В началото на февруари, бившият норвежки външен министър Торвалд Столтенберг (който, между другото, е баща на сегашния премиер на страната Йенс Столтенберг) представи на извънредната среща на министрите на външните работи на скандинавските държави (Дания, Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция), провела се в Осло, доклад за перспективите и възможностите на сътрудничеството в европейския Север. Документът, който той беше помолен да подготви още през миналата година, е озаглавен „Северното сътрудничество по въпросите на международните отношения и политиката на сигурност” и публикуването му породи много широк резонанс сред експертите и анализаторите.

Мнозина го изтълкуваха като призив за създаване на скандинавски военeн блок, който, в частност, би могъл активно да се ангажира със защитата на интересите на държавите-участнички в района на Арктика, традиционно смятан за особено важен от повечето от тях.

Съдържанието на „Доклада Столтенберг”

Разбира се, веднага следва да отбележим, че докладът на Столтенберг има препоръчителен характер и въобще не изисква предприемането на някакви незабавни действия. В неговите 34 страници са очертани 13 конкретни предложения, целящи укрепването на сътрудничеството между държавите от Северна Европа и по-нататъшната им интеграция.

На първо място, бившият норвежки външен министър предлага на скандинавските страни „да създадат специализирани „стабилизиращи” въоръжени сили, които да могат да се изпращат в държави, подложени на външна намеса или други критични ситуации”. Според него, в тях „следва да участват както военни, така и граждански персонал”. При това, Столтенберг ясно дава да се разбере, че необходимостта от създаването на подобни сили се обуславя от новите предизвикателства, с които се сблъскват международната общност и ООН. В тази връзка, той отбелязва, че през последните години „с решаването на проблемите на сигурността се ангажираха най-вече големите държави, готови да използват сила за отстояването на собствените си интереси”. В същото време е очевидно, че Столтенберг не призовава за разграничаване от такива международни организации, като ЕС и НАТО, отбелязвайки, че ако все пак бъде създаде скандинавски военен алианс, той „би следвало да участва в операции под егидата на ООН, както и в такива на ЕС, НАТО, Африканския съюз и ОССЕ”, но само при условие, че всички те имат мандат от Световната организация.

Втората ключова теза в доклада на Столтенберг е предложението  „за редовно патрулиране във въздушното пространство на Исландия”, която, както е известно, няма собствена армия.

„Исландия е разположена в район, изискващ повишено внимание – посочва той – и след като, през 2006, американските части напуснаха авиационната база в Кефлавик (на 50 км от столицата Рейкявик) се появи необходимост от усилване на контрола над исландското въздушно пространство, което отговаря както на интересите на самата Исландия, така и на цяла Скандинавия”.

В момента, контролът над исландското небе периодично се осъществява от самолети на отделни държави от НАТО, чиито член е и Исландия. Така, през последните две години беше възприета практиката по няколко военни самолети на една или друга членка на пакта да остават за три-четири седмици в базата в Кефлавик, осъществявайки контрол над исландското въздушно пространство. През настоящата 2009, тази мисия е възложена на военновъздушните сили на Дания, Испания и САЩ. Междувременно, Германия вече потвърди, че ще изпрати свои изтребители в Исландия, през 2010.

Въпреки че в предложението на Столтенберг, на практика, не се съдържа нищо кой знае колко „революционно”, то дава възможност, в перспектива, в небето на Исландия да се появят и военни самолети на държави, които не са членки на НАТО – като Финландия и Швеция например.

Друго ключово предложение, съдържащо се в доклада на бившия норвежки външен министър, е идеята да се задълбочи сътрудничеството по въпросите, касаещи присъствието и отстояването на собствените интереси в Арктика. Според Столтенберг: „промяната на климата и топенето на ледовете все повече привличат вниманието към района на Арктика”, особено що се отнася до разработването на неговите енергийни ресурси. Освен това, топенето на ледовете ще доведе до появата на нови търговски морски маршрути. „Повишеното внимание към Арктика може да има сериозни геополитически последици, освен това регионът би могъл да се превърне във важен източник на енергоносители за Европа” – отбелязва авторът на доклада. В тази връзка, според него, се появява необходимост от по-тясно сътрудничство в региона между държавите от Северна Европа, включително онези, които не разполагат с пряк достъп до Арктика. В същото време, Столтенберт не споменава нищо за евентуално военно присъствие в региона. В доклада му става дума, преди всичко, за необходимостта от осъществяване на мониторинг на морското пространство и създаването на единна скандинавска система за спътниково наблюдение.

Освен всичко друго, норвежкият политик призовава скандинавските външни министри да формират обща мониторингова система, която да следи състоянието на екологията и промените в околната среда в условията на глобалното затопляне на климата. „Необходимо е да създадем механизъм за обмен на информация с Русия за ситуацията в Баренцово и Балтийско море, както и със САЩ и Канада относно ситуацията в Северния Атлантически океан” – подчертава Столтенберг, посочвайки като положителен пример вече натрупания от Норвегия, Русия и Исландия опит в обмена на информация за маршрутите на руските петролни танкери от Мурманск към американското крайбрежие.

Освен това, той предлага създаването на общо скандинавско военно подразделение за морски контрол, в което да влязат службите за брегова охрана на страните-участнички, както и спасителните служби, и което да поеме контрола върху водите на северните морета.

Освен това се подчертава необходимостта да се формира единна мрежа за противодействие на кибер-атаките, създаване на подразделение, отговарящо за борбата с последиците от природните бедствия и катастрофи, както и да се учреди обща служба за разследване на военните престъпления, да се разшири взаимодействието между дипломатическите институции на скандинавските държави, да се задълбочи военното сътрудничество, както и това в сферите на транспорта, медицината и образованието. Накрая, Столтенберг, специално отбелязва необходимостта от подписването на „Декларация за солидарност” на страните от Северна Европа, в която да се уточнява, как всяка от тях „следва да действа, ако неин съсед стане обект на нападение или бъде подложена на външен натиск”.

Възможен ли е Северният съюз?

На практика, в доклада си, Торвалд Столтенберг обединява и обобщава редица тези и идеи, които са доста популярни в скандинавските държави, при това сред най-различни политически кръгове. Имайки предвид обаче, че при изготвянето му, той е ползвал помощта на експерти от външните министерства на всички държави от Северна Европа, докладът, в определен смисъл, би могъл да се приеме като „програмен”. Разбира се, както вече посочих по-горе, всичките 13 предложения, съдържащи се в него, имат препоръчителен характер и дали скандинавските политици ще решат да ги реализират на практика е под въпрос. Картата на Скандинавия е достатъчно пъстра: от петте държави в региона, две (Норвегия и Исландия) не са членки на ЕС. Други две (Швеция и Финландия) пък не участват в НАТО. Тоест, дори ако всички страни искат да реализират една или друга идея, всяка от тях може да се сблъска със сериозни бюрократични, правни и икономически прегради, поставени както от НАТО, така и от ЕС.

При това е съвършено ясно, че когато говори за възможността да се формира скандинавски военен съюз, за патрулирането в исландското въздушно пространство и т.н., Столтенберг в никакъв случай няма предвид създаването на балансьор или конкурент на НАТО, ЕС или другите международни организации. Напротив, той изрично подчертава необходимостта от тясно взаимодействие с вече съществуващите международни институции. Затова докладът му може да се тълкува по-скоро като призив за създаване на своеобразен Северен алианс, чиито членове да имат общи цели и задачи и винаги да са готови да си помагат.

Впрочем, северноевропейците традиционно поддържат тесни и здрави връзки помежду си, имайки предвид общата история и специфичното им географско положение, и неведнъж са демонстрирали готовност да се подкрепят взаимно. Сред последните примери в това отношение е ситуацията в Исландия, чиято икономика, вследствие на глобалната икономическа криза, се оказа на ръба на фалита. Останалите скандинавски държави веднага и отпуснаха мащабни кредити и то при доста изгодни условия. Тоест, докладът на Столтенберт призовава по-скоро за задълбочаването на едно вече съществуващо активно сътрудничество, отколкото за извеждането му на някакво качествено различно ниво.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както се вижда, формирането на постамериканската конфигурация на световната система продължава с пълна сила. В нейните рамки вече се очертават държавите и регионите, претендиращи да играят първостепенна роля – САЩ, ЕС,Китай,Русия,Япония, Индия и Бразилия. В същото време е очевидно, че организацията на глобалното пространство не търпи наличието на “вакуум”. Предишните две епохи – на двуполюсния и особено на еднополюсния свят ясно показаха, че устойчивостта на глобалната система е невъзможна без наличието на дееспособни и активно действащи политически субекти (т.е. държави), които не са световни, но пък са регионални лидери. Още през 70-те и 80-те години на миналия век, геополитиците и анализаторите задълбочено дискутираха проблематиката на “регионалните силови центрове”, но истината е, че “звездният час” на регионалните държави настъпва едва сега, когато вече е очевидно, че световната система следва да притежава достатъчно стабилна и дългосрочна основа, за да може да гарантира жизнеността си. През последните няколко години процесът на очертаване на новите регионални лидери забележимо се ускори, илюстрация за което е развитието на такива водещи държави в Средния Изток, като Турция и Иран.

Доктрината на неоосманизма

Скандалът, който направи в края на януари, по време на Световния икономически форум в Давос, турският премиер Реджеп Ердоган на израелския президент Шимон Перес, изкуши мнозина да анализират гневната му тирада, включваща само няколко изречения, в много по-широк, геополитически контекст. Някои смятат партията на Ердоган за типичен представител на т.нар. “политически ислям”, други предпочитат да акцентират върху характеристиката “умерено ислямистка”, имайки предвид, че идеологията и е по-малко радикална от тази на иранските лидери, например.

Накрая, има и експерти, убедени че Партията на справедливостта и развитието е своеобразен “идеен продукт” на иранската революция от 1979, като не само отстоява определена политическа доктрина, но и се опитва да преформулира геополитическия облик на Турция в зората на Третото хилядолетие.

В тази връзка, експертите отбелязват, че скандалът в Давос е породил в мюсюлманския свят мощна емоционална вълна, заляла огромното пространство от Западен Магреб до Месопотамия и поставила в неудобно положение не само (и не толкова) Израел, а и управляващите в такива “умерени” арабски държави, като Саудитска Арабия и Египет. Освен това, както подчертават военните експерти, думите на Ердоган са накарали политиците от ислямския свят отново да се замислят сериозно за проблемите на регионалната сигурност. Макар и само в краткосрочен план, турският премиер съумя да смекчи дори историческите противоречия между сунити и шиити. В същото време, както сочат социологическите проучвания, скандалното поведение на Ердоган в Давос се подкрепя от 80% от турското население, а равнището на подкрепата за собствената му партия скочи до 50% и то в навечерието на общинските избори в страната, насрочени за края на март.

Т.нар. “политика на жестовете” на турския премиер (елемент от която беше и доста независимото поведение на Турция по време и след въоръжения сблъсък в Южен Кавказ, през август миналата година), постепенно прелива в цялостна и последователна геополитическа стратегия, която някои специалисти определят като “неоосманизъм”.

Според тях, възприемането на “неоосманизма” от управляващите в Анкара се дължи на бързото разпадане на структурите и практиките на “еднополюсния модел” на световно устройство, а като негова идейна основа се очертава необходимостта от възраждане на турското “имперско наследство” и, като следствие от това, възстановяването на националния консенсус, жизнено необходим за всяко общество с различни национално-етнически и културно-ориентационни идентичности. Както подчертава известният турски политически анализатор Омер Ташпинар, “неоосманизмът се базира на факта, че Турция е регионална свръхдържава. Стратегическата и визия и култура отразяват географските мащаби на Османската и Византийската империи. Затова, като ключова държава, Турция следва да играе изключително активна дипломатическа и политическа роля в обширния регион, чиито център е тя, самата”. Не е чудно, че критиците на Ердоган от средите на прозападния националистически турски елит оценяват геостратегическия завой, към който той тласка страната, като “авантюристичен” и вреден за нейните интереси.

Всъщност, причината за въпросния завой е ясна: Реджеп Ердоган и кръгът около него смятат, че светът драматично се е променил и логиката на участниците в глобалните процеси продължава да се усложнява. В новата геополитическа ситуация, възникнала в резултат от саморазрушаването на «еднополюсния модел», големите държави, като Турция, постепенно се освобождават от досегашните си политически «предразсъдъци и самоограничения» и получават доста значителна свобода за евентуални маньоври във външнополитическата сфера. Затова едва ли е чудно, че Анкара опитва да се дистанцира донякъде от «полюса», към който (съвсем условно казано) принадлежат САЩ, някои европейски държави, Израел, Египет и Саудитска Арабия. Може да се каже, че Турция вече не противопоставя «европейския» и «евроазиатския» вектори в своята геополитика, стигайки до прагматичния извод, че досегашното преклонение пред Запада следва да се балансира с развитие на взаимноизгодните отношения с Изтока и с Русия, още повече че голямото мнозинство турци са склонни да подкрепят подобна преориентация. Тоест, Ердоган се опитва да гради външната си политика, отказвайки се от идеологическите стереотипи и ръководейки се единствено от интересите и ползата за собствената си страна.

