Изключително острото изказване на бразилския президент  Дилма Русеф пред Генералната асамблея на ООН, направено в края на септември 2013 във връзка със скандала с глобалното подслушване, осъществявано от специалните служби на САЩ, означава, че тя е твърдо решена да продължи да следва сценария, заложен преди няколко години в основата на националната политика по отбраната и други документи на стратегическото планиране на Бразилия.

Сред основните характеристики на всяка истинска държава е, че тя разполага с дългосрочен проект, т.е. с конкретен мироглед и се опитва да играе своя собствена роля на световната сцена. Много държави, преживяващи упадък, предпочитат обаче да се съобразяват само с конюнктурните обстоятелства и да не излизат извън рамките на непосредствените си интереси. В тази връзка ще напомня, че Бразилия отдавна разглежда кибервойните като една от основните форми на водене на военни действия в съвременния глобализиращ се свят. Както посочи в лекцията си от септември 2013 пред студенти от Института Рио Бранку, който подготвя бразилските дипломати, външният министър на страната Селсу Аморим: "В един от източниците на нестабилност в международната система се превърна развитието на нови видове оръжия, което може да доведе до масово унищожаване на хора. Според мен, една от най-опасните нови заплахи - нова по хронология, но вписваща се в рамките на традиционната логика на САЩ, са именно кибервойните".

На пръв поглед, тази позиция на Аморим, както и острата реакция на президента Дилма Русеф, са провокирани от скандалната история с глобалния шпионаж, осъществяван от американската Агенция за национална сигурност (NSA). Всъщност, както посочва бразилският външен министър, киберотбраната е един от трите приоритета на Националната стратегия за отбрана, приета още през 2008. Тоест, не става дума за импровизация.

В споменатата по-горе лекция пред бъдещите бразилски дипломати, в продължение на повече от час Селсу Аморим обясняваше силовите линии на международната сигурност, от гледната точка на три ключови дихотомии: отношенията между еднополюсния и многополюсния модели на устройство на света, между едностранния и многостранния подход и между сътрудничеството и конфликта. В тази връзка министърът защити необходимостта страната да разполага и да следва собствена "голяма стратегия", като се отклони от първоначалната си концепция (за подсилване на военните действия с помощта на политически и икономически инструменти) и дефинира въпросната стратегия като "координация на действията на държавата по укрепването на мира".

След Фукуяма

Анализирайки бразилската военна стратегия и нейните две взаимнодопълващи се функции, Аморим посочи, че краят на студената война е довел до възникването на един единствен доминиращ силов център на планетата, в съответствие с идеята за "благотворния за света еднополюсен модел", възприета от северноамериканския елит. В тази връзка, той подчерта: "Идеята, че абсолютният примат на една единствена държава в международната система ще гарантира по-голяма сигурност, противоречи на отдавнашната традиция на реалистичното мислене в международните отношения".

Според него, реакцията на САЩ на терористичното нападение срещу тях от 11 септември 2001 е довела до установяването на "еднополюсен дисбаланс". В тази ситуация, независимо от наличието на нови полюси на силата (т.е. на реална мултиполярност) те не са в състояние, сами по себе си, да променят нещата. Аморим посочи, че в момента бразилската дипломация прави разлика между многополюсния модел и многостранния подход, който се ползва с политическата и правна подкрепа на страната му.

Преминавайки към чисто практическите въпроси, той подчерта, че "осъзнаването на факта, че живеем в свят на различни блокове, обяснява стремежа на Бразилия и нейните съседи към укрепването на Южна Америка, в качеството и на едно икономическо и политическо цяло" по пътя на регионалната интеграция. Паралелно с импулса за замяната на Г-8 с Г-20, възникнаха и такива съюзи като BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка) и IBSA (Индия, Бразилия, Южна Африка), т.е. изграждането на мултиполярен свят предполага не само заинтересованост от създаване на нови силови центрове, но и се реализира на основата на "определени принципи, регулиращи отношенията между държавите".

