Потребителски рейтинг: 5 / 5

Същностно определяща характеристика на обществото на ХХІ век е, че то е „рисково общество” (1), изискващо и налагащо необходимостта от „преначертаване“ на възможностите за съществуването му в бъдеще. Сред най-важните прояви на „рисковаността” на съвременния свят е протичащият процес на демографско „преструктуриране” и огромните проблеми, които той поставя пред сигурността и в глобален, и в регионален план, и пред сигурността на всяка отделна страна, включително България.

Демографската сигурност

В литературата по проблемите на сигурността все повече се утвърждава мнението, че тя трябва да се разглежда като многоаспектно социално явление. Въпреки многообразието от възгледи, в съвременните политологични изследвания доминира разглеждането на сигурността като неотменима характеристика на държавността, която се проявява в изграждането на система от фактори, предотвратяващи външни и вътрешни конфликти и осигуряване защитата на гражданите и националното богатство и запазването на националния суверенитет, териториалната цялост и стабилността на държавата. Националната сигурност се основава на създаването на предпоставки за предотвратяване на възможностите за отправяне на заплаха или на отхвърляне на заплахата, когато тя е възникнала, включително с контразаплаха и дори нанасяне на ответен удар. Цел на националната сигурност е доминирането на националните интереси в националното пространство чрез изграждането на мощ и превъзходство, с чиято помощ адекватно да се неутрализират и управляват заплахите, акумулирани от вътрешни или външни фактори, държавни, икономически, етнически, религиозни или политически институции и организации (2). В този смисъл се разглежда националната сигурност и в Устава на ООН, където се отбелязва, че тя е динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа принуда, така че те свободно да осъществяват своето развитие и прогрес (3).

Въз основа на казаното дотук демографската сигурност може да се разглежда като такова състояние на обществото, при което то е в състояние да акумулира необходимата за запазването на нацията възпроизводствена сила на населението, осигуряваща запазването и развитието на националния интегритет и националната идентичност на населяващите държавата личности и общности. Демографската сигурност е може би най-важния, „фундиращия” елемент на националната сигурност, тъй като е свързана със „субекта” на нацията – хората, населяващи националната държава. Каквото е състоянието на демографската сигурност, такова в решаваща степен ще бъде и състоянието на националната сигурност на дадена държава и в частност – националната сигурност на България.

Демографската криза и сигурността на страната

Безспорен факт е, че съвременното българско общество се намира в състояние на дълбока демографска криза, заплашваща да прерасне в демографска катастрофа (4), които (въпреки твърденията, че проблемът се  „преекспонира” и, че демографските процеси у нас не се различават съществено от тези в останалата част на „развития свят” или, че те са „естествен израз” и механизъм на установяване на свободно „либерално-демократично” обществено устройство (5)), застрашават всеобхватно националната сигурност на България. Основанията за подобно твърдение се съдържат не само в данните на сериозни научни изследвания за оценка на заплахите за страната (6) или в официални констатации на най-влиятелните институции на ЕС (7), а в обективната „логика” на взаимодействието между демография и сигурност. Какво показва тази логика?

Задълбочаващата се демографска криза застрашава най-пряко демографската сигурност на страната тъй като атакува основите на съществуването на българската нация. Тази атака се проявява преди всичко в заплахата за генофонда на българската нация. Тя е свързана с емигрантските вълни, които я обезкръвяват през последните 20 години, и като възможности за „биологично” и за „интелектуално“ възпроизводство (8). Освен това българската нация е заплашена в обозримото бъдеще от радикално преструктуриране, водещо първоначално към намаляване, а след това и към постепенно изчезване на нейната национално определяща (исторически, културно, езиково, социално-психологически, отношение към труда и възпитанието на бъдещото поколение и т.н.) съставна част – българският етнос. Този процес показва, че българската нация губи своята „сила”, че тя няма да може да се възпроизвежда като „българска” и да запази българския интегритет и българската идентичност на нацията, населяваща страната България (9). При това положение трудно могат да се приемат като научнобосновани и националноотговори тезите (10), че в съвременните условия е по-важно „качеството”, а не „количеството” на етническия субстрат на нацията и това как той ще живее, защото българския етнос не е просто един от националнообразуващите етноси, а е етносът, който досега определяше „националността” на нацията, придаваше й легитимност и във вътрешен и в международен план. Противното е равносилно на делегитимация и денационализация на българщината, българското и България. Освен това, което е и особено тревожно, може да се предположи, че ако не се предприемат радикални мерки за ограничаване на доминиращите на този етап демографски тенденции, към края на века, а може би и по-рано, България ще се превърне в мултинационална държава, в която българският етнос ще бъде основа на конституирането на, вероятно не най-многобройната, „моноетносна” българска нация (11). В подобна ситуация не е изключено да се достигне до „македонизация” или  - като най-негативна възможност - до реализирането на някакъв вариант на „косовизация”, т.е. „разпарчетосване” на страната.

