие се формира единството и целенасочеността в разграничаването на различните нива на селищните системи, са териториално-производствени комплекси. За съвременните териториално-производствени комплекси е характерно стимулирането на частната инициатива, чрез предоставяне на земя за изграждане на производствени площадки и обекти на транспортната инфраструктура и т.н.

В зависимост от характера на производството, индустриалното предприятие, доминиращо в съответната селищна система, може да се комплектува с цяла група малки, но високоспециализирани предприятия и цехове за производство на отделни детайли, за които не е задължително да са разположени на същата площадка, на която е и централният завод. По-ефективно е дори те да бъдат разположени в съседни население места, където е налице процес на обезлюдяване, но които разполагат с подходящ жилищен фонд и други материални условия, способни да привлекат инвеститорите.

С развитието на малки по обем, но високоспециализирани и автоматизирани предприятия и цехове в малки население места, се създават възможности за решаване на редица социални проблеми, без това да намалява икономическата ефективност от съответното производство.

На основата на териториално-икономическото обединяване на населените места в селищни системи, първостепенно значение придобиват единните междуселищни системи на техническата инфраструктура и комплексното обществено обслужване. На свой ред, изграждането на обслужваща система в селищните подсистеми е свързано с решаването на два основни въпроса: за превръщането на градския комунален транспорт в междуселищен и за развитието на пътната мрежа, особено в периферните и обезлюдяващите се райони.

По първия въпрос: единството между населените места в границите на една селищна система означава комуналният транспорт да поеме и превозите между населените места от системата, т.е. да се превърне в междуселищен. Днес България не разполага с териториално-устройствени и национални управленски документи, затова не е в състояние да мотивира промените, налагащи се за възраждането на селищните системи. Както вече споменах, те не са само административно-управленски звена, а и творчески координиращи органи за равностойно повишаване нивото на жизнената среда.

Заради пропуснатите възможности, които имахме допреди трийсетина години, днес сме изправени пред нови трудности, ако все пак решим да се ориентираме към възстановяване на селищните системи. На първо място сред тях е осъществяването на междуселищната производствена и обслужваща интеграция на транспортните връзки. Неподдържаните пътища принуждават застарялото и драстично намаляло селско население да разчита днес на разредените автобуси и, най-вече, на съботно-неделните „маршрутки”. От гледната точка на големите транспортни компании, редовният междуселищен транспорт в селищните периферии е нерентабилен. А без такъв транспорт възраждането на последните става невъзможно.

Заключение

В основа на всичко казано дотук, смятам че при съставянето на основополагащия държавен документ (програма) за действия, целящи преодоляване на демографския срив, трябва се вземе предвид следното:

- Държавната политика изцяло да се подчини на целта да се преодолее демографския срив на българския етнос, по примера на Франция от 40-те – 50-те години на ХХ век;

- В най-близко време да се проведе нова административна реформа, в чиято основа да залегне съществувалата през 1979-1982 селищна система, с цел осъществяване пълна геоурбанизация на цялата територия на страната;

- Приоритетно да се развива междуселищният транспорт и инфраструктурата;

- Рязко да нараснат мащабите на социалната политика за насърчаване на раждаемостта и отглеждането на деца;

- С разпореждане на Министерския съвет да се формира специализиран орган, който ще ръководи съставянето на антикризисната програма и нейното изпълнение.

 

Русе, 12 юни 2010

* Председател на Българското геополитическо дружество, статията се базира на доклада му, изнесен на семинара „Демографската катастрофа – параметри, фактори, противодействия”, провела се в Русе на 12 юни и организирана от Българското геополитическо дружество, ВМРО, Фондация „Българско общество”, Русенски университет „А. Кънчев” и др.

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Известният румънски социолог и геополитик Илие Бадеску е роден на 9 май 1948 в Лункавита (окръг Караш Северин, в историческата област Банат). През 1972 завършва социология в Букурещкия университет, където по-късно защитава и докторска степен. По-късно специализира в различни американски университети.

Преподава социология и геополитика в Букурещкия университет (сред курсовете, които води, е „Нации и национализми на Балканите”), където ръководи Центъра за геополитика и визуална антропология. Освен това е директор на Института по социология към Румънската академия на науките и президент на Асоциацията на румънските социолози.

Професор Бадеску е известен като автор на доктрината за „ноологията”, която, според него, дава възможност да се преосмислят основите на човешкото познание и ролята в него на Божествените постановки, т.е. тя се  базира на някои елементи на средновековното мислене. Илие Бадеску е автор на няколко десетки книги, по-известни от които са „Геополитически трактат” (2004), „Геополитиката на европейската интеграция” (2002) и „Социология и геополитика на граничните пространства” (1995). През 2002 основава „Списание за социология, геополитика и геоистория”.

 

-          Каква е съвременната геополитическа роля на Румъния? Представлява ли страната Ви независим геополитически субект в европейската политика и каква геополитическа стратегия е най-изгодна за нея?

-          Румъния открай време играе специфична геополитическа роля в пространството, част от което е, дори ако тази роля не винаги е достатъчно ясно изразена. Без значение, дали става дума за черноморското пространство и кавказко-каспийския пояс, или за пространството на Европейския съюз, или пък за евроатлантическото пространство, Румъния неизбежно осъзнава двусмисления характер на пространството, към което принадлежи. Това е карпатско-дунавско-черноморското пространство, което се разделя, съответно, на карпатско, дунавско и черноморско субпространства. Черноморското пространство например, което е определящо за геополитическата роля на Румъния, също притежава двойнствена характеристика, проявяваща се и в геополитическата роля на държавите, разположени по бреговете му: това е пространство, където се срещат множество култури, както и трите монотеистични религии, което стимулира както диалога и единството, така и разграничаването.

Смятам, че Румъния е заинтересована да поеме роля, която да утвърди традиционното и геополитическо призвание: да трансформира раздорите и конфликтите в сътрудничество, хармония и консенсус, да търси механизмите за управление на съществуващото напрежение, така че то да не води до разрив, а към синергия (т.е. към съвместни действия). Разбираемо е, че геополитическата роля на една средна по размери държава в по-голяма степен зависи от политическите групи, които електоралните условия водят на власт. Въпреки това, Румъния, по самата си природа, заема двойнствена позиция в пространството, към което принадлежи. Дори днес, когато тя не изглежда независим субект в европейската политика, Румъния прокарва много важна политическа стратегия, чиито императив са мирът и сигурността във всичките три подпространства, за които споменах по-горе и част от които е тя. Този феномен може да се разбере много по-лесно, ако използваме метода на скаларния анализ. Като цяло, може да се твърди, че най-изгодната за Румъния геополитическа стратегия е стратегията на синергията, т.е. на сливанията, там, където много често агресивните интереси водят до съживяване на геополитическата стратегия на разделението, напрежението и конфликтите. Как точно изглежда тази „геополитика на сливанията” съм се опитал да покажа в книгата си „Ноополитика”. В основата и е теорията за асинхронните явления, в чиито рамки демонстрирам и приложението на ноологическата теория в геополитиката.

