На 26 март 2015 части на набързо скалъпената от Саудитска Арабия коалиция, включваща арабските монархии от ССАДПЗ (без Оман), Египет, Йордания, Судан, Мароко и Пакистан, стартираха операция "Решителна буря" срещу йеменските шиитски бунтовници "хуси" (името им идва от рода Ал-Хуси, чиито представители създават през 1994 и ръководят до днес движението на йеменските шиити-зейдити "Ансар Аллах", т.е. "Бойците на Аллах", което в момента контролира по-голямата част от страната). Официалната и цел е възстановяването на "законната власт" на избягалия малко преди това с помощта на саудитските специални части бивш президент Абд Рабу Мансур Хади, подал оставка през януари 2015, както и изтласкването на "хусите" от заетите от тях градове (включително от столицата Сана) и пълното им разоръжаване.

Въздържайки се първоначално от сухопътна интервенция (макар че Саудитска Арабия е съсредоточила на йеменската граница 150-хилядна армия, а готовност да изпратят свои военни части декларираха Египет и Пакистан), авиацията на коалицията започна планомерни бомбардировки на командните пунктове и позициите на "хусите", както и на обекти на гражданската инфраструктура, включително международните летища на Сана и Аден. Във въздушните удари участват над 180 бойни самолета, от тях 100 саудитски, 30 от ОАЕ, по 15 от Кувейт и Бахрейн, 10 от Катар и т.н.

Легенда:

Горе - Бойни самолети  Войници  Бойни кораби

Долу

САЩ - логистична подкрепа и разузнавателна данни

Турция - морална подкрепа

Кризата в Йемен

Според мнозина анализатори, кризата в Йемен може да се разглежда като своеобразно продължение на т.тнар. "арабска пролет". Движението на "хусите" е един от елементите на отдавна тлеещите протестни настроения в страната, подклаждани от острите социално-икономически противоречия (40% от 23-милионното население живее под линията на бедността, нивото на безработицата е 35%, а над половината жители са неграмотни) и 35-годишното авторитарно управление на Али Абдула Салех (президент на Северен Йемен през 1978-1990 и на обединената йеменска държава през 1990-2012) и приближените му кланове. В резултат от споразумението, чиито инициатори бяха страните от ССАДПЗ (Съвет за сътрудничество на държавите от Персийския залив), начело със Саудитска Арабия, през февруари 2012 в Йемен се проведоха предсрочни президентски избори, спечелени от дотогаващния вицепрезидент Хади. При това, движението на "хусите" и сепаратисткото "Южно движение", борещо се за отделянето на Южен Йемен, бойкотираха изборите, а след това многократно декларираха, че новите власти провеждат спрямо тях същата репресивна политика като режима на Салех.

Легенда:

Шиити Зейдити

Сунити

Самото движение на "хусите" възникна през 2004 в северозападната провинция Саада, където те се опитаха да възродят съществувалия близо хиляда години (969-1962) в Северен Йемен зейдитски имамат. В отговор на репресиите на йеменските власти, "хусите" започнаха въоръжена борба с правителствената армия. След 2009 тя беше подкрепена от Саудитска Арабия, която започна да нанася въздушни удари по базите на бунтовниците. Както е известно, последните твърдят, че защитават своята, много близка до шиитската, версия на исляма - т.нар. "зейдизъм", от експанзията на сунизма, подкрепян от йеменската върхушка, която според тях действа в интерес на Саудидите и САЩ. На свой ред, йеменските власти и Риад обвиняват "хусите", че са подкрепяни от Иран - нещо, което се отхвърля и от бунтовниците, и от Техеран.

Ситуацията в Йемен се усложнява от клановите и племенни междуособици, в които, в частност, са ангажирани Конфедерацията на хашидските племена, начело с депутата в националния парламент шейх Хюсеин ал-Ахмар, и отцепилата се от армията на страната въоръжена групировка на генерал Али Мохсен ал-Ахмар (също принадлежащ към племето хашид). На свой ред, в южната част на страната възникнаха радикални движения, призоваващи за възстановяването на съществувалия до 1990 независим Южен Йемен. Тук е мястото да напомня, че докато Северен Йемен традиционно се смята за бастион на исляма, бившата Южнойеменска народнодемократична република провеждаше откровено светска и дори просоциалистическа политика.

По принцип, в Южен Йемен обществото е по-ясно структурирано, отколкото на север. Тук населението е по-образовано, съществуват светски обществено-политически формации, включително управлявалата до 1990 Йеменска социалистическа партия. След обединяването на Йемен обаче, новото ръководство на страната, доминирано от представители на Севера, започна систематично да изтласква южняците от бизнеса, политиката и военната сфера. Мнозина офицери от Южен Йемен бяха уволнени от армията и полицията. Закономерно възникналото недоволство доведе до появата на доста силно сепаратистко движение, срещу което управляващите използваха все по-сурови мерки. Освен това, в страната действат радикални ислямистки групировки, като "Ансар ал Шариа" например (част от която е и прословутата организация "Ал Кайда на Арабския полуостров", поела отговорност за атентатите в Париж през януари 2015), разполагащи със значително влияние и контролиращи част от територията на Йемен, включително южната провинция Абян.

В тези условия хуситското движение "Ансар Алла" успя да се превърне през миналата 2014 в доминиращата политическа сила в Йемен. След бягството на президента Хади в Саудитска Арабия и призива му за чуждестранна военна намеса, в страната се формираха няколко доста противоречиви и вътрешно нестабилни политически коалиции. Така, бившият президент Али Абдула Салех, ползващ се с подкрепата на част от армията и службите за сигурност, както и синът му, който командва Националната гвардия, на практика, застанаха на страната на "хусите". На провелата се в края на март 2015 среща на върха на Арабската лига, свикана след началото на саудитската военна операция в Йемен, Салех заяви, че Саудитите носят отговорността "за всяка капка кръв, пролята в страната.

В оправдание на действията си, Риад и редица други арабски столици отправиха остри обвинения срещу Иран, че подкрепя йеменските бунтовници и дестабилизира ситуацията в арабския свят, като цяло, както и че подпомага "шиитския експанзионизъм" в Ирак, Сирия, Ливан и държавите от Персийския залив. Показателно е също, че Саудетска Арабия информира Вашингтон за бомбардировките само час преди началото им, чрез командващия на CENTCOM генерал Лойд Остин, което е в разрез с принципите на военно-политическото партньорство между ССАДПЗ и САЩ.

Ролята на Техеран в йеменския конфликт

Както посочва Кирстен Книп в коментар за Дойче Веле: "Саудитска Арабия и Иран се борят за усилване на влиянието си в Йемен, при това, Техеран може да се окаже големия печеливш в този конфликт, докато Риад рискува да се окаже заобиколен от шиитски държави".

Саудитска Арабия оправдава действията си с подкрепата за законния президент на Йемен Абд Рабу Мансур Хади в борбата му с бунтовниците. Според председателя на Комисията по външна политика и национална сигурност на иранския Парламент Мансур Хагигатпур обаче, тя "се е забъркала в опасна авантюра, в която със сигурност ще претърпи поражение".

Въпреки сътрудничеството с Вашингтон, през последните години външната политика на Риад не може да се похвали със сериозни успехи. В три съседни държави - Сирия, Ирак и Ливан - влиянието на Саудитска Арабия стремително спада за сметка на това на Иран. Подобно развитие няма как да не поражда тревога в сунитските държави от близкоизточния регион, опасяващи се, че могат напълно за загубят контрол върху ситуацията в него. От друга страна, както се посочва в един скорошен коментар на "Форийн полиси": "Иран знае как да използва в свой интерес фобиите на арабските държави. Макар че Техеран отрича да осъществява военна намеса в Йемен, много от съседите му се се отнасят скептично към такива декларации. След като през миналата 2014 един ирански депутат обяви, че три арабски столици - Багдад, Дамаск и Бейрут - вече са под контрола на Техеран, това породи сериозни опасения, че Сана може да стане следващата в този списък".

Шиитската общност в Близкия Изток

Легенда:

Голям процент шиити

Шиити

Сунити

Политологът от Стокхолмския университет Уалид ал-Сакаф смята тези опасения за основателни и посочва като доказателство, че веднага след като поставиха под свой контрол Сана, "хусите" установиха редовни въздушни съобщения с Техеран, като седмично между двете столици летят 28 самолети, при положение, че преди това между тях въобще нямаше пряка въздушна връзка. Между другото, още през 2013 йеменската брегова охрана задържа малък ирански кораб, натоварен с ракети "земя-въздух", предназначени за местните "хуси". Сега Риад и съюзниците му се опасявят, че самолетите, летящи между Сана и Техеран превозват и оръжие. Доказателства за това няма, но да не забравяме, че иранците доскоро отричаха и военното си присъствие в Сирия и Ирак, където ирански части се сражават със силите на т.нар. Ислямска държава.

Ако "хусите" укрепят позициите си в Йемен, Саудитска Арабия ще се окаже в нова ситуация. Нейният северен съсед Ирак и без това се смята за ирански съюзник, а сега към него ще се присъедини и Йемен, т.е. Кралството ще се окаже заобиколено от шиитски държави. Освен това в Риад са наясно, че ако останат на власт в Сана "хусите" ще поемат и контрола над международните морски превози. Както е известно, най-югоизточната точка на Йемен е разположена в зоната на тесния 30-километров пролив Баб ел-Мандеб, свързващ Аденския залив в Арабско море с Червено море. Именно по този маршрут, към Суецкия канал и оттам към Европа, минават и танкерите с петрол за Стария континент, както и товарните кораби от и за Китай.

Какви са истинските намерения на Иран по отношение на Йемен все още не е съвсем ясно. След сделката за ядрената програма на Техеран, постигната в Лозана в началото на април 2015, режимът на аятоласите, който дълги години се намираше в международна изолация и беше обект на сурови международни санкции, едва ли е склонен да рискува евентуално продължаване на ембаргото заради прекалено агресивното си поведение в Йемен. От друга страна обаче, ако въпросната сделка все пак се провали заради съпротивата на републиканците в американския Конгрес и усилията на изралското лоби в САЩ, Иран може да се окаже с развързани ръце.

Йемен и близкоизточната стратегия на САЩ

Междувременно, още през август 2014 стана ясно, че САЩ са променили отношението си към случващото се в Йемен и тази промяна не е в полза на смятаната дсокоро за техен особено близък съюзник Саудитска Арабия. Така, когато "хусите" започнаха, една след друга, да поставят под контрол йеменските провинции, Вашингтон на практика предпочете да не реагира на това. Макар че на пръв поглед би трябвало да го направи, защото успехът на "хусите" означаваше и успех на Иран, а САЩ и режимът на аятоласите съвсем не са приятелски настроени един към друг.

Тогава мнозина анализатори коментираха, че САЩ търпят провал в Йемен. Други обаче изтъкваха, че американските стратези най-вероятно разчитат с помощта на случващото се в страната да "затворят обръча" около Саудитска Арабия, оказала се притисната между антисаудитските сили на юг (в Йемен) и бойците на Ислямска държава (в Ирак). Ключовият въпрос тук е, защо Вашингтон се нуждае от подобен натиск върху Риад? От една страна, за да принуди Саудитите да станат по-възприемчиви към близкоизточната политика на САЩ, като цяло, и тази на Обама, в частност. Както е известно, Риад не харесва сегашния американски президент заради "заиграването" му с "Мюсюлманските братя" в Египет, а сега и с иранците. Според някои анализатори обаче, по-важната причина е прословутата американска стратегия на "управлявания хаос", включваща (както твърдят редица експерти) провокирането на голяма регионална война в Близкия Изток, която да бъде използвана за ерозиране позициите едновременно на Китай, Русия и ЕС и като последица от това - за съхраняване на глобалната американска доминация. Формираният в края на март арабски военен алианс, на практика, е на ръба на войната с проиранския блок. По-нататъшното развитие на събитията, до голяма степен, зависи от поведението на Техеран - дали аятоласите ще решат да подкрепят съюзниците си в Йемен или ще предпочетат да се споразумеят със Саудитска Арабия. Ако изберат първия вариант, нараства вероятността от реална война между двата блока, която ще доведе до отслабването и на двата. Ако пък в конфликта по някакъв начин бъдат въвлечени и други външни сили - например ЕС, Индия (предвид участието на Пакистан в оглавената от Риад коалиция), Китай и Русия, той ще навреди много сериозно и на тях, докато САЩ - оставайки встрани от него - ще се окажат в ролята на "големия печеливш". Дали това се осъзнава от подкрепящите Саудитите държави? Едва ли. Те по правило се ориентират зле в геополитическите ходове, които правят в региона големите външни играчи.

Впрочем, за поведението на Вашингтон по отношение на йеменската криза има и друго - при това по-просто - обяснение. Според онези, които го споделят, САЩ имат много сериозни съмнения, дали саудитската военна намеса ще бъде от полза за собствените им интереси. В края на краищата, саудитската армия не може да се похвали с някакви сериозни успехи на бойното поле и американците са наясно, че ако (и когато) операцията в Йемен, осъществявана под егидата на Риад, се провали пряката военна намеса на самите САЩ може да стане неизбежна, а това означава ангажирането им в поредната близкоизточна война, което е просто немислимо за Обама. Освен това, Вашингтон би трябвало да е наясно, че в настоящия момент отслабването на "хусите" може само да промени баланса в полза на екстремистките ислямистки групировки, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

Между другото, сдържаната позиция на ЕС също представлява косвен намек към САЩ, че ако искат да осъществят някаква сериозна военна намеса в Йемен ще им се наложи да използват варианта с "коалицията на желаещите". Както достатъчно ясно заяви след началото на "Решителна буря" върховният представител на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини, военните действия не са решение за кризата в Йемен и регионалните сили следва да действат отговорно и конструктивно за да създадат спешно условия за връщане към преговорите. Впрочем, тя също акцентира върху "рязко нарасналата опасност" от ситуацията да се възползват екстремистките и терористични групировки. В тази връзка Могерини акцентира върху ролята на ООН и регионалните играчи (т.е. на Иран). Като цяло, изказванията и говорят за известно дистанциране от саудитската военна авантюра в Йемен.

Според мнозина, саудитската операция не преследва някакви ясно поставени политически цели, което рано или късно ще отвори пътя към намиране на политически или дипломатически изход от ситуацията. Иран например, ще бъде доволен от перспективата "хусите" да влязат в структурите на властта като легитимна конституционна партия. Ако това се случи, влиянието на шиитите в региона допълнително ще нарасне. Несъмнено, потиснатите шиитски общности в Бахрейн (където шиитите са мнозинство от населението) и другите държави от Персийския залив, включително в самата Саудитска Арабия, много внимателна следят развитието на йеменската драма. В качеството си на най-организираната сила в Йемен, "хусите" могат да си позволят да действат в дългосрочна перспектива. Най-силният им коз, в крайна сметка, е, че именно те, а не доминираният от Саудитска Арабия ССАДПЗ, са основната преграда пред Ал Кайда и Ислямска държава в Йемен.

Междувременно, разрушаването на държавните институции води до това, че на преден план в Йемен излизат мазхабите (т.е. различните ислямски школи) и племената. Тотално са ерозирани образователните, съдебните, инфраструктурните, здравните и военните структури. Това, че гражданска война избухна именно в страната, в която има най-много оръжия на глава от населението, въобще не е изненада за някого. Освен това, йеменското общество е дълбоко разединено на племенна, конфесионална и социална основа. Конфликтът допълнително се задълбочава от бедността, безработицата, недостигът на природни ресурси и ширещата се наркомания.

Спецификата на геополитическото положение на Йемен способства за продължителния характер на гражданската война. Дължината на сухопътните граници на страната със Саудитска Арабия и Оман е, съответно, 1458 и 288 км. Йемен има широк излаз на Червено море и Индийския океан и може да контролира имащия колосално геостратегическо значение Бабелмандебски пролив, през който всяка година минават до 20 хиляди кораба. Обширната територия и разпръснатото население също са сред първостепенните причини да смятаме, че гражданската война в Йемен вероятно ще се проточи. Освен това, през последните години страната, или по-скоро някои нейни провинции, се превърна в опорна база на терористите от Ал Кайда, изтласкани преди време от Саудитска Арабия.

Неадекватната реакция на международната общност

За съжаление, световната общонст, в лицето на ООН, продължава да демонстрира пълно безсилие пред разрастващата се трагедия в южната част та Арабския полуостров, където 23-те милиона жители на Йемен са застрашени от мащабна хуманитарна катастрофа. Стартирайки операция "Решителна буря", Саудитска Арабия напълно игнорира Съвета за сигурност на Световната организация, а по-лошото е, че този тип поведение започва да се налага повсеместно. Както изглежда, съзнателното разрушаване на предишния световен ред, установен в Ялта през 1945, което се прояви най-ярко в хода на т.нар. "цветни революции" в арабския свят и постсъветското пространство, води до това, че днес дори и по-малките играчи (особено ако са партньори на Вашингтон) не смятат за нужно да се съобразяват с международните норми. Както изглежда САЩ не са склонни да се забъркват сериозно в йеменската криза, Саудитска Арабия пък не е в състояние да се справи с ролята на "регионален полицай", а Иран засега ограничава активността си само в рамките на т.нар. "шиитска дъга". В резултат от това в региона възниква опасен стратегически вакуум. Очевидно е, че САЩ вече не са в състояние да играят досегашната си роля, макар и да не възнамеряват да изтеглят изцяло въоръжените си сили от региона. В същото време е ясно, че пряката им военна намеса в Йемен, особено с използването на сухопътни части, е невъзможно, предвид опита от Ирак. Затова в момента всички военно-политически формирования в Йемен, както и в Близкия Изток, като цяло, зависят изключително от подкрепата на Иран или Саудитска Арабия. Борбата между тези две държави за регионално господство се води посредством въоръжените конфликти на територията на Ливан, Ирак и Сирия, а вече и на Йемен. Нещо повече, бунтът на йеменските "хуси"  ознаменува нов етап от по-мащабен регионален конфликт. Събитията там не се ограничават само с южната част на Арабския полуостров. Пряката военна намеса на Риад означава, че стратегическото му съперничество с Техеран вече преминава във фаза на открита конфронтация.

Предвид нежеланието на Вашингтон да се ангажира с поредна военна операция в региона, Иран и Саудитска Арабия са оставени сами да решават проблемите си, което ще доведе до продължителен период на насилие и значителна вероятност за ескалация на конфликта (включително за трансформирането му в глобален) и до хуманитарна катастрофа в Йемен с мащаби, сходни с тези на сирийската. Впрочем, вече сме свидетели на всичко това.

Голямата опасност е, че ключовите играчи в този конфликт се стремят да се сдобият с ядрено оръжие. Затова не е случайно, че на фона на пряката конфронтация на двете регионални сили в Йемен, Западът, начело със САЩ, се стреми максимално бързо да приключи преговорите за окончателно ядрено споразумение с Иран. Именно това е и причината американската политика да бъде подлагана на толкова остра критика от най-близките съюзници на САЩ в региона - Израел и Саудитска Арабия. Защото каквато и да било сделка за иранската ядрена програма не устройва нито Израел, нито Саудитите, тъй като и двете държави се опасяват, че подобно споразумение би улеснило плановете на Техеран за регионално господство. Тоест, краен резултат от случващото се може да се окаже промяната на регионалните партньори на САЩ. Йемен пък изглежда обречен да се превърне в поредната "разменна монета" в битката между интересите на Саудитска Арабия, Израел и Иран в Близкия Изток.

В същото време Вашингтон все пак не може напълно да се самоотстрани от случващото се в Йемен, затова предоставя логистична подкрепа и разузнавателни сведения за военните операции на арабските държави от Залива. В Пентагона твърдят, че те целят защитата на Саудитска Арабия и нейните съседи, тъй като йеменската гражданска война "застрашава вътрешната сигурност както на американските партньори в региона, така и самите САЩ". Това обаче звучи странно, предвид факта, че американското военно командване в региона няма никаква представа за конкретните задачи и крайната цел на въздушните удари, а самата Саудитска Арабия никъде не споменава, че защитава своите граници. Според саудитския посланик във Вашингтон Абдел ал-Джубеир, военната намеса трябва "да защити йеменците от една радикална организация, която е съюзник на Иран и Хизбула и на практика е овладяла цялата страна".

В същото време, противопоставянето на Техеран и на "шиитското възраждане" съвсем не изчерпва целите, които си поставя Риад с реализацията на операция "Решителна буря". Всъщност, залогът е много по-голям. След твърде ограничените успехи в Сирия и Ирак, позициите на Саудитската династия като лидер на целия мюсюлманских свят се оказаха под много сериозен въпрос. Затова на новия крал Салман е изключително необходима една "малка победоносна война", която да демонстрира на всичките му конкуренти, че Риад е в състояние да решава достатъчно сложни политически задачи и, че тъкмо той е най-достоен за ролята на лидер на мюсюлманския Изток.

Освен това, както във всеки конфликт, и в саудитската операция срещу Йемен присъства сериозен икономически елемент. При това нещата не опират само до петрола, макар че Саудитите несъмнено биха искали да си гарантират контрола върху петролните полета в "спорните зони" на йеменската провинция Хидрамаут, променяйки граничната линия в своя полза. Не по-малък е интересът на Риад от възстановяването на контрола над йеменския оръжеен пазар, който е най-големия в региона. Печалбите от този бизнес в Йемен са по-значими отколкото дори от петролния, като основите му бяха заложени (и то именно със саудитска помощ) още по време на юговойните, когато Сана беше сред основните доставчици на оръжие за Босна и Косово. Тогава йеменският елит на практика действаше под контрола на Саудитите, които бяха и основните финансисти на този бизнес, чрез многобройните "ислямски благотворителни фондации". Само след няколко години обаче, йеменците решиха да се откажат от всичките си посредници и съдружници, с изключение на сомалийските кланове. Риад обаче не е склонен да преглътне подобно неглижиране на собствените му интереси, също както не възнамерява да се примирява с контрола на южнойеменските провинции Шабва и Абян от т.нар. "Ал Кайда на Арабския полуостров", включваща около 60 хиляди души, сражавали се в Афганистан, Сирия и Ирак на страната на джихадистите. Риад очевидно възнамерява да ликвидира онези от нейните лидери, които са готови да воюват срещу Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив и в същото време да използва основната маса ислямисти в операциите, целящи укрепването на силно разклатените лидерски позиции на Риад в арабския свят.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Както е известно, преди повече от 110 години един от "бащите" на геополитическата наука Хилфорд Макиндер формулира знаменитата си теза за контрола над "хартленда" ("осовия регион") на Евразия като ключ към глобално господство. По онова време, този "хартленд", повече или по-малко, съвпада с територията на Руската империя, заемаща територията на Централна и Северна Евразия. Макиндер е силно загрижен за възможността бързо индустриализиращата се и експанзионистично настроена Русия да отправи открито предизвикателство към базиращото се на морската мощ превъзходство на Запада ( и най-вече на родната му Великобритания и в по-малка степен - на САЩ), използвайки за целта гигантските територии на Вътрешна Евразия. Всъщност, Москва се оказва неспособна да осъществи подобен "пробив" - нито по време на династията на Романови, нито по време на болшевишката диктатура. Мнозина анализатори смятат, че тя едва ли е способна да го направи и днес, когато мощта и е далеч по-малка от онази през имперските и съветските времена, да не говорим за икономическите и проблеми.