Този прагматичен подход беше демонстриран, в частност, и по време на газовия конфликт между Русия и Украйна, в началото на 2009. Виждайки уязвимостта на Западна Европа и другите държави-членки на ЕС, Анкара реши да притисне Брюксел с ултиматума, че ако Европа иска по все още виртуалния тръбопровод «Набуко» действително да потече ирански (защото всеки друг вариант е нереалистичен) природен газ, тя трябва да ускори присъединяването на Турция към Евросъюза. В противен случай, ЕС ще продължи да зависи от все по-самоуверената и «капризна» Русия (която въобще не се интересува от т.нар. Европейска енергийна харта) или пък от съвсем непредсказуемата Украйна. Давайки на Брюксел време да размисли върху турското «предложение», Анкара се опитва да реши едновременно две задачи: от една страна, демонстрирайки стремежа си за членство в ЕС, Ердоган и кръгът около него отхвърлят предположенията за някакъв отказ от «прозападната ориентация» на Турция, а от друга – налице е съвсем очевидната претенция на тази страна за ролята на нов регионален лидер, с чиито интереси следва да се съобразяват всички. Още повече, че преходът към алтернативни (възобновяеми) енергийни източници изглежда възможен едва в доста отдалечена перспектива.

Иран – 30 години по-късно

Междувременно, като втори регионален лидер в пространството на т.нар. «Голям Близък Изток» се очертава Иран, който през 2009 отбелязва 30-та годишната на своята «ислямска революция». След като издържа на продължилото дълги години противопоставяне със САЩ, тази страна съществено увеличи геополитическото си влияние, при това не само в мюсюлманския свят. Допълнителна увереност в собствените сили на Техеран вдъхна публичното признание на американския държавен секретар Хилари Клинтън, че силовият натиск върху режима на аятоласите, практикуван от предишната администрация, се е оказал неефективен. Освен това, управляващите в Иран са наясно, че проблемите в Ирак и Афганистан не могат да се решат без активно тяхно участие. Накрая, геополитиката на Техеран се базира на предпоставката, че енергийната сигурност на ЕС, особено след украинско-руския газов конфликт от началото на 2009, до голяма степен зависи от иранските газови находища (Русия и Иран притежават 50% от газовите запаси на планетата). Имайки предвид, че според някои историци именно Персия, е родината на шахмата (оттам тази игра стига до Индия, откъдето, през VI-VII век, я научават и европейците) става по-разбираема и сложната дипломатически игра, която Техеран води едновременно на няколко «фронта» (атомната енергетика, противопоставянето на САЩ и Израел, сигурността на «Големия Близък Изток» и т.н.) и чиято главна цел е именно превръщането на Иран в нов регионален лидер.

Поредна илюстрация за тези намерения стана изстрелването на първия ирански спътник, който ще обикаля Земята 14 пъти дневно. Интересно е, че практически едновременно с това събитие, се случи и друго – афганистанските талибани взривиха 30-метровия мост в Хайберския проход, на 24 км от Пешавар (Северозападен Пакистан), с което прекратиха доставките на военна техника и продоволствие за частите на НАТО в Афганистан (в момента, през пакистанска територия се доставят до 80% от всички товари за Афганистан). Случайното съвпадение между двете събития за пореден път потвърди, че Иран може да изиграе ключова роля в решаването на афганистанския въпрос, още повече, че пакистанското правителство вече откровено признава, че Движението Талибан си е поставило стратегическата цел да овладее властта в страната. Тук е мястото да припомним, че очевидно прибързаната и осъществена под силния натиск на предишната американска администрация либерализация на политическата система в Пакистан доведе до нарастващ натиск от страна на силите на политическия ислям върху институциите на светската пакистанска държава.

Нападението в Хайберския проход, както изглежда, подейства отрезвяващо върху командването на НАТО, което оттегли досегашните си възражения срещу използването, от държавите-членки на пакта, на иранската територия за транзит на товари за Афганистан, макар и засега само въз основа на двустранни споразумения с Техеран. На свой ред, генералният секретар на Северноатлантическия алианс Яп де Хоп Схефер, който рядко поема някаква инициатива, без предварително да я е съгласувал с Вашингтон, предложи Иран да бъде привлечен в борбата с талибаните на афганистанска територия. НАТО е заинтересована и от използването за целта на изградената наскоро с индийска помощ магистрала, свързваща Централен Афганистан със Зарандж, на афганистанско-иранската граница, която след това продължава към дълбоководното пристанище Чахбехар в Персийския залив. Иранците са наясно, колко важна за САЩ и съюзниците им е диверсификацията на маршрутите за доставка на товарите и се опитват да я използват за укрепване на регионалната сигурност. Така, външният министър на Иран Манушер Мотаки,приветствайки желанието на новата американска администрация да евакуира експедиционния корпус от Ирак, изрази надеждата си това да се случи и в Афганистан.

Трябва да признаем, че Техеран е избрал най-подходящото време за да активизира действията си. От една страна, изстрелването на изкуствения спътник, както твърдят военните експерти, демонстрира възможностите на иранските ракетни технологии, способни да достигнат територията на Израел, което без съмнение поставя и Йерусалим, и Вашингтон, пред много сериозен военно-политически избор, ограничавайки (с оглед на американското военно присъствие в Ирак) спектъра на възможните им ответни действия. От друга страна, ясно демонстрираната на последните парламентарни избори в Израел «консервативна тенденция», стеснява възможностите на американската администрация в отношенията и с Техеран, защото, както е известно, «политиката е изкуство на възмластоваожното». Барак Обама и неговото правителство не могат да не се съобразяват и с позицията на голям брой влиятелни държави (редица страни от Западна Европа, Китай, Индия, Русия и т.н.) за «приобщаването» на Иран към международната общност, като по този начин се увеличи «предсказуемостта» във външнополитическото поведение на страната.

Заключение

За разлика от предишните исторически епохи, в които на глобално равнище доминират отношенията «господство – подчинение», днес се очертава една по-различна «многопластова» структура на световното пространство. В тази нова организационна структура, много важни функции ще изпълняват и държавите от «междинния пласт», свързващи горните и долни пластова на човешката цивилизация. В близко бъдеще ролята на държавите от «междинния пласт» само ще нараства. Затова българската дипломация следва внимателно да наблюдава и анализира процесите на диверсификация на глобалното пространство и своевременно да «идентифицира» реалните и потенциални регионални лидери, отношенията с които са особено важни за страната ни.

* Българско геополитическо дружество
{rt}

Като кандидат-президент, Барак Обама много говореше за това, какво точно ще направи, след като заеме този пост. Дойде време да видим, на какво е способен президентът Обама. Основният въпрос, пред който е изправен той днес е свързан с икономиката (нещо, което самият Обама не очакваше през по-голямата част от канидатпрезидентската си кампания). Тоест, доминиращата тема през първите сто дни от неговото управление е приемането на пакет от стимулиращи националната икономика мерки. В същото време обаче, Обама вече е участник в „Голямата игра”, т.е. в глобалното съперничество, а в този тип игри президентите рядко определят тона.

Основното предизвикателство, пред което в момента е изправен Барак Обама очевидно не е Газа. Израелско-палестинският спор не е сред онези, в които си струва да се забърква американският президент, освен ако не е от хората, падащи си по болезнените усещания. Защото става дума за безкрайно заплетен конфликт, който на практика няма решение. Без съмнение, през първите сто дни на управлението си, Обама ще парира всички опити да бъда ангажиран като посредник в палестинско-израелския конфликт. Той ще изпрати в региона свой специален пратеник, който ще води активни разговори с всички страни, ще произнася подходящите речи и ще се опитва да ги склони към поредните безмислени отстъпки. Този пратеник ще сложи началото на някакъв процес, а всички цинично ще се съгласят да участват в него, предварително знаейки, че той не води наникъде. Тоест, подобна мисия не означава ангажираност, а по-скоро имитация на такава ангажираност и тъкмо поради това всички американски президенти назначават специални пратеници за Близкия изток. Обама може да заобиколи поредната палестинска криза (чиито център този път е Газа) и със сигурност ще го направи.

Двете неизбежни кризи на Обама

Двете кризи, които той със сигурност няма да избегне, са Афганистан и Русия. По ред причини, ситуацията в Афганистан е крайно нестабилна и това не е криза, по отношение на която Обама би могъл да избегне вземането на решение. Президентът официално обяви, че ще ограничи задълженията си в Ирак и ще ги увеличи в Афганистан. Втората криза пък е свързана с решението на Русия, през януари тази година, да спре природния газ за Украйна и породената от това газова криза в Европа. Естествено, това не засяга пряко САЩ, но продължава силно да засяга европейците, дори и след като доставките бяха възобновени.

Тоест, Обама влезе в Белия дом, обременен от три взаимно свързани проблема: Афганистан, Русия и Европа. В известен смисъл, това е един и същи въпрос, който не може да чака.

Очевидно е, че Обама възнамерява да следва в Афганистан схемата на генерал Дейвид Питреъс. Целта е да бъде увеличен военният контингент в страната, като по този начин нарасне и натискът върху Движението Талибан и се очертае пътят към преговори с тази военизирана групировка или с някоя от нейните фракции. В крайна сметка, това ще доведе до включване на представители на талибаните в управляващата коалиция. Питреъс прокарваше тази стратегия в Ирак по отношение на бунтовниците-сунити и именно тя, най-вероятно, ще бъде използвана в Афганистан.

Положението в тази страна обаче се усложнява от ситуацията в съседен Пакистан. Снабдяването на частите на САЩ и НАТО в Афганистан, почти на 75%, се осъществява през пакистанското пристанище Карачи, откъдето товарите се доставят с камиони, през границата с Афганистан. По-голямата част от петрола, използван от западните сили в Афганистан, се обработва в Пакистан и се доставя по същия маршрут. Има два основни пропусквателни пункта – единият е в пакистанския град Чаман, на границата с афганистанската провинция Кандахар, а другият е в Хайберския проход.  Талибаните редовно атакуват складовете и конвоите на западните сили, а пакистанските власти на няколко пъти прекъсваха маршрутите, под предлог, че се водят сражения между правителствените части и радикалните ислямисти.

Междувременно, положението в Пакистан се усложнява от напрежението в Индия. Индийците твърдят, че хората, осъществили терористичните нападения от 26 ноември 2008 в Момбай, са пакистанци, ползващи се с подкрепата на определени кръгове в правителството на страната. След кървавата баня в Момбай, индийците декларираха определени претенции към Пакистан. Макар че ситуацията, както изглежда, се стабилизира, бъдещето на индийско-пакистанските отношения остава крайно неясно, като ескалацията на напрежението може да бъде провокирана от най-различни фактори – от смяната на курса в Делхи, или пък от нови терористични действия. Пакистанците дадоха да се разбере, че засилващата се заплаха от страна на Индия изисква прехвърлянето на войски от афганистанската граница на изток, като някои части вече бяха предислоцирани.

Освен прякото въздействие, което това изтегляне на пакистанските войски може да окаже върху трансграничните операции на талибаните, подобна стъпка би довела до рязко увеличаване уязвимостта на пътищата за снабдяване на НАТО, минаващи през територията на Пакистан. Разбира се, някои доставки могат да се осъществяват и по въздуха, но основната част – петролът, боеприпасите и т.н. – могат да се доставят само по суша (с камиони или влакове). Тоест, снабдяването на западните сили в Афганистан само по въздух е невъзможно. Затова затварянето на маршрутите за снабдяване през Пакистан означава криза за американските сили в Афганистан. И тъй като Вашингтон не е в състояние да контролира бъдещите действия на Пакистан, на Индия, или на терористите, САЩ следва да намерят алтернатива на пакистанските маршрути.

Ако погледнем картата, виждаме, че като най-логични се очертават двата маршрута от Карачи, през пакистанска територия. Ако те бъдат затворени или дори ако значително бъде ограничена пропускателната им способност, на практика, остават само маршрутите през територията на бившия Съветски съюз.

Един от тези маршрути, по който днес се транспортират неголеми количества гориво, минава през Каспийско море. Петролът, преработван в Армения, се превозва с фериботи през Каспийско море в Туркменистан (където също се преработва известно количество гориво), а след това се прехвърля в Афганистан или директно, или през територията на Узбекистан. Този маршрут може да бъде разширен така че да стига до Черно море, през Грузия, или до Средиземно море, през Грузия и Турция (макар че вариантът с включването на Турция ще изисква смяна на вагонните талиги, заради различното междурелсие). Не е ясно също, дали корабите в Каспийско море имат достатъчна вместимост за целта.

