Днес САЩ са свръхсила, търсеща подходяща стратегия. След края на студената война, нито една нова „голяма стратегия” не получи подкрепата и на двете основни политически партии, с каквато разполагаше американската стратегия на „сдържането” в периода от управлението на президента Труман до това на Рейгън. Ентусиазираните апологети на глобализацията твърдят, че международната търговия може да се окаже панацея за конфликтите, поне за тези между развитите държави (1). На свой ред, неоконсервативната визия за едноличната глобална хегемония на САЩ страда от един много сериозен недосататък – липсата на достатъчно военна сила и средства за реализацията на нейните амбициозни цели (2). Днес, след вече очертаващият се край на войната в Ирак, хегемонистичната стратегия окончателно е загубила обществената си подкрепа (3). Повечето критици на тази стратегия обаче, не предлагат някаква сериозна алтернатива, която да гарантира националната сигурност на Америка (4).
Идейният вакуум, който съществува на най-високо ниво в държавното управление на САЩ, би следвало да поражда особено голяма загриженост у американските въоръжени сили. Ако, както беше казал Клаузевиц, войната е продължение на политиката с други средства, целите и структурата на американската армия не могат да се дискутират и планират, освен в контекста на по-мащабната визия за глобалните цели на САЩ. В това отношение, тезата, че след 11 септември 2001, Съединените щати са ангажирани в т.нар. „дълга война” или в „глобалната война с тероризма” не се оказва особено полезна, защото минимизирането на заплахата от Ал Кайда и другите джихадистки организации е работа най-вече на разузнавателните служби, полицията и силите за бързо реагиране, а ролята на армията, макар и да е важна, е по-скоро поддържаща.
Новата голяма стратегия на САЩ трябва да е съвместима с фундаменталните ценности на американската нация и да гарантира постигането на основните цели на Америка в световния ред, който ще се наложи през следващите десетилетия. Нито стратегията за американска хегемония, нито двете споменати по-горе алтернативи: неоизолационизмът и „офшорният баланс”, отговарят на тези изисквания. САЩ следва да се подготвят за новия многополюсен свят, в който вече няма да са самотен хегемон, а по-скоро една от няколкото големи сили, пък макар и най-могъщата, поне през следващите десетилетия. Америка трябва да е готова, в интерес на собствената си сигурност, да сътрудничи с другите големи сили или като член на своеобразен „концерт” на великите държави, или като участник в алианс срещу един или повече могъщи агресори. И тъй като и в двата случая от САЩ ще се изисква да притежават горе долу един и същи военен потенциал, този подход би могъл да се формулира като „стратегия на концерт и баланс на силите за многополюсния свят”.
Стратегията на САЩ: Светът да стане безопасен за демокрацията
След Втората световна война, влиянието на континенталните европейски концепции за силовата политика, подкрепяни в Америка от емигрантите „реалисти” като Никълъс Спикмън, Ханс Моргентау и Хенри Кисинджър, водят до пренебрегване на уникалната американска традиция на „голямата стратегия”, според която основната цел на външната политика на САЩ е формирането на благоприятна среда за съхраняването им като гражданска, либерална, търговска и демократична рапублика. Превръщането на света в „безопасен за демокрацията”, ако използваме думите на Удроу Уилсън, не е утопична илюзия, както често твърдят повлияните от европейските концепции „реалисти”, а съвсем практичен опит да се съхрани онази геополитическа среда, в която крехките институции на демократичните републики с пазарна икономика, да могат да оцелеят (5).
Въпреки че терминът „гарнизонна държава” е използван за първи път от американския социолог Харълд Ласуел, страхът, че външните заплахи ще принудят САЩ да се трансформират в милитаризиран режим, преследва американските държавници още от създаването на републиката. Появата на враждебно настроена държава-хегемон, контролираща Европа, Азия, или пък и двете, би могла да принуди американците да превърнат своята демократична република в „Крепостта Америка”, в която гражданите, макар и неохотно, да склонят да приемат ограничаване на гражданските си права, икономическата свобода и законодателния и съдебен контрол, срещу гарантиране на по-голяма сигурност, както за страната, така и за себе си. Появата на подобна „Крепост Америка” може да бъде резултат и от продължително американско участие в изтощителни и кървави конфликти между големите сили, от типа на двете световни войни и студената война.
