02
Пон, Дек
4 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Известният руски икономист, експерт по статистика и публицист Михаил Хазин е роден през 1962 в Москва. Завършва статистика в Московския държавен университет. По-късно работи в Държавния комитет по статистика и е банков консултант. През 90-те години ръководи Отдела за кредитна политика на руското Министерство на икономиката и е зам. началник на Икономическото управление към Президента на Русия. От 2002 е президент на експертната консултантска компания Неокон, занимаваща се със стратегическо прогнозиране. Автор е на стотици публикации и на няколко книги, включително на появилия се през 2003 бесселър "Залезът на империята на долара и краят на Pax Americana", в който прогнозира глобалната финансово-икономическа криза, започнала през 2008. Член на Висшия съвет на Международното евразийско движение.

- Как бихте коментирали развитието на интеграционните процеси, довело да подписването в края на май на договора за създаването на Евразийския икономически съюз (ЕАИС)?

- Бих предложил следната гледна точка. Налице са процеси, които съвпадат с глобалните тенденции, както и такива, които се развиват в точно обратната посока. През 90-те години на ХХ век и дори през първата половина на периода 2000-2010 тази глобална тенденция беше насочена към усилване процеса на глобализация. В този смисъл всички регионални интеграционни процеси, на практика, работеха против основната глобална тенденция. Тоест, те бяха твърде скъпи и, като цяло, беше много трудно да продължат да се развиват и да не се допусне да бъдат прекратени. Илюстрация за това, колко скъпо е поддържането на тези процеси е Европейският съюз. Там се харчат луди пари само и само всички да са доволни, защото ако не са, няма да им е изгодно да останат в Съюза. Виждаме как малките страни-членки на ЕС, като тези от Балтика или Южна Европа, които бяха включени сравнително скоро, загубиха много от присъединяването си към Съюза. Разбира се, налице беше мощна пропаганднна кампания, прокарваща определена проевропейска идеология, налице е и елит, за който всичко това е изгодно. От гледна точка на обективните тенденции обаче, нещата изглеждат ясни. От 2008 насам тази ситуация започна да се променя. Защото механизмът за стимулиране на търсенето посредством емисията на долари престана да работи. Затова остават два варианта за развитие на събитията. Или европейците следва да се въоръжат с огромно търпение тъй като спадът на жизненото равнище на населението и, съответно, на икономиките е много голям (почти двукратен) и за Европейския съюз, и за САЩ, или пък трябва да се замени механизмът за поддържане на търсенето с помощта на емисията на долари с други, т.е. с регионални емисионни центрове. Така, след 2008 регионалната интеграция се очерта като водеща глобална тенденция, измествайки глобализацията. Пак по тази причина впрочем, всички опити през 90-те и началото на 2000-те да бъде създадено нещо на мястото на рухналия СССР не бяха успешни и обикновено се ограничаваха само с декларация на намерения. Сега обаче, нещата се промениха.

- Смятате че процесът на глобализация все повече остава в миналото?

- Глобализацията се разпада. Всичко, което се случва днес в Украйна, в Близкия Изток, в Северна Африка и на други места, са опити със сила да бъдат спрени тези процеси, които обективно няма как да бъдат преустановени. Тоест, САЩ, които бяха свикнали, че всички процеси в света се развиват в тяхна полза, а след разпадането на СССР бяха сигурни и, че вече никой не може да им попречи, внезапно откриха, че глобалните тенденции се променят. Американците не могат да осъзнаят, или по-скоро не са склонни да признаят факта, че дълбочинните механизми на кризата противоречат на тяхната фундаментална идея. Условно казано, концепцията, която е заложена в основата на теорията за кризата, се базира на идеята за края на капитализма. А Западът просто не приема тази идея.

- Тоест, смятате, че е дошъл и краят на теорията за цикличното развитие?

- Теорията за цикличното развитие вече не работи. Най-общо казано, тя работеше в рамките на глобалния цикъл, в рамките на глобалната тенденция. Само че тази тенденция се промени. Предстои началото на нови цикли, старите вече няма да функционират. Именно поради това е некоректно да определяме сегашната световна финансово-икономическа криза като "рецесия". Рецесията е цикличен термин, докато мащабите на сегашният спад и депресия са такива, че в никакъв случай не може да се говори за рецесия.

По тази причина, това, което се случва днес в рамките на развитието на Митническия съюз, представлява опит за създаване на такъв регионален емисионен център.  Тъкмо поради това възможността за присъединяване към Митническия съюз, освен от Армения, Киргизстан и някои други държави от ОНД, се обсъжда съвсем сериозно от страни, които никога не са били част от СССР. Това са Турция, Израел, Иран, Индия и Виетнам. Необходимо е обаче формирането на Митническия - Евразийския икономически съюз да става бавно и постепенно, защото ако този процес изкуствено се ускори, рискуваме да се окажем в същия капан, в който попадна Европейският съюз.

- Смятате че става дума за присъединяването на тези държави към Митническия съюз, или по-скоро за формирането на нов, алтернативен силов център?

- Разбира се, става дума за създаване на нов алтернативен център. Що се отнася до политическия елемент обаче, той не вълнува особено въпросните страни, той като в момента те дори не са регионални лидери. Турция например се опита да стане такъв лидер в рамките на пространството на някогашната Османска империя, но получи силен шамар от страна на исляма. Много ясно и беше показано, че плановете и няма как да се реализират. Това разбира се, няма да попречи на Анкара за заеме своята ниша, защото в икономически план, тя упражнява силно влияние върху немалко държави от региона. Макар че и тук не всичко върви гладко. Дори в Азербайджан идеята за евентуално обединение с Турция, под каквато и да било форма, поражда силни съмнения. В Баку се опасяват, че ако това се случи, те ще се превърнат в "господин Никой", а в Анкара се тревожат, че Азербайджан ще започне да "изсмуква" турските ресурси.

- Но нима и в Митническия съюз, поне в рамките на бившия СССР, не се очертава същата схема? Нали и там участват съвършено различни икономики - силно различаващи се в ресурсно отношение. Освен това, Москва, както показват преговорите в рамките на Съюза, също не е склонна да споделя ресурсите си.

- Не е така. Нещата са различни, защото в Митническия съюз съществуват определени схеми - т.е. определени договорености и, което е най-важното, има две държави, които разполагат с огромни природни ресурси, които те, на практика, могат да споделят с останалите. Това са Русия и Казахстан. Що се отнася до Армения, присъединяването и към Митническия съюз на практика означава следното. На фона на останалите участници, арменската икономика просто не се забелязва. Тя е много малка. Арменската диаспора обаче е втората след еврейската в света по своята сплотеност и влияние. Присъединяването на Армения към Митническия съюз означава, че тази диаспора (в по-голямата си част, разбира се) признава, че интеграционните процеси в рамките на ЕАИС са правилната стратегия, имаща голямо бъдеще. А тя е изключително мощен инструмент за влияние в света. Арменци живеят навсякъде: и в континентална Европа, и в близкоизточния регион, и в Америка. И тази диаспора притежава съвсем различна визия. Тези хора оценяват ситуацията отстрани, през друга призма и други параметри. Проблемът за споделянето на ресурси, както и други въпроси, по които в момента текат сериозни дискусии сред членовете и кандидатите за членство в Митническия съюз - всичко това са детайли. Ясно е, че всеки от участниците ще се опита да си извоюва по-добри позиции. Затова ще спорят и дори ще се карат по време на преговорите, но след това - в кулуарите, ще си стискат ръцете и ще декларират, че са постигнали голям пробив. Което, в общи линии, си е точно така.

- Как следва да се реши проблемът с конфликтните зони в рамките на новата (както твърдите вие) глобална тенденция за укрепване на регионалните интеграционни обединения?

- Да вземем например Балканите. Това е традиционна зона на руските интереси, затова следва да сме наясно, как да разговаряме с турците. Защото това е и традиционна зона на турските икономически интереси. В исторически план, Балканите са попадали в зоната на интереси на Персийската империя, на Рим и Византия, на Османската империя. Това е уникален регион, към който Турция не е равнодушна. Тя обаче не е в състояние да наложи политическата си доминация в него и затова се нуждае от руския политически чадър. Тоест, ще и се наложи да се споразумее с Москва и това споразумение може да бъде постигнато в рамките на Евразийската интеграция.

В Кавказкия регион се очертава подобна схема. Ако Армения влезе в Митническия съюз, Азербайджан вероятно ще я последва. В Баку просто не могат да допуснат Русия да действа изключително на арменска страна. Така поне мисля аз. Между другото, при подобно развитие доста бързо може да бъде решен и проблемът с Нагорни Карабах.

- Интересно, как може да стане това?

- Схемата е доста проста. Формално признаване на суверенитета на Азербайджан и широка автономия за арменското население в самия Карабах, както и освобождаване на азербайджанските райони, които бяха окупирани от арменците за да се гарантира зона на сигурност около областта, с последващото им демилитаризиране.

- Плюс предоставяне на мандат на Москва за гарантиране на сигурността в района?

- Струва ми се, че това няма да е необходимо, тъй като на практика малцина там са склонни да се сражават и ако съответните споразумения бъдат подписани, хората няма да воюват. Разбира се, всичко това няма как да стане факт още утре, но първите стъпки в тази посока могат да бъдат предприети достатъчно бързо.

- Свидетели сме на задълбочаваща се пропаст между (условно казано) Запада и Москва. Най-вероятно в Украйна няма да бъде осъществена истинска федерализация, макар да е възможно тя да получи статут на нечленуваща във военни блокове държава. На практика е налице процес на отдалечаване между Русия и Молдова, където изглежда все по-вероятно да бъде възродена идеята за обединяване с Румъния. Грузия пък е на подстъпите към НАТО. Как следва да действа Москва на фона на този разширяващ се тектоничен разлом?

- Всичко ще се решава в рамките на новите глобални тенденции, т.е. в рамките на регионалните интеграционни процеси. Именно поради това Грузия, макар и не толкова забележимо, вече се движи в обратната посока. Всяка държава от този регион или продава нащо на Север (т.е. на Русия), или не продава нищо. Грузия не може самостоятелно да изхрани собственото си население. Това е невъзможно, защото тази страна не произвежда нищо,           което да е по-евтино от турския внос. Затова грузинските пазари са на Север и това е факт. Трябва да сме наясно, че при евентуално глобално споразумение между Русия и Турция, всички проблеми в Южен Кавказ могат много лесно да бъдат решени. Разбира се, не бива да забравяме за Иран, макар, че и той не представлява кой знае какъв проблем. В този локален геополитически силов баланс Армения разчита на Иран, а Азербайджан - на Турция.

- Съгласете се обаче, че Иран е много труден партньор и постигането на споразумение с него няма да е лесно.

- Наясно съм с това. Иран и Турция също започват постепенно да се сближават, най-вече в рамките на антиамериканските си позиции. Тук обаче говоря най-вече за глобалните тенденции, затова нека оставим настрана локалните сблъсъци. Ако обаче доминираше някаква противоположна на регионалната интеграция глобална тенденция, независимо от всички опити за постигане на споразумения, те биха изглеждали малко вероятни. Но тъй като нещата са точно обратните, смятам, че в крайна сметка събитията в Украйна ще се развият по благоприятен от гледна точка на Евразийската интеграция начин и единствената част от нея, която ще се откъсне, е Галиция, която всъщност въобще не ни е необходима.

- И къде ще отиде тя?

- Ще отиде в сферата на влияние на Западна Европа. Всъщност, тя и е необходима, защото това, което се случва днес в тази част на континента е реализацията на един стратегически проект, представляващ втория опит на старите континентални елити на Европа, които са свързани със земята и чиито главен координатор е Ватиканът, да вземат реванш за разгрома си в Първата световна война. Именно тези елити заложиха навремето на Хитлер и отново загубиха, затова след това им се наложи прекалено дълго да останат в сянка, но напоследък започнаха отново да излизат на светло. Те обаче имат сериозен проблем - Холокостът и породеното от него законодателство, затова се нуждаят от някаква "свободна зона" в Европа, където биха могли да стартират възраждането на своята националистическа идея. Галиция е идеалното място за това, тя представлява своеобразна "сива зона". Там могат да се прокарват и разпространяват всякакви идеи, но тя трябва да бъде отделена от Киев, включително и защото засега той се контролира от американците.

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Orville Schell, John Delury, Wealth and Power: China’s Long March to the Twenty-First Century.  496 pages, Random House, 2013

От 90-те години на миналия век насам американската политика към Китай се основаваше на идеята, че нарастването на китайското благосъстояние и укрепването на международното положение на страната съвсем естествено ще доведат до вътрешнополитическата и либерализация. В началото на миналото десетилетие администрацията на Буш-младши също се надявяше, че Пекин ще се превърне в "отговорен член" на международна общност. През тези години значително нарасна икономическата и дипломатическа тежест на Китай, превърнал се във втората най-голяма световна икономика. Китайските лидери определят страната си като "велика държава" наред със САЩ. В същото време Китайската компартия запазва монопола си върху политическата власт и в навечерието на сериозни международни събития, като Олимпиадата през 2008 например, значително ограничава активността на местните правозащитници, адвокати и други привърженици на либералните реформи. На международната сцена Пекин все по-често изявява претенциите си за различни спорни територии, подкрепяйки ги с военна сила, както и с икономически лостове, включително заплахи за прекратяване на търговията с някои видове стоки.Ако преди китайският политически елит поне демонстрираше някакъв интерес към демократичните ценности и международните норми, днес той активно рекламира собствения си модел като алтернатива на т.нар. "западна система". Защо американските политици един след друг допуснаха и продължават да допускат толкова сериозни грешки в опитите си да разберат Китай?

На първо място, те игнорираха сигналите, които дава съвременната история на Китай и неговата Комунистическа партия и които би трябвало да ги накарат да се усъмнят в представата си за неизбежността на китайската либерализация и възприемането на нормите и правилата на международните институции. Все пак, както се казва "по-добре късно, отколкото никога" и Орвил Шел и Джон Делюри анализират тези сигнали във великолепното си фундаментално ново изследване "Богатството и силата: дългият път на Китай към ХХІ век". Шел, който е бивш декан на Факултета по журналистика на Калифорнийския университет в Бъркли, днес ръководи центъра на Азиатското общество за американско-китайски отношения. Делюри пък е историк, завършил Йейлския университет, който в момента преподава в Сеулския университет Йонсей. В книгата си двамата автори отлично съчетават научната ерудиция и характерното за журналистите предпочитание към ярките и показателни детайли. Те оживяват монографията си с биографични скечове, посветени на ключовите представители на китайската интелигенция и политика през ХІХ и ХХ век.

Китайското национално възраждане

Според тях, китайското национално възраждане, дефинирано с понятието "фуцян" (богатство и сила), е изначалната цел на всички тези исторически фигури. В течение на два века китайският елит се опитва да трансформира срама от униженията, на които е подложена страната през ХІХ век, когато чуждестранните държави нееднократно се възползват от военната слабост на Китай, в онази енергия, която следва да захрани китайски възход и да поправи мъчителното минало. Дори когато някой от представителите на този елит се опитва отвреме навреме да прокарва западните ценности, тези опити са мимолетни и се предприемат само тогава, когато изглежда, че либералната демокрация би могла да обогати и укрепи държавата. В увода към книгата си, Шел и Делюри акцентират върху общото във всички тези случаи: "За разлика от демократичната политическа реформа на Запада, която се базира на вярата в определени универсални ценности и човешките права, които произтичат ако не от природата, то от Бога, и затова имат право на съществуване и трябва да бъдат спазвани, без оглед на резултатите от тях, доминантната реформаторска традиция в Китай се развива на основата на един по-утилитарен подход. В нея основно внимание се отделя на връщането на Китай на позициите на силата, затова всяко средства за постигането на тази цел, би трябвало да се използва... Демократичното управление в различните етапи от противоречивото китайско минало интересува реформаторите не защото съдържа свещените и органично присъщи демократични свободи, а защото би могло да направи страната по-динамична, а следователно и по-силна".

За китайския елит значението на властта и силата, разглеждана като производна на икономическата и военна мощ, превъзхожда всяко сериозно отношение към човешките права и върховенството на закона, както вътре в страната, така и в чужбина. Елитът гледа на света през призмата на стремежа към властта. Става дума за безпощадно съперничество, в чиито рамки основната единица е държавата, а не личността или гражданинът. Макар че тази визия напълно противоречи на съвременните западни норми, тя е много характерна за европейските държавници от ХІХ век, като Ото фон Бисмарк например. Тя изключва подкрепата за истинската политическа либерализация, водеща до ангажирането на масите във властта. Водещите китайски теоретици и държавници смятат именно себе си за най-важния елемент в неистовия стремеж на Китай да изпревари и надмине всички останали. Съответно, те са убедени, че имат правото да трупат големи лични състояния и да укрепват собствената си власт и влияние.

Според Шел и Делюри, именно това обяснява, защо в Китай не се извършва демократизация и тъкмо тук откриваме най-голямото достойнство на труда им. В същото време те очертават вътрешните основи на китайската външна и военна политика. Макар че авторите се концентрират почти изцяло върху вътрешните събития в Китай, чрез своя анализ те оформят ключовия контекст за разбиране на китайската стратегия и нейните основи, опирайки се на трудовете и идеите на основните фигури в страната през последния век и половина от Опиумните войни насам. Така например, те представят на читателя един реформатор от ХІХ век, чиято програма за модернизация на флота и „добронамерена експанзия” в Югоизточна Азия и Русия Пекин продължава да следва и днес. Начинът по който авторите описват икономическия „гуру” на Дън Сяопин – Чжу Жунцзи, ни позволява да разберем, как и защо Чжу заблуждава западните си колеги, че е искрен и убеден привърженик на свободния пазар, макар всъщност никога да не е възнамерявал да се отказва от държавния капитализъм. От момента на появата на съвременната държава, водещите мислители и държавници в Китай си поставят за цел възраждането му като могъща световна сила. Според тях, тази цел оправдава всички средства, което им позволява да устройват заговори, да плетат интриги и да използват сила както против реалните и потенциалните противници, така и против съюзниците си.

В книгата се разказва за инициаторите на китайския възход от дъното, до което страната достига в края на управлението на династията Цин, когато западните държави и Япония нанасят на деморализираната и разпадаща се империя поредица от поражения. Както се твърди в официалните учебници по история на Китай, които са задължителни за всички днешни ученици, списъкът на претърпените унижения включва Опиумните войни през 1839-1842 и 1856-1860, първата китайско-японска война през 1894-1895, въстанието Ихетуан през1900 и Парижката мирна конференция от 1919, според чието решение Япония получава германските колониални концесии на полуостровите Шандун и Ляодун (в същото време в китайската история съзнателно се принизява значението на въстанието на тайпините, превърнало се в истинска гражданска война, разтърсила страната през 1850-1864, макар че този чисто вътрешен конфликт нанася поредния мощен удар върху династията Цин). Сред дейците от онзи период, на които авторите на книгата отделят специално внимание, са реформаторите-интелектуалци от ХІХ век Вей Юан (1794-1857) и Фън Гуйфън (1809-1874); последният активен държавник от династията Цин – императрицата-майка Цъси (1835-1908), мислителят от началото на ХХ век и автор на тезата за Китай като „болния човек на Азия” Лян Цичао (1873-1929), основателят на националистическата партия Гоминдан Сун Ятсен (1866-1925), инциаторът на „Движението 4 май” Чен Дусю (1879-1929) и наследникът на Сун Ятсен начело на Гоминдана Чан Кайши (1887-1975), който губи гражданската война в Китай и е принуден да бяга в Тайван. Последният император от династията Цин абдикира през 1911 и Китай остава раздробен и слаб през целия дълъг период на японските интервенции и гражданската война, започнала след края на Втората световна.

