Известният американски бизнесмен и финансов инвеститор Джеймс (Джим) Роджърс е роден през 1942 в Балтимор. Завършва история в Йейлския университет, след това получава магистърска степен по икономика в Университета на Оксфорд. През 1970 започва работа в инвестиционна банка Arnhold and S. Bleichroder, където негов колега e Джордж Сорос. Три години по-късно двамата основават инвестиционния фонд Quantum. Джим Роджърс се разделя със Сорос през 1980 и става професор по финанси в Columbia Business School. Днес той е президент на Rogers Holdings и Beeland Interests Inc. и живее в Сингапур, където се премества през 2007, привлечен от огромния потенциал на азиатския финансов пазар.

Освен всичко друго Джим Роджърс е световно известен пътешественик и автор на няколко книги. Интервюто с него публикуваме с любезното съдействие на Ник Дзамбруно.

- Г-н Роджърс, като експерт по кризисните пазари, какво мислите за Русия и, в частност, за руските акции?

- Настроен съм оптимистично за бъдещето на Русия. Впрочем, бях настроен още по-оптимистично преди началото на войната в Украйна, която до голяма степен беше провокирана от САЩ. Във всеки случай, по време на кримския инцидент купих доста руски акции и планирам да купя още повече в бъдеще.

За съжаление, случващото се не предвещава нищо добро за Съединените щати. То способства за обединяването на Русия и Азия, което в дългосрочна перспектива ще има крайно неприятни последици за САЩ и Европа. Наскоро още една от четирите най-големи китайски банки откри свой филиал в Москва. Иранците се сближават с руснаците. Неотдавна руските железници завършиха строежа на железопътната линия до севернокорейското пристанище Расон – най- северното незамръзващо пристанище в Азия. Руснаците вложиха много пари в реконструкцията и модернизацията на Транссибирската железопътна магистрала. По правило, онези, които правят заедно бизнес, се обединяват и в други сфери, включително във военната, макар това да не означава непременно, че и сега ще се случи нещо подобно. Не мисля например, че руснаците, китайците и иранците възнамеряват да нападнат Америка.

-         Тоест, благодарение на икономическите връзки с Азия, зависимостта на Русия от Запада вече не е чак толкова голяма. Това ли е обяснението за оптимизма ви по отношение на Русия?

-         За първи път посетих тогавашния Съветски съюз още през 1966 и се върнах оттам много песимистично настроен. Този мой песимизъм се запази през следващите 47 години, защото не разбирах, как този модел въобще може да работи.

След това, преди година или две, започнах да забелязвам, че мнозина се отнасят все по-негативно към Русия и сякаш вече никой не се интересува от нейния пазар. Вероятно си спомняте, как през 90-те години и дори през първото десетилетие на сегашния век всички бяха във възторг от тази страна. Редица ключови фигури от политиката и бизнеса демонстрираха периодични изблици на огромен ентусиазъм към Русия. През 1998 бях на къси рублеви позиции, освен това никога не бях инвестирал в Русия, особено в дълги рублеви позиции. Преди година или две обаче забелязах, че ситуацията в страната се променя, че нещо се случва в Кремъл. Там вече са наясно, че не могат просто да преследват хората, да конфискуват активите им, а са длъжни да играят по правилата, ако искат да развиват икономиката си.

Днес Русия има конвертируема валута – повечето държави не разполагат с такава, но не и Русия. Руснаците имат достатъчно значими валутни резерви, които ще продължат да нарастват и след кризата със срива на рублата. След като няколко пъти съм пропътувал тази страна надлъж и шир, знам, че тя притежава гигантски природни ресурси. Впрочем, възстановената Транссибирска магистрала също представлява огромен актив. Виждах всичко това, виждах и, че руският пазар се смята за рисков, никой не го предпочиташе, затова започнах да търся и намерих възможности да инвестирам в Русия.

-         Да, в това, което казвате, определено има смисъл, от гледна точка на настроенията и фундаменталните показатели. До какво обаче, според Вас, ще доведе конфликтът на Русия с Украйна и напрежението в отношенията и със Запада?

-         Напрежението ще продължи да нараства, поне докато във Вашингтон управляват сегашните бюрократи. Защото те са професионално заинтересовани ситуацията в постсъветското пространство да не се нормализира. Именно затова не очаквам подобрение в обозримо бъдеще. Виждам обаче, че някои компании и дори държави започват да се отдръпват от санкциите. Много хора започват да се питат - почакайте, какво означава всичко това?

Хората започват да преосмислят пропагандните внушения на Вашингтон. Дори        германците правят преоценка на ситуацията. Мисля че отношението към          случващото се в Украйна ще стане по-балансирано, защото САЩ не се ползват с      широка подкрепа, да не говорим, че има много други войни, които искат да     водят или се опитват да провокират.

Това означава, че руската доминация в Украйна ще нараства. Източната част на        тази страна до голяма степен е руска. Крим пък винаги е бил руски, докато една         вечер, под влиянието на изпития алкохол, Хрушчов не решава да го предаде на       Украйна. Ето защо подозирам, че дезинтеграцията на Украйна ще продължи,         което - между другото - е добре и за самата Украйна, и за света, като цяло.

Ние не се оплакваме, когато шотландците гласуват, дали да излязат от състава на Великобритания. Твърдим, че подкрепяме правото на самоопределение. Допуснахме разпадането на Чехословакия, Югославия, Етиопия. Обикновено това е за добро. Много от съществуващите граници са исторически аномалии. Сам по себе си, фактът, че след Първата световна война са се случили определени събития и някакви бюрократи са очертали една или друга граница, не означава, че това е логично и следва да си остане така. Струва ми се, че онази част от Източна Украйна, която клони към Русия, ще продължи да се разширява. Не мисля също, че Америка може да започне война, да не говорим пък за Европа, а това означава, че САЩ ще трябва да признаят, че са допуснали поредната стратегическа грешка и да започнат постепенно да се отдръпват от Украйна.

- Според Вас, доколко определяща за мащабите на санкциите е зависимостта на Европа от руските енергоносители? Появиха се слухове, че европейците са склонни да изключат Русия от системата SWIFT, както постъпиха с Иран.

- По принцип всичко е възможно. Когато Америка се опитваше да накара европейците да предприемат подобна стъпка, видях реакцията на техните лидери и, поне според мен, те въобще не бяха във възторг от това. Аз самият съм американски гражданин и със съжаление следва да отбележа, че така очерталата се ситуация, като цяло, принуждава руснаците, китайците, а и не само тях, да ускорят търсенето на алтернатива. А това не е никак добре за САЩ.

Американците разполагат с монополни позиции, защото всички, които използват долари, трябва да осъществяват доларовите си разчети през Ню Йорк. През последните няколко години нееднократно беше изразявана сериозна загриженост във връзка с американската доминация в системата SWIFT и това, че тя дава възможност на САЩ да блокират останалите, когато си поискат.

Затова в момента Русия и Китай полагат всички усилия за да намерят алтернатива на тази финансова система, на американския долар и на финансовата доминация на САЩ.

Както вече казах, всичко това не е добре за Съединените щати. Смятаме, че със санкциите нанасяме ущърб на руснаците. Истината обаче е, че в дългосрочна перспектива вредим повече на самите себе си.

- Всъщност, видяхме точно това, когато САЩ, на практика, изхвърлиха Русия от системите Visa и Mastercard. Как реагираха руснаците? Обърнаха се към китайската платежна система Union Pay.

- Примерите са много. Някои неща вече се случиха, други се случват в момента, защото Путин обяви пред всички: "добре, налага се да преразгледаме целия си път от падането на Берлинската стена насам", и това е само началото. Между другото, на китайците подобно развитие им харесва. За Китай, то несъмнено е добро. За САЩ това в крайна сметка ще се окаже много лошо, но е прекрасно за Китай, както и за някои други азиатски държави, като Иран например.

Нищо от това, което правим напоследък, не се отразява благоприятно на Америка. Всичко сторено от нас обаче, се оказва добро за Китай.

- Защо тогава Вашингтон действа по този начин?

- На първо място, защото това са бюрократи, недостойни за постовете, които заемат. Властта развращава и тъкмо това се случва през последните десетилетия в Съединените щати.

Преди началото на Първата световна война императорът на Австро-Унгария, който по онова време е 85-годишен, дава ултиматум на сърбите, съдържащ девет искания. Сърбия изпълнява осем от тях, но по ред причини не изпълнява деветото. Това става повод за началото на войната. Навсякъде бюрократите обещават, че тя ще приключи до Коледа - поне в страните, където празнуват Коледа. Шест месеца след началото на войната обаче, гражданите започват да се питат „Какво всъщност правим, това е безумие“. Милиони хора се избиват един друг. Милиарди долари отиват на вятъра. Това е лошо за всички. И, защо го започнахме? Никой дори не може да обясни ясно, защо това се случва, но масовото изтребление продължава цели четири години, само защото неколцина бюрократи и един старец не успяват да се разберат помежду си. Всичко това е можело да бъде избегнато. Впрочем, така започват почти всички войни.

Ако анализираме началото на всяка една война, дълги години след като тя вече е приключила, неизбежно възниква въпросът „Как и защо е станало така?“. И, по правило, рядко се намират убедителни отговори. Както е известно, историята се пише от победителите, които винаги имат под ръка подходящо обяснение за случилото се, но един обективен анализатор обикновено се чувства объркан.

-         Нека променим малко темата. Знам, че се интересувате от селско стопанство, а в Русия и Украйна са най-плодородните земеделски земи в света. Какво мислите за компаниите, които са инвестирали в тамошното селско стопанство и за техните акции?

-          От историческа гледна точна, сте прав. Украйна беше сред най-големите износители на зърнени култури, а някои руски региони са били истински житници през различни исторически периоди. Комунизмът обаче може да разруши и действително разрушава всичко, до което се докосва. Той разруши съветското селско стопанство, но много райони имат отличен потенциал и несъмнено ще се възродят. Не съм правил проучвания за това, доколко тези земи са съхранили своите качества, но въз основа на данните за земеделската продукция мога да предположа, че регионът отново ще стане голям селскостопански производител. Въпросът е само, кога и кой ще го направи. Между другото, наскоро оглавих голяма руска компания, която продава фосфатни торове, отчасти именно поради причините, за които споменахте.

-         На няколко пъти споменахте Иран. Казват, че това е много динамичен пазар, който при това не е зависим само от природните ресурси. Иранците имат мощни търговски и технологични компании. Интересна ли е тази страна за инвеститор като вас?

-         През 1993 купих ирански акции, чиято стойност оттогава насам нарасна цели 47 пъти, тоест това се оказа изключително успешна инвестиция. Изкарах много пари, макар че част от тях все още са в Иран. Не знам, дали някога ще си ги получа, но вече получих повече от достатъчно, така че това не е чак толкова важно.

Да, наясно съм, че иранският пазар е интересен. Знам също, че иранското общество е доста специфично. Познавам много иранци, на възраст под 30 години, които искат да имат по-различен живот. Промените в страната се осъществяват бавно, но този процес все пак върви. Отчасти и заради това, че Западът демонизира тази страна, което затруднява процеса на промени. Никога не съм бил привърженик на подобна политика, понеже собственият ми опит показва, че опитвайки се да привлечеш хората, можеш по-бързо да промениш ситуацията, отколкото ако ги игнорираш, принуждавайки ги да се затварят в себе си и да се настройват враждебно към външния свят.

