John Mathiason, Internet Governance: The new frontier of global

Institutions, 178 рр., London and New York: Routledge, 2009.

Авторът на книгата – професорът от Университета на Сиракуза (САЩ) Джон Матиасън, твърди, че тя е „за това, как правителствата, частният сектор, междуправителствените организации и научните и технически общности се опитват да постигнат някакъв компромис в регулацията на Интернет”. Според него, самата природа на пространството на Мрежата, което няма граници и засяга много и най-различни интереси, предполага, че тя „би могла да се регулира, но не и да се управлява”.

Характеризирайки основните особености на Интернет, като една от версиите на базовия модел за комуникация (източник – съобщение – средство – адресат – обратна връзка), авторът отбелязва, че необходимостта от осъзнаване на феномена „регулиране” (governance) нараства с преминаването му на глобално комуникационно равнище. Ако вътре в държавата, въпросите за регулацията на Мрежата се решават съобразно правилата на политическите процеси и дейността на държавните органи, как това може да стане в международен план?

В тази връзка, Матиасън цитира едно доста практично определение на понятието “governance”: „подобно на понятията „правителство” (government) или „управляващ” (governor), терминът „governance” произхожда от латинската дума „gubernare”, с която навремето са обозначавали управлението на корабите”. Така, в разпространената дефиниция на този термин и до днес се усеща логиката, определяла действията на античния мореплавател – „да държиш руля, но не и да гребеш”. Проф. Матиасън определя и смисъла на словосъчетанието „ръководство/регулиране на Интернет-пространството” (Internet governance): „разработката и прилагането, от страна на правителството, частния сектор и гражданското общество, на съответните общи принципи, норми, правила и процедури за вземане на решения, определящи условията, развитието и използването на Интернет”. Във връзка с което възниква въпросът, кой конкретно трябва да „разработва и прилага” въпросните принципи?

За да му отговори, авторът се обръща към теорията на международните режими, според която редът се запазва, защото всички заинтересовани страни са убедени в необходимостта от него и споделят обща визия, как точно този ред следва да бъде съхраняван. Доколкото не става дума за някакви, налагани „отгоре”, задължения, в случая с Мрежата може да се говори по-скоро за нейното „ръководство”, като очертаване на основните „направления” (governance-steering), а не за управлението, като такова (government-rowing).

На пръв поглед изглежда, че с ръководството/регулирането на Мрежата трябва да се занимават правителствата на отделните държави. В същото време обаче, са налице поне пет групи от заинтересовани участници, като в дискусиите за Интернет-регулацията всяка от тях има собствена роля:

- правителствата на държавите, представляващи националните интереси;

- международните организации, представляващи позициите на своите междуправителствени органи на управление и секретариати;

- частният сектор, представен най-вече от транснационалните корпорации;

- неправителствените организации, включващи представители на различни общности и инициативни групи;

- научните среди.

Авторът се връща назад в историята за да докаже, че комуникацията „е една от първите сфери на дейност, превърнала се в обект на международно регулиране”. Така, за да може комуникацията да се осъществява, преодолявайки ограниченията на националните граници, са необходими единни стандарти, а пък за реализацията на международната търговия – съответните споразумения. Първата универсална международна организация е Международния телеграфен съюз (МТС) , създаден с цел да се наблюдава изпълнението на различните двустранни договори между държавите от континентална Европа и действащ въз основа на първата Международно конвенция по телеграфия, подписана на 17 май 1865 в Париж от двайсет държави-учредителки (България се присъединява през 1880). Според проф. Матиасън, към безспорните заслуги на МТС следва да се причислят: постигането на съгласие по основните понятия (например, какво точно означава „съобщение”), ключовите норми и постановки на телекомуникацията („съобщенията се предават безпрепятствено и конфиденциално”), принципите на взаимните разчети („изпращането на съобщение се заплаща от изпращача”), както и, че рамковият договор редовно ще се преразглежда, така че да отразява адекватно икономическия и технологичен прогрес на обществото. В съответствие с последната постановка, през 1934, Съюзът се преименува в Международен съюз по далекосъобщенията (МСД). След Втората световна война, МСД получава статут на специална агенция на ООН. Стартирайки преди почти 150 години с установяването на единни тарифи за телеграфните съобщения, днес МСД са занимава, освен с всичко друго, и с разпределянето на радиочестотите, както и на орбиталните участъци за геостационарните спътници.

Появата на Интернет обаче, промени всичко. Предишната система за регулиране на комуникационните канали и контрол върху съдържанието на съобщенията просто престана да работи. Международните организации, които дотогава функционираха сравнително успешно, помагайки на членовете си да решават проблемите в сферата на авторските права, се оказаха неспособни да следят лавинообразно нарастващите обеми от данни, прехвърляни по Мрежата. Традиционните норми на националните законодателство се оказаха неизползваеми в новата действителност. Така назря необходимостта за формулиране на нови принципи за регулиране на комуникациите, отчитащи спецификата на Интернет, както и интересите на многобройните участници.

Тези участници могат да се обединят в няколко групи. Първата включва онези, отговарящи за разработването на техническите стандарти. Стандартите за търговско използване на мрежата пък се развиват от бизнесмените – производители на програмно осигуряване, операторите на телекомуникационните мрежи, както и доставчиците на „съдържание”. Накрая, свободното използване на Интернет и съответствието между действията на участниците и основните морални ценности внимателно се следят от т.нар. “netizens” (т.е. „гражданите на мрежата”).

В книгата на Джон Матиасън, всички те се определят като специфична категория ползватели, отнасящи се с необходимата отговорност не само към локалната си мрежова общност, но и към глобалния Интернет. При това, ангажираното отношение на първите „заселници” в Мрежата към нейната съдба и правото на всички ползватели на свободни комуникации, от време навреме, придобива доста спорни форми, от гледна точка, както на общественото мнение, така и на закона. Някои netizens опитаха (и продължават да опитват) да защитят идеалите си от посегателствата на вездесъщия бизнес, използвайки за целта компютърните вируси или други средства, способни да нанесат значителен ущърб на дейността на комерсиалните, държавните и обществените организации или на частните Интернет-ползватели.

В книгата се отделя доста голямо (може би дори прекалено) внимание на отделните етапи в техническото развитие на Интернет. Авторът обаче постоянно напомня на читателя, защо държи на тези подробности – според него, основната задача на книгата му е анализа на механизмите за регулиране в Мрежата, а от тази гледна точка са важни и техническите, и методическите аспекти. Матиасън подробно описва организационната еволюция на Интернет – цялата верига от държавни, комерсиални и обществени агенции, учреждения, асоциации, обединения, инициативни групи и групи по интереси, които буквално си предават Мрежата от ръка на ръка, опитвайки се (понякога небезуспешно) да си извоюват макар и малки, но достатъчно важни, пълномощия при вземането на решенията за развитието на Интернет.

В същото време, усъвършенстването и въвеждането на ред в инфраструктурата, не само не решава, но и, напротив, задълбочава основния проблем на глобалната мрежа - хаосът с правата върху съдържанието на съобщенията (т.нар. „контент”), т.е. върху онези текстове, изображения, музикални парчета и видеоматериали, които, независимо от съществуващите граници, се прехвърлят по все по-удобни канали за връзка, с все по-голяма скорост и в непрекъснато нарастващи обеми. Колкото по-успешни се оказват усилията на инженерите и програмистите, толкова по-зле се развиват нещата за всички останали. Колкото по евтини и прости са Интернет-технологиите, колкото по-разпространени стават и колкото по-сигурно функционират, толкова по-често огромно количество нематериални активи (търговски марки, музикални произведения, видеоклипове или филми) се превръщат в обект на търговия, а често – и на най-обикновена кражба.

В книгата се цитират примери с най-нашумелите съдебни дела и позицията на различните страни в тях, когато юридическите спорове за интелектуалната собственост в Интернет трябва да се решават с оглед на такава фундаментална ценност на Мрежата, като нейната откритост и правото на всеки на свободен достъп до информация и на свободна волеизява. Матиасън показва цялата сложност, а понякога и невъзможност, да се вземе общо решение, приемливо за всички участници в глобалната мрежа, дори по отношение на такива проблеми, като разпространението на порнографията и използването на Интернет за терористична дейност. Целият проблем е в различието между подходите и оценките на едни и същи явления от двете страни на държавните и национално-културните граници. Един от малкото пунктове, по които се оказва възможно постигането на максимално широк консенсус между участниците в Мрежата, е забраната на детската порнография. Всичко останало е относително: онзи, който за една част от участниците в Мрежата е терорист, за други е национален герой и борец за свобода.

Матиасън отделя специално внимание на Интернет-корпорацията за присвояване на имена и номера (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers – ICANN), оценявайки създаването и, като един от най-успешните експерименти в процеса на усъвършенстване на Интернет-регулирането. Появата на тази организация назря, след като Мрежата премина през поредната си фаза, при която броят на участниците и започна да нараства в геометрична прогресия и за всички стана ясно, че без регламентиран процес на определяне на домейните, ще настъпи хаос.

Междувременно, една от малкото, но може би най-сериозната, претенция към корпорацията от страна на Интернет-общността е нейната зависимост от американското правителство: формално функционирайки като независима организация, на практика ICANN е свързана с договорни отношения с Департамента по търговията на САЩ. Като възможни варианти за разрешаване на това противоречие, авторът цитира имената на редица други организации, които в бъдеще биха могли да играят сходна или дори още по-голяма роля в сферата на Интернет-регулирането, като например Форумът за Интернет-регулиране (Internet Governance Forum - IGF), Световният форум за информационното общество (World Summit on Information Society - WSIS), или Работната група по въпросите за регулирането на Интернет (Working Group on Internet Governance).

Книгата на проф. Матиасън включва и обширен обзор на ситуацията около Мрежата. Тя е добре конструирана и предоставя на читателя богат справочен материал. Авторът е извършил огромна работа, събирайки на едно място данните за авторитетни учени, инженери, политици, държавници, бизнесмени и просто ентусиасти. Той проследява дейността на множество организации, обществени обединения и държавни учреждения, анализира работата на научни конференции, срещи и работни групи, дава пояснения на множество абревиатури и термини. И всичко това е събрано на по-малко от 200 страници, т.е. книгата може да спести много време и енергия на онзи, който си направи труда да я прочете.

В заключение, проф. Матиасън лансира предположението, че методът на постепенното постигане на консенсус е единствения възможен начин за разрешаване на противоречията между толкова различни участници в Мрежата, като държавите, транснационалните корпорации, обществените организации и отделните индивиди. Движението „от съгласие към съгласие”, т.е. от първоначалното формулиране на относително общоприемливи принципи, определящи рамките на проблема, а след това и на най-общите задължения, които участниците са склонни да поемат, може да се окаже ефективно и то не само за виртуалното пространство на Интернет, а и при решаването на проблемите на „реалната” международна политика.

Ако опитът, натрупан в реализацията на общите цели в развитието на Мрежата, посредством многостранния и постепенен консенсус, демонстрира своята ефективност, докато традиционните стратегии на поведение на държавата и бизнеса не водят до нищо, това може да означава само едно: че съвременните международни институции не са съвършени и, че немалко постановки от теорията на международните отношения следва да бъдат преразгледани.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Често представят генетично модифицираните организми (ГМО) като едно от доказателствата за превъзходството на човека над природата. Възможността да се създадат организми, които липсват в света на природата, с набор от гени, избрани от човека, позволява на учените практически да осъществяват и направляват еволюцията на растенията и животните в лабораторни условия. При това, ако преди създаването на нов вид ГМО, с предварително зададен набор от гени, а това означава и с очаквани фенотипични и биологични свойства, отнемаше цяло десетилетие, сегашното равнище на научно развитие позволява създаването на нови култури само за 2-3 години.

Наред с очевидните предимства (като например високата урожайност, повишената студо- и влагоустойчивост, резистентността към редица болести, по-голямата чувствителност към хербицидите и по-високата устойчивост към вредителите, с които се характеризират генномодифицираните селскостопански култури), налице са и редица нерешени, поне засега, проблеми, свързани с ГМО. Липсата на ясна нормативно-правна база, която да регламентира контрола върху разпространението на ГМО, на система за оценка на безопасността им, както и невъзможността да се определят последиците от разпространението на ГМО за природата и хората, да не говорим за съзнателно или несъзнателното прикриване, от страна на производителите, на присъствието им в ежедневно консумираните хранителни продукти, водят до това, че проблемът за генетичната сигурност се превръща в първостепенен глобален въпрос.

Производството на генетично модифицирани култури

Въпреки че, поне до момента, безопасността на ГМО за човека и природата не може да се смята за доказана, площите, засети с трансгенни култури, нарастват с фантастична скорост, в глобален мащаб. Така, според обзорния доклад „Глобалното състояние на комерсиализираните биотехнологични/генетично модифицирани селскостопански култури през 2008”, изготвен от Международната служба по използването на агро-биотехнологии (International Service for the Acquisition of Agri-Biotech Applications) (1), през въпросната година 125 млн. хектара в света са били засети с генетично модифицирани селскостопански култури (виж таблица 1), като 110 млн. от тях се намират в Европа. Броят на държавите, занимаващи се с отглеждане на генномодифицирани култури, е нараснал от 6, през 1996 (първата година на комерсиализирането на ГМО), до 18, през 2003, и 25, през 2008. Очаква се, че през 2015, не по-малко от 40 държави ще произвеждат ГМО. В същото време, подобно стремително развитие на този отрасъл, в отсъствието на систематични фундаментални изследвания за безопасността на продукцията на генното инженерство, най-малкото, поражда редица въпроси.

Както е известно, транснационалните корпорации са най-големите привърженици на идеята за спасяването на човечеството от глада с помощта на ГМО. Наистина, според доклада на ФАО (Организацията на ООН за прехрана и земеделие), посветен на продоволствената обезпеченост на света (появил се през 2008), през 2007, 923 млн. души в света са били засегнати от глада (2), като огромната част от тях са жители на развиващите се страни. Днес населението на планетата е 6,6 млрд. души, като всяка година нараства приблизително с 80 млн. души. Очаква се, че през 2050 то ще достигне 9 млрд. души, затова дори и индустриално развитите държави могат да се сблъскат с недостиг на хранителни продукти. В този смисъл, предотвратяването на измирането на човечеството от глад е „насъщен” проблем и на развитите държави, позволяващ им, в същото време, да демонстрират загрижеността си към развиващите се страни.

„Зелената революция”

Първият опит за радикално решаване на проблема с недостига на хранителни продукти беше т.нар. „зелена революция” (3), т.е. трансформирането на селското стопанство на развиващите се страни, на базата на модерната агротехника, чрез въвеждането на нови високодобивни сортове зърнени култури, разширяване площите на напояваните земи и мащабното използване на минерални торове и пестициди. Осъществената през 60-те и 70-те години на миналия век „зелена революция” наистина доведе до значително увеличаване на световната селскостопанска продукция в развиващите се страни, но в същото време интензификацията на земеделието влоши екологичната ситуация и намали плодородието на почвите. Освен това, този подход предполагаше големи производствени разходи и висока професионална подготовка на селскостопанските работници, което не бе по силите на дребните фермери. Така се стигна до още по-дълбоко социално разслояване на обществото в развиващите се страни. Друга негативна последица бе, че „зелената революция” съдейства за глобализацията и овладяването на пазарите за семена, торове, пестициди и селскостопанска техника от големите американски компании. Както посочва носителят на Нобеловата премия за мир, за 1970, и „баща” на идеята за „зелената революция” Норман Борлоуг, тази революция постигна само временен успех във войната на човечеството с глада (4).

Предложение да бъде повторена неуспешната африканска „зелена революция” беше направено, през юни 2004, от тогавашния генерален секретар на ООН Кофи Анан (5). През септември 2006, Фондация Гейтс и Фондация Рокфелер създадоха Движението за зелена революция в Африка, което, година по-късно, беше оглавено от самия Анан. Движението разработи т.нар. програма PASS (Program for Africa’s Seed System) за развитие на националните и международни научно-изследователски центрове, занимаващи се със селскостопански проблеми. Според експертите, през следващите пет години, тази програма ще позволи създаването на поне 200 нови сортове семена на най-важните селскостопански култури. Освен това, се предвижда, в тясно сътрудничество с концерни от типа на Monsanto, да се използват „обещаващите възможности в сферата на биотехнологиите” (6). Тоест, сред основните мотиви за използването на ГМО, приспособени към различните неблагоприятни условия на конкретната среда, е стремежът да се спечели поредната битка от непрекъсната война на човечеството с глада. Остава неясно обаче, наистина ли разработването и повсеместното използване на все по-голямо разнообразие от ГМО преследва само тази, наистина благородна, цел.

През 2005, Световната здравна организация (СЗО) публикува резултатите от едно изследване, озаглавено „Съвременната хранителна биотехнология, човешкото здраве и развитие” (7), което стартира през 2002, с участието и на специалисти от ФАО, Програмата на ООН по околната среда (ЮНЕП), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и други авторитетни международни организации. В него се прави извод, че трансгенните хранителни продукти наистина могат да допринесат за подобряване качеството на живот на хората, но в същото време се подчертава необходимостта от задълбочена оценка на безопасността на генетично модифицираните продукти за човешкото здраве и околната среда, преди да бъде дадено разрешение за тяхното производство и продажба

Трансгенните култури притежават редица очевидни предимства пред традиционните селскостопански растения (8): те гарантират по-високи добиви, подобряват качеството на хранителните продукти (включително и защото съдържат по-голямо количество хранителни вещества), увеличават разнообразието на хранителните продукти, което влияе положително върху здравето на потребителя и способства за нарастване на жизненото равнище. Освен това, експертите изтъкват и редица косвени предимства, като нарастване благосъстоянието на фермерите, особено в развиващите се държави. Така, според авторите на споменатия по-горе доклад (9), през 2004, използването на биотехнологични култури е увеличило доходите на фермерите, в глобален мащаб, от 4,8 до 6,5 млрд. долара, имайки предвид, че съвкупните им доходи, за периода 1996-2004, са варирали между 19 и 27 млрд. долара. Не по-малко важно предимство, при отглеждането на техногенни култури, е и намаленото количество торове и агрохимични средства за защита на растенията. Като пример за това можем, в частност, да посочим една статия, публикувана в списание Nature, през 2008 (10), в която се цитират резултатите от мащабното мониторингово изследване на т.нар. памукова нощенка (вредно насекомо, атакуващо памуковите насаждения), проведено, между 1992 и 2007, в шест провинции на Северен Китай. Наблюдавани са били над 10 млн. селски стопанства, обработващи повече от 38 млн. ха (3 млн. от които засети с памук, а 22 млн. – с други култури, които също страдат от памуковата нощенка – соя, тютюн и различни зеленчуци). Според експертите, именно преориентацията към отглеждане на трансгенен Bt-памук е довела до значително намаляване популацията на памуковата нощенка (Helicoverpa armigera), която е опасен вредител за много селскостопански култури. Авторите на изследването стигат до извода, че броят на тези вредители значително е намалял не само на полетата, засети с трансгенен памук, но и в тези на всички останали традиционн селскостопански култури, върху които паразитира памуковата нощенка, което пък позволява значително да се намали средният брой ежегодни обработки на посевите срещу инсектициди.

Някои тревожни сигнали

Скоро обаче, започна да се появява информация, че първоначално очерталата се положителна тенденция, не се потвърждава при по-продължителното използване на генетично модифицирани култури. Така, в обзорния доклад „Икономическите последици внедряването на ГМ-култури, в периода 1996-2004” (9) се констатира, че през този период, в САЩ и Аржентина, влиянието на генномодифицираните технологиите е започнало да изчезва. Освен това, както се оказва, ГМ-продуктите, вече не са чак толкова евтини (6) и в момента, в САЩ, генномодифицираната царевица е с 1/3 по-скъпа от обикновената. При отглеждането на някои видове ГМ-растения се налага използването на по-голямо количество химически средства, тъй като, с течение на времето, насекомите-вредители си изработват имунитет. Според авторите на посочения по-горе доклад (9), сравнението между произведената по традиционния начин соя и нейния трансгенен аналог показва, че в полетата, засети с генно модифицирана соя, са били използвани повече хербициди (съответно 1,2 кг на ха и 1,4 кг на ха). Този по-висок разход донякъде се обяснява от авторите с преминаването към минимална обработка на почвата. Освен това, следва да се отбележи, че използването на биотехнологиите в селското стопанство поставя фермерите в тотална зависимост от компаниите-производителки, тъй като ГМ-културите не притежават достатъчно жизнено потомство, което пък не позволява на фермерите да използват част от урожая за следващата сеитба (обикновено за целта се използва 5-8% от предходния урожай). Но, дори и ако оставим без внимание изброените дотук недостатъци при използването на ГМО, дали трансгенните култури действително са панацея срещу глада?

Компаниите, произвеждащи ГМО, обещават да създадат сортове, които реално да подобрят качеството на живот на хората. Така, под лозунга за спасяване на развиващите се държави от глада и с финансовата подкрепа на Фондация Рокфелер, преди време беше създаден нов сорт ориз – т.нар. „златен ориз” (11), генетично модифициран да произвежда по-голямо количество бета-каротин, придаващ на зърната му характерния златист цвят. „Златният ориз” трябваше да реши проблема с недостига на витамин А у страдащите от недояждане деца в развиващите се страни, което е и основната причина за слепотата и смъртността сред новородените. Но, както твърди Фредерик Уйлям Енгдал в книгата си „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти” (12), това е било съвсем преднамерена лъжа – използването на „златния ориз” е целяло не толкова да се помогне на хората, страдащи от липсата на хранителни продукти и витамини, колкото тоталната замяна на естествения ориз с неговата генетична модификация.

Според Енгдал, изборът на ориза никак не е бил случаен, защото това е основната храна на 2,4 млрд. души, живеещи в Азия (където се отглежда над 90% от ориза на планетата), Западна Африка, Карибския регион и тропическата зона на Латинска Америка. За продължителен период от време, ползвайки методите на традиционната селекция, местните фермери създадоха над 140 хиляди разновидности на ориза, но по време на „зелената революция” по-голямата част от това разнообразие беше унищожена. На Филипините бе създаден Международният научно-изследователски институт по ориза, притежаващ генен фонд с 1/5 от цялото разнообразие на оризовите култури, който трябваше да съхранява предадените му оризови семена. На практика обаче, той позволи на компаниите, разработващи ГМО, незаконно да използват семената на фермерите за собствените си нужди. Попадайки в лабораториите на Monsanto или другия гигант на агробизнеса Syngenta, тези семена биваха подлагани на генни модификации, след което се патентоваха като изключителна интелектуална собственост на въпросните компании (12).

През 2000, Фондацията Рокфелер, финансирала създаването на „златния ориз”, обяви че предава резултатите от изследванията на световната общност. На практика обаче, патентът за тази генномодифицирана култура се оказа у компаниите Syngenta и Monsanto, които пък обещаха, че ще направят технологията „безплатна за всяка развиваща се държава, когато се използва за хуманитарни цели”. В крайна сметка, този сорт ориз не бе допуснат за култивиране.

Между другото, следва да се отбележи, че има много други достъпни източници на витамин А, както и, че предозирането му води до отравяне на организма, което пък предизвиква необратими мозъчни увреждания и други пагубни последици при децата кърмачета. Освен това, дневният порцион „златен ориз”, който човек трябва да поеме за да получи нормалната доза витамин А, се оказва 0,75-1,5 кг, докато обичайният дневен порцион обикновен ориз не нахвърля 300 грама.

С цел да се увеличи съдържанието на витамин А в ориза, през 2005, специалистите от британския филиал на швейцарската корпорация Syngenta създадоха второ поколение „златен ориз”, съдържащ 23 пъти повече витамин А (13). Компанията предоставя безплатно новия сорт „златен ориз” на всички азиатски изследователски центрове.