Само преди малко повече от двайсет години (през 1992) Френсис Фукуяма обяви "края на историята", твърдейки, че занапред само свободният пазар и либералната демокрация ще управляват отношенията между хората и държавите. Скоро след това, през 1997, той бе сред пионерите на "Проекта за нов американски век", целящ удължаването на хегемонията на САЩ с поне още едно столетие. Според Селсу Аморим, подобна визия означаваше, че "връщането към острите схватки за власт и сфери на влияние става все по-малко вероятно и, на практика, невъзможно". Всички тези теории обаче рухнаха заедно с Кулите Близнаци.

Кибернетичен Пърл Харбър?

Основополагащият документ, озаглавен "Националната отбранителна политика", разработен под ръководството на предишния бразилски президент Луис Игнасио Лула да Силва и утвърден по-късно от парламента като официална стратегия в сферата на отбраната, посочва, че "развитието и националната автономия могат да бъдат постигнати с помощта на необходимите технологии, особено в такива стратегически области като ядрения сектор и киберпространството".

Центърът за киберзащита към бразилската армия беше създаден през 2010 и започна да функционира през юни 2012, непосредствено след срещата на върха "Рио+20". В момента в него са ангажирани 84 военни експерти. В "Бялата книга по националната отбрана" на Бразилия се посочва, че центърът постепенно трябва да се трансформира в Киберкомандване на Въоръжените сили, както и, че следва да бъде създаден Национален институт по киберотбрана. Вече е постигнато принципно решение за тази цел да бъде отпуснат бюджет от 400 млн. долара, като се очаква тя да се реализира на практика до 2015.

Между другото, опасността от евентуален "кибернетичен Пърл Харбър" беше посочена навремето не от друг, а от бившия държавен секретар по отбраната на САЩ Леон Панета. Макар Селсу Аморим да смята, че това твърдение е преувеличено и вероятно е целяло да оправдае ориентацията на САЩ към осъществяването на мащабен кибершпионаж, самият той откри през 2012 бразилския Център за киберзащита, а в лекцията си в Института Риу Бранку недвусмислено заяви, че "днес инвестициите на големите държави в кибероръжия непрекъснато нарастват", както и, че "мнозина не крият, че тези оръжия ще имат настъпателен характер".

Всъщноста Аморим отиде още по-далеч, посочвайки, че "не съществува ясна граница между кибермониторинга и кибервойната" и в тази връзка лансира идеята че бразилската Голяма стратегия, целяща "гарантирането на мира", се осъществява в "качествено новата среда, създадена от кибернетиката", и следва задължително да се работи за "подписването на международен договор, забраняващ използването на киберпространството за военни цели, което би съдействало за международната сигурност". При това, за разлика от Договора за неразпространение на ядрените оръжия, този договор "не бива да допуска какъвто и да било дисбаланс или асиметрия".

"Господин президент"

Тази фраза, произнесена преди няколко месеца, буквално порази присъстващите на Генералната асамблея на ООН. "Бразилия, господин президент, знае как да се защити - заяви тогава Дилма Русеф, обръщайки се към Барак Обама. Мнозина анализатори посочиха, че "Световната организация рядко е ставала свидетел на толкова радикално, изпълнено с презрение и дори нагло предизвикателство към държавния глава на единствената в света супердържава" (Dedefensa.org, 25.09.2013). На свой ред, Foreign Policy оцени случилото се така: "Лоши новини за Обама: американската империя е мъртва".

В същото време, лансираното от Дилма Русеф предложение за формиране на "гражданска многостранна основа за управление и използване на интернет" очевидно няма да бъде приета от държавите, принадлежащи към глобалния Север и, особено, от САЩ.

Всъщност, истината е, че постиженията на бразилската Голяма стратегия следва да се търсят другаде. "Проспериращата, мирна и интегрирана Южна Америка ще се превърне в един от полюсите на многополюсния свят - посочва Селсу Аморим - UNASUR (Съюзът на южноамериканските нации) и ZOPACAS (Зоната за мир и сътрудничество в Южния Атлантик) са сред дългосрочните проекти, където е постигнат най-голям прогрес".

