Александър Костов, съставител. Балканите през второто десетилетие на XXI век: Проблеми, предизвикателства, перспективи. 388 страници. Парадигма, София, 2015.

След 2001 на Балканите няма военни сблъсъци и това донякъде извади нашия регион от фокуса на международното внимание. Погледите на наблюдателите бяха насочени към драматичните събития в Ирак, Афганистан, Сирия, а през 2014 и в Украйна. Едва инфарктните преговори около гръцката дългова криза през тази година отново върнаха една балканска държава на челно място в световния новинарски поток. Но под повърхността на привидното спокойствие в Югоизточна Европа текат интересни и важни процеси, които постепенно приближват региона към Брюксел.

Именно евроинтеграционната нишка е обединяваща за 13-те статии в новоизлезлия сборник „Балканите през второто десетилетие на XXI век: Проблеми, предизвикателства, перспективи”. Книгата е издание на Института по балаканистика с център по тракология към БАН (ИБТЦ), а съставител е неговият директор проф. Александър Костов. На всяка държава от региона е посветена отделна статия, проследяваща основните политически и икономически процеси. Две от публикациите пък разглеждат общобалкански проблеми – евроинтеграцията на страните от Западните Балкани и енергийните проекти. Авторите проследяват развоя на процесите до април 2015 като единственото изключение е направено за Турция, за която са включени и резултатите от драматичните парламентарни избори през юни т.г. И тъй като десетилетието дори още не е преполовено, във всички статии от сборника анализът на изминалите събития е допълнен с прогнози за очакваното развитие до 2020.

Трябва да се отбележи, че настоящият сборник е естествено продължение на издадената през 2012 колективна монография, посветена на развитието на Балканите през първото десетилетие на нашия век. Авторският колектив е съставен от утвърдени изследователи, основно от секцията по съвременна история на ИБТЦ, а също проф. Раймон Детрез от Университета на белгийския град Гент, доц. Соня Хинкова от Нов български университет и д-р Пламен Димитров от Българското геополитическо дружество. По две статии в сборника имат д-р Бисер Банчев – за Сърбия и за Черна гора, и д-р Боби Бобев, описващ събитията и процесите в Албания и Косово с вещината на човек, който е бил посланик осем години в Тирана и още четири години в Прищина.

Най-общо балканските страни могат да бъдат разделени на две групи – тези, които са в ЕС, и останалите, които се стремят към членство в Съюза. Във втората група Турция, Сърбия и Черна гора вече са започнали предприсъединителните преговори, Македония и Албания имат статут на кандидат-членове, но не и дата за започване на преговори, а Косово и Босна и Херцеговина са все още в самото начало на пътя, завършващ в Брюксел. Впрочем, последните две държави не са напълно суверенни и именно ЕС е техният главен международен "опекун".

Соня Хинкова, която се спира на стратегическите подходи на ЕС в Югоизточна Европа, подчертава факта, че до края на 2019, когато изтича мандатът на Комисията „Юнкер”, към Евросъюза няма да се присъедини нито един нов член. Прогнозата и е, че присъединяването на някои от страните от Западните Балкани (Сърбия, Черна гора) към ЕС може да се случи в средносрочна перспектива (до 2025), но само ако се запази индивидуалния подход на Брюксел към държавите от региона. Ако обаче бъде избрана стратегията на присъединяване "анблок", перспективата за подобно развитие остава дългосрочна – след 2035.

Проблемните държави

Статиите на Александър Костов за Босна и Херцеговина и на Боби Бобев за Косово показват защо всъщност тези две държави не могат в скоро време да изпълнят критериите за членство в ЕС. Несъмнено, Босна и Херцеговина е страната с най-сложно държавно управление в света. То е регламентирано с Дейтънския мирен договор, който от, своя страна, слага край на най-кървавия конфликт в Европа от Втората световна война насам. Цената за съхраняването на държавата Босна и Херцеговина се измерва с налагането на една объркана и трудно функционираща система на управление, устроена на принципа на матрьошката. Босна и Херцеговина е федерация, състояща се от две автономни единици (ентитети), едната от които, от своя страна, също е федерация. Към това се добавя автономният окръг Бръчко, който е едновременно част и от двата ентитета. На по-ниско ниво страната се дели на кантони, а те – на общини. Държавата, ентитетите и кантоните имат собствени парламенти и правителства. Затова не е никак лесно човек да бъде избирател в Босна и Херцеговина – при провеждането на общи избори трябва да бъдат излъчени четирима президенти и стотици депутати в общо 13 парламента, а впоследствие се съставят 13 правителства. При това положение не е чудно, че въпросът за промяната на конституционното устройство на Босна и Херцеговина е сред най-важните проблеми на страната.

Вероятно най-актуалната статия в сборника е тази за развитието на Гърция през последните години. Заглавието, избрано от авторката доц. Юра Константинова, описва много точно посоката, в която върви южната ни съседка: „Гърция – диагноза криза”. През миналото десетилетие това бе най-успешно развиващата се държава на Балканите, пример за подражание за съседните млади демокрации и „котва” на стабилността, към която се насочват икономически имигранти от цяла Югоизточна Европа. Затова последвалата финансова катастрофа на Гърция слага отпечатък и върху другите балкански страни. Притокът на гръцки инвестиции в Албания, Македония и България секва, заначително намаляват и финансовите потоци, изпращани от имигрантите, работещи в Гърция, към семействата им в родината. В крайна сметка гърците изпитват на гърба си последиците от „твърдото приземяване” и вече осъзнават, че по редица показатели страната им е по-скоро балканска, отколкото европейска. Гърция вече не е нито икономически флагман на региона, нито има ресурси и самочувствие да продължи да бъде посланик на балканското разширяване на ЕС.

Авторитарният уклон

Една друга общобалканска тенденция може да бъде проследена в най-малко три от разглежданите държави – уклонът към авторитарно управление. Тя е най-видима за света в Турция, защото това е най-голямата и най-влиятелна държава в региона, а Реджеп Таийп Ердоган е най-разпознаваемият балкански политик. Статията на д-р Бойко Маринков проследява основните жалони в развитието на Турция през последните няколко години с акцент върху вътрешнополитическите борби. Подобна концентрация на власт в ръцете на един човек се наблюдава и в Македония. Д-р Мариана Стамова проследява маневрите на дългогодишния премиер Никола Груевски в опита му да не отстъпва властови терен и същевременно да убеди Брюксел, че това не е политически проблем на страната, а суверенна воля на избирателите. Най-малко позната е третата балканска държава, която се управлява с авторитарни методи от един и същи човек в продължение на повече от две десетилетия. Било като премиер (седем мандата), президент (един мандат) или просто като „силния човек в държавата”, Мило Джуканович успява да концентрира в ръцете си всички важни нишки на властта в малката планинска република. Описвайки управленския модел в Подгорица, авторът на статията за Черна гора д-р Бисер Банчев говори за „интимно сливане между партия и държава”, което позволява и манипулация на изборите, имайки предвид, че 31% от работещите черногорци са заети в държавната администрация.

По отношение на Сърбия и Черна гора е интересен и казусът с геополитическия избор, който тези две държави трябва да направят след като стъпват твърдо на пистата на евроинтеграцията. От една страна, те са традиционни съюзници на Русия, а от друга – преговорите за членство в ЕС изискват синхронизация на външната им политика с Брюксел. Драматизмът на този избор се усилва след избухването на украинската криза и вледеняването на отношенията между Евросъюза и Москва. Засега изглежда, че Белград и Подгорица избират различен отговор на това външнополитическо предизвикателство. Докато Черна гора се стреми възможно най-бързо да влезе в НАТО и налага санкции на Русия в синхрон с ЕС, Сърбия продължава да лавира между Брюксел и Москва.

Любознателният читател ще намери и други интересни сюжети в сборника: за това как Клаус Йоханис стана президент на Румъния през миналата година, за триумфа на (бившите) националисти от Сръбската прогресивна партия в Белград, както и за развитието на двупартийния модел в Албания. Все пак, в обобщение на огромната по обем качествена информация от представяната колективна монография, бих изтъкнал следните пет най-важни събития на Балканите за първата половина на настоящето десетилетие: финансовата криза в Гърция и новият спасителен план, договорен с кредиторите, загубата на парламентарното мнозинство от Партията на справедливостта и развитието в Турция и влизането на кюрдска формация в Меджлиса, избирането на етнически немец за президент на Румъния, влизането на Хърватска в ЕС и бежанската вълна, заливаща Балканите в средата на десетилетието.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Както е известно, на 24 октомври 2012 Народното събрание на Република България  приема решение за провеждане на национален референдум с въпрос: „Да се развива ли ядрената енергия в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?”

С указ на президента на Република България № 385 от 31.10.2012 за дата на произвеждането му е определен 27 януари 2013.[1]

Тези действия на двете държавни институции са в резултат на събраните 543 639 валидни подписи с искане за провеждане на референдум относно „Да се  развива ли атомна енергетика в България чрез изграждане на ядрена централа на площадката „Белене””.

Причината, която ги поражда пък, е глобалният проблем за енергийната обезпеченост и независимост, пряко засягащ и България.

Електричеството е най-екологичният и универсален източник на енергия. Другите енергийни източници, които до голяма степен са в основата на първата индустриална революция, вече са на изчерпване: „...от години се очертава тенденцията към намаляване на новооткритите нефтени находища в света ... Четири пети от експлоатираните сега кладенци ще пресъхнат към 2020 ... Още по лоши са засилващите се  признаци, че 260-те млрд. барела нефт, за които през 1990 се твърдеше, че съставляват богатството на Саудитска Арабия, всъщност не съществуват. Най-големите петролни находища в света – Гауар (1948), Абукайк (1940) и Сафания (1951), сега произвеждат нефт единствено чрез инжектиране на вода, като добивът на нефт все повече се изравнява с добива на вода. Положението при добива на природен газ не е много  по-добро. След 2025 Общността на независимите държави (ОНД) и Иран ще са единствените източници на резерви, от които ще може да се доставя природен газ за Европа с помощта на газопроводи...”[2]

Тези тревожни тенденции се подсилват и от факта, че налагания като алтернатива втечнен газ, на практика не е удачно решение на проблема. Икономическа изгода биха имали най-вече фирмите, участващи в неговото производство, но не и потребителите, тъй като „... разходите за втечняване на газа, за транспорта и регазификацията ще си останат значителни въпреки развиващите се технологии ...с течение на времето качествата на природния газ се влошават, което затруднява съхраняването му.”[3] Алтернативи и изход от създалата се в глобален план критична  ситуация, някои водещи индустриални държави намират основно в две направления: „... Швеция възнамерява да прекрати през 2020 вноса на петрол, като в замяна на това ще увеличи периода на експлоатация на ядрените си електроцентрали до 60 години и същевременно насърчава използването на местни възобновяеми източници на електроенергия; Великобритания реши да разшири използването на местни възобновяеми източници, а също да се преориентира към насърчаване на ядрената енергетика; САЩ разработиха амбициозна програма за чисти въглищни технологии, но същевременно планират възраждането на своята ядрена енергетика...”[4] Този прагматизъм на едни от най-развитите индустриални западни държави се обуславя от факта, че „...акцентът върху енергийната геополитика се корени в големите страхове на потребителите, свързани с наличието на достатъчно енергийни източници...”, както и на „...късогледото и погрешно схващане, че световната енергийна политика е игра на победители и победени...”[5] След петролните кризи от 70-те години държавите, потребителки на петрол от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) създават, като защита, Международната агенция по енергетика (МЕА). Със същата цел е и започналата либерализация на пазара на петрол и създаването на спот пазари в Ню Йорк и Лондон. Въпреки това проблемът се задълбочава, тъй като „разходите за откриване и разработване на газови и нефтени находища са достигнали 210% от 2000-та насам, което увеличава значителни разходите за суровини”.[6]

Всички тези негативни тенденции налагат България, която е бедна на енергийни източници, да търси оптимален, дългосрочен и надежден начин за справяне с проблема.