Следващата стъпка в тази посока бе създаването на генномодифицирана царевица, обогатена с витамини (14). Нейните създатели твърдят, че тази царевица изработва бета-каротин, а също витамин С и фолиева киселина. 100-200 грама от нея осигурява цялата препоръчителна дневна доза витамин А и фолиева киселина, както и 20% от тази за витамин С. През 2010, в САЩ, стартират полевите изпитания на новата генномодифицирана култура.

В момента се работи по създаването на нови сортове соя, позволяващи получаването на до 50% от биологично усвояваното желязо от храната, което пък би трябвало да окаже благотворно влияние върху хората, страдащи от анемия (8). Освен това, тези сортове соя ще се усвояват по-лесно от хората и животните и ще са по-богати на енергия.

Сумирайки казаното дотук, следва да подчертаем, че ролята на ГМО за спасяването на развиващите са страни от глад силно се преувеличава. Подобен подход не отчита, че истинската причина за глада в тези държави не е липсата на хранителни продукти и витамини, а силно затруднения достъп до тях и бедността на населението. Така, през 2002, в Индия са унищожени 60 млн. тона пшеница, тъй като населението не е разполагало със средства за да ги купи. Година по-късно, по същата причина, в складовете на Замбия са изгнили 300 хиляди тона маниока (15, 16). Решението на проблема и  гарантирането на безопасността на хранителните продукти е свързано с преодоляването на социалните и икономически прегради, ограничаващи покупателната способност на бедните слоеве на обществото в продоволствената сфера. Скъпоструващите технологии, от типа на генното инженерство, принадлежащи на големите корпорации, само увеличават тези прегради, задълбочавайки бедността.

Нежелателните последици от използването на ГМО

Сред най-значимите нежелателни последици от използването на генномодифицирани култури в селското стопанство е възможността от кръстосване на трансгенните култури с диворастящите им разновидности, в резултат от което се появяват т.нар. „суперплевели”, устойчиви на хербициди. Наскоро, в специализираното издание Molecular Ecology беше публикувано изследване, посветено на нов вид плевел – трансгенна репица, устойчива към хербицида глифосат (17). Според авторите му, при отглеждането на трансгенната маслодайна рапица (Brassica napus), която е устойчива на глифосата, е станало спонтанно кръстосване между нея и диворастящото родствено растение репица (Brassica rapa), в резултат от което устойчивостта към хербицидите се е предала и на плевела. Учените откриват, че чуждият ген се е съхранявал в генома на репицата цели шест години. При това следва да отбележим, че наблюденията се провеждат не в лабораторни условия, а в канадските ферми, където се отглежда трансгенната рапица.

Тези, създадени от човека, „суперплевели” могат да изтласкат естествените диви видове, както и растенията и животните, зависещи от тях. В тази връзка, Агенцията за защита на околната среда на САЩ (ЕРА), обезпокоена от възможността за кръстосване на диви растения, родствени на памука, с трансгенния памук на корпорацията Monsanto, задължи производителите на генетично модифицирани семена да вземат мерки срещу отглеждането на биотехнологичен памук (Bt памук)  за търговски цели, в районите, където са разпространени диворастящите му „роднини” и, в частност, на Хаваите (където расте Gossypium tomentosum) и във Флорида (където се среща Gossipium hirsutum). Върху всеки чувал със семена на генетично модифицирания Bt памук на компанията Monsanto има надпис: „Във Флорида да не се засажда южно от Тампа. Да не се продава на Хаваите”. Подобни мерки обаче, едва ли са ефективни, имайки предвид мащабите на разпространение на ГМ-културите, още повече, че само пчелите например, могат да пренасят прашеца на трансгенните растения на разстояние до няколко километра.

Анализирайки проблемите на трансгенните култури, не можем да не отбележим липсата на дългосрочни систематични изследвания за влиянието на консумацията на ГМО върху човешкото здраве. Едва наскоро започнаха да се публикуват изследвания на това влияния върху животните, макар че хората употребяват ГМО в храната си поне от двайсет години насам.

Компаниите-производителки се опитват да убедят обществеността, че предлаганите от тях ГМО са напълно безопасни, само че това невинаги е така. Ето само един пример – германският фермер Готфрид Глокнер от провинция  Северен Хесен, започва през 1997 да отглежда генномодифицирана царевица Bt-176 на компанията Syngenta, използвана за храна на едър рогат добитък. Тази царевица отделя токсина Bacilicus thuringiensis, който убива вредната царевична пеперуда. През 2001-2002 обаче, използването на тази генномодифицирана царевица води до намаляване броя на добитъка, драстичен спад в млекопроизводството на фермата и отравяне на засетите с нея площи (12, 18). Компанията-производител Syngenta отказва да поеме отговорност за пораженията, посочвайки, че според проведените от нея предварителни тестове, кравите неутрализират съдържащият се в ГМ-царевицата биотехнологичен токсин. Независимата научна експертиза обаче доказва, че след 2000, съдържанието на въпросния токсин в царевицата, отглеждана от Глокнер, е достигнало 8,3 мкг/кг. Освен това, някои учени предполагат, че именно този токсин е станал причина за масовата гибел на медоносните пчели, наблюдавана през последните години в различни региони на света. Въпреки това обаче, след 1997 отглеждането на устойчивата на вредители биотехнологична царевица беше разрешено в цяла Европа, с изключения на Австрия (забранена през 1997) и Германия (забранена през 2000).

През 2005, Европейският орган по безопасност на храните (EFSA) поиска от корпорацията Monsanto да му предостави резултатите от всичките си изследвания на ГМ-царевица от сорта MON 863. Според вътрешния доклад на Monsanto, опитните мишки, хранени с нея, са имали сериозни проблеми с кръвоносната и имунната си система. Според ръководството на компанията обаче, тези данни имат случаен характер и не доказват, че въпросната царевица застрашава човешкото здраве (15).

Освен фалшифицираните данни за безопасността или просто за недостатъчно изученото влияние на ГМО върху природата и човека, не по-малко сериозен проблем представлява случайното попадане в храната на генномодифицирани компоненти, които въобще не са били предназначени за това. Така, преди време, американската общественост бе шокирана от съобщението, че след прибирането на реколтата от соя, предназначена за хранителната индустрия, на едно от полетата, засети с нея, са били открити следи от генномодифицирана царевица на компанията ProdiGen, засята там година по-рано (20). Внедреният в нея ген изработва вещество за борба със стомашно-чревните инфекции при прасетата. Междувременно, се установява, че реколтата от соя вече е изпратена за преработка, заедно с тази от няколко други ферми. В крайна сметка, по нареждане на Департамента по селското стопанство, бе унищожен целият соев урожай, на стойност 3 млн. долара. При аналогични обстоятелства и отново по вина на ProdiGen, на Департамента се наложи да унищожи целия урожай от зърнени култури, на площ от 380 ха (20).

През 2001 пък бе установено, че генномодифицирана царевица StarLink на комнанията Aventis, одобрена за използване единствено като храна за добитъка, е попаднала в 300 вида хранителни продукти, което е причинило алергия на десетки хора. В резултат от избухналия скандал, отглеждането на StarLink беше прекратено, а компанията Aventis продаде поделението си за трансгенни селскостопански култури на германския концерт Bayer.

Всички тези примери показват, колко опасни могат да бъдат ГМО при отсъствие на необходимия контрол върху разпространението им. От началото на отглеждането на генномодифицирани култури са фиксирани най-малко 137 случая на генетично замърсяване и „изтичане” на ГМО в околната среда, в 43 държави по света (21). Редица авторитетни специалисти смятат, че използването на ГМО може да има изключително тежки и вероятно необратими последици за човечеството и околната среда и никакви предполагаеми ползи не могат да оправдаят употребата им.

Световната общност започна да обръща по-сериозно внимание на въпроса за целесъобразността от използването на ГМО след 2000, когато учените открито заговориха за възможното негативно влияние на трансгенните продукти върху човешкото здраве, поставяйки под съмнение и икономическата изгода от тях. Именно през 2000 беше публикувано декларацията на редица световно известни учени (22), в която се подчертава опасността от генното инженерство, последвана от открито писмо до правителствата на всички държави (23), за безопасността и целесъобразността от използването на ГМО, подписано от 828 изтъкнати специалисти от 84 страни. През 2008, в резултат от координираните тригодишни усилия на 400 учени, правителства, представители на гражданското общество и частния сектор, в ООН беше представен доклад, в който се стига до извода, че ГМО няма да помогнат за спасяването на планетата от глада и селскостопанската криза (24). Според експертите, занапред следва да се отделя повече внимание на традиционните методи за селекция и екологично чистото селскостопанско производство.

Как започна всичко

Днес САЩ са световен лидер в производството на ГМО: през 2008, там се отглеждаха генномодифицираните култури върху площ от 62 млн. ха. Според Националната асоциация на производителите на хранителни продукти, генетично модифицираният соев протеин се съдържа в 60-70% от продуктите, продавани в американските магазини. В тази връзка възниква естественият въпрос, как една страна, в която толкова стриктно се следи за качеството на предлаганите на хората хранителни продукти и масови стоки, се оказва буквално „наводнена” с ГМ продукти, чиято безопасност все още не е доказана напълно?

Обяснението е, че за да се направи обективна оценка на безопасността на ГМО (и, в частност, на ГМ културите) за човешкото здраве, следва да се докаже, че трансгенните култури са също толкова безопасни, колкото и традиционните селскостопански култури, чиято сигурност не се поставя под съмнение и се смята за доказана от многовековното им използване в хранителните продукти. За да улесни сравнението между ГМ културите и традиционните им аналози, през 1993 ОИСР лансира концепцията за „съществената еквивалентност” (25), Става дума за пълното съответствие в състава на двата вида култури. Което пък означава, че ако трансгенната и традиционната култури не се различават по своя хранителен състав, съдържание на антинутриенти (т.е. съединения, препятстващи усвояването на хранителните вещества от организма) и естествени растителни токсини, те могат да се смятат за „съществено еквивалентни”. Тази дефиниция обаче, игнорира качествената вътрешна трансформация, осъществена в трансгенните култури (26). Според Уйлям Енгдал, възприемането на постановката за „съществената еквивалентност”, отменя необходимостта от специални регулативни мерки по отношение на огромния брой вариации, вече създадени или създаващи се в момента с методите на генното инженерство (12).

При това, следва да се отбележи, че привеждайки своите аргументи в подкрепа на „съществената еквивалентност”, с цел да се избегнат „затормозяващите прогреса” продължителни проверки на създадените от тях ГМ култури, транснационалните компании, паралелно с това, претендират за патентни права върху генномодифицираните растения, твърдейки, че генното инженерство всъщност създава нови растения, чиято уникалност следва да бъде защитена от въпросните патенти. Тоест, вграденият в чуждия организъм ген се смята за ново „изобретение”, върху което се разпространява правото на интелектуална собственост. Така обаче се създава силна зависимост на държавния агропромишлен комплекс от транснационалните биотехнологични корпорации, доколкото всяка държава, използваща в селското си стопанство ГМО, трябва да плаща на корпорациите за това (21).

В момента, патентите на над 90% от всички ГМ култури принадлежат на три гигантски корпорации: американската Monsanto, швейцарската Syngenta (и френското и поделение Syngenta Seeds) и германската Bayer (и дъщерната и Bayer CropScience).

Любопитен допълнителен източник на печалба се оказват исковете, подавани от компаниите-производителки на ГМО срещу фермерите, незаконно използващи генномодифициран посевен материал. Така, според някои оценки, корпорацията Monsanto е получила десетки милиони долари от фермери, обвинени в подобни престъпления, дори и в случаите, когато ГМ-културите са попаднали случайно в техните насаждения.

Оказването на хуманитарна помощ е сред често използваните начини за изпращането, в една или друга държава, на големи количества продукти, съдържащи ГМО. В ситуация на криза е най-важно пострадалите да получат възможно най-бързо необходимите им хранителни продукти, а въпросът за генетичната им чистота въобще не се повдига. Едва наскоро изпращаните продоволствени помощи започнаха да се проверяват за съдържание на генномодифицирани компоненти, като в много от случаите такова съдържание наистина беше установено (29).

През 2002, по време на Световната среща по проблемите на устойчивото развитие в Йоханесбург, транснационалните корпорации се опитаха да натрапят генномодифицираната царевица като продоволствена помощ за африканските държави, но правителствата на Замбия и Зимбабве се отказаха от подобен „подарък”, определяйки го като „нова форма на колонизация”. Според директора на неправителствената организация „Christian Care” от Зимбабве Форбс Матонга, ГМО „застрашават продоволствената сигурност на развиващите се държави, тъй като семената се контролират от няколко транснационална корпорации”. Той смята, че докато учените нямат единно мнение за последиците от използването на ГМО, генномодифицираните организми трябва да бъдат забранени.

През 2006, трансгенен американски ориз беше открит в хуманитарната помощ и в редица вносни хранителни продукти в Гана и Сиера Леоне. В тази връзка, африканските екологични организации поискаха от своите правителства да проверяват доставките и при наличие на ГМО да ги връщат обратно.

Според нигерийския професор Джонсън Екпере, който се занимава с проблемите, свързани с биотехнологиите, „днес съгласието да се използват биотехнологии често се оказва необходима предпоставка за получаване на икономическа помощ” (6).

Кой печели от разпространяването на ГМО?

Агробизнесът в сферата на ГМО се развива със светкавични темпове и по нивото на инвестиции и динамиката в ръста на печалбите може да се сравнява само с областта на компютърните технологии. През 1995 обемът на продажбите на трансгенни растения беше 75 млн. долара, но през 1999 той достигна 2,1-2,3 млрд. долара. Според редица данни (30), в момента, общата печалба на транснационалните корпорации, разработващи, отглеждащи и продаващи генномодифицирани селскостопански култури, варира между 3 и 5 млрд. долара, като се очаква, през 2020, да нарасне до 50-100 млрд. долара. При това, по експертни оценки, създаването на всеки нов вид ГМО струва около 3 млн. долара. Очевидно е, че подобни разработки са по силите само на големите транснационални корпорации, от типа на Monsanto, Syngenta или Bayer.

И така, кой има полза от ГМ културите? На този въпрос, който, между другото, никак не е прост, беше посветено изследването на група неправителствени организации, чиито резултати бяха публикувани, през февруари 2009, от Центъра по продоволствената сигурност на САЩ и организацията Friends of the Earth в доклада „Кой има полза от ГМ културите? Храним биотехнологичните гиганти а не бедните” (31). Неговите автори дават еднозначен отговор на този въпрос, посочвайки, че трансгенните култури са от полза най-вече за акционерите на транснационалните корпорации, занимаващи се с производството и разпространението на ГМО.

В доклада се обобщава, че, след 1996, генномодифицираните култури, които се отглеждат масово в 25 страни по света, не са помогнали за решаването на основните селскостопански проблеми и задачи, пред които са изправени фермерите, нито пък са доказали предимствата си пред традиционните сортове, получени в резултат на продължителна селекция. ГМ културите се използват в селското стопанство без необходимите предварителни изследвания, адекватна оценка или наличието на реална представа за тяхната производителност, както и за влиянието им върху човешкото здраве, околната среда и социално-икономическото развитие на човечеството. Използването им не само не доведе до намаляване, а напротив – до ръст в използването на пестициди, да не говорим, че не гарантират по-високи добиви, отколкото традиционните сортове (31). Използването на ГМО се оказва неизгодно на потребителите и дребните фермери, нещо повече, много фермери, заели се с отглеждането на ГМ култури, бяха докарани до фалит.

Както вече споменах, непрекъснато се обещава, че ГМО ще спасят човечеството от глада, като на този въпрос закономерно се отделя голямо внимание. Резултатите от изследванията обаче сочат, че поне досега генномодифицираните култури никак не са повлияли за решаването на проблемите с глада и бедността в света. Огромното мнозинство от ГМ културите, отглеждани днес из целия свят, се използват за храна на добитъка, с цел да се покрият нуждите на богатите държави от месо. Четири от всеки пет хектара, засети с генномодифицирани култури, притежаващи повишена устойчивост към определени хербициди, са собственост на едни и същи транснационални корпорации.

Според анализите (31), в САЩ, най-голяма изгода от комерсиализацията на ГМ културите има корпорацията Monsanto. Купувайки редица компании-производители на посевен материал, Monsanto постави под контрол значителен сектор от бизнеса със семена в света, което и позволява да модифицира и значително да увеличи цената на продавания от нея посевен материал. По-нататъшната мобилизация ще доведе до ограничаване избора на фермерите и потребителите, а вероятно и до изчезването на традиционните (т.е. немодифицирани генетично) сортове на редица ключови култури и, в частност, на памука, соята и царевицата. Стратегията на Monsanto включва „ускореното проникване” на ГМ културите на редица ключови пазари: на генномодифицираната соя - в Бразилия, на памука – в Индия и Африка, а на царевицата – в САЩ и Европа. В същото време обаче, соевата криза в Бразилия, конфликтите, породени от опитите за въвеждането на ГМ културите в Индия, както и негативното отношение към генномодифицираните продукти в Европа, принудиха Monsanto да ограничи мащабните си планове (31). Акциите срещу използването на ГМО, които имат място в редица страни по света (включително и в България), стават все по-мащабни, което, може би, все пак ще даде възможност на потребителите да направят честен избор между продукцията, съдържаща и несъдържаща ГМО, от който в момента си лишени.

Между другото, сегашната продоволствена криза се оказа изключително полезна за Monsanto. Мнозина известни финансови анализатори посочват, че, през 2010, чистата годишна печална на корпорацията ще нарасне трикратно, в сравнение с 2007, достигайки 3,96 млрд. долара (31). „ГМ културите са създадени най-вече за да „нахранят” биотехнологичните гиганти, а не най-бедното население на света” – посочва в тази връзка изпълнителният директор на нигерийския клон на Friends or the Earth Нимо Басей, според който: „Генномодифицираните семена и химикалите, с които те трябва да се използват, са прекалено скъпи за дребните африкански фермери. Онези, които прокарват тези технологии в развиващите са държави, са безкрайно далеч от действителността”.

На този фон, можем да предположим, че принуждавайки основните производители на селскостопански продукти всяка година да купуват все нови и нови видове ГМО на цени, които им се налагат от техните създатели, транснационалните корпорации могат, в крайна сметка, да поставят под контрола си цели държави. Въвеждането на генните технологии води до контрол на пазара на продоволствени стоки. В една своя статия (6), Анета Грот цитира служител на Monsanto, според който: „корпорацията се стреми към глобален контрол над всички хранителни продукти”. Впрочем, още през 70-години на миналия век Хенри Кисинджър (съветник на американския президент, през 1969-1975 и държавен секретар, през 1973-1977) посочва, че: „този който контролира петрола, контролира държавите, но този, който контролира продоволствието, контролира хората” (6).

Въпреки множеството свидетелства за (най-малкото) нееднозначното влияние на ГМО върху човешкото здраве, екологията и икономиката, СЗО продължава да пропагандира използването на трансгенни растения, като хуманитарна помощ за развиващите се държави, призовавайки хората да не се боят от ГМО, т.е. на практика предоставя пълна свобода на действие за транснационалните концерни. При това, няма как да не отбележим, че традиционните партньори, за които вече споменахме по-горе и с които активно си сътрудничи СЗО, са и „спонсори” на най-различни глобални проекти, предназначени да „ощастливят човечеството”. Тоест, може да се окаже, че печалбите от мащабното разпространение на ГМО не са единствената цел на създателите на генномодифицираните организма и онези, които стоят зад тях. Според някои експерти, става дума за своеобразна „биологическа война”, водена под лозунга за „решаване на проблема с глада в света” и „подобряване на здравеопазването” (12).

ГМО-тероризмът

Друг проблем, свързан със създаването на трангенните продукти, е т.нар. ГМО-тероризъм. През май 2004, в Комитетът на НАТО по глобалните предизвикателства пред съвременното общество проведе в Брюксел среща на експерти от страните-членки и други държави, включително и Русия, по проблемите на „генетичния тероризъм”. Участниците в нея стигнаха до извода, че днес е налице реална опасност от използването на генетично модифицирани източници (ГМИ) от биотерористите. В резултат от това беше решено ГМО да бъдат добавени в списъка на веществата и микроорганизмите (вируси и определени бактерии), които могат да попаднат в човешкия организъм чрез храната, напитките и питейната вода и да станат причина за опасни болести. Експертите на Алианса (15) предполагат, че ако над една нива, засята с традиционни култури, бъде разпръснат цветен прашец от модифицирани по съответния начин растения, могат да се провокират различни епидемии или епизоотии, масови отравяния и появата на постоянни епидемични огнища, включително и на заболявания, каквито никога досега не е имало в конкретната държава. Тоест, основният извод от срещата в Брюксел е, че хранителните продукти, съдържащи трансгенни компоненти, наистина биха могли да се превърнат в потенциално генетично оръжие за осъществяване на терористични действия.

В края на настоящия обзор бих искал да подчертая, че истинските цели на производителите на ГМО, както изглежда, остават извън вниманието на медиите и учените. Както показват редица, проведени напоследък изследвания, широко пропагандираното спасяване на човечеството от глада едва ли може да се постигне с помощта на ГМО. Вместо това, на фона на все по-широкото използване на ГМ културите в селското стопанство на много страни, се очертават тенденции към монополизиране производството на генномодифицираните растения и подходящите за тях пестициди, както и за замяната на сегашното видово разнообразие на основните селскостопански култури с 1-2 трансгенни култури. Интересен, но и тревожен факт е, че разработката на противовирусните ваксини, които, както подозират мнозина, водят до стерилизация на населението, се осъществява от същите корпорации и фондации, които работят и по създаването на трансгенните растения. Възможно е истинската цел на тези „благодетели, спасяващи света от глада”, да стане ясна едва след като бъде реализирана.

Днес светът е разделен на два „лагера” – на привържениците и на противниците на ГМО революцията, но всички последици от практическото и осъществяване не могат да предвидят нито едните, нито другите. В тази връзка, известен оптимизъм вдъхва фактът, че все повече хора и неправителствени организации започват обръщат необходимото внимание върху качеството на предлаганите хранителни продукти, включително и на генетичната им чистота.

Бележки:

1. ISAAA Brief 39-2008: Executive Summary. Global Status of Commercialized Biotech/GM Crops: 2008, The First Thirteen Years, 1996 to 2008.? International Service for the Acquisition of Agri-Biotech Applications.

2. The State of Food Insecurity in the World 2008: High food prices and food security – threats and opportunities. – 2008, Food and Agriculture Organization of the United Nations, Viale delle Terme di Caracalla, 00153 Rome, Italy.

3. The Blackwell Encyclopedic Dictionary, Oxford: Blackwell 1998. 456 р.

4. N. Borlaug, Green revolution: yesterday, today and tomorrow// Ecology & Life, № 4, 2001.

5. Secretary-General Calls for “Uniquely African Green Revolution” in 21st Century, to End Continent’s Plague of Hunger, in Addis Ababa Remarks, 07.07.2004; SG/SM/9405, AFR/988; http://www.unis.unvienna.org/unis/pressrels/2004/afg9405.html.

6. Annette Groth und Alexander King.  Wer die Nahrung kontrolliert? Junge Welt, 13.06.2008.

7. Modern food biotechnology, human health and development: evidence-based study. Food safety department World Health Organization, 2005.

8. The Benefits of Biotechnology: Scientific Assessments of Agricultural Biotechnology?s Role in a Safer, Healthier World. ? United Soybean Board, 2009.

9. G. Brookes, P. Barfoot. GM Crops: The Global Economic and Environmental Impact - The First Nine Years 1996-2004. ? AgBioForum (2005), 8(2-3):187–196.

10. Kong-Ming Wu, Yan-Hui Lu, Hong-Qiang Feng, Yu-Ying Jiang, Jian-Zhou Zhao. Suppression of Cotton Bollworm in Multiple Crops in China in Areas with Bt Toxin–Containing Cotton. ? Science (2008), 321(5896):1676-1678.