Това обаче не отменя актуалността на тезите, лансирани в началото на миналия век от Макиндер, тъй като през последните десетилетия се очерта нов претендент за контрол над "хартленда" в лицето на друга континентална империя - Китай. В крайна сметка, макар че китайците успешно проникват в Африка и Латинска Америка, основното поле на тяхната експанзия е именно Евразия, при това стратегията им до голяма степен се вписва в теорията на британския геополитик.

Новият път на коприната

На първо място, Китай усилено се опитва да възроди т.нар. Път на коприната, разглеждан в Пекин като своеобразна евразийска магистрала, преминаваща през "хартленда" и свързваща страната с другите части на суперконтинента, включително с Южна и Югоизточна Азия, Близкия Изток и Европа. За финансирането на този изключително амбициозен проект, китайците създадоха редица мощни финансови институции, като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB) и Фонда на Пътя на коприната (Silk Road Fund) с капитал от 40 млрд. долара. Ключова роля в новия Път на коприната се отрежда на железопътните мрежи. Както е известно, Китай бързо разширява собствената си жп мрежа и вече е глобален лидер в сферата на строежа на високоскоростни жп линии, като изгражда такива линии и в съседните държави. Засега, като основна цел на този гигантски проект се очертава Централна Азия, където се работи по строежа на нови жп линии, магистрали, тръбопроводи и други елементи на инфраструктурата. Друго възможно разклонение на Пътя на коприната е продължаването му в северна посока - например, чрез изграждането на 7000-километрова високоскоростна жп линия, която да свърже Москва и Пекин, намалявайки времепътуването между тях от 6-7 дни до само 33 часа.

Ако китайската железопътна експанзия се окаже успешна, Пекин ще докаже, че Макиндер е бил прав, твърдейки, че "трансконтиненталните жп линии променят качествено състоянието на сухопътните държави и никъде другаде не са толкова ефективни както в затворения хартленд на Евразия". Акцентирайки върху предимствата на жп мрежата пред морските маршрути, Макиндер посочва, че "континенталният жп вагон може да осъществява превози непосрествено от работещите за износ фабрики до складовете на вносителя", което днес е известно като "превоз от врата до врата". Очевидно Китай се готви не само да инициира, но и да се превърне в най-важния възел на изграждащата се евразийска транспортна мрежа. От ключово значение в случая е, че тази континентална евразийска мрежа ще бъде почти недосегаема за основния китайски съперник САЩ, чиито флот контролира глобалните морски маршрути. Това поражда обоснована тревога в Пекин заради възможната блокада на китайската търговия, която и в момента се реализира най-вече по море.

Така очертаната трансконтинентална жп мрежа с център Китай, се допълва от океанските маршрути, свързващи китайските пристанища с отдалечените брегове на Евразия. Най-важен сред тях е Морският път на коприната, минаващ край бреговете на Югоизточна Азия и през Индииския океан. В тази връзка си струва да спомена, че скоро може да стартира изграждането на "Тайландския канал" (Kra Isthmus Canal), който трябва да пресече провлака Кра в южната част на Тайланд (впрочем, има вариант той да мине малко по на юг, през територията на Малайзия). Финансирането му ще се поеме от Китай, а в резултат от изграждането му Морският път на коприната ще минава в непосредствена близост с такива приятелски настроени към Китай държави като Камбоджа, Тайланд и Мянма. Това ще позволи да се избегне контролирания от американския флот Малакски пролив. Китай проявява интерес и към Северния морски път, който минава през контролираната от руснаците арктическа акватория, а Москва се превръща във все по-близък "стратегически партньор" на Пекин.

Въпреки крайно нестабилната ситуация в страната, Афганистан бързо се придвижва към китайската сфера на влияние, а планираният петролопровод Китай-Мянма може да промени цялата конфигурация на транзита на енегоносители в Евразия. И това е само част от създаването на "новия икономически пояс на пътищата на коприната" и т.нар. Морски път на коприната. Тоест, става дума за изграждането (в повечето случаи буквално "от нулата") на смайваща по мащабите си инфраструктура, която ще свърже Китай с Централна Азия, Близкия Изток и Западна Европа. Наред с възраждането на древния Път на коприната през Централна Азия, то включва и развитието на икономическите коридори Бангладеш-Китай-Индия-Мянма и Китай-Пакистан, през Кашмир.

Китайската експанзия в Европа

След като PSA, IBM, Club Mediterаnee, летището на Тулуза и пристанищего на Пирея станаха собственост на (или се управляват под аренда от) китайски компании, в началото на 2015 China National Tire & Rubber купи 26,2% от акциите на италианския производител Pirelli и обяви, че възнамерява да се сдобие и с останалите. През март пък, група китайски компании купиха комплекс от 18 бизнес сгради в Берлин за 1,5 млрд. евро. Както посочва в тази връзка френският икономист Антоан Брюне (президент на AB Marchés), "през последните двайсетина години Китай успешно настъпва по много направления, като целта му е да овладее ключови позиции в икономиките на водещите западни, държави и евентуално да ги дестабилизира, както и постепенно да отнеме хегемонията на САЩ". За успешното проникване на китайците в европейската икономика има поне две основни причини.

Първата е, че във всички западни държави големите компании са заинтересовани от укрепване на връзките с Китай. Значителна част от печалбите им са свързани с огромния марж от износа на произведената в Китай продукция, както и с динамиката на продажбите на вътрешния китайски пазар, който е огромен. Предвид на това, влошаването на отношенията между тяхната собствена държава и Пекин може да се отрази негативно на техните приходи, борсовите котировки и бонусите на ръководствата им. Затова те всячески се стараят да не допуснат потенциални конфликти между своите страни и Китай. Тоест, на практика китайците се възползват максимално от разрива между интересите на транснационалните компании и тези на националните държави, където те се базират. Въпросните компании се превръщат в най-големите лобисти на китайските интереси и Пекин съзнателно ги използва за да попречи на западните правителства да регират адекватно на стратегията му за завоюване на все нови и нови позиции в техните икономики, макар че тази стратегия все повече ерозира основите им.

Втората причина пък е, че Китай се старае да подбира най-ефективните инструменти за влияние върху всяка конкретна държава. Цитираният по-горе Антоан Брюне дава за пример "сделката между Пекин и Лондон, в рамките на която китайците обещаха лондонското Сити да се превърне във финансовия център на планетата, след като Китай и юанът изместят САЩ и долара от сегашните им доминиращи позиции. Срещу това Китай си гарантира подкрепата на британците, които в това отношение играят по-скоро в полза на Пекин, а не на съюзниците си от Вашингтон. На свой ред, споразумението на Пекин със Сеул и Берлин гарантира привилегирован достъп до китайския пазар на корейските и германски компании срещу отказа на Южна Корея и Германия да подкрепят усилията на американската дипломация за ограничаване на китайската икономическа експанзия. Накрая, Париж и Рим вземат все по-големи заеми от Китай, което ги стимулира да си сътрудничат с Пекин".

След като пое ръководството на Китай през 2012 президентът Си Дзинпин обяви, че страната му ще спре да харчи печалбите от външната търговия за да трупа ценни книжа (най-вече американски) и ще започне да ги използва за закупуване на най-различни чуждестранни активи. Действително, през последните три години обемът на придобитите от китайците ценни книжа не само че не нараства, а намалява. Китай демонстрира все по-малко желание да изкупува европейски дългове, в същото време неговите държавни и частни компании разширяват изкупуването на всевъзможни европейски активи: инфраструктура (летището на Тулуза или един от терминалите на атинското пристанище Пирея), агропромишлени комплекси (големи площи лозя около Бордо, или винарните Жовре Шомбертан в района на Дижон), автомобилната индустрия (Volvo, PSA Пежо Ситроен, в което участва китайската Dongfen, или Pirelli), високите технологии (закупуването на части от IBM и Motorola от китайската Lenovo), производството на луксозни стоки (китайската Trinity държи 10% от Ferragamo ) и туристическия бизнес (през февруари 2015 китайския гигант Fosun купи за близо милиард евро международната верига от хотелски комплекси Club Méditerranée).

Официално, от 2012 насам Китай предпочита реалните активи пред държавните ценни книжа. Всъщност, стратегията му отива много по-далеч, като основната и цел е допълнително да укрепи доминиращите позиции на страната в глобалната производствена сфера и така да привлече нови държави към своята орбита.

За да го постигне, Пекин се старае постепенно да постави под контрол наземния, морския и въздушния транспорт, т.е. да контролира глобалния товаропоток. Освен това, Китай трябва да си гарантира непрекъснатия приток на продоволствени стоки, особено след като през последните години изпитва сериозни проблеми с качеството на питейната вода и състоянието на земеделските си земи. Освен това стратегията предвижда създаването на гигантски китайски компании, които да са в състояние да си извоюват доминиращи позиции в съответните отрасли, по примера на американските корпорации в периода от 20-те до 70-те години на миналия век. Така например, благодарение на технологичната база на компании като Volvo и PSA, Китай ще може да създаде корпорация, която да е в състояние да се конкурира на равни начала с гиганти като Toyota или Volkswagen. Технологиите на Pirelli пък ще помогнат на китайците да изпреварят Michelin и Bridgestone. На свой ред Lenovo вече е истински световен гигант в компютърната сфера, а пък Huawei е на път да се превърне в кошмар за американските си конкуренти. Китай очевидно не се задоволява с това, че на територията му е съсредоточена по-голямата част от световното индустриално производство. Както вече споменах, след 2012 плановете му се промениха и той вече иска принадлежащите му компании (и то не само тези на китайска територия) да поставят под контрол по-голямата част от световното производство. Ни повече, ни  по-малко!

Амбициите и проблемите на Пекин

През последните трийсетина години най-малко 300 милиона китайци са се преселили от селските райони в бързо разрастващите се градски зони, а други 35 милиона се готвят да ги последват през следващите няколко години. В момента в китайските градове живеят поне 700 милиона души, а очакванията са, че през 2030 броят им ще надхвърли милиард. Това е свързано с огромни проблеми за градовете, инфраструктурата и икономиката, като цяло, както и с почти катастрофално ниво на замърсяването на въздуха в най-големите мегаполиси на страната.

Вече 160 китайски градове имат население от над един милион души (в цяла Европа броят им е 35). От 1990 насам 250 китайски града са утроили своя БВП на глава от населението, а реалният доход на гражданите им е нараснал трикратно.

Впрочем, днес в Китай не може да се говори за отделни градове, а по-скоро за "градски клъстери", т.е. нарастващи градски агломерации с население от над 60 милиона души. Така например, районът Пекин-Тяндзин на практика включва 28 града. На свой ред, най-новият миграционен мегаполис в южната провинция Гуандун  - Шънджън, се е превърнал в ключов "хъб" на друг подобен клъстер. В момента в Китай има над 20 такива клъстери, всеки от които е с размерите на средна или голяма европейска държава. Съвсем скоро в основните клъстери ще бъде концентриран 80% от китайския БВП и 60% от населението. Както изграждането на скоростна железопътна мрежа в страната, така и другите смайващи инфраструктурни проекти, са част от инвестициите на обща стойност 1,1 трилиона долара в 300 държавни проекти, целящи оптималното управление на въпросните клъстери.

Сред негативните последици от този процес е печално известният на Запад феномен, известен като "балона с недвижимите имоти", който до 1998 беше невъзможен в Китай, тъй като дотогава цялата недвижима собственост на практика беше държавна. След либерализацията обаче, средната класа в страната започна да купува собствени жилища, включително със заеми. И тъй като става дума за стотици милиони хора, диспропорциите на пазара на недвижими имоти нямаше как да бъдат избегнати, в резултат от което възникнаха цели "градове-призраци" и множество пустеещи молове.

Китайският инфраструктурен ажиотаж се финансира от инвестиционни фондове, зад които стоят централното и местните правителства, държавните предприятия и частният сектор. Строителният бизнес, който е сред най-големите работодатели в страната, ангажира пряко или косвено над 100 милиона души, а 22% от всички национални инвестиции в капиталови активи са именно в сектора на недвижимите имоти.

Освен всичко друго, Китай модернизира и производствената си база, която през последните трийсет години е нараснала 18 пъти. Днес страната произвежда 80% от всички климатици, 90% от персоналните компютри, 75% от слънчевите панели, 70% от мобилните телефони и 65% от обувките в света. Производството осигурява 44% от китайския БВП, като в него пряко са ангажирани 130 млн. души. Освен това в Китай се осъществяват 12,8% от глобалните изследвания в света, като в това отношение той далеч изпреварва Великобритания и по-голямата част от западноевропейските държави.

Както е известно обаче, в последно време акцентът в китайската икономика се измества към бързо нарастващият вътрешен пазар, което ще означава още по-мащабни инвестиции в инфраструктурата, нужда от голям брой качествени инженерни кадри и бързо развиваща се база от доставчици. Доколкото Китай започва да се сблъсква с редица нови проблеми - нарастване стойността на труда, все по-сложната верига на глобалните доставки и волатилния пазар - той агресивно се стреми да преориентира икономиката си от нискотехнологичното сглобяване на произведени в чужбина части, към високотехнологичните производства. По-голямата част от китайският износ вече се формира от смартфоните, двигателите и автомобилилите (очаква се скоро към тях да се присъединят и самолетите). В хода на този процес се наблюдава и чисто географското изместване на производството от южното крайбрежие към Централен и Западен Китай. Така например, град Ченду в югозападната провинция Сечуан се превръща във високотехнологичен клъстер, в чиято основа е активността на компании като Intel и Hewlett-Packard.

Тоест, Китай преследва амбициозната цел да трансформира производството както вътре в страната, така и в глобален план. В миналото китайските компании бяха ангажирани най-вече с доставките на евтини масови стоки за бита с приемливо качество. Сега много компании бързо променят технологиите си и се орентират към градовете от "първо и второ ниво", докато чуждестранните фирми, опитвайки се да намалят разходите си, се оттеглят към градовете от "второ и трето ниво". Паралелно с това ръководството в Пекин иска още през следващите десетина години китайските компании да се превърнат в наистина транснационални. Впрочем, 73 китайски компании вече влизат в класацията Fortune Global 500, като в това отношения страната се нарежда плътно зад САЩ.

Разсъждавайки за китайските предимства, не бива да забравяме, че бъдещето на глобалната икономика очевидно е свързано с Азия, където е налице рекорден ръст на доходите на средната класа. Така, докато през 2009 в Азиатско-Тихоокеанския регион са живеели само 18% от принадлежащите към глобалната средна класа, през 2030 (според Център за развитие на ОИСР) тази цифра ще нарасне до смайващите 66%. За сравнение, през 2009 в Северна Америка и Европа са живеели 54% от средната класа в света, но през 2030 този дял ще падне само до 21%.

Китай има над 15 трилиона долара в банкови депозити, като този обем нараства с цели 3 трилиона годишно. Валутните му резерви пък се оценяват до 4 трилиона. Липсват ясни данни за това, как точно циркулира тази финансова маса в Китай по различните проекти, компании, финансови организации и държавата. Никой например не знае, колко и какви кредити е отпуснала Китайската селскостопанска банка. Големите пари, държавният капитализъм и еднопартийното управление се преплитат и сливат в китайската финансова сфера, където реалната политика се пресича с наистина гигантски парични средства.

Големите китайски държавни банки - Централната банка, Индустриално-търговската банка, Строителната банка и Селскостопанската банка, възникнаха като чисто правителствени институции и се превърнаха в полукорпоративни държавни предприятия. Те силно разчитат на връзките си с правителствените среди и наследените активи, а действията им се определят от специфична комбинация от чисто търговски и стратегически държавни цели. Именно те са инициаторите на гигантския процес на трансформация на китайския икономически модел, която се осъществява в момента. Тук следва да напомня и, че по съотношението на държавния си дълг към БВП, Китай се намира зад Япония и САЩ в класацията на Standard Chartered Bank, при това за разлика от развитите западни държави, потребителските кредити са малка част от целия дълг. Разбира се, и в Китай съществува т.нар. "сенчесто банкиране" (т.е. кредити, отпускани извън регламентирания банков сектор), но този тип операции осигуряват едва 28% от БВП, докато според МВФ в САЩ например, този процент е много по-висок.

Истината е, че сериозните проблеми на Китай са свързани предимно със сфери извън икономиката, където комунистическото ръководство изглежда склонно да предприема погрешни стъпки. Пример за това е осъществяваното от него т.нар. "настъпление на три фронта": укрепване на идеологическия контрол на Компартията в страната под предлог да не се допусне налагането на "западните ценности", усилването на контрола върху онлайн-информацията и социалните мрежи и по-сериозния контрол над етническите малцинства и особено уйгурите, живеещи в ключовата западна провинция Синдзян. На поне два от тези "фронта" - противодействието на "западните ценности" и контрола над Интернет, пекинското ръководство вероятно би постигнало повече по пътя на дебатите, а не на репресиите - особено предвид огромния брой млади хора, които са добре образовани и са свързани с глобалната мрежа, но те очевидно не са сред инструментариума на Компартията. Що се отнася до третия фронт и в частност до малцинствата в Синдзян, проблемът не е толкова в реализацията на трите принципа на етническата политика, обявени от президента Си Дзинпин: jiaowang, jiaoliu, jiaorong ("контакт" - "комуникация" - "смесване"), тъй като местните китайски кадри в Синцзян, често са склонни да разглеждат коренното уйгурско население като "попаднало под влиянието на екстремистите". От друга страна, ако Пекин не се справи с интеграцията на Синдзян, това би поставило под въпрос цялата му стратегия на "новите пътища на коприната", доколкото провинцията е ключово свързващо звено в китайския проект за интеграция на Евразия, както и важен канал за потока от енергоносители от Централна Азия и Русия към Китай.

Русия като "младши партньор на Китай?
В китайската "евразийска стратегия" икономическите съображения са тясно преплетени си геополитическите. В икономически план Китай печели от формирането на гигантска интегрирана и доминирана от него територия. В стратегически план, тази нова континентална зона на китайско влияние ще бъде трудно уязвима за САЩ при възникването на сериозна криза в китайско-американските отношения. Както е известно, Вашингтон разполага с най-мощния военен флот в света, който може да нанесе много сериозни поражения в периферните зони на китайската геоикономическа империя, но той на практика няма да може да атакува континенталната и част, разположена около евразийския "хартленд".

Междувременно, през ноември 2014, президентът Си Дзинпин осъществи изключително важна геополитическа промяна, чиято същност е, че Китай вече не смята САЩ и ЕС за основни стратегически приоритети, а фокусира вниманието си към своите азиатски съседи и приятелските държави от BRICS - Бразилия, Индия, Южна Африка и най-вече Русия, които китайските анализатори наричат kuoda fazhanzhong de guojia (т.е. "водещи развиващи се държави"). Тук е мястото да отбележим и, че самият Китай вече не се смята за "развиваща се държава".

Анализаторите са единодушни, че Китай няма да може да формира достатъчно мощна зона на доминация в Евразия без сътрудничеството или поне съгласието на другата голяма континентална държава - Русия. Макар че последната е доста по-слаба от някогашната Руска империя, както и от наследилия я Съветски съюз, тя все още контролира значителна част от основния "хартленд", включваща както собствените и териториии в Северна Евразия, така и  руските сфери на влияние в Централна Азия и Източна Европа.

Според редица (включително и руски) анализатори, изглежда все по-вероятно, че въпреки собствените си геополитически амбиции в Евразия, Москва едва ли ще работи активно против континенталния проект на Пекин. След като беше въвлечена в ожесточена борба със Запада (и най-вече с американско-британската ос) във връзка с украинската криза, Русия едва ли има друг избор, освен да се ориентира към сближаване с Китай. Ниските цени на петрола и западните санкции могат да ерозират руската финансова система. Поне на пръв поглед, Пекин е склонен да и помогне. През октомври 2014 руската и китайската централни банки се споразумяха за осъществяване на валутни суапи на обща стойност 25 млрд. долара, което позволява на руснаците при нужда да прибягват към китайските юани. През декември 2014 външният министър на Китай Ван И, обяви, че страната му ще окаже помощ на Русия, ако се наложи. Въпросът обаче е, при какви политически и икономически условия би го направил. Най-вероятно китайците ще поискат от Москва привилегирован достъп до руските природни ресурси и военни технологии, както и руснаците да не пречат на реализираните от Пекин икономически проекти в постсъветските държави от Централна Азия.

Ето защо, дори онези руски експерти, които се отнасят положително към укрепване на връзките с Китай, признават, че проектът за новият Път на коприната не е свързан само с бъдещите икономически ползи от него, а има и ясно изразени геополитически измерения, като се разчита в Евразия да бъде създадена "база за растежа" на бъдещата континентална суперсила. Не е ясно обаче, как това би се отразило в дългосрочен план върху Русия и нейните собствени амбиции, както и дали двата евразийски суперпроекта (китайският и руският) могат да се реализират съвместно.

Според проф. Дмитрий Тренин от Московския център Карнеги, китайската инициатива за новия Път на копринатае в състояние да "погълне" ключовият за Русия проект за Евразийския съюз: "енергийното, инвестиционното и индустриално-технологическото партньорство между Китай и Русия може да промени формата на Евразия и да доведе до нов силов баланс, който да изместни гравитационния и център от Москва към Пекин".

Тази група руски експерти мрачно прогнозират, че ако страната им има късмет, може в крайна сметка да се превърне в "младши партньор" на Китай (какъвто например е Канада за САЩ), т.е. в гигантски резервоар на природни ресурси, които Москва ще продава на могъщия си южен съсед, запазвайки до голяма степен своя суверенитет. Според най-лошия вариант на този сценарий обаче, тя може да се окаже по-скоро "васал" в рамките на китайската евразийска континентална империя. Между другото, през 1904 Макиндер допуска подобно развитие, подчертавайки, колко опасно би било то за Запада: "Ако например, китайците - организирани от японците, се окажат способни да премахнат Руската империя и да овладеят нейната територия, те вероятно биха се превърнали в истинска "жълта опасност" за целия свят, тъй като така биха добавили към ресурсите на великия континент и обширни морски граници". В тази своя прогноза обаче, британския геополитик очевидно бърка по отношение ня Япония - в момента Токио не само, че не се ангажира с "организирането" на една доминирана от Китай суперимперия в Евразия, а тъкмо напротив - опитва се да предотврати формирането на алианс между Москва и Пекин, съзнавайки какво би означавало това за бъдещето на Япония.

Възможно ли е формирането на евразийска суперимперия

Бившият външен министър на Сингапур Джордж Йео определя очертаващият се нов световен ред като "слънчева система с две слънца - САЩ и Китай". На свой ред, в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ, публикувана в началото на 2015, се подчертава, че "макар и да има конкуренция, не смятаме конфронтацията с Пекин за неизбежна". На фона на свърхамбициозните инфраструктурни проекти на Китай, както впрочем и на цялата му стратегия за интегрирането на Евразия, мнозина, включително в ръководствата на т.нар. "водещи развиващи се държави", започват да се питат, дали тази "слънчева система с две слънца" няма да се окаже просто преход към замяната на САЩ от Китай, в качеството му на единствена световна свръхдържава?