-          Как, според Вас, могат да бъдат решени т.нар. „замразени конфликти” в Черноморската зона и на Балканите, включително този в Приднестровието, който най-пряко касае Румъния. В тази връзка, как оценяватe последиците за света и за Румъния от обявяването на независимо Косово преди две години?

-          Наличието на редица проблеми, като споменатия в Молдова и някои други, в които се концентрират негативните енергии на разделителните възли, наричани „замразени конфликти”, показва, че решението на вече появилия се геополитически проблем не следва да се търси на локално равнище, а на равнището на пространството или субпространството, в които той се корени. Според мен, всички тези конфликти са стари проблеми с нов облик, които на практика илюстрират възможността за управление на различията посредством стратегията на разрива, доколкото, сам по себе си, „замразеният конфликт” е неизлекувана рана, постоянен феномен на разрива, дори ако на пръв поглед изглежда, че „раната” вече е зараснала.

Замразените конфликти са остатъци от старата геополитическа граница, каквато беше желязната завеса и вместо която сега се очертава гигантски системен разлом. За съжаление, струва ми се, че големите държави нямат достатъчно воля, енергия, а вероятно и време, за да решат този проблем. Впрочем, някои от тях просто не са заинтересовани от това. Струва ми се, че този тип конфликти естествено са свързани с това, как се използват геополитическите коридори. В случая с приднестровския и косовския конфликти например, става дума за Адриатическия коридор и коридора, свързващ Балтийско с Черно море.

Други замразени конфликти могат да бъдат свързани с подобни геополитически „единици”, по отношение на които основните играчи все още не са постигнали геополитически консенсус. Тук можем да включим двете зони на „вътрешния полумесец”, които обкръжават Черноморското пространство, т.е. кавказко-каспийския пояс. Ясно е, че липсва консенсус за управлението на такива субпространства, като геополитическите коридори и зоните на „вътрешния полумесец”. Решаването на замразените конфликти изцяло зависи от концепциите, използвани за управляването на тези субпространства. Когато въпросните концепции бъдат хармонизирани, това ще се прояви и в рамките на решаването на някои от замразените конфрикти. Това е по-общ проблем, свързан и със сложния режим на реализация на едно специфично право на собственост, което все още не е регламентирано от практиката и не е юридическо оформено, а именно правото на колективна (идентитарна) собственост, което в Румъния доста подробно е анализирано от академик Тудорел Постолаке.

-          Как виждате бъдещите отношения между Румъния и Молдова (Бесарабия)? Как, според Вас, следва да се решават проблемите с „външните румънци” и, в частност, тези от Молдова и Украйна?

-          Тези отношения, до голяма степен, зависят от трите геополитически пространства, в чиито рамки се разглеждат. От една страна, Европейският съюз смята, че пространството, което пресича черноморско-балтийската ос, е източната гранична ивица на ЕС (т.е. негово гранично пространство). На свой ред, Русия смята това пространство за своя „близка чужбина”, а пък Румъния го разглежда като част от единната геополитическа система, от която зависи възможността на страната, разположена в района на Долния Дунав, да играе геополитическа роля в рамките на пространството, към което принадлежи. Става дума за пет геополитически „реперни” точки в това пространство: Карпатите, Дунав, Черно море, черноморско-балтийския коридор (т.е. линията, свързваща Балтика с Черно море) и Проливите. Георге Братиану, автор на известната геополитическа монография за Черно море, добавя към тях и Крим, като ключов пункт в това пространство.

Възможно е, Румъния да бъде по-склонна да използва лостове, произтичащи от логиката на регионалните процеси (вючително и такива, които са свързани с процесите в бизнес-средите от конкретното подпространство) и от новите регионални пазари на работна сила (проблемът за нововъзникващите или гранични пазари). Русия, и най-вече Москва, си остава основния полюс, привличащ миграционните потоци от Централна и Северна Евразия. В качеството си на мост към западните пазари, Румъния се превръща (най-малкото) в междинна зона на привличане, както за бизнеса, така и за работната сила. В тези условия, според мен, политиката на сътрудничество, белязана от появата на регионалните пазари на работна ръка и регионалните бизнес-общности, съществено ще влияят както на взаимоотношенията между Румъния и Бесарабия, така и на тези с Украйна, също както впрочем и политиката за защита на идентичността на „външните румънци”. Вторият въпрос е свързан и с възможностите на румънската държава да поеме ролята на „държава на южнодунавската култура”, без която всяка политика за защита на идентичността на румънците ще си остане само на хартия.

-          Кои днес са най-важните интереси на Румъния?

-          Румънските интереси могат да бъдат разбрани, ако обърнем повече внимание на възникването на геополитическата конюнктура, в която, както ми се струва, се възраждат старите разделения, а се появяват и нови. В тези условия, румънците демонстрират интересна приемственост, обвързвайки националните си интереси със стратегията на мира и диалога, а не на конфронтацията и войната. Струва ми се, че отношението на румънците към техните съседи, също както и към великата държава, разположена на изток от нас – т.е. Русия, може най-добре да се опише с гръцкия термин „синергия”, който вече споменах по-горе, и който, най-общо, би могъл да се преведе като „съвместни действия”. Призванието на румънската нация е геополитическата синергия, което е свързано и с нейното разположение в една зона, където се срещат няколко големи геополитически пространства и велики държави, стремящи се да разкъсат пространственото единство и да използват съществуващите различия за да реализират стратегия на разрива, а не на единството. В пространството на историческото си съществуване, румънците непрекъснато се опитват да трансформират границите, разривите и напреженията, възникващи под натиска и влиянието на великите държави, в обединение и сплотяване на силите.

Стратегическите интереси на румънците достатъчно ясно са формулирани от големия румънски поет (и геополитик) Михай Еминеску, който свързва постоянните интереси на румънците с онова, което нарича „държава на културата на Долен Дунав”. Предполагам, че тази концепция прави по-разбираеми стратегическите интереси на румънците в карпатско-дунавско-черноморското пространство. Без оглед на степента на „олигархизация” на елитите в Букуреш, мисля, че Румъния ще продължи да се стреми най-вече към постигане на регионална сигурност, особено предвид наличието на вектори (нерядко много силни), стремящи се да разкъсат единството и мира в региона. От друга страна, не можем да разберем кои са истинските интереси на Румъния, ако не анализираме геополитиката на Черно море и кавказко-каспийския пояс (чиято ос е Крим).