Отбраната на Южния Атлантик и алиансите с държави, разположени "от другата страна на океана" са приоритетни за новия стратегически сценарий на Бразилия. Така, с бразилска помощ през последните години бяха изградени военноморските сили на Намибия, беше формиран стратегически отбранителен алианс с Ангола, бе създадена военноморска мисия в Кабо Верде и се осъществиха продажби на бразилски изтребители на Мавритания, Сенегал и Буркина Фасо.

Паралелно с това, беше постигнат определен прогрес в създаването на южноамерикански Колеж по отбраната, което, както подчертава Селсу Аморим, "също отразява визията ни за света и начина, по който бихме искали да осъществяваме политическата и идеологическа подготовка на нашите военни кадри" (El Comercio, 25.09.2013). Всички тези, на пръв поглед малки, но непрекъснати регионални промени, в определен момент ще станат необратими.

* Авторът е известен уругвайски външнополитически аналазатор

{backbutton}

Поредната среща на лидерите на ЕС през декември 2013 отново поставя въпроса за критериите към кандидатите за членство в Съюза. Измежду тях, най-важни за България би трябвало да бъдат условията, които е изпълнила до момента Република Македония. Преди една година България обвърза своята подкрепа за членството на западната ни съседка в европейското семейство с няколко предпоставки, най-важната от които е подписването на Договор за добросъседство между двете страни.

Защо трябва да има договор?

За непредубедения наблюдател е очевидно, че между двете страни има нерешени проблеми, които създават затруднения както в официалните отношения между правителствата, така и отношенията между гражданите на едната държава и властите в другата. В настоящата статия ще се опитаме да предложим българската гледна точка по този въпрос, давайки си сметка, че съществува и различно тълкувание, което може и да не е вярно, обективно погледнато, но пък се приема за такова от мнозина в Скопие. Българската гледна точка е дискутирана многократно на специализирани конференции и представяна в медиите от значителен брой български експерти. Техните оценки са използвани в настоящия текст (1).

Според нас се наблюдава очевидно разминаване между официално декларираните от македонските власти добросъседски отношение и реалната политика в нейното ежедневно измерение. В своите публични изяви, водещите фигури в политическия живот на Република Македония обикновено се въздържат от изказвания с антибългарски характер. В същото време, практически всяка официална политическа проява на двете основни политически сили – ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ, съдържат кодови послания, които могат да бъдат разчетени предимно като антибългарски. Това е подход, наследен от старата югославска дипломация.

Частично отклонение от правилото може да се срещне в периода преди 1999, но след това, към него се придържат много стриктно. Причината е в същината на македонската държавност. Доколкото, в началото на ХХ век, българската идея заема водещо място в съзнанието на местното население, това се превръща в проблем за всички останали сили, които имат политически и териториални претенции към географската област Македония, заради нейното геополитическо местоположение. Счита се, че контролът върху тази територия, дава възможност за влияние върху съседните географски области и държавите, които ги управляват. За въпросните сили, решението е да се ерозира българското самосъзнание на населението. Тази целенасочена политика на денационализация използва последователните поражения на България в Междусъюзническата и двете световни войни. Дори и тогава, мнозинството от хората в Македония продължава да се чувства част от българската нация. За да се справи с проблема в своята част от Македония, Гърция прилага комбинацията между физическо унищожаване и прогонване(изселване) на най-активните представители на българската нация и насилствено асимилиране на останалите.  Югославия прави същото, с един по-особен нюанс - използва изтъкване на специфична идентичност, която е различна от българската. Основа за този подход е позицията на Коминтерна за наличие на отделна „македонска нация”. На подобна идея могат да се противопоставят интелектуалните лидери на македонските българи и затова те са физически ликвидирани или прогонени веднага след края на Втората световна война. Така са премахнати вътрешните препятствия пред налагането на македонистката доктрина. Тя е политически проект, който има за цел не да се съобразява с историческата истина и справедливостта, а да ги преодолява. Решението на АСНОМ (2) от 2 август 1944, което създава  основополагащата митология на днешната македонска държава, е обявено за „втория Илинден”, с което на революционната борба трябваше да се придаде македонистична същност и да се „сбъдне вековният сън на предците” за самостоятелна македонска нация и език. От 1944 тази митология се налага по света с всички средства на дипломацията, пропагандата и международното културно общуване. Олицетворение на „македонската” идентичност става създаването на Народна (впоследствие Социалистическа) Република Македония, като част от Югославската федерация. Тези, които искат да направят административна и друга кариера, трябва да се включат в утвърждаването на новата държавна идентичност. По логиката на своето обособяване, тя може да бъде само на антибългарска основа – т.е. отричайки, че поколения наред хората тук са изявявали българската си идентичност. Посланията, които променят историческите факти, ритуалността, историческите личности и дори семейната памет, се налагат систематично от учебните програми и държавните медии (единствени и тотално контролирани в периода до 1990).

