брой4 2009

Христо Генчев и духът на София – Genius Loci

Арх. Христо Генчев, София, мислена в пространството и отвъд времето,

304 стр., ArchLIBRI, С., 2009

Когато за първи път преклоних глава пред президаната врата на храма „Рождество Христово” във Витлеем бях впечатлен от факта, че високо на стената, вляво от олтара и пещерата, бе изписано името на Сердика. Базиликата е издигната през ХІ-ти век от кръстоносците. При строежа те наели местни майстори, които пазели византийската църковна традиция. Така сред градовете на големите църковни събори, които са важни за християнството, майсторите счели за необходимо до Никея да добавят и старото име на днешна София. Сцената със самия събор отдавна е изличена от времето, но името на Сердика е оцеляло. В такъв момент не може да не си дадеш сметка за значимото място, което е заемал нашият град в паметта на античността.

Под Витлеем е Йерусалим. Година след като евреите превземат стария град, през 1968, те събарят разделителната стена между юдейската и арабската част. Под руините на стобора разкриват ромейска улица. Днес всеки поклоник и жител в свещенния град може да се разходи по древния плочник, между основите и стените на византийския град. В сегашна София обаче едва ли ще се разходим по старинна улица. Под ларгото само частично е изложена Източната порта на Сердика. Най-лошото е, че всичко, което все още е оцеляло под пластовете на времето, като че ли е обречено на нерадостна съдба. Например, само през тази зима на няколко метра от Национален институт за паметници на културата – НИПК, на ъгъла на бул. „Дондуков” и ул. „Бенковска”, сръчен предприемач вместо да се впуска в приключението и харчовете на колегата си от хотел „Арена”, реши да си спести копаенето на основи. За да избегне археологията, строителят заби сонди в терена. Така бетонът от пилоните най-безжалостно бе инжектиран в старините, за да ги погребе навеки. Дали същата участ не очаква и институтите на БАН по ул. „Московска”? Софийската мълва твърди, че се готвят заменки, в които старите сгради също ще попаднат в ръцете на строителните босове.

В опит за спасяването на античното софийско наследство, архитект Христо Генчев участва в конкурса за развитието на Западното направление на централната градска част. По този повод, като истински професионалист, той събира всички антични, средновековни и модерни източници за историята на нашата столица. Това му позволява по-късно да систематизира и обобщи своята блестяща монография - „София мислена в пространството и отвъд времето”. Читателите на сп. „Геополитика” имаха възможност първи да прочетат повечето от тезите на архитект Генчев, както и да се запознаят с пленяващите скици на възможните възстановки за вписване на миналото към съвремеността. Но това не означава, че не трябва да се препрочете цялата книга, която е много по-завършено издание от първоначалната публикация. Нова за читателя ще е и първата глава, посветена на „Началото и преселението”. Като историк, смея да коментирам, че хипотезите на автора са доста спорни, но си заслужават да бъдат огласени, още повече, че са интересно и аргументирано поднесени. Праисторията, тоест миналото, преди най-старите писмени извори е отворена тема и всеки има право да проведе свое изследване (нали самата дума хистория означава – изследване, издирване) и да постави своите логични въпроси. При това авторът съвсем коректно използва напълно заклеймения от официалната историография извор „Веда Словена”. Защото, каквито и грехове да се приписват на набедения Стефан Веркович, не може да се отрече, че градивата (тухлите) на „Веда Словена” са във фолклора, а като носител на митологеми той трябва да бъде използван.

Като архитект, Христо Генчев успешно използва интердисциплинарен подход към монографията за Софийското минало. Той прави много точна оценка на геополитическото значение на София, като „предел” и най-висока кръстопътна точка на Балканите по пътя на via militaris. Точно този факт обрича Софийското поле на историческа жизненост.