За да избегнат необходимостта от милитаризирането си, в резултат от често ангажиране във войните между големите сили, през ХІХ век САЩ се ориентират към политика на „неучастие”, формирайки собствена сфера на влияние в Северна Америка и оставайки встрани от европейските конфликти. През ХХ век обаче, перспективата за германска или съветска хегемония в Евразия стопяват нежеланието на американците да се месят в делата на Стария свят. Уолтър Липмън, който работи в администрацията на Удроу Уилсън, пише, че ако Германия спечели Първата световна война „защитата на Западното полукълбо ще изисква много повече средства и въоръжение, отколкото необходимите в зоната на Тихия океан, в резултат от което Америка ще се окаже в перманентно извънредно положение и бойна готовност. Тоест, съществуваше съвсем конкретно опасение, че евентуална германска победа, през 1917, би направила света много по-опасен за американските демокрации, от Канада до Аржентина” (6). Впрочем, самият президент Уилсън споделя със своя съветник полковник Едуард Хаус, че „ако Германия победи, това ще промени хода на цивилизацията и ще превърне Съединените щати в милитаризирана държава” (7). В годините между началото на Втората световна война, през 1939, и нападението над Пърл Харбър, през 1941, американските „интернационалисти” също посочват, че в един свят, доминиран от оста между Германия, Италия и Япония, САЩ ще бъдат принудени да се превърнат в „гарнизонна държава”. Така, в статията си „Не можете да правите бизнес с Хитлер”, от 1941, американският дипломат Дъглас Милър, който дълги години е работил в Германия, пише: „трябва да се превърнем в нация от „минитмъни” (по името на членовете на мобилните отряди, сражавали се с британците по време на Американската революция – б.р.), готови да грабнат оръжието при първия признак за агресия” (8). Същият аргумент се съдържа и в прословутия Доклад № 68 на Националния съвет за сигурност на САЩ от 1950, поставил основите на възприетата от администрацията на Хари Труман политика на сдържане на Съветския съюз: „Тъй като СССР мобилизира военните ресурси на Евразия, увеличава относителната си военна мощ и представлява все по-голяма заплаха за нашата сигурност, някои американци биха могли да се изкушат от съветските условия за постигането на „мир”, докато други ще се опитат да защитят САЩ, като предложат значителна част от наличните ни ресурси да отидат за националната отбрана. В подобна ситуация, националният морал може да бъде ерозиран, а жизнеността и интегритета на нашата система - поставени под въпрос” (9). В прощалното си обръщение към американския народ от 17 януари 1961, президентът Айзенхауер, въпреки че хвърля върху Съветския съюз вината за милитаризирането на Съединените щати, изказва опасенията си за дълготрайните последици от тази милитаризация за американското общество: „Комбинацията между наличието на голям военен елит и мощна оръжейна индустрия е нещо ново за Америка... Наясно сме за императивната необходимост от подобно развитие, но трябва да осъзнаем и сериозните последици от него. Защото в този процес са ангажирани нашите технологични възможности, ресурсите ни и, в крайна сметка, целия ни живот, т.е. той засяга структурата на нашето общество” (10).
Целта на американските държавници, включително на Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, не е просто да попречат на претенциите на някоя враждебна сила или алианс за хегемония, а да заменят системата от противостоящи си велики сили с „концерт на силите”, или ако използваме израза на самия Уилсън, с „общност на силите” (11). Идеята довела до създаването на Лигата на нациите, след Първата световна война, и на ООН – след Втората е, че малкото на брой велики сили биха могли съвместно да управляват света, вместо да се сражават помежду си за да го разпокъсат. Ако една или повече велики сили започне агресивна кампания, подобно на Германия в двете световни войни и Съветския съюз, след 1945, тогава вместо от „концерт на силите” ще възникне необходимост от формиране на балансиращ силов алианс, насочен против държавите-агресори. Тоест, в един многополюсен свят, системата може да варира от „концерт на силите” към силов баланс и обратното.
След като държавата-агресор бъде разгромена, тя трябва да бъде „оздравена” и окуражена да приеме да играе в бъдеще конструктивна роля, като член на „концерта на големите сили”. Но дори и ако такъв „концерт” не бъде формиран в глобален мащаб, САЩ могат да участват в „регионални концерти ни силите” в райони, където присъстват няколко големи сили, като например в Източна Азия или Европа.
Тоест, стратегиите на „концерт на силите” и на „баланс на силите” са взаимно допълващи се, а не взаимно изключващи се. Америка има интерес от един мирен свят, в който всички големи сили си сътрудничат в рамките на единен „концерт”, но САЩ следва да са готови и за възможността една или повече големи сили да възприемат агресивно и откровено враждебно към тях поведение. И тъкмо поради това има смисъл да говорим за единна стратегия на „концерта” и баланса на силите.
От казаното дотук следва, че новата голяма стратегия на Америка засяга, на първо място и най-вече, отношенията между САЩ и другите големи сили. Това уточнение е важно, защото потенциалната цена на конфликта между големите сили тотално засенчва тази на всички други, включително тероризма, осъществяван от недържавни групировки, отделни индивиди или пък от по-малки сили. Без да твърдим, че конфликтите между големите сили завинаги са останали в миналото, основният акцент в новата американска „голяма стратегия” следва да бъде поставен върху сътрудничеството (и, само когато е неизбежно, върху конфликта) с другите големи сили, в многополюсната система от държави.
Хегемонистичната стратегия
Стратегията на концерта/баланса на силите контрастира с хегемонистичната стратегия, която обикновено се асоциира с неоконсервативните теоретици, и която беше възприета като официална политика от предишната администрация на Джордж Буш-младши. И стратегията на концерта/баланса на силите, и хегемонистичната стратегия целят създаването на такъв световен ред, в който американските ценности и институции да могат да процъфтяват. Но се стремят да постигнат тази обща цел с помощта на радикално различаващи се средства. Така, според привържениците на хегемонистичната стратегия, най-добрият начин да се гарантира глобална сигурност за американската демокрация е САЩ да не позволят тяхната мощ да бъде поставена под въпрос, в който и да било ключов регион на планетата. Тоест, за Америка не е достатъчно да първа между равни, тя трябва да е по-могъща от всички останали големи сили, взети заедно.