11. X. Ye, S. Al-Babili, I. Potrykus et al. Engineering the provitamin A (beta-carotene) biosynthetic pathway into (carotenoid-free) rice endosperm. ? Science (2000), 287(5451): 303-305.

12. F. William Engdahl Seeds of Destruction. The Hidden Agenda of GMO. Centre for Research on Globalization Publishing 2007, 320 р.

13. J. A. Paine, C. A. Shipton, S. Chaggar et al. Improving the nutritional value of Golden Rice through increased pro-vitamin A content. Nature Biotechnology (2005), 23(4):482-487.

14. Shaista Naqvi, Changfu Zhu, Gemma Farre, et al. Transgenic multivitamin corn through biofortification of endosperm with three vitamins representing three distinct metabolic pathways. ? Proceedings of the National Academy of Sciences (2009), 106:7762-7767.

15. ГМО: Контроль над обществом или общественный контроль, под ред. В.Б. Копейкиной. М. Эремурус, 2005, 197 стр.

16. Voices from the South. CA: Institute for Food and Development / Pesticide Action Network, 2003.

17. S. I. Warwick, A. Legere, M.-J. Simard and T. James. Do escaped transgenes persist in nature? The case of an herbicide resistance transgene in a weedy Brassica rapa population. ? Molecular Ecology (2008), 17(5):1387-1395.

18. M.-W. Ho and S. Burcher. Cows Ate GM Maize and Died. ? Science in Society (2005), 21: 4-7.

19. M. O’Callaghan, T.R. Glare, E.P.J. Burgess, L.A. Malone. Effects of plants genetically modified for insect resistance on nontarget organisms. ? Annual Review of Entomology (2005), 50: 271–292.

20. В.Г. Панченко. Вчера, сегодня, завтра украинского национального питания. Уроки здоровья. // Днепропетровск. Пороги. 2004. - 274 стр.

21. А. Баранов. К доктрине биологической безопасности России // ЭКОС. 2008. № 1. С. 27–39.

22. World Scientists Statement. Supplementary Information of the Hazards of Genetic Engineering Biotechnology. Third World Network, 2000.

23. Open Letter from World Scientists to All Governments Concerning Genetically Modified Organisms (GMOs), http://www.iis.org.uk/list.php.

24. International Assessment of Agricultural Knowledge, Science and Technology for Development (IAASTD): Synthesis Report with execute summary: A Synthesis of the Global and Sub-Global IAASTD Reports / Ed. by B. D. McIntyre (AASTD Secretariat), H. R. Herren (Millennium Institute), J. Wakhungu (African Centre for Technology Studies), R. T. Watson (University of East Anglia). Island Press, 2008, 97 p.

25. CRS Report for Congress: Agriculture: A Glossary of Terms, Programs, and Laws, 2005 Edition - Order Code 97-905.

26. E. Millstone, E. Brunner, S. Mayer. Beyond “substantial equivalence”. Nature (1999) 401(6753):525-6.

27. Federal Court of Appeal of Canada. Monsanto Canada Inc. v. Schmeiser (C.A.) [2003] 2 F.C. 165. Retrieved 25-Mar-2006.

28. Widespread Call Issued to Stop GM Alfalfa in Canada. 80 groups to fight the commercialization of genetically modified alfalfa, 28.04.2009, http://www.saskorganic.com/oapf/pdf/Call_Stop_GM_Alfalfa_Canada.pdf.

29. В. Колесникова. Соевые интриги. // Вести СоЭС. 2001. Т. 3. № 18.

30. Р. Барашев. Как минимум три Украины уже засеяны трансгенными культурами. // Еженедельник “2000” (2007), 45(389): 9-15.

31. Juan Lopez Villar, Helen Holder, Bill Freese, et al. Friends of the earth international: Who benefits from GM crops? Feeding the biotech giants, not the world’s poor. February 2009, Issue 116.

32. World Health Organization: Challenges in Reproductive Health Research // Biennial Report, 1992-1993, Geneva, 1994, p. 186.

33. Research in Human Reproduction// Biennial Report, 1986-1987/ WHO Special Programme of Research, Development and Research Training in Human Reproduction, WHO, Geneva, 1988.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В началото на 90-те години, по отношение на бившите южни периферии на СССР, бяха популярни сценариите за тяхната „балканизация” и „талибанизация”, или пък за „заразяването им с идеите на иранската революция”. Тези опасения бяха напълно разбираеми: по онова време светът се сблъска с провокираните от национализма войни на Балканите, с появата в постсъветското пространство на редица нови независими държави, в чието население мюсюлманите бяха мнозинство, с избухването на няколко въоръжени конфликти в тази част на света (Таджикистан, Нагорни Карабах), с Първата война в Персийския залив, както и с възхода на ислямистките движения, придобил особено опасна насока в Афганистан и Алжир. На практика обаче, бъдещето на бившите централноазиатски съветски републики не бе толкова еднозначно. И целта на настоящата статия е да анализирам множеството, разминаващи се тези за проблемите с исляма в този регион, както и да насоча вниманието на читателите към някои социологически фактори, които, според мен, ще определят развитието на исляма и ислямизма в бивша съветска Централна Азия и Каспийския регион.

„Разединената” умма

По-нататък, с термина „регионът” ще обозначавам територията на шестте държави, възникнали в резултат от разпадането на СССР, мнозинството от чието население (най-малкото номинално, или пък просто следвайки традицията) изповядва исляма. Това са Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и, от другата страна на Каспийско море, Азербайджан. През 2004, средно 80% от населението на региона са били (или са смятани за) мюсюлмани (1). От 52,3 млн. мюсюлмани, населяващи региона, исторически известен като „Туркестан”, повечето изповядват ханефитското направление на сунитския ислям (2). В отделни общности, особено характерни за някои райони на Таджикистан и Азербайджан, се изповядва шафиитското течение на сунизма; има също шиити-имамити, т.е. „дванадесетници” (2/3 от мюсюлманите в Азербайджан и значително малцинство в Узбекистан), както и шиити-исмаелити (в Източен Таджикистан) (3).

Използваният по-горе израз „изповядват исляма номинално или следвайки традицията” не е избран случайно. Регионът представлява твърде специфична част от мюсюлманския свят, в която положението и практикуването на исляма не се развива по същия начин, както в „класическите” мюсюлмански държави. Кои са основните черти на исляма по тези земи?

На първо място, ще отбележа, че в продължение на няколко десетилетия регионът беше отрязан с геополитическа и административна граница от останалия мюсюлмански свят, от най-важните му течения и интелектуални центрове. Поради тази изолация, както и заради антирелигиозната политика на властите и опитите за русификация, които бяха важен елемент на съветския комунизъм, тук религиозното съзнание беше доста примитивно, а религиозната практика и изповядването на исляма имаха специфично местен и трайбалистки характер. Фактът, че ако не абсолютното мнозинство, то поне значителна част от жителите на региона се идентифицират като мюсюлмани, не се подкрепя нито от съответната религиозна практика, нито от строгото съблюдаване на основните предписания на исляма, нито от съществуването на някакво що-годе значително, формиращо се на религиозна основа, гражданско общество. Средно, само 20% от някогашните съветски мюсюлмани, по един или друг начин, изпълняват съответните религиозни обреди и церемонии (данните се различават, в зависимост от източниците и отделните изследвани общности) (4). Разбира се, секуларизацията не е еднопосочен процес и сегашните скромни мащаби на религиозните практики и спазване на предписанията на Корана не изключват възможността, част от днешното мнозинство, което не спазва религиозните обреди и предписания, в бъдеще, под една или друга форма, да започне да демонстрира по-голяма активност в изповядването на своята религия (5).

На второ място, разглежданият регион е арена на последната засега вълна на деколонизацията, доколкото в структурно отношение СССР беше разновидност на руската колониална империя или поне беше наследник на колониалната система, чиито основи бяха заложени от Царска Русия. В постоколониалната реалност на региона съществуват, в частност, множество светски властови елити, произлезли предимно от съветската компрадорска класа и, естествено, чувстващи се неловко в отношенията си с религията, като цяло, и с исляма, в частност. Противоположно отношение към исляма има населението и, особено, някои групи с висока социална мобилност, сблъскали се след разпадането на Съветския съюз с драматични социални проблеми. Всички те, макар и по-различен начин и в различна степен, виждат в исляма фактор за утвърждаване на собствената си идентичност и за социално сплотяване.

Между тези два полюса, съществува напрегнато силово поле, в което светските властови елити, в различна степен и с различни средства, се опитват да използват едни или други аспекти и интерпретации на исляма за формулирането на съответните национални идеологии (6). Тезата, че светските режими в региона поне предотвратяват смесването на религията с политиката не е съвсем вярна, тъй като именно въпросните режими смесват двете сфери, от една страна, опитвайки се да създадат т.нар. „държавен ислям”, а от друга – използвайки „ислямистката заплаха” за целите на собствената си легитимация (7). На практика, наличието на реална или въображаема ислямистка заплаха се оказва много удобно за някои местни режими, както впрочем и за великите сили (Русия, Китай и англо-американската ос), съперничещи си за влияние в разположените на територията му държави: то позволява оправдаването на евентуални репресии срещу всяка опозиция, както и разширяването на външното военно-политическо присъствие в региона (8).

Израз на социалната мобилност?

След разпадането на СССР и отварянето на южната му граница с „класическия” мюсюлмански свят, интересът към исляма в Централна Азия и Каспийския регион се възобнови, премина през няколко етапа в развитието си и осъществи редица завои, под въздействието на редица, както вътрешни, така и глобални фактори.

Сравнително силната и забележима (или най-малкото добре медиатизирана) вълна на интерес към исляма, която се надигна през периода на „преустройството” на Горбачов, в края на 80-те години и непосредствено след придобиването на независимостта (началото на 90-те), след това спадна и не се забелязваше чак до втората половина на 90-те. Сред причините за това бе естественият спад на любопитството и ентусиазма, репресиите на държавния апарат (например в Узбекистан), както и психологическото отражение на въоръжените конфликти, свързани с радикалния ислямизъм в Таджикистан, Чечения и Афганистан.

От средата на 90-те обаче, сред някогашните съветски мюсюлмани отново започна да нараства интересът към исляма, като сега той е по-систематичен, но не толкова неистов и открит, както преди. Личните ми разговори и резултатите от изследванията сочат, че повечето постсъветски мюсюлмани, въпреки сравнително ниското равнище на спазване на религиозните норми и обреди, се смятат за вярващи и придават на религията по-голямо или по-малко социално значение. Сега, нека видим диапазона в оценките за важността на религията (т.е. на исляма) в Узбекистан и Азербайджан, в сравнение с Турция.

Дори и ако цитираните по-долу данни имат само индикативен характер, е интересно, че значителното мнозинство от анкетираните в двете бивши съветски републики се смятат за хора със силни религиозни убеждения и приписват голямо значение на религията (по-малка група в Азербайджан и почти половината анкетирани в Узбекистан). Последната категория представлява променяща границите си „сива зона”, като през следващите няколко години отделните и сегменти, в зависимост от местните и глобални обстоятелства, вероятно ще засилват или отслабват религиозната си активност и идентификация. Това осигурява простор за развитие на събитията и за динамични промени на ситуацията с исляма в региона, освен всичко друго, и защото значителни групи от населението в двете постсъветски републики виждат в религията необходимо условие за моралност и социална отговорност. Според мен, мнозина анализатори и хора, определящи общественото мнение, в оценките си за състоянието на нещата и развитието на събитията, свързани с исляма, в държавите от Централна Азия, не отчитат редица фактори. В известен смисъл, характерът на тези оценки отразява общото напрежение и нажежените емоции, типични за началото на 90-те години и непосредствено след 2001. Подобни оценки обаче, продължават да влияят върху възприемането на исляма в тази част на света, едновременно на няколко равнища. Първата такава грешка е твърдението, че възобновеният интерес към исляма в известна част от обществото е равнозначно на „ислямска радикализация” или дори на „екстремистко-фундаменталистка вълна”. Това не е вярно, или поне невинаги е така. Ако мюсюлманинът започне по-стриктно да се съобразява с религиозните предписания и открива в исляма източник на идентичност и определено лично достойнство, това все още не означава, че иска да живее в шариатска държава, управлявана от религиозен елит, както е в Саудитска Арабия, Иран или в Афганистан, по времето на талибаните (10). Истината е, че шансовете някоя страна от Централна Азия или Каспийския регион да се превърне, под една или друга форма, в ислямска държава или пък, че населението и би се отнесло положително към подобна идея, меко казано, са крайно малки. Важно е да не забравяме за тази разлика, още повече, че в някои държави от региона „екстремизмът” се  е превърнал в клеймо, позволяващо потискането на всяка мисъл и всяко движение (дори и светско), което не е достатъчно послушно към сегашния управляващ елит.

Друга грешка е да смятаме, че интересът към религията, по дефиниция, е резултат от бедността и тежката икономическа ситуация в значителна част от региона. Макар че тези фактори играят определена роля, те не обясняват всичко. Общностите, живеещи в голяма или крайна бедност, не мислят за идентичността си или за своята социална сплотеност, а за елементарното си оцеляване.

Интересът към религията в някои общности и някои обществени сегменти не е най-вече следствие от бедността или израз на стремежа им да се върнат в предколониалната епоха, а реакция на социалните промени и трансформациите, породени от разпадането и краха на съветското общество (11). Именно те, в частност, принудиха общностите и отделните индивиди да се приспособят икономически към новата ситуация, променяйки професията и социалния си статус, премествайки се от селото в града или обратното, издържайки се благодарение на сезонната трудова миграция в Русия, граничната търговия и т.н. (12).

Тези социално-икономически промени, както и въздействието на медиите и комуникациите (особено широко достъпните сателитни антени и DVD-плейъри) и това на вяло протичащите въоръжени конфликти в някои части от региона, през 90-те години, доведоха до определена ерозия на съветската идентичност и традиционните етнически идентичности. Дори ако етническите и макрорегионалните идентичности продължават да са важни за населението на региона, в перспектива значението им за много социално мобилни групи, несъмнено ще намалее. Това ще създаде вакуум, които неизбежно ще бъде запълнен от нови форми на идентичност, като сред тях без съмнение ще има и различни форми на исляма. В това отношение, мюсюлманството в централноазиатските републики вече не е проблем само на консервативните провинциалисти от узбекистанския град Наманган или от таджикистанския  Гарм, традиционно смятани за „крепости” на исляма и ислямската активност в региона.

Налице са и първите признаци, че ситуацията е започнала да се променя и ислямът вече се възприема не просто като един от компонентите на етническата и макрорегионална идентичност (т.е. даден човек е мюсюлмани, просто защото е узбек, киргизец, татарин или уйгур), но и като самостоятелен източник на идентичност. Така например, в едно скорошно изследване, проведено в Киргизстан и касаещо отношението между исляма и етническата принадлежност, се посочва, че макар значителна част от анкетираните да се идентифицират, на първо място, по етническата си принадлежност, а след това по изповядваната от тях религия, 25% се идентифицират, преди всичко, като мюсюлмани. По-голямата част от принадлежащите към тази категория са на възраст между 25 и 35 години и са бизнесмени и/или хора със светско образование. По аналогичен начин, друго подобно изследване, чиито резултати бяха публикувани в края на 2007 на страниците на „Централноазиатско обозрение”, ни кара да предположим, че сходна ситуация се наблюдава и в Узбекистан, където 20% от анкетираните се смятат, на първо място, за мюсюлмани, а едва след това за членове на своята етническа група (13). В Азербайджан, сред младите хора с висше образование (често от нерелигиозни семейства) се наблюдава определен ръст на интереса към различните форми на „алтернативен ислям” (14).

Друг фактор, който без съмнение открива широк простор за религиозните настроения, е крахът на такива „вносни” светски идеологии, като съветския комунизъм и национализма, както и дискредитирането на онова, което в държавите от региона смятат за „западна либерална демокрация” (15). Не бива да се подценява фактът, че в масовото съзнание последната тясно се асоциира с обедняването и разпада на обществото, които страните от региона преживяха през 90-те години: с ръста на престъпността и корупцията; с икономическите провали, последвали прилагането на неолибералните „лекарства”, предписани от международните финансови институции; с формирането на т.нар. гражданско общество, което, на практика, въобще не представлява никакво общество, а е просто посредник на западните донори; с лицемерието, което демонстрират западните демокрации, сътрудничещи (заради собствената си икономическа изгода) с местните авторитарни режими, напук на цялата им реторика за демокрацията и човешките права (16).

Нова „зона на исляма”?

В условията на скорошна деколонизация, мощни социални трансформации и сблъсък на влияния, които не само си противоречат едно на друго, но и провокират най-разнообразни реакции, поради геополитическото положение на държавите от Централна Азия и Каспийския регион, въпросът за идентичността запазва остротата си. Редица социално мобилни групи, като например дребният и среден бизнес или част от трудовите мигранти, търсят (или скоро ще потърсят) пътища за самоутвърждаването си. Сред начините за това е (или ще стане) религиозната самоидентификация, осъществявана под една или друга форма Исламофобията на някои светски елити в държавите от региона се обяснява именно с факта, че ислямът се превръща в мобилизиращ фактор за социално подвижните групи и лица, които рано или късно ще изявят претенции за собствено място и позиции в обществото, отправяйки открито предизвикателство към местните елити (17). В ежедневната реалност, преобладаващото мнозинство от населението на региона се стреми към нормален живот и поне минимални социални гаранции и социална справедливост за себе си и своите семейства. В същото време, както отбелязва Самюел Хънтингтън, за да работи успешно за постигането на личния си интерес, човек трябва да е наясно, какво точно представлява той самият, т.е. подобни действия предполагат наличието на определена идентичност. Анализът на съвременните идентичности в постсъветските републики от Централна Азия и Каспийския регион позволява да изведем на преден план два ключови елемента. На първо място, това е руското влияние, което се запазва както заради продължителния колониален опит на СССР, така и заради тесните икономически връзки с Русия, при това не само в енергийната сфера, а и в тази на трудовата миграция, а също заради статута на руския език като регионална lingua franca и основния език, използван от медиите.

На второ място, въпреки че дълги десетилетия Централна Азия и Каспийският регион бяха в периферията на ислямския свят, а като част от СССР почти напълно бяха отрязани от него, по-голямата част от културното наследство на региона носи печата на исляма. На пръв поглед, тези два елемента си противоречат и дори са несъвместими, но това съвсем не е задължително.

Все пак, когато говорим за исляма на територията, доминирана от Русия или намираща се под влиянието на Евразия, следва да се запитаме, дали пък  не съществува такъв феномен като „евразийски ислям”? Мисълта за наличието на подобен феномен ми дойде на ум след като се запознах с анализа на Хакан Явуз, публикуван през 2004 в “Journal of Muslim Minority Affairs” (18). Основната теза на автора е, че макар ислямът, по своя произход, да е „арабска” религия, основните му центрове се намират в арабския свят и арабският език е религиозната lingua franca на исляма, в границите на мюсюлманския свят, заради различията в социалната география, типовете и характеристиките на колонизацията, както и заради влиянието на пред-ислямските религии, съществуват различни „зони на исляма”, които понякога се припокриват и си влияят взаимно, но въпреки това притежават собствени отличителни черти. Авторът на споменатата статия разграничава седем такива зони: арабско ядро, турска зона, иранско-шиитска зона, зона на Индийския субконтинент, малайско-индонезийска зона, зона на неарабска Африка и, накрая, имигрантските мюсюлмански общности на Запад и по-конкретно в европейските държави, сред които може да възникне т.нар. „евроислям”.

В тази връзка, няма ли да е обосновано към всички тези зони да добавим още една – осма поред – зоната на евразийския ислям, разпространен сред бившите съветски мюсюлмани? И, ако е така, какви са неговите характеристики или особености? Аз самият бих посочил три такива особености. На първо място, този ислям е (или ще бъде) рускоезичен, ако не официално, то поне на практика. Бившите съветски мюсюлмани, без оглед на етническата им принадлежност и от кой микрорегион произхождат, са обединени от общия съветски колониален опит или от неговите последици и наследство, както и от факта, че използват като своеобразна lingua franca руския език. Благодарение усилията на различни институции и организации, на руски вече е преведено огромно количество арабска и турска мюсюлманска литература, която, по този начин, стана достъпна за всички бивши съветски мюсюлмани, независимо от произхода им. За подобно развитие на събитията, без съмнение, ще съдейства и това, че стотици хиляди бивши съветски мюсюлмани прекарват поне част от годината в Русия, като „гастарбайтери” (19).

На второ място, евразийският ислям е ислям, опитващ да се самоопредели на фона на бавната но постоянна ерозия на влиянието и доверието, която от доста време насам преживяват доминиращите религиозни форми: държавният ислям и т.нар. „народен суфизъм”. Често безсилният и изолиран държавен ислям все повече губи реалното си влияние в масите и се оказва сериозно дискредитиран от тясната си обвързаност с един или друг режим, който го е подчинил напълно. Що се отнася до „народния суфизъм”, дори и ако си остане важна форма на изповядване на исляма в целия регион, влиянието му ще спадне по ред причини. По принцип, той има микрорегионален и локален характер, по природата си е селски и консервативен и позициите му ще отслабват, паралелно с отслабването на местните идентичности и традиции, под въздействието на миграциите и глобализацията (20). Освен това, „народният суфизъм” нерядко се налага отгоре и съзнателно се „фолклоризира” от националните и местни управленски елити с цел укрепването на собствената им легитимност или пък се насажда от тях, като противоотрова срещу „внасяния отвън религиозен екстремизъм”. Съответно, той рискува да се окаже дискредитиран, паралелно с дискредитацията на въпросните елити.

Фактът, че евразийският ислям, в много по-голяма степен, отколкото ислямът в други зони, продължава и днес да преживява процес на самоидентификация, създават условия за мащабното проникване на религиозни знания и ресурси отвън, т.е. отвъд границите на Централна Азия и Каспийския регион. Ролята на това обстоятелство се подсилва от глобализацията и от факта, че в региона няма много независими местни медии, организации на гражданското общество, висококвалифицирани кадри и харизматична интелигенция, които да се вдъхновяват от идеите на исляма и са способни самостоятелно да действат, предлагайки съвременни интерпретации на тази религия, или пък да я оформят по подходящия начин (21). Данните сочат, че основните източници на религиозно знание и ресурси са (или ще станат) арабският свят (арабската религиозна литература ще се превежда на руски и ще се разпространява от бившите съветски мюсюлмани, или пък с помощта на съвременните средства за масова комуникация – DVD, спътникова телевизия, Интернет), религиозното гражданско общество в Турция, както и мюсюлманите и ислямските организации от Русия (22).

Не мисля, че исторически формиралите се в региона институции на суфизма ще могат да изиграят активна роля за ислямското обновление там, макар че запазват своето значение на микрорегионално равнище, както и авторитета си в очите на много постсъветски мюсюлмани. Проблемът е, че те често са до такава степен фрагментирани, изолирани и консервативни, че ги асоциират с управляващите елити (23). Тъй като суфиските религиозни практики често са тясно свързани с етническите и микрорегионални идентичности, с размиването на последните значението им ще намалява.

Третата характеристика е също толкова важна, колкото и парадоксална: евразийският ислям е свързан не със стремеж към арабизация, с пантюркизма или с носталгията по идеализираното предколониално минало, а с желанието на много съветски мюсюлмани да съхранят, с помощта на ислямската религия, връзката си с най-добрите аспекти и ценности на съветския комунизъм, оказали се забравени или изтласкани в периферията от алчния „див” капитализъм, заменил комунизма. Имам предвид определено равнище на социалното осигуряване и социалната солидарност; липсата на престъпност и корупция, поне в сравнение със сегашната ситуация; съпротивата срещу социалното израждане, включително ширещите се алкохолизъм и наркомания. Важно е да се подчертае, че евразийският ислям (както се интерпретира в настоящия анализ) е нещо виртуално (а не идеология), т.е. общо религиозно съзнание или идентичност на някогашните съветски мюсюлмани. Това е такъв тип ислям, който носи печата на контекста на социалните и исторически обстоятелства, в които съществува и се развива.

