През последните месеци станахме свидетели на радикална промяна в глобалната политика, основните търговски схеми и военните алианси. Русия преориентира търговията си с петрол и природен газ, както и тази с военни технологии, от Европа към Евразия. Този резултат е точно обратния на американските надежди от последния половин век, свързани с разделянето и овладяването на Евразия - настройването на Русия срещу Китай, изолацията на Иран и недопускането Индия, страните от Близкия Изток и другите азиатски държави да създадат алтернативна на американския долар валутна зона. Санкциите, налагани от САЩ и възприетата от тях политика на нова студена война, тласнаха някои от тези страни да се обединят в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), като противовес на НАТО, и в групата BRICS, като движение за отказ от зоната на долара и програмите за сурови икономии на МВФ и Световната банка.

Влошаването на ситуацията в еврозоната

Що се отнася до Европа, настойчивите американски искания тя да се присъеди към новата студена война, налагайки санкции срещу Русия и блокирайки руския газов и петролен износ, задълбочиха суровите икономически реалности в еврозоната, която все повече заприличва на "мъртва зона". В началото на декември 2014 група водещи германски политици, дипломати и дейци на културата изпратиха отворено писмо до Ангела Меркел, протестирайки против нейната проамериканска и антируска политика. Придавайки си прекалено голяма значимост, САЩ рискуват да изтласкат Европа от американската икономическа орбита.

Впрочем, Турция вече излиза от американско-европейската орбита, залагайки на Русия за покриване на енергийните си потребности. Иран също демонстрира признаци, че е склонен към алианс с руснаците. Вместо да "разделят и да владеят", както планираха, "ястребите" в администрацията на Обама изолират Америка от Европа и Азия. В същото време в американските медии почти липсва разбиране за това, въпреки дискусиите по първите страници на вестниците в цяла Европа и Азия. Така, вместо да ерозира и разруши BRICS, доларовата зона изглежда все по-близо до собствения си крах.

През декември 2014 руският президент Путин посети Индия, където подписа важни споразумения в областта на отбраната, космическото сътрудничество и енергетиката. Седмица преди това той беше в Турция, където обяви, че пренасочва газопровода "Южен поток" от Южна Европа към Турция. Анкара изглежда все по-близо до ШОС и BRICS, които се превръщат в своеобразни антиамерикански алианси, очевидно съзнавайки, че няма никакви шансове да се присъедини към ЕС.

Няколко месеца преди това пък, Русия обяви, че ще инвестира гигантски средства в изграждането на мрежа от стратегически тръбопроводи към Китай, който ще получи от нея и свърхмодерни технологии за противоракетна отбрана.

В американските медии обаче, нямаше почти никакви дискусии относно тази толкова мащабна геополитическа трансформация, вероятно защото тя ознаменува поражението на политиката на нова студена война, прокарвана от неоконсерваторите от края на 2013 насам, т.е. след като Москва убеди президента Обама да не започва война срещу Сирия, което беше ключова военна цел на въпросните кръгове в САЩ.

Техният отговор беше да се опитат да изолират Русия и да атакуват нейната търговия и, следователно, платежния и баланс, т.е. износа на газ и петрол за Европа. През февруари 2014 американските дипломати организираха (почти в стил Пиночет) своеобразен преврат в Украйна, използвайки го като инструмент за пречупване на тенденцията за разширяване на търговията и икономическото сътрудничество между Европа и Русия.

Целта беше, да бъде "наказана" руската икономика, като в хода на този процес и в резултат от провокирането на финансова криза да се постигне смяната на режима на Путин, като вместо него в Кремъл се появи един по-проамерикански неолиберален режим, като онзи на Елцин от 90-те години на миналия век,

В основата на тази стратегия е тезата, че след разпадането на Съветския съюз през 1991 Русия постепенно е активизирала политиката си в Европа, опитвайки се да реинтегрира своята икономика и общество. В същото време, Европа търсеше начин да превърне Русия в основен доставчик на енергоносители (петрол и природен газ) по новите тръбопроводи, заобикалящи Украйна. Вече функциониращият газопровод "Северен поток" минава по дъното на Северно море, достигайки до Германия. Газопроводът "Южен поток" пък трябваше да минава през България и Сърбия (т.е. през Южна Европа) и да достигне до Северна Италия и Австрия.

От своя страна, Германия разчиташе на Русия, като пазар за износа си, от който да спечели достатъчно рубли за да плати с тях внасяния руски петрол и газ. Други европейски държави пък разшириха търговията си със селскостопанска продукция за Русия, а Франция се споразумя да произведе за руската армия няколко гигантски хеликоптероносачи "Мистрал". С други думи, краят на студената война обещаваше да доведе до много по-тясна икономическа, а следователно и политическа, интеграция между Русия и Европа, скрепена, до голяма степен, именно от мрежата от газопроводи.

Американските "рицари" на студената война обаче, се опитаха да разрушат тази търговия. Стратегията им бе да изолират Русия и да обвържат Европа към американската икономика. Вашингтон разчиташе да организира мащабен износ на втечнен американски шистов газ за Стария континент, изтласквайки оттам руския, като по този начин бъде нарушен платежният баланс на страната.

Това очевидно беше неизпълнима мечта, но следва да признаем, че нескопосаната военна конфронтация на САЩ с Русия действително постигна нещо много важно, а именно - политическа трансформация на отношенията между Америка и Европа. Неслучайно в едно от изказванията си в началото на декември 2014 Путин посочи, че не вижда смисъл в преговорите с европейските политици, той като те просто следват указанията на САЩ, предавани им посредством НАТО, т.е. склонни са да се поддават на американския натиск.

Стратегията на "тръбопроводния рентиер"

Американската неолиберална стратегия залагаше на премахването на контрола на Москва върху тръбопроводната мрежа, по която към Европа се доставя руски газ и петрол. Идеята беше по този начин да се отнеме част от печалбите, които руснаците разчитаха за получат от износа на енергоносители за ЕС.

За да илюстрирам нагледно, какво точно се случи, ще дам следния пример. Представете си, че в САЩ действа закон, според който собственикът на една сграда не може да бъде и собственик на асансьорната система в нея. Това би означавало например, че собствениците на Емпайър Стейт Билдинг не могат да разполагат със собствените си асансьори. Някой друг би могъл да ги купи и след това да заяви на наемателите или жителите на сградата, че трябва да плащат всеки път, когато решат да се качат на 40-тия, 50-тия или 60-тия етаж. Тоест, вместо у собственика, който получава наем за Емпайър Стейт Билдинг, основната част от приходите биха могли да се окажат в джобовете на собствениците на асансьорната система, защото без достъп до нея, на наемателите ще се наложи да се качват пеша и приходите от наемите ще започнат да падат, до момента, в който наемодателят бъде принуден да плати на собствениците на асансьорите исканата от тях сума.

Именно това би се случило с всеки тръбопровод, принадлежащ на държави, които са враждебно настроени към Русия. За да го избегне, Газпром настояваше за изграждането на собствен тръбопровод под руски контрол, което изключва вземането на какъвто и да било "наем" за ползването му. Европа обаче всячески се опитваше да попречи на това, твърдейки, че "свободният пазар" изасква разделение между собствеността на тръбопровода и собствеността на газовите доставки, докато истинската и цел беше да взема "наем" за тях, за сметка на руските газови приходи.

Впрочем, Европейската комисия и преди това следваше враждебна към Газпром политика. Пример за това е поведението и по време на гръцката криза. Както е известно,  Комисията настояваше Гърция да плати на МВФ за помощта, оказана от фонда на чуждестранните държатели на гръцки ценни книжа, като продаде част от държавните си активи. Най-големият такъв актив бяха петролните находища в Егейско море и свързаната с тях инфраструктура. Когато обаче Газпром предложи най-високата цена за нея, Европейската комисия блокира сделката. Резултат от това стана въвеждането на още по-сурови мерки за икономии в Гърция, което пък още повече настрои тази страна срещу ЕС и МВФ и, следователно, против американската политика на нова студена война.

Станахме свидетели на следното: налице е толкова радикална промяна в американско-европейската дипломация, че в съответствие с теорията на международните отношения, тя е нестабилна в самата си основа и не работи ефективно.

Истината е, че Европа обърна с главата надолу основните постулати за това, как следва да се осъществява националната дипломация. Вместо да съобрази дипломатическите си действия със своите икономически и търговски интереси, тя подчинява тези интереси на американския контрол. Що се отнася да европейското присъствие в НАТО, вместо Европа да разглежда своята военна политика като продължение на външната, тя поставя икономическата си дипломация, търговските си схеми, доставките на енергоносители, експортните пазари на своята индустрия и селско стопанство изцяло в служба на военните цели на НАТО. Това обаче означава отказ от гарантирането на военната сигурност, каквато беше основната цел на създаването на алианса. Икономическата преориентация на Европа от сътрудничество към конфронтация с Русия поражда заплахата от пренасянето на военните конфликти непосредствено на територията на континента - в резултат от марионетната война в Украйна.

Старо правило е, че една държава няма приятели или врагове, а само национални интереси. По-голямата част от тези интереси са икономически. В днешна Европа обаче, канцлерът Меркел очевидно игнорира интересите на Германия и другите европейски икономики. Тя внезапно започна да разглежда Русия не като икономически пазар и доставчик на суровини и енергоносители, или като основен потребител на германската продукция и технологии, а като враг на Европа.

По същия начин, демонстрираната от нея напоследък "политическа любов" към Съединените щати ги представя като естествен приятел и съюзник на Европа, без да се осъзнава до каква степен американската политика на нова студена война на континента (в чиято основа е тезата, че "именно вие, европейците сте на преднат линия на битката с Русия и затова следва да поемете основното бреме по нея"), ерозира континенталните европейски интереси, задълбочава икономическите проблеми и усилва необходимостта от нови строги икономии.

От своя страна, САЩ очевидно са възприели тезата на фон Клаузевиц, че войната е продължение на външната политика с други средства, но я тълкуват крайно ограничено: войната се смята за единственият лост, който в наши дни Америка може да използва за реализацията на външната си политика. И след като по ред обективно причини тя вече не е в състояние да осъществява мащабни сухопътни операции, единствената и възможност е да ерозира противниковата икономика с помощта на въздушни удари (както беше в Ирак, Афганистан, Либия, а днес и в Сирия), или налагайки и все по-сурови санкции (както е в случая с Русия, във връзка с украинската криза).

* Авторът е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET), професор по икономика в Университета на Мисури, в Канзас Сити

{backbutton}

След разпадането на бившия Съветски съюз Латинска Америка остана в периферията на руската външна политика и извън ключовите сфери на руските геополитически интереси. За доста продължителен период външно-политическите инициативи на Руската Федерация  бяха фокусирани предимно към Централна Азия и кавказкото направление (т.н. „близка чужбина”), към Близкия Изток, Азиатско-Тихоокеанския регион и Арктика. Това беше използвано от САЩ, които активно се намесиха в развитието на събитията в държавите от Карибския басейн и Южна Америка.

Ситуацията започна да се променя през 2008, когато руският президент Дмитрий Медведев осъществи своята латиноамериканската обиколка, посещавайки Перу, Бразилия, Венецуела и Куба. Тази инициатива постави началото на нов етап в развитието  на отношенията между Русия и държавите от този стратегически важен регион. Наред с геополитическата си тежест, Латинска Америка е богата на природни ресурси като нефт, газ, руда, злато и диаманти. Събитията през последните няколко години показват, че регионът става приоритетно направление за руската външна политика, наред с държавите от постсъветското пространство и Близкия Изток. Тази тенденция изцяло се вписва в руската геополитическа доктрина.

Когато през 2008 Медведев завърши турнето си в държавите от Латинска Америка и Карибския басейн той дефинира новата външнополитическа насоченост на Кремъл като „стратегическа”. Отчитайки резултатите и значението на латиноамериканската си инициатива, тогавашният руски президент очерта характеристиките й като геополитически. Това се потвърждава и от действията на настоящия държавен глава на Русия. Владимир Путин определи Латинска Америка като регион с огромен потенциал не само в политически, но и в икономически и военен план. Бързото развитие на държавите в него ускорява процеса на индустриализация, което допълнително повишава интереса към тях.

Динамичното развитие на двустранните отношения

Дипломатическата активност през последното десетилетие е индикатор за тенденцията в развитието на двустранните отношения между Руската Федерация и страните от региона. Централно място в латиноамериканската политика на Москва заемат Бразилия, Аржентина и някои държави от междуправителствената организация ALBA[1]. Както е известно, блокът беше създаден от Куба и Венецуела през 2004, а днес в него влизат девет държави с общо население над 69 мил. души: Антигуа и Барбуда, Боливия, Куба, Доминика, Еквадор, Никарагуа, Сейнт Винсент и Гренадини, Венецуела и Санта Лусия. Членовете на ALBA търгуват помежду си с виртуална валута, наречена Sucre, която за първи път беше използвана вместо долара при една търговска сделка между Венецуела и Еквадор през юли 2010.

Руско-бразилските отношения

В центъра на руския интерес към държавите от латиноамериканския регион безспорно се намира Бразилия, чиято роля в световната икономика непрекъснато нараства. Страната е първа в Латинска Америка и седма в света по икономическо развитие. Засиленият интерес на Москва към нея се потвърждава от хронологията на дипломатическата активност през последните години. Тя засяга всички области на икономиката, науката и технологиите. Процесът започна да се развива динамично след 1997, когато беше подписан Бразилско-руският договор за сътрудничество.

Четири години по-късно, комитетът начело с бившия вицепрезидент на Бразилия Марко Масиел и руския премиер Михаил Касянов бе трансформиран в Бразилско-руска правителствена комисия. В нейните рамки двете държави сключиха дългосрочни договори, поставили началото на двустранно стратегическо сътрудничество. Негов израз са и честите взаимни визити на най-високо равнище. През септември 2003 вицепрезидентът на Бразилия Жозе Аленкар посети Москва и се срещна с руския президент Владимир Путин. Тогава беше подписан бразилско-руски договор за военни технологии и трансфер, който и днес е важно споразумение в сферата на космическите технологии, противоракетната отбрана и трансфера на военна техника.

През ноември 2004, за първи път в историята на двустранните дипломатически отношения, руски държавен глава, в лицето на Владимир Путин, посети Бразилия. Това постави основата за конкретизиране на задачите по бъдещото сътрудничество за реализация на дългосрочни проекти в редица високотехнологични сфери: усвояване на космоса, самолетостроене, енергетика, военно-техническо сътрудничество и др. Подписани бяха редица документи и търговски споразумения, потвърждаващи политическата воля за развитие на „технологичния алианс” между Русия и Бразилия.

През октомври 2005 бразилският президент Луис Инасио Лула да Силва направи официално посещение в Москва. Тогава той и Путин акцентираха върху сътрудничеството в областта на енергетиката и взаимодействието в усвояването на космическото пространство за мирни цели. Те обявиха формирането на двустранен бразилско-руски стратегически съюз, дал възможност на Бразилската космическа агенция да изпрати в космоса първия бразилски астронавт Марко Понтес в рамките на мисията Союз ТМА-8. Проведените разговори допълнително укрепиха и политико-икономическото и културно партньорство между двете страни.

През следващата година, по покана на Владимир Путин, Лула да Силва взе участие в работните дискусии по време на срещата на Г-8 в Санкт Петербург, където двамата отново отделиха специално внимание на сътрудничеството в сферата на енергетиката и използването на космическото пространство за мирни цели. Две години по-късно в Екатеринбург се проведе среща на министрите на външните работи, а на срещата на върха на БРИКС през 2009 президентите на двете страни отново проведоха разговори. Тогава, в рамките на Двустранната комисия по политическите въпроси, зам.министърът на външните работи на Русия Сергей Рябков и бразилският му колега Машадо съгласуваха вижданията на двете страни за глобалната стратегическа стабилност и сигурност.

Пак през 2009 новият руски президент Дмитрий Медведев направи официално посещение в Бразилия. Тогава бяха подписани документи за отмяна на визовия режим при краткосрочни пътувания, за сътрудничество в самолетостроенето, космонавтиката, ядрената и отбранителната индустрия. Като приоритет в развитието на двустранните отношения отново бе посочено сътрудничеството в енергетиката, намерило израз в откриване през 2009 на регионално представителство на Газпром в Бразилия. Същата година руснаците спечелиха конкурс за доставка на 12 ударни хеликоптери за бразилските ВВС.

През май 2010 Лула да Силва отново посети Русия. Тогава беше сключено споразумение за взаимодействие в рамките на международните организации. Същата година, след Аржентина, Медведев за втори път посети Бразилия. Разговорите се проведоха в столицата на страната по време на втората конференция на БРИК. На тази среща към президентите на двете страни се присъединиха лидерите на Индия и Китай. На следващата 2011 в Москва пристигна на официално посещение вицепрезидентът на Бразилия Мишел Темер.

Сегашният бразилски президент Дилма Русеф посети Москва по време на личния си юбилей (14 декември 2012). Тя беше придружена от 50-членна делегация в чиито състав бяха външният министър Антониу Патриота, министърът на отбраната Селсу Аморим, на образованието Алоизиу Меркаданте и на промишлеността и търговията Фернанду Пиментел. Страните отново потвърдиха стремежа си към развитие на сътрудничеството в различни отрасли на икономиката, науката, технологиите, отбраната, космическите изследвания, нано- и биотехнологиите и студентския обмен в рамките на бразилската програма „Наука без граници“[2].

При това посещение бе взето решение някои конкретни проекти в сферата на иновациите и съвременните технологии да получат финансова подкрепа от руската Внешэкономбанк и Бразилската банка за развитие BNDES. След срещата на Дилма Русеф с Путин бяха подписани: Съвместно заявление и Следващи стъпки по изпълнението на Плана за действия на стратегическото партньорство между Руската Федерация и Федеративна република Бразилия и Спогодба между Правителството на Руската Федерация и Правителството на Федеративна Република Бразилия за военно сътрудничество, Основни условия на договор между ОАО «Вертолеты России» и компанията Atlas Tбxi Aйreo S.A. за доставка (през 2015-2016)  на седем от най-новите руски хеликоптери КА-62 с възможност това количество да бъде увеличено двойно, Меморандум за разбирателство между Министерството на икономическото развитие на Русия и Министерството на външните работи, Министерството на науката, технологиите и иновациите и Министерството за развитие на промишлеността и външната търговия на Бразилия, касаещо сътрудничеството за модернизация на икономиката.

През февруари 2013, вече като премиер, Медведев направи работно посещение в Бразилия. Тогава той се срещна се с вицепрезидента Мишел Темер и с президента Дилма Русеф. В рамките на Двустранната комисия за сътрудничество Медведев и Тимер обсъдиха развитието на целия комплекс руско-бразилски връзки по диверсификация на търговско-икономическото, военно-техническото и инвестиционното сътрудничество, както и взаимодействие в рамките на ООН, СТО, Г-20 и БРИКС. От руска страна беше направено предложение да се използва опитът в създаването на интеграционни системи като Митническият съюз, MERCOSUR[3] и UNASUR[4]. Бразилия поиска подкрепата на Москва в усилията си да стане постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Бяха подписани междуправителствени документи и договори за сътрудничество в сферата на медицината, металургията, търговията и високите технологии, както и съвместни проекти в енергетиката, нефтения и газовия отрасъл и металургията. Обсъдено бе и сътрудничеството в агро-индустриалната сфера и възможностите за доставки на бразилско месо в Русия.

Пак през 2013 в Бразилия пристигна и руският министър на отбраната Сергей Шойгу. Целта на посещението беше съгласуване на действията по линия на генералните щабове на въоръжените сили на двете страни и бъдещото развитие на двустранното взаимодействие във военно-техническата област и съвместната разработка на перспективни образци авиационна техника от пето поколение. Двете страни подчертаха очакванията си за увеличаване на конкурентноспособността им на международния пазар на високи технологии.

През юли 2014 Владимир Путин отново посети Бразилия. Според Дилма Русеф, с това посещение „партньорството на Русия с Бразилия става по-здраво и излиза на ново, по-високо равнище”. Двамата президенти обсъдиха въпроси на двустранното сътрудничество и такива, засягащи координацията на действията им в ООН, БРИКС, Г-20, по линия на СТО и някои регионални обединения. Подписани бяха междуправителствени, междуведомствени и търговски споразумения за стимулиране на взаимодействието в енергетиката, здравеопазването, транспорта, селското стопанство, митническото регулиране, културата и образованието.