Тоест, не одобрявам особено американския (или западния, като цяло) подход към Иран. Разбира се, не одобрявам и подхода на иранския духовен водач Хаменей. В миналото и двете страни допуснаха грешки. Сега обаче всичко се променя. Виждам големи възможности в Иран. Опасявам се обаче, че ако иранците не бъдат стимулирани да се обърнат към Запада, ще се отворят за Азия и Русия. А тази страна разкрива приказни възможности за инвеститорите с 80-милионното си население, огромните си ресурси и наличието на множество предприемчиви, умни и образовани хора. Освен това, да не забравяме, че Иран е наследник на Персия – една от великите империи в световната история в течение на много векове. С други думи, не става дума за изостанали хора, които не могат да четат или са неспособни да се ориентират на географската карта. Иран разполага с огромен потенциал, който неговите жители ще се опитат да реализират.

-         В този регион се очертава и един нов фактор в лицето на Кюрдистан…

-         Всъщност, кюрдите отдавна са доста сериозен регионален фактор. Надявам се, че ще могат да обединят силите си. Въпреки че може да ви се струва парадоксално, мисля, че един независим Кюрдистан би бил от полза за региона, включително и за Турция. За съжаление, бюрократите не обичат промените…

{backbutton}

През 1919 президентът на САЩ Удроу Уилсън възлага на теолога Хенри Кинг и проспериращия чикагски бизнесмен Чарлз Крейн да изготвят доклад за ситуацията в Близкия Изток. На фона на краха на Османската империя след Първата световна война, политическото бъдеще на региона изглежда крайно неясно, но се смята, че двамата ще съумеят да изпълнят поставената задача, комбинирайки теологичните познания на първия с бизнес нюха на втория. Кинг и Крейн трябва да изяснят най-вече, какъв тип държавно управление предпочитат жителите на региона. Това е представлявало и своеобразен тест за теориите на президента Уилсън, силно вярващ в правото на национално самоопределение. Идеята му е, че всеки народ трябва да има собствена държава с ясно обозначени граници.

След като в течение на три седмици водят продължителни разговори с религиозните и обществени лидери в Сирия, Ливан, Палестина и Южна Турция, Кинг, Крейн и техният екип предлагат свой вариант за разчленяване територията на Османската империя, показан на горната карта. Няма нужда да споменавам, че предложенията им остават без нужното внимание. В съотвестние със споразумението Сайкс-Пико, което Великобритания и Франция подписват тайно още през 1916, Близкият Изток бива разделен на зони на влияние, т.е. на територии с британски или френски мандат за управление. Във френската зона по-късно възникват независимите държави Ливан и Сирия, а в британската - Израел, Йордания и Ирак.

Днес мнозина изследователи са убедени, че продължаващите непрекъснато вече цяло столетие насилие и нестабилност, чиято кулминация са днешните опити на т.нар. Ислямска държава да изтрие границите на близкоизточните страни, са могли да бъдат избегнати, ако всеки народ в региона беше получил независимост още след Първата световна война. Но, както установява през 1919 групата експерти, начело с Крейн и Кинг, етническите и религиозни групи почти никога не са се опитвали да прокарат ясни разграничителни линии помежду си. Освен това, принадлежащите към тези групи никога на са споделяли обща позиция относно собственото си държавно устройство.

Докладът на комисията Кинг-Крейн и до днес представлява огромен интерес, не толкова заради съдържащите се в него идеи за държавно-политическото устройство на Близкия Изток, колкото като илюстрация на фундаменталната дилема, свързана с необходимостта от прокарването на ясни граници или с липсата на такива. Авторите на доклада акцентират върху необходимостта местните народи да бъдат накарани да съществуват съвместно с помощта на сложни правни конструкции, които силно напомнят много от по-късно лансираните идеи за устройство на региона.

Освен всичко друго, Кинг и Крейн стигат до извода, че разделянето на Ирак на етнически анклави е прекалено абсурдна идея, за да бъде обсъждана сериозно. Според тях, гърците и турците следва да формират обща държава, тъй като "тези два народа се допълват взаимно". Мюсюлманите и християните в Сирия пък трябва "да се научат по някакъв начин да живеят заедно", тъй като "целият опит на съвременното обществено развитие доказва необходимостта да се отнасяш с разбиране към "другата половина", което може да се случи, само при наличието на тесни взаимоотношения между тях".

Впрочем, участниците в комисията са били съвършено наясно, че няма как просто така различни етнически и религиозни групи да бъдат обединени в една държава, тъй като това може да доведе до кървави последици. Затова в доклада си те лансират различни идеи за многопластово съвместно управление или за създаването на двунационални федеративни държави, стигайки в крайна сметка до един модел, който, в зависимост от отправната точка, може да се разглежда или като "преднационален", или като "постнационален".

Освен очертаването на няколко автономни региони, Кинг и Крейн предлагат Константинопол (днешният Истанбул) да се превърне в международна територия, управлявана от Обществото на народите, тъй като "нито един народ не е в състояние да се справи със задачата" да управлява този град и околностите му, "най-малкото турците, с техният богат опит на изключително лошо държавно управление". Макар че на Кинг и Крейн е възложено да очертаят новите граници в Близкия Изток, сблъсквайки се с множеството проблеми, свързани с идеята за самоопределение на нациите, те решават да възприемат един по-гъвкав подход към държавността и националната принадлежност. Разбира се, основната причина за това са разногласията между жителите на региона относно собственото им бъдеще. Пътувайки от град на град, членовете на комисията се срещат с местните лидери и приемат техните петиции, като паралелно с това проучват настроенията на обикновените хора. В резултат е събран изключително ценен материал, даващ представа за настроенията на арабското население по онова време и представящ широк спектър от мнения, които понякога се пресичат, а друг път се оказват непримирими.,

Така, около 80% от анкетираните се обявяват за създаването на "Обединена Сирия". Този вариант, който очевидно няма нищо общо с идеята за самоопределение на народите, поставя пред комисията критично важния въпрос, каква ще бъде съдбата на малцинствата в една такава държава. Мнозина християни, живеещи на територията на хипотетичната "Обединена Сирия", особено в района на Ливанските планини, рязко се противопоставят на идеята да станат част от една доминирана от мюсюлманите държава. Затова някои от тях призовават за създаването на "Независим Голям Ливан", чиято територия в общи линии съответства на тази на днешната ливанска държава.

Опитвайки се да намери решение на този проблем, комисията Кинг-Крейн предлага Ливан да получи "достатъчно широка автономия", за да не бъдат ограничавани правата на жителите му. В същото време обаче, тяхното обяснение, защо подобна автономия е по-добра от пълната независимост, изглежда доста противоречиво, от гледна точка на логиката на националното самоопределение: "Ливан би могъл да оказва по-силно и положително влияние ако е част от сирийската държава и е съпричастен с всички нейни проблеми и нужди, отколкото ако е извън нея и се концентрира само върху собствените си тесни интереси".

Изводите на комисията

Общият извод, до който стига комисията по въпроса за междуетническите отношения, също е в разрез с принципа за самоопределението и предшества сегашните спорове за това, къде точно следва да минават границите на държавите от Близкия Изток. "Несъмнено, бързото механично решаване на проблема ще доведе до раздробяване на народите на малки откъснати една от друга части - посочват Кинг и Крейн - в същото време пълното им разделяне само ще подчертае съществуващите различия и ще задълбочи антагонизма между тях". Дори там, където двамата са склонни да приемат изключение от това правило, например във връзка с "необходимото и неизбежно" разделяне на турците от арменците заради "ужасното масово клане", Кинг, Крейн и техният екип стигат до извода, че "това разделяне е свързано с изключително сложни проблеми" и може да има тежки последици.

Ясно е, че предложенията на Кинг и Крейн се базират на концепцията за европейското и американското (т.е. западното) превъзходство. С помощта на системата от мандати и предоставянето на различна степен на автономия на отделните народи се разчита да бъдат гарантирани правата на малцинствата в многонационалните държави от региона. Създаването на различни мандатни територии, подчинени на една и съща държава - носител на мандата, се оказва прост начин за разделяне на отделните народи, запазвайки административните връзки помежду им: така, авторите на доклада препоръчват превръщането на Сирия и Месопотамия в британски протекторат, а на Турция и Армения - в зона, управлявана от САЩ.

Можем да се отнесем снизходително към тезата на комисията Кинг-Крейн, че "външното" управление е най-добрият начин за гарантиране самоопределението на нациите, но истината е, че то не се отличава кой знае колко от широко разпространената по онова време гледна точка, че такава наднационална институция като Обществото на народите е необходима за гарантиране правата на малцинствата в новите държави от Източна Европа.

В редица аспекти, изводите на комисията Кинг-Крейн не се различават особено от гледната точка на Великобритания и Франция, реализирана на практика в споразумението Сайкс-Пико, че продължаването на имперското управление в региона е необходимо за преодоляването на разногласията на местно ниво. Ехото от тази антинационалистическа имперска носталгия може да се усети и днес. Отчасти, това се обяснява с факта, че британците и французите се чувстват твърде удобно, очертавайки произволно границите в региона, тъй като са уверени, че винаги ще могат да изглаждат отношенията между подвластните им местни народи. В това отношение, тогавашният британско-френски империализъм се основава върху "управлението на границите" и потискане на опитите за самоопределение в Близкия Изток, докато комисията Кинг-Крейн изглежда по-заинтересована от постигането на баланс между тях.

Легенда:

Тъмнорозово - зона на пряк британски контрол

Светлорозово - зона на британско влияние

Тъмносиньо - зона на пряк френски контрол

Светлосиньо -зона на френско влияние

Заключение

Впрочем, този баланс не е постигнат до ден днешен. Мнозина днес твърдят, че ще е по-добре, ако Ирак бъде разделен на по-малки държави и, че Сирия е обречена да се разпадне, докато други - включително Ислямска държава - настояват, че следва напълно да бъдат премахнати границите в региона и той да бъде обединен в една държава. Истината обаче е, че и двете решения, както и множество други, си остават фокусирани върху ревизията на границите, а не върху тяхното преодоляване. Между другото, нито разделянето на Сирия, нито обединяването на Сирия и Месопотамия не се ползва с одобрението на местните жители, анкетирани преди почти един век от Кинг и Крейн.

Всичко това предполага необходимостта да се излезе извън рамките на сегашната парадигма за границите. Народът на Шотландия например, наскоро реши, че предпочита да запази сегашните си отношения с Лондон, съчетаващи автономия и зависимост, вместо да излезе от Великобритания, или да предостави на Англия пълен контрол над територията си. В Сирия въвеждането на федеративно устройство с разделяне на контрола върху отделните части на страната без нейното разчленяване вероятно също може до се окаже по-краткия път към мира, отколкото пълната победа на една от страните в сегашната гражданска война.

Разбира се, съзнавайки всички недостатъци на националните държави в Близкия Изток или където и да било другаде, не можем сериозно да смятаме, че ако беше проявена по-голяма далновидност, арабският свят щеше да е в състояние да премине от Османската империя директно към съвременното постнационално европейско държавно устройство. Историческите условия не позволяват реализацията на по-гъвкави алтернативи на системата от национални държави по онова време, като това остава валидно и до днес. В същото време сегашната неопределеност в региона може да изисква не по-малко въображение, отколкото демонстрираното навремето от комисията Кинг-Крейн при анализа на ситуацията в Близкия Изток. Днес, един век по-късно, е съвършено очевидно, че въпросът за това, какъв политически модел би могъл да помогне на народите тук "да съществуват съвместно" си остава все така сложен и трудно решим.