На геополитическо равнище, един от факторите, който би могъл да съдейства за възникването на евразийски ислям или поне да очертае основните му направления, е степента на готовност и способност на руския елит да възстанови съществувалата определена динамика в развитието на някогашната съветска умма. В Русия, където днес мюсюлманите са втория по численост обществен сегмент, редица влиятелни интелектуалци не само подкрепят присъединяването на страната към Организацията Ислямска конференция, но и всячески убеждават Кремъл да поеме лидерските позиции в подкрепа на онова, което те самите определят като „добрия ислям” – т.е. традиционния суфизъм и шиизъм (24). Главната цел на подобна стъпка е укрепването на руските позиции в стратегически важните и ключови за енергийната политика на Москва региони на мюсюлманския свят (Северен Кавказ, Централна Азия и Каспийския регион, Иран, Турция и някои арабски държави) (25). На второ място, разчита се, че така ще може да се противодейства на влиянието на „лошия ислям”, т.е. сунитския екстремизъм от държавите от Персийския залив (уахабизма и салафизма), който не само се възприема като „съвършено чужд” на „добрия ислям”, но и като инструмент за дестабилизация, използван от англо-американската ос за антируски цели (26).

Що за джихад се води в Туркестан?

Остава да разгледаме ключовия въпрос: какви са възможностите за политизация и радикализация на исляма в постсъветска Централна Азия и Каспийския регион. По-горе вече отбелязах, че икономическият ръст в такива държави, като Казахстан и Азербайджан, и  стагнацията на политическия режим и обществото в Узбекистан поражда очаквания, амбиции и фрустрация, които, рано или късно, ще се окажат хранителна среда за някои форми на политическа мобилизация. Днес, в Централна Азия и Каспийския регион могат да се открият редица социални механизми, сходни на онези, довели до нарастване на недоволството и, в крайна сметка, до свалянето на прозападната монархия в Иран, както и до разпространението на ислямизма в редица арабски държави, през 80-те и 90-те години. Което обаче не означава, че политическата мобилизация на недоволството и амбициите в региона, задължително ще се развие именно по линия на исляма. Това е само един от вариантите сред множеството възможни „канали” за подобна мобилизация, като различните социални и екологични движения, или пък (в някои райони) антикитайският национализъм.

Дали обаче това означава, че при тези обстоятелства радикализираните форми на исляма, вдъхновени и подкрепяни от движения, произхождащи от „класическия”, т.е. несъветския ислямския свят, действително не съдържат заплаха? Да, носят, но не в такава степен, че да послужат за алиби за осъществяване на репресии от страна на режими, като този в Узбекистан, или пък за международната подкрепа, оказвана на подобни режими (тук е мястото да кажа, че някои от тях представляват по-голяма заплаха за вярващите мюсюлмани, отколкото последните за тези режими). Що се отнася до неправителствената политизация на исляма в региона, следва да се прави разлика между нейните ненасилствени и насилствени форми. Собствената ми оценка за потенциала на политическия ислям в региона, изглежда така. Ако една изповядваща отказ от използване на насилие ислямистки партия, подобна на турската Партия на справедливостта и развитието, би получила възможност да участва в свободни и справедливи избори, тя (в зависимост от конкретната територия, социална група, локална и глобална ситуация) би могла да получи между 5% и 15% от гласовете.

Следва да сме наясно, че проявите на насилие, свързани с ислямизма, несъмнено ще се възродят. По-горе посочих, че мнозина са склонни да раздуват тази заплаха, използвайки я за политически цели. Това обаче не означава, че подобна заплаха въобще не съществува и всички твърдения в тази посока са основават на митове. Имам предвид, по-конкретно, такива, формирали се в рамките на Ислямското движение на Узбекистан фракции, като Съюза за ислямски джихад или доморасли групировки с локален мащаб, като действащата в Таджикистан „Байат”. Въпросът обаче е, колко големи са потенциалът и базата им от масова подкрепа. Истината е, че те са доста скромни, особено ако си припомним неспособността на Ислямското движение на Узбекистан да направи нещо с по-продължителен ефект, да удържи под свой контрол някаква територия, или поне да инспирира масови вълнения в страната, дори когато беше на върха на възможностите си (т.е. през 1999, когато неговите бойци предприеха неочаквано настъпление). Иронията на ситуацията е, че наличието на неособено сериозна ислямистка заплаха идеално устройва мнозина от тези, които се правят че водят борба с нея. Най-вероятно, „ислямисткият тероризъм” в постсъветска Централна Азия и Каспийския регион няма да надхвърли размаха на такива революционно-марксистки ядра, действащи през 70-те и 80-те години в Европа, като групите „Баадер-Майнхоф” или „Аксьон Директ”. Макар, че повечето от медиите им правеха незаслужен пиар, превръщайки ги в сензация и използвайки ги за различни политически цели, те, както стана ясно, не разполагаха с масова подкрепа в средите на работническата класа, чиито интереси твърдяха че защитават. В крайна сметка се оказа, че тези групи са напълно неспособни да дестабилизират ситуацията. Ако промените в системата на властта действително доведат до по-мащабен взрив на насилие (сценарий, който съвсем не изглежда невероятен за Узбекистан), вината следва да се търси не в някакъв международен ислямистки заговор, а в борбата за власт между местните елити и  в стремително разпространяващото се чувство на разочарование, скръб и безнадеждност. Що се отнася до международното джихадистко движение, остава въпросът, доколко то и неговите елементи, „зародили се” в южната периферия на бившия СССР, продължават да са заинтересовани от „освобождаването” на региона, при положение, че въпросното движение си има други фронтови линии, с много по-голямо символично значение, като например Ирак и Афганистан, където джихадистите се сражават с англо-американските „окупатори” (27).

Днес, традиционното асоцииране с исляма, изпълнението на религиозните обреди, както и самите религиозни възгледи се променят. И, както вече отбелязах, в условията на скорошна деколонизация, мощни социални трансформации, сблъсък на различни външни влияние, които толкова си противоречат едно на друго, колкото и пораждат разнопосочни реакции, поради геополитическото положение на държавите от Централна Азия и Каспийския регион, предизвикателството за постсъветските мюсюлмани не е свързано с необходимостта да избират между запазването на статуквото и застоя, безогледната „уестърнизация” или онова, което се дефинира като ислямски екстремизъм. Това предизвикателство е най-вече те да съумеят да намерят мястото си в съвременната глобална действителност. Не бива да подценяваме ролята, която ислямът ще играе в този процес или в начина, по който той ще се осъществява. Защото тъкмо това е реалният джихад, който се води днес в Туркестан.

Бележки:

1. Това са усреднени данни, реалните показатели се колебаят между 47% от мюсюлманите в Казахстан, и 93,4% в Азербайджан.

2. Историческите названия на Централна Азия са Туркестан (“страната на тюрките” на фарси) и Маверанахр (“земята между реките” на арабски). В момента, регионът представлява периферия на ислямския свят, но не винаги е било така. През Х век например, персийското Саманидско емирство, както и тюркската държава на Газневидите, между 975 и 1187, са важни икономически и културни центрове. На отсрещния бряг на Каспийско море, от VIII да X век, важен регионален център е и разположеният в Северен Азербайджан Дербент.

3. В Съветския съюз, уммата не се ограничава с 52,3 млн. мюсюлмани от Централна Азия и Каспийския регион, а включва още 16 млн. мюсюлмани, живеещи на територията на Русия (Северен Кавказ, Москва и другите големи градове, Волго-Уралския район). Оценките за числеността на мюсюлманите в Русия се колебаят между 9 и 20 млн. души, в зависимост от източниците и критериите, използвани при преброяването на населението (вж.: Радвани Ж. Несколько ответов на непоставленный вопрос: ислам и перепись населения 2002 года в России // Казанский федералист, KIF-IFEAC, Зима 2005, № 1 (13). С. 82-90). Освен това, ислямът и мюсюлманските общности в Русия са твърде подвижни и в тях има силно текучество, тъй като част от мюсюлманите биват асимилирани от доминиращата руска култура. В днешна Русия ислямът е религия не само на традиционните мюсюлмански етнически общности в самата страна (най-вече башкири, татари и народности от Северен Кавказ), но и на стотици хиляди трудови мигранти от централноазиатските държави и Каспийския регион.

4. По данни от предишни изследвания, този показател се колебае от 8-10% в Казахстан до 34% в Узбекистан (по-подробно за практикуването на релегиозните обреди и церемонии сред мюсюлманите в Казахстан, виж: Кушкумбаев С. Ислам в Казахстане и этническая идентичность // Казанский федералист. Зима 2005, № 1 (13). С. 99); в Узбекистан - Dadabaev Т. How Does Transition Work in Central Asia? Coping with Ideological, Economic and Value System Changes in Central Asia // Central Asian Survey, September 2007, No. 26 (3). P. 414; в Азербайджан - Faradov T. Religiosity and Civic Culture in Post-Soviet Azerbaijan: A Sociological Perspective. в Sajoo A.B. Civil Society in the Muslim World: Contemporary Perspectives. London: Institute for Ismaili Studies and IB Tauris, 2002. P. 194-214; а сред руските татари - виж. Радвани Ж. Ibid. С. 89).

5. За обсъждането на някои особености на бившата съветска умма, виж също в: Yemelianova G. The Rise of Islam in Muslim Eurasia: Internal Determinants and Potential Consequences // China and Eurasia Forum Quarterly, 2007, Vol. 5, No. 2. P. 75-76; Ларюэль M., Перуз С. Глобальные процессы трансформации идентичности и религиозности: постсоветский ислам // Казанский федералист, Зима 2005, № 1 (13). С. 7-27.

6. Въпреки официалния атеизъм и антирелигиозните кампании в СССР, през 40-те години, властите интегрират религията (включително исляма) в държавните структури, под формата на т.нар. духовни управления. Те са създадени за да бъдат привлечени потенциално непокорните съветски мюсюлмани в съветската система, използвайки духовенството за нуждите на вътрешната и външна пропаганда (виж: Roy О. La nouvelle Asie centrale ou la fabrication des nations. Paris: Seuil, 1997. P. 96-97). Повечето държави от региона, наследиха съветската система на “държавния ислям”, под формата на мюфтийства или управления по религиозните въпроси (духовни управления), целящи да гарантират максимален контрол над мюсюлманите и духовенството. В отделни случаи, “дресираното” местно духовенство и “политически коректният” ислям се превърнаха просто в канал за транслиране на идеологията на режима (Узбекистан, в по-малка степен Таджикистан), или пък в инструмент за възвеличаване и дори канонизация на президента (Туркменистан по времето на Сапармурад Ниязов). Следва да отбележим, че държавният ислям не е съветско изобретение, а болшевиките го заимстват от републиканска Турция.

7. Ярък пример за използването на исляма за легитимирането на светския управляващ елит е билбордът с цитат от едно изказване на президента Емомали Рахмонов, който видях до входа на мавзолея на Зайн ал-Аби-дин в Джиликул.

8. Сред примерите за подобно използване са редовните прояви на транснационалното движение “Хизб ут-Тахрир”, което, както се твърди, присъства навсякъде, освен в Туркменистан, но за чиято реална сила и възможности нищо не се знае. Другите примери са свързани с доста подозрителнята роля, която изигра експедиционният отряд от руски граничари в Таджикистан при нахлуването на бойци от Ислямското движение на Узбекистан в Баткен (Киргизстан) и в Узбекистан, през 1999 и 2000; няколкото взривове и актове на насилие, за които никой не пожела да поеме отговорност и които така и не бяха изяснени и много приличат на обикновени престъпни действия, нямащи политически характер, но, въпреки това, моментално бяха приписани на ислямските радикали, след което, в редица случаи, последваха репресии на властите срещу местните ислямски структури.

9. За данните за Узбекистан и Турция, виж: The Pew Global Attitudes Project “Views of a Changing World. How Global Publics View the War in Iraq, Democracy, Islam and Governance, and Globalization”, and Project No. 44, Final Topline Results, The Pew Research Centre for the Peopls & the Press, June 2003 [www.people-press.org]. P. 39, 115. В рамките на същия проект: Among Wealthy Nations, the US Stands Alone in its Embrace of Religion. Washington DC: The Pew Research Centre, December 2002 [www.people-press.org]; Global Gender Gaps, May 2004. The Pew Research Centre [www.pewglobal.org]. За данните за Азербайджан виж: Faradov Т. Op. cit. P. 194-214.

10. В средата на 2006, в района на град Токмак, където живеят предимно представители на дунганската етническа общност, местен полицай – етнически киргизец, сподели пред автора: “Съседите ни дунгани са по-добри мюсюлмани от нас. Те по-малко пият, повече работят, имаме по-малко проблеми с техните младежи, отколкото с нашите. Затова и живеят по-добре от нас, киргизците”.

11. Теоретичните подходи към този проблем се разглеждат, наред с другите, в следните трудове: Roy О. L’Islam mondialisе;. Paris: Seuil, 2002. P. 68-71; Beyer P. Religion and Globalization. London: Sage Publications, 1994. P. 71-73.

12. На индивидуално равнище, нарастващата мобилност, без съмнение, влияе върху отношението към исляма и мястото му в обществото. Така, един мюсюлманин-таджик, имигрант от Кофарниган, ми разказа, че в руския град Казан, където работи през част от годината, му е много по-лесно да намери разнообразна литература за исляма, отколкото в родния си Таджикистан. По същия начин, други хора, на които се налага да пътуват извън постсъветското пространство, могат да се убедят, че ислямът в Турция например е съвсем различев от този в Афганистан и стигат до извода, че въпреки различните мнения и твърденията на официалната пропаганда в родните им страни, ислямът е напълно съвместим със съвременния начин на живот и модернизацията.

13. Усубалиев Э. Этническая характеристика и особенности идентификации мусульман Кыргызстана. Бишкек: ИСАП [tazar.kg], 9 февраля 2008. С. 4-5; Dadabaev Т. Op. cit. Р. 413-415.

14. International Crisis Group, Azerbaijan: Independent Islam and the State, ICG Europe Report No. 191, 25 March 2008. P. 2, 10; Bakir В., Fuller L. Azerbaijan: “Alternative Islam” Takes Several Forms // Eurasianet [eurasianet.org], 16 August 2007.

15. Опитите на властите в няколко републики от региона да градят националните идеологии или националните идентичности около едни или други митове, като например култа към Тамерлан в Узбекистан, към Манас в Киргизстан и към Рухнам в Туркменистан, или пък към пред-ислямската персийско-арийска цивилизация в Таджикистан, както и щателното фолклористично култивиране на това, което се опитват да представят като национални традиции, според мен, са обречени на провал. Проблемът е, че всичко това са изкуствени неосъветски конструкции (така, култът към “националните герои” - калка, е сходен с някогашния култ към Ленин), които усилено се разпространяват с цел да се огравичи ролята на исляма в идентичността на населението, но не се посрещат с ентусиазъм от обществото. Ислямът, напротив, винаги е присъствал и присъства в региона и е вкоренен в неговата история, дори когато влиянието му не се намира в подем, а практикуването му е ограничено. Освен това, той е част от по-широка, глобална културна система.

16. Това, че дискредитирането на западната демокрация е свързано с процеса на ислямско възраждане, подчертава и Игор Ротар (виж: Зигзаги постсоветского исламизма. Мусульманский ренессанс в странах СНГ принимает противоречивые формы // Независимая газета, 5 март 2008). В същото време, по ирония, в редица държави с авторитарни режими (Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан) няколко президентски партии, включват в името си думата “демокрация”.

17. Мнозина изразяват сериозни съмнение по този повод, посочвайки формирането, в такива държави, като Казахстан или Азербайджан, на политически индиферентна средна класа (например: Weitz R. Kazakhstan: The Emerging Middle Class Thinks Money, not Democracy // Eurasianet [eurasianet.org], 11 March 2008). В тази връзка, можем да отбележим две неща. На първо място, някои анализатори и наблюдатели отнасят към средната класа хора, които по своето състояние и външните белези на начина си на живот наистина доста приличат на средната класа от САЩ и Европа, но по социологическите си характеристики не спадат към средната класа (виж също: Rasizade А. Azerbaijan Descending into the Third World after a Decade of Independence // Journal of Third World Studies, Spring 2004, No. 21 (1). P. 191-219). По тези белези те представляват част от бюрократичния и икономически елит и обслужващите го групи. На второ място, това не означава, че там и най-вече в столиците и някои икономически центрове, като Алмати, не се формира и истинска прото-средна класа. В момента, вниманието и е концентрирано предимно върху материалните и финансови проблеми, но това не означава, че тя ще си остане политически пасивна и в бъдеще.

18. Виж: Yavuz Н. Is there a Turkish Islam? // Journal of Muslim Minority Affairs, 2004, No. 24 (2). P. 213-232.

19. По-подробно за формиращият се рускоезичен ислям, виж: Градировский С. Культурное пограничье: русский ислам // Казанский федералист, Зима 2005, № 1 (13). С. 47-51; Мухаметчин Р. В поисках религиозной идентичности // Казанский федералист, Зима 2005, № 1 (13). С. 77-80; Малашенко А. Как нам видится ислам // Россия в глобальной политике, септември-октомври 2006, № 5.

20. Аналогични процеси се забилязват и в други части на ислямския свят, като например в Пакистан.

21. И все пак, въпреки липсата на собствени аналози на Фетхуллах Гюлен (макар че движението му активно действа в региона), Тарик Рамадан или Гейдар Джемал, както и на традиции в социалната дейност, основана на религията и религиозната филантропиа, както е в Турция, там се появиха млади, независими и образовани религиозни лидери. Такива са Илгар Ибрахимоглу и Азер Рамизоглу в Азербайджан, или (макар че примерът е по-спорен) предишният мюфтия на Узбекистан Мухамад Садък Юсуф, който беше в изгнание от 1993 до 2000, но след това беше амнистиран от властите. Той запазва определен авторитет и независимост по отношение на управляващия режим и има връзки в обществото, включително чрез Интернет-сайта си islam.uz.

22. Рисунка на автора.

23. Виж: Ротарь И. Ibid.; Papas A. The Sufi and the President in Post-Soviet Uzbekistan // ISIM Review, Fall 2005, No. 16. P. 38-39. Един таджикистански политолог, изследващ религиозните проблеми, отбеляза в разговор с автора: “Суфизмът наистина присъства исторически в региона. Но в момента съчувстващите му кръгове на Запад и в Русия са склонни прекалено да го идеализират и да надценяват ролята му. Той не е фактор за промени, а напротив. Много неща в него са деградирали. Тук суфизмът съвсем не е такова динамично движение, каквото е в Турция или в средите на мюсюлманските имигранти в Европа. Освен това, мнозина от стотиците млади духовници, получили религиозно образование извън постсъветското пространство, притежават много по-сериозни религиозни познания, отколкото местните суфиски шейхове.

24. Laruelle М. Russo-Turkish Rapprochement through the Idea of Eurasia // The Jamestown Foundation, Occasional Paper, April 2008. P. 4; Amaee Т., Религиозное обрамление геополитической борьбы // Ислам в Российской Федерации, 13 мая 2008.

25. Виж: Коростелев И.К. Поворот на Восток // Ислам в современном мире: внутригосударственные и международные аспекты, 2007, № 3-4 (9-10) [www.islamrf.ru/islammodern]; Он же. Исламский вектор во внешней политике современной России: технология прорыва // Ислам в современном мире: внутригосударственные и международные аспекты, 2007, № 2 (8); Малышева Д.В. Россия в поисках нового партнерства на мусульманском Ближнем востоке // Ислам в современном мире: внутригосударственные и международные аспекты, 2007, № 1(7).

26. Подобно възприемане са подхранва от спомените за финансовата и военна подкрепа, която САЩ и особено разузнавателните служби на такива американски съюзници, като Пакистан и Саудитска Арабия, оказваха на муджехидините от средите на сунитските екстремисти в борбата им срещу съветските окупационни сили и комунистическия режим в Афганистан, през 80-те години. Сред по-новите тези, които обаче също се вписват в тази картина, е, че салафиските партизани в Чечения и в други републики от Северен Кавказ се подкрепят от англо-американските разузнавателни служби (виж,например: Юрьев С. Нефть в обмен на детей: террористы выполняют заказ тех, кому нужен уход России с Кавказа // Комсомольская правда, 03.09.2004; Александров М. Россию выдавливают из Закавказья // Красная звезда, 06.09.2004).

27. В това отношение е най-интересна еволюцията, която преживява Исламското движение на Узбекистан и лидерът му Тахир Юлдашев, след 2001 и 2002. Движението, чиито възможности значително намаляха и което се базира в пакистанските райони на Вазиристан, контролирани от местните племена, както изглежда, вече не разполага с реална програма и стратегия за Узбекистан, и беше погълнато от далеч по-мощния съюз между Движението Талибан и Ал Кайда, заети с битката срещу англо-американците и правителствените сили в Афганистан.

* Авторът е анализатор в Групата за изучаване на конфликтите към Гентския университет, Белгия

{rt}

Единството на света, за което говоря тук, не е общото биологично единство на човешкия род, не е и някакъв своеобразен ойкумен, който се подразбира от само себе си и който, въпреки всичките си вътрешни противоречия, продължава да съществува (под някаква форма) сред хората, във всички епохи от тяхната история. Не става въпрос и за единството на международните отношения и световната търговия, за Всемирния пощенски съюз или подобни транснационални организации, а за нещо много по-сложно и жестоко. Става дума за единството на организацията на човешката власт, която трябва да планира, да управлява и да овладее цялата планета и цялото човечество. Тоест, ще се опитам да анализирам ключовия проблем, дали светът вече е съзрял за формирането на един единствен център на политическата власт.

В теологията, философията, морала и политиката, проблемът за единството придобива гигантски размери. Не е излишно да напомня за многобройните и сложни аспекти на проблема за единството, на фона на повърхностните лозунги, наложили се и станали общоприети днес Всички въпроси, дори тези на чистата физика, днес неочаквано бързо се превръщат във фундаментални проблеми. Но, когато става въпрос за чисто човешки проблеми, единството често ни се представя като абсолютна ценност. Обикновено си представяме единството като единодушие и единогласие, т.е. като мир и (добър) ред. Припомняме си онова, което ни казва Евангелието за Единствения Пастир и неговото Единствено Стадо и разсъждаваме за необходимостта от Una Sancta.

Можем ли обаче, на тази основа, абстрактно и по отношение на всичко, да твърдим, че единството е по-добро от многообразието?

В никакъв случай! Абстрактно погледнато, единството може с еднакъв успех да съдейства за утвърждаване на злото, също както и на доброто. Не всеки пастир е и добър пастир и не всяко единство е Una Sancta. Далеч не всяка, добре функционираща, централизирана организация може да се приеме за пример, по който да се гради единството на човешкия род. Царството на Сатаната също е единство и Христос има предвид именно това единно царство на злото, когато говори за дявола и Велзевул. Опитът за изграждането на Вавилонската кула също е бил опит за постигане на единство. Впрочем, на фона на някои съвременни форми на организационно единство, можем дори да твърдим, че вавилонският хаос от езици e по-добрия вариант от вавилонското единство.

Желанието за осъществяване на добре функциониращо глобално единство на света, отговаря на доминиращия днес технологично-индустриален мироглед. Технологичното развитие неминуемо води към нови организации и централизации. И, ако съдбата на човечеството действително са технологиите, а не политиката, тогава проблемът за глобалното единство може да се смята за решен.