На този етап възобновяемите енергийни източници, с изключение на водноелектрическите  централи, не отговарят на нито едно от посочените по-горе изисквания.

Слънчевата електрическа енергия, чието производство зависи от капризите на времето, е многократно по-скъпа от другите възобновяеми енергийни източници (ВЕИ). Относително ефективно би било използването и в някои изолирани райони на Южното полукълбо.

Създаването на геотермални електрически централи чрез сондиране и вкарване на вода в земните недра на този етап е нерационално поради високата производствена цена и ниската ефективност.

Вятърните електроцентрали също зависят от климатичните условия и въпреки, че са малко по-ефективни поради увеличения до 100 метра диаметър на перките, цената на произвежданата електроенергия е твърде висока. Единствени печеливши от тези централи са германските производители на оборудване за тях, които държат близо ¾ от пазара и печелят милиарди евро от продажбата им.[7]

Първите стъпки на Европейската комисия, като опит за справяне с проблема чрез преструктуриране и либерализация на енергийните пазари, са директивите (96/92/ЕС) за вътрешния пазар на електроенергия и (98/30/ЕС) за вътрешния пазар на природен газ.[8] Тези и други законови и административни инициативи, както в общността така и в отделните държави, са сериозно саботирани от различни видове корупционни практики.

Тези практики са характерни не само за страните от Азия, Африка и Латинска Америка, но и за водещи държави като САЩ, например. Така, през 2000 и 2001, чрез изкуствено провокираната енергийна криза в щата Калифорния, са източени милиарди долари обществени средства. Започналото през 1995 преструктуриране на енергийния пазар в Калифорния с цел създаване на конкурентен и дерегулиран пазар на електроенергия, при който цената ще се определя от конкуренцията, а потребителите  ще могат да си избират доставчиците, е използвано от мощни корпорации като „Енрон” за манипулиране на пазара. С помощта на стратегии като „Fatboy”, „Cet Shorty” и “Death Star” се генерират дефицити на електроенергия, след което се искат допълнителни средства за тяхното преодоляване, както и за други фиктивни дейности. Това е добър пример „... как мощни корпорации с политическо влияние могат да манипулират пазарите и регулаторите с цел ограбване на обществото ... в силно развита икономика със сложно управление на сектора.”[9]

Предхождащата референдума дискусия

И в дискусията, предхождаща референдума за изграждане на нова АЕЦ, темата за корупционните практики присъства осезателно във всички медии. През 2012 в Народното събрание е създадена антикорупционна комисия за разследване на договорите, свързани с АЕЦ „Белене”. В темата се намесват и дипломатически представители на чужди държави: „През 2006 американското посолство в София, ръководено от посланик Байърли, изпраща във Вашингтон секретен анализ на българския енергиен сектор с повече от показателно заглавие: „Мръсна енергия: корупция и липса  на прозрачност измъчват българския енергиен сектор” ... Грамата подчертава, че спектърът на корупционните практики в енергетиката е изключително широк, но обръща особено внимание върху консултантските и посреднически услуги, които често пъти са прикрита форма на корупционни плащания...[10]

Съмненията за корупция са сред основните аргументи на противниците на АЕЦ „Белене”. Другите им аргументи са:

-          Въвеждането на 2000 мегавата в АЕЦ „Белене” – базова мощност, би довело до закриване на други мощности, като термичните централи в Маришкия басейн – AES „Марица – Изток” 2 и „Марица – Изток” 3.

-          Липсват инвеститори за построяване на централата.

-          Цената на централата ще е 10 млрд. евро и заемът ще се изплаща 50-60 години.

-          Цената на електроенергията от АЕЦ „Белене” ще е твърде висока, а токът ще поскъпне с 50%.

-          Централата ще се строи в земетръсен район.

-          Липсва пълен технически проект и лиценз.

-          Неядрената част на проекта е зле разработена.

-          Предвидените за АЕЦ "Белене" реактори не са от поколение 3+, докато тези на компанията от САЩ „Уестингхаус” например, са по-модерни

-          В момента изнасяме електроенергия и допълнителна  мощност не ни е нужна.

Като най-съществени аргументи против построяването на АЕЦ „Белене”, основните участници в дискусията изтъкват следното: „... България би се оказала първата страна в ЕС, която допуска руска  ядрена технология на територията  на Съюза  ... всички домакинства ще са изцяло зависими от волята на едно чужда страна ... Путинова Русия много отдавна използва енергетиката за разширяване на политическото си влияние...”[11]

Подобни аргументи се изтъкват и от друг автор: „... на ход е следващия етап: вторично овладяване на политическата система и поставянето и в услуга на кукловодите от Кремъл ... подкрепящи един доста налудничав тип с фюрерски наклонности – Владимир Путин ... България изстрадва ... практически пълната си енергийна зависимост от Русия ... Стара истина е например, че ядрените централи, както и газо- и нефтопроводите са модерните стратегически оръжия на Русия, че по тези тръби тече не само нефт и газ – тече и руско влияние.”[12]

Опитите за манипулация

Редица административни действия и медийни изяви също обслужват противниците на АЕЦ „Белене”. В изборния ден в много райони са променени местата за гласуване, което затруднява по-възрастните гласоподаватели – предполагаеми привърженици на построяването на АЕЦ „Белене”. Негативно и демотивиращо влияние върху вота, оказва и подмяната на въпроса, под който първоначално са се подписали над половин милион граждани с искане за провеждане на референдум. Според социолозите, подобно влияние оказват и публичните дебати, вследствие на които, от изказалите се през 2010 в подкрепа на строителството на АЕЦ „Белене” 68% от анкетираните, през 2012 те вече са едва 32%, при запазване на твърдо ядро от 22% на противниците му.[13] Според социолога от „ББСС – Галъп” Живко Георгиев, ГЕРБ съзнателно са създали ситуация, при която се представя един „американски частен инвеститор, който идва и иска да вземе „Белене” от държавата” с цел да разколебае хората, които подкрепят проекта. „Идеята на управляващите е да направят толкова сложна конструкцията, че хората да не могат да вземат еднозначно решение, ако се проведе референдум...”[14]

Според привържениците на проекта „Белене”, съществуващия реален инвеститор RWE е разколебан от отказа на управляващите, при евентуално оскъпяване на проекта, да гарантират държавния дял на участие. Те смятат, че проектът АЕЦ „Белене” е изгоден за България, тъй като:

-  Реалната цена ще е около 4,6 млрд. евро за двата реактора по 1000 мегавата.

- Техническият проект на практика е лицензиран

- Възвращаемостта на разходите за изграждането на АЕЦ „Белене” ще е от 11-12 години при първоначална цена на тока около 10 стотинки на киловат час.

- Предлаганите руски реактори за АЕЦ „Белене” са от поколение „3+”, което е потвърдено както от Европейската комисия при утвърждаването на проекта през 2007, така и от специална мисия на Международната агенция за атомна енергия през 2011.

- Цената на цялата инфраструктура няма да надхвърли 1,2 млрд. евро.

- За изграждане и въвеждане в експлоатация на АЕЦ „Белене” ще са необходими 4-5 години.

Според тях, не е постъпвало негативно становище от Компанията „Уорли Парсънс” по отношение на неядрената част на проекта, а построяването на хибридна АЕЦ с руски ядрени реактори, гориво от САЩ и турбини от Япония е немислимо и опасно за България.

В тази усложнена и напрегната обстановка, на 27 януари 2013 се провежда и самият референдум. Гласуват 1 405 463 избиратели, което е 20,22% от гражданите с избирателно права. Този процент прави референдума легитимен, въпреки внушенията в някои медии и на някои автори[15], че той се е провалил. От гласувалите, недействителни са 20 180 гласа или 1,436%. С отговор „да” са гласували 851 757 граждани или 60,603%. С отговор „не” са гласували 533 526 граждани или 37, 961%. (виж фигура 1)

Фигура 1. Разпределение на гласовете от националния референдум на 27.01.2013, в проценти

Анализът на резултатите показва, че във всички избирателни райони доминират привържениците на изграждането на нова ядрена централа (виж фигура 2).

Фигура 2. Разпределение на гласовете за всеки район (в проценти)

Бележка: ДКП – Дипломатически и консулски представителства

Избирателните райони, където най-ярко са очертани в позициите „да” и „не” по поставения на референдума въпрос „Да се развива ли ядрена енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала”, са показани на фигура 3.

Фигура 3. Изборни райони в България с най-ярко изразени позиции „да” и „не”

Активността на избирателите в отделните райони се вижда ясно в разпределението на гласовете между изборните райони, в проценти (виж фигура 4).

Фигура 4. Разпределение на гласовете между изборните райони (в проценти)

По отношение на относителната електорална тежест на отделните избирателни райони прави впечатление динамиката в 23, 24 и 25-ти  избирателни райони на град София (виж фигура 5).

Фигура 5. Разпределение на гласовете между изборните райони (в процент от всички)

Извън София и след Варна и Бургас, избирателният район с най-голям процент гласували е Плевенският, в който се намира и община Белене. Прави впечатление, че жителите на региона не са се поддали на масираната негативна кампания срещу изграждането на нова ядрена централа и категорично са казали „да” на това изграждане. Причините за тази категорична позиция на населението в подкрепа на строителството, едва ли са чисто икономически (да не забравяме, че споменът от аварията в Чернобилската АЕЦ все още е твърде пресен). В тази връзка звучи логично твърдението „... че начинът на гласуване в определен регион, като цяло, е определен от формиралите се демографски, икономически и социални условия... Макар и променлив във времето, той проявява устойчивост, произтичаща от високата степен на взаимодействие между политическата, социално-икономическата и културна среда на регионално ниво.”[16]

Във всички общини на Плевенска област подкрепата за изграждане на нова атомна електроцентрала е над 67%. При шест от тях, в общините Кнежа, Долни Дъбник, Пордим, Левски, Никопол и Белене, между 71 и 91% от избирателите, са гласували с „да” за построяването на такава енергийна мощност (виж фигури 6 и 7).