* Авторът е експерт по турска история от Джорджтаунския университет  и анализатор на Atlantic

{backbutton}

От доста време насам, включително и в момента, между САЩ и ЕС текат активни, макар и съзнателно неафиширани преговори за т.нар. Пакт за трансатлантическа търговия и инвестиции (TTIP), известен още и като Споразумение за трансатлантическа свободна търговия (Trans-Atlantic Free Trade Agreement - TAFTA). Привържениците му определят като негова основна цел обединяването на ЕС и САЩ в наднационален икономически блок и „премахването на нетарифните бариери пред инвестициите“. Зад тази неособено ясна формулировка се крие, всичко, което транснационалните корпорации  смятат за пречка пред възможността да извличат максимални печалби от дейността си, т.е. всички приети от отделните национални държави трудови и потребителски стандарти, екологичните норми, както и цялата система от държавни услуги и данъци, които ги финансират.

Неслучайно най-големият лобист на идеята за подписването на Споразумението е елитарният клуб „Трансатлантически икономически диалог“ (TransAtlantic Business Dialogue — TABD), обединяващ президентите на най-мощните американски и европейски корпорации. От средата на 90-те години на миналия век клубът работи за интеграцията на ЕС и САЩ в единен икономически субект, което на практика означава, че Европа ще бъде принудена да се откаже от нормите и стандартите, формиращи собствената и идентичност, и да приеме натрапваните и от Вашингтон ултралиберални правила. Това става ясно от изтеклите в медиите сведения за темите, обсъждани по време на преговорите за TTIB, които имат конфиденциален характер. Достъп до конкретните предложения, подготвени от представителите на ТАBD, нямат нито членовете на европейските парламенти, нито американските конгресмени. Само подбрани членове на правителствата на държавите от ЕС могат да се запознаят с тях, при това в обстановка на изключително секретност, а Европейската комисия дори взе решение документите, касаещи преговорите да бъдат обозначени с тайни символи (още една практика от ерата на студената война), така че в случай на изтичане на информация да може да се открие, кой е източника и.

Всъщност, мотивите на брюкселските „еврократи“ да предприемат подобни мерки са разбираеми. В миналото преговорите за подписването на аналогични споразумения на два пъти се проваляха, след като европейските общества получаваха информация, какво всъщност ги очаква: така в средата на 90-те години беше преустановено подписването на т.нар. Многостранно споразумение за инвестициите, което трябваше да обедини държавите от ОИСР, а само преди няколко години се провали Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (АСТА). Впрочем, много от основните постановки на АСТА са включени и проекта за TTIP.

Между другото, сред привържениците на конспирологичните теории е популярна тезата, че и  сегашната криза в Украйна е била провокирана от Вашингтон за да бъдат ерозирани икономическите връзки между Европейския съюз и Русия, и Брюксел да бъде тласнат към по-тясно сътрудничество със САЩ. В същото време обаче, подготвящият се договор за TTIP поражда множество въпроси и има немалко противници в Европа.

Последиците от реализацията на TTIP

Както е известно, икономиките на ЕС и САЩ активно си сътрудничат от дълго време насам. През 2013 например, общият стокооборот между тях достигна 500 млрд. евро, а взаимните инвестиции се оценяват на трилион евро. Във Вашингтон обаче не смятат това за достатъчно и се стремят за увеличат тези показатели, а TTIP се разглежда като най-добрият инструмент за целта.

Смята се, че подписването на споразумението ще доведе на първо място до сериозно намаляване на митническите тарифи и нетарифните търговски ограничения между ЕС и САЩ, както и до отмяна на контрола и ограничителните правила във финансовия сектор. Според оскъдната информация в медиите, преговорите се водят за възприемане на еднакъв подход в сферата на държавните поръчки, смекчаване на санитарните норми и екологичните стандарти и премахване на ограничителните закони по отношение на хранителните стоки. Твърди се, че като задължителен за всички участници в TTIP ще бъде приет най-заниженият или най-удобният за съответния индустриален отрасъл стандарт, приет в някоя от държавите от зоната на Споразумението.

На пръв поглед това не изглежда никак зле. Американските лобисти на TTIP твърдят, че споразумението ще позволи осъществяването на много по-мащабна търговия между участниците от двете страни на Атлантика и ще доведе до съществен ръст в производството. Те акцентират върху това, че новият блок ще обедини икономиките на САЩ, Канада, Мексико и Европа и, едва ли не, ще гарантира просперитета на техните общо 820 милиона жители. Това ще бъде най-големия пазар на планетата, който ще произвежда 50% от глобалния БВП и ще осъществява 1/3 от световната търговия. Повечето европейски експерти oбаче смятат, че реалността е доста по-различна и посочват, че големият печеливш от TTIP ще се окажат САЩ, тъй като американските компании, чието производство е с по-ниска себестойност, ще могат да предприемат мащабна експанзия на окончателно отказалия се от всички протекционистки бариери пазар на ЕС, овладявайки го в сравнително кратки срокове.

Както е известно, Америка разполага с по-евтини енергоносители и не поставя особено сериозни екологични бариери пред местните производители, затова последните нямат толкова високи разходи, като колегите им от Европа. Тоест, ултралибералният американски икономически модел ще си гарантира пълна свобода на действие на пазарите на ЕС, а европейският бизнес, който ще е основният губещ от това развитие, няма да може да предприеме нищо за да го предотврати. В края на 2014 германското издание Deutsche Wirtschafts Nachrichten публикува прогнозите на Жероним Капалдо от Института за глобално развитие към Университета Тъфтс (Медфорд, щат Масачузетс) за последиците от TTIP за ЕС. Според него, през първите десет години след влизането на Споразумението в сила, то ще доведе до сериозен спад на нетния износ на Съюза. Най-силно ще пострадат държавите от Северна Европа (където спадът ще достигне 2,07% от БВП), Франция (1,9%), Германия (1,14%) и Великобритания (0,95%). Съответно, северноевропейските държави ще загубят 0,5% от своя БВП, Франция – 0,48%, а Германия – 0,29%. Това пък ще доведе до спад на трудовите доходи, като най-силно ще пострада Франция, която ще загуби 5500 евро годишно от доходите на един свой трудоспособен гражданин. За държавите от Северна Европа тази загуба ще достигне 4800 евро, във Великобритания – 4200 евро, а в Германия – 3400 евро. Като цяло, Европейският съюз ще загуби 600 хиляди работни места, а много селскостопански ферми ще фалират, да не говорим за допълнителните дефицити в държавните бюджети. В тази връзка Капалдо предупреждава, че „потенциалната заплаха от макроикономическа нестабилност при подобен модел на икономическо развитие е добре известна, както показа и последната финансова криза“.

Впрочем, с това вредите за ЕС от подписването на ТТIP съвсем не се изчерпват. След подписването на Споразумението в Европа ще бъде разрешено използването на метода на хидравличното разбиване, известен и като „фракинг“ (който в момента е забранен на Стария континент, но се прилага масово в САЩ), т.е. добивът на шистов газ и петрол чрез разрушаване на долните слоеве на скалните породи и вкарване под високо налягане в създадените пукнатини на канцерогенна смес от вода, пясък, токсични химически вещества и агресивни киселини. В тази връзка, редица европейски учени още отсега предупреждават за замърсяването на грунтовите и питейните води, както и за сериозни екологични щети.

Най-сериозните промени обаче касаят стандартите, защитаващи правата на потребителите, които са много строги в ЕС, докато в САЩ са крайно либерални. Естествено, очакванията на транснационалните корпорации са "стандартизирането на нормите" в новото "трансатлантическо пространство" в посока към най-ниските изисквания. В ЕС например производителят е длъжен да докаже, че използваните от него компоненти не са вредни, докато в САЩ са забранени само онези компоненти, чиято вредност вече е официално доказана. Така, европейският списък на забранените вещества включва цели 1300 позиции, докато на федерално ниво в САЩ те са едва 12. Тоест, корпорациите, които лобират за подписването на TTIP, не планират разширяването на американския забранителен списък, а напротив - максималното стесняване на европейския.

Има десетки аналогични претенции за премахване или понижаване на стандартите в различни сфери. Както е известно, 70% от хранителните продукти в американските супермаркети съдържат ГМО. В европейските супермаркети, на практика, не се продават продукти с ГМО, а малцината производители, които използват подобни модификации, са длъжни да го обявят на етиката на стоката. Сега Вашингтон очаква ЕС да промени радикално политиката си в тази сфера.

От 2009 насам европейското законодателство е силно рестриктивно към използването на пестициди. Американската страна обаче обяви, че ще настоява за либерализацията на тази политика, така че тя да стане "колкото се може по-малко обременителна" за бизнеса. Между другото, в момента европейските стандарти относно веществата, нарушаваши функциите на ендокринната система, априори изключват от пазарите на ЕС 40% от произвежданите в САЩ хранителни продукти.

Естествено, американските производители настояват за премахването на тези стандарти. Над 90% от американското говеждо месо съдържа хормон на растежа, който може да предизвика рак у хората, които го консумират. Вносът му е забранен в ЕС от 1988 насам. Вашингтон обаче смята тази забрана за "една от ненужните бариери пред търговията помежду ни". В САЩ е разрешена дезинфекцията на пилешкото и пуешкото месо с хлор, което обаче е забранено в Европа от 1997 насам. Американската страна иска и тази забрана да отпадне. И с това списъкът съвсем не приключва.

Освен че е насочено срещу интересите на потребителите, споразумението за TTIP директно атакува и трудовото законодателства на ЕС. Както е известно, САЩ са сред малкото държави, които не са ратифицирали всички конвенции на Международната организация на труда, като там се прилагат само две от тях (от общо седем).

Освен това TTIP представлява заплаха за сферата на обществените услуги, които - отново в съответствие с исканията на големите транснационална корпорации - следва да бъдат напълно "комерсиализирани и приватизирани". Правителството на САЩ също декларира, че ще използва TTIP за да "повдигне въпроса за функционирането на монополите в сферата на здравеопазването", което, според експертите, означава директна атака срещу финансираните с вноските на работещите европейци и държавата системи за обществено здравеопазване и ликвидирането им в интерес на изключително печелившата и агресивна американска индустрия на частното здравно осигуряване.

Подобна съдба заплашва и държавните компании за водоснабдяване и канализация. При това, веднъж приватизирани, компаниите от сектора на услугите трудно могат да бъдан ренационализирани, също както и занижените (и съобразени с американските) стандарти в различните други сфери много трудно ще могат отново да бъдат завишени. Причината е, че всяка промяна в "инвестиционните условия" ще може да се обжалва от инвеститора в т.нар. арбитражни съдилища. Всъщност, това е най-важния и опасен момент в споразумението за TTIP. Защото, приемайки този "арбитраж", държавата на практика се отказва от правото сама да взема политическите решения по въпросите, касаещи собствената и съдба, и прехвърля суверенитета си на транснационалните корпорации.

Истината е, че "арбитражните съдилища" не са истински съдилища, тъй като за тях не важат принципите за безпристрастност, прозрачност и наличието на апелативна инстанция, а на практика и каквито и да било закони. Те са в състав от трима души, за които не е съвсем ясно, дали са съдии или адвокати на някого. Този тип съдилища обаче несъмнено се предпочитат от големите корпорации. Благодарение на тях, инвеститорите, недоволни от "промяната на инвестиционните условия", могат да претендират не само за компенсации на допълнителните им разходи, но и за "моралните щети" и нереализираните потенциални бъдещи печалби.

Понятието "промяна на инвестиционните условия" е изключително широко и транснационалният капитал свикна да обозначава с него всяко решение на държавата, осъществяваща конституционните си задължения да защитава своите граждани и да се грижи за общото благо, да осъществява реформи, да подпомага националната икономика или да провежда политика за развитие. След приемането на споразумението за TTIP, всяко решение на националния парламент, което не се харесва на транснационалния капитал, може да бъде обжалвано - при това ефективно - в арбитражния съд.