Една от най-вълнуващата възстановки в монографията е разказът за основаването на „тракийския” град. Авторът използва етруската митична строителна традиция, за да открие свещенната точка където „авгурът” – свещенослужителят, е стоял при церемонията за основаването на селището. И тази точка вещо е посочена от архитект Генчев, като всеки може дори и днес да я види и почете. При използването на аналогията с етруските има само един проблем и той се нарича – серди (сарди). Авторът твърде смело прехвърля етруската градостроителна традиция върху траките, а засвидетелстване на подобно сходство няма нито в изворите, нито в археологията. Самият Христо Генчев, на страница 95, ерудирано показва, че съществуват много анатолийски и средиземноморски податки относно сардите, които също не подкрепят авторовата хипотеза в частта за уеднаквяването между траки и етруски. Фактите от пъзела могат отново да се наредят по местата си ако приемем, че сардите не са тракийско племе. Те са по-скоро реликва, подобна на етруските, която се появява след голямото преселение, породено от края на Троянската война. А податки за това допускане има и са коментирани от редица автори, включително и от такъв незаслужено пренебрегван ерудит като Гаврил Кръстевич (1). Разбира се това не означава, че сардите не са контактували с околните тракийски племена. Но редица факти показват, че траките са носители на своя различна традиция, дошла от Северното Причерноморие, която е много по-близка до германските и скандинавските племена. Въпрос на друга дискусия е обаче, как се променя тракийската традиция, когато се среща с елинската и последвалата я ромейска колонизация.

Това не пречи на архитект Генчев да развие своята блестяща теза за сблъсъка на заварената сердикийска градоструйствена традиция с практицизма на ромейската модерност. Този сблъсък поражда сложна симбиоза между стария град и новия римски каструм, който се опитва да се впише в завареното градоустройство. Авторът не споменава пряко, но от написаното се подразбира, че на практика успоредно съществуват един „горен град” на властта и на управляващите и „долен град” на обичайното сердикийско битие. „Горният град” виждаме като възстановка на арх. Сава Бобчев. За съжаление, знаем твърде малко за по-стария „долен град” и за неговите реални размери. Когато четях статиите на архитект Генчев в сп. „Геополитика” с удоволствие обходих повечето от римските репери, разкрити от него в София. Дори направих експеримент. С крачки премерих разстоянието от източната до западната порта на крепостта Хисаря и се оказа, че тя е поне два пъти по голяма от условно премереното с крачки разстояние от източната до западната порта на Сердика. При това, в римската епоха, Хисаря е бил също така град с бани, подобен на Сердика, но като статут, население и гарнизон, със сигурност е бил по-малък. Всичко това ме убеждава, че трябва да се търси допълнителна възстановка за антична Сердика, която да допълва тази на арх. Бобчев и изследването на арх. Генчев в тази насока е една голяма стъпка.

Любопитна и заслужаваща похвала е работата по възстановката на Порта Сакра, както архитект Генчев определя разрушената в края на ХІХ век бойница от средновековния Средец. С вещина и упоритост авторът е събрал и съпоставил най-старите фотографски и художествени изображения с най-старите и съвременните планировъчни документи за да реставрира образа на миналото.

Романтично пленителна е също идеята за Genius Loci. Всеядното християнство заимства от езичеството идеята за местните духове покровители. Затова се вярва, че подобно на човека всеки храм си има своя ангел хранител. Този храмовник остава да обитава мястото на църквата, каквото и да се случи с нея, дори тя да бъде разрушена. Архитект Генчев решава да улови и да ни разкрие невидимото с просто око. Той ни въвежда в своето съкровено усещане за сердикийския дух, който бди през вековете и над днешна София. Когато четях тази глава от книгата веднага си представих оцелелите лица на ангелите от ротондата „Св. Георги”. Колко безкрайно милостив към нас е Бог, след като дори ни е запазил едно от знаковите изображения на сердикийско-софийския Genius Loci.

В този кратък опит за рецензия не може да не се спомене и чудесното полиграфично оформяне на монографията. Богатият справочен и илюстративен материал е поднесен прагматично в лявата страна на книгата, докато повествуванието е изцяло в дясно, което я прави изключително удобна за четене и работа.

Най-тъжното е, че когато разгръщаме монографията „София мислена в пространството и отвъд времето” не може да не си зададем въпроса, какво ще кажат поколенията подир нас, за това което направихме със София след 1989? Едва ли ще ни простят пренебрежителното, да не кажем престъпното, отношение към централната градска част и старинното наследство. Но колкото да тъпчем, разрушаваме и бетониране Сердика завинаги е вградена в тъканта на София. Затова самият архитект Генчев ни утешава с играта на думи, че - „Всички се боят от времето, но времето се бои от града”. Със сигурност книгата на арх. Христо Генчев е свидетелство, че голяма част от нас също обича своя град и милее за София, че разбира и усеща нейния дух, дори и когато не ни стигат силите, да я направим по-хармонична и по-човечна. Но сега, утре и завинаги Genius Loci ще дава сили на българите, че дори много неща да са безвъзвратно изгубени, битката с времето все още е в разгара си и нашият град има какво да спечели.