Друг маршрут позволява да се избегне транспортирането през Каспийско море, както и проблемите, свързани с уязвимостта на Грузия. Той преминава през територията на Русия, северно от каспийското крайбрежие, през Казахстан и Узбекистан (а малък участък – вероятно и през територията на Туркменистан), до Афганистан. Като са налице варианти за връзка през Черно море или за транзит през територията на Украйна и Беларус.

Потенциална алтернатива представлява и Иран, но дори и само за да стартират някакви разговори за това е необходимо радикално подобряване на отношенията между Техеран и Вашингтон, времето за което очевидно не е достатъчно.

Освен това, следва да се уточнят още доста детайли, но всички те, на практика, са варианти на два основни маршрута – този през Каспийско море, или транзита през територията на Русия.

Макар че първият маршрут вече се използва частично за транспортирането на гориво, не е ясно каква може да е максималната му пропускателна способност. Нещата още повече се усложняват от това, че съгласието на Туркменистан е малко вероятно, без санкцията на Москва, а Армения продължава твърдо да запазва лоялността си към руснаците. А след като в Азербайджан, както и в откъсналите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия, са разположени руски войски, военната сила на Русия надвисва, както от север, така и от юг, над маршрута през Грузия. Вторият сценарий предполага преминаване през територията на самата Русия, като тук също има няколко варианта – от използването на Черно море до транзита през Украйна и Беларус, или пък през балтийските постсъветски държави.

И в двата маршрута са включени важни за Русия страни, в които Москва продължава да се ползва с влияние, без оглед на това, колко приятелски са двустранните им отношения. Това би дало на Кремъл широки възможности за прекъсване на доставките, под най-различни предлози, нямащи никакво отношения към Афганистан.

Ако Западът избере първия маршрут, руснаците почти сигурно ще се опитат да притиснат Азербайджан и Туркменистан да се откажат да сътрудничат, а пък Турция ще се окаже в крайно неприятно положение, попадайки между „два огъня”, т.е. между САЩ и Русия. Дипломатическите усложнения, свързани с утвърждаването на тези маршрути, ще засегнат не само отделни държави, но и неизбежно ще поставят въпроса за американско-руските отношения.

Дори ако маршрутите не минават през територията на Русия, и при двата варианта нейното съдействие ще бъде необходимо. Затова САЩ следва да разработят алтернативен маршрут за снабдяване през Пакистан и така да определят отношенията си с Русия. Опитвайки се да задействат, без одобрението на Москва, маршрута, минаващ през територията на нейната „близка чужбина”, те отправят сериозно предизвикателство към Русия. За да получат руското одобрение, на САЩ ще се наложи да намерят подходящата формула за взаимодействие с тази страна.

Проблемът с руския природен газ

Сред най-важните упреци на Обама към администрацията на Буш беше, че тя действа едностранно, а не заедно със съюзниците си. Имаше се предвид, по-конкретно, че с действията си Белият дом е породил отчуждение сред европейците и поради това не е успял да формира устойчива коалиция за водене на война. По тази логика, една от първите стъпки на Обама трябва да бъде „възстановяването на мостовете” към Европа, за да се повлияе или да се окаже натиск върху руснаците, имайки предвид, че в Афганистан се намират войски на НАТО, а новият президент, по собствените му думи, възнамерява да поиска от европейците да активизират усилията си в тази страна.

В случая, проблемът е, че в отношенията между Европа и Русия възникна сериозна криза, както и, че в опитите за разрешаването и, ключова роля играе Германия. Този проблем е свързан с природния газ. В това отношение, Украйна много силно зависи от Русия, тъй като получава оттам две трети от необходимия и газ. Руснаците традиционно доставяха на бившите съветски републики (и най-вече на онези, които смятат за свои съюзници, като Беларус и Армения) „синьото гориво” с голяма отстъпка. Украйна също плащаше за природния газ по привилегировани тарифи – до „оранжевата революция” в края на 2004, когато на власт в Киев дойде прозападно правителство. След това, руснаците поискаха за доставяния от тях газ да се плаща реалната му цена. Имайки предвид, че през този период световните цени на газа растяха, Украйна изпадна в ужасно положение, което впрочем целеше и Москва.

През януари 2006, Русия отново прекъсна за кратко доставките на газ за Украйна, а в началото на 2009 направи същото – този път за цели три седмици. Освен че в отчаяна ситуация се оказа самата Украйна, прекъсването на доставките веднага засегна и останалите европейски държави, тъй като голяма част от доставяното в тях „синьо гориво” се транспортира през украинска територия. В резултат, някои европейски страни се оказаха в опасно положение, особено в условията на студената зима на 2008-2009.

С действията си, руснаците постигнаха едновременно няколко важни резултата. На първо място, те оказаха директен натиск върху Украйна. На второ, принудиха много европейски страни да влязат в пряк контакт с Москва, а не да използват посредничеството на ЕС. На трето, създадоха ситуация, в която европейските държави трябваше да избират, дали да подкрепят Украйна, или да осигурят отопление за своите граждани. Накрая, те поставиха Берлин (защото, измежду големите европейски държави, Германия най-силно зависи от руското „синьо гориво”) в положение, съвместно с руснаците, да притиска Украйна да приеме условията на Москва (тези въпроси бяха обсъдени в Германия между премиера Путин и канцлера Меркел).

Германците вече достатъчно ясно заявиха, че се противопоставят на присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО. Имайки предвид зависимостта и от Русия (а също собствените и амбиции), Германия няма да подкрепи САЩ, ако Вашингтон реши да отправи ново предизвикателство към Москва по въпроса за маршрутите за снабдяване на експедиционния корпус в Афганистан. На практика, Берлин (както и много други европейски столици) не може да си позволи да предизвиква Русия по който и да било въпрос, най-малкото по този за Афганистан. Като цяло, европейците смятат, че нямат кой знае какви интереси в афганистанската война и много държави планират да изтеглят или да съкратят контингентите си, по финансови съображения.

Тоест, много трудно можем да си представим, как Обама ще успее да накара европейците да се конфронтират с Русия заради маршрутите за снабдяване на американските войски в Афганистан. Въпреки това, решаването на този проблем не търпи отлагане.

Цената на руското сътрудничество

Впрочем, руснаците са готови да помогнат на американците и няма никакви съмнения, какво точно ще поискат срещу това.

Като минимум, Москва ще поиска от Вашингтон да заяви, че няма да настоява за присъединяването на Грузия и Украйна към НАТО или за разпологането на военни контингенти в граничещите с Русия държави, които не са членки на пакта (т.е. пак става дума за Грузия и Украйна). На сегашния етап, подобна декларация би имала чисто символично значение, защото Германия и другите европейски държави и без това ще блокират приемането им в НАТО.

Руснаците биха могли да поискат и известни гаранции, че НАТО и САЩ няма да разполагат големи военни формирования и да изграждат мащабни военни съоръжения в бившите съветски републики (а днес членки на пакта) Латвия, Литва и Естония (тук е мястото да напомня, че малка въздушна ескадрила, формирана от страните-членки на НАТО на ротационен принцип, вече патрулира във въздушното пространство на балтийските държави). Имайки предвид, че в началото на 2009 в Латвия и Литва имаше мощни антиправителствени демонстрации, стабилността в тези страни се оказва под въпрос. Руснаците не биха останали недоволни от свалянето на проамериканските правителства в балтийските постсъветски републики. Затова всяко официално споразумение по споменатия по горе въпрос може доста бързо да дестабилизира ситуацията в Прибалтика, да не говорим, че сериозно би отслабило Северноатлантическия алианс.

Друго вероятно искане на руснаците (още повече че те вече са го поставяли и преди) е свързано с гаранциите, че в крайна сметка, САЩ ще изтеглят всичките си военни бази от Централна Азия срещу подкрепата на Москва за нуждите на сегашната афганистанска кампания (в момента американците снабдяват своя контингент по въздуха, от военновъздушната база в Минас, Киргизстан, но местните власти се готвят да поискат изтеглянето им оттам). Русия не иска, в резултат от американското военно присъствие, Централна Азия да се превърне в сфера на влияние на Вашингтон.

Възможно е също, руснаците да предявят и някакви искания във връзка с плановете на САЩ да разположат обекти на своята Противоракетна отбрана в Чехия и Полша.

Предполагам, че срещу сътрудничеството за гарантиране сигурността на маршрутите за снабдяване на войските в Афганистан, руснаците, под една или друга форма, ще предявят всички, изброени по-горе, искания. Тоест, ако направим равносметка, Русия ще се стреми САЩ да признаят територията на бившия Съветски съюз за нейна сфера на влияние. Американците очевидно не са склонни на подобна отстъпка, или най-малкото биха предпочели тези гаранции да имат не пряк, а косвен характер. Москва обаче ще настоява за обратното, тъй като подобни официални гаранции биха провокирали криза на доверието към задълженията, поети от САЩ по отношение на постсъветските държави и могат да се превърнат в инструмент за връщането на въпросните държави в руската орбита. Евентуални американски отстъпки по този въпрос биха могли да породят сходен ефект и в редица европейски държави.

И така, освен глобалната финансова криза, Обама е изправен през изискващият срочни мерки проблем в Афганистан. Там се сражават американски войници и те трябва да бъдат снабдявани с всичко необходимо. Маршрутът през Пакистан вече не може да се смята за сигурен, що се отнася до всички други варианти, Америка или трябва да отправи директно предизвикателство към Москва (без особени надежди за ефективен резултат), или да поиска нейната подкрепа. Цената, която ще поставят руснаците, ще е висока, особено след като европейските съюзници на Вашингтон не са склонни да се конфронтират с Русия заради Грузия. Впрочем, всички варианти, в крайна сметка, ще изискват сътрудничество с Кремъл. Планът на Обама да ангажира европейците с реализацията на американските инициативи, в този случай, няма как да сработи. Без съмнение, новият президент едва ли е искал неговата администрация да започне дейността си с мащабни отстъпки към Москва, но той не може да си позволи да остави американския корпус в Афганистан без необходимото тилово обезпечаване. Може би Обама се надява, че в Пакистан няма да се случи нищо сериозно, но това зависи най-вече от талибаните и другите ислямистки групировки, а едва ли си струва да разчитаме на добрата им воля.

Но, каквито и предварителни планове да е имал новият американски президент, той трябва бързо да се заеме с този проблем, докато ситуацията в Афганистан окончателно не е придобила кризисен характер. Затова, най-вероятно ще му се наложи да вземе решение, следвайки принципа на „по-малкото зло”. В същото време, за разлика от израелско-палестинския конфликт, в този случай Обама не може просто да назначи свой специален представител, който да се прави, че развива бурна дейност. На президента ще се наложи да вземе много трудно решение. И именно от мерките, които ще предприеме в икономическата сфера и по отношение на афганистанската криза, можем да съдим, какъв президент ще бъде Обама. Убеден съм, че ще го разберем съвсем скоро.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

Днес в Централна Азия се пресичат геополитическите интереси на различни играчи, включително най-големите световни силови центрове, което предопределя и значимостта на проблемите за гарантиране на сигурността в региона. Защото перманентната стабилност на Централна Азия ще способства както за външната и вътрешната сигурност, така и за развитието на икономиката, културата, социалния и политически климат в региона, и ще допринесе за постигането на глобална сигурност.

След като, в началото на 90-те, държавите от Централноазиатския регион станаха независими, към тях се насочиха интересите на различни геополитически силови центрове, като САЩ, Русия, Китай, ЕС, Турция, Иран, както и на недържавни «играчи», в лицето на  транснационалните корпорации, международните организации, транснационалните престъпни мрежи и т.н. Като всеки от тях преследва собствени интереси в региона, опитвайки се да играе уникална роля във формирането на регионалната система за сигурност. Сред тези играчи, заинтересовани от задълбочаването на отношенията с централноазиатските държави и постигане на геополитическите си интереси в региона, е и Турция.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам турския опит в сферата на гарантиране на сигурността, на национално и регионално равнище, и спецификата на двустранните отношения между Казахстан и Турция в областта на сигурността, от 1991 насам, отделяйки специално внимание на перспективите пред сътрудничеството между тези две приятелски държави.

Развитието на отношенията между Казахстан и Турция

Турция, която беше сред първите държави, признали независимостта на Казахстан, традиционно придава огромно значение на отношенията си с тази страна. Още в началото на 90-те, официалните посещения на високопоставени представители на двете държави и сключените многостранни и двустранни договори, поставиха основите за сътрудничество в редица сфери. Турската подкрепа за новите независими държави, при интегрирането им в международната общност, също заздрави отношенията между Анкара и Астана. Както отбелязва М. Омаров: «Политиката на Турция по отношение на централноазиатските републики се основава на подкрепата за консолидирането на държавното им устройство, политическите и икономически реформи и съдействието за интеграцията им в световната общност, развитието на двустранните връзки във всички сфери на основата на равенството, взаимния интерес и уважението на суверенитета» (1). Така, Анкара подкрепи кандидатурата на Казахстан за председателския пост на ОССЕ. На свой ред, Астана подкрепи турския кандидат за председател на Организация Ислямска конференция (ОИК), обяви се в полза на избирането на Турция за временен член на Съвета за сигурност на ООН, през 2009-2010, и подкрепя стремежа и да стане член на ЕС (2).