Другият основен резултат от демографската криза е, че тя застрашава националната сигурност във всичките й аспекти. В политически план процесът се изразява главно в силното  застрашаване на основните елементи на политическата сигурност на страната: териториалната цялост, суверенитетът и стабилността на държавата. Тези заплахи са резултат както на важни глобални фактори – стратегическото място на България като връзка между Изтока и Запада и между Севера и Юга; суровинните проблеми и тези свързани с изхранването на световното население; демографските диспропорции и т.н. (12), както и на редица вътрешни негативни демографски процеси. Става дума преди всичко за обезлюдяването на огромни за размерите на страната региони (13),  които вече привличат вниманието на външни сили, тъй като притежават благоприятни природни и климатични условия за селскостопанска и промишлена дейност и възможности за приемане на значителни човешки маси. Освен това съсредоточаването и преобладаването на малцинствени етноси с различна от тази на българския етнос религиозна принадлежност в големи, в някои случаи  и погранични региони, води още на този етап до териториална и езикова, а (както е в циганските общности) и до управленска (цигански „царе” и „барони”, собствен съд „мешере” и т.н.) „автономизация” и дебългаризация на страната, а с това и до частично загубване на суверенитета на централната държавна власт в тези райони (14). Външен резултат на тази автономизация е изостряне апетитите на съседни държави към териториалната цялост на България. Показателна в това отношение е политиката на Турция, която на основата на идеите за ислямско единство и неоосманизма следва курс към възраждане на Османската империя, периодично осъществявайки открити провокации спрямо съседни държави, като публикуването през пролетта на 2013 във в-к „Милиет” на скандална карта на „Нова Турция”, в която като част от нея бяха включени именно регионите със значително турско-ислямско етническо население, обхващащи почти една трета от територията на страната ни. Както този конкретен факт, така и очертаващата се тенденция, като цяло, дадоха основание на тогавашния еврокомисар по регионалната политика Йоханес Хан, който най-вероятно е изразявал и позицията на Европейската комисия, да заяви, че е необходимо да се предприемат спешни мерки за предотвратяване на тези, а и на други подобни амбиции (например „масовото”, според него, придобиване на недвижима собственост от граждани на страни извън ЕС, главно руснаци), тъй като така се застрашава териториалната цялост и суверенитета не само на България, а и на ЕС, чиито равноправен член е страната ни (15).

Демографската криза и сривът на българския етнос имат и друг изключително важен негативен политически резултат – създаване на предпоставки за формирането на амбиции на етнорелигиозна основа за оспорване мястото на българския етнос в политическата структура на държавата, водещи до създаване на етнически напрежения и конфликти в страната. На тази база на битово ниво зачестяват противоречията главно с „ромската” общност, а на политическо се проповядват идеологията на ксенофобията и взаимната подозрителност и недоверие между етносите. Безусловно, задълбочаването на подобни процеси (както показва и опитът от няколко „българо-ромски” конфликта, които далеч не отразяват сложността на проблема) e изключително опасно за националната сигурност и търсенето на пътища за тяхното ограничаване и регулиране е сред първостепенните задачи на политиката за управление сигурността на страната. Не по-малко опасна е и политиката на толериране на малцинствените етнически и религиозни групи, която се реализира или под външен натиск, осъществяван под предлог, че се „нарушават правата на човека”, или като проява на идеите за „включването” на тези общности в съвременното българско общество. Чрез даването на едностранни групови предимства обаче (16), се създават предпоставки тези групи да се „самоидентифицират” като различни от останалите и да се стремят към самостоятелност, консолидация и намиране на „подобаващо” място в етнорелигиозното и политическото пространство, както и да се предизвиква противоположна „закономерна” реакция от основния (българския) етнос да иска подобни преференции („да не си плаща тока” или да „строи“ къщи без съответните разрешителни, като най-елементарни примери), а и, което е по-опасно, да се чувства застрашен и да търси ограничаване, включително със силата на държавата, на подобни претенции и амбиции, както и да възприема и утвърждава като „свои” открито ксенофобски и ултранационалистически политически и идеологически платформи и практики (17). В своята цялост този процес води до дестабилизация и „конфликтизация” на ситуацията в страната и пряко застраша нейната национална сигурност.