Бележки:

1. Възможно е сардите да са най-северното племе на пеонците, които, според Херодот (V, 12 и 13), са потомци на тевкрите - колонисти по реките Струма и Искър. Любопитното е, че самата сцена, описана от бащата на историята, се развива в околностите на лидийската Сарди в Анатолия. Пак според Херодот, преди идването на траките, тевкрите и мизите са колонизирали целия Балкански полуостров. Тевкрите са най-старото население на Троя, а нали етруските също свързват своето начало с бягството на Еней от Троя. Има една легенда, която често се приписва за тракийските жени. Според нея, тракийките били толкова трудолюбиви, че като ходели да поят конете на реката с едната ръка държали животното, с другата предели на хурка, а на главата си носели съд с вода от реката. Всъщност, според Херодот, това предание е свързано с пеонските жени и персийският цар Дарий бил дотолкова впечатлен от тяхната сръчност, че заповядал да преселят трудолюбивите и сръчни пеонци в Азия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Пол ГОДФРИД: Политическата коректност и мултикултурализмът рушат западното общество

Известният американски интелектуалец, историк и политолог от еврейски произход Пол Едуард Годфрид се смята за един от идеолозите на т.нар. „палеоконсерватизъм” в САЩ. Той е роден през 1941 и е професор в Колежа на Елизабеттаун, Пенсилвания, както и в Института „Лудвиг фон Мизес”. Близък приятел и идеен вдъхновител на редица известни политици и интелектуалци, сред които са Ричард Никсън, Патрик Бюкенън, Джон Лукач, Кристофър Лаш и Мъри Ротбард. В средите на американските консерватори и Републиканската партия, Готфрид се откроява като един от най-твърдите противници на „неоконсерватизма”, олицетворяван от доскорошния президент Буш-младши. Автор е на десетки книги, по-известни от които са: „Консервативното движение” (1988), „Карл Шмит: политика и теория” (1990), „Мултикултурализмът и Политиката на вината: към светска теокрация” (2001), „Странната смърт на марксизма: европейската левица през новото хилядолетие” (2005) и „Консерватизмът в Америка” (2009).

- Проф. Готфрид, каква, според Вас, е ролята на либералните интелектуалци в съвременното западно общество?

- Либерални интелектуалци удържаха победа и днес контролират почти всички сфери на обществения живот в западните общества. Впрочем, на тази тема са посветени и почти всичките ми книги. Нещо повече, последната от тях („Консерватизмът в Америка”) е изцяло посветена на анализа на пътя, изминат от западните интелектуалци в щурма им към властта.

Идеите на политическата коректност и мултикултурализма, лансирани и яростно отстоявани от либералните интелектуалци, доминират в повечето западни държави и, както самият аз съм убеден, постепенно разрушават западното общество. Заплахата, която представляват тези идеи, е по-страшна от сегашната икономическа криза, защото инициираните от тях процеси са необратими. Скоро на Запада ще се наложи да се сблъска лице в лице с ислямските фанатици и то не в Афганистан и Ирак, а в благополучните доскоро държави от Западна и Централна Европа и Северна Америка. Не знам, доколко тези тенденции в развитието на западната цивилизация се усещат в България, защото източноевропейските страни изостават в развитието си от своите „по-цивилизовани” партньори с доста години, затова населението им едва ли може да си представи мащабите на културната катастрофа, която е поразила днес Запада.

- Доколко е в състояние един либерален интелектуалец да подкрепи твърдите действия на властта в собствената си страна, мотивирани от необходимостта да се гарантира националната и сигурност? Съществува ли въобще комуникация между онези, които подкрепят твърдата политика на държавата, и техните опоненти?

- Мнозинството либерални интелектуалци не разбират особено проблемите на националната сигурност. Те симпатизират на мюсюлманите, защото ненавиждат обществото, основано на християнските ценности. За тях, мюсюлманите са хора, които могат да ни обогатят културно и да сложат край на християнската доминация, а тъкмо това желаят въпросните интелектуалци, като в по-голяма степен това се отнася за европейските, а не толкова за американските им представители. Известно изключение в това отношение е може би само неоконсервативното движение. Само че принадлежащите към него не са достатъчно последователни в своята позиция. От една страна, те фанатично защитават необходимостта да бъде подкрепен Израел в борбата му със световния „ислямски фашизъм”, а от друга – се обявяват за отваряне на границите на САЩ с централноамериканските държави.