Още преди повече от сто години, всички достатъчно наблюдателни хора стигнаха до извода, че съвременните технологии, сами по себе си, съдействат за единството на света. Това беше несъмнено още през 1848, т.е. по време на първата европейска гражданска война. Марксистката доктрина се основава именно на този постулат. Тук обаче не става дума за някакво специфично марксистко откритие. Бих могъл да цитирам например известния испански консерватор Доносо Кортес, който също е бил наясно с този феномен. В една своя реч от 4 януари 1849, той описва чудовищната машина на властта, която, непреодолимо и без да се съобразява с понятията за добро и зло, прави все по-могъщ всеки властелин. Доносо рисува образа на ненаситния Левиатан, когото съвременната техника снабдява с хиляди нови ръце, очи и уши, така че всеки опит за поставяне под контрол и противопоставяне на неговата власт, хилядократно усилена от съвременните технологии, изглежда безпомощен и абсурден.

През 1848, учените и философите са впечатлени от възможностите на железниците, параходите и телеграфа. Пред очите им са технологии, които все още са свързани с релси и проводници, т.е. такива, които днес изглеждат примитивни и елементарни на всяко дете. Какво представляват технологиите от 1848, в сравнение с възможностите на днешните самолети, електромагнитните вълни и атомната енергия? За техническия начин на мислене, в сравнение с 1848, днес планетата ни е толкова по-близо до своето единство, колкото комуникационните и транспортните средства са по-бързи от тогавашните или колкото унищожителната сила на съвременните оръжия превъзхожда тази по онова време. Вследствие на това, и в същата степен, нашата планета е станала по-малка. Обемът и сякаш намалява и за съвременния технократ установяването на световното единство изглежда нещо съвсем просто, срещу което днес се съпротивляват само неголям брой „старомодни реакционери”.

За милиони хора по света, това е нещо, което се подразбира от само себе си. Не само това, то е сърцевината на тяхното схващане за света, т.е. конкретната им представа за единството на света, превърнала се в тяхната истинска вяра и техния истински мит. При това не става дума само за псевдо-религията, изповядвана от големи маси от хора в индустриализираните държави. И управляващите кръгове, в чиито ръце са решенията на световната политика, са подвластни на влиянието на този образ на технологично-индустриалното единство на света. Тук е мястото да напомня за лансираната през 1932,  изключително важна доктрина на тогавашния държавен секретар на САЩ Хенри Стимсън. Той разяснява нейния смисъл в една своя реч от 11 юни 1941, като аргументацията му включва и елементи на своеобразна нова религия. Така, Стимсън посочва, че днес планетата ни не е по-голяма, отколкото през 1861, т.е. в началото на американската гражданска война. Според него, още тогава САЩ са били твърде малки за да се допусне противопоставянето между северните и южните щати, също както Земята, през 1941, се е оказала твърде малка за двете противостоящи си световни системи.

Нека се спрем за малко върху това ключово твърдение на автора на прословутата „доктрина Стимсън”. Защото то има не само голямо практическо значение, като израз на убежденията на водещия политик на най-силната световна държава. То e поразително и от чисто философска и метафизична гледна точка. Разбира се, едва ли Стимсън е съзнавал това, той вероятно е влагал в тезата си само позитивно-прагматичен смисъл. Но тъкмо поради това, тя придобива още по-ясно изразен философски характер. Известният американски политик прави ясен избор в полза на политическото единство на света, при положение, че сравнително доскоро мирогледът на Северна Америка се определяше (поне на пръв поглед) от философския плурализъм. Във всеки случай прагматизмът и философията на такъв типичен американски мислител като Уйлям Джеймс са осъзнато плуралистични. Както е известно, той отхвърля идеята за единството на света, като несъвременна и вижда истинската съвременна философия в многообразието на различните образи за света и дори в наличието на множество истини и лоялности. И ето че само за трийсетина години, т.е. в рамките на едно поколение, най-богатата световна държава с най-мощния военен потенциал на планетата, премина от плурализма към идеята за единството.

Така, постигането на единството на света беше поставено на дневен ред.

Светът на „тревожния дуализъм”

Въпреки това обаче, съвременната политическа действителност ни представя не картината на единния свят, а на един свят, в който доминира дуализма – бих го нарекъл дори „тревожния дуализъм”. Два гигантски блока са се вплели в едно все по-враждебно противопоставяне, илюстрирайки противоположността на Запада и Изтока, на капитализма и комунизма, с техните противоречиви икономически системи, несъвместими идеологии и съвършено различни хетерогенни типове господстващи класи и групи. Враждебността им намира практически израз в обединяването на студената и горещата война, във войната на нерви и надпреварата във въоръжаването, в дипломатическата война, „войната на конференциите” и пропагандната война. Тоест, дуализмът на двата фронта (западния и източния) се проявява чрез ясното разграничаване между приятеля и врага.

Ако единството, само по себе си, е благо, то дуализмът, сам по себе си, е нещо зло и опасно. Binarus numerus infamus – както казва свети Тома Аквински. Дуализмът на съвременния свят, сам по себе си, наистина е зъл и опасен. Напрежението се усеща от всеки и е все по-нетърпимо, което пък означава че става въпрос за преходно състояние. Непоносимостта на подобно дуалистично напрежение императивно налага намирането на някакво решение. Въпреки това, възможно е напрежението да продължи по-дълго, отколкото очакват повечето хора. Темпът на историческите събития се измерва с мерки, различни от нервите на човешките индивиди и световната политика малко се интересува от стремежа на отделната личност към щастие. И все пак, не можем да избегнем въпроса, до какво ще доведе преодоляването на сегашното дуалистично напрежение?

За глобалната тенденция към технологично-индустриално единство на света, сегашният дуализъм е само преход към пълното му единство, т.е. последният етап от грандиозната битка за световно единство. Което пък означава, че оцелелият от сегашния дуалистичен сблъсък утре ще се окаже единствения господар на света. Победителят ще се заеме с осъществяването на световното единство, разбира се както го вижда той и съобразно собствените си идеи. Неговите елити ще се превърнат в образец за това, как следва да изглежда „новия човек”. Те ще планират и организират всичко, съобразно собствените си политически, икономически и морални идеи и цели. И онзи, който вярва в днешното технологично-индустриално единство на планетата, трябва да е наясно с тази последователност и ясно да може да си представи образа на Единствения Властелин на света.

Но, окончателното глобално единство, което трябва да настъпи в резултат от пълната победа на едната световна свръхсила над другата, в никакъв случай не е единствената мислима възможност за приключване на напрежението на съвременния дуализъм. Фронтовете на днешния Запад и днешния Изток формират дилема, която в никакъв случай не изчерпва целия съвременен свят. Изходът от сегашния дуалистичен сблъсък не е в състояние да реши проблемите на цялото човечество. Защото то съвсем не се изчерпва с двата враждебни лагера на днешния Запад и днешния Изток, взети заедно. По-горе цитирах изказването на Хенри Стимсън от 1941, според когото днес цялата ни планета не е по-голяма, отколкото са били САЩ в началото на Гражданската война, през 1861. Разбира се, още тогава му възразяват, че цялата Зема винаги ще бъде по-голяма, отколкото са Съединените щати. Ще добавя и, че тя действително винаги ще бъде по-голяма и от днешния комунистически Изток, и от двата противопоставящи се колоса, взети заедно. Колкото и „малка” да е станала планетата ни, тя винаги ще представлява нещо повече от простата сума на гледните точки и хоризонтите, под чиито знак се развива алтернативата на сегашния глобален дуализъм. С други думи, винаги има и трети фактор, дори не само един а множество „трети фактори”.

Няма нужда да анализирам многото различни възможности, които са мислими и се вземат под внимание, на практика. Това би ни тласнало към политическа дискусия по такива въпроси, като например положението и значението на Китай, Индия, Европа, Британската общност, Испанско-лузитанския свят, Арабския блок, или пък за някакви други, неочаквани основания за плурализма на големите пространства. Щом се появи някаква трета сила, веднага се открива и възможност за множество трети сили, т.е. нещата не се ограничават с налагането на триполюсен модел. Това е така, тъй като тук се проявява диалектиката на всяка човешка власт, която никога не е безгранична и, без да го иска, поражда сили, които все някога ще я ограничат. Всеки от двамата противници в примитивния  глобален дуализъм е заинтересован да привлече на своя страна останалите, да защити по-слабите и да поощрява, по отношение на другите, това, с което, в крайна сметка, ще ги настрои и срещу самия себе си. На всички тези разнообразни носители на „третата сила” е присъщо това, че използват в свой интерес противоречията между двете свръхсили, т.е. няма нужда самите те да са кой знае колко силни за да могат да оцелеят в дуалистичния свят.

Нямам предвид политиката на неутралитет или на „неприсъединяване”. Би било голяма заблуда да смесваме проблема за третата сила с проблема за неутралитета и неприсъединяването, колкото и много допирни точки да има между тях. Възможността за появата на трета сила означава, в количествено отношение, не появата на някакъв елементарен триполюсен модел, а на множествен (т.е. многополюсен) модел, като проява на истинския плурализъм. Така (и заедно с това) се дава възможност за равновесие на силите, равновесие на многото големи пространства, които създават новото международно право, на ново равнище и с нови измерения, но все пак с известни аналогии в европейската международно право от ХVІІІ и ХІХ век, което също се основава на равновесието между много държави и благодарение на това придобива своята структура. Глобално единство е съществувало и в Jus Publicum Europaeum. То е европоцентристко и не концентрира властта у само един единствен властелин на света. Структурата му е плуралистична, даваща възможност за съвместното съществуване на много политически величини, които да се отнасят една към друга не като врагове, а като носители на автономен порядък.

Тоест, глобалният дуализъм се оказва близък както до триполюсния модел и оттам до множествения (т.е. многополюсния), така и до окончателното световно единство. В случая, предимство имат нечетните числа (3, 5 и т.н.), тъй като повече способстват за постигането на равновесие, отколкото четните. Което пък означава, че повече способстват за мира. Тоест, напълно можем да допуснем, че днешният дуализъм е по-близък именно до многообразието, отколкото до окончателното глобална единство и, че повечето комбинации по схемата „one world” ще се окажат преждевременни и неуспешни.

Диалектиката на глобалния дуализъм

Враждебното напрежение, присъщо на дуализма, диалектически предполага общност, т.е. отново единство. Желязната завеса би била безсмислена и никой не би си дал труда да я създава, ако тя трябваше да отдели едно от друго само две вътрешно несъотносими пространства. Тълкуването на желязната завеса, което дава Рудолф Каснер (Merkur, April 1951), подразбира отделянето на екзистенцията от не-екзистенцията и разделяне на екзистенцията и идеята. То обаче се основа на предпоставката, че на хоризонтално, политическо равнище разделението се осъществява в рамките на общата идеология. Общността се съдържа в картината на света и историческата картина на двата полюса в глобалната дуалистична система. Също както световната битка между католицизма и протестантството (между йезуитите и калвинизма), през ХVІ и ХVІІ век, предполага наличието на християнска общност и тъкмо това единство поражда тази страшна вражда, така и днес, в основата на дуализма е единството на историко-философската интерпретация на двата полюса.

Нашата диагноза за съвременното международно положение не би била пълна, ако не обърнем необходимото внимание на историческата самоинтерпретация на полюсите в глобалната дуалистична система. Защото само там можем да открием единството, което диалектически предпоставя и прави възможен и самия дуализъм. Самоинтерпретацията, повече от която и да било друга величина, е елемент на съвременната ситуация в света. Пред лицето на проблема за единството на света, всеки исторически действащ индивид е принуден да постави както диагноза, така и да направи прогноза, касаещи не само елементарните факти. И най-трезвият политически анализатор интерпретира статистическата информация, която получава, и я интерпретира именно в историческо-философски смисъл. Всички онези, които планират или се опитват да планират действията на големи маси от хора, се занимават (под някаква форма) с философия на историята. Благодарение на това, проблемът за единството на света и проблемът за днешния глобален дуализъм се превръщат в проблеми на философско-историческото тълкуване на света.

Във всички исторически епохи, хората споделят определени религиозни, морални или научни убеждения, които съдържат и известна представа за хода на историята. Но именно епохата на планирането е (в един по-определен смисъл) епоха на философията на историята. Защото този, който планира днес, е длъжен веднага да представи на хората, които иска да превърне в обект на своето планиране, достатъчно убедителна философия на историята. В това отношение, философията на историята придобива днес съвършено практически и ефективен смисъл. Тоест, тя е интегрална част от процеса на планиране.

Това е съвсем очевидно и напълно приложимо по отношение на днешния комунистически Изток. Изтокът преследва ясна цел, насочена към постигане на единство на планетата и подчиняването и на един единствен глобално-исторически легитимиран властелин. Неговата идея за единството се основава върху доктрината на диалектическия материализъм, която тържествено е въздигната до колективистично кредо. Диалектическият материализъм, в качеството му на сърцевина на марксизма, представлява (по един специфичен и дори изключителен начин) своеобразна философия на историята. Той запазва структурата на философията на Хегел, т.е. единствената цялостна философско-историческа система на предишната световна история. Тази хегелианска философия, на пръв поглед, изглежда идеалистическа; тя вижда целта на човечеството в единството на завръщащия се към самия себе си Дух и в абсолютната идея, а не в материалното единство на електрифицираната Земя. Но методологичната същност, диалектическото движение на световната история може да бъде използвано и в служба на материалистическия мироглед. Противоположността между материализма и идеализма се оказва несъществена, ако цялата материя се трансформира в излъчване, а цялото излъчване – в материя.

Всички системи на планиране на Изтока, като започнем с прочутия първи петгодишен план, т.е. с вече почти митичната съветска петилетка, започнала да се реализира през 1928, превъзхождат другите такива системи с това, че се вграждат в диалектичното движение, което трябва да доведе до единството на света. Не става дума нито за онтология, нито за морална философия, а за утвърждаването на ясно осъзнат, съвършено конкретен ход на историческото развитие, в който днес живеем всички ние. Марксизмът, а заедно с него и цялото официално кредо на комунистическия Изток, в най-голяма степен, представлява философия на историята. На това се основава огромното му въздействие, което принуждава дори противниците на тази система да осмислят и собствената си историческа ситуация, и собствената си картина на историята, когато им се наложи да влязат в контакт с този изключително опасен враг. Там, на Изток, връзката между единството на света и конкретната философия на историята е най-очевидна.

Какво може да противопостави на тази философия съвременният Запад, воден от Съединените щати? Той със сигурност не притежава подобна „затворена” и единна визия за света. Днес, за най-известен философ на историята на Запад се смята Арнолд Тойнби, който работи като научен консултант към ООН. Разбира се, неговата теория не представлява официално кредо, но визията му, а вероятно в още по-голяма степен неговата духовна настройка, са в най-висша степен симптоматични за глобалната историческа самоинтерпретация на водещите слоеве и елити на англосаксонския Запад. Което, при всички случаи, заслужава внимание, предвид голямото значение, което има историческата картина за водещите обществени слоеве. Всъщност, каква историческа картина очертават трудовете на прочутия британски историк? Не се налага да повтаряме основните му тези. Най-важното е, че според Тойнби, известен брой високоразвити култури (цивилизации) на човечеството възникват и нарастват, след което настъпва прелом, последван от упадък и ние, в нашата съвременна цивилизация, можем само да се утешаваме с мисълта, че е възможно отново да станем християнска цивилизация и пред нас, образно казано, има още много време (предвид огромните времеви периоди, с които историята, както я разбира Тойнби, е свикнала да борави). Това обаче е слабо утешение, което не предлага специфично християнска картина на историята. А пък, ако вземем предвид, че мнозина англосаксонски учени виждат в бързото нарастване на населението на Източния свят достатъчно сериозна първопричина за война и, в същото време, като средство за предотвратяването и не могат да предложат нищо друго, освен контрола върху раждаемостта, то историческата самоинтерпретация на Запада започва да изглежда съвсем слаба и безсилна. Защото, в края на краищата, никак не би било добре, ако се окаже, че зад дуализма на съвременния свят не се крие нищо друго, освен противоречието между birthcontrol и animus procreandi, в резултат от което всяко новородено дете автоматично бива регистрирано като потенциален агресор и включено в системата на съвременните криминогенни фактори.

Като казвам това, не искам да обидя почитателите на Тойнби или на Джулиан Хъксли. Запознат съм също с критиките и съмненията по отношение на идеологията на прогреса, изказани от редица водещи англосаксонски учени. Всичко това обаче, не променя нищо в общата идеологическа картина на Запада, чиято сърцевина (доколкото той все още притежава глобално-историческа сила) също е философията на историята, а именно сен-симонистката философия на историята на индустриалния прогрес и „планираното” човечество, с всичките и многобройни варианти и популяризации, лансирани от Огюст Конт, Хърбърт Спенсър, както и от мнозина съвременни автори (макар последните да са настроени малко по-скептично).

Огромни маси от хора в индустриализирания Запад, и особено в Съединените щати, изповядват една изключително опростена философия на историята. Те продължават, грубо казано, да споделят вярата в прогреса, характерна за ХІХ век. Тези маси буквално са проникнати от религията на техницизма и всеки технически прогрес се възприема от тях като поредно стъпало в усъвършенстването на човека и стъпка към постигане на „рая на земята”, под формата на one world. Тяхното еволюционистко кредо конструира праволинейния възход на човечеството. Човекът, който биологично и по природа, е слабо и безпомощно същество, създава с помощта на техниката един нов свят, в който той е най-силното, дори изключително, същество. Тук няма да поставям „опасния” въпрос, у какви хора са концентрира чудовищната власт над останалите, която е пряко свързана с това усъвършенстване и усилване на техническите средства.

Всъщност, става дума за една стара, но многократно усилена от съвременните технологии, вяра в прогреса и безкрайната способност за усъвършенстване. Тази идеология се заражда в епохата на Просвещението. Тогава, през ХVІІІ век, тя все още е философско убеждение само на някои водещи групи и елити. През ХІХ век обаче, се превръща в кредо на западния позитивизъм и сциентизъм. Първите му пророци са Сен-Симон и Огюст Конт, а най-успешният му мисионер в англосаксонския свят е Хърбърт Спенсър. Днес, през ХХ век, в средите на западната интелигенция отдавна се прокрадва съмнението, дали техническият, морален и т.н. прогрес, действително представляват някакво единство. Все повече хора, принадлежащи към тези среди, мъчително осъзнават, че макар хората да са станали по-могъщи, благодарение на новите технически средства, това в никакъв случай не ги е направило по-добри, в морално отношение. Навремето, Гьоте изразява това несъответствие между технологичния и моралния прогрес с простичката теза, че: „нищо не унищожава човека повече, отколкото умножаването на властта му, което обаче не е свързано и с умножаване на неговата доброта”.

Масите обаче не страдат от подобни съмнения и вероятно възприемат опитите за „раздробяване” на понятието за прогреса като софистични дрънканици на декадентската интелигенция. Тоест, те продължават твърдо да следват своя идеал за техницизирания свят. Всъщност, това е същият идеал за единството на света, който навремето лансира Ленин, когато говори за единството на електрифицираната планета. Тук, източната и западната „вяра” се сливат. И двете претендират да представляват истинското човечество и истинската демокрация. А всъщност, и двете произлизат от един и същи източник – философията на историята от ХVІІІ и ХІХ век. Така окончателно става видимо единството, лежащо в основата на дуализма.

Днес, Западът и Изтокът са разделени от желязната завеса. Но вълните и молекулите на общата им философия на историята проникват през завесата, формирайки неуловимо единство, благодарение на което диалектически става възможен и сегашният глобален дуализъм. Тоест, враговете се срещат и „сливат” в самотълкуването на световно-историческото си положение.

Световно единство или „множествен” модел на световно устройство?

Дали от наличието на тази невидима, проникваща през желязната завеса, общност на историко-философската картина на света следва, че съвременният дуализъм е по-близо до окончателното единство на света, отколкото до едно ново многообразие?

Ако не разполагахме с друга картина на историята, различна от философската програма на двете последни столетия, въпросът за единството на света отдавна щеше да е решен. Тогава и дуализмът на съвременното международно положение би се оказал просто преходно състояние към постигането на планетарно единство на основата на „чистия” техницизъм. Това действително би било единство, което (макар в очите на масите да изглежда като „земен рай”) предизвиква ужас у британските интелектуалци, защото те осъзнават (или поне усещат) споменатото по-горе „раздробяване” на понятието за прогрес и несъответствието между техническия и моралния прогрес. Всеки вижда, че моралният прогрес върви по път, различен от този на техническия прогрес. Още преди повече от сто години, планетарното единство на организираното по този модел човечество, се е смятало за кошмар. Междувременно, този кошмар се усили, паралелно с усилването на техническите средства, с които разполага човешката власт. В тази връзка, още по-труден става въпросът, който поставих по-горе и сега повтарям: дали от единството на философско-историческата картина на света следва и предстоящото политическо единство на света? Следва ли от това, че съвременният дуализъм е просто последния етап преди постигането на единство?

Лично аз не мисля така, защото не съм убеден в истиността на тази философско-историческа картина на света. Ако е вярно, че както днешният Изток, така и днешният Запад се определят от философията на историята и, че както ръководните и планиращи елити, така и мобилизираните от тях маси, най-много искат да бъдат на „страната на бъдещето”, ще трябва да осъзнаем и, че в този случай понятието „философия на историята” придобива съвършено точен и специфичен смисъл. И той е, че тази философия на историята, чиято общност прониква дори и през желязната завеса, е повече философия, отколкото история. Това изисква известно пояснение. В неопределен и общ смисъл, всяка всеобща представа за историята, всяка картина на историята, всяко голямо тълкуване на миналото и всяко голямо очакване за бъдещето, може да бъде определено като „философия на историята”. В подобен, очевидно неточен смисъл например, езическата представа за вечния и безкрайно повтарящ се стихиен кръговрат, т.е. за цикличното завръщане на всичко, също може да се сметна за своеобразна философия на историята. Религиозната картина на историята също би била философия на историята, а евреите, очакващи месията, и християните, очакващи Второто триумфално пришествие на Христос, биха могли да се сметнат за хора, занимаващи се с философия на историята. Което обаче би довело до неутрализация на понятията, невероятно объркване и, в крайна сметка, би било пряка фалшификация.

Философията на историята, за която става дума тук и която по-горе определих като обща основа на съвременния дуализъм, е съставна част на човешкото планиране, а именно планиране, базиращо се на едно типично философско тълкуване на историята. Тоест, тя е философия в онзи съвършено конкретен смисъл, който понятието философия придобива, благодарение на Просвещението от ХVІІІ век.  Тази философия на историята придобива конкретна форма благодарение на това, че определен слой от интелигенцията отхвърля претенциите за власт на другите елити. Тази философия претендира за монопол на интелигенцията и на научното. В понятието „философия на историята”, акцентът се поставя върху философията и по-точно, има се предвид съвършено определена, исторически и социологически, философска форма, която поставя свои собствени въпроси и отговаря на тях, отклонява чуждите постановки на въпросите и смята за нефилософски, ненаучни, несъвременни и исторически остарели всички въпроси, поставени от „противната страна”. Съответно, философията на историята означава не само противоположност на всяка теология на историята, но и противоположност на всяка картина на историята, която не се подчинява на нейния монопол за научност.

В този смисъл, за първи философ на историята можем да приемем Волтер. Неговата философия на историята превръща историческата теология на Босюе в демодирана. С Френската революция влиза в действие и мощната ефективност на специфично философската „философия на историята”. Така, всяко действие, което съдейства за прогреса, започва да се смята за оправдано, а всичко, което го задържа – за престъпление. Философията на историята се превръща в исторически могъща. Тя възхвалява глобалното планиране. Впрочем, скоро става ясно, че онези, които планират, не са философи, а просто „проектанти”, използващи за целите си науката и интелигенцията. Изтокът, в частност, овладява философията на Хегел по същия начин, по който се сдобива и с атомната бомба и с другите „произведения” на западната интелигенция, за да осъществи единството на света, в смисъла на собственото си планиране.

