12
Чет, Дек
9 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Унгарският премиер Виктор ОрбанУнгарският премиер Виктор Орбан е роден през 1963 в Секешфехервар. Завършва право в Университета „Льоранд Йотвьош” в Будапеща. През 1988 Орбан е сред основателите на политическата партия Фидес (Унгарски граждански съюз). Година по-късно получава стипендия от Фондацията на Джордж Сорос и в продължение на година изучава политически науки в Оксфордския университет.

През 1990 Орбан за първи път е избран за депутат в унгарския парламент от квотата на Фидес. От 1993 до 1998 оглавява партията, която печели изборите през 1998, а Виктор Орбан за първи път оглавява правителствота на Унгария (най-младият премиер в историята на страната), като го ръководи до 2002. През 1999 ратифицира договора за присъединяването на Унгария към НАТО. От 2010 насам отново е премиер на страната. По време на управлението си Орбан провежда радикални промени в административно-бюрократичния апарат на страната, като се стреми да провежда независима и суверенна външна политика, което му навлича критиките на Брюксел.

Интервюто на Ева Кошич от Радио „Кошут” с министър-председателя Виктор Орбан публикуваме с любезното съдействие на пресслужбата на унгарския премиер.

-          Наскоро се върнахте от Ню Йорк, където казахте, че трябва да създадем условия да има мир и планове за икономическо развитие в нашите страни. Каква роля може да играе Унгария за решаването на тези проблеми? Имам предвид преди всичко хуманитарния аспект.

Можем да се съгласим да играем пропорционална роля, тъй като има по-големи от нас. Унгария не бива да разчита, че което и да било предложение може да се реализира без или въпреки Съединените щати, Русия, Китай или богатите арабски държави. Ние имаме едно задължение: когато световните лидери се съберат, за да обсъждат ситуацията и да търсят решение, откровено да споделим нашия опит. Отидох в Ню Йорк, на Общото събрание на ООН, за да им разкажа за унгарския опит, който не е теоретичен, не идва от книгите, не се основава на някакви статистически данни, а се опира на лични преживявания и всекидневни усилия. Знаем за какво говорим, знаем с какъв феномен се сблъскваме днес, както и какво работи и какво не.

-          Какво видяхте на Общото събрание на ООН, върви ли се към някакво решение?

Впечатленията ми са смесени. Лидерите на Малта и Унгария, нека го кажем по този начин, смело и от все сърце предложиха приемането на световни квоти. С други думи, всеки трябва да приеме някаква част от бежанците и да им осигури нормални условия на живот, докато се върнат по родните си места. Останалите европейски страни обаче отново предпочетоха лицемерния подход, с който в Европа вече сме свикнали. Тоест Европа е разделена, което и е една от причините за нашите проблеми. Нещата не опират само до мигрантската криза, но и до липсата на единство по отношение на предизвикателството, което тя отправя. И това е също толкова голям проблем, колкото и самата криза.

-          Когато повдигнахте въпроса за глобалните квоти, какво ви казаха европейските лидери навън, в кулоарите?

Често в едно семейство, когато всички са на масата, има едно мнение, а когато членовете му говорят помежду си, на четири очи, има друго. Тук ситуацията е същата. Моделът, по който се конструират официалните речи в международните организации, предполага те да са изключително нереалистични. Пълни са с добри намерения и „кървящи сърца”, но не казват много за истинската същност на проблема.  Например, има нелегален бизнес с трафика на хора, в който участват хиляди, разви се огромен бизнес модел и без да го пречупим, не можем да се борим с проблема. Това обаче е нещо, за което не се говори, не виждаме никакви следи за него в американската преса, там можем да открием само плахи намеци за случващото се. Или пък, че 80% от имигрантите са млади мъже, които повече приличат на армия, отколкото на бедстващи бежанци, търсещи убежище. Повечето са напълно неграмотни, а мнозина знаят само арабски. Проблемът, че мнозинството не са работили нищо, а почти никой не говори за бъдещите трудности на съвместния ни живот, които вече се очертават. Тоест, трябва да кажа, че в разговорите по темата не доминираше реалистичният дух.

-          Каква е разликата между европейските и глобалните  квоти?

Вижте, не е честно Европа, въпреки нейните добри намерения, да поема всички проблеми на света, и да си въобразява, че може да ги разреши. Трябва абсолютно ясно да кажем, че не можем да го направим, или че ако го направим, или се опитаме да го направим, ще разрушим собствения си начин на живот, рамката, ценностите и силата си, за които работихме през последните няколко столетия в Европа. Работихме за един начин на живот, за стандарт на живот, за свобода, за условия да имаме свободата да избираме какви да бъдат отношенията между нас и суверенните ни системи, за да могат нашите граждани да се радват на свободата в максимално възможната степен. Това са резултати от вековна борба. Ако си мислим, че можем да носим товар, който всъщност не сме в състояние да понесем, тогава ще разрушим всичко, което вече сме постигнали. С други думи, няма да помогнем на хората, които се нуждаят от помощ, но ще лишим собствените си деца от шанса да имат живота, който ние, нашите родители, баби и дядовци, постигнахме с толкова труд в Европа.

-          Добре, но същите проблеми като при европейските квоти ще се появяват и при глобалните. Защото не е сигурно, че конкретният бежанец или икономически имигрант би поискал да си избере определена страна в друга част на света.

Това е фундаментален проблем. Международните споразумения, катоЖеневската конвенция, много ясно определят, че хората в беда имат право на помощ и подкрепа, но – както се казва – няма „бежанци по желание”. С други думи, човек, който е в беда, не може да каже, че конкретно сигурна страна не му харесва и иска да отиде в друга. Няма такова нещо. Международното право не го позволява. Следователно, ако смятаме Гърция за сигурна страна и тя е член на ЕС, или че Хърватия е сигурна страна, която също е член на ЕС, или пък смятаме Сърбия за сигурна страна, която е кандидат член на ЕС, и бежанците вече са пристигнали там, те могат да продължат само към държава, която иска да ги вземе, защото те вече не са в опасност. Този принцип трябва да се наложи в практиката, но това не става, защото някои лидери на ЕС създадоха впечатление - и аз имам чувството, че искрено го вярват - че са доволни като виждат страните си залети от стотици хиляди чужденци, които пристигат по абсолютно безконтролен начин.

-          Дали глобалните квоти, или говоренето за тях, е начин да убедят развитите държави да покажат истинската си същност?

Не е коректно да се казва по този начин. Това не е тонът, който поддържаме на международните срещи. Не е честно, че САЩ не приемат бежанци, или - ако виждам правилно, приемат едва около 10-15 хиляди души. Арабските страни изглежда се колебаят. Израел въобще не приема. Австралия въобще не приема бежанци. А всеки гледа към Европа, защото някой изпраща бежанци или икономически имигранти именно по този маршрут. Нека само да премине най-лошото и да намалим натиска върху нашите страни и тогава ще бъде много поучително да видим, как всъщност тези хора тръгнаха, как започна цялото това нещо, защото то започна твърде бързо и се осъществява прекалено организирано. Във времена като тези, трябва да си зададем няколко въпроса, относно характера на цялото това мащабно движение на хора. Но аз бих искал да се върна на това, че проблемът е в липсата на съгласие в Европейския съюз по отношение на този феномен - някои го разглеждат като бежанска криза, аз лично не. И доколкото виждам, мнозинството унгарци също. Това е масова миграция. Няма съгласие за нейните измерения и за нейния обхват. Някои продължават да говорят само за последствията от войната в Сирия, но фактите са други – в Унгария пристигат имигранти от 101 държави, така че се сблъскваме с глобален феномен. На трето място, в Европа няма съгласие дали това, което се случва, е добро или лошо. Френското или италианското правителства например, възприеха позицията, че това, което се случва, е положително. Техните общества не виждат предизвикателство или опасност, а възможност. Самата Европейска комисия наскоро пусна документ, чиито тон не мога да приема, в който се казва, че трябва да убедим нашите общества, че случващото се днес не е лошо, а възможност, която се разкрива веднъж в живота, за Европа да реши своите демографски проблеми, водещи до намаляването на населението и.  Противопоставям се на това от философски позиции, но също и като баща, унгарец и европейски гражданин. Не вярвам, че това е начинът да разрешим своите демографски проблеми, най-малкото не и в Унгария, това мога да кажа със сигурност. Не оспорвам правото на всяка отделна европейска страна да търси, как да реши своите демографски затруднения, привличайки млади и изглеждащи като бойци мъже от арабския свят. Ако хората във въпросната страна споделят тази гледна точка, те са свободни да предпочетат това решение. Но не можем да приемем този подход по отношение на Унгария, или да мислим за нещо негативно, сякаш то е позитивно за нас. Тази идея започва да се налага и в други страни. Наскоро например четох изявления на бившия президент Саркози, които са много силни и които, във философски и политически план, са много близки до унгарската позиция и ярко контрастират с официалната позиция на Франция. Тоест, виждаме, че и в други държави се води дебат. Това е и положението в Унгария. Някои от социалистите, политиците от левицата, гледат на имиграцията като на възможност. Партията на бившия премиер, както и някои по-малки либерални партии, вярват, че това, което става, не е заплаха, а нещо хубаво за Унгария. Мисля, че това е фатална грешка. Именно този тип мислене обаче, доминира в големите страни, в европейската политика, като цяло, което ни пречи да стигнем до споразумение.

-          В началото на интервюто споменахте за отговорността и намесата на великите сили. Ако разгледаме в тази връзка възможностите за прекратяването на гражданската война в Сирия, някои експерти твърдят, че руската намеса там – дори ако Русия е незаобиколим играч – по-скоро налива масло в огъня. Как гледате на това?

Не знаем, или поне аз не знам, дали може да има по-голям огън от сегашния. Сигурното е, че вече много дълго време великите сили не успяват да се споразумеят какво следва да се прави в Сирия. Но има още по-голям проблем, че нямаше разбирателство какво да се прави в Ирак, или в Афганистан. Не е моя работа да споделям унгарския опит с големите политическо играчи. Не искам да влизам в тази лоша или погрешно разбрана роля, но не бива да е проблем да казваме истината: тези, които днес са на път или ще тръгнат утре, са икономически имигранти. Полският президент, който лично посети тези страни и лагерите, открито заяви в Европейската комисия, че десетки милиони се подготвят да тръгнат, защото знаят, че Европа ги посреща с „добре дошли”. Всичко, което искам да кажа е, че тези хора, въпреки че представляват заплаха за европейския начин на живот (без дори да споменаваме тероризма), в крайна сметка, са жертви. Те са жертви на лошите политики на своите управляващи, защото не могат да останат и да живеят в своите собствени домове. Но не трябва да забравяме и за онези международните политически решения, които изиграха важна роля тези хора да бъдат принудени да напуснат страните си. Говорим за афганистанска политика, иракската политика, сирийската политика, политиката на „Арабска пролет“, либийската политика, като за никоя от тях не бих дръзнал да кажа, че е била успешна.

-          Вие отидохте в Брюксел с конкретни предложения. Едно от тях се отнасяше до хуманитарните аспекти - например, споменахте лагерите в Турция. Можете ли да си представите, че заслужено прочутата унгарска експертиза за разрешаване на хуманитарни кризи може да бъде приложена, в добрия смисъл на думата, и ние да поемем отговорност за тези лагери?

Можем да помогнем, но днес проблемът с тези лагери не е в липсата на експертиза. По-важното е, че няма достатъчно пари. Освен това в някои части на Европа сякаш няма воля ясно да се заяви на обитателите на тези лагери, че те няма да бъдат допуснати вътре. Казвам ви сериозно, макар това да изглежда почти невероятно, но десетки милиони хора вярват, че има континент, който живее в просперитет и който едва ли не гори от нетърпение те да дойдат в него. Тези хора разчитат, че ще решат екзистенциалните си проблеми, дори без да им се налага да работят, че ще ги посрещнат приятелски, че ще получат добрия живот, който виждат по телевизията, т.е. животът на жителите на развитите западни държави. Това е представата, която се формира в главите на десетки милиони и, доколкото виждам, европейските политици не усещат тежестта на отговорността, че всеки разговор, който водим по темата, се възприема от два различни начина на мислене: от нашия, понеже говорим за проблема, и от този на въпросните десетки милиони хора. Когато говорим за квоти, когато говорим за състрадание, когато говорим за хуманитарни проблеми и когато говорим за европейски християнски ценности – които са, разбира се, много важни – те тълкуват това като покана. Тоест, ако не се каже по категоричен начин, още в началото, че Европа не може да пусне всеки и не приема безконтролния процес, защото всеки трябва да мине през определени процедури за да се реши дали може да влезе в Европа или не (и тези процедури трябва да се правят извън континента) и, следователно, не си струва да прекоси половината свят, за да дойде в Европа по един безконтролен начин, разчитайки на трафикантите на хора, защото в края на това пътуване не го чака спокоен и уреден живот, те ще продължават да идват.

-          Но за да се разчита на това послание е необходимо съседните страни, Европа, като цяло, да има обща позиция. Дали някоя от съседните страни има позиция, която съвпада в унгарската?

Вишеградската четворка е ОК в това отношение. Виждам, че инстинктите ни работят добре. В подхода на Вишеградската четворка по проблема не се усеща липса на реализъм. Няма проблем и с по-отдалечени държави, но има и страни, които стоят на по-идеологизирани позиции. Нека повторя: французите, италианци, част от германците, както и австрийският политически елит, очевидно гледат на случващото се като на позитивен феномен и, следователно, го насърчават.

- По тази причина се налага да се установят по-тесни отношения с Хърватия. Вие се срещнахте с хърватската президентка в Ню Йорк. Тя също се ангажира да положи усилия за разрешаване на ситуацията.

Ситуацията на хърватите е много трудна. В същото време, няма лоши исторически спомени, които да тровят отношенията между нашите две страни. Разбира се, сигурно има достатъчно лоши дни или периоди, но това е нищо в сравнение с позитивния ни опит. Така че, имаме съсед (който не е точно тук, в Карпатския басейн), по отношение на който историята демонстрира добрата страна на съвместното съжителство. Няма пречки пред приятелството помежду ни, като не говоря за просто, приемливо сътрудничество, а за приятелство, имащо емоционални основи. Случващото се днес унищожава всичко това. Никога не съм казал нищо, насочено срещу хърватския премиер, защото смятам, че има определени правила в международните отношения – протокол, дипломатическа вежливост, които не бива да се нарушават, защото това може и да е печелившо в краткосрочен план, но нашите собствени сънароднициа ще плащат цената в дългосрочен план. Затова мога да кажа на унгарците, че не бива да се сърдим на хърватите заради това, което правят. Не приемаме казаното от хърватския премиер за мнение на хърватския народ. Хърватският премиер и неговата партия са членове на Социалистическия интернационал, а партиите от Социнтерна подкрепят имиграцията, защото вярват, че тя е нещо хубаво. Лидерите им, а не толкова редовите членове, следват инструкциите и задачите на Социалистическия интернационал. Затова умолявам унгарците, когато слушат хърватския министър-председател, да не смятат, че това е гласът на хърватите, а да са наясно, че просто става дума за кадър на Социнтерна, чието задължение е да атакува Унгария.

- Всъщност, хърватският премиер не критикува думите ви, а по-скоро решенията ви за затваряне на границата. Това ли определяте като размяна на послания?

Има страни, които смятат, че една държава може да съществува без граници. Може да има такива, нека го кажа, либерални илюзии, но реалността е нещо друго. Държава, която няма граници, която не е способна да ги защитава, която не е в състояние да идентифицира хората, за които носи отговорност, всъщност въобще не е държава. Европейският съюз омаловажава значимостта на тези граници, но той никога не се е разделял с тях. Съюзът направи свободното пътуване възможно, но никога не каза, че Германия, Австрия, Франция или Унгария вече не съществуват. Докато има териториална юрисдикция, докато има избрани парламенти и правителства, които определят правилата, регулиращи съвместното съществуване на дадена територия, трябва да има и граници. Илюзия е да вярваме, че нациите и държавите могат да съществуват без граници.

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Raimbaud Michel. Tempête sur le Grand Moyen-Orient. 576 p. Paris: Ellipses Edition Marketing S.A., 2015.

Появилият се през миналата година обемист труд на известният френски дипломат и политолог Мишел Рембо (повече за него, виж сп. "Геополитика", бр.5/2015 - б.р.) е опит за анализ на събитията, свързани с т.нар. "арабска пролет" (2011-2015) и последиците от нея през призмата на най-важните аспекти на съвременната близкоизточна и глобална политика. Сред тях, в частност, са палестинско-израелският проблем и интересите на Израел; различните елементи на шиитско-сунитското противопоставяне между Иран и монархиите от Персийския залив, начело със Саудитска Арабия; неоосманистката политика на сегашното турско ръководство, начело с Реджеп Ердоган; съвременната френска близкоизточна политика; залезът на епохата на еднополюсния свят, доминиран от САЩ, и появата на нов глобален играч в лицето на блоковете БРИКС и ШОС и, накрая, елементите на новата студена война, възникнали във връзка с украинската криза.

Авторът е професионален дипломат представлявал интересите на Франция в редица арабски и африкански държави. Приключва кариваерата си в тази сфера като посланик в Зимбабве (2004-2006). Тя му дава възможност да установи тесни контакти с редица държавни и обществено-политически структури в арабския свят. Отличен познавач на спецификата на източната политика, в книгата си той детайлно и дълбоко анализира събитията, случващи се в Близкия Изток, и представя обективна картина на променящият се глобален силов баланс. Както посочва в предисловието към нея известният френски арабист Ришар Лабевиер, тя е сред най-значимите трудове, посветени на региона, появили се през последните години.

В книгата хронологично много ясно са обозначени ключовите събития на локално, регионално и международно равнище. Обект на анализ е и ситуацията в държави като Бахрейн, Йемен, Судан и Мавритания, които не попадат често във фокуса на вниманието на политолозите-арабисти. Като централна ос на развитие на близкоизточните кризи се разглежда палестинско-израелският конфликт – подход, който обикновено се игнорира от представителите на неоконсервативните френска и американска школи в изтокознанието.

Сред вътрешните и външни фактори за „арабската пролет”, донесла „бурята” в Големия Близък Изток, авторът изтъква социалните протестни движения от първата вълна в Тунис и Египет. Тяхна мишена са управляващите режими, зад чиято прозападно-либерална фасада (доколкото те лоялно изпълняват инструкциите на международните финансови институции), процъфтяват корупцията и клиентелизма. След краха на тези режими и продължилият само няколко седмици „триумф на демокрацията”, революционното пространство започва бързо да се ислямизира от движенията на „Мюсюлманските братя” и другите салафитски групировки. Въпреки това, обществено-политическите сили в Тунис и Египет, противопоставящи се на мракобесието и свличането на страните си към икономическия колапс, съумяват да отстранят ислямистите от политическата сцена. Терористичните действия на радикалните ислямисти обаче продължават и днес. Мишел Рембо оценява позитивно избирането за президент на Египет (през май 2014) на маршал Абдел Фатах ас-Сиси, подкрепен от 96,9% от избирателите, но в същото време квалифицира като „фараонски” инициирания от него грандиозен проект за изграждането на „втори Суецки канал”.

