Присъствието на сърбите на територията на днешна Унгария датира от началото на ХV век, когато те идват за да дадат съвместен отпор на османското нашествие. Шарошац (2003, стр. 77) твърди, че първите сръбски заселници се появяват в Унгария, бягайки от османците и се настаняват в Сент Ендре. Те се включват в унгарската армия и в продължение на векове се съпротивляват на турската инвазия. През следващите столетия сърби идват в Унгария на няколко последователни имиграционни вълни. Най-известно е «голямото преселение на сърбите» през 1690, начело с Арсение Чарноевич. Тогава около 40 000 семейства, или 200 000 души, напускат домовете си от страх пред разрушителната османска сила. «През този период сърбите стават голяма етническа група, която, на основата на императорски привилегии, получава статут на политически фактор. Привилегиите, дадени им от император Леополд І, гарантират на сърбите права, свобода на вероизповеданието, освобождаване от някои феодални данъци и други съществени придобивки» (Историјски преглед, н.д.). Следващата голяма имигрантска вълна се води от патриарх Арсений ІV (Йованович-Шакабента), но трябва да отбележим, че чак до първата половина на ХVІІІ век са налице и индивидуални миграции, особено в граничните области.

Сръбското културно присъствие в Унгария

Развитието на сръбската култура е много силно, особено в Буда и Пеща и близкото до тях селище Сент Ендре, което постепенно се превръща в културен център на сърбите със седемте си православни църкви и Музея на сръбското православно наследство. Сърбите са добре организирани и дори имат свои вестници, като периодът на ХVІІІ-ХІХ век се характеризира със създаване на културни институции, утвържаващи сръбското културно присъствие и допринасящи за съхраняването на сръбската общност в Унгария.

Сръбските миграции на територията на страната продължават чак до края на ХVІІІ век, след което сърбите започват да се завръщат обратно, включително заради войните, водени от Австрийската (Австро-Унгарската) империя и особено в навечерието на Първата световна война. Друга причина за масовото завръщане са опасенията от постепенното унгаризиране на сръбската общност. Около 2/3 от сръбското население напуска Унгария, което несъмнено е екзистенциален удар за тази общност, последиците от който се усещат и днес. Отношенията между сърби и унгарци се влошават драматично в резултат от подписването на Трианонския договор през 1920, в резултат от който Унгария губи по-голямата част от територията и населението си и са установени нови граници. Разпадането на Австро-Унгарската империя е съпроводено със създаването на нови държави, чиито взаимоотношения са белязани от факта, че Унгария не може да се помири със загубите от Трианон.

Всичко това води до нарастване на политическото недоволство, задълбочено от настъпилата икономическа криза и изострянето на общественото напрежение, израз на което е и комунистическата революция в Унгария през 1919. След потушаването и на власт в страната идва адмирал Хорти, т.е. настъпва период на авторитарно управление, продължил чак до 1945. През по-голямата част от него отношенията между Югославия (Кралство на сърби, хървати и словенци) и Унгария не са добри, а събитията през Втората световна война ги влошават допълнително. Адмирал Хорти провежда ревизионистична политика, което го превръща в съюзник на нацистка Германия. Отношението на режима към сърбите е негативно, свидетелство за което е и унгарската окупация на областите Бачка и Бараня през 1941-1944.

След 1945 и поемането на властта в Унгария от комунистите, страната се оказва в сферата на влияние на СССР. Следващите десетилетия (1945-1989) са белязани от опити за освобождаването и от тази сфера (включително неуспешната революция през 1956), както и от все по-открито поставяните искания на малцинствата, които започват да се изявяват по-свободно, особено след разхлабването на комунистическата хватка през седемдесетте и осемдесетте години на миналото столетие.

Основаването на т.нар. Антифашистки фронт (1945), от който по-късно се отделя Съюзът на южните славяни в Унгария, бележи нов период в културния живот на сръбското малцинство. В редица селища са основани местни организации с над 12 хиляди регистрирани членове. По-късно, след закриване на местните организации през 1948/49, възникват клубове (1968-1972), действащи в рамките на различни секции: фолклор, музика, театър и етнография. Те не са само сръбски, а в тях могат да членуват и етнически унгарци (Историјски преглед, н.д.). Клубовете са средство за поддържане на сръбската култура и идентичност в трудните условия на комунистическата диктатура. Режимът демонстрира патерналистко отношение към малцинствените общности, т.е. самоинициативата на малцинствата да действат в собствен интерес е твърде ограничена. Те обаче са предмет на интереса на политиците, които често се съобразяват с тях като един от факторите при формирането на местната и централната власт. Затова не може да се твърди и, че те са напълно пренебрегвани. В същото време обаче, държавната политика косвено е насочена към асимилация на малцинствените общности.

В края на 80-те и началото на 90-те ситуацията се променя. Падането на комунизма открива нов етап в историята на Унгария, а с това и в историята на сърбите в тази страна. Започва утвърждаването на нови демократични ценности, съпроводено обаче с изненадващ ръст на дремещия дотогава национализъм. Политическият плурализъм, свободната пазарна икономика, свободните медии и утвърждаването на националната идентичност са само някои от характеристики на този период.

Днешното положение на сръбската общност

Днес сърбите са едно от 13-те официално признати национални и етнически малцинства в Унгария. Макар терминът «националност» да е заменен от понятието «национални и етнически малцинства» във всички унгарски правни документи, тук ще продължа да го използвам за да избегна възможно терминологично объркване.

Както е видно от беглия историческия преглед, през годините броят на сърбите в Унгария намалява. Съществуват няколко причини за драстичния спад на това население, но той до голяма степен може да бъде обяснен с избора на гражданство от сърбите след Първата световна война и принудителната асимилация. В същото време, макар сърбите в Унгария да представляват незначително по численост малцинство, те са добре организирани и имат богата култура.

Сръбската общност е концентрирана предимно в Централна Унгария и Голямата южна равнина. Според преброяването от 2011, освен в Будапеща, сърби живеят и в деветнайсетте области на страната: Бараня, Бекеш, Боршод-Абауй-Земплен, Чонград, Фейер, Дьор-Мошон-Шопрон, Хайду-Бихар, Хевеш, Яс-Наджкун-Солнок, Комаром-Естергом, Ноград, Пеща, Шомод, Соболч-Сатмар-Берег, Толна, Ваш, Веспрем, Зала. В градовете живеят 8 052 сърби, а в селата 1 986 (HCSO 2011, табл. 4.16.1). Таблица 1 показва разпределението на сръбското население по региони и области.

Таблица 1. Сръбското население по региони и области (HCSO, 2011)

Според преброяването от 2011, в Унгария има 10 038 членове на сръбското малцинство, като 7 210 са се записали като сърби в графата националност, докато останалите са се записали в някои от останалите графи, свързани с етническото определяне. Таблица 2 показва статистиката от преброяването на 13-те правно признати малцинства в Унгария и броя на онези, които при преброяването са се идентифицирали с определено малцинство според графата националност (етническа група), майчин език или език, използван в семейството или при общуването с приятели.

Таблица 2. Националнии етнически малцинства, според преброяването през 2011 (HSCO 2011, стр. 21)

Налице са известни разлики между преброяването от 2011 и това от 2001. Следва да подчертаем, че и при двете преброявания отговорът на въпроса за етническата принадлежност не е задължителен и хората могат да изберат повече от един отговор и да се определят като членове на повече етноси. Ако това се приеме за релевантно, броят на хората, които са се определили и като сърби, и като унгарци (двойна етническа принадлежност) е 7 350, което е много повече от 3 816 души, определили се само като сърби по националност. Макар и сходни, подходът и въпросите не са еднакви за двете преброявания.

В преброяването от 2001 са поставени въпроси във връзка с националността, майчиния език, афинитета към културните ценности, традициите и езика, на който се говори в семейството и с приятелите. Отговорите се основават на тези критерии, макар в много страни въпросът за етническата принадлежност да е сведен до един по-прост въпрос. В сравнение с него, при преброяването от 2011 са поставени въпроси за националността (етническата група), майчиния език и езика, използван в семейството и в общуването с приятели. Делът на лицата, отговорили на въпроса за националността при преброяването от 2011 е 85%, което сочи лек спад, в сравнение с 95%, при преброяването от 2001. Преброяването от 2011 показва също, че има над 700 000 души, посочили принадлежност към две националности и 19 000 души, посочили повече от две националности.

Тези резултати показват реално демографската ситуация, що се отнася до сърбите в Унгария, и се разминават с обявените неотдавна резултати в сръбските медии, получени от националните (землячески) малцинствени самоуправления на сърбите в Унгария. Така, според информациите в сръбските медии излиза, че населението на сръбската общност се е увеличило три пъти в сравнение с преброяването през 2001. Само че обясненията на официалните представители са в пълно противоречие с данните от преброяването. Което показва, че някой желае да извлече полза от това и да спечели политически дивиденти, т.е. че порочните отношения между политика и власт на практика са повсеместни, дори и в малки общности, каквато е сръбската в Унгария.

Таблица 3. Етнически групи в Унгария, според преброяванията от 2001 и 2011

Интересно е, че когато се сравнят демографските данни, въпреки намаляването на населението, характерно за Унгария като цяло, малцинственото население бележи ръст. Почти всички малцинства (с изключение на гърци, словенци и словаци) бележат леко увеличение в сравнение с преброяването от 2001. Както се вижда от таблица 2, сръбското население е нараснало от 7 350 на 10 038 души, т.е. има ръст от 35,6 %, който поставя сърбите на шесто място в класацията за «увеличаване на малцинствата» в Унгария. Сред причините, обясняващи този ръст, е миграцията на сърби от Сърбия и други републики от бивша Югославия (Хърватия и Босна), каквато има и в миналото. Когато говорим за тези мигрантски вълни, важно е да споменем вълната по времето на юговойните (1995) и след това, по време на бомбардирането на Сърбия от НАТО (1999), когато Унгария стана убежище за немалко сърби. Миграцията продължава и поради икономическата криза. Сърбите мигрират в търсене на по-добър живот и спокойствие. Много популярна е политиката на Будапеща за даване гражданство на сърби, чиито прадеди са живели в някогашната Австро-Унгарска империя, като мнозина използват това улеснение и кандидатстват за гражданство с надежда, че ще намерят по-добър живот (до 2014 е дадено гражданство на 90 000 души). Преди това за получаване на унгарско гражданство се изисква от 3 до 8 години постоянно пребиваване в страната. С пропагандна цел правителството на ФИДЕС приема закон за «ново политическо единение на унгарската нация», според който унгарско гражданство по облекчена процедура мога да получат всички, независимо дали живеят в Унгария или другаде, ако знаят унгарски и те самите или техните предци са били граждани на Унгария или на Кралство Унгария. За прилагането на този закон правителството създава скъпоструващ апарат, действащ както в самата Унгария, така и в съседните страни, където живее унгарско малцинство, и развива огромна пропагандна дейност. Впоследствие, на парламентарните избори управляващите събират плодовете на тези усилия (95 % от гласовете в чужбина са подадени именно за ФИДЕС, т.е. около 200 000 гласа). Макар че става дума за дългосрочна стратегия за използване на тези нови унгарски граждани при подходяща историческа възможност, това не пречи тя да се използва и за текущи политически цели. Не е предвидено обаче, че гражданите на някои страни и, преди всичко, на Сърбия (страна извън ЕС и Шенген), които не са етнически унгарци, масово могат да се сдобият с унгарско гражданство. Тъй като липсват проучвания за това, какъв е процентът на етническите сърби измежду новите унгарски граждани от Сърбия, те засега не представляват проблем за унгарската политика. За Будапеща това дори е изгодно, защото нараства броят на унгарските граждани, които не искат нищо от своята нова държава и не и струват почти нищо, но пък дават възможност за евентуални политически манипулации с големия брой унгарски граждани (внушавайки например, че всички те са етнически унгарци), живеещи в Сърбия.

В сравнение с другите дванайсет етнически общности, сръбската, макар и малка, се ползва с голям авторитет в унгарското общество. Дължи го на своите предци, които се заселват на територията на Унгария преди няколко века и с чиито постижения тя се гордее. Противно на това, събитията, свързани с разпадането на Югославия, влошават имиджа на сърбите. Формиралите се сред унгарците стереотипи са резултат от негативните информации за сърбите в световните медии по време на юговойните. В тях сърбите често са представяни като агресивна нация. През 90-те години не е популярно да бъдеш сърбин, което променя и отношението към членовете на сръбската общност в Унгария. Днес, в резултат от политиката на помирение и сближаване, това отношение се подобрява.

Унгарските сърби не са икономически фактор, на който Сърбия би могла да се опре в геополитически план. Това означава, че сръбската общност не е икономически силна и богата, т.е. не представлява кой знае какъв фактор за Будапеща. Подобно на останалите дванайсет признати национални и етнически малцинства, стандартът на сръбската общност зависи от унгарския държавен бюджет, което говори за финансова зависимост от унгарската държава. Ластич (2009) установява, че сръбската общност в Унгария се сблъсква с липса на колективен капитал, необходим за приличното и функциониране. Сред причините за това той посочва национализацията (1948-1998), при която унгарската държава конфискува колективната сръбска собственост (по-късно тя е реституирана само частично).

В юридическо отношение, специалните малцинствени права на сърбите са дефинирани в конституцията от 1989, Акта за малцинствата от 1993, действащата конституция от 2011 и Акта за народностите от 2011. Според тези правни документи, сърбите са едно от 13-те признати национални и етнически малцинства в Унгария и положението им е еднакво с това на останалите 12 признати малцинства.

Числеността на общността играе ключова роля за сръбската политическа позиция в рамките на унгарската държава, както и на международната сцена. Сръбската общност не получава адекватна помощ и подкрепа от държавата-майка Сърбия и е оставена сама в борбата за съхраняването си. Отношението на обществото към малцинствата зависи и от конюнктурните политически тенденции, което означава, че отношението на унгарците към сърбите и на сърбите към унгарците силно се влияе от начина, по който медиите информират за събитията в тези две държави.

Представителство в органите на властта

Сръбската общност няма пълноправен представител в изпълнителните и законодателните органи на властта. Сърбите упражняват малцинствените си права по линия на малцинственото самоуправление на локално, регионално и национално равнище. На проведените неотдавна местни избори (12 октомври 2014) сърбите получиха 27 места в малцинственото местно самоуправление и 18 места в малцинственото самоуправление на квартално равнище в Будапеща. На регионално равнище съществуват само две регионални малцинствени самоуправления. На най-високо равнище пък функционира Национално сръбско малцинствено самоуправление, чийто най-висш орган е Скупщината с 15 непряко избрани членове.

Макар конституцията и Законът за малцинствата да предвиждат тяхно представителство в парламента, от смяната на комунистическия режим до днес там няма пълноправен представител на малцинствата. За последен път представител на сръбското малцинство (или на «южните славяни») има по време на предишния тоталитарен режим, което е парадокс, предвид факта, че днешна Унгария е консолидирана демократична държава. Тоест, процесът на включване на малцинствата в парламента закъснява с 25 години, което е в разрез с конституцията.

Впрочем, в тази посока все пак е постигнат известен напредък благодарение на Акта за избор на членове на парламента от 2011 и учредяването на институцията "малцинствен говорител", въведена на изборите в 2014. Макар застъпникът на малцинствата (говорителят) да притежава ограничени пълномощия (той няма право на глас в парламента), тази институция представлява крачка напред, в сравнение с предишната ситуация.

Институциите, напълно или частично подчинени на Националното (земляческо) сръбско самоуправление, са: Културния и документационен център на сърбите в Унгария, Педагогическия и методологически център, Сръбския институт, основните училища в Будапеща и Бараня, както и «Сръбския седмичен вестник». Тези институции функционират в рамките на Националното малцинствено самоуправление. Техен основател е Националното (земляческо) самоуправление, но те имат самостоятелна организация и дейност, което означава, че в тесния смисъл на думата не са организации в рамките на самоуправлението. За разлика от тях, «Сръбски седмичен вестник» няма самостоятелен статут на организация, а е част от организацията на самоуправлението, на нейната канцелария в юридически смисъл, и затова по същество е бюлетин на самоуправлението, макар от вестника да твърдят обратното. Неотдавна е взето решение четирите класа на основното училище и забавачницата в Ловра да станат филиал на будапещенското училище и така да попаднат под ръководството на земляческото самоуправление. Подобна инициативата е подета и за училището в Десца, но жителите я отхвърлят.

Културният живот на сръбската общност

Културният живот на сръбската общност е разнообразен, богат и активен. Унгарците обикновено отличават сърбите по фолклора и кухнята, но те са активни и в други сфери на културата. Както вече споменах, своеобразен сръбски културен център в Унгария е Сент Ендре - малко населено място на 25 км от Будапеща. В него е и седалището на Будимската епархия на Сръбската православна църква, както и Музеят на сръбското православно наследство. Някога в града е имало седем сръбски православни църкви, три от които са продадени на други религиозни общности, а четири остават сръбска собственост – Белградската съборна, Благовещенската, Преображенската и Пожаревачката.

Сръбският театър в Унгария е основан през 1992 (официално това е оформено на 1 януари 1995). Първоначалното му име е Пещенско сръбско театрално студио, а от 1995 се нарича Сръбски театър «Йоаким Вуич». В началото на 1998 театърът се премества в Ловра и получава името Сръбски театър в Унгария. Той има много награди се ползва с голям авторитет в страната и региона. Наред с театъра, сърбите основават и няколко дружества за художествена самодейност и фолклорни групи из цяла Унгария, като Сръбския културен център в Будапеща и дружествата за художествена самодейност в Банат, Сантовчани, Опанци, Табан, Ловра и Круг.

Традиционно се провежда «Месец на сръбската култура», организиран от Сръбския културен център веднъж годишно (през септември и октомври), като в неговите рамки се изнасят различни програми. Инициативата идва от Белград и се провежда сред сърбите в различни страни (например Румъния и Франция). В провинцията не се организира нищо, освен проявите в рамките на месеца на сръбската култура. Гръбнакът на програмата са внесени от Сърбия и «наложени» от разни външни лобита програми, докато на местната културна продукция не се отделя достатъчно внимание. Подобна концепция е подходяща за "гастарбайтерска", а не за автохтонна среда.