След това авторите насочват вниманието си към лидерите на Китайската компартия Мао Цзедун (1893-1976) и Дън Сяопин (1904-1997), както и към Чжу Жунцзи, който (макар мнозина да се съмняват в това) има най-голяма заслуга за икономическия растеж на Китай през 90-те години. Последният в тази поредица е Лю Сяобо, получил Нобелова награда за мир през 2008, който оттогава насам се намира в затвора. Лю се различава от всички споменати по-горе фигури по това, че е убеден демократ. Шел и Делюри посочват, че: „въпреки епизодичната поява на блестящи инакомислещи либерали, призивите им за демокрация не се превръщат в основната движеща сила в съвременната китайска история, поне досега”, подчертавайки, че далеч по-мощна движеща сила в случая е стремежът за възстановяване на някогашната мощ и богатство на Китай. В същото време те завършват книгата си с характерната за Запада оптимистична нотка: "Тъй като днес тези цели се реализират на практика, дали китайците няма да поискат изграждането на едно по-открито и правово общество, в което да могат да се наслаждават на материалното си благосъстояние и да играят по-сериозна роля при вземането на решенията за това, кой и как трябва да ги управлява? Дали стремежът на китайските лидери да спечелят уважението на международната общност няма да ги стимулира да въведат една по-консенсусна и дори демократична форма на управление?".

Необходимият авторитаризъм

Въпреки че авторите и задават подобни въпроси, книгата на Шел и Делюри кара читателите да се съмняват, че подобна промяна наистина е възможна. В своя анализ за вътрешната еволюция на Китай те обясняват, защо устойчивият авторитаризъм в страната се оказва закономерен и отразява дълбоките убеждения на елита, формирали се като минимум в течение на последния век и половина. Авторите смятат, че тези убеждения вероятно ще попречат на Китай да стане, както казват на Запад, "отговорен играч". С изключение на Лю Сяобо, централните фигури в книгата им са твърдо убедени, че богатството и мощта са неразривно свързани и са основен ориентир в международните отношения. Според тях, успехите в международната търговия съвсем естествено пораждат геополитическо превъзходство, осигурявайки необходимите ресурси за развитие на въоръжените сили и гарантирайки глобалното влияние на Китай. Освен това те смятат, че за възстановяването на китайското лидерство в света, където доминират отношенията на богатството и силата, страната следва да води политика на "укрепване на собствената мощ" ("цзицзян") с всички възможни средства, както и да се придържа към принципите на т.нар. realpolitik, които, в частност, предвиждат усвояването на уроците на противниците и техните стратегии за постигане на победа. Китайските лидери отдавна са осъзнали, че в периода на "обучение и натрупване на сили" страната им следва да се съобразява с по-силните държави. Следвайки логиката на realpolitik обаче, Пекин е длъжен да се опита да ерозира и разедини враждебните коалиции и да експлоатира по-слабите държави. Накрая, китайските реформатори от последните години на ХІХ век възраждат два класически конфуциански принципа, свързани с "хармонията" и "позора". Тези принципи са актуални и днес и напомнят за ограничеността, инерционността и антидемократичния характер на китайската политика. По този начин Шел и Делюри дават да се разбере, че водачите на Китайската компартия водят страната по пътя, начертан още преди век и половина, когато Китай все още е империя, а международните отношения се определят от битката между "колониалните титани". Тоест, Китай формулира днешния си подход към вътрешната политика и международните отношения именно в този контекст от ХІХ век.

Именно в средата на ХІХ век Вей Юян формулира много от темите, придобили определящо значение в усилията на китайските модернизатори през следващото столетие. След избухването на Първата опиумна война Вей е непосредствен наблюдател на последвалите събития. След като на няколко пъти се проваля на изпитите за императорски чиновник, независимо от своята обещаваща научна кариера, той става консултант на провинциалните власти и натрупва скромно състояние, инвестирайки в търговията със сол в Янчжоу на брега на река Янцзъ. Именно там Вей става свидетел на успешната атака на британските военни кораби срещу Шанхай. В отговор на болезненото поражение на Китай от британските части, наброяващи само няколко хиляди души, той формулира концепция, в която се съчетават идеи, заимствани от древнокитайската философия, с неговите собствени мисли и изводи за съвременното изкуство на държавното управление и войната. При това Вей съзнателно не се обръща към такъв традиционен източник на идеи, като конфуцианството, предпочитайки конкурентната му "легистка школа". Така, ако конфуцианството приема за "единствената законна и ефективна основа на доброто управление", "благоволението, правилата на приличието, спазването на ритуалите и обществената хармония", легизмът акцентира върху необходимостта от "обогатяване на държавата и укрепване на военната и мощ" (лозунгът "фугуо цзянбин", т.е. "богата страна, силна армия"). Вместо конфуцианската идея за управление, основаващо се на добродетелта, легиститите лансират концепцията за "управление базиращо се на закона", дефинирайки го като система от стимули, използвани от владетеля за да гарантира лоялността на своите поданици. Както посочват Шел и Делюри: "Тези древни китайски превърженици на реалната политика, се отнасят крайно критично към конфуцианството, смятайки го за "морализаторски безмислици". И тъй като не са склонни да вярват в добрите намерения, те смятат богатството и мощта за единствено мерило за успеха или провала на една политика".

В подобен контекст реалната политика се превръща в чисто прагматичен и основаващ се на конкретните резултати подход не само във вътрешен план, но и в международните отношения. Както посочват Шел и Делюри, Вей е вярвал, че западните държави, като Великобритания например, "развиват търговията, с помощта на своите армии", от което следва, че "военната и търговската мощ са взаимносвързани". Тези идеи се споделят и от по-късните представители на китайския елит, включително от Сун Ятсен, който посочва през 1914: "На Запад интересите на държавата и търговията съвпадат и просперират съвместно... Националната отбрана не може да функционира без пари, а парите за армията не могат да бъдат събрани без търговия. Причината, поради която Западът е готов, подобно на тигър, да атакува останалия свят, включително да заплашва Китай, също е свързана с търговията".

Акцентът, който поставя Вей върху богатството и силата, както и привързаността му към "легизма" или поне скептичното му отношение към постулатите на конфуцианството за монопола, постигнат по цивилизован начин, му помагат да се противопостави на традиционната склонност на китайците да отхвърлят всичко чуждестранно като "непълноценно" и "низкокачествено". В трактата си, посветен на Първата опиумна война, Вей декларира, че Китай следва да трупа богатство и мощ за да възстанови имперското си величие. С други думи, той се нуждае от "самоусъвършенстване и самоусилване" ("цзисю цзицян") и може да го постигне само "заимствайки" (т.е. купувайки и копирайки) техника и технологии от чужбина, осъществявайки паралелно с това необходимите вътрешни реформи. Тази постановка - за закупуването на определени западни стоки и последващото им използване за укрепване позициите на Китай срещу Запада - придобива ключово значение за следващите поколения китайски модернизатори, също както и духът на realpolitik, характерен за "легистите". Тъй като слабите държави са обречени да станат плячка на силните, Китай следва упорито да работи за натрупването на собствено богатство и мощ, отстъпвайки и подчинявайки се по необходимост на по-силния и, в същото време, стремейки се да се поучи от него и впоследствие - да го отслаби. Шел и Делюри посочват, че Вей споделя идеята за отслабването на западните противници на Китай чрез сблъскването им един с друг ("използвай варвари за да контролираш други варвари"). Това се превръща в класическа уловка на Пекин. И, накрая, "самоусилването" изисква разузнаване и натрупване на информация за другите държави, така че да бъдат изяснени слабите им места и да могат да бъдат ерозирани враждебните на Китай алианси с дипломатически средства. Както подчертават Шел и Делюри, след края на Първата опиумна война, Вей съжалява, че династията Цин твърде слабо е познавала системата на международните отношения във външния свят, поради което не е могла да се възползва от противоречията между Великобритания, от една страна, и Франция и САЩ, от друга, макар че французите и американците неведнъж са и предлагали подкрепата си.

Да разгромиш противника със собственото му оръжие

Интелектуалният наследник на Вей - Фън Гуйфън, развива идеито му за "самоусилването" и заимстване на "методите и прийомите" на чуждите държави. Подобно на Вей, Фън, също не успява да стане имперски чиновник. Той е съвременник на хаоса по време на Втората опиумна война и мащабното въстание на тайпините (1850-1864). Шел и Делюри, акцентират върху въпроса, който Фън поставя след поражението на Китай от френско-британския експедиционен корпус и в резултат от гражданската война, в която загиват двайсет милиона души и която на практика слага край на управлението на династията Цин: "Територията ни е осем пъти по-голяма от тази на Русия, десет пъти по-голяма от тази Америка, сто пъти по-голяма от Франция и двеста пъти от Англия. Защо те са малки, но силни, а ние сме големи, но слаби?". Отговорът, който дава, се съдържа в издадения от него през 1860 манифест, озаглавен "Неортодоксални идеи от една колиба край Бин" (1), в който, подобно на Вей, твърди, че: "би било идеално, ако използваме китайската етика и учения като основа, допълвайки ги с методите на чуждестранните държави за натрупване на богатство и мощ". Според Фън: "Ако системата не е добра, независимо, че сме я наследили от древността, трябва да я отхвърлим. Ако системата е добра, трябва да я следваме, дори ако тя е създадена от народи, които смятаме за нецивилизовани".

Следвайки препоръките на Вей, че Китай трябва да разширява познанията си за другите държави (включително за да може по-лесно да ги настройва една срещу друга), Фън иска от императора да съдейства за обучението на китайци в чужбина. Шел и Делюри отбелязват, че молбата му получава положителен отговор, въпреки противодействието на конфуцианците, защитаващи класическото китайско обучение. Днес Китай изпраща да учат в чужбина повече студенти, отколкото която и да било друга държава в света. Освен това, той разполага с най-голям брой владеещи английски език лингвисти измежду неанглоезичните държави. Тези усилия отчасти обслужват дипломацията и търговията, но до голяма степен са насочени към реализацията на целите на "самоусилването", т.е. за увеличаване военната мощ на страната. В появилия се наскоро доклад на американския аналитичен център Project 2049 Institute се посочва, че най-голям брой отлично подготвени китайски лингвисти си намират работа в киберподразделенията на националната армия.

Идеите на Фън за "самоусилването" вдъхновяват появата в Пекин на едноименно реформаторско движение, а през 1896 провинциалният администратор Чжан Чжидун дори получава от императрица Цъси разрешение да създаде "армия за самоусилване". В същото време, подкрепата от страна на Фън на лансираната от Вей идея да се копира всичко полезно от Запада, помага за нейната практическа реализация. Както посочват Шел и Делюри, Чжан формулира прословутия лозунг, че "китайското обучение си остава основата, но западните познания следва да се използват за практически цели". В началото на ХХ век Сун Ятсен също използва терминологията на "самоусилването", обявявайки се за възприемането и използването не само на западните знания и технологии, но и на модерната републиканска система на управление. Освен това, той призовава за свалянето на династията Цин: "Бъдещето на Китай напомня изграждането на железопътна линия. Ако строяхме жп линия, какъв локомотив щяхме да използваме: онзи, който е създаден пръв (т.е. династичното управление), или най-съвременния и най-ефективния?". В същото време обаче, интересът на Сун към републиканската форма на управление е съвсем практически. В прочутата си декларация от 1924, озаглавена "Трите народни принципа", наред с подкрепата за правата и свободите, той извежда стремежа към единство и колективизма: "Личността не бива да разполага с прекалено голяма свобода, но нацията трябва да има пълна свобода. Когато нацията може да действа свободно, Китай ще стане силна държава". През последните години от живота си Сун демонстрира интерес към друг чуждестранен политически модел - ленинизмът, тъй като в основата му е партийната дисциплина. По този начин той демонстрира, че положителното му отношение към републиканството има чисто утилитарен характер, доколкото Сун го смята за най-обещаващата политическа технология, която може да бъде използвана в интерес на Китай.

Начинът на мислене от края на епохата Цин и републиканската епоха оказва влияние върху мнозина по-късни китайски държавници, като започнем с Мао и наследника му Дън Сяопин и свършим със сегашното поколение комунистически лидери. Всички те се обявяват за използване на западния опит и за съхраняване на китайската същност. Така, Мао говори за необходимостта марксизмът да се приспособи към китайската специфика. На свой ред, Дън се обявява за използване на западния опит и принципите на пазарната икономика при изграждането на социализма "с китайско лице", а днешното поколение привърженици на този подход призовават за активно "заимстване" на западните индустриални и военни технологии. Доказателство за това са мащабните усилия на Китай да се сдобие с американска интелектуална собственост, използвайки за целта кибершпионажа, както и по-традиционни разузнавателни средства (2). Казват, че имитацията е най-искрената форма на ласкателство, но в този случай имитациите следва да се приемат като доказателство за настойчивите и последователни стремежи на китайския елит. Пак ще подчертая, че тук целта не е превръщането на Китай в подобие на САЩ, т.е. в демократична държава, подкрепяща възникналата след Втората световна война международна система. Целта по скоро е съхраняването на властта на Китайската компартия и максималното усилване на Китай, така че Пекин да може да работи за нов световен ред, съобразен със собствените му интереси.

Как ще изглежда светът, доминиран от Китай

Какъв ще бъде светът, в който китайците ще диктуват хода на събитията? Неговите детайли не са съвсем ясни, но въпреки това можем да очертаем някои разлики от сегашния световен ред. Вместо да акцентира върху достойнствата на личността и гарантирането за всички на определени фундаментални права, защитени от закона, китайският ред ще се основава на обществения колектив и неговата стабилност, като основен приоритет. Там, където Вашингтон се опитва да отстоява свободата на избор, Пекин прокарва идеята "датун" ("великата хармония" или "великото единство"). Неортодоксалният подход на Вей Юан към конфуцианството се обяснява отчасти с вярата му, че историята няма цикличен (с възхода и упадъка на отделните династии), а линеен характер, и върви напред към епохата на "великата хармония". Шел и Делюри смятат, че Вей принадлежи към мислителите, според които дори самият Конфуций е споделял това схващане за историята и тайно е стимулирал използването на методите на реалната политика "за съхраняване на реда в света" до настъпването на епохата на "великата хармония". Подобно на доктрината за "самоусилването" на Вей и нейните изисквания,  визията му за realpolitik, като средство, и за "датун" ("великата хармония) - като цел, се запазва и след смъртта му, продължавайки да функционира до ден днешен.

В края на ХІХ век Китай търпи най-съкрушителното поражение в историята си, губейки Първата японско-китайска война. След този разгром и на фона на болезнената травма, нанесена на страната, ученият-реформатор и интелектуален наследник на Вей Юан и Фън Гуйфън - Лян Цичао, пише предисловието към поредното издание на труда на Вей за "легизма" и изкуството на държавното управление. В него той посочва: "тези, които са отворени за новото, ще просперират и укрепват, а онези, които се ограничават със старото, ще отслабват и съхнат". Духовният наставник на Лян Цичао - Кан Ювей, който е съветник на племенника на императрица Цъси по време на 102-дневното му управление през 1898, публикува през същата година книга озаглавена "Датун Шу" (Книга за великата хармония). Макар че Кан е ангажиран с усилията си да накара слабия император от династия Цин да реформира и укрепи своя режим, това не му пречи да отделя време за съчиняването на тази "хармонична утопия". Тук е мястото да напомня, че Кан се движи в същите научни среди, в които и Вей Юан и споделя идеята за линейния характер на историята, постигането на "великата хармония" като крайна цел и практическата полза от реалната политика в периода докато тя стане факт. По-късно Мао Цзедун споделя пред симпатизиращия му американски репортер Едгар Сноу, че се отнася с изключително уважение към Лян и Кан и, че на млади години е препрочитал книгите им, докато не ги е научил наизуст. На свой ред, американският политолог от китайски произход Шипин Хуа отбелязва, че следващите ръководители на Китайската компартия без колебание са прокарвали "великата хармония" като идеал, което не им пречи да поддържат изключващите я по-близки цели, изглеждащи им по-лесно постижими. Според него: "жизнеността на идеала за "великата хармония" също говори за това, че постепенното придвижване на Китай към западния либерално-демократичен капиталистически модел е малко вероятно". Периодичното обръщане на представители на различни поколения от елита на Компартията, сред които и обявяващият се против конфуцианството Мао, към идеята за "великата хармония", е израз на стабилната китайска традиция, поставяща общността над индивида и одобряваща провеждането на реална политика във вътрешен и международен план до настъпването на неуловимата и утопична "велика хармония".

Макар че китайските реформатори от края на ХІХ век отделят голямо внимание на модернизацията и се отнасят критично към конфуцианството, "великата хармония" не е единствения класически конфуциански принцип, възроден от тях. Теоретиците и активистите, като Вей и Фън, също акцентират върху традиционните конфуциански тези за ползата от унижението, определяйки го като сила, съдействаща за модернизацията. Така, Вей обича да цитира конфуцианския афоризъм "унижението стимулира усилията - когато една държава е унизена, духът и се възвисява". На свой ред Фън посочва, че "когато човек изпитва чуство на срам, няма нищо по-добро от самоусилването". Подобно на идеята за "великата хармония" ("датун"), темата за "чи" ("позор" или "унижение") неизменно присъства в Китай и днес. През 1927 наследникът на Сун Ятсен начело на Гоминдана - Чан Кайши, дори въвежда Национален ден на унижението, който се отбелязва и до днес. Както посочват Шел и Делюри, много от забележителностите, които местните туристи в Китай обичат да посещават, са посветени на пораженията и разрушенията на страната в сблъсъците и със западните държави и Япония. Така, в държавния музей на опиумните войни, САЩ, по погрешка, са включени в списъка на китайските противници. Трудно можем да очакваме от един режим, който настойчиво извежда на преден план националното унижение и манипулира историята за да сплоти нацията в битката за възход, да акцентира върху човешките права или да подкрепя съществуващия световен ред.

Мнозина от героите в книгата на Шел и Делюри смятат демокрацията за един от източниците на западната мощ, затова демонстрират чисто практически интерес към нея. Нито един от тях обаче не става демократ - отново с изключение на Лю Сяобо, който в момента е в затвора и едва ли е в състояние да привлече голям брой последователи. Макар че Фън Гуйфън се възхищава от избирането на Ейбрахам Линкълн за президент на САЩ през 1860, той по-скоро е привърженик на "деспотията на прякото участие", отколкото демократ. На свой ред, Лян Цичао първоначално подкрепя демокрацията, но след това стига до извода, че Китай не е готов за нея. Както вече посочих, Сун Ятсен одобрява републиканската система на управление, но така и не възприема изцяло основните предпоставки на либералния обществен договор и с течение на времето започва да се възхищава от партийната система на ленинизма. Същото се отнася впрочем и за Чан Кайши. "В своите речи и трудове, Чан често говори за "конституционна демокрация", "свободен избор" и "волята на народа" - посочват Шел и Делюри - но до голяма степен го прави по начина, по който и Сун... За него това са смътни стремежи, които могат да се реализират в далечното бъдеще и съвсем не са толкова важни, като непосредствената борба на Китай за оцеляване и национално възраждане".

Тоест, налице е един общ щаблон: флиртува се с либерално-демократичните принципи, без да се правят опити за практическото им реализиране. Съответно, поставеният в книгата "Богатството и силата" въпрос, дали стремежът към повишаване на националния престиж ще изведе китайските лидери на пътя към демократизацията, е по-скоро израз на оптимистичната надежда на двамата автори, а не реална перспектива за бъдещето на страната.

Алтернативнатна визия за китайското бъдеще

Алтернативната визия за китайското бъдеще се съдържа в един почти непознат труд, който Шел и Делюри споменават в книгата си, без да му отделят подобаващо внимание. Става дума за "Географско описание на отвъдморските държави" на Вей Юян, публикувано през 1843, т.е. четири месеца след подписването на Нанкинския договор, според който британските кораби се изтеглят от река Янцзъ. В него Вей акцентира върху тясната взаимозависимост между британската военна и търговска мощ. Но, както посочва Джийн Кейт Ленърд, Вей излиза далеч отвъд рамките на простото обяснение на британския успех. Той лансира цяла програма за модернизация на китайския флот и формулира нова геополитическа стратегия. Елементи на тази програма могат да се видят и в официалните китайски планове от 80-те години на ХХ век, което показва, колко стриктно се придържат китайците през последните десетилетия към препоръките на Вей.