Както посочва по този повод експертът на Европейската организация на потребителите (BEUC) Гилермо Белтран: „Държави като Естония, Словакия или Малта нямат никакви шансове да спечелят съдебните дела срещу корпорации, чиито годишен оборот надхвърля собствения им БВП, и това може да се окаже сериозно изпитание за европейските демокрации“. Всъщност, тук няма нищо изненадващо. САЩ, които в момента се намират  в изключително сложна финансово-икономическа ситуация, отчаяно се нуждаят от нов обект на експанзия, разчитайки да подобрят положението си за негова сметка. Затова Вашингтон се стреми да действа максимално бързо без да се съобразява с „демократичните правила“ и според мнозина договорът вероятно ще бъде готов още до края на 2015, след което ще са необходими още шест месеца за подписването му от всички участници. Както вече споменах, преговорите по отделните точки на Споразумението се водят тайно (макар че представителите на американските и европейските държави участнички вече проведоха осем срещи помежду си), като се разчита окончателният му вариант да бъде бързо утвърден от Европейския парламент и парламентите на отделните национална държави. При това депутатите вероятно ще бъдат запознати с конфиденциалните документи по договора само частично. В тази връзка известният испански икономист Сантяго Ниньо-Бесера задава закономерния въпрос: „ако договорът е изгоден както за европейците така и за американците, защо условията по него се пазят в тайна?“.

Една парадоксална ситуация

Както с основание посочва един от водачите на масовото европейско движения Stop TTIP Майкъл Ефлър: „Ситуацията наистина е парадоксална. Европейската комисия не допуска до преговорите дори членовете на Европарламента. Последните няма да могат да променят дори една запетая в бъдещото Споразумение, а ще имат само правото да го гласуват, след като преговорите приключат. На сайта на организацията е публикуван текстът на петицията срещу подписването на Трансатлантическия пакт, като до началото на 2015 тя беше подкрепена от над един милион европейци.

Не е чудно и, че мнозина представители на политическия и бизнес елита на големите страни от ЕС (имам предвид елитите на съответните национални държави, а не космополитната брюкселска бюрокрация) се отнасят доста сдържано към TTIP.

Подготвяното споразумение е подложено на мощна критика от опозиционните партии, медиите и организациите, защитаващи правата на потребителите, антиглобалистките алианси, както и от екологичните и неправителствени организации. Впрочем, към него се отнасят отрицателно и обикновените европейци - в Германия например, той се отхвърля от 90% от населението.

На континента се провеждат многобройни протестни акции, като координацията им вече се осъществява и на континентално ниво. Разбира се, брюкселските "еврократи" правят всичко възможно за да ги "неутрализират". Така например, през юли 2014 Европейската комисия отказа да регистрира наднационалната гражданска инициатива Stop TAFTA, под предлог, че не отговаря на определени, чисто формални изисквания. Като цяло обаче, сегашната ситуация в Европа е по-скоро благоприятна за стремежа на САЩ максимално бързо да прокарат проекта TTIP.

На първо място, от полза на американските планове се оказва кризата в Украйна, даваща повод за максимално широко използване на реториката за "руската агресия" и опасностите от по-тясното обвързване на Европа с Москва. Според Вашингтон, именно поради това европейските държави следва да преодолеят енергийната си зависимост от Русия и занапред да разчитат повече на шистовия газ на САЩ. За целта се осъществява масирана пропагандна кампания, за която се изразходват огромни средства. Големите печатни и електронни медии, включително много интернет-сайтове, упорито внушават на европейците, че тесният икономически алианс с отвъдокеанските им партньори ще гарантира огромен брой нови работни места, ще доведе до ръст на заплатите и редица други ползи.

На второ място, през първата половина на 2015 председател на Съвета на ЕС е Латвия, която, заедно с другите постсъветски балтийски държави и Полша, традиционно се смята за един от "троянските коне" на САЩ в Европейския съюз. През последните месеци латвийският президент Андрис Берзинш многократно подчертаваше необходимостта споразумението за TТIP да бъде подписано максимално бързо. В тази връзка, в Рига и Вашингтон се осъществяват голям брой консултации и срещи, в хода на които европейските и американските представители се опитват да формулират обща позиция. Така, след срещата си през февруари 2015 в Рига, политическият директор на латвийското Външно министерство Едуардс Стипрайс и главният икономист на американския Държавен департамент Родни Лудема се обединиха около тезата, че "икономическите и геополитическите аспекти на споразумението за TTIP са еднакво важни, като те не само ще заздравят икономическите връзки между ЕС и САЩ, но и ще демонстрират, че алиансът между тях е силен и стабилен".

Малко преди това - през януари 2015, латвийският външен министър Едгар Ринкевич се срещна във Вашингтон с държавния секретар Джон Кери, който му заяви директно, че "именно сега е моментът да развенчаем митовете, разпространявани от определени кръгове, да разобличим фалшивата информация, която плаши европейците, и да покажем, че TTІP може да даде позитивен тласък на европейската икономика. Това споразумение ще създаде нови работни места. То е изключително важно и за двата бряга на Атлантическия океан. Заедно, ние осигуряваме 40% от глобалния БВП. TTIP ще повиши стандартите, а няма да ги понижи и ще бъде от полза както за Европа, така и за САЩ".

Любопитно обаче е, че друг известен латвийски политик .- европейският комисар по социалния диалог Валдис Домбровскис, демонстрира доста по-сдържано отношение към TTIP. Според него: "ЕС следва да се придържа към един по-предпазлив подход и, разбира се, има принципи, които Съюзът не бива да преразглежда. Например, този за безопасните хранителни продукти. В Европа не се допуска в тези продукти да се съдържат добавки, чията безопасност не е доказана. Това правило следва да се спазва и по отношение на химическите добавки и генномодифицираните продукти. Освен това ЕС и САЩ значително се разминават по отношение принципите за защита на личните данни. Ще продължим да следваме политика за укрепване защитата на личните данни и данните на компаниите. Налице са и редица други въпроси, по които Европа следва да отстоява позицията си".

Между другото, Домбровскис, който е бивш премиер на Латвия, се смята за любимец на брюкселските "еврократи", тъй като винаги следва указанията им. Така че, след като дори той изразява загриженност по въпроса за TTIP, можем да си представим, какво изпитват онези, които не са част от бюрократичното ядро на ЕС в Брюксел.

Въпреки всичко обаче, процесът си върви. На срещата на Г-20 през ноември 2014 в Бризбейн, САЩ и държавите от ЕС потвърдиха намерението си "да постигнат максимален напредък в решаването на въпроса за TTIP“. Така, в комюникето от срещата се посочва, че "лидерите на САЩ, ЕС, Великобритания, Франция, Италия и Испания потвърждават ангажиментите си за осъществяването на всестранни и перспективни преговори в духа на взаимната изгода, които да доведат до формирането на Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство".

Очевидно, част от европейския елит разчита да стане част от най-мощната икономическа зона на планетата, която с течение на времето и след преодоляването на всички трудности и проблеми, ще гарантира устойчив икономически растеж на участниците в TTIP. Мнозина обаче смятат, че това няма да се случи и мрачно прогнозират, че в този проект на европейците е отредена ролята на обикновени статисти, принудени да "вадят кестените от огъня за отвъдокеанските си партньори".

Заключение

Реализацията на проекта TTIP ще означава не просто края на европейския модел и качество на живот, защитени от законодателството, прието от Европейския и от националните парламенти. На практика то ще ерозира тотално демократичните основи на европейските общества, защото всеки закон, приет от политическата власт в интерес на гражданите, ще може да бъде успешно оспорван в частните "арбитражни съдилища" от големите корпорации, чиито интереси нерядко са в разрез с тези на обществото, като цяло.

Единственият аргумент на американското правителство и Европейската комисия за формирането на TTIP е, че така ще се гарантира икономическия растеж от двете страни на Атлантика, но и той е под въпрос. Така, според прогнозите на Центъра за изследване на икономическата политика на ЕК, в рамките на това споразумение, до 2027 общият БВП на ЕС може да нарасне с едва половин процент. Впрочем, дори и тази неособено амбициозна цел се оспорва от редица независими експерти, които я смятат за "силно преувеличена".

Ето защо, сегашната дискусия за TTIP, която се води в Европа е от изключително значение за бъдещето на континента. На този фон е крайно обезпокоително, че в България този въпрос почти не се обсъжда или пък се разглежда съвсем едностранчиво. Което, между другото, е показателно за това, колко трагично провинциален и дълбоко комплексиран е собственият ни политически елит.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

David Engels. Auf dem Weg ins Imperium: Die Krise der Europäischen Union und der Untergang der Römischen Republik. Historische Parallelen, 544 Seiten. Europa Verlag München. 2014.

Макар че мнозина от онези, които сериозно са се посветили на историята, не са склонни да го признаят, историческите паралели действително съществуват. А най-потресаващото е, че от техния пример могат да се извлекат сериозни поуки – например, че военните кампании срещу Русия никога не са били добра идея.

Алчността не е нещо положително, защото руши инфраструктурата, системата на здравеопазването, или дори цели армии. Защото пазарите не регулират сами всичко това, което би следвало, с помощта на икономиката. Ако при разпределението на доходите, получени от националните икономики, възникнат прекалено големи различия и, съответно, усещане за несправедливост, вътрешното спокойствие в обществото бързо се изпарява, а породеното от това напрежение нерядко се трансформира в крайно деструктивни социални борби. Вероятно могат да се цитират десетки подобни примери.

Един често срещан в историята феномен

Малко по-диференцирани са историческите паралели, които представя в новата си книга "По пътя към империята" професорът по антична история от Свободния университет в Брюксел Давид Енгелс. В нея той сравнява къснорепубликанския Рим с днешния Европейски съюз, откривайки редица общи и за единия, и за другия кризисни симптоми. Несъмнено, в центъра на изследването му е твърде подходящият за конкретния случай и често срещан в историята феномен: ако една общност започне да губи специфичната си културна идентичност, нейната сплотеност се оказва застрашена. Ако при това въпросната общност престане да се интересува от ценностите, които я отличават от останалите общности, упадъкът и става неизбежен. За по-късните историци този феномен се превръща в обект на анализи, опитващи се да обяснят, как е станало възможно една велика култура да бъде ерозирана и да рухне толкова бързо?

Не е много трудно да открием достатъчно исторически примери за подобно стечение на обстоятелствата. Така например класическата Атинска държава съумява да се справи с натиска на огромната Персийска империя само защото нейното общество е в състояние само да се грижи за своите богове, своя произход и своите ценности, а след това съумява да използва тази мощна вътрешна сплотеност за създаването на собствена империя.

През V век в Галия, както и в другите части на Римската империя, вече никой не е склонен да се занимава сериозно с въпросите, касаещи общността, в широкия смисъл на понятието, което пък неизбежно води до разпадането на нейната западна половина.

В своя, добил широка популярност списък на разнообразните фактори за краха на Римската империя, германският историк Александър Демандт посочва над 200 причини, сред които и такива като баните, гастрономията или стремежът към рентиерство, макар че те, разбира се, играят по-скоро маргинална роля. За разлика от тях, културното нивелиране и индивидуализацията, както и културната невроза, гръцките влияния и волевата парализа, са сред онези ключови причини, които, несъмнено, силно се доближават до идеята за загубата на културната идентичност.

Както посочва в новия си паралелен анализ на историята Давид Енгелс, "сплотеността и ценността на политическата общност се основават на силата на нейната идентичност". Според него, днешна Европа се сблъсква с проблема за оцеляването си именно, защото "в крайна сметка съществуването на Европейския съюз не е застрашено толкова от икономическата криза, колкото от отдавна тлеещите кризи на идентичността, както и от смисловата криза на нашата цивилизация, които днес, като никога досега, отчетливо се проявяват в хода на ожесточената борба за разпределяне на ресурсите".