Отношенията по оста Москва - Буенос Айрес

Аржентина е друга ключова държава в региона. С нея Русия има силни исторически връзки. В началото на миналия век 5% от населението на Аржентина са емигранти от Руската империя. Днес там живеят над 700 хиляди граждани от руски произход. Независимо от това традиционно руско присъствие, контактите между двете страни в политическата и икономическа сфера дълго време оставаха на незадоволително ниво.

Може да се приеме, че разпадането на бившия Съветски съюз постави начало на динамично развитие на двустранните отношения. Първоначално инициативата дойде от аржентинска страна. През 1990 и 1998 тогавашният аржентински президент Карлос Менем направи официални посещения в Русия, а през декември 2008 това стори и настоящият - Кристина Фернандес де Киршнер. Тогава тя покани президента Дмитрий Медведев и премиера Владимир Путин да посетят Аржентина с официални визити. Укрепването на взаимните отношения намери израз в проведените през същата година дни на Русия в Аржентина, а през март следващата година двете страни подписаха споразумение за безвизови пътувания на своите граждани.

В отговор на поканата на Киршнер, през април 2010 президентът Дмитрий Медведев посети Аржентина. За 125 години дипломатически отношения това беше първото официално посещение в Аржентина на руски държавен глава и неслучайно бе определено като историческо събитие. То издигна двустранните отношения на най-високо равнище и доведе до подписване на договори за милиарди долари, под формата на конкретни проекти за сътрудничество и взаимодействие в различни области като: Споразумение за сътрудничество между държавната корпорация „Росатом” и аржентинското Министерство на федералното планиране на държавните инвестиции, даващо възможност на Русия да участва в търговете за строителство на АЕЦ,  Споразумение за усвояване на космоса с наземно оборудване на системата ГЛОНАС и съвместни изследвания в Антарктида и Договор за доставка на военна техника.

Медведев категорично потвърди намерението на Русия да развива отношенията си с латиноамериканските държави независимо от интересите на други влиятелни сили. По време на пресконференцията в Буенос Айрес той заяви че ”това не засяга никого, а и да го засяга, не ни интересува”. Думите му бяха възприети като сигнал за завръщането на  Русия в Латинска Америка и очертаха региона като едно от стратегическите направления на руската външна политика. Киршнер също се изказа  в подобен тон, заявявайки, че „светът се промени и ние вече не сме заден двор на някоя държава”.

Активното развитие на руско-аржентинските отношения продължи и по време на сегашния президентски мандат на Владимир Путин. В рамките на обиколката си в Латинска Америка, на 13 юли 2014 той посети Аржентина. Тогава президентът Кристина Фернандес де Киршнер потвърди желанието на страната да задълбочава отношенията си с Русия, обявявайки ги за „стратегически и ключови за многополюсния свят”, от който „най-много се нуждаят южноамериканците, латиноамериканците и жителите на страните от Карибския басейн”. По покана на Киршнер, на официалната вечеря в чест на руския гост присъства и президентът на Уругвай Хосе Мухика.

Сред резултатите от посещението на Путин бе сключването на няколко важни споразумения, включително за съвместна разработка на нефтените и газовите залежи „Вака Муерта” в Патагония; участие на „Интер РАО” с два милиарда долара в строителството на ВЕЦ „Чуидито-1”; доставки от друга руска компания на турбини за ВЕЦ „Пунта Негра” на стойност 19 мил. долара; участие на „Росатом” в търга за доставка на съоръжения за трети енергоблок на АЕЦ „Атуча”; възможност за доставка на хеликоптери и военно-транспортни самолети за съвместни проекти в Антарктида; сътрудничество по взаимна правна помощ и по предаване за отбиване на наказание на осъдени лица; сътрудничество в областта на масовите комуникации, изразяващо се в транслацията на Russia Today на испански, а 2015 беше обявена за година на културите на двете държави.

Руският пробив в Боливия

По запаси на природен газ Боливия е на трето място в Латинска Америка (1.5 трлн. куб. м). Преди нея са Венецуела и Тринидад и Тобаго. Основните боливийски залежи са съсредоточени в четири големи местонахождения: Маргарита, Сан Алберто, Сабало и Итау. Страната е основен доставчик на газ за Бразилия и Аржентина. Интересите на правителството в петролния и газовия бизнес се представляват от държавната енергийна компания Yacimientos Petroliferos Fiscales Bolivianos (YPFB).

През декември 2007 се появиха съобщения, че руска делегация проучва възможностите за появата на Газпром в Боливия. Тогава, позовавайки се на боливийски източници, "Файненшъл таймс" коментира, че руският държавен газов гигант е на път да подпише договори за инвестиции в Боливия на стойност около 2 млрд. долара. Газпром официално отрече да има интерес към подобни сделки, а по думите на говорителя му Сергей Киприянов "все още е твърде рано да се говори за конкретни цифри". Боливийският министър на енергийните ресурси Карлос Вийегас обаче призна, че двете страни са близо до сделка между боливийската YPFB и Газпром за разработване на две газови находища. Той потвърди цифрата 2 млрд. долара, като плановете са това да стане факт през следващата година.

Година по-късно (през септември 2008)  делегация на Газпром посети страната. В рамките на визитата се проведе среща между члена на управлението на Газпром Александър Медведев и президента на YPFB Сантос Рамирес. Двамата обсъдиха състоянието на текущите проекти, както и въпросите по научно-техническо сътрудничество и подготовката на кадри. В крайна сметка, Газпром, YPFB и Total E&P Bolivia подписаха тристранен меморандум в присъствието на президента Ево Моралес. Той предполага провеждането на съвместна оценка на газовото находище Асеро и бе поредната стъпка по пътя към учредяването на съвместно предприятие за добив на газ в Боливия.

През април 2010, по време на посещението си във Венецуела, руският премиер Владимир Путин се срещна с президента на Боливия Ево Моралес. Инициативата беше на боливийската страна, като за целта Моралес специално пристигна във венецуелската столица Каракас. На тази среща отново бяха обсъдени актуалните въпроси по двустранните отношения и търговско-икономическите връзки между Русия и Боливия. На фона на това положително развитие на руско боливийските отношения, през май 2013 президентът Ево Моралес декларира намерението си да изгони от страната представителите на Американската агенция за международно развитие заради намесата им във вътрешните работи на Боливия

Отношенията между Москва и Каракас

Както е известно покойният президент на Венецуела Уго Чавес установи много близки отношения с Русия. По време на управлението си той многократно посети Русия: два пъти през 2001, както и през 2004, 2006 и 2007. На свой ред, Дмитрий Медведев посети Венецуела през ноември 2008, след визитата си в Бразилия. Това беше първо посещение на руски президент във Венецуела за цялата 150-годишна история на дипломатическите отношения между двете държави и беше оценено като "историческо". Тържественото посрещане на Медведев беше предавано директно в цяла Латинска Америка, а Чавес определи Русия като „втората си родина”.

Визитата ускори развитието на двустранните отношения. Двете страни заявиха съвпадение в позициите си по глобалните проблеми и желание страните им да преминат към взаимни разплащания в национални валути, с цел да защитят вътрешните си пазари от глобалната финансово-икономическа криза и "да се избавят от хегемонията на долара" (по думите на Чавес). Беше постигнато съгласие за създаване на руско-венецуелска банка, като максимално бързо се формира уставния и капитал.

По време на четиричасовите разговори в двореца „Мирафлорес” в Каракас бяха подписани важни споразумения в енергийната сфера. Руските компании бяха допуснати до разработките на венецуелските нефтени и газови находища и се договориха условията за изграждане на атомна електроцентрала от руски специалисти и по руска технология. Между Газпром и Петролеос де Венецуела беше постигнато съгласие за съвместно проучване на блока "Аякучо-3" в нефтения пояс на река Ориноко. Бяха договорени и условията за въздушната връзка и безвизовите пътувания на гражданите на двете държави.

Сътрудничеството във военната сфера също отбеляза напредък. Посещението на Медведев беше предшествано от пристигане на части от руските ВМС и ескадрила стратегически бомбардировачи. За първи път флотилия от руски бойни кораби акостира в пристанище Ла-Гуайра.  Венецуелски и руски бойни кораби проведоха първите съвместни военни учения с цел отработване на тактическото взаимодействие и с участие на палубна авиация. В тях се включиха група кораби от руския Северен флот, включително тежкия атомен крайцер „Петър Велики”, корабът за борба с подводници „Адмирал Чабаненко” и др.

При посещението на борда на „Адмирал Чабаненко”, Уго Чавес потвърди желанието си за покупка на руска военна техника. Двамата президенти подписаха предварителен договор за доставка на два самолета Ил-96-300, което е първата сделка за продажба на руски граждански самолети на Венецуела. Година по-късно Associated Press съобщи, че Чавес възнамерява да купи и  руски ракети "Земя-Въздух”, с цел страната му да може да противодейства ва евентуална външна агресия. Според експертите, става дума за една от последните версии на ракетите ПЗРК тип "Стрела".

Основните оръжейни доставчици на Венецуела са Китай и Русия. До 2009 страната е закупила руско оръжие и военно снаряжение за над 4 млрд. долара, като сред най-нашумелите сделки са тези за 100 хиляди автомати Калашников, самолети Су и бойни хеликоптери. Пак тогава между двете страни стартираха преговори за доставката на руски танкове Т-72 и БМП.

Впрочем, по време на посещението на Медведев бяха проведени и няколко мероприятия от културен характер: дни на руската култура, изложбите "Православная Русь" и "Современная Россия", базар на руската книга, концерт на хора на московския Сретенски манастир и молебен в Николаевския храм в Каракас

След Китай, през септември 2009 Уго Чавес отново посети Русия. Интересно е да се отбележи, че седмица по-рано в Каракас беше руският вицепремиер Игор Сечин. Посещението му съвпадна с престоя във венецуелската военновъздушна база "Либертадор"  на два руски стратегически бомбардировача Ту-160, извършващи полети над Карибско море. Екипажите им бяха приети лично от Чавес. Между другото, точно тогава венецуелският президент обяви посланика на САЩ в Каракас за „персона нон грата”.

В Москва Чавес и премиерът Путин обсъдиха възможността за създаване на съвместна банка и нефтен консорциум, в който да влязат Петролеос де Венецуела, Газпром, Лукойл и ТНК-ВР. Руската страна изрази готовност за обсъждане на сътрудничеството в енергетиката и използването на ядрената енергия за мирни цели. Беше потвърдено строителството на атомна централа в щат Сулия, Северозападна Венецуела. Стана ясно също, че в началото на ноември 2008 година Газпром ще започне проучвания за газови находища във Венецуелския залив.

По покана на президента Медведев, Чавес присъства на дивизионните учения в рамките на маневри „Центр-2008", в които участваха около 10 хиляди руски военни, над две хиляди единици бронебойна техника и над 50 самолета и хеликоптера, както и тактически ракети. Двамата обсъдиха доставката за Венецуела на оръжия за унищожаване на наземни цели, както и възможността Москва да и отпусне кредит от милиард долара за закупуване на руско въоръжение и военна техника. Дотогава Венецуела купуваше от Русия предимно средства за ПВО и транспортни хеликоптери.

Чавес прояви интерес и към закупуването на 10 до 20 ПВО Тор-M1 (същият тип, който Кремъл продаде на Иран) и, евентуално, на транспортни самолети. Според него, страната му иска да купи от Русия над 90 танка Т-72, както и реактивна система за залпов огън „Смерч”. Венецуелският лидер прояви интерес и към закупуване на танкове T-90C, системи за противовъздушна отбрана и дизелово-електрически подводници клас Kilo (по класификацията на НАТО), или проект 636 - по руската класификация. Те са от трето поколение и имат по шест торпедни апарата.

Постигнатите договорености при това посещение изведоха отношенията между двете страни на принципно ново стратегическо равнище, което личи и от подписаните тогава документи: Споразумение между Руската Федерация и Боливарска Република Венецуела за сътрудничество в областта на реализация на съвместни стратегически проекти; Меморандум за взаимно разбирателство между «Транснефт» и нефтената компания PDVSA (Petroleus de Venezuela) за дългосрочно сътрудничество в рамките на проекта за развитие на инфраструктурата на нефтения пояс Ориноко; Меморандум за взаимно разбирателство между Националния нефтен консорциум (обединяващ Газпром-нефт, Сургутнефтгаз, Лукойл и ТНК-ВР) и PDVSA, за създаване на съвместно предприятие за дейност в блок "Хунин-6" (нефтеният пояс на река Ориноко); Писмо за намерения между Министерството на базовата и планинската индустрия на Венецуела и "Рускаолин"; Споразумение за сътрудничество в сферата на екологията между „Ростехнологии” и PDVSA; Меморандум за разбирателство между руската Федерална служба по финансови пазари и Комисията по ценни книжа на Венецуела; Споразумение между двете правителства за взаимна защита на интелектуалната собственост в хода на двустранното военно-техническо сътрудничество.

Шест месеца след посещението на Чавес (на 2 април 2010) Владимир Путин осъществи първото си посещение във Венецуела, като премиер на Русия. В резултат от него бяха подписани нови споразумения за развитие във военно-техническото сътрудничество, корабостроенето, енергетиката, търговско-икономическите отношения, образованието, транспорта, селското стопанство и др.

Отново беше обсъдена разработката на нефтените и газовите находища в басейна на река Ориноко, в източната част на страната, както и предоставяне от руска страна на кредит от 2.2 млрд. долара за целта. Москва и Каракас се споразумяха и за строителството на първата АЕЦ във Венецуела, доставката на автомобили на "АвтоВАЗ" и "КамАЗ" и участието на "Аэрофлот", "Совкомфлот" и други руски компании. Документът за намерения между ОАО "Совкомфлот" и транспортната компания PDV Marina предвижда изграждане на танкери за превоз на газ и нефт от Венецуела до различни точки на света.

Спирайки се на икономическите отношения с Венецуела Путин отбеляза, че Русия вижда в тази страна своеобразен трамплин към останалата част на Латинска Америка. За нея венецуелския пазар е важен най-вече за продажбата на руски технологии и стоки. Това се потвърждава и от факта, че във Венецуела Путин се срещна и с президента на Боливия Ево Моралес, присъединил се към преговорите в Каракас.

Преди края на визитата Путин и Чавес подписаха съвместно заявление във връзка с 200- годишнината на независимостта на Венецуела, като декларираха подкрепата си за процесите на регионална интеграция, оценявайки позитивно създаването на Общността на латиноамериканските и карибските държави ( CELAC)[5].

Възобновяването на старите съюзи

При посещението на кубинския външен министър Фелипе Перес Роке в Москва през ноември 2008, президентът Дмитрий Медведев подчерта: „Куба е била и ще продължава да бъде един от ключовите ни партньори в Латинска Америка". По-късно същият месец Медведев се срещна с кубинския си колега Раул Кастро. Хавана беше последната спирка от обиколката на руския президент в Перу, Бразилия и Венецуела. Това беше второто, след 1991, посещение на руски държавен глава на острова. Тогава Медведев определи двустранните отношения като многостранни и динамично развиващи се. Двете държави подписаха десет споразумения, а в старата част на Хавана беше открита нова православна църква.

През 2013 Медведев отново посети Куба, вече като премиер. Тогава беше частично опростен 30-милиардният дълг на страната към Русия. Двете държави подписаха споразумение за продажба на руска авиотехника за 650 млн. долара, включително доставка на самолети Ан-158, Э Т2-204 и Ил-96-400. Русия се задължи да поеме и доставката на резервни части за поддържане и експлоатация на доставените в миналото нейни самолети.

Двете страни се споразумяха и за сътрудничество в изследването и използването на космическото пространство за мирни цели, в областта на хидрометеорологията, мониторинга на околната среда и използване на системата за преференции на Митническия съюз. Последното беше изтълкувано от мнозина наблюдатели като начало на постепенното интегриране на Куба в Съюза. Тогава не беше поставен въпросът за проучване на енергоносители в кубинския шелф, но от декември 2012 на руската компания Зарубежнефть беше възложено да осъществи сондажи там. Според компанията, при потвърждаване наличието на сериозни запаси от енергоносители, руските инвестиции в проекта могат да надхвърлят 6 млрд. долара.

Следващо посещение на най-високо ниво в Куба направи Путин, по време на обиколката си в страните от Латинска Америка през 2014. Тогава не беше коментирано създаването на нови бази, но Русия получи възможност да засили потенциала си за близко следене на американските военни бази. За това спомага подписаното споразумение за разгръщане в Куба на руската система ГЛОНАСС. До 1995 на острова беше разположена учебна бригада от 17 000 руски военни, които обучаваха кубинските въръжени сили. Освен това до 2000 Русия поддържаше там своя военна база, както и такава за електронно следене, но след това я премахна, въпреки несъмнената полза от нея.

В сферата на руските интереси в региона е и Никарагуа с нейното население от шест милиона души. Както е известно, още от 70-те години на ХХ век сегашният президент на тази страна Даниел Ортега (тогава в качеството си на лидер на Сандинистката революция) се изяви като противник на САЩ. Навремето Москва оказа сериозна помощ на сандинисткото правителство. След като Никарагуа призна независимостта на Южна Осетия и Абхазия, отношенията й с Русия отново се активизираха.

В средата на 2008 руският посланик в Манагуа Игор Кондрашев заяви, че правителството му е готово да помогне на Никарагуа за модернизирането вече остарелия и боен арсенал. През декември същата година, по покана на своя колега Дмитрий Медведев, президентът на Никарагуа Даниел Ортега направи първото си официално посещение в Русия. Това беше втората среща между двамата президенти, след като те се видяха и по време на седемдневното турне на руския държавен глава в Латинска Америка.

На провелите се преговори страните договориха сътрудничество по редица проекти и програми в икономическата и енергийната сфера. Сред обсъжданите теми беше и борбата с наркотрафика. В резултат на това, по-късно ръководителят на руските служби за контрол на наркотрафика Виктор Иванов официално постави началото на сътрудничеството в тази област със създаването на регионален център за борба с наркотрафика в Манагуа[6].  Преговорите касаеха и сътрудничеството във военната област. Докато те течаха в Никарагуа акостира отряд бойни кораби на Северния руски флот, начело с големия кораб за борба с подводници „Адмирал Чабаренко”.

През юли 2014 Владимир Путин промени предварителния план на латиноамериканското си турне и по покана на Даниел Ортега направи кратко посещение в Никарагуа. Тогава Ортега определи срещата между двамата като историческа, тъй като това бе първо посещение на руски държавен глава в страната му. От руска страна в преговорите участваха външният министър Сергей Лавров, помощникът на президента Юрий Ушаков и шефът на Роснефт Игор Сечин. Бяха обсъдени въпроси, касаещи целия спектър на двустранното сътрудничество – доставка на селскостопанска техника и пшеница от Русия, взаимодействие във фармакологията, сътрудничество по линия на правоохранителните органи и т.н..

Според главния редактор на руското списание "Геополитика" Леонид Савин, не е задължително руските кораби непрекъснато да се намират в Никарагуа. Те могат временно да се дислоцират в Куба и да променят своята дислокация в пристанищата на Венецуела. Ако се приеме политическо решение, Русия може да създаде постоянна и надеждна военна инфраструктура в този регион, което няма как да не тревожи САЩ.[7]

Освен борбата с наркотрафика и военната помощ, сред причините за укрепването на двустранните отношения е и амбициозният план на правителството на Даниел Ортега да построи собствен аналог на Панамския канал – т.нар. Никарагуански канал с дължина 50 мили и предполагаема стойност 40 млрд. долара. За Русия наличието на такъв канал е за предпочитане както от търговска, така и от политическа гледна точка. През 2008 Москва дори лансира идеята именно Русия да се заеме с изграждането му, но огромната цена попречи това да се случи. Въпреки това идеята остава актуална и след като Никарагуа даде концесия на един китайски консорциум за строителството на канала и неговото управление за срок от сто години, Русия отново изрази интерес към проекта.

Мексико също стана обект на дипломатическата активност на Русия в региона. Владимир Путин посети два пъти страната - с официална визита през юни 2004, като президент, и през юни 2012, по време на срещата на високо равнище на Г-20 в Лос Кабос.