Трети много важен, дестабилизиращ националната сигурност резултат от демографската криза е застрашаването на военната сигурност на страната (18). Той се проявява в няколко основни направления: намаляване, поради спада в раждаемостта и

застаряването на населението, на възможностите за попълване на личния състав на въоръжените сили; намаляване на ефективността и бойната способност на армията, обусловено от „изтичането на мозъци” и снижаването на образователното равнище на постъпващите в нея военнослужещи; невъзможност, особено в пограничните райони, да се организира териториалната отбрана на страната, свързана както с обезлюдяването, така и с променящата се национална идентификация на населението на големи райони от България (19). Ето защо едва ли може да се приеме като правомерно мнението, „че засега” чрез пълната професионализация на българската армия сигурността на страната е надеждно защитена, тъй като „професионализацията” не премахва негативното действие на посочените тенденции (20).

Не по-малки са и заплахите за икономическата сигурност на държавата. Те могат да се определят като „всеобхватни” и изключително сериозни, тъй като касаят всички аспекти на стопанския живот и икономическото възпроизводство. Без да влизам в подробности, като най-съществени негативни тенденции в икономическата сигурност, в резултат от демографската криза, се очертават очакваният спад в производството на стоки и услуги, поради намаляването на работната сила и поради свиването на потреблението; намаляване конкурентоспособността на българската икономика в резултат от „изтичането на мозъци” и понижаване на образователното равнище и квалификация, както и на отношението към труда на голямата част от заетите в икономиката български граждани и особено на онези от малцинствените (главно циганския) етноси; все по-изострящо се в резултат на намаляването на населението, неговото застаряване и увеличаване дела на хората от „рисковите” групи, натоварване на социалните  фондове, водещо до дефицит в системата и мащабни социални дисбаланси (21); и като общ резултат – икономическо дестабилизиране на страната и нейното маргинализиране и като икономически субект, и като партньор, и като потребител и обект за външни инвестиции с всички последици от това за националната сигурност и просперитета на страната.

Съществуват ли положителни перспективи за България

Очертаната дотук връзка между задълбочаващата се демографска криза и

застрашаването на националната сигурност като че ли потвърждава популярната мисъл на Арнолд Тойнби, че цивилизациите загиват не от убийства, а от самоубийства и показва, че ако не се предприемат спешни и всеобхватни мерки, съществуването на нацията и държавата e най-пряко заплашено от „избухването на биологичната бомба”. Без да се забравя, че демографските процеси се отличават с голяма инерционност и, че върху тях оказват влияние множество фактори – международни, икономически, екологични и т.н., могат да се очертаят няколко стратегически направления за промяна на демографската ситуация (22), пряко свързани с националната сигурност, т.е. със запазването на националния суверенитет и териториалната цялост на страната.

Изходно условие е осъзнаването на факта, че демографските процеси - макар че са резултат преди всичко на обективни, „естествени” причини –  в не малка степен са израз и на „субективни” причини, свързани със „зрелостта” на политическите сили в обществото, което на настоящия етап предполага осъществяването на цялостно преформулиране приоритетите на държавата. Необходимо е демографският проблем да бъде изведен от периферията и да се превърне във фокус на държавната политика. За това обаче не е достатъчно разработването на поредната „Национална стратегия”, макар че това безусловно е важно, а предприемането на спешни и конкретни мерки, които, за разлика от твърде общите и в голяма степен „пожелателни” „мероприятия”, описани в последната стратегия (23), да повишат „управляемостта” на протичащите демографски процеси.

Преформулирането на държавната демографска политика трябва да цели преди всичко първоначално забавяне, а в перспектива и пресичане на отрицателния прираст – главно чрез провеждането на комплексни целенасочени дейности, водещи към намаляване на детската и преждевременната смъртност и към  увеличаване продължителността на живота, както и чрез ограничаване на емиграцията от страната. В този план е необходимо отхвърлянето на наложения у нас „свръхлиберален” модел на управление на икономиката и здравеопазването и прякото ангажиране на държавата в тези сфери за да може да се „задвижи” икономическия живот и да се повиши „производството” на национален доход, а също да се подобри и в количествен, и в управленски аспект,  финансирането на българското здравеопазване.