Към това свое наблюдение, Енгелс добавя и тезата, че "съвременната криза на идентичността на Европейския съюз съвсем не е уникално историческо събитие".

Древните гърци не са били политически коректни

Впрочем, от проблемите на идентичността се интересуват още такива известни антични автори като Полибий, Тит Ливий, Цицерон и Тацит. В новата си книга Давид Енгелс си поставя за цел да направи "аналогия между днешното състояние на Европейския съюз и падането на Римската република, както и да анализира произтичащите от това възможни последици за собственото ни бъдеще".

Следва да признаем, че авторът се е справил отлично с така формулираната задача. В книгата си той привежда убедителни и добре премерени аргументи, като нерядко го прави, използвайки сравнителните методи на Джамбатиста Вико (1668-1774), Освалд Шпенглер (1880-1936) или Арнолд Тойнби (1889-1975). Енгелс, в частност, цитира редица примери за използването на вулгаризиран латински в миналото и на вулгаризиран английски днес, изтъквайки технократичните изкривявания като първостепенна опасност за демократичните структури както в миналото, така и в настоящето.

Според него, акцентът на Европейския съюз върху географията, като обединяваща връзка, представлява "интелектуална капитулация". В същото време, някои от тезите му не звучат съвсем убедително, особено, когато разсъждава за брака и семейните отношения в Римската република и в ЕС. Така например, днешният висок процент на разводите в Европа не е толкова израз на морален упадък (както смята Енгелс), колкото на променените представи при формирането на брачното партньорство.

Що се отнася до основния въпрос обаче, в книгата на Енгелс можем да открием достатъчно убедителни доводи в полза на защитаваната от него теза. Ето само един пример: през юни 2004 двайсет и трима от тогавашните двайсет и петима външни министри на държавите от ЕС решават да зачеркнат цитата от прочутата реч на Перикъл (достигнала до нас благодарение на Тукидид), който дотогава се използва като лозунг и ключов елемент на проекта за европейска конституция. Ето и въпросният текст: „Ние имаме свое държавно устройство… Наричаме го демокрация, т.е. власт на народа, защото тази власт се опира не на шепа хора, а на мнозинството от тях“.

Швейцарският пример

Днес се смята за азбучна истина, че жените в Атина, а също чужденците и робите, са били лишени от граждански права и не са можели да гласуват. Съществувалите в други исторически периоди общества също не са били толкова съвършени, колкото би ни се искало. Все пак е несъмнено, че именно в атинския демократичен модел от времето на Перикъл можем да открием корените на съвременното политическо устройство.

Заради споменатото по-горе решение обаче, античните източници на демокрацията, както я разбираме днес, бяха обявени за „политически некоректни“, което, на практика, доведе до своеобразна идентификационна самокастрация. В края на краищата, какво спечелиха европейските парламентаристи в стремежа си към абсолютен културен и обществен неутралитет? Нищо! Като изключим, може би, че това тяхно поведение ерозира сплотеността в рамките на ЕС.

Всъщност, тази съвременна европейска „добавка“ е нещо, което не може да се срещне при древните римляни и вероятно няма никакви исторически паралели: „ако ще се разпадате, поне го правете политически коректно“.

Книгата на Давид Енгелс отправя едно доста просто послание: само ако Европейският съюз и неговите граждани съумеят открито да потвърдят привързаността си към своята обща култура и история, с всичките и възходи и падения, и ако това стане възможно без постоянното апелиране към мнимата политическа коректност – само в този случай ЕС ще може да продължи да съществува. Ако това не стане, Европейският съюз, като общност, е обречен да рухне.

Според автора, за да осъзнаем и приемем идеите, формиращи европейската общност, съвсем не е нужно да се обръщаме далеч назад в историята, чак до епохата на Древния Рим, защото едно възможно решение има своя паралел непосредствено в „европейския дом“.

Както е известно, когато швейцарците, на чиято територия хората говорят четири различни езика и почти всяка отделна долина има свой, собствен начин на живот, решават да формират една общност, те раждат една гениална идея – т.нар. Клетва на Рютли (На 1-ви август 1291 три швейцарски кантона: Ури, Швиц и Унтервалден, сключват "Вечен съюз", поставяйки началото на Швейцария. Съюзът е сключен на „поляната на Рютли“, която и до днес е място на тържествени празнични церемонии, на които се произнася “Клетвата на Рютли“, която знае всяко дете – б.р.). В драмата си „Вилхелм Тел“ големият немски поет Фридрих Шилер цитира тази клетва, която изглежда напълно подходяща и за днешна Европа: „Нека бъдем народ от граждани-братя, в бури и в беди, единни и неразделни“. Впрочем, остава открит въпросът, доколко обосновани са всички паралели между Европейския съюз и късната Римска република, представени в книгата на Давид Енгелс. Няма никакво съмнение обаче, че тази умна и проницателна книга е отличен стимул за размисли за нашето собствено европейско бъдеще.

* Авторът е доцент по история на културата в Хумболтовия университет в Берлин и анализатор на „Зюддойче цайтунг“

{backbutton}

През февруари 2015 известната транснационална консултантска компания McKinsey, чиито централен офис е в Ню Йорк, публикува доклад за ситуацията с дълга в света в края на миналата година. Той е озаглавен "Debt and (not much) deleveraging", т.е. "Дългът и неговото (незначително) съкращаване". Изследването се базира на данните от 47 държави в света, сред които са повечето икономически развити страни (25), както и най-големите развиващи се държави (22), включително бившите социалистически държави, начело с Китай и Русия. Според авторите на доклада, подобен обхват е достатъчен за да се добие пълна представа за ситуацията с дълга в света. Впрочем, това не е първият доклад на компанията McKinsey по темата. Предишните отразяваха положението с дълга в края на 2000 и на 2007. Сегашният доклад отразява ситуацията в средата на 2014. Тоест, можем да оценим промените в тази сфера в рамките на два приблизително еднакви интервала от време: 2000-2007 и 2007-2014.

Таблица 1. Глобалният дълг и основните му компоненти през 2000-2014

*края на четвъртото тримесечие; **края на второто тримесечие

През периода 2000-2007 глобалният дълг нараства с 55 трлн. долара. През следващия интервал ръстът му достига 57 трлн. долара. Ако първият период съвпада с фазата на назряване на световната финансова криза, вторият покрива самата криза, излизането от нея и временната стабилизация. Както е известно, световната финансова криза от 2007-2009 беше провокирана именно от бързото нарастване на глобалния дълг. През 2000 той се равняваше на 246% от световния брутен вътрешен продукт (БВП), а в началото на кризата (според данните, цитирани от McKinsey) нарасна до 269% от БВП. През втория период (2007-2015) нарастването на глобалния дълг в абсолютно изражение дори надхвърли това през първия период (57 трлн. срещу 55 трлн. долара). Паралелно с това, делът на глобалния дълг нарасна до 286% от световния БВП. Авторите на доклада оценявят всичко това като тревожни признаци за надигаща се втора вълна на световната финансова криза
Според тях, основни компоненти на глобалния дълг са дълговете на сектора на държавното управление (т.е. държавният дълг), сектора на домакинствата, сектора на нефинансовите корпорации (т.е. корпоративният дълг) и на финансовия сектор. През 2014 най-голям е бил държавният дълг, следван от дълга на финансовия сектор и на сектора на домакинствата. Показателно е, че в периода 2007-2014 с най-високи темпове е нараствал именно държавният дълг (виж. таблица 2). Средните годишни темпове на нарастването му са достигнали 9,3%, а абсолютният му ръст е бил 25 трлн. долара. На този фон темповете на нарастване на дълга на домакинствата изглеждат доста скромни. Показателно е също, че в предходия период (2000-2007) нарастването на глобалния дълг се е дължало най-вече на финансовия сектор и сектора на домакинствата. Съпоставяйки тези данни, авторите на доклада правят предпазливото заключение, че сегашният ръст на глобалния дълг може да доведе до последици, различаващи се от тези от първата вълна на световната финансова криза през 2007-2008.

Таблица 2. Нарастване на глобалния дълг и основните му компоненти през 2000-2014

Макар че през 2014 относителното ниво на дълга в света е достигнало 286% от глобалния БВП, нивото на дълга на редица държави е над средното за планетата. В Холандия например, то е 687%, в Ирландия - 681%, в Сингапур - 628%, в Дания - 537%, в Япония - 517%, в Португалия - 439%, във Великобритания - 435%, в Швеция - 415%, в Белгия - 402%, а в Испания 401% от националния БВП.

При водещите световни икономики - САЩ и Китай - нивото на дълга е дори малко по-ниско от средното за света - съответно, 268% и 282% от БВП. В абсолютно изражение, през 2014 общият дълг та Китай е достигнал 28,2 трлн. долара, което се равнява на 14,2% от глобалния дълг. Очевидно е, че ситуацията с дълга в такива страни, като САЩ, Китай, редица европейски държави и Япония, може да окаже силно влияние върху финансовата и икономическа ситуация в света, като цяло.

Привлича внимание фактът, че нивото на задлъжнялост на страните от т.нар. "златен милиард" (т.е. икономически развитите държави) е много по-високо, отколкото на повечето развиващи се държави.

Най-ниско равнище на дълга сред 47-те страни, включени в доклада на McKinsey, има Аржентина (40% от БВП). В групата държави с най-ниско ниво на дълга (в % от БВП) са и Нигерия (49%), Саудитска Арабия (65%), Перу (70%), Колумбия (82%), Русия (88%) Мексико (93%).

Статистиката за дълга на различните държави по света разкрива странна закономерност: колкото е по-високо равнището на дълга на конкретната страна, толкова по-високи са нейните инвестиционни и кредитни рейтинги, определяни от такива агенции като "Стандард енд Пуърс", "Фитч" или "Мудис" ("Голямата тройка"). И обратното, държавите с ниски и дори "неинвестиционни" (т.нар. "боклук") рейтингови оценки от въпросните агенции, с малки изключение, имат твърде скромни дългови показатели. Авторите не акцентират върху тази закономерност, но предвид скандала с понижаването на руския кредитен рейтинг до "неинвестиционен" през януари 2015, докладът на McKinsey нагледно илюстрира "обективността" на въпросните оценки. Тук е мястото да напомня, че най-благополучната, от гледна точка на дълга, държава, присъстваща в проучването на McKinsey, в момента се намира на ръба на фалита.

Специално внимание в доклада се отделя на ситуацията с дълга в Китай. Според авторите му, в тази страна, като никъде другаде, дългът нараства с изключително високи темпове. Така, ако през 2002 китайският дълг е бил 2,1 трлн долара, през 2007 той е нараснал до 7,4 трлн., а през 2014 е скочил до 28,2 трлн долара. Тоест, само в периода 2007-2014 е нараснал четирикратно. Макар в доклада да се твърди, че засега ситуацият с дълга в Китай се "намира под контрол", той може да бъде изгубен буквално във всеки момент. Според авторите, положението с дълга в страната е сериозна заплаха не само за китайската, но и за световната икономика.

Като цяло, те са принудени да констатират, че решенията, взети в разгара на финансовата криза от 2007-2009 за ограничаването и дори съкращаването на отделни видове задължения (на държавата, на корпорациите или на домакинствата и на финансовия сектор), са останали в сферата на добрите пожелания. От 47-те страни, включени в проучването, само осем са съумели да намалят относителното равнище на общата си задлъжнялост (виж. таблица 3).