Според Вей, мощта на западните държави се основава на мрежата от бази, които им гарантират господство в сферите на морските комуникации и търговията. Като пример за това той посочва не само британските пристанища в Африка, Индия, Цейлон и Сингапур, които осигуряват на Лондон лостове за влияние в Малакския пролив, но и холандското пристанище Батавия, контролиращо Зондския пролив между Ява и Суматра. По-нататък Вей стига до извода, че Китай не е бил застрашен пряко от външна интервенция чак докато западните държави не съумяват да проникнат в континенталната част на Югоизточна Азия, в Непал и Япония (доказателство за правилността на тезата му е настъплението на Япония в Югоизточна Азия, в началото на Втората световна война, оказало се прелюдия към новата мащабна японска агресия срещу Китай). При това той смята, че системата от бази на западните държави очевидно дестабилизира старата система на подчинение (в ущърб на Китай) и дава на Запада възможност да застраши китайското крайбрежие. На фона на този анализ, в "Описанието" на Вей се обосновава последователността на дипломатическите и военни действия, способни да съдействат за "самоусилването" на Китай.

Така, той препоръчва Пекин да концентрира дипломатическите си усилия към континенталната част на Югоизточна Азия и, в частност, към Виетнам, Тайланд и Камбоджа, както и към Япония (демонстрирала способността си да даде отпор на Запада по време на руско-японската война през 1904-1905) и Непал. Следвайки логиката "да се използват едни варвари за контролирането на други варвари", Вей прокарва тезата, че Китай следва да настройва другите държави една срещу друга и, залагайки на умелата дипломация с второстепенните държави, да отслаби позициите им. Той например предлага да се формира противовес на британското присъствие в Хонконг като се предостави на Франция и САЩ достъп до Гуанчжоу (Кантон). Освен това, препоръчва да се търси подкрепата на Русия срещу другите западни държави. Впрочем, Вей стига дотам да съветва Пекин да тласне руснаците към предприемането на активни военни действия срещу британците в Афганистан и в Северозападна Индия, което пък би дало възможност на непалците да атакуват британските позиции в Бенгалия. Всичко това би отслабило позициите на Великобритания в Сингапур до степен, че Тайланд, заедно с Виетнам, би получил възможност да атакува тази стратегическа точка.

През 170-те години, изминали откакто Вей лансира плана си, светът и неговата карта съществено се промениха. Япония оформи и продължава да поддържа стратегически съюз със САЩ от 1945 насам, а британците вече не управляват нито Хонконг, нито Индия. Те вече не присъстват в Афганистан, т.е. Великобритания вече не е онази западна държава, от която Китай се опасява най-много. Въпреки това препоръките на Вей продължават да намират положителен отклик и дори обясняват някои дипломатически решения на Китай през последните години. Достатъчно е да си припомним китайското „очарователно настъпление” в Югоизточна Азия, осъществявявано през последните десетилетия, както и скорошните посегателства на Пекин в традиционната сфера на влияние на Индия, включително в Непал. Струва си да си припомним и за очевидното укрепване на връзките на Пекин с Москва, което лишава другите му потенциални противници от възможността да формират антикитайска коалиция с Русия. И накрая, изглежда съществува съвременен аналог на тезата на Вей, че натискът срещу британците в други части на Азия ще донесе на китайците дивиденти в прилежащите им територии. В рамките на усилията на Пекин за създаване на партньорства в Близкия Изток и в Афганистан, включително с противници на Америка, можем просто да заменим Великобритания със САЩ и Индия с Близкия Изток и ще видим същата логика в китайската стратегия – необходимостта да бъде отклонена и отслабена онази велика държава, която най-силно застрашава източноазиатските амбиции на Китай.

Китайските военни

В допълнение към тази дипломатическа стратегия Вей лансира редица препоръки за модернизацията на военноморските сили, залегнали и в основата на китайската военна модернизация през последните десетилетия. Планът му включва мерки за укрепване системата на бреговата отбрана на Китай, които следва да бъдат реализирани максимално бързо. След това идва ред на дългосрочната система за отбрана, както и на реорганизацията на въоръжените сили и внедряване в тях на иновационни технологии. В крайна сметка, страната вече е готова да действа като сериозна морска сила – тя е способна да защити основните си пристанища, разполага с мрежа от укрепени бази, притежава и разработва челни военни технологии и разполага с военноморски сили, които са по-малки като количество, но много по-добри като качество, отколкото в миналото. От началото на 80-те години Военноморските сили на Китайската народно-освободителна армия (НОАК) реализират стратегия, базираща се именно на тезите, лансирани навремето от Вей. Командването им действа съвсем последователно и целеустремено. То първоначално укрепи силите на бреговата отбрана в пристанищата, а след това увеличи радиуса на действие на военноморските сили, в чиито рамки те са в състояние да противодействат успешно на противника. Разбира се, в съвременната терминология присъстват нови определения за елементите на тази стратегия. Например, т.нар. „островни вериги” – първата, чиято граница са Окинава, Тайван и Филипините, и втората, чиято граница са Бонинските острови, Гуам и Индонезия. Според тази концепция, крайната цел на китайските ВМС е да излязат в откритите пространства на Тихия и Индийския океани, защитени от новите си самолетоносачи.

Китай вече разполага със свръхточни ракети, способни да поразяват цели в Гуам. Според експертите, страната съвсем скоро ще е в състояние да унищожава подвижни цели на разстояние до 3000 км от континентален Китай, т.е до втората островна верига. Междувременно бяха проведени летните изпитания на първия китайски самолетоносач, а в корабостроителниците вече се изграждат още няколко. Накрая, съкращава се числеността на всички родове войски, в рамките на програмата за повишаване на тяхното качество, чрез закупуването на нова техника, усъвършенстване на военната им подготовка и на кадровата политика.

Несъмнено, военната модернизация далеч не е единственото, което се случва в Китай, но би било погрешно да не и обръщаме внимание, опитвайки се да анализираме и прогнозираме китайското бъдеще. Шел и Делюри демонстрират по великолепен начин развитието на схващанията на водещите китайски реформатори и държавници през ХІХ и ХХ век. Така, в раздела, посветен на залеза на династията Цин, се говори за Ли Хунчжан и Цън Гофън – двама военачалници, споделящи идеята за „самоусилването” на Китай и ползващи се с покровителството на императрица Цъси. Ако усилията в тази посока през ХХІ век продължат да се осъществяват в съответствие с този план, като акцентът се поставя на икономическата и военната мощ, в едно бъдещо издание на тази книга вероятно трябва да бъдат включени и такива по-нови интелектуалци и военни стратези, като адмирал Лю Хуацин (често сравняван с американския военноморски теоретик и геополитик адмирал Алфред Маън), който през 1982 формулира прословутата стратегия на островните вериги. В същото време, следвайки логиката на Шел и Делюри, можем със сигурност да твърдим, че ако Китай продължи да следва сегашната си стратегия на паралелна икономическа и военна експанзия, той ще действа все по-смело и нагло на световната сцена, но не и по-демократично или пък по-отговорно.

 

Бележки:

1. Както обясняват Шел и Делюри, на практика Фън пише манифеста си в Шанхай, но градчето Бин (недалеч от днешен Сиан) поражда у китайските читатели спомени за император У от династия Чжоу, смятан за символ на съпротивата срещу западните варвари. Заселвайки се в обикновена колиба, Фън потвърждава смелостта на своята иницатива, защото се осмелява да дава съвети на императорския двор по въпроси на държавното управление, въпреки че е обикновен провинциален чиновник.
2. Освен разкриването на западните технологични тайни, китайското разузнаване помага на Пекин да разбере по-добре своите противници, което съответства на поуките, извлечени от Вей Юан от Първата опиумна война.

 

* Президент и генерален директор на американската консултантска компания Long Term Strategy Group във Вашингтон, старши сътрудник в Института за външнополитически изследвания във Филаделфия  и анализатор на Нешънъл Интерест

{backbutton}

 

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 20 юни тази година се навършиха 60 години от официалното откриване на Дунав мост Русе-Гюргево, обект с изключително геополитическо и стратегическо значение за България. За разлика от белязания с трагични събития 20 юни на 2014, преди 60 години денят е бил светъл и топъл, и Русе и България са празнували откриването за експлоатация на това впечатляващо и сега съоръжение. Радостта е била спонтанна и искрена. Всички са изпълнени с усещането, че това е начало на нови възможности както за града, така и за региона и за страната. По случай онова знаменателно събитие през 1954 е учреден и специален паметен знак.

Има нещо дълбоко символично в това, че русенският митрополит, благословил за „Многая лета!“ моста между Русе и Гюргево за неговата 50-годишнина, сега е патриарх на Българската православна църква.

И ако вървим от общото към частното, би трябвало да започнем с прекрасния син Дунав, една от главните водни магистрали на Европа. Дължината на българския участък (река Тимок – Силистра) е 471 км. и представлява почти 20% от общата плавателна дължина на реката (Келхаим – Сулина). Общият брой на мостовете, „прехвърлени” над Дунав е над 100.

Жалонни моменти по „пътя“ към Дунав мост

Разбира се, в Началото е бил Рим. Според историка проф. Румен Теофилов, римляните са построили на Дунава 8 постоянни и 46 временни мостове. Счита се дори, че именно от времето на първия постоянен мост - този на император Траян, датира и прекрасната римска сентенция „най-здраво е това, което се движи”.

Може да се приеме, че „жалонните“ моменти във времето преди началото на строителството на моста Русе-Гюргево, започнало през 1952, са поне девет: 105 г.н.е. – мост Потес – Дробета (Траянов мост), 325 – мост Улпия Ескус – Сукидава (Константинов мост), 367 – мост Трансмариска – Константиана Дафна, 369 – мост при Новиодунум, 1606 – мост Видин – Калафат, 1865 – време на надежди за мост Гюргево-Русчук, 1895 – мост Черна Вода – Фетещ, 1909 – опити за иницииране на строителство на мост Видин – Калафат, 1940 – Ферибот Русе – Гюргево.

На мостовете, построени от императорите Траян и Константин, както и на ферибота Русе – Гюргево, поради знаковото им присъствие във времето, трябва да бъде отделено специално внимание. Съоръженията, построени през 367 и 369 (при управлението на император Валент) са временни решения и имат военно предназначение. Построяването им е и доказателство, че масивният мост при Улпия Ескус е съществувал по-малко от 40 години. Трансмариска е римското име на Тутракан, а Новиодунум е римско селище, разположено на изток от Силистра.

На карта от 1731 на района около крепостта „Баба Вида” е показан мост между днешните Видин – Калафат. Данните за това съоръжение са повече от оскъдни, но очевидно на това място някъде в края на ХVІ век такъв мост все пак е бил изграден. Вероятната година на неговото откриване е 1606.

Първата голямата надежда за мост между Русе и Гюргево е от 1865 – тогава акционерното дружество „Бърклей и Гладстон” (братята Тревор и Хенри Бърклей са строителни инженери, а Уйлям Гладстон е финансист) сключва договор с Румъния за построяване на железопътната линия Букурещ – Гюргево (същото акционерно дружество в периода 1864-1866 строи и нашата жп линия Русе – Варна), като неразделна част от него е изграждане и на мост между Гюргево и Русе. Това обаче не се случва. По-скоро „не” е отговорът на въпроса, дали тогава въобще е било възможно изграждане на такова съоръжение.

В края на ХІХ век е построен великолепният мост Черна вода – Фетещ (известен още и като мост „Крал Карол”, и като мост „Салини”).

Поради ускоряващото се икономическо развитие на региона, в края на XIX и първите десетилетия на ХХ век са правени много опити (на правителствено и експертно ниво) за иницииране на строителство на мост на различни места, но до разбирателство не се стига най-вече поради различните интереси, свързани с транзита. Много характерен в това отношение е опитът от 1909 на общините на Видин и Калафат – те влагат много енергия в начинанието, но на съдбата е угодно двата града да се свържат с мост цели 104 години по-късно, чак през 2013.

През 1940, вече в хода на Втората световна война, е въведена в експлоатация фериботна линия Русе – Гюргево, последният „жалон” по дългия вековен път към Дунав мост. До построяването на ферибота за връзка между гарите Русе и Гюргево е използван малък парен кораб, който превозвал пътниците от влаковете и техния багаж.

Действително цяла бездна от време, почти две хилядолетияq е „дистанцията” между моста Русе – Гюргево от 1954 и първите масивни съоръжения, построени по долното течение на Дунава във вековете на великата цивилизация на Рим. Това не почива на никаква логика, но е така.

Марк Улпий Траян, тринайстият римски император, е сред най-успешните владетели на империята. Той е вторият от т.н. „петима добри императори” (Нерва, Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий, известни и като династията на „Антонините”), управлявали почти век (96-193 г.н.е.) и допринесли много за разцвета на Рим. Траян присъединява към империята Месопотамия и Дакия. Дакия е царство, разположено в днешна Югозападна Румъния. Отношенията между нейния цар Децебал и Рим са, меко казано, сложни. Провинция Мизия често става обект на техните набези. Затова в самия край на І в.н.е. император Домициан изпраща голям наказателен експедиционен корпус по долината на река Олт. При крепостта Буридава обаче, римските части търпят тежко поражение, загива и предводителят им, генерал Корнелиус Фускус. Той е обезглавен и главата му е изпратена на императора в Рим. Естествено, суперсилата по онова време не може да прости толкова нагло предизвикателство – на всички вече е добре известно, че Рим забавя, но не забравя. В началото на второто столетие на н. е., малко след като стъпва на престола, император Траян предприема грандиозна (дори и за мащабите на нашето време) военна кампания против Дакия: под знамената са мобилизирани 14 елитни легиони, 69 отделни конни и пехотни формирования, две дунавски флотилии, както и племена, съюзници на Рим, общо около 250 хил. души. И веднага Траян се изправя пред тежък логистичен проблем: за много кратко време той трябва да прехвърли на левия бряг на Дунава освен цялата тази ограмна човешка маса от четвърт милион души, и гигантско количество военно оборудване, снаряжение и хранителни припаси. Легионите с ускорени темпове започват да изграждат понтонни мостове – по онова време подобно съоръжение се строи за около две седмици - известно е, че легионерите са били изкусни строители. Съвсем скоро обаче става очевидно, че следва да се изгради и постоянно съоръжение. Първоначално то трябвало да осигурява нуждите на армията, а след завладяването на Дакия (в което императорът не е имал никакво съмнение) по моста щели да потекат към Рим богатства от царството на Децебал, както и добитото от неговите сребърни и златоносни мини.

Мястото на моста е избрано между селищата Понтес и Дробета (района на днешния град Турну Северин). Мостът е построен от легионерите за три години – от 102 до 105. Интересно е, че технологичният проект на моста Русе – Гюргево, построен 1849 години след Траяновия, също е предвиждал това да стане за три години.

Междинните опори на моста са масивни (каменни), а връхната му конструкция е дървена и представлявала елегантно съчетание от запънати рамки с дъгообразно очертание. На основание на археоложки изследвания се предполага, че основните параметри на Траяновия мост са били: пълна дължина – 1135 м, ширина – 15 м, височина на пътя над повърхността на водата – 19 м, разстояние между междинните опори – 38 м, напречно сечение на опорите – петоъгълник (или шестоъгълник).

Основните източници на информация за съоръжението са два: Траяновата колона в Рим и достигналото до нас от 1856. През лятото на същата година Дунавът почти пресъхва и над речното дъно се издигат всичките 20 междинни опори. Строителят на моста Понтес – Дробета е много известния в древността Аполодор от Дамаск - грък роден в Сирия, главен архитект и военен инженер на император Траян, придружавал го при всичките му военни походи, включително и при кампанията в Дакия. Сред строежите, обезсмъртили името на Аполодор, освен моста на Дунав, са форума на Траян (построен в чест на победата на императора над Дакия) и сградата на Пантеона в Рим, която именно той завършва. В древността името на Аполодор било митологизирано, макар, че големият строител завършва живота си трагично – той критикува направен лично от император Адриан (наследника на Траян) проект за храм на Венера и Рома и е изпратен е в заточение, където е убит. Един от кратерите на планетата Меркурий сега носи името на този велик архитект и строител на древността.

Барелефите на Триумфалната колона от форума на Траян в Рим (височината й е 40 метра, като в средата на XVI век статуята на императора на върха й е заменена със статуя на апостол Петър) са носители на много автентична информация както за похода в Дакия (на който всъщност е посветена), така и за конструкцията на моста, и за предварителните, подготвителните и основните видове строителни работи, изпълнени на него. При най-тежката операция – изграждането на междинните опори (фундирането), Аполодор прилага три технологии, една от които е първообраз на кесонните камери, използвани на Дунав мост Русе – Гюргево почти деветнайсет столетия по-късно. За значимостта на моста при Дробета говори и това, че за освещаването му е сечена специална монета. Използвайки цялата налична към началото на XX век информация за Траяновия мост, през 1907 немският военен инженер Ерих Дюперекс прави графична възстановка на съоръжението. То отдавна се е превърнало в символ и гордост за Турну Северин – през последните години в центъра на града е възстановен в реални размери сегмент от моста – две междинни опори и връхната дървена конструкция между тях.

Мостът Понтес – Дробета съществува повече от 150 години, някъде до 270 (или 272) г. от н.е., когато император Аврелиан разпоредил неговото унищожаване. Причината е, че по онова време остготите - войнствено и враждебно на империята племе, завладява Дакия и над римските провинции на юг от Дунава надвисва много сериозна опасност.

По време на 57-я римски император Константин Велики (първият християнски император, канонизиран като светец, създател на Източната Римска империя и нейната столица Константинопол, но влюбен в нашата Сердика) е построен голям масивен мост между Улпия Ескус и Сукидава, днес това са нашето село Гиген и румънския град Корабия. Мястото на съоръжението е между 634 и 635 километър на Дунава, на около 5 километра от устието на Искър.

За значението на моста в онази епоха свидетелства фактът, че при неговото освещаване през 325 императорът специално пристигнал в Улпия Ескус (тогава голям и много известен римски град) от Никомедия (Мала Азия) с голяма свита и останал там няколко дни. Според всичко, което през вековете е достигнало до нас, основните технически параметри на съоръжението са: пълна дължина – 1137 м (по други данни 2434 м), ширина – 5,70 м, височина на пътя над повърхността на водата – 10 м, напречно сечение на опорите – правоъгълник, с размери 19 на 26 м. Счита се, че строител на моста е Теофил – военен конструктор и хидроинженер, име далече по-малко известно от това на строителя на Траяновия мост. Като конструктивно решение и технологии на изпълнение този мост почти не се отличава от моста Понтес – Дробета. Дървената му връхна конструкция също е съчетание от запънати рамки, но с по-опростено линейно очертание. Според историка Венко Наков, това е най-големият мост, построен от римляните на Дунава – теза, която очевидно е доста спорна. Мостът Улпия Ескус – Сукидава има подчертано стопанско значение. Той е „липсващото звено” за връзка на развитите транспортни структури на римските провинции Мизия и Тракия с териториите северно от Дунава. После, чрез главните пътища през Балкана и Родопите стоките достигали чак доVia Egnatia - старият римски път, минаващ по бреговете на Адриатика и Средиземноморието. Това, че в Улпия Ескус идва самият император е свидетелство освен за значимостта построения мост, така и за величието на самия римски град. Може би, ако имахме чувството за история на гърците, както и усещане за своята значимост за развитието на полуострова и континента, античният Ескус и неговият забележителен римски мост отдавна щяха да са забележителна туристическа атракция. Примерът на Турну Северин в това отношение е повече от показателен. По неясни причини (може би нечие неочаквано нашествие) мостът е използван по-малко от 40 години, доказателство за което са временните съоръжения, които бил принуден да изгради император Валент при Трансмариска и Новиодунум. Въпросът, защо в онази далечна епоха не е построен мост при Нове (Свищов), където реката е най-тясна, има лесен отговор: римляните строели мостове само на важни за тях пътища и населени пунктове. Очевидно древният Нове не е бил такъв.