Втората вълна на «арабската пролет»

Рембо констатира, че втората вълна на «арабската пролет» променя първоначалния и сценарий. В либийския град Бенгази, както и в сирийските градове Дараа и Хомс, демонстрациите на борците "за демокрация и против тиранията" бързо отстъпват мястото си на въоръжената ислямистка опозиция, а нашествието на джихадистите и наемниците превръща гражданската война в Сирия в кошмар от филм на ужасите. Външните сили, които се намесват активно във втората вълна на "арабската пролет" и особено в сирийския конфликт, съчетават - по определението на автора - "ислямисткия фанатизъм, неизтощимите уахабитски финансови ресурси, неоосманистките амбиции и, не на последно място, постколониалната носталгия на Атлантическата империя".

Интересен е съдържащият се в книгата историко-политически анализ на политиката и амбициозните цели на турското ръководство начело с Ердоган - водачът на управляващата в страната умерено-ислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Както е известно, ПСР е наследник на ислямистката партия "Рефах" (Партия на благоденствието), подложена на преследвания при управлението на турските военни - привърженици на светската доктрина на основателя на съвременната Турска република Ататюрк. Според Мишел Рембо, стратегическата цел на неоосманистката доктрина на Ердоган и най-близките му съратници Гюл и Давутоглу е възраждането на "славата и мощта" на Османската империя чрез формирането в региона на васални държави създадени (в резултат от "арабската пролет) от подкрепяните от Турция сунитски движения, включително радикалните. За целта Ердоган формира стратегически алианс със Саудитска Арабия и Катар, които също подкрепят сунитските сили в региона и най-вече въоръжените групировки, сражаващи се в Сирия против режима на Башар Асад. Наред с това, Турция, която според автора на книгата "си остава верен войник на НАТО", е принудена да следва руслото на политиката на САЩ и, съответно, на техния стратегически съюзник Израел. Мишел Рембо остава открит въпроса, дали турското ръководство е в състояние да реализира стратегическият си замисъл, тъй като за целта ще трябва да се справи с шиитския блок Иран-Хизбула-Сирия и, паралелно с това, да потисне опасенията на арабските държави, които имат твърде нееднозначни исторически спомени за четиривековното си пребиваване в състава на Османската имерия. В същото време, както посочва Рембо, постоянната подкрепа за доста непредсказуемите радикални сунитски групировки, воюващи в Сирия, във все по-голяма степен води до вътрешната дестабилизация на самата Турция.

Авторът отделя значително внимание на държавите от Арабския полуостров и най-вече на Саудитското кралство и специфичната му роля в развитието на "арабската пролет" и регионалните конфликти. Подкрепяйки сунитските движения в рамките на "арабската пролет", Рияд се опитва, от една страна, да защити както себе си, така и държавите от доминирания от Саудитите Съвет за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) от евентуални нови "революции", които могат да бъдат провокирани от местните шиитски малцинства, потиснати от управляващите сунитски династии. Това се отнася на първо място за Саудитска Арабия и Бахрейн (при това шиитската общност в Кралството е концентрирана предимно в източната част на страната, където се намират и основните петролни находища). От друга страна, подкрепяйки сунитската въоръжена опозиция в Сирия, стремяща се да свали режима на Башар Асад, който е съюзник на шиитски Иран, Саудитска Арабия решава собствените си стратегически задачи. Сред тях, на първо място, е отслабването на Иран, когото Рияд обвинява, че осъществява шиитска експанзия в региона. На второ място е формирането, в съюз с Турция, на "сунитска дъга" от държавни образувания, където да доминират победилите в хода на "арабската пролет" сунитски сили. При това Рияд и Анкара, които си съперничат за лидерството в сунитския свят, не изпитват особено доверие един към друг. За Саудитска Арабия, враг номер едно са Ислямска държава (ИД) и Ал Кайда, макар че - както посочва авторът - Рияд пряко или косвено участва в създаването им. Наред с това, сериозни предизвикателства за Саудитите представляват конфликтът в Йемен и местното движение на „хусите”, подкрепяно от Иран, както и продължаващите протести на шиитската общност в Бахрейн, които бяха потушени, отчасти с помощта на саудитската армия. В същото време Рияд се ползва с постоянната военно-политическа подкрепа на САЩ, които смятат саудитската династия за свой стратегически съюзник. Това за пореден път беше потвърдено от високопоставени американски представители по време на посещението им в региона през лятото на 2015, непосредствено след подписването на споразумението с Иран за отмяна на наложените му санкции срещу прекратяването на неговата ядрена програма (което доста разтревожи арабските монархии).

Залезът на Америка

В книгата се отделя значително място на социално-икономическата ситуация в западните държави и особено в САЩ, както и на тяхната външна политика, особено по отношение на „арабската пролет”. В главата „Залезът на Америка”, авторът посочва, че икономическите предимства се оказват най-големия коз за победата на САЩ в студената война със Съветския съюз. Използвайки тази победа, Съединените щати  опитват да се превърнат в единствената свръхдържава, реализирайки на практика – по израза на Рембо – лозунга „което е добро за Америка е добро и за останалия свят”. Така Вашингтон започва да налага на останалите собствения си начин на живот и своята субкултура, издигайки лозунги за демокрация и човешки права, но използвайки „хуманитарните военни интервенции” в политическата си практика и прикривайки своите тоталитарни амбиции и великодържавния си егоизъм зад фасадата на алтруизма и великодушието. Според Рембо обаче, САЩ така и не са съумели да утвърдят статута си на единствената глобална сила на планетата и от началото на второто десетилетие на ХХI век насам започва „залезът на Америка”. Авторът го свързва най-вече с финансово-икономическия фактор. Той посочва, че в резултат от прехвърлянето на редица индустриални производства от територията на САЩ към държави с по-евтина работна ръка и неудържимия растеж в сектора на финансовите услуги, борсовите и банковите операции, се осъществява "деиндустриализацията" на Америка (както посочва Рембо, американските стратези разчитат, че икономиката може да продължи да се развива и "без наличието на фабрики и работници"). Ярка илюстрация за резултатите от тази политикя е фалитът на столицата на американската автомобилна промишленост Детройт, който дълги години е сред символите на индустриалната мощ на САЩ. Драстично намалява американският износ на готова продукция, докато вносът и нараства, като в момента той двукратно надвишава износа. На второ място, съмнителните борсови и банкови операции, свързани със спекулативното увеличаване на стойността чрез пускането на пазара на необезпечени ценни книжа (деривати), наред с колапса на реално нефинансираната ипотечна система, са в основата на финансово-икономическата криза, засегнала най-вече САЩ и ЕС. Започналата през 2008 криза на практика се превръща в перманентна, като рецидивите и следват един след друг. Паралелно с това катастрофално нараства държавният дълг на САЩ, като президентът Обама предложи на Конгреса таванът му да бъде вдигнат до гигантската цифра 17 трлн. долара. Само за една година (2010-2011) бюджетният дефицит на страната нараства от 1294 на 1480 млрд. долара. Това означава, че САЩ всеки ден заемат от останалия свят около 4 млрд. долара. В същото време, както посочва Рембо, работещите на пълни обороти американски печатници бълват огромни количества необезпечени реално долари, което може да доведе до пълния крах на САЩ и на долара като световна резервна валута. Тоест, според автора, епохата на доларовия монопол върви към края си.

Сходни проблеми, свързани с финансово-икономическата криза, деиндустриализацията и, като следствие, с ръста на безработицата и социалното напрежение, изпитва и ЕС. Според автора, докато лидерите на Съюза и високопоставените чиновници от неговите политико-икономически структури, които организират безброй срещи и форуми, се оказват неспособни да решат тези проблеми, икономиката на ЕС продължава да е в плен на рецесията. Такива членове на Съюза като Гърция, а след нея Португалия, Испания, Италия и дори Франция, една след друга се свличат в бездната на социално-икономическата криза.

Новите структури

Отделна глава в книгата е посветена на възникването и активността на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка). Според Мишел Рембо, формирането на ШОС, от една страна, представлява реакция на хегемонистичната политика на САЩ, а от друга - отговор на регионалните предизвикателства, свързани с усилващата се опасност от радикалния ислямизъм. В основата на организацията ШОС е сътрудничеството между Русия и Китай. Както посочва авторът, сближаването им се е активизирало в резултат от възраждането на Русия през второто десетилетие на ХХІ век, сред чиито ярки прояви е и нейното завръщане в Близкия Изток, както и твърдата и позиция по отношение на сирийската криза. Рембо акцентира върху факта, че в хода на сирийската криза  президентът на Русия - съвсем в духа на руските царе - поема функциите на защитник на християните в Близкия Изток. В същото време, Рембо критикува бившия френски държавен глава Никола Саркози, който, за разлика от Путин, си е "измил ръцете" и е обявил, че "за християните няма място в региона", макар че в исторически план Франция винаги е била защитник на християните и особено на католиците в него.

Мишел Рембо отбелязва също, че ШОС се превръща в значим икономически и военнополитически играч както в региона, така и в света. Наред с Русия и Китай, в организацията влизат Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и присъединилият се по-късно Узбекистан. Със статут на наблюдатели в ШОС са Монголия, Иран, Индия, Пакистан, Афганистан и Беларус, а на партньори в диалога - Турция, Армения, Азербайджан, Шри Ланка, Камбоджа и Непал. Членовете на ШОС притежават 20% от глобалните петролни запаси, 40% от тези на природен газ и 50% - на уран. Освен това ШОС разполага със сериозен военен потенциал, включващ 10 хиляди ядрени бойни глави и 70 ядрени подводници на Русия и над 400 ядрени бойни глави и 90 атомни подводници на Китай, без да броим другите видове въоръжение.

Що се отнася да държавите от БРИКС, които започват да създават собствени финансово-икономически институции и се превръщат в значима глобална сила, в основата на тяхното обединение също е стремежът да се противопоставят на политико-икономическия натиск на САЩ. И тук, както и в ШОС се проявява намерението на Русия и Китай да развиват стратегическото и военното си сътрудничество. Тази тенденция започва сериозно да тревожи водещата "тройка" в НАТО (САШ, Великобритания, Франция), още повече, че Русия и Китай са най-големите държави в света - едната по територия, а другата - по население. Наистина, както напомня авторът, военните бюджети на Русия (125 млрд. долара през 2011) и Китай (180 млрд. долара през 2012), взети заедно, значително отстъпват на военните разходи на САЩ (700 млрд. долара през 2010-2011). В същото време Рембо посочва, че въпреки очертаващия се алианс, между Москва и Пекин съществува и редица противоречия - така Китай не желае прекаленото усилване на руската роля в БРИКС, а руснаците не са склонни изцяло да преориентират интересите си от Запада към Изтока, т.е. към съюз с Китай. Както е известно, Русия се отказа от комунизма и се ориентира към "пазарна демокрация", докато Китай официално си остава комунистическа държава, макар че в икономиката му доминира държавния капитализъм. Според Рембо обаче, идеологическия комунизъм в тази страна отдавна е мъртъв. Въпреки това, в света, и в частност, в Русия съществува известна носталгия по комунистическата идея, отразяваща стремежа към социална справедливост и свързана с периода на национално-държавното величие на Русия - СССР.

Украинската криза и сблъсъкът между Запада и Русия

Авторът посвещава отделна глава в книгата си на детайлния и силно критичен по отношение на Запада анализ на кризата в Украйна. Според него, протестните демонстрации в страната под лозунгите за осъществяване на "европейската мечта", подкрепени от Запада в духа на най-добрите традиции на "цветните революции" и "арабската пролет", са довели до споразумение между протестиращите и "проруското" правителство на Янукович. Само няколко часа след постигането му обаче, е бил извършен държавен преврат, осъществен от сили, изповядващи неонацистки идеи, но действащи под традиционните лозунги за "свобода, демокрация и присъединяване към Европа". Рембо подчертава, че Западът е подкрепил преврата, поставяйки си за цел откъсването на Украйна (която авторът нарича "руската историческа люлка") от сферата на влияние на Москва, постигайки своеобразен реванш за провала на политиката си в Близкия Изток и отслабвайки позициите на Путин. Последвалото по-късно присъединяване на Крим към Русия и нежеланието на югоизточните украински региони Донецк и Луганск, покрепяни от Кремъл, да се подчинят на новата откровено русофобска власт в Киев, поражда нова ескалация на антируските действия на Запада с цел "изолацията" и "наказването" на Русия. Наложени са икономически санкции, които, по замисъла на Запада и най-вече на САЩ, трябва да отслабят руската икономика. Русия е изключена от Г-8, което също цели ерозирането на икономическите връзки между нея и Европа и изолирането на Москва. На практика обаче, както посочва Рембо,  тази политика на Запада само е стимулирала икономическото и военно-политическото сближаване между Русия и Китай, а руските контрасанкции са довели до значителни финансови загуби на европейските компании, работещи на руския пазар. В резултат, по думите на автора, европейците са се оказали в ролята на "глупави мюрета в мошеническата атлантическа игра".

Анализирайки стартиралата в резултат от последните кризи "вяло развиваща се студена война", авторът смята, че тя радикално се различава от предишната студена война между Запада и съветския блок. Според него, характерен за онзи период е бил военно-политическият силов баланс на двата противопоставящи се "лагера", основаващ се на взаимното разбиране за недопустимостта на глобален военен конфликт. В момента светът вече не се съобразява със следвоенните правила, формулирани от ялтенските споразумения от 1945. Сегашното противопоставяне между Русия и нейните съюзници, от една страна, и САЩ и водещите западни държави - от друга, се развива в новите, променящи се условия, които "Атлантическата империя" (Рембо я квалифицира като "болна") би искала да увековечи като "американския момент". Както посочва авторът, в резултат от тези действия се формира нестабилна и опасна международна ситуация, в която "вече не действат никакви правила и закони".

Заключение

В заключение, следва да отбележим извършения от автора на книгата дълбок анализ на процесите, осъществяващи се в Големия Близък Изток и света, като цяло, който се основава на отличното му познаване на конкретния фактически материал, както и на неговия независим подход към оценката на целите на Запада по отношение на арабско-мюсюлманския свят и Русия. Бихме могли да приемем по-голямата част от изводите, които прави Рембо, може би с изключение на прекалено идеализираното му възприемане на вътрешнополитическата ситуация и международното положение на Русия. Така, в книгата му не се разглеждат проблемите, свързани с еднастранчивата експортно-суровинна ориентацията на руската икиномика, прекалено големият разрив в доходите между свръхбогатото абсолютно малцинство и останалата част от руското общество, нарастването на негативното влияние на ислямския фактор, зависимостта на външната политика от интересите на едрия експортно-суровинен бизнес и, като резултат от това, липсата на ясно формулирана насоченост на тази политика, което се отразява негативно и върху формирането на блока на съюзниците на Москва. Впрочем, авторът вероятно въобще не си е поставял за задача да анализира всички тези въпроси. Независимо от това, книгата на Мишел Рембо несъмнено ще бъде изключително полезна и интересна както за специалистите по Изтока, политолозите, дипломатите и специализираните журналисти, така и на всички, които искат да разберат какво всъщност се случва в Големия Близък Изток и да стигнат до фундаменталните причини и механизми на съвременната глобална политика.

 

* Старши научен сътрудник в Института по изтокознание на Руската академия на науките

{backbutton}

 

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Solingen, Etel. Comparative Regionalism: Economics and Security. 304 p. London and New York: Routledge, 2015.

Преди няколко месеца, едновременно в Лондон и Ню Йорк, се появи новата книга на известния американски изследовател и експерт по проблемите на регионализма и интеграционния процес, бивш председател на Асоциацията за международни изследвания и професор в Калифорнийския университет Етел Солинген "Сравнителен регионализъм: икономика и сигурност". В тази своеобразна енциклопедия на съвременната компаративистика се анализират ключовите въпроси на политическата и икономическа регионализация, източниците и резултатите от локалните конфликти, както и потенциалът и перспективите на интеграционното строителство в различните части на света. При това авторката демонстрира зле прикрито пристрастие на първо място към неевропейските регионални формирования. В новата и книга се преосмисля външната и вътрешна политика на най-големите регионални държави, икономическата и политическата ситуация в тях, развитието на демократичните институции, влиянието на многостранните регионални структури, споразумения и инициативи върху вътрешно- и външнополитическите приоритети на държавите, както и глобалните политико-идеологически тенденции.

Тематичният фокус на Солинген не се ограничава в рамките на определени региони или проблеми. Напротив, тя засяга широк спектър от въпроси: от регионалните и глобални ефекти на демократизацията в Близкия Изток, Източна и Югоизточна Азия до възхода на Китай и от отношенията между държавите в Европейско-Средиземноморския макрорегион до проблемите на ядрената сигурност. При това се акцентира върху "осъзнаването" на вътрешнополитическите стратегии на разглежданите от авторката държави за да се изясни по-добре влиянието от политичeската и икономическа глобализация върху динамиката и бъдещето на регионалната конфликтност и/или сътрудничество.

Всъщност книгата на Солинген е антология от научни статии, писани по различно време, чието съдържание е актуализирано съобразно реалностите в края на 2014. Авторката подчертава, че в центъра на изследователския и интерес са най-вече неевропейските процеси. Както е известно, в основата на класическите анализи на интеграционните процеси обикновено се поставя опитът на европейския регионализъм, тъй като дълго време липсваше адекватен емпиричен материал извън рамките на Европа. Днес обаче ситуацията е коренно различна и в книгата е представена алтернативна визия за характера на интеграционните процеси.

Анализирайки комплексните структурни връзки на междудържавно и наднационална ниво в регионите, където преобладават развиващите се страни, авторката посочва, че от ключово значение за разбирането на понятийната картина на света са термините "международен" и "регионален“ ред. Отказът и да акцентира върху донякъде идеалистическите теории за европейската интеграция се диктува и от необходимостта за по-дълбок анализ на причините за сближаването между държавите в такива вътрешноконфликтни региони, като Източна и Югоизточна Азия, Близкия Изток и Латинска Америка.

Новата книга на Етел Солинген съдържа четири глави (предшествани от обширен увод), посветени на четири големи групи въпроси:

- глобализацията, икономическите реформи и вътрешнорегионалните отношения и връзки;

- степента на влияние на демократичните институции върху процесите на регионализация;

- корените на формирането, вътрешната структура, моделите на регионалните институции и последиците от тяхното функциониране;

- основните алгоритми за гарантиране на регионалната сигурност.