В повечето места, където живеят сърби, местните библиотеки притежават известен брой книги на сръбски. Ластич (2005, стр. 233) подчертава значението на училищните библиотеки в Батаня, Чанад и Будапеща, на университетските библиотеки в Сегедин и Будапеща и Националната библиотека на сръбското малцинствено самоуправление. В Унгария има голям брой сръбски културни и исторически паметници. Според Якшич и Джуретич (2009, стр. 130), в страната има 46 официално регистрирани гробища, паметници, затвори и лагери от Първата и Втората световна война. Те представляват неоценимо културно наследство, което е важно доколкото формира усещане за културна общност между принадлежащите към сръбското малцинство. Сред културно-историческите паметници са 41 църкви и 5 параклиса (има още 16, от които две са чужда собственост, а 17 са разрушените през ХХ век, като общият им брой в началото на миналото столетие е бил 79). Към тях можем да прибавим сградите Текелианум, Ангелинеум, Илиин бунар, резиденцията на владиката, Музея на епархията (бившата Препарандия), многобройни паметни кръъстове, паметни плочи, барелефи, бюстове, църковно-общински и училищни молитвени сгради и т.н.

Следва да се подчертае ролята на Сръбския институт, който се занимава с организирането и провеждането на научни изследвания за сърбите в Унгария. Сред реализираните от него проекта са: установяване, документиране и защита на сръбските гробища, гробни места, надгробни паметници и надписи в Унгария; каталогизиране на сръбската стенна живопис в Унгария и поддържане интериора на сръбските православни храмове; опис на сръбското недвижимо материално наследство в Унгария и създаване на електронна база данни, достъпни чрез интернет. Досега са фотографирани и каталогизирани всички стенописи и икони в манастирския храм в Грабовац, в ход е и работата по стенописите и иконите от ХV век в Сръбски Ковин. Сръбският институт е качил в електронната си картотека 200 паметника и исторически местности.

„Сръбски седмичен вестник” е издание на сръбската общност в Унгария и официална медия на Националното сръбско самоуправление. Той излиза веднъж седмично на минимум 12 страници в двехиляден тираж. Програма на сръбски език се излъчва от радиостанцията в Печуй ( по един час дневно, на средни вълни), която покрива цялата територия на Унгария. Унгарският нацонален телевизионен канал МТВ 1 всяка неделя излъчва 26-минутно предаване на сръбски („Сръбски екран”). Сръбската общност има и свое „Радио сърб” в интернет, създадено от Националното сръбско малцинствено самоуправление, както и „Радио ритъм”, което е на регионалното сръбско самоуправление в Будапеща.

Програмите за малцинствата по националното радио обаче, не са съобразени с новите тенденции през ХХІ век. Значително по-добро е положението с телевизионните предавания, но и тук има проблеми, свързани с времето на излъчването им (в неделя по обед с повторение рано сутрин). Анализът показва, че в този времеви пояс голяма част от населението не следи медиите. Сръбската емисия няма своя редакция, не е автономна, нито пък е част от малцинствената автономия.

Образование и религия

Образованието на членовете на сръбската общност е на всички равнища – от детските градини до университетско ниво. Има сръбска забавачница, основно училище и Ученически дом „Никола Тесла” в Будапеща с двуезични паралелки. Част от училището функционира като студентски дом като се нуждае от разширяване, поради постоянния приток на студенти и ученици от Сърбия. Не само в Будапеща, но и в Батаня има предучилищна институция и основно училище. „Предучилищни групи и по-долни класове на сръбски език има в Десца, Сегедин, Помаз, Ловра, Чип и Бата. Допълнителни паралелки на сръбски език има в Чанад и Новисентиван, докато в Сантов сръбските ученици посещават хърватското основно училище, където имат възможност да изучават сръбски език” (Школство). Сръбски език и езиково обучение на университетско ниво има в университета ЕLТЕ в Будапеща и в Сегедин. Основен проблем е малкият брой ученици в сръбските паралелки, особено в селските райони, което се дължи на ниската раждаемост в сръбската общност. Без интензивен приток на млади сърби от бившите югославски републики съществуването на сръбските училища и паралелки ще бъде поставено под въпрос. Освен че попълват бройката, необходима за откриването на паралелка, тези имигранти - ученици и студенти, носят със себе си и „живия” език от родината, което е много важно с оглед на обстоятелството, че много от учениците са от смесени бракове, поради което нивото на владеене на сръбски език е ниско. По отношение на образователната автономия от ключово значение е законовата промяна от 2003, даваща възможност за финансиране на училищата, собственост на националните (земляческите) самоуправления. Изменението от 2005 също съдейства за редовно бюджетно финансиране на малцинствените институции, собственост на земляческите самоуправления.

Сръбската православна църква има своя епархия в Унгария – Будимска епархия в Сент Ендре, чиито епископ е Лукиян Пантелич. Според Ластич (2005, стр. 209) на територията на Унгария има 42 сръбски православни църкви и параклиси с 13 православни свещеници, идващи главно от Румъния. Благодарение на закона за реституцията, приет след демократичните промени, сръбската църковна собственост частично е върната, но само онази, която по времето на конфискацията не е била използвана за комерсиални цели. Имайки предвид, че навремето сръбските църкви са били доста богати и активни, може да се прецени колко голяма вреда им е била нанесена от комунистическия режим. Църквата, като център на сръбската идентичност, традиционно е осигурявала финансова помощ на бедните семейства, заплащала е таксите на ученици и студенти и е имала своя роля в живота на сръбската общност. Днес Сръбската православна църква се финансира от „Фонда за обезщетение”, създаден от държавата като компенсация за конфискуваното църковно имущество. Унгарската държава помага на църквата и посредством конкурси, на които църковните епархии се състезават с различни предложени от тях програми.

Заключение

Главните предизвикателства, пред които може да се окаже сръбската общност в Унгария в началото на ХХІ век, са асимилацията, застрашаваща най-вече поколението между 20 и 40 години, ниският ръст на раждаемост в общността, намаляване дела на „коренните” сърби за сметка на„новодошлите” от бившите югорепублики, както и неспазването на демократичните правила в ръководството на сръбската общност, което поражда конфликти относно провежданата от него политика и пречи за оптималното използване на средствата, достъпни за сръбската общност. Разбира се, основната цел на сръбската общност в Унгария е съхраняването и като такава и поддържането на сръбското материално и културното наследство. Тя може да се постигне чрез забавяне или частично спиране на процеса на асимилация като един от начините за това е образованието и училищната малцинствена система, където децата имат възможност да говорят и учат на своя език. Друг ключов фактор за оцеляването на сръбското малцинство е поддържането на контакти със сръбските общности в съседните държави (и най-вече в държавата-майка), както и на чувството за принадлежност към глобалната сръбска общност.

Литература:

1. Hungarian Central Statistical Office, Hungarian Census 2011, 2011. ÉVI NÉPSZÁMLÁLÁS, 3. Országos adatok, Központi Statisztikai Hivatal, Budapest, 2013, page 21;
2. Hungarian Central Statistical Office, Hungarian Census 2011, table 2.1.6.1. and table 4.1.6.1 Документу приступљено 4.Априла 2014, са http://www.ksh.hu/nepszamlalas/tables_regional_00
3. Историјски преглед о Србима у Мађарској. (n.d). Документу приступљено 4.Априла 2014, са http://www.szerb.hu/sr/istorijski-pregled.php
4. Јакшић Миодраг, Ђуретић Симон. (2009). Положај и перспективе српског народа у земљама окружења, ЈП Службени гласник
5. Ластић, П. (2005). О положају Срба у Мађарској. Становчић Војислав (Ед.). Положај и идентитет српске мањине у југоисточној и централној Европи: зборник радова са научног скупа одржаног 26-29. новембра 2003 године , Београд : САНУ
6. Ластић, П. (2009). О Србима у Мађарској. Јакшић Миодраг, Ђуретић Симон. (Ед.). Положај и перспективе српског народа у земљама окружења, ЈП Службени гласник
7. Шарошац, Ђ. (2003). Српски живаљ у Мађарској. Чобељић Н., Мацура М., Башић Г., Ластић П. (Ед). Друштвене науке о Србима у Мађарској, Будимпешта, Зборник са округлог стола одржаног 6-8. дец. 1998.

* Университет „Лоранд Йотвьош”, Будапеща

{backbutton}

Днес Турция обикновено се възприема като развиваща се държава от мюсюлманския Изток, но в миналото тя е сред най-функционалните бюрократични империи, която в течение на столетия контролира огромни територии с различни нива на политическо развитие и културни традиции. Подобно на Русия, Османската империя е евразийска, като в нея влизат не само Балканите: до 1699 тя контролира територията на днешна Унгария, Словакия, част от Южна Полша, а чрез васалното и Кримско ханство - и част от Южна Украйна. След Кримската война Османската империя официално става част от Европейския концерт, т.е. пълноправен участник в европейската система на международни отношения. Европейското влияние до голяма степен определя насоката на османските (както и на руските) реформи. И за двете евразийски империи (преди разпадането им) са характерни религиозната летигимация на властта и, като цяло, голямата роля на религията в политиката (в Съветската евразийска империя комунистическата идея изпълнява ролята на квазирелигия). След разпадането им, възникналите на тяхно място нови държави наследяват етнорелигиозната им хетерогенност и са принудени да търсят пътища за разрешаването на изострилите се конфликти. Форсираната модернизация на Турция (Ататюрк превръща "уестърнизацията" в интегрален елемент от живота на турците), както и постсъветските люшкания на Русия, прокарват дълбоки разделителни линии в обществото.

В този контекст преходът на Турция "от империя към нация" и сегашното и политическо и икономическо укрепване представляват сериозен интерес, още повече, че въпросите за отношението към имперското наследство, публичния характер на религията, смислите и институциите на демокрацията днес придобиват нова актуалност. Тъкмо поради това е интересно да анализираме формирането на турската национално-гражданска идентиччост, която - в нейния сегашен вид - можем условно да дефинираме като "неоосманска".

Несъмнено, използването на това понятие ще породи критики, защото турските управляващи елити дълго време избягваха да акцентират върху имперското минало заради негативните конотации, свързани с освободителната борба на християнските народи, сложните отношения с арабските страни и, като цяло, с епохата на "изостаналост", както интерпретират османския период Ататюрк и неговите последователи. В текущата политическа аналитика, като "неоосманска" се определя предимно външната политика на турската република, предвид нарасналата и регионална активност.

Напоследък обаче, ситуацията в страната започна да се променя и османската история все по-уверено присъства в обществено-политическия дискурс. Характиризирайки формиращата се турска идентичност като неоосманска, бих искала да акцентирам не толкова върху възстановяването на прекъснатата историко-държавническа приемственост, колкото върху преодоляването на вътрешнонационалното разделение между "прозападното" и "местното" течения. Като любопитна илюстрация за това ново състояние можем да посочим знаковото изказване на турския премиер (а от август 2014 - президент на страната) Реджеп Тайип Ердоган, който след победата на управляващата партия на местните избори през 2014 я определи като "османски шамар" за своите противници.

Корените: османският протонационализъм и панислямизмът

През първата половина на ХІХ век политико-икономическото проникване на водещите европейски държави, които преминават към конституционализъм и индустриална икономика и стимулират дезинтеграционните процеси в периферията и (Балканите, Египет), императивно поставя пред Османската империя въпроса за реформите. Модернизацията на управлението, армията и образованието се съпровожда от разпространението на нови културни и религиозни течения. През 60-те години на ХІХ век възниква движението на т.нар. "новите османци" (т.е. словосъчетанието "неосманизъм" не би трябвало да се смята за неологизъм), принадлежащите към което  са представители на младата османска интелиганция, повлияни от идеите на Монтескьо, Русо и Френската революция. Те се спремят да укрепят отслабващата империя като утвърдят "османската нация" на основата на превръщането на всички поданици в граждани, които са равни пред закона, независимо от тяхната вяра, произход и език.

За това съществуват известни правни предпоставки. Султанските укази от 1839 и 1856 декларират (опирайки се на шариатското право) принципа за равенството и гарантиране на сигурността за всички поданици на империята, давайки редица права на немюсюлманите (и най-вече на християните). Те залагат основата за формирането на дуалистична ориентация в рамките на Османската империя, която се опитва да се позиционира и като империя на поданици, и като империя на граждани. Според новия закон за поданството от 1869 то се определя само на териториална основа, без оглед на религиозната принадлежност.

Друго влиятелно идейно течение от втората половина на ХІХ и началото на ХХ век е ислямското реформаторство. Принадлежащите към него (Джамалудин ал-Афгани, Мохамед Абду и др.) се опитват да примирят позитивните европейски постижения - научно-техническите познания, новите икономически практики, демократичните политически институции и свободата на словото - с основите на мюсюлманското общество. Те се обръщат към мюсюлманите на разбираемия за тях език на Корана, обяснявайки, че конституционализмът и парламентаризмът съответстват на принципите и институциите на исляма, като "джамаа" (т.е. локалната общност), "шура" (съветът), "иджмаа" (консенсусът сред общността) и "мушавара" (консултациите при вземане на решение). Техните трудове, както и дейността им позволяват да бъде преосмислена практиката на исляма в мащаби, съпоставими единствено с влиянието на протестантската реформация в Европа през ХVІ век.

През 1876 Османската империя се сдобива с конституция, която официално прогласява основните прави и свободи на гражданите на империята, независимо от тяхното вероизповедание, и учредява двукамарен парламент, като по този начин косвено ограничава правата на султатн (1). Най-важният резултат от конституционния експеримент е санкционирането на съществуването на общност, наричана народ, като източник на властта и признаването на османския народ (нация), състоящ се от множество етнически групи. Концепцията за единна държава-нация, чиято хомогенност се постига чрез гарантирането на равни граждански права, няма прецедент в османската или ислямската история.

Политическите реформи имат нееднозначни последици в социално-културната сфера: от една страна, те укрепват усещането за принадлежност към обща култура сред мюсюлманите (така например, парламентарните дебати са монополизирани от мюсюлманите, подчертаващи ислямския характер на държавата), а от друга - налице е ръст на етническото и регионалното самосъзнание, нарастват противоречията между центъра и  периферията. Задълбочаването на финансовата криза и продължаващото разчленяване на империята (в резултат от Руско-турската война през 1877-1878 тя губи почти всичките си балкански провинции) води до коригиране на идейно-политическия курс в посока към панислямизма (2) и преустаняване на действието на конституцията и парламента. За първи път в мюсюлманския свят политическото "възраждане" на халифата провокира потенциален конфликт между религията и държавата. Лишаването на държавата от идеалния авторитет е стъпка към нейната автономия (3). През този период султан Абдул Хамид ІІ осъществява активна символична политика, укрепвайки "материалната сфера" на исляма - възстановяване и благоустройство на свещените градове Мека, Медина и Кербала, джамии и гробници на суфистки шейхове, откриване на нови медресета и вкарване на религиозно-етнически елемент в системата на училищното образование.

Тук е мястото да напомня, че османските владетели, подобно на европейските монарси, разграничават държавните и религиозните интереси. През ХVІ век идеите за единна християнска Европа и кръстоносните походи се превръщат в мит или средство за политически манипулации от страна на управляващите елити (4). Те биват изместени от т.нар. realpolitik, като формиращите се европейски национални държави се стремят да извлекат полза от противопоставянето между османците и австрийските Хабсбурги. От друга страна, със сключването на Карловицкия мир (1699) Османската империя на практика признава най-важните норми на европейската публично право и в частност, принципа за равнопоставеност на договарящите се страни. Вече споменах по-горе за членството в Европейския концерт.

Друга важна черта на имперската култура е религиозната толерантност и способността за инкорпорация на завоюваните територии. След като в състава на империята се оказват милиони християни от Балканите, Портата е принудена, за да си гарантира тяхната лоялност, да се съобразява с локалните властови отношения, запазвайки местните религиозни, митнически, данъчни и други институции. За немюсюлманите, официалната им идентичност се определя от тяхната принадлежност към "миллетите" - т.е. лишените от административни или териториални граници религиозно-културни общности, ползващи се с покровителството на халифа (т.е. султана). Сътрудничещите със завоевателите гръцки, сръбски, български, албански военни командири биват включени като държатели на т.нар. "тимари" (ленни владения) в османската военна прослойка, без да бъдат поголовно задължени да приемат исляма (5). Гръцкият, латинският, унгарският и сръбският се използват в официалните преписки. Самият управляващ елит е доста пъстър от гледна точка на етноконфесионалните му корени. Обединява го "дворцовата култура", представляваща сплав от византийски, арабско-мюсюлмански, персийски и тюркски елементи (6).

Преосмислянето на имперската нация: тюркизмът

В нова политическа сила, опитваща се да спаси империята, се превръщат т.нар. "младотурци" - предимно млади и образовани офицери, мнозинството от които служат на Балканите. Първоначално между тях съществуват разногласия относно бъдещото имперско строителство: една част подкрепят широките пълномощия на султана, централизацията на властта и водещата роля на тюрко-мюсюлманските елементи, а други - децентрализираните форми на управление и федерализацията на империята, включително предоставяне автономия на християните и другите малцинства. В основата на програмата и на едните, и на другите е конституционализмът (7).

В крайна сметка младотурската революция от 1908 лансира нова версия на османизма: формирането на полиетнична османска нация, включваща албанци, гърци и други по-малки етнически групи (авторката очевидно има предвид македонските и тракийски българи и арменците - б.р.), както и тюркското население на Анадола - и нейната тюркизация (8). Тъй като по исторически и географски причини селските анадолски турци (9) са основните претенденти за османското наследство, на тях се отрежда ролята на "най-старата" и едновременно "най-новата" нация, която следва да се превърне в ядро на държавата (10). В резултат от победата на младотурците са възстановени конституцията и дейността на парламента.

