Потребителски рейтинг: 5 / 5

Американският професор Майкъл Хъдсън е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET) и преподавател по икономика в Университета на Мисури в Канзас Сити. Той е сред най-авторитетните финансови анализатори от Уолстрийт, бил е икономически съветник на правителствата на Исландия, Латвия и Китай. Майкъл Хъдсън е автор на няколко книги, включително бестселърите "Суперимпериализмът: икономическата стратегия на Американската империя", "Търговия, развитие и външен дълг", "Митът за финансовата помощ", "След финансовия балон" и "Проблемите на финансовия капитализъм".

Интервюто с професор Хъдсън побликуваме с любезното съдействия на TRNN.

- През последните месеци на миналата 2014 руският президент Владимир Путин посети Индия, където обсъди редица споразумения за доставка на военна техника. След това той се появи в Турция за да обяви преориентацията на газопровода "Южен поток" от Югоизточна Европа към Турция. На последната среща на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество в Пекин пък, Путин уточни подробностите около мащабното споразумение с Китай за доставки на руски петрол и природен газ. Очевидно Русия се преориентира към Евразия, какви, според Вас, ще бъдат последиците от това?

- Действително, в последно време сме свидетели на радикални промени в световната геополитика, модела на търговия и военните алианси. Както споменахте, по-голямата част от тях са свързани с решението на Москва да остави Европа на заден план и да преориентира търговията си с петрол и природен газ, както и с военни технологии, а също и военните си алианси към Евразия. Президентът Путин ясно заяви, че вече няма смисъл да преговаря с европейските лидери - според него, занапред следва да се разговаря с онзи, който определя поведението им - т.е. директно със САЩ. Той подчерта, че докато европейските държави продължават стриктно да следват указанията на Вашингтон, за Русия е по-добре да се обърне директно към американците. Виждате, какви действия предприема Москва.

Съдейки по всичко, основният резултат от промените е появата на мощно противодействие срещу онова, на което се основава американската стратегия през последния половин век - идеята за разделянето и завоюването на Евразия чрез настройването на Русия срещу Китай, изолацията на Иран и недопускане на Индия, Близкият Изток и другите азиатски държави да се обединят за да създадат своеобразна алтернатива на доларовата зона. На практика, американските санкции и неоконсервативната политика на нова студена война тласкат тези азиатски държави към асоциация с ШОС, като алтернатива на НАТО, докато БРИКС се опитва да формира алтернатива на активността в доларовата зона на МВФ и Световната банка, прокарващи американската политика.

Що се отнася до Европа, настойчивото искане на Америка тя също да възприеме политиката на нова студена война, въвеждайки санкции срещу Русия (и, в частност, блокирайки руския петрол и газ), наред с политиката на сурови икономии, превръща еврозоната в своеобразна "мъртва зона". Неслучайно в края на миналата 2014 няколко десетки водещи германски политици, дипломати и дейци на културата се обърнаха с открито писмо към канцлера Ангела Меркел (публикувано в Die Zeit), в което протестират срещу нейната проамериканска политика и твърдят, че направляваната от САЩ политика на НАТО и новата студена война не само заплашват да разрушат икономиката на Германия, но и да разединят Европа. Така, вместо да постигнат съхраняването на доминацията на САЩ и да ерозират мощта на останалия свят (и най-вече на Европа и Азия), американските политици излъгаха сами себе си и на практика тласкат света към формирането на отбранителен антиамерикански алианс, което пък се възприема от Вашингтон като военна заплаха. Дрънкайки оръжие по цялата територия на планетата и предлагайки тежко въоръжение на Украйна, НАТО генерира военна заплаха за Европа. Нещата са прости - всичко това е отражение на американската външна политика през последния половин век. Лошото е, че в самите САЩ тази ситуация въобще не се дискутира.

Междувременно, става все по-ясно, че Турция вече излиза от американско-европейската орбита, разчитайки на Русия за покриване на енергийните си потребности. Тръбопроводът "Южен поток" се пренасочва от Южна Европа към Турция. Иран също върви към формирането на алианс с Москва, при това не само заради петрола и природния газ, но и заради атомната енергетика и въоръженията, като упорито се стреми да стане член на ШОС. Индия, както посочвате самият вие, води мащабни търговски преговори с Русия.

Така, вместо да нанесат реални и то мащабни вреди на Русия, санкциите окончателно убедиха руснаците, че трябва да имат собствено производство, независимо от Европа, от вноса на продоволствени стоки от Франция и другите европейски държави. Резултат от това е сегашната бедствена ситуация, в която се оказват латвийските селскостопански износители и другите като тях, наивно разчитащи на европейския пазар и прибързано обърнали гръб на руския. Истината е, че през последния почти четвърт век, от разпадането на Съветския съюз насам, основната идея беше да се сближат пазарите на Западна Европа и Русия. Америка обаче не допусна това да стане факт.

В същото време, случилото се обръща с главата надолу всичко, на което ни учат учебниците по политология. Там се казва, че държавите не трябва да имат врагове или приятели, а само национални интереси. Америка обаче заяви на Европа, че трябва да забрави за своите икономически интереси, защото има приятели в лицето на американците. Тоест, че следва да прави това, което и казва Вашингтон, защото и Европа, и Америка имат общ враг в лицето на Русия. Това означава европейците да се откажат от надеждите да внасят петрол и газ от Русия и да продават там своята продукция - селскостопанска и друга, за да платят за руските енергоносители, и вместо това да разчитат на Съединените щати. Само че това са просто мечти, които са технологично неосъществими, защото просто няма как Америка да достави толкова газ и петрол за да покрие енергийните потребности на Европа. Тоест, цялата стратегия на неоконсерваторите, опитващи се да сплашат Русия, води до рискови и непредсказуеми последици.

Основната идея на американските стратези беше елементарна. Струва ми се, че още по времето на Олимпиадата в Сочи администрацията на Обама беше наясно, че Русия иска да се обърне с лице към Европа. Президентът Путин акцентираше върху необходимостта от по-тесен алианс с Европа. След това обаче, Кремъл попречи на плановете на Белия дом да нападне Сирия. И тъкмо това накара неоконсерваторите да стигнат до извода, че след като не са в състояние открито да се конфронтират с Русия, могат да я ударят болезнено, откъсвайки от нея Украйна. Те разчитаха, че това или ще провокира открита руска военна намеса (което би позволило на Вашингтон да докаже на европейците, че се нуждаят от САЩ и НАТО за да гарантират сигурността си, но условието за това е да се обърнат срещу Москва), или пък ще отслаби Русия, ще провокира там валутна и финансова криза, Путин ще загуби популярността си и, в крайна сметка, ще се стигне до смяна на режима в Москва, като вместо сегашния президент, на власт ще дойде някой подобен на Елцин.

- Но, както сам казахте, стратегията на САЩ е тази на студената война. Нима тя не сработи, поне частично, след като спадът в цените на петрола със сигурност ограничава възможностите на Русия за експанзия? Нима не станахме свидетели на драматичен срив на курса на рублата? Какво означава всичко това?

- Рублата действително се срути. Това обаче не повлия кой знае колко на руската икономика, тъй като тя оперира с рубли, а не с долари. През последните две години Путин съзнателно работеше за независима рубла, впрочем Китай и други държави също се стремят да освободят валутите си от доларовата зависимост. В резултат от това днес Русия наистина разполага с по-малко долари, но те не са и нужни, тъй като външната и търговия е деноминирана в рубли, също както китайската – в юани. Тоест, търговията на Русия с Китай, с Турция и с всички недоларови държави се осъществява без долара, което означава, че необходимостта от долари непрекъснато намалява.

Ефектът от спадът на курса на рублата е, че в Русия нарастват цените на вносните стоки. А руският отговор е, че следва да се субсидира собственото производство. В резултат производството на руски селскостопански стоки бързо нараства, заменяйки вносните, идващи от Литва, Франция и други европейски държави. Путин декларира, че ще субсидира собственото производство, тъй като страната му не може да зависи от германците, французите или другите европейци, т.е. от тяхната индустрия. Вместо това, тя ще разчита донякъде на Китай, на Турция, но най-вече на собственото си производство. Тоест, на практика, санкциите срещу Русия се оказват полезни за нея, защото и дават възможност да направи това, което и ние, американците бихме искали, но не можем заради международните правила – да субсидираме и защитаваме собствената си индустрия.

От последните изказвания на Путин става ясно, че Русия е принудена да обърне гръб към Европа, защото тя на практика се командва от САЩ, и да субсидира своята индустрия така, че да може да покрива сама основните си потребности и да не зависи от курса на рублата и на долара. Москва въвежда своя клирингова система за руските банки, като алтернатива на американската, и обединява валутните си суапи с други държави. Тоест, на практика, Русия и останалите азиатски страни защитават икономиките си от САЩ, което е пълен разрез с американската стратегия, целяща да ги направи по-зависими от Вашингтон.

- Все пак, нима обезценената рубла и влиянието на санкциите, както и спадът в цените на петрола, не стесняват силно основата на влиянието на Русия, особено на фона на новите търговски споразумения, за които преговаря Москва? Та нали руснаците се нуждаят от огромни средства за изграждането на планираните тръбопроводи и реализацията на търговските споразумения, за които говорим?

- Капиталът, необходим за изграждането на тези тръбопроводи, се формира по два начина. Единият е под формата на т.нар. вътрешна валута. Тоест, руската Централна банка може да отпечата достатъчно рубли за да плати всички вътрешни разходи. Русия не се нуждае от долари за вътрешните си рублеви разходи. Останалите разходи пък ще бъдат поети от Китай. Така, вместо европейците или американците, изпълнението на споразуменията и доставките на енергоносители за тръбопроводите ще се гарантира от Китай, под формата на кредити. Тези кредити, отпускани от китайците или от други държави, ще се покриват с бъдещите доставки на руски петрол и газ. Тоест, Русия на практика не се нуждае от доларов кредит. Тя създава валутен суап, който ще се изплаща с бъдещите и енергийни доставки. Така онова, което Америка смяташе едва ли не за екзистенциална заплаха за Русия, се оказа просто „хартиен тигър“ – един финансов хартиен тигър, който не застрашава сериозно руснаците.

{backbutton}

През втората половина на ХХ век на международната сцена има два повратни момента, станали причина за преразглеждане на американската външна политика в Близкия Изток: петролното ембарго в периода 1973-1974 и Иранската революция през 1979. Всяко от тези събития има специфично отражение върху американската икономика, обществен живот и политика и успява да насочи общественото внимание към проблемите на региона.

През периода между 1945 и 1973 Съединените щати, с подкрепата на Великобритания, се превръщат в основен партньор на такива ключови държави като Иран, Ирак, Саудитска Арабия и Израел. Сред събитията, които активизират, а по-късно и променят американската политика в региона, са Иранската петролна криза (1951-1953), Суецката криза (1956), Ливанската криза (1958) и „Шестдневната война” между Израел и арабите (1967). Първоначално обаче те нямат съществен вътрешнополитически отзвук, а във външнополитически план не водят до преосмисляне ефикасността на американския политически инструментариум. Така например, Иранската петролна криза и Суецката криза само увеличават желанието на Вашингтон за изолиране на регионалните лидери-националисти, което се смята за полезна политика с оглед осигуряване на мира в региона, макар и да поставя въпроса за морала и скрупулите при упражняването на силова външна политика.

След Втората световна война американската дипломация в региона постепенно натрупва опит, както и нужните аналитични качества, особено в сравнение с военновременния период, когато Близкият Изток е сравнително непознат за Вашингтон. В същото време обаче, липсата на гъвкавост в американската регионална политика е причина за недостатъчното отразяване в дълбочина на споменатите по-горе кризи, което показва колко нечувствителна е тя към променящите се външни фактори. Именно през този период се оформят идеологически ислямистките опозиционни организации, като процесът се ускорява от израелско-палестинския конфликт и смазването на иранските националисти в началото на 50-те. Безапелационната подкрепа на Вашингтон за Израел и нежеланието му да подложи дори на най-малка критика агресивната регионална политика на Тел Авив, отблъскват приятелите на Америка в Близкия Изток и Северна Африка и водят до безпрецедентния колективен отговор на тази политика в началото на 70-те години на ХХ век, когато страните износителки на петрол отправят открито предизвикателство към стабилността на американската икономика.

Следващият етап (1973-1974) започва с арабско петролно ембарго, рязко покачване на цените на петрола, висока инфлация и икономическа рецесия. Ембаргото, национализацията на петролните ресурси и акумулирането на петродолари в ръцете на някои малки монархии, допълнително усложнява международните отношения и представлява ясен знак за необходимостта от преразглеждане на американската политика в региона. Създаването на Ислямската република в Иран през 1979 и задържането американски дипломатически служители в Техеран бележи началото на третия етап на развитие на американската външна политика и провала на инструментите, използвани за осъществяването и. Революцията лишава Вашингтон от контрола върху Иран и дава мощен тласък на растящия антиамериканизъм в мюсюлманските общества. [Halibi, 2009,pp.4-5]. Всъщност, този процес започва още през 1953, когато иранският премиер-националист Мохамед Мосадък е свален от власт с преврат, открито режисиран от ЦРУ и МИ6, за да достигне зенита си в началото на 60-те години на ХХ век.

Промяната в иранската политика на САЩ

В началото на 1961 политическият курс за укрепване на иранските въоръжени сили, следван от президента-републиканец Дуайт Айзенхауер, е ревизиран от наследника му демократа Джон Кенеди, който отправя сериозни критики към антихуманните практики на шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави и "лошата" му социална политика. Американските аналитици фиксират развитието на опасни революционни тенденции в Близкия Изток, породени от палестино-израелската криза, разпространяваната от режимите в Египет и Сирия социалистическа идеология и нарастващата социална несигурност у населението. В отговор на отправените критики от кабинета на Айзенхауер, през 1960 Мохамед Реза Шах насрочва парламентарни избори, гарантирайки свободна предизборна кампания. В явно противоречие с тези обещания обаче, иранците биват любезно подканени да избират само между двете одобрени от режима партии – „Мелиун” на премиера Манучер Екбал и опониращата „Мардом”, начело с Асадолла Алам. И двете са инструктирани да водят обществени дебати по определени от шаха теми, което, от една страна, да оправдае доминиращите им позиции в Меджлиса, а от друга – да възроди надеждата за свободен политически живот у иранците, които смятат, че превратът от 1953 е пречупил всички надежди за демокрация. Вместо това обаче, симулацията на демокрация и предизборният театър скандализират допълнително обществото и шахът се оказва принуден да касира резултатите от изборите. Премиерът Екбал е заменен от политическия си опонент от „Мардом” Асадолла Алам. Нова рокада настъпва в резултат от повторните избори през януари 1960. Убедителната победа на „Мелиун” е подложена на ожесточени критики от страна на „Мардом”, „Националния фронт” (партията на Мосадък) и други опозиционни формации, които за пореден път обвиняват режима, че е фалшифицирал изборните резултати[1]. В резултат от провала и на повторните избори настъпва политическа криза, която в много аспекти предопределя поведението на шаха в хода на по-късната ислямска революция. Много политически фигури от близкото минало се завръщат триумфално на вътрешнополитическата арена на Иран, умело заменяйки предишното си политическо амплоа с националистически лозунги, призоваващи населението към бунтове и неподчинение. В хода на тези бунтове, аятолах Хомейни намира и първите последователи на „Ислямското революционно движение“.