Наред с онези мисии, които се подкрепят от всички американски стратегии, включително защитата на територията на страната, „сдържането” и глобалната проекция на американската мощ, хегемонистичната стратегия, изисква от САЩ да осъществяват и три уникални мисии: „разубеждаване, подсигуряване и принудително неразпространение”. Ако използваме терминологията на проекта за „Ръководството за планиране на отбраната” на Пентагона, от 1992, САЩ следва да възприемат стратегия за разубеждаване или „сдържане на потенциалните си конкуренти от всякакви аспирации да играят някаква по-голяма регионална или глобална роля” (12). Неоконсервативните анализатори Уйлям Кристъл и Робърт Кейган лансират същия аргумент в полза на постоянната американска глобална хегемония: „Колкото по-ясно Вашингтон демонстрира на останалите безполезността на всичките им опити да се конкурират с мощта на САЩ, независимо дали по отношение качеството на своите армии, или пък на технологичните им възможности, толкова по-малка ще е възможността страни като Китай или Иран да продължат да имат амбиции да променят сегашния световен ред” (13). На свой ред, бившият президент Буш одобри идеята за „разубеждаването” в обръщението си към курсистите във Военната академия в Уест Пойнт: „Конкуренцията между големите нации е неизбежна, но това не важи и за военните конфликти... Америка притежава, и възнамерява да продължи да притежава, военна мощ за да отговори на всяко предизвикателство... което прави безмислена дестабилизиращата надпревара във въоръжаването и ограничава съперничеството предимно до търговската сфера” (15).
На второ място, САЩ следва да са готови и за военни действия, ако това е необходимо, за да „подсигурят” съюзниците си в Азия, Европа и Близкия изток. В този случай, САЩ (според проекта на Пентагона) ще „реагират достатъчно твърдо за да откажат съперниците си да поставят под въпрос американското лидерство или пък да се опитват да променят установения политически и икономически ред”. В книгата си „Случаят Голиат: как Америка действа като световно правителство през ХХІ век”, политологът Майкъл Манделбаум пише: „Необходимостта от подсигуряване срещу онова, което би могло да се случи, се корени в структурата на системата от суверенни държави. Тъй като не съществува „висша” сила, която да контролира отношенията между тях, винаги е възможно една държава да нападне друга. И тъкмо поради това, националните правителства гледат да са готови за подобно развитие... Но военните приготовления, които конкретна държава предприема с чисто отбранителна цел, могот да се възприема като заплаха от други, които, на свой ред, да започнат да реализират собствени военни програми и така да се задълбочи взаимното недоверие и надпреварата във въоръжаването”. За щастие, както отбелязва Манделбаум: „Американското военно присъствие в Европа изпълнява ролята на бариера срещу подобна нежелано развитие. Тя подсигурява западноевропейците, така че на тях не им се налага да увеличават военната си мощ за да се защитят от потенциалната агресивност на една възраждаща се Русия... В същото време, американското присъствие е гаранция за самата Русия, че нейния най-голям противник от първата половина на ХХ век – Германия, няма отново да се ориентира към политика, като онази, довела до двете агресии, през 1914 и 1941”(15).
Стратегията на „разубеждаването” изисква от САЩ да изразходват в обозримо бъдеще повече средства за отбрана, отколкото всички останали големи сили, взети заедно. „Американците трябва да са щастливи, че отбранителният им потенциал се равнява на този на следващите шест най-големи сили, взети заедно” – отбелязват Кристъл и Кейган, през 1996. Според тях: „САЩ следва да превърнат тази асиметрия в част от своята отбранителна стратегия. Тоест, за да могат да реагират адекватно на средносрочните глобални заплахи, Съединените щати трябва официално да включат в стратегията си необходимостта военната им мощ да превъзхожда тази на следващите ги две, три или пък четири големи световни сили” (16).
Сегашното военно превъзходства на Америка обаче, е силно преувеличено. През 2004-2005, на САЩ се падаха 45% от средствата, изразходвани за военни нужди в глобален мащаб (17). Това се дължеше най-вече на решенията на другите големи сили да изразходват по-малко за нуждите на отбраната си след разпадането на Съветския съюз. Ако американските съюзници от НАТО бяха продължили да отделят за отбрана толкова средства, колкото и през 1985 (т.е. в края на студената война), американският дял щеше да надвишава техния само с 10% (18).
Стратегията на „подсигуряването” дава необходимите основания и за провеждането на стратегията за „принудително неразпространение” от страна на САЩ или някои техни съюзници, като например Израел, която отива по-далеч от необходимостта да не се допусне враждебно настроени държави да използват оръжията за масово унищожение (ОМУ) за да атакуват Америка и нейните съюзници пряко, или предоставяйки подобни оръжия на недържавни терористични групи. Ако някой враждебно настроен към тях съсед се сдобие с ОМУ, редица съюзници и „клиенти” на САЩ могат да се почустват „незащитени” от Вашингтон и да опитат сами да се сдобият с такива оръжия за да се защитят. Така например, ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, в резултат от това с подобно оръжие биха се сдобили и Саудитска Арабия, Египет, Ирак и други средиземноморски държави. Разпалването на регионална ядрена надпревара може и да не доведе до война, или пък да застраши пряко САЩ, но би поставило под въпрос ролята им като гарант за сигурността на техните съюзници, а по този начин и цялата стратегия на „подсигуряването”, като една от основите на американската хегемония.