Колкото и геополитически систематизирана да е тази конюнктура, тя не може да унищожи интересите, свързани със защитата на колективната собственост на румънската нация, отличаваща се от другите, но с отворена идентичност. Този факт би могъл да обясни румънския геополитически „стил”, който е много силно обвързан със зоните на „вътрешния полумесец” (използвайки формулировката на Макиндер). Между другото именно особеностите на този „стил”  ми дават основание да твърдя, че макар страната ни да е член на НАТО и ЕС, румънците никога няма да действат като врагове на Русия.

-          В тази връзка, какви, според Вас, биха могли да бъдат последиците от разполагането на елементи от новата американска система за ПРО в Румъния? И доколко е свързан с този проблем въпросът за румънското участие в проекта „Южен поток”?

-          Преди всичко, бих искал да отбележа, че проблемите, свързани с решението за разполагането на американската система за ПРО, все още имат по-скоро принципен характер, т.е. все още сме далеч от конкретните въпроси, касаещи това разполагане. Имам чувството, че и в Америка мнозина недоумяват защо има толкова сериозна разлика между предишната концепция на Буш за ПРО и сегашната – на Обама. Типът на прехващащите системи, които САЩ възнамеряват да разположат сега, имат по-малък радиус, отколкото ракетите, които предлагаше администрацията на Буш. Разбираемо е, че една страна, принадлежаща към кавказко-каспийското пространство, където има логистичен възел от газопроводи и е налице голяма концентрация на ресурси (в сравнение с останалото евразийско пространство), не може да не привлича вниманието на големите държави, включително и на Америка. При всички случаи, споровете, демонстрираната загриженост, инициативите и възможните (днес или утре) конфликти по въпросите, касаещи политиката и стратегията на черноморското и кавказко-каспийското пространства, много силно „ухаят” на газ и петрол. Затова смятам, че обсъждането на техническите и геостратегически аспекти на разполагането на ПРО, най-вероятно, може да бъде включено в категорията на многостранните, а не на двустранните въпроси, и предполагам, че решението няма да бъде взето незабавно и едностранно, дори когато става дума за държава като САЩ.

В този смисъл, реакцията на Букурещ ми изглежда по-скоро принципна и не мисля, че ще повлияе на интереса на Румъния (макар засега той да не е първостепенен) да се включи в проекта „Южен поток”, както и в други подобни проекти в същата зона. Не бива да игнорираме това, че, както посочват военните експерти, прехващащите ракети, които евентуално ще бъдат разположени в Румъния, няма да застрашават трансантарктическата система на Русия. Не трябва да забравяме също, че този въпрос, сам по себе си, е свързан с някои други, например с това, че Америка се нуждае от руската подкрепа за налагането на по-сурови санкции срещу Иран. Многозначителен е и фактът, че междувременно Москва отхвърли предложението на една сепаратистка провинция в Черноморското пространство (очевидно се има предвид Приднестровието – б.р.) за разполагането в нея на руски ракети „Искандер”.

-     Според Вас, има ли бъдеще сегашната стратегия на европейската интеграция? Какво струва на румънското общество интеграцията на страната в структурите и механизмите на ЕС? Впрочем, като социолог, как оценявате днешното състояние на румънското общество?

-     Смятам, че всяка интеграционна стратегия има своите шансове, ако запази отворения си характер. Ако Европа продължи да практикува историческия си модел на отворена идентичност, която съдейства за 600-годишното и превъзходство над останалите цивилизационни системи, Европейският съюз би могъл да разчита на сравнително добро бъдеще. Що се отнася до бремето на разходите по интеграцията, то е огромно и засега е трудно да се оцени по класическия модел „разходи – печалба”. Попитайте някой румънец за ползата от евроинтеграцията и той ще ви каже, че тя е голяма, същото важи и за разходите, но повечето ще се затруднят да определят съотношението между ползите и разходите. Лично аз смятам, че това съотношение зависи до голяма степен от това, как държавите-членки се подготвят за интеграционния процес. Ако тази подготовка е достатъчно организирана, последиците от него ще са положителни, ако обаче тя е била хаотична то (поне в средносрочна перспектива) и разходите значително ще надхвърлят ползите. За съжаление, Румъния олицетворява именно втория случай и вместо да получава, дава и ще продължава да дава прекалено много на Съюза. В тази връзка ще припомня, че страната ни е на пето място в списъка на държавите с най-големи вноски в общоевропейския бюджет, наред с Германия, Франция, и Холандия, само че те ги плащат с излишъците на националното си производство, докато Румъния – с неговия дефицит, който все повече се задълбочава, увеличавайки риска да се сблъскаме по-скоро с прогресираща неразвитост, отколкото със стремителен прогрес, т.е. с истинско развитие.

Мисля, че Румъния сбърка, като не се съобрази с концепцията за трудовата собственост, в рамките на политиката на реформи и приватизация, наложени от самата доктрина на интеграцията. Тази грешка ни струва ускорено обедняване, особено в селските райони, което бързо акумулира всички негативни ефекти на периода след 1989: нарастване на бедността, взрив на детската и майчина смъртност, застаряване на селското население, появата на все нови и нови тежки последици от обедняването, придобиващи застрашителни размери и т.н. Така, един от законите за приватизация на поземлената собственост (Закон № 18 за поземления фонд) провокира стремителната пауперизация на селското население, тъй като го откъсна от оръдията на труда, макар че всички те, т.е. целият селскостопански инвентар, бяха собственост земеделските стопани и техния труд, а не на държавата. Държавата подели земята, но не и инвентара, така че селяните се оказаха в безизходна ситуация и единственото решение за тях се оказа масовата миграция. Бягството от селата придоби гигантски размери, именно защото при осъществяването на реформите никой не мислеше нито за трудовата селска собственост, нито за проблемите на националния трудов пазар. Върху всичко това се насложиха и последиците от глобалната криза и т.нар. „казино-капитализъм”, наред с ефектите, породени от появата на съмнителната в морално отношение прослойка на „новобогаташите” (т.е. новият икономически елит), изповядващ по-скоро култа към неограниченото потребление, отколкото вярата в Бога, което, както ми се струва, е сред най-големите пороци на целия посткомунистически Изток.

-          Кои са основните тенденции в румънската геополитика и социология? Как следва да се развива румънската наука за да съхрани създадените от нея самобитни научни школи?