Противно на общоприетото мнение, Айзенхауер и Кенеди не са искрени поддръжници на властта на Мохамед Реза, заради постоянната несигурност, лабилността и неконтролируемостта на монарха. Ангажиментите на САЩ в студената война обаче, налагат запазването и подкрепата на такива важни стратегически партньори като Иран в задълбочаващата се конфронтация със СССР, затова въпреки несъгласието си с политиката на шаха, двамата президенти продължават да въоръжават Иран с модерно оръжие и финансират икономическите реформи в страната. Все пак, в предизборната си кампания, Кенеди залага повече на икономическата помощ за сметка на въоръжаването на американските съюзници и остро критикува администрацията на Айзенхауер заради фактическия провал на пакта СЕНТО (обединяващ Иран, Пакистан, Турция и Великобритания, а за известно време и Ирак, напуснал го през 1959) и политическия курс на САЩ в Близкия Изток, като цяло. Тази реторика дава на Джон Кенеди определено предимство пред опонента му от републиканския лагер Ричард Никсън през есента на 1960. Призивите на Кенеди за либерализация на близкоизточните режими и подобряване на социалните политики му спечелват обаче недоверието на традиционните монархии, като Иран, Саудитска Арабия и Либия. Последните смятат, че ярко изразеният авторитарен характер на режимите им е най-ефективното оръжие в борбата срещу съветското влияние региона, което обикновено се опира на най-бедните социални прослойки. Според иранския монарх, за поддържането на силна държава, особено ако тя граничи с комунистическия СССР, на първо място е необходимо модерно въоръжение, а не социални реформи. Именно тези доводи подклаждат последователните и недвусмислени претенции на Мохамед Реза към Кенеди. В същото време стъпките на Държавния департамент към затопляне на отношенията с египетския президент-социалист Насър, пораждат съмнения у близкоизточните монарси относно готовността на Америка да поеме лидерската щафета в региона от Великобритания. Сближаването на Кенеди с Египет в самото начало на мандата му говори за съвсем нова тенденция в американската външна политика – стремеж към диалог с радикалните близкоизточни режими, които са и най-податливи на съветските внушения. Тя обаче е обречена на провал, тъй като традиционно близките връзки между САЩ и консервативните монархии като Иран и Саудитска Арабия, не спомагат за укрепване на доверието между Вашингтон и националистическите и леви режими[2]. Освен това започналата война в Йемен в началото на 60-те години и твърдото нежелание на Израел да се откаже от окупираните от него палестински територии допълнително разединяват близкоизточните държави, сериозно ерозирайки доверието помежду им, както и това към САЩ.

Недоверието между Вашингтон и Техеран

Липсата на разбирателство между Вашингтон и Техеран през 1961 подхранва взаимното недоверие между двете правителства. Мохамед Реза смята, че Кенеди не е достатъчно наясно с рисковете, на които са изложени американските съюзници в региона като, вместо да се вслуша в думите на монарха, го принуждава да назначи за премиер кандидата на Вашингтон – Али Амини. Критиките на Техеран към Кенеди се засилват още повече след доставката на ракети „Хълк” за Израел, с което Вашингтон разчита да улесни постигането на стабилен мир в Близкоизточния регион, не осъзнавайки, че в Иран се формират предпоставки за революция с неописуеми последствия, на която местното правителство не може да се противопостави. На свой ред, Кенеди смята, че американската помощ за Иран, отпусната от администрацията на Айзенхауер, е довела само до краткотрайна и недостатъчна стабилност в страната. Това е причината още през първите дни от мандата си, той да поиска пълна справка за чуждестранната американска военна и икономическа помощ, а след това да назначи специализирана работна група, която да фокусира анализите си най-вече върху Иран. Нестабилността на страната в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век се дължи не само на слабите управленски качества на Мохамед Реза, както се опитват да твърдят от администрацията на Айзенхауер. Отпуснатата спешна помощ след преврата през 1953, с която да се нормализира и успокои живота в Иран до приключване на преговорите с Петролния консорциум, има противоречив ефект и не носи очакваната социална стабилност и икономически подем. Американските средства се оказват крайно оскъдни за да покрият дефицита на Иран, а икономическата ситуация е силно подценена от администрацията на Айзенхауер, тъй като помощта е предвидена само до третата година след сключването на споразумението за петрола, след което Иран следва самостоятелно да финансира растежа си с печалбите от петролния износ. Но към 1958 петродоларите са едва забележим приход за иранската икономика и отиват главно за покриване на административни разходи [Blake, 2009, p.147]. Белият дом реагира негативно на постоянните претенции на Мохамед Реза за по-голяма американска помощ,  но нито Айзенхауер, нито Кенеди виждат реална алтернатива сред опонентите на управлението му.

В началото на 1961 режимът на шаха е разтърсен от серия политически скандали и по думите на американския посланик в Аман:  „Иран се намира в единадесетия час”. Без солидна помощ от САЩ, дните на режима изглеждат преброени, затова монархът отново търси подкрепа от Вашингтон. Веднага след встъпването в длъжност на Джон Кенеди, Мохамед Реза му изпраща писмо, в което настоява за продължаване на американската военна помощ за Иран, посочвайки изрично цената на ирано-американското сътрудничество и партньорството в СЕНТО. Кенеди е смутен от неприкритите опити за изнудване и упражняване на натиск върху Вашингтон, но в същото време с основание се опасява от евентуален метеж на доминираната от комунистите партия ТУДЕ, която в края на 50-те и началото на 60-те години се ползва със силна подкрепа сред преобладаващо бедното население на страната. Въпреки това президентът вярва, че  Иран повече се нуждае от спешна и цялостна икономическа реформа, отколкото от модерно въоръжение. Според него, икономическото развитие и изграждането на стабилни демократични порядки биха били най-добрата защита от комунистическата инфлитрация. Опитвайки се да намери най-подходящия отговор на натиска от Техеран, Кенеди изпраща там през март 1961 известния дипломат Аверил Хариман. Няколко дни по-късно, в писмо до президента, Хариман твърди, че е впечатлен от подобнения жизнен стандарт, образованието и ниската бизработица в Иран. Отбелязвайки високия професионализъм на армията и бюрокрацията, той заключва, че: „от една страна улемите и едрите земевладелци се противопоставят на прогреса, а от друга – националистите са разединени и дават слаби индикации за сформиране на стабилно правителство. В момента шахът е единствената ни надежда за стабилност и прокарване на прозападна политика. Затова смятам, че шахът трябва да бъде подкрепен и третиран честно, а не като нежелано доведено дете” [Barrett, 2007, p.215]. Кенеди приема аргументите на Хариман, но мерките, които предлага за овладяването на кризата в Иран провокират ожесточени дебати в Белия дом. Президентът е притиснат от същите обстоятелства, като предшественика си, принуждаващи го да докаже добрите намерения на Америка, отпускайки поисканата военна помощ, като алтернативата е да продължи да настоява за ефективна борба с бедността в Иран и ограничаване на недемократичните практики на режима. Съобразявайки се с препоръките на Хариман[3], съветникът по националната сигурност Уолт Ростоу очертава следните важни проблеми в текущата комуникация с Техеран. Според него, на първо място, военната помощ ще стимулира бруталните репресии на силите на шаха срещу протестиращите граждани и ще затвърди негативното отношение на иранското общество към САЩ. На второ място, Кенеди трябва да убеди несигурния и мнителен монарх да  изпълни „Петгодишния план” за икономически растеж, който цели да да стесни социалната пропаст между богатия елит и по-ниските непривилегировани слоеве на обществото и да подпомогне изграждането на способна и стабилна политическа прослойка сред преобладаващата и рискова средна класа. Опитвайки се да открие вярната формула, Ростоу търси мнението на известния експерт по Иран от Принстънския университет Т. Кюйлер Янг. Професор Янг смята, че всички гореизброени цели могат да бъдат осъществени само, ако  контролът върху иранския петрол бъде върнат изцяло на Иран и шахът сам финансира икономическите си проекти. Освен това - като още по-голям жест към иранската независимост - Америка следва да позволи по-голяма самостоятелност на иранската външна политика, включително да не се противопоставя на затоплянето на ирано-съветските отношения. Според него, така Кенеди ще си върне престижа и уважението на иранците към САЩ, а Мохамед Реза ще повиши обществения си рейтинг и исканията му за американска помощ ще намалеят. [Barrett, 2007, p.216] Предложението на Янг обаче е отхвърлено, заради несъвместимостта му с тогавашната американска външнополитическа визия, а Кенеди намира решение в издигането на проамерикански настроения технократ Али Амини[4] на поста министър-председател на Иран.

Кабинетът Амини

Кабинетът на Амини представлява хетерогенна група от поддръжници и противници на шаха, чиито идеологически конфликти предизвестяват провала на мандата му. За Кенеди , ролята на Амини в този напрегнат етап на американо-иранските отношения е от изключителна важност по следните причини: на първо място, заради липсата на доверие в шаха и лоялните му кръгове, а на второ – заради убеждението на американците, че превратът през 1953 е нанесъл непоправима травма в отношението на иранското общество към Запада. Подобно на предшественика си Айзенхауер, Кенеди изпитва сериозни опасения, че в Иран се готви революция, която може да отприщи нови, по-радикални и най-вече антиамерикански настроения в иранската политика. На трето място, Амини възобновява диалога с отчуждените от властта духовни среди, споделяйки с тях идеята за жизненоважната роля на религията в съвременното общество. На 24 май 1961 Кенеди одобрява препоръките на специалната работна група към Държавния департамент относно политиката към Иран, потвърждаващи необходимостта от подкрепа за кабинета за провеждане на най-наложителните реформи. Докладът на работната група подчертава още, че икономическото развитие е критично важно за Иран и кабинетът следва да работи най-вече в тази посока. На следващия ден Амини се среща с посланика на САЩ в Техеран Едуард Уейлс, за да поиска 40 млн. долара икономическа помощ за справяне с два неотложни проблема: изчерпването на валутния резерв и прекъсването на някои ключови проекти поради липса на средства. В телеграма до държавния секретар Дийн Ръск, Уейлс настоява, че кабинетът на Амини няма да оцелее без отпускането на тази помощ. Няколко дни по-късно, по време на разговорите във Виена между Кенеди и съветския лидер Хрушчов за забрана на ядрените опити, Хрушчов засяга иранската тема, прогнозирайки скорошно падане на режима, заради влошената икономическа и политическа обстановка. Този коментар вероятно оказва влияние върху мнението на Кенеди и той още по-решително настоява Мохаммад Реза да се съсредоточи единствено върху икономическата, политическата и социална реформа [Blake, 2009, p.151]. Разговорът с Хрушчов дава възможност на президента за първи път да се вгледа по-внимателно във вътрешнополитическите проблеми на Иран. Заключенията на поисканите от него доклади за вътрешната ситуация в страната потвърждават предупрежденията на съветския лидер и засилват страховете на Белия дом от безвъзвратната загуба на Иран, заедно с всички американски грантове и заеми, отпуснати до този момент. По-късно шахът нарича периода 1961-1962 „най-лошият момент на американско вмешателство”, твърдейки, че тогава Кенеди прави опит да „наложи своя модел на управление на други народи [Chubin, 1974, p.103].

Междувременно сянката на съветската заплаха отново пада върху Техеран след официалната визита на Мохамед Реза във Вашингтон през пролетта на 1962, по време на която шахът и държавният секретар по отбраната Робърт Макнамара договарят доставката на американски ракети и изтребители, като добавка към пакета от помощи за Иран. В отговор, Москва предупреждава южния си съсед за последиците от разполагането на подобна военна техника на иранска територия. Паралелно с това, върховата си точка достига и активността на комунистите от ТУДЕ, които официално декларират, че целта им е свалянето на шаха. Мощните демонстрации от 1960 до 1963 привличат прогресивните духовници, начело с аятолах Хомейни, както и много други партии и организации, без движението „Национален фронт”, което организира самостоятелно протестите си срещу режима на шаха и премиера Али Амини (който между другото е бивш активист на Фронта). Повод за ново ескалиране на напрежението става Националният конгрес на ТУДЕ в Източен Берлин на 16 октомври 1961, където се обсъжда организирането на революция в Иран със съветска помощ[5].

Амини е последният независим от режима премиер на Иран, след който Мохамед Реза консолидира властта си, упражнявайки директен контрол върху назначенията и действията на всеки следващ кабинет, чак до падането на монархията през 1979.  На 19 юли 1962, с благословията на Белия дом, Амини е освободен от поста си и шахът назначава отново Асадолла Алам за премиер. Администрацията на Кенеди смята, че въпреки постигнатия напредък, кабинетът на Амини е изчерпал общественото търпение, заради вътрешните търкания и конфликтите с шаха. В разсекретен по-късно документ, озаглавен „Меморандум за националната сигурност №67”, съветникът по националната сигурност на президента Макджордж Бънди разкрива недоволството на Кенеди от представянето на Амини още през лятото на 1961: „Президентът изрази подновените си опасения от похватите, с които кабинетът Амини изглежда е изгубил много от първоначалните си предимства и същевременно постига незначителен напредък в утвърждаването на стабилна политическа основа». Бънди посочва също, че Иран настоява за допълнителна финансова помощ и пита: „трябва ли сега да разглеждаме ситуацията в Иран като кризисна и да назначим ли нова работна група, както направихме с Южен Виетнам? Ако ситуацията изглежда повече  неконтролируема, отколкото подобряваща се, има ли други мерки, които САЩ могат да предприемат в своя полза?” [Kenedy Library,. Memorandum From Robert Komer of the National Security Council Staff to President Kenedy, Washington, July 16, 1962]

Освобождаването на Амини не решава проблема с укрепването на американските позиции в Иран и не хвърля светлина по въпроса за исканите от Техеран допълнителни средства. През септември 1962 Мохамед Реза предприема изненадващ ход за затопляне на отношенията със СССР[6]. Повод за това става Кубинската криза  и новото ескалиране на напрежението между Вашингтон и Москва. Нарастващите съветски тревоги от разположените в Турция американски ракети „Юпитер” и ответната реакция на Кремъл – разполагането на съветски ракетни установки в Куба, довежда двата блока до ръба на фаталния ядрен сблъсък. Иранското правителство гарантира, че няма да позволи появата на чужди ракетни бази на своя територия и по този начин декларира неутралитета си в студената война. От Белия дом не коментират демарша на шаха, заради неутралната му формулировка, но той определено слага край на съветско-иранските спорове и значително подобрява двустранните отношения [Blake, 2009, p.138]. За Кенеди става напълно ясно, че иранската „независима национална политика“ означава нов опит за сближаване с Москва и бъдещо уреждане на отношенията между двете държави. Освен това, Мохамед Реза разчита, особено след свалянето на американското протеже Амини от премиерския пост, да не позволи в Иран да се разиграе нова „кубинска криза“ и да противодейства на евентуалното намерение на САЩ да разположат ядрени бойни глави в американските ракетни бази в страната.

В доклад на американското разузнаване от 7 септември 1962 се твърди, че и след оставката на правителството, шахът е решен да продължи реформите, подети от Амини. Нещо повече, ЦРУ дава висока оценка на шансовете на новото правителство на Алам да пребори консервативната аристокрация, обявила се срещу всякакви социални реформи в Иран, но не изключва и опасността от революция, която да свали режима, или да доведе до принудителната абдикация на Мохамед Реза. Тоталното разногласие сред опозицията обаче, работи в ползаа на шаха тъй като нито в нейните среди, нито сред реакционните сили се намира достоен лидер, който да предложи алтернатива на режима. „При крайни обстоятелства, националистите и консервативните елементи могат да влязат във временен съюз срещу шаха, но е малко вероятно той да прерасне в здрава и стабилна коалиция, поради големите различия между опозиционните единици [Special National Intelligence Estimate 34–62, September 7, 1962. Political Prospects for Iran.].