Друг важен механизъм за ограничаване на отрицателния прираст, на обезлюдяването на страната,  а и на демографския дисбаланс, е имиграцията. Въпреки че тази перспектива се оценява по различен, често отрицателен начин, имиграцията е може би един от най-ефективните пътища за ограничаване, в средносрочен план, на демографския срив и последиците от него за сигурността на България. Може да се очаква, че в обозримото бъдеще страната ни ще бъде подложена на все по-засилващ се имиграционен натиск, поради което е крайно наложително държавната политика да осъществява целенасочено и защитаващо националните интереси и сигурност управление на имиграционните процеси. Провеждането му е свързано с пресичането на нежеланите процеси (например лавинообразно нарастващите имиграционни потоци, идващи от близко- и средноизточния или от африканския региони) и стимулиране на тези, които биха допринесли за стабилизиране на демографската ситуация в държавата. Тук става дума, преди всичко, за провеждане на политика на стимулиране реемиграцията на част от вече емигриралите зад граница български граждани чрез създаване на икономически предпоставки, включително директни помощи от държавата. Особено внимание трябва да се обърне на отиващите да учат извън България младежи, като се търсят възможности  - колкото и спорно да изглежда това - за обвързване на обучението им (например, чрез поемане на разходите или на някаква част от тях, или чрез  осигуряване на подходяща работа от държавата) с поемане на задължение за завръщане след неговото приключване обратно в страната. Друг възможен имигрантски ресурс са българските етнически общности извън границите на родината. Тук ролята на държавата е изключително важна, тъй като до голяма степен в зависимост от качеството и ефективността на тяхната работа и във външен (включително дипломатически), и във вътрешен план (постигане на консенсус между политическите партии, активност на президентската администрация, парламента, правителството и другите държавни органи и институции, включително на областно и общинско равнище), зависи, дали и колко българи от тези общности ще пожелаят и ще дойдат да живеят в България. Необходимо е да се опрости и ускори процедурата за придобиване на гражданство от етнически българи, както и да се създадат условия (въпреки съпротивата на някои политически и местни етнически сили, каквито данни има (24)) и стимули, подпомагащи и финансово, и административно и културно,  установяването и адаптирането в страната, и особено в рядко населените или смесените райони, на такива българи. Трети възможен „благоприятен” имиграционен източник е, и трябва целенасочено да се търси, в близките до нас балкански славянски страни и европейските страни от ОНД. Въпреки твърде значимите различия в политически план, съществуващи между България и тези страни (например членството на България в НАТО и ЕС, но и други), общият славянски корен, езиковата и културната близост, сходните традиции, историческа съдба и предизвикателства, принадлежността (с всички уговорки), към православното християнство са предпоставките, даващи основание да смятаме, че ако българските държавни органи и институции се обърнат към този значителен човешки потенциал в него може да се намери немалък ресурс за привличане на имигранти в България. В това отношение, като „естествен” притегателен фактор биха действали и членството на България в ЕС, и евентуалното предоставяне на по-добри икономически възможности, и условията на едно донякъде изградено демократично общество. И накрая, но не по значение и по вероятност за реализиране, е възможността за имиграционен процес от страни членки на ЕС, в които числеността на населението е достатъчно висока или климатичните условия са не толкова добри, колкото в България. Тази възможност може да се разглежда като „благоприятна” за преодоляване на етнорелигиозния (но едва ли и на възрастовия) дисбаланс и заплахите за националната сигурност, преди всичко поради общата религиозна (християнска) принадлежност и обща европейска култура и особено поради принадлежността  към общото политико-икономическо пространство на ЕС. Ролята на българската държава и в това отношение е от изключително голямо значение, защото „използването” на този „ресурс” не трябва да се осъществява под външен натиск (25) и „на всяка цена”, т.е. за сметка на българските национални интереси (българите да станат граждани „второ качество” в собствената си страна) и „внасяне” на неособено перспективни в демографски и социално-икономически план граждани на Съюза.

Големият проблем, който би възникнал дори при реализацията на евентуален „благоприятен” имиграционен процес е, как ще се „впишат” имигрантите в съществуващата етнорелигиозна структура на страната и, което е особено важно, ще могат ли да се създадат условия за създаване на етнически и конфесионален „микс”, в който да се съхрани доминиращата роля на български православен етнос. Едната възможност е в българската нация да се утвърди принципът на мултикултуралността, а не на мултинационалността. Алтернативата е формирането на друг модел, в който българският етнос ще бъде само част от една мултиетническа общност, изграждаща човешкия субстрат на многонационална държава. Трудно е да се даде еднозначен отговор на подобен въпрос, но при всички случаи решаването на проблема с демографския срив по така очертания път разкрива по-добри перспективи за бъдещето на българския етнос и нация, както и за националната сигурност на страната.