Транспортната блокада между двете световни войни

Ньойският договор (или по скоро диктат) от 1918 с неговите задушаващи за стопанството и цялостното развитие на България условия е добре известен. На всичкото отгоре, през 1934 съседите ни създават т. н. „Балкански пакт“ (или „Балканска Антанта“), военнополитически съюз с подчертано антибългарска ориентация. Той има и своя „транспортен” аспект – създаване на „обръч” с цел превръщане на страната ни в труднопроходим инфраструктурен анклав. В основата на тази транспортна „блокада” е транзитът, т. е. стремежът на съседите ни нашите товари възможно най-дълго да са в обсега на техните транспортни мрежи, които по онова време са преди всичко железопътни.

Геополитическата теза на Югославия в областта на транспорта е формулирана още през 1903 и в най-общ вид изглежда така: „Ако има кръстопът на Балканите, това сме ние, и центърът на този кръстопът е Ниш”. Оста „Север-Юг” и направлението Белград – Ниш – Солун сърбите категорично определят като „Главна вертикална артерия на Балканите.” По онова време от запад България постоянно е ощетявана с „паразитен” транзит през Ниш от около 1000 километра.

Аналогично стоят нещата на север от Дунав: оста „Запад-Изток”, естествено има за „опорна” точка порт Констанца, като „излишните” километри, които нашите стоки тогава изминават по направлението Букурещ – Меджидия – Синдел, са повече от 300. Изгодното за нас направление Белград – София – Истанбул (т.е. старият римски път Via Diagonalis) категорично се игнорира като „лишено от всякаква икономическа логика”. Известна (макар и умерена) подкрепа за направлението през София все пак получаваме от южните ни съседи. Естествено, загубите за българското стопанство от това състояние на нещата са колосални.

Активен и непримирим борец против наложената ни транспортна „блокада” през 20-те и 30-те години е инж. Любен Божков. Според големия изследовател на историята и развитието на БДЖ Йото Кръстев, инж. Божков е „интелект с европейски хоризонти, богат ум, надарен едновременно с категоричност и толерантност”. За мащабите на тази личност говори и фактът, че от 30-те години инж. Божков е действителен член на Националното географско дружество на САЩ. В началото на 50-те, заради неговите изключителни заслуги за развитието на транспортната мрежа на страната, той е номиниран за професор в Държавната политехника.

От 1920 до 1928 инж. Божков е технически директор, а от 1928 до 1934 е главен директор на БДЖ. През цялото това време той е изявен радетел за развитието на нашата инфраструктура и стратег на мащабна инициатива за освобождаване на страната от задушаващата я транспортна „примка” чрез „установяване на рационална Балканска политика на съобщенията”.

През февруари 1936 излиза от печат книгата на Любен Божков „Съобщителните проблеми на Балканите”, където е обоснована българската геополитическа теза за транспорта и нейните „опорни” пунктове. На първо място, естествено, е поставен „мостът на Дунава при Русе”. В периода 1930-1934, с много активното участие на Божков, са проведени няколко конференции за подобряване на съобщителните връзки на Балканите в Атина, Истанбул, Букурещ и Солун, както и една подготвителна в София, като акцентът винаги е поставян върху неотложната необходимост от изграждане на мост над река Дунав. На тези международни срещи Любен Божков настойчиво пледира, че „проблемът за преминаване на Дунав си остава кулминационна точка на железопътните интербалкански съобщения” и, че „рационалното разрешаване на съобщителния проблем на Балканите е немислимо без изграждане на един мост на Дунав, който свързва директно двете железопътни мрежи”.

Фериботният комплекс Русе – Гюргево, въведен в експлоатация през 1940, е последния „жалонен” момент по дългия „път“ през столетията към Дунав мост. През 30-те години северните ни съседи упорито настояват акцентът на транспортните връзки през Дунав да се постави върху фериботните съобщения с аргумента, че това е икономически по-изгодния вариант и за двете страни. Твърдение, което при онези икономически реалности в България и Румъния не е лишено от логика. Фериботът е ситуиран югозападно от гара Русе пристанище, в лимана на река Русенски Лом, което защитавало съоръженията при ледохода.

Фериботната връзка между Русе и Гюргево е построена много бързо: през 1937 между България и Румъния е сключен договорът за изграждането и, а на следващата година са проведени търговете (участват 28 специализирани фирми), след което само за 2 години и 4 месеца всичко е изпълнено. Официалното откриване става на 10 декември 1940. С изграждането на съоръженията са ангажирани три германски и една датска фирми, като тогавашната Дунавска строителна секция Русе работи по прилежащата обслужваща железопътна инфраструктура. Фериботните кораби („София” и „Букурещ”) са построени в корабостроителницата на град Валзум на Рейн, и пътуват към местоназначението си по доста обиколен маршрут през Атлантика, Средиземно и Черно море до устието на Дунав. По пътя обаче „Букурещ” е торпилиран и потъва (Втората световна война вече е в ход), и така само нашият „София” остава да обслужва фериботна връзка. Фериботният комплекс се състои от подход с дължина над 200 м, представляващ съоръжение от пет отделни мостови ферми с дължина по 35 м и една накланяща конструкция с монтирана върху нея сложна железопътна стрелка за връзка с трите коловоза на фериботния кораб. Самият кораб (полезна дължина 65 м, ширина 15 м, „газене” 2 м) е с товароподемност 450 тона, като трите коловоза на палубата му поемат по 15 двуосни товарни вагони, или 3 четириосни пътнически. Най-съвременни за времето системи осигурят надлъжния наклон на железния път върху мостовите ферми (в зависимост от речното ниво и поемания товар), както и устойчивостта на самия фериботен кораб. Капацитетът на комплекса от 100 вагона за денонощие в онези години се е смятал за много сериозно постижение. Корабът „София“ е пригоден да се движи и при силен ледоход, така че работата му се прекъсвала за профилактика не повече от 40-50 дни в годината. Фериботът Русе – Гюргево има голямо значение за нашия износ и успява да намали (поне донякъде) негативния ефект от транзита по направлението Запад-Изток.

Решение за изграждане и избор на място за моста

Геополитическите реалности след края на Втората световна война са добре известни: създават се т.н. Източен блок и Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ). Икономическият компас на България в онези години рязко променя посоката си. В началото на 50-те години най-после идва и времето на моста Русе – Гюргево. Хронологията на решенията за изграждане и избор на мястото на съоръжението на река Дунав е кратка: през януари на 1948 в Букурещ България и Румъния подписват т.н. „Договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ”, като на тази среща двете правителства вземат и решение за изграждане на мост над река Дунав между Гиген и Корабия, т.е. на мястото, където е бил старият Константинов мост. В средата на 1951 страните, членки на СИВ подписват в Москва протокол за построяване на „Мост на дружбата над река Дунав”. През декември същата година Съветският съюз подписва специално споразумение за участие в строителството на моста като страна, ангажирала се с неговото проектно, технологично и финансово осигуряване.

Поради изключителното значение, което има за Източния блок (при онази крайно сложна международна обстановка), съоръжението получава наименованието „Обект 889” и се проектира и изгражда в условията на строга секретност. Моментът на вземането на окончателното решение за мястото на моста на Дунава отдавна се е превърнал в легенда. Тя разказва, че в една късна вечер на декември 1951, в своята „Ближная дача“ в околностите на Москва, тогавашният съветски лидер Йосиф Сталин категорично отхвърлил взетото вече през 1948 от правителствата на България и Румъния решение за мост между Гиген и Корабия с аргумента: „Никой не строи на празно място. Такъв мост трябва да се строи там, където има живот и да е близо до Русия”. Погледнал предоставената му карта и веднага посочил Русе – Гюргево. Сигурно в оня момент „стопанинът” от Кремъл вече си е представял как стоманените лавини на неговите прославените танкови командири Ротмистров, Рибалко и Лелюшенко преминават по моста и се устремяват на юг, към Проливите, чието овлядяване винаги е било исконна мечта на Империята. А че диктаторът си е мислел нещо подобно подсказва един епизод от победната 1945: четиризвездният генерал Айзенхауер (бъдещ президент на САЩ) в разговор със Сталин казал: „Генералисимус, сега Вие трябва да сте най-щастливия човек на света, Вашите победоносни армии превзеха Берлин, Вие стигнахте толкова далече!” Това, което Айк чува в отговор на ласкателството си, го смайва: „Да, но Александър І е стигнал по-далече, той е влязъл и в Париж...”.

Проектиране и строителство

Проектирането на съоръжението е възложено на специализиран тръст за транспортно проектиране от град Ленинград (Санкт Петербург). Проучвателните работи започват през 1951, с предимство в зоната на левия бряг, където речната тераса е доста по-сложна в хидроложко и геоложко отношение. Счита се, че главен проектант на моста е инж. Залицки. За съжаление, макар дистанцията от онова време да е само 60 години, поради атмосферата на секретност, за тези хора знаем твърде малко. За разлика от строителя на Траяновия мост Аполодор например, от чиято епоха ни делят цели 19 столетия.

В проектирането на Дунав мост има и българско участие – за архитектурното оформление на съоръжението от тогавашната държавната проектантска организация „Главпроект” са привлечени Георги Овчаров и Михайло Парашчук. Овчаров е архитект и философ, едно от най-ярките имена на нашия архитектурен небосклон от първата половина на миналия век: по негови проекти са строени такива знакови сгради в София, като тези на Вътрешното министерство, Агрономическия факултет, болницата ИСУЛ, Военното издателство, Държавния музикален театър и Мавзолея. Михайло Парашчук пък е скулптор с полско-украински произход и идва в България като емигрант през 1921. Работи доста години в ателието на знаменития Огюст Роден (родоначалник на импресионизма в скулптурата) в Париж и се смята за негов ученик. Парашчук е първият творец в България, работил в сферата на архитектурната скулптура и пластика. Той се счита за създател на тези направления в изкуството у нас. Двамата участват в конкурс с румънски архитекти и го печелят, след което им е поверено цялостното оформление на новия мост. Тяхно дело са въздействащите входни колонади, както и всички детайли на парапетите и осветителните тела. Съвсем наскоро Дунав мост участва в националния конкурс „Строеж на столетието”, като си съперничеше с такива национални светини като храма „ Св. Александър Невски”, например. Без съмнение мостът Русе – Гюргево е колосално съоръжение, и то не само за нашите мащаби. През 1954 всички са възхитени от неговата импозантност. Нагоре по реката, на запад от нас, като изящни колиета над нея са прехвърлени повече от 100 моста и всеки от тях е красив по своему. Нашият мост при Русе изглежда иначе – той е като масивна огърлица върху красивата шия на реката, направена от умел златар от огромен къс самородно злато, намерено случайно някъде из безбрежната пустош на Сибир.

Дунав мост впечатлява с параметрите си: дължината му между входните колонади е 2224 метра, междинните опори са 38. Съоръжението е проектирано като напълно симетрична конструкция и има 4 отвора с дължина 160 метра, 8 отвора с дължина 80 метра, 24 отвора с дължина 34,5 метра (виадуктите под железния и шосейния път), както и подвижна част в средата с дължина 86 метра, чиято платформа се издига на височина 7,60 м над нивото на железния път и така осигурява преминаването на големи плавателни съдове. Разгънатата площ на стоманените конструкции е почти 200 хил. кв. метра, а тази на бетоновите повърхности – над 10 хил. кв. метра. В средата на подвижната част на моста минава Държавната граница между България и Румъния; там е и „нулевият” километър на IV главна железопътна линия Русе разпределителна – Горна Оряховица – Стара Загора – Подкова.

По предварителни технологични разчети Дунав мост трябвало да бъде построен за три години. Но реалната продължителност на строителството е наистина рекордна: съоръжението е готово само за две години и три месеца – от началото на 1952 до края на март на 1954! Трудно е да се повярва, но е така. И това при технологиите на 50-те години! Без всякакво преувеличаване, постигнатото тогава е строителен подвиг.

Впечатляващи са и обемите на изпълнените в периода 1952-1954 строително-монтажни работи: почти 1,5 млн. куб. метра земни работи, близо 60 хил. куб. метра конструкции от бетон и стоманобетон, повече от 20 хил. тона метални конструкции, над 10 хил. кв. метра облицовки от гранитни и варовикови скали, 4,1 хил. бр. стоманобетонни пилоти и почти 7 хил. кв. метра шпунтови огради, около 50 километра техническа инфраструктура (водоснабдяване, електро- и съобщителни мрежи), близо 30 километра нов железен път и 90 железопътни стрелки, над 30 хил. кв. метра асфалтово покритие, както и смайващите 100 хил. куб. м нова сградна инфраструктура. Това наистина е интернационален обект: всички стоманени конструкции, премостващи отворите от 80 метра са доставени от Унгария, две от „двуетажните” ферми (в средата им е разположен шосейния път, а под него железопътната линия) за отворите от 160 метра, заедно с конструкцията на подвижната част и цялото й оборудване са произведени в Чехословакия, а другите две големи ферми за 160 метровите отвори пристигат на обекта от Полша. От Русия пък е доставен широк спектър от кранове и друго монтажно оборудване. По същество и на двата бряга, в зоната на строителната площадка са разгърнати огромни индустриални предприятия. На изток от Русе, чак до село Мартен, вляво от шосето за Силистра по онова време са струпани планини от материали, конструкции и оборудване, които обектът постепенно е „поглъщал”.

При изграждането на моста всички работи са изпълнявани на основата на план за организация на строителството, осигуряващ много добра съгласуваност чрез реализиране на водещите операции непосредствено на строителните площадки. На Дунав мост са използвани нови технологии, допринесли за постигане едновременно на качество, съкращаване на времетраенето на основните строителни работи и икономия на финансови средства - нещо много важно за онова тежко следвоенно време: щитов кофраж за многократна употреба, монтиране на конструкции без междинно подпиране, сглобяеми стоманобетонови плочи под железопътната и пътната част в зоната на виадуктите, набиване на стоманобетонови пилоти чрез предварително размиване на земните пластове с вода под налягане.

Един от най-отговорните моменти при строителството на моста е транспортирането и монтажа върху опорните части на „двуетажните” стоманени ферми над отворите от 160 метра (разположени симетрично на подвижната част) чрез потапяне на носещите монтажни плавателни съдове – операция, която не е допускала (дори и теоретично) никакви грешки. Необходима е повече от ювелирна точност.

Управляващ орган при строителството е „Смесено Главно управление Дунав мост”. Негов генерален директор е румънският инженер Александър Лунгу, чиито заместници последователно са българите Марин Грашнов (от 1953 министър на строежите) и Петър Диков. Главен ръководител на „Обект 889” от руска страна е инженер Леонид Саприкин, а негов главен инженер – Григорий Зингоренко. Без съмнение за този толкова важен обект са привлечени водещи мостостроители на Русия и тяхното мнение при вземане на най-отговорните решения е определящо. Българският технически персонал също е с много висока квалификация. Във връзка с аварийната ситуация, възникнала при изграждане на 17-та опора на румънския остров Мокану например, са привлечени водещи български експерти, като за предложените от него решения инж. Петър Иванов Топалов е награден лично от председателя на Президиума на Народното събрание на Румъния Петру Гроза.

Строителите на моста преживяват много трудни месеци и поради природни бедствия – двете строителни зими са най-тежките за цялото столетие: за първата (1952/1953) е характерно незапомнено пълноводие на реката, което налага чрез диги и други укрепителни мерки буквално да се спасява вече построеното през първата година. Зимата на 1953/1954 пък е белязана от изключително обилни снеговалежи и ниски (до -25 °С) температури. Дунавът е скован от дебел лед, който през пролетта образува огромни ледени планини пред съоръжението. Опасността почти готовият мост да бъде буквално пометен е толкова голяма, че за разбиване на натрупалите се пред него айсберги на помощ е привлечена бомбардировъчна авиация и сапьорни части.

До края на март на 1954 са направени пробните изпитания на конструкциите и са одобрени документите за съвместна експлоатация: „Съглашение (Меморандум) за поддържане и обслужване на железопътния и шосейния мост на река Дунав между Русе и Гюргево”, „Правилник за техническо поддържане и обслужване на моста” и „Правилник за техническа експлоатация”. За високото качество на изпълненото през 1952-1954 строителство говори и това, че сериозни ремонтни работи по конструкцията и опорите на моста са предприети едва 50 години след построяване на моста, през периода 1999-2004. През 2012 беше ремонтирана основно и подвижната част в средата на съоръжението.

Дунав мост като генератор на икономическо развитие

След 1952 Дунав мост наистина се превръща в своеобразен генератор на развитието на цялото ни национално стопанство: в технологично отношение транспортното строителство у нас преминава на качествено ново равнище. При изграждането му се създава цяла школа за строителни кадри (над 1200 души), които после внасят своя много сериозен принос в развитието на страната. Около него израстват много значими обекти на железопътната, пътната и сградната инфраструктура – Гюргево Север, Русе Разпределителна и Русе Пътническа, служебни сгради и съоръжения, зала „Филхармония” и други, и не на последно място – преустановява се сезонността в строителството. За първи път, успоредно с разгръщането на толкова големи по обем проучвателни и проектантски работи, се прокарват временни пътища, стоят се помощни предприятия и стопанства, и започва производството на стоманобетонни пилоти, необходими за фундиране на опорите. Пак за първи път у нас се реализират толкова сложни инженерни решения на голяма дълбочина. Мащабите на строителството, непознати до тогава, наистина са впечатляващи. Времето буквално започва да се движи по други закони.

Шейсет години по-късно

Не може да има никакво съмнение, че и в началото на новото хилядолетие мостът е не по-малко значим, колкото и в момента на откриването му. За Европейския съюз той е част от неговата стратегическа инфраструктура, по моста всяка година преминава „поток” от над 300 хил. автомобили и 4 хил. влака. Прехвърлил вече половин век, Дунав мост е все още едно „младо“ съоръжение, което е в състояние да понесе възможно най-наситения трафик. Той представлява наистина „капитално“ изградено съоръжение. И сега, толкова години след въвеждането му в експлоатация, мостът продължава да въздейства с простотата на своя стил и да внушава усещането за надеждност и сигурност.

Написаното от Любен Божков през 1936: „... чрез мост на Дунава за Гърция, България и Турция се дава пряка връзка не само с Румъния, но и със северните европейски страни: Западна Русия, Полша, Финландия, Естония, Латвия, Литва, Източна Прусия, както и обратно – всички тези държави получават излаз към източните и южните морета – Черно, Средиземно и Адриатическо” става реалност преди 60 години. Най-после в долното течение на Дунав е била осигурена надеждна връзка между двата бряга на реката. Без съмнение професорът е бил много щастлив да види реализирана една от мечтите си.

Древните египтяни вярвали, че Времето се бои единствено от пирамидите. Разбира се, тази тяхна убеденост не можем да отнесем в пълен формат и към Дунав мост, но е сигурно, че това съоръжение още много десетилетия ще служи надеждно, и с присъствието си на същото място ще продължава да предизвиква у Времето ако не страх, поне постоянно раздразнение. Мостът, построен между 1952 и 1954, вече е и ярка страница от вълнуващата история на дунавското мостостроене, чието начало е заложено от Древния Рим.