Но, също както Земята си остава нещо много повече от дилемата на дуалистичната постановка на въпроса, така и историята си остава много по-силна от всяка философия на историята, затова смятам, че сегашният глобален дуализъм не е първото стъпало към единството на света, а по-скоро преход към ново многообразие.

1952

* Статията на големия германски геополитик, юрист и „консервативен революционер” (1888-1985) е публикувана за първи път  през 1952 в списание Merkur

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Напоследък се наложи тезата, че глобалните съвременни проблеми не могат да бъдат решени с усилията на една единствена, пък дори и най-силната, държава в света, нито само с тези на ограничен кръг големи държави. Перспективата за глобално сътрудничество в рамките на многополюсния свят вече се разглежда от мнозина като императив, гарантиращ оцеляването на човечеството. Трябва обаче да признаем, че многополюсният свят не представлява някаква вече формирала се реалност, а и самата концепция за многополюсния модел не е формулирана достатъчно ясно, нито в теоретичен, още по-малко пък в практически план. Тя предизвиква редица напълно закономерни въпроси и е обект на критики не само от страна на кръговете, заинтересовани от съхраняването на хегемонията на единствената свръхдържава, но и на държавите и нациите, опасяващи се от възможността отново, също както в ситуацията на „класическия многополюсен модел”, в навечерието на Първата световна война, да се окажат пасивни обекти на манипулации от страна на „петте” или „десетте” нови велики държави. Затова и смисълът на настоящата статия не е само в необходимостта от допълнителна обосновка на безалтернативността на многополюсния световен ред, а и в очертаването на общите ценностни подходи към идеята за многополюсния свят, на примера на толкова културно различни и отдалечени една от друга държави, каквито са Русия и страните от латиноамериканския регион.

Концепцията за многополюсния свят и руската външнополитическа стратегия

Идеята за създаване на многополюсен свят и поставяне на отношенията в глобалната система на основата на реалната многостранност започна да придобива все по-голямо значение за руската външна политика от средата на 90-те години насам (1). В Концепцията за външната политика на Руската Федерация от 2000, беше фиксирано, че „Русия ще се стреми към създаването на многополюсна система на международните отношения, реално отразяваща многообразието на съвременния свят и множеството интереси на отделните държави”. По-нататък, в нея се посочваше, че: „Гаранция за ефективността и сигурността на този световен ред е уважението към интересите на останалите. През ХХІ век световният ред следва да се основава на механизмите на колективното решаване на ключовите проблеми, върховенството на правото и широката демократизация на международните отношения” (2).

Определяйки „зараждащата се многополюсност” като една от „фундаменталните тенденции в съвременното развитие”, Концепцията за външната политика на Руската Федерация, в редакцията и от 2008, констатира „обективното повишаване ролята на многостранната дипломация, международните институции и механизми в световната политика и икономика, породено от усилващата се взаимозависимост между държавите и необходимостта от укрепване на възможностите за управление на световното развитие”, като се потвърждава стремежът на Москва „да продължи да работи за укрепване на мултилатералните начала в световните процеси и формирането на такава архитектура на международните отношения, която да се основава на признаването от международната общност на принципите за неделимост на сигурността в съвременния свят и да отразява неговото многообразие”.  При това, като стратегическо външнополитическо направление, отново се очертава установяването на „справедлив и демократичен световен ред, основан на колективното начало в решаването на международните проблеми и върховенството на международното право” (3).

Можем ли да смятаме „зараждащата се многополюсност” за характеристика на настоящия момент? Вероятно, ако не сме склонни да представяме онова, което ни се иска, за свършен факт. Какво обаче представлява „многополюсния модел” и защо със сигурност е по-добър от тези, които опознахме през последните 60 години – двуполюсния и еднополюсния? Мнозина професионални политици, често използващи това понятие, предпочитат да си остават заложници на масовите стереотипи. Въпреки това, очертаната по-горе задача за активното участие на Русия в изграждането на многополюсния свят, изисква по-сериозен анализ на тази концепция, която (както и всяка друга) има своите достойнства и недостатъци. Освен това, признавайки „културно-цивилизационното разнообразие на съвременния свят”, подобен анализ е необходим за да се изясни отношението на основните цивилизации в съвременния свят към въпросната концепция.

Комплексната научна разработка на концепцията за многополюсния свят досега не беше поставяна в чисто практическа плоскост. При това, както справедливо посочва проф. Татяна Шаклеина (шеф на Катедрата за приложен анализ на международните проблеми в Московския институт за международни отношения): „отстояването на концепцията за полицентричния (многополюсния) свят няма как да бъде успешно, без да се изясни спецификата на тази система, нейните предимства и недостатъци за света, като цяло, и за отделните големи държави, без постигането на консенсус между водещите световни сили за начина, по който ще се осъществява колективното глобално управление и без всички участници да признаят необходимостта от съгласувано взаимодействие и разумна конкуренция” (5).

Идеята за многополюсния свят не е нова. На практика, многополюсната геополитическа логика се формира много преди началото на Първата световна война. Така, десетилетието, предшестващо войната, се характеризира с достатъчно крехък „силов баланс” между великите държави: Великобритания, Германия, Франция, Русия, САЩ, Австро-Унгария, Италия и Япония. „За многополюсната система – отбелязва проф. Алексей Багатуров – е характерна приблизителната съпоставимост на съвкупните възможности, едновременно, на няколко световни държави, нито една от които не притежава ясно изразено превъзходство над останалите. Приблизително такава структура на международните отношения съществува в Европа през ХІХ век, когато великите европейски държави ревниво следят действията си, като не позволяват на нито една от тях да се усили до степен, че коалицията между останалите да не им гарантира явно превъзходство над „опитващият да се откъсне” съперник (6).

Въпреки „почти научния” (според Джордж Кенън) характер на европейския баланс на силите, за чиито създател с право се смята Ото фон Бисмарк, само една искра (изстрелът в Сараево) се оказва достатъчна всички дълго натрупвани вътрешни противоречия между участниците в системата да излязат навън. Неспособността на многополюсния модел от началото на ХХ век да предотврати свличането на света в кошмара на всеобщата война, днес се използва като един от основните аргументи на онези (най-вече американски) учени, които виждат в  т.нар. „добронамерен хегемонизъм” на най-силния участник в системата (Збигнев Бжежински, Чарлз Краутхамър, Ричард Коен) , или в двуполюсната „подялба на отговорността” за света между двете най-силни държави (Кенет Уолц, Джон Миршаймър) залог за гарантиране на глобалната сигурност. „Многополюсният свят беше много стабилен – отбелязва, през 1993, патриархът на американската политология Кенет Уолц – в същото време обаче, той, за съжаление, се оказва прекалено предразположен към войни” (7).

Подобна аргументация страда от един много сериозен недостатък. Авторите, кой знае защо „не бързат” да анализират различията между някогашния „класически” многополюсен модел и зараждащият се днес, ограничавайки се с простото и ефектно, но доста повърхностно сравнение между двете системи.

Както е известно, „системата на Бисмарк” в Европа притежава редица специфични особености, които, според мен, коренно я отличават от зараждащият се днес многополюсен модел. На първо място, тя има затворен и елитарен характер, ограничавайки се до няколко развити европейски държави, САЩ и Япония. На второ място, тя се реализира в ситуация, когато войната (според действащото по онова време международно право) все още се смята за легитимно средство за разрешаване на международните спорове и конфликти. Не без значение е също, че „класическата” система съществува в отсъствието на достатъчно мощен сдържащ фактор, в какъвто, след Втората световна война, се превърна ядреното оръжие. Именно то, до голяма степен, помогна студената война да не прерасне в „гореща” и позволи на човечеството да оцелее, въпреки множеството кризи (двете Берлински, Корейската, Суецката, Карибската и т.н.), които, по конфликтния си потенциал, многократно надминаваха Сараевската.

Накрая, което е и най-важното – в „системата на Бисмарк” участват различни държави, с различаващи се държавни системи и, понякога, с полярно различаващи се национални интереси. Всички те обаче (с изключение на Япония) принадлежат към една и съща западнохристиянска цивилизация и, конкурирайки се и враждувайки помежду си, по правило действат заедно по отношение на все още неформирали се (или недостатъчно формирали се), или пък откровено слаби, в държавно-правен, икономически и военно-политически план, „незападни” цивилизации – Китай, Индия и страните от Африка и Латинска Америка. Днес, когато се говори за „многополюсен свят”, се има предвид, преди всичко, формиращото междуцивилизационно общуване не толкова между отделните държави, колкото между цели региони на планетата и, ако погледнем още по-широко на нещата, между различни раси, религии, култури и модели на социално-икономическо развитие. Подобна парадигма, коренно се отличава от многополюсния модел, съществувал в началото на ХХ век.

Формиращата се днес многополюсност, създава както допълнителни възможности за сътрудничество, така и нови, до голяма степен, все още непознати рискове, тъй като понятието „междуцивилизационно общуване”, съвсем естествено, покрива и „новото поколение” кризи и конфликти.

„Глобалната конкуренция – се посочва в Концепцията за външната политика на Руската Федерация от 2008 – за първи път в най-новата история придобива цивилизационно измерение, което предполага конкуренцията между различни ценностни ориентири и модели на развитие, в рамките на универсалните принципи на демокрацията и пазарната икономика” (8). По отношение на последните, също са възможни ценностни, културни и други нюанси, за което свидетелства и международната практика от последните двайсетина години. В частност, глобалната икономическа криза демонстрира утопичността на тезата за „универсалните принципи на пазарната икономика” именно в онези държави, които се опитваха да ги превърнат в аксиома за всички и за всеки на планетата.

В това отношение, особено интересна е теорията за „плуралистичната еднополюсност”, лансирана от проф. Алексей Богатуров (Московски държавен институт за международни отношения) в началото на 90-те. В нея той говори за „промяна в природата” и „дозирана плурализация” на едноличното лидерство на САЩ в света и разглежда тази страна вече не като единствен хегемон, а по-скоро като водач на групата страни от Г-7, т.е. като лидер на единната цивилизация на Запада (10). Това му дава основание да твърди, че „смекченият” еднополюсен модел ще оказва по-малко твърдо въздействие върху останалия свят, отколкото хегемонията на една единствена държава – Съединените щати.

След 11 септември 2001 и последвалите събития, дискусиите за междуцивилизационното взаимодействие придобиха характеристиките на мрачни пророчества. Сякаш започна да се реализира предсказаният от Самюел Хънтингтън „сблъсък на цивилизациите”. За мнозина пък, внезапно се проясни връзката между глобализацията, като процес на изтриване на информационно-културните граници между различните човешки общности, и протестът на „традиционните” социуми (като например мюсюлманите, или американските индианци) против натрапваните им чужди поведенчески стереотипи (11). В тази връзка, възниква закономерният въпрос, дали човечеството не възлага прекалено много надежди на многополюсния модел, при положение, че липсват гаранции, че новата многополюсност на ХХІ век няма да се окаже по-лоша от всички досегашни системи в по-новата история на човечеството: „класическия” многополюсен модел, двуполюсния модел и „недоразвития” (или „плуралистичен”) еднополюсен модел? Преди да му отговорим, се налага да направим по-внимателен сравнителен анализ на изброените по-горе системи.

Двуполюсният модел

През първото десетилетие на новия век, можем да констатираме своеобразен бум на носталгията по останалата в историята епоха на двуполюсния свят, която навремето американският историк Джон Гадис определи като «дългия мир». Отново станаха актуални изследванията на онези, които още в разгара на еуфорията от «края на историята» предупреждаваха света за тежките последици от разрушаването на установения след 1945 световен ред. Колко правилна се оказа например прогнозата на проф. Джон Миршаймър от 1990, че «един прекрасен ден ще започнем да съжаляваме за изчезването на модела, който, благодарение на студената война, смени хаоса в международните отношения» (12).

«Двуполюсната система – посочва Миршаймър – имаше по-мирен характер, в сравнение с предходните, по простата причина, че глобалното съперничество се осъществява само между две големи държави. Нещо повече, в рамките на тази система, великите държави, по правило, изискват лоялност от малките, което обикновено води да формирането на устойчиви съюзнически структури. Така, малките държави биват защитени не само от нападение на другата велика сила, но и от войни помежду си. Следователно, двуполюсната система има само една «диада» (т.е. двойка държави) в чиято рамка би могла да се разрази война. За разлика от нея, многополюсната система е далеч по-подвижна и включва в себе си множество такива «диади». Затова, при едни и същи други фактори, вероятността от избухването на война е статистически по-голяма при многополюсния модел, отколкото при двуполюсния. Смята се, че в многополюсния свят въоръжените конфликти, в които участват само малки държави или само една голяма държава, не са чак толкова разрушителни, колкото сблъсъците между две големи държави. Малките войни обаче, винаги могат да прераснат в големи» (13).

Разбира се, конкретните измерения на двуполюсното противопоставяне, през 1945-1991, бяха далеч по-многообразни от сухата схема, към коята се опитва да го сведе Миршаймър. Няма как да не признаем например, че в края на студената война светът, на практика, стана «триполюсен», имайки предвид глобалната роля на Китай, проявила се в сложното взаимодействие в рамките на геополитическия триъгълник Москва-Вашингтон-Пекин и в открития военен сблъсък между СССР и Китай в края на 60-те. При това, не се изключваха и «вътрешносистемни войни», като например тези между Китай и Виетнам (1979), Сомалия и Етиопия (1977) и Великобритания и Аржентина (1982). Освен това, «лоялността на малките държави» се оказа доста относителна, имайки предвид, че поведението на ГДР, Куба и Виетнам по отношение на СССР, или пък на Франция и Израел по отношение на САЩ, в редица случаи, би могло да се определи по-скоро като «квази-лоялно».

Между другото, подчертавайки заслугите на двуполюсния модел за гарантирането на т.нар. «дълъг мир», Джон Гадис признава, че този мир, до голяма степен, е резултат от случайното стечение на обстоятелствата. Във фундаменталния си труд, посветен на студената война, той посочва, че: «Студената война можеше да се развие по много по-лош начин. Тоест, можеше да се случи обратното на това, което стана. Днешният свят се оказа по-добър, защото тази война беше спечелена от правилната страна» (14).

От тезата за „правилността на американската победа” моментално се възползва онази част от елита на САЩ, която сметна идеята за „добронамерената хегемония” за по-малкото зло, в сравнение с хегемонията на „клуба на избраните” или с двуполюсния баланс на силите. В кампанията за популяризирането на тази идея бяха ангажирани редица емблематични фигури както от Демократическата, така и от Републиканската партия (Збигнев Бжежински, Чарлз Краутхамър, Робърт Кейгън, Уйлям Кристъл и др.), чиито основни постановки са достатъчно добре анализирани в научната литература (15) и няма смисъл да се спирам на тях. Може би най-добрата илюстрация на възгледите им са думите на държавния секретар в администрацията на Бил Клинтън Медлин Олбрайт, която обоснова необходимостта да се гарантира глобалното лидерство на САЩ с това, че американците просто „разполагат с по-стратегическа визия за ситуацията” (16).

Практическите резултати от „добронамерения хегемонизъм” обаче, се оказаха толкова жалки, че дори един от признатите идеолози на американския неоконсерватизъм Робърт Кейган бе принуден да признае, през 2008, че: „Днешният свят повече прилича на ХІХ век, отколкото на края на ХХ-ти. Тези, които смятат че това не е лошо, ще трябва да си припомнят, че ХІХ век съвсем не приключи толкова благополучно, както епохата на „студената война” (17). Според мен, смисълът на случилото се бе в това, че претендирайки за ролята на лидер на еднополюсния свят, САЩ се оказаха физически и морално неподготвени да поемат бремето на подобно лидерство. В резултат от което, първоначално изглеждащият еднакво приемлив за всички американски модел на „свободата и демокрацията” се натъкна на неразбиране и неприемане не само в държавите, принадлежащи към различни (в сравнение със САЩ) цивилизационни системи (Близкият изток, Латинска Америка, Русия), но и там, където този модел първоначално изглеждаше „обречен на успех” (държавите от т.нар. „Стара Европа”).

Новият многополюсен модел

Според мен, зараждащият се нов многополюсен модел не може да бъде друг освен цивилизационен. В тази връзка си струва да напомня, че междуцивилизационното общуване е вече реалност в съвременния свят, в който освен държавите (и паралелно на тях) постоянни многопрофилни и многостепенни международни контакти все повече осъществяват различни икономически и финансови институции, недържавни структури, религиозни, бизнес и обществени обединения и, накрая, дори отделни хора, като представители на собствените си цивилизационни архетипове.

В същото време, съм склонен да се съглася, че формирането (на макроравнището на международното общуване) на нови цивилизационни полюси на съвременния свят (18), се допълва (на микроравнище) от поляризация на ценностите. Което се потвърждава от нееднаквото отношение на различните цивилизационни архетипове към дълбочинното възприемане на едни и същи проблеми, засягащи човечеството, като цяло (тероризма, борбата с бедността и социалното неравенство, ядреното неразпространение, екологията и т.н.). При това, по правило, не се наблюдават различия в чисто повърхностното (т.е. „констатиращото”) възприемане на самия проблем. Вследствие на това, призивите, отправяни на широко международно равнище (например в ООН), за „борба с тероризма” и против „разпространението на оръжията за масово унищожаване”, или пък „да се ликвидира социално-икономическото неравенство” и „да се подобри екологичната ситуация”, често увисват във въздуха. Много инструменти, предназначени да решават глобалните проблеми, се оказват безполезни, тъй като заради стремежа да се запази чисто повърхностното единство на мненията, или пък поради специфичния си подход към въпросните проблеми, техните създатели съзнателно не засягат същността на нещата. Колко струваше например, от юридическа гледна точка, такъв документ като Междуамериканската антитерористична конвенция от 2003, в която международният тероризъм бе дефиниран просто като „зло”. Без обаче да става ясно, каква е причината за това „зло” и кой може да бъде причислен към „злодеите”. Как например, можем да наложим на всички да спазват Договора за неразпространение на ядрените оръжия, ако със своята силова политика САЩ сами тласкат т.нар. „рискови” държави към мисълта да се сдобият с ядрено оръжие, като единствена гаранция срещу намесата във вътрешните им работи?

На този фон, особено значение придобива феноменът на „адресата” (улесняващ междуцивилизационния контакт). Така, липсата на ясно изразен „център” в една от най-влиятелните и бурно развиващи се съвременни цивилизации – ислямската, несъмнено затруднява системата на междуцивилизационното взаимодействие, без обаче да отменя абсолютната необходимост от неговото осъществяване. В същото време, през последните години е налице нарастване на взаимодействието между „родствените” цивилизации и, в частност, между християнската православна (в лицето на Русия) и християнската католическа цивилизация. Негова проява бе своеобразното „преоткриване” на Латинска Америка от Русия, в периода 2005-2008, и, в по-малка степен, традиционно по-конструктивно формиращите се отношения между Руската Федерация и католическите държави от „Стара Европа” (Франция, Италия, Испания и, частично - Германия), в сравнение например с държавите от англосаксонския свят.

Активизацията на латиноамериканския вектор на руската геополитика, макар и да бе „до голяма степен неочакван пробив” (19), се базираше, освен на чисто геополитическите, и на достатъчно стабилни морално-правни и цивилизационни основи. Може би с това е свързан парадоксът, че, през 2008-2009, руската външна политика се оказа сравнително високо ефективна „именно там, където наличните и ресурси за влияние не са особено големи” и, на първо място, по латиноамериканското направление и в рамките на БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай) (20)? В тази връзка, вероятно следва да поставим по-широко въпроса за това, че собствената ни представа за „ресурсите за влияние” вече е остаряла и се нуждае от допълване? Когато в Москва разсъждават за „влиянието” и международния имидж на страната, традиционно апелират към икономическите, политическите и, накрая, военните фактори, забравяйки, че емоционално-психологическата близост между хората от различни нации и култури и сходните им представи за справедливостта, морала и правото могат да гарантират не по-малко значим „имиджов ефект”.

Ако има нещо, което нагледно да ни демонстрира предимството на многополюсния модел за устройство на света пред еднополюсния и двуполюсния, това е, че за да функционира успешно, многополюсният модел следва да се основава на правото. Грубата сила не се нуждае от юридическата обосновка, чиято цел е налагането на някакви разумни граници. Еднополюсният свят е добра илюстрация за верността на подобно твърдение, защото в него глобалната система е съобразена единствено с „интересите и разбиранията” на главния играч в нея. Впрочем, то е валидно и за двуполюсния модел, в чиито рамки всеки от „еднакво отговорните за съдбата на света” субекти се стреми да си гарантира свобода на действията в собствената си зона на влияние, без оглед на каквото и да било международно право. Последното действително се използва от двете световни свръхсили, но (по правило) не с истинското си предназначение, а за дискредитирането на съперника в глобалната игра с „нулева сума”. Но, при взаимодействието на няколко големи играча, притежаващи приблизително съпоставима мощ и влияние, правото е необходимо за постигането на разумен modus vivendi между тях. Последното още повече се отнася за една толкова сложна система, каквато е „цивилизационната многополюсност”. Защото функционирането на подобна система пряко зависи от отношението на главните действащи лица към международното право.

Както показва опитът от взаимодействието между Русия и държавите от англосаксонския свят, между тях се проявиха и продължават да се проявяват твърде съществени различия в ценностните подходи към такива, на пръв поглед общи за всички понятия, като „сигурност”, „партньорство”, „суверенитет”, „демокрация”, „човешки права” и „тероризъм”. Същото се отнася и до схващането за ролята на международното право като своеобразен „демиург” на световната политика, което се отстоява от руската дипломация на теоретично и на практическо равнище, в контекста на многополюсната стратегия. След събитията в Южен Кавказ от август 2008, стремежът на Русия за укрепване и усъвършенстване на юридическите основи на международните отношения, само нарасна. В този случай, принципно важно значение придобиват осъществяването на активно взаимодействие с онези участници в глобалната система, чието отношение към международното право би могло да се определи, най-малкото, като уважително.

Повторното „откриване” на Латинска Америка от Русия през последните години, освен с геополитически съображения, може да се обясни и с обстоятелството, че позициите на Москва и повечето латиноамерикански държави по най-актуалните въпроси на световната политика и международното право „са близки или съвпадат”. Тази вече изтъркана фраза ми се струва уместна, не на последно място, защото и Русия, и държавите от латиноамериканския регион разглеждат международното право като естествена опора на многополюсния световен ред. В основата на сближаването между тях е общото - в правен аспект – разбиране за такива проблеми, като изграждането на многополюсния свят, укрепване авторитета на ООН, създаването и поддържането на регионални системи за сигурност, борбата  с международния тероризъм, „старите” и „новите” заплахи за международното сътрудничество, формулирането на недискриминационни условия за международната търговия и много други.

Исторически формиралото се специфично отношение на латиноамериканците към международното право (21) отговаря на основните императиви на новата епоха. Именно то не им позволи да одобрят намесата на САЩ и НАТО в остатъчна Югославия и бомбардировките на Сърбия, през 1999. Повечето държави от региона отказаха да признаят за легитимна интервенцията на САЩ и съюзниците им в Ирак. Специално внимание заслужава начинът, по който в Латинска Америка се интерпретира такъв актуален феномен, като международния тероризъм. Цели две години преди 11 септември 2001, в „Бялата книга по въпросите на националната отбрана на Чили” се посочва, че „бумът на ислямския фундаментализъм” може да се окаже един от резултатите от опитите за насилствено налагане в целия свят на потребителските стандарти и културата на една, единствена цивилизация – западната (22). Всички държави от този регион споделят идеята за необходимостта от изграждане на многополюсен свят и се опитват да я реализират в практическата си политика.