В монографията са включени и множество нагледни схеми, позволяващи по-добре да бъдат разбрани аргументите на авторката (по-голямата част от регионалните емпирични данни се съдържат в специални таблици, включени в приложението към нея).

Глобализация и регионализация

В първата глава ("Глобализацията, икономическата реформа и регионалните отношения") се съдържа интерпретацията на авторката на структурата и логиката на регионалните интеграционни процеси. В основата и е богатият емпиричен материал, включващ многобройни примери за развитието на регионализма/интеграционните процеси в Близкия Изток, в Източна и Югоизточна Азия, в Латинска Америка и, накрая, в Европейско-Средиземноморския макрорегион. Отправна точка в аналитичната конструкция на Солинген е фиксирането на факта на "интернационализацията на държавния модел", т.е. нарасналото влияние на международните процеси върху вътрешнополитическата ситуация, чрез ограничаването и премахването на икономическите бариери и излизането на международните пазари и проникването на чуждестранния капитал, инвестиции и технологии. Като последица от това се извършва мащабна трансформация в структурата на заетостта на населението, приходите и цените, както и в предоставянето на обществени услуги. Промените засягат и държавния сектор, който все повече усеща императивите на разнообразните глобални режими, включително в сферата на сигурността, защитата на гражданските права и опазването на околната среда. Според авторката, последица от нарастващата интернационализация за групите от разположени в близост една до друга държави е появата на своеобразно бифуркационно разклонение: възможността да се формират два типа междудържавни регионални алианси: екстравертни и интровертни (т.е. вътрешно или външно ориентирани), в зависимост от степента на затвореност/откритост на вапросния алианс към новите тенденции (с. 66).

На свой ред, вътрешнодържавните институции на въпросните страни също могат да оказват съществено влияние върху външната среда. Това става посредством синергичния ефект от формулирането на единни или сближаващи се външнополитически стратегии на локално, регионално и глобално равнища. Доколкото политическият елит на всяка държава е заинтересован от максимизирането на влиянието си, процесите на разпределяне на националните ресурси и дефинирането на икономическите и политико-идеологическите интереси на държавата, екстравертните ("интернационализиращите се") алианси залагат на онези "агенти", които са в състояние да повишат "откритостта" на националната икономика за външните субекти: компаниите от ориентираните към износ сектори на икономиката, висококвалифицираната работна ръка (и, в частност, тази ангажирана с научно-изследователска и опитно-конструкторска дейност), конкурентоспособните селскостопански отрасли, както и финансово-икономическите институции (централните банки и резервните системи, финансовите министерства и търговско-икономическият сектор). При интровертните ("национално-етатистки") режими пък се наблюдава обратният процес. Поощряват се компаниите от импортозаместващите отрасли на индустрията и селското стопанство, държавните корпорации и търговските банки с голям дял държавно участие. Нещо повече, върви процес на съзнателно формиране на модел на "регионална автаркия" чрез стимулирането на интегрирания военно-индустриален комплекс, лоялните бюрокрации и националистическите, етнически и религиозни движения с патриотичен (а понякога и откровено популистки) характер (с.52-54).

Различните типове алианси и регионални групировки детерминират и различни типове регионален ред, които Солинген нарича "идеални типове регионализъм". Така, екстравертните държави са склонни към създаването на регионални модели и институционализиращи ги организации, които имат съзидателен, т.е. кооперативен характер. Авторката ги нарича "зони на мира". Напротив, регионите, опитващи да се "затворят" вътре в себе си, водят до появата на "зони на войната". И тъй като двете категории отразяват идеализираното схващане за една от парадигмите на интеграционните процеси, Солинген посочва и наличието на трети, смесен тип на взаимодействие между националните държави - т.нар. "зони на контролирания конфликт". Като характерен пример за двата "идеални" типа на взаимодействие тя посочва военнополитическата и икономическа ситуация в Югоизточна Азия ("зона на мира") и в Близкия Изток ("зона на войната") (с.95-99).

Развивайки оригиналната си интерпретация на теорията на регионализма, Солинген влиза в спор с неореалистичния подход към концепцията за силовия баланс. Според нея, той не обяснява последиците от действията на държавите, довели до формирането на "зони на мира" (включително на зони, свободни от ядрено оръжие), и реализацията на успешни и икономически ефективни стратегии за регионално сътрудничество в различни части на света.

В тази връзка, тя дава една доста специфична трактовка и на "дилемата на сигурността". Разглеждайки в исторически план два, първоначално сходни по вътрешнополитическите си характеристика, региони (Югоизточна Азия и Близкия Изток), авторката лансира една нова и нетипична за класическата теория на международните отношения теза, а именно, че при равни други условия на протичане на външнополитическите процеси, сходните алианси могат да се ориентират към различни, а понякога и съвършено противоположни, външно- и вътрешнополитически траектории на развитие. Причина за това са различните вътрешнополитически ориентири, които следват съответните национални правителства. Така, държавите от Близкоизточния регион залагат на модела на частично импортозаместване, което води до политическото им обособяване, "милитаризация" на икономиката, ръст на напрежението/нестабилността в региона и, като резултат от това, до нестабилност на държавния модел.

Азиатските държави, напротив, се ориентират към диверсификация на износа, максимално участие в глобалната търговия и отказ от прекаленото стимулиране на военно-индустриалния комплекс, което им позволява да избегнат политическата нестабилност и да постигнат относителна търговско-икономическа устойчивост (с.41). Тоест, авторката стига до извода, че "дилемата на сигурността" не е съвършена и има очевидни недостатъци.

Интересно е и виждането на Солинген за класическата антиномия "център-периферия". Според нея, участието в глобалната икономическа система има двойнствен ефект: то може както да налага определени ограничения на икономическия растеж на държавите от периферията, така и да генерира възможности за преместването им в т.нар. "център" на световния ред. Всичко зависи от вътрешнополитическото поведение на държавата (т.е. от избора и в полза на "автаркията" или на "открития пазар") и наличието на вътрешнополитически материални и идеологически ресурси, които да могат да бъдат мобилизирани за кратко време. Солинген дава за пример Китай, който съумява да се възползва от ситуацията и успешно да промени текущото разположение на силите. Тя посочва, че ръководейки се от "теорията за зависимостта" и стремейки се да избегнат т.нар. "ресурсно проклятие", някои държави успяват да постигнат невероятни успехи в рамките на регионалното икономическо сътрудничество.

В заключителната част на тази глава са представени основните модели на взаимна междудържавна и вътрешнодържавна подкрепа от страна на елитите, улесняващи формирането на стабилни алианси. Анализирани са последиците и резултатите от въвличането на развиващите се страни в глобалните процеси, които, на свой ред, косвено влияят върху вътрешнополитическата ситуация в държавите от разглежданите региони. Специално внимание се отделя на междудържавните алианси от смесен тип, формиращи т.нар. "зони на контролиран конфликт" (с.99). Авторката констатира съществуването на взаимна зависимост между степента на ангажираност на държавите в глобалния и регионален ред и стремежа им за сътрудничество и създаване на атмосфера на стабилност (а не на конфронтация и тотална милитаризация). Вярно е и обратното: че интровертните алианси са склонни към автаркия и политическа, икономическа и идеологическа автономия от международната политико-икономическа среда.

Регионалните измерения на демокрацията

Във втората глава ("Регионалните прояви на демократичните институции) е разширен аналитичният апарат и са детайлизирани последиците от въздействието на демократичните институции върху траекторията и машрутите на регионализма. Фокусът на анализа е поставен върху взаимодействието между демократичните и авторитарните институции, формулирането на оптималните външнополитически стратегии и влиянието на регионалните политически процеси върху формирането на съответния тип регионален ред, стимулиращ или сътрудничеството, или съперничеството (конфликта) между държавите (с.119). Акцентира се върху това, че съществува ясно разграничение между регионалните (междудържавни) и вътрешнодържавните политически процеси, като не се изключва възможността за "сътрудничество" (активно взаимодействие) между демократичните и авторитарните институции на национално и междуправителствено равнище.

В тази връзка, авторката анализира и най-интересните примери на регионално взаимодействие. Като "идеален тип зона на мира" тя избира региона на Югоизточна Азия, който според нея формира нов локален архетип Pax Asiatica, докато в ролята на "одиозна зона на войната" се изявява Близкоизточният регион, наричан от нея Bella Levantina. Солинген се спира на трите най-значими сфери, промените в които влияят върху характеристиките на регионалния ред: демокрацията (с.156), военните институции (военната мощ) и природата на държавата (т.е. политическият режим).

Прокарвайки паралел между промените, осъществени в държавите от двата региона от 50-те години на ХХ век до днес, в тези три контекста, авторката се опитва да обясни причините за локалните особености при формирането на конкретната система на регионален ред. Тя посочва, че моделите на алиансите в споменатите по-горе два региона имат общи черти. На първо място, те се опират на държавните институции, определящи степента на намеса на частния капитал в икономиката или пък пълното му изместване от държавата.

На второ място, военните институции в държавите от двата региона се използват като ефективен репресивен механизъм за политически контрол. Те определят обема на инвестициите във военно-индустриалния комплекс, ориентацията на неговата активност, както и степента на изместване на частните компании от държавните корпорации вътре и извън съответния икономически отрасъл.

На трето място, и двете форми на регионализъм, до голяма степен се опират на авторитарните местни режими, съумели, благодарение на експортноориентираната икономика да осъществят сериозни промени във вътрешнополитическия живот, които съдействат за появата на стабилни демократични институции. Пример в подкрепа на последната теза е възникването на "платформи" за регионално сътрудничество в Източна и Югоизточна Азия (АСЕАН и неговият Регионален форум по сигурността, или пък АТИС).

В Близкоизточния регион възможността за формирането на стабилни междудържавни институции (с изключение на Лигата на арабските държави) е ерозирана от липсата на реално междуправителствено сближаване, прикрита зад панарабската и панислямска реторика на местните национални елити. Нещо повече, в държавите от Близкия Изток се наблюдава прекалена "милитаризация" на политическата и икономическа сфери (за разлика от азиатските държави, където този процес има по-умерен характер). Структурата на външните доставки също не е диверсифицирана (доминира износът на ресурси), което поражда структурни дисбаланси в развитието на различните икономически сфери. Наблюдава се изтичане на капитали от неекспортноориентираните сектори на икономиката и "пренасищането" на ресурсните отрасли (заради високата им доходност) и военно-индустриалния комплекс (който традиционно е от стратегическо значение за държавата). За компенсирането на този дисбаланс се осъществява частично компенсиране на недостатъчните местни стоки и услуги с вносни аналози.

В крайна сметка, постигането на регионална стабилност, понижаване темповете на оръжейната надпревара и (като резултат от това) на траен мир в Близкоизточния регион се оказва невъзможно. Всички изброени по-горе фактори водят до превръщането му в "зона на конфликт", въпреки първоначалното наличие на всички предпоставки за формиране там на "зона на мира".

Най-интересна обаче е хипотезата на Солинген, поставяща под въпрос взаимната зависимост между демократизацията и стабилността на региона, а това означава и теорията за демократичния мир per se. В тази връзка тя анализира казуса на Израел, чиято относителна стабилност и сигурност е свързана на постигането на съответните споразумения с авторитарните арабски режими (с.158). В същата глава се разглеждат и взаимните връзки между политическата либерализация, икономическите реформи и промените в междуправителственото сътрудничество за разрешаването на многостранния арабско-израелски конфликт.

Интересна е и позицията на авторката относно процесите на регионализация в ислямския свят, особено на фона на събитията, свързани с "арабската пролет". Солинген се опитва да обясни процесите на специфичната, "клерикална" демократизация в региона.

В края на тази глава се анализира процесът на икономическа и политическа либерализация в Китай (с.164). Акцентира се върху специфичната роля на страната за създаване на необходимите условия за регионализма (т.е. за интеграционните процеси) в Източна Азия и за стабилния икономическа растеж, както и върху необходимостта от задълбочаването на американско-китайските отношения по всички ключови за двете държави направления.

Регионалните институции

Третата глава ("Регионалните институции: произход, структура и последици") представлява систематичен анализ на институциите и механизмите на регионализма и въздействието им върху регионалния междудържавен ред. Авторката подчертава, че екстравертните "интернационализиращи се" региони са склонни към кооперативно поведение, но не заради регионалната военнополитическа и финансово-икономическа интеграция по западен (европейски) модел. По правило, при тези "платформи" отсъства стремеж за обособяване и изграждането на външна "защитна ограда". Напротив, за тях е характерно привличането на чуждестранни инвестиции, осъществяването на вътрешни икономически реформи с цел намаляване на външните търговски бариери и ограничаване на разходите на военно-индустриалния комплекс. Солинген подробно описва всички механизми на ориентираната навън регионализация и онези проблеми, които могат да възникнат в импортозаместващите отрасли на икономиката в резултат от конфликта на интереси, породен от протекционистките мерки на националното правителство. В резултат държавата е принудена да търси консенсус и да изглажда противоречията по конфликтните въпроси в името на "общото благо", което намира израз и в избора на интеграционната и стратегия.

Авторката се опитва да структурира съществуващите теории за регионализма (интеграцията) в единен научнодисциплинарен комплекс (с.175). Според нея, характерът и "силовият" (т.е. съвкупният военнополитически и икономически) потенциал на доминиращия национален алианс могат да обяснят причините за възникването (произхода) на регионалната "платформа", да окажат влияние върху окончателната форма на организация на регионалното сътрудничество и да се окажат определящи за последиците (ефекта) от регионализацията. За целта обаче, анализаторът трябва да е наясно със следните характеристики на въпросните алианси:

-достатъчно ясно ли са обозначени интересите и налице ли е осезаема полза от сътрудничеството за всеки участник във въпросното обединение?

- под каква форма се реализира моделът на партньорство и дали е налице синергиен ефект от взаимодействието още на ранния етап на сътрудничеството?

- доколко големи са транзакционните разходи за формирането на отделните органи на институцията на регионализма (интеграцията)?

Въз основа на тези критерии Етел Солинген формулира собствената си концепция за теорията на регионализма. Тя анализира рамките на четири регионални организации: АСЕАН, Форума на АТИС и Форума на АСЕАН - по отношение на Източна и Югоизточна Азия и Азиатско-Тихоокеанския макрорегион, като цяло, и Лигата на арабските държави - по отношение на Близкоизточния регион. Анализът на всички форми на регионализма е осъществен съобразно описаната по-горе методика (с.196). При това авторката стига до изводи, които се разминават с редица постулати на класическата теория на международните отношения (например с неореализма, който не може да обясни интеграционните процеси в Югоизточна Азия при съществуващия там силов баланс). С помощта на много нагледни данни се показва, че регионалните институции извън Европа са съвсем нормално явление и, че интеграцията е възможна и без "сляпото" догматично копиране и следване на европейския интеграционен модел.

В края на тази глава е представен кратък, но съдържателен анализ на интеграционните процеси в Европейско-Средиземноморското макрорегионално пространство (с.206-210). Потвърждава се значението на трите основни фактора, съдействащи за укрепването на междудържавното сътрудничество в четирите разглеждани от автора региони: "ориентираните навън" икономически реформи, процесът на демократизация и нарастващата роля на регионалните институции.

Регионалната сигурност

В последната глава ("Регионалните траектории на сигурността") се прави оценка на основните направления на външнополитическия курс във военната сфера и се предлага логическа рамка на ядрената сигурност в Източноазиатския и Близкоизточния региони. Авторката прави кратък преглед на историята на ДНЯО и военнополитическия избор на отделните държави за създаване на национална ядрена мощ или пък за отказа от това (с.234). Солинген смята, че методологията на анализа на междудържавните алианси ще позволи да се обясни логиката на поведението на държавите във всяка конкретна ситуация.

И тук авторката влиза в спор с неореалистите, според които военнополитическият потенциал представлява ключов фактор, а държавите се ръководят от принципите на анархията, "самозащитата" (т.е. решаването на проблемите със собствени сили или с помощта на временни, а не постоянни, съюзници) и баланса на силите на международната сцена (с.217). Тя смята, че следва да се отчита и вътрешнополитическия модел на държавата, националните елити и групите за натиск в нея, като по този запълва теоретичната празнота в методологичната и функционална база между теорията на международните отношения, сравнителната политология и политическата философия, опиращи се на осмислянето на вътрешнополитическите процеси.

"Несигурността" (т.е. нестабилното състояние на националната сигурност) често се оказва необходимо, но недостатъчно основание за една държава да се опита да придобие ядрен статут. Нещо повече, налице са и изключения, когато държавата може и без наличието на видима външнополитическа заплаха активно да развива ядрената си програма, ерозирайки основите на режима на неразпространение. Като примери са посочени отделни латиноамерикански и арабски държави през 70-те и 80-те години на ХХ век (с.221).

Под въпрос е поставена и ефективността на "ядрения чадър" в качеството му на "гарант" за сдържането и "непреодолимо препятствие" пред създаването на собствено оръжие за масово унищожаване от потенциалния противник. Според Солинген, външнополитическото поведение до голяма степен се определя от характера на вътрешнополитическия модел (пример за което са Северна Корея, Ирак, Либия и Иран). Впрочем, тя критикува и постановките на неолибералния институционализъм, чиито привърженици не са в състояние да дадат емпирични (т.е. количествени и качествени) доказателства за ефективността на ДНЯО (с.223). Освен това авторката смята, че държавите са склонни да се присъединят към режима на неразпространение заради вътрешнополитическите си интереси и вътрешния силов баланс, а не заради привързаността си към общите ценности и норми.

Социалният конструктивизъм обаче, също не е съвършен, тъй като не обяснява политическата индиферентност и "моралното безразличие" на отделни страни към ядрените опити в държави от Южна Азия и дори към очевидните нарушения на режима на неразпространение от страна на Израел, Северна Корея или Иран. В тази връзка се дава за пример принципният отказ на Япония да разработва оръжия за масово унищожаване. Към сходно поведение се придържат и Южна Корея и Тайван, възползвайки се от партньорските си отношения със САЩ (с.239). Анализира се и идеята за слабата зависимост на "ядрения избор" от продължителното функциониране на устойчиви демократични институции (пример за което са Индия и Израел). Тоест, авторката стига до извода, че липсва пряка връзка между либералния вътрешнополитически избор и отказа от ядрено оръжие и лансира хипотезата, че изборът в полза на ядрения или безядрения статут на конкретна държава зависи от типа на регионалния алианс, към който тя принадлежи (при наличието на активни регионални интеграционни процеси) или от това, дали въпросната страна е избрала да следва "екстравертен" или "интровертен" модел на развитие.