Вътрешнополитическото напрежение тревожи Белия дом, въпреки позитивните прогнози на разузнаването. С т.нар. „Меморандум за националната сигурност № 228” от 14 март 1963, Кенеди иска от Държавния департамент подробен анализ на ситуацията в Иран и ефективността на американската политика за подпомагане решаването на критичните вътрешни проблеми. Документът, озаглавен „Американска стратегия в Иран”, има за цел да определи до каква степен американският военен ангажимент към Техеран, под формата на току-що одобрения Петгодишен план за военна помощ, е обвързан с по-полезните и жизненоважни икономически и социални стратегии на Вашингтон, с които Иран да бъде подпомогнат за разрешаване на вътрешнополитичската си криза[7].

Причините за американските провали

Разумно обяснение за претърпените провали на официалната американска политика в Иран могат да се открият в някои разсекретени по-късно класифицирани документи на Департамента по сигурността. От тях става ясно, че в началото на 50-те години Америка оттегля подкрепата си за Мосадък, заради крайно националистическата му идеология и политическа философия, която се превръща в опасна пречка за американската победа в студената война. „Политиката на ръба на войната” е изтощителна, а САЩ вече са впрегнали всичките си ресурси за воденето й. Затова Вашингтон започва да гледа на традиционните режими (включително на иранския) като на незаменими партньори. Айзенхауер открито не споделя симпатиите на Труман към идеологията на иранския „Национален фронт” и в резултат от кризата с иранския петрол през 1953 и Суецката криза от 1956, САЩ снемат подкрепата си за националистическите движения, определяйки ги като опасни за американските  интереси, тъй като лесно могат да се обърнат срещу Запада, да преминат на страната на Съветския блок и да национализират собствеността на западните компании. Тази политическа метаморфоза може да се види в един секретен меморандум на Робърт Макнамара, базиран на оценка от доклад на Националното разузнаване от 1961: „Както става ясно в настоящия меморандум, началник-щабовете смятат, че всеки режим, който иска да замести този на шаха, независимо дали е комунистически или некомунистически, ще бъде по-малко прозападно ориентиран, поради което ще навреди на американските интереси в Близкия Изток. Настоящата преценка се основава на липсата на друг конструктивен, прозападен и алтернативен режим. В такъв случай, изглежда, че за момента е в интерес на САЩ да оказват подкрепа на шаха с всички подходящи средства.” Месец по-късно, друг меморандум пояснява, че администрацията на Кенеди не смята за приемливо сподвижници и последователи на сваления премиер Мосадък да заемат постове в следващите ирански правителства. Това би довело до  „ограничаване властта на шаха, евентуално ограничаване ролята на армията и отделяне на радикалните от умерените националисти. Шахът би счел подобен сценарий като доказателство за оттеглената американска подкрепа”. Същият меморандум описва членовете на „Националния фронт” като „индивиди, намиращи се между традиционните ценности и западните традиции, проявяващи склонност към ксенофобия, демагогия и търсене на изкупителни жертви, които непрестанно са разочаровани и недоволни” [Halibi, 2009, p.41]. Публикуването на тези документи внася още по-голяма неяснота около американската подкрепа за режима на шаха през този период. Ясно е само, че за Вашингтон е изключително важно да не се допусне възхода на нова националистическата формация от типа на „Националния фронт“, а режимът на шаха се разглежда като преходен до намиране на подходяща алтернатива.

В крайна сметка трагично прекъснатият престой на Кенеди в Белия дом не успява да постигне положителни резултати в усилията за затопляне на отношенията между иранската общественост и Вашингтон, а симпатизиращият на Израел негов наследник Линдън Джонсън не е склонен към детайлен анализ на ситуацията в Близкия Изток. След преживения от Америка шок от показното убийство на Джон Кенеди,  Джонсън се заема с решаването на неотложните външнополитически въпроси: овладяване на задълбочилата се конфронтация със СССР и започналата война във Виетнам, оставяйки ирано-американските отношения да се носят свободно по течението. Мохамед Реза се възползва от това и преустановеният американски натиск върху социалната политика на режима превръща отново сигурността в региона в основен приоритет на Техеран, с който шахът ентусиазирано се заема.

Източници:

1.  Halibi, Yakub, US Foreign policy in the Middle East: from crises to change, 2009

2.  Blake, Kristen, US-Soviet Confrontation in Iran, 1945-1962, University Press of America Inc., 2009.

3.  Barrett, Roby Carol, The Greater Middle East and the Cold War: U.S. foreign policy under Eisenhower and Kennedy, I.B.Tauris, 2007

4.  1164. Telegram From the Embassy in Iran to the Department of State, Tehran, March 14, 1961

5. Chubin, Shahram and Zabih, Seper, The foreign relations of Iran: a developing state in a zone of great-power conflict, California 1974

6.  Kenedy Library,. Memorandum From Robert Komer of the National Security Council Staff to President Kenedy, Washington, July 16, 1962

7.  Special National Intelligence Estimate 34–62, September  7, 1962. Political Prospects for Iran.

8.  Progress Report, Internal Defense Plan—Iran,” is ibid., DEF 6 IRAN

9.  NSAM Files: Lot 72D, 228 National Security Action Memorandum, Washington, March 14, 1963.

* Докторант в Института по история при БАН

[1] “Мардом“ /Mardom/ и „Меллиун“ /Hezb-e Melliyn/ са близки до шаха политически партии, с чието създаване той цели да установи двупартийна система и да редуцира политическото напрежение в страната. За разлика от „Мардом“, в чиято партийна програма доминират социалните цели, като подобряване стандарта на живот и пр., което отразява страстите на народните маси около темата за поземлената реформа, „Меллиун“ залага на националистическите лозунги за да привлече симпатизантите на „Националния фронт“. През 1975 „Мардом“ е закрита, след решението на шаха да се върне към еднопартийната система.

[2] Мохамедд Реза критикува Кенеди за оказаната подкрепа към неутралните държави, тъй като тази политика отклонява вниманието на Белия дом от подкрепата за съюзниците на САЩ в региона.

[3] По време на разговора между Хариман и Мохамед Реза на 14 март, шахът подчертава, че „Иран е единствената държава в тази част на света, която разполага с икономическия потенциал да достигне нивата на европейските жизнени стандарти, тъй като е слабо населена и има огромен запас от природни ресурси и пустеещи земи. Иран може да послужи за пример, как Западът следва да посреща съветските атаки. Всичко това обаче изисква големи инвестиции в: отбраната и въоръжените сили;  икономическа и техническа помощ; оказване на натиск върху петролните компании да увеличат дела на Иран в световното нефтопроизводство. [1164. Telegram From the Embassy in Iran to the Department of State, Tehran, March 14, 1961]

[4] Али Амини (1905-1992)  е Каджарски принц, бивш посланик на Иран във Вашингтон и личен приятел на Кенеди. Назначението му на премиерския пост на 6 май 1961 се разглежда като успешен ход на американската политика в Иран, тъй като през неговия мандат Белия дом договаря отпускането на общо 90 млн. долара помощ за развитието на иранската икономика, които година по-късно са използвани за реализацията на т.нар. „Бяла революция”.

[5] Това е последният конгрес на ТУДЕ преди окончателното разпускане на партията през 1965.

[6] СССР предлага на Иран да подпише Общо становище за забрана на чуждестранните военни база в пограничните им територии, на което иранците отвръщат изненадващо с контрапредложение да подпишат едностранна декларация, че „Иран няма да позволи разполагането на чужди ракетни бази на територията си“.

[7] Петгодишният план за военна помощ се одобрява след  меморандум, изготвен от специална група на ЦРУ с оценка на ситуацията и необходимостта от употребата на прикрити действия и политически натиск върху опозицията в Иран. ["Progress Report, Internal Defense Plan—Iran,” is ibid., DEF 6 IRAN] От Департамента отхвърлят тази възможност.

{backbutton}

Развитието на събитията в света след падането на Желязната завеса потвърждава тезата на редица анализатори, че външнополитическата доктрина на САЩ се основава на концепцията за "управлявания хаос". През последните двайсет и пет години военните стълкновения в Африка, Азия, Латинска Америка и дори Европа не престават, а жертвите в тях (по-голямата част от които са деца и цивилни граждани) са милиони. Сред причините за това е стремежът на САЩ за формирането на доминиран от тях еднополюсен свят.

Доктрината на „управлявания хаос“ продължава да бъде водеща в американската външна политика, но тактиката за нейното провеждане се променя в зависимост от динамиката на международната среда и регионалните характеристики. Очертават се два основни вектора по които се развива американската външна политика през последните години: борба с международния тероризъм и смяна на властта в поредица от държави, посредством инспирирана отвън вътрешна съпротива, или т.н. „цветни” революции. И в двата случая напрежението в регионален и глобален план се поддържа посредством предварително планирани действия. Международният тероризъм напомня за себе си с периодични терористични акции на различни военизирани формирования, повечето от които бяха създадени от САЩ в друго време и с други цели. Колкото до цветните революции, те доказаха своята ефективност като политическо изобретение за смяна на управлението не само в отделни държави, но и в цели региони.

Доктрината за цветните революции

Какво представляват цветните революции като политическа доктрина? Западните политолози ги представят като стихийни процеси и спонтанна проява на народните маси, решили да си върнат правото да управляват своята собствена страна. Събитията обаче показват, че различните разновидности на тези "революции" обикновено са старателно подготвени операции за сваляне на неудобни за някого законни правителства. По правило, в основата на цветната революция стои някакво приемливо звучащо за международната общност обвинение към субект, организация или правителство. В действителност, призивите за демокрация целят дестабилизирането на съответната държава или регион и поставянето им под контрола на външни сили.

Особен интерес в случая представлява ефективността на "цветните революции" за смяната на иначе устойчиви политически режими, които в продължение на десетилетия успешно са поддържали сигурността не само в собствената си държава, но и в регионален план. Характерни случаи в това отношение са Либия и Сирия, както впрочем и събитията през 90-те години на миналия век в Източна Европа. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои от съществените параметри и особености на т.н. кадифени, нежни или цветни, „революции”, очертали се като ключов елемент на съвременната глобална американска политика.

Държави, в които през различни периоди е имало „цветни революции“

Както вече отбелязах, официално цветните революции се представят като форма на масови протестни действия на местното население за сваляне на нежелани режими - събирателно понятие, използвано за дефинирането на въпросните революции, както и на някои широко известни масови насилствени и ненасилствени протестни акции. „Цветната революция обикновено означава използване на ненасилствени средства за протест, които в крайна сметка приключват със свалянето на потисническия режим”[1].

Според друго определение, това е „широко използвано от световните медии понятие за обясняването на различни движения, развили се в някои общества от постсъветското пространство и Балканите в началото на новото хилядолетие. Впрочем, то се използва и по отношение на "арабската пролет" в Близкия Изток, а според някои наблюдатели този феномен за първи път има място още през 1986 с провеждането на т.нар. „жълта революция” във Филипините (довела до свалянето на президента Маркос - б.р.).[2]

Във всички определения се обръща внимание на факта, че участниците във въпросните революции „по правило залагат на ненасилствената съпротива, наречена още гражданска”. Последната се осъществява под формата на демонстрации, стачки и мирни интервенции, като целта е да се упражни силен натиск върху управляващите за извършване на промени в името на демокрацията. Този метод се използва отдавна в борбата против диктаторски режими, чуждестранна окупация и тоталитарни системи на управление. Съществува обаче фундаментална разлика между случаите, когато ненасилствената съпротива е породена предимно от натрупаното недоволоство и желанието за промяна на обществото в конкретната държава, и тези, когато тя се провокира (или стимулира) от външни сили, преследващи собствените си интереси.

Какво трябва да разбираме под понятието „ненасилствена съпротива” и какви са специфичните му характеристики ни помага да разберем идеологът на цветните революции - американският политолог Джийн Шарп[3]. Той посочва, че причините за появата на конфликти в обществото могат да са политически, икономически, социални или религиозни. Освен това, мащабите на конфликта могат да се ограничат в рамките на отделен регион, район или дори град, а той да засегне само отделни сегменти на обществото или цялата държава. Разпространението на този вид конфликти в няколко държави едновременно се случва много рядко. В тази особеност на вътрешните конфликти Шарп вижда възможност за използването на ненасилствени действия за тяхното разрешаване. Въпросът е, как ненасилствените действия да бъдат провокирани за да се използват за предварително набелязаните цели.

Според Шарп, ненасилствените действия са феномен на Западната цивилизация, където те са се развили при използването на стачки и бойкоти в работническото движение и отказът от международно сътрудничество в този вид борба. Ненасилствените действия са методът, с чиято помощ участниците в цветните революции променят нещата, независимо от причините и мащабите на конфликта. Това е „общ термин, включващ в себе си десетки специфични форми на протест”, при който активистите, ангажирани в конфликта, не използват физическо насилие.

По-долу ще се опитам да изложа основните положения, развити от идеолога на цветните революции. Шарп твърди, че ненасилието не следва да се възприема като пасивност или бездействие, а като ненасилствено действие. То не е опит да се избегне или игнорира конфликтът. Това е метод на борба с използването на санкции и определени техники за въздействие върху социалната, икономическата и политическата власт и за противодействие на определени сили в конфликта.

Ненасилствените действия нямат нищо общо с пасивността, покорността и страха, посочва Шарп. Те не следва да се приравняват към вербалното или психологичното убеждаване, въпреки, че последното може да се използва като механизъм за промяна на отношението към проблема[4]. В ненасилственото действие не е заложено нищо, което би могло да предотврати използването му за „добри” или „лоши” цели, въпреки че социалните последствия от неговото прилагане за реализацията на определени „лоши” цели могат значително да се отличават от последствията при използването на насилие за постигането им.

Прилагането на методите на ненасилие не се основава на тезата, че всички хора по рождение са добри. Приема се, че хората са способни да вършат както добро така и зло и дори да проявяват крайности, като жестокост и антихуманност. Участниците в ненасилствените действия не са пацифисти или светци. Успехът при прилагането на ненасилствените действия не се предпоставя от наличието общи стандарти и принципи на съпротивляващите се, или от някакви общи интереси. В миналото ненасилствените действия обикновено са били осъществявани от обикновените хора. При цветните революции тези обикновени хора също трябва да се използват - но направлявани от предварително подготвени активисти, за провеждане на планираните от тях действия.

Участниците в ненасилствените действия вярват, че опонентите им ще се въздържат от прилагането на насилие, но ненасилственият метод се разработва, отчитайки и възможността за действия в ситуация, когато срещу тях се използва насилие. Ако по този начин се окаже невъзможно да се постигне промяна в действията на противника, срещу него могат да се използват и методи за насилствена принуда. Това са основните постановки, върху които Шарп изгражда концепцията за цветните революции.

Какви са различията между истинските и цветните революции? Членът на Съвета за сигурност на Руската Федерация и професор в Московския държавен университет Андрей Манойло ги определя по следния начин: „В исторически план, истинските революционни движения се пораждат от обективното развитие на процесите в обществото, докато цветните революции са добре разработени технологии, представяни за стихийни процеси”. Тоест, това са „технологии за осъществяване на държавни преврати и външно управление на политическата ситуация в конкретната страна в условия на изкуствено създадена политическа нестабилност”. Натискът върху властта при цветните революции се „осъществява под формата на политически шантаж, а като средство за провеждането му обикновено се използва младежко протестно движение”. [5]

Цветните революции като форма на „нетрадиционна война”

Нетрадиционните форми за водене на война започнаха да се изследват по-задълбочено след като САЩ обявиха война на „международния тероризъм”. Съпротивата срещу терористичната активност има своите уникални характеристики, които правят класическите военни действия неефективни и дори неприложими. Обикновено феноменът се разглежда като „нетрадиционна” или „малка война”. Някои от характеристиките на „малката” война се забелязват и при развитието на цветните революции[6]. Например:  действия на две противникови страни без ясно определена граница между тях; невъзможност да се прилагат класическите силови форми, средства и методи за неутрализиране на противника; невъзможност за симетричен отговор на противника с прилагане на използваните от него методи и средства и др.