Идеите на тюркизма са заложени в основата на формирането на новата политическа идентичност. Турският език бързо се развива, като по времето на младотурците той се превръща в език на държавата и съвременната култура (арабската орфография бива опростена). Сред най-известните идеолози на новото движение е живеещият в Истанбул татарски писател и издател Юсуф Акчура, който поставя етнонационалния принцип в основата на силната държава. Според него, политиката на тюркско единство "би стимулирала процеса на формиране на голяма политическа нация, която да е състояние да се съхрани сред другите велики нации". Той не отрежда на исляма самостоятелна роля в този процес, смятайки, че религиите могат "да запазят своето политическо и обществено значение, само обединявайки се с етносите като ги подпомагат и дори обслужват".

На практика, Акчура очертава три възможни пътища за национална консолидация на империята. Първият е османизмът, т.е. великодържавният модел. Според него, пред този път не се откриват сериозни перспективи поради невъзможността на централната власт да удържи контрола си над огромната територия на империята. Вторият е панислямизмът, който Акчура също смята за лишен от перспектива поради възможните усложнения с европейските съседи. Третият и най-оптимален е пантюркизмът, тъй като само голямата политическа нация е "способна да се съхрани сред другите велики нации". На практика, това е концепция за изграждането на етническа нация, която при положение, че не съществуват национални тюркски държави, има паннационален характер (11).

Вторият най-известен идеолог на тюркския национализъм е Зия Гьокалп, който де факто свързва в едно исляма и тюркския национализъм, концептуализирайки исляма като културна категория. Подобна постановка на въпроса премахва противоречието между религиозните основи на мюсюлманската държава и политическите реформи. Според Гьокалп, нацията, чиято ос е културата, формирала се на основата на езика, вярата, традициите и специфичния етнокултурен облик, може в течение на векове да съществува в неявно състояние, при неблагоприятни политически условия. Тя може да възстанови своя основен и "истински тюркски" образ (Гьокалп смята, че "истинските тюрки" са съхранени в анадолските села) само в хода на разпадането на потискащия я политически строй (в случая това е султанатът и имперската бюрокрация) [12; 13].

И Акчура, и Гьокалп смятат, че ХХ век е векът на национализма, но първият отрежда водещата роля при формирането на националната идентичност на държавата, докато вторият предполага, че този процес се развива "отдолу", а държавата трябва просто да популяразира идентичността посредством образователната система и медиите. Идеите на Гьокалп оказват силно влияние върху Кемал Ататюрк.

Републиканският национализъм на Ататюрк: появата на турската нация

Турската република е първата мюсюлманска полития, която отделя религията от държавата и съумява да се трансформира "от империя в нация". До голяма степен, това е обусловено от изключително тежките исторически обстоятелства, когато - в резултат от поражението си в Първата световна война - империята на практика губи всичките си територии. За да избегне превръщането и в европейски протекторат се налага в съвсем кратки срокове една от най-изостаналите османски провинции - Анадола, да се трансформира в жизнеспособен политически организъм.

Турският лидер Ататюрк разглежда нацията като общност, включваща хора с общо историчесто наследство, които искрено желаят да живеят заедно и да го съхранят. Принадлежността към нацията предполага покриването на три основни условия: признаването на турския език за роден и приемането на турската култура и на идеалите на тюркизма (14). На практика, става дума за своеобразен антиимперски проект, базиращ се на отричането на културната, езикова и етническа хетерогенност. Съобразно този модел се формират официалната идеология и държавните институции. Както посочва руският експерт по проблемите на Изтока д-р Елена Барковская, дошлите на власт кемалисти настойчиво прокарват идеята за нацията като единствен носител на държавния суверенитет, съумявайки да блокират противодействието на религиозно-традиционалистките кръгове, включително с помощта на чисто терминологични "трикове" - например, използвайки за обозначаване на нацията един толкова нееднозначен термин като "миллет" (15).

Принципите за държавно и национално строителство на Ататюрк са добре известни и от 1937 са част от преамбюла на турската конституция: това са републиканството, национализмът, народността (тълкувана като равенство и липса на антагонистични интереси между различните обществени слоеве), етатизъм, лаицизъм и революционност (т.е. утвърждаване на нови държавни институции и традиции, съдействащи за прогреса на нацията). В обществено-политическия живот е възприет курс към европеизация (т.е. на турцификация и национализация), а в икономическото развитие - към етатизъм, което се обяснява със слабостта на турската буржоазия. В организатор на властта в кемалистка Турция се превръща масовата Народно-републиканска партия (НРП), представляваща инструмент за реализацията на своеобразен "мобилизационен авторитаризъм".

Форсираното изграждане на национална държава се осъществява с твърди методи. Вярващите са принудени да ограничават и нерядко да крият религиозните си чувства, а малцинствата, включително най-голямото измежду тях - кюрдите, са лишени от етнокултурни права. Кюрдските бунтове (например най-голямото въстание, избухнало през 1925 под ръководството на шейх Саид) са удавен в кръв.

Обвързването на националната идентичност, която в основата си е светска концепция, с религиозната идентичност, винаги е било и си остава сред най-големите проблеми на политическото развитие в мюсюлманските държави. Водачите на републиканска Турция се опитват да заобиколят проблема като целенасочено пренебрегват ислямското измерение на мюсюлманската идентичност. Тъй като не са в състояние да дадат логично обяснение за "оцеляването" на исляма, те обявяват дискусиите за синтеза между вярата и национализма за "подривни". В този случай обаче, идеите за държавата, религиозната общност и етническата нацията не могат лесно да бъда разграничени една от друга.

Тургут Юзал и новата визия за османското наследство

След Втората световна война Турция е принудена да се отклони от политиката на етатизъм, еднопартийна система и авторитарна модернизация, провеждана по времето на Ататюрк. Това се налага най-вече от изискванията за получаване на икономическа помощ от Запада и общата прозападна ориентация на страната. Демократизацията обаче поражда сложни процеси и неведнъж провокира дестабилизацията на политическата система. Неслучайно на три пъти тя бива прекъсвана от военни преврати (16).

От края на 40-те години на ХХ век започва и постепенна "реабилитация" на исляма. По времето на Ататюрк в страната, която до 1924 е халифат, са затворени дори училищата за подготовка на имами. След войната правителството ги възстановява (впоследствие такова училище завършва и сегашният президент Ердоган), разрешава курсовете по религия, либерализира условията за поклоничество в Мека и т.н.

След 1969 се осъществява и политическа институционализация на исляма - започват да се създават ислямски политически партии и организации. Първото религиозно-политическо движение е "Национална визия" на Неджметтин Ербакан. После възникват ръководените от него Партия на националния ред, Партията на националното спасение, Партията на благоденствието (Рефах) и Партията на добродетелта (Фазилет). На практика, всяка нова партия е наследник на предишните, забранени с решения на Конституционния съд по обвинение, че ерозират светските устои на държавата.

По времето на президента генерал Кенан Еврен, оглавил военния преврат през 1980, бива коригирана самата концепция за светския граждански национализъм. През 1986 дяснолибералното правителство на Тургут Йозал официално прокламира идеята за националната култура, в чиято основа е поставен тюркско-ислямският синтез. Анализирайки възгледите на Йозал, турският академик Седат Лачинер акцентира върху следните от тях:

- Турция не се нуждае от промяна на своите културни традиции и манталитет и възприемане на европейските ценности, тъй като е интегрална част от европейската цивилизация ("турците са европейски мюсюлмани");

- ислямската идентичност на турците не е препяствие, а - обратното - предимство за европейската им интеграция, тъй като тюркската версия на исляма се характеризира с по-голяма толерантност и демократичност, в сравнение с останалите;

- либерализмът, човешките права, демокрацията, технологичните и научни иновации на Запада са необходими на Турция за да преодолее изоставането в развитието си [17; 18].

Първият, който посочва тенденцията към възраждане интереса към османското наследство, определяйки го като "неоосманизъм", е британският анализатор Дейвид Барчард в статията си "Турция и Западът" (1985). Там той посочва, че: "В политическите речи, мадиите, както и в училищните учебници, се отделя специално внимание на турската държава и необходимостта да бъдат укрепвани нейното единство и мощ. Историята на Османската империя - от нейния разцвет през ХVІ век до упадъка и през ХІХ век, обикновено се поднася в пряка връзка с настоящето. Усещането за принадлежност към една велика империя е характерно както за действията на официалните власти, така - до голяма степен - и за общественото мнение" (19).

Промяната на стратегията е свързана не само с идейните и религиозни възгледи на Йозал (който е прозападно насторен либерал и вярващ мюсюлманин), но и - което е основното - с необходимостта за намиране на изход от омагьосания кръг на "авторитарните стабилизации", които не дават реален импулс за развитие. Неолибералната модернизация, стартирала през 80-те години с цел да бъдат решени най-острите социално-икономически проблеми, изисква ограничаване на държавния патернализъм и развитие на политическата инфраструктура на участие.

В средата на 90-те години заложеният от Йозал идеологически фундамент на "неоосманизма" бива възприет  от привържениците на политическия ислям, склонни към патетична реторика за бъдещето на Велика Турция. От друга страна, именно курсът към политизиране на исляма съдейства за укрепването в съзнанието на мнозина турски политици на неосманистката визия за действителността (в исторически план ислямската идея тясно се преплита с имперската).

Възстановяването на многопартийната система и политическата конкуренция укрепва позициите на привържениците на турската специфика. На първо място, многопартийната система стимулира политическото участие на масите, като ислямът запълва вакуума, възникнал след смазването на левицата в резултат от преврата през 1980. На второ място, либералите няма как да "заобиколят" исляма в качеството му на най-важен инструмент за социополитическа регулация. На трето място, неблагоприятните промени в положението на традиционалистките слоеве, особено в селата, разширяват базата на ислямската опозиция. На четвърто място, постсоциалистическите войни в Западните Балкани и Кавказ, задълбочаването на културните разломи и натискът на глобализацията стимулират търсенето на цивилизационен отговор.

Впрочем, налице са и преки външни причини: плановете за европейска интеграция (през 1987 Турция подава молба за членство в ЕС) се възприемат негативно от значителна част от бизнеса и особено от представителите на средния капитал в централните и източни райони на страната, опасяващи се от конкуренцията на европейските производители и отстояващи един "по-национален" и протекционистки курс. Така ислямът се превръща в белег за социално-икономическа ориентация. Асоциацията на независимите производители и предприемачи, обединяваща тези слоеве, формира основната опора на основаната през 1987 Партия на благоденствието (ПБ) начело с Ербакан.

Партията постига голям успех на парламентарните избори през 1995. В резултат от това Ербакан оглавява коалиционно правителство, което обаче твърде бързо е принудено да подаде оставка под натиска на военните. За самия Ербакан "неоосманизмът" не е задължителна платформа - той се стреми да наложи в обществените и държавни институции ислямските норми и ценности, както и сближаването със страните от ислямския свят.

Според него, Западът е носител на мощта и рационализма, докато Турция и другите мюсюлмански държави са носители на справедливостта, правилната социална организация и морала. Както посочва руският тюрколог проф. Сергей Дружиловски, "партията обявява за своя цел изграждането на индустриално общество, в което ще доминират идеите за солидарността и взаимното подпомагане" (20).

Създадената през 1997 (след разпускането на ПБ) Партия на добродетелта става първата национална ислямска политическа формация, акцентираща най-вече върху развитието на демокрацията и човешките права. След забраната и през 2001, се осъществява важно политическо разграничаване, илюстриращо еволюцията на движението: традиционалистите се обединяват в Партията на просперитета (Саадат), а реформистите - в Партията на справедливостта и развитието (ПСР) начело с Ердоган.

В същото време, през 90-те години съжителството на традиционните и съвременните ценности и ориентации в публичното простраснство престава да провокира твърди политически отговори. За това съдейства бурното икономическо развитие на страната, което води в края на 90-те до формирането на сравнително голяма средна класа и укрепване на социалната стабилност.

През същия период терминът "неоосманизъм" започва да се използва и по отношение на турската външна политика. Според канадския политолог Стефанос Константинидис, това се дължи на укрепването на ислямския фактор във външната политика (въпреки запазването на европейския и вектор), отстъплението от кемалисткото наследство (т.е. от концентрацията върху държавното и национално строителство) и курса към покровителство на тюркските малцинства (най-вече в балканския регион) (21). Лично аз обаче смятам, че нарастването на регионалната активност на Турция и излизането отвъд рамките на характерната за нея през ХХ век външнополитическа пасивност и атлантизма, може да се обясни не толкова с "османските традиции", колкото с новата геополитика на постбиполярния свят.

Политическата формула на Партията на справедливостта и развитието

Сред основните идейни принципи на ПСР, която управлява страната от 2002 насам, са социалният консерватизъм, демокрацията и привързаността към европейските ценности, икономическия либерализъм и нравствените (ислямски) убеждения. Тази масова партия, позиционираща се като социално-консервативна и често определяна от анализаторите като "демократично-ислямистка", продължава да удържа властта в условията на остра политическа конкуренция, увеличавайки подкрепата си на всички нови избори.

През годините на управление на ПСР турската политическа система стана по-отворена, конкурентна и стабилна. За това си има ред причини.

На първо място, консервативно-религиозните слоеве в страната престанаха да се усещат дискриминирани и започнаха по-активно да участват в обществено-политическия живот. Легалното функциониране на партията, прокарваща ислямските ценности в социалната сфера, промени самочувствието на милиони практикуващи мюсюлмани (електоратът на ПСР е около половината от населението на страната, като на последните парламентарни избори през 2011 за нея гласуваха 49,83% от избирателите).

През 2013 беше отменена наложената още през 1925 забрана жените мюсюлманки да носят хиджаб на обществени места, включително в държавните учреждения, където работят (това не се отнася за службите за сигурност, армията, съда и прокуратурата). Седем от "жените с хиджаб" - кандидатки както на ПСР, така и на прокюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД), бяха избрани за кметове на общинските избори през 2014. Една от тях заяви, че: "Днес жените с хиджаб могат да ходят, където си поискат. И това е добре, защото можем да изразим себе си, независимо от всичко" (22). Друга пък коментира твърдението, че ПСР не само издига жени на изборни длъжности, но и ги поощрява да запазят традиционната си роля на майки (например като имат не по-малко от три деца), отбелязвайки, че не вижда противоречие в това: "Това е социално-консервативна партия и не виждам,     защо много от членовете и да не бъдат доволни и в двата случая" (23). Като цяло, последните избори разшириха женското присъствие във властта от по-малко от 1% до 3,7% (от общо 1000 кметове 37 са жени) (24).

На второ място, в резултат от редица целенасочени политически стъпки, бяха ограничени възможностите на военния елит да влияе върху развитието на политическите процеси. Сред тези мерки са шумните съдебни процеси (операция "Чук" през 2003, делото "Ергенекон" през 2007, делото "Еврен" през 2012), довели до публичната дискредитация на редица висши военни, промяната на структурата и пълномощията на Съвета за национална сигурност (2003), който загуби контролните си функции по отношение на правителствените решения, както и участието на правителството в процеса на формулиране и утвърждаване на Концепцията за национална сигурност на Турция (2005). Според арменския тюрколог Левон Овсепян, реформите във военно-политическата сфера са част от сложния и продължителен процес на демократизация и засягат системните основи на държавата (25).

Сред другите стъпки на ръководството на ПСР за демократизация на политическата система следва да посочим хармонизирането на турското законодателство с критериите на ЕС, включително породилата нееднозначни реакции съдебна реформа (26).

На трето място, за първи път в турското общество бяха използвани механизмите на публичното обсъждане на проблемите на религиозните и етнически малцинства. В съвременна Турция живее не само значително кюрдско малцинство, но и големи диаспори на черкези, бошнаци, албанци, както и сериозна алауитска общност. В същото време, според Лозанския доовор от 1923, за малцинства се смятат само арменците, евреите и гърците. От началото на 80-те години въоръжената борба на Кюрдската работническа партия (КРП) се превърна в основна заплаха за националната сигурност на страната.

Т.нар. "кюрдска инициатива", лансирана от правителството през 2009 и реално стартирана през 2012, откри възможност за политическата интеграция на кюрдите. В резултат от преговорите с водача на КРП Йоджалан ("процесът Имралъ") през 2013 беше постигнато споразумение за разоръжаване и оттегляне на кюрдските бойци срещу освобождаването на задържаните партийни активисти и гаранции за правата на кюрдите. През есента на 2013 Ердоган представи пакет от демократични реформи, включващи правото на образование на майчин език, възстановяване на истинските имена на кюрдските селища и провинции, провеждане на изборна агитация на кюрдски език и т.н. През ноември същата година беше осъществена символична среща между турския премиер и водача на иракските кюрди Месуд Барзани. Разбира се, напредъкът в усилията за разрешаване на кюрдския проблем до голяма степен се дължи на геополитическите промени - появата на кюрдската автономия в Ирак и възможноото възникване на такава в Сирия. В същото време, доскоро турските управляващи елити бяха склонни да обвързват публичното признаване на етнокулкурните различия със социално-политическата дезинтеграция (27).

"Ислямският вектор" в дейността на ПСР - увеличаването на бюджета на Управлението по религиозните въпроси (Diyanet İşleri Başkanlığı), разширяването на системата за религиозно образование, налагането на забрани на развлеченията и продукцията, противоречащи на ислямските норми (например продажбата на алколохол в деня на парламентарните избори), инициативите за криминализация на изневерите и абортите, легализацията на хиджаба и т.н. - поражда много дискусии в научните и политически среди (28), които по един или друг начин касаят отношенията между исляма и демокрацията.

В същото време, от една партия, чиято опора са хората, споделящи ислямските ценности, трудно може да се очаква да следва кемалисткия вариант на секуларизма, който при това понякога е в разрез с човешките права. В официалните документи на ПСР секуларизмът се тълкува като "институционален подход и метод, гарантиращ, че държавата остава неутрална и равноотдалечена от всички религии и идеи" (29). Подобен подход е възприет например в Индия (30).