Заключение

Когато говорим за цивилизациите – потенциални субекти на системата на междуцивилизационното взаимодействие, е задължително да избягваме опростяването. Защото много неща на практика изглеждат различно, отколкото на теория. Така, при по-детайлния анализ на руската позиция и тази на водещите държави от латиноамериканския регион, се очертават определени различия в подходите им към проблемите. Политическата култура на латиноамериканските държави, които продължават да се самовъзприемат в контекста на „бедния” (а напоследък и все „по-надигащия се”) Юг, контрастира с руската, която традиционно разглежда световния ред през призмата на взаимодействието в рамките на триъгълника, формиран от държавите от „развития Север” (САЩ-ЕС-Япония). Самата Русия активно се стреми да стане част от този триъгълник (макар далеч не винаги тези нейни усилия да срещат разбиране от западните партньори на Москва). Оттук и наличието на известен нюанс в латиноамериканската позиция по такива въпроси, като реформирането на ООН, разширяването на Г-8 и преразглеждане правилата на Световната търговска организация. Имайки предвид обаче, стремежа на Русия за трансформиране на глобалната и регионални системи за политическа и икономическа сигурност, на основата на нормите на международното право, вероятно ще се наложи да преразгледаме някои „стереотипи”, които днес ни изглеждат непоклатими. В условията на глобална икономическа (и морална) криза, нещата все повече опират до избора на предпочитани партньори за гарантиране на дългосрочната стратегия за развитие. Затова се налага да отговорим на един, традиционно много труден за Русия, въпрос: „кой е основният и съюзник?”. Дали това е възходящият Изток (към който, по редица ценностно-културни и етични признаци, днес можем да отнесем и Латинска Америка) или демонстриращият признаци за „низходяща” динамика на развитие Запад?

Бележки:

1. Склонен съм да приема тезата на проф. Алексей Багатуров, че еднополюсният свят просъществува около 10 години – от подписването, през юни 1992, във Вашингтон, на Хартата за руско-американско партньорство и приятелство, до началото на войната в Ирак, през 2003. Това съвпада и с извода на “Обзора на външната политика на Руската Федерация” от 2007, че “митът за еднополюсния свят окончателно рухна в Ирак” (http://www.mid.ru./brp_4.nsf/sps/ 690A2BAF968B1FA4). За първи практически опит на Русия да осъществява “многополюсна” външна политика можем да приемем латиноамериканското турне на тогавашния външен министър Евгений Примаков през 1997, в хода на което бяха подписани редица документи за “стратегическо партньорство” с водещите държави от региона.

2. Концепция внешней политики Российской Федерации. Москва. 28.06.2000. // Системная история международных отношений в четырех томах 1918–2003 / Под редакцией А.Д. Богатурова. Т. 4. Документы. М., 2004. С. 538-539.

3. Концепция внешней политики Российской Федерации. 12.07.2008. (htpp://kremlin.ru/ text/docs/2008/07204108.shtml).

4. Ibid.

5. Шаклеина Т. “Порядок после Грузии” или “Порядок при Обаме”? // Международные процессы. 2008. № 3. С. 7.

6. Богатуров А.Д., Косолапов Н.А., Хрусталев М.А. Очерки теории и прикладного анализа международных отношений. М., 2003. С. 284.

7. Waltz K. The Emerging Structure of International Politics // International Security. Vol. 18. No. 2. 1993. P. 321.

8. Концепция внешней политики Российской Федерации 12.07.2008.

9. Богатуров А.Д. Очерки теории…C.168, 291.

10. Според покойния “класик” на цивилизационната теория Самюел Хънтингтън, световните цивилизации могат да се смятат за “зрели”, ако в тях присъства ярко изразен лидер (в западната – САЩ, в православната – Русия, в латиноамериканската – Бразилия, в хиндуистката – Индия и т.н.).

11. В този смисъл е интересно да цитираме “Бялата книга по въпросите на отбраната” на Чили за 1998 (т.е. три години преди терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон). В нея “бумът” на ислямския фундаментализъм пряко се свързва с протеста на традиционните общества срещу натиска на западния начин на живот и култура, в условията на глобализация  (Book of the National Defence of Chile. Santiago de Chile. Ministerio de Defensa, 1998. р. 34).

12. Миршеймер Дж. Почему мы скоро будем тосковать по холодной войне // Россия в глобальной политике. 2008. №6. С. 9.

13. Ibid., C. 12.

14. Gaddis J.L. The Cold War. London, 2007. Р. ix, 266.

15. Виж например: Fukuyma F. After the Neocons. America at the Crossroads. London, 2006.

16. Цит. по: Fukuyama F. Op.cit. Р. 194.

17. Кейган Р. “Парадигма 12 сентября” // Россия в глобальной политике 2008, № 6. С. 120.

18. В общи линии, тези полюси вече са се формирали или са в процес на формиране: Русия, САЩ, Китай, Индия, Бразилия, ЮАР. Те съвпадат с онези центрове на глобалните цивилизации, които навремето бяха очертани в трудовете на Самюел Хънтингтън.

19. Потенциал международного влияния и эффективность внешней политики России (2008-начало 2009) Аналитический доклад. МГИМО (У) МИД РФ. М., 2009. С. 92.

20. Ibid., С. 94.

21. Следва да се отбележат водещите позиции на латиноамериканците в разработката на широк набор от средства и методи за мирно решаване на международните спорове: от преговори и “добронамерени услуги” до совалковата дипломация, посредничеството и арбитража, както и приносът им за укрепването на общите принципи на международното право – равенство, ненамеса и териториална цялост. Освен това, латиноамериканските държави въведоха в международната практика принципа на дипломатическото убежище, разработиха редица важни иновации в морското право и станаха пионери в създаването на първата в света зона, свободна от ядрено оръжие (1967).

22. Book of The National defence of Chile. Santiago de Chile, 1998. Р. 34.

* Професор по политология, зам. директор на Института за Латинска Америка към Руската академия на науките

{rt}

След нападенията от 11 септември 2001, правителствата в целия свят трескаво се заеха да преформулират политиката си за борба с тероризма. Редица държави приеха по-сурови закони и увеличиха финансовите и други ресурси на своите разузнавателни служби и антитерористични звена и наложиха репресивни мерки за разкриване и ликвидиране на нелегалните терористични мрежи. Опасявайки се от неминуеми нови атаки, политиците разбираемо концентрираха вниманието си върху по-агресивните методи. През последните няколко години обаче, правителствата постепенно се ориентираха към провеждането на по-нюансирана, всеобхватна и дългосрочна антитерористична политика, осъзнавайки, че ако продължат да залагат единствено на унищожаването на терористичните мрежи и не направят необходимите стъпки за предотвратяване радикализацията на мюсюлманските маси, включително в собствените си страни, рискуват да бъдат въвлечени в безкрайна игра от типа на популярната електронна „смачкай комара” (“whack-a-mole”).

Редица мюсюлмански държави лансираха различни програми за борба с екстремизма. От Саудитска Арабия до Индонезия, властите предприеха, повече или по-малко, всеобхватни мерки за „дерадикализацията” на прекалено екзалтираните елементи и предотвратяване радикализация на други. „Мекият” подход в антитерористичната политика беше възприет и от някои европейски правителства. Нападенията в Мадрид, през 2004, и Лондон, през 2005, както и арестите на стотици европейски мюсюлмани, замесени в най-различни дейности, свързани с тероризма, ясно демонстрираха, че радикализацията е сериозен проблем за Европа. През последните няколко години, различни европейски правителства решиха да поведат борба с процеса на радикализация сред мюсюлманското население в техните страни, активирайки разнообразни програми и признавайки, че не могат просто да си заравят главата в пясъка и да се правят, че не виждат проблема. Инициативите им варират от организиране на срещи между представители на различни религиозни общност, до издаването на финансирани от държавата мюсюлмански списания и телевизионни канали, и от субсидирането на лекции на мюсюлмански богослови, разкриващи теологичните дефекти в идеологията на Ал Кайда, до образователни програми и семинари, посветени на професионалното развитие на младите мюсюлмани.

Ключов компонент в програмите, лансирани във всички европейски страни, е участието на самата мюсюлманска общност, която се разглежда като необходим съюзник за пресичане на радикализацията сред нейните по-млади членове. В същото време, мюсюлманските общности във всяка европейска държава се характеризират с наличието, вътре в тях, на дълбоки разделителни линии на етническа, езикова, сектантска и политическа основа. Тази фрагментация пречи за формирането на широко представителни мюсюлмански организации практически във всички европейски страни. „Когато правителството си търси отговорен партньор – посочва един известен анализатор – внезапно открива, че мюсюлманската общност съвсем не говори в един глас и това, което казва, звучи по-скоро като какофония” (1). Тоест, европейските власти се сблъскват със сериозното предизвикателство да изберат, коя от многото и често съперничещи си мюсюлмански организации да предпочетат за реализацията на своите антитерористични програми.

Сред най-често и горещо дебатираните теми от политиците е ролята, която биха могли да изиграят за успеха на тези програми т.нар. „умерени ислямисти”, т.е. европейските мюсюлмански организации, чиято идеология се корени в различни форми на политическия ислям. Без да представляват хомогенна категория, те включват движения, чиито позиции варират от открито желание да участват в демократичния процес (като някои филиали на египетските „Мюсюлмански братя” или пакистанската „Джамаат-е-Ислами”), до онези „политически салафити”, които твърдо отхвърлят светската демокрация, но се противопоставят на използването на насилие срещу Запада. Критиците твърдят, че подобни организации, макар наистина да отклоняват някои млади мюсюлмани от участие в насилствени действия на територията на Европа, разпространяват сред тях именно онази интерпретация на исляма, която открито се конфронтира със западните ценности и ерозира деликатния интеграционен процес на европейските мюсюлмани. В тази връзка, властите в повечето европейски държави се сблъскват с дилемата, дали умерените ислямисти могат да бъдат ангажирани и използвани като партньори в борбата с радикализацията на мюсюлманските общности на континента?

Нетрадиционни партньори: умерените ислямисти

Немалко експерти от Европа и САЩ вярват, че отхвърлящите насилието ислямисти могат да се окажат полезни и ефективни партньори в усилията за минимизиране на радикализацията. „Бин Ладен може да бъде разбит само от фундаментализма – твърди бившият служител на ЦРУ Рюъл Марк Геречт (2), според който – „умерените” ислямисти могат да победят „бинладенизма”, тъй като проповядват пред същата аудитория, използвайки същия език и с не по-малка страст” (3). Аргументи в подкрепа на това твърдение изтъкват анализаторите от Центъра Никсън Робърт Лейкън и Стивън Брук, в статията си, многозначително озаглавена „Умерените Мюсюлмански братя”. Според тях, „Мюсюлманските братя” „работят за разубеждаването на мюсюлманите да използват насилие, като вместо това ги насочват към реализация в политиката или към благотворителни инициативи” (4). Затова, западните правителства ще трябва да намерят начин да работят с тях в името на общата цел да бъдат отклонени младите мюсюлмани от джихадистките групировки. Аргументът, че само умерените ислямисти могат да бъдат използвани като преграда срещу радикализацията в стил Ал Кайда, се използва и от много ислямистки лидери в цяла Европа, които активно призовават за сътрудничество с местните правителства в усилията им за борба с тероризма (5).

От друга страна, критиците на този подход твърдят, че дори ако приемем, че умерените ислямисти действително са в състояние да отклонят някои млади мюсюлмани от пътя на терора, това краткосрочно предимство по отношение на сигурността, бива засенчено от дългосрочните последици на подобно партньорство. Според тях, независимо че се противопоставят на терористичните акции на Запад, визията и целите на умерените ислямисти са несъвместими с тези на светските и мултирелигиозни общества в модерна Европа. Отказът им да осъдят актовете на насилие в Палестина и Ирак, както и двойствената им позиция по въпросите за правата на жените,  вероотстъпничеството и хомосексуализма, са само някои от проблемите, които ни демонстрират истинската природа на умерените ислямисти. Разглеждайки ги по-скоро като част от проблема, отколкото като част от решението му, въпросните критици смятат, че правителствата не би трябвало да легитимират и усилват позициите им, като сътрудничат с тях, под каквато и да било форма. Дългосрочните отрицателни последици от това за социалното единство и интеграцията на европейските мюсюлмани ще бъдат много по-големи отколкото съмнителните краткосрочни ползи в борбата за предотвратяването на терористичните нападения.

Европейските правителства са раздвоени по въпроса, как биха могли да обединят позициите на тези две противопоставящи се групи. Характерен пример за това е Дания. През януари 2008, датското правителство, подтикнато от серията арести на местни мюсюлмани, забъркани в терористична дейност, реши да създаде междуминистерска работна група, която да изработи „екшън план” за борба с екстремизма и радикализацията в страната. Министърът на интеграцията Бирте Хорнбек, която ръководеше групата, публикува 65-страничен доклад, съдържащ няколко основни препоръки (6). В този документ се твърдеше, че датското правителство трябва да работи с широк спектър от мюсюлмански организации, включително такива с откровено ислямистки уклон, за да ограничи радикализацията  и насилието сред местните мюсюлмани. Докладът беше подложен на остра критика от социалния министър Карен Йесперсен, която между другото е колега на Хорнбек от Либералната партия. Подобно на другите критици на доклада, повечето от които също бяха членове на управляващата коалиция, Йесперсен обвини авторката му, че използва твърде ограничена интерпретация на екстремизма и предлага сътрудничество с мюсюлмански организации, които не приемат фундаментални ценности на датското общество (7). След като споровете в правителството се прехвърлиха и на първите страници на датските вестници, властите решиха да отложат „екшън плана” докато не бъде постигнато съгласие по критериите за сътрудничество с местните мюсюлмански организации. В крайна сметка, през февруари 2009, беше приет нов план, значително ограничаващ случаите, в които сътрудничеството с умерените мюсюлмански формации се смята за приемливо (8).

Но макар че нито една европейска държава все още не е формулирала достатъчно убедителна и ясна политика по въпроса, независимо от продължаващите дебати сред управляващите, датският пример показва, че решението за сътрудничество с умерените ислямисти е тясно свързано с формалната и неформална дефиниция на понятията „екстремизъм” и „радикализация”, които са възприели властите във всяка една страна от континента. Онези правителства, които свързват тези две понятия с употребата на насилие, са по-склонни да сътрудничат (под някаква форма) с умерените ислямисти. Сред тях е британското правителство, чиято програма за предотвратяване на радикализацията (т.нар. Prevent Programme) цели да „попречи на  мюсюлманите да се превърнат в терористи или проповядващи насилие екстремисти” (9). Вследствие на това, през последните няколко години редица ислямистки организации, отхвърлящи използването на насилие във Великобритания, бяха ангажирани като партньори на правителството и се субсидират от него.

Други европейски държави възприеха едно по-широко определение на екстремизма и, съответно, на целите, които следва да си поставят техните програми за борба с радикализацията. Датските власти например, дефинират радикализацията като „нарастваща готовност за пропаганда или подкрепа на необходимостта от фундаментални промени в обществото, които са несъвместими с нашата демократична правна система” (10). Холандската служба за разузнаване и сигурност (Algemene Inlichtingen-en Veligheidsdienst - AIVD) пък смята, че насилието невинаги е елемент на екстремизма, който служителите и констатират сред някои сегменти на местната мюсюлманска общност. „Засега в страната не съществува заплаха от насилие – се твърди в един доклад на AIVD от 2007 – нито пък е непосредствено застрашен холандският и западният демократичен ред, по-скоро става дума за бавен процес, който би могъл постепенно да ерозира социалното единство и да постави под въпрос някои фундаментални човешки права” (11). Съответно, датските власти са много по-малко склонни от холандските си колеги да сътрудничат с умерените ислямисти, макар че не изключват напълно възможността да го направят при възникване на извънредни обстоятелства. На свой ред, германските власти започнаха диалог с някои умерено ислямистки организации, действащи в страната, канейки ги да участват в дискусионните форуми за исляма в Германия. В същото време, високопоставени немски правителствени чиновници твърдят, че за истинско партньорство би могла да се говори едва когато въпросните организации ясно и еднозначно декларират, че приемат германските ценности.

Собствената оценка на всяка страна за това, какво представлява екстремизмът и дефинираните, на нейна основа, цели на съответните програми за борба с радикализацията, формират базата, от която съответната държава разглежда въпроса за взаимодействието с умерените ислямистки организации. Има обаче и редица други фактори, които влияещи върху процеса на вземане на решения по този въпрос.

Средата на сигурност

Най-важният фактор, оказващ влияние върху политиците, е заплахата за сигурността на страната им. Правителствата, които са изправени пред сравнително висока степен на радикализация на местната мюсюлманска общност и сериозна заплаха от осъществяване на терористични нападения, са по-склонни да концентрират вниманието си върху радикализацията и растящата склонност към насилие, а не върху по-общите и по-малко осезаеми в момента заплахи за социалното единство. В резултат от това, те са готови да използват всяко средство за предотвратяване на терористични нападения и са по-отворени към идеята за партньорство с умерените ислямисти. С други думи, колкото по-сериозна е терористичната заплаха, толкова по-ниска става бариерата при избора на партньори в мюсюлманската общност.

Великобритания е най-добрия пример в това отношение. От 11 септември насам, страната неколкократно беше мишена на терористи, свързани или симпатизиращи на Ал Кайда. Благодарение на шанса и впечатляващите умения, демонстрирани от британските специални служби, терористите успяха само веднъж да нанесат успешен удар, но заплахата за страната продължава да е несравнимо по-голяма, отколкото за която и да било друга европейска държава. През 2008 например, британските служби за сигурност заявиха, че 2000 души, живеещи във Великобритания, повечето от тях британски граждани, са свързани с терористичната активност на Ал Кайда и, че годишно биват разкривани и предотвратяване около 30 планирани техни акции (12). Не е случайно, че изправени пред по-непосредствени и постоянни терористични заплахи, отколкото която и да била друга европейска страна, британските власти осъществяват най-широките в цяла Европа форми на сътрудничество с умерените ислямистки организации.

Сред най-известните примери за това сътрудничество е завземането на джамията във Финсбъри Парк (Северен Лондон), през 2005. Създадена първоначално за да обслужва многобройната мюсюлманска общност в тази част на британската столица, в средата на 90-те джамията попадна под контрола на известния египетски проповедник Абу Хамза ал Масри и група негови последователи (13). Сред като успя да сплаши редовните посетители на джамията, Абу Хамза превърна Финсбъри Парк в основния щаб на джихадизма в Европа (по мнението на редица европейски специални служби). През него са минали множество активисти на Ал Кайда – от Ричард Рийд (заловен на едно летище с бомба в обувките си) до скандално известния Закария Мусауи. В джамията, Абу Хамза е вербувал стотици доброволци, изпратени да се подготвят или сражават, редом с бойците на Ал Кайда, в места, като Афганистан или Чечения. Британските служби наблюдаваха Финсбъри Парк в продължение на години, но едва през януари 2003, когато стана ясно, че джамията се използва като убежище от северноафрикански ислямисти, планиращи терористична акция на територията на страната, властите наредиха основното и претърсване (14). След драматичен нощен рейд при който в мазето на джамията бяха открити военни наръчници, оръжие, маскировъчни униформи, стотици откраднати и забравени документи и дори средства за ядрена, биологична и химическа защита, властите решиха да я затворят.

Решението им обаче предизвика гневна реакция сред мюсюлманската общност и разшири местната подкрепа за Абу Хамза, който пък започна да провежда петъчните си религиозни проповеди на улицата срещу джамията. Дори след ареста му, през май 2004, неговите привърженици продължиха да се събират в района около джамията, провокирайки напрежение в квартала. Всичко това убеди британските власти, че джамията отново трябва да бъде отворена и поставена под контрола на организация, която да е приемлива за общността (15). За целта, служители на Скотланд Ярд, Благотворителната комисия и Съвета на Ислингтън (централен лондонски район, на чиято територия е джамията) потърсиха съдействието на Британската мюсюлманска асоциация (МАВ).

Официално обявяващата се за „независима” МАВ беше създадена през 1997 от Камаал Хелбауи, бивш високопоставен водач на египетските „Мюсюлмански братя”. Повечето от  принадлежащите към ръководството и не крият, че са членували (и още подкрепят) в организации като „Мюсюлмански братя” или Хамас. Въпреки че някои от тях осъждат насилствените действия на територията на Обединеното кралство, те публично подкрепят самоубийствените атаки в Палестина и на други места, където „мюсюлманите са потиснати” (16). След продължителни консултации, водачите на МАВ приеха предложението на британските власти да поемат контрола над джамията. Една студена сутрин, през февруари 2005, около 70-80 активисти на МАВ се появиха в джамията, докато части на полицията бяха разположени по съседните кръстовища. Последва сблъсък с привържениците на Абу Хамза, но след няколко напрегнати часа и незначителни ръкопашни схватки, хората на MAB окончателно овладяха джамията Финсбъри Парк.

Акцията на МАВ бе представена от британските власти за голямо постижение. Привържениците на Абу Хамза бяха лишени от основната си база и т.нар. „фабрика за самоубийци” се превърна в проспериращ общински център, чиито инициативи са насочени не само към мюсюлманите, но и към не-мюсюлманите. Днес, в джамията всяка седмица се събират по 1000 вярващи. Нещо повече, новото ръководство на Финсбъри Парк установи тесни връзка с местната общност и дори участва в т.нар. „междурелигиозни форуми”, наред с представители на други религии. Мюсюлманите и немюсюлманите от квартала реагираха ентусиазирано на промяната, а силите за сигурност и полицията вече не бяха принудени да отделят значителни човешки и финансови ресурси за да следят и контролират действията на привържениците на Абу Хамза.

Поставяйки джамията във Финсбъри Парк под контрола на МАВ, британските власти, без съмнение, съумяха да ликвидират основния център за радикална пропаганда и подготовка на терористични нападения в страната, поставяйки проблематичната ситуация под контрол. Предвид обстоятелствата, едва ли някакво друго решение би постигнало същия резултат. Само организация като МАВ се ползваше с необходимата легитимност, така че да бъде приета от местната мюсюлманска общност, за разлика от други, смятани за по-умерени формации, които обаче не се ползват със такова доверие. Но, същите причини, които направиха МАВ приемлива дори за някои от най-радикално настроените лондонски мюсюлмани, навремето попречиха на британските политици да потърсят сътрудничеството на сходни ислямски организации. Наред с избирателния подход на МАВ към проявите на насилие, за който споменах по-горе, нейната противоречива позиция по такива въпроси, като правата на хомосексуалистите, вероотстъпничеството и интеграцията, карат мнозина британски политици да се замислят за дългосрочните последици от индиректната държавна подкрепа за подобна организация да разпространява собствената си интерпретация на исляма сред хиляди британски мюсюлмани (17). Все пак, предвид извънредните обстоятелство, те са съгласни, че овладяването на Финсбъри Парк е перфектен пример за успех, постигнат (макар и само в краткосрочен план) благодарение на сътрудничеството с умерените ислямисти. Британските правителствени чиновници не разглеждат това партньорство като вече утвърдена държавна политика, но смятат, че сключването на такива „сделки”, в някои конкретни случаи, с подобни далеч не идеални партньори, е неизбежна стъпка в духа на realpolitik, която се диктува от наличието на сериозна и непосредствена терористична заплаха пред страната (18).

Повечето от останалите европейски страни, които не се сблъскват с толкова мащабна терористична заплаха, се придържат към по-консервативни позиции, което превръща случая с Финсбъри Парк в почти уникален. Холандските власти, според които броят на мюсюлманите, замесени в подготовката на терористични действия на територията на страната, е само няколко десетки души, предпочитат да решават проблема, прокарвайки ясна разграничителна линия между „ангажирането” и „овластяването” на умерените ислямисти. Според тях, всички онези, които не проповядват открито насилие, могат да бъдат привличани, тъй като маргинализирането на умерените ислямисти би могло да има негативни отражения. В същото време, холандските власти не са убедени, че могат да разглеждат последните като постоянни партньори, тъй като е ясно, че те проповядват идеи, ерозиращи схващането на правителството за демокрация, интеграция и социална солидарност (19).