Цветните революции имат обаче и своите особености, характерни само за тях. Където и да се провеждат, каквато и цел да се опитват да постигнат (геополитическа, социална, икономическа), те следват една и съща схема на организация – създаване на младежко протестно движение, преобразуването му в политически мотивирана маса и използването и за сваляне на действащата власт посредством различни форми на шантаж.

При всички цветни революции присъстват два ключови момента. На първо място, те винаги се случват в държави, разполагащи със стратегически ресурси като нефт, газ или военни бази, както и там, където се пресичат геополитическите интереси на големите световни сили, а на второ – почти винаги се осъществяват в държави, които се ръководят от антизападно настроени правителства, или такива склонни да се присъединят към антизападни икономически или политически алианси.

Като нетрадиционна форма на война цветната революция има някои съществени особености.

Цветната революция е информационна война.

Основна характеристика на цветната революция е нейният информационен характер. Това е информационна война срещу противника, която се води със специфични средства и методи. За успешното провеждане на подобна война се изисква старателна подготовка, включваща добре планирана дезинформация и пропаганда в полето на противника. Освен местното население, обект на манипулация става и световното обществено мнение. Манипулативната обработка и дезинформацията продължават достатъчно дълъг период.

Както и традиционната, информационната война се нуждае от стабилно финансово и кадрово обезпечаване. При нея се търси силна местна и международна медийна подкрепа. Вместо добре подготвени военни специалисти, информационната война изисква добре обучени активисти, които да гарантират такава медийна подкрепа. За целта се използват възможностите на местните и чуждестранните медии.

Освен това се създават условия за оптимално използване на социалните мрежи. В подобни случаи се подготвя детайлно разработен предварителен сценарий, чиято реализация се съпътства от професионални PR-кампании[7]. Така например, предишната (оказала се  неуспешна) „оранжева революция” в Украйна беше проведена най-вече с помощта на телевизията, докато Интернет беше използван като второстепенно средство. Прави се всичко необходимо за целенасочено манипулиране на информацията в медиите. В това отношение САЩ имат богат опит, придобит още в годините на студената война. Ето някои примера от по-ново време.

Бившият държавен секретар от администрацията на Буш-младши Кондолиза Райс сега е служител в новинарския екип на телевизионната компания CBS. Според „Ню Йорк Таймс“, тя потвърждава обвиненията към американските власти за контрол върху средствата за масова информация. По нейните думи, представителите на Белия дом могат да убедят автора на всеки неудобен материал да не го публикува, или просто да забранят публикуването му под предлог, че съдържа „твърде важна за държавната сигурност информация”. Райс признава, че и самата тя се е занимавала с подобна дейност, намесвайки се в работата на американските медии през 2003.

Друг бивш държавен секретар - Хилари Клинтън, информира, че Сенатът на САЩ е отделил огромна сума за създаване в социалните мрежи на убедителни интернет образи на измислени потребители. Целта е тези лъжливи образи да провеждат активно общуване, манипулирайки общественото мнение. За всеки анонимен адрес или отговор, пуснат под чуждо име, се заплаща определена сума. Така писането на коментари в Интернет се превръща в индустрия.

През 2013 ЕС официално съобщи, че отделя 2 млн. евро за следене в Интернет на евроскептиците с цел да им противодейства. Британски евродепутат оправда това „патрулиране“ в Интернет с желанието да се представя справедлива и обективна информация за Евросъюза. Това решение на ЕС намери своето продължение на срещата на външните министри в Брюксел на 19 януари 2015. Тогава беше обсъден въпросът за създаване на рускоезична медия на Европейския съюз, като според българския външен министър Даниел Митов, целта и е „да представя истината, да съобщава свободно и обективно информацията така, че руснаците да могат да чуят и другата гледна точка”[8].

В началото на декември 2014 Сенатът на САЩ с голямо мнозинство (411 гласа „за” и 10 „против”) прие откровено антируската Резолюция 758. Според конгресмена Елиът Енгел, „Под ръководството на Владимир Путин, Русия е заплаха за европейската сигурност и интересите на САЩ в региона”. За високият рейтинг на Путин американците обвиняват руските медии, затова конгресмените „призовават президента и Държавния департамент да разработят стратегия за многостранна координация при създаването и разпространяването на новини и информация на руски език в страните с рускоговорящо население”. При проведените дебати Хилъри Клинтън обяви, че САЩ са в

информационна война с Русия и изрази съжаление, че след падането на Берлинската страна този въпрос е бил подценен от американската администрация.

Същата година Конгресът на САЩ прие закон с който „Гласът на Америка” и Радио „Свобода” възстановяват някои от спрените предавания и се задължават да излъчват 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. За целта американското правителство отделя 10 млн. долара. Целевата аудитория на тези две радиостанции обхваща Украйна, Крим и Молдова с предавания на руски, украински и татарски, като всичко се координира от Държавния департамент на САЩ.

Подобна организация на синхронизирани действия може да се осъществи ефективно само при комуникиране в реално време с ръководния център. Това се постига чрез Prepaid-GSM-Handy и социалните мрежи. Организаторите разполагат с необходимите средства и технологии за да гарантират сигурна връзка с потребителите. По време на „Арабската пролет“ в Тунис, Египет и Либия, американските ВВС (U.S. Air Force), поддържат мобилните телефони и интернет връзките на „революционерите“  чрез сложни технически устройства в турбините на самолетите C-130 Херкулес (Lockheed C-130)[9].

Латвийският политолог Нормунд Гростинш дава убедителни примери за възможностите на социалните мрежи за манипулиране на обществото[10]. По време на неуспешната иранска „зелена революция“ през 2009 по мрежата се пуска „дневникът на едно обикновено иранско момиче”. В него се описва, как то се бои да отиде на площада, но водено от гражданския си дълг излиза на улицата, въпреки страха който изпитва. За нея въпросът е на живот и смърт. И момичето описва в дневника си, какво се случва по време на участието и в протестите. Последните и записки се следят от стотици хиляди ползватели на мрежата и момичето благодари на всички, застанали на нейна страна. След известно време, с променен стил, по-голяма й сестра съобщава: „тя загина”, което оказва катализиращо въздействие, мотивирайки много хора да повторят подвига на момичето. В крайна сметка обаче става ясно, че въпросната страница във Фейсбук се поддържа от 40- годишен мъж от Западна Европа.

Интернет и мобилните телефони позволяват на алтернативните медии да действат, без да се опасяват от правителствената цензура и контрол. Така, от компютри в САЩ, в Уикипедия е била поставяна манипулирана информация за иранския президент с цел да го представи като несериозен и смешен. При друг случай в Twitter се появява страница на латвийския кардинал Янис Пуятс, в която от негово име се публикуват различни дискредитиращи го коментари. Съдът застава на страната на кардинала и страницата бива закрита, но на следващия ден отново се появява. Същото се случва и с предишния руски президент Дмитрий Медведев. От негово име някой създава страница в Интернет, за чието закриване се налага да се потърси съдействието на САЩ.

Интересна е съпоставката между две видеообращения по Интернет - на 20 февруари 2014 от Киев и на 28 септември 2014 от Хонконг. И в двата случая протестиращите получават идентични инструкции за действие. Голяма част от световните медии тогава показват „млада участничка в протестите на Майдана, представяща се за киевчанка, която обяснява на добър английски, как свободолюбивите украинци са излезли на улицата за да се освободят от диктатурата”. При протестите в Хонконг след половин година отново се появява младо момиче с апел „Моля, помогнете на Хонконг”. Момичето също изглежда местно и също говори на добър английски”. В отговор медиите шеговито се обръщат към читателя с призив „открийте десет разлики”[11].

По време на революционните действия на „Пора“ (Украйна), „Кмара“ (Грузия) „Кел-Кел“ (Киргизия), „Отпор“ (Сърбия) и другаде, организаторите им ежедневно продуцират новини, разпространявани чрез контролираните от САЩ средства за масова информация като „BBC World“, „CNN“ и „Al Jazeera“. Целта е ясна - създаване на масова еуфория и подтикване на населението към гражданско неподчинение.

В днешно време масовото манипулиране е добре изучено и това позволява неговото умело и ефикасно използване по начин, при който населението трудно може да различи истината от откровената лъжа. Чрез прилагане на секретни методи и провеждане на сложни активни мероприятия, инициаторите манипулират емоциите на хората, стимулират критичните настроения сред масите, насочвайки по този начин действията им в желаната посока.

По силата на своето въздействие и ефект контролирано манипулираната информация вече е почти равностойна на традиционните оръжия. С помощта на социалните мрежи, електронните и другите медии могат да се реализират сериозни геополитически задачи. Въпреки специфичните си особености, информационната война, осъществявана под формата на цветна революция, преследва същите цели като традиционната – овладяване на чужди територии и техните ресурси, чрез установяването в тях на марионетно управление.

Инициаторите остават анонимни

Активистите на цветните революции активно използват мобилна и интернет връзка за да координират действията си. Още през 90-те години на ХХ век, с помощта на външни сили, в бъдещите обекти на информационна атака бяха създадени условия за анонимна регистрация на SIM-карти. По редица съображения за сигурност подобно нещо в западните демокрации никога не е допускано. Анонимното притежание на SIM-карти позволява организирано да се злепоставят и нападат неудобни за някого патриотично настроени културни дейци, учени, професионалисти, отделни политици или цели правителства. Най-често използваното обвинение в подобни случаи е за корупционни практики. Това се потвърждава и от събитията в повечето постсоциалистически държави през последния четвърт век.

Невъзможността за изтичане на информация от източника при осъществяването на активни мероприятия с масов характер е сериозно предимство. Анонимността на инициаторите и перфектното прикритие на външната намеса са задължителни условия за успеха. Независимо от ръководната роля на външния „кукловод“ в целият цветен „революционен” процес (планиране, финансиране, кадрово осигуряване, медийна и политическа подкрепа), тя остава в сянка, а самият „кукловод“ обикновено се изявява в ролята на загрижен за съдбата на демократичните ценности доброжелател. Когато се анализират подобни събития в някоя чужда държава ролята на външния играч обикновено се откроява достатъчно ясно, но когато става въпрос за твоята собствена страна, процесът често остава незабележим[12].

Целта се постига с помощта на малък брой посветени.

По информация на „Вашингтон Таймс“, през 2011 Централното командване на въоръжените сили на САЩ (CENTCOM) купува ”специална компютърна програма, с чиято помощ военните създават в Интернет множество фиктивни профили”. Програмата позволява те да се „внедряват в определени групи, а в някои случаи и за разпространяване на дезинформация”. Така операторът може „да управлява онлайн няколко човека от един и същ работен сървър, без да бъде разкрит от набелязания противник”.

Създадените нереални образи се програмират в компютъра и така един сътрудник може да управлява стотици фалшиви профили. Групите се създават на териториален признак, като заданието за всеки конкретен случай варира в незначителна степен, автоматично променяйки по този начин и контекста. Достатъчен е само един творец, а виртуалните изпълнители стават стотици. Така източникът може да коментира дори и себе си в Интернет.

Всеки, който използва Facebook, Twitter и другите социални мрежи, може да забележи, че написаните от името на различни хора коментари всъщност имат един автор. Това са специалисти, които подават темата или текста, а след това множество индивиди, със своите езикови и интелектуални възможности, изпълняват задачата. Виртуалният изпълнител не може да бъде заловен и дори не може да бъде неутрализиран физически. Него просто ще го изтрият от мрежата. Влизайки в социалната мрежа, обикновеният ползвател се оказва в лабиринт, по който се движи от един виртуален „трол“ към друг, приемайки за приятели тези, с които споделя.

Възможност за мобилизация на големи маси в много кратък срок.

Посредством съвременните информационни технологии, призивите и мобилизацията за организирани протестни действия могат да се извършват мигновено и на големи територии. Това позволява достатъчно голям брой участници да се организират в сравнително кратък срок. Тази особеност на информационната война се използва от организаторите на цветните революции и те за броени часове могат отлично да подготвят пълномащабни, повсеместни и добре организирани действия.

Мирният старт на протестите.

Друга характерна особеност на цветните революции е техният привидно мирен характер. Обикновено всичко започва с масов протест, на който група граждани изразяват своето недоволство от конкретно действие или бездействие на управляващите. Не се използва физическо насилие и няма призиви за такова. Тази липса на насилие ограничава незабавната ответна реакция на правоохранителните органи, а несъгласните с безредиците не са достатъчно силно мотивирани да противодействат на техните инициатори.

Организацията на „цветната революция.

В организационен план могат да се откроят няколко основни фази в модела по който се реализират цветните революции.

Всяка цветна революция започва с формиране на организирано протестно движение, което се подготвя да стане движеща революционна сила. То се формира посредством конспиративна мрежа от стотици клетки, всяка от които има лидер и няколко члена (активисти). По този конспиративен модел на организация действат всякакъв вид нелегални структури и терористични организации. Източниците, от които се черпи подобен опит, са единствено спецслужбите, които могат да бъдат държавни или частни. В САЩ например действат стотици частни разузнавателни, контраразузнавателни и военни корпорации[13].

На основата на откровена дезинформация, манипулирана информация или обещания за някаква бъдеща компенсация започва масово вербуване на активисти. Обикновено това са млади хора, които изпълняват ролята на местни координатори на протестите. Те задължително преминават обучение в специализирани центрове, действащи под различни наименования и свързани с програми за разширяване на демократичните ценности. По правило, тези центрове действат като неправителствени организации (НПО) и се финансират от частни и държавни структури.

Следващият етап поставя под някаква форма начало на съпротивата. Това може да бъде случаен или предизвикан инцидент с неправомерно полицейско насилие, резултати от избори, компрометиране на политик и т.н. Тогава в различни градове на улицата едновременно излизат подготвените за действие структури. Това мотивира хората и изразът на недоволството започва да придобива масова форма. Важно е поводът за това недоволство да се приема от цялото общество и да стане предмет на широко обсъждане. Обикновено, още на този етап революцията приема някакъв символ и получава характерно име (жасминена, оранжева булдозерна, кадифена, на чадърите, на ранобудните и т.н.). Ключовите символи и фрази се разпространяват мигновено по социалните мрежи и медиите. Авторите им обаче по правило остават неизвестни[14].

На предварително набелязано и достатъчно просторно място, където могат да се поберат големи маси, започва да се формира "политически мотивирана тълпа". Подходящи за целта са проходни площади или ключови кръстовища в централната част на града. Блокирането им нарушава ежедневния ритъм на гражданите, препятства движението на обществения транспорт и частните автомобили. Указанието, кой площад или кръстовище да се блокира обикновено става под формата на информация за вече настъпило събитие. Например, „демонстрантите се запътиха към... и там движението става невъзможно”. За целта се използва новинарски екип на някоя частна радиостанция, предварително вербувана за целта.

В продължение на многочасов митинг, посредством често неверни съобщения за силови действия на властите и призиви да не се отстъпва, активистите постепенно засилват напрежението. В подходящ момент някой инициира призив или действия за масова идентификация с революционна символика, на която всички започват да се подчиняват. Например - „който не скача е червен” (България), „който не скача е московец” (Украйна), „той е свършен”, „махайте се” (Сърбия), „стига”, „време е” (Грузия), и т.н. Всички колективно започват да изпълняват това ритуално действие като личностната идентификация постепенно изчезва и се формира тълпа, която вече се управлява по свои специфични закони.

Описаната схема въздейства върху подсъзнанието и се използва от всички тоталитарни религиозни движения и секти[15]. На този етап започват да се създават условия за продължителна съпротива. Появяват се палатки, топла храна, подръчни средства за нападение, облекло и други необходими средства.