Фигура 6. Ниво на подкрепа за изграждане на нова АЕЦ по общини в 15-ти изборен район Плевен

Фигура 7. Разпределение на гласовете в проценти в Плевенска област

Някои изводи

Първият реално проведен референдум, след четвърт век демокрация в България е добро и позитивно начало. Той доказва необходимостта пряката демокрация да бъде коректив на представителната. В него обаче проличават и някои слабости, които трябва да бъдат коригирани при бъдещи „допитвания да народа”:

• - Промяна на първоначално поставения въпрос за референдум, под който е събирана подписката за провеждането му, следва да се извършва единствено със съгласието на инициаторите и това да бъде публично огласено от тях.
• - Разпространяването на лъжи, манипулации и дезинформация в хода на дискусиите да бъде санкционирано по подобаващ начин.
• - Държавните институции безпрепятствено да предоставят цялата информация, касаеща поставения за гласуване на референдум въпрос.
• - Да подлежат на санкция създаваните от държавните или местни органи на власт, административни, технически или други пречки пред избирателите.
• - Държавата, в лицето на изпълнителната власт, трябва да гарантира най-благоприятните условия за улеснение и мотивация на избирателите да гласуват.

Тези и други аргументи, както и богатият международен опит, могат да станат добра основа за по-често „допитване да народа”. Това ще помогне, както за решаването на значими за хората проблеми, така и за изработването на ясни и честни правила за гласуване.

Допълнителни източници:

{backbutton}

През 2009 известният геополитически анализатор и президент на Агенция „Стратфор” Джордж Фридман публикува книга с амбициозното заглавие „Следващите 100 години”. В нея той се опитва да предскаже какво ще се случи в международната политика до края на века, чертаейки картина на мащабни промени, в хода на които централните правителства на Русия и Китай ще загубят контрол над своите региони. Според Фридман, изгряващите велики сили през този век ще бъдат Турция, Япония и Полша. През 2050 пък щяла да избухне Трета световна война между две, меко казано, странни коалиции – Турция и Япония, от една страна, срещу САЩ, Полша, Великобритания, Индия и Китай, от друга. Впоследствие Германия и Франция щели да дадат рамо на турско-японския алианс.

Разбира се, не звучи сериозно някой да претендира, че може да прогнозира международната политика за толкова дълъг период. Книгата на Фридман може да се отнесе по-скоро към жанра „геополитическа чалга”, впрочем авторът и въобще не претендира, че това е научно изследване. Защото, освен анализатор, той е и отличен бизнесмен и знае какво четиво се търси на пазара.

Наскоро обаче беше публикуван докладът „Перспективите за световното население” с прогнози на демографското звено от Департамента по икономически и социални въпроси на ООН[1]. Авторите на този документ също се опитват да предскажат какво ще се случи до 2100, но за разлика от Фридман се опират на солидна статистическа информация и екстраполират в бъдещето наблюдаваните демографски тенденции, за да очертаят динамиката в числеността на световното население до края на века. И, ако политическите и икономически прогнози за период, по-дълъг от 10-15 години, са изключително несигурни, то по отношение на броя на населението това не е така, защото демографските процеси са консервативни и дълготрайни. Така например, повечето от хората, които ще населяват планетата през 2030, вече са родени и техният брой е известен. Нивата на раждаемост и смъртност особено в развитите държави също са сравнително константни. Така че, ако през 2009 Фридман можеше да прочете този демографски доклад, сигурно би променил списъка на „изгряващите велики сили”, защото прогнозата на ООН показва, че именно Япония и Полша ще бъдат сред страните, които ще претърпят най-драматичен спад на населението през нашия век, а към 2100 Турция ще бъде извън списъка на първите 25 държави с най-много жители.

Демографският доклад на ООН

В демографския доклад на ООН са включени данни и прогнози за числеността на населението на отделните държави, за възрастовото му разпределение, раждаемостта, продължителността на живота и средната възраст за следните години: 2015, 2030, 2050 и 2100. За да се види динамиката на демографските процеси, читателите могат да направят сравнение и с нивото на съответните показатели от 1950.

Към средата на 2015 всички жители на планетата са 7,3 млрд. души. 60% от тях живеят в Азия, 16% - в Африка, 10% - в Европа, 9% в Латинска Америка, включително Карибите, а 5% - в Северна Америка и Австралия с Океания. В двете държави, наброяващи над милиард души – Китай и Индия, живее 37% от населението на света.

Таблица 1. Населението на света по континенти (в милиони)[2]

Понастоящем населението на света нараства с темп от 1,18% на година, което е равно на 83 млн. души – приблизително една Германия. Прогнозата е, че през 2030 жителите на планетата вече ще са с над милиард повече – т.е. 8,5 млрд., през 2050 ще достигнат 9,7 млрд., а през 2100 – 11,2 млрд. Най-вероятно, на границата между ХХІ и ХХІІ век населението на света ще спре да увеличава числеността си.

Учените правят уговорката, че колкото по-отдалечена във времето е определена година, толкова по-многовариантна става демографската им прогноза. Така например, за 2030 те имат 95% сигурност, че населението на света ще бъде между 8,4 и 8,6 млрд. По отношение на 2100 обаче, за да имат същото ниво на сигурност, че няма да сбъркат, те поставят прогнозата си в много по-широки граници като казват, че обитателите на нашата планета по това време ще бъдат между 9,5 и 13,3 млрд. 23% е вероятността населението на света да се стабилизира или да започне да намалява преди 2100.

И така, откъде ще дойде ръстът на световното население през следващите десетилетия? Преди всичко от Африка, отговарят експертите на ООН. Между 2015 и 2050 половината от този ръст ще се дължи именно на африканците. След средата на века Африка ще остане единственият голям континент с бързо нарастващо население, докато броят на жителите на Азия, Европа и Латинска Америка ще намалява, а този в Северна Америка и Австралия ще се увеличава незначително. В края на века 83% от населението на планетата ще живее в Азия и Африка като двата континента почти ще се изравнят по този показател.

Очаква се 33 страни, повечето африкански, да утроят населението си в периода 2015-2100. От тях 10 държави ще увеличат броя на жителите си пет или повече пъти и всички те са в Африка: Ангола, Бурунди, Конго, Малави, Мали, Нигер, Сомалия, Уганда, Танзания и Замбия. Примерите с Малави и Нигер ни дават представа за демографския взрив, който се случва на африканския континент в момента. През 1950 британската колония Малави има население от 2,9 млн. души, през 2015 то нараства до 17 млн., през 2030 се очаква да бъде 27 млн., през 2050 – 43 млн. и през 2100 – 87 млн. Така в края на века африканската държава с територия, приблизително колкото тази на България, вече ще бъде по-населена от страни като Япония, Германия и Франция. Още по-фрапиращ е случаят с пустинната държава Нигер. В средата на миналия век нейното население е 2,5 млн. души, в момента е 20 млн., през 2030 се очаква да бъде 36 млн., през 2050 – 72 млн., а в края на века – 209 млн. души, с което Нигер ще влезе в десетката на най-големите страни в света, увеличавайки броя на жителите си повече от 10 пъти за период от 85 години.

Таблица 2. Класация на 10-те най-големи държави в света през 2015, 2030, 2050 и 2100 (населението е в млн.)

Ако през 2015 и 2030 сред десетте най-многолюдни държави в света има само по една африканска, през 2050 те вече ще станат три, а в края на века – пет.

На този фон се очаква досегашният световен лидер Китай да предаде първенството на Индия през 2022, като в края на века индийците вече ще бъдат с около две трети повече от китайците. От развитите държави единствено САЩ ще успеят да се удържат в челната десятка на най-големите страни в света. До средата на нашия век американците ще бъдат на трето място, а след това ще бъдат изместени от Нигерия на на четвърто, като населението на най-могъщата държава в света ще продължи да се увеличава през целия период, макар и с бавни темпове.

Населението на някои от сегашните най-големи страни в света вече се топи, а за Китай този процес ще започне от 30-те години на века като през 2100 китайците ще бъдат с цели 372 млн. души по-малко, отколкото днес. През втората половина на столетието надолу ще тръгне и кривата, илюстрираща броя на жителите на големи държави като Бразилия, Индонезия и Бангладеш, които в момента са в челната осмица на най-многолюдните страни на планетата. В самия край на века ще започне да намалява и населението на световния лидер Индия.

В периода 2015-2050 се очаква спад на населението в 48 държави. Измерено в абсолютни стойности, това намаление ще е най-голямо в Китай – 28 млн. души, Япония – 19 млн. и Русия – 15 млн. Но ако стопяването на населението през този период се мери в проценти, безспорен лидер в негативната класация е България с резултат от почти 28%, следвана от Румъния и Украйна. Всички държави от първата десетка на топящите се нации са от Източна Европа, а на 11-о място е Япония.

Таблица 3. Държавите с най-бързо намаляващо население в периода 2015-2050

Забележка: Данните за Сърбия включват и Косово, а за Украйна – и Крим, тъй като ООН не признава нито косовската независимост, нито присъединяването на Крим от Русия.

Сривът в България

Еспертите на ООН смятат, че през 2100 населението на България ще намалее до 3,406 млн. души. Това предвиждане може да бъде съпоставено с прогнозата на Националния статистически институт, който изчислява, че при най-реалистичния сценарий през 2070 жителите на страната ще бъдат 4,9 млн., а при най-благоприятния – 5,5 млн[3].

Най-важният фактор, от който зависи числеността на населението, е нивото на раждаемост. В България тя е ниска, но има доста държави, които са още по-зле в това отношение. Тук ключов показател е т.нар. ниво на възпроизводство, което е средно по 2,1 деца на една жена. Ако раждаемоста е под тази граница, населението на съответната държава ще намалява, а ако е над нея – ще се увеличава. В момента, в глобален план, една жена има средно по 2,5 деца, но показателят неотклонно се снижава като се очаква през периода 2045-2050 да падне до 2,25, а през последната петилетка на века за първи път да слезе малко под нивото на възпроизводство, достигайки 2,0. Поради инерционния момент населението на планетата може да нараства бавно още 10-15 години след падането под нивото на възпроизводство, но после следва неизбежно намаление.

За периода 2010-2015 под нивото, необходимо за възпроизводство на населението, се намира раждаемостта в 83 държави. При това за много от тях, предимно европейски, тази ситуация е възникнала още преди няколко десетилетия. В 25 от държавите раждаемостта е под 1,5 деца на една жена. Важно е да се отбележи, че в 54 от споменатите по-горе 83 страни с отрицателен естествен прираст, раждаемостта е започнала съвсем бавно да се увеличава и в периода 2010-2015 е по-голяма, отколкото в предходните пет години, но все още е много под чертата на възпроизводство. Само в 21 държави в тежка демографска ситуация спадът на раждаемостта продължава и дъното все още не е достигнато. Най-големите сред 83-те страни с раждаемост под 2,1 деца на една жена са Китай, САЩ, Бразилия, Русия, Япония, Виетнам, Германия, Иран и Тайланд.

Важно е да се знае, че регионалните суперсили Турция и Иран, които се борят за лидерство в мюсюлманския свят, и чието население в момента гони 80 млн. души, никога няма да преминат 100-милионния рубеж. Причината е започналият демографски преход. За 2010-2015 раждаемостта в Иран е 1,75 деца на една жена, а в Турция е точно на ръба на възпроизводството – 2,1, като в Истанбул и големите градски центрове по Егейското крайбрежие този показател е значително по-нисък. Турция и Иран ще достигнат максимума на своето население в средата на века (съответно 96 и 92 млн. души), след което ще започнат бавно да се обезлюдяват.