Следващ, пряко свързан с казаното по-горе, основен аспект на преформулирането на държавната демографска политика е преосмислянето на отношението към малцинствата. Необходимо е да се разбере, че подминаването на този въпрос или „решаването” му под външен натиск е катастрофално за демографската ситуация и националната сигурност на страната. На първо място тук е необходимо да се вземат спешни политически мерки за ограничаване на демографския дисбаланс във всичките му измерения – и като относителен, и като абсолютен прираст на малцинствените общности в демографския ресурс днес и в близкото бъдеще. Става дума за мерки, някои от които са формулирани още в Стратегията от 2006, но не са намерили подходящо политическо съдействие и осъществяване на практика, като реалната държавна подкрепа преди всичко на двудетния семеен модел - и като път за относително запазване на генерационното равновесие, и като механизъм за подпомагане на българската етническа съставка в нацията, тъй като именно този модел е „идеалния” за преобладаващата част от семействата от българския етнос; като провеждане на целенасочена държавна политика за намаляване броя на „децата в риск”, които са главно от малцинствените етнически групи и то преди всичко от циганския етнос, при което финансовата помощ за семейства с повече от три деца да бъде обвързана с изисквания за социалната адаптация, включително трудова и на децата, и на техните родители; като осъществяване на диференциация на финансовото подпомагане на децата в училищна възраст, което от една страна да зависи от това дали децата посещават училище и след това да се увеличава паралелно с нарастването на образователното им равнище.  Вторият основен приоритет от съществено значение за националната сигурност е провеждането на политика, насочена към преодоляване на „капсулирането” на малцинствените етнически групи, проявяващо се при циганите и като „гетоизация”, чрез създаване на условия за повишаване на образователното им равнище, което косвено, а в някои случаи и пряко, би ги приобщило към културата и ценностите на българската нация; чрез „включването” им в социалния и икономическия живот на обществото, което би създало предпоставки за постепенно преодоляване на тоталната им маргинализация; чрез привличане елитите на тези етнически и етнорелигиозни групи към националния обществен елит и използването им като обект на подражание (в това отношение като пример може да бъде посочен „работещият” модел на САЩ). Допълнителен положителен резултат от подобни действия на българската държава, би било и вероятното „успокояване” на демографския ръст в тези общности, тъй като общо правило е той да „спада” с повишаването на образователния и социалния статус, а освен това - с издигането на общото равнище на малцинствените етноси - те започват да се приобщават към идеала за семеен модел на доминиращия етнос в съответната държава (26).

Осъществяването на промяната в демографската политика на държавата е свързано със съществени промени и в цялостния политико-идеологичен модел на осмисляне на етнорелигиозния проблем в съвременното общество. Тези промени изискват, на първо място, категоричното възприемане и утвърждаване на либерално-демократичния подход към интерпретацията на въпросите за правата на човека и етнорелигиозните малцинствени общности. Най-важното в него е защитата на основата на съществуващата национална и международна законова уредба на правата и свободите на всеки гражданин без разлика от етническата или религиозната му принадлежност, като всички граждани се разглеждат като равнопоставени и равноправни, без да са предписват и дават предимства в какъвто и да е социално-политически, включително и етнорелигиозен план. Заедно с това, този подход, както беше посочено, изисква да не се допуска разглеждането на етническите и религиозните малцинства като колективни субекти, равнопоставени на отделните граждани и претендиращи въз основа на това за някакви специфични малцинствени „права и свободи”. Противната политическа позиция води към общностно обособяване на различните етнически и религиозни групи, към разделение и евентуално противопоставяне между тях, а по този начин и към застрашаване на националната сигурност, включително с активното съдействие на външни сили (27).

Особено важно в тази връзка е утвърждаването на позицията, че България е държава на всички български граждани, че всички те формират българската нация, независимо от разликите в етническия си произход и в изповядваните (или неизповядвани) религиозни убеждения. Утвърждаването на този възглед в реалната обществено-политическа практика обаче, е свързано със съществени промени в структурата на държавата и в нагласите на различните етнически и религиозни групи, включително на българския етнос. В това отношение е  необходимо постигането на обществен консенсус за мултиетничността на българската нация, което предполага и изисква в обозримото бъдеще да се осъществи промяна, включително законова, в изграждането на държавните органи и институции, с нагласата, че в тях на равноправни основи трябва да участват всички български граждани – и от „уседналите” етноси, и от бъдещите имигранти, както и, че подобно на други „мулти” етнорелигиозни страни, даже в „силовите” организации – армия, полиция, разузнаване, в бъдеще етническото „разнообразие” ще бъде все по-осезаемо. Решаваща роля за осъществяването на подобна радикална промяна ще има изграждането на нова ценностна система, основана на идеята за мултикултурността на българската нация, водеща към утвърждаването на обща българска национална идентичност. Идентичност, която ще формира чувството за „общност в различието”, за единство, а не за противопоставеност, и ще носи не страх и взаимно подозрение, а сигурност и стремеж към просперитет на българската нация и държава.