Протестиращите ясно определят своите искания. Обикновено това са ултимативни и крайни постановки със заплаха за преминаване към силови форми на съпротива и масови безредици, ако не бъдат изпълнени. Това е възлов момент за управляващите. Ако не могат да устоят и започнат едно по едно да приемат исканията, революцията постига целта си без да се пролее кръв.

В случай, че властите решат да преминат към противодействие, лидерите дават указания на тълпата за щурмуване позициите на силите на реда и „мирната” революция прераства в различни форми на насилие. В зависимост от обстоятелствата, насилието приема форми на въоръжена съпротива. Тогава, неизвестно как и откъде, в ръцете на протестиращите се появява и оръжие. В подобни случаи се пролива кръв, прави се опит за преврат и дори  гражданска война. Открито започват да се намесват външни сили и понякога се стига до чужда въоръжена интервенция ( по време на „Арабската пролет” - в Либия и Сирия,  а на практика и по време на украинския „Евромайдан”).

Етапите в еволюционното развитие на цветните революции

Винаги е имало вътрешнодържавни проблеми и насилие, породени от външни източници. В различните периоди външната намеса е променяла своето наименование и форми. Натискът на външни сили срещу правителството на една държава може да се класифицира съобразно мотивационната основа за провокиране на конфликт и степента на готовност от страна на ненасилствената антиправителствена съпротива да се премине към въоръжен конфликт. В по-ново време в мотивационната основа за организиране на вътрешна съпротива от външни източници се открояват няколко ключови периода.

Период на въоръжена съпротива. По време на блоковото противопоставяне (т.е. до 1989) вълненията и съпротивата на населението срещу управляващите определено носеха белезите на планирано насилие и предварителна подготовка за въоръжена съпротива - Унгария (1956), Чехословакия (1968) или Португалия (1974). Всъщност, чак до 1990 не може да се говори за „нежни” „кадифени” и всякакви цветни революции. През този период съпротивата обикновено е свързана с подготовка за въоръжено насилие, породено от обстоятелствата - въстания за повече свобода и човешки права и против комунистическото потисничество.

Период на информационната война. След 90-те години, т.е. след краха на Съветския съюз и „нежните революции“ в страните от доминирания от него комунистически блок, тактиката за провокиране отвън на вътрешна конфронтация в обществото се промени. Американската политическа доктрина за гарантиране на човешките права и свободата на словото загуби актуалността си сред победените идеологически противници на САЩ. Започналият процес на неолиберална глобализация създаде неограничени възможности за свободното движение на стоки, хора и информация в световен мащаб. Това засили възможностите за корпоративен контрол върху националните медии и улесни разпространението на лансирани отвън схващания и визии по наболели вътрешни проблеми. Всичко това създаде благоприятни условия за манипулиране на общественото мнение.

Новите технологии и появилите се социални мрежи предоставиха неограничени възможности за контрол и целенасочено манипулиране на информацията. Избирателно подавани и тенденциозно коментирани вътрешнополитически и международни събития започнаха да формират позицията на обществото по възлови проблеми в неговото развитие. Методите за водене на информационна война непрекъснато се усъвършенстваха и тя се превърна в ефикасно оръжие за постигане на геополитически цели.

През този период САЩ и техните западни съюзници започнаха да стимулират появата на вътрешна съпротива срещу правителствата на постсъветските държави и тези от Югоизточна Европа. Целта беше тяхната геополитическа преориентация, позволяваща мащабното изкупуване на държавните им активи и завоюване на нови пазарни ниши в местните икономики. Този процес беше улеснен от политическата ситуация в края на миналия век (доминирана от концепцията за еднополюсния свят) и от прогресивно нарастващите възможности за осъществяване на ефективен информационен контрол.

Използването на инструментариума на информационната война позволи на външни сили да създават вътре в набелязаните държави силни антиправителствени настроения, трансформирайки ги след това в „нежни” революции, в хода на които смяната на властта може да се постигне без насилие и проливане на кръв.

Съпротивата срещу собствените легитимно избрани правителства беше не толкова спонтанна, колкото резултат от продължителна и добре планирана подготовка в организационен, финансов и медиен план. Условията позволяваха, с помощта на предварително обучени местни активисти, периодично да се провокира „масово изразено недоволство”, което да доведе до смяна на властта. Така, с лозунги за демократични промени, външните организатори на протестите можeха (или поне опитваха) да постигнат целите си без проливане на (много)кръв. С подобни характеристики са събитията през първото десетилетие на новия век в редица постсъветски държави (революцията на розите в Грузия през 2003, оранжевата революция в Украйна през 2004 или революцията на лалетата в Киргизстан през 2005) в остатъчна Югославия (2000), както и в някои азиатски държави („зелената революция в Иран през 2009).

Това е вторият период на външно генерирана гражданска съпротива за сваляне на неудобни управляващи режими. Можем да го наречем ера на „цветните”,” кадифените”, „нежните” и т.н. революции, приемайки условно, че продължава до 2010. Колкото и нежно наименование да има стимулираната отвън антиправителствена съпротива обаче, и през този етап целта и неизменно си остава смяната на действащите политически режими замяната им с „демократични“ (т.е. удобни за интересите на Запада, като цяло и на САЩ, в частност, и враждебно настроени към техните геополитически противници).

Период на въоръжени конфликти, прерастващи в граждански войни

След 2011 промените в геополитическите интереси на водещите глобализационни субекти и преди всичко на САЩ усилиха противопоставянето в регионален и глобален мащаб, поставяйки го изцяло на икономическа основа. Провокираните отвън масови протести започнаха да се организират под лозунги за премахване на корупцията, престъпността и продажността на политиците. Както и преди обаче, в основата им стояха интересите на външни сили, чиято цел е укрепване на собствените им икономически позиции, имащи геостратегически характер.

Драстичното влошаване на жизнения стандарт се оказа подходяща мотивационна основа за стимулиране на масово недоволство сред местното население. Последиците от световната икономическа криза започнаха да се обясняват с чисто вътрешни причини. Управляващите елити в редица незападни държави бяха публично заклеймени като виновни за ширещата се корупция, незаконно забогатяване, връзки с престъпни групировки и нежелание да осъществят реформите, предложени им от ЕС, МВФ, Световната банка, НАТО и т.н.

Като повод за организиране на масови улични протести започна да се използва натрупаното недоволство от управлението на елита. Непосредствен повод пък бяха поредните „нечестни” и „манипулирани” избори и нежеланието те да бъдат признати. Исканията за повторни или предсрочни избори получиха необходимата международна легитимност. Максимално бе използвано и съществуващото сред младите хора в арабските държави недоволство от наложените ограничителни рамки в начина им на живот.

В същото време променените международни условия направиха успешно използваната в предишните периода ненасилствена схема за смяна на властта недостатъчно ефективна. В резултат от това опитите за сваляне на управляващите режими на вълната на масово изразеното „народно недоволство” започнаха да придобиват характеристики на въоръжени стълкновения. „Жасминената революция” в Тунис през 2010 постави началото на кървавите „цветни” революции. В хода на осъществяването и силите на реда убиха няколко десетки протестиращи. Това беше началото на прословутата „Арабска пролет”, по време на която тенденцията за употреба на насилие ескалира в събитията през 2011 в Египет, за да достигне още в края на същата година кулминацията си в Либия и Сирия, където събитията още от самото начало придобиха характер на ожесточени въоръжени сблъсъци, бързо трансформирали се в кървава гражданска война.

Характерен случай за трансформацията на нежните революции в насилствено сваляне на легитимната държавна власт е втората ("февруарска") революция в Украйна, осъществена през зимата на 2013-2014. През този период протестите на украинския т.нар. Евромайдан преминаха през два основни етапа. Първият обхвана столицата, където протестиращите бяха добре въоръжени и насилието бързо взе жертви. Поради нерешителните действия на управляващия елит законно избраното правителство беше свалено с "най-неприкрития подпомогнат отвън държавен преврат в историята" (думите са на американския геополитик Джордж Фридман). Вторият етап на украинската „революция” продължи вече извън столицата, в различни региони, като действаща сила стана местното население. Получи се въоръжено регионално противопоставяне, придобило характер на гражданска война, чиито изход стана непредвидим и на практика ликвидира целостта на държавата.

Новият тип „революции”, осъществени в Украйна и Сирия, имат и друга особеност. При тях външните организатори на протестите и техните вътрешни активисти изпуснаха контрола върху събитията. Цветната революция и в двата случая придоби международен характер. В Сирия конфликтът прерасна в регионален и доведе до появата на прословутата Ислямска държава, отхвърляща всички западни ценности. Отгледаният от Запада радикален и склонен към безогледно използване на терор ислямизъм излезе на международната сцена със собствена държава (т.нар. "Халифат"), опитваща се да води независима от международните институции финансова политика. Това е логично следствие от прикритото спонсориране от страна на САЩ и съюзниците им на различни въоръжени ислямистки формирования в продължение на десетилетия, независимо от реалната заплаха те да се превърнат във врагове на самите американци. Друг резултат от продължаването на сирийската криза вероятно ще бъде появата, под някаква форма, на кюрдска държава. Това обаче ще прекрои границите на целия регион. Каква ще бъде реакцията на засегнатите държави трудно може да се предвиди.

В Украйна Евромайданът доведе до формирането на законодателна и изпълнителна власт по неприемливия (поне на теория) за западното общество модел на „площадната демокрация”. Развитието на събитията възроди феномена на фашизма в близки до класическите му форми. Приемайки за нормално подобно развитие на събитията, САЩ и ЕС открито демонстрираха, че водят политика на двойни стандарти. По правило, престъпленията на техните протежета не се коментират или се оправдават с очевидни лъжи и дезинформация. Опитите цялата вина за украинската криза да се възложи на Русия стават все по-неубедителни. Ожесточаването на военните действие и убийствата на цивилни граждани очевидно цели Москва да бъде принудена пряко да се намеси в защита на руското население в тези райони.

Разчита се, че при подобно развитие Русия за дълги години напред ще се сдобие с имидж  на агресор и заплаха за своите съседи, а НАТО ще намери оправдание не само за своето съществуване, но и за по-нататъшното си разширяване. Европа пък ще бъде убедена във възраждането на „заплахата от Изток“ и вместо да развива взаимноизгодните си икономически отношения с Москва ще се преориентира към разширяване на трансатлантическото сътрудничество. Това ще улесни подписването на „Споразумението за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство” (ТТIР)[16], даващо възможност американските стоки да навлизат без никакво ограничение на европейските пазари.

В който и етап да се намира една цветна революция тя има три възможни сценария за успешно развитие:

- масовите акции на недоволство се оказват достатъчни и целта е реализирана без проливането на кръв (нападението срещу парламента в България през 1996);

- прилагане на различни форми на насилие, които застрашават гражданския мир и принуждават властта да отстъпи („Жасминовата революция” в Тунис през 2010, „Пъпешовата революция” в Египет през 2011)

- трансформирането и във въоръжен държавен преврат и дори гражданска война (Сирия и Украйна).

При всички възможни варианти на развитие на цветните революции целта винаги е една – смяна на действащото правителство. Поради това, дори властта да бъде свалена само с помощта на граждански протест, описаните събития се определят от техните автори като революции, а тези революции винаги предизвикват промяна, която е в полза на транснационалните корпорации.

Отличителната особеност на този трети етап в развитието на цветните революции е готовността на външните инициатори драстично да променят първоначалните си намерения и без колебание да реализират набелязаната цел с военни действия и явно изразена външна подкрепа.

Корпоративните революции

Някои наблюдатели разглеждат „цветните” революции в началото на ХХІ век като характерни елементи на "ерата на новата американска експанзия". При всички случаи резултатите от тези "революции" съвпадат с интересите и улесняват стремежа на транснационалните корпорации (ТНК) да определят икономическата и външната политика на съответните държави. Точно тази особеност на „цветните” революции е причина в последно време те все по-често да се възприемат като „корпоративни“ и да се анализират именно от тези позиции.

Действително през второто десетилетие на настоящия век ставаме свидетели на края на „цветните”, „кадифените” и всякакви други „нежни” революции и началото на „корпоративните революции”. Характерно за тях е, че външната намеса при  осъществяването им е съвършено неприкрита още в началния им етап. Дори и ако започнат като мирни протести, "корпоративните революции" съдържат в себеси си всички предпоставки за въоръжени сблъсъци и продължителни граждански войни.

Корпоративният характер на съвременните цветни революции проличава в зле прикритото организационно и финансово участие в тях на могъщи ТНК, международни финансови структури и мозъчни тръстове. При корпоративните революции целта се преследва без оглед на жертвите и щетите. В началото на 2015 жертвите в гражданската война на територията на Украйна надхвърлиха 5 000 души, предимно цивилни граждани, сред които деца и възрастни. Както там, така и в Сирия (където те вече са десетки, ако не и стотици хиляди) никой не може да каже, колко ще бъдат в края на войната. За инициаторите на корпоративните революции е важно не само да бъде сменен режимът в държавата, но да се гарантират и определени геополитически предимства. Тоест, корпоративните революции засягат вече интересите на цели региони.

В заключение, можем да кажем, че целта на всяка цветна или корпоративна революция е завоюването на нови пазари. Разликата между двете е в средствата с които се постига целта. Ако приемем, че при цветните тя се постига чрез безкръвна смяна на режимите,  при корпоративните средствата не се подбират.

Корпоративните революции представляват предварително планирана силова външна интервенция, целяща отстраняване (или поне отслабване) присъствието на геополитическите конкуренти в конкретни региони. Стремежът на организаторите им е постигане на икономическо и геостратегическо превъзходство. Това дава основание на мнозина анализатори да разглеждат тези „революции” като модерно средство за реализацията на определени геостратегически цели.

Чрез корпоративните революции САЩ реализират своята геополитическа експанзия в различни региони на света. Основните им мишени днес са държавите от Евразия (и най-вече Китай, Русия, Индия) и немалко държави от Латинска Америка. Ако се ангажираме с някаква прогноза, трябва да очакваме продължаване на американската политика на контролиран хаос до настъпването на фундаментална промяна, в глобален план, на съотношението между силите, провокиращи хаоса и тези, които се опитват да го неутрализират.

Източници:

Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

Начев Й., ГМО – храната като оръжие, И-во «Сиела», С., 2014, (220 стр.)

Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 110, № 5, С, 2003, /стр. 94 -101 /.

Начев Й., Разузнаване на религиозна основа, Научни трудове на УНИБИТ, Том 9, 2011г.

Начев Й., Разузнавателни доктрини на ХХІ век, КК „Труд”,2013, (220 стр.)

Gene Sharp, Correcting Common Misconceptions About Nonviolent Action" From The Politics Of Nonviolent Action, Porter Sargent, Boston, 1973

http://en.wikipedia.org/wiki/Colour_revolution

http://frognews.bg/news_84523/ES-shte-izdava-ruskoezichna-mediia/

http://sandra-nova.livejournal.com/588327.html

http://www.aliceswonderland.eu/Alice-colour_revolution-bg.html

http://www.d-pils.lv/news/2/489442

http://www.politonline.ru/provocation/22839029.html

http://www.thedailybell.com/definitions/params/id/1813/

* Преподавател в УниБИТ, член на Българското геополитическо дружество

[1] http://www.thedailybell.com/definitions/params/id/1813/

[2] http://en.wikipedia.org/wiki/Colour_revolution

[3] Gene Sharp, Correcting Common Misconceptions About Nonviolent Action" From The Politics Of Nonviolent Action, Porter Sargent, Boston, 1973

[4] Пак там

[5] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

[6] Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 110, № 5, С, 2003, /стр. 94 -101 /.