-          Що се отнася до социологията, в момента в нея доминира течението, опиращо се социологическите проучвания, подчинени или не на политическия маркетинг. Паралелно с него съществува и друго течение, чиито представители са част от академичните кръгове, силно свързано със западните социологически школи, което от една страна му придава легитимност, но от друга е негова слабост. Накрая, развива се и т.нар. практическа социология, която отделя повече внимание на фундаменталните социални проблеми на Румъния. Това течение се представлява от Центъра за изследване на качеството на живот, който изследва проблемите на бедността, социалната политика и т.н., и Института по социология на Румънската академия на науките, който се стреми да възроди традициите на Букурещката социологическа школа, формирала се в периода между двете световни войни. В рамките на това течение бяха осъществени систематични проучвания на селските общности (47% от жителите на Румъния живеят в селата, които се сблъскаха с тежкия проблем на прогресиращото недоразвитие). Специално следва да отбележим и връщането към традициите за изготвяне на социологически атласи на селото и проекта за Социална карта на Румъния. Накрая, да не забравяме центровете, в които се изучават социални проблеми (Орадея, Клуж, Яш), проблеми на идентичността (Сибиу и Букурещ) и, не на последно място, тези занимаващи се с ноологични изследвания (Букурещ и Яш).

Що се отнася до румънската геополитическа наука, от една страна, следва да посочим тенденциите за ново осмисляне на самата научна област на геополитиката, т.е. към преосмисляне на нейните основи, като в този контекст се засилва интересът към някои източни геополитически течения, като например руското евразийство и неоевразийство, а от друга страна – тенденцията за възраждане традициите на румънската геополитическа и геоисторическа школа. В същото време, задълбочено се анализира такъв ключов геополитически проблем като геополитиката на европейската интеграция, специално внимание се отделя на изследването на някои регионални пространства, като например пространството на т.нар. Mitteleuropa или на Черноморското пространство, както и на проблематиката и феномена на границата. Накрая, струва си да отбележа още едно направление, което, както се надяваме, ще ни позволи да погледнем на много проблеми по нов начин и на което възлагаме големи надежди – става дума за духовната геополитика, за изучаването на която лансирах перспективата за създаването на такава научна дисциплина като ноополитиката. Освен това, Центърът за геополитика към Букурещкия университет възприе традициите на етнополитиката, развивайки ги в рамките на две иновации: етнополитическата енциклопедия на етнополитическите субпространства и визуалната етнополитика, пример за които е фундаменталният труд „Етнополитическа енциклопедия на румънците през ХХ век”.

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

В центъра на повечето днешни дискусии, посветени на Европа, е финансовата криза в Гърция и потенциалното и влияние върху бъдещето на Европейския съюз. На този фон, споровете за военните проблеми на Стария континент изглеждат незначителни и дори остарели. Аз самият също смятам, че в настоящия момент бъдещето на ЕС е по-важно, от която и да било друга тема, но бих искал да посоча, че има сценарий за това бъдеще, в който военните проблеми изглеждат съвсем актуални.

Русия и разположените в Полша ракети “Patriot”

Както знаем, полското правителство обяви преди време, че САЩ ще разположат в тази страна батарея с ракети “Patriot”. През май 2010, те наистина се появиха в Полша. Когато САЩ, под силния руски натиск, решиха да отменят инсталирането на наземната си система за ПРО, администрацията на Обама остана изненадана от рязко изразеното недоволство на Варшава по повод на това решение. Вашингтон реагира, като обеща да разположи в страната ракетите “Patriot” – нещо, към което поляците се стремяха още от самото начало. Макар че тези ракети не подобряват способността на Америка да се защити от балистичните ракети с голям обхват, изстреляни (да речем) от Иран, те осигуряват на Полша известна защита от балистичните ракети с малък обсег, както и доста сериозна защита срещу конвенционална въздушна атака.

В същото време, Русия е единствената държава, което би могла да нанесе подобен удар срещу Полша, макар че в момента потенциалният и интерес към осъществяването на такива действия е изключително абстрактен (т.е. този въпрос въобще не стои). Отказвайки се от системата, която не застрашаваше руските интереси – защото противоракетната отбрана на САЩ, в най-добрия случай, можеше да прехване само определен брой ракети, т.е. да окаже незначително въздействие върху руския ядрен потенциал – американците, по ирония на съдбата, разположиха в Полша друга система, която може да породи съвсем реални притеснения у руснаците. Разбира се, предвид сегашните обстоятелства, не става дума за нещо кой знае колко сериозно. Макар че много се говори за присъствието на американски военни само на 40 километра от руския анклав Калининград, няколкото стотин души технически персонал и охрана очевидно не представляват никаква реална заплаха.

Въпреки това, руснаците, които вече свикнаха с това, че дори и най-невероятните заплахи могат да се окажа съвсем реални, са склонни много сериозно да се отнасят дори и към чисто хипотетичните ограничения на тяхната мощ. Впрочем, те се отнасят не по-малко сериозно и към всевъзможните политически жестове, тъй като са наясно, че жестовете много често се трансформират в стратегически намерения. Руснаците твърдо се обявяват против разгръщането на американската ракетна батарея, тъй като ракетите “Patriot” ще позволят на Полша, заедно с НАТО, а може би и самостоятелно, да си осигури въздушно превъзходство, пък макар и в една сравнително ограничена зона. В руската политика обаче, са налице множество противоречиви тенденции.

В момента, руснаците са заинтересовани от подобряването на икономическите си отношения със Запада, тъй като силно се нуждаят от неговите технологии и инвестиции за да се избавят от зависимостта си от износа на суровини. Нещо повече, докато европейците са заети да се оправят с поразилата ги икономическа криза, а САЩ затънаха в Близкия изток и разчитат на руската подкрепа срещу Иран, Москва откри, че вече не среща почти никакво противодействие на усилията за укрепване на влиянието си в държавите от бившия СССР. Тоест, руснаците са облагодетелствани от кризата в Европа и не биха направили нищо, с което да стимулират укрепването на европейската солидарност. В края на краищата, стабилният икономически блок, трансформиращ се във все по-влиятелна интегрирана държава, би могъл да се превърне в предизвикателство за Русия, от каквото тя едва ли се нуждае. На този фон, разполагането на батареята с ракети “Patriot” е едновременно и текущ повод за раздразнение, и хипотетичен военен проблем, но при всички случаи руснаците не са склонни да го трансформират в криза на отношенията си с Европа, макар това да не значи, че Москва няма да осъществи някакви „контрамерки” по границата си с ЕС, ако се появи такава възможност.

От своя страна администрацията на Обама не поставя Полша в центъра на вниманието си. Тя е зациклила на вътрешните проблеми, както и на случващото се в Южна Азия и Близкия изток. Ракетите “Patriot” бяха изпратени заради обещанието, дадено преди няколко месеца с цел да се успокоят прекалено нервните централноевропейски политици, които бяха решили, че Белият дом вече се е отказал от задълженията си в региона. Дори в отделите на Държавния департамент и Департамента по отбраната на САЩ, на които бе възложено изпращането в Полша на ракетите “Patriot”, тази доставка бе възприета като нещо второстепенно, а многобройните забавяния в разгръщането на системата само доказват, че Вашингтон действително не преследва някакви стратегически намерения.