Продължителната политическа доминация на ПСР и нейните лидери през последните години дава основания на мнозина да обвиняват лидерите и (особено Ердоган) в склонност към авторитаризъм. Подобни оценки можеха да се чуят много често по време на антиправителствените демонстрации през лятото на 2013. Следва да признаем, че политическата доминация води до концентрирането на властови пълномощия и бюрократизация на партийната структура. В същото време обаче, тези негативни тенденции се сблъскват не само със законовите норми, но и с демократичната активност и убежденията на турските граждани.

Ще дам един пример. След Втората световна война, въпреки периодите на "авторитарна стабилизация", Турция неизменно се връща към демократичната система. Ръководителят на военния преврат през 1980 генерал Кенан Еврен е последния неизбран президент на страната. През юни 2014, въпреки преклонната си възраст, той, както и бившият командващ на военновъздушните сили генерал Тахсин Шахинкая, беше осъден на доживотен затвор за организирането на този преврат и нарушаване на конституцията. Истци на съдебния процес срещу него бяха не само роднините на пострадалите, но и стотици турски обществени и политически организации, според които, въпреки че по онова време конституцията позволява на армията да се намесва в политиката, тя не е имала право да посяга на демократичните норми.

Според една анкета на американския Pew Research Center, осъществена през април-май 2010, отношението на турските граждани към демокрацията изглежда по следния начин (31):

Също толкова показателни са и резултатите от анкетата през май 2011 за отношението към основаващото се на религията законодателство (31):

Социологическите данни показват, че ислямските ценности запазват значението си за турските граждани, но при това се съчетават с демократичните принципи и политическата активност. Основите на тази структура на турската идентичност бяха заложени от дълбоките промени в обществото, настъпили в резултат на модернизацията, която постепенно формира рационални ориентации у огромното мнозинство от населението.

Заключение

През 2001 професорът по международни отношения Ахмет Давутоглу, който впоследствие стана външен министър, а днес е премиер на Турция, публикува известната си книга „Стратегическа дълбочина: международното положение на Турция“. В нея той лансира тезата за потенциала на страната като велика държава – „стратегическата дълбочина“, имаща две основни измерения: историческо и географско. Първото е свързано с дълбоките исторически корени в региона на Близкия Изток и на Балканите, а второто – с разположението на страната в пресечната точка на много геополитически сфери на влияние. Като цяло, това дава възможност на Турция да се превърне в глобален политически играч. Действително, по време на управлението на ПСР, във външната политика на страната се осъществяват сериозни промени: тя става по-активна, многопланова и разностранна.

Според мен, османското наследство се проявява във вътрешната политика на управляващата партия, концентрирала опита на имперската система на управление – прагматизмът, културната толерантност, умението да се използват различните властови технологии. Турско-ислямският дискурс пък позволява не само да бъде възстановена историческата приемственост, но и да се формира образа на новата „Велика Турция“, пораждащ гордост у нейните граждани. В материална основа на новата стратегия на гражданска консолидация несъмнено се превръщат икономическите постижения – създаване на максимално благоприятни условия за развитие на бизнеса и, в резултат от това, утрояването на турския БВП само за девет години. Което, на свой ред, води до укрепване на социалната стабилност.

През 90-те години американският политолог Самюел Хънтингтън дефинира Турция като „разделена страна“, имайки предвид противопоставянето между привържениците на прозападната и „специфично турската“ ориентация. През периода на управление на ПСР това разделение започва да се преодолява – както благодарение на обществената „реабилитация“ на религиозната идентичност, така и на развитието на демократичните институции и практики. Новият дискурс позволява и да се пристъпи към решаването на един от най-сложните проблеми – кюрдския.

Неоосманската идентичност представлява съчетание между турския национализъм, историческия имперски наратив, привързаността към демократичните институции и, паралелно с това, към ислямските ценности. А най-важното е, че в момента тя „работи“, гарантирайки успеха на националната политика за развитие.

Бележки:

* Преподавател в Московския държавен университет за международни отношения

{backbutton}

За средностатистическия западноевропейски гражданин, свикнал с познатите и учебникарски елементарни представи за света, Турция изглежда доста объркана държава. От една страна, това е достатъчно близка територия, която може да се достигне за няколко часа, дори и със скоростта на  „Ориент експреса” на Агата Кристи. От друга страна, пъстрата смес от стилове на живот, културни и религиозни артефакти, противоречивото съжителство на трудно съчетаеми цивилизационни елементи създават впечатлението за екзотично и често нелогично пространство. От геополитическа гледна точка обаче, на Турция не следва да се гледа като на исторически случайна скоба, която едновременно разделя, но и свързва Стария континент с мюсюлманския свят. Вярно е, че когато висшите съвременни политици от управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСP) призовават жените да се въздържат от усмивки на публични места, да не пушат наргиле и да ходят на плаж само в специално оградените за тях места, това звучи някак анахронично и нелепо за една светска държава, за каквато все още минава Турция. Но да се правят големи изводи от подобни факти е все едно да се оценява една книга само по цвета на корицата й.

В качеството си на 15-тата по големина световна икономика, разположена на два континента, с население, в което преобладават гражданите под 30 години, с втората по численост армия в НАТО след американската и със степен на урбанизация почти като тази на Франция, Турция заслужава да бъде анализирана в дълбочина. А това, че България има обща 274-километрова обща граница с нея, прави подобен анализ още по-наложителен.

Пълзящото настъпление на ислямизма

Турция има опит в търпеливото изглаждане на историческите неравности, дори когато цената, поне на пръв поглед, е немислима. Тя неслучайно, единствена от победените в Първата световна война държави, успешно се противопоставя на клаузите от Версайския договор, опитващи да я парцелират и обезсилят. След Лозанския мирен договор от 1923, принудил близо милион и половина гърци да напуснат Мала Азия, и републиканската трансформация, на която я подлага Мустафа Кемал (Ататаюрк), Турция заживява с представата за съвременна единна нация - първата република в Близкия и Средния Изток, съзнателно дистанцирала се от имперското си минало. Проблемът е, че въвеждането на латинската азбука, парламентаризмът, отделянето на политическата власт от религиозната и стриктният държавен контрол върху вероизповеданията, забраната на многоженството,  гражданският брак и избирателните права за жените, които изглеждат недвусмислени белези на модерните общества от западноевропейски тип, не успяват да трансформират турската култура и идентичност Те по-скоро я покриват с нещо като полупрозрачно републиканско було. Въпрос на време е изпод него да се покажат вкореняваните векове наред и моделирани от исляма светоусещане и манталитет. Точно те са здравия корен, върху който израства ПСР на Ердоган.

Всъщност, опитите да се присади ислямистка клонка върху турския републикански дънер се правят още от 50-те години на миналия век, когато Демократическата партия на обесения след военния преврат от 1960 Аднан Мендерес открива първите висши ислямски институти и въвежда задължителното изучаване на Корана в училищата. Но до началото на новото хилядолетие опитите да се върне политическото колело назад не са особено успешни, макар че Партията на националното спасение на Неджметин Ербакан дълго време оцелява, без да крие ислямисткия си характер. В Турция борбата между светските и изградените върху исляма политически движения никога не е стихвала, дори след забраната на редица подобни организации от генерал Кенан Еврен, който през 1987 посочва, че не комунизмът, а мюсюлманският фундаментализъм е главната заплаха за Турция. Наследникът му Тургут Йозал прави сериозен завой, заявявайки, че ислямизмът е консолидиращ фактор за турското национално единство. Така от края на 80-те години на ХХ век реставрацията на религиозните политически движения в Турция придобива ясно изразен и на моменти дори заплашителен характер.

Макар ПРС да е създадена през 2001, тя е с по-дълбока предистория в две други ислямистки партии с по-драматична съдба от формацията на настоящия турски президент. Едната е Партията на националното спасение на Неджметин Ербакан, преименувана по-късно от самия него в Партия на благоденствието, която печели парламентарните избори през 1995, участва в дясната ислямистка коалиция от 1996 и след военната намеса през 1997 е забранена с решение на турския Конституционен съд от 1998.

Втората е Партията на добродетелта, създадена от бивши депутати на вече забранената Партия на благоденствието през 1998. Тя също е забранена от Върховния съд през юни 2001за нарушаване на светските закони. Впрочем, самият Ердоган, който е нейн член по това време, е осъден през 1999 на 4 месеца затвор за пропаганда на разпалващи национална вражда възгледи, тъй като рецитира проислямистко стихотворение на партиен митинг.

Този тежък за турските ислямисти период на сблъсък със съдебната власт приключва, поне засега, с историческото решение на турския Конституционен съд от 30 юли, 2008, когато той отхвърля искането на главния прокурор на страната ПСР да бъде обявена за незаконна. Десет от единадесетте  конституционни съдии обаче се обединяват около мнението, че партията се е превърнала в център за антисветска дейност и към нея трябва да бъде отправено строго предупреждение. Макар че се налага да преглътне орязаната субсидия за партията си, Реджеп Таип Ердоган успява да завоюва важна победа в легитимирането на  политическия ислямизъм и превръщането му в идейна база за промяна на турските институции и общество. И то в посока, която не би направила никак щастлив бащата на турската нация.

Въпросът е, ще успее ли Ердоган да продължи ислямисткия поход след избирането му за президент на Турция и какво ще се случи на парламентарните избори през лятото (или пролетта) на 2015? Всъщност, голямата битка не е, дали ПСР да остане във властта и след парламентарните избори през 2015, а за цивилизационния избор на Турция. Секуларизмът, еманципирането на държавата от религиозните институции и идеология, се възприема от много турци в Централен Анадол (Кайсери, Коня, Газиантеп и др.) като посегателство върху тяхната духовна и етническа идентичност. В тези региони са и най-фанатичните поддръжници на Ердоган. Често споровете за или против ислямизацията на Турция имат конкретни и лесно смилаеми за избирателите на ПСР теми – например, дали жените да носят мюсюлмански забрадки или не. Но често се премълчава, че религиозният символ (мюсюлманската забрадка) е само външен израз на редица други дискриминационни елементи, които следват от нея, като забраната тези жени да посещават държавни учреждения, да заемат чиновнически длъжности или да преподават. Това обаче е близко до манталитета на консервативните,  силно религиозни и поначало многочислени семейства от азиатската част на Турция.

Досегашният възход на ПСР може да се разглежда като своеобразна амнистия на едно минало, в което за много от турските граждани, особено от по-старото поколение, има силен емоционален елемент. Но след избора на Ердоган за президент все повече турци от по-образованите и икономически активни общности започват да разчитат политическите знаци като сериозен риск за секуларния характер на държавата и заплаха за собственото си битие и бъдеще. Затова най-вероятно парламентарните избори ще имат характер по-скоро на решителна битка за и против светското бъдеще на Турция, отколкото за това, кои точно партии ще влязат в законодателния орган.

Икономиката – неочакваният съюзник

Най-силният съюзник на Ердоган и неговата партия досега е икономиката. Както отбелязват в своето изследване „Защо нациите се провалят”, Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън, няма нищо изненадващо в това, че държави, чиято икономиката е била силно дезорганизирана вследствие на политически, етнически или други проблеми, бележат впечатляващ ръст, когато се появи партия или лидер, които са в състояние да внесат определен ред и сигурност[1]. Цената на подобно спокойствие обаче, по-често е създаването на олигархични или авторитарни институции, в които икономическият растеж не може да е траен. Турция е пример за успеха на едно политическо движение, което макар и с известна доза късмет съумява да се възползва от обективните геополитически и икономически процеси. По данни на Турския статистически институт, за периода 1999-2014 турската икономика нараства средно с 3,92% годишно, макар в последните две-три години тенденцията да е към постепенно намаляване на този темп[2].

След разпадането на социалистическия блок в края на 80-те и началото на 90-те години южният щит на НАТО на практика се оказва излишен. Сделката на САЩ с Турция по време на Първата война в Залива за подкрепа срещу Ирак и за противодействие на настъпващия от изток ислямски фундаментализъм е солидно подплатена с важни преференции в търговските отношения с отвъдокеанския съюзник, особено в текстилния бранш. Този отрасъл и досега е сред най-мощните и структуроопраделящи за турската икономика.  Същевременно, след 1995, когато между Турция и ЕС е сключено митническото споразумение, довело до фалита на много малки и средни фирми, отрицателното търговско салдо със Съюза непрекъснато набъбва. Така достъпът до нови пазари за традиционните турски стоки, съпроводен от бързо формиращия се потребителски бум и търсене на промишлени и луксозни западни стоки, особено сред средните слоеве, създават потребността от по-спокойна и предвидима политическа среда. Нещо, което през 90-те години на ХХ век турците усещат особено остро. Умората от непрекъснато сменящите се правителства и намесата на военните пораждат сериозен дисонанс между турската икономика и политика. Затова възходът на ПСР на Ердоган съвсем не се дължи само на личния чар и ораторските му умения.

Към тези благоприятни за ислямистите условия следва да добавим още две събития, дооформили и катализирали очакванията на турските избиратели в посока към силния и предвидим политически лидер. Първото е разрушителното земетресение от 1999, в което намират смъртта си около 18 000 души. То нанася сериозни щети на индустриализираната западна част на страната. Природният катаклизъм показва и неадекватността на публичните власти, парализирани от корупция и икономически зависимости.

Второто събитие е икономическата криза от 2001. Парадоксалното е, че коалиционното правителство на Бюлент Еджевит, поело властта през 1999 с първоначално обнадеждаващите резултати от икономическата си реформа, изиграва ролята на своеобразен портиер, отворил широко политическата врата за ислямистите. Обнадеждаващите на първо време постижение на това правителство (поставянето под контрол на хроничната инфлация, големия бюджетен дефицит и високите лихви) отключва спиралата за обезценяване на лирата и тласка турската икономика към ръба. избегнат впрочем заради навременната помощ от МФВ. Основен  проблем  на  икономическата реформа на коалиционното правителство е превключването на икономиката от режим на висока инфлация, постоянно банково рефинансиране и непрекъснато теглене на външни кредити с държавна гаранция, към обстановка на ниска инфлация, по-свободна конкуренция и без държавни гаранции. Постигнатото в края на 2000 споразумение с МВФ за подкрепа от близо 11 млрд. долара и получаването на дългоочаквания статут на кандидат-член на ЕС на пръв поглед би трябвало да успокоят тревогите и да нормализират ситуацията. Но високата социална цена на реформите и реакцията на т. нар. „лихвено лоби”, специализирало се в присвояването на големи дивиденти за сметка на държавния сектор и източването на частните банки, на практика превръщат икономическите реформи в политически провал.

Основната причина, ускорила краха на това правителство, е отказът от фиксирания валутен курс през февруари, 2001, тъй като поддържането му при висока инфлация вреди сериозно на турския износ. Вторият важен момент е  приватизацията на турските авиолинии, телекома и някои държавни банки, както и вдигането на държавния монопол върху тютюневите изделия, захарта и алкохола. Острият сблъсък на различни частни и групови интереси при тази приватизация, както и недостатъчното време за адаптиране на турската икономика към плаващия валутен курс, са основните причини за неосигуряване на бюджетните приходи и тревогата на външните кредитори за способността на Турция да покрива задълженията си. Цялата тази сложна и динамична система от процеси и отношения се допълва и от формиралото се обществено мнение, че Бюлент Еджевит се опитва да отклонява и отлага  проблемите, вместо да ги решава.

На този фон триумфът на ПСР на парламентарните избори от 3 ноември 2002 едва ли е изненадващ. Той е следствие от множество благоприятни за партията на Ердоган обективни икономически, социални и политически условия, допълнени впрочем с впечатлението на мнозинството избиратели, че светската власт е прекалено репресивна към движенията, изградени върху консервативно-религиозни ценности. А не бива да изпускаме и елемента на наказателен вот срещу провалите на традиционно управлявалите дотогава турски партии.

В десетилетието след 2002 Турция до голяма степен бере плодовете от сериозните икономически реформи, проведени в края на 90-те години на ХХ век. Но вече има множество симптоми, като зачестилите борсови сривове след лятото на 2013, обезценяването на турската лира и скромните 2-3% ръст на турската икономика през последните две години, които показват, че потенциалът на тези реформи започва да се изчерпва.  Турската икономика е много зависима от външните инвеститори, тъй като гражданите й не се славят със спестовността си. А и промяната в паричната политика на Федералния резерв на САЩ след лятото на 2013 вляе негативно върху потока от инвестиции към бързоразвиващите се пазари, какъвто е турският. Към това трябва да се добави и намаляващият стокооборот със затъналите в конфликти Сирия и Египет, които традиционно са сред най-важните търговски партньори на Турция.

Не трябва да се изпуска от внимание още един важен щрих – енергийният дефицит. Обратната страна на впечатляващия икономически ръст в резултат на неолибералната политика, провеждана от ПСР през последното десетилетие, е удвояването на енергийната консумация.  Страната обаче няма достатъчно енергийни източници, които да покрият тези нужди. Това важи най-вече за нефта и природния газ, внасяни от Русия, Иран и Азербайджан и заплащани в американска валута. Затова отслабването на лирата спрямо долара влияе много негативно върху и без това отрицателния външнотърговски баланс, В момента на Турция се налага да харчи между 25 и 30 млрд. долара годишно за вноса на нефт и газ Дори идеята за разширяването на „Син поток”, лансирана от руския президент Владимир Путин при посещението му в Анкара през декември, 2014 да се осъществи, което съвсем не е сигурно при голямата рецесия, в която навлиза руската икономика, това няма да стане през близките две-три години. А Ердоган няма толкова време. Макар че не може категорично да се каже, дали звездата на сегашния турски президент ще започне да помръква постепенно или по-бързо, има достатъчно обективни икономически симптоми, че зенитът на оглавяваното от него  ислямистко движение вече е зад гърба му.