България не е сред тези 25 държави, които имат раждаемост под 1,5 деца на една жена. Страната ни оглавява списъка на най-бързо топящите се нации заради други утежняващи обстоятелства – високи нива на смъртност и емиграция. В периода 2010-2015 всяка жена в България е имала средно по 1,52 деца, като през следващите десетилетия до края на века се очаква много слабо, но неотклонно покачване на този показател – 1,6 за периода 2015-2020, 1,71 за 2025-2030, 1,81 за 2045-250 и 1,88 за 2095-2100. Раждаемостта в България ще остане под нивото на възпроизводство, но ще бъде близка до средноевропейската, която също ще се покачва незначително.

Таблица 4. Държави и автономни райони с най-ниска раждаемост (среден брой деца на една жена)

Прави впечатление, че и трите политически автономни единици, които в момента оглавяват класацията за най-ниска раждаемост – Макао, Хонконг и Сингапур, са населени предимно с китайци. Това подсказва какво ще бъде демографското бъдеще на все още най-многолюдната държава в света. Раждаемоста в Китай пада под чертата на възпроизводство още в края на миналия век. В периода 2010-2015 всяка китайка има средно по 1,55 деца като може да се смята, че страната вече се е оттласнала от дъното (1,53 за предходния петгодишен период) и през следващите десетилетия раждаемостта ще върви бавно нагоре, за да достигне ниво от 1,81 в края на века. Голяма заблуда е да се мисли, че ниската раждаемост в Китай през последните 1-2 десетилетия се дължи на прословутата държавна политика „едно дете дете в смейството”. Истината е, че най-голямата страна в света изживява демографски преход, който се е случил първо в европейските държави, а сега се пренася в почти цяла Източна Азия.

Доста по-различна е ситуацията при другия азиатски гигант Индия. В момента раждаемостта в тази страна е средно 2,48 деца на една жена. Започналата още през миналия век тенденция на намаление ще продължи неотклонно до 2100. Изглежда невероятно, но ако решим да се доверим на демографите на ООН, в края на века индийката ще има по-малко деца от българката – 1,81 срещу 1,88.

На другия полюс са африканските държави, които неизменно ще оглавяват класацията за най-висока раждаемост през този век като несменяем лидер в момента и до 2100 ще бъде Нигер. Единствената неафриканска държава, която в момента влиза в десятката на страните с висок среден брой деца на една жена, е азиатската Тимор-Лесте, която получи независимост сравнително неотдавна.

Таблица 5. Държави с най-висока раждаемост (среден брой деца на една жена)

Данните показват, че раждаемостта в Африка също ще намалява, но ще си остане по-висока отколкото в Европа и Азия, защото това намаление е започнало много по-късно. Като цяло за Европа, в момента една жена има средно по 1,6 деца като до средата на века този показател ще се повиши до 1,8. За аналогичния период повишението за Северна Америка ще бъде от 1,86 до 1,9.

Застаряващият свят

По-ниската раждаемост и забавящият се ръст на населението неизбежно водят до повишаване на средната възраст: делът на възрастните хора се увеличава практически във всички райони на света. През 2015, в глобален план, децата на възраст под 15 години са над два пъти повече от възрастните над 60 години. В средата на века обаче тези две групи лица ще се изравнят по численост.

Най-застарелият континент в света е Европа, защото там демографският преход е започнал най-рано. През 2015 над 60-годишна възраст са 24% от европейците като този дял ще достигне 34% през 2050 и 35% през 2100. Впрочем, населението на другите континенти също застарява. В това отношение може би най-драматично е положението в Азия, където в момента хората над 60-годишна възраст са само 12%, но в средата на века ще станат 25%. В Северна Америка те са 21% и до 2050 делът им ще нараства сравнително бавно, достигайки 28%. Това ще се дължи на факта, че САЩ абсорбират голям брой емигранти на по-млада възраст. В Африка хората над 60 години са само 5% и до 2050 ще достигнат 9%.

Все повече хора ще достигат възраст от 80 години, която доскоро бе смятана за преклонна. Сега в света има 125 милиона души, навлезли в деветото десетилетие на своя жизнен път. До 2050 те ще станат 434 млн. , а до края века – почти милиард (944 млн.).

Нараства и средната възраст на световното население. Сега тя е 30 години, но до 2050 ще достигне 36, а до края на века – 42 години, т.е. точно толкова, колкото е за Европа в момента. През 2015 най-висока средна възраст в света има Япония – 46,5 години, следвана от Германия – 46,2, Италия – 45,9, Португалия – 44, Гърция – 43,6 и България – 43,5. През 2050 японците ще останат на първо място в тази класация като средният жител на страната ще бъде на 51,5 години. След тях ще бъдат италианците, португалците и испанците, чиято средна възраст също ще е над 50 години. В края на века най-застарялата държава в света ще бъде Южна Корея, следвана от Япония и Босна и Херцеговина като в челната десятка ще влезе и една латиноамериканска страна – Куба.

В България средната възраст през 1950 е била едва 27,3 години, а сега е достигнала 43,5 и ще продължи да нараства до 47,1 през 2030, и 47,8 през 2050, но в края на века ще намалее незначително - до 47 години. По това време с по-висока средна възраст от България ще бъдат всичките й балкански съседи – Турция, Гърция, Румъния, Сърбия, Македония и особено Албания, където средният жител ще бъде на 52,3 години.

Повишаващата се средна възраст на населението по света се дължи не само на намаляващата раждаемост, но и на все по-голямата продължителност на живота. В периода 2010-2015 тя е била средно 70 години като се очаква до средата на века да достигне 77, а до 2100 – 83 години.

Към 2015 безспорен лидер по средна продължителност на живота е Япония – 83,3 години, следвана от Италия с 82,7 години. По-нататък в тази респектираща класация следват Швейцария, Сингапур, Исландия, Испания, Австралия, Израел, Швеция. В момента българите живеят средно до 74 години като до средата на века този показател ще достигне 77,8 години, а до 2100 – 83,9 години. Тези прогнозни данни отговарят по много убедителен начин на въпроса, защо трябва да се повишава пенсионната възраст в страната. В края на столетието средната продължителност на живота в повечето западноевропейски държави, Япония, Южна Корея, Израел, Австралия, Канада, Чили и Куба ще бъде над 90 години.

Изключително любопитна информация дават и данните за съотношението мъже/жени сред населението на отделните държави. При нормални обстоятелства природата е предвидила при новородените процентът на момчетата да е с 4-5% по-голям от този на момичетата, защото хората от мъжки пол са по-уязвими по отношение на генетични болести. Сред някои азиатски и африкански народи обаче, мъжката рожба си остава предпочитана и след като напредъкът на медицината позволи полът на бъдещото дете да става ясен отрано, се появи практиката на селективните аборти. Този проблем е най-сериозен в двете най-големи държави в света – Китай и Индия. При китайците съотношението мъже/жени е 106:100, което означава, че представителите на силния пол са с 42 милиона повече. В Индия тази пропорция е 108:100. Най-драстична е разликата в малката държава Бутан, разположена между Китай и Индия. Там на 116 мъже са падат по 100 жени. На обратния полюс са бившите съветски републики, където мъжете са във видимо малцинство. В Латвия и Литва на 100 жени се падат по 85 мъже, в Украйна и Армения – по 86, в Русия и Беларус – по 87. Причината за тази диспропорция е по-нездравословния начин на живот, който водят мъжете в тези страни, и най-вече алкохолизмът. За България съотношението мъже/жени е 94:100.

Изключително драстично е численото превъзходство на мъжете в богатите петролни монархии от района на Персийския залив. В Обединените арабски емирства на 100 жени са падат 274 мъже, в Катар – 265, в Оман – 197, в Саудитска Арабия – 130. Тук обяснението за аномалията е в притока на огромен брой чуждестранни работници, които са предимно мъже.

Миграционните процеси

При демографските прогнози най-трудни за предсказване са миграционните процеси. И ако за посоката на движение на хората може да се направи сравнително стабилно предвиждане, това не може да се каже за мащаба на миграционния поток. Той е постоянен от по-бедните към по-богатите държави, но понякога го ускоряват извънредни събития, като войни и природни бедствия. За периода 2000-2015 в Европа, Северна Америка и Австралия са се заселвали средно по 2,8 млн. емигранти на година. Прогнозата на ООН е, че емигрантския поток ще покрива успешно демографския дефицит на САЩ, Канада и Австралия, но не и на Европа. За периода 2015-2050 се очаква естественият прираст на европейското население да бъде минус 63 милиона души като междувременно на континента ще се заселят 31 млн. емигранти. Това означава намаляване на населението на Стария континент с общо 32 млн. души до средата на века.

Както е известно, повечето емигранти, особено тези от първо поколение, изпращат пари на семействата си в родината. По данни на Световната банка, през 2014 тези трансфери са възлизали на 583 млрд. долара общо за целия свят. Това е сериозен финансов поток, който донякъде нивелира драматичните разлики в условията за живот между страните от т.нар. Първи свят и тези от Третия. В класацията на страните, от които емигрантите изпращат пари, категорично на първо място са САЩ със 131 млрд. долара за 2014. Следват Саудитска Арабия с $45 млрд., Обединените арабски емирства - $29 млрд., Великобритания – $25 млрд., Германия - $24 млрд., Канада- $23 млрд., Франция - $21 млрд., Русия - $16 млрд[4]. Сред страните - получатели на пари от своята диаспора в чужбина, на първо място е Индия, в която се вливат 12% от глобалния паричен поток, генериран от емигрантите.

Някои изводи

Какви изводи за глобалните геополитически процеси могат да се направят от демографските пронози на ООН? Това, което виждаме, е демографски взрив в Африка, съчетан със свиване на населението в Източна Азия, което вече е започнало в Япония и предстои да се случи много скоро в другите големи сили от региона – Китай, Южна Корея и Виетнам. Броят на жителите на Европейския съюз няма да се променя съществено, а този на САЩ ще се увеличава. Въпреки демографската динамика не може да се очаква че някоя африканска държава или континентът, като цяло, ще стане значим геополитически фактор от глобален мащаб. По-скоро обратното – прирастът на населението ще превърне Африка в огнище на нестабилност, което постоянно ще бълва мощни емигрантски потоци. Поради това голяма част от геополитическата енергия на ЕС ще бъде насочена към управлението на тези потоци.

Перспективата Китай да стане световен геополитически лидер най-вероятно ще се окаже мираж. Както изглежда демографската криза ще сложи край на продължаващия вече три десетилетия икономически възход на страната. Дори и по численост на населението след средата на века Китай ще отстъпва на Западния блок, ако тогава в него все още влизат САЩ, ЕС, Канада, Австралия, Япония. Към 2100 съотношението между населението на Китай и САЩ ще бъде почти 2:1, докато сега е 4:1. Но възрастовата структура на американците ще бъде по-добра от тази на китайците. Прогнозата предвижда през 2050 36,5% от населението на Китай да бъде над 60-годишна възраст, срещу 27,9% за САЩ. А през 2100 китайците над 60 години ще са почти 40%, срещу 32,6% за американците.