[7] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

[8] http://frognews.bg/news_84523/ES-shte-izdava-ruskoezichna-mediia/

[9] http://www.aliceswonderland.eu/Alice-colour_revolution-bg.html

[10] www.d-pils.lv/news/2/489442

[11] http://www.politonline.ru/provocation/22839029.html

[12] http://sandra-nova.livejournal.com/588327.html

[13] Начев Й., Разузнавателни доктрини на ХХІ век, КК „Труд”,2013, (220 стр.)

[14] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

[15] Начев Й., Разузнаване на религиозна основа, Научни трудове на УНИБИТ, Том 9, 2011г.

[16] Transatlantic Trade and Investment Partnership  (ТТIP)

{backbutton}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Надя Бояджиева. Русия, НАТО и средата за сигурност след Студената война. Част I. 1989-1999. 384 стр., Издателство „Даниела Убенова”, София, 2014.

Отношенията между НАТО и Русия са практически замразени от около година. През миналата пролет Северноатлантическия пакт и Москва навлязоха в период на враждебност, който напомня времето на студената война. На този фон е още по-важно да си припомним сложната и нееднозначна история на връзките между НАТО и Русия през последното десетилетие на миналия век, когато средата за сигурност в Европа се променя из основи и довчерашните противници в двуполюсното глобално противопоставяне търсят нова формула за отношенията помежду си. И тогава, и сега Източна Европа е в центъра на разногласията между НАТО и Москва. В края на миналия век обаче, под това название са обединени бившите източноевропейски членки на съветския блок, а сега става дума за бившите съветски републики, разположени в Европа, и най-вече – за Украйна, Грузия, Молдова.

Колкото и да е изненадващо за скептиците, едно от най-сериозните изследвания за отношенията НАТО-Русия е дело на български автор. Става дума за книгата „Русия, НАТО и средата за сигурност след Студената война. Част I. 1989-1999” от Надя Бояджиева – професор, завеждащ катедрата по международно и сравнително право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Изследването е е базирано не само на съществуващата огромна историография по темата, но и на събствените проучвания на авторката в няколко руски и американски архиви – Руския държавен архив за съвременна история, Руския държавен архив за социално-политическа история, Архива на фондация „Горбачов” в Москва и Архива на Института Хувър в Станфорд, САЩ. В Приложение към книгата са публикувани няколко важни документа, сред които са Външнополитическата концепция на Русия от 1992, Основните положения на военната доктрина на Руската федерация от 1994 и Концепцията за национална сигурност на Руската федерация от 1997. Книгата е структурирана не само на хронологичен, но и на тематичен принцип. Изложението на авторката не се свежда до просто изброяване на факти, което е често срещана слабост в българската историография.

Едно от най-големите достойнства на книгата е избягването на широко разпространения западноцентричен и НАТО-центричен поглед към темата за отношенията между Запада и Русия след края на Студената война. Бояджиева се абстрахира от всякакви политически и мирогледни предпочитания и анализира проблема от привилегированата гледна точка на безпристрастния научен наблюдател.

Проблемите, породени от разширяването на НАТО на изток

За мотивацията на НАТО да се разширява на изток и да закрепи победата си в студената война чрез навлизане в зоната на влияние на разпадналия се Съветски съюз е писано много. По-малко изследвана е руската гледна точка към този международен сюжет. Именно това ни предлага настоящата книга, в която има отделна глава за разпадането на СССР и създаването на Руската Федерация като самостоятелен юридически субект. Авторката се спира на основните моменти в Горбачовата „перестройка”, Беловежките споразумения и създаването на ОНД и дава своя принос в голямата научна дискусия относно причините за дезинтеграцията на Съветския съюз като акцентира върху нерешителността на Горбачов да прави радикални реформи и задълбочаващите се противоречия между Центъра в Москва и съюзните републики.

Един от основните сюжети, разгледани в книгата, е този за вписването на Руската Федерация в новата европейска среда за сигурност след 1991. В това отношение особено любопитен е анализът на дебата в московските политически кръгове от началото на 90-те години на миналия век. Бояджиева отркроява три основни лагера – „атлантистите” около външния министър Александър Козирев, които смятатат, че западните държави са естествени партньор на Русия и тя трябва да влезе в НАТО; „реалистите”, залагащи на многовекторна външна политика; и „консерваторите”, ратуващи за обръщането на Русия към Азия и държавите от ОНД. До края на 1993 доминираща е групата на „атлантистите”, към която с някои уговорки можем да причислим и самия президент Борис Елцин. В този период Русия е в геополитическо отстъпление. Москва не играе почти никаква роля в най-сериозния военно-политически конфликт в Европа след края на студената война – този в бивша Югославия, а американската доминация в НАТО е повече от очевидна.

Бояджиева откроява тенденцията за намаляване относителната роля на другите регионални организации в Европа за сметка на тази на НАТО. Така например, въпроси, които до началото на 90-те години са се решавали от ОССЕ, постепенно преминават в сферата на действие на Северноатлантическия пакт. В тази обстановка Москва осъзнава, че дистанцирането от НАТО би я поставило в дипломатическа изолация и предприема стъпки за установяване на контакт и диалог с алианса. Така Русия става член на Съвета за северноатлантическо сътрудничество, а две години по-късно се присъединява към програмата на НАТО „Партньорство за мир”.  През 1997 е създаден и Съвместният постоянен съвет НАТО-Русия.

През 1993 е приета новата военна доктрина на Руската Федерация. Тя предвижда активно участие в структурите за колективна сигурност, включително използването на въоръжените сили за учстие в мироопазващи операции.

Централно място в монографията на Бояджиева заема въпросът за разширяването на НАТО през 90-те години на миналия век и реакцията на Русия спрямо тази експанзия. Подробно са проследени и анализирани възприятията на различните слоеве от руския елит и на общественото мнение спрямо този процес, както и еволюцията на официалната руска позиция. Подчертан е фактът, че най-яростни противници на разширяването на НАТО са военните кръгове в Москва. Те смятат, че това ще доведе до промяна на баланса на силите в Европа в ущърб на Русия и ще подкопае формиращия се нов режим за контрол върху въоръженията на Стария континент. Геополитическите последици от разширяването, които „докарват” НАТО в сърцето на Централна Европа, засилват руската чувствителност относно засегнатите национални интереси. Създаването едновременно на по-голям и сплотен ЕС и Северноатлантически пакт , като при това нито една от двете организации не е отворена за приемането на Русия, нестабилността на руския Юг (Чечения) и рисковете от сблъсък с Турция в Черно море създават у Русия комплекс за несигурност и ограничават стремежа и за участие в европейската система за сигурност.

В крайна сметка през 1999 се случва първата вълна от разширяването на НАТО на изток – Полша, Чехия и Унгария се присъединяват към алианса. Това става въпреки волята на Москва, но истината е, че през 90-те години Русия няма нито политически, нито военни ресурси да предотврати този негативен геополитически сценарий. До известна степен леснината, с която се случва тогавашната експанзия на Северноатлантическия пакт, поражда илюзията, че същото може да се повтори в наши дни по отношение на бившите съветски републики Украйна, Грузия и Молдова. Разликата в обстоятелствата обаче е съществена. Разширяването на северноатлантическата геополитическа зона в края на XX и началото на  XXI век засяга само три непосредствени съседи на Русия – малките прибалтийски държави Литва, Латвия и Естония. Сега става дума най-вече за Украйна – голяма славянска държава, която за Русия има по-голяма стратегическа важност от всичките източноевропейски държави от бившия съветския блок, взети заедно.

Освен това трябва да се отчете, че руската икономическа и военно-политическа мощ нарасна значително през първите 13 години на ХХI век. Не е без значение и силното лидерство на върха, в Кремъл. Така че Русия от 2014-2015 съвсем не е онази, която не можа да спре процеса на разширяване на НАТО от средата на 90-те години на миналия век.

Пренебрегването на тези дълбоки промени в геополитическата позиция на Русия доведе до изненадата и неподготвеността, с която бяха посрещнати от Запада решителните действия на Москва в Крим и в Източна Украйна от миналата година. Наистина, както ни показва книгата на Надя Бояджиева, 90-те години са изключително важен период, в който НАТО и Русия съумяват да преодолеят наследството на конфронтацията от студената война, да дадат импулс на процеса на контрол и съкращаване на въоръженията, да решат въпроса с „ядреното наследство” в бившите съветски републики извън Русия. Но при анализа на днешните европейски реалности в сферата на сигурността трябва да се оттласнем от „инерцията от 90-те”.

Впрочем, Надя Бояджиева вече работи върху втория том от изследването на отношенията между НАТО и Русия. Той е посветен на периода, в който стопанин на Кремъл е Владимир Путин. Така че в скоро време можем да очакваме авторката да хвърли „мост” между процесите от 90-те години и тези от наши дни. Освен че са новаторски за българската историография, изследванията на проф. Бояджиева са напълно конвертируеми и на международния научен терен.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Някогашната Югославия би могла да се характеризира като своеобразно обединение на Изтока и Запада, в културен план, и на Севера и Юга - в икономически. В по-развитите северни региони (Хърватия) живее предимно католическо "уестърнизирано" население, изпитало културното влияние на Австро-Унгарската империя. По-слабо развитите южни райони (включително Босна), които в исторически план са подложени на влиянието на Православната църква, от една страна, и на Османската империя - от друга, са населени предимно с православни сърби, черногорци, македонизиращи се българи и албанци, както и с бошнаци (1). През ХІХ век балканският национализъм има предимно антиимперски характер, а за държавното строителство на новите национални държави в региона са характерни две тенденции: балканизацията (етническите разделения и националистическите претенции) и интеграцията на южнославянските народи. Реализираната след Първата световна война идея за създаването на "котел за претопяване на нациите" в лицето на "първата Югославия" се оказва несъстоятелна и в хода на Втората световна война позицията на различните и съставни елементи се определя именно от националистически и религиозни мотиви.

Държавното строителство в комунистическа Югославия

Ето защо, в основна задача на държавното строителство в следвоенна комунистическа Югославия се превръща институционализацията на етническата федерация, която да гарантира единството на населението, притежаващо голям опит в националистическите, териториални и религиозни разпри. Етническата хетерогенност е характерна и за отделните републики в Югославия, нито една от които, въпреки "етноцентричните" им названия, не покрива критериите за "етнически чиста" полития (национална държава). В Хърватия например живеят само две трети от югославските хървати и има значително сръбско малцинство в Източна Славония, но най-хетерогенна в етническо и религиозно отношение е Босна и Херцеговина. Картата по-долу нагледно илюстрира етническата хетерогенност на Югославия.

Легенда:

Сърби

Хървати

Мюсюлмани (бошнаци)

Словенци

Македонци

Черногорци

Албанци

Унгарци

Турци

Българи

Италианци

Румънци и власи

Според теорията на конфликтите (3), вероятността от появата на конфликти намалява при много слаба или при много силна фрагментация на населението (4), при доминацията (над 80% от населението) на една група, при наличието на дискриминация и при ниско ниво на поляризация. Босна и Херцеговина е по-малко фрагментирана и, поради голямата численост на малцинствата, е по-поляразирана етнически, в сравнение с другите югорепублики и Югославия, като цяло, затова притежава голям конфликтен потенциал. В Хърватия например, националистическите настроения след местното сръбско малцинство започват да се проявяват едва след приемането през 1990 на новата Конституция, според която Хърватия става национална държава на хърватския народ и другите малцинства.

Основна задача за посткомунистическа Югославия е предотвратяването, от една страна, на етническата доминация в политическата и икономическа сфери (разрешаване на т.нар. дилема за сигурността на малцинствата) (6), а от друга - на политизацията на етничността. Първоначално стратегията на Тито в сферата на държавното строителство се основава на идеята за югославизма (въпреки негативния исторически опит на първата Югославия), която стимулира политическата и икономическа централизация, потискайки етноцентристките и националистически настроения. Тази политика предполага формирането на наднационална югославска идентичност и консолидацията на социалистическата държава в резултат от ерозията на традиционните (етнически, културни, религиозни) идентичности и антисоциалистически нагласи. Според преброяването на населението от 1961 обаче, едва под 2% от населението на СФРЮ се самоидентифицират като югославяни (изключение е Босна, където преди при преброяванията да бъде въведена категорията "босненски мюсюлмани", което става през 1971, последните предпочитат именно югославската идентичност, в противовес на сръбската или хърватската). В периода от 1971 до 1981 делът на идентифициращите се като югославяни нараства във всички републики. Много етнически групи обаче, възприемат политиката на югославизма като опит за асимилация и възраждане на Велика Сърбия, т.е. по-скоро като заплаха, отколкото като гаранция за етническа сигурност.

През 50-те и началото на 60-те години политическите лидери се стремят да запазят баланса между единството и различията, т.е. между централизма и федерализма. Стратегията на Съюза на югославските комунисти (СЮК) цели не ликвидирането на националните (етническите) идентичности, а предотвратяването на тяхната политизация. Използваната от компартията тактика на "стратегическия национализъм" е насочена към следвоенното възстановяване на държавността и предотвратяването на сръбски-хърватските конфликти и нестабилността, характерни за периода между двете световни войни.

Етническият федерализъм, гарантиращ равенството и значителната автономия на етническите групи, населяващи републиките и провинциите, цели да разреши националния въпрос, да попречи на политизацията на етничността и да формира основата на легитимността на новия режим. Задачата да не се допусне нова сръбска доминация се решава чрез институционализацията на един своеобразен консенсусен федерализъм, в чиито рамки всички съставни части на федерацията участват във вземането на решенията на федерално равнище, като те следва да бъдат одобрени единодушно. Така, югославският федерализъм признава съществуването на шест национални държави (чиито имена - Сърбия, Хърватия, Македония и т.н., подчертават идеята за национална държава на съответните нации) под формата на републики, притежаващи своя национална (републиканска) символика и право на самоопределение.

Югославската компартия подкрепя идеята за използване потенциала на етническия национализъм за по-нататъшно гарантиране на комунистическия интернационализъм, затова Македония също получава статут на република, а босненските мюсюлмани (за първи път), наред със сърбите и хърватите, са признати за равноправни членове на етнически хетерогенната Босна и Херцеговина.

Четирите "Д"

В средата на 60-те години стартират процеси на децентрализация, деетатизация, деполитизация и демократизация (четирите "Д"), както и на институционализация на националистическите принципи. Съпротивителните тенденци срещу усилването на сръбската доминация в Компартията водят до конституционните промени през 1967, които ограничават властта на СЮК на федерално равнище. Ако на първия етап от формирането на федеративния модел реалната власт се концентрира в Централния комитет на СЮК, по-късно стартира постепенен процес на децентрализация и усилване властта на компартиите на отделните републики. Целта на СЮК е установяването на реален федерализъм в държавата и партията, което да предотврати неинституционализираната мобилизация на етническите идентичности. Така, СЮК започва да функционира като асоциация на осем регионални компартии, като по този начин са заложени основите на превръщането на Югославия в конфедерация.

Най-ярък пример за промяната на възприетия дотогава подход на формалното утвърждаване на федералната политика от компартиите на отделните републики става провеждането през 1968 на републиканските конгреси на комунистическите партии преди федералния. По-нататък решенията на федералния конгрес започват да обобщават решенията и платформите на републиканските конгреси (макар че Тито запазва правото си на вето върху решенията на отделните републики). Ключов елемент в процеса на укрепване властта на републиките става въведеното през 1971 право на вето по отношение на решенията на централната власт, което получават всички федерални единици (включително автономните провинции).