На двустранна основа, Казахстан и Турция си сътрудничат в редица сфери, макар че равнището и ефективността на много от съвместните им инициативи не са кой знае колко високи. В същото време е налице динамично развитие на икономическите и търговски отношения. По време на официалното си посещение в Турция, през 2003, казахстанският президент Нурсултан Назарбаев изрази задоволство от мащабите на турските инвестиции в икономиката на страната му и подчерта, че Казахстан също е готов да инвестира в турската икономика (3). Този факт е пример за това, че Казахстан вече не е страна, зависеща от чуждестранните инвестиции, а и сам е готов да поеме ролята на кредитор, реализирайки инвестиционни проекти в чужбина.

Сравнително добре се развиват отношенията в сферата на културата и образованието, докато контактите в научната и академичната среда, между представителите на интелигенцията на двете страни, остават ограничени. Засега, като най-ефективна (и, на практика, единствена) платформа за културно сътрудничество се изявява създадената през 1993 в Алмати Международна организация за развитие на тюркската култура (TURKSOY). Организацията, която е своеобразен аналог на ЮНЕСКО, има голям принос не само за съхраняването, но и за развитието на културата, историята и изкуството на тюркските народи.

Естествено, и двете страни отделят специално внимание на проектите за транзит на енергоносители. Разширявайки потенциала си, Казахстан все по-уверено действа на международните пазари и проявява интерес към инвестициите в чуждестранни предприятия. Както изглежда, сътрудничеството в сферите на енергоносителите и транспортните комуникации ще продължи да бъде водещ елемент в отношенията между двете държави и в обозримо бъдеще.

Специално внимание заслужава и военно-техническото сътрудничество между Турция и централноазиатските държави и, в частност, това с Казахстан. Макар казахстанският анализатор М.Омаров да твърди, че Турция едва през последните години (и по-точко, след събитията от 11 септември 2001 и последвалата антитерористична операция в Афганистан) е изместила акцента в сътрудничеството си с Казахстан от икономическите, културните и социални аспекти към военните (1), истината е, че двустранните отношения в тази сфера датират още от 1992, когато бяха подписани първите споразумения за сътрудничеството в областта на военното образование с редица държави (4). Оттогава насам, около 2300 кадети и офицери от Централна Азия получиха висшето си образование в турски военни академии, други 1700 се обучават в момента, а десетки военни специалисти изкараха курсове за преквалификация. През юни 1993, министърът на отбраната на Казахстан за първи път посети Турция, след което такива посещения бяха направени и през 1994, 1996, 2000 и 2003. Ответните визити на турските министри на отбраната бяха през 1998, 2001, 2003, 2005 и 2006.

Още преди трагичните събития от 11 септември, след които интересът към военно-техническото сътрудничество между Астана и Анкара рязко нарасна, президентът на Турция Ахмед Неджет Сезер посети, през 2000, повечето държави от региона и поднови редица споразумения в сферата на военно-техническото сътрудничество. В съответствие с плана за сътрудничество между Министерството на отбраната на Казахстан и турския Генерален щаб от 2002, на следващата година Казахстан беше посетен от турска делегация, водена от началника на Тиловото управление на Генералния щаб генерал-лейтенант Сафет Кайа. При това посещение беше подписан Изпълнителен протокол за оказване на безвъзмездна помощ на казахстанските въоръжени сили, в съответствие с плана за сътрудничество. Така, казахстанската армия получи специални военни джипове, свързочно оборудване, компютри и друга техника за около 1 млн. долара.

Нещо повече, официалната среща между военния министър на Казахстан Даниал Ахметов и турския му колега Вежди Гьонюл, състояла се в рамките на посещението на президента на Турция Абдула Гюл в Астана, през декември 2007, потвърди готовността на двете страни да укрепват сътрудничеството помежду си. В хода на преговорите, двамата министри обсъдиха състоянието и перспективите пред военното и военно-техническото сътрудничество между Казахстан и Турция (6). Тоест, вече повече от 15 години Турция играе важна роля за модернизацията на казахстанската армия, оказвайки военно-техническа помощ, осигурявайки обучението на част от офицерския състав и отпускайки определени финансови средства.

Сред аспектите на двустранното сътрудничество, в които се забелязва най-висока активност, е и сферата на сигурността. Както отбелязва директорът на Казахстанския център за стратегически изследвания Булат Султанов, съвместните усилия в борбата срещу международния тероризъм и религиозния екстремизъм са важно направление в сътрудничеството между Казахстан и Турция. Основополагащ документ в тази сфера е Съвместната декларация на двете държави за сътрудничество в борбата с тероризма, подписана в Астана, през октомври 2000. Освен това, сътрудничество в по-широк, т.е. многостранен, формат се осъществява и в рамките на Конференцията на специалните служби на тюркоезичните държави (от 1998 насам), като включва обмен на информация, съвместни операции по издирване на заподозрени лица и борба с терористичните и екстремистки организации (7).

Друга сфера на взаимодействие между Казахстан и Турция е усъвършенстване на подготовката и квалификацията на казахстанския батальон «Казбат», предназначен за участие в умиротворителни операции. Високото равнище на подготовка на казахстанските миротворчески сили беше отбелязано и от експертите от Обединените въоръжени сили на НАТО, по време на проверката на оперативната съвместимост на една от ротите на «Казбат». По-късно, на базата на батальона, беше сформирана умиротворителната бригада «Казбриг», смятана за най-елитната част в казахстанската армия. Бригадата разполага с по-широки възможности за изпълнение на различни миротворчески мисии, притежава боен опит от Ирак и е екипирана изцяло според стандартите на НАТО (7). Приносът на Турция за това е много сериозен. В рамките на двустранните програми между двете страни, бяха осъществени съвместни тактически учения. Освен това, Турция осигури необходимото оборудване и помогна за подготовката на «Казбат», като за целта група турски офицери, в продължение на няколко месеца, инструктираше казахстанските миротворчески сили (9).

Турският опит в сферата на сигурността и ролята на геополитическия фактор

Сферата на сигурността се очертава като най-важна за двустранните отношения (макар по интензивност да отстъпва на отношенията в икономическата и търговската сфери), в контекста на изострянето на предизвикателствата на международния тероризъм и трансграничните заплахи, когато нито една държава в света не е в състояние сама да гарантира сигурността си. Добре известно е, че гарантирането на сигурността и стабилността (както вътрешна, така и външна) е приоритет за Турция, която е разположена в центъра на конфликтогенен регион. Страните с които има сухопътна граница са Иран, Северен Ирак, Сирия, Грузия, Армения, Гърция и България, а чрез Черно море има морска граница с Русия, Украйна и Румъния. Наличието на общи граници с държави, разположени както в Близкия изток, така и в Южен Кавказ и Балканите, където са концентрирани значителен брой конфликти точки, изисква от Турция съответната подготовка, във военно-технически план. Освен това, разположена в граничната зона между три континента, Турция се сблъсква с целия комплекс от транснационални заплахи и предизвикателства: наркотрафика, нелегалната миграция, организираната престъпност, трафика на хора и т.н. В борбата с тях, и в частност с наркотрафика, религиозния екстремизъм, тероризма и нелегалната миграция, турските специални служби си извоюваха определен авторитет сред европейските си колеги (10). В това отношение, както посочва руският анализатор Алексей Фененко, Европа би имала само полза от евентуалното бъдещо членство на Турция в ЕС, именно заради способността и послужи като преграда за проникването на тероризма и религиозния екстремизъм на Стария континент (11). Благодарение на опита си в тази сфера, Турция, поне спорен мен, може да се смята за полезен партньор и за държавите от Централна Азия, в сферата на сигурността и, в частност, на военно-техническото сътрудничество. Нещо повече, струва ми се, че Турция следва да се разглежда като държава, осигуряваща връзката между Централна Азия и Близкия изток, на трансрегионалното равнище на сигурност (12).

Днес, Турция е с най-многобройната армия в Европа (и осмата в света). Благодарение потенциала на сухопътните, военноморските и военновъздушните си сили, Турция заема водещо място в НАТО и е натрупала голям опит от участието си в различни военни и миротворчески операции. Военните и структури, образователните учреждения и военните технологии са изцяло съобразени със стандартите на пакта. В същото време, поддържането на толкова многобройна армия, развитието на военно-промишления комплекс и обновяването на военната техника и снаряжение изискват големи бюджетни разходи, превърнали се в тежко бреме за турската икономика. В тази връзка, кредитите, получавани от международните «донори» и най-вече от САЩ, целенасочено се използват за модернизация на въоръжените сили. Освен това, напрегнатите отношения с Гърция и горещите точки край южните граници на Турция превръщат в императив гарантирането на националната сигурност, оправдавайки всички разходи за целта. Защото именно заради военната си мощ, Турция се смята за регионална сила (15).

Очевидно е, че геополитическото разположение е определящо в процеса на вземане на външнополитически решения и изисква притежаването на съответната военна мощ не само за справяне със заплахите за националната сигурност. Наличието на «горещи» конфликти в съседните региони не изолира Турция от взаимоотношенията и със съседите, макар че по време на студената война контактите и с близкоизточните държави бяха ограничени. През последните пет години турската външнополитическа концепция започна да се променя радикално. В тази връзка, много сериозно се обсъжда «връщането» на Турция в Близкия изток, т.е. налице са признаци за преориентирането и към многовекторна външна политика. Действайки като регионална сила, Турция активизира присъствието си във всички прилежащи региони. В частност, действайки като посредник между участниците в различни конфликти, тя се стреми да си извоюва имидж на държава, преследваща мирни цели и осъществяваща миротворческа мисия. Което пък и дава възможност да предприеме редица конкретни стъпки за гарантиране на международната сигурност.

След 1993, Турция активизира участието си в миротворчески мисии, както под егидата на ООН, така и на НАТО. Наред с чисто военната подкрепа, тя има определен материален и финансов принос за реализацията на различни проекти в социално-икономическата сфера и сферата на сигурността. В това отношение, следва да посочим приноса на турските миротворчески сили в Афганистан, Южен Кавказ и Западните Балкани. Като особено внимание заслужава фактът, че при изпълнението на тези мисии, поне досега, не е отбелязано нито едно нападение срещу турския военен персонал, което експертите свързват с положителния имидж и добронамереното отношение на местното население към Турция.

Турският военно-промишлен комплекс също заслужава внимание при оценката на потенциала и опита на страната в противодействието на предизвикателствата и заплахите срещу сигурността. От началото на 80-те, Турция постепенно съумя да изгради сериозна военна индустрия, увеличавайки, с течение на времето, потенциала и. В момента, страната изнася различни системи въоръжение и военна техника, включително бойни самолети F-16, самолети за зареждане във въздуха, бронетранспортьори, подводници, прибори за нощно виждане, радарни и свързочни системи и т.н. Над 50 държави купуват турско оръжие, като сред тях са партньорите от НАТО и, в частност, Великобритания, Италия, Канада и новите членки на пакта – Чехия и Полша. Арабските държави, включително Египет, Йордания, Саудитска Арабия, Кувейт и Либия, също са сред турските клиенти.

Освен с военния си потенциал, Турция изпъква и с опита си в борбата с нетрадиционни предизвикателства и заплахи. Днес, когато асиметричните заплахи се превърнаха в сериозен проблем за цялото човечество, Турция е сред малкото страни в света, разполагаща с изключително богат опит в борбата с тях. Сблъсквайки се, в началото на 80-те, с терористичния феномен, в лицето на Кюрдската работническа партия (РКК), тя даде големи жертви (от 1983 до днес в битката с РКК са загинали над 30 000 цивилни и военни), значително нараснаха и икономическите и загуби, заради допълнителните разходи за борба с тероризма (16). В същото време, този проблем, с който Турция се бори вече няколко десетилетия, имаше и някои плюсове. В частност, стана неизбежна еволюцията в методите и средствата за борба с терористите, както и за предотвратяване на техните действия, подобрени бяха професионалните качества и ефективността на организационната структура на специалните части, тяхното въоръжение, както и програмите за обучаване на специалисти по борба с терора, разчистване на минни полета и освобождаване на заложници. Военновъздушните операции, осъществявани в недостъпните планински райони с много сурови климатични условия, се превърнаха в своеобразна визитна картична на турските военновъздушни сили. Сериозен е приносът и на отрядите за бързо реагиране за успеха на антитерористичните операции по суша. Вследствие на разпространението на тероризма в населените места, наред с армията, в борбата с него се включиха и полицията, жандармерията и специалните части. Неслучайно, именно в Анкара се намира Международният център на НАТО за усъвършенстване на оперативните способности за борба с тероризма (COE-DAT), където се провеждат семинарите за борба с тероризма и курсове за повишаване квалификацията на офицери от различни държави (17).