Фигура1 Демографската пирамида на Китай през 2012  (вляво са обозначени отделните възрастови групи)

При това положение е по-вероятно към края на века американците да имат най-голямата икономика в света, защото е трудно да допуснем, че брутният вътрешен продукт на глава от населението в САЩ ще бъде само два пъти повече от този в Китай. Все пак в момента това съотношение е 7:1 в полза на САЩ. Така че е реалистично Китай да бъде световен икономически лидер в периода от началото на 30-те докъм края на 60-те години на нашия век след което първенството отново да се върне у САЩ.

Все по-малко вероятен изглежда и директният сблъсък между Китай и САЩ в борба за глобална геополитическа доминация. Както е известно застаряващите нации не са склонни да воюват и да дават жертви. От друга страна, демографското лидерство ще нареди Индия сред най-големите геополитически играчи на планетата и през втората половина на столетието тя може да се изравни по сила и международно влияние с Китай. В Европа, към средата на века, Великобритания ще измести Германия като най-голяма държава на континента. Прогнозата е през 2100 населението на Германия да бъде 63 млн. души, на Великобритания – 82 млн., на Франция – 76 млн., а на Италия – 50 млн. В Русия демографският колапс ще бъде предотвратен от емигрантския поток от Централна Азия и Кавказ, но понеже огромно влияние върху мощта на тази страна оказва цената на енергийните и минерални ресурси, е трудно да се предскаже каква ще бъде нейната геополитическа съдба.

Ако погледнем към нашия регион, ясно е, че до края на века населението на България ще се стопи наполовина, но българите няма да изчезнат. Демографската картина в съседните балкански държави е още по-мрачна. ООН не дава данни за населението на Косово, но ако се съди по параметрите на Албания, може да се прогнозира, че албанският демографски натиск на полуострова вече намалява, а до 2-3 десетилетия ще изчезне. Към 2100 жителите на Румъния ще намалеят от сегашните 19,511 млн. до 10,7 млн., на Сърбия – от 8,851 до 5,334 млн. (в тази бройка обаче влиза и Косово, без него сърбите ще са с около 1,5 млн. по-малко), на Босна и Херцеговина – от 3,810 до 1,919 млн., на Македония – от 2,078 до 1,487 млн., на Гърция – от 10,955 до 7,393 млн. Балканите обаче са на пътя на емигрантския поток от Близкия Изток и Африка и това ще създава предпоставки за нестабилност и размирици.

+

Бележки:

[1] United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2015). World Population Prospects: The 2015 Revision, Key Findings and Advance Tables. Working Paper No. ESA/P/WP.241; http://esa.un.org/unpd/wpp/Publications/Files/Key_Findings_WPP_2015.pdf

[2] Тук и във всички следващи таблици данните за населението са взети от цитирания вече доклад на ООН, освен ако изрично не е споменат друг източник.

[3] До 2070 населението на България ще се стопи до 4,9 млн. души. Банкерь, 17.08.2015; http://www.banker.bg/obshtestvo-i-politika/read/do-2070-godina-naselenieto-na-bulgariia-shte-se-stopi-do-49-mln-dushi

[4] Remittances Explined: How funds are transferred across borders, and why digital is poised to disrupt this century-old industry; http://www.businessinsider.com/remittance-explainer-report-2015-7

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението. Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло. Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

-  Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941. До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан. На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат  основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад.  Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват  появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на  политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той  представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на  ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века  по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и  завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

-  Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

-  Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

-  Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях  избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез  активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

-  Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].

Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им  подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане  на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].

Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

[1] Чуков, Вл., Ислямският фундаментализъм,….. с.13.

[2] Абдула Азам, www.yabeyrouth.com/pages/index1310.htm, 23. 05. 2012.

[3] Свещен Коран, Джедда, 1986, глава „Ал бакара”, знамение 190-193.

[4] Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998, с. 94.

[5] Hussein, S., Global Security in the Age of Religious Extremism, PRISM,  http://www.e-prism.org/images/Religious_Fundamentalism_-_August_2006.pdf, 8.08.2006.

[6] Shariati, A., Islamology. The Basic Design of Thought and Action, Part 1, http://www.shariati.com/english/islam/islam1.html, 24.04.2014.

[7] Rosen, E., The Muslim Brotherhood’s Concept of Education, Current Trends of Islamist Ideology, PRISM, http://www.e-prism.org/images/20081111_CT7final_lowres_.pdf, 4.11.2008.

[8] Al Abaad, A., With Which Intellect and Religion Can Suicide Bombings and Destruction Be Considered Jihad?, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Abd_al-Muhsin_bin_Hamad_al-Abbad_-_Against_suicide_bombings.pdf, 10.10.2012.

[9] Сейф, А., Рисала иля муджахидин ал ирак хаула ад димократия уа ал интихабат, Послание към мудхахидините на Ирак за демокрацията и изборите, PRISM, http://www.alsunnah.info, 13.12.2009.

[10] Radu, M., Al Qaeda Confusion: How to Think About Jihad, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Al_Qaeda_Confusion_How_to_Think_about_Jihad_-_31-7-07.pdf, 3.07.2007.

[11] Пак там.

[12] Cooper, H., A., Political Terrorism. Vol. II. Ed. By Lester A. Sobel, Clio Press, Oxford, 1978, p. 18.

[13] Габриел, М., Умът на един ислямски терорист, С. 2009, с. 21-22.

[14] Цит. съч....с. 85-86.

[15] Mickolus, Ed., Transnational Terrorism. A Chronology of  Events, 1968 – 1979, London, Aldwych Press, 1980, pp. xiv-xvii.

{backbutton}

„Интернет промени света” – тази фраза написана на български в популярна търсачка дава близо 10 000 резултата, а ако я преведем на английски, броят им главоломно нараства на 69 400. Съдържащото се в нея твърдение се подкрепя от всички анализатори, които често сравняват промяната, която глобалната мрежа носи, с тази от първата напечатана от Гутенберг Библия, дала възможност на всеки да се докосне до Свещеното писание, да го анализира и тълкува, и в крайна сметка отворила вратите за Новото време. Впрочем, в исторически план ерата на Интернет е нищожно кратка. Не е изминал дори четвърт век от онзи август 1991, когато Бърнърс-Лий публикува в Интернет кода за своето изобретение, наречено World Wide Web. Благодарение на тази проста, но гениална идея мрежата се разрасна толкова много, че днес някои автори определят ползвателите на „Фейсбук”, например, като третата по големина нация в света. Според http://www.internetworldstats.com общият брой регистрирани ползватели на Интернет към 30 юни 2012 е 2,405,518,376.

Фигура 1

Горната графика показва някои устойчиви тенденции, които просто ще изброим, тъй като не са предмет на настоящото изследване: На първо място е масовото разпространение на Интернет, който вече далеч не е феномен на богатите и развити общества. Втората тенденция е на все пак неравномерно разпределение на потребителите по континенти и страни – като процент от популацията, за Северна Америка те са 78%, за Австралия и Океания – 67%, за Европа – 63%, за Латинска Америка – 42%, за Средния и Близкия Изток – 40%, Азия – 27,5% и за Африка - 15%. Като цяло, потребителите на Интернет в света са около 35% от населението на планетата. В България те са 3,589,347 или 51% от реалното население на страната (1).

Тази количествена характеристика следва да бъде доразвита в няколко посоки: кой потребява, за какво потребява и колко често го прави. Отговор на тези въпроси ни дават ред емпирични изследвания, станали общо достояние благодарение на медиите. Тук ще се разгледам тенденциите за България, която е една „средностатистическа” страна във всяко отношение. Според мен, тя спада към онази група държави, в които Интернет представлява особена ценност и символ на модернизация. Изследване на Агенция "Ноема" очертава демографския профил на българския Интернет-потребител:

Фигура 2

Видно е, че българският потребител на Интернет е равномерно представен във всички възрастови групи до 55 години. Следва да добавим също, че 51% са мъже и 49% жени, което дава лек превес на силния пол.

Следващата таблица (виж фигура 3) на НСИ пък дава отговор и на въпроса „За какво се ползва Интернет?”. Тук следва да отбележим, че в динамичен ред за периода от 2004 (откогато се води официална статистика) насам някои от начините на ползване демонстрират изключителен ръст. Така например, в позицията „Четене или теглене на онлайн вестници/новини/списания” е налице ръст от 32,6% до 71,3%, при „Намиране на информация и онлайн услуги” ръстът е от 35% до 66%, а при „Качване на самостоятелно създадено съдържание (текст, снимки, видео) в уебсайт” от 0 до над 30%, към 2012. Тоест тенденцията за увеличаване ползването на световната мрежа, като източник на информация, е устойчива, но и всеки трети потребител е активен и я възприема като възможност за лична изява. Едва 9% от българите не ползват никакви социални мрежи.

Фигура 3

Фигура 4

На свой ред, фигура 4 показва, че над половината от потребителите прекарват «онлайн» повече от 90 минути на ден. Средно това са 23,5 часа седмично или едно пълно денонощие!

Смартфоните и таблетите допълнително превърнаха връзката с Интернет в ежедневна, а и ежеминутна необходимост. Според проучване на Pew Internet от 2012, 55 % от американците твърдят, че ползват само мобилно устройство за достъп до Интернет. 50% от тийнейджърите, притежаващи смартфони, влизат в Интернет основно през мобилните си телефонии, 45 % от хората на възраст между 18 и 29 години влизат в Мрежата главно от телефоните си. За тази тенденция потвърждават Amazon, Wikipedia и Facebook, отчитащи 20%-но увеличение на трафика от мобилни устройства (2). Една четвърт от собствениците на смартфони не се сещат кога за последно са прекарали някой ден "офлайн", показва новинарският портал за маркетинг MarketingProfs. В България няма публикувана надеждна статистика, но според една презентация на най-големия мобилен оператор у нас, през 2012 смартфоните са 1,2 млн., през 2013 - 1,5 млн., а през 2014 се е очаквало да достигнат 2 млн. броя (3).

Скритото влияние на Мрежата

Количествените измерения на промяната, която Интернет носи, са видими от горните данни, но Мрежата не е просто технология, която прави възможни по-бързите справки, или общуването, или пък само нова среда за рекламния бизнес. Основното му влияние остава скрито, то е в областта на човешката психика. В световен мащаб вече се говори за Интернет зависимост, като близо 73% от поколението на възраст 13-17 години е в риск, а за възрастовата група 18-24 години заплахата е съизмерима (71%), но това е само върхът на айсберга. Истината е, че от началото на "компютърната ера" се извършват множество масови поведенчески изменения, които все още не са изследвани подробно от психолозите. Някои от тях обаче са формулирани с блестяща интуиция от специалисти в други области – например журналистът Максим Бехар заявява в свое интервю, че според него Интернет е променил света в поне три посоки: всеки е журналист, всеки е PR-специалист и всеки е публична личност (4).

Основание за подобно твърдение дават възможностите на социалните мрежи. В тях човек не е просто обект на нечие информационно облъчване, а сам може да инициира и пропагандира тези, да събира привърженици, да отстоява каузи. Казано по-просто, те дават власт в един, макар и виртуален, социум. При това не се изисква нито богатство, нито произход, нито физическа сила, красота или друго качество. Това е може би най-мощното средство за осъзнаване на собствената значимост, което цивилизацията ни е създала. Впрочем то е и средство, което често се заплаща с неумение за нормална комуникация, асоциалност и липса на самочувствие в "реалния живот", но това е друга тема.