Постиженията на Москва в региона

Във външнополитическата сфера Русия изгражда отношенията си с Бразилия на основата на взаимодействие в рамките на ООН, ВТО, Г-20, СТО, БРИКС и други регионални обединения. Използва се също опитът в създаването на интеграционни системи каквито са Митническият съюз, MERCOSUR[8] и UNASUR[9]. В рамките на Двустранната комисия по политическите въпроси двете държави съгласуват вижданията  си за глобалната стратегическа стабилност и сигурност. Подобна политика се споделя от Бразилия, която разчита на руска подкрепа за да стане постоянен член на Съвета за сигурност на ООН.

Аржентина демонстрира желание за по близки отношения с държавите от БРИКС, което Русия приветства. Путин увери, че е възможно двете страни да установят стратегическо партньорство в сферата на международните политически, финансови и икономически отношения. По отношение на Венецуела Русия изразява подкрепа за инициираната от нея Общност на Латиноамериканските и карибските държави (CELAC). Москва възстанови съществувалите преди години добри отношения и тясно сътрудничество с Куба и Никарагуа в редица ключови важни сектори. От важно значение тук е руската подкрепа на идеята за дублиране на Панамския канал - проект, който ще се реализира с решаващото финансово участие на Китай.

В енергийния сектор

С Бразилия през 2013 бяха потвърдени редица съвместни проекти в енергетиката, в нефтения и газовия отрасъл, в металургията, търговията и високите технологии. Газпром откри свое регионално представителство в Бразилия.

Русия излезе на енергийния пазар в Аржентина, чрез заявката на „Росатом” за участие в строителството на ядрени централи (АЕЦ „Атуча”). Договорена е съвместна разработка на нефтените и газовите залежи „Вака Муерта” в Патагония и участие на „Интер РАО” с два милиарда долара в строителството на ВЕЦ „Чуидито-1”. Друга руска компания ще достави турбини за ВЕЦ „Пунта Негра” на стойност 19 мил. долара,

В Боливия Газпром, YPFB и Total E&P Bolivia имат договор за съвместна оценка на блока Асеро и подготвят учредяване на съвместно предприятие за добив на газ. Газпром сключи сделка с боливийската YPFB за разработване на две газови находища.

Във Венецуела през 2008 руските компании получиха възможност да проучват и разработват нефтените и газовите находища, договорен бе и строежът на АЕЦ по руска технология. Обсъжда се вариант за създаване на нефтен консорциум между „Петролеос де Венецуела”, Газпром, Лукойл и ТНК-ВР за съвместно проучване на блока "Айякучо-3" в нефтения пояс Ориноко. Подписан е документ за намерения между ОАО "Совкомфлот" и транспортната компания PDV Marina, който предвижда създаване на танкери за превозване на газ и нефт от Венецуела до съответните пазари.

Русия ще достави на Венецуела автомобили на АвтоВАЗ и КамАЗ. Аэрофлот и Совкомфлот ще участват в модернизацията на венецуелските авиолинии. Между Транснефт и PDVSA има меморандум за дългосрочно сътрудничество за развитие на инфраструктурата на нефтения пояс на Ориноко.

В Куба руската компания Зарубежнефт прави сондажи за наличието на енергоносители в кубинския шелф.

С Никарагуа Русия договори сътрудничество в редица проекти и програми в икономическата и енергийната сфера.

Във военната област

Понастоящем Русия разполага със споразумения за наземно оборудване на системата ГЛОНАСС в Бразилия, Аржентина, Венецуела, Никарагуа и Куба. С тези държави Москва има договори за доставка на различно военно оборудване и техника.

В рамките на двустранна спогодба за военно сътрудничество, през следващите две години Бразилия ще получи първата доставка на няколко от най-новите руски хеликоптери КА-62. Разработват се също перспективни образци авиационна техника пето поколение, чието производство се предвижда да става и в Бразилия, като част от продукцията ще може да се предлага на регионалните пазари.

На Аржентина Русия доставя вертолети и военно-транпортни самолети за съвместни проекти в Антарктида.

Във Венецуела е договорена доставка на танкове и различни руски оръжейни системи. Става въпрос за над 90 танка  Т-72 и евентуално T-90C, реактивна система за залпов огън „Смерч” и дизелово-електрически подводници проект 636.  В този аспект се очаква руската страна да предостави кредит от един милиард долара за закупуване на руско въоръжение и военна техника. От своя страна Венецуела предостави своята база "Либертадор", която може да се използва от руските стратегически бомбардировачи Ту-160 при полети в региона на Карибския басейн. В рамките на двустранното военно-техническо сътрудничество е подписано споразумение за взаимна защита на интелектуалната собственост.

Русия ще достави на Куба самолети Ан-158, Э Т2-204 и Ил-96-400, както и резервни части за поддържане и експлоатация на наличната остаряла техника. Руската страна получава възможност да поддръжка военните бази от съветско време и за следене отблизо на американските военни бази.

Никарагуа ще получи помощ за модернизация на своето въоръжение, а Русия ще има възможност да дислоцира свои военни кораби в кубински и никарагуански пристанища.

В икономическия и аграрно-индустриалния сектор

Русия подписа с редица ключови бразилски институции меморандум за сътрудничество в сферата на икономическата модернизация. Налагайки „контрасанкции” в отговор на действията от страна на САЩ и ЕС, Москва в известна степен разчита и на добрите си отношения с държавите от региона на Латинска Америка и по-специално за доставки на продукти от хранителния и селскостопанския сектор. Сътрудничеството в аграрно-индустриалния сектор включва износ от Аржентина и Бразилия на месо, плодове и вино за Русия.

През ноември 2014 три бразилски компании, производителки на сирена и кашкавал, започнаха да доставят продукцията си на руския пазар. Това са Tirolez, Polengu (щат Сау Пауло) и Schreiber Foods (щат Парана). Те са достатъчно известни - Polengu например продава продукцията си в над 115 страни.

„Рускаолин”, „Ростехнологии” и нефтената компания PDVSA имат споразумение за сътрудничество с Министерство на базовата и планинската промишленост на Венецуела в сферата на екологията.

Сътрудничеството с Куба обхваща хидрометеорологията, мониторинга на околната среда и използването на космическото пространство за мирни цели.

Във финансовата и правната сфера

В Бразилия Руската Внешэкономбанк и бразилската банка за развитие BNDES подкрепят финансово съвместни проекти в сферата на иновациите и съвременните технологии.

Русия сътрудничи с Аржентина за оказване на взаимна правна помощ и предаване на осъдени лица за отбиване на наказание.

Между руската Федерална служба по финансовите пазари и Комисията по ценни книжа на Венецуела е подписан Меморандум за разбирателство. Има съгласие за създаване на руско-венецуелска банка като в най-близко време следва да се формира уставният и капитал.

Русия сътрудничи с Куба в използване на системата за преференции на Митническия съюз, а с Никарагуа развива сътрудничество по линия на правозащитните органи.

Културно сътрудничество

През 2008 в Аржентина се проведоха "Дни на Русия", а през март 2009 бе подписано споразумение за безвизови пътувания. Двете страни си сътрудничат в сферата на масовите комуникации и транслацията на предавания на испански език. 2015 ще бъде Година на културите на двете държави.

Венецуела разширява културното сътрудничество с Русия, провеждайки дни на руската култура, организирайки изложби и концерти и пазар на руската книга. В Каракас функционира Николаевския православен храм. Разшириха се възможностите за въздушно съобщение и безвизови пътувания на гражданите на двете държави.

С Бразилия Русия обменя студенти в рамките на бразилската програма „Наука без граници”.

В столицата на Куба Руската патриаршия откри нова православна църква в старата част на Хавана.

Някои изводи

Политическата експанзия на Русия в латиноамериканския регион следва да се възприема като реакция на действията на Запада през последните години. Така например, Москва започна да развива отношенията с Венецуела, след като администрацията на Буш обяви разполагане на противоракетен щит в държавите от Източна Европа и подкрепи стремежа на Грузия и Украйна да станат членове на НАТО. Последваха събитията в Сирия и Украйна. Независимо от твърденията на президента Барак Обама, че между САЩ и Русия няма нова студена война, след събитията през последните две години според мнозина наблюдатели, тя не само е в ход, но и започва да придобива параметри на истински военен сблъсък.

Още в качеството си на премиер Владимир Путин нееднократно предупреждаваше, че подобни действия към Русия ще провокират Москва да възприеме политика „око за око”[10].  Като инициатива и особености в реализацията й, новата латиноамериканска политика на Русия започна под формата на симетричен отговор на действията срещу нея. Той е съпроводен с усилване на политическото, икономическото и военното присъствие на Русия в един регион, традиционно смятан за зона на влиянието на САЩ.

Новите руски инициативи в Латинска Америка се развиват в относително благоприятни условия. Регионалната политическа картина през последните години се характеризира със стремеж за укрепване единството между държавите от региона и независимостта им от САЩ. Обединените усилия проличаха на срещата на Америките в Картахена (Колумбия) през април 2012. Тогава латиноамериканските лидери се обединиха около стремежа да се отхвърли доминацията на САЩ в региона, като всички призоваха Вашингтон да прекрати ембаргото срещу Куба.

Настроенията срещу САЩ в Латинска Америка бяха провокирани донякъде и от политиката на последните американски президенти. Буш-младши и след него Обама оставиха региона в периферията на външната си политика. И двамата не обърнаха достатъчно внимание на развиващите се в него тенденции. Единият ръководеше „войната срещу тероризма”, а другият се фиксира върху личността на Путин, като главна пречка за провеждане на геополитика на САЩ в Близкия Изток и постсъветското пространство.

Активната руска политика към държавите от региона даде импулс на техния стремеж да намалят зависимостта си от Вашингтон. Русия започна да се възприема от някои регионални лидери като субект, решително противопоставящ се на американския стремеж за глобален хегемонизъм. На практика, действията на Русия в Латинска Америка усилват тенденцията за отказ на световната общност от еднополюсния свят и това може би е един от нейните най-съществени резултати.

Независимо, че новата руска политика в региона оказва комплексно въздействие върху двустранните отношения, ударението следва да се постави предимно върху военно-политическото и научно-техническото сътрудничество. Което създава предпоставки за оформянето в бъдеще на по-близки отношения в отбранителната сфера. Проблем за Русия в това отношение може да се окаже нестабилността  на правителствата на някои държави от региона и свързаните с това евентуални промени в политическия им курс[11].  Дори при подобно развитие обаче, постигнатите двустранни договорености се превръщат в основа за противодействие на политиката на САЩ в света. Последното е от особено значение в момент, когато цялата западна пропагандна машина е насочена срещу Русия.

Латиноамериканската политика на Москва следва да се възприема и като своеобразно продължение на политиката и към Китай и впечатляващите по брой и мащаб двустранни договори. В това отношение Русия има подкрепата на БРИКС и ШОС, което никак не е малко, предвид потенциала на държавите от тези два блока. Не бива да се пренебрегва също фактът, че в някои латиноамерикански държави общи с руските интереси имат също Индия и Иран.

Бележки:

* Преподавател в УниБИТ, член на Българското геополитическо дружество

[1] На испански - Alianza Bolivariana para los Pueblos de Nuestra América - ALBA

[2] Dilma chega à Rússia para 'reforçar a família dos Brics', BBC Lrasil, 13,12,2012

[3] На испански - Mercado Común del Sur (Mercosur)

[4] На испански - Unión de Naciones Suramericanas (Unasur)

[5] Испански - Comunidad de Estados Latinoamericanos y Caribeños (CELAC)

[6] http://www.vaseljenska.com/svet/rusija-se-vraca-u-nikaragvu-da-patrolira-u-dva-okeana-odjednom/

[7] Ilan Berman, The Russian Beachhead in Nicaragua Keeps Growing, The Wall Street Journal, 08/07/2013

[8] На испански - Mercado Común del Sur (Mercosur)

[9] На испански - Unión de Naciones Suramericanas (Unasur)

[10] http://www.russianspain.com/news/article4103.html?ver=print

[11] Lasha Zilpimiani, Come Putin conquisterà Latino America, "L'Occidentale", Италия, 06/07/2013

{backbutton}

Според мнозина експерти, след последната среща на Г-20, провела се през ноември 2014 в австралийския град Бризбейн, окончателно е станало ясно, че в рамките на тази организация са се оформили два враждебно настроени един към друг лагера. Единият, чието ядро е Г-7, обединява западните държави и е доминиран от САЩ. Вторият пък, чието ядро е групата BRICS, включва големите незападни държави, а като негови лидери се очертават Китай - в икономически, и Русия - в политически план. Останалите страни от Г-20, дори по-значимите измежду тях (като Саудитска Арабия или Турция например) се колебаят между тези два полюса, макар че все още изглеждат по-склонни да се съобразяват с Вашингтон. Впрочем, още по време на срещата на "Групата на двайсетте" в Санкт Петербург през 2013 това разделение се очерта достатъчно ясно. Но, ако тогава незападните държави все още имаха някакви надежди, че Западът все пак ще склони да подкрепи умереното и плавно преразпределяне на глобалната власт срещу лоялността на същите тези държави от BRICS, днес - след събитията в Украйна и мощната финансова атака срещу Русия през цялата минала 2014, е вече ясно, че САЩ и най-близките им съюзници не са готови на каквито и да било отстъпки и ще направят всичко възможно за да съхранят хегемонията си. На този фон, от ключово значение беше осъществената в Бризбейн, в навечерието на форума на Г-20, среща на държавите от групата BRICS, чието основно послание беше, че независимо от западния натиск лидерите на "незападния блок" подкрепят Русия и и ще продължат да работят съвместно с нея за формирането на многополюсен свят, свободен от хегемонията на долара и на Вашингтон.

Информационната война срещу BRICS

Както е известно, Бразилия, Русия, Индия и Китай са водещата четворка в групата на развиващите се държави BRICS, в която влиза и Южна Африка и към която (според мнозина анализатори) вероятно съвсем скоро ще се присъедини и целият т.нар. Глобален Юг. Несъмнено, съществуването на BRICS силно тревожи американските стратези, тъй като олицетворява съгласуваните усилия на "Глобалния Юг" за формирането на нов, многополюсен свят. Ето защо срещу тази група вече се води своеобразна информационна война, следвайки логиката, че ако BRICS действително представлява фундаментална заплаха за САЩ, ефективното противодействие на тази заплаха задължително включва маргинализацията на групата в чисто информационен план.

Така, от няколко месеца насам сме свидетели на своеобразна демонизация на Русия, придобила опасни размери с налагането на санкции срещу нея във връзка с украинската криза, скандалните сравнения между руския президент Путин и Адолф Хитлер и възраждането на тезата за екзистенциалната "руска заплаха".

По отношение на Бразилия пък, тази информационна война стартира много преди преизбирането на президента Дилма Русеф през октомври 2014, като включва не само ерозията на икономиката на страната, която бива представяна като "контролирана държава", но и персонални атаки срещу бразилския държавен глава.

Според бразилския външнополитически експерт Пепе Ескобар, не бива да изключваме и налагането в близко бъдеще на санкции срещу Китай заради "агресивната" му позиция в Южнокитайско море или потушаването на демонстрациите в Хонконг и Тибет, както и на подобни санкции срещу Индия, заради проблема в Кашмир, или пък срещу Бразилия заради "нарушаването на човешките права" или "мащабното унищожаване на околната среда".

Тъй като държавите от BRICS на практика са ключовите играчи в усилията за изграждане на една по-демократична и недискриминационна глобална система на международните отношения и финанси, изглежда доста вероятно техните западни противници да се опитат да ги елиминират една след друга.

Енергийната и валутната война срещу BRICS

Стимулираният от поведението на Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив драматичен спад в цените на петрола, който очевидно е бил съгласуван с Белия дом, изцяло се вписва в рамките на войната на доминирания от САЩ западен блок срещу BRICS, като ключови мишени на нейното енергийно измерение са Русия и Бразилия.

Както е известно, над 50% от руския бюджет се формира от приходите от продажба на петрола и природен газ. Всеки спад с десет долара на цената за барел петрол означава, че Москва ще загуби почти 15 милиарда долара годишно. Разбира се, това може да бъде компенсирано частично от спада в курса на рублата (с 50% през 2014), освен това руснаците разполагат с резерви от 450 млрд. долара. В същото време обаче, икономическият растеж на страната през 2015 вероятно ще варира в рамките на едва 0,5%-2%.

Що се отнася до Бразилия, спад на цената на барел суров петрол дори само с един долар, ще означава за основната национална компания Petrobras (с 64% държавно участие) годишна загуба от 14 млрд. долара. Тоест, сегашният драстичен спад на петролните цени ерозира дългосрочната експанзия на Petrobras, включваща финансирането на нова инфраструктура и проектите за добив на енергоносители в бразилските териториални води. Неслучайно, именно Petrobras се оказа и основната мишена в информационната война срещу президента Русеф.

Макар че Иран не е част от BRICS, той споделя стремежа на групата към формирането на многополюсен свят. За да балансират бюджета си, иранците трябва да могат да продават петрола си поне за 136 долара за барел. Ядрената сделка, постигната на последната среща на

т.нар. "шесторка" (САЩ, Китай, Русия, Франция, Великобритания и Германия) във Виена през ноември 2014, ще доведе до частично облекчаване на санкциите (или поне на тези, наложени от ЕС) и вероятно ще позволи на Техеран да увеличи износа на петрол. Правителството на страната обаче няма никакви илюзии относно това, че сегашните манипулации с цените на петрола, освен всичко друго, целят по-нататъшната дестабилизация на иранската икономика и ерозия на позициите на Иран по въпроса за ядрената му програма.

Паралелно с енергийната, срещу BRICS се води и своеобразна валутна война. Ръстът на курса на американския долар в резултат от възобновените "количествени улеснения" (QE) на Федералния резерв на САЩ, води до ръст и на стойността на китайския юан, тъй като двете валути са тясно свързани. Това обаче удря директно по икономиката на Китай. Пекин е разтревожен от опасността китайската продукция да стане прекалено скъпа на цял ред пазари, където печалбата на китайските производители и без това не е голяма. Затова можем да очакваме, че Централната банка на Китай ще стартира контролирана девалвация на юана, като паралелно с това създаде механизъм за борба с изтичането на "горещи пари", особено в Хонконг. Макар че това вероятно ще позволи на страната да остане сравнително неуязвима за американските "валутни атаки", в Азия не са забравили финансовата криза от 1997, която годино по-късно (през 1998) удари и Русия. Както и, че единственият печеливш от нея бяха корпоративните интереси на САЩ и американската хегемония, като цяло.

Демонизацията на BRICS

Очевидно е, че в една или друга степен тази демонизация на BRICS ще продължи, като по разбираеми причини фокусът на усилията ще бъде именно върху Русия, за която вече се внушава, че възнамерява (ни повече, ни по-малко) да "започне Трета световна война".

Пример за това е появилият се в края на 2014 доклад на датското военно разузнаване (DDIS), в който се казва, че по време на военноморските учения в Балтийско море през юни същата година е била разиграна условна атака на руски изтребители и ракети срещу датския остров Борнхолм. В доклада не се разкриват никакви подробности за тази условна атака, но се подчертава, че това са били най-големите руски военни учения в региона от 1991 насам. Между другото, в своята "Оценка на рисковете през 2014", DDIS прогнозира, че "през следващите няколко години ситуацията в Източна Украйна най-вероятно ще се превърне в поредния замразен конфликт в Европа".

Но въпреки, че във въпросният доклад на датското военно разузнаване ясно се посочва, че "няма никакви доказателства, че Русия генерира непосредствена военна заплаха за територията на Дания", това не попречи на редица американски официални лица да изтълкуват доклата на DDIS като "поредното доказателство, че Москва наистина се готви за Трета световна война".

За съжаление, липсват каквито и да било признаци, че Вашингтон е склонен поне да дискутира възможността за промяната на сегашната световна система към един по-демократичен модел на управление, за какъвто призовават хора като американския социолог Иманюел Уолърстийн например. Последната среща на Г-20 в Бризбейн го потвърди за пореден път. Какво обаче може да се случи с една система, която очевидно е тотално ерозирана и неумолимо върви към катастрофалната си преломна точка? Несъменно е, че войната, която САЩ и най-близките им съюзници водят срещу BRICS, e просто отчаян опит за отлагане на неминуемия упадък на сегашния, доминиран от Вашингтон, световен ред. Тоест, проф. Уолърстийн действително се оказва прав и светът след края на студената война е обречен да си остане изключително променлив и нестабилен.