Таблица 3. Понижаване на относителното равнище на общата задлъжнялост в отделни държави през 2007-2014

Както се вижда от таблица 3, най-голям относителен спад е постигнат в Саудитска Арабия и Израел. В абсолютно изражение обаче, най-голямо намаляване на общата задлъжнялост е налице в САЩ. Намаляването на относителното равнище на общата задлъжнялост в страните, включени в таблицата, беше постигнато чрез съкращаване на относителното равнище на различните видове дълг. В Аржентина например - чрез намаляване на държавния дълг и този на финансовия сектор. В Израел - за сметка на намаляване на държавния и корпоративния дълг и дълга на финансовия сектор. В Саудитска Арабия - чрез намаляване, на първо място, на дълга на финансовия сектор и на домакинствата, както и (в по-малка степен) на корпоративния дълг. Нито една държава обаче не е съумяла да постигне едновременно намаляване и на четирите вида дълг (държавен, корпоративен, на финансовия сектор и на домакинствата).

При това, при повечето държави, включени в доклада, се забелязва ръст на относителното равнище на общия дълг (при 39 страни). По-долу може да се види списъкът на държавите с най-голям ръст на относителното равнище на общия дълг през периода 2007-2014 (виж таблица 4).

Таблица 4. Повишаване на относително равнище на общия дълг в някои държави през 2007-2014

Показателно е също, че по темпове на нарастване на общия дълг икономически развитите държави изпреварват развиващите се. Изключение са включените в групата на развиващите се страни Китай, Сингапур, Малайзия и Тайланд. При тези четири държави ръстът на относителното ниво на дълга е надхвърлил 50%. Общият дълг на Русия през 2007-2014 пък е нараснал с 12% - от 73% до 85% от БВП. При това ръстът на руския държавен дълг е бил 3%, на корпоративния - 9%, а на домакинствата - 7%, докато дългът на финансовия сектор е намалял с 4%.

Като цяло, основен принос за нарастването на общия дълг на повечето държави има ръстът на държавния дълг, следван от този на корпоративния.

Двете части на айсберга

Въпреки стряскащите данни за мащабите на глобалния дълг и дълга на отделните държави, които се цитират в доклада на McKinsey, истината е, че повечето от тези данни са непълни и занижени. Всъщност ситуацията е много по-лоша. Най-добрият пример за това са САЩ, чиито дял от глобалния дълг е най-голям.

По предварителни данни на Департамента по финансите, през миналата 2014 държавният дълг на САЩ е достигнал почти 18 трлн. долара, т.е. 110% от националния БВП. В доклада на McKinsey обаче, относителното равнище на дълга на САЩ в средата на 2014 се оценява на едва 89% от БВП (т.е. то е занижено с почти 20%). Причината е, че авторите на доклада концентрират вниманието си единствено върху т.нар. чист държавен дълг, т.е. дългът на централното правителство, което обслужва и погасява задълженията си със средства от централния бюджет. В САЩ това е федералното правителство, което реализира заемите си, най-вече, чрез пласирането на ценни книжа на американската хазна. През 90-те години за обслужване на дълга на централното правителство отиват до 15% от всички разходи на федералния бюджет. Днес този дял е доста по-малък, тъй като - в резултат от реализацията на програмата за количествени облекчения (QE) - лихвените проценти по ценните книжа на американската хазна станаха почти символични (днес за обслужване на дълга отиват 5-6% от бюджетните разходи). Но след пълното прекратяване на програмата за QE бюджетните разходи за обслужване на дълга могат рязко да нараснат. Някои експерти прогнозират, че до 2025 разходите по обслужването на държавния дълг ще надхвърлят 25% от бюджета на САЩ.

В "чистия" дълг на държавата не влиза онази част от държавния дълг, която в САЩ се формира от дълговете на отделните щати, както и дълговете на различните държавни организации, функциониращи автономно от централното правителство и независещи пряко от централния бюджет. В САЩ обаче дълговете на щатите нарастват изключително бързо и крият не по-малки заплахи, отколкото нарастващия дълг на федералното правителство.

Впрочем, има и друг тънък момент: дълговете на централното правителство се разделят на т.нар. публични и на вътрешни. Първите са "пазарни" дългове, свързани с ценните книжа на хазната. Вторите пък са свързани с прехвърлянето на средства "от единия в другия джоб на държавата". Например, прехвърлянето от извънбюджетните фондове за пенсионно, социално или здравно осигуряване към централния бюджет. Рано или късно подобни манипулации могат да доведат до катастрофа, например тотално да изпразнят извънбюджетния фонд за пенсионно осигуряване. В тази връзка, ето какви са данните на Департамента по финансите за държавния дълг на федералното правителство в края на февруари 2015: общият федерален дълг е 18,4 трлн. долара, публичният дълг - 13,04 трлн., а вътрешният дълг - 5,1 трлн. долара.

В доклада на McKinsey се съдържат редица препоръка за ограничаване нарастването на глобалния дълг. Една от тях е да се очертае по-пълна картина на дълга, доколкото сегашната официална статистика не отразява всички видове дългове. Авторите му с основание посочват, че освен официалния държавен дълг (част от който е споменатият по-горе "чист" дълг) съществуват и сериозни дългови задължения на държавата, които условно бихме могли да наречен задбалансови.

Официалните държавни дългове представляват задълженията на правителствата и държавните организации, произтичащи от кредитните договори и пласирането на дълговите книжа. Освен това обаче, държавите имат и дългове, които бихме могли да дефинираме като "социални ангажименти" (social liabilities). Става дума за задълженията на държавите към своите граждани в сферата на пенсионното осигуряване, здравеопазването и помощите за различни категории хора (безработни, бедни, многодетни майки и т.н.). Част от непогасените в текущата финансова година социални задължения се прехвърлят към следващата година, а друга част просто се отписва. Освен това, може да става дума за ангажименти към бъдещите поколения. Изпълненията на такива бъдещи задължения може да предполага създаването на специални фондове с натрупване (бюджетни и извънбюджетни). Изоставането в попълването на подобни фондове също означава ръст на задълженията (дълговете) на държавата.

Преди три години професорът от Бостънския университет Лоурънс Котликоф се опита да изчисли съвкупния дълг на САЩ, отчитайки и социалните задължения на държавата в бъдещи периоди. За целта Котликоф разработва собствен метод за икономически анализ, т.нар. демографски отчет, който предвижда планирането на държавния бюджет, отчитайки бъдещите периоди от време и демографската динамика. В крайна сметка, той стига до извода, че съвкупните дългове на американската държава надхвърлят гигантската сума 220 трлн. долара (оценката е правена в края на 2011). Очевидно, при тази оценка на съвкупния дълг, професор Котликоф е взел предвид и прословувата програма за реформиране на здравната система в САЩ, лансирана от президента Барак Обама. Освен социалните ангажименти, оценката на Лоурънс Котликоф, отчита и ангажиментите по отношение на военните и някои други държавни програми . Тоест, ако американското правителство е отговорно пред обществото и възнамерява да изпълнява финансовите си ангажименти, в обозрима перспектива ще му се наложи радикално да коригира сегашния си бюджет. Въпросната корекция се равнява на поне 12% от БВП (т.е. тя е от порядъка на 1,8 трлн. долара, по оценка на състоянието в края на 2011). Това означава, че държавата следва или да вдигне с толкова данъците, или да намали със същата сума своите разходи. Разбира се, възможна е и някаква комбинация между двете, но според проф. Котликоф, нито едно правителство не е в състояние да осъществи толкова рязък завой в бюджетно-финансовата си политика. Оттук и неговото заключение, което звучи по-скоро като присъда: от гледна точка на състоянието на своя бюджет, САЩ са напълно фалирала държава.

Междувременно, наскоро беше публикувано резюме от доклада на авторитетния вашингтонски Институт Катон. Според него, през 2014 държавният дълг на САЩ в действителност не се равнява на 18, а на 91 трлн. долара. Тази огромна разлика се дължи на факта, че официалните оценки не включват "необезпечените задължения по такива програми като социалното и здравно осигуряване. И макар че те не се отразяват в официалния баланс на страната, въпреки това представляват правни ангажименти на американското правителство. Очакваният дефицит по тези програми увеличава държавния дълг до гигантската сума от 91 трлн. долара" - се посочва в краткото резюме, публикувано от Института Катон. Пълната версия на доклада с всички данни следва да се появи до края на март 2015.

За съжаление, в доклада на McKinsey не се съдържат никакви данни, относно "задбалансовите" държавни дългове на САЩ и другите, визирани в него страни. Става дума за различни гаранции и поръчителства, които се издават от банките и другите финансови компании, както и от корпорациите от нефинансовия сектор на икономиката. В балансовите отчети не се отразяват или се отразяват слабо и операциите с различни производни финансови инструменти (деривативи). Големият обем на "задбалансовите" дългове, оставащи извън полезрението на финансовите регулатори, е и една от причините за финансовата криза, започнала в САЩ през 2007-2008.

Според авторите на доклада на Института Катон, изключително остър проблем на световната икономика и международните финанси е сенческото банкиране. С това понятие се обозначава активността на различни организации, които не попадат в категорията на банките (т.е. на класическите депозитно-кредитни организации) и не влизат в полезрението на органите за банков надзор. По експертни оценки, в много държави по света, по-голямата част от заемите и кредитите не се отпускат от класическите банки, а от подобни сенчески организации. Изискванията и ангажиментите, свързани с операциите на тези неофициални банки, не се отчитат в пълния им обем нито от субектите на икономическата активност, нито от органите за финансов надзор. Авторите на доклада посочват, че сенчестото банкиране се осъществява в особено големи мащаби в Китай, което поражда заплахата там да избухне финансова криза, а това - на свой ред - може да провокира глобална финансова криза.

Основното внимание в доклада McKinsey e концентрирано върху рисковете от възникването на втора кризисна вълна. В по-далечна перспектива обаче се очертава наистина катастрофална криза, породена от неспособността на държавите да изпълняват социалните си ангажименти. В същото време, формулираните от експертите на McKinsey препоръки за недопускане по-нататъшното нарастване на дълга не съдържат нищо ново, в сравнение с това, което вече беше използвано за преодоляването на последиците от първата вълна на кризата. Подводната част на "айсберга" - нарастването на "задбалансовите" държавни и частни дългове, остава извън полезрението им.

Глобалният държавен дълг като основен фактор за дестабилизирането на световната икономика

И така, основният извод, който правят авторите на доклада на консултантската компания McKinsey е, че глобалният финансов дълг се е превърнал в основния фактор за дестабилизирането на финансовата и икономическата ситуация в света. Затова е крайно необходимо спешно да се търсят начини, ако не за намаляването на глобалния държавен дълг, поне за забавянето на неговия растеж. Ако първата вълна на глобалната криза беше провокирана най-вече от бързите темпове, с които нарастваше дългът на финансовия сектор, корпоративният дълг и дългът на домакинствата, втората вълна на кризата най-вероятно ще бъде провокирана именно от нарастването на държавния дълг. Данните от доклада на McKinsey позволяват да направим списък на първите десет държави с най-голямо относително равнище на държавния дълг през 2014 (% от БВП):

Япония (234%), Гърция (183%), Португалия (148%), Италия (139%), Белгия (135%), Испания (132%), Ирландия (115%), Сингапур (105%), Франция (104%) и  Великобритания (92%).

Това, че САЩ не влизат в първата десетка, оказвайки се на 11 място с показател 89% от БВП, моментално поражда съмнение тъй като, дори според официалната американска статистика, относителното равнище на държавния дълг на страната още през 2011 надхвърли 100% от БВП, а през 2013 беше 106,6% от БВП. През миналата 2014 държавният дълг на САЩ се е равнявал на 109,9% от БВП.