Както е известно, историята познава и други опити за създаването на империя, която да контролира евразийското пространство от Тихия до Атлантическия океан. Първата е създадена в резултат от монголското нашествие през ХІІІ-ХІV век и се простира от Японско и Южнокитайско до Средиземно море. Всъщност, това е най-голямата континентална империя в историята, но тя не просъществува дълго като едно цяло и бързо се разпада заради вътрешните си противоречия. И Китай, и Русия са част от тази номадска империя, управлявана от Каракорум в днешна Вътрешна Монголия. По-важното в случая е, че по-нататъшната еволюция на Китай и Русия като държави, както и геополитическото им мислене, са силно повлияни от опита, свързан с монголското господство.

Руските геополитици нерядко твърдят, че Русия е наследник едновременно на Византийската империя и на империята на Чингис хан. Именно руските владетели се опитват да създадат втората евразийска империя, простираща се от Балтийско море до Босфора и от Централна Европа до Манчжурия и бреговете на Тихия океан (включително и американските, доколкото Аляска също е руско владение в течение на векове). Те обаче постигат само частичен успех в тези свои усилия, тъй като така и не успяват да се доближат плътно до превръщането на Руската империя в доминираща сила на евразийския суперконтинент, сблъсквайки се със съпротивата на големите европейски държави на Запад, на Османската империя на Юг и на Япония на Изток. На свой ред, Съветският съюз, като наследник на Царска Русия, в географски план е евразийска държава, но заради универсалистката си идеология, се стреми по-скоро към глобална доминация. В момента Москва отново до голяма степен е възприела евразийската идея, но поне засега и липсват необходимите ресурси за да я превърне в реалност.

Ето защо някои смятат, че е дошъл ред на Китай да се опита да реализира собствената си версия на "евразийска континентална супердържава". За разлика от предшествениците си - монголците и руснаците, разчитащи най-вече на военната си мощ, китайците залагат на икономическото превъзходство. Затова, поне засега, е трудно да си представим какво би представлявала "китайската евразийска империя", ако въобще е възможна. Тя би могла да се формира като "добронамерена" икономическа интеграционна общност, чиито център да е Китай, т.е. да наподобява доминирания от Германия Европейски съюз, или на Южноамериканския общ пазар (Mercosur), чиито лидер е Бразилия. Не бива обаче да се изключва, че Пекин може да се опита да наложи по-твърда политическа хегемония в Евразия, т.е. един класически имперски модел.

Мнозина във Вашингтон разглеждат усилията за интеграцията на Евразия под китайска егида като открито предизвикателство и дори заплаха за глобалната хегемония на САЩ. Както преди повече от век Макиндер наблюдаа с тревога нарастващото руско влияние в континенталния "хартленд", така днес американските стратези са обезпокоени от възможността по-голямата част от Евразия да се окаже в сферата на влияние на една азиатска държава, чиито модел силно се различава от западния, а стратегическите и планове изглеждат неясни.

В същото време опитите на САЩ да предложат някаква алтернатива на доминирания от Китай икономически ред в Евразия (предприемани след провала на идеята за Г-2 или "Кимерика", т.е. за "споделената" глобална доминация на Вашингтон и Пекин) не се развиват добре. Толкова рекламираното Транстихоокеанско партньорство все още не е стартирало истински и преговорите по него продължават. На свой ред, финансираният от САЩ "алтернативен Път на коприната", който трябва да свърже Централна и Южна Азия през Афганистан, засега не дава никакви резултати. В чисто стратегически план, американските усилия за използването на Индия като "основен балансьор" на Китай, също се оказват безуспешни, доколкото Делхи отказва да подпише каквото и да било споразумение с Вашингтон, което би могло да се разглежда като опит за "сдържането" на Пекин.

От друга страна обаче, въпреки на пръв поглед неудържимия китайски възход, би било твърде прибързано да говорим за възникването на нова евразийска империя. В тази връзка, си струва отново да се обърнем към Хилфорд Макиндер. Преди сто и повече години и той, и мнозина други смятат, че Русия е на път да се превърне в доминираща световна държава, наред със САЩ. В крайна сметка обаче, вместо "двайсетте мирни" години от които тази страна се нуждае "за да постигне истинско величие" (както твърди убитият малко по-късно от терористи руски премиер-реформатор Столипин през 1907), през 1914 Руската империя необмислено влиза в конфликта, превърнал се в Първата световна война и само три години по-късно се разпада.

Днес Китай е изправен пред подобни вътрешни и външни рискове, способни да го доведат до катастрофа и да сложат край на смайващия му възход. Затова можем да предположим, че през следващите 15-20 години съхраняването на вътрешната стабилност и избягването на опасните външни кризи, могат да се окажат много по-важни за Пекин, отколкото хипотетичните му планове за създаване на собствена евразийска империя.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Едва ли някой би оспорил тезата, че текущото политическо състояние на Европейския съюз се определя от параметрите, залегнали в неговите основи при създаването му, в пълно съответствие с интересите на онези, които ги формулират и залагат. В тази връзка е необходимо да очертаем двете фази в развитието на ЕС. Първата може да се дефинира като чисто европейска, докато втората - като по-скоро англосаксонска. Защо е така, ще стане ясно по-долу.

Етапите в изграждането на ЕС

Първият етап в развитието на Европейския съюз е периодът между създаването на Европейската общност за въглища и стомана, доминирана от Германия и Франция (в нея участват също Италия, Белгия, Люксембург и Холандия - б.р.), и разпадането на блока СИВ (т.нар. Съюз за икономическа взаимопомощ, обединяващ част от т.нар. "социалистически държави" - б.р.) и Съветския съюз. През този период развитието на ЕС се осъществява предимно в икономическата сфера и има икономически цели, освен това (което е и най-важното) то е икономически обосновано.

Вторият етап в развитието на ЕС е свързан с краха на блока СИВ и наложената от англосаксонската ос (САЩ-Великобритания) на Германия и Франция идея да бъде запълнен създалият се военно-политически и икономически вакуум в Източна Европа. Именно през този и следващия период, англосаксонците залагат под политическата конструкция на ЕС две "мини със забавено действие", предназначени да сработят в момента когато Европейският съюз изпълни възложените му цели: от една страна да се превърне в "обръч", сковаващ германската мощ, а от друга - да блокира възможността Русия, Китай и водещите европейски държави да формират обща евразийска зона за сигурност и търговия (1).

Ако през ХІХ век, с цел сдържането на Руската империя, се стимулира появата на обединена Германия, в края на ХХ век за сдържането на самата Германия и недопускането на руско-германски съюз на прага на 90-те години, в хода на разширяването на ЕС се променя политическата конструкция на Съюза, в резултат от което Германия може да прокарва в неговите рамки само своите финансово-икономически интереси, но няма възможност за сериозни политически маневри.

Ще напомним, че в резултат от Втората световна война, американците налагат на (Западна)Германия т.нар. "Канцлер акт" (Kanzlerakte), според който тя трябва да съгласува всичките си по-значими политически и икономически стъпки с Вашингтон. Според компетентни източници от германското разузнаване, срокът на действие на Kanzlerakte е до 2045, т.е. сто години след края на Втората световна война.

Тук е мястото да напомним, че първоначално германският проект за Общността за въглища и стомана, като основа на общата европейска интеграция, се възприема твърде скептично от Лондон и Вашингтон. Целият дотогавашен англосаксонски опит за обединяването на Европа в течение на близо двеста години доказва невъзможността на възникването на подобен съюз под някаква устойчива и, особено, икономически изгодна форма. Затова подписването през 1963 на договора за френско-германско сътрудничество се оказва доста неприятна изненада за Великобритания и САЩ.

Осъзнавайки, че процесите на европейска интеграция вече са стартирали и на практика оставят Великобритания в периферията си, Лондон се опитва да предложи на държавите от континентална Европа свой собствен вариант на Общ Съюз, различен от германския. Политическата борба между двата проекта се води около седем години и приключва с поражението на британците. Основната причина за провала им е наличието в германския проект на силно привлекателната за останалите стратегическа концепция за "новия общ европейски дом", в който да няма старши и младши партньори, т.е. "водещи" и "водени" държави-членки. В оригиналния си вид "терманската" Обединена Европа се позиционира като аналог на голямото и задружно семейство на равноправните европейски народи, обединени от обща култура, обща история и общоприети икономически правила, еднакво изгодни за всички участници. В същото време, британският вариант на практика представлява леко префасонирана версия на концепцията за британската доминация. Формално, той също гарантира равнопоставеност на всички участници, но предвижда Великобритания да играе ролята на решаващ арбитър в икономическите, правните и дори политическите спорове.

Когато, благодарение на геополитическата неграмотност на съветското ръководство, Германия вече е готова за своето обединение и превръщането си в такъв глобален играч, какъвто англосаксонците не и позволяват да стане от времето на Бисмарк насам, в играта се намесва Франция, която (по внушение на англосаксонската ос) демонстрира склонност да приеме германското обединение, но само ако Берлин се съгласи с въвеждането на по-късен етап на единна европейска валута, отказвайки се от марката: "Именно това беше целта на Маастрихтския договор от 1992 за създаването на Европейския съюз. Докладът озаглавен "Общ пазар, обща валута", изготвен през 1990 под ръководството на бившия френски финансов министър Жак Делор, пледира за създаването на обща валута, аргументирайки го с това, че в противен случай общият европейски пазар няма да може да функционира. По-реалистична изглежда тезата на привържениците на идеята за общата валута, че въвеждането и би стимулирало формирането на общоевропейско съзнание и, че създаването на Европейска централна банка ще ознаменува трансфера на властта от националните правителства към наднационалните институции" (2).

Германия, която отлично се развива със своята национална валута – марката, и е в състояние само за няколко години да я наложи на целия Европейски съюз като базова валута, вместо това получава сериозен проблем в лицето на еврото (3). Така върху Германия, в качеството и на най-мощната европейска икономика, се стоварват не само ползите от емисията на новата валута, но и рисковете, свързани с необходимостта да подкрепя всички членове на ЕС без изключение, лишавайки се при това от значителна част от ресурсите на националната икономика и банковата си система.

Естествено, Берлин се съпротивлява на въвеждането на еврото, аргументирайки се, че първо следва да бъде създаден пълноценен политически съюз. Но тъй като няма шанс останалите държави да приемат идеята за политическо обединяване, германската позиция изглежда по-скоро като чисто технически прийом за предотвратяване или отлагане въвеждането на еврото: "Германия не гори от желание да се откаже от марката, която е символ на нейната икономическа мощ и привързаността и към ценовата стабилност. В крайна сметка, тя склонява да приеме създаването на еврото едва след като френския президент Франсоа Митеран декларира, че страната му ще подкрепи обединяването на Германия, само ако тя прегърне идеята за общата европейска валута" (4).

Интересно е, че именно Франция настоява изискването на Договора от Маастрихт държавите членки да могат да въведат еврото само, ако националният им дълг е под 60% от техния БВП, да отпадне, с цел те да бъдат стимулирани да се присъединят към еврозоната. Именно тази промяна на договора позволи в нея да влязат Гърция, Испания и Италия, което значително намали устойчивостта на новото обединение.

Кризата на европейския проект

В крайна сметка, през 2012-2014 всичко това приключва точно, както може да се очаква: икономиката на Германия се оказва подложена на свръхнатоварване, носейки на гърба си цялата силно различаваща се в икономически план Европа. В германския елит започват да осъзнават, че през последните двайсетина години страната им е била брутално използвана. В същото време икономиките на повечето европейски държави се намират в стагнация. Според мнозина експерти, основната причина е дисбалансът между икономиките от еврозоната и общата европейска валута.

Както посочват анализаторите, "въпреки оптимистичните декларации на държавите от ЕС и брюкселските бюрократи за преодоляване на кризата в еврозоната, истината е, че в Европа от дълги години е налице отрицателен растеж на БВП. Според данните от проучването на финландската Awaragroup, икономическият растеж на държавите от ЕС се осигурява изключително чрез мащабно нарастване на дълговото бреме. Ако извадим от показателите за ръста на БВП натрупания дълг, ще видим, че в Германия например икономиката е регистрирала спад с 16,5%, във Франция - с 30%, в Италия - с 32%, във Великобритания - с 47%, а в Испания - с 58%. Като цяло, отрицателният прираст на БВП на еврозоната е около 29%" (5).

Елитите също започват да осъзнават, че кризата на еврозоната до голяма степен се дължи на необходимостта да се поддържа една фикция, в лицето на еврото. Ако тази фикция бъде изоставена, дори държава като Гърция ще започне бързо да се възстановява, използвайки наличните си конкурентни предимства. Същото ще се случи и с другите страни членки.

Големият печеливш от сегашната ситуация отново се оказва англосаксонската ос. Бъдещето на Европа, като конкуриращ се с тях икономически и научно-технологически център, не интересува особено САЩ и Великобритания. Основната им цел е да сдържат обединена Германия, като благодарение на еврозоната англосаксонската ос отново съумя да постави вече обединена Германия под свой контрол.

Затова, ако Берлин се опита за "погребе" еврото, това автоматично би го превърнало в мишена на големите световни медии, които ще го обвинят, че се опитва да възроди Райха и ще стартират мащабна информационна война срещу него, припомняйки за всички стари германски грехове, включително за най-големия - Холокоста. Подобна политическа перспектива очевидно не е никак привлекателна за Германия. Изходът от тази ситуация е един - публично да се декларира, че страната прави всичко възможно за да спаси еврото, а на практика тихомълком да се работи срещу него.

Тезата, че именно англосаксонската ос използва сегашния модел на ЕС за сдържането на Германия, включително с помощта на постоянно дърпащия я надолу "източноевропейски воденичен камък", се потвърждава и от следния факт. В края на септември 2014 британският премиер Дейвид Камерън нанесе поредния удар под пояса на Берлин, който носи основното бреме на разходите по оцеляването на цялата крехка геополитическа конструкция на ЕС, обявявайки, че до края на 2017 в страната му ще се проведе референдум за оставането и в Съюза.

Интересно е, че самият Камерън, който предлага и идеята за референдума, се обявява против излизането на Великобритания от ЕС (6). От друга страна, съдейки по това, колко "демократично и открито" британските власти проведоха референдума за евентуалното отделяне на Шотландия от Обединеното кралство, резултатите от предстоящото допитване за членството на Великобритания в ЕС не би трябвало да пораждат съмнение - Лондон очевидно не възнамерява да плаща повече за "европейския банкет" и се готви да го напусне още преди процесът на разпадане на ЕС да започне на му нанася пряка вреда.

В същото време британският премиер използва референдума като един от основните елементи на осъществявания от Лондон шантаж на европейските институции с цел ЕС да възстанови правомощията на Великобритания в сферата на контрола над имиграцията, финансовото регулиране и борбата с престъпността. Според Камерън, това може да се постигне по пътя на преговорите, т.е. без страната му да напуска Съюза. Референдумът обаче се използва като коз, който може да влезе в действие, ако европейските чиновници се окажат прекалено упорити. Тук е мястото да напомним, че британците отдавна демонстрират недоволството си от прекалено големите (според Лондон) пълномощия на Европейския съд по правата на човека, като в тази връзка от няколко години насам се обсъжда възможността за ограничаване на юрисдикцията му по отношение на Обединеното кралство.

Защо Великобритания иска да напусне ЕС? Причините са прости - Съюзът всъщност не беше създаден с цел формирането на обединена Европа, а за да бъдат блокирани геополитически експанзионистичните планове на Германия след нейното обединение, а икономическата и мощ да бъде ограничена от необходимостта да поддържа неефективните икономики на източноевропейските държави. И ето че сега е настъпил моментът Германия да бъде оставена сама да се оправя с проблемите на Европа и да се направи необходимото Великобритания да не носи никаква отговорност и да не понася негативите от членството в ЕС. За целта Лондон ще се опита да остане в тези договори, които са изгодни за Великобритания и да напусне онези, които не го устройват. Сега нека опитаме да екстраполираме тази ситуация върху другите държави от ЕС, т.е. какво би станало, ако всички те последват британския пример и напуснат договорите, които не са им удобни по някаква причина и останат само в онези, които са приемливи за тях? ЕС просто ще се разпадне.
В тази връзка възниква въпросът, защо това, което е позволено на Великобритания, да не е позволено за останалите? Той няма и не би могъл да има отговор, следователно, при всеки сценарий на развитие на ситуацията, Лондон ще стартира процес на ерозиране институционалните основи на ЕС, без при това да позволява на Германия да действа по аналогичен начин, защото това би струтило цялата конструкция на Съюза.

Възможната алтернатива

Възможна ли е някаква алтернатива? Да си представим, че европейските "финансови ресурси" няма да се складират във Форт Нокс (както вероятно ще стане ако проектът за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции - ТТІР, се реализира), а ще си останат в самата Европа и ще се използват за изграждането на една изключително мощна континентална конструкция - оста Берлин-Москва, която след това да бъде продължена в посока Анкара-Техеран-Пекин-Делхи, а ако японците успеят да скочат в последния вагон - и Токио, а пък ако не успеят - тогава крайна точка ще бъде Сеул. Именно това е "стоманената конструкция", способна да обедини евразийския суперконтинент в едно геикономическо цяло и да гарантира хармоничния модел на бъдещия многополюсен световен ред. Тя обаче, значително би отслабила (и дори маргинализирала) англосаксонската ос.

Общата външна политика означава превръщането на Европа в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да се работи, откокото с трийсет големи и малки държави, всяка със собствени амбиции. Този процес е важен и, защото би сложил край на нескончаемите опити на определени източноевропейски държави да попречат на диалога между обединена Европа и Русия. За последната би било много по-лесно да работи с ЕС, ако той представлява също такава империя, каквато е и тя самата. В този контекст е очевидно, че реализацията на проектите за газопроводите „Северен поток“ и „Турски поток“, както и на редица други големи инфраструктурни проекти от Тихия до Атлантическия океан няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират ресурсната и технологичната независимост на Европа от САЩ.

Сдобивайки се с нови "енергийни опорни стълбове" и завършвайки процеса на политическото си обединение без участието на англосаксонската ос, за което мечтае континенталният европейски елит от Наполен до Бисмарк и след него, Европа ще може да се позизционира по нов начин и в глобалните политически отношения, което би се оказало поредната сериозна преграда пред изкушението на САЩ да се ориентират към едностранна силова тактика при решаването на глобалните въпроси. Обединена Европа ще има и ще може да формулира свои собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия Изток, и в Африка, и (още повече) в Русия.

"Северен поток" вече позволи на Германия да бъде не само краен получател на руския газ, но и, на практика, основната транзитна държава, което съществено укрепва геополитическата връзка между Берлин и Москва и би могло да послужи за реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм (7). По същия начин, "Турски поток" (ако бъде изграден) би въвел ред в газовия транзит, заобикаляйки Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест (не може да се изключва и варианта, някой ден Украйна да се превърне във втора руска държава и партньор на ЕАИС).

Резултат от реализацията на „Северен“ и „Турски поток“ ще стане рязкото понижаване на геополитическата роля на Източна Европа в контекста на интеграционните евразийски процеси, което (възможно) ще накара САЩ да се откажат от сегашната си усилена подкрепа на лимитрофните държави от региона.

Стълбовете на европейския проект

Както е известно, ЕС се създава на основата на пет фундаментални принципа: общите ценности, солидарността, субсидиарността; наднационалността и дегресивната пропорционалист. С общите ценности нещата са ясни -свободата, равенството, братството, човешките права и т.н. По същия начин стоят нещата и с принципа за солидарността. Несъмнено, всяка държава е ангажирана на първо място със собствените си проблеми, но в същото време всички заедно се стремят да помагат на по-слабите, смекчавайки диспропорциите в жизненото равнище на европейците. На онези страни членки, където то е под 75% от средното за ЕС, се отпуска финансова помощ.

Субсидиарността, т.е. стремежът максимално широк кръг от ключови решения да се вземат на най-ниското възможно ниво, защитава Съюза от прекалената бюрократизация и "разрива между управляващите и народа".

Наднационалността пък означава, че по конкретни въпроси всички членове на ЕС признават върховенството на общоевропейските закони по отношение на националните. Накрая, принципът за дегресивната пропорционалност е възприет като автоматична защита на "малките" държави членки от доминацията на "големите".

Управленските норми, наложени с Договора от Лисабон през 2009, формират ситуация, в която малките страни, които осигуряват незначителна част от БВП на ЕС, се ползват със същата степен на влияние върху общоевропейските решения като основните страни. - донори (8). Поради малките размери на своите икономики те са чувствителни към външното политическо и икономическо влияние и, в частност, към това на САЩ. Това позволява на Вашингтон, с цената на сравнително неголеми финансови разходи, да упражнява практически легален натиск върху външната и вътрешната политика на Европа.

Тази ситуация е резултат от съглашателската политика, породена от очевидното неприемане от страна на европейските държави на принципите, изложени в проекта за Конституцията на ЕС от 2004. На проведените по този повод национални референдуми, против "разтварянето" на националните граници и прехвърляне на значителна част от националния суверенитет към общоевропейските структури през 2005 се обявиха 54,9% от французите и 61,7% от холандците. Което само потвърди общата тенденция, очертала се в резултат от гласуванията в Дания през 1993 и в Ирландия през 2001. Сблъсквайки се с невъзможността да се съхрани принципът решенията на общоевропейско равнище да се вземат само с пълен консенсус, беше предложена (и след това включена в Договора от Лисабон) схемата за прокарване на решенията с квалифицирано мнозинство. По този начин, въпреки множеството процедурни тънкости, по своето влияние по време на гласуванията, гласът примерно на Литва (чиито БВП през 2013 беше 75,3 млрд. долара), се оказва равен на този на Германия (с БВП от 3585 млрд. долара), а гласът на Латвия (с БВП 45,4 млрд. долара) - на гласа на Франция (2501 млрд.) (9). Наблюдаваната днес повишена външнополитическа активност на Литва по въпросите, касаещи взаимоотношенията между ЕС и Русия (и особено по "украинския въпрос"), е следствие именно от възприемането на този принцип. Така, Литва, Латвия, Естония, Полша, Словакия, Унгария, България и други "нови европейци" се сдобиха с редица недостъпни за тях дотогава възможности да влияят върху крайната политика на целия ЕС (10).

В същото време, доколкото повечето от тях представляват "дотационни зони", те са критично зависими от външните инвестиции, което дава възможност за пряко влияние върху политиката на техните правителства по икономическите и дори по политическите въпроси. Този фактор е особено очевиден в Прибалтика, както и в епопеята с проваления руски проект за газопровода "Южен поток", където външните сили успяха да принудят правителството на България да прекрати работата по проекта, въпреки преките материални вреди за страната от това решение.

Всеки член на ЕС отчислява ежегодно в общата каса на Съюза определена сума. През 2011 например Франция е отчислила 18 млрд. евро, Германия - 19,6 млрд., Великобритания - 11,2 млрд. и т.н. От тази сума, на "нуждаещите се" страни членки се изплащат субсидии в рамките на различни секторни програми. Всъщност, такива субсидии се изплащат на всички, но едни от държавите, като Германия например, внасят 19,6 млрд., а получават субсидии от 12,1 млрд. евро. Всички източноевропейски страни членки, плюс Испания, Португалия и Ирландия, формират значителна част от бюджетните си приходи именно от тези дотации. За Унгария например, това са 26% от бюджета, за балтийските постсъветски държави - по 20%, във всяка, а при някои страни цифрата достига 40%.