Тоест, изглежда доста съблазнително да приемем ракетната доставка за поляците като нещо маловажно, като елементарна комбинация между наследството на визията от ерата на „студената война” и недоглеждането, допуснато от администрацията на Обама. Действително, дори и опитният специалист по международни отношения, може да не обърне достатъчно внимание на това събитие. Лично аз обаче смятам, че доставката на тази система е много по-важна, отколкото изглежда на пръв поглед, заради всичко, което се случва напоследък в региона.

Екзистенциалната криза на ЕС

Европейският съюз е поразен от екзистенциална криза. При това тази криза не е свързана с Гърция, а с далеч по-глобални въпроси, касаещи отношенията между страните от ЕС, както и, доколко Съюзът може да контролира членовете си. В годините на икономически просперитет, ЕС се чувстваше прекрасно. А когато станахме свидетели на финансовата криза, по-богатите държави-членки, призоваха да се окаже помощ на по-бедните. Нещата обаче пак не опират само до Гърция – кредитната криза от 2008 в Централна Европа също е свързана с това. Богатите държави, особено Германия, не са очаровани от перспективата дълги години да харчат парите на данъкоплатците си за да подпомагат страните, борещи се със спукалите се кредитни балони.

Те наистина не са склонни да го правят и, ако все пак им се налага, биха искали поне да контролират, как другите страни харчат парите им, така че това да не се повтаря повече. От само себе си се разбира, че Гърция – и държавите, които могат да се окажат в същата ситуация – не искат финансите им да се контролират от чужденци.

Но, ако между държавите-членки на ЕС не съществуват никакви взаимни задължения, а германското и гръцкото общества не искат, съответно, да оказват финансова подкрепа и да се подчиняват на чужди институции, възниква принципният въпрос, какво ще представлява Европа (освен просто зона за свободна търговия) след края на настоящата криза. При това нещата не опират само до оцеляването на еврото, макар че и това е много сериозен проблем, сам по себе си.

Вероятно, еврото и ЕС ще преживеят тази криза – макар че взаимният им провал не е чак толкова невъзможен, както само допреди няколко месеца се струваше на повечето европейци. Но това не е единствената криза, с която на Европа предстои да се сблъска. Все нещо няма да е наред, а истината е, че  Европа не разполага с институции, които да могат да се справят с тези проблеми. Последните събития показват, че европейските правителства не са особено склонни да създават подобни институции и, че общественото мнение ограничава възможностите на европейските правителства да формират или да участват в такива организации. Тук е мястото да си припомним, че изграждането на една свръхдържава изисква едно от двете: или война, която да определи кой ще доминира в този процес, или политически консенсус за сключването на съответното споразумение. Днес Европа нагледно ни демонстрира ограничените рамки на втората стратегия.

Каквото и да се случи в краткосрочна перспектива, трудно можем да си представим по-нататъшната интеграция на европейските институции. Затова пък е много лесно да си представим, как ЕС може да се откаже от свръхамбициозната визия за собственото си бъдеще и да се ориентира към съюз, основаващ се единствено на икономическите предимства, по които участниците постоянно водят преговори. Така, той ще се превърне от истински съюз в пакт, чиито единствен интерес ще бъде реализацията на тесните користни интереси на участниците в него.

Възраждането на германския въпрос

В тази връзка се налага да се върнем към един въпрос, който определя хода на събитията в Европа, поне от 1871 насам, а именно към статута на Германия в Европа. Както можахме да се убедим от развитието на текущата криза, тази страна очевидно е център на икономическото притегляне на континента и тъкмо кризата за пореден път ни показа, че икономическите и политически въпроси са много тясно свързани. Без съгласието на Германия нищо не може да се случи, а пък ако Германия го иска, всичко става възможно. Германия притежава огромна власт в Европа, дори ако тя се ограничава предимно в икономическата сфера. Но тази роля на „блокиращия механизъм” и, едновременно, на „посредника” на Европа, която Германия играе, с течение на времето превръща страната в основния проблем на континента.

Ако Германия взема ключовите решения в Европа, то тя определя и политиката, която провежда Европа, като цяло. Ако пък Европа се разпадне, Германия се превръща в единствената европейска страна, способна да създаде алтернативни коалиции, които да са, едновременно, и влиятелни и достатъчно сплотени. Което пък означава, че ако ЕС отслабне, думата на Германия ще бъде решаваща за определяне бъдещата съдба на Стария континент. В момента, германците усърдно работят за да преформулират основополагащите принципи на ЕС и еврозоната по свой вкус. Но тъй като това изисква от многото им партньори в Съюза да пожертват суверенитета си (който те толкова ревностно пазеха през целия период на реализация на европейския проект) и да се съгласят да приемат германския контрол, струва си да разгледаме въпроса за възможните алтернативи на Германия в ЕС.

За целта, първо ще трябва да разберем същността на ограниченията, с които се сблъсква Германия. Проблемът на Германия не се е променил от момента на обединението и насам: тя е изключително силна, но съвсем не е всемогъща. Самата и мощ я превръща в център на вниманието на останалите държави, които, ако работят заедно, могат да отслабят Германия, нанасяйки и сериозна вреда. Тоест, днес Германия е незаменима при вземането на решенията в рамките на ЕС и в бъдеще ще продължи да бъде основния център на влияние в Европа, но истината е, че тя просто не може да действа сама. Германия се нуждае от коалиция, което пък повдига следния дългосрочен въпрос: ако ЕС отслабне или дори се провали, към каква алтернативна коалиция ще се ориентира Германия?

Първият отговор, която вероятно ви идва на ум, е Франция, тъй като двете държави са съседни, а икономиките им доста си приличат. В исторически план обаче, това сходство на структурата и местоположението не е генерирала близост и сътрудничество, а съперничество и напрежение. В рамките на ЕС, с цялото му многообразие, Германия и Франция съумяха да оставят на заден план противоречията си, заради общия интерес да управляват Европа и да извличат взаимна полза от това. Разбира се, това съвместно управление също помогна за сегашната криза в ЕС. Нещо повече, онова което най-много привлича Германия към Франция е нейният пазар, докато идеалният партньор би следвало да предлага нещо повече. Във всеки случай, Франция, сама по себе си, не е в основата на германската икономическа стратегия. Защото историческата алтернатива за Германия винаги е била Русия.