Появата на новата Г-7

Икономистите знаят, че БВП е ключов показател, нагледно демонстриращ реалното положение на една икономика на световната сцена. При това, ако текущата му стойност отразява само моментната картина, динамиката на БВП помага да се разбере, дали въпросната страна се развива в правилната посока или преживява упадък. Съвсем наскоро седемте най-големи развиващи се икономики за първи път изпревариха по този показател влизащите в Г-7 развити държави. Съвкупнтият БВП по паритет на покупателната спобност на Бразилия, Индия, Индонезия, Китай, Мексико, Русия и Турция, достигна 37,8 трилиона долара, докато този на Г-7 се равнява на 34,5 трлн.

Разбира се, не бива да забравяме, че по своето население "новите лидери" далеч превъзхождат държавите от Г-7. Затова, ако преизчислим БВП на глава от населението това съотношение ще се обърне надолу с главата, т.е. по този показател държавите от BRICS продължават да изостават от "клуба" на развитите предимно западни държави.

По-интересна в случая обаче е динамиката на процеса. От 2000 насам е налице стремителен ръст на дела на БВП на развиващите се държави, докато показателите на такива икономически гиганти като САЩ и ЕС неумоливо падат. Впрочем, мнозина експерти са убедени, че подобни темпове на растеж едва ли ще се запазят още дълго време. Както посочва в тази връзка професорът от Харвардския университет Дани Родрик: "Бързият расеж е следствие от закъсняла индустриална революция. Когато една държава се учи да произвежда автомобили или електродвигатели например, производителността на труда в съответния сектор бързо нараства. Но всичко това са еднократни, неповторими събития: по-нататъшният растеж (след овладяването на необходимите технологии) вече няма да има взривообразен характер". Според него, в същия този Китай, чиято икономика нараства много по-бързо от останалите, износът на индустриални стоки, на който се дължи тази позитивна тенденция, вече е достигнал максимума си. Това, което предстои, е преориентация към вътрешното търсене, което обаче може да породи различни проблеми.

Далеч не всички обаче споделят това мнение. Така, според бившия бразилски президент Луис Игнасио Лула да Силва: "По правило, когато се твърди, че темповете на икономическия растеж в развиващите се страни намаляват, за пример се сочи Китай. Ако през предходното десетилетие неговият икономическа растеж беше 14% гадишно, сега той е паднал до 7%. Очевидно е, че когато темповете на растежа в индустриално развитите държави намаляват, Китай също не може да запази предишното си ниво на икономически ръст. При това обаче се забравя, че ако преди десетина години БВП на Китай се равняваше на 1,6 трлн. долара, сега той достига 9 трлн. Тоест, темповете на растеж са намалели, но основата му значително е нараснала. Освен това, Китай вече почти не зависи от износа, тъй като създаде огромен вътрешен пазар, нуждаещ се от нов внос. Благодарение на огромните си натрупвания и резерви, тази страна притежава значителни възможности за инвестиции в Азия, Африка и Латинска Америка".

Според одиторската компания PriceWaterhouseCoopers (PwC), през следващите няколко години световната икономика ще бъде тласкана напред от международната търговия. Като ключовата роля в това отношение отново се отрежда на Китай. Според PwC, тази страна си остава един от основните стокопроизводители, но в същото време се превръща и в най-голям потребител. Между другото, това развитие е от полза за друг член на BRICS - Русия, която, заради географското си положение, играе ролята на свързващо звено между Азия и Европа. Независимо от песимистичните прогнози, руската икономика също нараства, макар и не с темповете на китайската. Разбира се, украинската криза и последвалите санкции срещу Москва, забавиха този растеж, но въпреки това, през 2014 той се равнява на 0,5% (по данни на Световната банка). За това, в частност, съдейства и развитието на Китай. Както е известно, руската икономика има предимно суровинен характер и разчита на износа на енергоносители, а китайското икономическо развитие означава и по-голяма нужда от петрол и природен газ. Освен това, Русия разширява търговията си, както с Китай, така и с  Индия, Израел и държавите от АСЕАН.

BRICS като предизвикателство към глобалното статукво

Както е известно, понятието BRIC (първоначално в групата не влиза Южна Африка) , с което се обозначава групата възходящи икономики, включваща Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка, е лансирано през 2001 от анализатора на "Голдман Сакс" Джим О'Нийл, който смята, че през ХХІ век тези страни ще представляват изключително перспективен пазар за финансовия капитал. Впрочем, дори ако О'Нийл не беше създал тази абревиатура, BRICS пак щеше да възникне като съзнателно формирана група от големи, бързо развиващи се държави, поддържащи помежду си и с останалия свят връзки, които противоречат на интересите на традиционните икономически центрове Европа и САЩ.

Както посочва филипинският професор Уолдън Бело: "На последната си среща в Бразилия през юли 2014 BRICS демонстрира, че се е превърнала в икономически алианс, представляващ много сериозно предизвикателство към глобалното статукво. На тази среща страните от групата се споразумяха за създаването на две новаторски организации, очевидно възнамерявайки да влязат в открито съперничество с Международния валутен фонд, където доминират американците и европейците - Резервният фонд с първоначален капитал от 100 млрд долара, който ще бъде достъпен за членовете на BRICS, нуждаещи се от финансиране, както и нова Банка за развитие, също  с капитал от 100 млрд. долара. И двете институции целят да сложат край на глобалната доминация на Севера в сферите на финансите и развитието.

Но макар че държавите от BRICS открито декларираха стремежа си да ерозират контрола на САЩ и ЕС върху глобалната икономика, преди това ще им се наложи да се сблъскат с редица сериозни вътрешни проблеми.

BRICS - големият печеливш от глобализацията?

Парадоксалното в случая е,  че BRICS e сред основните бенефициенти на контролираната от транснационалните корпорации глобализация, т.е. държавите от тази група дължат възхода си на обвързаността на глобалния капитал с евтината работна ръка, последвала по-пълната интеграция на някогашните "некапиталистически" или зависими капиталистически държави в глобалната капиталистическа система, осъществена през последните трийсетина години. Този странен алианс беше един от факторите, повишили равнището на печалба, и извади глобалния капитализъм от кризата и стагнацията през 70-те и 80-те години на ХХ век.

Тоест, BRICS не представлява алтернатива на капитализма, както си въобразяват някои, защото държавите от тази група са именно капиталистически (включително "комунистически" Китай), макар и с по-голям централен апарат, който е в състояние да контролира и направлява производството. В Китай например, макар че ръководството на Комунистическата партия запазва социалистическата реторика, реалността е, че трийсет години след старта на пазарните реформи на Дън Сяопин, тази страна, по думите на Славой Жижек се е превърнала в "идеалната капиталистическа държава, в която капиталът се ползва с пълна свобода, докато държавата се е ангажирала с "мръсната работа", т.е. с контрола над работниците". Според Жижек, Китай очевидно олицетворява новия съвременен капитализъм, характерно за който е игнорирането на екологията и системното нарушаване правата на трудещите си и подчиняването на всичко и всички на една цел - запазване високите темпове на развитие и превръщането на страната в нова световна суперсила".

Макар да е спорно, дали държавите от BRICS могат да бъдат дефинирани като "неолиберални", няма съмнение, че те са капиталистически, т.е. следват консервативна финансова и монетарна политика, демонстрират тясно сътрудничество между държавните елити и доминиращите икономически сили и, което е още по-важно, разчитат на свръхексплоатацията на своята работническа класа, като мотор за ускоряване на икономическия растеж.

Конкуренцията със западните икономики

Макар че държавите от BRICS се оказаха големите печеливши от направляваната от корпорациите глобалитация, тяхната интеграция в световната икономика е белязана от сложните им и често конфронтационни отношения с традиционните водещи икономики на Европа (ЕС) и САЩ. Наистина, някои от членовете на BRICS и най-вече Китай залагат на инвестиционен модел, който е изключително благоприятен за чуждестранния капитал. Всички те обаче умело използват този капитал за да акумулират необходимата им технологична и управленска компетентност и, в крайна сметка, да се избавят от зависимостта си от чуждестранните (западните) компании. Тоест, макар политиката им да даде нов тласък на развитието на глобалния капитализъм, като цяло, истината е, че те решително преследват националистически по съшността си цели, свързани с усилването на собственото им влияние за сметка на традиционните (западните) центрове на глобална икономическа политическа и военна мощ.

Това се вижда най-добре в отношенията между Китай и САЩ. Търсенето на американските потребители стимулира бързия ръст на ориентираната към износ китайска икономика, но Пекин отправя все по-сериозно предизвикателство срещу хегемонията на долара, като световна резервна валута и измества САЩ като основен инвеститор и търговски партньор на много държави в Латинска Америка (смятана доскоро от Вашингтон за негов "заден двор").

Но, ако конкуренцията вече е очевидна на икономическо равнище, тя е още по-яростна в геополитически план. През последните години Пекин промени политиката си на "мирен възход" на глобалната сцена, отправяйки открито предизвикателство към военната мощ на САЩ и Япония - двете икономики, с които Китай е много силно интегриран в западната част на Тихоокеанския регион. В същото време отношенията на Русия с ЕС и САЩ - двамата основни играчи, с които Москва поддържа значими икономически връзки, особено във финансовата и енергийната сфери - се влошиха, тъй като руският президент Владимир Путин очевидно не желае да допусне по-нататъшно разширяване на НАТО към границите на страната му. Именно тези тенденции, формираха основата на впечатляващото сближаване на Москва и Пекин, демонстрирано в последно време.

През 2001 Джим О'Нийл нарече държавите от BRIC "моторите на глобалния растеж". Случилото се през следващите няколко години доказа правотата му, тъй като по редица ключови показатели (скорост на нарастване на БВП, ръст на доходите на глава от населението и темпове на възвръщаемост на инвестициите) те надминаха САЩ и другите икономики на Севера. Наистина, когато започна глобалната финансова криза, икономиките на страните от BRICS първоначално изглеждаха отслабени от колапса на техните пазари в развитите държави от Севера и темповете на икономическия им растеж се забавиха. Последва обаче стремителното им възстановяване, след като в някои от тях бяха стартирани антициклички програми за икономическо стимулиране. Така например, Китай лансира програма за стимулиране на стойност 586 млрд. долара, което - предвид размерите на китайската икономика - бе повече, отколкото програмата за стимулиране на президента на САЩ Обама на стойност 787 млрд., и обърна тенденцията за спад на икономическия растеж не само в Китай, но и в съседните му държави, които се оказаха изключително зависими от китайските потребители на техните стоки.

На този фон, носителят на Нобелова награда за икономика Майкъл Спенс прогнозира, че до 2020 държавите от BRICS ще заменят САЩ и ЕС като ключови двигатели на световната икономика. Според него, през този период делът на BRICS в глобалния БВП ше надхвърли 50%, като това ще се дължи най-вече на "ендогенния раст на двигателите на растящите икономики, подкрепен от разширяването на тяхната средна класа". Нещо повече, с нарастването на търговията между страните от BRICS, "бъдещето на възходящите икономики е свързано с понижаването на зависимостта им от търсенето в развитите западни държави".

БРИКС и глобалният Юг

Въпреки че на практика, икономиките им не излизат извън рамките на капиталистическия модел, държавите от BRICS се наложиха като модел за подражание на "глобалния Юг", гарантирайки си лидерските позиции в такива блокове като "Г-77 + Китай", действаща в рамките на ООН или Г-20, действаща в рамките на Световната търговска организация. Разбира се, политиката им към развиващите се страни поражда и немалко критики, като това се отнася най-вече за Китай. Така например, макар че Пекин инвестира милиарди долари в подкрепа на държавите от Африка на юг от Сахара (т.е. много повече, отколкото Световната банка например), той е критикуван от някои африкански организации, че разчита на вноса на китайски работници, вместо на местната работна ръка, както и, че залива пазарите на континента с китайски стоки на дъмпингови цени и подкрепя редица репресивни режими.

Но макар че немалка част от тези критики са основателни, истината е, че възходът на BRICS е от несъмнена полза за "глобалния Юг". В рамките на геополитиката на развитието днес BRICS изпълнява роля, подобна донякъде на онази, която навремето играеше Съветския съюз, в периода, когато развиващите се държави водеха борба за икономическа и политическа независимост. Както посочва в тази връзка споменатият по-горе филипински икономист проф. Уолдън Бело: "Краят на мрачния период на еднополюсната доминация на САЩ, с техните неолиберални организации и идеологии, настъпи именно с появата на групата BRICS и трябва да признаем, че това е една изключително положителна промяна".

BRICS като културно-цивилизационен фактор

Освен всичко друго обаче, BRICS има и специфични културно-цивилизационни измерения. От една страна, държавите от тази група се отличават една от друга, включително по цивилизационната си парадигма. Цивилизационното поле, в което се реализира общественото им развитие е твърде обширно - от индивидуализма (т.е. признаване приоритета на личните интереси) и някои други фундаментални характеристики на западното общество, до колективизма (т.е. приоритета на груповите пред индивидуалните интереси), характерен за традиционните източни общества. Така, основният вектор на развитие на Китай, както впрочем и на редица други източноазиатски страни, е доста близък до колективистичния. За индийската и руската цивилизация пък е присъщ един по-скоро междинен модел, предполагащ развитие в доста широк спектър, който обаче е твърде далеч както от чисто колективистичния, така и от индивидуалистичния вектори. При това, ако пътят на развитие на Индия изглежда доста ясен, характерно за Русия по-скоро е зигзагообразното развитие (особено през ХХ век): така след болшевишката революция през 1917 страната се опитва да тръгне по пътя на колективизма, а след разпадането на Съветската империя - по този на инвидуализма.

От друга страна, има много неща, които обединяват държавите от BRICS. Анализирайки например цивилизационните фактори, обосноваващи претенциите на Китай и Индия за глобално лидерство, следва да имаме предвид, че те не страдат от комплекс за непълноценност по отношение на цивилизациите на Севера. Такъв комплекс не съществува нито по време на британското господство в Индия, нито през първите години на индийската независимост, когато тази страна е сред най-бедните в света. Същото може да се каже за периода на полуколониално съществуване на Китай и подялбата на територията му на различни зони на външно влияние, както и за периода на зависимостта му от Москва, когато съветският диктатор Сталин не може да диктува желанията си на китайското ръководство.

Тоест, в тези два азиатски гиганта липсва каквото и да било усещане, че могат да бъдат второстепенни фактори в света, вследствие на което те не са склонни нито да следват сляпо която и да била велика сили, нито пък демонстрират ясно изразена агресивност към останалите. Както е известно, Индия и Китай са две от най-великите световни цивилизации, които (наред с Древния Египет) олицетворяват човешкото развитие в течение на четири хиляди години. В същото време хегемонията на Севера съществува от едва триста-четиристотин години, затова в Азия не приемат европоцентричната визия за света и неговата история. Индийците и особено китайците се отнасят към диктата на Севера като към временно явление (още повече, че китайците имат съвършено различно разбиране за времето, в сравнение с европейците, впрочем това донякъде се отнася и за индийците).

На практика, сходна ситуация започна да се очертава и в редица други държави от "глобалния Юг", включително в Бразилия и Южна Африка. Успехите в икономическото развитие, наред с някои важни политически събития (Корейската, Виетнамската и Афганистанските войни) промениха отношението на африканските и азиатските народи към европейската цивилизация. В икономически план, те (или поне някои от тях) вече демонстрират способност да се конкурират на външните пазари и да поддържат по-високи темпове на икономически растеж (както и увеличаване на доходите на глава от населението). От военно-политическа гледна точка, превъзходството на западната цивилизация също не се оказва чак толкова безспорно - в най-добрия случай САЩ и европейските им съюзници съумяват да избегнат болезненото поражение, но не и да спечелят победата в повечето си битки, водени напоследък. В чисто технически план пък, възходящите икономики от "глобалния Юг" демонстрират способност не само да усвояват вносните високи технологии, но и сами да развиват научно-изследователския си сектор, като самостоятелното създаване на ядрен потенциал от Китай и Индия е илюстрация за това. На този фон, някогашното преклонение пред европейците постепенно изчезна. Нещо повече, бързото икономическо развитие на най-големите азиатски държави създава условия за появата там на ясно изразен комплекс на превъзходство по отношение на западната цивилизация.

При това обосновката на цивилизационните претенции на Китай и Индия за глобално лидерство нерядко придобива и определени расови измерения, върху което акцентират най-вече индийците (тиражирайки тезата за противопоставянето между "белите", от една страна, и "жълтите", "черните" и "кафявите" - от друга). Проточилата се хегемония на "белите" цивилизации нямаше как да не породи у останалите силен стремеж към реванш, а днес вече са налице и реални възможности за това. Ключова роля тук играе обстоятелството, че общата история и общите задачи, които произтичат от историческото развитие и неравноправното положение в международното разделение на труда, несъмнено укрепва връзките между държавите от "глобалния Юг". Което пък води до това, че от геополитическа и дори от психологическа гледна точка другите регионални държави от тази зона (Бразилия, Южна Африка, Индонезия и т.н.) изглеждат по-склонни да си сътрудничат с Китай и Индия, отколкото със Запада. Досегашният модел на глобално разделение на труда все още не допуска формирането на подобна коалиция, но ако водещите възходящи икономики запазят сегашните си темпове на растеж, тези пречки постепенно ще отпаднат.

Що се отнася до Русия, която от една страна е част от "глобалния Север", но от друга е и участник в BRICS (т.е. в коалицията на "глобалния Юг"), отношението на страните от Юга към нея винаги е било по-различно, отколкото към която и да било друга държава от Севера. Вероятно, защото тя винаги се е различавала радикално от която и да било друга империя (от Римската до Британската), най-вече по това, че етническите руснаци никога не са се ползвали с повече права, отколкото представителите на неславянските националности, руската периферия обикновено се дотира от центъра, а местните елити изцяло биват интегрирани в общоруския държавен елит. Ако все пак в Руската империя съществува някаква дискриминация, тя е изключително на религиозен принцип. Както е известно, през съветския период, Москва неизменно подкрепя "глобалния Юг" в сблъсъка му със Запада (друг въпрос е, какви точно са мотивите и за това). Всичко това предопределя сравнително добронамереното отношение на Юга към Русия и руснаците и обяснява присъствието на тази страна в BRICS.

Бъдещето на BRICS

При положение, че в момента ориентираното към износ производство, както и глобализацията, като цяло,преживяват сериозна криза, заномерно възниква въпросът за бъдещето на BRICS. Една от възможностите тази група да продължи успешното си развитие е принадлежащите към нея държави да станат по-интегрирани както помежду си, така и с другите разививащи се икономики в рамките на една глобална стратегия, която можем условно да наречем "Търговия по оста Юг-Юг" или "Сътрудничество по оста Юг-Юг" и която отдавна се предлага от редица известни икономисти. Впрочем, задълбочаването на интеграцията е сред основните теми на срещите на върха на BRICS, провеждащи се ежегодно.

Друго възможно решение (макар че елитите на държавите от групата изглежда не изпитват особен ентусиазъм към него) е възприемането на политика, насочена към намаляване на неравенството в доходите и формирането по този начин на "енергичен вътрешен пазар".

Независимо от това, каква точно стратегия ще възприеме BRICS обаче, през следващите години конкуренцията му с водещите западни икономики най-вероятно ще се изостри и дори може да премине в открита конфронтация.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Регионалната интеграция в Африка е обявена за приоритетна цел както от африканските правителства, така и от световните донорски организации още през първите години след извоюването на независимостта. Тя трябва да адресира динамиката на глобализиращата се икономика като средство за осигуряване на конкурентоспособност чрез по-добрите възможности, които предоставя в областта на международната търговия. В случая на Африка това е от още по-голямо значение заради колониалното наследство, недоброто управление и множеството конфликти (ECA, 2010, с. 23). Регионализмът се разглежда като фактор, подпомагащ решаването на политическите и икономическите проблеми на континента.

Корените на африканската идея за интеграция са от края на ХIХ  и началото на ХХ век, когато, в отговор на колониализма и расизма, се заражда панафриканизмът. Между 1900 и 1945 се провеждат множество панафрикански конгреси и конференции, позволяващи на лидерите, интелектуалците и членовете на африканската диаспора да изразят мнението си. Въпреки че приоритетът на идеите и действията е освобождаването на африканските страни от колониално господство, като първа и най-съществена стъпка, важна част от тези конференции е и идеята за африканско единство – не толкова в икономически или политически план, колкото като идеологическа и културна солидарност. „Панафриканизмът, като израз на континентална идентичност и последователност, отличава регионалната интеграция в Африка от други райони в развиващите се страни" (McCarthy, 1995, с. 14).