Към това се наслагва наднационалният механизъм. Макар че европейските закони се "приемат" от страните членки по различен начин (някои се присъединяват, други не, някои ги подписват, но после не ги ратифицират), над тази правна "неразбория" стои общият процедурен механизъм. Което означава, че за инициирането на верижна реакция често се оказват достатъчно много малък брой гласове в само няколко комисии в Брюксел.

Нарушаването на принципа за пропорционалното представителство, съобразно числеността на населението, води до това, че сделката на идеологическа основа между няколко еврокомисари от Източна Европа може да осигури достатъчно "гласове" за стартирането на такива съдбоносни процеси, като налагането на мащабни външноикономически санкции срещу осмата икономика в света например. И то въпреки преките вреди от това решение за самия ЕС, като цяло.

Както е известно, политиката е концентриран израз на икономиката. Очевидно е, че политиците, "представляващи" БВП от 34 млрд долара всеки, ще разсъждават по-различно и в по-далечна перспектива, отколкото онези, които "представляват" примерно само 140 хиляди избиратели в една страна, чиито БВП е под нивото на "статистическия шум" на фона на общите мащаби на икономиката на Европа. Затова, колкото и да се оплакват държави като Финландия например, от загубите, които търпят от санкциите срещу Русия, те очевидно не са в състояние да отменят погрешното "общо решение. Нито пък могат просто да се откажат да го изпълняват, защото това би било в разрез с принципа за наднационалността. Решението, взето по общата процедура, може да бъде отменена пак с обща процедура. А това е същата процедура, при която Германия разполага само с 99 гласа, Франция –със 72, а проамериканската "полско-балтийски ос" – с цели 153 гласа. Ето как стана възможно санкциите на ЕС срещу Русия да бъдат стартирани от САЩ, с посредничеството на Великобритания, чиято икономика е най-слабо зависима от общоевропейската, и използвайки за целта антируските фобии на Прибалтика и Полша (11).

Съответно, политическият лидер на ЕС - Германия, може да прокара решенията си, само ако бъдат подкрепени от Великобритания и Източна Европа, които на свой ред са зависими от САЩ и реализират именно онази политика, които им внушават от Вашинггон. Възниква логичния въпрос, кой в такъв случай е истинският политически лидер на ЕС? Отговорът е еднозначен - САЩ. Що се отнася до Германия, тя просто е основния икономически донор, гарантиращ функционирането на американската политическа машина в Европа (12).

Колко дълго би могъл да работи този модел на ЕС, при който плюсовете са за САЩ, а разходите - за Германия и Франция? Още повече, че както показахме по-горе, цялата политическа и икономическа конструкция на Съюза се крепи само благодарение на нарастващия дълг, чието бреме се стоварва най-вече върху германските и френските данъкоплатци и бизнеса в двете страни.

В резултат от това, днес европейските елити са изправени пред екзистенциалния въпрос, какво да се прави? Те очевидно не могат да обвинят директно САЩ и Великобритания, че са заложили тези готови всеки момент да избухнат мини при формирането на сегашния модел на ЕС, тъй като това би поставило под въпрос собствената им професионална компетентност. Следователно им се налага да открият някаква много сериозна външна глобална заплаха за европейския проект. Възможно е това да се окаже "ислямисткият тероризъм", който (също както в САЩ през 2001) да осигури легитимната промяна не просто на модела, но и на вектора на общоевропейското политическо развитие.

Ерозията на сегашния икономически модел

В момента в Европа са налице редица предпоставки за уязвимостта на ЕС като единно териториално, политическо и икономическо образувание. В значителна степен, всички те имат синтетичен (т.е. многосъставен) характер и са тясно свързани помежду си. Според техните източници и базови характеристики обаче, те могат да се групират в няколко основни направления. Едно от тях е дисбалансът и непропорционалността между страните членки на ЕС при вземането на политическите решения, на който се спряхме по-горе.

Второто важно направление с критично влияние върху европейските перспективи е фактът, че в момента ЕС представлява по-скоро конфедерация от европейски държави със сравнително ниска степен на вътрешна устойчивост, особено политическа. Този извод се налага от анализа на процеса и резултатите от гласуването на страните членки по въпроса за консолидирания бюджет на ЕС през следващите седем години. Срещата на върха за седемгодишната финансова рамка на Европейския съюз (2014-2020) през февруари 2013 се превърна в открит пазарлък между евродепутатите, защитаващи "своите национални интереси" (13). И то, въпреки, че общата сума на европейския бюджет е под 1% от консолидирания БВП на еврозоната. За сравнение, федералният бюджет на САЩ се равнява на 24% от БВП на страната.

Важно е да отбележим, че, както изглежда, степента на тези обвързаности демонстрира тенденция към отслабване. Във всеки случай, приетият през февруари 2013 бюджет на ЕС за периода 2014-2020, за първи път през 56-годишното съществуване на Съюза, не нараства, а намалява. При това, не след отчитането на инфлацията и другите финансови фактори, а в абсолютно изражение. Това нагледно демонстрира колко крехък е ЕС, като държавно образувание, както и слабостта на обединяващите го политически и финансови връзки.

Така, държавите от Централна и Източна Европа разглеждат консолидирания бюджет на ЕС на първо място като източник на бюджетни дотации. Въпреки многобройните декларирани неикономически цели - от развитие на научните иновации до защитата на околната среда, на практика за тях са предвидени само 20% от бюджета. Всичко останало отива за дотации и "изравняване" на жизненото равнище в страните членки.

Капацитетът на собствените вътрешни пазари на Съюза вече не е достатъчен за съхраняването на традиционно високото жизнено равнише и продължаване финансирането на периферните държави от ЕС. Това води до силна зависимост от размерите на европейския износ, чието значение за европейската икономика нараства непрекъснато с всяка изминала година.

През 2012 делът на европейския износ достигна 32,5% от световния. Това е три пъти повече от експортния дял на Китай и почти четири пъти повече от този на САЩ. Важно е да отбележим, че тази зависимост се изразява крайно неравномерно. Според структурата на външната си търговия, държавите от ЕС доста ясно се разделят на три категории. Първата включва страните членки, чиято икономика е най-малко свързана с търговията вътре в ЕС. Тоест, делът на външнотърговският им баланс с другите членове на Съюза не надхвърля 35%. Това са Франция, Италия, Великобритания и Испания. Втората група включва държави с приблизително еднакъв баланс. При тях делът на търговията им извън ЕС варира от 40% до 65%. Това са Германия, Австрия, Полша, Швеция, Дания, България и Латвия. В третата група са Чехия, Белгия, Холандия и някои други страни, в чиято външна търговия делът на партньорите от ЕС се колебае между 77% (Чехия) и 93% (Словакия).

Следва да посочим, че е налице и голямо разминаване между споменатите по-горе външнотърговски връзки. Балансът на Германия е стриктно и равномерно разпределен между основните и търговски партньори. Така например, макар че Русия е важен търговски партньор, на нея се пада само 3,8% от износа, докато износът на Финландия в Русия достига 9,6%, а за Полша Русия е втория, след Германия, най-голям външнотърговски партньор. Неравномерният характер на тази зависимост се илюстрира и от руските икономически контрасанкции, които удариха най-силно икономиките на Финландия, балтийските постсъветски държави и Полша.

При това, през периода 2009-2012, консолидираното салдо на външнотърговския баланс на ЕС оставаше отрицателно (примерно 100 млрд евро годишно, варирайки от -67,6 млрд. евро през 2009 до -98,5 млрд. евро през 2011) (14). Едва през 2012 ЕС успя да съкрати външнотърговския си дефицит до 34 млрд. евро.

Тоест, можем да констатираме, че вътрешното равнише на икономическо благосъстояние на ЕС изключително силно зависи от стабилността на външната търговия и капацитета на външните пазари. Всяко мащабно съкращаване на обемите на експорта води до свиване на финансовите обеми вътре в ЕС, а това означава и до спад на привлекателността на европейската идея за почти всички страни членки, може би с изключение на Германия, Белгия и Холандия, които са основните донори на Съюза.

От ключово значение при оценката на общата ситуация в ЕС е липсата на достатъчно запаси от суровини за индустрията и, особено, на собствени енергоносители. Това води до не по-малко силна (отколкото от експорта на собствената им продукция) зависимост на държавите от ЕС от вносните доставки. Като цяло, консолидираният внос на Съюза се равнява на 33% от световния. Това е три пъти повече от китайския и 2,7 пъти повече от американския.

Сред ключовите пера на вноса са енергоносителите. Формално, 25% от енергийните нужди на Европа се покриват от вътрешно производство (АЕЦ, ВЕЦ, ТЕЦ, слънчеви и други алтернативни електроцентрали, например работещи с биогаз). Още 25% се покриват от добива на газ и петрол в шелфа на Северно море. Основните производители тук са Норвегия, Великобритания и Холандия. 25% от енергоносителите се купуват от Русия, а останалите се доставят от САЩ и Близкия Изток. При това делът на катарския втечнен природен газ (LNG) е доминиращ. В същото време в Европа разпределението на каналите на доставките, както и картината по отношение на износа, имат ярко изразен неравномерен характер. Така например, близкоизточният LNG се купува най-вече от Южна Европа (Гърция, Испания, Португалия и, частично, Италия), като известно количество стига и до Полша. В същото време Северна, Западна и Източна Европа (и особено Прибалтика) в повечето случаи разчитат на добива в Северно море и на руския Газпром.

В частност, само по отношение на газа, собственият добив в Северно море гарантира едва 1/3 от общите потребности на европейската икономика от този енергоносител. Още 1/3 (150 млрд. куб. м) се купуват от Русия. Останалото количество идва от други региони, включително САЩ, Латинска Америка, Африка и Близкия Изток. Въпреки значителните разлики в цените, както и сложната конструкция на газовия пазар, на който едновременно се използват и договорната схема на продажби от Газпром, и спотовата схема от мнозина други доставчици, в момента европейската икономика, като цяло, е балансирана на ценово ниво, около 350-450 долара за хиляда куб. м.

Промяната на този баланс (независимо от причината) към по-високи цени (стойността на внасяния от Катар LNG например достига 600-640 долара за хиляда куб. м) води автоматично до ръст на себестойността на европейските стоки, т.е. до понижаване на конкурентоспособността им на международните пазари. Отчитайки, че ЕС се надява да повиши конкурентоспособността си, въвеждайки през 2015-2016 т.нар. количествени облекчения - QE (чрез отслабването на еврото от 1,2 до прогнозираните 0,9-0,85), средно с 25%-29%, можем да оценим стойността на 1%-ният ръст на европейската конкурентоспособност на 41,3 млрд. евро. Следователно, на толкова ще се равняват годишните загуби на ЕС от всеки процент ръст на средната цена на газа, внасян от Съюза.

Важно е да отбележим и, че обемите на газовия добив в Северно море постепенно намаляват. Върхът на добива очевидно вече е преминат, т.е. в средносрочна перспектива в ЕС ще се формира нарастващ с всяка изминала година дефицит на енергоносители, който ще води до разширяване дела на руските доставки от сегашните 30% до 40% и повече. Брюксел очевидно не е склонен да се примири с тази перспектива и се опитва да предприема различни стъпки за да намали зависимостта си от руския си доставчик.

В момента обаче, Европа е изправена пред труден избор. Алтернативните енергийни доставки, например от района на Близкия Изток, са възможни, но са значително по-скъпи от руските, което влияе крайно негативно върху общата конкурентоспособност на европейската икономика на международния пазар.

Доставките на LNG от САЩ не са по-евтини от катарските. При това те до голяма степен се осигуряват от добива на шистов газ, който рязко намаля след миналогодишния драстичен спад на цените на суровия петрол. Впрочем, освен с икономически, доставките от Близкия Изток са съпроводени и с политически проблеми, поради възникналата там заплаха от страна на Ислямска държава.

Деиндустриализацията на европейската периферия

Друг сериозен фактор е прогресивното разрушаване на икономиките и най-вече деиндустриализацията на периферните европейски държави, които губят икономическата надпревара с Германия. Свободният достъп до евтини кредити и либерализираният пазар на стоки и услуги доведоха до скок на потреблението в периферните страни, достигнало нивото на големите развити държави с много по-високо жизнено равнище, докато икономическите им характеристики и показатели, както и качеството на управление (включително на държавата) при тях си остана на нивото на развиващите се държави. Цената за този разрив беше нарастващия дефицит на държавния бюджет и разрушаването на националната икономика.

Вече е ясно, че характерът на този процес не зависи от размерите на конкретните страни или от това, кога са станали членки на ЕС. Последното влияе само върху общите темпове на индустриалната им деградация. Нагледен пример за казаното по-горе е сравнението между ситуацията в Гърция, която влезе в ЕС през 1981, и Латвия, присъединила се към Съюза на 1 май 2004. И в двата случая, през първите няколко години се наблюдава забележим ръст на националния БВП и общото ниво на благосъстояние на населението. Той обаче се гарантира предимно за сметка на външните кредитни ресурси и приватизацията на държавната собственост. Собствената индустрия, която не издържа на конкуренцията на европейската (най-вече германската, в по-малка степен - френската и в още по-малка степен - британската), по правило фалира. Така, делът на индустрията в гръцкия БВП пада от 23% (1981) до 2,49% (2009). Делът на селското стопанство пък намалява от 12% до 7%. Ръст бележи само туризмът и сферата на услугите, като цяло (от 31% до 63,4% от БВП), но мащабът на генерираните от този отрасъл приходи не позволява да се компенсират загубите от фалита на другите сегменти на националната икономика.

Ситуацията се влоши особено от кризата през 2008, която окончателно демонстрира, че "гръцкото икономическо чудо", до голяма степен, се дължеше на следвоенните американски дотации, а впоследствие - на подкрепата на ЕС. Което пък доведе до формирането на политическа класа, сляпо вярваща и разчитаща на помощта на международните партньори. Парадоксът е, че създавайки "идеална" социална държава, на основата на западните дотации, гърците ерозираха системата на самостоятелно функциониране на държавните институции и политическата система. В крайна сметка, целият регион се оказа в значително финансова и дори продоволствена зависимост от водещите държави в ЕС. Следва да отбележим, че в момента нивото на продоволствено самоосигуряване на Гърция е под 70%.

Общата картина на последиците от присъединяването на Латвия към ЕС се различава от гръцката само по темповете на разрушаване на латвийската индустрия (15). През 1996 селското стопанство и индустрията осигуряват 30,1% от цялата добавъчна стойност, като в тях са заети 36,3% от всички работещи в страната. През първите осем години след присъединяването към ЕС делът на селското стопанство в националния БВП е намалял три пъти, а този на индустрията - два пъти. Затова пък търговията на едро и дребно, транспортът и логистиката, информационните и комуникационни услуги демонстрират рекорден дял от 32,5%. В момента Латвия също не е в състояние да си осигури сама необходимите и продоволствени и индустриални стоки. При това, през 2012 размерът на външния и дълг надхвърли 131% от БВП. Същият резултат е налице в Литва, Естония, както и в цяла Югоизточна Европа.

Вътре в ЕС очевидно се формира неоколониален икономически модел. Присъединяването към първоначалната Европейска общност за въглища и стомана (Германия, Белгия, Люксембург, Франция, Холандия и Италия) на други, предимно малки периферни държави от континента означаваше на практика попадането им в колониална зависимост. Формално равните условия за икономическо сътрудничество реално водят до ликвидирането на индустриалната съставляваща на икономиките на въпросните страни. Дори такива изключения като традиционно индустриалната Чехия и доста силната икономически Полша, не избегнаха тази участ. Само че, за разлика от класическия колониализъм, европейският модел се съпътства със значително по обем пряко финансиране на страните от деградиращата периферия от страна на водещите икономики в ЕС.

Според доклада на международната одиторска компания KPMG (за периода 2007-2013), регионът на Централна и Източна Европа си остава "депресивен и дотационен": поне 18%  от съвкупния му БВП се формира от дотации от еврофондовете (16). В това отношение, икономически най-успешна страна е Словакия, чиито БВП само на 11,6% се формира от дотации. Делът на дотациите от ЕС в постъветска Прибалтика е сред най-високите в Съюза - 20%. Той е по-голям само в Унгария (25,5%). 1/3 от бюджета на Литва се формира от преки постъпления от централните европейски фондове.

Необходимостта от съхраняване на дотационната система понижава общата ефективност на европейската икономика и конкурентоспособността на европейските стоки на външните пазари. Освен това, дотациите задълбочават ерозията на производителната част от националните икономики на "вътрешните колонии на ЕС", а това означава и спад на покупателната им способност. Тоест, пласментните пазари вътре в Съюза се съкращават, а зависимостта от външните пазари нараства.

При това, с всяка изминала година, отказът от дотациите изглежда все по-малко възможен, тъй като води автоматично до появата на обширни зони на бедност, с население не по-малко от 50-70 млн. души. На всичкото отгоре, той ще стимулира мащабното свиване на вътрешноевропейските пласментни пазари за индустриалните стоки, чието съществуване, в по-голямата им част, се гарантира именно от въпросните дотации.

На практика в момента периферията на ЕС изпълнява ролята на своеобразно "село", захранващо "града"с евтина работна ръка и суровини и използвано за пазар на скъпите "градски" индустриални стоки. Това обаче струва на "града" (т.е. на държавите-донори) много пари.

Когато се обсъждаше консолидирания бюджет на ЕС за 2014-2020, от планираните за 2014 1012 млрд. евро, 40% трябваше да отидат за аграрни субсидии, а 36% за субсидиране на бедните държави членки на Съюза (т.нар. структурни и кохезионни фондове). Последното означава, че за съхраняване на сегашното положение в Централна и Източна Европа през миналата година са изразходвани около 360 млрд. евро.

Важно е да отбележим, че съчетаването на аграрните субсидии със стриктните вътрешни квоти на обемите на селскостопанското производство води до формирането в периферните страни (които в миналото бяха до голяма степен аграрни) на широк слой от "рентиери" сред селското население. От една страна, рентата не им гарантира кой знае колко високо жизнено равнище, но в същото време покрива всичките им базови потребности, без дори да си мръднат пръста. В същото време, появата на каквито и да било официални доходи, без значение от размера им (дори ако са многократно по-малки от "рентата"), лишава фермера от въпросната "рента". Така се формира цяло поколение, което не може и не смята за необходимо да работи и живее само с тази "рента". В Полща например, делът на тези селски "рентиери" вече е достигнал 11,4% от трудоспособното селско население.

На свой ред, "преселниците от селата", емигриращи в търсене на по-добра съдба в градовете, се оказват там в положението на също толкова нископлатена работна сила, както и имигрантите от Близкия и Средния Изток или от Северна и Централна Африка. Което пък се превръща в отлична питателна среда за възхода на радикалните настроения сред "традиционното европейско население". Макар че този фактор е характерен предимно за Централна и Южна Европа. Проникващите в Европа граждани на близкоизточни и африкански държави се заселват предимно в по-богатите европейски страни. Поне засега те не се насочват към Полша и Прибалтика. В същото време Брюксел вече обяви, че ще стартира програма за допълнително материално стимулиране на преселването на имигранти в тези райони на ЕС. Освен другите, официално обявени цели, реализацията на този проект се позиционира като начин за компенсирането на демографския проблем (който, в частност, стои особено остро пред държавите от Прибалтика, чието население от 2004 насам е намаляло с над 30%, в сравнение с нивото преди присъединяването към ЕС).

Така например, при влизането и в ЕС през 2004, в Латвия са живели 2,319 млн. души. През 2008 броят им е намалял до 2,27 млн., а в края на 2014 - до 1,99 млн. души. Запазването на тази тенденция, позволява да се прогнозира депопулацията на Латвия до ниво от 1,5 млн. души, през 2030.

Предвид заинтересоваността на управляващите в тези държави (а и не само в тях, същото се отнася например и за България) елити от разширяване обема на "централната" финансова помощ, не може да се изключи, че те ще склонят да реализират споменатата по-горе програма за приемане на неевропейски имигранти. А заради ниската плътност на населението там, появата на мюсюлмански анклави ще се окаже неизбежно.

Всичко казано дотук илюстрира нарастващата зависимост на икономиката на ЕС от надеждността на функционирането на европейската банкова система. Или по-точно от размерите на свободния и капитал. Предвид текущото състояние на нещата в банковата сфера, следва да констатираме, че в момента банковата система на ЕС е претоварена. Основната част от кредитните и ресурси е обвързана с различните програми за европейско подпомагане. При това с тях са ангажирани дори малките търговски банки със сравнително неголеми собствени капитали. Което е признак за дефицит на свободни ресурси в еврозоната.

Още след кризата през 2008, когато за стабилизирането на гръцката икономика бяха необходими 100 млрд. евро, под формата на финансова помощ, намирането им породи сериозни проблеми. Макар че по-късно Брюксел съумя да събере не само тази сума, но и да "налее" в Гърция (през 2010-2013) цели 237 млрд. евро, преведени на три транша, последвалата дискусия за необходимите по-нататъшни мерки показа, че ситуацията с кредитните ресурси е близка до критичната.

За гарантиране относителната стабилност на европейската валута и банковата система на страните членки на ЕС се налага отписването на част от суверенния гръцки дълг, поне в размер на 30%-50% от текущия му номинален размер. Но, за водещите държави-донори (например за Германия), дори отписването на 17 млрд. евро е съвършено неприемливо, което официално бе обявено от немския финансов министър.

Ситуацията се усложнява от това, че освен общия дълг на Гърция, към "съмнителните" могат да бъдат отнесени и дълговете на Ирландия (1,89 трлн. евро, т.е. 1137% от БВП), Испания (1,99 трлн. евро или 164% от БВП), Португалия (0,445 трлн. евро или 232% от БВП) и, донякъде, на Италия (2,28 трлн. евро или 144% от БВП), които се равняват общо на 7,101 трлн. евро. С други думи, невъзвращаеми или много проблемни се оказват над 62% от всички взаимни задължения в ЕС. Тази сума е съпоставима с половината от годишния БВП на целия Европейски съюз през 2013 (17).

При това, ако вземем предвид споменатата по-горе зависимост на бюджетите на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) от дотациите от централните европейски фондове, можем да направим следния извод. Освен изброените, в една или друга степен, лоши се оказват държавните дългове на всички държави от ЦИЕ. Това увеличава обема на критично замразените финансови ресурси на ЕС до ниво от 75%-78%. Косвено, критичния характер на това ниво се потвърждава и от размерите на обявените от Европейската централна банка количествени облекчения (1,2 трлн. евро през следващата година и половина, т.е. до средата на 2016).

Сценарии за развитието на икономическата и политическата криза

Анализът на текущото политическо и икономическо състояние на ЕС позволява да се очертаят три ключови за функционирането му сфери: контрола над финансовата система, контрола над политическата система и контрола над гражданското население. В зависимост от степента на успешното им гарантиране, по-нататъшните събития могат да се развият по три основни варианта.

Първият е запазването на ЕС в сегашните, или близки до тях, граници и сериозната му вътрешна трансформация.

Втория е разпадането на ЕС, в сегашния му вид, загубата на най-малко значимите за европейската икономика държави и формирането от останалите на нова съюзна структура, в чиято основа могат да бъдат оставени постановките на Лисабонския договор, или пък някакви нови принципи на правно и политическо устройство.