Руската опция

Между германската и руската икономика съществува огромен синергиен потенциал. Германия внася от Русия големи количества петрол и газ, както и други природни ресурси. Русия пък се нуждае от източници на технологии и капитали, за да престане да бъде просто износител на суровини. В Германия намалява числеността на населението и тя се нуждае от свежа работна ръка – за предпочитане такава, която няма да поиска да се преселва в Германия за целта. В руската икономика, наследена от СССР, продължава процесът на деиндустриализация и макар че това има множество отрицателни последици, има и една положителна, която често се игнорира: днес Русия разполага с повече работна сила, отколкото може ефективно да ангажира в собствената си икономика. Германия не иска нови имигранти, но пък се нуждае от достъп до работна сила. Русия иска повече заводи за да осигури работа на излишната си работна сила, освен това се стреми към достъп до високите технологии. Логиката на руско-германските икономически отношения е доста по-очевидна, отколкото тази на отношенията на Германия с Гърция или Испания. Що се отнася до Франция, тя може да се включи, или не, към тази руско-германска ос (между другото, французите вече се присъединяват към редица руско-германски проекти).

Затова, ако концентрираме вниманието си върху икономиката и предположим, че ЕС няма да оцелее, като интегрирана система (което изглежда логичен, но все още недоказан резултат) и, ако предположим също, че Германия, едновременно, е и движещата сила на Европа, и страна, която не може да действа успешно извън някаква коалиция, става ясно, че именно германско-руската коалиция се очертава като най-логичния резултат от упадъка на ЕС.

Без съмнение, подобно развитие би притеснило доста държави. Като първата от тях е Полша, разположена тъкмо между Русия и Германия. Втората пък са САЩ, тъй като за Вашингтон руско-германският икономически блок би бил по-сериозен конкурент, отколкото ЕС. За това има две причини. На първо място, руско-германските отношения ще бъдат по-отработени, отколкото тези в ЕС, защото формулирането на обща политика между две държави с паралелни интереси е доста по-лесно и бързо, отколкото между 27. На второ място, което е и по-важното, там, където ЕС не можеше да развие военния аспект на интеграцията си, заради вътрешните разногласия, много по-лесно може да си представим появата на политическо и военно измерения на руско-германските икономически отношения. То ще се основава на факта, че и германците, и руснаците са недоволни и се опасяват от американската мощ и натиск и, че американците вече дълги години си търсят съюзници, разположени между двете държави. Тоест, Германия и Русия ще разглеждат съюза помежду си като противодействие на американския натиск.

Всичко това ни връща към въпроса за ракетите “Patriot”. Независимо от бюрюкратичното блато, от което възникна този трансфер, или от политическото безразличие, което отгледа този проект, разполагането на ракетите отлично се вписва в постепенно формиращата се военна коалиция между Полша и Съединените щати. Преди няколко месеца, поляците и американците осъществиха съвместни военни учения в балтийските  постсъветски държави, т.е. в един изключително чувствителен за руснаците регион. Днес полските ВВС разполагат с едни от най-модерните, произведени в САЩ, самолети F-16. Наред с ракетите “Patriot”, това може да се окаже сериозно предизвикателство за Москва. Освен това, руснаците не пропуснаха да отбележат, че полски генерал командва една от военните зони в Афганистан. Така, вече има повече от достатъчно белези за появата на американско-полска ос.

Заключение

Текущите икономически проблеми могат да доведат до фундаменталното отслабване на ЕС. Германия е икономически мощна държава, но се нуждае от партньори, които да допринасят за германския просперитет, а не само да се възползват от него. От което логично произтича и германско-руското геополитическо партньорство. Но, ако то стане факт, американците и поляците, закономерно, ще реагират, формирайки собствена ос. Задълбочаването на отношенията между Русия и Германия съвсем естествено ще започне в икономическата сфера и постепенно ще се прехвърли към военната. Отношенията между САЩ и Полша пък стартират като военни, а с отслабването на ЕС, ще се трансформират и в икономически. Руско-германският блок ще опита да привлече към своята коалиция и други държави, по същия начин ще действат и полско-американският. Двата ще си съперничат в Централна Европа, както и за привличането на Франция. Като в хода на този процес, политиката на НАТО ще се промени радикално.

Тоест, излиза, че гръцката криза и разполагането на ракетите “Patriot” са два пресичащи се процеса. Макар че нито едното, нито другото, сами по себе си, са кой знае колко важни събития, взети заедно те илюстрират наличието на нови закономерности в Европа. Това, което днес изглежда невъзможно, само след няколко години може вече да не е чак толкова невероятно. Гърция символизира отслабването на ЕС, а ракетите „Patriot” илюстрират ремилитаризацията, като минимум, на част от Европа и тези, на пръв поглед несвързани помежду си, две тенденции могат да се пресекат.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През 1902, в Париж излиза книгата на Андре Шерадам (1871-1948), базираща се на лекционния му курс в Школата за политически науки и озаглавена „Европа и Австрийският въпрос”. В този учебник, предназначен за бъдещите френски политици, се описва вътрешната структура на старата Хабсбургска държава и се анализират методите за разрушаването и отвън, илюстрирани с многобройни карти и схеми. Стилът на книгата много напомня този на учебниците за горските пазачи, в които се описват методите за борба с вредните животни и насекоми. Между другото, случилото се през 1918 е в пълно съответствие с препоръките, съдържащи се в книгата на Шерадам.

Горните думи принадлежат на Карл Хаусхофер и се съдържат в класическия му труд от 1931 „За геополитиката”. Трудно е да се каже, дали в този цитат Хаусхофер излага реални факти, или просто приписва на Андре Шерадам онова влияние, което самият Хаусхофер би искал да упражнява върху германските политици. Във всеки случай, предположенията му са доста съмнителни: политическите дейци (в конкретния случай, френските) обикновено не са особено склонни да се вслушват в препоръките, съдържащи се в книгите на професорите.

Както е известно, в работата на мирната конференция от 1919, оформила резултатите от Първата световна война, участват и редица учени-географи (като експерти на различните делегации). Наистина, как би могла да се прекрои политическата карта на Европа, без компетентното им мнение? Така например, Жорж Клемансо ползва услугите на такива известни географи като Еманюел дьо Мартон (1873-1955) – специалист по физическа география и великолепен познавач на Централна Европа, който е зет на известния геополитик Видал дьо ла Бланш, както и на Жак Ансел... Дали обаче това означава, че учените са участвали във вземането на решенията, определили облика на Европа през следващите двайсетина години?