През 1967 пък е възстановено Републиканското Вече (ликвидирано през 1953), като му се дават нови пълномощия и се възприема принципът на националния паритет на представителство във всички федерални органи. По този начин, идеята за противопоставяне на сръбската доминация осигурява представителство на всички етнически групи в управлението, което в някои случаи (например присъствието на хърватите във военното ръководство или на черногорците във федералните органи на властта) се оказва непропорционално завишено.

Конституцията от 1974 усилва конфедеративните тенденции: реорганизирана е институциата на колективното президенство (Президиума на СФРЮ), включващо 9 човека - председателят на СЮК и осем регионални представители, избрани от парламентите на отделните републики, получават право на вето върху решенията на Президиума.

Въпреки политиката на федерализъм и подкрепата за "мултинационалността", националистическите настроения намират открит израз само извън рамките на комунистическата партия (например декларацията от 1967, подписана от хърватската интелигенция) (9). Режимът на Тито, който осъществява децентрализация на СЮК, паралелно с това продължава да контролира артикулирането на етническите идентичности, но не и тяхната политизация. Пример за това е реакцията срещу подема на националистическото движение в Хърватия през 1971, когато редица представители на висшето хърватско ръководство, включително председателят на ЦК на местната компартия, са принудени да подадат оставка.

Опитите за преодоляване на социално-икономическото неравенство

Втората ключова задача пред комунистическа Югославия е промяната на съществуващото социално-икономическо неравенство между регионите. По-слабо развитите региони изостават в пъти по нивото на социално-икономическото си развитие, затова на първо място в дневния ред на следвоенното икономическо развитие на страната са изведени модернизацията и индустриализацията.

От гледна точка на теорията на модернизацията, етническите идентичности са "архаични" и периферни, а процесите на индустриализация, урбанизация и рационализация, както и развитието на комуникациите и транспорта, би трябвало да доведат до изчезването на традиционните различия, ограничаване на етническия национализъм, формиране на космополитни възгледи и развитие на междуетническата толерантност. От друга страна, според теорията за етническата конкуренция (11), индустриализацията и модернизацията, стимулиращи социалната и икономическа мобилност, обратното, могат да усилят етническата идентичност на доминиращата група и етническата мобилизация на групите на малцинствата, което пък води до конфликти между тях. Първоначално, прокарвайки политиката си за преразпределяне на ресурсите и подкрепа за слабо развитите региони, политическият елит в Югославия имплицитно действа в руслото на модернизационната теория. Целта е основаният на етническа или религиозна идентичност национализъм да бъде ограничен и маргинализиран посредством политиката на урбанизация и модернизация, осъществявана от СЮК. Създаването на федерация на равноправни нации (независимо от големината на територията и населението им) се осъществява паралелно с централизацията на СЮК с цел прокарването на тази политика. Програмата за федерализация е важен инструмент за гарантиране на широка подкрепа и цели да позволи на СЮК да създаде ново модернизирано общество, в което националните идентичности да бъдат заменени от идентификацията с новата югославска държава. В резултат от тази политика, към края на 70-те години СФРЮ преминава в категорията на държавите със средно ниво на доходи, но степента на неравенство между отделните югорепублики нараства.

През 50-те години проблемите на изостаналите региони се решават от федералното правителство: така планът за 1954-1960 акцентира върху инвестициите в най-слабо развитите региони и финансирането на южните региони за сметка на северните. В началото на 60-те години обаче, реакцията на най-развитите региони и неефективността на политиката на планиране налагат провеждането, през 1961, на редица реформи, насочени към децентрализация, развитие на самоуправлението и повишаване на ефективността. Сред тях са промяната на данъчното законодателство (прогресивният данък е заменен с единна данъчна ставка, което води до намаляване на данъчните постъпления от предприятията във федералния бюджет от 60% до 15% от печалбата), девалвация на динара, премахване на системата на множество валутни курсове и премахване на контрола върху ценообразуването при потребителските стоки. В резултат от това през първата половина на 1962 цените на дребно нарастват с 25%, а тези на селскостопанската продукция с 18%, което се отразява негативно особено върху най-слабо развитите региони, зависими от селското стопанство, каквато е и Босна.

През 1953 новата югославска Конституция води до формирането на "комунален федерализъм". Според проф. Елена Гускова, "през 50-те години решаването на задачата за въвеждане на система за самоуправление на икономиката се обвързва със създаването на механизъм на пряката демокрация, който да предостави максимално широки възможности за осъществяване на демократично самоуправление в предприятията посредством съответните организации в производството и другите сфери на обществения живот: работническите съвети, кооперативите, комуните, стопанските асоциации, обществените органи за управление в сферите на образованието, науката, културата и здравеопазването". От една страна, това означава ограничаване ролята на федералните органи (Републиканското Вече е заменено с Вече на производителите) и разширяване на производственото (класово, а не етническо) самоуправление, а от друга - фрагментация на обществото и улесняване на контрола върху него от страна на СЮК (след 1954 компартиите в отделните югорепублики контролират всички назначение на висши постове в тях). Надеждите на комунистическото ръководство са, че работническото самоуправление ще повиши темповете на икономическо развитие и ще съдейства за формирането на нова идентичност на основата на солидарността на работническата класа, предотвратявайки по този начин регионално-етническите конфликти. На практика обаче, работническото самоуправление води до артикулирането на местните, а не на класовите интереси, а отслабването на федералния контрол над икономиката стимулира фрагментацията на СЮК и формирането на партикуларен и националистически дневен ред. От средата на 60-те години нататък, компартиите на отделните югорепублики започват да представляват и защитават на първо място интересите на съответните титулни нации (хърватите в Хърватия, сърбите в Сърбия, босненските мюсюлмани в Босна и т.н.).

През 1966 е създаден специален фонд за подпомагане на недостатъчно развитите региони (на първо място Босна, Черна гора, Македония и Косово) - кредитна организация, средства в която са задължени да внасят всички субекти на федерацията, пропорционално на техния БВП, и която финансира най-слабо развитите региони. Докато Хърватия и Словения последователно се обявяват против тази политика на преразпределяне, южните региони изцяло я подкрепят.

По този начин политиката, насочена първоначално към преодоляване на неравенството между регионите и смекчаване на регионалните и национални различия, в крайна сметка постепенно води до появата на икономически национализъм, усилил се значително в резултат от икономическата криза през 80-те години. Преференциалната инвестиционна политика по отношение на най-слабо развитите региони, въпреки увеличаването на фиксирания капитал, не променя разпределението на БВП между отделните федерални субекти поради ниската ефективност на инвестициите. В южните региони БВП на глава от населението продължава да намалява, в сравнение със средното ниво за Югославия, като цяло.

Заключение

И така, основни фактори за разпадането на югославската държавност и появата на независимите Хърватия, Босна и т.н., са икономическото неравенство между югорепубликите, икономическият национализъм, отслабването на централната власт и фрагментацията на СЮК, който прекратява съществуването си, като символ на националното единство, през 1990. От една страна, икономическото неравенство стимулира сепаратистките настроения в най-развитите региони, стремящи се да се отделят от най-слабо развитите. От друга страна, сепаратистките настроения се усилват в резултат от ерозията на централната власт и често представляват превантивни мерки за решаване на дилемата за сигурността при положение, че третата страна (т.е. югославската държава) не може да гарантира стабилността и да защити малцинствата от дискриминацията на мнозинството. Същите фактори по-късно се оказват основни стимули за възхода на сепаратизма и в рамките на новите независими държави, възникнали върху руините на някогашна Югославия.

Бележки:

1. Бошнаците (босненци, босненски мюсюлмани (нежелат.) и др.) са потомци на сърбите, приели исляма в периода на османското владичество.

2. Hashi, Iraj. The Disintegration of Yugoslavia: Regional Disparities and the Nationalities Question // Capital & Class. 1992. № 3. C. 51. http://cnc.sagepub.com/content/16/3/41.

3. Ellingsen T. Colorful Community or Ethnic Witches' Brew? Multiethnicity and Domestic Conflict dur-ing and after the Cold War // The Journal of Conflict Resolution. 2000. № 2. http://www.jstor.org/stable/174664; Fearon, James D. Ethnic Mobilization and Ethnic Violence / Oxford handbook of political economy. N.Y.: Oxford university press. 2006. C. 853-869.

4. Статистическите анализи показват съотношението между фрагментацията и конфликтите под формата на обратна U-крива, т.е. високото и ниско ниво на фрагментация понижава нивото на конфликтите.

5. Изчисления на автора. Данни от: Hashi, Iraj. The Disintegration of Yugoslavia: Regional Disparities and the Nationalities Question // Capital & Class. 1992. № 3. C. 51. http://cnc.sagepub.com/content/16/3/4.

6. Fearon D. Ethnic war as a commitment problem // Annual Meeting of the American Political Science Association. 1994. Posen, Barry. The Security Dilemma and Ethnic Conflict // Survival. 1993. № 1.

7. Sekulic Dusko, Garth Massey, Randy Hodson. Who Were the Yugoslavs? Failed Sources of a Common Identity in the Former Yugoslavia // American Sociological Review. 1994. № 1. С. 85, 89. http://www.jstor.org/stable/2096134.

8. Bertsch Gary K. Ethnicity and Politics in Socialist Yugoslavia // Annals of the American Academy of Political and Social Science. 1977. С.97. http://www.jstor.org/stable/1043230.

9. Декларации за статута и името на официалния хърватски език.

10. Flaherty, Diane. Plan, Market and Unequal Regional Development in Yugoslavia // Soviet Studies. 1988. № 1. C. 106–108. http://www.jstor.org/stable/151746; Lang, Nicholas R. The Dialectics of Decentralization: Economic Reform and Regional Inequality in Yugoslavia // World Politics. 1975. № 3. С. 332.

http://www.jstor.org/stable/2010123 (дата обращения:13.01.2012).

11. Теорията за етническата конкуренция предполага, че етническите конbликти са продукт на икономическата конкуренция между етнически диференцирани класови сегменти или пък между етнически различни потребители и доставчици. Bonacich, Edna. A Theory of Ethnic Antagonism: The Split Labor Market // American Sociological Review.1972. № 5. http:// www.jstor.org/stable/2093450.

12. Lang, Nicholas R. The Dialectics of Decentralization: Economic Reform and Regional Inequality in Yugoslavia // World Politics. 1975. № 3. С. 329. http://www.jstor.org/stable/2010123. Flaherty, Diane. Plan, Market and Unequal Regional Development in Yugoslavia // Soviet Studies. 1988. № 1. C. 106–108. http://www.jstor.org/stable/151746.

13. През периода от 1981 до 1990 по линия на фонда са преведени 4 млрд. долара. Dubravcic, Dinko. Economic causes and political context of the dissolution of a multinational federal state: The case of Yugoslavia // Communist Economies and Economic Transformation. 1993. № 3. С. 265. http://dx.doi.org/10.1080/14631379308427758.

14. Flaherty, Diane. Plan, Market and Unequal Regional Development in Yugoslavia // Soviet Studies. 1988. № 1. C. 106–108. http://www.jstor.org/stable/151746. Hashi, Iraj. The Disintegration ofYugoslavia: Regional Disparities and the Nationalities Question // Capital & Class. 1992. № 3. C. 51. http://cnc.sagepub.com/content/16/3/41.

Литература:

1. Hashi, Iraj. The Disintegration ofYugoslavia: Regional Disparities and the Nationalities Question // Capital & Class. 1992. № 3. http://cnc.sagepub.eom/content/16/3/41.

2. Ellingsen T. Colorful Community or Ethnic Witches’ Brew? Multiethnicity and Domestic Conflict duringand after the Cold War // The Journal of Conflict Resolution. 2000. № 2. http://www.jstor.org/stable/174664.

3. Fearon, James D. Ethnic Mobilization and Ethnic Violence / Oxford handbook of political economy. N.Y. : Oxford university press. 2006.

4. Fearon D. Ethnic war as a commitment problem // Annual Meeting of the American Political Science Association. 1994. Posen, Barry. The Security Dilemma and Ethnic Conflict // Survival. 1993. № 1.

5. Sekulic Dusko, Garth Massey, Randy Hodson. Who Were the Yugoslavs? Failed Sources of a Common Identity in the Former Yugoslavia // American Sociological Review. 1994. № 1. http://www.jstor.org/stable/2096134.

6. Bertsch Gary K. Ethnicity and Politics in Socialist Yugoslavia // Annals of the American Academy of Political and Social Science. 1977.

7. Flaherty, Diane. Plan, Market and Unequal Regional Development in Yugoslavia // Soviet Studies. 1988. № 1. C. 106-108. http://www.jstor.org/stable/151746.

8. Lang, Nicholas R. The Dialectics of Decentralization: Economic Reform and Regional Inequality in Yugoslavia // World Politics. 1975. № 3. http://www.jstor.org/stable/2010123.

9. Dubravcic, Dinko. Economic causes and political context of the dissolution of a multinational federal state: The case of Yugoslavia // Communist Economies and Economic Transformation. 1993. № 3. С. 265. http://dx.doi.org/10.1080/14631379308427758.

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

След трагичните януарски събития в Париж се появиха множество анализи относно причините за извършените във френската столица терористични нападения, както и кой би могъл да извлече най-голяма полза от тях. В същото време, новите карикатури на пророка Мохамед, публикувани вече след нападението на ислямистите в изданието Charlie Hebdo, провокираха крайно негативната реакция на мюсюлманската общност (а и не само нейната) както в самата Франция, така и по света. Някои от появилите се в тази връзка анализи например, акцентират върху факта, че през декември 2014 сатиричният седмичник е станал собственост на семейство Ротшилд, което, според авторите на въпросните анализи, съзнателно поддържа конфронтационната линия за да увеличи тиража на списанието (нараснал от 60 хиляди на няколко милиона) и, съответно, печалбите си. Други пък изразяват опасения, че терористичните нападения ще послужат като предлог за налагането на тотален полицейски контрол и ограничаване демократичните права на гражданите на ЕС.

Факт е, че основният въпрос на провелата се на 19 януари 2015 среща на външните министри на държавите членки на Съюза беше обсъждането на "неотложни мерки за засилване на борбата с тероризма", в чиято основа е приемането на своеобразна европейска версия на американския т.нар. "Патриотичен акт" (Uniting and Strengthening America by Providing Appropriate Tools Required to Intercept and Obstruct Terrorism Act of 2001), който беше използван от Вашингтон за установяването на тотален контрол не само върху американските граждани, но и върху тези на други (включително съюзни на САЩ) държави. Доколкото беше пряко засегната от атентатите, Франция пое инициативата, стартирайки в националните медии дискусия за активното прилагане на приетия през октомври 2014 нов закон за борба с тероризма. Както съобщи премиерът на страната Манюел Валс, за укрепване на мерките за сигурност в страната са мобилизирани 122 хиляди полицаи, военни и жандармеристи и се откриват 2680 нови места в специалните служби и армията с цел осъществяване на контрол над "лицата, пораждащи опасения за националната сигурност". Според него, в момента броят на тези хора е около 3000 души, от които 1300 са френски и чужди граждани, живеещи на територията на страната и подържащи връзки с терористичните групировки в Сирия или Ирак, плюс още 500 човека, станали известни на службите в резултат от проверките на джихадистките сайтове. За реализацията на тази програма, в рамките на следващите три години, ще бъдат изразходвани 425 млн. евро. Тя обаче, поражда множество въпроси, включително, дали подобни мерки са оправдани, ако действително става дума само за три хиляди екстремисти.

Транснационалните терористични мрежи

Всъщност, транснационалният тероризъм в съвременния свят е системен феномен, който обикновено е тясно свързан и дори представлява своеобразно продължение на официалната политика, обслужваща интересите на основните глобални геополитически играчи. Това рядко се признава публично, но не е тайна за никого. Разбира се, напоследък сме свидетели и на друг феномен, свързан с тероризма на индивидуално или локално ниво, който по правило няма общо със сериозната политика, но това не променя принципно нещата.