Що се отнася до спора между „либералите” и т.нар. „държавници” относно политиката в сферата на националната сигурност, следва да отбележа, че въобще не се води полемика по нито един наистина сериозен въпрос. Мнозина у нас, в Америка критикуват Русия или Турция, че не могат да гарантират, в достатъчна степен, свободата на словото например. В същото време, дори в такава уж демократична държава, каквато претендират да са САЩ, никой не се осмелява да защитава публично гледна точка, различаваща се от официалната, по ключови въпроси, от чието решение зависи оцеляването на нацията. Нещо повече, в редица западноевропейски страни, отстояването на подобна гледна точка, може да те вкара в затвора. В Германия например, всяка проява на „политическа некоректност” официално се преследва от закона. В днешна Великобритания, смятана за родина на либерализма, интелектуалната свобода доста напомня онази в Съветския съюз, по времето на Сталин.

Що се отнася до свободата в САЩ, собствената ми съдба е пример, че такава липсва. Вече съм на 67 години, но все още преподавам в малък колеж. И въпреки че съм написал толкова много книги, именно защото се бунтувам срещу фалшивата политическа коректност, не мога да разчитам на работа в някой престижен американски университет. Затова ми се налага да чета лекции почти изключително в държави от Източна Европа, тъй като в Западна, рискувам да стана обект на съдебно преследване.

- Може ли да се твърди, че на Запад съществува непредолима пропаст между либералните академични среди и политическите кръгове?

- Съвременната западна интелигенция представлява своеобразен постбуржоазен феномен. Продължително време доминираща класа на Запад беше буржоазията, която обаче постепенно бе изместена от класата на мениджърите. Последната, в името на демокрацията, реализира редица социални програми, превръщайки се по този начин в защитник на етническите, религиозни и други малцинства, които дълго време се смятаха за аутсайдери в буржоазното общество. На свой ред, интелектуалните и университетските кръгове започнаха активно да лансират идеята, че такива групи, като етническите малцинства, хомосексуалистите, транссексуалните, а днес и мюсюлманите, са жертви на бялото християнско население. Това доведе до конструирането на своеобразна „култура на жертвата”, която продължава да се подкрепя от държавните структури, медиите, университетите и съдебната система. При това, списъкът на „жертвите” постоянно нараства, самите „жертви” се ползват с покровителството на държавата, а либералните интелектуалци се превърнаха в техни опекуни и защитници. Тоест, не може да се говори, че между тези интелектуалци и държавата съществува някаква непреодолима пропаст. Великолепен пример за това е т.нар. „неоконсерватизъм”. От една страна, неоконсерваторите дълго време определяха политическия живот в САЩ, а от друга – те са в центъра на американския културен живот. Нещо повече, именно те определят съдържанието му, тъй като към неоконсервативния лагер принадлежат не само много университетски преподаватели, но и водещи журналисти, които в идеологически план се сливат с академичните среди.

Нещо повече, мнозинството съвременни американски политици са възпитаници на елитните университети – Харвард, Йейл, Бъркли, където огромно влияние им е оказала либералната интелигенция. Всеки, който попадне в някой от елитните ни университети, или дори в централния университет на своя щат, неизбежно попада под това влияние, което след това допълнително се усилва от идеите, лансирани от големите американски медии, действащи в симбиозен синхрон с университетските либерали. Американските политици ужасно се страхуват от медиите и, ако последните се обявяват против расизма, сексизма, хомофобията и т.н., политиците автоматично и без да се замислят заемат същата позиция. Те никога не биха се осмелили да защитят някаква различна гледна точка.

Днес политическата коректност е проникнала във всяка клетка на политическата и бюрократична система на САЩ. В този смисъл не бих очаквал кой знае какво и от новата администрация на Обама. Тя няма да съумее да се справи с предизвикателствата пред националната сигурност, следва да отбележа обаче, че в западноевропейските държави ситуацията е още по-лоша. И всичко това е резултат от влиянието на либералните интелектуалци, което е изключително дълбоко и вече е формирало съвременната политическа култура на Запада. Лично аз например, често имам проблеми, защото в някои свои анализи и интервюта съм си позволил да дам висока оценка на руския премиер Владимир Путин. Смятам го за силен лидер, който решава въпросите на сигурността така, както преценява за нужно. В САЩ няма такива политици, затова си мисля, че ни чакат огромни проблеми в сферата на националната сигурност.