На другия полюс са страните с най-ниско относително равнище на държавния си дълг (в % от БВП): Саудитска Арабия (3%), Русия (9%), Чили (15%), Аржентина (19%), Перу (19%), Индонезия (22%), Австралия (31%),Китай (31%), Колумбия (32%) и Норвегия (34%).

Както се вижда, в списъка на страните с най-ниско равнище на държавния дълг преобладават развиващи се държави, докато най-високо равнише на държавен дълг имат икономически развитите държави.

Най-голям е държавният дълг на САЩ. По официални оценки, през миналата 2014 той е достигнал 18 трлн. долара. Следват Япония с 10,5 трлн. и Китай с 5,5 трлн. долара. Съвкупният държавен дълг на тези три държави (САЩ, Япония и Китай) е около 34 трлн. долара, т.е. около 58-60% от целия глобален държавен дълг.

За сравнение, в средата на 2014 руският държавен дълг е бил едва 50 млрд. долара, т.е. под 0,1% от глобалния държавен дълг. Това закономерно поставя въпроса, защо рейтинговите агенции от т.нар. "Голяма тройка" дават или заплашват да дадат на страната "неинвестиционен" рейтинг. Докладът на McKinsey показва, че рейтинговите оценки на агенциите от "Голямата тройка" са в почти обратнопропорционална зависимост от равнищата на държавния дълг в съответните страни.

В таблица 5 са показани десетте държави с най-голям прираст на относителните равнища на държавния дълг в периода 2007-2014. В този списък се оказват държавите от т.нар. група PIGS (Португалия, Ирландия, Гърция, Испания), но съвсем близо до тях са Япония, Италия и Франция. На свой ред, по абсолютен прираст на държавния си дълг САЩ далеч изпреварват цялата група PIGS.

Таблица 5. Страни с най-голям относителен прираст на държавния дълг през 2007-2014

В таблица 5 пък са показани страните, успели да понижат относителното равнище на държавния си дълг през 2007-2014. Измежду 47-те държави, разгледани в доклада на MсКinseу, такива се оказват само 9. Впрочем, в този списък има само една държава от богатия Север (Норвегия), докато останалите (ако не броим Израел) представляват бедния Юг.

Таблица 5. Страни с относително понижаване на държавния дълг през 2007-2014

Авторите на доклада предполагат, че през следващите години повечето страни в света ще продължат да увеличават държавния си дълг както в абсолютно, така и в относително изражение. Това се отнася най-вече за т.нар. икономически развити държави. Те биха могли да минат без увеличаване на дълга, ако имаха достатъчно високи и устойчиви темпове на икономически растеж, което би им позволило да обслужват и да погасяват дълговете си. Проблемът обаче е, че много от тези страни (като изключим Ирландия) демонстрират темпове на икономически растеж близки до нулата или дори отрицателни. В тази връзка експертите на MсKinsey се опитват да изчислят темповете на икономически растеж, при които на въпросните държави не би се налагало да прибягват до рефинансиране на старите дългове чрез нови заеми и кредити. Данните за това могат да се видят в таблица 6.

Таблица 6. Темпове на икономически растеж, позволяващи да бъде прекратено по-нататъшното увеличение на държавния дълг

Както се вижда от таблица 6, особено трудно е да се откажат от по-нататъшното увеличаване на държавния си дълг на такива страни, като Испания, Япония, Португалия, Франция, Италия и Великобритания. Според авторите на доклада, за целта е необходима радикална трансформация на техните икономики. Те също така намекват, че са необходими и определени решения в международен план, свързани със забавяне на по-нататъшния ръст на държавния дълг за да бъде прекъснат порочния кръг "държавен дълг - икономически растеж". В същото време обаче, стартирането на структурни реформи в икономиката в условията на непрекъснат ръст на държавния дълг е изключително сложно и дори невъзможно. Необходимо е или частично опрощаване на дълга, или налагане на мораториум върху обслужването и погасяването му.

Именно в тази посока впрочем са и предложенията на дошлата на власт в Гърция коалиция между левия блок Сириза и националноконсервативна партия "Независими гърци". Сегашното гръцко правителство опитва да се споразумее с Брюксел за частично опрощаване на държавния дълг (който е почти изцяло външен дълг) и/или налагането на мораториум върху обслужването и погасяването му, докато държавата не успее да извади националната икономика от стагнацията. Според управляващите в Атина, мораториумът може да бъде отменен едва след като икономиката започне да демонстрира ръст от поне 4-5% годишно. За целта обаче, страната трябва да се откаже от драконовите мерки за икономии, които биват налагани на Гърция от тройката кредитори (Международния валутен фонд, Европейската централна банка и Европейската комисия). Подобни "икономии" дават по-скоро обратен ефект,  понижавайки платежоспособното търсене от страна на населението, и задълбочават икономическата стагнация.

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

{backbutton}

По правило, публикуването на Националната стратегия за сигурност (National Security Strategy - NSS) дава възможност на президентите на САЩ да очертаят пред американската и международната общественост по-широката стратегическа нагласа и приоритетите на най-голямата световна сила. В този смисъл, новата Национална стратегия за сигурност на Съединените щати, публикувана през февруари 2015, извежда на преден план "стратегическото търпение" като основен принцип в усилията за преодоляване на увеличаващите се предизвикателства и стъпва върху постиженията от предходните шест години на управление на президента Барак Обама.

В документа изпъква стремежът да бъде защитена провежданата от Обама външна политика и да се преутвърди "очевидната истина, че Америка трябва да продължи да лидира" (както посочва самият президент на САЩ в уводните си думи към стратегията). В в новата NSS са налице редица елементи на приемственост с предишната стратегия от 2010. Тя утвърждава необходимостта от американско глобално лидерство, като в същото време признава, че мощта на САЩ не е безгранична и декларира предпочитанието им да действат съвместно с други сили, където това е възможно. В същото време, стратегията отразява значителните промени, настъпили в американския и глобалния стратегически "пейзаж" през периода след приемането на предишната NSS през 2010.

Търпението

Основното послание на Националната стратегия за сигурност от 2010 беше, че след двете войни в Ирак и Афганистан и драматичния спад в икономиката в резултат от световната финансово-икономическа криза, лидерството на Америка се нуждае от възраждане. Това трябваше да стане чрез възстановяването на основите на американската мощ във вътрешен план, най-вече възобновявайки икономическия растеж. В публикуваната през 2015 NSS се твърди, че тази цел вече е постигната. САЩ възстановиха икономическата си мощ, страната се превърна в най-големия производител на петрол и газ в света, а над 150 хиляди американски войници бяха изтеглени от Ирак и Афганистан. В тази връзка се подчертава, че "през 2015 САЩ са по-силни и по-добре подготвени да се възползват от възможностите", които им предлага ХХІ век.

Новата стратегия акцентира върху решението на Америка да заложи на "лидерството, постигнато чрез показване на добър пример на останалите" (в налагането на базовите ценности у дома и в чужбина), с "подходящи партньори" (увеличавайки едновременно техният брой и потенциала им) и използвайки за целта "целия инструментариум на американската мощ". Армията на САЩ следва да продължи да доминира във всяка област, но в стратегията ясно се посочва, че "използването на сила няма да бъде първия избор на Америка. То трябва да бъде "принципно и селективно" и да се разглежда като елемент от един много по-широк инструментариум. В стратегията от 2015 понятията "лидер" и "лидерство" се използват почти толкова често, както и в документа от 2010 (131 срещу 153 пъти, съответно), но да не забравяме, че последният беше два пъти по-обемен от сегашната NSS.

Освен това новата NSS призовава САЩ да реализират своето лидерство "в дългосрочна пeрспектива" така че да могат да упражняват влияние върху пет ключови процеса: промените в глобалния силов баланс, трансфера на мощ от държавите към други недържавни играчи, нарастващата взаимна зависимост, схватките между силовите центрове в Близкия Изток и Северна Африка (MENA) и драматичните промени в глобалния енергиен пазар.

Списъкът с приоритетите в сферата на сигурността (макар последните да са доста мъгливо дефинирани) в стратегията от 2015 до голяма степен отразява този дългосрочен подход. На тематичните въпроси - като например превенцията на конфликтите и нестабилността на държавите, климатичните промени, достъпът до "споделените пространства" (киберпространството, космосът, въздушното пространство и океаните) и здравната сигурност - се отделя по-голямо внимание, в сравнение с NSS 2010. Подобно на стратегията от 2010 обаче, разпространението и използването на оръжията за масово унищожаване (ОМУ), което се свързва с "постоянната" терористична заплаха, се дефинира като най-голямата опасност за американската сигурност.

"Стратегическото търпение" очертава рамките на подхода на САЩ към ключовите за Вашингтон отношения с Русия и Китай. Наративът на проактивното ангажиране с големите възходящи сили, заемащ централно място в NSS 2010, сега е сведен до едно по-ниско ниво и има по-селективен характер. Налице е акцент върху партньорството с други, разсъждаващи като САЩ, държави и съюзници от Азия до Европа. Също както и в NSS 2010, възходът на Китай се приветства от САЩ, доколкото те все още разчитат да поддържат "конструктивни отношения" с Пекин. В същото време обаче, в стратегията от 2015 ясно се посочва, че САЩ са и ще си останат "тихоокеанска сила", като се акцентира върху факта, че напрежението и рисковете в Азиатско-Тихоокеанския регион нарастват.

Документът се опитва да очертае жизнеспособен модел за американско-китайските отношения: "макар че между нас ще има силна конкуренция, не смятаме, че конфронтацията е неизбежна".

И обратното, изтъкват се перспективите за укрепване на "стратегическото и икономическо партньорство" между САЩ и Индия, като дори се говори за "съвпадение" между индийската политика за "действия в източна посока" (Act East) и стратегическата преориентация на американската политика към Азиатско-Тихоокеанския регион. На свой ред, сблъсъкът с Русия в рамките на украинската криза е довел до значително промяна - от желанието за изграждане на стабилни връзки с Москва, съдържащо се в стратегията от 2010, към необходимостта от "сдържането" на Русия в NSS 2015, включително чрез "повишаване на цената, която руснаците ще трябва да платят за това свое поведение" и подкрепата за суверенитета на руските съседи. В същото време, в новата стратегия се твърди, че САЩ ще оставят "вратата за сътрудничество с Русия отворена" в сферите от взаимен интерес.

Накратко казано, NSS 2015 прокарва идеята за твърд, но "печеливш" и всеобхватен подход за справяне с напрежението и кризите в ключовите региони на света. В нея се съдържа предупреждение да не се допусне "страхът" да доведе до свръхнапрягане на силите и да позволи на непосредствените заплахи от "агресорите и нарушителите на международните норми" да предопределят регионалните стратегии на САЩ. Освен за Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион, това се отнася и за региона на Близкия Изток и Северна Африка (MENA), където NSS 2015 очертава пъстра мозайка от цели, включително ерозията на терористичните мрежи, подкрепа за вътрешните реформи и политическия преход и постигане на всеобхватно споразумение с Иран за предотвратяване разпространението на ОМУ в региона.

Благоразумието

Новата стратегия за национална сигурност на САЩ представлява разумен, но изтощителен и невинаги достатъчно убедителен опит за съгласуване на американските стратегически амбиции с глобалния геостратегически хаос. За целта тя се опитва да намери благоразумния "среден път" между трите стратегически дилеми, пред които са изправени Съединените щати.