София, юни, 2014

 

Литература:

Божков, Л. „Съобщителните проблеми на Балканите“, 1936 г.
Богданов, Г. „История мостостроения“, Санкт Петербург, 2013 г.
Теофилов, Р. „Величието на УлпияЕскус“, в. „Сега“,2007 г.
Теофилов, Р. „Мостът при Долни Вадин“, Journey.bg, 2012 g.
Владева, Л. „Дълга история имат мостовете над Дунав“, СБЖ, 2013 г.
Илиева, Т. „Мостовете над Дунав“, в. „Строител“, 2012 г.
Стоянов, Й. „ЖП ферибот Русе-Гюргево“, сп. „ИНФО“, бр. 8, 2013 г.
50 години ДСО „Трансстрой“ Управление – Русе, 1919-1969, Русе, 1969 г.
Архив на Поделение „Железен път и съоръжения

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Сред многообразието в размера на районите от Ниво 2 в Европа, българските райони са средни по големина, със средна площ от 18.5 хил.кв.км. Средният размер на област (NUTS III) в България е 3964 кв.км, с население 263 хил. жители. Средният размер на една община (LAU 1) пък е 420 кв.км, 27.9 хил.ж. и 19 селища. Българските общини са едни от най-големите в ЕС. Данните показват, че България е сред страните с висока осигуреност с използвана земеделска площ (ИЗП) - 674,6 ха/1000 души през 2010. Страната ни е и с висока степен на осигуреност със залесени площи  - 521,22 ха/1000 души. Сравнителният анализ на демографското развитие на България и ЕС по ключови показатели показва наличието на общи неблагоприятни тенденции, които обаче са по-силно проявени именно у нас. България има най-неблагоприятни стойности на коефициента на естествен прираст сред ЕС-27 (-4.6‰, като зад нас е само Латвия), а основната причина е високата смъртност - 14.6‰ (при 9.7‰ средно за ЕС-27). Анализът показва, че стойността на коефициента на възрастова зависимост в България е близка (и дори малко по-ниска) до средния за ЕС-27. Делът на лицата в надтрудоспособна възраст в България обаче е по-висок, в сравнение с Чехия, Дания и Румъния. По прогнози на Евростат, през периода 2010-2060 населението на България ще намалее с 27%, а делът на населението над 65 години ще достигне над 60%[1]. В този контекст очакванията за бъдещото развитие до 2020 са за запазване и дори увеличаване на негативните различия между ЕС-27 и българските региони. Състоянието и динамиката на ключовите показатели за пазара на труда показват, че в България те са с по-лоши характеристики, в сравнение със средноевропейските нива, но са по-благоприятни спрямо някои стари страни-членки като Испания, Италия, Гърция, Португалия. Кризата допълнително отдалечава България от равнищата на заетост (с 4,5 п.п. през 2010) и безработица (засега по-слабо - с 0,5 п.п. през 2010) в ЕС-27. Фактори за това са отвореният характер на националната икономика, която силно се влияе от процесите в европейските икономики, свиващото се вътрешно търсене, затихналата инвестиционна активност след 2008, по-ниската активност на частния сектор, големият дял на сивата икономика и т.н. Сравненията показват по-голяма уязвимост на нашия трудов пазар от икономическата криза и донякъде отразяват в сравнителен аспект гъвкавостта и адекватността на провежданите политики за омекотяване влиянието на кризата. Възстановяването на икономическата активност в промишлеността и услугите през 2011 например, все още не бе съпроводено с ръст на работните места. През 2011 нивото на безработица е 10,2%, а заетостта бележи спад от 1,1% спрямо 2010. През 2012 нивото на безработица също остава високо (около това от предходната година).

По обем на създадения БВП, българските региона са сред най-слабо развитите в ЕС. През 2007 например, по БВП и по паритет на покупателната способност (ППС) на човек от населението,  страната ни постига едва  40% от средното равнище за ЕС. На почти същото равнище на развитост е и съседна Румъния. Изоставането на тези страни от Чехия е близо два пъти, а в сравнение с Дания, разликата е над 3 пъти. По равнище на БВП по ППС на човек от населението районите на България също значително изостават от средното равнище в ЕС, както и от водещите райони по този показател. Половината български райони – Северозападния (СЗР), Северния Централен (СЦР) и Южния Централен (ЮЦР), са на равнище от около 30% от средното ниво на ЕС. Все пак, тенденцията, която се очертава във всички български райони, е към постепенно намаляване на голямата дистанция със средното равнище на ЕС.

По обем на създадената брутна добавена стойнос (БДС) българските райони са сред най-неразвитите в ЕС. В сравнение с най-големия район NUTS 2 на ЕС-27 Île de France, през 2008 българските региони създават от 0.46% (СЗР) до 2.73% (ЮЗР) от неговата БДС. Този нисък обем се дължи както на различия в големината, така и в производителността и структурата на създаваната БДС. По относителен дял на разходите за научно-изследователска и развойна дейност (НИРД) в БВП страната е на незадоволително равнище. Те представляват 0.45% и 0.47%, съответно, през 2007 и 2008, докато в Румъния са 0.52% и 0.58% и много повече в Чехия - около 1.5% от БВП и Дания – с над 2.5% през 2007 и близо 2.9%, през 2008. Изоставането на България по този показател е много тревожно, предвид на целта за постигане на равнище от 1.5% от БВП през 2020, поставена от Националната програма за реформи (2011-2015). На регионално равнище, през 2007-2008, СЦР е на последно място в ЕС по дял на НИРД в БВП с незавидните 0.08%. Другите български райони, с изключение на Югозападния (ЮЗР), имат разходи за НИРД около 0.15-0.22% през 2007 и 0.12-0.36%, през 2008. ЮЗР е с най-висок дял на НИРД в БВП с 0.79% през 2007 и 0.77%, през 2008.

Основните резултати от анализа на равнището на инвестициите показват, че България заема водещи позиции в класацията на страните от ЕС по дял на публични инвестиции в БВП, като стойностите на показателя за страната са около два пъти по-високи от средните за ЕС-27. В отделните години на анализирания период България е в Топ-5 на подреждането, заедно със страни като Румъния, Полша, Естония, Латвия и т.н. Данните за входящите потоци на преките чуждестранни инвестиции показват, че България е привлекателна страна за чуждите инвеститори, тъй като стойностите на показателя са между 3 и 7 пъти по-високи от средните за ЕС-27 през различните години на анализирания период. Едно от обясненията е, че България притежава сравнителни предимства по отношение на почасовото заплащане на заетите. Според класация на швейцарския Institute for Management Development, през 2009 България е била на 9-то място в света по равнище на почасово заплащане в преработващата промишленост, като сред страните от 1-во до 8-мо място няма други членки на ЕС. Общият извод е, че България показва много по-добри стойности на всички показатели свързани с инвестициите - публични инвестиции, инвестиции в бизнеса и преки чуждестранни инвестиции. Страната в много по-малка степен е засегната от финансовата криза по отношение на инвестициите, на фона на общите тенденции в ЕС.

По отношение на транспортната осигуреност и наличието на изградена транспортна инфраструктура, трябва да отбележим, че по средна гъстота (осигуреност) на територията на страната с железопътна мрежа (км/1000 кв. км) България заема 16-то място с 37.3 км/1000 кв. км. През 2009 това е по-ниско от средното за ЕС-27 (49,1 км/1000 кв. км.). По средна гъстота (осигуреност) на територията на страната с републиканска пътна мрежа (км/1000 кв. км), България заема 24-то място в ЕС със 175 км/1000 кв. км.

Трябва да подчертаем, че България се характеризира с по-висок дял на разходите за опазване на околната среда в БВП (1,2%) от средното за ЕС-27 (0,8%), от водещи страни като Дания (0,5%) и от страни със сходно развитие като Румъния (0,6%) и Чехия (0,7%). Причините са свързани с по-ниския БВП на страната ни на един жител от средния за ЕС през периода и усвояването на значителни по размер средства от предприсъединителните инструменти и оперативните програми.

По равнище на доходи и разходи на населението България е най-изостаналата и бедна членка на ЕС: доходите на домакинствата ни са с около 70% по-ниски от средните за ЕС, а в абсолютно изражение техните крайни потребителски разходи са над четири пъти по-ниски от средноевропейските и са най- ниските в ЕС. Основните причини са добре известни - ниско ниво в началото на прехода, върху което впоследствие се наслагват ефектите от преобладаващата рестриктивна доходна политика през 90-те години на ХХ век. Рецесията след 2008 отново доведе до прилагане на рестрикции върху доходите в България и в повечето европейски страни.

По отношение на разходите, в краткосрочна перспектива може да се очаква, че формиралата се след 2008 тенденция към спад на потребителските разходи ще се запази, като основните фактори за това могат да се потърсят, както във външен, така и във вътрешен план. На първо място това са очерталите се несигурни перспективи за растеж в еврозоната и свиването на потребителското търсене в съчетание с нестабилността на националните икономики от еврозоната и инвестиционната несигурност, които формират неблагоприятни перспективи пред българския износ. На  второ място е забавеното икономическо развитие на страната ни, слабото възстановяване на вътрешния пазар и свитите бюджети на домакинствата. Ефектите от рецесията формират ниско ниво на доверие на потребителите и продължават да тежат върху потребителските разходи. В резултат на това, очакванията са те да нараснат с малко над 1% и едновременно с това да се движат с подобен темп през следващите 1-2 години. В този контекст не може да се очакват промени към по-значително намаляване на различията между доходите и разходите на домакинствата в България и в ЕС-27.

Позиционирането на България в контекста  на стратегия „Европа 2020“

Особен интерес при анализа представлява позиционирането на страната ни съгласно заложените от ЕК в стратегия „Европа 2020“ пет  водещи стратегически цели и седем водещи инициативи (иновации, образование, цифрово общество; климат, енергия и мобилност, конкурентоспособност, заетост и умения, борба с бедността) за икономически растеж през следващите 10 години. Всяка страна-членка на ЕС трябва да определи своите цели и приоритети, които да допринесат за постигане целите на ЕС. В своите стратегически и планови документи (Национална програма за реформи 2012-2020, Национална програма за развитие „България 2020“ и др.) България формулира целите на развитието си до 2020. В долната таблица са представени в сравнителен план целевите показатели на Стратегия „Европа 2020“ и тези на Националната програма за развитие „България 2020“, както и доскорошното равнище на тези показатели.

Таблица1. Целеви показатели на Стратегия Европа 2020 и Национална програма за развитие България 2020

Показател

Начално състояние

България 2020

Европа 2020

1. Процент на заетост на населението на възраст 20—64 години

65.4%, 2010 2993 хил.души

76%

от 69% на 75%

2. Дял на инвестиции в НИРД от БВП

0.53%

1.50%

3%

3. Емисии на въглероден диоксид

53%, 2009 (1990г.=100%)

 

Намаляване с 20% (30%) в сравнение с 1990

4. Дял на възобновяемата енергия в крайното енергийно потребление

11.9%, 2009

Дял на ВЕИ -16%

20%

5. Енергийна ефективност

 

Увеличение на енергийната ефективност с 25%

20%

6. Дял на преждевременно напуснали училище

14.7%, 2009

11%

от 15% на 10%

7. Дял на населението на възраст 30-34 години със завършено висше образование

27.9%, 2009

36%

от 31% на 40%

8. Брой на европейските граждани, които живеят под националните прагове на бедност

1657 хил.души, 2008

Намаляване на бедните с 260 хил.души

Намаление с 25%, или с 20 млн.души

 

Така представената информация позволява да се проследи в годините, доколко България се приближава до изпълнението на собствените си цели и в каква степен допринася за постигането на общите цели на ЕС за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж. Както се вижда от данните по първия целеви показател - дял на заетост на населението на възраст 20-64 години, България планира да постигне поставената европейска цел за достигане на поне 75% заетост. Тя има възможност да преизпълни още една цел – увеличаване на енергийната ефективност. Планира се увеличение с 25%, при европейски зададена цел от 20%. Една от целите вече е преизпълнена - намаляване емисиите на въглероден диоксид с поне 20 %, в сравнение с нивата от 1990 или, при наличието на подходящи условия - с 30 %. За съжаление, България не може да осигури адекватен принос в изпълнението на останалите цели. За тях се планира по-ниско, частично изпълнение. В най-неблагоприятна ситуация сме по отношение постигане на 3%-ов дял на НИРД от БВП. Целта за България през 2020 е да се достигне половината, т.е. 1.5%, което говори за сериозно изоставане в тази област. По четвъртия показател - дял на възобновяемата енергия в крайното енергийно потребление, България планира постигане на 16%-ов дял от ВЕИ, при целево равнище от 20%. Частично изпълнение се очаква и по двете цели в областта на образованието: намаляване дела на преждевременно напусналите училище на 10% вмето сегашните 15% (национална цел 11%) и нарастване дела на населението на възраст 30-34 години със завършено висше образование от 31% на поне 40% (национална цел 36%). Последният показател предвижда намаляване броя на европейските граждани, живеещи под националните прагове на бедността с 25%, с което над 20 млн. души ще бъдат извадени от ситуацията на бедност. За България се планира бедните да намалеят с 260 хил.души, което прави 15.7% от равнището на показателя през 2008 (1657 хил.души).

Територията на Република България (111 000 км²) е разделена на 6 статистически района (NUTS 2), 28 области (NUTS 3), 264 общини (LAU 1).

Таблица 2. Обща териториална характеристика на ниво NUTS 2, 2010

Райони

Територия (км2)

% от общата територия

Население*

% от общото население

Брой населени места**

Степен на урбанизация (%)

СЗР

19070

17.2%

847138

11.5%

641

63,2%

СЦР

14974

13.5%

861112

11.7%

865

66,5%

СИР

14487

13.1%

966097

13.1%

717

72,7%

ЮИР

19799

17.8%

1078002

14.6%

671

71,3%

ЮЦР

22365

20.1%

1479373

20.1%

1279

66,7%

ЮЗР

20306

18.3%

2132848

29.0%

940

83,1%

Средно

18500

 

1227428

 

852

 

България

111002

100.0%

7364570

100.0%

5113

72,5%

*По данни от преброяване то през 2011

**Без селищата, където няма постоянни жители

 

В структурата на територията на България значителен дял заемат земеделските територии (57,44%), което е добър показател за потенциала за развитие на селскостопанското ни производство. България е страна с богато биоразнообразие. За това спомагат и природно защитените територии, включително по „Натура 2000“, които варират от 44.5% (за ЮЦР) до 22.3% (за СЦР и СИР) от територията на съответните райони. Във функционалната структура на територията на България основно място, като ресурс за националното стопанство, заемат секторите селско стопанство, рибовъдство и горско стопанство (83,94% през 2010). Релефът, в съчетание с останалите физикогеографски компоненти, е особено благоприятен за развитие на селско стопанство, туризъм и курортно дело. Площта със селскостопанско предназначение (ПССП) през 2011 заема 49,4% от територията на страната, като това е с 2,1% по-малко, спрямо 2007. Районите от Северна България показват по-високи стойности на показателя спрямо, равнището му за тези от Южна и това за страната, като цяло. Най-голям относителен дял на ПССП от общата територия на ПССП в страната се пада на СЗР. През 2011 използваната земеделска площ е намаляла с близо 1% спрямо 2007, но положителна тенденция е нарастването на дела и спрямо 2010 (с 0,7%). През 2007 най-голям относителен дял на използваната земеделска площ (ИЗП) от общата ИЗП в страната през 2007 се пада на СИР, а през 2010 водещ е СЗР. Най-нисък дял в общата ИЗП на България през 2007 заема СЗР, а през 2010 ЮЗР. През 2011 обработваемата земя (ОЗ) заема 63,4% от използваната земеделска площ на страната и 29,1% от общата площ на страната. Площите с ОЗ се увеличават през 2011 с 2,0% спрямо 2010. Най-голям относителен дял на ОЗ от общата ОЗ в страната се пада на СИР. Най-нисък дял в общата ОЗ на България през 2007 има ЮИР, а през 2010 ЮЗР. По този показател междурегионалните различия са силно изразени.

Eстественият прираст на населението е отрицателен във всички райони от Ниво 2. Най-неблагоприятно е положението в СЗР (-10,6‰) и СЦР (-7,3‰), а най-добро – в ЮЦР (-2,5‰). През периода 2007-2009 във всички области се наблюдава подобряване на стойностите на коефициента, но през 2010 е регистрирано влошаване.

 

Фигура 1. Естествен прираст на 1000 души от населението през 2012

  Фигура 1. Естествен прираст на 1000 души от населението през 2012

Коефициентът на миграция влошава стойностите си във всички райони, с изключение на ЮЗР, което показва интензифициране на изселванията от районите от Ниво 2 към ЮЗР или извън България, където има повече и по-добри възможности за заетост, по-високи доходи и жизнен стандарт. Най-неблагоприятни стойности през 2010 имат СЦР (-7,13‰) и СЗР (-6,91‰), но в първия район процесът на обезлюдяване протича значително по-бързо. Основните характеристики на междурегионалните различия във възрастовата структура на населението се формират в условията на обща тенденция към намаляване и застаряване на нацията. Делът на населението в надтрудоспособна възраст макар и слабо, се увеличава както на национално равнище (от 17,3% на 17,7%), така и във всеки район като най-висок е той в СЗР (21,6% през 2010) и най- нисък – в ЮЗР (16,6%). Делът на градското население е 71.5% средно за страната. Той слабо, но устойчиво се увеличава в рамките на анализирания период, което се предопределя от нарасналата роля на градовете по отношение на възможности за заетост, по-висок жизнен стандарт, по-добър достъп до специализирани и качествени здравни услуги, културни прояви и т.н. През 2010 най-нисък дял на градското население е регистриран в СЗР (62,41%), а най-висок – в ЮЗР (82,44%), който обхваща и столичния град. Всичко това формира ниска междурегионална диференциация (коефициент на вариация под 10%), но по-висока на междуобластно и, особено, на междуобщинско равнище. Гъстотата на населението много слабо намалява през 2010, спрямо 2007, както в страната, така и във всички райони от Ниво 2. Като цяло различията могат да се оценят като ниски, с лека тенденция към нарастване. В сравнение с равнището на диференциация между районите, междуобластните и междуобщинските са много по-ясно изразени. Причината за тези значителни различия е наличието както на слабо населени общини и области, така и на центрове, в които е концентрирано огромен брой население.

През 2011 делът на неграмотното население в страната намалява, като цяло, спрямо 2001 (от 1,78% на 1, 17%). И през двете години водещ по този отрицателен показател е ЮИР – той се отличава с най-висок дял (1,98% през 2010) и с най- бавни темпове на намаление на броя на неграмотните лица. Другите регионални „депа на неграмотност” са СИР и ЮЦР, където делът на неграмотните е над средния за страната. Най-добре позициониран в това отношение е ЮЗР – с едва 0,46% дял на тези лица. През 2011 делът на населението с висше образование в страната, като цяло, се увеличава спрямо 2001 (от 14,1% на 19,6%). И през двете години водещ по този положителен показател е ЮЗР – той се отличава с най-висок дял (27,7% през 2010) и с умерени темпове на нарастване броя на висшистите. СИР е другият притегателен район за лицата с най-високо образование (18,5% дял и 40% подобрение на показателя през 2010, спрямо 2001). Всичко това определя една, макар и относително ниска, но достатъчно отчетлива и стабилна междурегионална диференциация. Междурегионалните различия в демографските характеристики до 2020 ще продължат да се формират в рамките на две основни тенденции - към намаляване и към застаряване на нацията. В този контекст ключовите области на по-значителна териториална диференциация се очаква да бъдат: броят и гъстотата на населението; делът на зависимото население; делът на високообразованото население; делът на ромското население като специфична група, която е по-уязвима от бедността и социалното изключване.

Териториалните различия по отношение на заетостта се формират и развиват в следния национален контекст: относително по-ниска степен на заетост в сравнение със средноевропейската (през 2010 коефициентът на заетост в България от 59,7% е с 4,5 п.п. по-нисък от ЕС-27); ясна тенденция към намаляване на заетостта през периода 2007-2010, която е по-силно изразена, в сравнение с ЕС-27. Следователно, шоковете от икономическата криза са повлияли по-силно върху българския трудов пазар в сравнение със средното за ЕС. Различията между районите от Ниво 2 през периода са много ниски, но с лека тенденция към нарастване. Основните фактори за тези различия са по-високата степен на заетост в ЮЗР - през 2010 коефициентът на заетост там (67,6%) е  по- висок не само от средния за страната ни (59,7%), но и от този за ЕС-27 (64,2%), както и ниското ниво на заетост в СЗР (53,8%).

Териториалните различия по отношение на безработицата се формират и развиват в следния национален контекст: прекъсване през 2008 на тенденцията към намаляване на безработицата, която от 2009 започва да формира тренд към бързо увеличаване, като то още през 2010 надмина средноевропейското ниво (коефициентът на безработица в България 10,2% е с 0,5 п.п. по-висок от ЕС-27). Това отново показва по-голямата уязвимост на нашия трудов пазар от икономическата криза.