- В същото време са налице все повече доказателство, че влиянието на видните леви интелектуалци (от типа на покойния Сартър) в западните общества непрекъснато спада. Съгласен ли сте с това?

- Жан-Пол Сартър изпълняваше във Франция ролята на дразнител, която, поне според мен, е и основната функция на всеки интелектуалец. Френските леви интелектуалци съумяха да поставят под свой контрол доста медии, като например Le Monde, който навремето беше доста консервативен вестник, а сега поощрява проникването на мюсюлманите във властта. Не смятам, че влиянието на левите и либералните интелектуалци на Запад е спаднало, напротив, сигурен съм, че съвременните леви и либерални интелектуалци са много по-радикалн и опасни, от когато и да било преди. Илюзиите, че влиянието им спада се дължат на факта, че днес това влияние придобива по-общ и размит характер, отколкото в миналото.

- И все пак, не смятате ли, че левите и либерални интелектуалци на Запад са склонни да преразгледат някои от предишните си идеи?

- Интелектуалците много грижливо се отнасят към идеите си. В момента например работя върху една статия, посветена на известния американски историк Ерик Фонер. И той, и семейството му някога бяха сталинисти. Самият Фонер и днес открито защитава Сталин, представяйки критиците на съветския диктатор за фашисти и десни екстремисти. Въпреки тези си възгледи обаче, и благодарение именно на „политическата коректност”, той успя да направи блестяща кариера. Днес Фонер е на 66 и е сред най-високо платените съвременни историци, а освен това притежава практически всички правителствени награди, които би могъл да получи един американски историк. Всъщност, популярността му в значителна степен се дължи на факта, че представя Американската комунистическа партия като организация на смели реформатори, борещи се за правата на афроамериканците, като целта му е да накара американците да се срамуват заради потисничеството на чернокожите в миналото.

Въпреки че Фонер е социалист до мозъка на костите си, в САЩ той се ползва с поразително влияние, както сред демократите, така и сред републиканците. Така, неоконсерваторът Карл Роув го обяви за „любимия си историк”. Тоест, Фонер няма репутация на крайно ляв историк, напротив, смятат го за общ любимец, само защото достатъчно умело разиграва картата на мултикултурната политическа коректност. Той е типичен пример за интелектуалец, ползващ се с колосално влияние в САЩ и то в целия политически спектър, защото политическите групи, принадлежащи към противоположните полюси на този спектър, постепенно се сливат, превръщайки се в мултикултурни и политически коректни. Управляващите, също както и ляво либералните интелектуалци, смятат, че САЩ са длъжни да помагат на Третия свят, да отворят страната за потоците имигранти и да се извинят на цялото човечество за расисткото си минало.

Що се отнася за споменатия от вас спад на интереса към либерализма сред съвременните интелектуалци, проблемът тук е, че интелектуалците постоянно променят смисъла на самото понятие „либерализъм”. То отдавна е загубило постоянното си значение. Ако днес някой ме попита, дали съм либерал, ще му отговоря „да, аз съм либерал, само че подкрепям либералния модел, създаден през ХІХ век”. А той няма нищо общо с днешния либерализъм.

- Не смятате ли, че острата критика на умерено-авторитарните режими от страна на левите интелектуалци, в началото на ХХ век, и участието им в борбата срещу тях, е довела до появата на още по-агресивни тирании, както в случая с Германия например? И дали, критикувайки съвременните „недемократични правителства”, днешните ляво либерални интелектуалци не допускат същите грешки?

- Мисля че тук има малко недоразумение. Съвременните американски либерални интелектуалци не са основните критици на китайското или руското правителства. Те са най-критикувани от неоконсерваторите, именно те демонстрират агресивен национализъм и искат голяма война с Русия. Либералните интелектуалци, които подкрепиха Обама, стоят на съвършено различни позиции. В момента те са прекалено ангажирани с лансирането на нови социални програми в САЩ. Ако обаче президент на САЩ беше станал Джон Маккейн, може би вече щяхме да сме в сериозен конфликт с Москва. Така че агресивното поведение и яростната критика на умерено-авторитарните режими са характерни не само и не толкова за либералните интелектуалци, а за неоконсерваторите.

{rt}