Трансформациите, настъпили след падането на Берлинската стена, създават нагласата, че и в това отношение може да настъпи промяна. На политическата сцена в Република Македония се появиха сили, които не бяха толкова агресивни към България като своите комунистически предшественици. Силен ефект имаше и признаването на новата държава първо от България на 15 януари 1992. Преди приемането на Македония в ООН през 1993 именно българските дипломати в Ню Йорк неофициално представяха интересите на бившата югорепублика пред Световната организация. През годините на гръцкото икономическо ембарго срещу Македония, страната внасяше и изнасяше всичко необходимо през българското пристанище Бургас. Последният значителен пробив в положителна посока бе двустранната декларация от 1999. Различните проблеми, породени от т.нар. „преход” на България не позволиха на страната ни да затвърди така очерталата се тенденция. Междувременно, икономическите и интелектуални кръгове в Македония, прогресирали през предходните десетилетия именно на основата на антибългаризма, постепенно възстановиха своите позиции, които никога не са губили напълно. В политиката навлезе ново поколение, което е продукт на югославската образователна система, за разлика от старото, посещавало български училища през 1941-1944. Новото поколение изпитва психологическия дискомфорт от сблъсъка между отиващата си  българска семейна традиция и публичните послания, получени в училище и подкрепени от медиите. Специалните служби на Сърбия също запазват механизмите на въздействие от времето на Титова Югославия. Обществената атмосфера отново дава предимство в кариерата на тези, които изтъкват македонската си идентичност. Гръцката политика за отричане на името Македония допълнително стимулира чувствата на самоопределение, които по същността си са антибългарски. Тези, които изявяват българската си идентичност, вече не са отстранявани физически, прогонвани или съдени на политически процеси, но са подложени на системен тормоз, включващ недопускане до държавна работа на тях и техните близки, охулване в медиите и привличане в монтирани процеси с криминални обвинения, на които обикновено получават непропорционално високи присъди. Ежедневният език в Република Македония носи антибългарски код на омразата. Продължава и системното заличаване на българското културно-историческо наследство на територията на страната.

В тази атмосфера, на политиците в Македония не се налага да нападат България в публичното пространство. Ситуацията се илюстрира от телевизионно интервю на премиера Никола Груевски, в което той посочва, че нищо негативно не е казал за България и че не променя историята, защото тя е същата, която неговото поколение е изучавало в училище и е израснало с нея. Единствените случаи, където се позволява по-директно негативно отношение към България, са посещенията на висши длъжностни лица от Скопие сред македонската диаспора в Америка и Австралия.

Не могат да се възлагат надежди, че антибългарският код и опитите за подмяна на българската история в Република Македония ще бъдат прекратени, защото те са в основата на съвременната македонска държавност и политически елит. Перспективата е, те да намират все по-широка почва сред македонското общество при всяко следващо поколение. Темата е ключова за македонската държавна идентичност. По силата на своята история България обективно е обречена да бъде обект на атаки от страна на македонистката пропаганда.