Войната срещу „вътрешния” враг

Въпреки поредицата от изборни победи Реджеп Ердоган все по-определено се сраства с образа на турския политик, градящ политическата си кариера върху създаването на обществени конфликти и превръщащ езика на омразата в норма. Това може би му помага да печели отделни битки, но го води до все по-голямо затъване в окопна война срещу многобройните опоненти и врагове. В тази война сблъсъците на управляващите с представяните за екоактивисти граждани в парка „Гези” на площад „Таксим” са само видимата част на мощната обществена опозиция, набираща сила и популярност. Онова, което се подценява в тези протести е, че основната част от хората, които полицията разгонва с брутална сила през лятото на 2013, са родени през 80-те и 90-те години на миналия век, т. е. това е бъдещето на Турция. Техните ценности, морал и визия са формирани в среда, в която свободният обмен на информация и мнения, както и личната свобода са базов фундамент за начина им на живот и посегателството над тях се възприема като заплаха за самата им същност като граждани на една съвременна, светска държава. За всеки, който е следил протестите отблизо, не е тайна, че истинското острие на недоволството е срещу масирания строеж на джамии, опитите да се възраждат символите на османската държава и все по-активната намеса на религията в политиката. Бруталната сила, използвана от полицията, както и временната забрана на някои социални мрежи от страна на управляващата партия, пък се възприемат като настъпление срещу гражданските права и възможността свободно, ненасилствено да се заяви определена обществена позиция. В този смисъл обществените нагласи, макар и не така явно заявени в момента, са към радикализиране и създаване на все по-дълбока пропаст между Ердоган и партията му, от една страна, и икономически активните, образованите и умеещи да защитават своите позиции турски граждани - от друга. А това е като буре с барут –  може да изглежда лесно да бъде обезопасено, но рискът всичко да се превърне в трагедия от най-дребната искра се запазва.

Втората заплаха за Ердоган си остава армията. Не може да се отрече, че сегашният турски президент добре е усвоил поуките от опасния валс, който мнозина от предшествениците му са опитвали да играят с турските военни. Затова от идването му на власт през 2002 той е най-последователен в кампанията да парализира евентуалните опити на армията да се меси в политическите процеси. От 1960 военните са основния виновник за свалянето на четири ислямистки правителства, включително и последното на Неджметин Ербакан. Повратната точка в това противоборство на армията и пълзящия ислямизъм е на 27 април 2007, когато военните неуспешно се опитват да осуетят издигането на Абдуллах Гюл за президент и да свалят Ердоган от премиерския пост. През следващите години над 300 офицери, обвинени в опит за преврат, се озовават зад решетките след съдебните дела "Енергекон" и "Чук". Много от генералите са принудени да подадат оставки, като  някои от тях са арестувани и вкарани в затвора.

Въпреки че армията все още не се е разделила напълно с имиджа си на пазител на светските устои на Турция, незадоволителните изяви на турските военни в качеството им на действащи политици са сериозна пречка пред повтарянето на епохата на военните преврати. Което не означава, че военните трябва да бъдат задраскани от сметката, особено ако се стигне до по-остри сблъсъци и безредици. Въпросът е, ако в някой момент все пак се наложи да се прибегне до армията, докъде ще е стигнало овладяването й от верните на ПСР и на Ердоган кадри.

Третото важно огнище на съпротива е съдебната власт. Досега тя, наред с армията, винаги е играла ключова роля в осуетяването на ислямистките опити за превръщане на политическа власт в плацдарм за атака срещу светската държава. Както изглежда обаче, Ердоган е научил добре и този урок. В проведените през есента на 2014 избори за Върховния съвет на съдиите и прокурорите (HSYK) проправителствените кандидати печелят 8 от 10-те овакантени места. Битката за този върховен 22-членен орган, който назначава, премества, повишава и уволнява административните ръководители в турската съдебна власт, е изключително важна за ПСР. Той се оказва особено ключов на фона на корупционните скандали, разтърсили турското общество през зимата на 2013-2014.

Корупционният скандал всъщност избухва на 17 декември 2013, когато в някои медии и социални мрежи се появяват записи на разговори между високопоставени политици от партията на Ердоган и крупни бизнесмени за нелегални сделки със злато от Иран и даване на големи подкупи при узаконяване на нелегални строителни проекти. В запис, разпространяван в Youtube, се твърди, че в един от разговорите са записани  самият премиер Реджеб Ердоган и един от синовете му - Билял, като темата е укриването на големи парични суми за да се осуети евентуалното разкриване на аферата. Въпреки че скандалът разтърсва сериозно управляващата партия, правителството на Ердоган успява да излезе от него без да загуби съществена част от подкрепата си. Ако не броим разбира се десетимата сменени министри, включително на вътрешните работи Муамер Гюлер, на икономиката Зафер Чаглаян, на екологията и градоустройството Ердоган Байрактар и отговарящия за преговорите с  ЕС Егемен Багъш.

В отговор на арестите на над 50 приближени на Ердоган политици, роднини и бизнесмени, включително и генералния директор на държавната Халкбанк, турският премиер с присъщия му маниер да разкрива заговори, щом се зададе криза, обявява разследването за „мръсна операция”, водена от полицията и съдебната власт за да подкопае управлението му. В изключително кратки срокове са отстранени близо 600 полицаи, участвали в антикорупционната операция, в това число полицейските началници в Анкара, Измир, Анталия, Диарбекир и др. Сменен е и водещият прокурор по случая, а  малко по-късно са отстранени от длъжност главният прокурор на Истанбул и още двайсетина прокурори на ръководни позиции, включително тримата му заместници.

Сериозните сътресения в армията, съдебната власт и полицията са видимата част на един друг сценарий, който от няколко години определя обществените и политически процеси в Турция. Това е противоборството между живеещия в САЩ ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен и движението му „Хизмет” (Служба), от една страна, и Реджеб Таип Ердоган и неговата ислямистка партия ПСР - от друга. Специално в битката за съдебната власт, Ердоган често обвинява Гюлен, че използва влиянието си там за да манипулира държавното управление.

Роденият в село Коруджук (област Ерзурум) през 1941, Гюлен е известен и популярен в ислямските религиозни среди проповедник и духовен водач. Като последовател на Саид Нурси, Гюлен създава своето движение, носещо неговото име, с цел да насърчава мюсюлмани и християни в отстояването на религията срещу агресивния атеизъм. Той смята, че между двете религии няма непреодолими различия и те могат да си взаимодействат. През 2008 списание „Форийн Полиси” го обявява за най-влиятелният жив интелектуалец.

След като известно време са съмишленици с Ердоган, отношенията им постепенно се обтягат и в момента зад всяко действие срещу своето управление Ердоган привижда дългата ръка на Гюлен. Интересен факт е, че критиците на Гюлен го обявяват за враг на светския характер на турската държава, докато  консервативните и радикални кръгове в Турция го смятат за неверник, тъй като е приел да се срещне с папа Йоан-Павел ІІ, вселенския патриарх Вартоломей и равина Елияху Бакши Дорон. Това, което го прави значим е и, че се противопоставя на комбинацията между исляма и тероризма.

Ердоган се дразни от световната популярност на Гюлен и влиянието му върху мюсюлманите в Турция, които сегашният турски президент счита за свой електорален бастион. Драстичните чистки в полицията, тайните служби и съдебната власт, където се смята, че има много поддръжници на Фетхуллах Гюлен, е, едновременно, кампания за налагане на лоялни на ПСР кадри в тях и опит да бъде подронено и компрометирано духовното влияние на Гюлен в Турция. Това обаче е твърде амбициозна цел, дори за кален политически боец като Ердоган.

Кюрдският проблем и външната подкрепа

За всички, които следят еволюцията на Реджеб Ердоган, кандидатирането за президент и последващото му избиране на поста, вероятно не е изглеждало много логична стъпка. В сега действащата турска конституция от 1982, приета след военния преврат от 1980, на държавния глава са отредени предимно церемониални функции. Единственият смислен отговор е, че усещайки обществената съпротива срещу опита си да трансформира Турция от република в нещо друго, Ердоган смята, че ще му е по-лесно, ако първо си спечели сигурен петгодишен президентски мандат. Разбира се, не бива да се забравя и егоцентричният елемент. След като през май 2007 Конституционната комисия във Великото национално събрание на Турция преодолява ветото на президента Ахмет Сезер и приема поправките в конституцията в частта за прекия избор на държавния глава, изкушението Ердоган да стане първият пряко избран турски президент е прекалено голямо, за да му устои. Въпросът обаче е, какво следва оттук-нататък? Въпреки че новосформираното правителство на ПСР на практика повтаря в кадрово отношение оглавявания от Ердоган преди президентските избори кабинет, второстепенната роля, отредена за турския държавен глава от сега действащата конституция, със сигурност не е по вкуса на експремиера. Дали обаче ще може да я промени?

Въпросът опира до един много чувствителен за Турция проблем – кюрдския. Той е сложен и със солидна предистория, като засяга не само Турция, но и нейните съседи - Сирия, Ирак и Иран. Ето защо неговите перспективи могат да са предмет на отделен геополитечески анализ. За момента, ако иска да започне процедура за промяна на конституцията в посока към по-големи правомощия на държавния глава, ПСР ще се нуждае от покрепата на прокюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД). С всички останали парламентарно представени сили Ердоган е в изострени отношения. Това обаче няма да е никак просто. ПМД е типична идеологическа партия, чиято програма е изградено около получаване на кюрдска автономия, федерализиране на Турция и освобождаване на Абдула Йоджалан. Дали ще може да се намери компромис и срещу какво ще бъде спечелена подкрепата на ПМД за промяна на турската конституция е въпрос, който за момента няма лесен отговор.

Най-същественото препятствие пред амбициите на Реджеб Таип Ердоган да превърне Турция в полупрезидентска република, по подобие на Франция, е външната подкрепа. Въпреки официалната външнополитическа линия за „нулеви проблеми със съседите”, на практика Турция  е в своеобразна изолация в Близкия изток, а на Балканите отделни непремерени изказвания на високопоставените й политици дават повод да бъде обвинявана в "неоосманизъм". Твърдата подкрепа за сирийската опозиция, която в момента е доминирана от ислямските терористични групировки, осуетява възможността за диалог с Дамаск, а след преврата в Египет, заради поддръжката на Анкара за „Мюсюлманските братя”, турският посланик е обявен за персона нон грата от дошлите на власт военни. САЩ и ЕС все повече залагат на Иран като посредник за разрешаване на сирийската криза, което праща Турция в масовката при вземане на големите решения в този конфликтен регион.

Що се отнася до традиционният съюзник на Турция - САЩ, за разлика от епохата на студената война (а и по времето на Първата война в Залива), сега американските приоритети са други. Идентифицирането на Ислямска държава като враг №1 и на радикалния ислям като идейна основа на тероризма поставя опитите за ислямизация на Турция под сериозно подозрение. Освен това Вашингтон няма интерес да помага на когото и да било, ако той може да бъде заподозрян, че има амбиции за лидерска роля в региона. Както пише Джордж Фридман: „САЩ ще сторят всичко възможно, за да предотвратят стабилността във всеки регион, където започва да се очертава нова сила. Следователно, главната им стратегическа цел не е да стабилизират, а да дестабилизират”[3].

Като страна, разположена по „линията на разлома”, ако ползваме понятието на Самюъл Хънтигтън[4], Турция винаги ще трябва да балансира между ислямския свят и западната цивилизация. Затова, когато политическите й лидери от типа на Реджеп Таип Ердоган се опитват да разпалват конфликти и да задълбочат този разлом, тяхното политическо бъдеще няма как да е безпроблемно или дълготрайно.

Бележки:

[1] Виж Аджемоглу, Д., и Робинсън, Дж. А, „Защо нациите се провалят”, С., 2013, изд. Изток-Запад, с. 151.

[2] Виж http://www.tradingeconomics.com/turkey/gdp-growth-annual , посетен на 21 декември 2014 г.

[3] Фридман, Дж. „Следващите 100 години”, С., 2009, НСМ Медиа, с.59.

[4] Виж Хънтингтън, С., „Сблъсъкът на цивилизациите”, С., 1999, с.297.

* Институт за изследване на обществата и знанието, БАН

{backbutton}

Често срещана теза е, че в рамките на ЕС е неуместно отделните страни-членки да поставят „ребром” проблемите на своите малцинства в чужбина. Поведението на Румъния при преговорите по присъединяване със Сърбия е пример за обратното. В центъра на вниманието на Букурещ е влашкото малцинство в Сърбия като румънското правителство успешно използва преговорния процес за да наложи своите интереси.

След свалянето на Слободан Милошевич през октомври 2000, Сърбия тръгва по дългия път на присъединяване към ЕС. Съгласно утвърдените процедури, този процес преминава през няколко етапа. В случая на държавите от Западните Балкани, първият етап приключва с подписване на Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС. Следващата стъпка е получаване на кандидат-членски статус и начало на преговори за присъединяване към Съюза. През цялото първо десетилетие на ХХІ век, сръбският управляващ елит полага усилия за успешното преодоляване на първите два етапа от пътя към ЕС. Процесът е непрекъснат, но неравномерен, защото се затруднява поради различни колебания при провеждането на икономическите и политически реформи. Все пак, през 2008 Сърбия сключва така желаното Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС.

Започва следващият етап от преговорната процедура. Наред с всичко останало, Белград трябва да преодолее резервите на отделните членове на ЕС, защото всеки от тях трябва да даде одобрението си за сръбската кандидатура. През по-голямата част от периода, водещи са възраженията на Холандия, която не е доволна от трудното сътрудничество между сръбските власти и трибунала на ООН за военни престъпления в Бивша Югославия, намиращ се в Хага. Натискът дава резултат и властите в Белград залавят всички сърби, обвинени във военни престъпления. Последните двама - Ратко Младич и Горан Хаджич, са предадени в Хага през лятото на 2011. Холандското вето е оттеглено и през октомври 2011 Европейската Комисия дава положителна препоръка за кандидат-членския статус на Сърбия[1]. Решението е прехвърлено на политическо ниво – отделните държави от ЕС трябва да дадат положително мнение. През декември 2011 държавните и правителствени лидери на страните от ЕС приемат, че Сърбия е постигнала значителен напредък в изпълнението на политическите и икономическите критерии, но решението за даване на кандидатски статус за пореден път е отложено. Причината е напрежението в населеното предимно със сърби Северно Косово. Възражението идва от Германия, която ръководи военната мисия ЕУЛЕКС в Косово. Сърбия не може да признае независимостта на Косово, но трябва да намери модел на „мирно съвместно съществуване”, който да свали напрежението между косовските сърби и албанци. На Белград е даден срок да предложи решение на проблема до срещата на ЕС, планирана за началото на 2012. Тя започва като Съвет на външните министри на 28 февруари и продължава на 1 и 2 март със Съвет на държавните и правителствени ръководители.

Румънският „ултиматум”

В средата на февруари 2012 е постигнато споразумение между Белград и Прищина, предлагащо взаимноприемлива формула за участието на Косово в регионални политически форуми и за съвместното управление на границите. Активното посредничество на Германия е решаващо за успешното приключване на преговорите. Според сръбския министър на външните работи Вук Йеремич, подкрепата на Германия е била необходима за „изясняване на недоразуменията“ с Прищина. На 23 февруари в Белград пристига германският външен министър Гидо Вестервеле. Той обявява, че Германия се ангажира да подкрепи кандидатурата на Сърбия за членство в ЕС на предстоящата среща на високо равнище на Съюза. Наблюдателите приемат, че е извървяна последната крачка на Сърбия към кандидат-членския статус.

На 28 февруари външните министри от ЕС дават предварително одобрение за сръбската кандидатура, но решението е поставено под условие. Последното препятствие между Сърбия и ЕС е поставено от Румъния. По време на няколкочасовите дебати в Брюксел румънците искат допълнителни гаранции за спазване правата на малцинствата в Сърбия. Румънският външен министър Кристиан Дяконеску очаква от Белград да предприеме спешни мерки през следващите 48 часа за да получи румънското одобрение на срещата на държавните и правителствени ръководители на ЕС на 1 март. На практика, Румъния заплашва да провали решението да бъде отворен пътят на Сърбия към преговорите за присъединяване към Съюза.

Сърбия следва да направи отстъпки в двустранния спор за т.нар. влашко малцинство. Румъния обвинява сръбските власти, че нарушават правата на етническите румънци от Тимочка Крайна. Районът обхваща няколко общини близо до границата в Източна Сърбия и е населен с представители на т нар. влашка общност. При преброяването през 2002 над 40 000 души в Тимочка Крайна се самоопределят като власи, а 4 500 от тях като румънци. Резултатите от преброяване през 2011 показват известно намаление.

По принцип, властите в Белград признават съществуването на румънско национално малцинство, но считат, че то се намира основно във Войводина (Банат), и не приемат, че власите в Източна Сърбия имат румънска идентичност. Според министър Кристиян Дяконеску, това трябва да се промени, като Белград гарантира „ненамесата на държавата в правото на самоопределение на румънците“. Това може да стане с подписването на двустранен протокол. Формално, условията на протокола осигуряват обичайните права на малцинствата, като етническа и религиозна свобода, правото да използват майчин език и държавна подкрепа за местни институции (училища и църкви).

Румънската позиция е изненадваща за останалите делегации в Брюксел, защото Букурещ не е поставял въпроса за власите при предишните обсъждания на сръбската кандидатура. Там са коментирани бележките, които Полша и Литва имат към Сърбия. Полша се опасява от прекалено голямото влияние на Москва върху Белград. Литва пък се конкурира със Сърбия за поста председател на Общото събрание на ООН. Все пак, двете членки на ЕС се въздържат да поставят ултиматуми и формално настояват само за пълно прилагане на постигнатите споразумения между Белград и Прищина.  Това не може да бъде препятствие пред Сърбия, защото Германия е гарант за реализиране на споразумението[2]. Истински ултиматум поставя само Румъния. Събитието е още по-изненадващо, защото страната се приема като традиционен приятел на Белград. Тя е сред петимата членове на ЕС, които не признават едностранно обявената независимост на Косово.

