Държавният дълг на Гърция е само първата лястовица в поредицата от европейски „дългови бомби”, които могат да избухнат всеки момент. Ипотечните дългове на постсъветските държави и Исландия са още по-взривоопасни. Макар че тези държави не са част от еврозоната, по-голямата част от задълженията им са в европейската валута. Около 87% от дълговете на Латвия са в евро или други чуждестранни валути, като повечето то тях са към шведски банки. Дълговете на Унгария и Румъния също са в евро, но са най-вече към австрийски банки. Тези държавни задължения на страни, които не са членки на еврозоната, бяха направени с цел да се поддържа обменния курс и за да могат да се изплащат частните дългове към чуждестранните банки, а не за финансирането на вътрешния бюджетен дефицит, както беше в Гърция например.
Как ще се разреши проблемът с дълга?
Малко вероятно е, че всички тези дългове ще бъдат върнати, тъй като мнозинството от въпросните държави съществуват в условия на задълбочаващ се търговски дефицит и усилваща се икономическа депресия. Сега, когато цената на недвижимите имоти продължава да спада, търговският дефицит не може да се рефинансира за сметка на притока на чуждестранна валута в сектора на ипотечното кредитиране и купуването на собственост. Не съществуват никакви видими средства, способни да поддържат стабилността на валутите (като например добре функциониращата икономика). През миналата 2009, споменатите по-горе държави поддържаха курсовете на националните си валути чрез заеми от ЕС и МВФ. Само че условията за връщането на тези заеми са политически неустойчиви: рязкото съкращаване на финансирането в бюджетната сфера, повишаването на данъците, стоварващо се върху и без това достатъчно обременената с данъци и такси местна работна сила, както и плановете за още по-голямо затягане на коланите, които задушават националната икономика, само стимулират емиграцията на работна сила.
Банкерите в Швеция, Австрия, Германия и Великобритания вече започват да осъзнават, че заемите, отпуснати на държавите, които не могат (или не искат) да ги изплащат, се превръщат в техен собствен проблем, а не толкова в проблем на дебиторите (т.е. длъжниците). Все някой трябва да поеме загубите, защото по дълговете може да бъде обявен дефолт, т.е. те могат да бъдат опростени или изплатени в силно обезценена валута, а все повече юристи твърдят, че дълговите задължения, изискващи погасяването на дълга в евро, просто не могат да бъдат изпълнени.
Всяка суверенна държава има правото да приема собствени закони, определящи условията за изплащане на дълговете, и в този случай преразглеждането на валутния курс и евентуалното пълно или частично опрощаване на дълговете ще се окажат нещо много по-сериозно, отколкото просто „рисков фактор”.
В девалвацията няма никакъв друг смисъл, освен „преодоляването”, т.е. реалната промяна на условията за търговия и производство. Именно затова, през 1933, Франклин Рузвелт девалвира американския долар, понижавайки със 75% курса му спрямо златото, което повишава цената на последното от 20 до 35 долара за унция. А за да избегне пропорционалното повишаване на дълговото бреме на САЩ, президентът отменя т.нар. „златна уговорка”, предвиждаща индексирането на дълговото задължение към курса на златото. Тъкмо в тази сфера и днес ще се води основната политическа борба: за изплащането на задълженията в девалвирани (т.е. обезценени) валути. Между другото, сред страничните ефекти от Голямата криза в САЩ и Канада, през 30-те години на миналия век, беше и освобождаването от лична отговорност на ипотечните длъжници, което им дава възможност да се справят с последиците от фалита си.
Банките могат да предявяват претенции към заложеното недвижимо имущество, но не могат да поставят каквито и да било допълнителни искания към неговите собственици. Тази практика (основаваща се на общото право) показва, как Северна Америка съумява да се освободи от наследството на феодалната власт на кредиторите и затворите за дългове, което прави толкова сурово европейското дългово законодателство в миналото.
Въпросът обаче е, кой ще поеме бремето на загубите? Запазването на номинацията на дълговете в евро ще докара до фалит бизнеса и ще обезцени недвижимите имоти в страните-длъжници. И обратното, трансформирането на дълговете в девалвирани местни валути ще декапитализира много европейски банки. Само че тези банки са чуждестранни, а в края на краищата, правителството на всяка страна следва да се грижи за собствените си избиратели. Чуждестранните банки не гласуват.
Както е известно, когато (през 1971) САЩ отменят обвързването на платежния си дефицит към златото, чуждестранните притежатели на доларови запаси губят почти цялата стойност в злато на тази своя собственост. В момента те получават под 1/30 част от нея, тъй като междувременно цената на златото нарасна до 1100 долара за унция. Но, ако тогава светът прие това, защо да не приеме сравнително спокойно и очертаващото се бъдещо опростяване на европейските дългове?
Все повече се осъзнава фактът, че постсъветските икономики изначално бяха моделирани така, че да удовлетворяват интересите на чужденците, а не на въпросните държави. Така например, трудът в Латвия се облага с над 50%-ов данък (разпределен между работника и работодателя, плюс социалното облагане), което е толкова много, че го прави неконкурентоспособен. В същото време, данъците върху имотите са под 1%, което пък стимулира неудържима спекулация. Именно тази изкривена данъчна философия превърна „балтийските тигри” и Централна Европа в основни кредитни пазари за шведските и австрийски банки, докато в същото време работещите в тези държави не можеха да разчитат на добре платена работа в родината си. Нищо подобно (включително толкова ужасни закони за защита правата на трудещите си) не можете да откриете в развитите държави от Западна Европа, Северна Америка или Източна Азия. Очевидно е неразумно и нереалистично да очакваме, че именно тези широки слоеве от населението на т.нар. „Нова Европа” ще могат да поемат бремето на допълнителните лишения и, че тъкмо те ще се съгласят да изплащат дълговете на своите държави през целия си живот, попадайки в омагьосания кръг на вечната задлъжнялост.