Приемаме позицията, че България трябва да подкрепя евроинтеграцията на Република Македония и нейния път към европейските ценности. Тази позиция обаче, не бива в никакъв случай да бъде за сметка на националните интереси на България, нито да включва компромис с правата на българите в Македония, с нашето историческо и културно наследство, с паметта на страната ни.

Именно това налага отношенията между двете страни бъдат строго регламентирани със система от договори, като основополагащ трябва да бъде договорът за добросъседски отношения.

Каква е целта на договора?

Договорът трябва да постави на ясна основа отношенията между двете страни. Разбира се, България не може и не бива да налага насила на някого да се идентифицира като българин, ако той не го желае. Такива хора в Македония има. Те имат право на своя идентичност, различна от българската. Възможни са два подхода при легитимирането на тази идентичност. Първият е свързан с модерното европейско разбиране, че обособени територии и общности имат право да се самоопределят по нов начин, ако не нарушават правата на другите около тях и се ангажират с опазването на общото историческо наследство. С други думи, без да отричат българското национално минало на своите прадеди, днешните македонци могат спокойно да претендират, че са част от нова нация, населяваща една нова независима държава. Това, че нацията е създадена официално през 1944 не би трябвало да притеснява нито тях, нито несъгласните с тях. Новата нация има всички права, включително да развива езикова норма, която все повече се отдалечава от българската си първооснова. Подобно послание, евентуално изразено от македонския политически елит, би обезсмислило всички български претенции, основани на общото историческо минало. То ще ги признае и същевременно ще ги направи безполезни според критериите, по които се конструира официалната съвременна „либерална Европа”.

Не бихме могли да възразим и, ако в Македония се приеме австрийския модел (мнозина в днешна Виена са убедени, че „австрийците са по-добрите немци”). Трагичната съдба на много семейства по брега на Вардар биха им дали пълно основание да твърдят, че „македонците са по-добрите българи”.

За съжаление, новите македонски елити предпочитат другия подход, който е пряко продължение на стария сръбско-югославски проект, развиван на тотална антибългарска основа.

На този фон, дискутираният договор за добросъседство има най-малко четири групи адресати.

Първата група включва страните-партньори на България в ЕС и евробюрокрацията в Брюксел. Всички те предпочитат да не се ангажират с наследени двустранни противоречия и задължително препоръчват спорните въпроси да бъдат решени или поне договорно-правно урегулирани преди държавите да станат членки на Съюза. Българското желание за договор е разбираем критерий за Брюксел, по който може да бъде оценявана една страна, кандидатстваща за членство. Те ще го разглеждат като формален белег и по своя обичай ще следят, дали той е изпълнен, без дори да се интересуват задълбочено от конкретното съдържание на договора.

Останалите адресати на посланията на договора са предимно в Република Македония. Първата група обхваща политическите сили, като тук се включват както управляващите, така и опозицията. Всички от тях, които не са албанци, знаят, че имат български произход, но не искат и не могат да си го признаят, защото формират нов елит и търсят основания за своята легитимност. Зад романтичните им и героични послания към Античността и Средновековието се крие грозното лице на една нова класа, които се обогатява най-вече чрез упражняване на властта в държавата. Процесът не е уникален, особено на Балканите, но в македонския случай ангажирането на общественото мнение с „изключителната и произхождаща от дълбока древност” македонска идентичност представлява добра възможност за отклоняване на вниманието от процесите на обогатяване чрез власт. Допълнителна тежест за управляващите след 1991 в Република Македония е, че те, все още, не са се освободили (а, може би, и не могат) от своите зависимости към стари югославски структури, които в течение на дълги десетилетия са задавали модела на антибългарско формиране на елита в Македония. За този елит българското предложение за договор за добросъседство ще трябва да покаже, че продължаването на антибългарката кампания ще се превърне в проблем за тяхното лично обогатяване.