Стратегия на концерта/баланса на силите
За разлика от хегемонистичната стратегия, стратегията на концерта/баланса на силите не изисква от САЩ сами да „разубеждават” потенциалните агресори или пък да „подсигуряват” съюзниците си, постоянно и едностранно увеличавайки своята военна мощ. В тази стратегия, задачата за „разубеждаването” на потенциалните агресори се прехвърля на концерта (или алианса) на големите сили, включващ и САЩ, но не само тях. Потенциалният агресор ще бъде „сдържан” от комбинираната мощ на Съединените щати и техните съюзници, а не само от американската. Поради това, стратегията на концерта/баланса ще се окаже много по-евтина за Америка.
Ако бъде възприета, стратегията на концерта/баланса на силите ще позволи на САЩ да прекратят усилията за „подсигуряване” на другите големи сили. Статутът на Япония и Западна Германия, като „защитени партньори” на САЩ беше една от аномалиите на студената война. Привържениците на тезата за американската хегемония биха искали да запазят и занапред подчиненото положение на Япония и Германия по отношение на САЩ. Стратегията на концерта/баланса на силите, напротив, ще позволи напълно възстановените и независими Япония и Германия да сътрудничат пълноценно както в традиционния концерт на силите, така и (в случай на конфликт между големите сили) в някакъв съюз, чиито участници са равни помежду си, ако не реално, то поне формално. Политиката на превръщане на Япония и Германия от зависими протекторати на САЩ в нормални американски съюзници, както и отказа от политиката на „разубеждаване”, ще направи стратегията на концерта/баланса на силите много по-евтина, отколкото хегемонистичната стратегия.
По същия начин, отхвърлянето на „подсигуряването”, като стратегическа цел на САЩ, ще ограничи възможността за водене на превантивни войни срещу държавите, опитващи да се сдобият с ОМУ. Така, на САЩ няма да им се налага да воюват с Иран за да предотвратят появата на ядрена Саудитска Арабия или ядрен Египет, нито пък да атакуват Северна Корея, за да не допуснат японците да се сдобият със собствена ядрена отбрана.
Ако САЩ възприемат стратегията на концерта/баланса на силите, вероятно понякога ще им се налага да подкрепят съюзниците си в осъществяването на военни интервенции срещу регионални агресори. Затова привържениците на тази стратегия следва (не по-малко от привържениците на хегемонистичната стратегия), да концентрират усилията си за недопускане на разпространението на ядрените и другите ОМУ, което ще увеличи разходите за военните намеси в по-слаби и нестабилни държави, от страна на концерта или съюза на големите сили. Не бива да забравяме обаче, че след иракската война, самата идея за превантивни войни, в името на неразпространението на ОМУ, беше силно дискредитирана. В бъдеще, политиката за неразпространение следва да се осъществява без бомбардировки, военни интервенции и окупации. Историята показва, че там, където усилията за неразпространение се провалят, политиката на „сдържане” обикновено дава резултат.
Нарастващата цена на американския унилатерализъм
Стратегията на концерта/баланса на силите, макар и да изглежда по-скъпа от неоизолационизма например, ще изисква много по-малки разходи, отколкото хегемонистичната стратегия на САЩ. Привържениците на последната нерядко твърдят, че Съединените щати биха могли да си позволят да изразходват и далеч повече средства за военни нужди, отколкото се изискват за „разубеждаването” и „подсигуряването”. Но дори това да е вярно, американското общество очевидно няма никакво намерение да подкрепя непрекъснато нарастване на разходите за отбрана, особено след края на все още продължаващите войни в Ирак и Афганистан. Даже ако проблемът с нарастването на цените в здравната система, което се се осъществява с по-бързи темпове от нарастването на брутния национален продукт (БНП), бъде решен в близко бъдеще, постоянно увеличаващият се брой на пенсионерите в САЩ вероятно ще доведе до ръст на разходите за социално осигуряване и медицински грижи до поне 4% от БНП. Малко вероятно е, че американският електорат ще подкрепи постояно увеличаване на данъците или постоянно намаляване на възнагражденията на принадлежащите към средната класа, с цел военните разходи на САЩ да се движат в рамките на 4%-6% от БНП, както предлагат някои.
Във всеки случай, разходите по реализирането на хегемонистичната стратегия, при стриктното и следване, неизбежно ще нараснат до нива, които САЩ не биха могли да си позволят, ако политиката на „разубеждаване” се провали и въздигащите се нови сили, като Китай, решат да се сдобият с военна мощ, съответстваща на икономическите им възможности. Френският институт за международни отношения прогнозира, че до 2050 т.нар. „Голям Китай” (т.е. Китай, Хонконг, Макао и Тайван) ще стане водещата икономическа сила на планетата с 24% от световния БНП. След него ще се наредят Северна Америка (САЩ, Канада и Мексико), с 23% (19). Американската инвестиционна банка Goldman Sachs стига до същите заключения, прогнозирайки, че до 2050 Китай ще стане най-голямата световна икономика, следван от САЩ и Индия. Следващото „ниво” вероятно ще бъде заето от Русия, Бразилия и Япония, а третото ще включва Германия, Великобритания и други, някога могъщи, европейски сили. Европейският дял от глобалния БНП може да спадне от сегашните 22% (което е приблизително равно на американския показател) до само 12%, през 2050 (20).