 

Фигура2. Коефициент на заетост на населението на 15 и повече навършени години през 2012

Фигура2. Коефициент на заетост на населението на 15 и повече навършени години през 2012

Различията между районите от Ниво 2 през периода се променят от средни към ниски, т.е. тенденцията е към намаляване на диференциацията по този негативен показател. Основните фактори за тези различия са по-ниската степен на безработица в ЮЗР - през 2010 коефициентът на безработица там (6,8%) е бил по-нисък не само от средния за страната ни (10,2%), но и от този за ЕС-27 (9,7%), както и високото ниво на безработица в СИР (14,5%), където е по-отчетливо влиянието на сезонните фактори. Перспективите за развитие на пазара на труда до 2020, в зависимост от навлизането във фаза на икономическо оживление, са за положителна динамика в заетостта и безработицата, увеличение на работните заплати и дела на заетите лица с висше образование с оглед постигане целите на Стратегия „Европа 2020“, а също за намаляване на междурегионалните и вътрешнорегионалните различия.

През 2007 БВП на глава от населението в районите от Ниво 2 се колебае между 5 233 лв. в СЗР и 12 991 лв. в ЮЗР. През наблюдавания период номиналният БВП на глава от населението расте във всички райони. Заедно с него расте и размахът на вариация и коефициентът на вариация, което показва, че различията между районите се увеличават. По БВП на един жител ЮЗР е едноличен лидер в районите от Ниво 2 със стойности от над 65% от средното равнище на страната. Равнището във всички други райони е под средното за страната по този показател.

Таблица 3. БВП на глава от населението в различните български региони

Региони

2007

2008

2009

2007

2009

Промяна

2009/2007

България

7857

9090

9007

100%

100%

1.15

СЗР

5233

5897

5576

67%

62%

1.07

СЦР

5528

6249

5942

70%

66%

1.07

СИР

6710

7836

7231

85%

80%

1.08

ЮИР

6398

7513

7238

81%

80%

1.13

ЮЦР

5640

6340

6217

72%

69%

1.1

ЮЗР

12991

15161

15610

165%

173%

1.2

 

Фигура 3. БВП на глава от населението през 2011

Фигура 3. БВП на глава от населението през 2011

Размерната структура на предприятията по райони и за страната е много стабилна и не търпи резки промени през годините. Преобладаващ дял от около 90% в нея заемат микропредприятията с персонал до 9 души. Малките предприятия са на второ място с дял от около 7-9,5%. Средните предприятия пък са около 1-2% от всички предприятия в страната, а големите са под 1% (около 0,2-0,4%). В тази структура не се забелязват значителни различия по райони. Най-голяма концентрация от всички видове предприятия има в ЮЗР. Второ място заема ЮЦР с около 15-18% от всички размерни категории предприятия на страната. Следващите места се заемат от СИР, ЮИР и СЦР с 11-14% от всички предприятия. На последно място, с най-ниска концентрация на предприятия, е СЗР с около 7-9% от предприятията на страната.

Ниското и започващото да спада след 2009 равнище на доходите и жизнен стандарт на населението е основен проблем както на национално, така и на регионално ниво[2]. На тази основа, незначителната диференциация[3] в равнището на доходите на населението е най-характерната черта на различията между районите от Ниво 2 (коефициентите на вариация са под 20%, достигайки 6% при някои източници на доходи), като към 2010 по-високо е нивото на доходите в южните райони (най-вече в ЮЗР), а по-ниско в северните (особено в СЦР и СЗР). Фактори за  ниската диференциация са слабите темпове на промяна в равнището на общия доход (растеж до 2009 и спад след това поради настъпилата криза), като и структурата на доходите в отделните райони. В сравнение с равнището на диференциация между районите, вътрешнорегионалните различия са по-ясно изразени. В отделните райони на страната процесите на подоходна диференциация между областите протичат с различен интензитет и в противоположни посоки. Предвид планираната политика на доходите, може да се предполага, че:

  • фактори за увеличаване на вътрешнорегионалните различия в краткосрочна перспектива могат да бъдат доходите от трудова дейност (поради значителния им дял в общия доход и различията в процесите на местните пазари на труда), както и тези от предприемачество;
  • фактори за намаляване на тези различия пък могат да бъдат доходите от пенсии, поради нарастването на тяхната значимост, обхват и дял в домакинските бюджети в условията на криза, от една страна, и поради рестрикциите върху номиналното нарастване на вече отпуснатите пенсии и запазването на тавана върху пенсиите до 2014, от друга.

Спецификата на структурните промени в разходите на населението на равнище райони от Ниво 2 е свързана главно с: увеличаване дела на разходите за храна (между 35-42%) във всички райони с изключение на ЮИР; повсеместно увеличаване с около 2 п.п. до 17-18% на дела на разходите за жилище, комунално-битови услуги, обзавеждане и поддържане на дома, както и за здравеопазване; запазване (в двата западни района) или слабо намаление (в СЦР, СИР, ЮЦР) на дела на разходите за транспорт и съобщения (до около 11%). Като цяло се наблюдават много ниски различия по отношение общия разход на домакинствата (коефициентът на вариация е под 10%) и тенденция към слабо нарастване на диференциацията между районите от Ниво 2. Ако формиралата се през периода тенденция се запази, към 2020 диференциацията в разходната част на домакинските бюджети между районите от Ниво 2 слабо ще се увеличи, но като цяло ще остане ниска. Това се отнася и до вътрешнорегионалните различия.  Диференциацията между областите във всички райони по общ разход на лице от домакинство пък ще се запази ниска.

През периода 2007-2010 се наблюдават положителни промени в сферата на детските градини. Повишава се достъпът до услугата и ефективността на функциониране на тези заведения. Намаляват междурегионалните различия. Наблюдават се обаче и някои негативни явления. Все още има големи вътрешнорегионални различия, особено на общинско равнище. През периода 2007-2010 се наблюдава намаляване на учениците в общообразователните училища с 9%, на училищата с 15% и на учителите с 14%. Тези промени водят до увеличаване средната големина на едно училище и броя на учениците, които се падат на един учител. В междурегионален план се наблюдават: ниски нива на междурегионални различия – при средна големина на едно училище и постепенно увеличаване на различията при показателя отношение ученици/учители. Вътрешнообластните различия могат да се оценят като много ниски и намаляващи.  Усилията в средното образование трябва да се пренасочат, от повишаване на ефективността чрез закриване на училища, към повишаване на ефективността чрез реализация на проекти за енергийна ефективност, пренасочване на средства от заплати, подобряване на материалната база и закупуване на обучителни материали, намаляване високото ниво на преждевременно отпадащите ученици. Особено важно в това отношение е подобряване на отношенията между училищата и местните власти. През периода 2007-2010 броят на студентите се увеличава с 8.1%, а преподавателите намаляват с 3.3%. Това увеличава отношението студенти/преподаватели, което е предпоставка за повишаване на ефективността. Положителните промени в областта на висшето образование се свързват с намаляване на междурегионалните различия по показатели като отношение на студенти към преподаватели и дял на завършващите студенти. Сравнително големите и запазващи се различия в локализацията на висшите учебни заведения не могат да се определят като голям проблем, макар че близостта на университет оказва определена положителна роля в регионален план.

Изградената материална база в здравеопазването – болнични заведения и леглова база, е сравнително равномерно разположена по територията на страната, което се илюстрира от сравнително ниските стойности на коефициента на вариация на различните нива. Различията между районите по отношение наситеността с лекарски кадри също не са големи. И тук, както и при материалната база, не се открояват райони, за които е необходимо да се полагат специални усилия, за да догонят останалите в страната. Сравнително добро е положението и по отношение разположението на звената за спешна помощ: 89,2% от населението на страната попада в 30-минутния изохрон за получаване на спешна помощ като междурегионалните различия по този показател са много ниски – 8.9% за 2010. Анализът на количествените показатели за двете групи социални услуги (в специализирани институции и в общността) ясно показва по-голямата динамика в развитието на социалните услуги, предоставяни в общността. Това е отчетлив индикатор за резултатите от провежданата политика на деинституционализация и доближаване на социалното обслужване до обичайната домашна среда на клиентите.

Анализът и оценката по отделни социално-икономически показатели, характеризира различни аспекти от развитието на районите от Ниво 2 и различията между тях, както и между областите и общините в техните рамки. Тези показатели дават представа за състоянието и тенденциите в отделни дейности, характеристики или елементи на разглежданите териториални системи и за различията между тях.

Заключение

В обобщение, съществуващите междурегионални и вътрешнорегионални различия дават основания за провеждане на регионална политика в две основни насоки. Първата е насочена към намаляване на различията. Тя може да се постигне, ако се пренасочат ресурси към териториалните единици с най-ниско равнище на развитие. Това ще намали разликите им с по-развитите и в най-голяма степен ще допринесе за постигане на целта. Подходящо е тази насока да се подкрепи от Политиката за развитие на селските райони. Втората пък е насочена към развитието на центрове на растеж, с идеята те да спомогнат за развитие на целия район. В случая районът съсредоточава ресурсите си на едно място с цел постигане на развитие, съпоставимо с националните или европейски параметри. Очаква се това впоследствие да има вторично благоприятно влияние върху целия район чрез развитие на съпътстващи и подкрепящи производства. Подходящо е тази стратегия да се подкрепи и от Политиката за градско развитие.

 

Литература

1.Eurostat, News Release, 80/2011 - 8 June 2011, Population projections 2010-2060
2.Todorova, S. Impact of European cohesion policy on regional development in Bulgaria, Scientific Journal “Economics and Finance”, N 5, 2014, Dnepropetrovsk,  p. 9-14
3.Петров, К. Влияние на административната реформа върху формирането на регионалната политика. С., Авангард Прима, 2008, с. 82-90.
4.Социално-икономически анализ на политиките на МТСП, 2011, с. 10 www.strategy.bg/FileHandler.ashx?fileId=1543
5.http://www.nsi.bg/

* Преподовател в Аграрен университет, Пловдив

 


[1] Eurostat, News Release, 80/2011 - 8 June 2011, Population projections 2010-2060

[2] „Социално-икономически анализ на политиките на МТСП”, 2011, с. 10.

[3] Този извод се вписва в силната страна, която е изведена в посочения анализ на МТСП, че „между отделните райони като цяло няма съществени диспропорции в нивото на социално развитие. По- голямата част от областите имат сходни параметри на развитие” (с.75).

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Съдържание бр.5 2014 сп. Геополитика

България

И.Гогев, Преди Дунав мост и след това

М.Русев, Силистра-Кълъраш: геостратегически приоритети и комплексна ефективност на третия мост между Румъния и България

С.Тодорова, Социално-икономическото състояние на районите в България в контекста на стратегия "Европа 2020"

Гледна точка

А.Кондаков, Либералният ислям като инструмент в борбата срещу радикалния ислямизъм в България

Балканите

С.Хайтов, Гърция в очакване на поредното имигрантско нашествие

М.Петров, Руската „мека сила” в Западните Балкани

Е.Сафонкина, Турция като нов играч в политиката на "меката сила"

Светът

А.Тодоров, Руско-иранската петролна сделка и шансовете на геополитическата ос Москва-Техеран

Н.Малишевски, Южният фронт срещу руско-китайския алианс

В.Чуков, ИДИЛ, между халифата и тероризма

Геостратегия

М.Байрън, Империята като генератор на хаос

Й.Бремър, Четиримата конници на геополитическия Апокалипсис

E.Зюсе, Как и защо САЩ рестартираха студената война

Д.Китфийлд, Новият триъгълник на великите сили: Китай и Русия срещу Америка

Геоикономика

П.Захариев, Украйна на ръба на икономическата пропаст

Ю.Николов, Южна Америка между неопротекционизма и либерализма

П.Яковлев, Европейският съюз в ерата на New Normal Economy

Идеи

Д.Читати, Защо Европа не е част от Запада: интересите, ценностите и идентичността в европейската традиция

Книги

Ж.Нюмайер Дийл, Дългосрочната стратегия на възходящата суперсила

Интервю

Михаил Хазин за краха на глобализацията и ролята на регионалните съюзи

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Интегрирането на бившите социалистически страни в новата континентална архитектура на Европа изисква преодоляване на редица наслоени през последните десетилетия културно-политически и социално-икономически бариери. Особено тежки последици има инфраструктурното изоставане на Югоизточна Европа.

С най-неблагоприятни инфраструктурни характеристики в съвременния пространствен обхват на ЕС са Румъния и България. Те се отличават с периферно географско положение и играят буферна роля в зоната на контакт с другите страни и народи от Черноморския басейн. Между тях и старите страни-членки на ЕС има десетократни разлики по отношение на показатели като демографска гъстота, жизнен стандарт, икономическа плътност, инвестиционна и туристическа привлекателност.

Страните от Черноморския басейн са основни обекти на внимание в стратегията на Брюксел за пространствено разширяване на ЕС през следващите десетилетия, тъй като разполагат със значителен природноресурсен, демографски и стопански потенциал. Източната политика на ЕС използва разнообразен набор от ефективни интеграционни механизми и инструменти. Приоритетно геостратегическо място сред тях заемат планирането и реализирането на транспортни инфраструктурни проекти с мултиплициращ за комлексното стопанско развитие средно- и дългосрочен ефект. Най-голяма е тяхната значимост при сближаване на региони, между които има трудно преодолими исторически наслоени или природни препятствия.

Дунавската стратегия на ЕС съчетава усвояване потенциала на реката като ос за интеграционно развитие в посока Запад-Изток, от една страна, с целенасочено преодоляване на природната бариера, която тя създава в посока Север-Юг, от друга. Днес над западната половина от главното течение на река Дунав (от изворната й област до Белград включително) са изградени общо 56 моста, т. е. приблизително средно по един мост на всеки 20 км. Същевременно, в източната й част мостовете са едва седем на брой (т.е. по-малко, отколкото са само в Будапеща - 8!) – средно по 1 мост на всеки 160 км.

Геостратегически аспекти на дунавските и източноевропейските приоритети на ЕС

С първостепенно значение сред основните интеграционни механизми на ЕС е неговата Европейска политика за съседство. Главната й цел е да тушира възникването на нови линии на разделение в процеса на последователно пространствено разширяване чрез пълноправно и асоциирано членство, привилегировано партньорство и други интеграционни форми. Потенциални обекти на Европейска политика за съседство на изток и югоизток са Молдова, Украйна, Грузия, Армения, Азербайджан и разчитащата на специален интеграционен статут Турция. Общата им площ представлява около 1,2 % от световната територия, в тях живеят близо 2,1 % от населението на света и се произвеждат 1,9 % от световния БВП.

Допълнителни ефекти създават регионалните инициативи и форми на сътрудничество като Източното партньорство, Дунавската стратегия, Черноморското взаимодействие, Средиземноморския съюз и Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС). Сред приоритетните области на предвидени дейности в тях изпъква подобряване мобилността чрез модернизиране на транспортните коридори. Характерни примери за източната транспортна политика на ЕС са програмата TRACECA (Transport Corridor Europe Caucasus Asia) и идеята за изграждане на Черноморски магистрален пръстен с обща дължина около 7700 км.

 

Реализацията на проекта за Черноморски магистрален пръстен има потенциал да генерира търговско-икономически ефекти, аналогични на средновековния “Път на коприната”. Функционирането му ще създаде предпоставки за инфраструктурно укрепване на ОЧИС и солидарно развитие на неговите страни-членки. Транспортното съоръжение, обхващащо в западната си част източните региони на България, се разглежда като стабилен бъдещ трансконтинентален коридор за връзки между страните от ЕС през териториите на България и Румъния за Молдова, Украйна, Русия, страните от Кавказ, Средна Азия и Персийския залив.

Идеята за Черноморския магистрален пръстен до голяма степен се препокрива с целите, заложени в проекта TRACECA, но в него се поставя по-силен акцент върху морския, въздушния и комбинирания транспорт, върху модерните интермодални връзки между Европа и Азия.

 

 

 

Традиционното развитие на транспортната система на Европа е резултат от автономното развитие на отделните национални транспортни системи. През последните десетилетия ЕС стимулира съвместното планиране, управление и финансиране на трансгранични транспортни мрежи. Изгражда се по-ефикасен международен транспорт чрез комбиниране на сухопътни, железопътни, въздушни и водни транспортни мрежи. За новите страни-членки на Общността координирането на транспортните политики за трансгранично приобщаване е все още в начален стадий.

Стратегията на ЕС за благоденстващ Дунавски регион засяга  географски ареал, в който живее 1/5 от населението на ЕС. Базира се върху четири основни приоритета (стълба), първият от които е формулиран като Свързаност. Водеща форма на сътрудничество в Стратегията е координацията между съществуващите финансови инструменти и политики. Приоритетна област №1 на Плана за действие за осъществяване на стратегията е формулирана като Подобряване на мобилността и интермодалността. Изграждането на мостове над реката е сред основните форми за постигане на стратегическите цели по тази приоритетна област.

Румъния, България и дунавските мостове: сравнителен анализ на проектните варианти

Румънската позиция по отношение на Дунавската стратегия и нейните транспортни инфраструктурни аспекти има по-голяма институционална тежест при формиране на общата политика на ЕС. Това е естествено, поради по-големия й териториален, демографски и стопански потенциал. Освен това, дължината на румънския дунавски дял е около 1070 км (за сравнение българският граничен пространствен контакт спрямо Дунав е около 470 км). Значителна част от долното течение на реката и нейната делта са изцяло в румънска територия, където са изградени три моста и са планирани още два. Основен акцент в традиционната вътрешна и външна транспортна стратегия на Румъния са приоритетите, свързани с насочване на комуникационната активност в източна посока, към Черно море и Молдова. Показателно в това отношение е приоритетното изграждане на магистралата Букурещ-Констанца и канала Дунав-Черно море.

Официалната българска позиция по отношение на Приоритетна област №1 в Дунавската стратегия е пряко обвързана с трасетата на трансевропейските коридори, корабоплаването, мостовете над реката, фериботните връзки и крайбрежната инфраструктура. Изграждане на панорамен път между Русе и Свищов, мост над реката, ферибот между Тутракан и Олтеница и модернизиране на пристанище Силистра са официално декларираните кратко- и средносрочни дунавски приоритети на България, свързани с Дунавската стратегия на ЕС.

С оглед на вече съществуващите два дунавски моста по българо-румънската граница (при Русе и Видин), като основни предложения за нови мостове изпъкват два проекта: Оряхово–Бекет и Силистра–Кълъраш. Това са вариантите и според Плана за действие на Европейската комисия за изпълнение на Дунавската стратегия, която ги представя като ключови междудържавни проекти за долното течение на Дунав.

Представители на местната власт и делови кръгове в Румъния и България лансират и други, алтернативни идеи: мост Никопол–Турну Мъгуреле и втори мост при Русе–Гюргево. Сред съществените им недостатъци е ниската степен на инженерна проектна готовност за тях. Освен това реализирането на русенския вариант е свързано с труднопредвидима степен на резултативна свръхнатовареност за градската и крайградската транспортно-комуникационна инфраструктура в съчетание с редица други мултиплициращи се проблеми на обслужващата сфера. Като по-оптимални варианти в това отношение трябва да се разглеждат тези, които биха допринесли за намаляване на транспортното напрежение в главния български дунавски град. Показателен пример в това отношение е 20-30 процентното пренасочване на международния транспортен трафик през територията на страната към новия мост при Видин след 2013.

Що се отнася до варианта Никопол–Турну Мъгуреле, основен негов недостатък е неадекватно по-ниския социално-икономически потенциал на румънския хинтерланд (задземие). Румънски градове, имащи относително съизмерим с Плевен (130 хил.жители) социално-икономически потенциал, в радиус 100-150 км от Турну Мъгуреле са само Слатина (70), Питещ (160) и Крайова (270). За сравнение разстоянието Плевен-Никопол е около 45 км. Освен това мост между Никопол и Турну Мъгуреле ще доведе до уплътняване на трансграничната транспортна активност в западната част на дунавската ни граница (3 моста и 2 фериботни линии) за сметка на източната.