Втората група са македонските граждани, които се идентифицират с български произход, а една част дори имат и българско гражданство. Те категорично не желаят сегашната македонска държава, която ги преследва и ограничава правата им, да влезе с този си облик в ЕС. Македонските българи очакват по-енергична защита от страна на България и по-твърда българска позиция както за подобряване на настоящото им положение, така и за опазване на културно-историческото наследство. За тях е без значение, с какви средства ще се изразява българската политика, стига тя да е постоянна и последователна. Договорът трябва да ги убеди в тази постоянност и последователност.

Третата група е, поне засега, мнозинство сред неалбанското население на Македония. То е с "промити" мозъци, особено сред по-младото поколение, и познава само съвременния литературен и жаргонен македонски език, който системно е отдалечаван от българския. Тези хора, съвсем разбираемо, предпочитат уютния конформизъм и на битово ниво се впечатляват, когато тяхната македонска държава започва да се държи агресивно, по познатия им от Сърбия и Гърция пример. За мълчаливото мнозинство в Македония досегашната българска позиция е неразбираема – нито достатъчно силна и нападателна като посочените примери, нито съвсем бездейна – тя е просто някакъв дразнител, които е удобен за упражняване на ниско самочувствие. Разглежданата група е най-податлива на десетилетните манипулации, но именно поради това тя ще бъде респектирана от европейското поведение на България, изразено в категорично искане за подписване на договор за добросъседство.

Не бива да се забравя и албанската група в Република Македония – тя има своето значение и като дял от населението, и като участие в правителствените коалиции. Независимо, дали ще има договор с България или не, албанците и техните лидери знаят за българския произход на своите македонски съграждани и нямат нищо против да мълчат за него или пък да го изрекат, ако това ги устройва. При посещенията си в България македонският вицепремиер Фатмир Бесими (на 26 юни 2013) и лидерът на Демократичния съюз за интеграция Али Ахмети (на 7 юли 2013) бяха запознати със състоянието на преговорния процес и с необходимостта „да бъдат осъществени съвместни инициативи, които да повишат доверието между двете страни” (3).[i]

Друга възможна група адресати на договора са съседите на България и страните извън ЕС, които имат свои интереси в региона на т.нар. Западни Балкани. За тях ясното формулиране на българския интерес в официален договор ще направи позицията на страната ни по-предвидима в един все още неспокоен и излъчващ несигурност регион. Пренасочването на българската външна политика от неясни и имагинерни интереси в Афганистан, Ирак или Сирия към непосредствените ни съседи е желано от мнозинството български граждани, защото ще им даде ясни приоритети, които да подкрепят или критикуват, съобразно своите политически пристрастия. За мнозина в България няма категоричен отговор на въпроса: дали наистина Скопие има желание да се интегрира в ЕС и, ако е така, дали иска да го направи самостоятелно или едновременно със Сърбия, например? Възможно е македонската страна да отхвърли детайлизиран договор с България, защото това би означавала политически крах на македонизма, като идеология и практика. В България има и скептици, които считат, че дори и да се подпише договор с Република Македония, тя няма да го спазва. Наистина, когато в Скопие управляват по-добронамерени спрямо България политици, двустранната декларация от 1999 се оказва  повече от достатъчна, но не бива отношенията между две държави да се превръщат в заложници на политическата конюнктура, особено когато са натоварени с такива исторически обременености. Така например, българският посланик не бе допуснат да положи цветя пред паметника на Гоце Делчев в Скопие на 4 май 2012. Причината беше протест на група хулигани, чиито действия се наблюдаваха безучастно от полицията, която не оказа необходимото съдействие на един дипломат и официален представител на съседна държава. Случаят, който следва да се разглежда като толериран от властите, представлява не само нарушение на декларацията от 1999, но и на международни конвенции на ООН, както и на всички основополагащи принципи на дипломатическото право, установени през последните двеста години в света.