Осъзнатата собствена значимост, способността за свободна комуникация и неограниченият достъп до информация, от една страна, и възможността за създаване на виртуални социуми, от друга, се оказаха взривоопасна смес, съдейстствала за разпалването на множество социални конфликти, някои нестихнали и днес: "Арабската пролет", протестите в Турция, в Украйна, в Тайланд, в Бразилия и т.н. трасираха една полоса, по която съществуват предпоставки за мащабни социални промени. Всички тези революции, успешни или не, започнаха именно от Интернет. Така глобалната мрежа се оказва средство за контрол над властта, но и за пропагандиране на нов тип власт.

България не прави изключение в това отношение. Още първите полицейски протести през 2008 бяха организирани в професионалните форуми police.free.bg и police.ba4ka.com. През следващите години протестите на студенти, еколози, майки и земеделци възникваха стихийно (подобно на демонстрациите на полицаите) и бяха единствена опозиция в овладяната от правителството на Бойко Борисов медийна среда. Впрочем, именно от Интернет започна и организацията на протестите срещу цената на тока, довели до оставката му.

Интересно е, че 2013 беше белязана в политическия живот на България от две протестни вълни: февруарската, довела до падане на правителството на ГЕРБ и предсрочни избори, и летните протести, провокирани от избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС, които целяха сваляне на новото правителство на Пламен Орешарски. Анализаторите наложиха различни клишета за двата протеста: първият бе определен като социален, т.е. на "бедните и онеправданите", а другият – като протест на „красивите и добре облечените” и му бяха приписани определени морални измерения. Действително, разлика между социалните страти, върху които стъпиха двете вълни на протеста, съществува, тя се вижда дори чисто географски - по обхванатите от протестите населени места. Има разлика и в подбудите, както и в някои от посланията. Има обаче и много общо в протестите, което социолози и политолози отказват да забележат.

Бих стигнал дори по-далеч. На практика, деленето на протестите се основава единствено на второстепени белези, а не на разбиране за същността им. Някак си второстепенен остава и въпросът, че едните хора протестираха срещу Бойко Борисов, а другите – срещу Орешарски, защото нито първите харесваха втория, нито вторите – първия. Нека изброим някои от основните общи белези на двата протеста:

- липса на лидери;

- ролята на Интернет за организирането им;

- отрицанието на всички партии и отказ да бъде припозната такава за носител на протеста;

- отрицание на „системата” като цяло и желание „властта” да бъде наказана;

- исканията за нова конституция, нови лица, нови правила;

- патриотичният елемент в протестите: националния флаг и химна като широко използвани символи;

- нерегламентираното блокиране на улици и площади, окупации на сгради и пр.

Прави впечатление, че много от тези белези са универсално световно явление - от "Арабската пролет" до събитията в Турция и в Бразилия. Вероятно защото вече едно цяло поколение израстна в епохата на масовата употреба на компютри и Интернет, а това безусловно промени съзнанието и начина за възприемане на света, както и начините за реакция. Кликването на мишката промени света и днес всеки „потребител” очаква следния минимум от общуването си с него:

- бързина;

- непосредственост и диалогичност;

- опростени послания, често символни или образни;

- неограничени възможности и креативност;

- абсолютна свобода и липса на автоцензура, гарантирани от анонимността;

- възможността за много действия на въз основа на принципа „проба – грешка” без да има персонален риск или да се носи отговорност за неуспеха;

- не на последно място компютърът възпитава у своите потребители чувството за лична значимост, за което говорих по-горе: те определят правилата, те командват процесите и подобно очакване те имат и от сферата на социалното управление

Социологическите и правните науки приемат, че съществуват следните основни сфери на обществения живот: възпроизводство на човешките индивиди и духовно възпроизводство, материално производство, както и социално управление, обезпечаващо първите две (5). Тази функционална структура определя и организационната структура -.закономерност, изведена и обоснована от Емил Дюркем. Според него: "Твърдението, че структурата предполага функцията и произтича от нея е истинно най-вече по отношение на обществото. Обществените институции не се установяват с декрет, а произтичат от социалния живот и само го изразяват навън, чрез видими символи. Структурата е консолидирана функция." (6).

В науката съответствието между функционалната и организационната структура при отделните етносоциални общности се определя като социална достатъчност. Постигането на социална достатъчност е социологически закон, гласящ, че всяка етносоциална общност се стреми към установяване на социална достатъчност (7).

Интернет и кризата на представителната демокрация

Ерата на компютрите и на Интернет промени драстично сферата на духовно възпроизводство на съвременното общество. Ако печатницата на Гутенберг направи възможен досега на масите с висшата култура, достъпна до този момент за малцина, Интернет не само улесни този процес, но превърна масите в активна страна в него, даде им възможност да го моделират и допълват. Беше изградена общност от индивиди, които могат да мислят заедно, да изживяват заедно емоциите си и да търсят общи решения, без прецедент в досегашната човешка история. За неин далечен предтеча в историята би могла да се приеме Атинската Еклесия (Народно събрание), където право на достъп е имал всеки атински гражданин без значение на произход и имуществен ценз, но беспорно Интернет-общността е несравнимо по-голяма като маса и възможност за изяви, доближавайки се до т.нар. "ноосфера".

Това води до криза на представителната демокрация, до желание за лично участие. Съвременното общество изпитва социална недостатъчност и в социално-управленската сфера.

Тезата ми е, че, най-общо казано, протестиращите искат от своята държава, т.е. от държавното управление, това, което е обичайно за тях в Интернет. Явлението е глобално и намира най-ярък израз в страните, където разломите в обществото са най-дълбоки, но има своите проявления и в развитите и благоденстващи държави с упадъка на традиционните партии и възхода на нови екзотични политически движения. Според мен, това е недвусмислена заявка за края на „функционалната държава” (5) и искане за въвеждане на нов регламент за „интерактивна държава”.

Тук се налага да уточним понятието „интерактивен”. Използвам го в смисъла, който е придобило в информационните науки, а именно процес, при който една система контактува чрез поредица от действия и/или съобщения с друга система/системи, като всяко действие или съобщение е свързано и породено от предишните такива. В най-общ смисъл, всяка форма на двустранна комуникация може да се разглежда като интерактивност (8).

Разбира се, съществуват и множество определения, разкриващи по-пълно смисъла на понятието. Така, в книгата си "Трансформиращите огледала", Дейвид Рокби разглежда интерактивните форми на изкуството и обръща внимание на взаимодействието в процеса на работа на актьора. Хората остават с впечатления, че могат да въздействат и влияят върху нея. По-късно концепцията на Рокби се променя и той анализира интерактивността от нова гледна точка. Според него, за много хора интеракцията означава контрол, т.е. хората гледат на интерактивните технологии като начин да получат повече власт и влияние.

През 1997 дизайнерът на игри Силия Пиърс публикува „The Interactive Book”, където прави разграничения между безпричинна и безсмислена интеракция. Първоначално взаимодействието се свързва с машинен автомат, а по-късните форми на интерактивност акцентират върху чувството за принадлежност и придаването на смисъл на взаимодействието (9).

Странно е, че, говорейки за "интерактивна държава", отново, както и при функционалната държава, не става дума за някаква нова идеология, за разписан план за промяна с неговите тезиси, а за едно латентно, но ясно формулирано очакване в обществото, което все още търси своите говорители. Необходимостта от промяна е вопиюща, а непоносимостта към статуквото е радикална, но протестиращите (също както в диалоговия режим на компютрите) очакват да дадат само своята санкция „приемам” или „не приемам”, а не да се формулират решения.

Ако се върнем към българския пример, искането за нова конституция някак естествено изплува и в двата протеста едновременно с тяхната масовизация и с отдалечаването от конкретния повод за избухването им. Нещо повече, той присъства под формулата „За нов обществен договор” и в контрапротеста на подкрепящите Орешарски. Така, колкото и парадоксално да звучи, двата полюса на разединеното българско общество имат едно и също фундаментално искане.

Какво трябва да се промени в конституцията? Кои са ония елементи на „интерактивност”, които биха удовлетворили очакванията на недоволните и биха върнали чувството за държавност и самоидентификация на гражданина с управлението?

В статията си "Компютрите като театър" (Laurel, 1991), Бренда Лаурел класифицира интерактивността, използвайки три основни параметъра: честота, поредица, и значение С други думи, търси се отговор на въпросите: каква е честота на контакта, колко пъти е осъществена интеракцията чрез системата и, колко дълбочинно е взаимодействието? Лаурел обаче избягва технологичната характеристика на интерактивността, като акцентира върху това, дали взаимодействието ни прави част от представянето на материала, и по този начин обръща внимание на възприемането му от потребителя (10).

Би следвало тези въпроси да бъдат отнесени и към държавното управление и да получат своите конституционни отговори. Нещо повече, всяка управленска институция трябва да бъде оценявана по тези три критерия.

Българският случай

България е парламентарна република, което я поставя в реда на всички онези „демокрации”, за които принципът на разделение на властите е доста условен, въпреки че то е закрепено с нарочния текст на чл. 8 от Конституцията. Българския случай е още по-тежък заради липсата на демократични традиции и заради партократичния модел, установен през последните десетилетия. Пропорционалният избор позволява на всяка партийна централа да подбира депутатите си, а народът ги избира, като й осигурява парламентарно мнозинство или шанс за печеливш коалиционен пазарлък. Впоследствие лидерът на централата (евентуално) става премиер, и естествено разчита на парламентарен комфорт, защото представителите на мнозинството са му лично задължени. С оглед периодичния избор на половината от членовете на Висшия съдебен съвет, съдебната система също се оказва зависима от партиите. В същото време, партийният пазарлък много често променя вота. Примери за това са коалирането между НДСВ и БСП, които на изборите през 2005 се представяха за основни антитези, подкрепата на „Атака” за правителството с участието на ДПС (2013-2014) и др.

Не е чудно, че Парламентът е водещата по неодобрение институция, тъй като хората го идентифицират именно с "партийния джамбазлък". Липсата на каквато и да е възможност за влияние върху избраната вече власт в срока на мандата й прави за мнозина българи участието в избори напълно безсмислено. Проблематична е дори възможността за контакт с нея, тъй като въпреки широко прокламираното върховенство на този орган, той се изживява основно като обезпечаващ управлението на Министерския съвет. Така, дори случаите, в които законът го задължава да действа в положение на обвързана компетентност, остават без последствия, когато противоречат на интересите на управляващите. Пример за подобно отношение на Народното събрание е погазването на чл. 13 ал. 3 и ал. 7 във връзка с чл. 10, ал.1 т.5 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, който го задължава след внасяне на подписка за референдум подкрепена от повече от 200 000 граждани, поне да бъде обсъдено предложението им и Парламентът да се произнесе по него с мотивирано решение. Подобен прецедент имаше през 2010 по повод подписката на ВМРО и ТВ „Скат” за референдум по въпроса, трябва ли България да подкрепя Турция за член на ЕС.

Без съмнение Народното събрание е институцията с най-ниска степен на интерактивност по оста „институция-гражданин”. Честота на взаимодействие – веднъж на 4 години при избори, при това без право на личностен избор, нулева интерактивност на системата и нищожна дълбочина на взаимодействие.