Китай и Индия нямат нужда да достигнат американския жизнен стандарт за да настигнат или надминат САЩ по отношение на военните им разходи. Ако китайският БНП на глава от населението достигне сегашния показател на Южна Корея например, това ще означава, че общият му БНП ще бъде 1,35 пъти по-висок от този на САЩ. Ако пък китайският БНП на глава от населението стигне 50% от този в днешна Япония, общият БНП на страната ще бъде 2,5 пъти по-висок от американския. Ако ¼ от индийското население постигне жизнения стандарт на САЩ, тази ¼ ще надвишава цялото американско население, през 2050. Наличието на подобно, сравнително богато, малцинство в Китай и Индия може да осигури по-голям пазар и да „произведе” повече учени и инженери, отколкото целите Съединени щати.
За разлика от хегемонистичната стратегия, стратегията на концерта/баланса на силите избягва непосилните за САЩ разходи, отказвайки се от обречените усилия да се забави появата на един нов многополюсен свят, като за целта американските военни разходи постоянно надвишават онези на всички останали големи сили, взети заедно. Вместо това, стратегията на концерта/баланса ще позволи, на основата на неизбежната глобална дифузия на военната мощ, към американската мощ да се добави онази на другите големи сили. Този метод успешно бе използван в продължение на повече от 70 години – така, САЩ на два пъти победиха Германия и веднъж Съветския съюз, именно като член на коалиция от големи сили. В такъв случай, защо Америка трябва сама да се противопоставя на евентуалната поява на враждебно настроена към нея голяма сила, без да разчита на подкрепата на други държави? В случай на открита агресия от страна на някой претендент за регионална или глобална хегемония, САЩ със сигурност ще могат да си намерят съюзници, включително и други големи сили, за които опасността от въпросния агресор е много по-непосредствена, отколкото за самите Съединени щати. Провалът на американския изолационизъм научи американците, че не могат да прехвърлят бремето на сигурността в света на другите. Споделянето на това бреме с достатъчно силни съюзници доказа ефективността си в миналото и може да бъде ефективно в бъдеще. Както подчертават генерал Джон Айкънбъри и Чарлс Купчан, САЩ трябва да „действат в синхрон (а не да се противоставят) с процеса на дифузия на глобалната мощ. През ХХІ век, обхватът на американската доминация постепенно все повече ще се стеснява, затова като крайна цел на САЩ следва да се приеме превръщането на въздигащите се нови силови центрове в партньори на Америка” (21).
Последиците за американската армия
Възприемането на адекватна голяма стратегия ще доведе до реализирането на конкретни решения за мисиите и структурата на американската армия. Стратегията на концерта/баланса на силите изисква съвършено различна военна структура, в сравнение с онази, която трябва да реализира хегемонистичната стратегия.
По-горе вече обърнахме внимание на тази разлика. Отказът от „разубеждаването”, като едностранно поета от САЩ мисия, и прехвърлянето на отговорността за „разубеждаването” и „сдържането” към концерта (или алианса) на силите с американско участие ще означава и, че Съединените щати ще се нуждаят от по-малка армия, в сравнение с онази, предназначена да реализира хегемонистичната стратегия. Защото, в този случай, срещу потенциалните агресори ще се изправи обединената мощ на САЩ и техните основни съюзници, а не само американската.
Осъществяването на стратегията на концерта/баланса на силите, както се вижда дори и от самото и название, ще се нуждае от въоръжени сили, подходящи за две ситуации. При първата, т.е. когато се реализира сценарият за „концерта” на силите, големите световни сили ще си сътрудничат в рамките на достатъчно гъвкав алианс, който понякога ще осъществява съвместни военни интервенции в зони, където са застрашени интересите на всички участници. При втората ситуация, т.е. когато се реализира сценарият за баланса на силите, отношенията между големите сили могат да се влошат и САЩ ще трябва да формират съюз, с цел да попречат на евентуална агресия от страна на враждебна държава или група от държави.
На пръв поглед, тези два сценария изискват два различни типа въоръжени сили – сравнително по-малка армия, предназначена за осъществяване на ограничени военни интервенции, под егидата на „концерта” на големите сили, и друга – доста по-мощна, която да може да се справи с враждебно настроените към Америка големи държави. Нещата обаче не стоят точно така. След ядрената революция, конвенционалните войни между големите сили, като САЩ, Китай, Русия, Япония, Индия и водещите европейски държави изглежда малко вероятна (22). Затова евентуалните сблъсъци между големите сили, в рамките на стратегията на силовия баланс, по-вероятно ще приемат формата на „студени”, а не на конвенционални войни. Подобно на приключилата преди двайсетина години студена война, тези бъдещи студени войни ще включват оръжейна надпревара, налагане на ембарго, както и индиректни локални войни от типа на тези в Корея, Виетнам и окупирания от Съветската армия Афганистан. Тоест, няма да е необходимо да се поддържат големи конвенционални армии, предназначени да атакуват и окупират друга голяма сила (или сили). Най-вероятно, краят на бъдещите студени войни ще настъпи, също както и на първата студена война, в резултат от преговори и без да се налага окупацията на победената голяма сила.