Панафриканизмът, Организацията за африканско единство и Африканският съюз

„От края на 50-те години регионалната икономическа интеграция, макар и в нейните по-нисши форми, започва да си пробива път и в Третия свят“ (Малхасян и др., 1977, с. 155). Двете десетилетия след Втората световна война са период на деколонизация. Гана е първата субсахарска държава, получила независимост си през 1957, а до края на 1963 около 80% от всички африкански страни вече са отхвърлили колониалната си зависимост. Голямо влияние върху интеграционните идеи през този период оказва Кваме Нкрума - първият  министър-председател на Гана, който организира три конференции на всички народи от Африка (1957, 1960, 1961). Те целят „първо, да подпомогнат движенията за независимост в останалите под колониално господство държави и второ, да създадат дипломатическа рамка за политическото обединение на Африка“ (Ayittey 2010, с. 89).

На първата конференция Нкрума представя идеята си за политическото развитие на континента в четири етапа: първо - получаване на независимост, второ - консолидиране на тази независимост, трето - създаване на общност на освободените държави и четвърто - подпомагане икономическото и социалното развитие на Африка. Независимостта и единството са теми и на втората конференция, която приема резолюция, призоваваща колониалните сили да ограничат неоколониалистките си методи на икономическа експлоатация на вече свободните африкански държави. На третата конференция пък се сформират комитети, състоящи се от представители на независимите африкански държави, които да проведат консултации за хармонизация на националните политики в областта на икономиката, сигурността, културата и политическото единство (AAPC, 1962, с. 429-433).

Освен тези конференции, целящи да привлекат заинтересованите среди от неправителствения сектор, Нкрума организира и две конференции на независимите африкански държави (1958, 1960), които събират правителствените и държавните ръководители на всички независими държави. Целта е постигането на политическо обединение, „институционализирано в Съюз на африканските държави и в правителство на този съюз“ (Van Walraven, 1996, с. 91). Въпреки че поставената цел остава неизпълнена, в резолюциите на конференциите се декларира, че „сътрудничеството между африканските държави е жизненоважно за запазването на независимостта и суверенитета им“ (Johnson, 1962, с. 429).

В началото на 60-те години африканските държави се разделят на два блока[1] – групата от Казабланка и групата от Бразавил и Монровия, като всяка от тях възприема себе си като основа на континенталната рамка за сътрудничество. Целта на първата група държави е най-вече ограничаване влиянието на неафриканските сили на континента. Докато тя застъпва идеята за наднационални институции с ясни правомощия, приоритет за другата група е икономическото сътрудничество, като се избягват понятията „съюз“, „унификация“ и т.н. и се възприемат идеите за междуправителствено сътрудничество (Van Walraven, 1996, с. 108). В този смисъл, Организацията за африканско единство (ОАЕ) е по-скоро плод на идеите на втората група (Michel, 2012, с. 37).

Освен политическите цели, през този период се оформя и идеята за икономическата независимост: „страните да могат да развиват своите икономики съобразно вътрешните си закономерности и потребности и да участват в международните икономически отношения при спазване на принципите на равноправие и взаимна изгода“ (Малхасян, 1979, с. 56).

Организацията за африканско единство (1963-1970)

На 25 май 1963 32 държави формират Организацията за африканско единство с крайна цел създаването на континентален съюз. Организацията приобщава и държавите, които искат незабавно обединение, и тези, които вярват в постепенното му постигане. Създаването на ОАЕ, дори и като междуправителствена организация, е голям успех, особено предвид разминаването между радикалните идеи на групата от Казабланка и по-умерените на групата от Монровия, въпреки че някои от тези разногласия продължават да са причина за търкания и в рамките на организацията (Michel, 2012, с. 38).

ОАЕ е по-скоро междуправителствена организация, тъй като хартата й не дава почти никакви правомощия на наднационалните институции, а основната форма за вземане на решения е консенсусът. От Хартата става ясно, че най-важна цел на страните-членки е продължаване процеса на деколонизация, запазване на независимостта и на националните граници. Основният принцип е за ненамеса във вътрешните работи – „политиката за ненамеса е прилагана до крайност от африканските държави, забраняващи на народите си да предприемат каквото и да било за да предотвратят  погазването на човешките права в съседните държави“ (Murithi, 2005, с. 26). Така ОАЕ се превръща по-скоро в дискусионен форум, без компетентност да прави каквото и да е, но въпреки това съумява да упражнява влияние върху държавите-членки, в резултат от което конфликтите в Африка намаляват (Michel, 2012, с. 39). Очевидна обаче е липсата на политическа воля от страна на държавите-членки за прехвърляне както на правомощия, така и на отговорности към ОАЕ.

През 1963-1970 се провеждат седем срещи на Общото събрание на ОАЕ, които се занимават главно с конфликтите на континента. Продължават да се разглеждат и въпросите за независимостта и деколонизацията. Въпреки че се говори и за установяване и насърчаване на икономическото сътрудничество, не се предприемат никакви действия за практическото му осъществяване.

През 60-те години, най-вече с цел повишаване на валутните приходи от износ, са сключени и много икономически споразумения на държавите-производители на различни стоки (предимно суровини) – Междуафриканска организация по кафето, Съюз на страните-производители на какао, Международно съглашение по захарта, Африкански съвет по арахиса, Междуправителствен съвет на страните-износители на мед, Асоциация на страните-производителки на естествен каучук и др. (Малхасян и др., 1977, с.223-226), част от които функционират под някаква форма до днес.

Застоят в усилията за фърмиране на политически съюз (1970-1991)

През периода между първите години след създаването си и до подписването на Договора от Абуджа ОАЕ става все по-незабележима и незначителна. Основната й роля е да бъде медиатор при решаване на спорове и вътрешни и международни конфликти. Икономическите въпроси остават на заден план, затова и Матюс описва организацията по-скоро като политическа, отколкото като икономическа (Mathews, 2008, с. 32). Въпреки това, по време на срещите на държавните и правителствените ръководители се заражда и развива идеята за икономически съюз, което в крайна сметка води до подписването на Договора за създаване на Африканската икономическа общност (ДАИО).

През 80-те години се повдига въпросът за неоколониализма, чиято основната идея е „чрез реални икономически действия да се постигнат глобалните политически цели на метрополиите от бившия колониален свят“ (Малхасян, 1979, с. 49). През 1980 е приет Планът от Лагос, в който икономическото развитие на Африка се свързва с намаляване на зависимостта от износа на продукти на първичния сектор, индустриализацията и стремежа за постигане на равенство в търговските отношения както между държавите на континента, така и на световно ниво.

В рамките на ОАЕ се обсъжда и актуалният за повечето африкански страни проблем с външния дълг, но не се постига съгласие за предприемане на общи действия за решаването му.

Друга причина за неефективността на организацията са недостатъчните финансови ресурси, с които разполага, а това е един от най-важните фактори за стимулиране на икономическото развитие на Африка – икономическата интеграция като начин за осигуряване на ресурси за международните организации може да се разглежда и като косвено средство за постигането на мир и сигурност на континента.

Зараждане на идеите за икономическа интеграция (1991-2002)

Договорът от Абуджа, с който се създава Африканска икономическа общност (АИО), е подписан на 3 юни 1991 и влиза в сила през 1994. Той формулира план за изграждането на Африкански икономически и паричен съюз (с обща валута) до 2028 чрез последователното изпълнение на шест междинни етапа. Основният мотив за създаването на АИО е необходимостта да се намали икономическата зависимост на африканските държави от трети страни и да се стимулират икономическото развитие и икономическия растеж. С ДАИО се създава Африканската централна банка и се предвижда създаването на Африканския съд (което обаче става едва през 2003 и в рамките на Африканския съюз). Етапите и процесът на изпълнението им са подробно разгледани в следващата част.

С изключение на постигнатия напредък в областта на икономиката, през 90-те години значението на ОАЕ продължава да намалява. Причините се коренят в промените, настъпили на глобално и континентално ниво: краят на студената война и упадъкът на Съветския съюз, официалният край на апартейда през 1994 (с което се постига целта за премахване на колониализма), разпространението на демокрацията в Африка (демократични многопартийни избори се провеждат в над 30 държави) и др. (Mathews 2008).

През 1999 в Сирт се провежда извънредна среща на ОАЕ, на която се приема декларация за създаването на Африкански съюз (АС), който да замени ОАЕ. Сред целите на декларацията е и ускоряването на процеса на изпълнение на ДАИО. На 9 юли 2002, в Дърбан, Организацията за африканско единство официално е преобразувана в Африкански съюз. Основните инициатори на тази трансформация са лидерите на икономически най-силните държави на континента - Южна Африка и Нигерия - Табо Мбеки и Олусегун Обасаньо, както и либийският лидер Муамар Кадафи.

Наред с опазването на мира, сигурността и човешките права Учредителният акт на АС поставя и амбициозни икономически цели: ускоряване на социално-икономическата интеграция, извоюване на достойно място в глобалната икономика, насърчаване на устойчивото развитие на икономическо и социално равнище, както и интеграция на африканските икономики, координация и хармонизиране на политиките между съществуващите и бъдещите регионални икономически общности и т.н. (УА на АС, чл. 3).

Африканският съюз (от 2002 насам)

Още с появата си АС става обект на критики, че е просто превъплъщение на ОАЕ под ново име, като способността му да се справи с предизвикателствата на глобализацията и новия регионализъм е поставена под сериозно съмнение (Michel, 2012, с. 45). Въпреки това, за разлика от ОАЕ, АС получава множество правомощия с наднационален характер – създаването на Панафрикански парламент, Африкански съд, правото на Съюза да се намесва при военни престъпления, геноцид и престъпления против човечеството[2].

Важни стъпки в процеса на интеграция са създаването на Новото партньорство за развитие на Африка (NEPAD) през 2001 и Съветът за мир и сигурност, през 2003, в рамките на АС.

През 2007 АС приема Протокол за отношенията между Съюза и регионалните икономически общности (РИО), който има ключово значение за икономическата интеграция в континента и цели разрешаването на сложния проблем със съществуването на множество организации за регионална икономическа интеграция с припокриващо се членство, различни мандати и без ясни принципи за координация помежду им. По-долу ще разгледам сложните отношения между АС, АИО и РИО. През 2008 пък е приет Протокол за устава на Африканския съд с юрисдикция по въпросите, възникващи във връзка с ДАИО.

Африканската икономическа общност

ДАИО е приет през 1991 и влиза в сила от 1994. Той създава АИО като част от АС (ДАИО, чл. 98). Договорът определя шест етапа, които трябва да бъдат изпълнени за постепенното създаване на АИО в рамките на период от 34 години (ДАИО, чл. 6). Договорът възприема интеграционния подход, зависещ до голяма степен от успеха на интеграцията в рамките на регионалните интеграционни общности (РИО) (Mlenga, K., 2012, с.2). В Договора изрично е заявено, че АИО ще се формира предимно на базата на координиране и постепенна интеграция на дейностите на РИО. Затова РИО са определени като градивни елементи на АИО. Идеята на етапния подход е, че интеграцията трябва първо да се постигне на регионално ниво чрез създаването и укрепването на регионални интеграционни общности, които в определен момент да се слеят в АИО.

Етапи на изпълнение на ДАИО

Първият етап включва укрепването на съществуващите РИО и създаването на нови там, където не съществуват такива, като се предполага да продължи до 1999. (ДАИО, чл. 6). При влизането на договора в сила, в Африка съществуват Маргебски съюз (АМU), Общ пазар на Източна и Южна Африка (COMESA), Икономическа общност на Западноафриканските държави (ECOWAS), Икономическа общност на държавите от Централна Африка (EССАS) и Южноафриканска общност за развитие (SADC), които включват всички държави на континента. До 2001 Общото събрание на АС приема още три общности – Междуправителствен орган за развитие (IGAD), Икономическа общност на Сахел-Сахарските държави (CEN-SAD) и Източноафриканска общност (ЕАС), а през 2006 е взето решение да не се признават повече РИО като формиращи елементи на АИО[3]. След проточилия се период на пасивност в активността и

инициативите на АИО поради противопоставянето на Мароко, от 2012 АМU вече не се разглежда като елемент на АИО.

Вторият етап е с продължителност осем години и цели РИО да намалят или да премахнат митата, квотите и други ограничения пред вътрешнорегионалната търговия. Освен това се предвижда интегриране на политиките в областта на търговията, финансите, транспорта, комуникациите, промишлеността и енергетиката, а също координиране и хармонизация на дейностите на съществуващите РИО (ДАИО, чл. 6)., Усилията на РИО са насочени към изпълнението на изискванията на втория етап от създаването на АИО, като въпреки предизвикателствата се наблюдава напредък при укрепването на много сектори в тях (Mlenga, K., 2012, с.7).

Третият етап със срок до 2017 предвижда премахването на търговските ограничения чрез създаването на зони за свободна търговия в РИО и въвеждането на общи митнически тарифи чрез изграждането на митнически съюзи. Почти всички РИО са приключили третия етап, с изключение на АМU, IGAD и CEN-SAD, а в ЕАС митническият съюз (МС) е първата стъпка на интеграционния процес през 2005. Напредъкът в осъществяването на третия етап от създаването на АИО е задоволителен, макар че за общностите, които не са постигнали предвидените цели в период на относително спокойствие (например АМU), бъдещото им осъществяване ще бъде затруднено поради наличието на конфликти (Mlenga, K., 2012, с.8).

Четвъртият етап със срок до 2019 е създаването на Африкански митнически съюз чрез хармонизиране на общите митнически тарифи на всички РИО. Като стъпка към постигането на тази цел може да се отбележи формирането на тристранната зона за свободна търговия (ЗСТ) между COMESA, SADC и ЕАС през 2008, с която трите общности премахват търговските бариери помежду си (ECA, 2010, с. 10).

По отношение на петия и шестия етап – изграждането на Африкански общ пазар и на континентален икономически и паричен съюз, засега няма прогрес. Сроковете за осъществяването им са, съответно, 2023 и 2028.

АИО и регионалните икономически общности

„АИО трябва да бъде създадена предимно чрез координация, хармонизация и прогресивна интеграция на дейностите на РИО“ (ДАИО, чл. 88), а според Протокола за отношенията между АС и РИО, в крайна сметка, РИО трябва да се обединят и абсорбират, за да формират АИО (чл. 5). Това е уникален и доста усложнен подход към постигането на икономическа интеграция, като единственият успешен подобен опит досега е сливането на Европейската зона за свободна търговия и Европейската общност и създаването на Европейското икономическо пространство (Oppong, 2010, с.93).

Въпреки че РИО са формиращи елементи на АИО, те самите не са нейни членове или страни по ДАИО. Отделните африкански държави членуват както в АИО, така и в РИО, и то често в повече от една. Това повдига въпроса, доколко решенията на АИО са обвързващи по отношение на РИО, както и на каква правна основа те ще се слеят в АИО и какъв ще бъде статутът им след това (Oppong, 2010, с.94). На тези въпроси няма отговор нито в ДАИО, нито в Протокола за отношенията между АИО и РИО, нито в учредителните договори на самите РИО, въпреки че те са изготвени след подписването на ДАИО.

Икономическата комисия на ООН за Африка (ECA) разглежда бъдещите отношения между АИО и РИО така: „След като РИО са постигнали митнически съюз и обща политика, те ще се слеят за да формират Африкански общ пазар, което ще бъде последвано от цялостното създаване на АИО. Тя ще поеме лидерството при отношенията със страните-членки, а функциите и структурите на РИО ще бъдат преработени така, че да служат за прилагане целите на АИО“ (ЕСА, 2004, с. 94).

Друг основен въпрос, свързан със сливането на РИО, е различният етап в интеграционния процес, на който се намират отделните РИО. Съмнително е, че общности, постигнали по-висока степен на развитие на интеграционния процес, ще имат желание да се обединят с такива, които се намират на по-нисък етап, тъй като биха изгубили вече получените ползи от интеграцията.

Сериозен е и проблемът с припокриващото се членство в повече от една РИО. Държавите трябва да решат, най-вече на базата на икономическите критерии, коя общност най-добре отговаря на нуждите им, като имат предвид и перспективата за създаването на функционираща АИО. Това, от една страна, би концентрирало усилията им, а от друга - би спомогнало за по-голяма ефективност на интеграционните процеси и по-малко спънки при обединяването на РИО в АИО.

Пътят напред

Планираният за февруари 2015 официален старт на тристранната зона за свободна търговия (ЗСТ) COMESA-EAC-SADC може да се разглежда като началото на нов период в развитието на интеграционните процеси в Африка. Той ще е още по-фокусиран върху строгото прилагане на разпоредбите на Договора от Абуджа, свързани с развитието и задълбочаването на икономическата интеграция на континента. Тристранната ЗСТ, наричана още „голямата“ зона за свободна търговия би била най-големият икономически блок в Африка и стартова площадка за създаването на континентална ЗСТ. Може би най-значимият ефект от преговорите по тристранната ЗСТ е акумулирането на политическа воля и ангажираност, демонстрирано от участващите в тях държави, които могат да послужат като катализатор за бъдещото развитие и задълбочаване на интеграционните процеси в Африка. Преговорите вече накараха африканските държавни и правителствени ръководители да заявят ангажираността си за ускоряване на процеса на създаване на напълно функционираща Африканска икономическа общност чрез създаването на Африканска зона за свободна търговия до 2017

Заключение

Въпреки че е заявена от държавните и правителствените ръководители цел още от времето на получаване на независимост в средата на ХХ век, процесът на политическа интеграция в Африка напредва бавно, главно поради липсата на политическа воля от страна на африканските държави. В областта на икономическата интеграция, която е с много по-кратка история, постигнатите успехи, макар и недостатъчни спрямо заявените цели, са значително повече.

Осъществен е значителен напредък в изпълнението на етапите на създаването на АИО. Повечето РИО изпълняват задълженията си по ДАИО по график, при някои има известно закъснение, а други дори изпреварват сроковете. Въпреки че РИО полагат доста усилия за реализирането на първите три етапа, заложени в ДАИО, чрез приемане на поетапна отмяна на митата във вътрешнорегионалната търговия, помежду им съществуват и много различия - някои РИО все още не могат да създадат зона за свободна търговия, докато в други вече действа дори митнически съюз. Темпът на напредък не е еднакъв и при наличието на припокриване на членството на много държави в две и повече РИО е задължително да се вземат стратегически решения и да се предприемат действия в посока към създаването на континентална Зона за свободна търговия като първа стъпка към континентален митнически съюз, общ пазар и като крайна цел – напълно функционираща Африканска икономическа общност.

В зараждането на идеите за интеграция в Африка може да се открие модел, противоположен на този, предложен и приложен от бащите-основатели на ЕС: „просто и бързо да се осъществи сливането на интереси, което е необходимо за формирането на една икономическа общност и да бъде заложен катализатор за създаването на една по-широка общност със задълбочени отношения между страни, от дълго време противопоставени помежду си от кървави разделения“ (Декларацията на Шуман, 9 май 1950). В Африка основната идея е да се започне от политическо обединение като основа за всичко останало. Историческото развитие на процесите на континента обаче – слабата политическа воля и ангажираност, различните икономически и геополитически цели, преследвани от отделните държави, неспособността да бъдат задавани и прилагани общи политически цели – само потвърждава идеите на бащите-основатели на ЕС за икономическа интеграция стъпка по стъпка.[4] Всъщност това може да бъде видяно и в Африка – постепенното преминаване от политически към икономически цели, които да бъдат преследвани по трудния и стръмен път към създаването на континентален съюз.