 

* Главен редактор на списание International Trends

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Близкият Изток е сред най-проблематичните и изпълнени с противоречия региони в света. В същото време, заради ресурсния си потенциал, той е непрестанна арена на сблъсък на вътрешни и външни интереси. Значението му като зона, свързваща Азия и Европа, предопределя съдбата на региона като едно от най-нестабилните и същевременно изключително важни геополитически пространства. Този статут на Близкия Изток го превръща в основна отправна точка за лансирането на различни идеи, желания, аспирации и стратегии на Великите сили, в това число и САЩ. Разбирането и обяснението на процесите в Западна Азия изискват доброто познаване на американските президентски доктрини, касаещи този регион. Американската политика в него е последователен процес, с различни непосредствени причини, но с единен фокус върху отстояването на американските интереси и визия. Тези президентски външнополитически доктрини имат общи характеристики, цели и черти.

От най-ранните дни на съществуването си, Съединените щати възприемат практиката да обявяват открито своите намерения и цели пред света. Изявленията и декларациите, често свързани с дългосрочна стратегическа визия и усещане за изключителност, целят да представят и разпространяват принципите на американската нация пред света. Възходът на САЩ, като световна сила, придава на тези изявления допълнителен авторитет. С течение на времето те придобиват статут на „доктрини“, формулиращи препоръки за американската външна политика. Въпреки че тези доктрини обикновено са под формата на изявления, съдържанието им е от изключително значение, защото е основа за американските действия, както и демонстрация за сериозните ангажименти на САЩ.

Причините за появата на конкретните доктрини са различни, но са свързани най-вече с наличието на непосредствени кризи или заплахи. Общото между тях е съдържанието на дипломатическите изявления за намерения, някои от които предвиждат и по-конкретни действия. Повечето имат връзка и търсят своя корен в американското минало, а голяма част имат и определена идеологическа насоченост. Всички доктрини целят защитата на националната сигурност, гарантиране на съществуването и безопасността на американския начин живот. Като цяло, между тях е налице определена приемственост, а различните президенти често се позовават на предшестващи декларации или политически стратегии, като предлагат свои собствени подходи и съвременни приложения на трайните им принципи. Разликата между тях, до голяма степен, е свързана с дефинирането на „врага“ и с предлагания инструментариум за реализация на стратегическите стремежи на САЩ.

Усилващата се роля на Съединените щати в региона се свързва най-вече със студената война, когато Близкия Изток повишава стратегическото си значение и се превръща в основна арена на непреки сблъсъци между Вашингтон и Москва. Именно през периода след Втората световна война се появяват и американските президентски доктрини, фокусирани (пряко или косвено) върху процесите, контрола и ситуацията в Близкия изток. Началото дава доктрината Труман, насочена към „съхраняването“ на Турция и Гърция в западната орбита и, косвено, към предпазването на Иран от съветско влияние. Впоследствие Суецката и Ливанската кризи и демонстрираната американска решителност в рамките на доктрината Айзенхауер са доказателство за стратегическото значение, което Близкият Изток придобива за САЩ. На свой ред, доктрината Картър отразява променената ситуация и новият силов баланс в региона, които изискват по-интензивни действия на САЩ за защита на техните интереси. В началото на ХХI век Вашингтон открива „нов враг“ в Близкия Изток в лицето на международния тероризъм и диктаторските режими, които уж го подкрепят. Това води до обявяването на доктрината Буш, превърнала се в идеологическа основа за инвазията и окупацията на Ирак, а оттам и за пълната дестабилизация на региона. В тази сложна обстановка, сегашният президент Обама, се опитва да намери решение на множеството проблеми, завещани му от неговия предшественик. Той е принуден да промени използваните средства и да потърси нови начини за продължаването на американската стратегия за контрол над близкоизточните процеси.

Доктрината Труман

Сред основните причини за появата на доктрината Труман е невъзможността на Великобритания да продължи да подкрепя еднолично гръцкото правителство в борбата му с комунистическите бунтовници в хода на гражданската война в страната през 1946-1949. Британците признават, че поради икономическите последици от световната война, вече не могат да провеждат успешно политиката на сдържане на комунизма в Гърция. Ето защо Вашингтон решава да поеме отговорността за осигуряването на подкрепа за гръцкото правителство в борбата му с комунистите. Непосредствената цел на доктрината Труман е защитата на американските интереси в Гърция и Турция, но тя касае и предпазването на Иран и на Близкия Изток, като цяло, от съветското влияние.

След Втората световна война отношенията между СССР и САЩ за кратък период от време преливат от приятелски във враждебни. Впрочем, Вашингтон още преди войната възприема Съветския съюз като опасност и антитеза на своите ценности. След това, през 1941-1945, двете страни са съюзници, но с началото на студената война те се превръщат в непреклонни врагове.

Страховете от следвоенната съветска експанзия нарастват през 1946. Присъствието на Червената армия в северната част на Иран и след датата, определена за изтеглянето и, повдига опасения относно намеренията на Москва. В края на пролетта на същата година изказаното несъгласие и негодувание от американска страна все пак води до изтеглянето на съветските части.

Напрежението отново нараства малко по-късно, когато руснаците упражняват натиск върху Турция за преразглеждане на Конвенцята от Монтрьо, касаеща достъпа до Проливите, като сондират възможността за съвместното им управление, както и евентуалнота създаване на съветски бази в Турция. Сведенията, че по границата с Турция се струпват съветски войски, каратТруман да смята, че там наистина предстои инвазия. В същото време САЩ разглеждат Гърция като поредната мишена на съветската експанзия, заради бушуващата в страната гражданска война между монархисти и комунисти. Всъщност, подкрепата за последните идва най-вече от югославския лидер Тито, но американците погрешно смятат, че Москва изцяло контролира действията на Белград.

В тази ситуация на 12 март 1947 президентът Хари Труман в реч пред Конгреса представя доктрината, която впоследствие бива наречена на негово име. Той иска да гарантира отпускането на 400 млн. долара за оказване на икономическа и военна помощ на Гърция и Турция – две държави, за които американските управляващи смятат, че са застрашени да бъдат завладени от комунистите. Труман предупреждава, че ако левите сили застанат начело на управлението в тях, отчаянието и тоталитаризмът ще залеят Европа и целият свят ще се окаже в голяма опасност: „Свободните народи в света се нуждаят от помощта ни за да съхранят свободата си. Ако трепнем и не удържим лидерските си позиции, ще бъде застрашен мирът в света и, което се подразбира от само себе си, ще бъдат поставени под въпрос благоденствието и начинът на живот на собствената ни нация”. В действителност, доктрината Труман предвижда действия, надхвърлящи защитата на Гърция и Турция. Става въпрос за противопоставяне на нова глобална заплаха и нов враг – международният комунизъм.

В основна задача на американската външна политика се превръща „създаването на условия, в които ние и всички останали нации да можем да наложим такъв начин на живот, който да е свободен от принудата и потисничеството”. Освен това, САЩ са длъжни винаги и независимо от конкретните обстоятелства да „помагат на свободните народи, съпротивляващи се на опитите да бъдат подчинени от въоръжени местни малцинства или от външни сили”. Това е една наистина революционна доктрина, защото никога дотогава не се е смятало, че налагането и защитата на демокрацията в другите страни са необходими за гарантиране сигурността на Америка.

Ако Доктрината Монро, формулира общите принципи, върху които стъпват по-нататъшните декларации за американската външна политика, Доктрината Труман очертава конкретните насоки за действията на САЩ по време на студената война. През този дълъг период, на базата на тази доктрина, Вашингтон постоянно призовава за подпомагане на демократичните сили по света, оставяйки обаче широко поле за интерпретации, какво точно представлява демократичното поведение. Впрочем, това си остава неясен и изключително спорен въпрос и до днес. Което обаче не пречи да се превърне в основа за налагането на американските интереси, включително по силов път.

Доктрината Айзенхауер

Суецката криза (1956), която изправя на ръба на ядрената война СССР и Западните сили, се превръща в основна причина за появата на доктрината Айзенхауер. В хода на тази криза бившите колониални сили Франция и Великобритания търпят провал и губят позициите си в региона. Това поражда властови вакуум и налага необходимостта от нова, по-решителна роля на на САЩ в него. Ето защо, американските управляващи решават да активизират политиката си в Близкия Изток за да гарантират защитата на своите интереси и най-вече на петролните доставки. Доктрината Айзенхауер се обосновава с увеличаващата се арабска враждебност към Запада и растящото съветско влияние в Египет и Сирия след Суецката криза.

Подобно на доктрините Монро и Труман,  Доктрината Айзенхауер се формира като реакция на определен набор от исторически обстоятелства. От 1946 Съединените щати се опитват да се противопоставят на съветската „инвазия“ в Средиземноморския регион и в Персийския залив. В тази връзка, американската подкрепа за Гърция и Турция, както и покровителството на Иран, целят да запазят тези нации в западната орбита. Увеличаващата се подкрепа от страна на САЩ за Израел обаче, води до отдръпване на арабските държави и невъзможността да се изгради обща структура за сигурност за целия Близък Изток. Това, от своя страна, застрашава западните петролни интереси, да не говорим, че съвпада с все по-мащабните антиколониални движения в региона.

В тази ситуация, на 9 март 1957, Конгресът утвърждава новата външнополитическа доктрина, целяща укрепване позициите на Вашингтон в Близкия Изток. В нея се посочва, че всяка страна от региона може да поиска икономическа или военна помощ от САЩ, ако стане обект на агресията на друга държава. По този начин става възможно американският президент, по своя преценка, да използва военна сила в близкоизточния регион. Вашингтон демонстрира готовност американските войски да се ангажират със защитата на териториалната цялост и политическата независимост на страните, заплашени от агресията на която и да било нация, контролирана според САЩ от „международния комунизъм”. Доктрината Айзенхауер следва логиката на Доктрината Труман, но издига на по-висока степен решимостта на САЩ да се противопоставят на комунистическата заплаха в Близкия Изток. Нов момент в нея е, че Айзенхауер декларира готовност да се използват американски войски в подкрепа на „свободните народи“.

Така Вашингтон поема водеща стратегическа роля в региона. Студената война се пренася от европейската територия към близкоизточния регион, който се превръща в основна арена на (непреките) сблъсъци между СССР и САЩ.  През следващите две години американските управляващи няколко пъти се позовават на Доктрината Айзенхауер. Първият е свързан с политическата криза в Йордания през април 1957. Тя води до намесата на САЩ в „защита на независимостта“ на кралството. Айзенхауер нарежда на Шести американски флот да навлезе в Източното Средиземноморие. Когато стабилността е възстановена, президентът приписва това на американската демонстрация на сила. Вашингтон разполага за втори път военноморски сили в региона през 1957, когато закупуването на голеи количества съветско въоръжение от Сирия, поражда загриженост у САЩ за сигурността на Турция и Ливан. Конфликтът е избегнат, като според Белия дом това отново се дължи на американската решителност. Накрая, през 1958, отново въз основа на Доктрината Айзенхауер, САЩ предприемат военна интервенция в Ливан, след като ливанският президент изпраща молба за помощ в разразилата се криза.

Остава спорно, доколко мъдро е било решението за изпращането на Шести американски флот в Източното Средиземноморие. Макар че тази демонстрация на сила има за цел да възпре Сирия от намеса в йорданската, ливанската и иракската политика, според някои историци в действителност тя има по-скоро обратен ефект, стимулирайки стремежите за по-голямо единство на арабския свят пред лицето на западния интервенционизъъм. Всичко това се развива на фона на сближаването и увеличаващата се подкрепа на САЩ за Израел.

Доктрината Картър

Конкретният повод за формулирането на Доктрината Картър е съветската инвазия в Афганистан. В действителност обаче, промените в американската политика са планирани от по-рано. Излизането на Иран от орбитата на САЩ, поставя под въпрос американската структура за сигурност в Близкия Изток. Иран подкрепя интересите на Вашиингтон близо двайсет и пет години. До януари 1978 Техеран е считан за сигурен съюзник и „остров на стабилност“. За по-малко от година обаче шахът е свален,  Иран е превърнат в ислямска република начело с  аятолах Хомейни, а петдесет американци са задържани като заложници за продължителен период от време. С други думи, САЩ имат нужда от нова стратегия в региона. Доктрината Картър отразява общия стремеж във Вашинггон за възвръщане на позициите след провала във Виетнам.

Нахлуването на СССР в Афганистан поставя начало на нов период на изостряне в отношенията между двете суперсили. Този агресивен акт е сред множеството събития, които водят до заключението, че интересите на САЩ в Персийския залив са поставени под сериозна заплаха. Ето защо, администрацията на Картър решава ясно и твърдо да заяви своята позиция и готовността да защитава интересите се в един от най-важните региони в света. Позицията на Картър е, че всеки опит, на която и да е външна сила да поеме контрола над региона на Персийския залив ще се разглежда като нападение срещу жизнените интереси на САЩ, което ще бъде отблъснато с всички възможни средства, включително и с военна сила.

Доктрината е отговор на заплахата, която, според Вашингтон, представлява СССР за целия Персийски залив. И тук, както и при доктрината Айзенхауер, САЩ демонстрират готовност да възпрат всяка чужда намеса в региона, а присъствието на съветски войски там се възприема като „сериозна заплаха за свободното движение на близкоизточния петрол“.

Настъпва изостряне на отношенията между САЩ и СССР. Част от събитията, свързани със засилващото се противопоставяне са: създаването на сили за бързо реагиране с готовност да проектират американската военна сила навсякъде по света и особено в Близкия Изток; Картър се отказва САЛТ-2; наложено е зърнено ембарго на СССР; бойкотирани са Олимпийските игри в Москва и т.н. Всички тези действия отразяват влошаването на отношенията между двете суперсили.

От приемането на доктрината Картър до днес, американските намеси в региона на Близкия Изток са многобройни − Иран (1980, 1987-1988), Либия (1981, 1986, 1989, 2011), Ливан (1983), Кувейт (1991), Ирак (1991-2011, 2014), Сомалия (1992-1993, 2007), Афганистан (1998, 2001), Судан (1998), Йемен (2000, 2002), Пакистан (2004) и Сирия .

Доктрината Буш

Непосредственият повод за обявяването на доктрината Буш са терористичните нападения от 11 септември 2001. Тя е отговор на „новата“ заплаха – международния тероризъм. Според американското правителство, основните държави, които спонсорират тероризма, са в региона на Близкия Изток и това са най-вече Ирак, Сирия и Иран.

След атентатите от 11 септември, в обръщение към Конгреса, президентът Буш заявява, че САЩ няма да правят разлика между терористите, извършили тези действия и онези, които ги приютяват. Освен това самата доктрина предвижда провеждането на превантивна война срещу потенциални агресори. Тя предвижда и възможност за използване на американско ядрено оръжие срещу неядрени държави. Буш заявява, че стратегията на възпиране и взаимно гарантирано унищожение, характерна за отношенията на САЩ и СССР по време на Студената война, вече не е актуална, поради новата заплаха, идваща от терористи без държава, които могат да се сдобият с оръжия за масово унищожение. В Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 се представя същността на доктрината Буш и новите моменти в американската външната политика. Тя се опира на три основни стълба: ненадминатота военно превъзходство на САЩ, концепцията за изпреварваща или превантивна война, както и желанието да се действа едностранно, ако не може да се постигне многостранно сътрудничество.

В по-общ план, доктрината Буш дава началото (или по-скоро възобновява) „войната срещу тероризма“ по света. Непосредствената последица е започването на военни операции срещу талибаните в Афганистан, обявени за отговорни за атаките от 11 септември.

В дългосрочен план доктрината Буш предопределя възможността да се води превантивна война с потенциални агресори, преди те да се сдобият с военни възможности, способни да нанесат щети на САЩ. Тази концепция е в основата на войната в Ирак през 2003, оказала се в крайна сметка една от най-големите стратегически грешки на САЩ след Втората световна война. И до днес интервенцията в Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин е сред основните причини за дестабилизацията на целия близкоизточен регион. „Новият“ враг в лицето на международния тероризъм позволява продължаването на политиката от времето на студената война за защита на американските интереси в Близкия Изток. Този път, обаче, наборът от използвани инструменти е по-голям и включва воденето на широкомащабна война, без да се съблюдава международното право или да се търси санкцията на Съвета за сигурност на ООН. С други думи, САЩ налагат своята визия за региона едностранно. Това, на свой ред, води до много негативни последици и поставя нови въпроси за бъдещето на региона.

Доктрината Обама

Икономическата криза, проблемите в Ирак и Афганистан и промененият баланс на силите в международните отношения са сред основните причини, довели до появата на доктрината Обама. Основната ѝ цел е да се намери алтернатива на агресивния подход в американската външна политика, наложен с доктрината Буш.

Обстановката, в която е обявена доктрината Обама, се характеризира с относителен упадък на САЩ – икономическа криза, загуба на доверие на международната сцена, увеличаващи се критики и разкрития за войната в Ирак, все по-засилваща се многополюсност в международната система и т.н. В този контекст президентът Обама трябва да преформулира приоритетите, да възвърне доверието на международната общност и да възстанови американските позиции. Доктрината Обама постулира, че САЩ трябва да виждат своята сигурност в рамките на общата сигурност и общото благоденствие на другите народи и страни. Доктрината се опитва да даде отговор на реалната ситуация, като демонстрира, че САЩ не се страхуват да използват своята военна мощ, но употребата ѝ трябва да бъде смекчена от практическите ограничения и от „доза самосъзнание”. Това е опит за промяна на подхода, използван от САЩ по времето на Буш. На преден план излиза желанието за сътрудничество, многостранен подход и взаимодействие. Доктрината Обама търси коалиции и избягване на използването на американските войски на терен. Подходът донякъде напомня на „виетнамизацията“ по времето на Никсън. САЩ дават подкрепата си за местни съюзници за постигане на конкретни цели, но не възнамеряват да ги постигат вместо тях. Пример за това е американската помощ за кюрдските сили в борбата им с Ислямска държава.

Това обаче не означава, че САЩ се отказват от възможността да използват подходящите според тях средства за постигане на своите цели. Вашингтон се ангажира в сътрудничеството, но запазва всичките си възможности за действие.

Ефектът на Доктрината Обама трудно може да бъде преценен, поради липсата на историческа дистанция. И все пак, каква е ситуацията в Близкия Изток днес? Сирия, Ирак, Йемен и Либия са в състояние на граждански войни, които драматично ще променят бъдещето им като нации и суверенни държави. В същото време тези конфликти представляват заплаха за останалите държави в региона. Войните в Ирак и Сирия доведоха до хаос, чийто последици още дълго време ще носят негативни ефекти в регионалени дори глобален план. Действията на Обама не успяват да подобрят ситуацията в региона.