Заключение

Очертаните в настоящата статия аспекти на взаимовръзките между демографската криза и националната сигурност, показват категорично, че България  е изправена пред съдбоносни за бъдещето и проблеми, но че тези проблеми, макар и сложни, не са нерешими, т.е. възможно е да се види „светлина в тунела“, поради което е необходимо всички съзнателни сили на нашето общество (държавните институции, гражданското общество, представителите на образованието и културата, медиите и науката) да се обединят и да намерят спешно пътища за спасяването на нацията и държавата.

Бележки:

1. Бек, У.,Световното рисково общество. София, Обсидиан, 2001, с.13-14.
2. Милушев, В., Националната сигурност след края на Студената война. В: Актуални проблеми на националната сигурност. Годишник на Военна академия „Г.С. Раковски”, София, 1995; Национална и международна сигурност, София, Военно издателство, 2005; Стойчев, С., Политика за сигурност и отбрана – някои теоретични положения. София, Военна академия „Г. С. Раковски”, 1999; Национална и международна сигурност, София, Военно издателство, 2005; Слатински, Н., Сигурността – същност, смисъл и съдържание, София, Военно издателство, 2011; Аспекти на сигурността, София, 2012; Националната сигурност на България: Рискове до 2020-2025, http://sigurnostta.com/Razni/RM29.pdf; и др..
3. Устав на Организацията на Обединените нации, София, 1985. глава VII.
4. Вж. Мирчев, М., Демографската криза ерозира нацията,

http://presa.bg/article/archive/31563/2/0; Стефанов, Н., Демографската катастрофа на България и националната сигурност,

http://www.viaevrasia.com/documents/Demographskata%20katasrtofa%20v%20Bulgaria.%20Nako%20Stefanov.pdf

1. По-подробна аргументация на подобни възгледи на автори като С. Николов, Т. Стоев, С. Костадинова, М. Сугарева може да намери на следните сайтове: www.libertarium.net; www.ime.bg; DW.DE, http://www.dw.de/ B0/a-16715873 – публикация от 22.04.2013; и др..
2. Вж.  статията „Оценяване на заплахите за сигурността”, в която на основата на използването на математически и статистически методи се прави оценка на рисковете за сигурността и се стига до извода, че демографската криза е един от двата, наред с корупцията, фактора най-силно застрашаващи националната сигурност. – Христов, С., Оценяване на заплахите за сигурността, Икономически алтернативи, УНСС, 2007, № 3, с. 131-137. Вж. Също и Националната сигурност на България: Рискове до 2020-2025, с. 44-46.

http://sigurnostta.com/Razni/RM29.pdf;

1. Показателна е позицията на еврокомисаря по регионалната политика Йоханес Хан, който в доклад, озаглавен “България след българите”, изнесен на състояла се през април 2013 конференция на тема “Проблеми на демографската политика в Европейския съюз” под егидата на Европейската комисия, стига до извода, че България е изправена пред неизбежна национална катастрофа и най-висшите органи и институции на ЕС трябва спешно да се намесят за да се „ограничи” тя и се предотвратят невъзвратими загуби за Съюза. Вж.: „България след българите”,  доклад изнесен на конгреса “Проблеми на демографската политика в Европейския съюз””, Капитал, 23.04.2013.
2. Сред българите, които сменят своя настоящ адрес в страната с адрес в чужбина жените са с 10% повече от мъжете, близо половината са на възраст 20-39 години, а 15% от тях са на възраст под 20 години, а около 80% са със средно и висше образование. Национална стратегия за демографско развитие на населението в Република България 2012-2030 - актуализирана, с. 28, http://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=495
3. Етническият състав на българската нация бележи трайна тенденция към намаляване на българския етнос в нея, като през 2011 е бил малко над 5, 6 млн. или около 84% от цялото население на страната. Другите две крупни етнически групи – турската и циганската, напротив са с тенденция на увеличение, като особено отчетлива е тя при циганите, които по официални данни при преброяването от 2011 наброяват 325 хил. души и близо 5% от населението, а по неофициални – над 750-800 хиляди. Очаква се, че към 2050 етническият състав да добие следния вид:  българи – 3 млн., турци – 1 млн., роми – 2 млн., други - 0.5 млн., т.е. българите ще са 45-47% - по-малко от 50%. Промяната на баланса е резултат на различни причини, като главната е раждаемостта – при българите, тя е два пъти по-ниска отколкото при турците и 4 пъти от раждаемостта при циганите. Вж. Национална стратегия…, с. 44; Митев, Т., Ние се топим като държава,