Предисторията

След свалянето на режима на Милошевич, ръководството на Съюзна република Югославия (СРЮ), включваща тогава Сърбия и Черна гора, демонстрира нов подход по отношение на  националните малцинства. През 2002 е приет нов закон за малцинствата и започва процес по възстановяване на отнетата през 1989 автономия на Войводина. На 4 ноември 2002 в Белград е подписано Споразумение между СРЮ и Румъния за сътрудничество в сферата на защитата на националните малцинства. Споразумението влиза в сила на  12 юли 2004[3]. След разделянето на Сърбия и Черна гора, Сърбия става правоприемник на поетите от бившата федерация международноправни ангажименти, включително за прилагане на посоченото споразумение. То предвижда и създаване на смесена междуправителствена комисия, която да дава препоръки на всяко от двете правителства, както и общи препоръки за пълноценно упражняване правата на националните малцинства. Съвместната комисия заседава най-малко веднъж годишно. Първата сесия на комисията трябва да се проведе през януари 2005, но се отлага до ноември 2009. Букурещ твърди, че причината за забавянето е в сръбската страна, която е насрочила първото заседание едва след получаване на поредица от повтарящи се настойчиви демарши. Двете държави спорят, дали споразумението за правата на румънското малцинство в Сърбия и на сръбското в Румъния се отнася и за влашката общност, населяваща долината на река Тимок, в Източна Сърбия. Според Букурещ, то е с румънска идентичност, докато според Белград, е автохтонно население. Ако населението не е румънско, то не би могло да получи образование на румънски език и да изразява своите религиозни чувства в рамките на румънските православни институции. Спорът отразява реалното разделение вътре във влашката общност. Някои власи се самоопределят като румънци, а други - като сърби[4].

През 2009 в Сърбия се провеждат избори за национални съвети на малцинствата. Начело на влашкото малцинство са избрани политици, които не споделят румънската теза и принадлежат към управляващите в момента сръбски партии – Демократическата и Социалистическата. Председател на Националния съвет на власите в Сърбия става Радиша Драгоевич, който е и председател на община Петровац на Млави и е избран като представител на Социалистическата партия. Букурещ обвинява сръбските власти, че са позволили и насърчили невласи да участват в тези избори за да подменят реалната воля на общността. Румънската позиция става част от официалните документи на Съвета на Европа[5].

В началото на 2011 лично румънският президент Траян Бъсеску поставя въпроса, че власите трябва да получат статут на румънско малцинство. „Искаме те да получат от сръбските власти право на обучение на румънски, да имат свой православен храм, да имат вестник на своя език, да могат да приемат румънската телевизия или да имат свои предавания на румънски”. Той прави това в речта си пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа в Страсбург[6]. След нов румънски натиск, втората сесия на Смесената междуправителствена комисия по малцинствата започва работа през май 2011. По същото време, Букурещ засвидетелства подкрепата си за Сърбия, в труден за Белград момент. Президентът Бъсеску отказва да присъства на среща на държавните глави от Централна и Източна Европа във Варшава на 27 и 28 май, защото организаторите са поканили и президентката на Косово Атифе Яхяга. По същата причина в срещата не участва и сръбският президент Борис Тадич. Трябва да се отбележи, че в името на подкрепата си за Сърбия, Бъсеску дори пропуска възможността да разговаря във Варшава с президента на САЩ Обама.

Очевидна връзка между активизацията на работата на Смесената междуправителствена комисия по малцинствата и срещите на двамата президенти е налице и в края на 2011. Комисията заседава през октомври и ноември, а на 1 и 2 ноември 2011 Траян Бъсеску е на официално посещение в Сърбия. Той за пореден път потвърждава позицията на страната си срещу независимостта на Косово. Пак за пореден път в разговорите между Бъсеску и Борис Тадич е включена и темата за положението на влашкото малцинство в Сърбия. Бъсеску дори посещава Тимочка Крайна[7]. Въпреки демонстрираното възходящо развитие в двустранните отношения, Смесената междуправителствена комисия по малцинствата не успява да постигне съгласие за подписване на протокол до вечерта от 29 февруари 2012. Междувременно,  Националният съвет на власите в Сърбия работи усилено за утвърждаване на т.нар „влашки език”. Към началото на 2012 езикът получава и своя азбука. Стандартизираната версия на азбуката е представена от сръбските власти през февруари 2012, броени дни преди срещата на ЕС в Брюксел[8]. Изразена е готовност, регионалнният телевизионен канал Бор, който излъчва в Източна Сърбия, да включи в програмата си субтитри на „влашки език”. Румъния твърди, че всъщност става дума за диалект на румънския език, изписван на кирилица.

Сръбската парламентарна делегация, която посещава Букурещ за да осигури румънската подкрепа за кандидатския статус на Белград, е предупредена, че двата въпроса ще бъдат обвързани. Предупреждението не остава в тайна за сръбското общество, защото е публикувано още на 23 февруари в сръбската преса[9]. Затова позицията, изразена от румънския външен министър на 28 февруари не изненадва експертите. Изненадващи са, може би, само ултимативните елементи при представянето на румънската позиция.

Сръбската реакция

На пресконференция в Брюксел сръбският президент Тадич заявява, че румънските искания „за гаранции за спазване правата на малцинствата, са неоправдани”. Тадич подчертава, че самият той, като противник на режима на Милошевич през 90-те години се е борил за спазване на всички права и свободи, включително тези на малцинствата. Той приема, че присъединяването към ЕС е сложен процес, в хода на който всяка държава-членка на ЕС се опитва да наложи собствения си интерес.  Същевременно, Тадич подчертава, че Сърбия няма да приема „невъзможни условия”. Отново е обяснена сръбската позиция: „Същността на въпроса за влашкото малцинство е, че Румъния очаква власите в Сърбия, да се декларират като членове на румънската национална общност, но някои власи се противопоставят на това”. Според Тадич, румънската позиция може да има дестабилизиращ ефект в региона, защото влашкият въпрос е сложен и решаването му трябва да включва и власите в Албания, Македония, Гърция и Хърватия.

В подкрепа на Белград е привлечен и Радиша Драгоевич, председател на Националния съвет на власите в Сърбия. Той заявява пред сръбските медии, че Румъния не бива да оказва натиск върху Сърбия заради влашката общност. „На първо място, не се чувстваме застрашени в Сърбия, и на второ място, не се чувстваме румънци, а власи“.

В кампанията е включено и сръбското малцинство в Румъния. Лидерът на Съюза на сърбите в Румъния Славомир Гвозденовичи заявява: „Румъния и Сърбия винаги са имали добри и приятелски отношения и общностите от двете страни на границата трябва да продължат да насърчават тези връзки. Както сръбската, така и румънската общност имат място и роля в двете общества. Когато обаче става въпрос за малцинствата и техните права, трябва да сме по-умерени и внимателни, когато започваме полемика на тази тема ... В крайна сметка, не можем да принудим никого, нито в Румъния, нито в Сърбия, да се самоопредели така, както ни се иска. Трябва да боравим с еднакви мерки и от двете страни на границата“.[10]

Водещи европейски политици също се обявяват в подкрепа на Сърбия,  Германският външен министър Гидо Вестервеле публично критикува опита на Румъния да блокира предоставянето на кандидат-членски статус на Сърбия. Той изразява съжаление и предполага, че румънската делегация е мотивирана от вътрешнополитически причини[11]. Мнението е изразено със самочувствието, че до този момент Германия е сред най-придирчивите критици на Белград. Предположението, че румънските представители действат по указание на своя президент е широко отразено в немската преса[12]. Шведският външен министър също отправя завоалирана критика към Румъния. „Сърбия заслужава статус на кандидат” - твърди и председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу след среща със сръбския президент Тадич.

Румънските аргументи

От своя страна, Румъния си осигурява подкрепа за власите в Сърбия с румънска идентичност. Според Педраг Балашевич, председател на Влашката демократична партия на Сърбия, власите са автономна общност на Балканите, която говори два диалекта на румънския език. „Основният въпрос обаче не е, дали власите са румънци, или не, а по-скоро какви права имаме в Сърбия“. Той посочва, че власите не получават образование на майчиния си език, нито имат правото да изповядват религията си на него. „Отговорни за това са хората от Националния съвет на власите, които смятат, че власите са сърби и трябва да пишат на кирилица. Те са под влиянието най-вече на управляващите партии в Сърбия. Никъде другаде хората от румънски произход не пишат на кирилица“.

Привлечени са и малцинствените депутати в румънския парламент. Унгарецът Атила Короди оглавява комисията по външна политика в долната камара на парламента. Според него, Сърбия „погрешно интерпретира настояването на Румъния и, същевременно, насърчаването от Европа“. „На Балканите протича и ще продължи да тече процес на непрекъсната еволюция със значително структурно хармонизиране. Проблемът със защитата на малцинствата е част от този процес и ще приключи, когато тези държави, включително и Румъния, гарантират всички права на запазване на националната идентичност“.

Букурещ смята, че в Сърбия са налице сериозни проблеми със спазването на правата на националните малцинства, което е сред политическите критерии за начало на преговорите за присъединяване към ЕС, както подчертава румънският министър по европейските въпроси и бивш еврокомисар по многоезичието,  Леонард Орбан.

Румънските медии възразяват срещу Германия, която смята за законно и нормално да поставя условия на Сърбия, но не приема да го правят други членове на ЕС: „критиката се допуска, само ако е немска”. Медиите отричат германските внушения, че става дума за румънски вътрешнополитически проблем, посочвайки, че твърдението на немски дипломати за „изненадваща” румънска позиция е далеч от реалността. Те напомнят, че Румъния е повдигала многократно въпроса за „асимилацията”, която Сърбия провежда спрямо румънците в долината на река Тимок и, че чашата прелива след последните новини за въвеждането на „влашки език”.

На този фон, румънският външен министър Кристиан Дяконеску повтаря, ​​че Букурещ настоява само за „обичайните” гаранции за правата на власите в Сърбия. „Не може да се говори за блокиране”. Румъния „има цялостна и добре обоснована позиция да защитава правата на малцинствата в целия регион на Западните Балкани, които имат сложна наследство в тази област”[13].

Протоколът от 1 март 2012

Последната пречка пред кандидатурата на Сърбия е премахната няколко часа преди срещата на държавните ръководители на страните-членки на ЕС. Сутринта на 1 март 2012 в Брюксел, постоянните представители на Румъния и на Сърбия към Европейския съюз подписват Протокола от втората сесия на Смесената междуправителствена комисия за националните малцинства. Включени са гаранции за влашкото малцинство в Сърбия, които Букурещ преценява като достатъчни за да оттегли условията си към Белград. Подробностите от споразумението не са оповестени веднага, но по-късно то е публикувано от сръбското правителство[14].

В протокола е включен текст, че сръбската държава не може да се намесва в правото на румънското малцинство да се самоопределя (това е вследствие на румънското обвинение, че сръбските власти са манипулирали избора  на Националния съвет на власите през 2009) Протоколът съдържа конкретни ангажименти по отношение защитата на правата на лицата, принадлежащи към националните малцинства, включващи парламентарното представителство на малцинствата, разрешение за изграждане на църкви и гарантиране правото на образование на майчиния им език.

Особено важно е, че препоръките на Съвместната комисия, насочени към подобряване положението на румънското малцинство, се разпространяват върху цялата територия на Сърбия. На няколко места в текста се говори за подобряване положението на лицата, принадлежащи към румънското малцинство в Източна Сърбия. Това включва гаранции, че в района на Тимочка Крайна румънският език ще се изучава в училищата и ще се ползва в местната администрация, както и, че ще се улесни разпространението на румънски медии.

В протокола е включена и препоръка към сръбската страна да предприеме стъпки, които да осигурят достъп на лицата, принадлежащи към румънското малцинство в Източна Сърбия, до религиозни служби на техния майчин език. Той съдържа и изрична забрана за действия, които засягат идентичността на лицата, принадлежащи към национални малцинства. Сръбската страна е принудена да се разграничи от създаването на „влашки език”. Разгледани са и възможностите румънското малцинство да получи директно представителство в парламента на Република Сърбия, вместо досегашната практика представителството да бъде опосредствено чрез участие в сръбски партии.

Според румънските власти, протоколът е в полза и на сръбското малцинство в Румъния. Като пример, те посочват решението да се провежда образование на майчин език, дори когато намаляващото сръбско малцинство не може да покрие изискванията за размер на учебна паралелка.

След подписването на протокола, Румъния одобрява започването на присъединителни преговори между ЕС и Сърбия. Букурещ обявява, че подписаният протокол е пряко свързан с европейските стандарти за защита на човешките права. На срещата на 1 март 2012 лидерите на ЕС предоставят на Сърбия статут на кандидат-членка. Така, тя официално поема по пътя към интегрирането си в ЕС. Все пак, министър Дяконеску не пропуска да заяви, че Румъния се е съгласила да препоръча кандидатурата на Сърбия за членство в ЕС, след като е получила уверения, че Европейската комисия ще изготви доклад за напредъка на правата на малцинствата в Сърбия до септември 2012[15].

Отражение в българските медии

България е сред страните, които декларират безусловна подкрепа за сръбското членство в ЕС. Това се споделя както от представители на управляващото мнозинство, така и от опозицията. В тази връзка, българското правителство се въздържа от коментар по отношение на румънско-сръбския спор.

За сметка на това, проблемът с последната пречка пред сръбската кандидатура намира отражение в българските медии. Повечето отбелязват темата еднократно. Заглавията подсказват, че липсата на отношение е запълнена с търсене на сензационност: „Румъния препъна Сърбия за ЕС”[16]; „Външните министри от ЕС приеха само препоръка за статута на Сърбия. Окoнчателното решение бе блокирано от Румъния”[17]; „Букурещ бави Белград за Евросъюза”[18]; „Букурещ стопира Белград по пътя към ЕС”[19].

Подробното проследяване на темата в развитие с журналистическа поредица е изключение, потвърждаващо липсата на сериозен интерес на медийно ниво[20]. Текстовете си приличат по своя информативен характер, като основно се препредава излъченото от телеграфните агенции. Няма и специално изразено предпочитание към някоя агенция. При по-детайлен прочит може да се открие равностойно присъствие като първоизточник на ТАНЮГ, Франс прес и Ройтерс например, като във всички случаи достъпът до тях е опосредствен от Българската телеграфна агенция.

Единственият по-аналитичен материал от български автор е включен в емисиите на „Дойче веле”[21]. Критичниятму патос е насочен срещу недостатъчно активната помощ, която България оказва на Сърбия по пътя към ЕС. Според автора, страната ни би трябвало да поеме отговорността да обясни на останалата част от Европа процесите в бивша Югославия, защото познава района, културата, нагласите и механизмите за етническо насилие, спонсорирано от държавен апарат. Коментарът просто подминава румънската позиция и създава впечатление, че приема оценката на информацията, излъчена няколко дни по-рано по същата медия, която се присъединява към „изненадата” от тона на Букурещ[22].

Твърдението за „изненадващо” втвърдяване на румънската позиция се приема безкритично. Никой не си дава труда да провери, че българското общество е информирано за проблема три години по-рано - през февруари 2009. Тогава на български е публикуван аналитичен материал за проблемите с малцинствата в Сърбия, включващ и румънското искане за промяна в отношението към Тимочка Крайна. Материалът е препечатан от сръбския вестник „Вечерни новини”. Още по-любопитно е, че румънският демарш и тогава е проведен от Кристиян Дяконеску, по време на предишния му мандат като външен министър[23].

Липсата на задълбочен анализ в медийните публикации се компенсира от коментарите на читателите на техните интернет страници. Те са доста интензивни при първоначалното обявяване на темата и постепенно намаляват през следващите дни. Тонът в тях е съвсем различен и излъчва критичен патос. Един от първите материали предизвиква 102 коментара. От тях само един е пренебрежителен към Румъния – тя и Литва са определени като „две незначителни страни в ЕС”[24]. Следваща публикация е придружена от 56 коментара. Само един съдържа въпроса: „Да не би да наближават избори в Румъния?”, а друг не одобрява искането всички власи в Сърбия да бъдат служебно определени като румънско малцинство. Преобладават позитивните оценки спрямо Румъния. Неколкократно се повтаря: „Браво на румънците”. Това контрастира с критичните оценки спрямо българската държава. Налага се една преобладаваща теза. Поведението на Румъния трябва да се ползва за пример, как би трябвало да постъпва българското правителство („А ние кога ще поставим въпроса за зачитане на правата на българското малцинство в Сърбия?”, „Времената на Коминтерна са отминали. България трябва ясно и обосновано да постави своите условия за подкрепа на Сърбия”. „Защо България не е поставила въпроса за българското малцинство”, „Защо нашето правителство не защити правата на българите от Западните покрайнини”) Посочва се, че в Сърбия има и българско малцинство и към него се прилагат същите похвати, както към власите. Припомнят се сръбските опити за денационализация на българите чрез сътворяването на „шоп­ска” и „турлашка” нация и език.

Прави впечатление, че коментаторите не познават вътрешнополитическото развитие на Румъния, но са добре запознати със сръбската политика по отношение на малцинствата. Наистина, Кристиян Дяконеску се е върнал на министерския пост преди броени седмици и положението на правителството не е много стабилно, но това не променя трайно заявените позиции на страната. Това е доловено от някои български коментатори, който дебатират в по-общ план, как една държава трябва да отстоява интересите си в рамките на ЕС. Едните развиват идеята, че всички конфликти в ЕС ще се решат автоматично след падането на границите. Противоположното мнение е, че „в живота нещата стоят по друг начин”. Дават се примери за спорове вътре в ЕС, както и между страни членки и страни кандидат-членки.

Постепенно дискусията губи интензивността си и коментарите намаляват. Така се стига и до публикуване на единственият специализиран материал, разработващ детайлно проблема за сръбската политика към малцинствата, която е наследник на силна традиция за изобретяване на нови нации и езици. Защитава се тезата, че това е нарушаване от сръбска страна на ключов принцип на ЕС и тъкмо по тази причина в Брюксел е трябвало да прозвучи българската позиция. Така България би по­могнала много повече на съседката си, отколкото като премълчава нейните етнографски и линг­вистични „волности”[25].