Президентът на Републиката е друга важна институция. Въпреки че е избиран пряко, Конституцията е предвидила за него скромен набор от правомощия. В сферата на управлението те се изчерпват с възможността да назначи служебно правителство, ако парламентарните групи не успеят да съставят такова, както и с назначаването на определени длъжностни лица в службите за сигурност и в армията. Държавният глава има определени прерогативи при попълване състава на Конституционен съд и Висшия съдебен съвет. По отношение на Парламента той има право само на отлагателно вето и няма законодателна инициатива.

Степента на интерактивност на Президента с гражданите е по-висока, на първо място, заради мажоритарния избор, и на второ - заради възможността за пряк контакт с институцията и получаване на конкретен отговор от нея. Липсата на конкретни правомощия обаче прави дълбочината на това взаимодействие нищожна, тъй като проблематиката, по която държавният глава има правомощия да взема решения, е крайно ограничена.

Министерски съвет е институцията, осъществяваща изпълнителната власт в България. Избира се от Народното събрание, което и прекратява мандата му чрез предвидените в Конституцията способи. В съвременната история на България има само три случая, в които правителство си е отишло поради неодобрение от страна на избирателите, и това стана след масови протести и гражданско неподчинение. На практика, има случаи, когато коалиционни кабинети успешно реализират четиригодишния си мандат с одобрението на едва 1/4 от гражданите.

По отношение на конкретните си управленски функции, Министерски съвет се намира в постоянно взаимодействие с гражданите и юридическите лица, както във връзка с предоставяните административни услуги, така и с оглед прилагането на законите. Тук диалоговият режим съществува, но не така стоят нещата с непосредствеността на контакта и опростеността на взаимодействието. "Електронното управление/правителство", което трябваше да поправи това положение, поне за административните услуги, е все още в зародиш и по този показател България решително изостава от повечето страни в Европа, намирайки се на 60-то място в класацията на ООН за 2012. Що се отнася до нормотворческата и правоприлагаща дейност, няма и наченки за подобен подход, ако изключим хипотезата на чл. 26 ал. 2 от Закона за нормативните актове.

По другия важен индекс за е-участие, оценяващ възможността за активна комуникация между гражданите и управлението, България отново е изоставаща – на 31-во ниво от 32 възможни, много след другите държави от нашия регион.

Изводът е, че макар да съществуват наченки на интерактивност между изпълнителната власт и гражданите, респективно юридическите лица, основен проблем, за да се почувстват те действителен суверен, е неучастието при нейното конституиране, липсата на начин за търсене на отговорност и за насочване на политиката.

Някои изводи

Изводът от анализа на българските институции е, че те категорично не отразяват очакванията на Интернет-генерацията за интерактивност. В практически план това се изразява в (само)изключването от политическия живот, от една страна, и в растящото обществено напрежение - от друга. Двете протестни вълни от 2013 категорично доказват неприемането на съществуващия "обществен договор" и, ако си позволим една метафора, голяма част от народа отдавна си е оттеглила подписа от него. Остава политиците да намерят верния път за институционална реформа, който да преодолее социалната недостатъчност и даде нов интегритет на обществото. При това търсенията им следва да са в няколко посоки:

• - На първо място може би стои въпросът за прекия избор на представителите в управлението и за възможността за тяхната замяна;
• - Следва да се осигури възможност за постоянен и непосредствен контакт между тях и избирателите им, включително пренасяне на компетентнции на по-ниско, регионално ниво;
• - Формите на пряко участие на гражданите в управлението трябва да се обогатят и направят ефективни. Интернет-общността следва да се интегрира в процеса на решаването на конкретни управленски въпроси - от планирането на бюджета, до приемането на дългосрочни стратегически документи ;
• - Въпросът за промяна на формата на държавно управление също трябва да бъде подложен на дебат.

Това са само няколко насоки, но по важно е съзнанието, че интерактивната държава е процес на интегриране на "потребителите" в държавното управление до степен, която ще го направи наистина "тяхно", т.е. ще им осигури онова усещане за власт над него, което Дейвид Рокби определя като органично присъщ елемент на интерактивността.

Литература:

1. http://www.internetworldstats.com;
2. http://www.btv.bg/article/nai-nai/internet-prez-smartfona-revolyutsiya-za-demografskiya-profil-na-potrebitelite.html;
3. "Проникване на смартфоните в България - 2013", http://iabulgaria.bg/?page_id=185
4. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=7864;
5. Л. Дачев. Учение за държавата, С., 2001, с. 29;
6. Е. Дюркем. Курс по социални науки. В: Емил Дюркем. Избрано., С., 1994, с. 57.
7. Л. Дачев. Учение за държавата, С., 2001, с. 30;
8. В смисъла формулиран от Жорж Бюрдо на държава, в която идеологиите са анахронизъм, а борбата за власт като смисъл на политическия живот е заменена с функционирането на властта. Бюрдо, Ж. „Държавата”, София 2007, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”;
9. http://bg.wikipedia.org/wiki/Интерактивност;
10. http://ebox.nbu.bg/prob12/view_lesson.php?id=239;
11. пак там.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

За съжаление, Ялтенската конференция, провела се от 4 до 11 февруари 1945 е тотално митологизирана. Но, както често се случва, митът се оказва измислица, която ни представя съвсем реални факти. В конкретния случай тези факти са крайно противоречиви. Какво тогава да кажем за митовете?

Значението на Ялта

За цяло поколение източноевропейци Ялта се превърна в символ на това, как великите държави решават съдбата на малките без тяхно участие. В Ялта Чърчил, Рузвелт и Сталин определят границите, сферите на влияние и общия вид на следвоенната система на международните отношения, без да се консултират с представителите на страните, чиято идентичност е поставена под въпрос.

Тази позиция е представена най-красноречиво в книгата на Жак Рупник "Другата Европа". В нея той обяснява, защо за народите на тази "друга Европа" Ялта е нещо като "първородния грях" и мита за разделения континент. Думата се превръща в синоним на съветизацията и изчезването на самата идея за Централна Европа. Тя става символ на "междинния", "граничен" статут на малките европейски държави, както и на постояно повтарящите се сценарии, водещи до загубата на контрола върху собствената им съдба. За държави като Полша, Ялта олицетворява "реалната политика" в най-лошия и вариант, когато геополитиката триумфира над малките страни и техния специфичен път на развитие.

Разбира се, резултатите от Ялтенската конференция са предопределени от хода на предшестващите я събития. Още "споразумението за процентите на влияние", постигнато през октомври 1944, когато Чърчил пристига в Москва, опитвайки да спазари някакви отстъпки за западните държави, показва, че позициите на Съветския съюз в преговорите прогресивно укрепват. Откриването на Втория фронт в Нормандия през юни 1944, означава, че съюзниците вече нямат възможност за стратегическа намеса в Източна Европа. Осъзнавайки го, Чърчил преди това разглежда възможността Вторият фронт да бъде открит на Балканите. Но, заради очевидните логистични проблеми, това би се оказало само спомагателна операция. Освен това войските на съюзниците затъват в Италия, където инициативата остава в ръцете на Германия.

Признаването на факта, че силовият баланс в Европа се променя, води до свикването на Техеранската конференция на т.нар. "Голяма Тройка" (28.11-1.12 1943). Макар че в иранската столица се обсъжда най-вече откриването на Втория фронт (Нормандската операция), както и регионални въпроси, като например подкрепата за югославската съпротива или войната с Япония, форматът на този тип конференции се налага.

Откриването от съюзниците на Втория фронт в Западна Европа става факт през юни 1944. Така Изтокът бива отворен за съветските войски. На 22 юни 1944 Червената армия стартира операция "Багратион", довела до освобождаването на Беларус и Източна Полша от германците. Формално тя приключва на 19 август, когато съветските части се разполагат на източния бряг на Висла, в района на Варшава. Германците търпят най-тежкия разгром в цялата Втора световна война. Благодарение на използваната от съветските войски "тактика на дълбоката операция" (т.е. на осъществяване на пробив в оперативна дълбочина) и отличната маскировка, бива унищожена цяла германска група от армии.

В Източна Европа смятат Ялтенската конференция за предателство и "втори Мюнхен". Това обаче е твърде опростенческо тълкуване на процеса, в чиито символ се превръща думата "Ялта". По същия начин е само частично вярно разпространеното тълкуване на Ялта като отчаян опит на Запада да спазари нещо за себе си в момент, когато стратегическата ситуация се променя рязко в полза на СССР. Огромното военно предимство на Съветите става очевидно, но това открива възможност за утвърждаването на нов политически стил в Европа.

Фундаменталното значение на Ялта е, че конференцията води до признаването на геополитическия плурализъм както на континента, така и в международната политика, като цяло. На свой ред, студената война, по метода на пробите и грешките (като грешките преобладават) демонстрира, как този плурализъм може да бъде "оседлан".

В същото време Ялта означава и признаване на идеологическия плурализъм. Държави с различни социално-политически системи и форми на идейна презентация на собствения си социален и политически живот, биват принудени да съществуват съвместно. Разбира се, появата на ядреното оръжие като фактор във взаимоотношенията между свръхдържавите, за което с такъв апломб обявява Хари Труман на Потсдамската конференция през юли 1945, внася ново измерение в политическите планове на големите сили. От ключово значение обаче е именно обстоятелството, че Ялта слага началото на епоха на геополитически и идеологически плурализъм.

Развитието на дискусиите в Ялта е подчинено именно на това обстоятелство. И споразуменията, които са постигнати там, са много по-сложни и "демократични", отколкото ги представят привържениците на тезата за "предателството", дори ако оставим настрана разминаването между Чърчил и Рузвелт относно съдбата на Британската империя. Няма да влизам детайли, но тези споразумения касаят и формата на ООН, и плановете за провеждане на демократични избори в Полша и другите източноевропейски държави. Самата Полша пък се превръща в "държава на колела", чиито граници биват изместени далеч на запад. За първи път тези граници са компактни, което позволява на страната да се развива като цялостна и хармонична нация и държава. С други думи, Ялта има много "деца", голяма част от които са живи и здрави до днес, макар други да станаха жертва на политиката от периода на студената война (и, в частност, свободните избори в Полша).

Хелзинки, като потвърждаване и преодоляване на Ялта

За западните съюзници, в крайъгълен камък на следвоенното устройство на света се превръщат атлантизмът и неговата идеология. В основата на политиката на СССР пък, чак до края на студената война, си остават специфичната смес от великодържавност и идеологически радикализъм.

През 2015 обаче, не отбелязваме само седемдесетгодишнината от Ялта. Преди четиридесет години беше проведена Хелзинкската конференция (т.е. Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа през юли-август 1975). Представители на 35 държави (33 европейски, плюс САЩ и Канада) се събраха на нея като равни, а основния акцент беше поставен върху укрепването на взаимното доверие и спазването на човешките права. СССР и комунистическите му съюзници постигнаха формалното признаване на следвоенните си граници. Двата първи раздела на Заключителния акт от Хелзинки, подписан на 1 август 1975, им гарантира определени предимства в сферите на сигурността и икономиката. В същото време обаче, държавите от комунистическия блок се ангажират и с третия раздел, касаещ цял пакет от въпроси, свързани с човешките права. Това се оказва сред основните катализатори на разпада на комунистическата система. Гражданите на въпросните страни вече могат да апелират към официален правов документ, подписан от всички комунистически правителства и гарантиращ защитата на свободата на словото, свободното придвижване и много други неща.