Третият вариант включва пълното разпадане на ЕС на отделни самостоятелни национални държави и възстановяване на техните митнически и други граници. Теоретично, на някои територии, особено в страните от бивша Югославия, в Албания и, евентуално, в Прибалтика е възможен пълният колапс на държавата и появата на обширни зони на правов и социален хаос. Подобен радикален вариант обаче, изглежда най-малко вероятен.

Начало на испитанието на "устойчивостта" на ЕС най-вероятно ще постави финансовата криза, породена от дълбоките проблеми на банковата система в еврозоната (18). В частност, отказът на Гърция да продължи да изплаща суверенния си дълг, както и прекратяване реализацията на програмата за структурни преобразувания в гръцката икономика, разработена от ЕС, ЕЦБ и МВФ. Сегашният премиер на страната вече обяви серия от неотложни мерки за изваждането на Гърция от кризата. Сред тях е прекратяването (или по-скоро преориентацията в източна посока, т.е. към Китай и Русия) на приватизацията на държавна собственост, както и преразглеждане на някои вече проведени търгове. Говори се за ревизия на всички държавни (или взети с държавни гаранции) задължения и "справедливостта на лихвите по тях". Сред вариантите за решаване на проблема все още остават пълното прекратяване на плащанията по дълга до началото на възраждането на националната икономика и стабилният ръст на гръция БВП.

Както е известно, това провокира твърдата реакция на ЕЦБ и ЕС, съдържаща и редица конкретни заплахи. Например, за пълното прекратяване достъпа на Гърция до европейски кредити. Макар че е възможно да блъфира, Атина демонстрира известно безразличие към тези заплахи, както и готовност да търси помощ от държавите от BRICS. А, ако се наложи, дори да напусне ЕС.

Важно е да осъзнаем, че каквото и решение да вземе ЕС относно гръцките дългове, то няма да е добро. Текущото състояние на гръцката икономика изключва тя да продължи да бъде кредитирана по досегашните пазарни критерии, дори ако става дума само за получаването на нови заеми за изплащане единствено на лихвите по предишните. Гърция може да бъде удържана в ЕС и еврозоната само ако и бъдат предоставени "специални условия". Например, пълното безвъзмездно опрощаване на значителна част (не по-малко от 1/3, а най-вероятно - поне половината) от текущия и дълг и значителното удължаване на сроковете за изплащане на останалата част, като задължително бъде понижен лихвения процент по нея. При подобно развитие обаче, същите привилегии биха поискали и другите големи длъжници, като Испания, Португалия, Ирландия и дори Италия (19). Което автоматично ще трансформира финансовия размер на опростения дълг от гръцките 500 млрд. евро до гигантската сума от 5-6 трлн. евро, нещо съвършено непостижимо в европейските реалности.

В същото време ЕС не може да опрости дълговете само на Гърция, отказвайки това на останалите. Защото това би накарало последните да напуснат Съюза, решавайки по този сравнително прост начин финансовите си проблеми. Предвид мащабите на сумите и популистката привлекателност на подобна стъпка, дори обединеният натиск на Брюксел и англосаксонската ос няма да може да попречи на "дезертьорите" да я направят. В същото време, съгласието на Брюксел Гърция да напусне ЕС ще доведе до същите последици, по същата мотивационна схема.

При всеки от споменатите варианти на развитие, банковата криза в ЕС става неизбежна. В началото тя ще засегне малките, включително провинциалните (в Германия) банки на основните държави-донори, а породената от фалитите им паника сред вложителите със сигурност ще засегне средните, а вероятно и големите банки. Освен това, гръцкият пример може да провокира сходни по смисъла си стъпки на правителствата на редица други големи европейски държави-длъжници. Например в Португалия, където през есента на 2015 също трябва да се проведат парламентарни избори, в които да надделеят привържениците на укрепването на "суверенитета".

До голяма степен, за началото на такава криза могат да спомогнат и резултатите от насрочените  за началото на май 2015 парламентарни избори във Великобритания. При победа на консерваторите, Лондон със сигурност ще проведе националния референдум за излизане на страната от ЕС. Предвид текущите проблеми с трудовата миграция (особено нелегалната) и силното желание на британците за възстановяване на граничния и митнически контрол по границите на страната, мнозинството от населението вероятно ще гласува за отделянето и от ЕС. Впрочем, дори самият факт на подготовката за такъв референдум може да тласне банковата система на Европа към ревизия на своите баланси и активизация на процедурата по връщане на дълговете, включително и предсрочно.

Тъй като значителна част от съвкупния външен дълг на ЕС от 11 трлн. евро се формира за сметка на задълженията на държавите с кризисна икономика, това означава, че банките ще могат да си върнат предсрочно вече отпуснатите кредити само с много голям дисконт, т.е отстъпка (20). За погасяването на задълженията, чиито обем в много европейски държави е съпоставим с размера на техния БВП, националните правителства ще бъдат принудени да пристъпят към мащабно съкращаване на бюджетните разходи, най-вече в държавната, а също във военната и социалната сфери. Този процес е неизбежен, като варианти са възможни само по отношение на размерите, сроковете и структурата на драстичното орязване на разходнната част.

Неизбежно следствие от тези мерки ще бъде началото на рецесия в цялата еврозона, икономическият спад и почти гарантираните мащабни граждански протести, включително и радикални. В Париж например, дори и без някакъв особен повод, по време на коледните празници младите хулигани подпалват по около 600 автомобили. Пример за това, колко лесно протестите в Европа могат да се трансформират в масови погроми и вандализъм, са и акциите на антиглобалистите, които през март 2002 изведоха на улиците в Барселона 250 хиляди демонстранти. Когато информацията за мащабите на финансовите загуби стигне до масите, протестите най-вероятно ще прераснат в мащабни бунтове.

И това е само първата критична точка в хода на събитията. Ако Брюксел съумее да удържи ситуацията под контрол, ЕС, като общност, има шанс да оцелее. Това обаче ще изисква радикалното преразглеждане на разпределението на властовите пълномощия между центъра и националните правителства в посока към значителното съкращаване властта на последните. Но дори ако нещата се развият по този начин, икономиката на цялата Южна и Източна Европа (Португалия, Испания, Гърция, балканските държави, Полша и Прибалтика) ще изпаднат в продължителна фундаментална криза. Възможно е тя да засегне и Италия.

Впрочем, в момента, при възникване на кризисни ситуации националните държави в Европа демонстрират устойчива тенденция за търсене на решения на проблемите си отделно от останалия Европейски съюз и дори във вреда на другите му членове. При това следва да отчитаме и традиционното за Европа неприемане на тенденцията за увеличаване властта на Германия и Франция (и най-вече на Германия), което ще направи всяко ограничаване на пълномощията на националните правителства много трудно постижимо. Между другото, идеите за излизане поне от еврозоната, ако не и от ЕС, вече започват да се разпространяват и в самата Германия.

За това съдейства процесът на изкупуване на държавните дългове на страните от еврозоната от ЕЦБ. Идеята е, че напускането на ЕС най-вероятно ще доведе до рухването на Съюза, чиито развалини ще погребат и дълговите задължения. Тоест, дълговете могат и въобще да не бъдат връщани. За редица държави от Южна Европа този вариант изглежда най-предпочитания от всички възможни. Впрочем, в тези условия аналогично биха реагирали всички национални правителства, което означава, че Брюксел няма да може да удържи контрола над ЕС.

Възможно е една от ключовите роли в този процес да изиграе липсата на действени механизми за принуждаване на националните правителства към стриктно спазване на общоевропейските финансови норми по основните икономически параметри. Например за съотношението между външния дълг и БВП или за пределните обеми на вътрешните отраслови дотации. Оказвайки се изправени пред тежка структурна икономическа и, съответно, социално-политическа криза, националните правителства най-вероятно ще предприемат всички мерки, които сметнат за необходими, дори ако те са в очевиден разрез с общоевропейските нормативи. Включително, да се възползват от възможността да прехвърлят частично собствените си икономически проблеми върху плещите на по-успешните членове на ЕС, използвайки системата на общата европейска валута.

Ако мащабите на кризата се окажат достатъчно сериозни обаче, за държавите-донори (и, в частност, за Германия, Белгия и Холандия) може да се окаже твърде тежко, или дори невъзможно, да продължат да "носят" на гърба на собствените си национални икономики това допълнително бреме. При подобно развитие, е доста вероятно инициатори на отказа от запазването на Обединена Европа да се окажат Белгия и Холандия, които имат по-малка икономическа тежест и затова са по-чувствителни към "допълнителните натоварвания", отколкото Германия например. Макар че в Берлин също има достатъчно прагматици, осъзнаващи последиците от съхраняването на Обединена Европа за собствената им страна и  подготвящи я да "напусне навреме потъващия кораб".

Възможното разпадане на обединена Европа

Тоест, ако стабилизацията на ЕС в сегашния му вид се окаже невъзможна, ще станем свидетели на разпадането на Обединена Европа на национални държави (21). При това не може да се изключва на власт в тях да дойдат радикално настроени правителства. В Северна, Западна и Централна Европа те, най-вероятно, ще бъдат дясноориентирани, а в Южна Европа - леви. В Източна Европа пък е най-вероятно идването на власт на обикновени популисти, без ясни политически възгледи. Всички те обаче ще бъдат принудени да решават проблема с икономическата криза, посредством понижаване на жизненото равнище, съкращаване на социалните гаранции и ограничаване на гражданските права.

Разбира се, възможен е и междинен вариант. От ЕС могат да се "откъснат" държавите от Южна и Източна Европа, а на Балканите да възникне правов и гражданских вакуум, способен да провокира гражданска война. Това сериозно ще промени баланса на политическите сили в Западна Европа, създавайки предпоставки за преформатирането на остатъците от ЕС в централизирана държава, чрез рязкото понижаване статута или дори премахването на националните правителства. Лидер на този "нов ЕС" най-вероятно ще стане Германия. В същото време, не може да се изключва възраждане на френско-германските политически и исторически търкания, което пък да доведе до откъсването от ЕС в отделни образувания не само на Великобритания (което при всички случаи е абсолютно неизбежно), но и на Франция.

В този случай ЕС най-вероятно ще се разпадне на три „микроимперии", чиято конфигурация ще се определя от стабилността на взаимните търговски връзки на участниците в тях. Най-голямата ще бъде германската, по-малка ще е френската, а най-малка - британската. Сред тях, сериозни шансове да се превърне в "нов ЕС" има само германската "микроимперия". Мащабите на групата около Франция най-вероятно ще се окажат недостатъчни за целта, а пък Великобритания въобще няма интерес от формирането на какъвто и да било общоевропейски политико-икономически съюз. Затова в "британската зона" изглежда доста вероятно връщането към опитите за поредно превъплъщение на класическия англосаксонски колониален модел на света.

Благодарение на своите размери, икономиката на "новия ЕС" най-вероятно ще съумее да гарантира оцеляването му в условията на глобалната криза. Държавите от европейската периферия пък ще се окажат оставени сами на себе си и ще започнат да се свличат към бедността, като в някои от тях (например в тези от Прибалтика) тя може да придобие опасни размери. Последното се обяснява с осъществената в тези страни деиндустриализация и критичната им зависимост от дотациите от ЕС, които при подобно развитие естествено ще бъдат прекратени.

Процесът на разпадане на сегашния ЕС и формирането на "нов" Европейски съюз с други географски граници със сигурност ще доведе до пълния отказ от еврото и преминаването към някаква друга валута. При това, най-вече по геополитически съображения, тази валута няма да е американският долар.

Възможни са само два варианта за формирането на нова европейска валутна система. Първият е въвеждането във всяка страна на собствена суверенна парична единица и последващото изграждане на сложна система на взаимодействието и с валутите на другите държави в новите икономически и политически реалности. Вторият вариант пък е замяната на еврото с нова, но също обща валута, като ключов обединяващ елемент на новия икономически съюз. За целта може да се използва например ЕКЮ-то (Европейска валутна единица - European Currency Unit, ECU), което вече беше използвано като платежен инструмент на централните банки и като изчислителна единица в бюджета на Общността в периода 1972-1979. Или нещо подобно, но с друго име.

И двата варианта изглеждат еднакво вероятни, но се различават по перспективите на по-нататъшното си развитие. Заради психологическата инерция в мисленето на европейските елити, опит за въвеждане на ЕКЮ-то, като минимум, ще бъде предприет, но вече при наличието на нови правни механизми, касаещи влиянието на Европейската банка върху политиката на националните банки. В същото време обаче, стремежът на която и да било от страните да договори за себе си някакви привилегировани условия също ще се запази. Което пък неизбежно ще провокира мащабни, сложни и достатъчно продължителни задкулисни пазарлъци. Не може да се изключва, че дори ако системата на EKЮ-то постигне известен прогрес, тя най-вероятно ще наследи и повечето недостатъци на системата на еврото. От друга страна, значителната близост между икономиките на държавите от "новия ЕС" ще смекчи и ограничи тяхното негативно влияние.

Впрочем, по отношение на ползата за икономиката на Съюза, по-перспективен все пак изглежда вариантът на пълния отказ от каквито и да било общи валути и окончателното завръщане към суверенните национални парични единици. Съвършено очевидно е, че като основен и, както изглежда, единствен обединителен център се очертава Германия. Благодарение на огромното превъзходство и мащабите на своята икономика, тя достатъчно бързо ще може да "приспособи към себе си" икономическите механизми на останалите членове на новия Съюз. Най-малкото заради острата необходимост от вноса на продоволствени стоки, която ще позволи на Германия бързо да организира търговския обмен на тези стоки срещу собствената си индустриална продукция.

Така ще се създадат необходимите условия за директна експанзия на "новата" германска марка на цялата територия на "новия ЕС". В същото време, неин единствен емисионен център ще си остане Бундесбанк, което ще гарантира на Берлин не само стабилен управленски контрол над собствената си валута, но и ефективни инструменти за управление на цялата обща икономика на "новия ЕС". При този вариант, по-нататъшното развитие на събитията най-вероятно ще доведе до постепенното поглъщане на цялото икономическо, а след това и политическо пространство на новия Съюз от Германия. Или под формата на постепенното присъединяване на страните участници към Федералната република при едни или други условия, или чрез създаването на наднационален център за управление с предимно немски кадри и основан на германските правни норми и доминирането на германската култура. Не може да се изключва дори превръщането на федералното правителство на Германия в декоративна (представителна) структура, лишена от реален властови инструментариум, и прехвърлянето на управлението към съответните наднационални органи на "новия ЕС". Подобна стъпка може да бъде предприета, включително и като демонстрация на "добра воля" (от страна на Германия) и "сигурност" за останалите страни членки с цел националните им правителства да бъдат стимулирани също да прехвърлят значителна част от пълномощията си на "общия център".

Въпросът за възникването на "нов ЕС" е втората ключова точка в този сценарий. При успешна трансформация на икономическия и политически механизъм, ситуацията в Европа може и да се стабилизира. Например под формата на "Съюз за въглища и стомана -2" или във вариант "въглища плюс стомана плюс петрол", ако в него се включи и Норвегия. Или пък като "въглища плюс стомана, плюс пари", ако бъде привлечена и Швейцария. На практика, останалите държави са безполезни в ресурсен и индустриален план за "новия ЕС".

Неизбежните граждански войни

Освен финансово-икономическите проблеми, кризата в европейските държави неизбежно ще изостри многобройните социални, етнокултурни и религиозни вътрешни противоречия. Най-вече с исляма, чиито привърженици с всяка изминала година стават все по-значима част от  населението на много страни на континента. Затова усилията на новите правителства до голяма степен следва да бъдат насочени към потискането на гражданските вълнения и бунтове. В отделни региони не може да се изключва и избухването на религиозни граждански войни. Например, с появата в Европа на въоръжения формирования на Ислямска държава, отличаваща се с крайния си радикализъм при избора на средствата за постигане на своите цели.

Алтернативен на сценария с "новия ЕС" вариант за развитие на събията е пълното и вероятно окончателно разпадане на Европа на национални държави, всяка от които ще се опитва да се бори и оцелява самостоятелно. Не е толкова важно, по какви точно причини, главното е, че в крайна сметка националните правителства няма да успеят да открият достатъчно допирни точки помежду си за да могат да формират нов алианс. На първо място, заради съществуващата и в момента тенденция във всеки съюз те да получават повече, отколкото дават "за общата кауза".

При това, правителствата на мнозинството европейски страни най-вероятно няма да се справят със задачите си, той като темповете на развитие и мащабът на икономическите, политически, социални, етнически и конфесионални проблеми ще нарастват много по-бързо от способността да се формулират и реализират адекватни мерки за преодоляването им. В редица региони, например на Балканите и в Испания, най-вероятно изглежда разпадането на сега съществуващите държави на по-малки национално-културни образувания. В Испания свои държави могат да създадат баските и каталунците. На Балканите пък раздробяването ще доведе до появата на съвсем микроскопични квазидържави. Както е известно, до момента на територията на някогашната Югославия с население от 23 млн. души са възникнали 7 отделни държави: Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Косово. При това, почти навсякъде процесите на по-нататъшното им разпадане на още по-малки образувания не са спрели, а само са замразени.

Териториалният разпад обаче няма да облегчи, а най-вероятно, дори ще задълбочи породилите го социално-икономически проблеми. Обратното, свиването на мащаба на самоуправление на териториите ще ги направи само още по-уязвими за всякакви външни заплахи - най-вече етнокултурни и религиозни. Включително, свързани с "новата Конкиста" на континента от субекти като Ислямска държава.

При подобно развитие избухването на гражданска война "на всички против всички" в Южна и Югоизточна Европа изглежда доста вероятно, особено на територията на бивша Югославия, откъдето тя може да се разпространи и в съседните държави. Значителна остава опасността дори за държави като Германия, Франция и Великобритания. Предизвиканият от нея колапс на икономиката критично ще намали търсенето на енергоносители, което ще лиши от приходи дори отдалечената и обособена Норвегия.

Освен споменатите, в рамките на втория и третия етап от развитието на кризата, следва да се вземе предвид и влиянието на редица важни външни фактори. А именно: възможните действия на САЩ, НАТО и Русия в зависимост от това, по кой от трите възможни варианти ще се развият събитията и на кой етап във всеки от тях ще настъпи начална стабилизация. Най-изгодно за САЩ е запазването на ЕС в неговия първи вариант, т.е. под формата на единно икономическо и политически пространство при пълната политическа доминация на самите САЩ и максималното икономическо отслабване на ЕС след подписването на споразумението за TTIP при американските условия. В този случай Вашингтон получава най-евтината и бърза възможност за икономическа анексия на максимална част от европейското пространство. Като гръбнак за гарантиране на сигурността при подобно развитие ще се използват структурите на НАТО. Освен това, заплахата от гражданска война в една контролирана и важна, но все пак отдалечена зона, ще позволи на правителството на САЩ да увеличи военните разходи, като по този начин отпише част от дълговете си и гарантира на американския военно-индустриален комплекс достатъчен обем поръчки.

Ако усилията на Вашингтон в рамките на този вариант се окажат успешни, максималното, което може да направи Русия, е да разшири контрола си върху цялата територия на Украйна. Ако пък Гърция все пак излезе от ЕС, ще се укрепи оста Москва-Атина. При това обемът на търговията на Русия и Съюза значително ще намалее. Остротата на руско-американското противопоставяне обаче ще спадне, тъй като основните ресурси на Вашингтон неизбежно ще се окажат ангажирани с решаването на задачата за възстановяването на реда в контролираната от него Европа.

При втория вариант на развитие на събитията, изглежда доста вероятно на територията на Европа да се наложи изпращането на чужди миротворчески контингенти. Разпадането на ЕС ще даде начало и на разпадането на НАТО, като организация. Европейските участници в алианса ще започнат да се нуждаят от военна помощ, т.е. вече няма да са в състояние да изпращат военни контингенти за решаването на каквито и да било задачи извън собствените си държавни граници. В същото време числеността на американските въоръжени сили не позволява такава помощ да бъде оказана на всички членове на ЕС. При това, не може да се изключва и, че някои територии на бившия СССР (Молдова, Прибалтика) могат да потърсят помощта на Русия за да не допуснат разпространението на тяхна територия на конфликтите с низка интензивност, разразили се в съседните им държави.

Стабилизирането на ситуацията при третия вариант за развитие на събитията може да доведе до избухването в Европа на мащабна гражданска война, способна да промени нейната етнокултурна и религиозна основа. При този вариант не може да се изключва появата на континента на един или няколко ислямски "халифата".

Преминаването на Европа през всеки от трите, описани по-горе, етапа на стабилизация ще окаже огромно влияние върху общата икономическа ситуация както в самия ЕС, така и в света, като цяло.

На първия етап, през който ще се предприемат опити за запазването на ЕС в сегашния му географски (или близък до него) вид, определящ фактор ще се окаже способността на ЕЦБ, заедно с националните банки на страните членки на Съюза, да съхрани управляемостта на финансовата система на еврозоната. Несъмнено, през следващите няколко години еврото сериозно ще отслабне. Това, най-малкото, е необходимо на европейската икономика за да осъществи успешна контраатака на американския пазар. Този процес вече стартира с обявената от Европейската банка програма за количествено облекчаване. Но, предвид очертаното по-горе възможно негативно развитие на събитията, съществува значителен риск да се загуби управлението на финансовите процеси. Избухналата криза може да срути европейската валута много под целевата стойност от 0,9-0,85 долара за едно евро, а след като този показател падне под 0,7-0,6, процесът може да стане неуправляем.

Но, дори ако този контрол се запази, драматичното поевтиняване на еврото ще провокира мащабна криза на европейската икономика, която неизбежно да доведе до съкращаване търсенето на суровини и енергоносители поради спада на темповете на растеж на европейската индустрия, както и до мащабно свиване на потребителския пазар в Европа. Това ще се отрази негативно върху външната търговия с ЕС на всичките и водещи партньори и най-вече на САЩ, Русия, Китай и Индия. Впрочем, европейската икономика е твърде силно обвързана с останалия свят, така че, в една или друга степен, от това ще пострадат всички. Макар че загубите няма да предизвикат глобална катастрофа, тъй като БВП на ЕС е само 20% от световния. Освен това става дума не за пълно прекратяване на търговията, а само за намаляване на нейните обеми. Но, ако усилията за запазването на контрола върху еврото се провалят, съществуват сериозни шансове прогресивно задълбочаващата се криза в рамките на 2-3 години да "срути" европейската икономика до едно твърде ниско равнище (може би дори в пъти). Без оглед на перспективите за формирането на "нов ЕС".

При подобно развитие на събитията можем да очакваме драматично обедняване на Южна, Централна и Източна Европа, т.е. "отпадането" от международната търговия на територии с общо население до 100 млн. дущи. Това най-вероятно сериозно ще стимулира вътрешните интеграционни процеси в Евразийския съюз (ЕАИС) и радикално ще разшири взаимния търговски обмен между Русия, Китай, страните от BRICS и държавите от Югоизточна Азия. При тези обстоятелства центърът на глобалната икономическа и политическа активност може окончателна да се измести към Тихоокеанския регион.

Изострянето на финансово-икономическата криза в ЕС, особено ако тя бъде усложнена от масови граждански вълнение и изострянето на етническите и религиозни противоречия, ще остави на Европа твърде малко време за избор на по-нататъшната и стратегия и вземане на решение, дали членовете на съюза ще продължат да действат заедно, или всеки за себе си.