Все пак се открояват няколко революционни събития, като резултат от политиката на американския президент. През 2015 САЩ предприеха действия за прекратяване на политиката на изолация на държави като Куба и Иран. Според Обама, „ангажираността“ (сътрудничеството), съчетана с изпълнението на основните стратегически нужди, може да обслужва американските интереси по отношение тези държави далеч по-добре, отколкото безкрайни санкции и изолацията им. Той добавя, че с огромната си мощ, Америка трябва да има самочувствието да поема някои пресметнати рискове, за да си отвори важни нови възможности. Доктрината Обама отхвърля превантивната война и икономическите санкции като средства, които могат генерално да променят враждебните режими (от друга страна обаче, именно администрацията на сегашния президент бе инициатор на налагането на санкциите срещу Русия през 2014). На преден план излизат по-меките средства като дипломация и икономическо сътрудничество, но не се отхвърля и възможността за по-твърд подход, ако е необходимо. Като цяло, войната в Сирия, кризата в Ирак, създаването на нови терористични групировки в Близкия Изток и непрекъснато променящият се баланс на силите са фактори, демонстриращи влошената обстановка в региона и безпомощността на САЩ да представят работещи решения.

Заключение

Независимо дали става въпрос за периода на студената война или след него външнополитическите доктрини на американските президенти имат своите общи черти. На първо място, те се стремят да гарантират американските интереси в региона, като търсят „подходящи“ съюзници. В различни периоди американските президенти подкрепят различни държави, но това винаги е подчинено на една продължителна стратегия за моделиране на Близкия Изток според визията на САЩ.

На второ място, почти всички доктрини имат идеологически измерения и представят американските действия като защита на демократичните ценности и идеали. Това, от своя страна, поражда критики за избирателно използване и прилагане на тези демократични стремежи, както и, че американската политика, всъщност преследва чисто прагматични цели и използва двойни стандарти. Въпреки това, този прагматизъм е подчинен на една продължителна и последователна стратегия за контролиране на региона.

На трето място, целите, стратегиите и интересите на САЩ в региона остават последователни и рядко се променят. Това, което е различно при отделните президентски доктрини са по-скоро средствата, с които се постигат тези цели. Изборът на врагове, които да оправдаят американска намеса, е важно условие, присъстващо в отделните доктрини. Оттук следва широк набор от използвани инструменти, разпростиращи се от „меката сила“ и „контролирания хаос” до пълномащабните военни действия.

 

Бележки:

 

*Преподавател в УНСС

{backbutton}

 

 

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Да разберем Еврабия

Bat Ye'or, Comprendere Eurabia: L'inarrestabile islamizzazione dell'Europa. 232 p. Lindau, 2015

 

Възможно ли е историята да се повтори и Европа да падне под натиска на Исляма, както това става с Византийската империя през ХV век? Според известната британска писателка и историчка Бат Йе'ор (псевдоним на Жизел Литман, който в превод от иврит означава "Дъщерята на Нил" - б.р.), това вече е съвсем реална опасност. Както е известно, Литман е родена през 1933 в Египет, в семейството на местни евреи, принудено да напусне страната през 1957, заселвайки се във Великобритания. Обект на повечето и изследвания е положението на немюсюлманските малцинства (християни и евреи) в ислямския свят. Още в появилия се през 2005 бестселър "Еврабия" тя прогнозира възможното поглъщане на Европа от мюсюлманския свят.

В новата си книга "Да разберем Еврабия: неудържимата ислямизация на Европа", Бат Йе'ор твърди, че европейските държави вече са изпаднали в състояние на "диммитюд" (dhimmitude e термин, въведен от авторката, с който тя обозначава подчиняването на немюсюлманите на изискванията на исляма и раболепието им пред него, т.е. техния подчинен статут на „димми”/"зимми" - б.р.). Тя открито говори за ислямизацията на Европа и анализира рисковете, пред които са изправени в тази връзка коренните европейци. Според авторката, днешна Европа е подчертано антихристиянска, антисемитска и дори "антизападна", като тя свързва това с политиката, която се налага на континента от края на 60-те години на миналия век насам: "Франция първа тръгна по този път, а след нея и Германия, макар последната да се стремеше да не привлича вниманието към себе си. Целта беше формирането на стратегически алианс с арабския свят, а с реализацията и се ангажираха кръгове, които навремето сътрудничеха с нацистите и поради това мразеха евреите и Израел. Свидетелство за това са редица изявления по време на различни срещи и конференции в арабския свят, които успях да открия в различни публикации на Арабската лига, но които никога не са попадали в западните медии".

Защо Европа тръгва по този път

Според Бат Йе'ор, след края на колониалния период европейските политици опитват да се помирят с арабския свят, освен това те се нуждаят от стабилност и сигурност в региона на т.нар. Голям Близък Изток за да гарантират необходимите на страните им енергоносители. Така, политическите интереси, както и позицията на левите европейски интелектуалци, оказват решаващо влияние върху курса, поет от западноевропейските държави, които приемат условията, поставени им от Лигата на арабските държави, включително признаването на Организацията за освобождение на Палестина, а следователно и легитимността на палестинския тероризъм и джихада срещу Израел.

В книгата си, авторката твърди, че антисемитизмът, прикрит като критика срещу израелската политика, вече се е превърнал в своеобразна норма. В тази връзка тя посочва, че през последните години и месеци мнозина евреи са напуснали Франция, при това не само заради терористичните нападения в Париж, но и заради атмосферата на нетърпимост, която съществува днес в много френски градове. Бат Йе'ор е убедена, че толкова превъзнасяната и очаквана интеграция на имигрантите мюсюлмани в европейските общества се е провалила: "Невъзможно е да бъдат интегрирани милиони хора, освен това мигрантите мюсюлмани искат да съхранят собствените си корени и традиции, отхвърляйки културата на приютилите ги държави. Онези, които искаха да се интегрират го направиха, но те са незначително малцинство".

В тази връзка, тя акцентира върху факта, че интеграцията е в разрез с Корана. Характерна за исляма е връждебността и неприемането на другите религии, нещо, което не може да се каже за будизма, християнството, индуизма или юдаизма. На Запад институциите и законите се създават от хората, докато за мюсюлманите източник на правото е шариатът, който уж им е продиктуван от самия Аллах. Ето защо правителствата на европейските държави се ориентираха към мултикултурализма, позволявайки на имигрантите-мюсюлмани да живеят в тях, без да изискват императивно интеграцията им в местните общества.

Както посочва авторката, "така Европа тръгна от ООП към Ал Кайда за да стигне в крайна сметка до Ислямска държава". Четирите десетилетия на ислямски тероризъм не промениха отношението на европейските политици, които не забелязваха опасността, или се правиха, че не я забелязват". Според Бат Йе'ор: "всъщност, те бяха по-наясно от нас, какво точно се случва и точно поради това избраха "диммитюда" и сътрудничеството с радикалните мюсюлмански движения, вместо да търсят алианси с умерените им представители". Така, Европа предпочете да подкрепя интегрализма, като се започне с палестинските радикали и стигнем до крайните ислямисти, разчитайки, че така ще гарантира сигурността си. Това бе и причината западноевропейските политици да не окажат сериозна подкрепа на мюсюлманските реформатори, което се оказа "много сериозна грешка, граничеща с престъпление".

В Италия например, партизаните на Арафат дълги години бяха митологизирани от представителите на местната левица. Въпреки че през онзи период жертви на палестинския тероризъм станаха 83 италиански граждани, а 227 бяха ранени, днес никой в държавните институции не си спомня за тях, за разлика от периодичното отбелязване на жертвите на мафията, крайнолевия и крайнодейсния тероризъм в тази страна. Така, след като в течение на почти четири десетилетия палестинските екстремисти, действащи на италианска територия се ползваха там със своеобразен имунитет (пример за което е случаят с т.нар. lodo Moro, т.е. с наличието на данни за участието на палестински радикали в атентата в Болоня през 1980), властите в страната оправдават тази политика с факта, че досега Италия не е станала мишена и жертва на ислямисткия тероризъм. Според Бат Йе'ор, "тази политика не се е променила и днес, и това се отнася не само за Италия, но и за цяла Европа". В тази връзка тя посочва, че в издаденият наскоро от италианското правителство паметен сборник с имената на всички жертви на тероризма в страната, не са посочени жертвите на палестинските терористични организации.

Халифатът като заплаха за ислямския свят

Авторката на книгата обръща специално внимание на факта, че възникването в Близкия Изток на т.нар. "Халифат" не само представлява заплаха за Запада, но и задълбочава разногласията и разделението вътре в ислямския свят. "Шиитите и сунитите винаги са воювали и са се избивали помежду си, като тази война продължава и днес. Освен това обаче, се водят войни между различните мюсюлмански групировки за място под слънцето и власт в региона. Тези народи никога не са създавали нации, така както ние в Европа разбираме това понятие. Всички те произхождат от племената на Арабия и Йемен, с които все още поддържат някакви връзки. Едва след Втората световна война Европа раздели тези региони и създаде там изкуствени нации, опитвайки се да замести религиозното съзнание на уммата (мюсюлманската религиозна общност - б.р.) и на целия мюсюлмански свят с една светска и националистическа идеология. Това обаче не сработи, защото беше в разрез с духа на исляма, който признава само два лагера: своя собствен и този на неверниците. Тук националността не играе никаква роля".

Бат Йe'ор подчертава, че подкрепата на Запада за т.нар. "арабска пролет" е дало силен тласък на сегашната дестабилизация в Средиземноморието и сега тази безумна идея за "износ на демокрация" се стоварва обратно върху Европа, подобно на бумеранг. Според авторката: "Америка и Европа искаха да подкрепят движението "Мюсюлмански братя", вярвайки, че ако улеснят пътя им към властта, ще могат да ги контролират и да избегнат джихадизма. Обама например, разчиташе, че ше се сдобие с нови съюзници в региона, но сбърка".

В книгата си, тя посочва, че младите мюсюлмани, израснали и получили образованието си в Европа, сега са изправети пред сложен избор, като според мнозина анализатори, става дума за избор на идентичност. Авторката е убедена, че "огромното мнозинство от тях признават ислямската си идентичност, която забранява на мюсюлманина да се интегрира в общността и културата на неверниците. Радикалните ислямисти влияят върху тези млади хора чрез Интернет, карайки ги да се чувстват виновни, че не се държат като добри мюсюлмани и живеят в държави, воюващи с техните мюсюлмански братя в Афганистан, Ирак, Чечения или Сирия".

Опитвайки се да обясни, защо Русия отхвърли всичките си колебания и реши да влезе в директна схватка с Ислямска държава, докато Обама очевидно не е склонен да сътрудничи с Москва в борбата срещу Халифата, продължавайки да разчита на ненадеждни съюзници, като Саудитска Арабия и Турция, Бат Йе'ор изтъква, че "Обама залага на толкова съмнителни алианси, защото всъщност продължава да подкрепя "Мюсюлманските братя", освен това е обграден от съветници, които също споделят тази политика. Накрая, да не забравяме, че американският президент е учил в мюсюлмански училища и визията му за света е по-близка до мюсюлманската, отколкото до християнската. А ислямският свят се стреми към възобновяване на битката между Русия и Запада. Съществуват редица документи, отразяващи тази идея: да не забравяме, че студената война беше "златна епоха" за развитието на ислямизма. Западът го поощрявайше, оправдавайки това с борбата против комунистическия атеизъм и подкрепяше различни радикални религиозни движения, в противовес на СССР. След падането на Берлинската стена ислямският свят способстваше и продължава да способства за запазването на разделението между Изтока и Запада".

В книгата си, авторката изнася множество данни за изграждането на своеобразна мрежа, влияеща върху политиката, информационното пространство, културата и университетите и оправдаваща отстъплението на европейските елити пред натиска на агресивния ислямизъм. Според нея: "Тази политика беше наложена от Европейската комисия с помощта на мощна пропагандна кампания в електронните медии, чиято стратегия бе разработена от т.нар. Европейско-Средиземноморска фондация за диалог между културите "Ана Линд", която на практика контролира всички публикации в големите европейски медии, касаещи ислямския свят. Фондацията "Ана Линд" представлява широко разклонена мрежа и благодарение на нейните усилия, всички, които се изказват критично за джихада се оказват в изолация, рискуват да останат без работа, биват дискредитирани и заплашвани. Въпреки това, поне досега враговете на джихада и приятелите на Израел демонстрират достатъчно мъжество да продължат съпротивата, въпреки униженията, лишенията и натиска от страна на европейския политически мейнстрийм".

Колко дълго може да издържи Европа
Самата авторка обаче не изглежда особено оптимистично настроена относно крайния изход от тази борба. Според нея, днешна Европа много прилича на някогашната Византийски империя в периода на нейния залез, когато "тя бива ислямизирана както отвътре, така и отвън. От една страна са постоянните нападения срещу християнските селища, съпроводени с грабежи и убийства, т.е. става дума за своеобразен тероризъм, генериращ общо усещане за несигурност, което принуждава Константинопол да плаща тежък данък на османските султани за да избегне джихада. В крайна сметка, византийците изчерпват финансовите си резерви и се лишават от ресурсите, наобходими за поддържането на ефективна армия. От друга страна, корумпираността на византийския елит, улеснява проникването на ислямизма в империята, а враждата между византийските принцове, които често търсят подкрепата на турците в борбата с вътрешните си противници, ги принуждава да им плащат скъпо за това”.

Днес европейските политици се държат по същия начин. Както посочва в тази връзка Бат Йеор: „Те приемат „диммитюда”, защото сами вече са се превърнали в „димми”

(както се обозначават немюсюлманите, живеещи в мюсюлмански държави и подчиняващи се на законите на исляма – б.р.), отчаяно опитващи се да избегнат фронталния сблъсък с джихадизма. Те много добре знаят, какво  представлява джихадизмът, но нямат волята да водят борба с него, включително защото вече са се отучили да воюват, за разлика от руснаците например. Затова европейските елити искат на всяка цена да постигнат примирие с ислямския свят. И тъкмо поради това не пожелаха да включат в проекта за европейска Конституция отправка към юдейско-християнските устои на нашата цивилизация, предвиждайки по-нататъшното развитие на събитията. Така например, френският президент Ширак твърдеше, че Европа е в еднаква степен и християнска, и мюсюлманска. Което е признак за собствения ни упадък и заплаха за оцеляване на нашата цивилизация”.

*Българско геополитическо дружество
{backbutton}


Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Фундаментален геополитически принцип е, че географското положение играе ключова роля за формирането и самобитността на един народ. Това важи и за външната политика на отделните държави. В тази връзка Израел представлява своеобразна експериментална геополитическа лаборатория, тъй като страната присъства в три различни форми на почти едно и също пространство - на два пъти в древността и още веднъж - в съвременния свят. Ако горната геополитическа теза е вярна, израелската външна политика би трябвало да зависи от вътрешната политика, технологиите или идентичността на съседите и да притежава важни общи черти, независимо от епохата. Затова нека се опитаме да анализираме общите принципи на външната политика на Израел през почти трихилядигодишната му история.

Трите появи на Израел

За удобство, ще използвам термина "Израел" за обозначаването на всички еврейски етноси, говорещи иврит, съществували в региона на Леванта още от периода на завоюването на „обетованата земя” (Ханаан), и включени в книгата на Исус Навин, която е част от Библията. Що се отнася до израелската геополитика, тя следва да бъде анализирана в три основни направления: вътрешната геополитика на страната, взаимодействието с непосредствените и съседи, граничещи с Израел, и отношенията с онези държави извън региона, които се смятат за "велики сили".

Както е известно, Израел се появява три пъти на картата на света. За първи път това става след завоюването на Ханаан под ръководството на наследника на Мойсей Исус Навин като този първи Израел просъществува до началото на VІ в.пр.н.е. (след 930 г.пр.н.е. под формата на двете еврейски царства – Израелското и Юдейското), когато в резултат от вавилонските завоевания бива унищожен като самостоятелно държавно образувание. Втората поява на Израел е след като персите покорявят Вавилон през 540 г. пр.н.е. Положението на страната обаче се променя през ІV в. пр.н.е., когато Александър Македонски завоюва Персийската империя, а заедно с нея и територията на Израел, както и още веднъж - през І в.пр.н.е., когато регионът е завоюван от римляните. През втория период на съществуването му, Израел се изявява като незначителен участник в игрите на големите имперски държави и това положение се запазва до разрушаването на еврейската държава от римляните.

Първият Израел (1020-586 г.пр.н.е.)

Първият Израел (1020-586 г.пр.н.е.)

 

Вторият Израел по време на Хасмонейската династия (140 г.пр.н.е. -37 г. пр.н.е.)

Вторият Израел по време на Хасмонейската династия (140 г.пр.н.е. -37 г. пр.н.е.)

 

Третата поява на Израел през 1948, подобно на предишните две, е свързана със завръщането на част от пръснатите по света евреи след поредното отвоюване на "обетованата земя". Създаването на третия Израел става в контекста на упадъка и разпадането на Британската империя, затова и историята на съвременната еврейска държава, поне донякъде, следва да се разглежда като част от историята на Британската империя.

През първите петдесетина години от съществуването си третият Израел играе важна роля в противопоставянето между САЩ и Съветския съюз и в известен смисъл е заложник на динамиката на развитието на тези две суперсили. С други думи, както и в първите два случая, появата  и утвърждаването на третия Израел става в условията на постоянна борба за съхраняването на неговия суверенитет и независимост в хаоса от имперски амбиции на великите сили.

Географското положение на Израел и неговите граници

По времето на управлението на цар Давид (1005-965 г. пр.н.е.), Израел се простира от Синай до Ефрат, включвайки дори Дамаск. Той заема сравнително малка площ в крайбрежния район от мястото, където днес се намира град Хайфа, като на юг стига до древното пристанище Яфа, а на север до съвременния Тел Авив. По онове време крайбрежната зона на север е населена с финикийци, а на юг - от филистимляните. Не бива да забравяме, че територията на Израел се променя значително с течение на времето. Така например, по времето на Юда от династията на Хасмонеите (средата на ІІ - средата на І в.пр.н.е.), пустинята Негев не е в пределите на страната, затова пък в нея влиза районът на Голан. В общи линии е ясно, къде се е говорело на иврит, но границите на Израел никога не са били точно фиксирани.

 

Легенда:

Северен хълмист регион

Крайбрежнни равнини

Юдея и Самария

 

Ето защо по-лесно могат да бъдат обозначени териториите, които никога не са били част от Израел. Синайския полуостров например, никога не е влизал състава на Израел (макар че беше временно окупиран от него през 1956-1957 и 1967-1982). Израелската граница по крайбрежието в северна посока никога не е стигала отвъд река Литани, намираща се в днешен Ливан. На север, територията на Израел почти никога не е стигала до района на Дамаск (като изключим легендарните времена на цар Давид), макар че често е граничела с Голанските възвишения. Израел много пъти е включвал земите от двете страни на река Йордан, но никога не е навлизал навътре в пустинята. Освен това той никога не се е разпростирал към югоизточната част на Арабския полуостров.