Включващата 56 държави-членки Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) е сред основополагащите паневропейски блокове. И днес тя е една от най-големите регионални организации, ангажирани с проблемите на сигурността. Създадена с цел практическата реализация на постановките на Заключителния акт от Хелзинки, Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа (както се нарича организацията до декември 1994) представлява форум за обсъждане и вземане на политически решения по въпросите за ранното откриване и предотвратяване на конфликтите, кризисното управелние и следконфликтното възстановяване. ОССЕ изигра ключова роля за падането на комунизма, като това се отнася особено за срещата във Виена през ноември 1986. До 1989 Михаил Горбачов приема всички основни постановки, касаещи човешките права и гражданското общество и съдържащи се в Заключителния документ на Виенската конференция. Той съзнателно допуска проникването на етичния индивидуализъм в колективистичната комунистическа система, опитвайки се да създаде по-хуманна разновидност на социализма.

В други условия това би могло да се осъществи. В края на 80-те години обаче, комунистическото наследство, систематичната дискредитация на представителната демокрация и независимата от властите в комунистическите държави обществена активност водят до това, че новият експеримент не успява да получи достатъчно подкрепа. В началото на 90-те ОССЕ си изгради ясна институционална идентичност, но войната на Балканите демонстрира нейната неадекватност, дори в новия и вид. На първо място, дори и днес остава непреодоляно противоречието между фундаменталния принцип на ОССЕ за самоопределяне на нациите и този за нерушимостта на държавните граници. Русия се стреми да превърне ОССЕ в основната европейска организация за сигурност, която да замени НАТО. Само че руските надежди не се сбъдват. Напротив, именно Северноатлантическият пакт се превръща в доминираща организация в сферата на сигурността, а Европейският съюз стартира продължителен процес на разширяването си.

Казано накратко, Хелзинската конференция затвърждава границите и другите споразумения, постигнати в Ялта, но след това стартира и програма за преодоляването на тези споразумения. Именно противоречията на Хелзинки, както и противоречията на Ялта, обясняват провала на плановете за създаване на инклузивна и справедлива система за европейска сигурност след студената война. ОССЕ, като рожба на Хелзинки, не успява да се превърне в истинска паневропейска организация за сигурност. А корените на този провал следва да бъдат потърсени в Малта.

Срещата край Малта и ерозията на Ялтенския модел

Малтийската среща, провела се на 2 и 3 декември 1989, на два, носени от бурята, лайнери между президента Джордж Буш-младши и Михаил Горбачов също е до голяма степен митологизирана. Тя се осъществява няколко седмици след падането на Берлинската стена на 9 ноември. На нея се дефинира основният модел на политиката в света след студената война. Мнозина я смятат за "момента на отказа" от постигнатото в Ялта, но това само отчасти отразява нейната същност.

Край Малта, както и в Ялта, свръхдържавите решават съдбата на Европа. Ключовата разлика обаче е, че междувременно дипломатическия и стратегически баланс на силите вече се е променил.

Смисълът на Ялта е осъзнаването и приемането на факта, че СССР представлява свръхдържава, с чиито интереси занапред светът следва да се съобразява. Именно затова Ялтенската конференция получава толкова висока оценка в Съветския съюз, а днес и в Русия. Като за Москва е особено важно, че в Ялта западните държави признават "държавността" на Русия. Което не се случва често.

Друга особеност на този мит е, "замразяването" на времето. В този смисъл руският мит за Ялта е начин за "замразяването" на великодържавния статус на Русия за вечни времена.

Напротив, Малта олицетворява момента, когато американският президент вижда, че съветската мощ се изчерпва. Горбачов дава да се разбере, че СССР не възнамерява да се намесва в хода на различните революции, осъществяващи се по онова време в Източна Европа, като страните от региона една след друга се измъкват от сферата на съветското влияние и демонтират комунистическите си системи.

Тъкмо поради това Буш решава да приеме плана за обединение на Германия от 10 точки, който малко преди Малтийската среща е лансиран от западногерманския канцлер Хелмут Кол. В основата му е тезата, че обединението ще се осъществи в рамките на Северноатлантическия алианс, а обединена Германия ще бъде член на НАТО. Впоследствие, през февруари 1990, стартират безкрайни дискусии, как това следва да се осъществи на практика. На 9 декември, на срещата в Москва, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър обещава на Горбачов, че ако Германия се присъедини към НАТО, а Русия изтегли 24-те си дивизии от немската територия: "НАТО няма да разшири дори с милиметър юрисдикцията си в източна посока". Истината обаче е, че това се отнася само за територията на бившата ГДР. Никой не си задава въпроса за разширяването на пакта за сметка на други държави от съветския блок, той просто не се поставя. Така или иначе, НАТО поема моралния ангажимент да не запълва "вакуума", възникнал в резултат от изтеглянето на съветските войски и разпадането на Организацията на Варшавския договор.

С други думи Малта очертава прехода във властта. Инициативата преминава към западните съюзници. Това е очевиден триумф на атлантическите сили, докато за Русия започва продължителен период на загуба на статуса и, който тя започва да възстановява едва през първото десетилетие на ХХІ век. Не по-малко важно е и, че Малтийската среща се оказва ключов момент на един системен преход в чиито ход мястото на системния и геополитически плурализъм, чиито символ е Ялта, бива заето от еднополюсния модел на сигурност в Европа, което се съпровожда и с делегитимизацията на системните алтернативи.

Малта: пропуснатата възможност

Тук е мястото да анализираме още един мит - за некомпетентността, ако не и предателството на съветските и руски интереси, в което обвиняват Горбачов. Лансирането на подобни твърдения означава, че не се осъзнава динамиката на процеса, определяща действията на последния съветски лидер, както и, че се подценява оригиналността и радикализмът на неговите идеи.

Ако Западът се бе оказал наистина готов да приеме визията на Горбачов за европейската трансформация, можеше да бъде избегнат сегашния катастрофален разпад на системата за сигурност на континента. Защото в сърцето на Европа отново се разгаря огъня на войната. Нямаше да се сблъскаме с това, ако бяхме се ориентирали към алтернативен модел на развитие, преодоляващ и ялтенския, и малтийския модел.

На 6 юли 1989 Горбачов се обръща в Страсбург към Съвета на Европа, очертавайки идеята си за създаването на Обш европейски дом. Според него, паневропейският процес "е реалност и продължава да се развива". За разлика от доминиращата днес концепция за "разширяването на Европа" последством експанзията на атлантическата система и ЕС, той предлага алтернативна визия за Европа след студената война. Днес тази концепция най-често бива определяна като идеята за "голяма Европа".

И така, Горбачов пристига на срещата край Малта с две големи идеи. Първата включва "реформирането на комунизма", т.е. опита за връщане към изворите на руската революция и радикалното обновяване на социалистическата система. Съветският лидер се обявява за еволюция на съветския комунизъм към "хуманен, демократичен социализъм". Смазването на "Пражката пролет" през август 1968, чиито привърженици се обявяват именно за нов тип социалистическа демокрация, както и дългите години на съветската стагнация, ерозират социалната база, необходима за реализацията на подобна програма в СССР. В случая обаче е по-интересно обстоятелството, че Горбачов лансира програма за идеологически и системен плурализъм в Европа, отстоявайки енергично и красноречиво тезата, че различните системи могат да съществуват съвместно и мирно на континента.

Втората му идея е свързана с концепцията за "голяма Европа". Тя предполага преодоляването както на Ялта, така и на Малта (т.е. на логиката, в чието олицетворение Малта се превръща в крайна сметка) и налагане на нова динамика на международните отношения в Европа, отговаряща както на интересите на големите, така и на малките държави. Тоест, става дума за една "многополюсна" Европа, осигуряваща пространство за експерименти и многообразие.

Трагедията е, че Горбачов споделя идеите си не с европейските лидери, а с президента на САЩ. За разлика от Ялта, на Малтийската среща съветският лидер няма нито един европейски събеседник. Не е чудно, че американският президент не вижда нищо привлекателно в дискусията на идеята за "голяма Европа", защото реализацията и би означавала разцепление между двете "крила" на Северноатлантическия алианс - европейското и американското, от което САЩ отдавна се опасяват.

Последиците

Така Малтийската среща води до политическото бедствие, от което страдаме и до днес. Горбачов лансира радикални идеи за преодоляване на логиката на идеологическия конфликт от ерата на студената война и разделението на Европа. На практика обаче, нещата се развиват в точно обратната посока. Защото тази логика се запазва и укрепва, като се променят само полюсите. Северноатлантическият алианс се утвърждава като доминираща сила на континента, а идеите за геополитически и системен плурализъм биват отхвърлени. Притесненията и интересите на СССР, а след това и на наследилата го Русия, последователно биват маргинализирани. Бившите комунистически държави са интегрирани в НАТО, като това се прави именно за да се съхрани логиката на конфронтацията и разделението.

Самият Горбачов също осъзнава това. Откакто е принуден да подаде оставка през декември 1991, той постоянно изразява съжаление за случилото се. И тъкмо поради това реши да подкрепи президента Путин през 2014. Както става ясно днес, Хелзинкската конференция се оказва просто етап към размиването на идейния плурализъм, макар и да потвърждава границите и споразуменията от Ялта.

Задълбочавайки се в проблема, можем да видим, че нова Европа не съумява да избегне логиката на Ялта, включително всичките и болезнени последици, които виждаме днес. Малките държави от Източна Европа получават право на глас, но те го използват най-вече за да си разчистят сметките със собствените си митологизирани представи за Ялта, а не за да преодолеят неравенството в сегашната система на властта на континента и да подкрепят реалния процес на паневропейска интеграция, чието ядро е именно Русия.

В течение на 45 години живяхме в света, формиран в Ялта. След това още 25 в този, формиран в Малта. Вторият период бива определян като "студен мир", защото нито един от фундаменталните въпроси на европейската сигурност така и не бе решен. За Русия, Ялта е мита за нейното застинало величие. В очите на Запада пък, Малта олицетворява триумфа на атлантизма над горбачовата визия за европейския континентализъм.

Ето защо днес единственият път напред (както често се случва) е пътят назад, към идеите за Общия европейски дом, т.е. към процеса на формиране на "голяма Европа". Русия следва да преодолее Ялта, а Западът - да преодолее Малта, за да създадат заедно новия тип "европейскост".

Малтийската среща ознаменува съхраняването на логиката на геополитическото противопоставяне в Европа. Само че в това противопоставяне вече липсва баланса, характерен за света, създаден в Ялта. Напротив, самият принцип за геополитическия плурализъм и равенството между големите държави е дискредитиран и отхвърлен. Което означаваше, че НАТО неизбежно ше започне да оказва засилващ се натиск върху Русия, въпреки първоначалните опити да се съобрази с новите реалности в разпределението на силите и да смекчи този натиск. А когато Русия се оказа в състояние да реагира подобаващо, ние всички получихме обновена версия на студената война, която на практика - в прехода от Ялта към Малта и обратно, всъщност никога не беше преставала.

* Авторът е професор по политология и международни отношения в Университета на Кент, Великобритания

{backbutton}