http://www.news359.bg/2013/01/04/trendafil-mitev-nie-se-topim-kato-darzhava/; Бекярова, Н., Намаляваме със 117 души на ден, България днес, 25.05.2013, http://pik.bg/ BD-news14660.html

1. Каквато е позицията например на М. Сугарева, отразена в цитирания вече сайт на Дойче Веле: DW.DE, http://www.dw.de/ B0/a-16715873 – публикация от 22.04.2013 със заглавие „Нищо, че България се топи”.
2. Тази „прогноза” не взима предвид други възможни „сценарии”, които обаче няма да променят  положението „към по-добро”. Възможно е в рамките на тази бъдеща „българска нация” да се интегрират и редица съществуващи сега малцинствени етноси – арменци, евреи, руснаци.
3. Вж. Копринаров, Л., Геодемографски тенденции и международна не/сигурност, В: Философия, геополитика, бъдеще, София, Фабер, 2012, с. 179-192.
4. Териториалните диспропорции могат да бъдат идентифицирани най-напред чрез показателя гъстота на населението. През 2010 този показател е 67.7, докато през 2007 стойността му е била 68.9. Сред областите, в които се отчитат в най-голяма степен негативните ефекти от обезлюдяването са Видин, Ловеч, Монтана и Смолян. Трайна е тенденцията на обезлюдяване на населени места. При преброяването от 2011 в 181 населени места няма преброени лица, т.е. няма население. За сравнение, в края на 2004 населените места без население са 144, т.е. за 5 години техният брой се е увеличил с 37 – средно с по 5.4 обезлюдени населени места годишно. Вж. Национална……, с. 29-31.
5. Специално внимание заслужава фактът, че в българските села е концентрирана по-голяма част от по-малките етнически групи. През 2011 44.6% от ромите и 62.3% от турците живеят в селата. Под влиянието на редица исторически, политически и социално-културни фактори турската етническа общност е съсредоточена главно в областите Кърджали и Бургас на Южна и в няколко области на Северо-Източна  България, като относителният й дял в населението на тези райони е от 40 до 65% , а струпване на  циганско население е характерно за областите Сливен и Монтана. Бекярова, Н., Етнически и демографски характеристики на сигурността, В: Национална и международна сигурност, София, Военно издателство, 2005, с. 248-249.
6. Вж. „България след българите”,  Капитал, 23.04.2013.
7. Специално внимание на етнорелигоизната фрагментация и ралзичното отнасяне към малцинствените групи отделя американския изследовател Тед Р. Гър, който в свой мащабен  проект показва, че те са едни от най-значимите генератори на етно-политическите конфликти в съвременния свят. Вж. Гър, Т.Р., Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век, София, Военно издателство, 2002, 337 с..
8. Илюстрация в това отношение са идеологическите платформи и мненията на участниците в такъв форум като: forum.bg-nacionalisti.bg .
9. Обезпокоително е, че не само в средствата за масова информация, но и в научни изследвания се прокарва тезата за „излишността“ от съществуването на силна, добре въоръжена и обучена българска армия, тъй като никой няма да допусне „малка“ война срещу България, нещо многократно опровергавано в модерната европейска история, например събитията в Кипър от 1974 и др., а пък при заплаха от „голяма“  така или иначе трябва да разчитаме единствено на нашите „големи“ съюзници от НАТО. Вж. Националната сигурност на България: Рискове до 2020-2025, с. 10-16.http://sigurnostta.com/Razni/RM29.pdf. Вероятно тази, или подобна на нея, „теоретична“ позиция намира практически израз в политическите решения свързани с оскъдния военен бюджет, с техническото окомплектоване и снабдяването със съвременно въоръжение на различните родове войски на българската армия.
10. Вж. Бекярова, Н., Етнически и демографски характеристики на сигурността, с. 243-244.
11. Пак там, с 244.
12. За влиянието на застаряването на населението и предизвиквания от него демографски и соцално-икономически дисбаланс, застрашаващ сигурността в съвременния свят Вж. Фридман, Дж., Следващите 100 години. Геополитическа прогноза за ХХІ век, София, НСМ-Медиа, 2009, с. 163-196.
13. Трябва да се посочи, че и в научната литература, и в публичното пространство като цяло, преобладава „песимистичният“ поглед към възможностите за преодоляване на демографската криза и предотвратяване на демографската катастрофа, грозяща българската нация. Вж. Иванов, П., Демографската катастрофа е заради алчността на управляващите,