Развитието на проблема

Предупреждението на Борис Тадич, че измерението на влашкия въпрос надхвърля границите на една държава и би могъл да има дестабилизиращ ефект в региона, е подминато без особено внимание. Значима заплаха за дестабилизация може би наистина няма, но възможността да се използват влашките малцинства като инструмент за влияние е напълно реална. В Албания е създадена партия на власите под името „Алианс за европейско равенство и справедливост”, при това през същата седмица, в която Брюксел решава за еврочленството на Сърбия[26].

Сред посочените по горе мнения на български читатели само веднъж се среща опасението, че Румъния може да използва темата срещу България. Прогнозата се сбъдва само след три седмици. Двете страни имат граничен спор за притежанието на 17 кв. км морска територия. Спорът продължава повече от двайсет години, но става актуален заради новите данни за наличие на газови и петролни находища в района. Европейската комисия е „изненадана от новопоявилите се претенции” и припомня, че едно от условията за членство в ЕС е да няма нерешени спорове. В този момент Румъния обявява, че има и други нерешени двустранни въпроси, сред които и положението на „румънското малцинство” в България. Въпросът не е фигурирал на съвместното заседание на двете правителства в Букурещ. Българското външно министерство уточнява, че българските граждани от румънски етнически произход, които според последното преброяване са 891 души, имат свое училище и църква, които функционират традиционно у нас. Претенцията е отхвърлена, но горчивият привкус остава[27].

Следва да отбележим, че Румъния не престава да се интересува от „влашката” тема. На 4 април 2012 горната камара на румънския парламент ратифицира с голямо закъснение Споразумението за стабилизиране и асоцииране на Сърбия с ЕС. По време на дебатите специално е изтъкнат сръбският напредък по спазване правата на малцинствата[28].

Доколко напредъкът е реален се проверява на сръбските парламентарни избори, проведени на 6 май 2012. За първи път, партия на влашкото малцинство вкарва директно свой народен представител. Тя носи странното име „Нито един от предложените отговори”. Журналистически разследвания показват, че партията е регистрирана като малцинствена през 2010, само за да използва облекчената процедура с по-малки административни и финансови разходи. Сред официално обявените и цели лисва тази за подобряване на положението на влашкото малцинство[29]. В крайна сметка, депутатът не е припознат от малцинството като негов автентичен представител.

Румъния настоява Европейската комисия да изпълни поетият през март ангажимент да наблюдава спазването на двустранния протокол. От Брюксел прехвърлят проблема към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Тя се счита за по-компетентна по темата, защото е създала институцията Върховен комисар по националните малцинства. Той става домакин на следващите неформални консултации между сръбската и румънската делегации. Те се провеждат в Хага на 22-23 октомври 2012[30].

През цялата година Сърбия твърди, че е изпълнила всичките си задължения по споразумението за малцинствата и по мартенския протокол. Според съпредседателката от сръбска страна на смесената междуправителствена комисия, е налице значим напредък в спазване на правата на влашкото малцинство. Някои представители на малцинството с румънска идентичност не са съгласни с нея, обвинявайки я, че дори е отказала да се срещне с тях при посещението си в Тимочка Крайна. През 2013 представители на седем влашки организации подписват протестно писмо и го адресират до Върховния комисар на ОССЕ по националните малцинства[31]. То е разпространено от румънските медии и дори само този факт показва, че румънското членство в ЕС не представлява пречка за прокарване на осъзнати национални интереси.

Заключение

Румънската позиция при даването на кандидат-членски статус в ЕС на Сърбия предизвиква противоречиви оценки в цяла Европа. Водещи дипломати изразяват своето неудовлетворение. Съмнения има и в самата Румъния, където техен изразител става тогавашният евродепутат (а днес еврокомисар) Корина Крецу. Българските политици не се включват в дебатите, като впрочем и българските медии. Въпреки това, публикациите по темата дават повод на активните читатели да започнат дискусия за възможностите на една страна да отстоява в рамките на ЕС своя позиция, несъвпадаща с господстващите в момента тенденции. Дискусията не успява да стигне до някакво окончателно решение и затихва с изчерпване на конкретния повод, който я е предизвикал, но има потенциал да бъде възродена по други поводи. Както в България така и в Румъния.

А, може би, тя въобще не е преставала?

• Институт по балканистика при БАН, член на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

В една своя статия, появила се през декември 2014 в "Уолстрийт Джърнъл", известният американски външнополитически анализатор Джон Винъкюр твърди, че в Германия се задълбочават разногласията относно източната политика на страната и, в частност, за характера на отношенията и с Русия. В нея той напомня, че предоставяйки негласно на Берлин правото да представлява Запада по отношение на всичко свързано с украинската криза, администрацията на Обама все пак е очертала определени "червени линии", които немската дипломация да не престъпва. В тази връзка, авторът твърди, че "по текущите проблеми и по отношение на контактите с Владимир Путин, САЩ позволяват на германците да играят водещата роля, но те много внимателно следят ситуацията и гледат Германия да не се отклонява от предварително зададените от Вашингтон тезиси, чиято същност е, че Русия е единствения и безспорен виновник за украинската криза".

В самата Германия обаче, съществуват много сериозни противоречия относно източната политика на страната. Така, докато канцлерът Меркел очевидно използва много по-твърд тон към Москва, отколкото си позволяваше доскоро, външният министър Франк-Валтер Щайнмайер се превърна в основния изразител на противоположната тенденция, която също укрепва, тъй като (както се твърди във въпросната статия в "Уолстрийт Джърнъл") "проруските настроения в Германия се усилват и Берлин реагира с предупреждението "не дразнете Русия" на почти всяка стъпка на НАТО за сдържането на Москва, предприета под натиска на САЩ". Повечето германци несъмнено биха искали позицията на страната им да бъде "равноотдалечена" от тези на Вашингтон и Москва. Освен това те се опасяват, че НАТО и САЩ съзнателно изострят конфронтацията с Русия, като израз на тези опасения стана предложението на Щайнмаейр за създаването на група експерти на НАТО и Русия, които да обменят спешна информация във военната сфера. "Необходими са ни канали, по които да проверяваме достоверността на някои твърдения и съобщения" - поясни в тази връзка Щайнмайер. Мнозина наблюдатели оцениха инициативата му като "шамар" за генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и командващия силите на пакта в Европа генерал Филип Брийдлав, тъй като поставя под въпрос достоверността на подаваната от тях информация. В коментара на "Уолстрийт Джърнъл" се твърди, че тъй като Меркел държи да запази целостта на управляващата коалиция, тя едва ли ще влезе в открит конфликт с външния си министър Щайнмайер, нито пък е склонна да се конфронтира с влиятелните кръгове в Германия, които не искат да се карат с Русия, и в тази връзка се призовава президентът на САЩ Обама "да преразгледа решението си именно Берлин да представлява Запада по въпросите, свързани с украинската криза и отношенията с Москва".

Германската дилема

Както е известно, германската икономика е не само най-проспериращата, но и най-динамичната в Западна Европа. Въпреки, че кризата в еврозоната не е преодоляна, Германия продължава да демонстрира стабилен растеж, като в сферата на външната търговия например, тя е също толкова активна колкото и Китай. В същото време обаче, според немалко анализатори (особено принадлежащите към лявото политическо пространство) относителният просперитет на Германия се дължи, освен на всичко друго, и на факта, че тя успешно "експлоатира" другите членове на ЕС. Като доказателство се посочва, че значителна част от огромната финансова помощ, която Брюксел отпуска за спасяването на проблемните икономики на страни като Гърция или Испания, в крайна сметка се оказва в сейфовете на германските банки (където ги прехвърлят бизнесмените от съседните държави). Тоест, финансовата система на еврозоната се използва за трансфер на средства от по-слабо развитите и недотам успешни страни към динамично развиващата се и стабилна Германия. В резултат от това, проблемните държави ускоряват движението си надолу, а германското правителство - благодарение на растящите простъпления от немския бизнес - има възможност да подпомага с част от тях закъсалите членове на ЕС. Именно това позволява вече в течение на доста време на последните да не фалират и, в същото време, гарантира по-нататъшното прехвърляне на финансови средства по частни канали към Германия. На този фон в южноевропейските държави нараства недоволството от "германския грабеж", докато сред германците се затвърждава убеждението, че страната им се е превърнала в донор на мързеливите европейци от южната периферия на ЕС. Но тъй като, поне засега, системата работи, никой - включително и в Берлин - не се опитва да търси алтернатива. Единствената причина тази ситуация да се промени може да стане случващото се в Украйна. Конфронтацията с Русия в рамките на украинската криза води до все по-големи загуби за немската икономика, а финансовата помощ за новите управляващи в Киев не дава очакваните резултати.

В тази връзка редица експерти напомнят, че в качеството си на водещата държава в ЕС, именно Германия бе в основата на "украинската политика" на Брюксел. Според тях, Договорът за асоциация на Украйна с ЕС ще доведе до ликвидирането на нейната индустрия, а десетките милиони жители на страната ще се превърнат в потребители на германската продукция и в "гастарбайтери" в немските предприятия. За разлика от големите германски компании обаче, последното не поражда никакъв ентусиазъм у немското общество, което се опасява, че появата на няколко милиона нови "гастарбайтери", при положение, че не се очаква сериозен икономически растеж, може да означава само безработица и по-ниски заплати. Това бе и една от причините, поради която украинската политика на Берлин и Брюксел, още от самото начало не се ползваше с особена подкрепа сред обикновените германци.
Недоволството обаче сериозно нарасна, след като стана ясно, че украинската политика на Германия, вместо очакваните печалби, носи само загуби на страната. Насочените срещу Русия санкции се стовариха като бумеранг върху немската индустрия, като към тях сега се прибавят и ответните санкции на Москва. При това не става дума само за преките загуби, които търпят германските компании, губещи достъпа си до руския пазар, но и за претенциите за компенсация от страна на другите членове на ЕС, които вероятно ще се плащат пак от Германия, в качеството и на основен "донор" в рамките на Съюза. Към всичко това следва да се добави и огромната и неефективна финансова помощ, отпускана на Украйна. Истината е, че в Берлин просто не са в състояние да установат, каква част от нея отива за плащане на дълговете на Киев към руския Газпром, каква част се краде, и какво остава за реализацията на предварително договорените цели. В случая, между помощта, отпускана на проблемните южноевропейски държави (като Гърция и Испания) и тази за Украйна съществува фундаментална разлика. Докато в първия случай, разходите на Германия се компенсират от мощния финансов поток в обратната посока - т.е. към немските банки, Украйна представлява своеобразна "черна дупка", която поглъща огромни средства, без това да има сериозен положителен ефект.

Затова не е чудно, че идеята за евентуално преразглеждане на източната политика на Германия се споделя от мнозина в Берлин (при това както в средите на левицата, така и на консервативната десница). За да се случи това обаче, има две основни пречки, като и двете, поне засега, изглеждат трудно преодолими.

Първият е свързан с това, че канцлерът Меркел отиде прекалено далеч в подкрепата си за новите управляващи в Киев и, съответно, в конфронтацията с Москва. Тя очевидно надцени потенциала на украинските националисти и подцени съпротивителния потенциал на руснаците. Сега пък Меркел се опасява, че ако публично признае досегашната си източна политика за погрешна, моментално ще бъде атакувана от многобройните си политически противници.

Далеч по-сериозната пречка обаче е свързана с отношенията по оста Берлин-Вашингтон. По време на управлението на Меркел тези отношения винаги са изглеждали стабилни и здрави. Което разбира се не означава, че противорачеята между двете страни, проявили се по времето на нейния предшественик Шрьодер, вече не съществуват. Напротив, германските елити са наясно, че интересите на страната се разминават с американските и не са склонни да ги жертват с лека ръка.

За разлика от Шрьодер обаче, който навремето не се поколеба открито да се противопостави на американската политика в Близкия Изток и се опитваше да формира около Германия собствена коалиция, Меркел предпочита да комбинира задкулисните договорки с руснаците с гръмки декларации за привързаността на страната към евроатлантическите ценности. Тя съзнателно не иска да се кара с американците, включително и защото разчита на подкрепата на Вашингтон при евентуалното възникване на криза в Европа. Проблемът е, че след като такава криза възникна в Украйна (при това не без съдействието на самата Германия), стана ясно, че американската помощ превръща Берлин в заложник на собствената му стратегия, изискваща по-нататъшна ескалация на кризата. За разлика от САЩ обаче, германците не са заинтересовани от подобно развитие, тъй като то удря директно върху тяхната икономика, доколкото днес именно германците плащат сметката за "европейския избор" на Киев и именно техните предприятия търпят най-големи загуби от санкциите срещу Москва. Впрочем, както изглежда, отслабването на Германия (а и на Европа, като цяло), също е част от стратегията на САЩ. Ето защо, докато Берлин тихомълком се опитва да открие начин да се измъкне от тресавището на украинската криза, Вашингтон прави всичко възможно той да затъне там още повече.

Според някои анализатори обаче, дългосрочните резултати от подобна политика могат да се окажат и във вреда на самите Съединени щати, тъй като задълбочаването на политическата криза на фона на нерешението икономически проблеми може да доведе до сериозни сътресения в Европа, включително до разпадането на ЕС. Все пак, възможно е във Вашингтон да смятат, че тактическата полза от сегашната им политика в Европа е от по-голямо значение.

Ето защо, не искайки да рискува и открито да се противопостави на САЩ и, в същото време, съзнавайки опасностите, ако продължи да се съобразява с американската стратегия по отношение на Украйна и Русия, Берлин се оказва раздвоен и нерешителен. Меркел не е наясно, кое точно е най-правилното поведение в тази ситуация, затова избягва резките движения и се опитва да прави само козметични корекции на източната си политика, отчаяно надявайки се, че руснаците в крайна сметка ще бъдат принудени да отстъпят и Германия ще може да излезе от украинското блато ако не с печалба, поне без сериозни загуби. Не е ясно обаче, доколко във Вашингтон, да не говорим за Москва или Киев, ще бъдат склонни да се съобразят с тези проблеми на Берлин. Всичко това обяснява, защо в крайна сметка украинската криза се превърна и във вътрешногерманска.

Трансформацията на германската външна политика

Поне от две години насам в Германия се води сериозна дискусия относно концепцията на новата външна политика на страната. Началото и беше поставено от президента Йоахим Гаук, който в края на 2013 подчерта, че "в днешния, изпълнен с кризи и сътресения, свят новата отговорност на Германия нараства". Няколко месеца по-късно, тезата му беше развита от външния министър Франк-Валтер Щайнмайер и министъра на отбраната Урсула фон дер Лайен, които очертаха контурите на бъдещата външна политика на страната, ключов елемент от която бе готовността и за пряка военна намеса в чужбина. Очевидно, "нерешителният хегемон" (както дефинират Германия някои анализатори) трябваше, рано или късно да поеме отговорността си не само като икономически, но и като политически лидер на ЕС. И макар че засега все още става дума по-скоро за декларация на намерения, бързото развитие на събитията в света, включително в Европа, принуждава Берлин да започне постепенно да руши "табутата", ограничаващи досегашната му външнополитическа активност.

Корените на новата германска външна политика

Всъщност, сегашните спорове в обществото относно външната политика на Германия бяха предшествани от стартиралата преди няколко години дискусия между експертите на същата тема. След началото на финансово-икономическата криза ролята на страната започна да се променя. Тя окончателно се утвърди като лидер на ЕС, което на теория би трябвало да доведе и до промяна на тежестта и на световната сцена. Което пък императивно поставя въпроса за основния вектор на германската геополитика.

Истината обаче е, че Берлин не гореше от желание да стане едноличен лидер в ЕС. Напротив, както посочва проф. Петер Шулце (виж статията му в бр.3/2014 на "Геополитика"), на практика, Германия беше принудена да започне да направлява европейската политика заради слабостта на партньорите си, но очевидно или не е склонна, или просто не може да се справи с това бреме.

Определена роля за тези колебания на Берлин играят две важни тенденции, проявили се след обединяването на Германия и усилили се по време на икономическата криза: критичното отношение към модела на ЕС и отслабването на трансатлантическите връзки, израз на което бе стремежът за преразглеждане на Договора от Маастрихт и на характера на отношенията със САЩ. Освен това фокусът на интересите на германската икономика започна да се измества от европейския пазар към този на държавите от BRICS, а американските гаранции за сигурността на страната все повече се възприемаха като остатък от студената война. Всъщност, поставянето под въпрос на двата основни принципа на немската външна политика през периода до 1989 - алиансът със САЩ и европейската интеграция, беше закономерен резултат от политиката за превръщане на Германия в "нормална държава", възприета по времето на канцлера Герхард Шрьодер. Това обаче означаваше тя да започне отново да се възприема като жизнеспособен играч в новия многополюсен свят, способен да действа самостоятелно, което нямаше как да не разтревожи американските и партньори.

Тоест, от няколко години насам за всички е ясно, че предишната външнополитическа концепция вече не отговаря на новата роля на Германия и Берлин рано или късно ще трябва да я преразгледа. При това става дума за обективен процес, ускорен от германския възход в обзетия от кризата ЕС, като основният въпрос е именно, кой път ще избере Германия.

Според известния немски външнополитически експерт Улрих Шпек от центъра "Карнеги-Европа", пред Берлин има три възможности. Първата е да се ориентира към напълно самостоятелна външна политика, съобразена единствено с националните интереси, което най-вероятно би довело до формирането в Европа на антигерманска коалиция и би породило множество сериозни проблеми за Берлин.

Втория (и оптимален, според Шпек) вариант е "трансатлантическия", т.е. тясното сътрудничество със САЩ при решаването на глобалните задачи. За да формира подобен съюз с Вашингтон обаче, Германия би трябвало да се откаже от пасивната си позиция и да започне да действа като лидер на ЕС (макар и в тясно сътрудничество с Брюксел, Париж и Лондон) и да бъде готова да инвестира не само финансови средства, но и военна мощ. Шпек смята, че това би гарантирало запазването на сегашния "либерален световен ред" още дълго време, което пък ще означава просперитет, мир и свобода за Германия.