Литература:

1. Малхасян, Е. 1979. Неоколониализъм – икономически действия и политически цели. Партиздат. София.
2. Малхасян, Е., Белов, Л., Мечев, Ст., Обретенов, З. и М. Камали. 1977. Икономически проблеми на развиващите се страни. ВИИ Карл Маркс. София
3. AAPC. 1962. All-African Peoples' Conferences. International Organization , Vol. 16 (2), рр. 429-434.
4. Ayittey, G. B. 2010. The United States of Africa: A Revisit. The Annals of the American Academy of Political and Social Science, Vol. 632, 86-102.
5. Economic Commission for Africa. 2004. Assessing regional integration in Africa.  Adis Ababa.
6. Economic Commission for Africa. 2010. Assessing Regional Integration in Africa IV.  Enhancing Intra-African Trade. Addis Ababa.
7. Economic Commission for Africa. 2012. Assessing Regional Integration in Africa V.  Towards an African Continental Free Trade Area. Addis Ababa.
8. Johnson, C. A. 1962. Conferences of Independent African States. International Organization, Vol. 16 (2), 426-429.
9. Mathews, K. 2008. Renaissance of Pan-Africanism: The AU and the New Pan-Africanists. In J. Akokpari, A. Ndinga-Muvumba, & T. Murithi, The African Union and its Institutions. Auckland Park: Jacana Media Ltd. рр. 25-41.
10. McCarthy, C. 1995. Regional integration: part of the solution or part of the problem? In Ellis, S. ed., Africa Now: People, Policies, and Institutions. London, James Currey/Portsmouth, Heinemann, рр. 211-231.
11. Michel, S. 2012. European Integration Theories and African Integration Realities. Leiden University.
12. Mlenga, K. 2012. Assessing the Progress of Africa’s Economic Integration in Light of the Establishment of the African Economic Community.  Academia.edu
13. Murithi, T.  2005. The African Union: Pan-Africanism, Peacebuilding and Development. Hampshire: Ashgate Publishing Ltd.
14. Oppong, R.F. 2010. The African Union, African Economic Community and Africa’s Regional Economic Communities: untangling a complex web. African Journal of International and Comparative Law, 18 (1). pp. 92-103.
15. Van Walraven, K. 1996. Dreams of Power: The of the OAU in the Politics of Africa. Ridderkerk: Ridderprint.

* Асистент в Института за икономически изследвания при БАН

[1] Причина за това разделяне е кризата в Конго (1960-1966) и различното отношение на отделните държави спрямо нея.

[2] Досега АС е осъществил три миротворчески операции – в Дарфур (Судан) през 2006, в Сомалия през 2007 и в Анжуан (Коморските острови) през 2008.

[3] Заслужава да се отбележи, че Южноафриканският митнически съюз (SACU), най-старият действащ МС в света, създаден през 1910, не е признат от АС като един от формиращите елементи на АИО.

[4] Трябва обаче да се има предвид и една друга основна разлика при започването на институционализираните усилия за постигане на интеграция в Европа и Африка – докато в първия случай процесът е иницииран между едва шест държави, които освен това са доста хомогенни от гл.т. на икономическите си параметри и социалното си развитие, интеграционните процеси в Африка стартират като средство за обединение на всички държави на континента с всичките различия в историята, икономиката и обществата им.

{backbutton}

Поредната среща на върха на Асоциацията за тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС) през ноември 2014 в Пекин, потвърди актуалността на две отдавна очертали се и съвършено противоположни тенденции. Първата е свързана с ограничаване ролята на АТИС, като регионална организация, в глобалните политически процеси, а втората - с нарастване значението на провежданите от нея форуми, като своеобразни геополитически "шахматни дъски". При това ходовете на ключовите играчи на тези дъски се правят паралелно на официално обявените мероприятия. И двете тенденции са свързани с една и съща причина, определяща впрочем и основното съдържание на новата глобална геополитическа игра. Става дума за мащабното и всеобхватно съперничество между САЩ и Китай, което прави невъзможно постигането на основната цел на създаването на АТИС през 1989, а именно стимулирането на общорегионалните интеграционни процеси.

Впрочем, същото може да се каже и за алтернативния (или по-скоро допълващ) проект за т.нар. Транстихоокеанско партньорство (ТТП) - както можеше да се очаква, по време на срещата на АТИС в Пекин САЩ не успяха да постигнат предварително декларираната от президента Обама задача, свързана с подписването на уставните документи на ТТП.

Що се отнася до състоялата се в рамките на форума на АТИС среща между китайския президент Си Цзинпин и руския му колега Владимир Путин, тя не съдържаше особена интрига, той като просто потвърди възходящото развитие на двустранните отношения. Доста по-интересни в тази връзка бяха срещите на Си Цзинпин и Путин с Обама и японския премиер Шинзо Абе. На фона на изострящата се ситуация в региона и света, като цяло, значението на тези контакти се обуславяше дори и от самия факт на тяхното осъществяване, тъй като в хода на разговорите нямаше как да не бъдат засегнати ключовите международни проблеми, проявяващи се в двустранните отношения между САЩ и Китай, Япония и Китай, Русия и САЩ и Русия и Япония.

Американско-китайските отношения

Тезата, че "днес нито един друг фактор не оказва толкова сериозно влияние върху международната ситуация, като отношенията между САЩ и Китай" е широко разпространена в експертната общност. През есента на 2012, няколко месеца преди да напусне поста си на държавен секретар, Хилари Клинтън обяви, че "Вашингтон и Пекин се опитват да направят нещо, което не е успял да стори никой в цялата история на човечеството", очевидно намеквайки, че може да бъде прекъсната традицията действащият геополитически лидер да възприема всяка поява на нов глобален играч като директно предизвикателство за жизнените си интереси. Възникващата в резултат от това колизия почти винаги приключва с катастрофална война. В сегашната ситуация и при наличието на ядрено оръжие както у САЩ, така и у Китай, опитите на техните лидери да не допуснат подобно развитие са напълно разбираеми. Затова Пекин и Вашингтон периодично правят знакови жестове в тази посока. САЩ например поканиха китайските ВМС да участват в международните военноморски маневри RIMPAC-2014 и не изключват присъединяването на Китай към т.нар. Транстихоокеанско партньорство.

Сред ответните китайски стъпки в тази посока, предприети напоследък, можем да посочим, церемонията в памет на летците-доброволци от американската ескадрила "Летящите тигри", сражавали се на страната на Китай срещу японците още преди прекия сблъсък между САЩ и Япония в Тихия океан. Тя беше организирана от китайското консулство в Лос Анжелос, само две седмици преди форума на АТИС в Пекин.

Сред основните събития на самия форум пък беше срещата между президентите на САЩ и Китай. Както е известно, Обама не беше посещавал Китай от 2009, а оттогава насам в отношенията между двете страни се промениха доста неща. Китайските позиции силно укрепнаха, което се отрази и върху самочувствието на ръководството на страната. В същото време авторитетът на Обама се срина, при това не само извън, но и в самите Съединени щати.

На форума на АТИС в Пекин за пореден път се прояви същността на новия модел на взаимодействие между двете водещи световни сили. Някои експерти го определят като "противопоставяне между хегемона и лидера", т.е. между носителите на два принципно различни подхода към устройството на съвременния свят. Така, ако най-важната задача за САЩ е да запазят своите позиции и възможността да диктуват волята си на останалите, Китай очевидно се стреми (и демонстрира способност) да промени този модел.

Тоест, взаимодействието по оста Вашингтон-Пекин не се изчерпва с икономическата и геополитическа конкуренция, макар че тя е от голямо значение за АТИС. На практика, става дума за фундаментално разминаване на подходите на две различни цивилизации към процеса на икономическото развитие и международното икономическо сътрудничество. В Азиатско-Тихоокеанския регион САЩ залагат на обособяването на икономически зависимите от тях държав в отделно политико-икономическо пространство, където да бъдат съхранени сегашните правила на играта или пък те да бъдат допълнени с нови, също толкова удобни за Вашингтон. На свой ред, Пекин, който като цяло се съобразява с формиралите се в глобалната и регионална практика правила, акцентира най-вече върху това, че те не са достатъчни за поддържането на стабилен икономически растеж. На второ място, китайците смятат, че прокарваният от САЩ "клубен модел" има откровено дискриминационен характер и нерядко води до загуба на икономическа самостоятелност на "второстепенните участници" в него. Затова Пекин лансира конкретни предложения, които разширяват възможностите на всички държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, включително за независим избор на собствените им стратегии за развитие и на инструментариума за тяхната реализация.

В този смисъл подходът на Вашингтон би могъл да се характеризира като обърнат предимно към миналото, докато този на Китай несъмнено изглежда перспективен, тъй като след финансовата криза, поразила най-вече Запада, започва да се променя характерът на глобализационния процес като постепенно се налага нов полицентричен модел на устройство на света, в чиито рамки продуктивното сътрудничество между новите центрове на сила непрекъснато укрепва, което е предпоставка за по-равноправния диалог между тях и старите силови центрове.
Нарасналата търговско-икономическа, валутно-финансова и технологична мощ на Китай, който вече е напълно съпоставим със САЩ по много абсолютни параметри, се възприема от немалко държави като много сериозен балансьор на американското влияние. Затова не е чудно, че китайците вече си позволяват да използват реториката на свободната търговия, с основание критикувайки "усилващия се протекционизъм на Запада". Тоест, може спокойно да се твърди, че опитите на САЩ да "изолират и сдържат" Китай, ключови елементи от които бяха декларираният от Обама стратегически завой към Азия и усилено прокарваната идея за Транстихоокеанското партньорство (ТТП - многостранно споразумение за свободна търговия, изключващо Китай - б.р.), вече не отговорят на реалната ситуация и едва ли ще се окажат успешни. Анализирайки прогнозите за икономическия растеж, дори най-верните съюзници на САЩ от региона, осъзнават, че тяхната прекалена лоялност към Вашингтон може да им попречи да се възползват от отличните възможности, които предлага динамично растящият китайски пазар. Така, за четирима от учредителите на ТТП (Нова Зеландия, Сингапур, Бруней и Чили), Китай е по-важен търговски партньор от САЩ, като за трима от тях (без Бруней) той е и най-големия им търговски контрагент. Освен това Пекин е основния търговски партньор на още пет държави, включили се в преговорите за ТТП - Перу, Япония, Виетнам, Малайзия и Австралия, а само за трима участници в тях (САЩ, Канада и Мексико) китайците са втори по значение търговски партньор.

Между другото, на последния форум на АТИС в Пекин, идеята за Транстихоокеанското партньорство, преговорите за което кой знае защо остават встрани от вниманието на медиите, беше подложена на отлично организирана китайска атака, при това едновременно от две посоки. От една страна, по време на форума официално бяха оформени ключовите двустранни споразумения за свободна търговия между Китай и Южна Корея, както и между Китай и Австралия. Освен това, Пекин наложи в декларацията на форума да бъде включено предложението му за създаването на зона за свободна търговия в Азиатско-Тихоокеанския регион. За разлика от модела на ТТП, това предложение няма дискриминационен характер, а вероятно и преговорите по реализацията му ще се водят много по-открито.

Доста впечатляващо изглеждат и другите инициативи, прокарани от Пекин на последния форум на АТИС. Така, наред с Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (за чието създаване Китай инвестира 50 млрд. долара, т.е. половината от началния и капитал), се планира създаването на още една финансова структура - т.нар. Фонд на Пътя на коприната с капитал от 40 млрд. долара. Както е известно, редица азиатски държави изпитват огромна нужда от средства за реализацията на дългосрочните си проекти, чието усвояване обикновено има сериозен мултипликативен ефект. А мащабът на отделените от Китай ресурси е такъв, че позволява да се подобят условията за кредитиране и от други източници - при това не само в Азия. Много показателна в тази връзка е негативната реакция на САЩ, които критикуват "непрозрачния характер" на създаваните от китайците институции, доколкото виждат в тях очевидна заплаха за контролираните от Вашингтон международни банки.

Впрочем, редица други събития, случили се в навечерието и непосредствено след края на форума на АТИС, също имат несъмнен политически подтекст. Така, в началото на ноември 2014, Китай се споразумя с Катар за използването на юана в търговските и инвестиционни операции между двете държави, а няколко дни по-късни подобни споразумения бяха постигнати с Канада и Малайзия. И трите ограничават сферата на използване на американския долар, което несъмнено е знакова тенденция.

Отношенията между Япония и Китай

Освен всичко друго, нарастващото значение на отношенията между Пекин и Токио се определя от факта, че ако в американската геополитика надделее стремежът за избягване на конфронтацията с Китай, на преден план в Азиатско-Тихоокеанския регион неизбежно ще излязат именно японско-китайските отношения, чието състояние в момента не е никак добро. Доказателство за това е, че от лятото на 2012 насам официалните контакти между двете страни на практика са прекъснати. Тъкмо поради това в основен проблем на двустранните отношения на срещата на АТИС през ноември 2014 се превърна тяхното възобновяване. Инициативата за него бе на Япония, включително заради натиска на САЩ, заинтересовани от намаляване на напрежението в Азиатско-Тихоокеанския регион. Сред множеството (неофициални, но важни) посещения на японски политици в Китай през миналата 2014 с цел да се сондира подобна възможност, бяха и двете ключови визити в Пекин на бившия премиер на Япония Ясуо Фукуда. Изборът му за "парламентьор" на предварителните преговори с Пекин очевидно беше обусловен от това, че именно по време на неговото управление (2007-2008) двустранните отношения за кратко се затоплиха, след което обаче последва ново и при това трайно охлаждане. По време на второто посещение на Фукуда в Пекин, през септември 2014, той имаше продължителен разговор с президента Си Цзинпин, който беше оценен от повечето коментатори като "знаков". По време на форума на АТИС в китайската столица външните министри на двете страни Фумио Кисида и Ван И осъществиха и първите от доста време официални контакти между двете страни. Те бяха "дублирани" от срещата между предшественика на Ван И - Ян Цзъчи (в момента на ключова позиция в ръководството на Китайската компартия) и ръководителя на наскоро създадения Съвета за национална сигурност на Япония Шотару Ячи.

След тези срещи беше направена съвместна декларация от четири точки, в съответствие с които двете страни възнамеряват да действат за подобряване на отношенията си и в интерес на региона, като цяло. Именно тя стана основата за първата от три години насам среща между японския премиер Шинзо Абе и китайския президент Си Цзинпин, очертала тенденция към подобряване на двустранните отношения. В същото време тази тенденция не бива да се преувеличава, тъй като засега става дума само за възобновяване на официалните контакти между Китай и Япония и демонстрация на желание за обсъждане на проблемите, които обаче няма как да изчезнат просто така.

Руско-американските отношения

Както е известно, проблемите в руско-американските отношения започнаха да се трупат отдавна, като по време на украинската криза те просто се проявиха достатъчно отчетливо. В хода на "битката за Украйна" и САЩ, и Русия успяха само частично да постигнат предварителна набелязаните си цели. Всъщност, това можеше да се очаква, предвид факта, че геополитическата игра между двете водещи ядрени сили още в самото начало беше "с нулева сума". В този смисъл, срещата на върха на АТИС в Пекин с нищо не спомогна за подобряването на отношенията между тях.

Отношенията между Москва и Токио

Подобряването на руско-американските отношения обаче, е необходимо предварително условие за по-нататъшното развитие на отношенията между Русия и Япония. Тук следва да напомня, че мотивите за демонстрираната от Токио заинтересованост от развитието на отношенията с Москва не са свързани само с решаването на т.нар. "проблем със Северните територии" (т.е. за принадлежността на Курилските острови и Южен Сахалин), а най-вече със стремежа на японците да не допуснат прекаленото сближаване между Русия и Китай.

В същото време, на фона на усилващата се конфронтация с Пекин (включително за принадлежността на архипелага Сенкаку/Дяоюйдао) Токио продължава да разчита на договора си за сигурност със САЩ от 1960. Затова изострянето на американско-руските отношения във връзка с украинската криза не остави на японското правителство друга възможност, освен да се присъедини към санкциите срещу Русия, проваляйки по този начин планираното за септември 2014 посещение на руския президент Путин в Япония.

На този фон, подобно на случващото се по оста Япония-Китай, въпросът за възобновяването на двустранните преговори на най-високо ниво придобива първостепенно значение за процеса на размразяване и по-нататъшно развитие на японско-руските отношения. На официално равнище, предложението да се използва форумът на АТИС за организирането на такава руско-японска среща на най-високо ниво беше лансирано по време на проведения в края на септември 2014 телефонен разговор между японския премиер Шинзо Абе и Путин. Пак по същото време, в интервю за националната телевизия, Абе напомни, че вече е имал пет срещи с руския президент и би "искал да продължи този диалог". Според него, основният проблем в двустранните отношения е липсата на мирен договор между Япония и Русия, като за решаването му "е крайно наложително да продължат контактите между лидерите на двете държави". Както можеше да се очаква, на кратката си среща в Пекин по време на форума на АТИС японският премиер отново акцентира върху необходимостта от разрешаване на украинската криза и подписването на мирен договор с Русия. В крайна сметка, Путин и Абе се споразумяха руският президент да направи официално посещение в Япония през 2015, където тези въпроси отново ще бъдат дискутирани.

Без да преувеличаваме значението на двустранните срещи по време на последния форум на АТИС, не може да не посочим, че там се очертаха някои нови политически тенденции, вдъхващи макар и плахи надежди за обръщане на неумолимата логика на историческия процес в хода на който натрупването на прекалено много негативи в международните отношения може да доведе да нейното разрушаване, включително и в резултат от серия катастрофални военни конфликти.

При това през последните години тези негативи се натрупваха най-вече в Азиатско-Тихоокеанския регион, постепенно превръщащ се в център на глобалната политическа и икономическа активност. Към него се изместват не само ключовите интереси на САЩ, но и тези на Русия, като това обръщане на Москва на Изток съвсем не е свързано само с влошаването на отношенията и с ЕС, в резултат от кризата в Украйна. По-скоро обратното - украинската криза забавя практическата реализация на руското "обръщане към Азия", тъй като отклонява ресурсите на Москва от осъществяването на мащабните инфраструктурни проекти в източната част на страната. В тази връзка, бързото разрешаване на кризата е не само в интерес на Русия, но и на Европа, тъй като би и позволило да се включи заедно с Китай в реализацията на руските проекти на Изток. Впрочем няма сериозни причини това да не сторят и Япония и САЩ. Ясно е обаче, че реализацията на тези проекти ще бъде поставено под въпрос, ако не бъде спряно развитието на негативните политически процеси в Азиатско-Тихоокеанския регион. От тази гледна точка, резултатите от срещите на лидерите на основните световни държави на последния форум на АТИС вдъхват известен оптимизъм.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Украинската криза започна с гражданския бунт на Евромайдана в Киев през февруари 2014 заради опита на тогавашния президент Виктор Янукович да отложи подписването на Споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС и отказа на проруските региони в Югоизточна Украйна да признаят легитимността на прозападното правителство в Киев. Последва присъединяване на Крим чрез плебисцит към Русия, което провокира консолидирането на евроатлантическата общност под егидата на САЩ срещу политиката на Кремъл. Действията на Путин бяха продиктувани от вероятната загуба на полуострова, ако новото украинско правителство лиши руския Черноморски флот от базата му в Севастопол и създаде там база на НАТО. Кризата навлезе в гореща фаза на гражданска война в Донбас и на фактическо отделяне на региона от Украйна.

В момента Русия и Западът се намират в състояние на силово противопоставяне. Западът тълкува действията на Кремъл като пряка военна интервенция и грубо нарушаване на международното право, което му дава основание да квалифицира Русия като агресор, дестабилизиращ Югоизточна Украйна и накърняващ нейния суверенитет и териториална цялост. А това, от своя страна, създава рискове за сигурността на Европа. Официалната позиция на Кремъл е, че той не е страна във вътрешноукраинския конфликт. Москва избягва признаването на самопровъзгласилите се държавно-териториални субекти: Донецката и Луганската народни републики. Чрез участието си в преговорния формат на Минската контактна група и ОССЕ тя иска да се идентифицира като добронамерен посредник, съдействащ за намирането на трайно решение на украинската криза. В същото време е очевидно, че без руската военно-логистична, оперативно-тактическа и материално-хуманитарна подкрепа сепаратистите в Донбас не биха устояли на офанзивата на украинската армия. Спорен остава въпросът за наличието на редовни руски части, воюващи на страната на сепаратистите.

С речта си на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 Путин оповести края на Елциновия период на стратегическо отстъпление на Русия. След руско-грузинския въоръжен конфликт през 2008 Москва открито рамкира постсъветското пространство (и по специално Черноморския регион) като зона на привилегированите си интереси. Украинската криза пък беше кулминацията, извадила наяве дълго прикриваното, но нарастващо геополитическо съперничество между Русия и евроатлантическата общност (в лицето на САЩ и ЕС) за влияние в Източна Европа и постсъветското пространство. Кризата катализира усилията на незападния свят за цялостно геополитическото преформатиране на системата на международните отношения и създаване нова многополюсна система с главни действащи лица: САЩ, ЕС, Русия, Китай и в по-малка степен Индия и Бразилия.