Проектът Оряхово-Бекет

Изграждането на мост между Оряхово и Бекет би могло да доведе до известни облекчения на международния трафик в Северозападна България, но няма да реши важни проблеми, свързани с преразпределението на международния транспортен трафик през територията на България като цяло. Освен това съществуването му през първите пет-десет години ще предизвика нежелателна конкуренция с моста при Видин от гледна точка на рентабилност и срокове на възвращаемост на вложените в него значителни средства. Сравнително подходящ индикатор в това отношение днес е фактът, че след въвеждането в експлоатация на моста при Видин, фериботът Оряхово–Бекет вече изчаква по няколко часа да се съберат достатъчно автомобили за преминаване на реката, както и резултативното около 20%-но намаляване на фериботната такса.

Разстоянието до Оряхово е по-кратко за София и за трафика по все още неизградените изцяло отсечки от автомагистрала „Струма”, от западната и северната тангента на столичния околовръстен транспортен пръстен. Като цяло, липсва необходимата инфраструктурна осигуреност на Еврокоридор № 4 в неговите български и румънски участъци, така че да могат поемат увеличен трафик, активиран от изграждането на нов мост в тази част на реката.

Вариантът за мост Оряхово–Бекет се отличава и с присъщия за варианта Никопол–Турну Мъгуреле  недостатък – относително по-нисък социално-икономически потенциал както за румънския му хинтерланд, така и за българския.

Проектът Силистра – Кълъраш: международна и регионална значимост

Международната транспортна активност, осъществявана меридионално по западната половина на Черноморското крайбрежие (Източна България) и прилежащите му региони  през последните две-три десетилетия, се катализира от потенциала на придобилата независимост Украйна (около 50 млн. души) и  възходящо развиващата се Турция (около 80 млн.). Непрекъснато растящият търговски обмен между тях (за последното десетилетие обемът му е почти удвоен) създава значително транзитно напрежение за транспортните системи на Румъния и България.

В радиус около 130-190 км от Кълараш, в Югоизточна Румъния, относително равномерно са разположени градове със значителен социално-икономически потенциал – Браила (180 хил. жители), Бузъу (120 хил.), Констанца (280 хил.), Галац (250 хил.), Тулча (75 хил.). Тяхната значимост и достъпност се увеличава от относително добре изградена пътна мрежа, включително магистралните участъци от Букурещ към Констанца и в близост до Черноморкото крайбрежие, както и от Дунавския воден път. Констанца и Галац са сред 5-те най-големи румънски градове.

Силистра е в непосредствена географска близост до шест от най-развитите в стопанско отношение административни области на Румъния – Кълъраш, Яломица, Букурещ,  Браила, Тулча и Констанца. Общият им демографски потенциал (3,5 млн. души) е около 1/5 от населението на страната. Териториалният и социално-икономическият потенциал на симетрично разположените от другата  страна на реката български административни области (Силистра, Разград, Шумен, Добрич, Варна) е 2-3 пъти по-малък, но сред градовете с относително равностоен потенциал се отличават Варна (350 хил. жители), Добрич (100 хил.) и Шумен (100 хил.).

Идеята за строителство на мост Силистра-Кълъраш има няколко конкретни предимства. Проектът е съгласуван в общия устройствен план на Силистра, има одобрен ОВОС и е съгласуван с румънското екоминистерство. Дължината на съоръжението, при вариант за строителство западно от Силистра, е около 1,2 км, а дължината на необходимата нова съпътстваща инфраструктура е около 10 км.

 

 

Силистра разполага и с готов проект, подарен през 2010 от управата на унгарският дунавски град Дунайварош. Той е с метална конструкция, включваща 4 автомобилни платна и 2 велоалеи. Много по-голяма ще е ефективността на проекта обаче, ако в него се предвиди железопътна линия, както и възможности за използване на съоръжението за обмен на природен газ или електроенергия.

 

Реализацията на идеята за строителство на мост между Силистра и Кълъраш е пряко обвързана с изграждането на път 1-7 (Силистра-Лесово), който е сред инфраструктурните пътни приоритети на страната ни. За Румъния пък, основен приоритет в това отношение е подобряване експлоатационните характеристики на пътя Кълъраш-Браила.

1-7 е първокласен път от републиканската мрежа на България с меридионално направление.  Общата му дължина е около 330 км, като по този показател той е на пето място сред първокласните ни пътища. Основен негов недостатък  в качествено отношение е влошеното състояние на пътната настилка и неблагоприятните експлоатационни характеристики в старопланинската му част. Пресича се с трасетата на автомагистралите „Хемус” и „Тракия”, както и с други два първокласни пътя (Варна–Русе и София-Бургас). Преминава през територията на пет административни области (Силистра, Шумен, Бургас, Сливен и Ямбол). Общата им площ е около 19% от територията на България, а общият им демографски и стопански потенциал (жители, социално-икономическа активност, заети, промишлено и земеделско производство, БВП) варира между 14 % и 16 %. Преминава през 14 общини с общ териториален, демографски и икономически потенциал, съставляващ съответно 6%, 4% и 5% от националния. Оказва пряко влияние върху 35 селища, през които минава, с общ демографски потенциал от около 200 хиляди души.

 

Инфраструктурното оптимизиране на технико-икономическите характеристики на първокласния път 1-7 и осигуряването на северен излаз чрез мост между Силистра и Кълараш ще спомогне в значителна степен за преодоляване на прекомерната транзитна транспортна зависимост на България от трансконтиненталните връзки Северозапад-Югоизток и ще допринесе за облекчаване и подобряване на транспортните алтернативи на Еврокоридори № 4 и № 9. Дунавският воден път, изграждането на мост при Силистра и оптимизирането на техническите характеристики на силистренското пристанище имат важно стратегическо национално значение за активизиране на културно-политическите и социално-икономическите връзки между България и бесарабските българи в Молдова и Украйна.

Като основни критерии в позицията на България по отношение на приоритетния избор на първото от предстоящите две или три строителства на нови дунавски мостове между България и Румъния трябва да надделеят комплексната ефективност и общият национален интерес. Почти прозрачните доводи, основаващи се предимно на регионален егоизъм, трябва да останат на втори план.

 

* Ръководител на Катедра Регионална и политическа география, СУ„Св. Кл.Охридски“, председател на Асоциацията на професионалните географи и регионалисти, член на Българското геополитическо дпужество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

В периода след падането на комунистическия режим мюсюлманската общност у нас е изправена пред предизвикателството на избора между традицията, реислямизацията,

секуларизацията и радикализацията. По принцип, до 90-те години на ХХ век мюсюлманите в България (независимо дали става дума за такива с турски, ромски, български или татарски етнически произход, или пък за принадлежащи към сунитското или шиитското направления в исляма), изповядват т. нар. „традиционен” ислям, но след падането на комунизма в страната закономерно настъпва религиозно оживление и възраждане във всички конфесионални общности. Съвсем естествено и сред българските мюсюлмани започва процес на реислямизация, който макар и да е общ, демонстрира известна специфика във всяка отделна мюсюлманска „подобщност”.

"Българският етнически модел" и процесът на реислямизация

Този процес е силно повлиян от особеностите на т.нар. „български етнически модел” (1).  Както е известно, с това понятие се обозначава моделът на отношения между етническите общности у нас, установен след 1989, който се опира на традиционната толерантност на доминиращият етнос в страната (българският) към различните малцинствени общности и на принципите на „мултикултурализма”. След отказа от т.нар. „Възродителен процес”, представляващ опит за насилствено „интегриране” на малцинствените групи към основния етнос, управляващите в България се ориентират към стриктно гарантиране на основните културни, религиозни и политически права на принадлежащите към мюсюлманската общност в страната. Сред последиците от това обаче, е поставянето на значителна част от зоните, населени с мюсюлмани, под политическия контрол на партията Движение за права и свободи, превърнала се в основния им политически представител. При това се разчита, че доколкото въпросната политическа партия е светска, либерална и лоялна към българската държава, това ще помогне за преодоляване на опасността ситуацията у нас да се развие по югославския сценарий, или пък за да не се допусне използването на българската мюсюлманска общност за реализацията на чужди (и най-вече турски) интереси.

На, макар че тези надежди се оказват донякъде оправдани, утвърждаването на въпросния модел и стремежът на Движението за права и свободи да си гарантира постоянна електорална „база” (която, на свой ред, осигурява участието на партията във властта на национално равнище) съдейства за капсулирането на мюсюлманската общност и практическата и изолация от останалата част от българското население. В същото време, проточилите се проблеми на българския преход, пораждат масово разочарование от цялата политическа класа в страната, което пък дава възможност за възхода на различни популистки формации. В средите на частично изолираната мюсюлманска общност това разочарование от неизпълнените икономически обещания от страна на ДПС, ширещата се корупция и клиентелизъм (израз на което е и прословутата фраза на историческия лидер на Движението Ахмед Доган за „обръчите от фирми” около партията му), както и свързаната с това задълбочаваща се морална криза, създават благоприятна почва за проникването сред българските мюсюлмани на идеи, които се конфронтират със светския и либерален модел, олицетворяван от Движението за права и свободи, но дискредитиран заради корупцията и моралното разложение, характерни за българските партии, като цяло, и за ДПС, в частност.

Сред новите идеи, навлизащи в средите на българската мюсюлманска общност, са и тези, изповядвани от радикалните ислямисти. Проникването им се улеснява и от кризата на традиционния ислям. Неговите институции съзнателно са пренебрегвани от доминиращата партия в населените с мюсюлмани райони. Лишени от финансови средства и трудно приспособяващи се към промените, те все по-трудно могат да отговорят на очакванията на младите мюсюлмани и на много места сравнително лесно биват изместени от учили в чужбина (включително в Саудитска Арабия) проповедници, които привличат вниманието на младите мюсюлмани, виждащи в тях носители на промяна.

Всъщност, в самото Движение за права и свободи, още в момента на създаването му, има привърженици на „проислямската ориентация”, които обаче много бързо влизат в конфликт със светското и либерално ръководство на партията. Сред тях например е Ридван Кадьов, който попада под влиянието на ислямската религия още преди 1989, след посещението си в съветска Централна Азия, където се среща с местни ислямски проповедници (2). Опитите му да наложи на Движението за права и свободи своите идеи водят до неговото отстраняване от партията и политическата му маргинализация. Подобна е и съдбата на други, опитали се последват примера му. Това обаче не променя ситуацията в населените с мюсюлмани български региони. Те продължават да са до голяма степен изолирани от останалата част на страната, затова стремежът на младите хора там за промени твърде често ги насочват към идеите на радикалния ислям.

Основните обекти на ислямистката пропаганда у нас са общността на българите-мюсюлмани (помаците) и циганите-мюсюлмани. Тъй като представляват сравнително изолирани общности, на които българските турци гледат с известно пренебрежение, а от друга страна - изпитват определени проблеми с интегрирането си в българското общество, тези общности са твърде податливи на ислямистката пропаганда, чрез която биват „приобщавани” към глобалната мюсюлманска „умма”.

Спорно е доколко радикализацията на българите и циганите мюсюлмани може да доведе до появата на откровено джихадистки движения сред тях, но при определено развитие на общата ситуация в страната и региона, това може да стане факт, особено що се отнася до някои ромски общности, където ислямистката проганда е твърде активна и намира благоприятна почва.

В България (както показва примерът на съседна Гърция) можем да очакваме, че такива откровено джихадистки движения биха могли да се формират с течение на времето сред по-новата, но бързо разрастваща се напоследък общност на имигрантите-мюсюлмани от Близкия и Средния Изток и (Северна) Африка. Голяма част от последните идват от страни, където ислямистите разполагат с изключително силни позиции, а някои от тях са били свързани с различни ислямистки формации в родината си. При положение, че се очертае тенденция имигрантите да използват България не само като транзитен пункт по пътя си към по-богатите (западно)европейски страни, но и като краент пункт за заселване, поне според мен, основните опасности за бъдещи конфликти, провокирани от радикалния ислямизъм у нас, ще бъдат свързани именно с тази общност.

Методи за борба с радикалния ислямизъм

Борбата с радикалния ислямизъм следва да се води на различни равнища и с помощта на различни методи и средства. Поне според мен, от най-голямо значение е борбата на идейно равнище, чиято цел е утвърждаването на умерения и лоялен към държавата ислям в неговите две основни версии – традиционния (3) и либералния ислям.

Ясно е че всеки опит за политизиране на исляма, дори на традиционния, или пък използването му за утвърждаване на конкретна етническа идентичност, носи огромния риск от неговата радикализация и налагането на едно или друго фундаменталистко течение. На второ място, традиционният ислям несъмнено изостава от промените в самата мюсюлманска общност и без модернизирането си, както и без индиректната подкрепа на държавата, той е обречен в битката с ислямизма, който дава макар и погрешни но все пак някакви отговори на въпросите, вълнуващи съвременните мюсюлмани. На трето място необходима е целенасочена превантивна дейност на държавните органи, препятстваща инфилтрацията на ислямизма, още повече че зад дейността на ислямистите винаги стоят нечии чужди политико-икономически или геополитически интереси.

Налице са определени дестабилизиращи националната сигурност на страната ни процеси. На първо място, това е реислямизацията на българите мюсюлмани, ислямизацията на част от ромската общност, както и етнокултурното изолиране на цялата мюсюлманска общност у нас. Така се стабилизират линиите на несъвместимост между двете най-големи религиозни общности у нас – християнската и мюсюлманската. Това разделение се задълбочава и заради икономическата нестабилност в страната през последните десетилетия. Но именно политическата и религиозна употреба на чисто икономическите проблеми поставя баланса на взаимоотношенията между общностите в постоянен риск. Включително, давайки възможност на фундаменталистките организации да представят икономическите трудности на мюсюлманите като резултат от икономическа дискриминация, твърдейки например, че християните са в благоприятно положение, а мюсюлманите – в неравностойно, което пък автоматично извежда следващия рисков фактор – икономическото капсулиране на религиозните и етнически общности. Следва внушението, че тези проблеми могат да се решат само „отвън”. Като устойчива тенденция се откроява използването на регионални икономически проблеми от длъжностни лица и общински администрации, както и от религиозни и политически лидери за формиране на предварително зададено етническо и религиозно поведение с цел постигане на краткосрочни политически резултати. Често тези лица получават солидни „социални помощи” от съответните организации с цел постигането именно на такива резултати.

Друг важен аспект в тази насока е мобилизирането на финансов ресурс по религиозен признак с цел монополизиране на отрасли и сфери на дейност, с активното участие на външни фактори и икономически субекти, често със съмнителна репутация. Този модел е пряко свързан с желанието на някои среди за приоритетно придобиване на собственост по етнически признак. По този начин икономическите проблеми много лесно се трансформират в религиозни, етнически и, като цяло, в политически. В райони с по-благоприятна икономическа ситуация (като Лудогорието например) междуетническите и междурелигиозни напрежения са по-слаби и и обратно – регионалната икономическа ситуация в Родопите и населените с българи-мюсюлмани райони в Пиринския край, както и в ромските гета в градове като Пазарджик и Пловдив, поддържа устойчиво и силно конфликтно поле между общностите (4). Именно там насочват и усилията си представителите на радикално-ислямистките организации, като първата им цел е да изместят представителите на традиционното мюсюлманско духовенство по-места, заменяйки ги със свои хора, проповядващи радикален ислям.

Именно поради това, подкрепата за традиционното ислямско духовенство следва да бъде приоритет на държавната ни политика в тази сфера.

В същото време, трябва да сме наясно, че традиционният ислям и неговите представители често не са в състояние да удовлетворят духовните потребности на младите български мюсюлмани, за които идеите им изглеждат демодирани и не отговорящи на техните стремежи. Освен това традиционното мюсюлманско духовенство не притежава подготовката нито пък уменията на проповедниците на радикалния ислям, затова обикновено губи битката с тях за „сърцата и умовете на мюсюлманската умма”.

Ето защо подкрепата за традиционния ислям и неговите представители от страна на българската държава е мярка, която е по-скоро палиативна и може да има само временни положителни резултати. Поне според мен, далеч по-перспективен подход е да се заложи на т.нар. „либерален ислям”, който от една страна отговаря в далеч по-голяма степен на съвременните реалности, а от друга представителите му са достатъчно добре подготвени и познават в тънкости мюсюлманската религия, т.е. поне на идейно равнище са в състояние да надделеят над проповедниците на радикалния ислям. Затова по-долу ще се спра накратко на особеностите, както и на основните представители на т.нар. „ислямски либерализъм”.

Ислямският либерализъм

Под либералният ислям или „евроислям” (араб. al-Islam al-Urubbiyy) обикновено се разбира ислямският либерализъм, или ислямът проникнат от европейската култура. Думата „евроислям” отразява произхода на това течение, но не и неговото съвременно разпространение, тъй като либерални течения съществуват и сред ислямските философи в Иран и арабските държави (5). В Югоизточна Европа терминът „ислямски либерализъм” често се отъждествява с понятието „просветен ислям”. Либералните мюсюлмани правят ясно разграничение между ритуалния елемент в своята религия (редовните молитви – намаз, носенето на хиджаб и т.н.) и морално-мистичния и не му придават съществено значение. Смята се, че зародишът на либералния ислям възниква в Турция по времето на Кемал Ататюрк на основата на суфизма, религиозния либерализъм, европейския пантеизъм и дори материализма.

Сред авторитетите на съвременния евроислям изпъква швейцарският гражданин от египетски произход Тарик Рамадан (6), който призовава за сближаване между европейската култура и исляма. Той, в частност, подкрепя идеята за демокрацията и призовава европейските мюсюлмани да овладеят езика на страната, в която живеят и активно да се интегрират в европейското общество. Според него, културата на исляма не бива да се отъждествява само с арабската култура. В България, привърженици на либералния ислям (евроисляма) има около списание „Ориенталия” (7).

В Иран е налице доста широка подкрепа за либералния ислям сред образованите млади хора, чиито кумир през 80-те и 90-те години на ХХ век е философът Абдулкарим Соруш – автор на концепцията за „религиозната демокрация” (8). Твърде близки до либералния ислям са възгледите на популярния египетски телевизионен проповедник Амр Халед (9), чиито проповеди са ориентирани към средната класа в арабските държави: при това той акцентира не върху сближаването с Европа (което трудно може да бъде разбрано от мнозинството араби), а върху ориентацията на исляма към практическите нужди на съвременния арабски свят, като категорично осъжда екстремизма на ислямистите.

Неслучайно либералният ислям бива осъждан от консервативното ислямско духовенство в такива държави като Иран и Саудитска Арабия. Следва да се отбележи, че и в арабските държави ислямският либерализъм се проявява под формата на културна глобализация - така в трудовете на такива изследователи като Идрис Шах (автор на книгата „Пътят на суфиите”) се съдържа дефиниция на либерализма и просвещението вътре в рамките на исляма (10). От политическа гледна точка, ислямският либерализъм допуска т.нар. „адат”, т.е. наличието на светски закон, отделящ религията от държавата, както и философския секуларизъм в рамките на ислямската култура.

Либералните движения в исляма олицетворяват различното разбиране за основите на тази религия в съвременните условия. Методологията на реформите в исляма може да бъде класифицирана в рамките на две групи: в зависимост от тълкуването на традиционните текстове и определяне на автентичността на тяхното прилагане.

Първата група методи за либерализация на исляма касае новия прочит, т.е. реинтерпретацията на традиционните текстове, които формират ислямското право. В основата на този процес е понятието „иджтихад”, което означава „усилие на мисълта”, т.е. правото на човека да стига субективно до истината.

Другата постановка на въпроса, определяща методиката на преобразуванията, засяга автентичността на прилагането на текстовете на традиционните учени – познавачи на исляма. В най-либералния вариант, например в рамките на съвременното течение в исляма „Само Коранът” (Quran Alone), мюсюлманите не приемат ислямските повествования за делата на Пророка Мохамед – т.нар. „хадиси”, които уж са създадени от неговите сподвижници (сахаби). Хадисите съставляват Суната, която пък е основата на ислямското право (Шариата) (11).