Третият път е Германия да се ориентира към максимално възможната реализация на постановките на Лисабонския договор, залагайки на превръщането на ЕС в нова глобална супердържава. Това обаче би означавало пълен отказ от националния суверенитет, да не говорим, че става дума за продължителен и изключително сложен процес, чиито успех зависи от политическата воля на всички членове на ЕС.

Както се вижда, първата и втората възможност са полярно противоположни, затова пък всяка от тях може да се комбинира с третата. Тоест, ако Германия се ориентира към реализацията на собствена външна политика, няма начин тя да запази близките си отношения със САЩ. Напротив, ако Берлин реши да продължи да работи в тясна връзка с Вашингтон за запазването на сегашния световен ред, това би означавала да се откаже от реализацията на голяма част от националните си интереси. И в двата случая обаче, европейската интеграция (чиито модел може да бъде частично променен) би могла да се окаже фактор, повишаващ ефективността на германската външна политика.

Тоест, на практика пред Берлин няма три, а само две възможности - за самостоятелна или за проатлантическа външна политика, в някаква комбинация с "европейския вариант". Впрочем, самият Улрих Шпек признава, че "европейският вариант" е труднопостижим, защото изисква (най-малкото) наличието на дългосрочен стратегически консенсус между членовете на ЕС относно специфичните европейски външнополитически интереси, както и на силен център, в какъвто Брюксел едва ли може да се превърне в обозримо бъдеще.

Мястото и ролята на САЩ

За Вашингтон, самостоятелната външна политика на Германия, включваща близки партньорски отношения с държавите от BRICS, е фактор ускоряващ ерозията на и без това все по-нестабилното глобално лидерство на Америка. При подобно развитие, САЩ рискуват не само да загубят Германия (а това означава и Европа), но и да изпаднат в стратегическа изолация пред лицето на нарастващото противопоставяне на сегашния световен ред и модела на глобализация, който е основния източник на американската икономическа мощ и доминация в света. Тоест, ясно е, че залогът е изключително висок, като на този фон опасенията на европейските партньори на Берлин от нарастването на неговата мощ, не изглеждат особено съществени или пък са просто производни от тези на САЩ, имащи екзистенциален характер.

Въпреки това този сценарий не е невъзможен, предвид факта, че през последните години Германия, чиито икономически интереси винаги са били в основата на външната и политика, обръщаше все по-голямо внимание на развиващите се пазари и се опитваше да гради "стратегически партньорство" с незападните държави и най-вече с Русия и Китай, които са основните конкуренти на САЩ във военно-стратегическата и икономическата сфери.

Както посочват в тази връзка немските въшнополитически експерти Томас Клайне-Брокхоф и Ханс Маул: "Германия е съвсем близо до края на сегашната ситуация, когато най-важният и търговски партньор е и основният и стратегически съюзник", посочвайки, че буквално всеки момент Китай може да измести Франция като основен потребител на германските стоки, което ще има дългосрочни последици.
Ето защо от ключово значение за САЩ се оказва неутрализирането на "едностранните тенденции" в германската външна политика и пренасочване усилията на Берлин към подкрепата на съществуващия световен ред и американското глобално лидерство. Но за да се случи това, Германия следва да бъде убедена, че "трансатлантическият вариант" не само е без алтернатива, но и е полезен за нея, тъй като тя може да поддържа наистина "стратегически" отношения само със западноевропейските и северноамериканските си партньори, споделящи едни и същи интереси, ценности и политически системи.

Вашингтон разполага с достатъчно солиден инструментариум за да наложи тази своя визия на Берлин, включително вътре в ЕС, както и в самата Германия, където има силно "проатлантическо" лоби. В чисто концептуален план пък, "атлантическият вариант" за развитие на германската външна политика беше формулиран още през 2013 в доклада "Новата мощ и новата отговорност" на германската Фондация за наука и политика (Stiftung Wissenschaft und Politik - SWP) и немския филиал на американската Фондация Маршал. Показателно е, че споменатият по-горе експерт Клайне-Брокхоф, който по онова време беше директор на Фондация Маршал, малко по-късно стана ключов съветник на германския президент Йохан Гаук, което вероятно обяснява защо в последните си речи Гаук на практика се изказва в подкрепа именно на "атлантическия вариант" за развитие на немската външна политика.

Проатлантическата ориентация на Германия

В основата на лансираната в споменатия по-горе доклад концепция за новата германска външна политика е заложена идеята, че страната има голяма полза от глобализацията и съществуващия световен ред, затова нейна стратегическа цел следва да стане неговото запазване и развитие. В тази връзка се предлага Германия, съвместно с държавите от ЕС и използвайки интрументариума на общата европейска външна политика, да работи по-усилено за съхраняването на изгодното за нея статукво. Това става още по-актуално предвид факта, че тъй като ресурсите на САЩ са доста по-ограничени, отколкото преди, тяхното участие в международната политика вече ще има избирателен характер като Вашингтон планира да концентрира вниманието си най-вече в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Следователно Берлин трябва да поеме по-голяма отговорност както в Европа и съседните райони, така и в света, и да бъде готов за решителни действия (включително за използване на военна сила) против онези, които застрашават сегашния световен ред.

В доклада се посочва, че възходът и появата на световната сцена на "новите" държави е фундаментално предизвикателство за Запада и, в частност, за Европа и най-вече за Германия, която обаче осъществява "стратегически партньорства" с много от въпросните държави. Твърди се, че последните не само оспорват доминиращата роля на западните държави в институциите на съществуващия международен ред, но и поставят под съмнение неговите норми и архитектурата му, включително опитвайки се да формират собствени "контраинституции", от типа на Евразийския съюз и Банката за развитие на BRICS.

В същото време, в доклада като "потенциално опасни" се определят само няколко конкретни държави: Иран, Сирия, Северна Корея, Куба и Венецуела. По отношение на "новите" големи играчи на световната сцена пък се предлага да се провежда политика, която да ги убеди да се включат в решаването на глобалните проблеми в рамките на сегашния световен ред, а ако не поискат да го направят - да бъдат изолирани или "сдържани".

В тази връзка, за ограничаване на негативните последици от неизбежния конфликт между стремежа на Германия за "мирно презареждане на съществуващия световен ред" и заинтересоваността и от развитието на двустранните отношения, гарантиращи и "икономически растеж, приходи и достъп до ключови ресурси", се предлага в случаите, когато немските "стратегически партньори" не демонстрират желание за конструктивно сътрудничество за запазване на сегашния световен ред, Берлин да жертва изгодите от двустранните си отношения с тях в името на запазването на "трансатлантическата връзка".

В същото време, в доклада се препоръчва на Германия да не позволява на "стратегическите си партньори" да я шантажират, като се твърди, че най-добрата гаранция за това в сферата на политиката за сигурност е активното и участие в НАТО, а в икономическата сфера се налага диверсифицирането на източниците на енергоносители и пласментните пазари, но най-вече - укрепването на икономическия потенциал на ЕС и разширяване на трансатлантическата свободна търговия.

Като цяло, докладът дава ясна представа за същността на "проатлантическия вариант", предлаган на Берлин. Ако го приеме като основа на външната си политика, Германия на практика се съгласява да подчини тази политика (както и политиката си за сигурност) на интересите на САЩ, оставяйки на заден план собствените си интереси, ако те противоречат на стратегията на Вашингтон. Основният аргумент в тази посока на авторите на доклада са ползите за Германия от глобализацията и съществуващия световен ред, както и общата ценностна система с държавите от Запада.

Източният вектор на германската външна политика

Влошаването на политическата ситуация в Европа и света се превърна в своеобразно изпитание за Германия и готовността и да осъществява по-активна външна политика. На практика, Берлин вече започва да реализира онова, което доскоро беше само предмет на теоретични дискусии. При това се рушат редица традиционни за следвоенната немска външга политика "табута", пример за което стана решението за оръжейни доставки за сражаващите се с т.нар. Ислямска държава кюрди. Както е известно, в навечерието на дебатите по него в Бундестага, германският външен министър Урсула фон дер Лайен подчерта, че "по-важна от въпроса за доставките на оръжие е готовността ни да преодолеем "табутата" и да поставим открито въпросите, които ни вълнуват".

Украинската криза доведе до сериозни промени в т.нар. източна политика на Берлин, т.е. в отношенията му с Русия, където също бяха разрушени немалко традиции. Така, опитът на въшният министър Франк-Валтер Щайнмайер да възстанови положителния импулс в руско-германските отношения, се оказа под въпрос след присъединяването на Крим към Русия и още през пролетта на 2014 Германия започна постепенно да втвърдява позицията си към Москва. За това активно съдействаше и политиката на САЩ, оказващи силен натиск върху Берлин и ЕС, като цяло, особено по въпроса за налагането на санкции на руснаците. При това Вашингтон очевидно се стреми максимално да ерозира икономическите и политически връзки между ЕС и Германия, от една страна, и Русия - от друга.

Според цитирания по-горе проф. Петер Шулце, още през 2012-2013, определени кръгове в САЩ, а и в самата Германия, на практика са вкарали Русия в списъка на "опасните държави", настоявайки, че Германия следва да промени подхода към руската си политика и приветствайки охлаждането между Москва и Берлин и приетата през есента на на 2012 твърда резолюция на Бундестага. Впрочем, въпросните среди не крият, че биха подкрепили дори пълната изолация на Русия, която окончателно да я "затвори" в Североизточна Евразия.

Причините за това са ясни. Русия, която открито се обявява против сегашния световен ред и активно работи за изграждането на ерозиращи го нови международни институции, очевидно е опасна за американската хегемония. В същото време тесните икономически отношения между Москва и Берлин не само се отразяваха негативно върху проатлантическата ориентация на Германия, но и усилваха стремежа и за по-самостоятелна външна политика.

Затова Вашингтон е заинтересован от ерозията на отношенията между Германия (и ЕС, като цяло) и Русия. Това, от една страна, не оставя на Берлин друг избор, освен да се ориентира към "трансатлантическия" вариант, а от друга страна действително може да дестабилизира Русия, като надеждите на САЩ са, че то може да доведе и до смяна на управляващия елит в Москва, което несъмнено би отстранило много сериозна пречка по пътя към "новия американски век". Украинската криза се оказа най-подходящата възможност за реализацията на този сценарий, макар че, както посочва руският външен министър Лавров: "Ако не беше присъединяването на Крим или въстанието в Югоизточна Украйна, Западът щеше да измисли нещо друго, тъй като си е поставил за цел на всяка цена на извади Русия от равновесие".

Поне за момента би могло да се каже, че нещата се развиват именно в тази посока.

Новата източна политика на Берлин изненада мнозина, особено в Русия. Там очевидно трудно могат да си обяснат, защо Германия реши да се присъедини към антируските санкции, инициирани от САЩ, особено на фона на упорито изгражданите през последните почти двайсет и пет години "специални отношения" между двете страни. Всъщност, още навремето някои руски експерти предупреждаваха за подобно развитие. Така, в книгата си "Русия-Германия: спомени за бъдещето", появила се в началото на 90-те години, бившият съветски посланик в Берлин Юлий Квицински (по-късно зам. министър на външните работи на Русия и депутат в Държавната дума) посочва, че: "Ако преди разпадането на Съветския съюз, страната действително се разглеждаше от германския елит като потенциален партньор в голямата политическа игра за възраждане на някогашната роля на Германия, след като това се случи немските стратези виждат в постсъветското пространство най-вече обект за "усвояване и използване" и интерес на Германия". Според него: "Дори и да не е била сред инициаторите, Германия активно подкрепяше всички решения за разширяването на НАТО и ЕС, т.е. работеше за изтласкването на Русия от Европа, стремейки се да интегрира в тези две организации всички някогашни традиционни зони на влияние на Германския Райх в Източна и Югоизточна Европа. Съвместно със САЩ и други държави от НАТО, Берлин активно прониква в постсъветското пространство и най-вече в Украйна и Южен Кавказ и на практика подкрепя политиката за формиране на антируски санитарен кордон в т.нар. "близка чужбина" на Русия. В икономическите си връзки с Москва, Берлин демонстрира най-силен интерес към разширяване на достъпа си до нейните енергийни, минерални и други природни ресурси, като в същото време се стреми да забави възстановяването и развитието на обработвателната и индустрия". Квицински смята, че източната политика на Германия, а в по-широк смисъл и цялата и външна политика, винаги е била функция на мощта или слабостта на Русия. Берлин се стреми да се приспособи към една силна Русия и понякога е склонен да действа съвместно с нея. Ако прецени обаче, че тя е слаба, той моментално преминава в атака. Затова, според него, решаването на въпросите на отношенията между Русия и Германия минава през предварителното решаване на вътрешните руски проблеми, което би попречило на германците да се поддадат на внушенията на САЩ по отношение на политиката към Москва. Впрочем, то вероятно би стимулирало Берлин да преразгледа и отношенията си със САЩ.

Засега обаче, сериозното влошаване на отношенията между Москва и Берлин е налице и дори отмяната на традиционните консултации между двете правителства беше прието като нещо очаквано. В същото време все още не може да се говори за пълното прекратяване на руско-германското партньорство.

Истината е, че Берлин продължава да се колебае и въпреки сериозните усилия на проатлантическото лоби, в средите на германския политически и икономически елит все още има немалко противници на по-нататъшното влошаване на отношенията с Москва, независимо от усилията на медиите за тяхната дискредитация. Неслучайно външният министър Щайнмайер неколкократно потвърди, че Русия винаги е била и ще продължи да бъде ключов съсед на Германия и "не е в наш интерес да изолираме задълго тази страна".

Очевидно е обаче, че ревизията на руската политика на Берлин е неизбежна, впрочем тя вече е налице. В същото време изборът на нова стратегия по отношение на Москва е част от избора за цялостната бъдеща стратегия на германската външна политика и основният въпрос е, какви ще са последиците от този избор - не само за руско-германските отношения, но и за цяла Европа и дори за света.

Някои изводи

Мнозина външнополитически експерти смятат, че сегашната криза в Украйна е израз най-вече на конфликта между САЩ и Русия, в чиято основа, от една страна, е стремежът на Вашингтон да запази глобалната си доминация и сегашния световен ред, а от друга - отказът на Москва да се съобразява с американската хегемония и усилията и за формирането на многополюсен свят.

В рамките на тази конфронтация САЩ предлагат на Германия, както и на останалите държави от Запада, да подкрепят усилията им за съхраняване на съществуващата система, аргументирайки това с "необходимостта да бъдат защитени общочовешките ценности" и обвинявайки противниците на сегашния световен ред, че грубо нарушават международните правни и морални норми. При това обаче, както показват последните разкрития за случилото се в тайните затвори на ЦРУ в Източна Европа, самите САЩ нямат особени скрупули в това отношение и когато им се налага да избират между ценностните принципи и интересите, вторите винаги имат приоритет.

Впрочем, напоследък ЕС все по уверено върви в същата посока. Затова, ако Берлин реши да се ориентира към "трансатлантическия вариант", този вектор в развитието както на европейската, така и на самата германска външна политика, ще се наложи окончателно. Възможно е, германските стратези да смятат този вариант не толкова за най-привлекателния, колкото за най-малко проблемия избор, тъй като позволява на страната им да избегне сериозния сблъсък с партньорите си. При това не само със САЩ, но и с опасяващите се от възхода на Германия европейци, които виждат във Вашингтон защитник не само от "руската", но и от "германската" опасност. В същото време обаче, това ново сплотяване на Запада около САЩ и очевидната му насоченост към запазване на сегашното статукво, неизбежно ще ускори сближаването между незападните държави, пораждайки риск от нова поляризация от типа на студената война с непредсказуеми последици.

Вече има достатъчно ясни признаци, че подобни тенденции действително са налице. Така, през октомври 2014 китайския вицепремиер Ван Ян обяви, че на фона на форсираните от Запада "цветни революции" и Русия, и Китай следва да се концентрират върху развитието на взаимноизгодното си стратегическо сътрудничество, като по този начен дадат достоен отговор на Запада.

Това означава, че ако Германия действително избере "трансатлантическия вариант", загубите и могат значително да нахвърлят временните ползи от запазването на сегашния световен ред. Всъщност, изборът на Германия може да се окаже решаващ и за останалия свят, защото днес именно от Берлин до голяма степен зависи, доли САЩ ще могат отново да обединят Запада и да съхранят американската глобална доминация, както и, в каква посока ще се развива занапред световната политика. Ето защо въпросът за посоката на германската външна политика остава актуален и дори се превръща в ключов проблем на глобалната политика, т.е. придобива качествено ново измерение.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

България

К.Методиев, Уроците от „Южен поток“

Югоизточна Европа

Б.Градинаров, Проблемите и амбициите на "турския тигър"

И.Кудряшева, Турският опит в сферата на националната консолидация

Б.Банчев, Влашкото малцинство в Сърбия и позицията на Букурещ

Д.Вукелич, Сръбското малцинство в Унгария.

П.Георгиев, Черно море като зона на глобален геополитически сблъсък.

Светът

В.Катранджиев, Западът vs. Русия: санкции, контрасанкции, геополитически проекции

С.Каменаров, "Нерешителният хегемон": дилемите на германската външна политика

Б.Димитров, BRICS като културно-цивилизационен фактор и предизвикателство пред геополитическото статукво

Н.Стефанов, Новите геополитически конфигурации в Азия.

Й.Начев, Латиноамериканската геополитика на Москва.

E.Маринов, Развитието на интеграционните процеси в Африка: от политически към икономически цели.

Гледна точка

М.Хъдсън, Бумерангът на новата студена война.

Н.Барма, И.Ратнър, С.Уебър, Добре дошли в "света без Запада"

Геостратегия

Б.Хаджиев, Интернет стратегията на Ислямска държава

В.Дергачов, Геополитиката на "управлявания хаос"

Геоикономика

В.Абатуров, Юанът срещу долара.

Й.Хелевиг, Живот назаем: последиците от отрицателния ръст на БВП в ЕС и САЩ.

Идеи

Ф.Фукуяма, За доброто и лошото управление

Книги

Н.Милмън, Отвъд стереотипите за човешката еволюция.

Интервю

Михаел Ламбер за конфликта между Запада и Русия и бъдещето на глобализацията

{backbutton}