В общи линии Израел се състои от три части. На първо място, той винаги е включвал северния хълмист район, простиращ се от подножието на планината Хермон на юг към Йерусалим. На второ място, той винаги е включвал някои територии от крайбрежната равнина на юг от Хайфа - там, където днес се намира Тел Авив. На трето място, Израел традиционно контролира територията на Западния бряг между Йерусалим и река Йордан. В момента той контролира и цялата пустиня Негев, включително между крайбрежния район и Синайския полуостров. В по-голяма или по-малка степен, частично или напълно, тези територии обикновено се контролират от Израел.

Освен това Израел винаги е разполагал с природни буфери по три различни направления. Така, Синайската пустиня защитава страната от египтяните. Като цяло, Синай не е особено привлекателен за Египет. Труднопроходимата източна част на полуострова, както и лесно предсказуемите сериозни технически проблеми пред завоюването и усвяването на тези територии, правят тази част на страната непригодна за продължително присъствие. Освен разбира се, ако Египет не поиска бързо да прехвърли силите си през Синай в крайбрежната равнина на север, където би могъл по-лесно да поддържа военното си присъствие. При всички случаи обаче, разгръщането на войските на Синайския полуостров е трудна и неблагодарна задача. Затова, при положение, че Израел остава достатъчно силен, осъществяването на атака в крайбрежната му зона едва ли е възможен вариант. Разбира се, освен ако Египет не бъде мотивиран за това от някоя външна имперска сила. Затова можем да смятаме, че Израел не е застрашен от нападение по югозападното направление.

На югоизток, Израел също е защитен от практически непроходимите пустини североизточно от Ейлат и Акаба. Големи военни части едва ли биха могли да достигнат до границата от тази посока, въпреки че това е по силите на малките диверсионни групи. Племената от Арабския полуостров, макар да са многобройни и да имат широка граница с Израел, никога не са били достатъчно единни за да представляват заплаха за еврейската държава. Впрочем, дори и да обединят усилията си, те не разполагат с достатъчна мощ за да преодолеят границата от югоизток. Ето защо и това направление може да се приеме за безопасно.

Източните подходи към Израел пък са преградени от пустиня, която започва примерно на 20-30 мили източно от река Йордан. В граничните зони, източно от Йордан, живеят племена, които не са достатъчно многочислени за да могат трайно да проникнат в онази част от еврейската държава, разположена западно от реката. Исторически нещата се развиват така, че земите на Юдея и Самария (т.е. днешният Западен бряг на Израел) и източният бряг на река Йордан винаги са били под политическата и военна доминация на Израел - понякога пряко, а друг път косвено - посредство политическото или икономическо влияние на еврейската държава.

Уязвимата зона на Израел е разположена на север. Тям няма никакъв естествен буфер на територията, където минава границата с някогашната Финикия, а днес с Ливан. Най-добрата отбранителна линия за Израел на север представлява река Литани, но тя при никакви обстоятелства не е непреодолима преграда.

Въпреки това, зоната по крайбрежието, на север от Израел, не представлява сериозна заплаха за него. Тази зона просперира благодарение на търговията в Средиземноморския басейн. Държавите в нея са ориентирани към развитието на търговските маршрути по-скоро на изток от крайбрежието и в по-малка степен на юг. Израел защитава тези маршрути, затова няма сериозни кандидати да започнат конфликт с него в този зона, който би могъл да попречи на търговията. Освен това, следва се има предвид, че в този търговски район по правило живеят доста богати хора, което значително изостря вътрешните социални конфликти в нея. Тази зона е склонна към нестабилност. Израел често се е опитвал да разпространи влиянието си на север по чисто търговски причини, което се явява пречка за успешната му регионална политика. Въпреки това, заплахата за Израел от север е минимална, независимо от липсата на естествени граници и голямо население. Конфликтите, с които е ангажирана еврейската държава на север, по правило, не застрашават оцеляването на политическия режим в Израел.

Съседът, който винаги е представлявал заплаха за Израел, е разположен на североизток и това е Сирия. Северната зона на Сирия е част от Мала Азия и в по-голямата си част е планинска, което силно затруднява разпространяването на сирийското влияние на север. Сирия обаче може да осъществява експанзия в южна посока. Източният фланг на страната е преграден от пустинята, простираща се до Ефрат. Затова, когато не е застрашена от север и е гарантирала вътрешната си сигурност, Сирия по правило се стреми да получи по-широк достъп до крайбрежието, като най-важен за нея е централният коридор, водещ право на запад към богатите градове в северната част на левантийското крайбрежие (днешен Ливан). Алтернативна посока за сирийската експанзия е югозападното направление, т.е. южната част на левантийското крайбрежие, контролирана от Израел.

Както се вижда, Сирия е заинтересована от някои израелски територии, но нейните апетити са ограничени от перспективата за война с Израел, който лесно може да отбие евентуалните нейни атаки в зоната между планината Хермон и Галилейското езеро с ширина около 25 мили. Потенциално, сирийците биха могли да атакуват и от юг, т.е. откъм морето, но само ако са готови да пробият израелската отбрана в тази зона и след това да атакуват военните линии на снабдяване на Израел. Тоест, сирийските войски ще трябва да овладеят Голанските възвишения, откъдето да продължат настъплението си през в хълмистата Галилея за да достигнат крайбрежната равнина. Галилея обаче е област, която сравнително лесно може да бъде защитена (тя е твърде удобна за водене на партизанска война) и трудно може да бъде овладяна. Тоест, шансовете на сирийците да завземат Галилея не са големи.

При всички случаи обаче, за да достигнат брега или да напреднат към Йерусалим, сирийските войски трябва първоначално да преодолеят планината Мегидо, която би могла да се превърне в решаващото бойно поле, на което израелските сили, разположени в близост до своите бази, да се сблъскат със сирийските - вече отдалечили се значително от основните си снабдителни пунктове. Неслучайно гърците наричат това място Армагедон и то има апокалиптичен смисъл. Това е точката, в която всяко развитие на събитията би имало решаващ характер. Тоест, при евентуално настъпление от североизток, т.е. откъм Сирия, израелският противник ще трябва да преодолее много сериозни препятствия преди да достигне Мегидо и да влезе в решаваща битка с армията на еврейската държава.

На пръв поглед, Израел страда от липсата на стратегическа дълбочина, но това не е съвсем вярно. Той не е застрашен от юг, а на изток има допир само с тясна населена ивица, източно от река Йордан. На север проспериращата търговия не поражда желание за мащабни военни действия, които биха могли да я съсипят, затова остава само североизтокът, т.е. Сирия, но тясната зона Хермон-Галилея, през която би могло да се предприеме настъпление откъм Сирия, лесно може да бъде защитена от Израел.

Разбира се, не може да се изключи рискът еврейската държава да бъде атакувана едновременно от няколко посоки (което се е случвало в най-новата и история). В зависимост от скоростта на разгръщане на вражеските сили и координацията между противниците, това може да стане проблем за Израел. Въпреки това, дори и тук израелците разполагат с огромно предимство заради възможността си бързо да прехвърлят войски от един към друг фронт, докато това би се оказало много голям проблем за Египет и Сирия, ако те решат да обединят силите си срещу Израел. Тоест, ако противниците не координират стриктно действията си и не започнат войната едновременно, или не съумеят да разгърнат зачително превъзхождащи израелската армия сили, това би позволило на Израел да ги изпревари и да започне война в най-удобното за себе си време. Благодарение на бързото придвижване на силите си между отделните фронтове, израелската армия лесно може да сведе до нула повечето от предимствата на противниците си.

Има и друг проблемен аспект на войната "на няколко фронта". Египет по правило има минимални интереси в Леванта, доколкото разполага със собствени пристанища в делтата на Нил и е ориентиран по-скоро към експанзия на юг, т.е. към горното течение на най-голямата африканска река. Освен това, от гледна точка на Сирия, единственият по-опасен враг от Израел, е пак Израел, но контролиран от Египет. Тоест, вероятността че Северът може да координира действията си с Юга за да организира едновременен удар срещу Израел е доста малка и, по правило, не предвижда този удар да бъде смъртоносен за еврейската държава. И тъкмо в това е ключовото стратегическо предимство на Израел.

Географското положение на Израел и зоната на конвергенция

Предвид казаното дотук не е учудващо, че първият период на съществуване на Израел като държава, продължава толкова дълго - повече от пет века. В тази връзка е интересно да разберем, защо еврейската държава търпи поражение от асирйиците (разрушили през VIII в.пр.н.е. Израелското царство), а след това и от Вавилон (сложил край през VI в.пр.н.е. на Юдейското царство). За целта ще трябва да анализираме в по-широк план географското положение на Израел.

Израел е разположен на източния бряг на Средиземно море. Както видяхме по-горе, когато Израел не страда от сериозни вътрешни проблеми, той по правило е доминираща сила в Леванта. Освен това израелските военни ресурси  традиционно са предназначени най-вече за сухопътна и в много по-малка степен за морска война. Въпреки че Израел винаги е разполагал с отлични пристанища и достъп до дървен материал за строеж на кораби, той никога не е бил значима морска държава в Средиземноморието, нито пък е претендирал за господство по море. При това северната част на Израел винаги е била устремена към морето, а районът на юг от планината Хермон традиционно е "континентално" ориентиран.

Израел винаги е бил своеобразен магнит за свръхсилите. Нито една средиземноморска империя не би могла да гарантира сигурността си, ако не контролира Леванта. Без значение дали става дума за Рим или за Картаген, средиземноморската империя се стреми да постави под контрол северните и южните крайбрежни води за да укрепи източния си фланг. Без Леванта всяка средиземноморска империя би била изцяло зависима от морските маршрути за да контролира отсрещния бряг. В същото време, транспортирането на войските само по море се сблъсква със сериозни транспортни органичения и материално-технически проблеми. Освен това то прави имперските граници по-уязвими дори и за пиратските набези, т.е. става дума за същите проблеми, които затрудняват още морският транспорт на Римската империя. Наличието на сухопътен мост или провлак с минимални водни преходи, които могат лесно да бъдат защитени, представлява жизнено необходимо допълнение към морските пътища, когато става дума за транспортирането на голямо количество войски. След пресичането на Хелеспонта (Дарданелите), крайбрежният маршрут през днешна Южна Турция, а след това през Леванта и по южния бряг на Средиземно море осигурява такава алтернатива.

От друга страна, ако една средиземноморска империя не разполага с "протеже" в Леванта, тя дава възможност на съперниците си да увеличат своята мош, овладявайки левантийските пристанища, което пък им позволява да претендират и за господство в Средиземно море. С други думи, контролът над Леванта е от ключово значение за всяка средиземноморска империя, в борбата и с конкурентите от изток. В този смисъл подчиняването на Леванта, с "посредничеството" на Израел, е превантивна мярка за сигурност на средиземноморската империя, пример за което е положението на Израел в рамките на Римската империя (при управлението на династията на Иродиадите през 37 г.пр.н.е. - 76 г.н.е.).

Впрочем, за самия Израел, случващото се на изток е не по-малко важно отколкото за неговите "имперски покровители", като това се отнася особено за случващото се в басейна на Тигър и Ефрат или в Персия (Иран). Сигурността на всяка страна от региона може да бъде гарантирано само с укрепването на позициите и на територията на Леванта. Още Александър Македонски по време на своите завоевания е бил наясно, колко е важен контролът над Леванта и пристанищата в Южния Анадол, без който настъплението му на изток, чак до Хиндокуш и отвъд него, би било невъзможно. Така, докато пристанищата в Южен Анадол са полезни за подобни настъпателни операции, както и за гарантиране на безопасното преминаване през Проливите, контролът над Леванта осигурява защита от атаките на съперничещите средиземноморски държави.

Впрочем, територията на Леванта е важна за всяка държава, разположена на север или на юг от Израел. Така, ако Египет реши да предприеме експанзия от басейна на Нил и Северна Африка на изток, той трябва да преодолее полуостров Синай и да продължи на север по крайбрежната равнина за да гарантира безопасността на морските маршрути към египетските пристанища. На свой ред, малоазиатските държави, като някогашната Османска империя, демонстрират естествен стремеж за експанзия на юг с цел да поставят под контрол Източното Средиземноморие. Левантът е кръстопът на два континента, затова Израел е обречен да застава на пътя на различни имперски експанзии. Тоест, мястото, което Израел заема в Източното Средиземноморие, би могло да се дефинира като "зона на конвергенция". Европейските държави се опитва да доминират в Средиземно море и да осъществяват експанзия на изток, докато източните сили се стремят към доминация в пространството между Хиндокуш, Средиземноморието и Северна Африка. С други думи силите, осъществяващи експанзия на изток и тези, които опитват да се разширят на запад, неминуемо се сблъскват в зоната на източното крайбрежие на Средиземно море, т.е. в Израел. В този смисъл, и европейските, и източните „велики държави” са силно заинтересовани да разполагат с Израел, като своеобразна "котва" (опорна точка) в Източното Средиземноморие.

Вътрешната геополитика

Географски, Израел е разделен на три области, които традиционно се обитават от три различни типа хора. Крайбрежната му равнина благоприятства развитието на търговията и действа като посредник между източните сухопътни търговските маршрути и тези през Средиземно море. Ето защо сред населението и преобладават търговците и производителите, които са космополитно настроени - разбира не в толкова голяма степен като в съседна Финикия (Ливан) например. Североизточната част на страната, в близост до река Литани, е регион с плодородни полета, който традиционно се чувства застрашен от Сирия. В него живеят предимно фермери и войни. На свой ред, районът на юг от Йерусалим представлява трудно проходима пустиня, а населението му включва предимно пастири и войни. Самият Йерусалим пък е интелектуалния и политически център, откъдето се управляват тези три региона.

Между жителите на Израел съществуват очевидни различия, свързани със специфичните особености и географското положение на отделните региони на страната, такава разлика, в частност, е налице между пастирите от южните пустини и планинските жители от севера. Обитателите на крайбрежието пък са по-богати, но по-малко войнствени от останалите, затова именно те поддържат баланса. При разделянето на първото израелско царство на Израел и Юдея (930 г.пр.н.е.), виждаме как се формира съюз между крайбрежието и Галилея, която по онова време, също както и Йерусалим, е населена от жители на южните пустини. Следствие от това разделяне е и, че в крайна сметка Израел бива завоюван от асирийците, нахлули от североизток (т.е. от днешна Сирия) през 720 г.пр.н.е., докато Юдея е завоювана от Вавилон през 586 г.пр.н.е.

Социалните противоречия в Израел очевидно не са следствие от географското положение. Въпреки това, с течение на времето, географските различия между отделните области няма как да не се проявят и в тази сфера. Така например, крайбрежната равнина по природата си е по-космополитна, отколкото останалите райони на Израел. Интересите на жителите и са свързани повече с търговията с партньорите им от Средиземноморието, отколкото с останалата част на света или със собствените им съплеменници. Жизненото им равнище е по-високо, а привързаността към традициите е по-слаба. Тоест, съществува вътрешно напрежение между непосредствените интереси на населението в средиземноморските пристанище и жителите на Галилея например, чиито живот е по-несигурен, което пък ги прави по-войнствени. Споменатите три области, могат да бъдат разделени на още по-малки райони, но по правило, когато Израел не е единен, той става уязвим дори за регионалните заплахи.

Казвам "дори", защото географията показва, че регионалните заплахи за Израел не са чак толкова сериозни, както би могло да се очаква. Разбира се, следва да сме наясно, че в демографски план Израел винаги ще отстъпва на съседите си, но не бива да забравяме, че (както посочих по-горе) страната разполага с адекватни буфери по повечето направление, а и способността на непосредствените и съседи да координират действията си изглежда минимална както в древността, така и днес, а пък желанието им да я атакуват е още по-малко. Единствената съществена заплаха за Израел би могла да дойде от североизток, но тя може лесно да бъде преодоляна, ако страната е единна и стабилна. В тази връзка ще напомня, че когато Израел бива завладян от армията на Асирия, той е дълбоко разединен от вътрешни междуособици.

Важно е да добавим още едно съображение, касаещо естествените буфери и спецификата на дипломатическата активност в региона. Основните съседи на Израел - египтяните и сирийците, трудно биха могли да координират действията си за продължителен период от време, тъй като основните направления на стратегическата им експанзия сериозно се разминават. Така интересите на Египет са съсредоточени предимно по южното и западно направления, затова страната не е особено склонна да пресече Синай за да осъществи експанзия на североизток. Ситуацията със Сирия е по-различна и Израел е сред основните направления на нейната експанзия още от древността. Повтарям, обаче, че продължителните координирани действия на Сирия и Египет са малко вероятни, макар че опасността от подобен алианс за Израел е очевидна. Най-добрият вариант от израелска гледна точка е постигането на политическо урегулиране с Египет, гарантирайки сигурността на югозападната граница, както в политически, така и в географски план, което път позволява концентриране на усилията за справяне със заплахите от север/североизток.

Израел и великите държави

Всъщност основните заплахи за Израел рядко са свързани с непосредствените му съседи, като изключим периодите, когато еврейската държава се раздира от вътрешни конфликти. По правило, завоюването на Израел е последица от формирането на империи от страна на държави, които не са негови съседи. Вавилон, Персия, Македония, Рим, Турция и Великобритания - всички тези империи, къде повече, къде по-малко, контролират политически Израел. Всяка от тях доминира във военно отношение, но нито една не е израелски съсед. Това очевидно е закономерност - Израел може да противостои успешно на непосредствените си съседи, но реална опасност за суверенитета му възниква когато по-отдалечени от него държави стартират своите имперски игри в региона. Империите притежават мощ, на която Израел не е в състояние  да се противопостави.

Затова пред страната постоянно стои необходимостта да намери решение на този проблем: най-безопасният вариант би бил да се ограничи със защитата на своите интереси от посегателствата на съседите, но това няма как да стане, защото географското и положение неибежно привлича по-големите и отдалечени от нея държави. Тоест, ако израелските военни могат да концентрират усилията си само върху защитата на непосредствените интереси на страната, дипломация трябва да действа на много по-широк фронт. Израел постоянно се сблъсква с глобални интереси, стремейки се да отвлече вниманието и да балансира отношенията си с далеч по-могъщите световни империи. Без тези гигантски дипломатически усилия, последиците за страната могат да бъдат катастрофални.