Поради това, стратегията на баланса на силите ще изисква армия, подходяща за водене на студена, а не на „гореща” (т.е. истинска) световна война (тук е мястото да припомня, че по време на първата студена война, американската армия беше подготвена по-скоро за истинска световна война, като в нея доминираха силите, предназначени за водене на малко вероятната конвенционална война със СССР, която така и не избухна). На практика, американската армия, предназначена да участва в бъдеща студена война, ще има същата структура, като тази, предназначена да участва в съвместни военни акции, в рамките на концерта на големите сили. Същите „сдържащи” сили, които могат успешно да се противопоставят на една, или няколко, вражески настроени големи държави, са в състояние да поставят на място и по-малките страни, дръзнали да оспорят авторитета на големите държави от „концерта на силите” с американско участие. Ако армията на САЩ е структурирана така, че да участва в локални войни, в рамките на бъдещи „студени” конфликти със съперничещи големи сили, тя ще може успешно да участва и в съвместни военни и хуманитарни интервенции в обзети от хаос зони на планетата, под егидата на концерта на големите сили. Това, което изисква стратегията на концерта/баланса на силите, е наличието на военни сили, които да бъдат еднакво полезни и когато големите световни сили действат заедно (т.е. в рамките на „концерта”), и когато действат поотделно (т.е. в рамките на “баланса”).
Основните бъдещи мисии на американската армия
Имайки предвид необходимостта от максимална гъвкавост, би било полезно да изброим по-детайлно основните мисии пред американската армия, в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите. Свръхамбициозните и прекалено скъпи мисии, като „разубеждаването” и „подсигуряването”, които са критично важни за хегемонистичната стратегия, губят значението си в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите, акцентираща върху пет основни мисии на американската армия: сдържане, национална отбрана, гарантиране на основните жизнени потребности (т.нар. global commons), проекция на американската мощ и осъществяване на военни експедиции в различни точки на света.
Сдържането
Целта на американските сили за сдържане, чието въоръжение ще включва конвенционални управляеми ракети, наред с (или вместо) ядрените оръжия, ще бъде да възпират евентуални атаки срещу територията на САЩ и техните съюзници. В периодите на сътрудничество между големите сили, обединените им военни възможности ще сдържат агресивните пориви на по-малките, а през периодите на съперничество между тях, военната мощ на Съединените щати и техните съюзници трябва да превъзхожда общата мощ на противопоставящите им се големи сили.
Националната отбрана
И в това отношение ще са необходими едни и същи военни възможности, както в рамките на стратегията на концерта на силите, така и на тази на силовия баланс. В период на хармонични отношения между големите държави, вниманието на силите, отговарящи за националната отбрана следва да се концентрира върху предотвратяването на терористични нападения срещу територията на САЩ от страна на недържавни групировки или терористи, ползващи се с подкрепата на определени държави. В период на съперничество между големите сили пък, същият военен потенциал ще трябва да пресече евентуални опити на враждебно настроените сили да започнат асиметрична война, осъществявайки саботажи срещу американската инфраструктура или тероризирайки населението на САЩ.
Гарантиране на основните жизнени потребности
Гарантирането на това, което политологът Бари Роузън определя като „фундаментални жизнени потребности” от свободен достъп до морското, въздушното и космическото пространства, е необходима предпоставка за ефективно командване и контрол от страна на САЩ и за проекция на американската мощ, независимо дали Америка е част от концерта на големите сили или от някакъв съюз, ангажиран в битката между тези сили (23).
Проекцията на американската мощ
Дори и в един многополюсен свят, САЩ, в качеството си на велика сила, която е най-отдалечена от другите големи сили и от оспорваните зони, са заинтересовани да могат да проектират своята мощ по море, във въздуха и в космоса, независимо дали като член на „концерта на силите”, включващ всички големи световни сили, или пък като член на алианс, насочен срещу определен противник (или противници).
Военните експедиции
Конвенционалните войни между САЩ и другите големи сили са все по-малко вероятни, не само заради взаимното „сдържане”, осъществявано с ядрени оръжия, на и заради огромната цена на една такава война. В случай на нова студена война с отделна враждебно настроена голяма сила (или алианс на такива сили), на САЩ (сами или заедно с техните съюзници) може да се наложи да се ангажират в различни локални конфликти, или като участват в подготовката на местните въоръжени и полицейски сили, или (в качеството на крайна мярка ) като изпратят американски войски срещу местните въоръжени сили, подкрепяни от съперничещата велика сила. При друго развитие на ситуацията, Съединените щати, като водещ участник в концерта на великите сили, ще се нуждаят от същия военен потенциал за да участват в съвместни военни интервенции за гарантиране на регионалната сигурност или за оказване на хуманитарна помощ. Не се налага САЩ да разполагат с прекалено голям експедиционен корпус, особено ако в болшинството случаи разчитат повече на съюзниците си или на местните въоръжени сили, подготвени и въоръжени от тях, а американските части се използват само за подсилването им.
Как точно на американските въоръжени сили следва да бъде възложено осъществяването на изброените по-горе пет основни вида мисии, е предмет на дебат. Очевидно Флотът и Военновъздушните сили ще бъдат ангажирани най-вече със „сдържането”, гарантирането на свободен достъп и доминация в морското, въздушното и космическото пространство и проекцията на американската мощ. Имайки предвид, че големите морски битки, като тези по време на Втората световна война, окончателно остават в миналото, занапред може би ще има повече полза от използването на „речни” военни флотилии, които да оперират в обхванатите от хаос региони, подкрепени евентуално от авиация, базирана на самолетоносачи, както и на групи от подводници, охраняващи основните морски пътища, отколкото от анахроничните бойни флоти, предназначени за конвенционални войни срещу съперничещи морски сили.