Международният тероризъм, като инструмент за упражняване на влияние върху политическите процеси от едни или други политически субекти, се използва от немалко съвременни правителства, политически партии, големи корпорации, религиозни движения и организирани престъпни групи.

Както е известно, през втората половина на ХХ век, т.е. по време на студената война между САЩ и Съветския съюз, и двете страни прибягваха към нестандартни методи на силово въздействие, извън рамките на традиционната война, доколкото наличието на големи ядрени арсенали направи прекия конфликт между тях крайно проблематичен. Така, СССР и комунистическият блок бяха склонни да подкрепят левите и националистически светски, включително откровено екстремистки, движения от типа на Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам, западногерманската "Фракция Червена Армия" (RAF), италианските "Червени бригади", Организацията за освобождение на Палестина, Народното движение за освобождения на Ангола и много други, използващи в рамките на своята активност радикални силови мерки. В тази връзка си струва да припомним за подкрепата, която получава от Източния блок такъв известен международен терорист като Илич Рамирес Санчес (Карлос "Чакала"). На свой ред, САЩ и съюзниците им подкрепяха множество крайнодесни формации, както и радикалните ислямисти, чиито интереси в сферата на геополитиката и глобалната икономика съвпадаха с американските.

Мнозина западноевропейски и американски анализатори смятат, че дипломацията и специалните служби на САЩ имат много сериозна "заслуга" за появата и възхода на такъв вече глобален феномен, като радикалния ислямизъм. Това се отнася и за появата на организации като Ал Кайда, Движението Талибан или Ислямска държава. Впрочем, в различни периоди американските специални служби си сътрудничат и с отделни организирани криминални мрежи, включително италианския и американския клонове на Коза Ностра, калабрийската Ндрангета или MS13 (Mara Salvatrucha - транснационална криминална група, възникнала в Лос Анжелос през 80-те, съставена предимно от латиноамериканци и действаща в САЩ, Канада, Мексико и Централна Америка - б.р.). Твърди се, че в Европа това се отнася и за албанската мафия. Впрочем, други играчи, като специалните служби на Китай, Саудитска Арабия или Франция, също имат свои "клиенти" сред екстремистките и терористични групировки и движения. Тоест, на практика, екстремистките движения и организации, практикуващи тероризъм, са интегрална част от съвременния политически пейзаж, независимо от декларациите на официалните институции в едни или други държави, които обвиняват противниците си, че подкрепят радикалите, но никога не са склонни да признаят, че и те самите го правят.

Тази ситуация се промени значително през последните двайсетина години, след разпадането на двуполюсния модел. След краха на Съветската империя, без подкрепа остана цялата създадена от нея система от "клиенти" (политически режими и движения), включително склонните да използват терористични методи. В същото време, такива държави като САЩ, Саудитска Арабия, Катар, Пакистан и някои други, продължават да използват подобни "инструменти" за прокарването на собствените си геополитически интереси. В тази връзка си струва да припомня, че преди две години управлението на такава ключова държава в Близкия Изток като Египет попадна в ръцете на организацията "Мюсюлмански братя", смятана от мнозина на Запад за "терористична". Това обаче не попречи режимът на президента Мохамад Морси (издигнат от "братята" през 2012 и свален от армията с преврат година по-късно) да получи подкрепата на Вашингтон (както в лицето на Барак Обама, така и на влиятелна фигура като сенатора републиканец Джон Маккейн) и на Анкара.

Изкушението международните терористични мрежи да се използват за решаването на конкретни политически и икономически въпроси се дължи на множеството предимства на този метод. Той, в частност, дава възможност за нанасяне на сериозен ущърб на геополитическия противник, без това да налага открита конфронтация с него, включително с помощта на т.нар. "стратегия на управлявания хаос". Освен това използването на криминални и екстремистки мрежи решава въпроса за финансирането, защото нелегалните операции не се контролират от официалните държавни и обществени институции. На практика е невъзможно да се проследи цялата верига за получаване на необходимите средства и тяхното използване, което позволява да бъдат избегнати евентуални обвинения в незаконни действия и риска от влошаване имиджа на държавата, която си позволява подобни неща, освен това затруднява възможностите за противодействие на противниковите специални служби. Друго важно предимство на използването на терористичните мрежи са ниските разходи и много по-лесното им проникване на територията на противника. Ако кадрите за редовната армия и специалните части се нуждаят от продължителна подготовка и изискват много сериозни средства, а използването им за различни "нерегламентирани" цели е рисковано (да не говорим, че може да окаже деморализиращо въздействие върху обществото на страната, използваща подобен инструментариум), участниците в терористичните мрежи обикновено са доброволци, преследващи свои собствени цели, които се включват спорадично във въоръжени нападения и по нищо не се отличават от местното население. В терористичните екстремистки мрежи професионалисти са само ръководителите от най-високо и средно ниво, които по-трудно могат да бъдат разобличени или ликвидирани и това на практика ги прави слабо уязвими. Не по-малко важен момент в сътрудничеството с терористичните мрежи е фактът, че винаги можеш да се разграничиш от тях и дори да ги обявиш за "глобална заплаха", т.е. за заплаха срещу теб самия. Илюстрация за това е твърдението на командващият иранската паравоенна организация «Басидж» генерал Мохамад Реза Нагди, че американските специални служби са участвали в създаването на Ислямска държава за да разширят влиянието си в региона на Близкия Изток, а сега обявяват тази терористична огранизация за заплаха.

Според главния редактор на френското специализирано издания Defence Ришар Лабевиер (автор на бестселъра „Доларите на терора: Съединените щати и ислямистите“), интересът на Вашингтон към използването на екстремисти, включително ислямски, е възникнал непосредствено след Втората световна война, когато САЩ си поставят задачата да установят контрол над близкоизточните държави и най-вече над тези, разполагащи с големи петролни ресурси. За да го постигнат те трябва да ограничат влиянието на Москва и регионалните и съюзници, които са предимно арабски националисти като Гамал Абдел Насър, Муамар Кадафи, Хафез Асад, а по-късно и Саддам Хюсеин. И тъй като по онова време Съветите са ползват със значителен авторитет в мюсюлманския свят, за Вашингтон е изключително важно да промени това. Отлична възможност да го направи възниква след съветската военна интервенция в Афганистан през 1979.

Според Лабевиер обаче, първата стъпка към формирането на този функциониращ повече от половин век стратегически съюз между ислямистите и САЩ са направени още през февруари 1945 с подписването на т.нар. „пакт Куинси“ (по името на американския крайцер, където става това) между президента Франклин Рузвелт и саудитския крал Абдел Азис, с който американците се превръщат в привилегирован купувач на саудитския петрол и на практика поставят добива му под свой контрол. Освен това, те получават възможност да разположат свои военни бази в този стратегически важен от геополитическа гледна точка район на света. Подписването на въпросното споразумение става отправна точка за формирането на транснационални ислямистки мрежи, чиято основна цел е ограничаване влиянието на светския национализъм и левите идеологии в мюсюлманския свят, не без основание смятани за „инструмент на съветското геополитическо влияние“. Съвместно със Саудитите, САЩ се заемат да създадат алтернатива, базираща се на ислямистката идеология, която по онова време стремително губи почва. Според тази идеология, светският национализъм и увлеченията по социализма са насочени против единствената истинска религия – исляма, а за неин основен носител първоначално е набелязано движението „Мюсюлмански братя“, което от този момент нататък започва да се ползва с благосклонността на американските специални служби и финансовата подкрепа на Саудитска Арабия.

Този нов инструмент на геополитиката на САЩ в региона се оказва знаков, защото позволява използването на такова мощно оръжие като исляма против американските противници в региона и най-вече срещу Съветския съюз. Съкрушителната му ефективност е демонстрирана особено ясно в битката срещу съветската окупация на Афганистан, а след разпадането на Съветската империя, той бива използван и в постсъветското пространство, превръщайки се в своеобразна „ахилесова пета“ на възникналите върху нейните руини нови държави с преобладаващо мюсюлманско население. Тази стратегия (с която, освен САЩ, в течение на дълги години бяха ангажирани и държави като Саудитска Арабия, Пакистан и Катар, а според някои - и Турция) стимулира появата на Движението Талибан, Ал Кайда, Джабхат ан-Нусра, Ислямска държави и редица други подобни организации. Терористичните мрежи демонстрират изключително добра приспособяемост, сред доказателствата за което са данните за сътрудничеството между лидери на Ал Кайда и най-голямата латиноамериканска криминална корпорация MS13, разполагаща със свои структури в десетина държави в двете Америки и контролираща гигантски бизнес, свързан с трафик на наркотици, рекет и пране на пари.

В чисто методологичен план, транснационалните терористични мрежи се базират на принципа, заложен и в основата на концепцията за мрежоцентричната война, разработена под ръководството на президента на Военноморския колеж на САЩ вицеадмирал Артър Сибровски (1942-2005). В технологичен план, терористичната мрежа отговаря на най-съвременните изисквания на този тип войни, доколкото в основата и е обменът на информация между всички участници в нея. Днешният транснационален екстремизъм и престъпност представляват интегрално пространство, притежаващо всички признаци на традиционната армия и държава и способно да осъществява различни видове широкопрофилна активност - например да работи с медиите, с идеологическата и финансовата сфери, както и да подменя функциите на традиционната държава (както го правят Революционните въоръжени сили на Колумбия - FARC, Движението Талибан в Афганистан или Ислямска държава в Сирия и Ирак) и да осъществява военни операции с различна интензивност. При това, ако съществуването и бъде застрашено, терористичната мрежа може да ограничи и дори да прекрати активността си в една точка на света, прехвърляйки я в друга и създавайки съвършено нова конфигурация.

Освен това транснационалните терористични мрежа се развиват с пълен синхрон с хода на прогреса, особено по отношение използването на медиите и социалните мрежи. Ислямска държава например активно използва Twitter и Youtube (виж статията на д-р Боян Хаджиев "Интернет стратегията на Ислямска държава", в бр.1/2015 на Геополитика - б.р.). За страничния наблюдател може да изглежда странно, но водачите на ИД редовно изготвят бизнес доклади за активността на организацията, организират пътувания в завладените от нея територии и снимат качествено направени филми, пропагандиращи нейната идеология. Тероризмът е част от съвременния свят на всички възможни нива: социално, медийно или политическо, той е интегриран в глобалната икономическа структура и се е превърнал в нейна органична част. В този смисъл, лозунгите за борба с международния тероризъм, които чуваме напоследък, в повечето случаи имат само символично значение, именно защото транснационалните терористични мрежа продължават да се използват като ефективен инструмент за прокарване на собствените геополитически интереси.

Съществуват ли реални механизми за борба с транснационалния тероризъм

Както е известно, феноменът на транснационалния тероризъм и възможностите за успешна борба с него се дискутират от доста години насам. Няма как да се отрече, че през този период мащабите на терористичните нападения нараснаха, а престъпните мрежи вече плътно покриват всички континенти на планетата, но истината е, че консенсусът почти всяка отделно взета престъпна активност да бъде обозначавана като "глобална", съдейства за легитимирането на новия статут на тероризма. Представата за тероризма като заплаха за цялото човечество и нов глобален враг позволява формирането на цял комплекс от нови механизми в сферата на вътрешната и външната политика в света, а като него естествен и доминиращ център се очертават САЩ.

Нерядко проблемът с тероризма се разглежда в контекста на глобалната демократизация, поставяйки на преден план въпроса, как развитието на глобалния пазар влияе върху транснационалния тероризъм? Така, според професора от Харвардския университет Джефри Франкел, откритите международни структури стимулират разширяването на терористичните мрежи, докато Дрю Шауб от Университета на Пенсилвания смята, че глобализацията намалява риска от терористични нападения. Така или иначе, световният тероризъм обикновено се разглежда като страничен играч в процеса на глобализация, като повечето изследвания в тази сфера се основават на тезата, че всяко екстремистко политическо действие е в разрез с тенденциите към разширяване на отвореното общество и пазара. Дали обаче наистина е така?

В историята на тероризма има множество примери на кървава борба за определени ценностни устои, противопоставящи се на културната, религиозна или политическа експанзия. Дали обаче е коректно този феномен да бъде определян като "глобален тероризъм", представяйки го едва ли не за основното огнище на съпротива срещу глобализацията? Защото истината е, че терористичните групировки много често са били използвани и продължават да се използват като инструмент в големите геополитически игри. Показателно в тази връзка е, че екстремистите могат да бъдат представяни и като "борци за свобода" и като "кръвожадни радикални елементи", в зависимост от контекста. Пример за това е, че преди две години американският сенатор Джон Маккейн отиде в Сирия за да се срещне там с "борците за демокрация срещу кървавия режим на диктатора Асад", които днес формират гръбнака на т.нар. Ислямска държава. Ето защо, лозунгите за подновяване на борбата срещу "световния тероризъм" не звучат особено убедително при положение, че едни терористи (например либийските, сирийските или чеченските ислямисти) се обявяват за "борци за свобода", а други за "врагове на демокрацията". В крайна сметка подобен "световен тероризъм" се оказва много удобен медиен продукт, който може да придобие най-различни смислови форми. Впрочем, когато се говори за "световен тероризъм", може ли той да се представя като "антиглобализационен феномен"? Залагайки на геополитическите противоречия, терористичните организации в целия свят са пример за циничен и изключително мащабен бизнес.  В качеството си на ключов "инвеститор", Саудитска Арабия поддържа мрежа от ислямистки организации на всички континенти, а САЩ, които подкрепят въоръжените отряди на сирийската опозиция, продължават да си затварят очите за присъствието на многобройни кадри на Ал Кайда в техните редици. Тоест, в днешната информационна епоха въоръжените екстремистки групировки могат да играят най-разнообразни роли, при това дори без да го осъзнават. Опитвайки се обикновено да решат своите регионални проблеми и вдъхновени от съвършено утопични идеали, редовите терористи се превръщат във фон на грандиозен спектакъл, чиято крайна цел, според редица западни анализатори, е "утвърждаването на американския модел на глобализация".

Всичко това поражда основателни съмнения относно това, доколко тероризмът е реално предизвикателство срещу устоите на сегашния световен ред и, дали не се използва по-скоро като инструмент за укрепването му. Защото много терористични формации бяха създадени като своеобразни "марионетки", обслужващи определени геополитически цели. Не е изненада и, че по-късно някои от тях прекъснаха връзката със своите създатели, опитвайки да се позиционират като самостоятелни играчи. В това отношение прословутата Ислямска държава е поредния пример за "чудовище, създадено в лабораторията на борците с "глобалния" тероризъм". В кървата си битка за налагането на "истинския ислям" тази организация на практика се стреми да ликвидира суверенитета на държавите и културното многообразие на региона. След като не успяха да свалят сирийския диктатор (каквато беше целта, на онези които ги финансираха  и подкрепяха с оръжие), радикалните ислямисти се насочиха към други цели (и се сдобиха със собствени източници на приходи), вероятно различни от тези на бившите им "кукловоди". Последните обаче не са особено обезпокоени от това, защото подобно развитие се вписва в т.нар. "стратегия на управлявания хаос", да не говорим, че е повод за подновяване на позаглъхналата през последните години война срещу "световния тероризъм". Съществуват обаче много сериозни опасения, че тази война няма да бъде спечелена и то не защото терористите са непобедими, а защото съществуването им е в интерес на големите оръжейни корпорации (гарантирайки им гигантски печалби), на глобалните медии, определящи облика на "външния враг", както и на онези политически елити, които предпочитат да мобилизират населението на планетата за борба срещу подобни изкуствено отгледани чудовища, вместо да се заемат с разрешавенето на реалните проблеми, пред които е изправен съвременният свят.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}