Украинската криза провокира стратегическа нестабилност в постсъветското пространство. Украйна е ключова за Русия държава в геостратегически, военнополитически, културно-исторически и емоционален план. Двете страни са свързани с обща хилядолетна историческа съдба и повечето руснаци приемат гражданската война в Украйна като лична трагедия на фона на многото смесени бракове и тримилионната украинска диаспора в Русия.

Асоциирането на Украйна в ЕС би означава изтласкване на руския фактор от страната. Киев е важен за Москва и с оглед амбициите й да консолидира евразийското политическо, икономическо и културно пространство. Москва обвинява Запада в двойни стандарти и лицемерие спрямо Украйна. Кремъл вини САЩ и НАТО за оказването на материално-логистична (чрез мрежа от външни неправителствени организации) и политическа подкрепа на прозападните сили в Украйна за смяна на режима чрез въоръжен държавен преврат. Освен това, според Москва, никой на Запад, не обяснява ясно на украинците, че асоциирането не означава пътна карта за пълно интегриране на страната им в ЕС. Русия разглежда асоциирането на Украйна в условията на ниска конкурентоспособност на украинската икономика като елемент от „неоколонизирането” на страната. Украйна е интересна не като равнопоставен промишлен и търговско-икономически партньор, а като пазар. Отварянето на украинския пазар за водещи западни компании би поставило на сериозно изпитание местното производство в сферата на индустрията, минното дело, машиностроенето и др. Тези сектори от икономиката традиционно бяха ориентирани към руския пазар. Доскоро, водещите украинските военни заводи бяха подизпълнители на поръчки за руския ВПК (например, производството на газови турбинни агрегати за руски кораби и двигатели за бойни хеликоптери) и не разполагат с технологичната база за производството на продукция по натовски стандарти за западния военнотехнически пазар. Руският аргумент е, че отказът на Украйна от руския военно-технически пазар под западен натиск ще съсипе потенциала и оръжейните компетенции на украинския ВПК.

Още през 1992, в базисната си монография „Сблъсъкът на цивилизациите и преустройството на световния ред”, харвардският професор Самюел Хънтингтън прогнозира вътрешноукраинския конфликт, представяйки Украйна като културно разделена държава, през която преминава културно-цивилизационният разлом между Запада и Източното православие. В този смисъл битката за Украйна между Русия и Запада има характеристиката на културно-цивизационен сблъсък (S. Huntington, p. 165). Западът и Русия са наясно, че няма военно решение на украинския конфликт, тъй като евентуален военен сблъсък между Русия и НАТО означава пълномащабна световна война с катастрофални последствия за човешката цивилизация. Ето защо засега противопоставянето е само в руслото на медийно-информационната и търговско-икономическата война.

Цели, фази и обхват на западните санкции

Западът тълкува украинската криза като потъпкване принципите на международното право от Москва и най-голямата системна криза в международните отношения след края на студената война. Русия трябва да плати цена за действията си спрямо Украйна. Координирано въведените от Вашингтон и Брюксел (плюс присъединилите се към тях по-значими държави като Норвегия, Швейцария, Австралия, Канада, Япония, и по-малки като Черна гора, Молдова, Лихтенщайн) визови, политически, търговско-икономически и военно-технологически санкции могат да бъдат разделени на няколко фази. Техният обхват и дълбочина се разширяват с аргументи за увеличаваща се намеса на Русия в украинските дела в периода март-декември 2014.

Първата фаза

Беше прекратен диалогът между ЕС и Русия за либерализация на визовия режим за руски граждани. Брюксел и Вашингтон оповестиха списък на лица, чиито лични авоари в западни банки (ако имат такива) се замразяват и се забранява влизането им в ЕС и САЩ (132 физически лица и 28 стопански субекти от РФ и Украйна) (Dreyer, I. Popescu, N.p.2). Всички те са представители на изпълнителната, законодателната и медийната власт в Русия. Целта е да се изолира руският политически елит в международен план. Показателно е, че в списъците за визови забрани фигурират имената на ръководителите на горната и долната камари на руския парламент – Матвиенко (Сената) и Наришкин (Държавната дума), което автоматически води до замразяване на междупарламентарния диалог за търсене политическо решение на кризата. Пример за разгръщане на информационно-медийна война е решението за визови забрани на водещи журналисти от федералните медии. Предприе се и атака срещу набиращата популярност в обществените среди на Запад телевизионна мрежа “Russia Today”, пропагандираща руската гледна точка за украинската криза.

Втората фаза

Обект на санкции станаха представители на руския бизнес елит. Забрани им се да извършват стопанска дейност на територията на САЩ и ЕС. Брюксел наложи ограничения върху държавни стопански структури, докато американските ограничения удариха по дейността на руски частни компании. Беше увеличен черният списък на високопоставени чиновници, на които се забранява влизането в държавите, инициатори и поддръжници на санкциите

Третата фаза

Бяха наложени секторни санкции – финанси, енергетика, отбрана. Бяха ударени водещи енергийни компании (в това число Роснефт), кредитно-финансови институции (например Сбербанк, Газпромбанк) и три компании от отбранителната индустрия. Беше спрян достъпът (забрана за отпускане на заеми с падеж на връщане не по-голям от 30 дни) на руски структурообразуващи предприятия до западно кредитиране и рефинансиране (например до Европейската банка за възстановяване и развитие). Сред пощадените беше руският газов гигант Газпром, предвид тежестта му в осигуряване на доставки на природен газ на страни от ЕС. Беше забранен износът за Русия на продукция с двойно предназначение (изделия, които могат да се използват за производство на въоръжения) и на определени категории технологии и оборудване, които могат да бъдат използвани за дълбоководен сондаж и добив в арктически води.

Четвърта фаза

В края на 2014, в опит да забави пълноценното военнополитическо, икономическо и инфраструктурно интегриране на Крим в Руската Федерация, Белият дом изготви законопроект, приет от Конгреса, за тотална икономическа, транспортна и консулско-визова блокада на Крим. От своя страна, Европейската служба за външна дейност предложи забрана на всякакви форми на търговско-инвестиционно сътрудничество на европейски фирми със стопански субекти в контролирания от Русия полуостров Крим (забрана върху осъществяването на инфраструктурни и транспортни проекти). Като цяло, има съгласие, но отделни страни членки се опитват да извоюват в проектотекста определени „изключения”. Франция например, иска да ограничи действието на новия пакет санкции само до забрана на сътрудничество със стопански субекти, регистрирани в Крим и да не се разпространява върху останалата територия на РФ. Няма консенсус на европейско ниво за съдържанието и обсега на поредния пакет санкции.

Западът използва санкциите като ключов инструмент за постигане на своите стратегически цели – недопускане на военнополитическо и икономическо възраждане на Русия и превръщането й в един от полюсите на сила в оформящия се многопосюлен свят. От икономическо джудже, затънало в дългово бреме по времето на Елцин през 90-те, благодарение реанимацията на енергийната си индустриална база, Руската Федерация успява да се превърне в петата икономика в света през двата мандата на Путин (2000-2008) с нараснали амбиции в световните дела. Западът е наясно, че Русия няма да промени стратегията си за военнополитическо, икономическо и културно „завръщане” на Крим в лоното на Русия (през 1945 Украйна участва в създаването на ООН като страна-съучередител без полуострова, а през 1954 тогавашното съветско ръководство начело с Хрушчов взима политическо решение за преминаване на Крим към Украйна), но поне охлади стремежите на Кремъл да реализира идеята за „Голяма Новорусия” - анексиране на цяла Югоизточна Украйна и осигуряване на териториален коридор към Приднестровието.

Първите жертви на западните санкции станаха руската гражданска авиация, реализацията на транспортно-инфраструктурни проекти и на дълбоководния сондаж в Арктика. Санкциите въздействат върху инвестиционните намерения на руските олигарси. Например, компанията на Тимченко „Стройтрансгаз” се отказа от участие в строителството на 19-километровия мост през Керченския пролив, който да свърже континенталната част на РФ с Крим. Като причина се изтъква значителният финансов риск, но всъщност предприемачът се опасява от възможна изолация на бизнеса му извън пределите на страната по линия на санкциите. Обвързаността на стойността на рублата към нефта беше използвано като допълнителен елемент на стратегията за дестабилизация на руската икономика. Падането на цената на черното злато на международните пазари за няколко месеца от 115 щ.д. до 65 щ.д. за барел (Биржевой лидер, дек. 2014) доведе до девалвация на руската национална валута с 50% от януари 2014 (Ukrinform, 2014). За вносноориентирана икономика, каквато е руската, това означава ръст на инфлацията и обедняване на населението. Основните пера в руския износ са нефтът и нефтените ресурси, природният газ, редките и ценни метали. Това са основно суровини и само 6% от руския износ представляват завършени крайни продукти.

Според ръководителя на руската Служба за външно разузнаване Михаил Фрадков, чуждестранни инвестиционни фондове, опериращи на руския валутно-финансов пазар, са в основата на спекулативната атака срещу рублата. Говори се и за целенасочени действия на определени държави-износителки на нефт (преди всичко монархиите от Персийския залив) и на задкулисни борсови играчи за срив на цената на нефта. Все пак преобладават аргументите, че цената е функция от пазарния принцип за предлагането и търсеното. Решението на ОПЕК да не намалява квотите за добив запази големи нива на предлагане за сметка на намалено търсене. За ниската цена на нефта повлия и „шистовата” революция в САЩ и превръщането на Америка в мощен износител на международните енергийни пазари. През 2011 американските енергийни компании са инвестирали в развитието на инфраструктурата за добив на шистов газ в САЩ 1.5 трилиона щ.д., като основното финансиране идва от американски дългови ценни книжа. Според изследване на Центъра на глобалната енергийна политика към Колумбийския университет, появата на шистовия газ на световния и американския енергиен пазар ще намали печалбата на Газпром с 30-40%. (РИА Новости, 2014).

През декември 2014 руските нефинансови корпорации са натрупали съвкупен дълг към западни кредитори в размер на 112 млрд. щ.д. (Калиновский И., 2014). Със спирането на западното рефинансиране на корпоративния дълг редица водещи руски държави компании разчитат правителството да ги компенсира със средства от Фонда за национално благосъстояние (например „Роснефт” поиска 2 трилиона рубли, но ще получи по-малко).

Следва обаче да се отбележи, че санкциите не могат да сринат руската държавна машина толкова бързо. Тя успява да изпълни за момента целия обем от социални ангажименти (изплащане на заплатите на служителите от държавната администрация на федерално и местно равнище, финансирането на армията и флота, както и на пенсиите). Руската икономика има буфери за да се справи с ефекта от санкциите в краткосрочен и дори в средносрочен план. Днешната икономическа ситуация не е по-тежка от икономическата криза през 2009. Финансовото състояние на държавата остава добро. Инфлацията няма да е повече от 9%, в сравнение с 13% през кризисната 2008. Руският бюджет е балансиран и нивата на публична задлъжнялост са ниски. Валутните резерви са достатъчни Русия да се справи с икономическия натиск от санкциите. Руската Централна банка (ЦБ) е интервенирала с 200 млрд. щ.д. за стабилизиране курса на рублата. Валутните резерви намаляват не така драстично, както при предишната икономическа криза през 2008-2009: през ноември 2013 те са 486 млрд. щ.д., а през ноември 2014 – 418 млрд. щ.д. (Dreyer, I. Popescu, N.p.3)

Експерти от администрацията на Обама са убедени, че санкциите дават резултати. Според говорителя на Държавния департамент Джейн Псаки, не толкова санкциите, колкото лошият модел на стопанско управление в Русия и динамиката в световните цени на нефта са основната причина за обезценяването на руската национална валута. В условията на слаба отраслова диверсификация на руската икономика приходите от продажбата на енергийни ресурси и суровини се превръщат в спасителен пояс за оцеляването на руския бюджет.

Западът се надява външният натиск в резултат на санкциите да се трансформира във вътрешно недоволство, което да накара властите да променят политиката си по украинската криза. По данни на социологическата агенция „Левада център” мнозинството руски граждани усещат негативното влияние на санкциите върху тяхното благосъстояние. Те обаче продължават да подкрепят политическия курс на Путин (85% от анкетираните през ноември декември 2014), защото се опасяват, че западните санкции целят не просто смяна на режима, но и унищожаване на самата руската държава и превръщането й в суровинен придатък на Запада (НГ, 26.12.2014). Официалната руска пропаганда успешно управлява подобни страхове и формира почвата за естествена реакция от типа „търпи и се сплотявай”.

Предизвикателства пред руската икономика в контекста на санкциите

Руската ЦБ бе принудена да повиши основана лихва до от 6.5% до 17% за поддържане на макроикономическа стабилност в условията на засилен натиск върху рублата (ЦСИ, дек. 2014) . Но това води до невъзможност да се кредитира поносимо промишлеността. Отслабването на рублата влияе негативно и на инвестиционната активност, в това число в производствена сфера. 50% от вноса в Русия са машини и оборудване. Според руски анализатори от ИК "Уралсиб Кэпитал", е трудно да се прогнозира с какви суми Руската ЦБ ще трябва да интервенира за стабилизиране курса на рублата през тази и следващата година. Ако регулаторът продължи да пази валутните резерви за интервенции на валутния пазар, това може да доведе до голяма рецесия. Надвисналата опасност от рецесия може да предизвика свиване на печалбите на структурообразуващите предприятия. Най-песимистичните прогнози са за 5% свиване на икономиката през 2015 и 1.4% през 2016. (ИК "Уралсиб Кэпитал", 1.12.2014). Първите признаци за подобен стресов сценарий са налице. Промишленото производство, което е сред малкото останали лостове за икономически растеж, намалява през ноември 2014. Най-осезаемо е засегнато автомобилното производство. При намалена покупателна способност населението изпада в предкризисна паника и харчи рублите си основно за покупка на постоянно поскъпващите вносни стоки. Наблюдава се намалено търсене на местни стоки. В крайна сметка, растежът в промишлеността ще е само 0.4% при планиран 1.5-1.7% в началото на годината. Експертите споделят мнението, че ако трендът на свиване на промишленото производство се запази, това ще доведе до свиване на БВП на страната с 0.8% през 2015. (Забавина, Ю. Коптюбенко,Д. Милюкова, Я. РКБ, 15.12.2014). Русия разполага с огромен ресурсен потенциал, образована и квалифицирана работна ръка и обемен пазар, но липсва адекватна икономическа политика. Съпредседателят на Московския икономически форум и директор на компанията «Ростселмаш» Константин Бабкин смята, че санкциите би следвало да подтикнат правителство радикално да преразгледа модела на икономическо управление. Сегашната палиативна правителствена стратегия за финансово-икономическо стабилизиране не работи за нуждите на икономиката като цяло. Разумната икономическа политика предполага поносими данъци и достъпни кредити за развитието на националната производствена и технологична база. Излишъците в бюджета следва да се вложат в реалното производство, а не да се предизвиква декапитализиране на фирми чрез високи данъци и скъпи кредити. Според руското предприемаческо съсловие, успешен преход от импортно към експортно ориентирана руска икономика може да има само при положение,че стане по-изгодно да се произвежда на територията на РФ, отколкото да се внася. Широко прокламираната стратегия от руското правителството за замяна на вноса с местно произведена продукция ще проработи само, ако се обвърже с промяна в данъчната система и в поведението на Руската централна банка. Русия има многовековни традиции в науката и промишлеността и това следва да се възроди. Тя трябва да заложи на традицията в производството на автомобили, самолети, селскостопанска техника. Но това следва да стане на базата на нисколихвени кредити, с което да се постигне намаляване на цената на влаганите в крайния продукт ресурси.

Основните фактори, влияещи върху поведението на рублата, са капиталовите потоци, нужни за покриване на външни дългове и постигане на парична ликвидност. Трябва да се създаде благоприятна инвестиционна среда за приток, а не отток на капитали от руската икономика.

Влошената инвестиционна и данъчна среда засилват изтичането на капитали от Русия. Близо 70% от руските предприемачи използват офшорни схеми за данъчна оптимизация и защита на своите активи. Финансовият министър Антон Силуанов отчита, че нетното изтичане на капитали от РФ ще възлезе на 120-130 млрд щ.д. (МК, 24.11.2014) В опит да се спре капиталовото обезкръвяване на руската икономика през 2015 влиза в сила Закон за контролираните чуждестранни компании. Президентската администрация разглежда решаването на проблема с изтичането на капитали от страната в контекста на стратегията за „национализация” на руския политически и икономически елит. Според антиофшорния закон, руски физически и юридически лица, притежаващи дялове от 10% и повече процента в чуждестранни фирми, ще плащат прогресивно нарастващ данък печалба, съобразно притежаваните от тях дялове. Този закон обаче може да бъде лесно заобиколен чрез данъчно пререгистриране на компаниите в друга държава и неплащане на данъци в Русия. Великобритания, Швейцария, Монако, Малта предлагат най-добри данъчни условия за руските физически лица, притежаващи дялове в чуждестранни фирми. Във Великобритания се плаща данък само върху декларираните в страната доходи (Милюкова, Я. РКБ, 10.12.214). Трудно е да се предвиди доколко антиофшорния закон ще се окаже ефективна бариера пред изтичането на капитали от Русия и ще направи руския елит по-национално привързан икономически.

Санкциите и руският отбранително-промишлен комплекс

Управлението на Путин е белязано и с възстановяването на военно-промишления комплекс на Русия. Расте влиянието на ВПК и генералитета при взимане на външнополитическите и военнополитическите решения на страната. Москва си е възвърнала позицията на втори след САЩ износител на въоръжения в света на стойност 46 млрд. долара годишно, като основни пазари са Китай, Индия, Виетнам, Сирия, Ирак, Венецуела и в последно време Египет.

Понастоящем Кремъл изпълнява мащабна програма за превъоръжаване на стойност 770 млрд. щ.д. (Friedman,G. Stratfor, 2014). Задачата е до 2015 руските въоръжени сили да се модернизират с 30%, а към 2020 до 70%. Пред руския ВПК е поставена амбициозната задача да произвежда оръжейни системи, които да са прости като конструкция, евтини и равни или по-добри от произвежданите натовски аналози. Русия ще запази секретни най-иновативните въоръжения, като ще разкрие тяхната сила и ефективност само в критични моменти. Западните санкции целят, най-малкото, да забавят и в най-добрия случай да провалят модернизацията на руската армия и флот.

Трите основни школи на руската стратегическа мисъл, влияещи върху формирането на руската външна политика, са западно-либералната, държавническата и евразийската. Западно-либералните експерти съветват Путин да свие програмата за превъоръжаване. Школата на държавниците, напротив, вижда в модернизирането на въоръжените сили и укрепването на ВПК начин за отстояване на националния суверенитет и независимост на РФ в международните отношения и постигане на паритетни отношения със Запада. Квинтесенцията, изложена от руския вицепремиер Рогозин, отговарящ за работата на отбранително-промишления комплекс е, че Русия трябва да се въоръжава за да се боят от нея и да я уважават. Според него, санкциите целят да подкопаят руските позиции на световните оръжейни пазари. Чрез санкциите във военната сфера се спира вносът на високотехнологични машини и оборудване, използвани от руснаците за производство на съвременни оръжейни системи. Русия например, няма да може да внася радиоелектронни компоненти и системи, използвани в управлението на космическите апарати. Тя оборудва космическите си апарати за работа в тежки космически условия със западни микроелектронни и радиоелектронни компоненти.

Функционирането на руския ВПК обаче слабо зависи от вноса на западни технологии и оборудване. Санкциите срещу Москва във военно-техническата област ще забавят, но няма да спрат модернизацията на руските ВС. Оценките са, че Русия разполага с опита, капацитета, технологичната база и конструкторските бюра за производството на съвременни високоточни оръжейни системи. Понастоящем оглавяваната от президента на РФ Военнопромишлената комисия е ангажирана в разработка на програма, по която военни-промишлените заводи следва да заделят 25-35% от мощностите си за производство на гражданска продукция. Така, военно-промишленият холдинг „Швабе” - производител на оптично електронно оборудване и прибори, е част от руската корпорация „Ростехнологии” и включва система от 27 научноизследователски и производствени обединения, конструкторски бюра и институти, в които са ангажирани близо 20 000 висококвалифицирани работници. 35% от произвежданите изделия имат гражданско предназначение (хладилни камери, прибори и оборудване за газовата индустрия, радиоелектронни и оптични прибори) (Чертков, А.,Expert: Online, 2014). Такава производствената практика ще помогне за преливане на технологии от военния в гражданските отрасли и обратно. Примери за това са авиационният завод в Комсомолск на Амур, където се произвежда самолетът за гражданската авиация «Сухой-суперджет» и пето поколение изтребител Су-35, и заводът «Севмаш», където производството на бойни кораби и подводници се съчетава с това на технологии за шелфово сондиране. Както и в други периоди от руската история, стратегията на държавното ръководство е да се заложи на ВПК като локомотив за изтегляне на цялата национална икономика.