Отбраната на националната територия – както срещу недържавни терористични мрежи, така и срещу чужди държави, участващи в саботажи, спонсориращи тероризма или опитващи да осъществят пряко нападение срещу САЩ – може да бъде поето от гражданските служби или резервистите. Другата възможност е отговорността за нея да се поеме от американската армия, както впрочем е било през по-голямата част от историята на Съединените щати. Последиците от Урагана „Катрина” показаха ограниченията на модела, по който се реагира на подобни бедствия, като армията беше ангажирана в преодоляването на последиците едва след като местните и държавните власти се провалиха. Нападенията от 11 септември нагледно демонстрираха, че територията на САЩ е потенциално бойно поле, затова носталгията по ХХ век, когато американската армия се сражаваше само в чужбина, не бива да затваря очите, както на военните, така и на цивилните, за централната роля на армията в защитата на територията на Съединените щати. Самата армия може и да не е особено склонна да действа като полиция или като сили за бързо реагиране, но от друга страна, именно това са задачите, които може да и се наложи да изпълнява. В бъдещите конфликти между големите сили, САЩ вероятно вече няма да могат да си позволяват лукса да изпращат основната част от сухопътните си сили в чужбина, оставяйки територията на страната относително незащитена. Стратегията, изискваща използването на тези сили и за защита на територията на САЩ, и за осъществяването на военни интервенции в чужбина, може да изкуши някоя враждебно настроена голяма сила да се опита да провокира хаос в самите Съединени щати.
Някои американски стратези предлагат създаването на две отделни групи въоръжени сили – конвенционални сили, предназначени за война с противниковите армии и т.нар. „регионални” сили, предназначени за операции по гарантиране на стабилността, сигурността, прехода и възстановяването (ССПВ), както и за водене на ирегулярни войни (ИВ). Подобно дублиране обаче няма особен смисъл. Имайки предвид съдбата на Саддам Хюсеин, изглежда доста невероятно някоя слаба конвенционална сила да рискува да бъде унищожена от конвенционалните сили на САЩ. Но дори и ако го направи, пак няма да е необходима голяма американска армия, подготвена да води пълномащабни военни действия за да смаже противниковите въоръжени сили и съответния държавен апарат, и то само за да отстъпи веднага след това място на специализираните „регионални” сили, чиято мисия ще бъде да въведат ред в следвоенния хаос. Това, от което се нуждаят САЩ, са въоръжени сили, които да могат да правят и едното и другото – т.е. и да водят конвенционални военни действия, и да контролират следвоенното възстановяване – с две думи от достатъчно многобройни експедиционни сили, които да могат да се използват в едностранни или съвместни (с други големи сили) операции от типа ССПВ или ИВ, както и в локални войни, в които основните антагонисти се задоволяват да дърпат конците на своите марионетки, без да рискуват да влязат в директен сблъсък помежду си. Една такава „армия с двойно предназначение”, заедно с Корпуса на морската пехота, може да формира ядрото на гъвкавите експедиционни въоръжени сили, в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите.
Заключение
Стратегията на концерта/баланса на силите е най-добрата стратегия за гарантиране националната сигурност на САЩ в епохата на все по-ясно очертаваща се многополюсност и ограничения в националния бюджет, заради бушуващата криза. Тя дава възможност Америка да изостави изключително скъпите и, в крайна сметка, обречени опити вечно да стопира появата на други големи сили, използвайки за целта такива средства като „разубеждаването” на потенциалните противници и „подсигуряването” на приятелите си, като вместо това се подготви за новата роля на САЩ, като лидер на концерти или алианси на силите в новия многополюсен свят. Тази концепция се базира едновременно на американския идеализъм, т.е. мечтата за колективна сигурност, лансирана от Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт и подкрепена от милиони хора по целия свят, и на американския прагматизъм – т.е. на успешния опит на САЩ по време на световните войни и студената война, като водещ участник в различни алианси на великите сили, а не като самотна суперсила, в каквато опитаха да се превърнат през последните двайсетина години. След края на студената война, Америка страда от липсата на адекватна визия, способна да направлява нейната политика в сферата на сигурността в новия многополюсен свят, без да доведе до фалит националната икономика или да загуби подкрепата на обществото. Стратегията на концерта/баланса на силите предоставя именно тази визия.
Бележки:
1. Тезата, че глобализацията ще доведе до установяването на мир в света се свързва с Томас Фридмън и книгите му The Lexus and the Olive Tree (New York: Farrar, Straus, and Giroux, 1999) and The World is Flat: A Brief History of the Twenty-First Century (New York: Farrar, Straus, and Giroux, 2005). Виж също Thomas L. Friedman, “The Impact of Globalization on World Peace” (Los Angeles: Univ. of California at Los Angeles, Arnold C. Harberger Distinguished Lecture, 17 January 2001); Erik Gartzke, “The Capitalist Peace,” American Journal of Political Science, 51 (January 2007), 166-91; and Erich Weede, “The Diffusion of Prosperity and Peace by Globalization,” The Independent Review, 9 (Fall 2004), 165-86.