Тази оценка води до възприемането на различен подход към всеки отделен случай, като властите се обръщат към умерените ислямисти само, когато наистина се налага и има обща основа за подобно сътрудничество. Правителството следваше тази политика и през периода, непосредствено предшестващ премиерата на противоречивия филм „Фитна” на холандския политик и лидер на Партията на свободата Геерт Вилдерс. Въпросният филм съдържа остра критика към исляма, опитвайки се да свърже съдържанието на Корана с терористичните нападения, осъществявани от различни ислямистки групировки. Холандските власти се опасяваха, че породилият множество предварителни коментари в медиите филм може да провокира прояви на насилие, сходни с тези след появата на карикатурите на пророка Мохамед в датския вестник Jyllands Posten през 2005. Затова службите за сигурност проведоха срещи с някои от най-радикалните салафитски имами, обяснявайки им, че холандското правителство не подкрепя Вилдерс и получиха от тях обещание, че ще призоват привържениците си да не реагират с насилствени действия срещу излъчването на филма. Това обещание беше спазено.

В същото време, службите за сигурност не разглеждат политическите салафити като постоянни и заслужаващи доверие партньори и съветват местните власти да не ги смятат за такива. Подобни съвети се оказват особено полезни, имайки предвид, че напоследък салафитите редовно ухажват провинциалните и общински власти с предложения за сътрудничество в борбата с радикализацията и програмите за интеграция. Тоест, макар откритият диалог със салафитите да се окуражава, всяка форма на сътрудничество с властите, която би им позволила да разширят сферата си на влияние в местната мюсюлманска общност, се отхвърля.

Институционалният мандат

Наред с реалностите, касаещи средата на сигурност, друг фактор, влияещ върху избора на властите, дали да си партнират с умерените ислямисти, е институционалният мандат на онези, които трябва да вземат решението, в рамките на всяко правителство, и това също провокира различия в подходите на отделните европейски държави. И тук, британският пример отлично отразява цялата сложност на ситуацията.

През 2002, Скотланд Ярд създаде специален „мюсюлмански” отряд (Muslim Contact Unit - MCU), включващ дузина отлично обучени полицейски служители – мюсюлмани и немюсюлмани, чиято задача е да взаимодействат с мюсюлманската общност в Лондон (20). Стъпвайки на утвърдената традиция на британската политика спрямо имигрантските общности, MCU се опита да установи доверителни отношения с лидерите на лондонските мюсюлмани, с цел съвместно с тях да бъдат предотвратени бъдещи терористични нападения и да се попречи на радикализацията на местната мюсюлманска общност. Под ръководството на Робърт Ламбърт, MCU избра необичаен път, решавайки да използва, а в редица случаи и да си партнира, с всички ислямистки течения, включително някои от най-радикалните, в сравнително голямата салафитска общност на Лондон. Според Ламбърт, винаги склонните да сътрудничат на властите мюсюлмански водачи са загубили доверието на собствената си общност, да не говорим, че не са наясно с проблемите на радикализацията. Затова той предлага „политика на преговори, която да доведе до сътрудничество с мюсюлманските групи, традиционно смятани за враждебно настроени към демокрацията” (21). Ламбърт смята, че само тези групи се ползват с достатъчно доверие и подкрепа за да се противопоставят на пропагандата на Ал Кайда и да повлияят на младите мюсюлмани (22). Така например, в рамките на т.нар. „проект Channel”, редица салафитски имами склониха да работят съвместно с полицейските служители при идентификацията на повлияните от радикалните ислямисти млади мюсюлмани и за отклоняването им от пътя на насилието и екстремизма (23). Според Ламбърт, макар че умерените политически салафити изповядват възгледи, несъвместими с тези на повечето британски граждани, те са заинтересовани да предотвратят (и имат капацитета да го направят) превръщането на младите мюсюлмани в терористи и, в този смисъл, могат да се окажат полезен „инструмент” в борбата с тероризма (24).

Разбираемо е, че MCU би искал да използва всички възможни средства за да реализира институционалния си мандат да предотврати бъдещи прояви на насилие. Други обществени институции, с по-различни институционални правомощия, обаче гледат с подозрение на подобно сътрудничество. Така например, шефовете на Департамента за общностите и местното управление (DCLG) – една от агенциите, натоварени да намерят дългосрочни решения на проблемите с радикализацията на британските мюсюлмани, смятат, че истинската цел на правителството не е борбата с използващите насилие екстремисти, а с всички форми на екстремизма. Според редица депутати – лейбъристи и консерватори, съвсем не е достатъчно само да си против Ал Кайда. Те настояват, че мюсюлманските организации следва да се разглеждат като партньори, само ако се съобразяват с такива фундаментални британски ценности, като демокрацията, свободата на вероизповеданието и равенството между половете. „Само ако защитим нашите ценности, ще можем да попречим на екстремистите да възпитат нови поколения терористи” – обяви Рут Кели (бивш британски министър, отговаряща за DCLG) в една своя реч от 2006, в която препоръча фундаментални промени в критериите, използване при отпускането на държавни средства за програмите за борба с радикализацията (25). През 2008, британският вътрешен министър Джаки Смит повтори същата теза, посочвайки, че групите, които осъждат насилието на Ал Кайда, но изповядват ценности, несъвместими с тези на Обединеното кралство, също са част от проблема: „Те може и да не проповядват открито насилие, но създават климат на страх и недоверие, който поражда прояви на насилие” (26).

Тази визия се трансформира в официална политика през март 2009, когато британското правителство обяви новата си стратегия за борба с тероризма. Въпреки че в нея се признава правото на всеки да се придържа към позиции, които по-голямата част от обществото смята за радикални, стратегията ясно посочва, че правителството вече не възнамерява да оказва помощ на групи, които „не подкрепят насилието и формално не нарушават законите, но отхвърлят и ерозират нашите общи ценности и поставят под въпрос единството на обществото” (27). Промяната се усеща още по-ясно в изявлението на британското Вътрешно министерство от февруари 2009, в което се казва: „Стратегията за предотвратяване на вербуването на терористи не се изчерпва само с борбата срещу проповядващия насилие екстремизъм. Тя касае и онези, които изповядват екстремистки възгледи, несъвместими с нашите общи ценности. Решенията, кои мюсюлмански организации могат да бъдат финансирани от държавата, се вземат много внимателно и са обект на щателна проверка. Трябва да е ясно, че няма да продължим да финансираме групировки, за които имаме доказателства, че окуражават дискриминацията, ерозират демокрацията и заемат двойнствена позиция спрямо тероризма” (28).

Институциите, чиито мандат е свързан с простото предотвратяване на насилствените действия, са склонни да се фокусират върху крайния екстремизъм и се задоволяват с краткосрочните успехи в сферата на сигурността, които им гарантира сътрудничеството с умерените ислямисти. От друга страна, институциите, чиято цел е запазването на хармонията и единството на обществото се отнасят по-предпазливо към дългосрочните последици от подобно сътрудничество. Макар да признават, че то може да е необходимо в извънредни ситуации, те се опасяват, че легитимирането и финансовата подкрепа на умерено ислямистките организации от страна на правителството може да доведе до прекомерното им усилване.

Липсата на единен подход

Допълнителен фактор, влияещ върху процеса на вземане на решения относно партньорството с умерените ислямисти, са различните визии за самия процес на радикализация. Въпреки множеството изследвания по темата, експертите и политиците се разминават по това, как и кога е възможна радикализацията. Анализаторите например спорят, дали интеграцията или липсата на интеграция е фактор за радикализация. Службата за защита на конституцията в Германия смята, че „успешната интеграция е от ключово значение за предотвратяване на екстремизма и тероризма” (29). Други обаче посочват, че липсват практически доказателства, които достатъчно ясно да обвързват липсата на реална интеграция с радикализма и насилието (30).

Също толкова спорна е ролята, която играят умерените ислямистки организации в процеса на радикализация. Дали те действително са преграда пред него, или просто осъществяват предварителната подготовка на кадри за по-екстремистки настроените групировки? Датската служба за разузнаване и сигурност (PET) например, защитава първата теза, посочвайки, че: „често именно тези хора разполагат с най-големи възможности да повлияят върху поведението на младите мюсюлмани, подложени на радикалната ислямистка пропаганда, внушавайки им да не приемат насилието” (31). От друга страна, германските власти посочват в официалните си доклади, че умерените ислямистки организации „действително не осъществяват дейности, свързани с целите на „глобалния джихад” и дори се опитват да предпазят младите мюсюлмани от влиянието на джихадистките идеи, предлагайки им алтернативни възможности за самоидентификация. В същото време обаче, следва да се запитаме, дали тяхната дейност, насочена към съхраняване на „ислямската идентичност” не съдейства за дезинтеграцията и формирането на паралелни мюсюлмански общества” (32). Нещо повече, според тях „съществува сериозен риск, че именно тези кръгове подготвят благодатната почва за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност” (33).

За асиметрията на тези анализи способстват редица фактори, от културната принадлежност на анализаторите, до чисто политическите съображения. Ясно е обаче, че нито едно европейско правителство не разполага с еднозначен и окончателен анализ на процеса на радикализация, ролята на интеграцията и влиянието на умерените ислямисти върху този процес. Естествено, това често води до объркване и противоречиви решения за това, как следва да се реализира програмата за борба с радикализацията, какви трябва да са целите и как да се избират партньорите на правителството в нея. Така, в доклада на Британската ревизионна комисия за прилагането на програмата за предотвратяване на радикализацията (Prevent Programmе) се посочва, че „няма пълна яснота относно избора на партньорите и как този избор влияе върху обществения интегритет, както и върху другите локални стратегии” (34). Все пак, тези проблеми са неизбежни, доколкото властите навлизат в непознати води, опитвайки се да решат един изключително сложен и все още неизяснен напълно въпрос. Повечето програми се реализират едва от няколко години и властите знаят, че изясняването на нещата ще изисква много повече време.

Тревожна дилема в сферата на сигурността

Ще могат ли европейските правителства да постигнат целите си, привличайки умерените ислямисти? Различното тълкуване на държавните интереси води до различни отговори на този въпрос. Ако чрез програмите за борба с радикализацията държавата цели да предотврати терористични нападения на нейна територия, тогава prima facie може да се твърди, че подобно партньорство би се оказало плодотворно, поне в краткосрочен период. Проблемът обаче се усложнява, ако държавният интерес се интерпретира по един по-амбициозен начин. Ако успехът в борбата с радикализацията се свързва с маргинализирането на екстремистките и антиинтгеграционни идеи сред младите европейски мюсюлмани, тогава, според мнозина, сътрудничеството с умерените ислямисти е по-скоро контрапродуктивно.

Дебатът опира до ключовия проблем за идентифицирането на противника, тъй като европейските политици все още не са постигнали консенсус по този фундаментален проблем. Ако врагът е просто „тероризмът”, или групировки от типа на Ал Кайда, използващи насилие за да реализират целите си, тогава сътрудничеството с умерените ислямисти изглежда полезна тактика за борба с тях. Ако обаче се смята, че заплахата е по-широка и е свързана с различните форми на ислямизма, тогава и подходът следва да е различен. В този случай, краткосрочните и инцидентни форми на сътрудничество могат да се използват с успех срещу джихадистите, но подобно тактическо партньорство не бива да се трансформира в постоянна стратегия.

Висши европейски правителствени чиновници в сферата на сигурността споделят визията, че идентифицирането на противника само с използващите насилие групировки е опасна самозаблуда. Ален Гринярд, който е зам. началник на отряда за борба с тероризма на белгийската полиция и професор по ислямски изследвания в брюкселския Свободен университет, определя Ал Кайда като „епифеномен”, т.е. най-видимият аспект на далеч по-голяма заплаха, каквато е политическият ислям (35). Към сходна позиция се придържа и бившият шеф на френското контраразузнаване (Direction Generale de la Secirite Exterieure)  Ален Шуе, според който Ал Кайда „е само кратък епизод и подходящ инструмент в близо стогодишното съществуване на „Мюсюлманските братя”. Истинската опасност е свързана с разширяване позициите на „братята” и нарастващият брой на техните привърженици. Вълкът знае кога и как да се прави на овца” (36).

Сравняването на „Мюсюлманските братя” с „вълк в овча кожа”, което прави Шуе, се споделя от мнозина експерти в сферата на сигурността, опасяващи се, че умерените ислямисти опитват да се възползват от това, което в теорията на социалното движение е известно като позитивен радикално-флангови ефект (37). Според тази теория, по-умерените крила на политическото движение автоматично подобряват позициите си при появата на по-радикални крила в него. Приложен към умерените ислямисти, положителният радикално-флангови ефект може да обясни, защо появата на Ал Кайда и другите джихадистки групировки накара европейските правителства да погледнат по-благосклонно на умерените ислямисти и дори да приемат насериозно идеята за установяване на различни форми на сътрудничество с тях. Появата на непосредствена и постоянна терористична заплаха, твърдят експерти като Шуе, кара европейските правителства да свалят летвата за това, кое е допустимо и да одобрят сътрудничеството с редица екстремистки настроени организации, доколкото последните се противопоставят на насилствените действия в Европа.

Според някои, реалният проблем е, че с благословията на правителствата,  програмата им за „социални инженерство” се осъществява от умерените ислямисти, които отхвърлят много от фундаменталните западни ценности. Стремейки се да станат партньори на правителствата в различните европейски държави, умерените ислямисти се представят за „огнеборци”, решени да потушат „пламъка” на крайната радикализация сред младите мюсюлмани на континента (38). Това без съмнение е вярно в някои случаи, доколкото много ислямистки организации действително се противопоставят на терористичните действия на европейска територия. В същото време, трябва да е ясно, че освен като „огнеборци” те се изявяват и като „подпалвачи”, налагайки тезата за специфичната идентичност на мюсюлманите, представяйки ги за жертви на преследвания в Европа и оправдавайки използването на насилие при определени обстоятелства и в други точки на света. Според експертите от Фондацията Килиам – намиращ се в Лондон „мозъчен център”, създаден от бивши ислямисти, отказали се от тази идеология, умерените ислямисти „проповядват сепаратистки и конфронтационни идеи, които логично водят до използване на насилие. Най-малкото, тяхната реторика поставя основата, върху която по-късно се формират възгледите на атентаторите-самоубийци” (39).

Липсата на яснота относно окончателните цели на усилията за борба с тероризма и свързаната с това непълнота на стратегиите за предотвратяване на радикализацията; ограничените познания за различните аспекти на политическия ислям, различията между отделните ислямистки групировки и природата на самия процес на радикализация и разминаването между необходимостта да бъдат предотвратени терористичните нападения, в краткосрочен план, и запазването на социалното единство – в дългосрочен, поставя всички европейски правителства пред много сериозна дилема в сферата на сигурността. Дори ако разглеждаме умерените ислямисти в най-негативна светлина, винаги има място за сътрудничество, под някакво форма, с тях, когато обстоятелствата го изискват. От друга страна, малцина биха подкрепили официалното одобрение и финансовата помощ за организации, прославящи насилието в някои части на света и непризнаващи основни човешки права. Затова повечето специалисти смятат, че привличането на умерените ислямисти за реализацията на важни цели в сферата на сигурността, без това да укрепва значително техните възможности и влияние, е най-добрата стратегия. Прилагането на подобна политика на практика обаче, е изключително предизвикателство и формулира нова дилема, свързана със сигурността, която днес европейските и редица други правителства отчаяно се опитват да разрешат.

Бележки:

1. Jytte Klausen, The Islamic Challenge: Politics and Religion in Western Europe (New York: Oxford University Press, 2005), p. 81.

2. John Mintz and Douglas Farah, ‘‘In Search of Friends Among the Foes: U.S. Hopes to Work with Diverse Group,’’ Washington Post, September 11, 2004, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/articles/A12823-2004Sep10.html.

3. American Enterprise Institute for Public Policy Research, ‘‘An Interview With Reuel Marc Gerecht,’’ December 14, 2004, http://www.aei.org/publications/pubID.21739/pub_detail.asp (press release).

4. Robert S. Leiken and Steven Brooke, ‘‘The Moderate Muslim Brotherhood,’’ Foreign Affairs 86, no. 2 (March/April 2007): 112.

5. Сред най-гласовитите привърженици на този подход е Камаал Хелбауи, бивш високопоставен лидер на “Мюсюлмански братя”, който днес се подвизава в Лондон.

6. ‘‘A Common and Safe Future: Proposal for an Action Plan to Prevent Extremist Views and Radicalisation Among Young People,’’ Danish Ministry of Refugee, Immigration, and Integration Affairs, June 2008, http://www.nyidanmark.dk/NR/rdonlyres/B3D54221-96CF-4CDB-94FC-6A2E7D0625D0/0/antiradikalisering_engelsk_samlet.pdf (hereinafter 2008 Danish Radicalisation proposal).

7. Интервю на автора с Карен Йесперсен, Копенхаген, Дания, ноември 2008; ‘‘Rønn: Jespersen Maler Fanden pa° Væggen,’’ Berlingske Tidende, November 18, 2008 (in Danish).

8. Government of Denmark, ‘‘A Common and Safe Future: An Action Plan to Prevent Extremist Views and Radicalisation Among Young People,’’ January 2009, http://www.nyidanmark.dk/NR/rdonlyres/58D048E7-0482-4AE8-99EB-928753EFC1F8/0/a_common_and_safe_future_danish_action_plan_to_prevent_extremism.pdf.

9. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, ‘‘The Prevent Strategy: A Guide for Local Partners in England,’’ June 2008, p. 4, http://www.dcsf.gov.uk/violentextremism/downloads/Prevent%20Strategy%20A%20Guide%20for%20Local%20Partners%203%20June%202008.pdf (hereinafter The Prevent Strategy).

10. Municipality of Amsterdam, ‘‘Amsterdam Against Radicalisation,’’ November 15, 2007, p. 5.

11. Netherlands General Intelligence and Security Service, ‘‘The Radical Dawa in Transition,’’ October 2007, pp. 9—10, http://www.minbzk.nl/aspx/download.aspx?file_/contents/pages/90181/theradicaldawaintransition.pdf.

12. The Prevent Strategy, p. 5; James Kirkup, ‘‘Terrorists in Pakistan Planning Over 20 Attacks in Britain, Says Gordon Brown,’’ Daily Telegraph, December 14, 2008, http://www.telegraph.co.uk/news/newstopics/politics/defence/3757357/Terrorists-in-Pakistanplanning-over-20-attacks-on-Britain-says-Gordon-Brown.html.

13. За историята на овладяването на джамията във Финсбъри Парк, виж Sean O’Neill and Daniel McGrory, The Suicide Factory: Abu Hamza and the Finsbury Park Mosque (London: Harper Collins, 2006), pp. 34—52.

14. Ibid., pp. 253—264.

15. Интервю на автора с Камаал Хелбауи, Лондон, Великобритания, декември 2008; Интервю на автора с Мохамад Кузбар, Лондон, Великобритания, декември 2008; Интервю на автора с правителствени чиновници и служители на Скотланд Ярд, Лондон, Великобритания, декември 2008.

16. Интервю на автора с Камаал Хелбауи  (основател на МАВ) и Мохамед Кузбар (член на ръководството на МАВ), Лондон, Великобритания, декември 2008.

17. Интервю на автора с Рут Кели (бивш британски министър за общините) и баронеса Полин Невил-Джоунс (бивш председател на британския обединен разузнавателен комитет), Лондон, Великобритания, декември 2008. chairman of the British Joint

18. Интервю на автора с високопоставени британски правителствени чиновници, Лондон, Великобритания, декември 2008.

19. Интервю на автора с високопоставени холандски правителствени чиновници, Хага, Холандия, май 2008.

20. Интервю на автора със служители от групата за  контакт с мюсюлманите на Скотланд Ярд, Лондон, Великобритания, януари 2007.

21. Robert Lambert, ‘‘Empowering Salafis and Islamists Against Al-Qaeda: A London Counterterrorism Case Study,’’ Political Science & Politics 41, no. 1 (January 2008): 31.

22. Интервю на автора с Робърт Ламбърт, Лондон, Великобритания, декември 2008.

23. ‘‘Preventing Violent Extremism: Learning and Development Exercise,’’ Audit Commission, Her Majesty’s Inspectorate of Constabulary (HMIC), October 2008, p. 10, http://www.communities.gov.uk/publications/communities/preventlearningexercise (hereinafter Audit Commission report).

24. Lambert, ‘‘Empowering Salafis and Islamists Against Al-Qaeda,’’ pp. 31—34.

25. Philippe Naughton, ‘‘Funding Cut-off Threat by Minister Angers Muslim Groups,’’ Times (London), October 11, 2006, http://www.timesonline.co.uk/tol/news/politics/article668544.ece.

26. Alan Travis, ‘‘Time to Tackle the Nonviolent Extremists, Says Smith,’’ Guardian, December 11, 2008, http://www.guardian.co.uk/uk/2008/dec/11/counter-terrorism-strategy-extremists.

27. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, ‘‘The United Kingdom’s Strategy for Countering International Terrorism,’’ March 2009, p. 15, http://security.homeoffice.gov.uk/news-publications/publication-search/general/HO_Contest_strategy.pdf?view_Binary.

28. ‘‘Home Office Statement on Muslim First, British Second,’’ BBC, February 13, 2009, http://news.bbc.co.uk/panorama/hi/front_page/newsid_7888000/7888793.stm.

29. German Federal Office for the Protection of the Constitution, ‘‘Integration as a Means to Prevent Extremism and Terrorism: Typology of Islamist Radicalisation and Recruitment,’’ January 2007, p. 7, http://www.verfassungsschutz.de/download/SHOW/publication_0704_islamism_integration.pdf (hereinafter Integration as a Means to Prevent Extremism and Terrorism report).

30. Виж например: Change Institute for the European Commission, ‘‘Study on the Best Practices in Cooperation Between Authorities and Civil Society With a View to the Prevention and Response to Violent Radicalisation,’’ July 2008, p. 35, http://www.changeinstitute.co.uk/images/publications/changeinstitute_preventingradicalisation.pdf.

31. 2008 Danish Radicalisation proposal, p. 36.

32. Integration as a Means to Prevent Extremism and Terrorism report, p. 5.

33. German Bundesverffassungsschutz, ‘‘Annual Report of the German Office for the Protection of the Constitution,’’ 2005, p. 190 (domestic intelligence agency of the German federal government).

34. Audit Commission report, p. 10.

35. Sylvain Besson, La Conqueˆte de l’Occident (Paris: Seuil, 2005), p. 40 (in French).

36. Caroline Fourest, Brother Tariq: The Doublespeak of Tariq Ramadan (New York: Encounter, 2008), p. 103.

37. Виж Herbert H. Haines, ‘‘Black Radicalization and the Funding of Civil Rights: 1957-1970,’’ in Social Movements, ed. Doug McAdam and David A. Snow (Los Angeles, CA.: Roxbury Publishing, 1997), pp. 440-441.

38. Сравнението беше направено от автора в два отделни разговора с двама ислямистки водачи в две различни европейски страни.

39. Quilliam Foundation, ‘‘Pulling Together to Defeat Terror,’’ April 2008, p. 3, http://www.quilliamfoundation.org/images/stories/pdfs/pulling-together-to-defeat-terror.pdf.

* Авторът е аналазитор в Центъра за наука и международни отношения Белфер в Харвардския университет и преподавател в Института за мира на САЩ. Последната му книга е посветена на дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа и Северна Америка. Повече за него, вж. Геополитика, бр.2/06

{rt}