Наред с проблема за противодействието на тероризма, Турция има сериозен опит и в борбата с трансграничните заплахи, като нелегалния трафик на оръжие, наркотици и хора и незаконната миграция. За целта в страната е изградена цяла система за противодействие не само на локално, но и на междудържавно равнище (включително с Интерпол и силовите структури на съседните държави).

Намирайки се на пресечната точка на комуникационните линии (автомобилни, железопътни, въздешни) на три континента, Турция е своеобразен мост не само за развитие на международните отношения, но и транзитна държава за наркотрафика, организираната престъпност и нелегалната търговия с оръжие. В тази връзка, турската полиция изработи стройна система за взаимодействие с граничните служби с цел тяхното пресичане. В това отношение, работата на граничната служба и бреговата охрана също заслужават сериозно внимание.

Перспективите за сътрудничество между Астана и Анкара в сферата на сигурността

Централна Азия е сред онези региони на планетата, където особено остро се усеща наличието на потенциални заплахи като религиозния екстремизъм и международния тероризъм и са налице редица проблеми с нелегалния трафик на наркотици и оръжие и миграцията.

По геополитическото си положение Казахстан доста прилича на Турция – страната също се намира на границата между два континента и, като пресечна точка на различни култури, е ключова държава в Централноазиатския регион. И двете са мюсюлмански страни със светски обществен модел, и двете безспорно играят много значима роля в своите региони, по отношение гарантирането на сигурността и стабилността, борбата с новите предизвикателства и заплахи, устойчивото развитие и налагането на универсалните човешки ценности. Наличието на толкова много аналогии показва, че съществуват всички необходими предпоставки за взаимоизгодно сътрудничество, основаващо се на доверието и равноправните отношения. Турция, както стана ясно по-горе, може да окаже значителна помощ от теоретичен, методологичен и чисто практически характер в борбата с предизвикателствата и заплахите. Сътрудничеството в сферата на сигурността, в частност, ще повлияе положително на ситуацията в целия регион, тъй като Казахстан, в качеството му на ключова централноазиатска държава, има необходимия потенциал да се превърне в «преден пост срещу съвременните предизвикателства и заплахи, аналогично на ролята и стратегическото значение на Турция в Средиземноморския регион» (7). Показателно е, че още с първите си стъпки като независима държава, Казахстан полага активни усилия за гарантиране на сигурността и стабилността в региона и света и противодействие на съвременните предизвикателства и заплахи пред страната. Затова, за по-нататъшното разширяване и усъвършенстване на потенциала му в това отношение, Казахстан, според мен, се нуждае от опита и сътрудничеството на Турция в такива сфери, като военното строителство, борбата с тероризма и екстремизма, поддържането на мира и международния опит, придобит в рамките на НАТО.

Въпреки че в Казахстан няма извършени терористични действия и не съществува проблемът с религиозния екстремизъм, това не означава, че пред страната липсват потенциални заплахи. Доста сериозен проблем в сферата на сигурността е наркоманията, тъй като, въпреки мерките за борба с него, наркотрафикът си остава основен източник за финансиране на терористичните групировки. Както отбелязва Булат Султанов, „добре е да проучим и използваме международния опит на Турция в борбата с тероризма и религиозния екстремизъм... Този опит е важен и в сферата на религиозното възпитание, защото липсата на религиозни познания у значителна част от населението в „транзитните” държави съдейства за привличането на част от него към радикалните религиозни течения” (7).

Сътрудничеството между Казахстан и НАТО също е от значение в сферата на сигурността. То се подчертава и от президента на страната Нурсултан Назарбаев, според който: „Сътрудничеството с НАТО е необходимо за формирането на армията ни, затова ще продължим да работим в тази посока”. В рамките на новия етап на това сътрудничество и по-точно на Индивидуалния план за действия се предвижда реализацията на достатъчно широк спектър от програми на различни равнища, целящи повишаване на оперативната съвместимост, задълбочаване на процеса на реформи в сферата на отбраната, подготовката на казахстанските миротворчески контингенти, сътрудничеството в научната сфера, извънредното гражданско планиране и борбата с тероризма. Предвижда се също, създаването на редица регионални центрове, като например миротворчески център с акцент върху инженерно-сапьорната подготовка, център за езикова подготовка, както и център за подготовката на офицери-верификатори (8). В това отношение, турският опит може да бъде много полезен. Турция беше първата измежду страните от НАТО, която създаде в Анкара Образователен център на програмата „Партньорство за мир”, където се подготвят офицери от различни държави. Важна роля за активизацията на отношенията и разработването на предложения и проекти в тази посока играят военните аташета в посолствата на Казахстан в Анкара и на Турция в Астана.

В заключение, можем да направим извод, че въпреки ограниченото, по ред причини, участие и роля на Турция в гарантирането на някои аспекти на сигурността в Централна Азия (екологически, икономически и социален), приносът и за военно-техническото развитие на въоръжените сили на централноазиатските републики не бива да се подценява. Вероятно, при по-прагматичен подход на двете страни, това сътрудничество би било по-ефективно. В същото време, въпреки бавните темпове на задълбочаването му, „проектите в сферата на културата, образованието и военното сътрудничество ще имат голям ефект в бъдеще”, според казахстанския политолог Санат Кушкумбаев (18). Още повече, че, както отбеляза президентът Назарбаев, в изказването си на Срещата на държавните глави на тюркоезичните държави, през 2006: „В периода след обявяването на независимостта, нашите политически, търговско-икономически, научно-технически и културно-хуманитарни отношения се издигнаха до нивото на стратегическо партньорство”. Защото международният тероризъм, религиозният радикализъм, нелегалният трафик на наркотици, оръжие и хора са общи проблеми на всички тюкроезични държави. Затова те следва да обединят усилията си в борбата с тези заплахи (19).

Бележки:

1.      Омаров М., «Влияние Турции на региональную безопасность Центральной Азии и ее интересы в регионе», Вестник КазНУ, Серия международные отношения и международное право, №3 (23), 2006, с. 57-60.

2.      «Сотрудничество Республики Казахстан с Турецкой Республикой», информация из раздела Международное сотрудничество с веб-сайта МИД РК http://portal.mfa.kz/portal/page/portal/mfa/ru/content/policy/cooperation, доступ в онлайн режиме 22 мая, 2008.

3.      «Türk okullarını öven Nazarbayev işadamlarını yatırıma çağırdı», Новостная лента, Zaman, 22 мая 2003 г., http://arsiv.zaman.com.tr/2003/05/22/dis/butun.htm доступ в онлайн режиме 22 мая, 2008.

4.      Tacibayev R., “1991-1996 Türkiye-Kazakistan İlişkileri”, yayınlanmamış Yüksek Lisans tezi, İstanbul, 1997, s. 194.

5.      Багдар-Ориентир, «Xроника основных событий в Вооруженных Силах Республики Казахстан (октябрь-декабрь 2003 года)»,  №4, 2003, с. 7.

6.      Официальные пресс–релизы МО РК о межгосударственной деятельноcти, Пресс-служба Министерства обороны РК, www.mod.kz, доступ в онлайн режиме 23 мая, 2008.

7.      Султанов Б., «Сотрудничество Казахстана и Турции по противодействию терроризму и экстремизму», Взаимоотношения Турции и Центральной Азии в контексте расширяющейся Европы, Материалы международной научной конференции, 19-20 мая 2005, Дайк-Пресс, Алматы, 2006, с.107-111.

8.      Абдульманов А., «У «Казбрига» - высокий потенциал миротворчества!», статья на сайте Министерства обороны РК, www.mod.kz, доступ в онлайн режим от 23 ма, 2008.

9.      Macdermott R., Mukhamedov I., “Kazakhstan’s Peeckeeping Support in Iraq”, Central Asia Caucasus Analyst, 28 January 2004, Washington DC, p.9.

10.  Lindstrom M., “Turkey’s Efforts to Fight Human Trafficking in the Black Sea Region: A Regional Approach”, The Quarterly Journal, winter, 2005, p. 44-47.

11.  Фененко А., «Балканский фактор и военно-политическая безопасность Европы», Международная жизнь,  №2, 2002.

12.  Winrow G., “Turkey and Central Asia” in Central Asian Security: The New International Context by R. Allison and Lena Jonson (eds), Royal Institute of International Affairs, Brookings Institution Press, Washington DC, 2001, р. 207.

13.  Мосулският конфликт и териториалният спор между Великобритания и Турция за принадлежността на богатия на петрол район на Мосул, който, до Първата световна война, заедно с районите на Киркук, Ербил и Сюлеймания, е част от Мосулския вилает на Османската империя.

14.  Oran B., (ed.) Türk Dış Politikası. Kurtuluş Savaşından Bugüne Olgular, Belgeler, Yorumlar, Cilt I: 1919-1980, 8. Baskı, İstanbul: İletişim, 2005, s. 545-548.

15.  Collinsworth A., “Turkey: An Emerging Global Actor”, INSIGHT TURKEY, Vol.: 9, No.: 3, SETA, Ankara, 2007, p. 93.

16.  Tolon H., “Terörizm ve terörizmle Mücadelede Alınması Gereken Tedbirler”, STRATEJİK ÖNGÖRÜ, Sayı: 7, Tasam, İstanbul, 2005, s.6-7.

17.  По-детайлна информация има на сайта на центъра: www.tmmm.tsk.mil.tr

18.  Кушкумбаев С., «Турция в Центральной Азии: поиск оптимальной модели взаимодействия», Взаимоотношения Турции и Центральной Азии в контексте расширяющейся Европы, Материалы международной научной конференции, 19-20 мая 2005, Дайк-Пресс, Алматы, 2006, с. 184.

19.  Есильбаев Т., «Тюркское единство стало реальностью», Экспресс-Казахстан,  №22, 22 ноября, 2006, с. 3.

* Евразийски национален университет в Астана, авторката е кореспондент на „Геополитика” за Централна Азия

{rt}

Успехът на новата афганистанска стратегия на американския президент Барак Обама ще бъде право пропорционален на способността му да откъсне войната в тази страна от геополитическите планове на предшественика си Джордж Буш-младши.

Очевидно е, че сътрудничеството с Иран и Русия е не по-малко важно, отколкото военните усилия, които напоследък САЩ изискват от пакистанските генерали. Освен това, можем да предположим, че Обама ще може да разчита на по-изгодна позиция в преговорите си с праволинейните генерали от Равалпинди (където е щабът на пакистанската армия – б.р.), ако преди това гарантира подкрепата на Русия и Иран за своята афганистанска стратегия.

В този случай, Москва и Техеран са в правото си да разчитат, че САЩ ще се откажат от досегашната стратегия за увеличаване на военното си присъствие по техните граници. Поне засега обаче, фактите говорят по-скоро за обратното. Показва го, в частност, съставът на екипа на новия президент, отговарящ за националната сигурност, както и утвърждаването на Робърт Гейтс като държавен секретар по отбраната.

Междувременно, през последните седмици от пребиването си на власт, администрацията на Буш за пореден път демонстрира стремеж за ангажирането на Саудитска Арабия в урегулирането на афганистанския проблем, под предлог, че уахабитския партньор на Америка би могъл да окаже влияние върху поведението на талибаните. Това нямаше как да не предизвика недоволство в Иран, чиито духовен лидер Али Хаменей призова, в края на декември 2008, за единство пред „опитите на външните врагове да внесат раздор между шиитите и сунитите”.

Сближаването между Русия и Иран

На практика, изглежда неизбежно, че Русия и Иран ще обединят усилията си. Всъщност, те вероятно вече са започнали да го правят. Оставалите държави от региона – Индия, Китай и централноазиатскитя републики, също следят с нарастващо напрежение безмилостната битка на САЩ за доминация в него. „Войната с тероризма” вече дестабилизира Пакистан, възможно е рухването на пакистанската държава да удари и по Индия. Очевидно е, че терористичното нападение в Мумбай, през декември миналата година, не може да се разглежда изолирано от проблемите, породени от войната в Афганистан.

Знаменателно е, че по същото време, когато в Делхи заседаваше руско-индийската работна група (16-17 декември 2008), в Индия се появи такъв опитен дипломат като зам. министърът на външните работи на Иран Мохамед Махди Ахунзаде. Пак на 16 декември, началникът на руския Генерален щаб генерал Николай Макаров открито заяви, че използвайки като предлог войната в Афганистан, американците са осъществили „скок в голямата игра за Централна Азия”. Макаров едва ли би си позволил подобен тон, ако не беше получил предварителни указания от Кремъл. Тоест, по този начин Москва демонстрира недоволството си от американската политика пред екипа на Обама. Макаров заяви, че Русия разполага с информация, че САЩ планират да разположат нови военни бази в Казахстан и Узбекистан.