2. За аргументацията на водещите неоконсервативни теоретици и публицисти, виж Charles Krauthammer, “The Unipolar Moment,” Foreign Affairs, 70 (America and the World 1990/91), 23-33; Wil-iam Kristol and Robert Kagan, “Toward a Neo-Reaganite Foreign Policy,” Foreign Affairs, 75 (July/August 1996), 20-31; Bradley A. Thayer, “The Case for the American Empire” and “The Strength of American Empire” in Christopher Layne and Bradley A. Thayer, American Empire: A Debate (New York: Routledge, 2006), 1-51, 103-20.
3. „Намалява готовността да се изразходват повече средства за международните приоритети, спада и подкрепата за разполагането на войски в редица държави. Преобладаващото мнозинства смята, че САЩ не бива да поемат отговорностите на световен полицай и, че Америка прекалено се е вживяла в тази роля“. “American Public Feels Overextended Internationally,” Media Advisory, The Chicago Council on Foreign Affairs, 28 September 2004.
4. Стратегията на неоизолационизма се защитава в Eric Nordlinger, Isolationism Reconfigured: American Foreign Policy for a New Century (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1996) and Patrick J. Buchanan, “America First—and Second, and Third,” The National Interest, 19 (Spring 1990), 77-82. An American strategy of “offshore balancing” is proposed by John J. Mearsheimer, The Tragedy of Great Power Politics (New York: Norton, 2003) and Stephen M. Walt, Taming American Power: The Global Response to U.S. Primacy (New York: Norton, 2006).
5. Повече по този въпрос, виж в Michael Lind, The American Way of Strategy (New York: Oxford Univ. Press, 2006) and Daniel H. Deudney, Bounding Power: Republican Security Theory from the Polis to the Global Village (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 2006).
6. Walter Lippmann, U.S. Foreign Policy: Shield of the Republic (Boston: Little, Brown, 1943), 34-36.
7. Wilson to House, Woodrow Wilson Papers, vol. 30, 432, quoted in John B. Judis, The Folly of Empire: What George W. Bush Could Learn from Theodore Roosevelt and Woodrow Wilson (New York: Oxford Univ. Press, 2006), 98.
8. Douglas Miller, You Can’t Do Business with Hitler (Boston: Little, Brown, 1941), 141.
9. “NSC 68: United States Objectives and Programs for National Security,” 14 April 1950, in Thomas H. Etzold and John Lewis Gaddis, eds., Containment: Documents on American Policy and Strategy, 1945-1950 (New York: Columbia Univ. Press, 1978), 401.
10. Dwight D. Eisenhower, “Farewell Radio and Television Address to the American People,” 17 January 1961, in Public Papers of the President of the United States: Dwight D. Eisenhower, 1960-1961 (Washington: Government Printing Office, 1961), 1035-40.
11. „Необходим е не силов баланс, а общност на силите, не организирано съперничество, а организиран общ мир”. Обръщение на президента Удроу Уилсън към Сената, 22 януари 1917.
12. “Excerpts from Pentagon’s Plan: ‘Prevent the Re-emergence of a New Rival,” The New York Times, 8 March 1992, A14.
13. Kristol and Kagan, 26.
14. George W. Bush, “President Bush Delivers Graduation Speech at West Point” (Washington: The White House, 1 June 2002), http://www.whitehouse.gov/news/releases/2002/06/20020601-3.html.
15. Michael Mandelbaum, The Case for Goliath: How America Acts as the World’s Government in the Twenty-first Century (New York: Public Affairs, 2005), 34-35.
16. Kristol and Kagan, 26.
17. Stockholm International Peace Research Institute, SIPRI Yearbook 2005: Armaments, Disarmament, and International Security (Oxford, U.K.: Oxford Univ. Press, 2005); T. V. Paul, “Soft Balancing in the Age of U.S. Primacy,” International Security, 30 (Summer 2005), 52.
18. Keir A. Lieber and Gerard Alexander, “Waiting for Balancing: Why the World is Not Pushing Back,” International Security, 30 (Summer 2005), 117-18.
19. Philippe Colombani, ed., “World Trade in the 21st Century: Scenarios for the European Union,” Report for the European Commission (Paris: French International Relations Institute, 2002).
20. Dominic Wilson and Roopa Purushothaman, “Dreaming with BRICs: The Path to 2050,” Goldman Sachs Global Economics Paper No. 99, 1 October 2003.
21. G. John Ikenberry and Charles A. Kupchan, “Liberal Realism: The Foundations of a Democratic Foreign Policy,” National Interest, 77 (Fall 2004).
22. Kenneth N. Waltz, “The Spread of Nuclear Weapons: More May Be Better,” Adelphi Papers No. 171, International Institute for Strategic Studies, 1981. Макар Джон Мършаймър да твърди, че конвенционалната война между ядрени сили не е невъзможна, той смята, че политиката на сдържане я прави много малко верояттна: “Така, балансът на сухопътната мощ си остава основния елемент на военната сила в ядрената ера, въпреки че ядрените оръжия, без съмнение, правят войните между големите сили много по-малко вероятни.” Mearsheimer, 133.
23. Barry Posen, “Command of the Commons: The Military Foundation of U.S. Hegemony,” International Security, 28 (Summer 2003).
24. Като пример за подобен анализ, виж Frank G. Hoffman and Steven Metz, “Restructuring America’s Ground Forces: Better, Not Bigger,” Stanley Foundation Policy Analysis, September 2007.
* Авторът е старши анализатор в New America Foundation и автор на книгата „Американският стратегически модел”
{rt}