Израел би могъл да съществува при наличието на три условия. На първо място, той трябва да бъде напълно независима държава. Последното обаче е възможно само, ако извън рамките на региона не съществуват големи държави с апетити към него. Бихме могли да наречем подобно развитие на събитията "моделът на Давид". На второ място, Израел може да съществува в рамките на нечия имперска система - или като подчинен съюзник, разполагащ с умерена автономия, или като имперска провинция. При всички случаи той би могъл да съхрани своята идентичност, но се лишава от възможността за самостоятелни външнополитически (а възможно и вътрешнополитически) маньоври. Можем да наречем това "персийски модел" в неговата най-благоприятна форма. Накрая, Израел може да бъде напълно смачкан с помощта на масови депортации и миграция, в резултат от пълната (или почти) загуба на автономия. Този трети вариант можем условно да наречем "вавилонски модел".

"Моделът на Давид" може да се реализира, на първо място, когато липсва вънщна имперска сила, претендираща за контрол над Леванта и разположена така, че да е в състояние да изпрати свои военни сили и да провокира и поддържа военни конфликти непосредствено около и в самия Израел. "Персийският модел" има място, когато Израел подкрепя политическите интереси на външната имперска сила, защото това е и в негов собствен интерес. "Вавилонският модел" пък се реализира, когато Израел не е разчел правилно баланса между вътрешните и външните сили, опитвайки да се противопостави на възникващата хегемония. В исторически план, периодите, когато Израел не се противопоставя на хегемонията на някоя външна имперска сила, не са рядкост, но в повечето случаи той все пак избира сблъсъка с тях.

Предвид продължителния период на съществуване на първия Израел, не можем да твърдим, че "моделът на Давид" се използва рядко, но при всички случаи след този период доминират "персийският" и "вавилонският" модели. Причината за това е географското положение. Израел по правило привлича интереса на външните сили именно заради стратегическото си положение. При това той може достатъчно ефективно да се справя с местните конфликти, но трудно може да се оправи с по-глобалните проблеми. Страната изпитва хроничен недостиг от икономическа и военна тежест за успешна съпротива. Така, в хода на израелската история, възникването на сериозна външна заплаха, по правило, води до разрушаването на Израел.

Геополитиката на съвременен Израел

Сега нека анализираме положението в света на съвременния Израел, който беше възстановен в резултат от взаимодействието между една регионална сила - Османската държава и една глобална империя - Великобритания. През периода на своята експанзия Османската империя се стреми да доминира в Източното Средиземноморие, включително по неговите северни и южни брегове. Едно от направлението на тази експанзия е през Балканите към Централна Европа. Друго направление е към Египет, като за целта на турците се налага да си гарантират контрола над Леванта.

За британците, източната част на Средиземно море също представлява интерес, защото оттам минава основният морски път към Индия. От тази гледна точка, контролът над Гибралтар и Суецкия канал е изключително важен. Значението на Суецкия канал е толкова голямо, че присъствието на враждебни военноморски сили в Източното Средиземноморие се разглежда като пряка заплаха за британските интереси. От друга страна, Великобритания, чиито основни сили по време на  Първата световна война са ангажирани на други фронтове, не разполага с достатъчно ресурси за да постигне разпадането на Османската империя със собствени сили. Затова британците прибягват към редица алианси с местните сили за да ерозират османското господство в региона. Един от тези алианси е с бедуинските племена от Арабския полуостров, наред с другите тайни антитурски споразумения в зоната от Леванта до Персийския залив. На трето място, въпреки че Лондон не е склонен да се съобразява с интересите на еврейската общност и не е особено заинтересован от възстановяването на Израел, британските стратези разглеждат ционисткия проект като част от плана за дестабилизирането на османската мощ.

В крайна сметка, стратегията за разрушаване на Османската империя сработва. В съответствие с споразумението между Франция и Великобритания (Договорът Сайкс-Пико от 1916) територията на империята е разделена на две части по линията между морето и планината Хермон. Северната част е предадена на Франция, която създава там Ливан и Сирия. Британците получават южната част, наречена Палестина. Предвид сложната политическа ситуация на Арабския полуостров, те настаняват на източния бряг на река Йордан династията на Хашемитите (която преди това управлява в Мека но е прогонена оттам от Саудитите) като за целта създават т.нар. Трансйордания. Така с името Палестина започва да се обозначава само територията на запад от река Йордан, която в обши линии се покрива с тази на традиционния Израел.

Тук няма да разглеждам идеологическите основи на ционизма преди и след Втората световна война, макар, че миграцията на евреите разбира се е важна. Но това, което е наистина от ключово значение за настоящия анализ е, на първо място, че мощта на Великобритания е силно ерозирана в резултат от Втората световна война и тя вече не може да съхрани целостта на глобалната си империя, включително и Палестина. На второ място, двете свръхдържави, възникнали след войната - САЩ и Съветският съюз, биват въвлечени в напрегната борба за Източното Средиземноморие и утвърждаване на влиянието си в Гърция и Турция. Така че, въпреки старанията на Британската империя, се появяват нови и по-мощни от нея претенденди за контрол над Леванта, като всеки от тях е готов на решителни стъпки за да го получи.

И САЩ, и СССР виждат във възстановяването на Израел възможност да наложат влиянието си в Леванта. В Москва разчитат, че биха могли да упражняват определено влияние върху Израел на чисто идейна основа. Във Вашингтон пък се надяват, че важната роля на американските евреи за създаването на Израел ще укрепи пазициите им в новата държава. Никой от тях обаче не си поставя някакви конкретни цели в региона, просто защото те все още не са наясно със следвоенния баланс. И двете осъзнават, че Левантът има стратегическо значение, но не чак толкова голямо,  че да поведат отчаяна борба за контрола над него. Израел използва именно тези временни "пукнатини" за да се промъкне през тях и да се утвърди като държава.

Промяна на израелските граници в резултат от войните с арабите през 1947-1978

Промяна на израелските граници в резултат от войните с арабите през 1947-1978

След като въпросът за оцеляването и единството на еврейската държава бива решен положително благодарение на твърдите действия на правителството на Давид Бен-Гурион, Израел се сблъсква със заплахата да бъде атакуван едновременно от всичките си съседи. През 1948 обаче, тази заплаха се по-скоро илюзорна. Така, на север, новата държава граничи с Ливан, който е разединен по много линии, освен това е по-заинтересован от регионалната морска търговия и е обезпокоен от прекалено голямото влияние на Дамаск. Тоест, Ливан не представлява реална заплаха за Израел. На свой ред, Йордания, чието ядро е източният бряг на река Йордан, не разполага с достатъчна военна мощ, да не говорим, че е по-загрижена за поведението на своето палестинско население, отколкото от това на Израел. Нещо повече, йорданците тайно сътрудничат с еврейската държава. Египет представлява известна заплаха, но способността му да поддържа линиите на военното снабдяване през Синайския полустров е крайно ограничена, а декларираното от Кайро желание Израел да бъде унищожен е по-скоро реторично, отколкото реално. Египтяните не разполагат с достатъчна военна мощ за да осъществят експанзия в Леванта. Накрая, Сирия очевидно е заинтересована от разгрома на Израел, но е неспособна сама да предприеме решителни действия в тази посока.

Израел демонстрира, че е в състояние да предотврати всяко нападение от страна на своите съседи, благодарение на ефективните си и съгласувани действия, успешно разгръщайки и предислоцирайки военните си сили от един на друг фронт. Когато възниква новата еврейска държава това не е чак толкова очевидно, но в ретроспектива ясно се вижда, че когато Израел и единен и вътрешно стабилен, дори и да разполага с ограничена военна мощ, може да гарантира оцеляването си. Поне докато някоя външна велика сила с позиции и влияние в региона не си постави за цел ликвидирането му.

От момента на създаването си през 1948 до подписването на Споразумението от Кемп Дейвид трийсет години по-късно, основна стратегическа грешка на Израел е, че не съумява да постави под свой контрол Синай, който представлява естествен буфер между него и Египет. Египтяните твърде дълго контролират полуострова, който е необходим за гарантиране националната сигурност на Израел. В същото време, през онзи период Израел разполага с ограничени военни възможности. Той не може едновременно да поддържа и армията, и гражданската си икономика, и да произвежда цялото въоръжение, небходимо за успешното водене на война. Ето защо Израел е принуден да търси покровителството на великите държави, които често преследват своите собствени интереси, въоръжавайки израелската армия.

Първият покровител на еврейската държава е Съветският съюз, който и доставя оръжие преди и след 1948, с посредничеството на Чехословакия, разчитайки, че така ще може да се закрепи в Източното Средиземноморие. Затова Израел, който е наясно за риска да загуби своята автономия, полага значителни усилия да укрепи отношенията си с друга велика държава, стремяща се да съхрани своята империя - Франция. Опитвайки се да удържи Алжир в напрегната борба с арабите, Франция вижда в Израел единствения си съюзник. На свой ред, както показва и Суецката криза през 1956, Израел също вижда в нейно лице покровител, който при това няма претенциите да ограничи израелската автономия. Въпреки това, след края на алжирската война и след трансформацията на Франция и арабския свят през 1967, Израел губи френския патронаж.

Що се отнася до САЩ, чак до 1967 между тях и Израел не съществуват истински съюзнически отношения, а американско-израелският алианс започва да се формира едва след това и то най-вече в интерес на Вашингтон.

САЩ си поставят като стратегически императив прогонването на съветския вонноморски флот от Средиземно море или поне блокирането на безпрепятствения му достъп. Това означава, че Турция, която контролира Проливите, трябва на всяка цена да бъде задържана в американския сфера на влияние. В края на 50-години на ХХ век, обаче Сирия и Ирак преминават на страната на Съветите и до средата на 60-те вече са въоръжени със сравнително модерно съветско оръжие. Това, на свой ред, дестабилизира позицията на Турция, поради наличието на постоянен съветски натиск от север и очертаващ се сирийски и иракски натиск от юг, което поставя под въпрос силовия баланс в региона.

Затова Съединените щати използват Иран за да отвлекат вниманието на Ирак. Израел пък се оказва полезен за Вашингтон за отвличане вниманието на Сирия. Докато Израел застрашава Сирия от юг, Дамаск не може да си позволи да прехвърли значителни сили на север. Това помага на САЩ да гарантират сигурността на Турция сравнително евтино и без особен риск. Що се отнася до Израел, заради съгласуването на политиката си с интересите на САЩ, той се лишава от част от пространството си за маневриране. Така например, през 1973 американците го принуждават да ограничи мащабите на контраатаката си срещу Египет. Но, ако не броим тези ограничения, Израел продължава да действа самостоятелно и свободно да реализира стратегическите си интереси.

Прекратяването на военните действия с Египет гарантират на Израел буферна зона в Синай, след което за еврейската държава настъпва нова ера. Египет отново заема традиционната си позиция, Йордания поддържа добри отношения с Израел, Ливан  е в обичайното си състояние и само Сирия остава нестабилна и продължава да представлява известна заплаха. Това обаче е проблем, с който Израел лисно може да се справи, тъй като, сама по себе си, Сирия не би могла да застраши оцеляването му.

След Споразумението от Кемп Дейвид (каква историческа ирония!) Израел се развива в рамките на макар и леко трансформирания "модел на Давид". Оцеляването му вече не е застрашено. Основният му проблем - доминирането на голяма външна и враждебно настроена към него държава, влияеща върху хода на събитията в северната част на Леванта, е под критичното ниво (което означава, че макар Израел да е изправен пред нелеки задачи, те не представляват сериозна заплаха за оцеляването на нацията, тъй като еврейската държава запазва националното си единство). В същото време, Израел не представлява заплаха за своите съседи, тай като географското му положение просто не позволява това.

Както вече стана ясно, реална опасност за Израел възниква само, когато някоя велика сила се стреми да доминира в Средиземноморския басейн или да контролира региона между Афганистан и Средиземноморието. В периода след разпадането на Съветския съюз това нямаше как да се случи. Там просто нямаше никаква голяма държава с толкова сериозни апетити и достатъчно силна воля за да се опита да ги реализира. През последните години обаче, нещата се промениха. Глобалната мощ на САЩ е реалност в съвременния свят. По отношение на Израел САЩ имат няколко изключително важни изисквания. Ситуацията е такава, че САЩ застрашават интересите на други велики държави, които поотделно са твърде слаби за да им се противопоставят открито, затова ще се опитват да формират коалиции против тях. Това е неизбежен процес и тук се очертава следващата конфликтна точка, която ще генерира опасност за Израел.

При изостряне на глобалното съперничество, САЩ могат да поставят твърде обременяващи изисквания пред Израел. Освен това, новите антиамерикански алианси между едни или други велики сили, могат да се насочат към Леванта, или като станат съюзници (или по-скоро покровители) на Сирия, или като предложат съюз (покровителство) на Израел. Защото, както многократно отбелязах по-горе, историческа особеност на Източното Средиземноморие е, че то винаги ще бъде в центъра на вниманието на външните велики сили, опитващи се да доминират в Близкия Изток. Ето защо някои експерти вече обсъждат възможността, вместо в рамките на "модела на Давид", бъдещото развитие на Израел да се реализира в рамките на "персийския" или дори на катастрофалния за него "вавилонски" модел.

Опасността за Израел съвсем не е свързана с бунтовете на палестинците. Те са просто дразнител, който не пречи на Израел да управлява своята държава в течение на почти седем десетилетия и не ерозира вътрешното му единство. Не е толкова важно, дали ще бъде установено пряко израелско управление на Палестина, или там ще бъде създадена някаква васална квазидържава. За Израел не са опасни и непосредствените му съседи, като причините за това също разгледахме по-горе. Както сочи историята, реалната опасност за Израел е свързана или с вътрешното му разцепление, или с появата на голяма външна сила, чиито имперски амбиции включват и Леванта. Тук много зависи от умението на Израел да формулира своята политика, съобразно географското си положение, както и от неговите съпротивителни способности.

Реалността е, че Израел е малка страна, която трябва да предотвратява заплахи и да разрешава конфликти, възникващи далеч извън пределите на нейната територия. Той може да оцелее само ако маневрира успешно между (и съвместно) с ръководствата на великите външни за региона държави, разполагащи с изключително големи ресурси. Израел не притежава достатъчно ресурси, следователно му се налага постоянно да действа изключително умно и премерено за да постигне своето. Има периоди, когато положението му е било сравнително сигурно, благодарение на търговските и други транзитни потоци, минаващи през неговата територия. Нормалното състояние на страната обаче е да живее в постоянна тревога. Нито една нация не може винаги да действа умно и безпогрешно и историята на Израел показва, че някои форми на подчинение са неизбежни за него, ако иска да оцелее. Пример за това е и сегашното му подчинено положение спрямо САЩ.

В същото време, за Израел ще бъде доста трудно да продължи да се развива в рамките на "модела на Давид". Израелската стратегия следва да бъде насочена към стимулиране на ефективното сътрудничество с американския "патрон" и дори към това Израел да може в известна степен да направлява неговите действия, както някога го е правил по време на персийското господство. Умната стратегия обаче, не представлява истинска геополитическа концепция. Тя няма постоянен характер, а качеството и не е гарантирано. И тъкмо това поражда вечната криза на Израел.

 

* Авторъте е сред най-известните съвременни американски политици, президент на частната аналитична агенция Stratfor

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През 1877 ръководителят на руската Гражданска канцелария  в България княз Владимир Черкаски лансира свой проект за границите на страната ни, който смело би могъл да се нарече най-максималистичния и най-пробългарския сред всички чужди проекти, създадени по време на Източната криза от 1875-1878.

Княз Владимир Александрович Черкаски (1824-1878) е убеден славянофил и участник в реформаторското движение в Русия през 60-те години на ХІХ век. По време на Освободителната руско-турска война е назначен за ръководител на Гражданската канцелария към руската армия, занимаваща се с администрирането на освободените български земи.

Проектът за "Голяма България"

Проектът на княза предвижда създаването на обширна българска държава на Балканите, надхвърляща в някои свои части обхвата на българското етническо землище – в нея, освен всички безспорни български земи в пределите на Европейска Турция, са включени и части от Албания (на запад), както и някои населени с гърци територии (на югозапад). Става дума за албанските райони около градовете Куршумлия, Прищина и Призрен и долината на река Бистрица, населена с гръцко население. В българските граници попада и Солун, където българите са малцинство, като същото важи и за северната част на Халкидическия полуостров. Същевременно, извън българските граници остава районът около градовете Узункюпрю, Малгара, Кешан и Енос, в югозападната част на Източна Тракия, населен с компактно българско население и влизащ в границите на българското етническо землище.

 

Границите на България според проекта на княз Черкаски

Границите на България според проекта на княз Черкаски

 

Проектът осигурява на България широк излаз не само на Черно, но и на Егейско море (с важното пристанище Солун) и я превръща в доминираща сила на полуострова (простираща се от река Тимок до река Ергене и от Килийския ръкав на Дунавската делта до планината Пинд). Нейната площ възлиза на около 220 хил. кв. км, което е близо половината от площта на Балканския полуостров.

За разлика от останалите руски проекти, този е сравнително добре проучен у нас. Може да се каже дори, че той е и най-популярният. Несъмнено, главната причина е, че препоръчва възможно най-широки граници (най-обширните от всички проекти по онова време) за България, поради което съвсем естествено се харесва на българите. Проектът се съдържа в една докладна записка на княз Владимир Черкаски, представена на руския военен министър граф Дмитрий Милютин в Плоещ в средата на 1877. Проучван е предимно от българския географ проф. Анастас Иширков, който го разглежда в редица свои публикации от началото на ХХ век. Не е известно към проекта да е имало карта. Именно професор Иширков за първи пръв картира границите на България според проекта на Черкаски в атласа „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници”, издаден през 1917 в Берлин (с предговор на Димитър Ризов). В наши дни той е картиран и от историка Антон Ж. Иванов, който в една своя историческа карта от 2006 („Освобождение 3.03. 1878”) представя не само границите на България, но и тези на останалите балкански държави.

Въпреки наличието на споменатите публикации за проекта на княз Черкаски, към тях все още има какво да се добави. В настоящата статия  той е анализиран максимално подробно.

Голяма по обем информация за дейността на княз Черкаски и за неговите планове се съдържа в т. 1 на поредицата на генерал-майор Николай Овсяний „Руското управление в България в 1877-78-79” (С. Петербург, 1906), в която са публикувани редица важни документи и преди всичко важната за нас докладната записка на княза от средата на 1877 (точната й дата не е известна, но по косвени данни тя най-вероятно е писана в края на май или в началото на юни). Самият генерал Овсянийобяснява по следния начин причините, накарали княз Черкаски да напише своята докладна записка: „Незнаейки възгледите на нашето правителство за предстоящата ни дейност в България по нейното освобождение, княз Черкаски, отдавна интересуващ се от Източния въпрос и следящ за неговото развитие, счел за полезно да изкаже своя възглед за него, тъй като се придържал към възгледа, че Русия е длъжна да има на Изток напълно определена програма за действие. Съставената от него записка по този въпрос била представена на военния министър в Плоещ. В нея той настоявал на необходимостта за Русия и цяла Европа от окончателното разрешаване на Източния въпрос, като постоянна причина за вълнения и тревоги, при което Русия е била длъжна да получи на югозапад тези граници, които обезпечавали бъдещото й политическо и икономическо развитие. При решението на тази задача Русия се сблъсквала с интересите на няколко други европейски държави, главно Англия, в три точки: във въпросите: а) за Проливите б) за Константинопол и в) за съдбата на християнското население на Балканския полуостров”[1].