Тоест, реформаторите от това направление признават като авторитет само съдържанието на Корана и не признават, че днешните мюсюлмани следва да изпълняват стриктно древните предписания на законите на Шариата, за разлика от традиционните сунити и шиити, почитащи Суната наравно с Корана. Може да се каже, че тези реформатори представляват своеобразен ислямски вариант на християнския протестантизъм, който също признава само Библията.

Някои либерални мюсюлмани твърдят, че се връщат към принципите на ранната мюсюлманска общност (умма) и към етиката и плурализма на Корана. Те се дистанцират от традиционните и по-малко либерални интерпретации на ислямското право, тъй като ги разглеждат на културна основа, т.е. не приемат, че те имат универсално приложение.

Сред най-известните либерални мюсюлмани са:

Саид ал-Кимни (1947) е египетски мислител, противник на ислямския фундаментализъм, подкрепящ принципите на търпимостта (толерантността) и секуларизма (т.е. отделянето на държавата от религията). Обвинен е в ерес, чрез специално издадена фетва (решение на експертите по законите на Шариата), което на практика означава смъртна присъда (12).

Насър Абу Заид (1943-2010) е египетски мислител, един от водещите либерални ислямски теолози, известен с проекта си за „хуманистична интерпретация” на Корана. Обвинен е във вероотстъпничество, което го принуждава да търси убежище в Испания, след което се преселва в Холандия (13).

Абдулкарим Соруш (1945) е ирански мислител, който се смята за най-влиятелната фигура на религиозното интелектуално движение в Иран. Като реформатор го сравняват с Мартин Лютер в християнството. Обявава се за толерантност и плурализъм и против клерикализма. От 2000 насам преподава в Харвардския университет (14).

Мохамед Аркун (1928-2010) е роден в Алжир и се смята за един от най-влиятелните изследователи на исляма, борещи се за религиозни реформи и проповядващ модернизъм и хуманизъм. Бил е преподавател в различни университети във Франция, Германия и САЩ (15).

Мохамед Шахрур (1938) е сириец и последовател на течението „Само Коранът”. Придържа се към плурализма и смята, че Коранът следва да бъде преосмислен в съответствие със съвременните реалности. Обвинен е във вероотстъпничество (16).

Ахмед Сабхи Мансур (1949) е египетски теолог, шейх. Той е основателят на движението „Само Коранът” в Египет, обявява се за демокрация и защитава човешките права. Подложен е на преследвания от ислямските екстремисти и властите, които го пращат в затвора, след това е прогонен от Египет и става политически емигрант в САЩ (17).

Едип Юксел (1957) е американски интелектуалец-мюсюлманин от турски произход. Смята се за един от основните идеолози на реформаторското течение в исляма и е част от течението „Само Коранът”. Автор на много книги за Корана и исляма, чиято основа цел е разпространението на тезата, че ислямът може да бъда разбран като разумна, прогресивна и хуманна религия, ако Коранът се приема като единствения Божествен авторитет. Споделя идеята за „теистичния еволюционизъм” (т.е. религиозното признаване на еволюционната теория), като възможно съчетание на кораничното и научното познание (18).

Джамал ал-Банна (1920-2013) е египетски теолог, известен с критиката си на „хадисите”, които смята за противоречащи на Корана и неговото послание за справедливостта , свободата и търпимостта. Призовава мюсюлманите да не се доверяват на традиционните авторитети, а да формират свое собствено, ново мислене на основата на Корана. Подкрепя т.нар. „ислямски феминизъм”, т.е. движението на равенство между половете и за правата на жените мюсюлманки, както и политическия либерализъм и секуларизма (отделянето на религията от държавата) (19).

Абдулахи Ахмед Ан-Наим (1946) е роден в Судан и е професор в САЩ. Той е специалист по право, автор на много трудове за исляма и човешките права, в които утвърждава взаимодействието и взаимозависимостта между правата на човека, религията и секуларизма, вместо тяхното противопоставяне (20).

Ахмед Ал-Кубайши (1958) е иракски либерален мюсюлмански теоретик. Лансира идеята за „цивилизования ислям”, който се вписва в принципите за справедливост и човешки права. Според него, причината консервативният ислям да не отговаря на съвременното ниво на развитие е буквалното тълкуване на Корана и традиционните ценности (21).

Махмуд Мохамед Таха (1909-1985) е судански мислител и създател на нова концепция за исляма. Автор на много книги, най-известна от които е „Второто (или Другото) послание на Исляма” (The Second Message of Islam). Обвинен е във вероотстъпничество в родината си и е екзекутиран (22).

Фараг Фода (1946-1992) е египетски мислител и защитник на човешките права, писател и журналист, известен с критичните си статии срещу ислямския фундаментализъм. Обявен е за вероотстъпник и враг на исляма, след което бива застрелян от двама ислямисти (23).

Както се вижда, повечето от споменатите по-горе забележителни изследователи и реформатори на исляма са били обвинени във вероотстъпничество от традиционалистите, а последните двама са убити по тази причина.

Налагането на идеите на либералния ислям в средите на българската мюсюлманска общност би променило радикално ситуацията във вреда на проповедниците на радикално-ислямисткото учение у нас. Това обаче е труден процес, който следва да стартира с коренна промяна на отношението на държавата към ислямското образование и мюсюлманските учебни заведения у нас. Вместо да изучават исляма в държави, където доминира неговата фундаменталистка версия (като Саудитска Арабия например), българските мюсюлмански духовници следва да получават образованието си в средни и висши учебни заведения в (Западна) Европа и България, където доминират именно идеите на либералния ислям. Както е известно, в България има няколко богословски факултети, даващи възможност за получаване на висше образование. Няма обаче нито едно за мюсюлмани. А мюсюлманите в България са наши съграждани и също имат нужда от своите молитвени домове – от джамиите и от своите духовни водачи – имами. Те също имат нужда от кадрите, от които изпитва нужда и Българската православна църква, и католическата, и протестантската деноминации. Окончателните данни от преброяването през 2011, с мюсюлманско вероизповедание у нас са 577 139 души, или 10% от тези, които се самоопределят като такива. Тези хора нямат нито един висш институт – училище, което да им даде нужните кадри, за да практикуват своята религия. Защо проповедниците на радикалния ислям намират добра почва за своята активност и нас? Включително и защото нямаме наш Български ислямски университет (сега съществуващият Висш ислямски институт в София и неговите специалности не са акредитирани от Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет), а средните мюсюлмански училища не са на достатъчно високо ниво. Погрешно е да смятаме, че е вредно България да произвежда водачи за своите мюсюлмани и е много по-полезно да ги вкарва от Саудитска Арабия, от Пакистан, от Иран и от Турция и Египет, т.е. от всякакви места, където е налице мащабно проникване на радикален ислям. Това е в разрез с националната ни сигурност. Единственият начин българските мюсюлмани да получат това, което им се полага и правилната за държавата политика, единственият начин държавата да е спокойна за своята сигурност, е да знаем (както знаем кои са свещениците в нашите църкви), кои са имамите в джамиите и те да изповядват исляма, който е традиционен за нас, да отговарят на духовните нужди на българските мюсюлмани, вместо да внасяме тези, от които се опасяваме. Ако държавата помогне за създаването на официално акредитиран Български ислямски университет и за подбора на такива преподаватели в него, които са привърженици на либералния ислям, това постепенно би пречупило сегашната тенденции за укрепване позициите на радикалните ислямисти в средите на българската мюсюлманска общност. Постепенно следва да бъде променена и ситуацията в средните мюсюлмански училища. Към това трябва да добавим и въвеждането на механизъм, стимулиращ обучението в чужбина на онези, които искат да изучават исляма, да става не в доминирани от ислямистите университети в Близкия Изток, а в европейски висши учебни заведения, където те ще получат възможност да се запознаят с идеите на либералния ислям.

За тази фундаментална промяна би могла да помогне и основната политическа партия, представляваща интересите на българската мюсюлманска общност – Движението за права и свободи, която твърди, че е либерална политическа формация и е член на Либералния интернационал и на групата на либералните партии в Европейския парламент.

Традиционният ислям е полезен в борбата срещу проникването на ислямизма, но следва да сме наясно, че неговите представители не могат да си съперничат с проповедниците-ислямисти, защото са по-зле подготвени от тях и не предлагат нищо ново за младите мюсюлмани. За разлика от тях, представителите на либералния ислям успешно могат да се противопоставят на ислямистите на идейно равнище, освен това тяхната концепция за интегриране на мюсюлманите в европейските общество много по-добре отговаря на нуждите на българските мюсюлмани, които искат да бъдат интегрална част от нашето общество, а не изолирана общност. Въпреки това, докато духовното ръководство на мюсюлманската общност в България не премине в ръцете на представители на либералното течение в исляма, традиционният ислям също следва всячески да бъде подкрепян от държавата, доколкото в рамките на възможностите си се противопоставя на екстремизма и радикализма.

Ако на духовно и културно ниво бъде постигната подобна победа над радикалния ислям, това би формирало необходимата основа за качествена промяна в ситуацията у нас и постепенното изтласкване на радикално ислямистките идеи, за сметка на тези на либералния ислям, който проповядва интегрирането на мюсюлманските общности в европейските общества и необходимостта мюсюлманите да се съобразяват с утвърдените в тях демократични ценности, отхвърляйки проповядваната от ислямистите враждебност, към всичко „различно” от това, което самите те смятат за „истински ислям”.

Други мерки за борба с радикалния ислямизъм

Утвърждаването на либералния ислям е фундаментална предпоставка за коренен обрат в борбата с радикалния ислямизъм у нас, но с това не се изчерпват мерките за довеждането на тази борба до успешен край. Следва обаче да сме наясно, че всички тези мерки са вторични, в сравнение с нея и без нейното постигане те биха имали само временен и частичен успех.

На първо място сред тези допълнителни мерки следва да бъдат усилията за интегрирането на българите мюсюлмани в обществото и преодоляване на сегашната им (частична) изолация. В този смисъл е полезно да бъде подкрепена тенденция за превръщането на ДПС (като основната политическа формация, представляваща мюсюлманската общност у нас) от партия на етническо-религиозна основа в „нормална” българска партия, включително чрез увеличаване на нейните членове от други вероизповедания, особено в ръководстното на партията (24). Следва също така да се стимулира „проникването” на другите български партии в средите на мюсюлманската общност, така че тя да се чувства представена политически от тях, което би съдействало за прекратяване на сегашната и частична изолация.

Специално внимание следва да се обърне на образователните и културни институции и качеството на образованието в районите, населени с компактни маси български мюсюлмани. Това качество трябва да бъде значително повишено, като целенасочено се работи за интегрирането на младите мюсюлмани в българското общество.

Връзката между интеграцията на малцинствата в гражданското общество и националната сигурност е винаги актуална. За нас тя е значима и от гледна точка на разрешаването на етническите проблеми, наслоени от политиката на т.нар. „Възродителен процес” от тоталитарния режим, както и в контекста на евроинтеграцията на нашата страна. От друга страна, съобразно доминиращите нагласи на обществено-политическата среда, трябва да има баланс между сигурността и стабилността на държавата и интегрирането на етническите малцинства в гражданското общество. По стечение на ред исторически обстоятелства в рамките на всяка една държава живеят малцинства. Известно е, че във формирането на българската нация участват много етнически общности.

Интеграцията е изравняване на шансовете за всички граждани във всички области на живота, издигане на тяхната активност в утвърждаването на демократичните процеси. Процесът на интеграцията трябва да бъде насочен към усъвършенстване на социално-икономическото и културно единство на българския народ в условията на демократичните промени, към активното въвличане на представителите на етническите общности в управлението на стопанския, културния и политическия живот (25).

Интеграцията ще се реализира не когато малцинствата се поставят в положението на обект на въздействие, а като се превърнат в реални съсубекти на останалото население, в условията на толерантност и равнопоставеност в упражняването на властта по всички нейни етажи, включително и като са солидарни в носенето на политическа отговорност за просперитета на страната по правилата на демокрацията, т.е. не само равни права и възможности, но и равни задължения и отговорности. Това означава интеграционните процеси да се развиват не по пътя на едностранни привилегии или чрез налагане на тъй наречения квотен принцип, а на основата на личностното себедоказване в условията на професионална конкуренция. Само по този начин е възможно прилагането на принципа за равнопоставеност. Това задължава обществото да се грижи за подготовката на пълноценни кадри от различните етнически общности за всички сфери от живота. Казано с други думи, интеграцията означава създаване на еднакви условия за пълноценна реализация на всеки и всички без оглед на етнически и религиозни различия (26).

Специализираните институции следва да имат ясна представа за това, какви чуждестранни и местни неправителствени организации работят сред българските мюсюлмани, с кого са свързани и от кого се финансират и дали не работят за дезинтеграцията на мюсюлманската общност от останалата част от обществото. Необходимо е много по-решително (разбира се със законни средства) да бъдат парирани още в зародиш опитите за осъществяването на радикално ислямистка пропаганда, включително чрез изграждането на достатъчно ефективни законови механизми за целта.

Следва драстично да се повиши качеството на подготовка, познанията и уменията на служителите в специалните служби, пряко ангажирани в борбата с радикалния ислямизъм (включително езикова и теоретична), като за целта към този процес бъдат привлечени най-добрите български специалисти по исляма и редикалните движения в мюсюлманския свят.

Специално място трябва да се отдели на подготовката на необходимия агентурен апарат, който да е в състояние да подава навременна и вярна информация за настроенията в българската мюсюлманска общност и активността на радикалните ислямисти у нас. В същото време е необходимо да се поддържат тесни и постоянни връзки с партньорски (и други) специални служби в чужбина, ангажирани с борбата срещу радикалния ислямизъм, включително с такива в мюсюлманския свят. Това би позволило получаването на бърза и достоверна информация за участието на български граждани в активността (включително терористична) на радикалните ислямисти в други държави. В тази връзка ще напомня, че сред убитите по време на сраженията в Сирия активисти на местния филиал на Ал Кайда (Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ) вече има и българския гражданин (именно от средите на имигрантите-мюсюлмани) (27).

Следва да сме наясно, че активността на ислямистките проповедници в средите на българските мюсюлмани цели (освен всичко друго) да създаде необходимата благоприятна почва за изграждането на „спящи клетки” на различни терористични организации, които в определен момент да бъдат използвани за нападения на територията на различни европейски държави или в самата България. При това най-вероятно е, последните да бъдат създадени не сред коренните жители-мюсюлмани, а в имигрантската мюсюлманска общност у нас, поради което тя изисква специалното внимание на българските служби за сигурност.

Накрая, очевидно е, че борбата с радикалния ислямизъм е сложен, продължителен и скъп процес, който изисква не само наличието на добре обмислена стратегия, но и много упорити усилия и средства за да не допуснем проникването на радикално ислямистките идеи да доведе до превръщането на страната ни в едно от бойните полета на т.нар. „глобален джихад” или, най-малкото, в транзитна база и плацдарм, откъдето ислямистите да осъществяват атаките си срещу своите основни противници – големите западни държави и Русия.

Няма съмнение, че проблемът с радикалния ислямизъм е изключително сериозен. Не бива да се допуска обаче, борбата срещу него да се изроди в борба срещу самия ислям, защото, в крайна сметка, не става дума за „ислямска заплаха”, а за заплаха, която е насочена на първо място срещу самия ислям, а едва след това срещу другите общности (28).

 

Бележки:

1. Велчева, Н. Българският етнически модел и обществената рефлексия, www.pueron.org/pueron/ucenivdeistvie/nadia_doklad.doc
2. http://islambgr.blogspot.com/2010_06_01_archive.html
3. Kasper Mathiesen, Anglo - American ‘Traditional Islam’ and Its Discourse of Orthodoxy Journal of Arabic and Islamic Studies •13 (2013) 191-219.
4. Алекс Алексиев, Хайри Шерифов, Две мнения за радикалния ислям и делото в Пазарджик, Либерален преглед, 05.07.2013, https://librev.com/discussion-bulgaria-publisher/2105-2013-07-05-08-45-53
5. Andrew E. Harrod, "Euro-Islam" and Its Problems:"Playing Two Different Pianos", Gatestone Institute, 12.03.2013, http://www.gatestoneinstitute.org/3619/euro-islam
6. Tariq Ramadan, Dépasser l’islamisme, 05.08.2013, http://tariqramadan.com/blog/2013/08/05/depasser-lislamisme/
7. http://www.nbu.bg/index.php?l=1449
8. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3 (Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
9. Patrick Haenni and Husam Tammam, Egypt’s air-conditioned Islam, Le Monde Diplomatique, September 2003. http://mondediplo.com/2003/09/03egyptislam
10. Idries Shah, Short biography, http://www.katinkahesselink.net/sufi/idries-shah-biography.html.
11. Aisha Musa, The Qur'anistsmore, Religion Compass, 4/1, 2010, http://www.academia.edu/1035742/The_Quranists
12. Sayyid Al-Qimni: We Have Tried Islamic Rule for 1,400 Years and It Has Failed, http://www.archive2012.faithfreedom.org/videos-features/egyptian-author-sayyid-al-qimni-we-have-tried-islamic-rule-for-1400-years-and-it-has-failed/
13. Michael Teague, The Modesty of the Intellectual: Waiting For Abu Zayd, Al Jadid, Vol. 16, no. 63, 2011. http://www.aljadid.com/content/modesty-intellectual-waiting-abu-zayd
14. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3 (Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
15. Mohammed Arkoun, A Modern Critic of Islamic Reason, http://en.qantara.de/content/mohammed-arkoun-a-modern-critic-of-islamic-reason
16. Peter Clark, The Shahrur Phenomenon: A Liberal Islamic Voice from Syria. http://www.wluml.org/node/287
17. "The Roots of Democracy in Islam", National Endowment for Democracy, December 16, 2002. http://www.ahl-alquran.com/English/show_article.php?main_id=4145
18. Yüksel, Edip. "In The Name Of Allah: The Saga of an Islamic Dissident and Reformer". http://www.19.org/?main_page=product_info&cPath=1&products_id=5
19. Timothy Garton Ash, Guardian, 15 March 2007 "We are making a fatal mistake by ignoring the dissidents within Islam". http://www.theguardian.com/commentisfree/2007/mar/15/religion.comment
20. Priscilla Álamos-Concha, Abdullahi Ahmed An-Naim, Islam and the Secular State: Negotiating the Future of Shari`a. http://www.academia.edu/1064874/ABDULLAHI_AHMED_AN-NAIM_Islam_and_the_Secular_State_Negotiating_the_Future_of_Sharia
21. Valentina Colombo, Europe: Behind the Burqa Debate. http://www.gatestoneinstitute.org/1104/behind-the-burqa-debate-in-europe
22. Mahmud Muhammad Taha and the Crisis in Islamic Law Reform. http://www.law.emory.edu/aannaim/pdfiles/dwnld16.pdf
23. Soage, Ana Belén. "Faraj Fawda, or the Cost of Freedom of Expression". Middle East Review of International Affairs, 11, 2007. http://www.gloria-center.org/2007/06/soage-2007-06-03/
24. Платформа на ДПС, http://www.dps.bg/elections/platforma-2013.aspx
25. Босаков, В. Интеграцията на мюсюлманите в България, Иврай, 2010
26. Етнически измерения на социалната интеграция (В.Златанова, съст.), 2013,
27. Чуков, В., Сирийската ислямистка опозиция: от конформизъм към джихадизъм, сп.”Геополитика”, бр.5/2013. http://geopolitica.eu/2013/broi5-2013/1486-siriyskata-islyamistka-opozitsiya-ot-konformizam-kam-dzhihadizam
28. „Ислямска заплаха или заплаха за Исляма”, материали от научна конференция, организирана от Националнен консервативен форум, Българско геополитическо дружество и списание „Ние” на 24 април 2003 в София.

 

* Магистър по международна сигурност, член на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5-6 2024