В същото време трябва да се отчете,че натискът върху руската икономика в резултат на санкциите е голям. Прогнозите за 2014 са за нулев икономически растеж. Регистриран е 50% спад на чуждестранните инвестиции. Русия разполага с натрупан 630 млрд. щ.д. валутен резерв, но при запазване на очертаващата се икономическа стагнация резервът бързо може да бъде стопен (Friedman,G. Stratfor, 2014). А това неминуемо ще се отрази върху сроковете и плановете за превъоръжаване на руските ВС.

Освен това, ключов проблем за отрасъла е системата за кредитиране. 12% лихва по кредитите буквално задушава отбранителната промишленост. За сравнение, в САЩ и западноевропейските страни оръжейните производители работят при много по-благоприятна инвестиционна и кредитна среда (при 3-4% лихва). С оглед на създалата се ситуация, руското правителство взе решение военните заводи да не се кредитират, а да се финансират от държавния бюджет.

Руските контрасанкции

В емоционално и остро обръщение по време на Валдайския дискусионен форум Путин обвини правителствата на водещите западни държави - инициатори на санкциите, че оказват безпрецедентен натиск върху международния бизнес да прекрати сътрудничеството си с Русия. Санкциите „вредят на всички” и „американските приятели режат клона, на който седят”. „Икономическото сътрудничество и взаимните инвестиции сближават държавите, докато санкциите подкопават „основите на световната търговията и правила, установени от Световната търговска организация, принципите на неприкосновеността на частната собственост, разклащат се основите на сегашния либералния модел на глобализацията, базирана върху пазарните отношения, икономическата свобода и конкуренцията”. Путин разчита западните компании, чиито търговско-икономически интереси са накърнени от санкциите, да окажат натиск върху своите правителства за отмяната им (Шевалье, Е. „Аргументы и Факты”, 24.10.2014). В същото време стана ясно, че Русия няма да се затваря в себе и ще търси адекватен и прагматичен отговор Москва няма да налага ответни санкции върху отрасли, от които зависи вноса на технологии и оборудване за модернизация на руската икономика.

Русия удари ЕС болезнено в селскостопанския сектор. Спирането на вноса на селскостопански стоки от ЕС е протекционистка стъпка, целяща защитата на руския аграрен сектор от европейския внос и стимулиране на местното производство в големите аграрно-промишлени комплекси в Кавказ и Красноярския регион. Русия иска да постигне по-високо ниво на хранителна сигурност като започне да задоволява вътрешния пазар със собствено производство на плодове, зеленчуци, месо и млечни продукти. Контрасанкциите, наложени от Русия, спомагат за увеличаване на производството в аграрния сектор. Ръст с 26% бележи производството на сирена и производни хранителни изделия, с 16,7% на месо и месни изделия, с 11,3% на птиче месо и производни продукти (Забавина, Ю. Коптюбенко, Д. Милюкова, Я. РКБ, 15.12.2014).

Общата загуба на европейските селскостопански производители от руските контрасанкции варира между 5 и 12 млрд. евро. ЕК обаче може да компенсира засегнатите производители с до 400 млн. евро. Най-засегнати са Финландия, Полша, Латвия, Литва, Испания, Италия, Гърция. Намаляват прогнозите за растеж на БВП на тези страни. България претърпя преки загуби в размер на 10-12 млн. евро, като има и непреки – натиск върху българския пазар на плодове и зеленчуци от пренасочване на нереализирана на руския пазар европейка селскостопанска продукция. Загуби търпи и хранително-вкусовата промишленост на редица страни членки. Контрасанкциите принудиха предприемачите от този сектор в някои страни от ЕС да намалят производствените мощности в резултат от загуба на пазари и намалени външни поръчки.

Геополитическите проекции

Мнозинството руснаци одобряват твърдия подход на политическия и военен елит спрямо Украйна. Според тях, президентът Обама е оркестрирал пропагандна война срещу Русия, представяйки я като агресор. Нещата от руска гледа точка изглеждат различни. Крим исторически е бил част от Русия и това е закрепено с договора за базирането на руския Черноморски флот в Севастопол след разпадането на СССР. Тоест, действията на Русия не могат да бъдат тълкувани като нахлуване, а като потвърждение на геополитическата реалност. Руснаците са особено чувствителни по въпроса за Косово, защото навремето протестът им в Съвета за сигурност срещу намесата на НАТО не бе отчетен. Според тях, Косово представлява фундаментален международноправен прецедент след края на студената война. След като Западът е позволил прекрояването на границите на Сърбия, той няма право да се противопоставя на промяна на украинските граници. Ако Западът приема за нормален канадския модел на етническа и езикова автономия на Квебек, защо не може да приеме модела на регионализъм по отношение на Украйна. Украйна е ключов стратегически буфер за Русия и загубата на Украйна представлява екзистенциална заплаха за нейната сигурност. Москва изпитва резонен страх от враждебно обкръжение и страх от нова мащабна инвазия още от времето на Наполеон и Хитлер.

В същото време, през декември 2014 се очерта промяна в официалната руска риторика по отношение на украинския конфликт. В интервю за френския телевизионен канал France 24 руският външен министър Лавров не подлага на съмнение териториална цялост на Украйна (без Крим, определяйки го като историческа „руска земя”), въздържа се от искането за автономия на Донбас (Русия, въпреки оказваната морално-политическа, военно-логистична и хуманитарна помощ, не признава самопровъзгласилите се Донецка и Луганска република). Вече не се чуват искания за федерализация на Украйна като изход от конфликта. Въпросът за конституционния модел на развитие на Украйна трябва да се реши от самите украинци. Русия е по-склонна да се възприеме конституционно модела на децентрализация, гарантиращ защита на правата и интересите на рускоезичните украински граждани на регионално ниво в Югоизточна Украйна. В същото време руското общество и елит са наясно, че Украйна остава дълбоко разделена в етнокултурно и цивилизационно отношение държава и пътят към вътрешнонационално помирение между прозападното правителство в Киев и Донбас е невъзможно да се осъществи в условията на неприключила гражданска война.

Какъв е американският подход? От края на Първата световна война основната стратегическа цел на САЩ е да не допусне появата на континентален хегемон, който да се опълчи на американската доминация в световен мащаб. Хегемон, който да е в състояние да консолидира европейските технологични достижения и капитали, плюс руските енергийни и човешки ресурси в единна сила и да ги насочени срещу Америка. В този смисъл САЩ гледат на сегашна, възраждаща своята мощ, Русия като на потенциален бъдещ хегемон (подобно на периода на студената война).

Сред причините САЩ да форсират сключването на трансатлантическо споразумение с ЕС е не само да обвържат Европа геоиконимически, но и да не допуснат руснаците да постигнат сближаване с Европа. Путин дълго време безуспешно настояваше на преговорите с ЕК Русия и ЕС да сключат основополагащ договор за дълбока свободна търговия, който да замени изтеклото Споразумение от 1997 за партньорство и сътрудничество в четирите общи пространства (търговия, икономика, енергетика; външна политика и сигурност; вътрешна сигурност и правосъдие; наука, образование, изследвания, културен обмен). В последното си публично интервю (ИА REGNUM, 10.12.2014) руският премиер и бивш президент Медведев наблегна на принадлежността на Русия към европейската цивилизация и желанието на страната му да развива добри отношения с ЕС. Тази позиция се споделя от внушителна част от руския елит и нация. Москва търси нормализация на отношенията с ЕС повече, отколкото подобряване на тези със САЩ. В този смисъл преориентирането на отношенията на Русия на изток, в посока на бурно развиващата се Азия, е по-скоро стратегически елемент на диверсификация, но не замяна на ключовото за Русия европейско направление. Европа, от своя страна, къде самостоятелно и осъзнато, къде под американски натиск, гледа на Русия с предубеждение и страх. Ако Русия успее да надделее в Украйна, тя може да пренасочи усилията си за възстановяване на своите позиции в Източна и Централна Европа. Ето защо западноевропейците и американците са обединени около стратегията за сдържане на руския военно-стратегически и цивилизационен подем. Санкциите са само един от инструментите за постигане на тази цел. Върховният представител по външната политика и сигурност на ЕС Федерика Могерини смята, че украинската криза е нанесла сериозни щети на европейско-руските отношения. Русия вече не е „стратегически партньор”, но остава „стратегическа реалност” в Европа.

Сред големите европейски държави, Великобритания е най-силния застъпник за твърд подход спрямо Русия и подкрепя изцяло усилията на САЩ за международна изолация на Москва. Независимо че Лондон определено губи от свиване обемите на руските финансови трансакции през Лондонското Сити и закупуването на имоти от руските олигарси.

Забелязва се еволюция в германския подход за разрешаване на украинската криза. Според редица анализатори, причината е нарастващата зависимост на Германия от доставките на руски газ. Това става на фона на планираното съкращаване на дела на въглищата в произвежданата в Германия електроенергия и поетапното закриване на ядрените мощности. Във връзка с това Меркел не пропуска в редица свои публични и официални изказвания да представи Русия като надежден доставчик на енергийни ресурси за ЕС. Това може да се обясни с реализирането на газопровода „Северен поток”. Берлин залага на воденето на открит политически диалог с Москва, но в същото време безкомпромисно осъжда руската анексия на Крим и подкрепата за бунтовниците от Донбас във въоръжения им конфликт с правителството в Киев. Канцлерът Меркел е инициатор и твърд поддръжник на санкциите срещу Русия в ЕС, заедно с Полша, Швеция и прибалтийските държави. Германско-полската ос е ключова за формирането на общ европейски фронт срещу Русия в контекста на украинската криза. Според редица анализатори, настъплението на Брюксел на изток е най-изгодно за най-мощната икономика в ЕС – Германия. Споразуменията за асоцииране с Украйна, Молдова и Грузия дава картбланш на Берлин за силно геополитическо позициониране в постсъветското пространство (овладяване на нови пазари).

Франция - другата водеща страна в ЕС, подкрепя санкциите, но проявява по-гъвкав подход към Русия. Посещението на президента Оланд в Москва в началото на декември 2014 в условията на засилен евроатлантически натиск срещу Путин е показателно за важността, която Франция придава на отношенията с Русия. Оланд не пропусна, подобно на предшественика си Саркози (в Южноосетинската криза през 2008), да предложи посредничеството на своята страна за урегулиране на украинската криза. Така Франция се опитва да балансира растящата тежест на Германия в европейските дела.

Меркел и Оланд са наясно, че засилването на режима на санкции, за което настоява Вашингтон, не се приема от техните общества и делови среди. Берлин и Париж са търговско-икономически обвързани с Русия. В Русия развиват дейност 2000 френски фирми (Мирзаян Г. Expert: Online, 7.12.2014). Заради санкциите Франция е на път да не изпълни ангажимента си за доставка на двата десантни кораба тип „Мистрал” на стойност 1.2 млрд евро, плюс солидна неустойка за неизпълнение на договора (РИА Новости, 3.09.2014.) Но по-лошото е, че Париж може да загуби доверието на надежден военно-технически партньор. През 2013 двустранният руско-германски търговски обмен възлиза на 76.5 млрд евро (ценни метали, нефт и природен газ срещу машини и оборудване). На руския пазар оперират близо 6000 германски фирми, които осигуряват работа на 300 000 германски работници. Официалната статистика показва,че заради санкциите германският износ за Русия ще намалее с 20% през 2014. Влиятелният германски Комитет за източноевропейски отношения прогнозира, че това ще генерира загуба от 50 000-60 000 работни места. (Lough, J. Chatman House, 2014).

Опитите на Русия за пробив на санкциите на европейско ниво

Въведените от ЕС санкции имат едногодишен срок на действие и на дневен ред е въпросът за тяхното продължаване или отмяна през 2015. Във връзка с това Русия използва разногласията в ЕС относно санкциите и лобира за създаване на коалиция от симпатизиращи й европейски държави, която да повлияе за вземане на общоевропейско решение за постепенно смекчаване и поетапна отмяна на санкциите. Най-осезаема съпротива на продължаването на санкциите срещу Москва оказват Рим, Никозия и Будапеща. Последните могат да наложат вето върху решението за продължаване на санкциите на среща на Съвета „Външни отношения”. Редица страни членки настояват за сериозен вътрешноевропейски дебат относно смисъла и ефективността от продължаване на санкциите. Най-активни сред тях са Унгария и Кипър. Унгарският премиер Орбан открито заяви, че страната му губи 2.55 млрд евро от нереализиран износ за Русия и другите страни в ОНД (IPress.ua.2014). Гърция, Италия и Словакия биха подкрепили смекчаване на режима на санкции. Италианският премиер Матео Ренци пръв инициира дебати за смисъла от продължаване на санкциите срещу Русия през октомври 2014 и призова да се „работи конструктивно с Москва”. А по време на посещението си във Вашингтон италианският външен министър Гентилони заяви, че „зачитането на санкциите следва да бъде само в контекста на намиране на политическо решение” (Rettman, A., 11.12.2014). Чехите и словаците се колебаят. Обединеното кралство, балтийските държави, Полша и Швеция, са твърдо против промяна в режима на санкции. Франция и Германия, както и България и Румъния, в момента са в групата на държавите членки, подкрепящи санкциите.

Възможна ли е международна изолация на Русия?

Санкциите нямат всеобхватен характер и не могат поставят Русия в международна изолация. Групата на БРИКС и най-вече Китай, Индия, както и водещи страни от Латинска Америка (като Бразилия и Аржентина) отказаха да се присъединят към санкциите и са твърдо решени да продължат да развиват взаимноизгодни политически и търговско-икономически отношения с Русия. Това априори не означава, че приемат руската анексия на Крим, защото ясно декларират, че зачитат териториалната цялост и суверенитет на Украйна. Според тях, вина за украинската криза носи и Западът с политиката си на намеса във вътрешноукраинския конфликт (чрез иницииране на вътрешнодържавен преврат) и прибързаното асоцииране на страната в ЕС. Изключително интересна е позицията на Турция, която също не подкрепи санкциите, въпреки че е член на НАТО. Стратегическата равноотдалеченост на Анкара в украинската криза и отвори поле за маневриране и засилване на позициите й в Черноморския регион. Тя успя да укрепи търговско-икономическите и инвеститорските си позиции на големия руския пазар и ще развива с руски технологии собствена ядрена енергетика. Наличието на фундаментални различия по Сирия и „Арабската пролет”, като цяло, не попречи на Анкара и Москва да формират стратегически тандем в ключовия от енергийна гледна точка Черноморски регион. При това, въпреки че са държави, които 13 пъти са воювали помежду си за надмощие в региона през ХVІІІ-ХІХ век. Така руският мегапроект „Южен поток” няма да бъде провален, въпреки липсата на стратегическа визия на европейската бюрокрация и противно на интереса на водещата държава в ЕС – Германия, а по всяка вероятност ще се реализира през Турция. Ако това стане, тогава Анкара с руска помощ ще се превърне в газов разпределителен център и ключова държава, от която ще зависят бъдещите енергийни доставки за ЕС. Някои анализатори разглеждат този ход на турската дипломация, като отмъщение на Анкара срещу Брюксел заради протаканите с десетилетия преговори за еврочленство.

Някои изводи

През последните десет месеца дипломацията на Вашингтон успя да консолидира ЕС на антируска основа и да прокара координирани евроатлантически санкции срещу Москва. Без натиска на Вашингтон върху своите евроатлантически съюзници трудно би могло да се постигне единно решение в ЕС относно санкционирането на Русия. Очевидно е, че САЩ ще продължат до торпилират всички опити на Москва да наложи изгодно за нея решение по въпроса за санкциите на европейско равнище. Американците могат да загубят, ако Русия се откаже от стратегическо взаимодействие с тях по линия на борбата с глобалния тероризъм, Афганистан, въпроса за ядрените програми на Иран и КНДР.

Русия отговаря на предизвикателствата на санкциите с властова централизация, икономическа мобилизация и обществена консолидация. Възраждането на руския патриотизъм (който в западната политологична лексика се разглежда като „имперски национализъм и реваншизъм”) е издигнат в ранг на държавна политика. Извънпарламентарната прозападна либерална руска опозиция е слаба и обществено дискредитирана от периода на управлението на Елцин и не разполага с морално-политическия ресурс да свали Путин от власт чрез „цветна революция”. Дори влиятелният в либералните среди на Русия главен редактор на „Независимая газета” в последното си интервю от 26.12.2014 заяви,че „реакцията на Путин в Крим представлява ситуационен отговор на геополитическо предизвикателство към Русия” (Ремчуков, К. НГ, 2014).

Русия разчита да диверсифицира енергийните трасета в азиатска посока. В случай, че Москва реши да се оттегли енергийно, геополитически и цивилизационно от Европа, Старият континент може да се окаже в безпрецедентна стратегическа зависимост от САЩ.

Русия вече е била обект на икономическа блокада, когато Западът дълго време не признава новата съветска власт през 20-те години на ХХ век. Но Москва не допуска да бъде международно изолирана. Независимо от липсата на дипломатическо и политическо признание, тя развива търговско-икономически отношения с редица западноевропейски държави и отделни компании, което става и предпоставка за следващо дипломатико-политическо признаване. През 30-те години на миналия век Русия осъществява мащабна индустриализация предимно със собствени сили и средства, разбира се, като внедрява и редица западни технологии. Тогава степента на интегрираност на съветската икономика в световната икономическа система не е голяма, а механизмите за финансиране са изцяло на Запад. Днес, в условията на свиващи се западни инвестиции и кредитиране на руската икономика, Москва ще търси рефинансиране на външния си дълг на азиатските кредитно-финансови пазари.

На сегашния етап евроатлантическата група държави не контролира изцяло международните инвестиционни и финансови потоци и Русия разполага със значително пространство за геополитически и геоикономически маневри. БРИКС с участието на Русия работи за намаляване тежестта на долара като световна резервна валута.

Санкциите са предизвикателство, но и шанс за структурно и отраслово реформиране на руската икономика. Русия е принудена да създава икономика от мобилизационен тип чрез мобилизация на интелектуално-образователния, политическия, икономическия, културния и организационен потенциал за решаването на социално-икономическите задачи на страната. За момента страната остава суровинно-ресурсен придатък в системата на международните производствени, търговско-икономически и инвестиционни отношения. Тя е твърде зависима от приходите от продажбата на петрол и природен газ на международните пазари. Целта е Русия да започне да произвежда и продава на международните пазари завършени високотехнологични индустриални продукти. Руското държавно ръководство смята да използва санкциите като стимул за прилагане на алтернативни модели на развитие на икономиката и нейното по-ефективно интегриране в международното разделение на труда. Фактите сочат, че Путин започва да прилага елементи от китайския опит на стопански реформи, разбира се, съобразени с характера на руската национална предприемаческа специфика и политическа система. Атомната енергетика, нефтената и газовата, автомобилната и военната индустрия остават най-конкурентноспособните отрасли на руската икономика.

Американците и европейците подценяват волята на руснаците да устоят на външния натиск, особено когато са убедени, че се борят за кауза, отговаряща на националния им интерес. Западът налага такъв тип санкции, които самият трудно би понесъл, и се надява Москва да се огъне. Руснаците са наясно, че „златните” десет години от управлението на Путин са минало. Но те много по-болезнено биха преживели тяхното принизяване от Обама до държава с регионално значение, отколкото загубата на лично благосъстояние и лишенията. Така може да се обясни запазването на високия рейтинг на Путин и одобрението на политиката му, като цяло. Изводът е, че руснаците не реагират на санкциите, по очаквания от Запада начин. Рационалното западно мислене не може да обясни адекватно руския национален характер и светоусещане. Западът не може да разбере, че икономическата слабост на Русия не означава непременно предпоставка за срив на държавността. Подобно виждане се споделя и от политическия дисидент и опонент на Путин Ходорковски, според когото руснаците не приемат да се разговаря с тях от позицията на сила. Той също смята, че санкциите следва целенасочено да подкопават позициите на политическото и бизнес обкръжение на президента, но не и да посягат на културния и научно-образователен обмен между Русия и Европа.

{backbutton}