В същото време, все по-упорито се говори, че Москва е започнала да снабдява Техеран със системи за противовъздушна отбрана С-300. Става дума за една от най-модерните противовъздушни системи, клас земя-въздух, чиито ракети са в състояние едновременно да прехващат до 100 балистични ракети или самолети на противника, в радиус до 150 км. Както отбеляза по този повод старшият съветник в Пентагона Дан Хур: „Ако иранците се сдобият с С-300, това ще доведе до драматични промени в стратегията ни за противопоставяне на тази страна. Защото системата може да парира всички удари от въздуха на западната авиация”.

Трудно е да прогнозираме, какво точно ще се случи, но, както изглежда, Иран и Русия се готвят да реагират на евентуално предизвикателство от страна на администрацията на Обама, ако тя се опита да ги изолира от техните традиционни зони на влияние.

Наскоро авторитетното издание Aviation Week цитира американски източници, според които Русия възнамерява да продаде на Иран ракетната система СА-20, използвайки Беларус, като посредник в сделката. „Иранците усилено преговарят за СА-20 – твърди високопоставен американски държавен служител – и, ако това стане, ще се сблъскаме с цяла серия от безпрецедентни предизвикателства в сферата на сигурността. Защото през последните 20 години бяхме свикнали с безапелационната си доминация във въздуха, а военновъздушните ни сили можеха да осъществяват бойни задачи във всяка точка на планетата”.

Същият източник смята, че предполагаемото разполагане на СА-20 около иранските ядрени обекти може да застраши израелските самолети F-15I и F-16I, които макар и да са продукт на модерните технологии, не притежават параметрите на американските „Стелт”. В тази връзка, на 22 декември 2008, в Москва се появи политическият съветник на Министерството на отбраната на Израел генерал Амос Гилад, който опита да убеди руснаците да не  доставят ракетни системи на Иран.

В същото време, Москва продължава да следва курс на „конструктивна двусмисленост”. Така, още през октомври миналата година руският външен министър Сергей Лавров обяви, че „Русия не възнамерява да доставя системи С-300 в нестабилните райони на света”. През втората половина на декември обаче, РИА-Новости цитира анонимни източници от Кремъл, според които „Русия е приключила подготовката за подписването на договор за доставки на С-300”, а само ден по-късно първият зам.председател на Федералната служба за военно-техническо сътрудничество Александър Фомин обяви, че „Руската Федерация и Иран гарантират стабилността в региона”. Според него, „С-300 са подарък за региона, в който следва да бъде предотвратено избухването на нови военни конфликти”.

Междувременно, съобщението, че в началото на февруари 2009 Иран е изстрелял първия си спътник (което едва ли е станало възможно без руска, или китайска техническа помощ) се превърна в пореден повод за тревоги за САЩ и регионалните им съюзници в Близкия изток.

Руско-иранските преговори за С-300, без съмнение, са следствие от проникването на САЩ в регионите на Централна Азия и Кавказ. Москва и Техеран се опасяват, че ветераните на студената война от Вашингтон (които разполагат със сериозно влияние в администрацията на новия президент) ще продължат войната в Хиндукуш, въпреки патовата ситуация в битката за Афганистан и нарастващите трудности пред частите на НАТО.

Стратегията на транзитните маршрути

Всичко това става очевидно, ако анализираме маршрутите, по които върви снабдяването на американските части в Афганистан. Последните събития показаха, че бунтовниците са в състояние да блокират силите на НАТО, прерязвайки пътищата им за снабдяване от пакистанското пристанище Карачи. Освен пътя от Карачи, има още три маршрута за снабдяване на американските части: от Шанхай, през Китай и Таджикистан, от Русия, през Казахстан и Узбекистан/Туркменистан до афганистанската граница по река Амударя и най-краткият и практичен път - през Иран.

Русия е свързана с Централна Азия, както с автомобилни, така и с железопътни магистрали. Китай, напротив, засега разполага само с една железопътна линия, свързваща Урумчи, в автономната провинция Синцзян, с казахстанската граница. Китайците обаче работят по продължаването на жп линиите: от Коргас, на казахстанската граница, до Алмати, и от Каша към Киргизстан. Двете ще свържат Китай с централноазиатската железопътна мрежа, останала от съветската епоха и продължаваща до узбекистанското речно пристанище Термез, на Амударя, което традиционно се смята за „вратата” към Афганистан.

Странно е обаче, че САЩ не обръщат сериозно внимание нито един от тези маршрути (макар че Вашингтон вече се договори за транзита на невоенни товари за американския експедиционен корпус през руска територия). Иран например, предлага в това отношение наистина неограничени възможности (ще припомня, че през 2001 администрацията на Буш получи логистична подкрепа от иранците). САЩ се колебаят и, дали да ангажират в решаването на афганистанския въпрос Русия и Китай. Защото са наясно, че ако това стане двете страни ще получат право на глас при формулирането на стратегията за действие в Афганистан, което засега е изключителен прерогатив на САЩ.

Стратегията за увеличаване на американското присъствие по границите на Русия и Китай няма как да се реализира ефективно, ако Съединените щати се окажат зависими от тези две страни за снабдяването на своята армия в Афганистан. Ангажирането им във войната ще замрази американските планове за увеличаване присъствието на НАТО в Централна Азия, да не говорим за създаването на нови военни бази на САЩ в региона. Въвличайки Русия и Китай в снабдяването на американските части в Афганистан, САЩ ще бъдат принудени да преустановят реализацията на стратегията си за създаване на т.нар. „Голяма Централна Азия”, целяща ерозията на руското и китайско влияние в региона.

Нека видим, как действат в тази ситуация Съединените щати. Те се ориентират към двойнствена стратегия, като, на първо място, се стремят да убедят колебаещите се пакистански генерали да не създават допълнително проблеми по маршрутите за снабдяване на американските войски в Афганистан. Така, сенатор Джон Кери, който посети с посредническа мисия Пакистан и Индия в края на миналата 2008, обеща на пакистанските генерали нови военни доставки, които да им помогнат да снабдят своите самолети F-16 с оборудване, позволяващо им да носят ядрено оръжие, както и друга помощ, на стойност няколко милиарда долара. На второ място, Вашингтон разработва нови маршрути за снабдяване на своите части, заобикалящи Иран, Русия и Китай, които при това не само няма да намалят, а и ще усилят военното противопоставяне по руските и иранските граници.

Проникването на САЩ в Кавказ

И така, САЩ се опитват да развият съвършено нов сухопътен маршрут към Афганистан, през Южен Кавказ. Като товарите ще се доставят от грузинското черноморско пристанище Поти, през територията на Грузия, Азербайджан, Казахстан и Узбекистан. Негово разклонение ще тръгне от каспийското крайбрежие на Казахстан, през Туркменистан, към афганистанската граница.

Ако този проект се реализира, той ще се превърне в най-големия геополитически удар на американците в централноазиатските постсъветски «слабини» (който, при всички случаи, би компенсирал очакваната загуба на военновъздушната база в Манас, Киргизстан). С един замах, САЩ ще могат да установят военно сътрудничество, на двустранна основа, с Грузия, Азербайджан, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан.

Всичко това ще способства за въвличането на тези държави в орбитата на НАТО. При това Грузия ще се ползва с привилегирован статут, което ще позволи на американците да игнорират европейската съпротива срещу приемането на тази страна в НАТО.

В същото време, САЩ ще нанесат чувствителен удар по позициите на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), доминирана от Русия. Те не само ще откажат ОДКС и ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество) да се месят в афганистанския «котел», но ще направят неактуална и самата ОДКС. Защото, при подобно развитие, двама ключови играчи в централноазиатския регион – Казахстан и Узбекистан, ще напуснат руската орбита и ще се доближат до тази на НАТО.

В края на миналата 2008, руският вестник «Комерсант» отбеляза, че САЩ се стремят да получат военно присъствие в Казахстан, посочвайки, в частност, че: «казахстанският парламент прие меморандум за подкрепа на американската операция Enduring Freedom в Афганистан, според който Казахстан разрешава на САЩ да използват военната секция на летището в Алмати за приземяване на техни бойни самолети”.

Паралелно с това, САЩ очевидно се стремят да ограничат усилията на руската дипломация в Афганистан. Интересното в случая е, че в същото време Вашингтон кара НАТО да преговаря с Русия за помощ при транспортирането на товарите за частите на пакта в Афганистан. В началото на януари 2009, специалният представител на НАТО за Централна Азия Робърт Симънс посети Москва именно с тази цел, а месец по-късно въпросът с транзита на невоенни товари за корпуса на пакта в Афганистан беше обявен „за окончателно решен”. Но, ако Москва си мисли, че ще съумее да извоюва от Запада по-голямо участие в решаването на афганистанския проблем, това може да стане само срещу подкрепата и за военните операции на НАТО. Така, Вашингтон се опитва да „убие с един куршум два заяка”: да получи подкрепата на руснаците за военните си операции и, в същото време, да нанесе мощен удар по ОДКС и руските интереси в Централна Азия и Южен Кавказ.

Ако проектът за транскавказката магистрала се материализира, това ще ознаменува началото на дългосрочното американско военно присъствие в Южен Кавказ. Още преди миналогодишната грузинско-руска война, САЩ поискаха техни военни кораби постоянно да присъстват в Черно море, като периодично акостират в грузинските пристанища. Междувременно, на 9 януари 2009, беше подписана Хартата за стратегическо партньорство между Съединените щати и Грузия, чиито текст бе съгласуван при посещението на тогавашния зам.държавен секретар Матю Брайза, на 12 декември 2008. Документът предвижда оказване помощ на Грузия за присъединяването и към НАТО и очертава параметрите на „сътрудничеството в сферата на сигурността и стратегическото партньорство” между двете страни. Както отбелязва един американски експерт: „Изборът на Южен Кавказ като нов транзитен маршрут е най-скъпия, но и най-сигурния вариант. Този маршрут е защитен от политическите манипулации на руснаците, ще позволи на САЩ да разгърнат достатъчно мощно военно-логистично присъствие в региона, както и да установят стабилен военен контрол над въздушното пространство на Грузия и Азербайджан”.

Още една драматична последица от избора на маршрута Грузия-Азербайджан-Казахстан-Туркменистан ще стане това, че той сравнително лесно може да се превърне в енергиен коридор за каспийския петрол и природен газ, заобикалящ Русия. Което е стара мечта на Вашингтон. При подобно развитие и европейските страни постепенно ще склонят да подкрепят американските инициативи в Южен Кавказ, имайки предвид, че частите на НАТО ще гарантират с присъствието си там собствената им енергийна сигурност.

Очевидно е, че възобновената война с талибаните в Афганистан формира един наистина фантастичен контекст. За първи път американците получават шанс да установят дългосрочно военно присъствие в Южен Кавказ и да поставят под свой контрол енергийния коридор от Каспийския регион към Европа. Интригите около маршрутите за снабдяване на частите на НАТО в Афганистан илюстрират истинския характер на геополитическата битка, водеща се в Хиндокуш, която непросветените наивно продължават да възприемат в контекста на съдбата на Ал Кайда и Движението Талибан. Както и преди седем години, САЩ са на път да спечелят геополитическата шахматна игра, докато сред онези, които ще я загубят, са афганистанците, пакистанците, както и европейските войници от контингента на НАТО.

Американските козове

И така, в интерес на САЩ е да закрепят дългосрочното си присъствие в Афганистан. Иронията в случая е, че изострянето на военните действия в тази страна се използва като предлог за изграждането на нови военни бази в Централна Азия. Без да прекъсват тясното сътрудничествот с пакистанската армия, американците, търсейки нови пътища за снабдяване на корпуса си в Афганистан, създават подходящ контекст за увеличаване на своето военно присъствие в сферите на интереси на Русия, Китай и Иран.

В същото време, заплахата «да бъде преразгледан кашмирският въпрос» се използва от САЩ за да държат под контрол Индия. Основният геополитически риск за Вашингтон в Афганистан е евентуалното формиране на коалиция между Русия, Индия, Китай и Иран, която да сложи край на войната в тази страна и да попречи на Америка да постигне целите си в нея. Затова САЩ правят всичко възможно за да предотвравят създаването и, така че да продължат да разговарят с всяка от четирите страни поотделно. За целта, Вашингтон се възползва от съществуващите между тях противоречия.

В това отношение, американците разполагат с доста козове: противоречията в руско-китайските и китайско-индийските отношения, иранският въпрос, противоречията между Индия и Пакистан, както и между Русия и Пакистан. В тази ситуация, основната задача на американската дипломация е да предотврати формулирането от регионалните държави, под каквато и да е форма, на съгласуван подход към урегулиране на афганистанския конфликт. Затова САЩ правят всичко възможно да не допуснат идеята на ШОС за организирането на мирна конференция за Афганистан да се превърне в реалност.