http://komentator.bg/prof-petar-ivanov-demografskata-katastrofa-e-zaradi-alchnostta-na-upravlyavashtite; Стефанов, Н., Демографската катастрофа на България и националната сигурност,http://www.viaevrasia.com/documents/Demographskata%20katasrtofa%20v%20Bulgaria.%20Nako%20Stefanov.pdf ; Националната сигурност на България: Рискове до 2020-2025, с. 44-46,  http://sigurnostta.com/Razni/RM29.pdf .

1. Национална……, с. 89 – 97 и сл..
2. Вж. Минчев, О., Изходът от демографската криза: ефективна имиграционна политика, Дневник, 14.04.2004.
3. Какъвто проличава в позицията на цитирания вече Йоханес Хан, който най-безцеремонно заявява, че е наложително ЕС да „защити своята територия” въпреки българите, като в близките години „внесе” в България чрез различни механизми около 10 млн. западноевропейци, които да овладеят икономическата и политическата власт в страната. Вж. „България след българите”,  Капитал, 23.04.2013.
4. 26. Недялкова, Н., Демографската криза и „бумът” на малцинствата – медийно отражение и публични дискусии, с. 42, www.seal-sofia.org/bg/projects/.
5. Показателни за заплахите за националната сигурност на България са дейността на Турция и САЩ и подкрепата, която те оказват пряко или косвено на основните етнически малцинствени групи в страната – съответно турската и циганската. Заплахи, които са забелязани и отбелязани и от Йоханес Хан, като по неговата оценка тази намеса е „скандална”, защото се осъществява по отношение на страна, членка на ЕС, и въпреки че при „ромите” идва от страна на „приятелите от  САЩ”, е намеса във вътрешните работи и заплаха за сигурността на Съюза. Вж. „България след българите”,  Капитал, 23.04.2013.

*Ръководител на катедра „Философски и политически науки“в ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград

{backbutton}

България

П.Димитров, Демографските тенденции до края на века и перспективите пред България

Б.Манов, Демографската криза и националната сигурност на България

С.Ташев, Възможностите на диаспората да влияе върху демографските процеси в България

Балканите

Б.Градинаров, Проблемът „Гърция“ и бъдещето на Европейския съюз

E.Сатановски, Турският гамбит: Анкара като фактор за нестабилност в Близкия Изток

Светът

В.Панов, Германската геополитика между атлантизма и континентализма

Б.Димитров, Новите планове за "сдържане" на Русия и ерозията на силовия баланс в Европа

С.Каменаров, Краят на мита за „Кимерика“ и очертаващият се глобален китайско-американски сблъсък

Фокус: САЩ и залезът на еднополюсния свят

Ч.Фриймън, Кризата на американската дипломация

М.Клеър, Проблемите на залязващата суперсила

Ф.Бътлър, Как Обама помага на Путин да изолира Америка

А.Рийд Кели, Защо Западът не може да спаси Украйна

Фокус: "Иранската сделка"

С.Хайтов, Геополитическите последици от "иранската сделка"

С.Бабонес, "Иранската сделка" като модел за разрешаване на противоречията между Запада и Русия

Гледна точка

Н.Петров, Мигрантското нашествие и бъдещето на европейския проект

Геостратегия

В.Дергачов, Транспортната геополитика на Брюксел

Ф.Уйлям Енгдал, Руско-китайската железопътна стратегия в Евразия

История и геополитика

Р.Саква, От Ялта до Малта и обратно: митът за края на студената война

Геополитология

И.Веселинов, Интернет мисленето като фактор за интерактивно управление и обществена промяна

К.Йосифов, Референдумът от 2013

Идеи

А. Ал-Хасун Ал-Шамри, Идеологическите основи на джихадизма

Книги

П.Петров, Накъде вървят Балканите през второто десетилетие на ХХI век

Интервю

Мишел Рембо за американската стратегия на хаоса

{backbutton}