И така, Германия е изправена пред необходимостта да реализира проекта за "новия ЕС" в максимално кратки срокове. Именно този цайтнот може да тласне западноевропейските елити към избора на антикризисни мерки, имащи до голяма степен авторитарен характер. Най-малкото по отношение на същественото и твърдо ограничаване на гражданските права и свободи, както и на ликвидирането на ултралибералния уклон в икономиката.

При евентуален успех, постигнат за сметка на отказа от "излишния баласт" в лицето на фалиралите държави от Югоизточна и Централна и Източна Европа, "новият ЕС" ще се сдобие с необходимите ресурси за стабилизиране на собствената си икономика и създаване на предпоставки за нейното възстановяване. Но съкращаването на разходите в социалната сфера ще се компенсира частично от значителния им ръст в сферата на отбраната и сигурността. Сегашните, съкратени до минимум, въоръжени сили на ЕС, очевидно няма да са в състояние да се справят с многократно нарасналата заплаха. Тоест, неизбежно е увеличаване числеността и мощта на армиите, като не е изключено това да стане чрез частичното (или дори пълно) връщане към задължителната военна служба.

По този начин, "новият ЕС" ще може да съхрани сегашния обем на производство на водещите държави от "стария Съюз" (и на първо място Германия). Най-вече, защото почти всички европейски производствени мощности са съсредоточени предимно на територията на Германия и в по-малка степен - на Белгия, Австрия и Чехия, т.е. на държавите, които ще формират основата на "новия ЕС". В същото време обаче, тази "нова Европа" дълго време няма да разполага с достатъчно средства за инвестиране в научно-изследователски и опитно-кострукторски работи. Това пък ще намали настоящото и научно-техническо превъзходство над Китай и Русия. Впрочем, предвид сегашните темпове на научно-техническата революция, до настъпването на момента, когато икономиката на посткризисна Европа започне отново да демонстрира устойчив растеж, този разрив може напълно да бъде преодолян.

При всички случаи, стабилизацията на събитията в рамките на варианта със създаването на "нова Обединена Европа", многократно ще увеличи зависимостта и от външните източници на суровини и енергоносители, както и от пласментните пазари за нейните индустриални стоки. В същото време, предвид неизбежното съкращаване размера на консолидирания БВП на "новия ЕС", натискът върху него от страна на САЩ значително ще нарасне.

Ако в този "нов ЕС" не влезе Франция, която от края на Наполеоновите войни насам (с изключение на управлението на генерал Дьо Гол) е своеобразен проводник на англосаксонската политика в Европа, най-вероятно изглежда ускоряването на икомическото, а това означава и политическото, сближаване на "новия ЕС" с Русия и Евразийския съюз, като цяло. Само в този случай ЕС има шанс да се съхрани като юридически и политически самостоятелно държавно и икономическо образувание. Подписването на договора за TTIP, особено при условията на американско-британската ос, ще означава обаче неизбежното му превръщане в индустриално деградираща икономическа колония на САЩ.

Ако пък стабилизацията в рамките на втория сценарий не се случи и събитията се развият по-зле, т.е. тръгне се към реализация на третия сценарий, икономиката на Европа, най-вероятно, е обречена на реактивна прогресираща деградация. Нагледен пример за такъв процес е днешна Украйна. Силната взаимна обвързаност между различните подсистеми води до критично нарастване на тяхната уязвимост. Така, чисто политическото и дори популистко решение на новите управляващи в Киев за статута на един от езиците провокира гражданска война в регион, където е концентрирана по-голямата част от въгледобивната промишленост, която пък е в основите на националната енергетика. Възникналите в резултат от това прекъсвания в доставките на въглища довидоха до дефицит на енергийни мощности, което пък, на свой ред води до прекъсвания на електроснабдяването и прекратяване на производствената дейност в редица украински региони, нямащи нищо общо с тази война. В Европа този ефект може да се прояви в далеч по-голям мащаб. След над половинвековната активна взаимна интеграция, националните държави от ЕС вече не са в състояние просто така да се върнат назад, към самодостатъчното си автономно инфраструктурно съществуване.

Тоест, ако реализацията на варианта с "новия ЕС" се провали, европейските държави не са в състояние поотделно да се справят с икономическите и социални трудности. Което пък автоматично повишава вероятността на варианта "Ислямска държава и Халифат". Реализацията на този вариант ще се съпровожда с неизбежната деиндустриализация на европейската пространство и изчезването на неговата икономическа привлекателност. В същото време прилежащите към тази територия държави, и най-вече Русия, Турция и Беларус неизбежно ще се сблъскат с необходимостта да формират стабилна военна преграда, която да не допусне разширяването на границите на "Халифата" на изток от (Западна)Европа.

Залезът на Европа и финалната битка за оцеляването и

През 80-те години на ХХ век (да не говорим за преди това), малцина очакваха разпадането на блока СИВ, още повече пък, на военната суперсила СССР. Сред причините за това бе и инерцията в мисленето - щом една държава е голяма, значи е силна. Четвърт век по-късно нищо не ни пречи да погледнем под същия ъгъл и на ЕС. Още повече, че не сме сами в оценките си. Към подобни възгледи се придържат и редица други авторитетни експерти (22). Терористичните нападения във Франция и Дания достатъчно отчетливо очертаха няколко принципно важни за бъдещето на цяла Европа проблеми.

На първо място, става ясно, колко крехък е междунационалният и междуконфесионален мир на континента, въпреки всички, предприемани от управлящите, усилия за имплементирането на ментално чуждото арабско и африканско население в европейските културни и други традиции. Единственият източник не само на евтина работна сила, но и на достатъчно силен генофонд за застаряващата Европа, си остава християнската периферия на бившия Съветски съюз. Поради малките им размери обаче, Прибалтика и Молдова, вече практически изчерпаха възможностите си в това отношение, затова пък се появи нов източник в лицето на Украйна. По най-занижени данни, днес в Европа работят около два милиона украинци (предимно украинки в детеродна възраст).

На второ място, поощряваният от европейските управляващи мултикултурализъм, толерантността и ерозията на класическата културна, сексуална, патриархална идентичност, се оказва само от полза за чужденците, тъй като Европа със собствените си ръце разчиства необходимото им социално-културно пространство.

На трето място, днес вече се очертават пропорциите между местното население и чужденците, чието достигане може да доведе до сериозни политически сътресения в цяла Европа и дори да провокира началото на общоевропейска гражданска, а след това и на „Европейска Отечествена война“ , и тя е в рамките на 20-25%.

В тази връзка е изкушаващо да се опитаме да очертаем прогнозен сценарий на един от доста вероятните варианти за развитие на събитията в Европа в средносрочна перспектива. Ще го наречем условно "Европейска Отечествена война", доколкото става въпрос за битка за оцеляването на самата Европа.

Външен повод, който да стимулира избухването на безредици в Европа може да стане рязкото влошаване състоянието на икономиката и финансите. Какво точно ще стои в основата на този повод - дали прерастването на гражданската война в Украйна в нова европейска война, кризата на еврозоната заради евентуалното излизане на Гърция или други страни членки, съзнателното вкарване, от страна на англосаксонската ос, на европейската икономика в безизходна криза, или пък разпадането на ЕС, все още не е съвсем ясно, затова тук може да има различни варианти.

Така или иначе, ще станем свидетели на фрагментацията на европейското социокултурно и политическо пространство. Ще възникнат нови "пустеещи зони", подобни на съществувалото през Средновековието на територията на днешна Украйна т.нар. "Диво поле", тъй като независимо от цялата икономическа мощ на Европа, наличните ресурси ще се окажат недостътачни за поддържането на еднакво високо жизнено равнище за цялото население на континента.

В рамките на този сценарий, Източна Европа е обречена на упадък и постепенно свличане към провинциален статус, с всички произтичащи от това последици: изтичане на младото и най-образовано и квалифицирано население, спад на жизненото равнище, криминализация на региона и превръщането му в огнище на престъпност, наркотрафик, търговия с човешки органи и друга незаконна активност. Борбата на сегашния унгарски премиер Орбан на практика се води именно срещу този сценарий и тъкмо поради това брюкселските еврократи го смятат за достатъчно сериозна заплаха за бъдещия европейски проект.

В тези условия, всякакви опити за реализацията на "малки" имперски проекти от типа на Велика Полша, Велика Румъния, или Велика Унгария, както и за създаването на по-големи регионални образувания от типа на полския проект за "Междуморието" (Intermarium), са обречени на провал, тъй като те ще се нуждаят от силна политическа власт, независима от Брюксел, и от собствен източници за технологична самообезпеченост и сигурност - образователна система, медицина, индустрия, наука и т.н. Всичко това влиза в сериозно противоречие с онази концепция за Европа, която прокарват европейските бюрократи за реализацията на целите на Вашингтон.

Съществува сценарий за разпадането на ЕС, който отговаря на интересите на САЩ и Великобритания, има обаче и такъв, който противоречи на техните интереси. На този въпрос вече се спряхме в началото на статията. В тези условия, ако иска да обедини около себе си поне част от Европа, Германия ще се нуждае от помощта на Русия. И вероятно ще я получи, но при определени условия, на които ще се спрем по-нататък.

Разпадането на европейската политическа конструкция и борбата между САЩ и Великобритания, от една страна, и Германия и Франция и част от т.нар. "Стара Европа" - от друга, ще доведе до разпадане на еврозоната, а след още две-три години и до появата на първите сериозни огнища на напрежение, поне едно от които рано или късно ще провокира взрив. Най-вероятно това ще се случи в центъра на Европа, в една от водещите държави на континента - Великобритания, Германия или Франция, след което разпадането на ЕС ще стане само въпрос на време. Какъв ще бъде конкретният повод - дало поредната серия от терористични нападения, или сблъсъци между студенти, фермери и индустриални работници и полицията, не е чак толкова, важно, колкото изглежда, макар че - естествено - всеки сценарий ще има своите уникални особености. Същността обаче ще е една и съща - тлеещият от дълго време ръст на противоречията ще премине в открита фаза. Дали европейските правителства ще съумеят да канализират социалните протести, трансформирайки ги в посока на междунационалния, междурасовия и междуконфесионален сценарий е под голям въпрос. Но, ако все пак успеят да го направят, това ще позволи на коренното население на континента да се сплоти и да обяви война на "пришълците", които медиите (изоставяйки досегашния си "политически коректен" тон) ще обявят за основния виновник за всички европейски проблеми.

Формирането на образа на "външния враг" е единственият вариант за европейските управляващи кръгове за да могат да удържат ситуацията под контрол, иначе рискуват да бъдат буквално "изметени" от властта. Вероятно пламъците на гражданската война ще се разгорят първо в една страна, после в друга, в трета пък ще се появи нов Брейвик и т.н. Гражданската война на междуконфесионална основа може да обхване цяла Европа. САЩ ще се дистанцират от тази конфликт, като предислоцират базите си във Великобритания, Скандинавия, Полша и Косово. Ще остане само Русия. При това положение не можем да изключваме Европа да се обърне именно към Русия за помощ, големият въпрос обаче е, дали Москва ще бъде склонна да и я окаже.

В хода на развитие на тези процеси Европа ще се окаже във фокуса на вниманието на толкова необмислено "отгледаните" от нея, съвместно с американците, терористични групировки от Афганистан, Сирия, Ирак, Либия и т.н. Теористичните нападения ще станат нещо обикновено за европейските градове. В резултат от това гражданската война в Европа в рамките на две-три години може да прерасне в пълномащабна Европейска Отечествена война. Защо Отечествена? Ами по същата причина, поради която така са наречени двете войни, водени от Русия през 1812-1813 и 1941-1945. Защото ще става дума за оцеляването на европейската цивилизация. Тук е мястото да напомним, че (за разлика от Русия) на Европа досега не се е налагало да води такъв тип войни.

Ако нещата се развият в тази посока, използването на армията в градски условия ще бъде затруднено. В много градове вероятно ще бъде обявено обсадно положение. Това обаче няма да подобри кой знае колко ситуацията, затова зоната на терористична активност ще продължи да се разширява. На практика, Европа може да се окаже в положението на обсадена крепост, вътре в която пориодично ще възникват зони на хаос и безредици в най-различни точки.

В резултат от това Европа, като цивилизация, за първи път през последните хиляда и триста години ще се окаже изправена пред заплаха от изчезване. В тази връзка пред нейния източен съсед Русия ще възникне въпросът, как следва да реагира. Да помогне на европейците или да концентрира армията си на границата и да чака. Ако реши да избере първото, тя очевидно ще трябва да предяви на Европа и най-вече на Германия определени условия, които Берлин следва да изпълни, ако иска отново заеме ключовата си позиция в Европа. Като най-важното от тях е Германия завинаги да се откаже от каквито и да било нови планове за "експанзия на Изток".

Някои изводи

Очертаните по-горе проблеми, пред които е изправен ЕС в момента, позволяват да се формулират редица генерирани от тях ключови заплахи за бъдещето на Съюза.

Устойчивостта на ЕС, като общо политическо и икономическо пространство, се основава най-вече на запазването на високото жизнено равнище на населението. Което до голяма степен зависи от успешното функционира на финансовата система на еврозоната. В момента тя е подложена на силния натиск на два фактора: критичното състояние на гръцката икономика, намираща се на прага на фалита, и икономическата борба със САЩ, във връзка с споразумението за TTIP.

Победата на парламентарните избори в Гърция през януари 2015 на ляворадикалния блок рязко увеличава риска сегашното правителство на тази страна да престане да изплаща суверенния и дълг, поставяйки ЕС пред неизбежността на пълното или частичното им безвъзмездно опрощаване. Тъй като в програмата за финансова помощ за Гърция, освен БВФ, ЕЦБ и ЕБВР, са ангажирани и значителна част от фондовете на редица малки търговски банки (предимно германски и френски), вариантът с преструктурирането на гръцките дългове, включително чрез частичното им опрощаване, може да доведе до фалита на последните. Това би катализирало паника сред другите кредитори, способна да провокира верижна реакция, която да доведе до краха на цялата европейска банкова система. Евентуалното излизане на Гърция от еворозоната би превърнало тази заплаха в практически неизбежна. По своите негативни икономически последици подобно развитие може значително да надхвърли последиците от глобалната криза през 2008.

На свой ред, борбата около споразумението за TTIP изисква от ЕС съществено да понижи курса на еврото (с 25%-30%). Впрочем, този процес вече стартира посредством "количествените облекчения" на Европейската централна банка. Но, предвид силната зависимост на ЕС от външната търговията и стабилно отрицателното салдо на външнотърговския баланс, поевтиняването на еврото, освен всичко друго, води до понижаване на покупателната способност на европейското население, т.е. до значителен спад на жизненото му равнище, в сравнение с досегашното. Така се създава сериозна заплаха от избухване на масови антиправителствени протести и безредици, включително способни да ерозират устоите на сегашния държавен модел както в ЕС, като цяло, така и в отделните европейски страни, в частност.

Подобен ефект по отношение на банковата система в еврозоната може да окаже и евентуалното излизане на Великобритания от ЕС, като политическо и икономическо образувание. Това задължително ще наложи сериозна трансформация на европейските икономически и финансови връзки. Не може да се изключва обаче, че при подобно развитие Европа ще бъде застрашена от мащабна рецесия, още повече, че през последните четири години ЕС и без това балансира на ръба и.

Друга заплаха за бъдещето на Съюза е силната зависимост на икономиката му от стабилността на външната търговия, включително с Русия (ЕАИС), Китай и другите държави от BRICS. В същото време, политическото и финансово влияние на САЩ върху различните структури на ЕС (както общоевропейските, така и тези на отделните страни членки) прави възможно не само инициирането на търговска (санкционна) война, но и нейното задълбочаване, въпреки очевидните мащабни загуби от това за европейската икономика. Така, в частност, в резултат от санкциите (преките, европейски, както и ответните, руски), наложени заради събитията в Украйна, през 2014, сумарните загуби на ЕС са достигнали 12 млрд. евро. В същото време, под натиска на САЩ, тези санкции не само че не се отменят, но и най-вероятно ще продължат да действат поне до края на 2015, макар че загубите от това също могат да тласнат ЕС към рецесия.

Действията на САЩ и Великобритания могат да преследват една от следните две (или пък и двете заедно) цели. Първата е създаването в света на обширни зони на нестабилност с цел американската икономика да бъде представена като единствения "остров на спокойствието" за световните, включително европейските, инвеститори и така да се осигурят необходимите за съществуването на САЩ капитали.

Втората цел е създаването на ситуация, в която американските пласментни пазари да станат безалтернативни за ЕС, независимо от условията, което окончателно би принудило Съюза да подпише споразумението за TTIP. И в двата случая, в средносрочен план, ЕС ще бъде застрашен от деиндустриализация, а Германия - от загуба на статута си на една от водещите световни държави.

Измежду неикономическите, като най-сериозна се очертава заплахата от изостряне, както по собствена инициатива (проект на специалните служби на ЕС), така по инициатива на САЩ, на междуетническите и междуконфесионални конфликти в Европа. Включително с исляма (а по-нататък с Ислямска държава и другите ислямски въоръжени групировки). Всички изброени заплахи могат да се реализират както поотделно, така и последователно, провокирайки верижна реакция, включително силен синергичен ефект.

Терористичните нападения на ислямистите в Европа, ситуацията с гръцкия дълг, задълбочаването на социално-икономическите, идеологическите и религиозните противоречия между различните части на Европа, провалът на мултикултуралисткия проект, порочният навик да се "живее назаем", укрепването позициите на евроскептиците в Европейския парламент и много други изброени по-горе факти, говорят за това, че проектът на ЕС в сегашния му вид и на фона на тоталната политическа доминация на САЩ и англосаксонската ос, се нуждае от много сериозна корекция. В рамките на сега действащия модел обаче, това едва ли е възможно, тъй като всяка сериозна промяна в него ще промени и смисъла на цялата конструкция, което е неприемливо за САЩ и Великобритания. Затова остава само сценарият с "взривяването" на въпросната конструкция.
Въпросът е само, по кой точно модел ще се осъществи "взривяването" на сегашния модел на ЕС - по англосаксонския или по германския. Очертаната по-горе прогноза за развитието на събитията в Европа се базира на анализа на основните влияещи върху него политически, икономически и културни фактори. Те обаче могат да си взаимодействат не само последователно, но и паралелно, частично или изцяло.

Тоест, възможна е например стабилизацията на ЕС на най-високо равнище, но ако от Съюза бъдат "изтласкани" най-проблемните региони, като Гърция, балканските държави и Прибалтика, които не разполагат дори с теоретична възможност да се стабилизират, нито в рамките на първия, нито на втория от разгледаните по-горе варианти, а директно отиват към третия, който е свързан със сериозен риск от избухването в Южна Европа на граждански или дори на религиозна война, включително с елементи на варианта "Ислямска държава и (европейски)Халифат".

При всеки сценарий обаче, икономическата целесъобразност диктува необходимостта от тясно сближаване на ЕС с останалото евроазиатско пространство и, на първо място, с Русия. При това не става дума само за икономическо, а най-вече за политическо и дори етнокултурно сближаване.

В същото време инерцията на традиционното геополитическо мислене продължава да тласка Европа към безусловна подкрепа на европоцентричния модел на глобално устройство. Русия, Китай, държавите от BRICS, както и тези от Близкия Изток, Африка, Южна и Латинска Америка, продължават да се възприемат като "второстепенни субекти", които по презумпция следва да признават европейското превъзходство и да да бъдат източник на печалби за Европа.

Именно очевидното несъответствие между икономическите и политическите линии е основния източник на заплаха за бъдещия ЕС, при това съвършено нов тип заплаха, каквато досега не е съществувала. Не става дума просто за поредния конфликт в Европа. Впрочем, това няма да бъде дори поредния "много голям" конфликт, от типа на Стогодишната война или разпадането на Римската империя. Днес Европа, за първи път от момента когато през 711 стартира т.нар. „Конкиста“, т.е. мащабното завоюване на Иберийския полуостров от мюсюлманите, т.е първи път от над 1300 години насам, ще бъде изправена пред заплахата от пълното си изчезване, като самобитна цивилизация. По онова време вестготите губят само Испания, чието отвоюване („Реконкиста“) отнема почти 800 години. Сега обаче европейците рискуват да загубят цяла Европа, при това едва ли ще се намери кой да я отвоюва обратно.

От края на ХV век Европа не е водела такива войни. В течение на почти пет века, вместо нея, тези войни се водят от Полша и Русия (и донякъде от Австрия). Впрочем Европа отдавна и вероятно окончателно се е разучила да води война на предела на своите физически и морални сили, въпреки трудностите и без оглед на загубите. За да постигне победа в подобен тип война, на Европа и липсва дори достатъчно ясна и вдъхновяваща идея, за чиято реализация абсолютното мнозинство европейци да са готови на всякакви жертви, включително да дадат живота си. За война с подобни мащаби Европа просто не е готова чисто ментално.

В подобна ситуация за Европа никак не е изгодно да обременява и без това болната си икономика с война на санкциите срещу Русия. Още повече, че тази война е резултат не от европейската, а от англосаксонската политика за съхраняване на американско-британската глобална хегемония, за която обаче се налага да плаща именно Европа.

При всички случаи, Европа, разбира се, ще трябва да осъществи болезнени реформи. Само че подобни мащабни трансформации най-добре биха могли да се реализират в спокойните условия на мира и добросъседството, запазвайки и развивайки успешно взаимната търговия, както и икономическото, научно и културно сътрудничество, а не в условията на тотална война на всички против всички.

В стратегическа перспектива, формирането на стабилна ос Берлин-Москва-Анкара-Техеран-Делхи-Пекин-Сеул (Токио) е също толкова неизбежно, като смяната на геологичните епохи и не може да бъде спряна, също както не може да бъде спрян континенталният дрейф. Въпросът пред Европа е само, по какъв път ще стигне до този резултат, колко дълъг ще бъде той и каква ще бъде цената, която ще трябва да платят европейците, включително с кръвта си.

Бележки:

1. Нека напомним, че англосаксонците не използват за първи път подобна концепция, под формата на системата от сдържания и противотежести, на европейския континент. Достатъчно е да си припомним историята на създаването на Германия като единна централизирана държава, към което Великобритания пристъпва няколко години след Кримската война: с цел да не се допусне нов директен военен сблъсък с Руската империя, който - както се опасява британския елит - тя би могла да не издържи, се предприема успешен опит за превръщането на разпокъсаните немски княжества в своеобразен геополитически "таран" под формата на обединена централизирана Германия. Доказателство, че опитът действително се оказва успешен са двете световни войни, разтърсили Европа през първата половина на ХХ век, разрушили всички континентални европейски, както и Османската, империи и обезкръвили както Германската, така и Руската империя (а след това и СССР), позволявайки на англосаксонците (вече в лицето на САЩ) да съхранят доминиращото си влияние върху развитието на света след Втората световна война.

2. Татьяна Шингурова. 7 штрихов к политическому портрету Гельмута Коля // «Русская семерка», http://russian7.ru/2014/04/7-shtrixov-k-politicheskomu-portretu-gelmuta-kolya/.

3. Този негативен опит също следва да се има предвид при изграждането на Евразийския съюз.