По правило, мирните преговори, които се провеждат след края на въоръжени конфликти, довели до смъртта на милиони хора и оставили страшни следи в човешката памет, се превръщат в арена на сблъсък на противоречащи си интереси, претенции и амбиции. На този фон, географите се изявяват само като експерти, излагащи своята гледна точка, която се отчита или пък не се отчита от политиците, водещи собствената си игра. Що се отнася до ликвидирането на Австроунгарската държава (което, според Хаусхофер, е провокирано от книгата на Андре Шерадам), то продължава и в наши дни да е обект на оживени дискусии сред историците, задаващи си въпроса, как и защо загива една империя, просъществувала дълги векове? Сред най-разпространените хипотези е, че тя е унищожена в резултат от реализацията на някакви дяволски тайни планове на малка група заговорници (обикновено за най-големи злодеи се сочат масоните, изпитващи смъртна омраза към католическата империя на Хабсбургите). Тезата на Хаусхофер всъщност е доста близо до тези твърдения. Можем ли обаче да си обясним толкова колосално събитие като краха на една империя с разсъждения в духа на известния роман на Александър Дюма за граф Калиостро, чиито герой, според автора, е предизвикал Великата френска революция? Не е ли по-логично да приемем, че Австроунгарската империя загива, защото принадлежи към една вече отминала историческа епоха, в която национално-освободителните движение още не са поставяли под въпрос легитимността на монархията?

В периода между 1871 и 1945 във Франция няма геополитика, съпоставима с агло-американската или германската геополитика. На практика, през тези години териториалният проблем не е актуален за френската държава. Що се отнася до Елзас и Лотарингия, по този въпрос няма каквото и да било съмнение: те се смятат за френски провинции, завзети със сила от Германия. Нещо повече, според повечето френски географи от онова време, науката е несъвместима с политиката. Докато в съседна Германия учените (дали заради прекалено високото си самомнение или пък от наивност) смятат, че могат да поучават политиците, френските професори се стремят да запазят строгата и чиста наука от влиянието на конюнктурните интереси.

Видал дьо ла Бланш като основател на френската географска школа

Интересно е, че един историк по образование – Пол Видал дьо ла Бланш (1843-1918), който в много отношения е пълна противоположност на Елизе Реклю, става основател на модерната френска географска школа. Както е известно, той е автор на книгата „Географска картина на Франция”, представляваща първия том на академичната „История на Франция”, публикувана от Ернест Лавис. С две думи, Видал дьо ла Бланш е ярък представител на официалната наука.

Като голям почитател на германските географи и, в частност, на Фридрих Ратцел, Видал дьо ла Бланш изповядва тезата за строго научния характер на географията. „Задачата на географията е да изясни как физическите и биологичните закони, които управляват света, се съчетават и променят в различните части от повърхността на планетата” – посочва той през 1913. В същото време, като противник на догматизма, Видал дьо ла Бланш категорично отхвърля детерминизма на Ратцел. Последният пък, квалифицира в книгата си „Земята и еволюцията на човека” (1922) подхода на френския си колега като „посибилистки”: „Всяко пространство (долина, планина, река, селска местност или пък град) включва в себе си множество виртуалности (така например, реката може да бъде граница, средство за комуникация или пък място за търговия), като само човекът е в състояние да материализира някои от тези възможности. Географското битие на местността съвсем не е предопределено веднъж завинаги от природата... То е производно от човешката дейност и придава единство на материалите, които, сами по себе си, не притежават такова единство”.

За разлика от Ратцел, Видал дьо ла Бланш не се опитва да създава сложни теоретични конструкции. Той създава, анализира и изследва модели. Така, понятието „начин на живот” което е широко разпространено във френската география през първата половина на ХХ век, способства за това, че основно внимание се отделя на микро-географията: т.е. малкото пространство (село, град, регион) се разглежда откъснато от външния свят и от многобройните световни потоци, докато по-значителните пространства (държавите, континентите и субконтинентите) се смятат за изкуствени образувания, които могат да бъдат „раздробени” на множество по-малки единици.

Този подход е характерен, в частност, за трудовете „Геополитиката” (1936) и „Народите и нациите на Балканския полуостров” (преиздаден през 1993), чиито автор е Жак Ансел – един от последователите на Видал дьо ла Бланш. Акцентирайки именно върху „начина на живот”, Ансел оставя на втори план такива категории, като националност, граници и държава, в името на „демократичната селска цивилизационна единица, в която доминира балканският селянин. Като пълноправен господар на собствената си земя, той иска да бъде също толкова пълноправен господар и на държавата”.

През 1917, Видал дьо ла Бланш публикува труда си „Източна Франция: Лотарингия и Елзас”. По онова време Първата световна война е в разгара си. Съединените щати току що са влезли в нея на страната на Антантата (Франция, Великобритания и т.н.) и е очевидно, че силите на американците се превръщат в решаващ фактор за победата над централните империи. Франция, чиито войници преживяват неописуеми страдания в окопите, не може да не мисли за основната цел на въоръжената си борба срещу Германия: присъединяването на Елзас и Лотарингия, анексирани от немците през 1871. Затова е изключително важно, Съединените щати и техният президент Удроу Уилсън да осъзнаят огромното значение на тази цел за съдбата на самата Франция.

Книгата на Пол Видал дьо ла Бланш трябва да покаже, защо Елзас и Лотарингия си остават изконни френски територии, въпреки германската им култура и история. Авторът посочва, в частност, че през 1789 населението на двете провинции потвърждава принадлежността си към Франция и приема с ентусиазъм идеалите на Френската революция, включително и принципа за самоопределение на народите. Можем ли да смятаме книгата „Източна Франция” за чисто научен труд? Или става дума за произведение, писано от убеден патриот, осъзнал, че в едно толкова тежко изпитание, като Голямата война, науката няма други задачи, освен да служи на интересите на Отечеството?

Съвсем естествено е, че доводите на Видал дьо ла Бланш не намират подкрепа сред германските географи. От тяхна гледна точка, Рейн не може да се смята за граница на Германия, защото „Баден винаги е бил огледало на Елзас” (както подчертава Фридрих Метц).

Което пък ни навежда на въпроса, може ли географията да си остава неутрална и да изрича само приемливи за всички истини, след като се оказва ангажирана в международните конфликти?

Дьо Гол – единственият френски геополитик?

Шарл дьо Гол (1890-1970) не е учен, в общоприетия смисъл на думата, той е политик. Можем ли обаче да смятаме за геополитик, един човек, който макар и да разсъждава за отношенията между пространството и политиката, подчинява всичките си мисли и действия на предварително поставени цели?

Всъщност, специфичното за Дьо Гол, т.е. разликата между него и традиционните френски политици, е именно в спонтанното му геополитическо мислене. Според Дьо Гол, нациите, макар че се вписват в определения исторически и географски контекст, се стремят да бъда вечни и неограничени от времевите граници субекти: Франция, Германия, Русия, Китай... Той възприема света като огромна сцена, на която тези субекти си противостоят, а понякога си сътрудничат.