Основанията за изготвянето на проекта

В своята докладна записка княз Черкаски пише:

„Съглашението с Австрия вече набеляза съдбата на западните области на Турция. Ние нямаме нужда  да отстъпваме от това съглашение. Нека Австрия да вземе за себе си Босна и Херцеговина, само Сърбия и Черна гора да получат договорените за тях територии. За Албания също няма какво толкова да се грижим: каквото предложи Европа, това и ще примем. Но за сметка на това, съдбата на останалата част от Балканския полуостров, включваща България и участъци от гръцките земи, трябва да бъде обект на сериозно внимание. Трябва да имаме предвид, че ако не сме в състояние да направим тук нещо радикално, то, в крайна сметка, не трябва да допускаме нищо, което може да ни навреди”[2].

Според него, от най-голямо значение в източната част на Балканите е сблъсъкът между българи и гърци, в който Русия трябва да вземе страната на българите:  „Българите – това е народ и по религия, и по език, и по произход най-близък до руския. Те издигат нашата култура, отглеждат нашето духовно образование, от нас черпят и почти на нашия език предават всички елементарни начала на науките. Това е наше дете, което никога няма да тръгне срещу нас, на което е съдено да се развива не по друг начин, освен в тесен съюз с нас. Гърците – те са противоположност на българите, отдавна изгубили вяра, те са обърнали религията в занаят, в интрига, изпитващи към нас ненавист и ежеминутно готови открито да се превърнат в най-злите ни врагове, за да заслужат пред Европа някаква изгода. По хитрост, интригантство, умения да заблуждават Европа и да прикриват своите дела, за нас те са даже и по-опасни от поляците.

Българите гледат на нас, като на отци-просветители и спасители, гърците – като на угнетители и азиатски варвари. По политическите си стремежи те смятат себе си за единствения законен наследник на всички владения на турците на Балканския полуостров и са готови да изкоренят всичко, което им се изправи на пътя.

Този основен факт е длъжен да направлява всички наши решения. Стане ли дума за пълната независимост на Балканските области, или само за тяхната автономия, ние не трябва да изпускаме от внимание това, че всичко, което се отреже от България (като територия - Д.Й.), ще се падне веднага или след известно време, на гърците... „[3].

Княз Черкаски продължава: „Тъй като резултатите от войната далеч още не са известни, то и за съдбата на балканските християни следва да се допуснат няколко предположения. Като поставим на първо място това, че на нас е най-изгодно да добием пълната им независимост, допускаме, че Европа няма да създаде особени затруднения за тази сделка. В такъв случай, ще ни се наложи да намерим за нея практическа формула, главните основи на която, изглежда, биха могли да бъдат следните:

- По-голямата част от източната половина на Балканския полуостров трябва да състави Българско Княжество. Земите, невлизащи в това княжество, трябва да се присъединят към Гръцкото Кралство.

- Границите на България трябва да се простират: на запад – по чертата (линията) вече Височайше одобрена; на юг – от планините Пинд по река Бистрица (Индже-Карасу) до Солунския залив; през този залив и Салоникския (Халкидическия - Д. Й.) полуостров към Егейско море (при това Солун и езерото Бешик се отстъпват на България), по-нататък по морския бряг към устието на река Марица, нагоре по тази река до вливането (в нея - Д. Й.) на река Ергене, по Ергене и нейния приток Чорлу-дере до хребета Странджа, и накрая по водораздела на този хребет до Анастасиевската стена, или Константинополската територия; на изток – по брега на Черно море; на север – по Дунав.

При подобно начертание на границите, много близко съвпадащо с историческите, етнографическите и религиозните предели на двете съперничещи си националности (българите и гърците - Д. Й.), се има предвид главно следното: да се обезпечат необходимите икономически условия за самобитното съществуване на Българското Княжество; да се сложи отрано предел на развитието на опасните гръцки претенции и да разграничи двете националности по възможност така, че те една на друга да се месят най-малко. България във всеки случай ще представлява компактно цяло, имащо свободен, широк достъп до Черно и Егейско морета, но не и съприкосновение с Мраморно море; Гърция, освен придобиването на Епир и Тесалия, ще получи всички Архипелагски острови (в Егейско море - Д. Й.), ще получи два основни полуострова (Салоникски и Галиполски) и ще граничи с Егейско и Мраморно море, но няма да има съприкосновение с Черно, където трябва да бъде съхранено преимуществено нашето, или въобще славянското, влияние.

Площта на княжеството приблизително ще бъде равна на 4.500-4.600 квадратни мили. Населението ще бъде около 5-5 1/2 милиона, в това число до 4-4 1/2 мил. българи с част от власите, сто хиляди гърци, 50 хиляди евреи, а останалото – турци, татари, цигани, черкези и разни други племена.

В числото на българите се включват няколко десетки, а може би и няколко стотин хиляди помаци (българи-мюсюлмани), но те далеч не са фанатици ( в това отношение те рязко се отличават от сръбските мюсюлмани в Босна), и както езикът, така и обичаите им са български. От мюсюлманите опасни са само турците и черкезите, но те не са много: едва ли повече от половин милион. Що се отнася до татарите, те винаги са живели в мир и съгласие с българите, а татарските Гираи даже са покровителствали българите и са били постоянни техни защитници пред турците.

При тези етнографически условия, вътрешното развитие и благоустройство на княжеството не може да срещне никакви сериозни затруднения.

Българското Княжество трябва да се смята за напълно отделено от Русия, но трябва първоначално да се намира под нейния протекторат. Самостоятелният му живот трябва да бъде подготвен от такъв статут, какъвто беше създаден в 1829-35 от граф Кисельов за румънските княжества.

Изборът на княза (с участието, или без участието на Европа) трябва преди всичко да отговаря на най-главното условие: той да бъде единоверен на българския народ. За народ, стоящ още на ниска степен на културно развитие, вярата е всичко. Всички опити да се създаде от България здрав, траен организъм няма да доведат до нищо, ако управникът бъде отделен от народа по вяра.

Столица на княжеството трябва да бъде Пловдив (Филипопол), като средоточен пункт на цялата територия, като главен разсадник на българската интелигенция, като град, свързан вече със света с железен път и, накрая, като пункт, удобен за противодействие на съседното гръцко влияние, което ще се стреми да завземе български територии и то може по-лесно и успешно да работи, ако столицата на новото княжество бъде преместена на север (например в Търново), или на северозапад (например в София).

Ако при осъществяването на тези основни положения за Българското Княжество се срещнат непреодолими препятствия, тогава трябва да се обърнем към друга комбинация, допускаща за християните вече по-тесни предели на автономия.

Тук преди всичко може да излязат наяве константинополските условия (Солзбъри), даващи на България почти същите граници в северната част, но съвършено изменящи южните й предели, и изискващи освен всичко разделянето на България на два вилаета, с центрове в Търново и София. При тези условия България никъде не се съприкосновява с Егейско море; цялото крайбрежие на това море, както и Мраморно, се оставят на турците, т.е. на гърците. Точно така към тях (т.е. в тяхна полза - Д. Й.) напълно се откъсват и санджаците Родосто, Галиполи и Одрин (Адрианопол). Всички южни и югозападни български епархии с големи маси българи остават за гърците. България се обрича на живот без свободни пристанища (понеже от тези, дадени й на Черно море, трябва да се преминава през Босфора и Дарданелите), без търговско развитие; тя предварително се поставя в положение на икономически роб на Гърция. ...“[4].

По-нататък в докладната записка се казва:

„Ако в този труд (т.е. окупацията на Европейска Турция - Д. Й.) поискат да ни помогнат и други държави, ние можем да се отнесем към подобно предложение само с пълно съчувствие. Съгласно желанията на Австрия, тя може да заеме Босна и Херцеговина, на Италия може да й се предостави да заеме Албания, а ако поиска, и Епир и Тесалия, ако те не отидат към Гърция. На нас не ни е необходимо да поемаме върху себе си целия товар. Само е желателно в България ние да се разпореждаме сами, а в Константинопол - всички или никой”[5].

Интересен факт е, че княз Черкаски разделя (не в административен, а в историко-географски смисъл) България на три естествено обособени части – Придунавска България (Дунавският вилает плюс София и Ниш), Загора или Задбалканска България (Одринският вилает) и Долна (или Македонска) България (съответстваща на Солунския вилает и на по-големите части от Битолския и Скопския вилаети[6].

Генерал-майор Овсяний дава повече подробности каква е западната граница на България, без обаче да става ясно откъде точно е взел тази информация:

„Българското княжество, в пределите, проектирани от княз Черкаски, е имало още по-изгодни граници, от тези, които бяха обозначени в Санстефанския договор. Те са давали на княжеството свръх санстефанските граници: на запад – Ниш, Куршумлия, Лесковац, Прищина и Призрен, а на юг – цялото пространство до река Бистрица, град Салоники и всички земи, лежащи по брега на Архипелага (Егейско море - Д. Й.), от нос Лагос и по водораздела на хребета Странджа до така наречената Анастасиевска стена (съществуваща в Средните векове)”[7].

Генералът обаче не одобрява ощетяването на Сърбия от Черкаски:

„Гореизложеният план на кн. Черкаски има известна стройност и целесъобразност, но той представлява явна несправедливост по отношение на друга славянска държава – Сърбия. Сърбия първа започна борбата с турците за освобождението на славяните, понесе значителни жертви заради това, и се предлагаше да й се даде само поправка на границите, тогава когато редом с нея се създава значителна държава, за окръглянето на чиито граници се отнемат от Сърбия  даже нейните завоевания: Ниш, Куршумлия, Враня и други, и свръх това се дават свещените старо-сръбски градове – Призрен и Прищина... Такава постановка на въпроса неминуемо би довела до ожесточена вражда между двете славянски народности и би отвратила сърбите от Русия. Като се има предвид бъдещото обединение на славяните, - едва ли такава политика може да бъде полезна за Русия”[8].

Тук обаче трудно можем да се съгласим с мнението на генерала, просто защото поне част от изброените градове влизат в границите на българското етническо землище и присъединяването им  към България е напълно логично и справедливо.

Въпросът за Проливите

Според княз Черкаски, най-важен за Русия е въпросът за Проливите. Той вижда три възможни решения за него:

- Устието на Босфора да е под руски контрол, а входът през Дарданелите да бъде свободен за всички държави.

- Устието на Босфора да е под руски контрол, а входът през Дарданелите да е контролиран от англичаните или да бъде зает от друг чуждестранен гарнизон.

- Проливите да са съвършено свободни както за търговски, така и за военни кораби и на тях да няма никакви укрепления.

Според княза, за Русия най-изгоден е първият вариант, защото й осигурява пълен контрол над Черно море. При него защитата на Босфора може да се осъществи от смесен руско-турски гарнизон[9].

Княз Черкаски пределно ясно обяснява главната причина, поради която Русия се стреми да наложи контрола си над Проливите (и в частност поне над Босфора) – за да не допусне чужди военни кораби да проникнат през тях в Черно море и да застрашат южните й владения. Тук трябва да се отбележи, че Руската империя понася сериозни загуби по време на Кримската война от 1853-1856, когато голяма част от полуостров Крим е окупиран от англо-френско-турски войски, които са транспортирани до него с кораби през Черно море. Съвсем естествено е Москва да се стреми да предотврати евентуално повторение на тези неприятни за нея събития. Като цяло, целта й е да превърне Черно море в „руско езеро”, където корабите на нечерноморските държави да нямат достъп – положение, което ще обезопаси  и гарантира южните й граници при евентуална нова война със западните държави.

В тази връзка князът задава реторичния въпрос: „Нима на нас ни е изгодно това на неприятелска морска сила вечно да й бъде открита възможността да извършва десанти на нашите черноморски брегове, да подстрекава татарите и планинците, да им доставя оръжие и фанатици-предводители и да постави на карта владичеството ни в Крим и Кавказ?”[10]. По въпроса за Константинопол княз Черкаски пише следното: „Константинопол – на нас не ни е нужен. ... ... пита се: да се остави ли Константинопол на турците, или да стане свободен град? В интерес на Русия и цяла Европа е по-изгодно Константинопол да бъде свободен град. Подобно решение завинаги приключва Източния въпрос, докато при турското господство източната хроническа болест все още ще продължава, и може при известни обстоятелства да има за нас и Европа най-неизгодните и бедствени поврати.

Против указаното решение обикновено възразяват, че свободният град безусловно ще се подчини на английското влияние, което ще го направи свърталище на всички революционери, на световните интернационалистии, накрая, че разграничението на константинополската територия ще представлява голяма практическа трудност. ...”[11].

Князът предлага два различни варианта за граници на свободния град: „Що се отнася до разграничението на константинополската територия, за него помагат както самата природа, така и историческите предания. За азиатската част – няма какво да се говори, нека Скутари да остане за турците. В Европа за граница може да служи или днешният предел на уезда Неваи-Хербаа, почти съвпадащ със съществуващата в средните векове Анастасиевска стена (на Черно море – западно от Деркос, на Мраморно – Силиври), или – чертата от Кючук-Чекмедже до Чифликан, където турците сега мислят да издигнат непрекъсната укрепена позиция. В първия случай площта на константинополската територия ще има около 2100 квадратни километра с население около 600 хил. жители, при това в нея ще влязат около Деркос и Чаталджа островчета българска земя. Във втория – площта ще се ограничи примерно (до) 700 кв. км. с население 570 000 души, и българското население ще се среща (само) в самия град.

В двата случая цялата константинополска територия (с изключение на североизточния й ъгъл между Буюк-дере на Босфора и Килия на Черно море, чиято съдба зависи от решението на въпроса за Проливите) трябва да се подчинява на муниципалните власти, в чийто състав следва да влязат, освен местните, още и международни представители за опазване на международните интереси”[12].

От цитата не става ясно, дали ако бъде предпочетен вторият вариант за граница (линията Кючук Чекмедже – Чифликан), Гърция ще получи излаз на Черно море между въпросната линия и Анастасиевата стена. Като се има предвид обаче нежеланието на княз Черкаски да допусне гърците в Черно море, вероятно тясната крайбрежна ивица между Анастасиевата стена и територията на Свободния град Константинопол е предвидена за България - още повече че князът изрично отбелязва съществуването на българско население около Деркос и Чаталджа.

Според княз Черкаски, ако бъде допусната да охранява Босфора, Русия следва да постави под свой контрол североизточната част на Цариградския полуостров до линията между селищата Буюкдере и Килия.

Заключение

Проектът за границите на България е само част от идеята на княза за цялостно прекрояване на Балканите, предвиждащо пълното прогонване на турците от полуострова. В него се съдържат (резюмирани накратко) следните основни положения: турското господство на Балканите напълно се ликвидира, а в източната и централната част на Балканския полуостров се създава обширната нова независима държава България със:

- Северна граница река Дунав, от Килийския ръкав на Дунавската делта до устието на река Тимок

- Западна граница, която отначало следва старата сръбско-турска граница от устието на река Тимок до една точка западно от град Куршумлия, а после представлява криволичеща линия западно от градовете Куршумлия, Прищина, Призрен и вероятно Дебър и Охрид и, накрая, по северната част на билото на планината Пинд.

- Южна граница по река Бистрица от големия и завой недалеч от град Гревена до нейното устие в Солунския залив, после през Солунския залив и централната част на Халкидическия полуостров до Орфанския залив, по-нататък – по егейското крайбрежие до устието на река Марица, след това по реките Марица, Ергене и Чорлу дере до планината Странджа, после по билото на Странджа до Анастасиевата стена и накрая по стената до Черно море.

- Източна граница е Черно море от началото на Анастасиевата стена до Килийския ръкав на Дунавската делта.

Австро-Унгария получава Босна и Херцеговина.

Сърбия и Черна гора получават известно териториално разширение, което обаче не е конкретизирано от княза (вероятно той има предвид териториите, предвидени за тях в споразумението от Райхщад). Вероятно те получават и независимост.

Албания става или независима държава, или се предоставя на Италия.

Гърция присъединява Епир, Тесалия, Халкидическия полуостров (без Солун), всички острови в Егейско море и югозападната част на Източна Тракия (между реките Марица и Ергене и бреговете на Егейско и Мраморно море).

Константинопол (Цариград) става свободен град. Той включва известен хинтерланд в източната част на Цариградския полуостров, за чиято западна граница князът предлага два възможни варианта. От територията му се изключва североизточната част на Цариградския полуостров до линията Буюкдере-Килия

Русия получава контрол над Босфора, като разполага войски в североизточната част на Цариградския полуостров (до линията Буюкдере-Килия).

Италия може да получи Албания, а също Епир и Тесалия (ако последните две области не бъдат присъединени към Гърция).

От всички описани в проекта граници на България, най-неясна изглежда западната. Северната й половина може да се даде само приблизително - по билото на планината Копаоник, през централната част на Косово поле (западно от Прищина) и най-вероятно по река Бели Дрин.

От изнесените факти се вижда, че като цяло планът на княз Черкаски (който безспорно има своите сериозни основания) е по-скоро нереалистичен, защото е прекалено максималистки и не е съобразен с интересите на останалите Велики сили и на балканските държави. Той облагодетелства главно България и Русия и може да бъде наложен само при пълната победа на Русия над западните сили и Османската империя в една общоевропейска война. Затова не е чудно, че е пренебрегнат от руското държавно ръководство, залагащо по онова време предимно на по-умерени варианти. От българска гледна точка обаче, той е най-изгодният от всички познати досега чужди проекти за българските граници, тъй като осигурява на възкръснала България обширна територия, създаваща изключително благоприятни за нейното бъдещо развитие условия и предопределяща превръщането и във водещ фактор на Балканите.

 

Бележки:


[1] Овсяный, Н. Р. Русское управленiе въ Болгарiи въ 1877-78-79 г.г. I. Завъдывавшiй гражданскими дълами при Главнокомандовавшемъ Действующей армiи д. с. с. князь В. А. Черкасскiй. С. Петербургъ, 1906, с. 42-43.

[2] Пак там, с. 172-173.

[3] Пак там, с. 173-174.

[4] Пак там, с. 174-177.

[5] Пак там, с. 180-181.

[6] Пак там, с. 182.

[7] Пак там, с. 45-46.

[8] Пак там, с. 46-47.

[9] Пак там, с. 44.

[10] Пак там, с. 171.

[11] Пак там, с. 166-167.

[12] Пак там, с. 168.

 

* Докторант във Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий"

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5-6 2024