4. Юрий Баранчик. Как Германию сделали «дойной коровой» ЕС и как долго это будет продолжаться // ИА REGNUM, http://www.regnum.ru/news/polit/1857201.html.

5.  http://www.awarablogs.com/ru/study-on-real-gdp-growth-net-of-debt/

6. Британският премиер подкрепи провеждането на референдум за излизане от ЕС // Forbes, http://m.forbes.ru/article.php?id=233337.

7. Раздел «Северeн поток» на сайта на Газпром, http://www.gazprom.ru/about/production/projects/pipelines/nord-stream/.

8. Договорът от Лисабон // Правото на Европейския съюз, http://eulaw.ru/treaties/lisbon.

9. Уикипедия, Списък на държавите по техния БВП (ППС), https://ru.wikipedia.org/wiki/Список_стран_по_ВВП_(ППС).

10. Германия (80,7 млн. души) има право на 99 депутати в Европейския парламент, а Люксембург (549 хил. души) – на 6. Простата сметка показва, че един немски евродепутат представлява «интересите» на 815,96 хил. души, а един люксембургски – на 91,6 хил. свои съграждани. Фактът че Естония например, разполага с 9 депутати в Европарламента, въз основа на "германския дял", би трябвало да означава, че тази държава има поне 7 млн. души население, докато на практика в нея живеят само 1,3 млн. Един литовски или латвийски евродепутат представлява около 250 хил. «избиратели», а един малтийски – само 80 хил. Тоест, излиза, че 80 млн. германци се равняват на 99 евродепутати, а същите 80. млн. европейци, но представляващи малките държави от ЕС като Литва, Латвия, Естония, България, Чехия и т.н. разполагат в Европарламента със 192 депутати. Сумарният дял на Прибалтика "от гласовете» (29) е по-голям от този на Австрия (17), въпреки, че австрийският БВП е път пъти по-голям от този на балтийските постсъветски държави.

11. Нагледен пример на непубличното използване на логичните "вратички" в общите европейски правила е историята с френските хеликоптероносачи "Мистрал". В икономически план, изпълнението на този договор и необходимо за Франция, включително и заради чисто имиджовия ефект върху другите договори на френския военно-индустриален комплекс - например върху далеч по-мащабния "индийски" договор за доставката на френски изтребители за Делхи. Въпреки това обаче, "наднационалният" принцип принуди Париж да провали доставката на корабите, използвайки съвършено неоснователно политически аргументи.

12. Уикипедия, Бюджетът на Европейския съюз, https://ru.wikipedia.org/wiki/Бюджет_Европейского_союза.

13. Прохоренко И.Л. Многолетний финансовый план ЕС на 2014-2020 гг.: новые приоритеты // ИМЭМО, http://www.imemo.ru/index.php?page_id=502&id=908&printmode.

14. Торговые отношения между ЕС и его главными экономическими партнерами: США, Китай и Россия // Россия – Европейский союз, http://www.ru.ruseu.com/stat/details_588.html

15. Ольга Павук. Латвийская экономика в цифрах и фактах // Списание «Балтийский курс», http://www.baltic-course.com/rus/_analytics/?doc=85558.

16. Александр Носович. Прибалтика на искусственным дыхании еврофондов. // РуБалтик, http://www.rubaltic.ru/article/ekonomika-i-biznes/my-delili-apelsin-pribaltika-na-iskusstvennom-dykhanii-evrofondov08012014/.

17. Укипедия, Европейската дългова криза, https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B9_%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%81.

18. Гринспен не видит Грецию в Еврозоне // Эксперт 2015, 9 февраля, http://expert.ru/2015/02/9/chasiki-tikayut/.

19. Кирилл Чучко. Выход стран Европы из кризиса.// «Теория и практика мирового развития», http://teoria-practica.ru/rus/files/arhiv_zhurnala/2012/11/ekonomika/chuchko.pdf

20.Уикипедия, Външният дълг на държавите по света, https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%BA_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD_%D0%BF%D0%BE_%D0%B2%D0%BD%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B5%D0%BC%D1%83_%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D1%83)

21. Герман Лопес. Дело идет к распаду Евросоюза. // ИноСМИ, http://inosmi.ru/europe/20110128/166033872.html.

22. Станислав Стремидловский. Европа на пороге гражданской войны? // ИА REGNUM, http://www.regnum.ru/news/society/1883031.html; Ростислав Ищенко. Чего хочет Путин? // RussiaPost, http://www.russiapost.su/archives/42215.

* Ръководител на информационно-аналитичния портал "Империя" в Минск, Беларус

** Eксперт по международните финансови пазари

{backbutton}

В момента Нигерия, която е сред най-големите страни в Африка, с население 173,6 милиона души, е застрашена от разпад и ликвидирането си като държава. При това, съвсем доскоро - в началото на 2014 - тя беше на първо място на континента по ръста на своя БВП, изпреварвайки дори африканския лидер ЮАР.

На пръв поглед изглежда, че природните богатства (включително огромните запаси от леснодостъпен петрол) и изгодното и географско положение (обширният излаз на Атлантическия океан) биха могле да превърнат Нигерия във водещата държава на Черния континент. В същото време обаче, изключително високото ниво на корупция, слабо развитите индустрия и инфраструктура, етническото и религиозно противопоставяне и (като последица от това) центробежните тенденции постепенно превръщат страната в истинско "царство на хаоса". Като основният елемент на този очевидно "управляван хаос" и най-големият проблем на Нигерия в момента е нарастването на влиянието на радикалната ислямистка групировка "Боко Харам" (което буквално означава "западното образование е грях") и разширяването на зоните на нейната въоръжена активност.

Появата и възходът на "Боко Харам"

През последните двайсетина години нелегалните ислямистки мрежи в Нигерия постепенно набираха мощ. Така, екстремистите от "Боко Харам", която е основана още през 2002, първоначално се занимаваха предимно с нападения срещу петролопроводите и пропаганда сред неграмотните селяни от Сахел (граничната зона в Африка между Сахара на север и по-плодородния район на юг), макар че още тогава се опитваха да осъществяват и организирани терористични акции. През този период обаче, нигерийската полиция съумяваше сравнително лесно да пресича активността на организацията.

През лятото на 2009 ислямистите вече бяха в състояние да организират истински бунт в населените с мюсюлмани северни провинции на страната (където днес действат законите на шариата), макар че той беше разгромен от правителствените сили, а историческият водач на  „Боко Харам“ Мохамед Юсуф бе заловен и по-късно застрелян в ареста. Тези събития обаче, се оказаха само предвестник на терористичната война, която ислямистите започнаха малко по-късно срещу властта, християнската и другите немюсюлмански общности в Нигерия, както впрочем и срещу онези мюсюлмани, които според тях не са „искрено предани на Аллах“.

Днес „Боко Харам“ вече е в състояние да атакува и превзема цели градове. Само през първите седмици на 2015 ислямистите овладяха 16 населени пункта в Нигерия, включително големия търговски център град Бага в североизточната част на страната. На 25 януари те нападнаха град Майдугури, където преди тринайсет години е създадена организацията, застрашавайки живота на стотици хиляди граждани (в крайна сметка, армията все пак не допусна градът да падне).

Легенда:

Основни етнически групи (% от населението)

Хауса-Фулани 29% Канури 4%

Йоруба 21% Ибибио 3,5%

Игбо 18% Тив 2,5%

Иджо 10% Други 12%

От 2009 насам терористите от „Боко Харам“, които през последните шест години се ръководят от Абубакар Шекау, са убили над 13 хиляди души, а около милион и половина (!) нигерийски граждани бяха принудени да напуснат домовете си, превръщайки се в бежанци в собствената си страна. Заради жестокостта си „Боко Харам“ беше включена в списъка на най-кървавите съвременни терористични групировки.

Експанзията на ислямистите извън Нигерия

Междувременно активността на радикалните ислямисти придоби такива мащаби, че техните отряди вече не действат само на територията на Нигерия, а атакуват и съседните държави. Така, през февруари 2015 те влязоха в сражение с войници от Чад (част от обединения корпус на Нигерия, Нигер и Чад за борба с ислямистите) в Камерун, недалеч от градчето Фотокол. И въпреки, че в него отрядът на „Боко Харам“ беше разгромен, като броят на убитите екстремисти достигна 133-ма души, размахът на действията им наистина е впечатляващ. Според експертите, военното крило на „Боко Харам“ наброява около 10 хиляди бойци, а общият брой на активистите на организацията е над 30 хиляди.

Поне до този момент, ответните действия на нигерийското правителство не дават очакваните резултати. Всъщност, те на практика се свеждат само до това, че когато „Боко Харам“ нападне някои селище, армията отива на помощ на жителите му. При това обаче военните много често не успяват да пристигнат навреме. Така например, когато през октомври 2014 ислямистите нападнаха джамията в град Домбоа (тъй като според тях местните мюсюлмани не изповядват „истинския“ ислям), армейските части се появиха едва след като вече бяха загинали петима от молещите се в джамията. Още по-трудно е да бъдат предотвратени терористичните атаки, особено тези в църквите и джамиите, както стана в град Кано, когато в резултат от няколко взрива по време на петъчната молитва загинаха над 120 души.

Международните измерения

Сред ключовите събития, които до голяма степен промениха отношението на международната общност към бойците на „Боко Харам“, стана отвличането, през април 2014 на 276 ученички от град Чибок. От тях по-късно бяха спасени само 57 момичета, докато останалите – според водача на ислямиските Абубакар Шекау – са били продадени в робство или омъжени насила.

В отговор, през май 2014 нигерийският президент Джонатан Гудлък нареди мащабно настъпление против екстремистите. На свой ред, месец по-късно, Съветът за сигурност на ООН и Европейският съюз обявиха „Боко Харам“ за терористична организация и наложиха на групировката международни санкции. Най-важната мярка за борба с нея обаче стана създаването на специален военен корпус на Африканския съюз, с численост 7500 души – войници и офицери от пет държави, които пряко или косвено са засегнати от действията на ислямистите. Разчита се, че въпреки численото превъзходство на последните, военните части на Африканския съюз ще действат съвместно с вече сражаващите се с „Боко Харам“ армии на Нигерия, Чад и Камерун. Надеждите за успех са свързани с факта, че командването, въоръжението и екипировката на корпуса са по-добри от тези на екстремистите, които разчитат на оръжейната контрабанда, за която плащат с краден петрол.

Впрочем, „Боко Харам“ моментално реагира на обединението на противниците си, като се ориентира към укрепване на своите връзки с други радикално-ислямистки формации. Така водачът на организацията Абубакар Шекау декларира, че целите и са сходни с тези на Ал Кайда, като в същото време изрази възхищението си от успехите на джихадисткото движение „Ислямска държава“ и неговия лидер Ал-Багдади. Нещо повече, през март 2015 Шекау съобщи в акаунт на групировката в Туитър, че се е заклел във вярност към "Ислямска държава". Впрочем, той декларира пълно одобрение и за терористичните нападения на ислямистите в Париж, в началото на 2015. Въпреки това, за разлика от някои ислямистки групировки  в Либия, Египет и други страни, „Боко Харам“ не се смята за част от някакво друго обединение и действа само по собствено усмотрение. От друга страна тя поддържа доста тесни връзки с афганистанските талибани, а много от нейните бойци са преминали подготовка в Афганистан.

При всички случаи, водачите на „Боко Харам“ не крият идеологическата си близост с други терористични групировки и в това отношение западноафриканските ислямисти не се отличават особено от другите радикални групировки и движения. Техният арсенал включва: насилственото насаждане на специфично интерпретираните от тях закони на шариата; крайна и нерядко абсурдна строгост по отношение например към облеклото, храната или предметите на бита; отхвърляне на много съвременни достижения; твърдо и непримиримо отношение към образованието (с което е свързано и името на групировката, означаващо „западното образование е грях“), както и редица други крайности.

Тази безкомпромисност, превръща във „врагове“ на ислямистите не само християните и анимистите, но и част от нигерийските мюсюлмани. Последните също стават обект на техните „наказателни“ акции, тъй като се смятат от привържениците на „Боко Харам“ са „лицемерни отстъпници“, което за пореден път доказва, че едва ли религиозният фанатизъм е основната причина за вършените от тях кланета.

Показателно в това отношение е, че в завладените от нея територии организацията получава подкрепа не само от неграмотните местни фермери. Редица експерти посочват, че към ислямистите нерядко се присъединяват и бивши студенти и дори хора, завършили различни нигерийски университети. Сред причините е баналната невъзможност да си намерят работа в държавните и частните структури. Тези представители на интелигенцията се използват от „Боко Харам“ като военни експерти, включително за изготвянето на взривни устройства, които вече не трябва да се внасят отвън.

Другите проблеми на Нигерия

Впрочем, ислямистите от „Боко Харам“ не са единствения сериозен проблем на Нигерия. От доста години насам икономиката и сигурността на страната са засегнати от непрекъснато нарастващата пиратска активност по крайбрежието на страната. Така само за три месеца през 2013 нигерийските пирати са завладели 51 кораба. В момента активността им е придобила такива измерения, че според Международното морско бюро, пиратската опасност по атлантическите брегове на Нигерия е по-голяма дори от тази в Сомалия.

При това, за разлика от сомалийските си „колеги“, нигерийските пирати атакуват не само превозващите петрол танкери, но и пътнически кораби, като при това действат изключително жестоко и не се спират пред нищо. В същото време, те гледат да не влизат в открити сражения с армията и полицията и използват за свои убежища многобройните малки заливчета в делтата на река Нигер. Показателно е също, че макар да се занимават с грабежи, нигерийските пирати твърдят, че преследват определени политически цели, обявявайки се за „защитници и освободители на потиснатия народ“.

Друг традиционен проблем за днешна Нигерия са междуетническите и междуконфесионални противоречия. Както е известно, заради специфичния религиозен състав на населението на страната (мюсюлманите са малко над 50% , а християните – над 49%) обикновено на президентския пост се редуват представители на различни етнически групи – християнски и мюсюлмански. Голяма част от нигерийците обаче, бяха настроени крайно критично към досегашния президент Джонатан Гудлък, който е християнин от племето йоруба и замени внезапно починалия Умару Ярадуа (мюсюлманин от племето хауса). Както е известно, през март 2015 за президент на Нигерия отново беше избран мюсюлманин от племето хауса - забърканият в няколко преврата бивш генерал Мохамаду Бухари, известен като привърженик на по-тесните отношения с държавите от групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка).

Именно това недоволство е сред причините някои нигерийци да се насочат към „Боко Харам“. Недоволни от управлението и от положението си, те влизате в редовете на ислямистите или подпомагат действията им, макар и да не изпитват особено доверие към прокламираните от тях цели. Не ги спира дори споменът за вече преживения в близкото минало на страната кървав етнически конфликт – гражданската война между централното правителство и самообявилата се за независима провинция Биафра, проточила се от 1967 до 1970 и довела до гибелта на повече от един милион (а по някои данни на три милиона) души. Според историците, наред с Виетнамската, това е най-кървавата война на планетата през 60-те години на миналия век.

Кои са „господарите на хаоса“

Ситуацията в една от най-големите африкански държава продължава да е изключително сложна и взривоопасна, независимо от частичните военни и дипломатически успехи на властите, постигнати през последните месеци. Не са преодолени проблемите с пиратството и етническите конфликти, които също застрашават безопасността и стабилността на Нигерия и се нуждаят от бързо решение, както с военни, така и с политически средства.

На практика, страната се е превърнала в своеобразно „царство на хаоса“, в която варварството и жестокостта са ежедневие. А ключовият въпрос е, дали някой управлява този хаос? Отговорът не е еднозначен. Защото, дори ако приемем, че хаосът съзнателно е бил „стартиран“ в Нигерия, в момента той залива и съседните държави, подобно на вируса на Ебола, поразил почти същите райони на Западна Африка. Показателно в тази връзка е, че САЩ, които навремето игнорираха предупрежденията на собствените си лекари, работещи в региона, за опасността от тази смъртоносна болест, реагираха на епидемията като изпратиха армейски части и създадоха свои военни центрове в Западна Африка (виж статията на Уйлям Енгдал „Войната срещу епидемията от ебола в контекста на икономическата битка за Западна Африка“ в бр.6/2014 на „Геополитика“ – б.р.). Поне засега обаче, нигерийските власти се опитват да не допуснат да бъдат ангажирани с подобен тип военно „сътрудничество“. Сдържаността им обаче не се посреща добре от по-войнствено настроените кръгове във Вашингтон. Така, когато през миналата 2014 международната реакция във връзка с отвличането на нигерийските ученички от „Боко Харам“ беше достигнала апогея си, сенаторът републиканец Джон Маккейн заяви, че: „ако знаехме със сигурност, къде ислямистите държат ученичките, не бих се поколебал и минута да изпратя там американските специални части, без въобще да искам разрешение от нигерийското правителство“. Впрочем, сходна позиция изрази и бившият британски премиер Гордън Браун (който и днес продължава да твърди, че военната намеса в Ирак през 2003 е била правилна стъпка).

На този фон можем само да разчитаме, че помощта на Африканския съюз и осъзнаването от международната общност на съществуващите проблеми в региона, както и стремежът на африканските политически елити да действат заедно срещу тероризма, ще доведат до едно по-оптимистично развитие на ситуацията в Нигерия и ще помогнат за преодоляването на сегашния хаос (управляван или не) в страната и в региона, като цяло.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

През февруари 2015, по инициатива на германския министър на отбраната Урсула фон дер Лайен, в Берлин се проведе конференция по проблемите на международната сигурност. Тя е първата от цяла серия различни мероприятия, включително заседания на четирите формирани по време на конференцията работни групи и колоквиуми, в резултат от които в рамките на следващите година и половина - две следва да бъде изготвена новата "Бяла книга" на бундесвера, т.е. новата военна или отбранителна доктрина на Германия.

Както е известно, за разлика например от САЩ, Русия и някои други държави, в германската "Бяла книга" не се формулират конкретно националните интереси на страната. Причината е, че немската отбранителна доктрина е изцяло "интегрирана" в контекста на общите задачи, които си поставят в сферата на сигурността НАТО и ЕС.

Според Урсула фон дер Лайен, в новата военна доктрина на страната ще бъде променен досегашния статус на Русия. Както е известно в предишната Бяла книга, одобрена от правителството в Берлин през 2006, Москва се ползваше със статут на "водещ партньор". Според Handelsblatt, в новата доктрина ще бъде преформулирано и отношението на Германия към Руската Федерация. Коментирайки посоките на тази промяна, министърът на отбраната посочи, че именно Русия (и, по-точно, ангажирането и в украинската криза) е станала причина за промяната на цялата концепция за европейската сигурност. Според нея, първите сигнали, че Москва променя външната си политика са се появили още преди началото на сблъсъците в Донбас и сега страната и трябва да отговори на предизвикателството, отправено от Путин.

Междувременно, НАТО и САЩ също преразгледаха отношението си към Русия. Така, през септември 2014, по време на срещата на върха в Нюпорт, Северноатлантическият алиянс позиционира Русия като съперник и дори противник. В новата американска стратегия за национална сигурност пък, тя е дефинирана като "агресор" по отношение на Украйна, а санкциите срещу нея се одобряват като начин за упражняване на натиск върху Москва.

В отговор Русия също "втвърди" военната си доктрина. Така, в документа, подписан от президента Путин през декември 2014 сред основните опасности за националната сигурност на страната се посочва разширяването на НАТО на изток и идването на власт в съседните държави - в резултат на "цветни революции" или на откровени държавни преврати - на враждебно настроени към Москва сили.

Промените във военно-политическата доктрина на Германия

Според германския министър на отбраната, събитията, развиващи се в непосредствена близост до границите на страната, "радикално променят архитектурата за сигурност в Европа". В резултат от това, фокусът в новата Бяла книга на бундесвера ще се измести от участието в мисии в чужбина към укрепването на отбранителната способност в рамките на НАТО.

Следва да се отбележи, че този път в създаването на Бялата книга ще участват не само експерти от министерствата на отбраната и външните работи, но и от министерствата на вътрешните работи, икономиката и сътрудничеството с развиващите се държави, от Европейската комисия и НАТО, както и общественици, депутати и дори представители на неправителствения сектор.

Първата военна доктрина на Федерална република Германия беше публикувана през 1969. До средата на 80-те години тя се обновяваше на няколко години, след което периодите между публикуването на „Бялата книга“ на бундесвера станаха по-дълги. Така, предпоследната военна доктрина на страната се появи през 1994, т.е. малко след обединяването на Германия, а сега действащата беше представена през 2006 от тогаващния военен министър Франц Йозеф Юнг. Както е известно обаче, оттогава насам стратегическата ситуация се промени радикално. Украинската гражданска война, кланетата, извършвани от т.нар. Ислямска държава в Ирак, Сирия и Либия, както и случващото се в Големия Близък Изток, като цяло, застрашават стабилността на международния ред. Както с основание посочва в тази връзка германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, "светът се пука по шевовете".

Всъщност, дискусията за необходимостта от нова доктрина за сигурност върви в Германия още от началото на 2014. Началото и беше поставена от изказванията на Мюнхенската конференция по въпросите на сигурността на федералния президент Йоахим Гаук, външния министър Франк-Валтер Щайнмайер и министъра на отбраната Урсула фон дер Лайен, в които и тримата поискаха страната им да играе по-активна роля в света. В тази връзка Министерството на външните работи в Берлин публикува документа "Преглед 2014: нов поглед към германската външна политика", анализиращ целите и инструментариума на външната политика на страната.

Една година по-късно, през февруари 2015, тази дискусия навлезе в нов етап. Както вече споменах, Министерството на отбраната стартира обсъждането на новата "Бяла книга" за политиката в сферата на отбраната и сигурността (Weißbuch zur Sicherheitspolitik) и бъдещето на бундесвера. Това стана на специално организираната за целта конференция с участието на над 200 експерти: военни, политици, дипломати, учени и представители на медиите.

Промени се обаче и още нещо. Очакванията, свързани с Германия, значително се повишиха. Това се дължи както на нарастващата и икономическа мощ, така и на готовността на Берлин да поеме по-голяма политическа отговорност. Както посочва директорът на лондонския Кралски институт за международни отношения (известен повече като Чатъм Хаус) Робин Ниблет, по време на един от дебатите, предшестващи началото на дискусията за "Бялата книга": "В момента Германия е "средна свръхдържава", докато Франция например може да се квалифицира като "слаба свръхдържава", а Великобритания продължава да търси точната си роля".

Самите германски политики все още щателно избягват да използват термина "свръхдържава" по отношение на страната си, т.е. не искат да я представят за нещо повече от това, което реално е. В същото време обаче, Урсула фон дер Лайен признава, че "ние вече не се стремим да подценяваме значението си". Впрочем, напоследък тя все по-често говори за необходимостта страната и "да бъде център и да лидира". Както се посочва в един коментар на Der Spiegel: "Военния министър разбира се е наясно, че колегите и от Външното министерство в Берлин възприемат със смесени чувства на гордост и тревога фактът, че за Вашингтон, Пекин и Москва Берлин е първото "лице за контакти" в Европа. Там знаят, че ако успеят да се споразумеят с германците, значи са постигнали и споразумение с ЕС, като цяло. Германската дипломация отчаяно опитва да не се главозамайва от това, защото е наясно, че само за един миг страната не просто може да се окаже в изолация в самата Европа, но и да достигне опасен предел на своите възможности".