Регионалната стратегия на САЩ

Всъщност, какво представлява регионалната стратегия на САЩ. На практика, тя включва преговори за матрицата на серия от свързани помежду си «големи сделки» между Вашингтон и съответните регионални играчи, чиято цел е умиротворяването на Ирак и Афганистан и възстановяване на стабилността в т.нар. «Голям Близък изток», което, на свой ред, би спестило на Съединените щати 15-те милиарда долара месечно, които сега се изразходват за тези две войни, и би намалило враждебността, която изпитват към Америка над един милиард мюсюлмани по света. В началото на януари, шефът на американското Централно командване генерал Дейвид Питреъс резюмира нещата така: «Трябва да демонстрираме ангажимента си да се придържаме към многостранни и координирани подходи и да формулираме регионална стратегия, която да включва Пакистан, Индия, централноазиатските държави и дори руската армия, а когато това стане възможно, и Иран».

Контурите на «голямата сделка» по отношение на ситуацията в Афганистан бяха очертани първоначално в прословутата статия, появила се в ноемврийския брой на “Foreign Affairs”, от регионалните експерти Ахмед Рашид и Бърнет Рубин, които, разбира се, предварително са се консултирали с генерал Питреъс. Според тях, е налице фундаментална промяна в геополитическата роля на Афганистан в международните отношения, в резултат от която днес тази страна вече не е „буферна държава”, исторически разделяща конфликтните зони, а се е превърнала в свързващо звено между тях. На тази основа, те изказват съмнение за ефективността на традиционните елементи на стабилността в района на Хиндокуш, в периода след като големите държави се съгласиха да не се месят в Афганистан и да не използват неговите слабости в своята „Голяма игра” (т.е. през 90-те години на миналия век). Според двамата експерти, правилата, ограничаващи воденето на „Голямата игра” в Хиндокуш са остъпили мястото си на изкуствените регионални и сектантски конфликти в самия Афганистан, които правят невъзможно възраждането на статута му като „буферна държава”. Затова, посочват те, афганистанският проблем не може да бъде решен, ако преди това не се решат международните проблеми, свързани с конфликта в Хиндокуш. Тези проблеми са идентифицирани като: „войната с тероризма”, напрегнатите отношения между Индия и Пакистан, конфликтът между шиити и сунити, бъдещето на НАТО, отношенията между САЩ и Русия и задънената улица, в която се оказаха американско-иранските отношения.

За Индия, „голямата сделка” включва дипломатическа инициатива на най-високо ниво, от страна на САЩ, насочена към „онези, които отговарят за сигурността в Пакистан”, което, естествено, ще изисква намесата на Делхи с цел осигуряване на необходимите гаранции. В същото време, Саудитска Арабия се опитва да наложи влизането на Движението Талибан (след като то официално се откаже от връзките си с Ал Кайда) в коалицианното правителство на Афганистан.

В един от последните броеве на “Foreign Affairs”, американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс се опитва да очертае интелектуалната конструкция на американската регионална стратегия. Той чистосърдечно признава, че определящ принцип в тази стратегия е „търсенето на баланс”. Посочвайки, че американското присъствие в Ирак ще се запази под определена форма „в течение на дълги години занапред” и предполагайки, че евентуалният провал в Афганистан е „възможност, която въобще не бива да се обсъжда” (защото това би бил „пагубен удар” по имиджа на САЩ, както сред техните приятели и съюзници, така и сред противниците им), Гейтс твърди, че Вашингтон „следва да очертае приоритетите и да анализира неизбежните компромиси и алтернативните разходи”. Имайки предвид, че императивите на „войната с тероризма” си остават „мрачна реалност, налагаща продължителна глобална нерегулярна военна кампания”, както и нарастващите финансови ограничения за приемането на по-големи военни бюджети, той подчертава, че САЩ следва да действат прагматично.

Робърт Гейтс признава, че в обозримо бъдеще САЩ едва ли ще са в състояние да повторят иракската или афганистанската си кампания в някоя друга точка на света. Факт е, че Америка вече не може да смята глобалното си военно превъзходства за подразбиращо се от само себе си (макар че, предвид сегашните тенденции, то очевидно ще се запази в средносрочна перспектива). „И Русия, и Китай увеличиха разходите си за отбрана и военни модернизационни програми, включително касаещи противовъздушната отбрана и подобряване качеството на своите изтребители, чиито параметри в някои случаи се доближават до американските”. Тези две държави, „могат и да не поискат да отправят директно предизвикателство към САЩ, но са склонни да използват различни механизми за ерозия на американското влияние и ограничаване на военните възможности на САЩ и категорично отхвърлят тяхната свобода да придвижват свои военни части и да действат във всяка точка на планетата”. В статията си, Робърт Гейтс определя Китай като доминираща държава с потенциал, който може да се конкурира с американския, чиито инвестиции в кибервойните и противоспътниковите войни на бъдещето, както и във военна техника за борба със самолетите, корабите и подводниците на противника и в балистични ракети, биха могли „да застрашат първичните средства, с чиято помощ САЩ проектират своята глобална мощ, и да изпреварят американците в такива области като системите за противовъздушна отбрана например”.

В тази връзка, американската „Стратегия за национална сигурност 2008” подчертава необходимостта от развитие на „локалното партньорство” за ограничаване на заплахата от Русия и военната модернизация на Китай. Подобна постановка акцентира върху наличието на широк спектър от местни партньори на САЩ, като гаранция за американската сигурност в дългосрочен план. В „Стратегията за национална сигурност”, в частност, се споменава Индия, като изключително важен пример за такова „локално партньорство”, в чиито рамки САЩ възнамеряват да преследват глобалните си интереси занапред.

Така става ясно и накъде води „регионалната стратегия” на САЩ в Афганистан. Тя е неотделима част от стремежа на на Вашингтон да спечели продължителната война за глобално господство през ХХІ век. Би било очевидна софистика да твърдим, че Афганистан, „свързва” регионалните конфликти (като този в Кашмир например) помежду им. Но, американската регионална стратегия, опираща се на тази фалшива предпоставка, осигурява на САЩ необходимия контекст за реализацията на онова, което „Стратегията за национална сигурност” дефинира като „усилията да разберем онези обиди, които често са в основата на бунтовете срещу нас”. Тоест, тя действа като своеобразен механизъм, с чиято помощ могат да се балансират напрегнатите регионални отношения, извличайки максимални геополитически предимства за себе си.

В тази връзка, изборът на посредник за решаването на „свързаните помежду си регионални проблеми” в Южна Азия е изключително важен. Мнозина познават Ричард Холбрук като „блестящия церемониалмайстор в процеса на разпадането на Югославия”. Малцина обаче знаят, че той (заедно с бившия директор на ЦРУ Джеймс Улси и бившия специален координатор за Близкия изток в администрацията на Клинтън Денис Рос) е съучредител на т.нар. „Обединение против ядрен Иран” (UANI), което активно пропагандира апокалиптичната визия на Израел за държавата на аятоласите. Така, в септемврийския брой за 2008 на „Уолстрийт джърнъл” Холбрук заяви, че „Иран е смъртоносен и безогтоворен световен играч, използващ финансираните от него терористични организации, като Хизбула и Хамас, за ерозия на съществуващите в региона режими и разпалване на нови конфликти”.

Струва ми се, че на фона на всичко казано дотук, правителствата на страните от Югозападна Азия би следвало да действат изключително внимателно. Изправени сме пред много капани. Що се отнася до Индия, има достатъчно причини нейното правителство да не залага само на Америка в опитите си да излезе от задънената улица, в която се оказа след терористичните нападения в Момбай, в края на миналата година.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}

Превръщането на Китай в глобален геополитически силов център е сред феномените на миналия ХХ век, макар че, както е известно, историята на тази цивилизация с изчислява в хилядолетия.

Само допреди стотина години Китай все още е обект на действията на великите сили, борещи се за сфери на влияние в него. Смазването, със силите на европейските държави, САЩ и Япония, на т.нар. „боксерско въстание” (известно още и като въстанието Ихетуан) нагледно демонстрира китайската зависимост от външните сили.

Последвалият ръст на значението на Китай е пряко свързан с подкрепата на САЩ, които разглеждат тази страна като балансьор на нарастващото японско влияние в Азия. Синхайската революция от 1911-1913 слага край на архаичния императорски режим, но не води до вътрешно консолидиране на Китай. От средата на 20-те години (т.е. след революцията от 1925-1927), режимът на Гоминдана в Китай се подкрепя и от Съветския съюз, макар че тази подкрепа често се заменя с периоди на рязко охлаждане на отношенията и дори въоръжени конфликти (като например войната за Китайската далекоизточна железница, през 1929). През тези периоди Москва подкрепя основните противници на Гоминдана – китайските комунисти. От 30-те години, когато рязко нараства опасността от японска експанзия в Далечния изток, болшевиките отново започват да подкрепят Гоминдана, без обаче да спират и помощта на за местните комунисти.

След Втората световна война, Китай се превръща в една от основните зони на геополитическо съперничество между САЩ и СССР. През 1949, подкрепяните от Москва китайски комунисти обединяват Китай (за първи път след рухването на империята), прокламирайки създаването на Китайската народна република, която утвърждава контрола си над Тибет и Синцзян (дълго време те само формално са част от Китай). С помощта на американците, Гоминданът се установява на остров Тайван, а Хонконг и Макао си остават европейски владения (до края на ХХ век).

Придобиването на ядрен статут от Китай, през 1964, е важна стъпка към превръщането на страната в един от световните силови центрове. Междувременно, китайският модел на социализма – т.нар. „маоизъм”, съдейства за утвърждаване влиянието на Китай в редица, освобождаващи се от колониалната си зависимост държави от Азия и Африка, както и сред радикалните революционни движения в Латинска Америка. Няколко десетилетия по-късно, когато Китай вече е постигнал значителни успехи в икономическото си развитие, това се оказва предпоставка за по-нататъшното му проникване в тези региони. В борбата си за влияние, през 60-те и 70-те години, комунистически Китай се ползва с подкрепата на САЩ, които продължават да го разглеждат като ключов балансьор в Източна Азия, но вече не на Япония, а на Съветския съюз. Пречка пред разширяването на тази американска подкрепа е откровено екстремисткият, репресивен характер на режима на Мао Цзедун, провеждащ в страната радикални комунистически експерименти. През този период, Пекин открито декларира намерение да осъществи експанзия, както на север (за сметка на СССР), така и на юг – в Югоизточна Азия. Това води до нееднократни военни сблъсъци: през 1969 със Съветския съюз, а през 1979 – с Виетнам. Не без одобрението на САЩ, Китай помага за временното налагане на екстремистки репресивни режими в Камбоджа и някои други страни от Югоизточна Азия. Като цяло, китайското влияние в този регион, може да се приеме за преобладаващо. Междувременно, успешните пазарни реформи от 80-те години, довели до мощен икономически ръст, либерализация на вътрешната политика, „отваряне” на страната към света и отказ от износа на революционна идеология, значително укрепват международния авторитет на Китай.

Разпадането на Съветската империя открива нови възможности в битката за разширяване на китайската сфера на влияние. Китайската миграция в съседните държави от ОНД постепенно се превръща във важен фактор за оказване на натиск върху тях. Новият статут на Китай бива закрепен и със символичните териториални отстъпки, които правят в негова полза Съветският съюз и Руската Федерация, през 90-те години на миналото и първото десетилетия на настоящото столетие и създаването на нови регионални международни организации (сред тях, като основен инструмент за утвърждаване на китайското влияние се очертава Шанхайската организация за сътрудничество - ШОС). Освен това Китай демонстрира изключителна активност в организирането на Азиатско-Тихоокеанското сътрудничество.

Сред основните направления на китайската политическа и икономическа експанзия през последните години е Африка и особено централно-африканския „пояс” – Судан, Демократична република Конго (Заир) и Ангола.

Китайският и другите глобални силови полюси

Днешните отношения между Пекин и Москва се характеризират с тясно партньорство на различни нива. В същото време е очевидна конкуренцията за влияние в Централна Азия, т.е. в постсъветското пространство. Така, Китай вече постигна значителни успехи в това пространство. Освен това, Пекин все по-забележимо се конкурира в Централна Азия с влиянието на САЩ и ЕС. Засега регионалната конкуренция няма откровено конфронтационен характер. Очевиден е и китайският стремеж да се използва подкрепата на Русия за изтласкването на САЩ и ЕС.

В Южна Азия, Китай се бори за влияние с такъв регионален силов център, като Индия. Традиционна опора на Пекин в тази зона е Пакистан. В същото време, през последните години нивото на конфронтация с Делхи забележимо спадна.

Отношенията на Китай с ислямския свят са белязани от различни степени на конструктично сътрудничество. Така, най-големите държави от Средния изток – Саудитска Арабия (плюс Пакистан, като „транзитна” държава) са ключови партньори за Пекин, особено с оглед получаването на необходимите му енергоносители.