Времето и пространството винаги са край нас, напомняйки на хората, че са смъртни, а твореният им – включително и нациите – недълговечни.

Знаменитото обръщение на Дьо Гол „Към всички французи”, от 18 юни 1940, обикновено се разглежда като акт на протест и призив за съпротива. Което, разбира се, е вярно. Само че тази необичайна декларация, направена от един наскоро произведен генерал, изпълняващ функциите на заместник на държавния секретар по въпросите на отбраната при предпоследното правителство на Третата Република, по удивителен начин съответства на точния геополитически анализ, без който съпротивата срещу окупаторите би изглеждала просто като безполезна жертва: „Защото Франция не е сама. Зад нея стои огромна империя. Тя може да обедини усилията си с Британската империя, контролираща морските простори. Подобно на Англия, Франция може пълноценно да използва индустриалния потенциал на Съединените щати. Тази война не се ограничава с територията на многострадалната ни страна. Изгубената битка за Франция не означава окончателно поражение в тази война. Това е световна война... След като претърпяхме поражение днес, в сблъсъка с превъзхождащата ни механична сила, можем да победим в бъдеще, ако разполагаме с по-значителна механична сила. От това зависят съдбините на света”.

Така, в разгромената през 1940 Франция, се сблъскват два геополитически подхода към продължаващата война. Според шефа на правителството във Виши маршал Петен,     войната е и ще си остане европейска. Той смята, че САЩ няма да се откажат от изолационистката си политика, следователно се налага да се търси споразумение и да се сътрудничи с нацистка Германия. За разлика от него, намиращият се в Лондон Дьо Гол е убеден, че войната е световна. През 1940 обаче, Англия продължава сама битката с Германия, разполагаща с всички ресурси на Европа и поддържаща съюзнически отношения със сталинисткия Съветски съюз. Що се отнася до САЩ, те влизат във войната едва след нападението на японската авиация срещу Пърл Харбър, през декември 1941. Дьо Гол съумява да предвиди това развитие благодарение на широкия си кръгозор: той смята, че, също както и през 1917, американците няма да могат да останат встрани от схватката, т.е. че най-голямата икономическа сила в света няма да се крие на американския си „остров”, рискувайки да бъде отрязана от останалата част на планетата (Европа, Азия и Африка).

По-късно, през целия период на 60-те години, Дьо Гол, който се връща към активната политическа дейност през 1958, отново се изявява като талантлив геополитик, въпреки че тогавашната международна ситуация е изключително идеологизирана: това е епоха, белязана както от глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, така и от напрегнатите отношения между Запада и Третия свят. Така например, Дьо Гол е убеден, че комунистическото „братство” няма да издържи на тежестта на геополитическите реалности: за него разривът в съветско-китайските отношения е напълно в реда на нещата, тъй като руският гигант няма как да търпи присъствието, на фланга си, на един могъщ и обединен Китай. По същия начин, той смята, че намесата на САЩ във Виетнам е обречена на провал: увлечена в кръстоносния си поход срещу комунизма, Америка не отчита, че с действията си мобилизира против себе си непримиримия виетнамски национализъм, доведен до крайност под влияние на фанатичния марксизъм-ленинизъм.

Макар че е пълна противоположност на учения-теоретик, Дьо Гол съумява да се превърне в изразител на визията на френската геополитика, опитвайки се да съчетае два, обикновено смятани за противоположни, елементи: от една страна, привързаността към географския и исторически реализъм, изразен навремето от Наполен с думите: „всяка държава провежда такава политика, каквато и диктува географията”, а от друга страна, твърдата убеденост, че, в качеството си на велика държава, Франция следва да защитава определени принципи и, в частност, правото на народите на независимо развитие.

Заключение

В заключение, можем да отбележим, че за англо-американската геополитика основният въпрос е, какви трябва да са основните направления в дейността на държавата, намираща се в апогея на своята мощ и, следователно, постепенно навлизаща във фаза на упадък (Великобритания през първата половина на ХХ век, САЩ след Втората световна война)? За германската геополитика този въпрос се заключава в това, как да се гарантира място под слънцето на една „закъсняла” нация? Що се отнася до Франция, там въпросът стои така: как да се гарантира статутът и на велика държава, предвид ограничените средства, с които разполага? Отговорът на Дьо Гол на този въпрос, включва четири основни препоръки:

- да се възстанови загубената независимост в ключовата военна сфера, чрез създаването на собствени ядрени сили за сдържане, които да направят принципно възможна самостоятелната отбрана на националната територия;

- рационално да бъде управлявано собственото наследство (т.е. връзките с бившите френски колониални владения);

- да се усили френската мощ, чрез създаването на общоевропейска организация по инициатива на Франция;

- страната да продължи да провежда независима външна политика, без да се съобразява с когото и да било.

* Авторът е професор в Института за международни отношения в Париж, Франция

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Особен поглед

Х. Генчев, Via Principalis

България

М. Деведжиев, Демографският срив на българския етнос

А. Иванов, Основни тенденции в развитието на демографските процеси в България

Б. Медникаров, К. Колев, Екологичните предизвикателства пред проекта “Бургас-Александруполис”

Прогнози

П. Хана, Постмодерното Средновековие: визия за Европа през 2030

Фокус: Eвропейският ислям

П. Георгиев, Европейските мюсюлмани: между религията и интеграцията

П. Колева, Европа – обетованата земя на “Мюсюлманските братя”

И. Михова, Имигрантският фактор и съвременната интерпретация на френската национална идентичност

Светът

Д. Фридмън, Постевропейска Германия и руският сценарий

М. Минаев, Руският вектор в геополитиката на британските консерватори

А. Тодоров, “Флотилията на свободата” и глобалните измерения на турската геополитика

Н. Стефанов, Регионалната геополитика на Сирия

С. Сухов, Пирати, ислям и геополитика

Геостратегия

К. Лейн, Краят на Pax Americana

Геоикономика

Р. Георгиев, Институционалната среда на преходната икономика и кризата

С. Каменаров, Геоикономическите измерения на битката за еврото

М. Хъдсън, Бъдещите “дългови войни” в Европа

В. Саздов, Особености на китайския геоикономически модел

Големите пространства

Г. Маринов, БРИК като геополитически и геоикономически феномен

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, От Пол Видал дьо ла Бланш до Шарл дьо Гол: раждането на модерната френска геополитика

Книги

П. Пътев, Главната структурна диспропорция и изходът от кризата

Интервю

Професор Илие Бадеску за спецификата на румънската геополитика

Поръчай онлайн бр.1 2025