Бъдещите отношения между Стара и Нова Европа ще зависят от готовността на еврозоната да прехвърли постсъветските икономики на по-платежоспособни релси, с по-ефективна кредитна и по-малко ориентирана към интересите на рентиерите данъчна система, която да съдейства за увеличаване на заетостта, а не за инфлационния ръст на стойността на активите, провокиращ трудовата емиграция. Наред с валутната реорганизация, с цел да се преодолее огромната задлъжнялост, единственото решение за тези страни е същественото преразпределяне на данъчната тежест от труда към земята (т.е. към недвижимата собственост), като по този начин системата заприлича повече на западновропейската. Друга алтернатива просто няма. В противен случай, вечният конфликт между интересите на кредиторите и длъжниците застрашава да разцепи Европа на два противостоящи си политически лагери, като случилото се в Исландия беше само своеобразна репетиция на онова, което очаква Стария континент.
Докато дълговият проблем не бъде решен (а единственият начин за решаването му са преговорите за частично или пълно опрощаване на дълговете) разширяването на Европа (т.е. абсорбирането на Новата от Старата Европа) ще спре. Само че пътят към това решение няма да е никак лек. Финансовите интереси продължават да са доминиращата сила в ЕС и с всички възможни средства ще се съпротивляват на неизбежното. Нека си припомним как вече бившият британски премиер Гордън Браун заплашваше Исландия (което беше не само неправилно, но и нямаше никакво законно основание), че ще използва МВФ (на когото Исландия не дължи нищо) като своеобразен „съдия изпълнител” и ще блокира влизането на страната в ЕС.
Сблъсквайки се с тази откровено издевателска позиция на Браун (както и на холандския „пудел” на Великобритания), 97% от исландските избиратели гласуваха против условията за разрешаване на проблема с дълга, които британците и холандците се опитваха да им натрапят. Ще припомня, че на подобно единодушно гласуване светът не бе ставал свидетел от краха на комунизма насам.
Какъв избор ще направи Европа?
От избора, който в крайна сметка ще направи Европа, наистина зависи много. Огромен брой хора могат да се окажат на улицата. Политическите и икономически съюзи ще се променят, някои национални валути ще се сринат, а много правителства ще бъдат свалени. Европейският съюз и международната финансова система ще претърпят непредсказуеми промени. Като това ще се случи най-вече, ако европейските държави възприемат аржентинския модел и откажат да плащат, докато не получат достатъчно мащабно намаляване на дълга си (или дори пълното му опрощаване).
Изплащането на дълговете в евро (което, по отношение на недвижимите имоти и личните доходи, генерира отрицателна разлика между стойността на кредитното обезпечение и кредитната задлъжнялост, т.е дълговете надхвърлят текущите приходи, от които следва да се изплаща ипотеката) се оказва невъзможно за държавите, които разчитат да съхранят, поне отчасти, създаденото с толкова труд гражданско общество.
Терминът „твърд план”, който използват напоследък МВФ и ЕС, е просто фризиран, технократски жаргонен израз, с който се обозначава един план за действия, водещ на практика до съкращаване продължителността на живот, оказващ убийствено въздействие върху нивото на доходите, социалната сфера, разходите за здравеопазване и болници, за образование и други основни потребности и означаващ разпродаване на държавната инфраструктура с цел превръщането на държавата в „данъчна служба”, където всеки ще трябва да плаща за достъп до пътища, образование, медицинско обслужване и всички необходими за живота и бизнеса неща, които отдавна се субсидират от държавата (чрез прогресивното данъчно облагане) както в Северна Америка, така и в Западна Европа.
Този очертаващ се конфликт ще се развива в зависимост от това, как ще се погасяват частните и държавните задължения. За се справят с държавите, които не пожелаят да изплащат дълговете си в евро, кредиторите разполагат с подходящ инструментариум за убеждаването им да не го правят, в лицето на кредитните рейтингови агенции. Като още при първите признаци, че държавите-длъжници отказват да плащат в свободно конвертируема валута, или дори при първия им намек, че нивото на тяхната външна задлъжнялост е неоправдано високо, рейтинговите агенции ще свалят кредитния рейтинг на съответната държава. Което ще доведе до рязко нарастване стойността на кредитите и реална заплаха от парализиране на националната икономика, лишена от толкова необходимите и кредитни ресурси.
Един от поредните изстрели в тези, вече очертаващи се, „дългови войни” в Европа беше направен на 6 април, когато Moodys понижи кредитния рейтинг на Исландия от „стабилен” на „негативен”. При това, агенцията призна, че Исландия може достатъчно ефективно да реши проблемите си в рамките на преговорите, но заяви, че сегашната неопределеност вреди на краткосрочните икономически и финансови перспективи на тази страна.
И така, битката продължава, а десетилетието, в което навлизаме, обещава да бъде много интересно.
* Професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити, САЩ