Основният глобален конкурент на Китай са САЩ, като в редица региони конкуренцията помежду им е доста остра. Става дума за Иран, Пакистан и редица държави от Африка и Латинска Америка, върху които Пекин се опитва да оказва влияние. По-малко остро изглежда китайско-американското съперничество в Югоизточна Азия (където влиянието на Китай е доминиращо) и Централна Азия (където то се сдържа от наличието на трети, много сериозен, „играч” - Русия). В същото време, конкуренцията между САЩ и Китай засега няма „фатален” характер - факторите на взаимната икономическа изгода очевидно натежават. Що се отнася до сблъсъка между Китай и държавите от ЕС, той се развива в периферна зона на европейската геополитическа активност и не засяга фундаменталните интереси на двата полюса. Накрая, интересът на Латинска Америка към Китай, като силов център, до голяма степен е обусловено от стремежа на латиноамериканците да се избавят от влиянието на САЩ.

От казаното дотук се налага изводът, че засега няма никаква сериозна заплаха пред динамичното укрепване на глобалните китайски позиции и разширяване сферата на влияние на Пекин. Тук е мястото да обърнем внимание на такъв важен аспект от взаимоотношенията между САЩ и Китай в миналото, като липсата на непримирими противоречия помежду им.

На първо място, днешен Китай, в значителна степен (както вече споменах по-горе), е продукт на усилията на САЩ, които го подкрепят за да балансират влиянието на конкурентите си. Можем да предположим, че и в обозримо бъдеще тази тенденция ще продължи да доминира в американската политика. САЩ могат и занапред да търсят сътрудничество с Китай, в рамките на усилията са за отстраняване на общите конкуренти. Така например, в Централна Азия, САЩ се стремят, заедно с Китай, окончателно да изтласкат оттам Русия, а в Далечния изток – освен да постигнат същото, да създадат и балансьор на все по-активната във външнополитически план Япония. В Южна Азия, целта е да се ограничи мощта на Индия, а в Югоизточна Азия – да се противостои на нарастващата ислямистка заплаха. В Африка пък – да бъде подкрепен Китай, като гарант за относителна стабилност. Тоест, може да се очаква негласно споразумение между Вашингтон и Пекин за разделянето на едни или други региони в света на сфери на влияние (това особено се отнася за Централна Азия).

На второ място, да не забравяме, че САЩ са класическа таласокрация, докато Китай е „телурокрация”. Противоречията между подобни силови центрове рядко имат фатален характер, което създава предпоставки за постигането на компромиси. Много неща ще зависят от характера на американско-китайската конкуренция във всяка конкретна точка на света.

Силните и слаби страни на Китай

Китай изпъква, преди всичко, с огромното си население, съставляващо 1/5 от цялото население на планетата. Тази огромна човешка маса, от която толкова се опасяват всички китайски съседи, е показател не само за мощта, но и за слабостта на Китай.

През 2007, китайският БВП беше 7 трилиона долара, т.е. малко повече от 10% от световния БВП. Което означава, че БВП на глава от населението в Китай се равнява на около 5,4 хиляди долара, което е 9 пъти по-малко, отколкото в САЩ и 6 пъти по-ниско от средното европейско равнище. Освен това китайската икономика се характеризира с големи регионална диспропорции, най-вече между крайбрежните анклави, притежаващи развита инфраструктура и високо жизнено равнище, и вътрешните райони.

На практика, територията на Китай не разполага със собствени енергийни ресурси. Това особено се отнася за петрола и природния газ, както и за урана. В същото време китайските потребности от внос на енергоносители неизбежно ще продължат да нарастват, паралелно с ръста на икономиката, жизненото равнище и нивото на потребление. В градовете на страната живее около 1/3 от населението, т.е. по западните мерки Китай все още е по-скоро неурбанизирана и аграрна държава (в китайския случай едва ли може да се говори за някакъв „постиндустриален” стадий, още повече, че е съмнително дали и Европа и САЩ действително се намират в такъв стадий).

Според стандартите на развитите държави, степента на присъствие на високите технологии в китайската икономика, не е висока. Следва да се има предвид, че научно-техническото новаторство не спада към традиционно силните страни на китайската цивилизация. Макар че много битови изобретения (коприната, хартията, порцелана и т.н.), станали достояние на човечеството, са направени през вековете именно в Китай, там не е изобретен нито един от онези механизми, които определят същността на техническия прогрес през последните столетия. Китай винаги е купувал и продължава да купува изобретения. В по-далечна историческа перспектива това може рязко да намали конкурентоспособността на страната.

Впрочем, същото се отнася и до такъв критерий за мощта на една държава, непосредствено свързан със способността за технически иновации, какъвто са въоръжените сили. Китай разполага с най-многобройната сухопътна армия в света, но ракетно-ядреният и потенциал не позволява военната мощ на страната да се сравнява с тази на САЩ. На практика, Китай няма флот, позволяващ му да решава геополитически задачи в локална война, далеч от собствената територия.

Към традиционно силните страни на Китай обикновено отнасят стабилността на политическото ръководство, позволяващо осъществяването на дългосрочно стратегическо планиране на развитието. След събитията от 1989, в Китай не се е случвало нищо, наподобяващо политическа криза, ако не броим събитията от началото на миналата 2008 в Тибет, които имаха локален характер. Поне засега, в Китай няма опозиция. Което обаче не означава, че нищо не застрашава стабилността на страната.

Както казват понякога, „Китай е цивилизация, която умело се прикрива, че е само една страна”. Периодите на единен Китай, продължаващи столетия, се редуват с не по-малко продължителни периоди на разпад, когато Китай представлява няколко, също досто големи,  държави. Предпоследният период на единство започва през втората половина на ХVІІ век, когато Китай е обединен под властта на манчжурската династия Цин. В средата на ХІХ век обаче, държавата започва да се разпада. Върховата точка в този процес е през 30-те години на миналия век. След това комунистите отново обединяват Китай.

Единството на Китай едва ли е застрашено от страна на периферните национални райони, като Тибет и Синцзян, още повече, че китайците там вече са повече от коренното население. Въпреки периодичната активизация на сепаратизма, можем да предположим, че той постепенно ще затихва и то по чисто етнографски причини. Що се отнася до етнически Китай, там нещата не са толкова прости. Всъщност, истински китайски (хански) етнос, в европейския смисъл на това понятие, не съществува. Китайският език се разпада на девет големи, почти неразбираеми един от друг, диалекти, които фактически представляват отделни езици и на които говорят десетки милиони хора. Обща е само идеографичната писменост (йероглифите). Разбира се, това, само по себе си, не може да бъде причина за центробежни тенденции. Още повече, че са налице значителни успехи в приобщаването на всички китайци към пекинския диалект. Въпреки това, при определени условия, етническата нееднородност на Китай може да си каже думата. Както е известно, през 20-те и 30-те години на миналия век, въпреки номинално съществуващата власт на националното правителство на Гоминдана, страната на практика се разпада на отделни губернаторства, които с редица свои черти напомнят за „воюващите помежду си царства” от древността.

Впрочем, в най-близка перспектива, подобно развитие не може да се очаква. Освен това, историята показва, че периодите на единство в Китай винаги продължават по-дълго от едно столетие. И, ако приемем, че сегашният период е започнал преди 60 години, Китай разполага с поне още толкова, за да опита да се превърне в световен лидер.

Няколко прогнози

Китайската външнополитическа стратегия предвижда мирен и постъпателен възход на страната, който качествено да разшири хоризонта на нейното влияние в света. Ако тенденциите за динамичен ръст на китайската икономика се съхранят, приемствеността и стабилността в политиката на страната се запазят, а конкурентните силови центрове (и най-вече САЩ, ЕС и Русия) продължат да изпитват същите проблеми, като днес, Китай има всички шансове, без особени сътресения, да се превърне в най-могъщата (или поне равна на САЩ) свръхдържава на планетата още в средата на ХХІ век. Нещо повече, благодарение на многобройната си диаспора в САЩ, Китай може да се сдобие с по-сериозно влияние върху тази страна, особено ако американците се сблъскат със задълбочаващи се вътрешни проблеми, свързани с етническия дисбаланс.

Увеличаването на китайското население ще представлява заплаха за суверенитета на редица съседни държави. В Пекин разглеждат миграцията като един от инструментите на външната си политика, затова за съседите му (особено за Русия) е наложително твърдото противодействие на тази тенденция, като в същото време бъдат запазени всички останали аспекти на регионалното и глобално сътрудничество.

Като цяло, за първата половина на ХХІ век се очертават два основни сценария, свързани с възможно усилване на геополитическото противопоставяне между Китай и други световни силови центрове.

Изостряне на съперничеството между Китай и САЩ в Латинска Америка, Югоизточна, Южна, Югозападна и Централна Азия, както и в Африка. Това ще стане на фона на изострящата се конкуренция между САЩ и другите силови центрове, недоволни от американския модел на глобализация. В тази борба, Русия, много страни от Латинска Америка, редица ислямски държави (като Иран), Индия и, донякъде, ЕС са потенциални регионални съюзници на Китай. В крайна сметка, това може да доведе да съществено преразпределение на силовите центрове. В резултат от което, по отношение на САЩ, Китай ще се превърне в приблизително същата алтернативна глобална сила (имайки предвид нарасналия му икономически и военен потенциал), каквато през 70-те години на миналия век беше СССР. По-нататъшното развитие на американско-китайското съперническо има доста варианти.

Изостряне на борбата между Китай и (на първо място) макрорегионалните му конкуренти. Тримата най-големи такива конкуренти на китайците са Русия, Индия и Япония. При подобно развитие, САЩ се превръщат в естествен съюзник на Китай (а по отношение на Индия, в такъв съюзник се превръща и част от ислямския свят). Противопоставянето може да се усилва едновременно и по трите направления или пък да става последователно. В същото време, в подобна ситуация, Русия и Индия се превръщат в естествени съюзници, като при определени обстоятелства към тях може да се присъедини и Япония. При този вариант, като основни съперници на Китай се очертават Русия и Индия, като конкурентни „телурокрации”, а Япония (като таласокрация) ще бъде негов второстепенен съперник. Основните зони на съперничество вероятно ще станат Централна Азия и руския Далечен изток (в съперничеството с Русия), Южна Азия, Тибет, северноиндийските щати и Бирма (в съперничеството с Индия). Тук артикулацията на китайските интереси може да бъде съпроводена с директно изразени териториални претенции, което прави актуална военната заплаха за мира в тези региони на планетата.

Оценявайки шансовете на двата, споменати по-горе, глобални сценарии, следва да признаем, че вторият е по-вероятен. На първо място, типични за Китай са постепенните действия, много предпазливата външна политика и отказа от каквито и да било резки стъпки. Пекин едва ли ще се опита да прескочи етапа на структурирането си като доминираща азиатска държава, преди да се ориентира към превръщането си във „втора свръхдържава”. На второ място, което е и по-важно, Китай открай време формира света, който контролира, чрез постепенната асимилация на съседните територии. Първата китайска империя – Цин (ІІІ в.пр.н.е.) е обхващала само днешен Северен и Централен Китай. С течение на вековете, Китай се разширява, като етническото му разширяване върви паралелно (а понякога изпреварва) разширяването на държавата.

Накрая, основната слабост на китайската икономика – зависимостта и от вносните енергоносители, няма как да не принуди Пекин да действа за присъединяването към Китай на съседните държави, добиващи петрол, природен газ или уран. През хилядолетията, логиката на формиране на световните империи никак не се е променила. Както и преди, главната движеща сила си остава обединяването в автархична държава на областите, където се произвеждат средства за производство (а днес енергоносителите са най-важните измежду тях) и тези, където доминира потреблението, с цел да се осъществи необходимия обмен на стоки.

Въз основа на тази логика, можем да очакваме нарастваща китайска експанзия, целяща установяването на контрол над суровинните региони на Централна и Северна Азия (Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Сибир) и осигуряването на сигурни (сухопътни) маршрути за доставката на петрол и природен газ от Близкия и Средния изток, през Пакистан и Индия. В перспектива, това може да доведе да изостряне на съперничеството с ЕС. Като възможно средство, което Китай ще използва за осъществяването на подобна имперска експанзия, провокирана от изчерпването на възможностите за вътрешен ръст, се очертава постепенно нарастващия натиск (включително и чрез засилваща се миграция) върху Русия, Индия и най-близките им съседи. През следващите десетилетия е логично да очакваме изостряне на противоречията между Китай и Русия и Китай и Индия. При това, китайският натиск, най-вероятно, ще бъде подкрепен от САЩ, както беше през целия ХХ век. Възможна реакция на подобно развитие ще бъде възраждане на старите партньорски отношения между Русия и Индия. Впрочем, новите условия могат да провокират появата на нови съюзнически комбинации, например между Русия и Япония, с която Москва няма непримирими геополитически противоречия. Вероятно е също, че Русия, в качеството и на реекспортьор на средноазиатските енергоносители, ще се окаже по-предпочитан съюзник за Европа (ЕС), отколкото Китай, който е основният потребител на тази суровина.

* Българско геополитическо дружество

{rt}