На първо място (ако използваме лексиката на NSS 2010) e дилемата между приемането на "света, такъв какъвто е" и усилията за постигането на "света, какъвто бихме искали да бъде". На второ място е разминаването между отхвърлянето на "фалшивия избор" между интересите и ценностите (както се твърди в NSS 2010) и признаването на необходимостта да се правят "трудни избори" между конкуриращите се приоритети (както се посочва в новата стратегия). На трето място е разривът между категоричните и често едностранни отговори на непосредствените заплахи и всеобхватните, многостранни подходи за справяне с дългосрочните тенденции и предизвикателства.

В много отношения разривът между "светът, какъвто е" и "светът, какъвто САЩ биха искали да бъде" се задълбочи значително през последните пет години. Т.нар. "арабска пролет" доведе до дестабилизиране, конфликти и авторитарна реставрация, с едно единствено изключение - демократичният преход в Тунис, който обаче също е поставен под много сериозен въпрос след терористичните нападения на радикалните ислямисти в тази страна. На свой ред Русия се превърна от потенциален партньор в предизвикателство за американските интереси в Източна Европа, а към това следва да добавим и влошаването на ситуацията по редица други ключови въпроси, например иранската ядрена програма (въпреки постигнатото в Лозана предварително споразумение) и контрола на въоръжаването като цяло. Китай става все по-настъпателен, което прави много по-трудно, макар и не напълно невъзможно, формулирането на жизнеспособен модел на отношенията между двете тихоокеански суперсили.

Истината е, че реалността беше принесена в жертва на стремежа да се вдъхне "надежда" на хората по света, въз основа на общите желания и силата на примера, който бе ключов елемент на NSS 2010. Изборът между следването на краткосрочните интереси и прокарването на американските ценности в дългосрочна перспектива, макар и да е фалшив по принцип, на практика налага едно много трудно балансиране. Добрите намерения за прокарването на устойчиви, базиращи се закона решения, в дългосрочен план, не изключват задължително необходимостта да се вземат твърди краткосрочни мерки за да се избегнат (или да бъдат смекчени) заплахите за жизнените интереси, там, където възникнат такива. В същото време обаче, зле обмислените краткосрочни действия могат да направят невъзможен прогреса в дългосрочен план, вместо да улеснят пътя към постигането му.

С други думи, "средният път", за който споменах по-горе, може и да изглежда благоразумен, но едва ли е подходяща основа за формулирането и прилагането на една стратегия. Все пак, NSS 2015 правилно го посочва като единствената жизнеспособна възможност между чистата realpolitik и високопарните идеологизирани проекти. Въпросът е, дали новата стратегия предлага необходимото усещане за приоритет и водещо направление. Отговорът не е еднозначен.

Стратегия?

Стратегията включва един по-скоро хетерогенен списък от приоритети в сферата на сигурността - от атаките срещу самите Съединени щати, които са поставени в началото му, до борбата с тероризма и разпространението на ОМУ и от "подобряване на ситуацията в сферата на киберсигурността" до ангажирането с такива глобални проблеми като промените в климата и борбата с пандемиите.

На геополитическите проблеми, пораждащи сериозно напрежение - от тези свързани с Русия и Украйна, до онези в Близкия Изток - са посветени отделни секции в стратегията, обединени в раздел "Международният ред". Тук от ключово значение е възприемането на всеобхватен подход към въпросите на сигурността, фокусиран върху корените на нестабилността и заплахите. Поставянето на геополитическите съперничества или регионалното напрежение на първо място сред приоритетите на стратегията за сигурност може да породи повишени очаквания относно американската реакция и изглежда несъвместимо със сегашните усилия на САЩ да ги потисне. В същото време обаче, новата NSS 2015 би следвало по-адекватно да обвързва основните геополитически заплахи пред стабилността на отделните региони с по-мащабните трансгранични рискове, касаещи международната сигурност, като цяло. Структурата на документа не дава ясна представа, какво действително е от значение за САЩ, освен защитата на собствената им територия и на американските граждани.

В стратегически план, NSS 2015 предлага три възможни пътища за преодоляване на очертаните по-горе дилеми. На първо място, тя разглежда сравнителната стабилност на САЩ като солидна основа за американското лидерство. Документът акцентира върху безпрецедентните инструменти, с които разполага Америка днес, като например състоянието на нейната икономика, технологичната и конкурентоспособност, енергичното общество и военната и мощ, наред с всичко останало. Тази констатация е коректна, но остава неясно, как се съотнася с факта, че през последните пет-шест години САЩ се оказаха неспособни да предотвратят или да разрешат различни международни кризи, които със сигурност засягаха интересите им. Осъзнаването, че силовият инструментариум, сам по себе си, вече не може да гарантира кой знае какво влияние в рамките на сегашната все по-оспорвана и полицентрична международна система би могло да помогне за решаването на този проблем. От това, как се използват тези инструменти на силата и как другите възприемат и реагират на тях, ще зависи степента на влияние в съвременния свят.

На второ място NSS 2015 разчита на "стратегическото търпение", т.е. на дългосрочния и всеобхватен подход и работата с партньорите като начин за постигането на един по-стабилен и основаващ се на ясни правила международен ред.

В стратегията се подчертава, че използването на сила "не е основния принцип, на който се основава американският подход към решаването на международните проблеми, нито винаги е най-ефективният". В тази връзка, от една страна, тя съдържа важната препоръка да не се допуска "спешните случаи или съперничествата" да определят американския отговор, а да се разчита повече на обединяването на силите с други държави за сдържането на агресорите и нарушителите на спокойствието. От друга страна обаче, стратегията отделя много малко място на "сериозните предизвикателства", застрашаващи международния ред. Нещо повече, тя разчита на това, че "голямото мнозинство държави" подкрепят сегашния международен ред и американското лидерство, като гарант за стабилността му. Истината обаче е, че наличието на многобройни и сериозни различия по редица глобални въпроси, очертава една доста по-сложна картина.

На трето място, в стратегията се твърди, че САЩ следва да оставят собствените си ценности само за вътрешна употреба, а навън да прокарват универсалните ценности, акцентирайки върху демокрацията и човешките права. В нея ценностите се представят като източник на сила, като се посочва, че прокарването им "е в национален интерес". NSS 2015 акцентира, в частност, върху необходимостта от укрепване на гражданското общество и връзките с младите лидери. Повтарянето на тези принципи и цели е важно, но прекаленото ангажиране с "ценностите" се сблъсква с наличието на множество ограничения. Новата NSS признава, че на САЩ ще се налага да се ангажират с правителства, които не споделят техните ценности, но подчертава, че всяка американска подкрепа за тях "ще се балансира от съзнанието за последиците от репресивната политика на въпросните режими за собствената ни сигурност и демократичните ценности, които определят начина ни на живот". Стратегията правилно акцентира върху наличието на противоречащи си приоритети и необходимостта от "сделки" за преодоляването на напрежението. Тя обаче не е особено убедителна относно последиците от подобни сделки, особено когато става дума за сътрудничество с авторитарните режими в региона на MENA, където съображенията, свързани със сигурността доминират над "ценностите".

Последиците за Европа

В новата стратегия се потвърждава "дълбоката ангажираност" на САЩ със "свободна, единна, и мирна Европа". Ако в нея САЩ се разглеждат като "неоспорим лидер", Европа се смята за техен "неоспорим партньор". НАТО пък се описва като "хъб" на една разширяваща се глобална мрежа за сигурност, а американският ангажимент за колективна защита в рамките на прословутия чл.5 от устава на пакта се приема за "железен". В NSS 2015 Eвропейският съюз се споменава (веднъж) във връзка с подготовката на амбициозния проект за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (TTIP) и заздравяването на връзките между НАТО и ЕС. Освен това, стратегията акцентира върху факта, че САЩ играят "значителна роля" за енергийната сигурност на Европа и следва да работят заедно с европейците за подобряването и, особено що се отнася до зависимостта на континента от руските енергийни доставки.

Продължаващата криза в отношенията с Русия и, в по-широк план, важната роля на европейците в глобалната мрежа от съюзници и партньори на САЩ, са двата основни стълба, на които се основава подходът на стратегията към Европа.

Решимостта на Америка да "сдържа" Русия и да гарантира сигурността на съюзниците си трябва да успокои съществуващите сред европейците опасения относно степента на ангажираност на САЩ с проблемите на континента, въпреки че изпълнението на тези постановки на NSS 2015 ще изисква продължаване на интензивния диалог за съхраняването на общия "трансатлантически фронт". Очевидният стремеж на Вашингтон за постигането на всеобхватно споразумение, гарантиращо мирния характер на ядрената програма на Иран, също се посреща добре в Европа, като важен фактор за предотвратяване по-нататъшната дестабилизация на Близкия Изток. В същото време обаче, съществува сериозно съмнение, че съвпадението на американския и европейския "краткосрочен" подход към конфликтите и целия спектър на заплахите за сигурността в региона на MENA, действително ще помогне за ограничаване на заплахите и възпиране на тероризма.

NSS 2015 потвърждава намерението на САЩ да продължат стратегическата си преориентация към Азия, което се определя като историческа възможност в увода към стратегията, написан от президента Обама. Интересно е да отбележим, че докато NSS определя както TTIP, така и Трансатлантическото партньорство (ТРР) като важни "опорни точки" за формирането на нов глобален икономически ред, само вторият проект се споменава изрично в уводните думи на президента. Стратегията потвърждава, че САЩ разглеждат Азия като най-големия генератор както на възможности, така и на предизвикателства в бъдеще. От американска гледна точка, Европа вече не може да бъде мястото, където ще се определят глобалният силов баланс и перспективите за просперитет. В същото време и независимо от сегашната криза в Украйна, "укрепващият съюз" с Европа може да се окаже по-важен, отколкото си мислят мнозина в САЩ, доколкото той цели съхраняването на либералния международен ред, изправен в момента пред множество предизвикателства. Въпросът е, дали европейците и американците действително имат еднакви визии относно начина, по който следва да се отговори на тези предизвикателства и укрепването на базиращия се на ясни правила международен ред. Така например, те далеч невинаги са на едно мнение относно разрешаването на кризите в Близкия Изток или за последиците от китайския възход.

Заключение

NSS 2015 представлява едновременно отговор на постоянните критики срещу външната политика на Обама, квалифицирана от мнозина в САЩ като "прекалено предпазлива", консолидиране на нейното стратегическо направление и практики и осъвременяване на глобалната нагласа на САЩ да реагират на еволюиращите предизвикателства пред националната им сигурност. Това е стратегия на възможното, макар да използва езика на амбициите. Като цяло, в сравнение с предишната стратегия за национална сигурност от 2010, приемствеността преобладава пред иновациите.

Основното направление на новата стратегия е общо взето правилно, но документът само би спечелил ако не акцентираше толкова върху неизбежността на американското лидерство и ако приоритетите в него бяха по-ясно очертани.

NSS 2015 се стреми да намери труднопостижимия баланс между редица, припокриващи се стратегически дилеми. Но, макар че предлага някои важни механизми в тази посока, тя само частично успява да го направи. Опитите за помиряване на "света, какъвто е", със "света, какъвто искаме да бъде", се оказват изключително трудни за международните играчи, които искат едновременно да прокарат и собствените си специфични интереси, и либералните ценности и са разкъсвани между краткосрочните си нужди и дългосрочните си аспирации. На фона на сегашните усилия на ЕС да оцени промените в глобалната среда и да формулира собствените си стратегически приоритети, предизвикателството да се намери баланса между суровите реалности и нормативните аспирации се оказва наистина ключово.

* Авторът е директор на Фондацията за международни отношения и диалог (FRIDE)в Мадрид, анализатор на „Еуразия Ревю“

{backbutton}