Според повечето немски експерти, Германия не иска да бъде свръхдържава, пък дори и "средна". Според лидерите на всички политически партии, тя би искала повече да се възприема като надежден европейски съюзник. Те обаче посочват, че също както Германия днес се натоварва с по-големи отговорности в Европа, така и самата Европа следва да поеме по-голяма отговорност за собствената си отбранителна способност и за сигурността на съседните и държави.

Партньорство вместо лидерство?

Напълно открит обаче остава въпросът, дали Германия е склонна да поеме и свързаното с нейната нова роля по-тежко финансово, политическо и военно бреме? Защото истината е, че немското общество се отнася крайно скептично (стигайки до открито отрицание) към една по-активна политика в сферата на сигурността. Федералният канцлер и правителството са наясно, колко непопулярни са високите разходи за отбрана и досега избягваха да задълбават в тази деликатна тема. Тя обаче няма как да бъде избегната във вече течащите дискусии за новата "Бяла книга".

Както посочва в коментара си Der Spiegel обаче: "Има и една много по-важна тема: дебатите относно политиката за сигурност се развиват в контекста на мрачната 2014. На фона на миналогодишната война в Източна Украйна, която продължава да ангажира вниманието на всички, мнозина са склонни да забравят, че в периода след падането на Берлинската стена Германия поддържаше тясно партньорство и сътрудничество с Русия. Днес всички твърдят, че не искат да се връщат назад, към студената война, но в същото време декларират, че "Путин вече не ни е партньор", а НАТО прекрати всякакво политическо и военно сътрудничество с Русия". Тоест, съществува реална опасност, че логиката на "сдържането", надпреварата във въоръжаването и ескалацията на напрежението, също както и по време на студената война, ще започне да доминира в стратегическите дебати. В този смисъл, новата германска "Бяла книга", която ще определи развитието на събитията в сферата на сигурността и отбраната през следващите 10-15 години, следва да постави и въпроса, дали все пак няма път назад - към възстановяване на партньорството и сътрудничеството между Берлин и Москва. А също, как самата Германия би могла да допринесе за него. На това би трябвало да се основава и самата германска доктрина в сферата на сигурността и отбраната“.

В тази връзка, специално внимание заслужава фактът, че в края на януари 2015 германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер официално потвърди намерението на правителството да създаде нов институт за изследване на Русия и държавите от ОНД. Пред депутатите в Бундестага той заяви, че украинската криза е потвърдила "повърхностния характер на познанията ни за политиката и обществото в страните от бившия СССР и не отговаря на съвременните изисквания". Истината е, че през последните години не само Германия, но и повечето големи европейски страни, отделяха твърде малко внимание на постсъветските държави, ограничавайки активността си там с тематични проекти (екологични, интеграционни, за защита на границите или в подкрепа на демократичното развитие на медиите). Това беше свързано на първо място с необходимостта от стриктен и постоянен контрол върху развитието на вътрешните проблеми на ЕС, като например възхода на новите национално-консервативни и популистки движения, исламофобията и евроскептицизма.

Поради липсата на финансиране и внимание от страна на управляващите, националните институти, ангажирани с постсъветските държави, или значително ограничиха активността си, или бяха закрити. Така, през 2000 германското правителство реши да разформира Федералния институт за източноевропейски изследвания (BIOst) в Кьолн, поради "нецелесъобразността едновременно да бъдат финансирани националните и общоевропейските институти, занимаващи се с една и съща дейност". Неочакваното за европейците присъединяване на Крим към Русия, както и проточилата се кървава гражданска война в Украйна, дадоха да се разбере, че сведенията и анализите на структурите на ЕС очевидно са недостатъчни и неадекватни. Веднага след началото на масовите безредици в Киев, германското Външно министерство обърна внимание на Бундестага върху "некоректните цифри и налични данни",  базирани предимно върху проучванията на общественото мнение в Украйна, например в рамките на проекта "Европейския барометър за съседството". Тук е мястото да напомня, че анкетите в рамките на въпросния "Барометър" се провеждат по една и съща методика както в държавите от южното (Алжир, Египет, Тунис, Израел, Мароко, Йордания, Ливан), така и в тези от източното (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова, Украйна) съседства, а също в Русия, което не изглежда особено професионално. Освен това редица анализатори открито твърдят, че резултатите от анкетите в рамките на "Барометъра", нерядко се използват за чисто разузнавателни цели - например при прогнозирането на вълнения или "цветни революции" в едни или други държави, за оценка на нивото на доверие към НАТО при разполагането на военни бази и осъществяването на съвместни маневри или военни операции, а също на доверието към националните лидери, управляващите и опозиционните партии с цел да се очертаят подходящите субекти в преговорните процеси и т.н.

Освен германското Външно министерство, за разширяване на активността в сферата на анализа на обществено-политическите процеси в постсъветското пространство настояват и членовете на консултативния обществен съвет за външна политика към правителството в Берлин (DGAP). Според Щефан Мейстер, който отговаря в него за Източна Европа, Русия и Централна Азия: "санкциите ни срещу Русия доведоха до съвършено противоположен на очаквания ефект, пораждайки патриотична вълна в страната и укрепвайки режима на Путин, чиито рейтинг сред населението на държавите от постсъветското пространства скочи до небето". Според него, един от факторите за неефективността на провежданата по отношение на Русия политика са "вкоренилите се стереотипи, които отдавна не са адекватни".

Организирането на новия център за Русия и ОНД е възложено на професора от Института за източноевропейски изследвания към Бременския университет Ханс-Хьонинг Шрьодер. Той е признат експерт по Русия, автор на няколко книги за новата руска история, постоянен участник в т.нар. Валдайски клуб, добре владее руски и много често се появява в Москва и Санкт Петербург. Добре известна е тезата му, че "възможностите на ЕС да влияе върху вътрешната политика на Русия са нищожни". Коментирайки новото си назначение, проф. Шрьодер определи като своя основна задача да гарантира, че новият германски институт няма да зависи от ЕС. Той ще започне да функционира още през тази година, като ще се финансира от фонд с начален капитал не по-малко от сто милиона евро. Това ще позволи на германското правителство да се ограничи със спорадични финансови субсидии на конкретни целеви проекти.

На ниво външни министри, недостигът на достоверна информация и липсата на качествена експертиза за държавите от постсъветското пространства се признава от всички водещи държави от ЕС. Освен това те изтъкват успешната пропаганда на Москва в рускоезичния (а това означава не само в постсъветския, но и в постоциалистическия) сегмент. И тъй като сред обективните фактори за успеха на Кремъл е руският език, като средство за междунационална общуване в държавите от бившия СССР, в Брюксел беше взето спешно решение за създаването на общоевропейски рускоезичен медиен холдинг. Отделно от това, Естония, Латвия, Чехия и Полша възнамеряват да създадат собствени рускоезични телевизии. На свой ред, Великобритания съобщи, че е увеличила времето за общоевропейско излъчване на руски език.

Новият политически курс на Берлин

Според експертите, промените във военно-политическата доктрина на Германия следва да се разглеждат именно в контекста на новия политически курс на страната, породен от осъществяващите се геополитически трансформации. Освен официално изтъкваните причини, свързани с кризата в Украйна обаче, съществуват и редица други, формиращи сложен "коктейл" от съвременна политика и история, който влияе върху сферата на сигурността.

На първо място, заради своето минало, Германия продължава негласно да се разглежда от повечето си западни съюзници като "освободен условно престъпник, който следва да бъде внимателно наблюдаван и контролиран" и това се превръща в основна преграда пред нейната милитаризация.

На второ място, по ред обективни причини, Русия започна да провежда много по-активна политика в постсъветското пространство, което се възприема на Запад като изключително важна промяна и често се интепретира като "прикрита агресия".

На трето място, Берлин отдавна настоява, че НАТО следва да се върне към основната си задача - да гарантира сигурността в евроатлантическата зона. Германците съзнателно не участваха толкова мащабно в операциите извън зоната на пряка отговорност на пакта, както го правеха бившите колониални сили Франция и Великобритания, които имат определени интереси в някогашните си владения. Германия никога не е имала истинска колониална империя, но през целия период на постбиполярния свят безапелационно подкрепяше американските действия в Големия Близък Изток (включително в Ирак и Афганистан). Но след като Белият дом обяви, че окончателно прекратява мисията в Афганистан и, че НАТО се връща в зоната на своята пряка отговорност, това беше възприето с облекчение в Берлин, тъй като германците бяха силно притеснени от политическата и икономическа цена на американските действия. Най-много ги дразнеха опитите на Вашингтон да наложи в Близкия Изток западния демократичен модел, което (както всички станахме свидетели) доведе до хаотизирането на региона и дори до глобална дестабилизация. В същото време, по финансови съображения, Пентагонът твърди, че ще продължи да съкращава военното си присъствие в Западна и Централна Европа, включително изтегляйки някои свои части от Германия, доколкото най-важната зона за САЩ в момента е Азиатско-Тихоокеанският регион.

На четвърто място, евроинтеграционните процеси се развиват нееднозначно, нараства евроскептицизмът, налице са и силни центробежни тенденции, пример за което са Гърция и Великобритания, която също заплашва, че може да напусне ЕС.

В същото време, мнозина, принадлежащи към германския политически елит, биха искали въоръжените сили на страната да започнат да играят по-активна роля на международната сцена. Още повече, че те са едни от най-добрите в света. Затова можеше да се очаква, че рано или късно Берлин ще започне да изважда армията си от ъгъла, където тя стои вече дълги десетилетия, опитвайки се да я върне на някогашните и водещи позиции. В това отношение е налице и определено желание да се преодолее налаганият през последните 60-70 години на германските военни комплекс за непълноценност.

Що се отнася до тезата, че промените в германската военна доктрина се налагат заради кризата в Украйна, Берлин очевидно преиграва. Всъщност, много държави използват украинската криза за собствените си цели, макар да оправдават това с поведението на Русия. Полша например отлично се възползва от сегашната ситуация за да се превърне в ключов съюзник на САЩ и "най-важния член на НАТО в Източна Европа" и дори да възроди старата си геополитическа идея за т.нар. Междуморие, т.е. за формирането на доминиран от Варшава блок от държави от Балтийско до Адриатическо море, ползващ се с покровителството на Вашингтон. По същия начин Германия, която отдавна искаше да промени статута на въоръжените си сили, но се сблъскваше със "забраната" на САЩ, сега получава от самите американци карт бланш да го направи, срещу възприемането на по-негативна позиция към Русия от страна на Берлин.

Разбира се, това, което прави НАТО в момента, както и промените във военната доктрина на Германия, не означават появата на опасност от пряка военна атака срещу Русия. В тази връзка ще напомня, че в момента пактът възнамерява да разположи шест неголеми подразделения, които да помагат при координирането на силите за бързо реагиране в Естония, Латвия, Литва, Полша, България и Румъния, както и да увеличи силите си за бързо реагиране от 13 000 до 30 000 души. При това групата за повишена бойна готовност ще наброява около 5 000 души, като 2700 от тях ще са германци (останалите ще са от Франция, Италия, Полша, Испания и Великобритания). На практика, това наистина не са големи сили, още повече, че при наличието на ядрено оръжие, числеността на конвенционалните сили не е от решаващо значение. В същото време обаче, очевидните опити на НАТО за обкръжаването на Русия по най-чувствителните за нея направления и разполагането в максимална близост до границите и на центрове за командване и управление, не могат да не тревожат Москва. Както е известно, в съвременните войни, наличието на подобни центрове за връзка и координация позволява разгръщането на военни групировки от 5 до10 000 елитни военни само за 48 часа.

Новите предизвикателства

Следва да напомня, че при изготвянето на предишната Бяла книга в Германия все още имаше наборна армия. Освен това, тогава не съществуваше Ислямска държава. На трето място, през 2006 все още се смяташе, че афганистанският конфликт ще приключи с установяването на стабилност в страната, а на четвърто - почти нищо не се казваше за кибератаките. В новата военна доктрина ще бъде отделено специално внимание на всички тези фактори. Освен това, да не забравяме, че изготвянето и ще отнеме 1,5-2 години, а самата доктрина вероятно ще се използва 10-15 години, като през този период в нея също ще бъдат внасяни промени. Накрая, както подчертава и самата Урсула фон дер Лайен, много неща ще зависят от това, как ще се развиват отношенията между Берлин и Москва. По-горе посочих, че във военен план Русия вече не се дефинира като "водещ партньор" и в самата Германия се водят спорове, дали тя да се смята за съперник или за противник? През следващите две-три години обаче, политическата ситуация може да се промени, а доктрината ще се използва и ще се променя в рамките на поне десетина години. Все пак, мнозина, включително в самата Германия, се надяват, че руснаците няма да се превърнат в противници, макар да осъзнават, че предвид новите амбиции на Берлин, те действително се оказват негов съперник.

Както е известно, мисията в Афганистан, която навремето стартира като "миротворческа", но на практика се оказа продължителна военна операция, доведе до преориентирането на германската армия предимно към мисии в чужбина. Сега, на фона на руско-украинския сблъсък, Франц Йозеф Юнг, който в качеството си на военен министър през 2006 представи действащата и в момента "Бяла книга", а днес е зам.председател на фракцията на ХДС/ХСС в Бундестага по външната политика и сигурността, не смята за нужно приоритетите на бундесвера отново да бъдат преразгледани и Германия да се върне към съществувалата по време на студената война отбранителна доктрина на страната. На практика обаче, сме свидетели именно на такова развитие. На германските военни се отрежда едва ли не ключова роля в новите сили за повишена бойна готовност, решението за чието създаване беше взето в отговор на руските действия в Крим и подкрепата за бунтовниците в Източна Украйна. В същото време самолети на германските ВВС патрулират във въздушното пространство на постсъветските прибалтийски държави. Според Юнг, тъй като Москва "постави под въпрос мирния модел в Европа, днес отново става актуално да сме в състояние да се защитим" (интервю за Stuttgarter Zeitung). В тази връзка, бившият министър на отбраната посочва, че това ще изисква много средства и призовава за повишаване на разходите за отбрана на Германия.

Конфликтът в Източна Украйна обаче, съвсем не е единствената причина за обновяването на германската "Бяла книга". Междувременно, в арабския свят се появиха няколко нови горещи точки. Все още не е ясно, колко дълго ще продължи войната срещу т.нар. Ислямска държава, която разполага с радикално настроени привърженици и в самата Германия (т.е. в нейната мюсюлманска общност). В същото време компютърните мрежи на немското правителство все по-често стават обект на кибератаки, осъществявани извън страната. Освен това бундесверът не разполага с ясна стратегия за борба с възможни опасни епидемии, като треската Ебола, отнела хиляди животи в Западна Африка. Накрая, финансовата криза в еврозоната доведе до съкращаване на разходите за отбрана в редица държави от ЕС и НАТО.

Отговорите на всички тези предизвикателства следва да бъдат дадени в новата "Бяла книга". Възможно е тя действително да стане готова в рамките на следващите година и половина - две, т.е. до края на 2016. Създаването на нова европейска архитектура на сигурност, върху което акцентира по време на конференцията в Берлин Урсула фон дер Лайен, ще изисква обаче много повече време. Според германския експерт по сигурността професор Ханс-Хьонинг Шрьодер, "създаването на нова система за сигурност в Европа ще отнеме поне 10-12 години".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Столетията никога не придобиват веднага характеристиките, които след това ще определят точното им място в историята. Така, ХХ век започва реално едва през 1914 (т.е. с началото на Първата световна война) . Дали пък сегашният ХХI век няма да остане в историята като столетие, чието истинско начало е настъпило през 2015? Без да имаме амбицията да предсказваме бъдещето, защото то по дефиниция е непредсказуемо, можем да се опитаме да анализираме днешните събития, което на свой ред би ни помогнало да очертаем общата рамка на бъдещето. Това, което е ясно още днес обаче е, че светът никога не е бил толкова несигурен и никога не сме били свидетели на толкова мащабни трансгранични катаклизми. Буквално във всяка сфера колодата с карти непрекъснато се размесва и пренарежда. Някои от старите проблеми започват да избледняват, но на тяхно място на хоризонта възникват други – обикновено още по-сложни и опасни.

Кои са основните движещи сили на промените?

Всъщност, фонът на случващото се е добре познат на всички. Сред най-сериозните проблеми, пред които ще бъдем изправени през следващите десетилетия, има поне четири, които се очертават като ключови: неизбежното изчерпване на запасите от природни ресурси; бъдещето на международните миграции и междуетническите отношения; появата и налагането на нови видове войни (войни за петрол и войни за вода, космически войни и кибервойни), както и плановете за създаване на своеобразни хибриди между човешки същества и електронни технологии. Какво обаче може да се каже за останалите?

Дали ХХI век ще бъде „векът на Евразия“? Съединените щати очевидно изпитват параноичен страх от формирането на китайско-руски алианс, разглеждайки го като прелюдия към създаването на голям континентален блок. Затова, ангажирайки се със серия агресивни геополитически войни, те правят всичко възможно за „обкръжаването и сдържането“ на Китай и Русия, за налагането на т.нар. Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (TTIP) , чиято основна цел е да откъсне Европа от Русия, както и за да манипулират изкуствено цените на петрола, при това го правят с характерната за тях бруталност, следвайки принципа: „ако не сте наши васали, сте наши противници“. Събитията в Украйна – държавата, която представлява истинската геостратегическа ос на Евразия, вече доведоха до възобновяването на студената война, макар че тя всъщност никога не е била прекратявана напълно. Осъществената на киевския Майдан „революция“, в началото имаше по-скоро антируски, отколкото проевропейски характер, но истината е, че американците са единствените, които спечелиха от нея. Съединените щати са готови на всичко, повтарям - на абсолютно всичко, за да съхранят статута си на „незаменима нация“.

Деамериканизацията на света

На свой ред, Русия се стреми да формира нова геополитическа ос с Пекин и Техеран, която да се превърне във фактор на многополюсния баланс на силите, противопоставящ се на американските амбиции. Китайците, след продължителен период на „снишаване“, вече не крият желанието си да „деамериканизират света“. В същото време, бъдещето на Русия, която е велика сила, но все още е твърде крехка и уязвима, както впрочем и на Китай, обременен от собствените си вътрешни противоречия, изглежда несигурно. Държавите от Източна Европа пък все още се колебаят, по кой път да поемат, особено след като се очертава Германия да замести бившия Съветски съюз в ролята на основен интегриращ фактор в Централна и Източна Европа.

Свидетели сме на преструктурирането на формите на глобална доминация. Съединените щати, с техните финансови пазари, въоръжени сили, език и културна индустрия, остават водещата световна сила. Икономическото им влияние обаче, малко по малко започва да се топи (делът на САЩ в глобалната индустриална продукция е намалял от 45%, през 1945, до 17,5% в момента) и днес само една трета от световната търговия се осъществява в долари (срещу над 50%, през 2000). Стартира паралелен процес на „дедоларизация" в търговията с петрол и газ, както и на валутния фронт. Русия и Китай, последвани и от други държави от Третия свят, все по-често и във все по-големи мащаби използват националните си валути в своите търговски операции и инвестиционни проекти. Усилията търговията с енергоносители и суровини да престане да зависи от долара, започват да придобиват конкретна форма. Междувременно, непрекъснато нарастват покупките на злато. На този фон, появата на нова световна резервна валута, която да замени долара, изглежда неизбежна.

Днес общият дълг на Съединените щати достигна смайващата цифра от 60 трилиона долара (400% от техния БВП, като тук влизат държавният дълг, корпоративният дълг, частният дълг и дългът на сектора на домакинствата), т.е. става дума за сума, която и при най-доброто желание и независимо от икономическата ситуация, не може да бъде изплатена. Други нации, които също са попаднали в капана на огромните задължения, са изправени пред риска от фалит. Европа, като цяло, която вече се намира на ръба на рецесията, изглежда все по-близо до колапса. В това отношение, кризата от 2008 може да се окаже само "репетиция" към далеч по-мащабни сътресения. Балонът с държавните ценни книжа във всички държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) продължава да се раздува. В момента общата стойност на тези книжа надхвърля 100 трилиона долара, да не говорим, че обемът на финансовите деривати е надхвърлил 555 трилиона долара. Какво ще се случи, когато "балонът на ценните книжа" се спука?

Самоликвидацията на либералния капитализъм

Всъщност, най-важното, на което ставаме свидетели днес е, че либералният капитализъм се оказва неспособен да продължи "развитието на своята логика в рамките, формирани по ирония на съдбата от логиката на собственото му развитие" (ако използваме формулировката на френския философ Франсис Кузен). За да компенсира спада на своята ефективност либералният капитализъм трябва постоянно да увеличава обема на печалбата си, с други думи, трябва постоянно да разширява спектъра на търговските си възможности. Но, за да гарантира свободния поток на стоки и суровини, той следва да увеличи своята производителност, което пък означава да намали разходите, включително за работни заплати. Оттук и непрекъснатото разширяване на прослойката от "излишни хора", т.е. ръста на безработицата.

Как обаче можеш да продаваш все повече стоки на клиенти, чиито реални доходи непрекъснато намаляват? И обратното, как да се процедира с нулевите маргинални разходи на цифровите стоки и услуги?

В момента либералният капитализъм се сблъсква с фундаменталния проблем за обезценяването на стойността на капитала. "Свободният полет" в системата от заеми, последван от неудържимата надпревара в сферата на финансовите спекулации и "финансовите деривати", си имат своите граници. Моделът на неограничена консумация, разчитаща на все нови кредити, върви към края си. И след като разруши всичко около себе си, либералният капитализъм, подобно на скорпион, е на път да унищожи и самия себе си. Свръхнасищането на пазара, експлозивното нарастване на дълга, низходящата тенденция в процента на печалбата, упадъкът на Европа, все по-широкото разпространяване на фалшивото съзнание и активирането на субхаотичния процес на "децивилизация" - всичко това сочи, че светът навлиза в един имплозивен и "терминален" етап от развитието си. И ключовият въпрос е, можем ли да излезем от това състояние по друг начин, освен чрез война?

Вече не изглежда налудничаво да мислим, че наближава война и, че това ще бъде световна война. Тя няма да представлява "сблъсък между цивилизациите" (за да се случи това би трябвало действително да съществуват различни цивилизации), нито пък война между "Исляма" и "Запада". Най-вероятно това отново ще бъде война между Изтока и Запада. "Финална битка" между силите на Земята и силите на Морето, т.е. между континенталните държави и таласократичните силови центрове, между "системата на парите" и принципа на реалната политика. На този фон, НАТО, която постепенно се трансформира в офанзивен военен алианс, обслужващ войните на Америка по цялата територия на планетата, се превръща в най-опасната за световния мир военна коалиция. Ясен сигнал в тази посока беше излъчен с обявяването на Владимир Путин (т.е. на Русия) за основния противник на Америка. Както е известно, на 4 декември 2014 Конгресът на САЩ прие Резолюция 758, разрешаваща на президента да налага по-сурови санкции и да задълбочава изолацията на Москва, да доставя оръжие и друга помощ на Украйна и да укрепва американското военно присъствие в граничните с Русия държави. На практика, това си беше декларация за обявяване на война на Русия. Тоест, алтернативата действително е нова световна война.

* Авторът е известен консервативен философ и геополитик, смятан за баща на европейската „нова десница“. Член на Френската академия.

{backbutton}