Когато, през 2008, се определяше рамката от европейски критерии за разглеждане на кандидатурата в ЕС на Република Македония, България пропусна да включи искането за двустранен договор (4). Тогава българската дипломация се довери на подписания с Македония меморандум, че ще спазва декларацията от 1999, въпреки  нарастващия брой антибългарски действия (5). Меморандумът бе подновен през 2011 без какъвто и да е положителен ефект (6). Нещата трябваше да придобият съвсем нетърпим характер, за да се представи необходимостта от договор пред европейските ни партньори през ноември и декември 2012 - малко набързо и в последния момент.

Положителни са сигналите, че проблемът вече се разбира добре от властите в София, които започнаха да преодоляват колебанията, показвани през последните две десетилетия, а и преди това. Почти не е за вярване, че трима поредни български премиери - Бойко Борисов, Марин Райков и Пламен Орешарски – категорично поставиха подписването на договор за добросъседство като непреодолимо условие за даването на кандидат-членски статус в ЕС на Република Македония. Македонските управляващи опитаха да използват затрудненията на настоящото българско правителство и организираха двустранна среща в Кюстендил на 28 юли 2013, в най-големия пик на антиправителствените протести в София, но и това не им помогна. В този момент голяма група български интелектуалци направи открито обръщение към правителството за поддържане на една по-категорична българска политика в отношенията с македонските управляващи, изразена в „договор за добросъседство, в който ясно да бъдат определени както правата, така и задълженията на бившата югорепублика”(7). Такава политика би довела до подписване на договор преди започване на преговорите за членство на Македония в ЕС и контрол по изпълнение на договора в хода на преговорния процес, защото след това България няма да разполага с много механизми за да наложи приложението на какъвто и да било договор, ако македонската страна не го желае. Изглежда, това се осъзнава и в Скопие. Изявлението на македонския външен министър от април 2013 показва, че той ще направи всичко възможно за да избегне подписването на такъв договор преди началото на преговорите за присъединяване (8).

Длъжни сме да отбележим и една различна гледна точка, поддържана от друга група интелектуалци, огласена в отговор на посоченото по-горе обръщение. Наред с принципното си несъгласие със забавянето на преговорите за присъединяване на Република Македония към ЕС, те препоръчаха въпросът за договора да се отнесе към процедурата след започване на преговорния процес. Теоретично, това също е възможно, но за да се осъществи би следвало македонските управляващи да направят някакви недвусмислени жестове по прилагане на декларацията от 1999, които да не оставят никакво съмнение, как ще се развиват спорните въпроси. В противен случай, трябва да се настоява за договор, като много се внимава какви текстове се записват в него.

Какво трябва да пише в договора?

Договорът за добросъседство трябва да отправя съвсем ясно послание, за тези които не се чувстват българи – България не желае да пречи, на никого да се идентифицира като македонец, ако това е плод на нова реалност, но не му позволява да променя идентичността на отдавна починалите си прародители. Наложи се мнението, че е необходимо договорът да стъпи на декларацията от 1999, като чисто технически повтори някои текстове и развие и детайлизира останалите (9). Тук е уместно да се припомни, че през 1999 беше предпочетена формата декларация, защото не се налага нейното последващо ратифициране със закон. Ратификацията щеше да създаде големи напрежения в македонския парламент, а съществуваше и опасението, че тогавашният президент Киро Глигоров ще наложи вето (10). Така, по същество, декларацията играе ролята на договор и е естествено, най-накрая, да прерасне в такъв. Именно приемствеността между двата документа прави толкова неудобен македонския отказ от подписването на договора. Затова пред докладчиците за Македония в Брюксел се твърди, че съществуват само няколко нерешени въпроси по текста.

Наистина, някои от текстовете в декларацията могат да се запазят изцяло, защото изразяват общоутвърдени принципи на международните отношения – развиване на връзките между двете страни в съответствие с основните принципи на международното право, сътрудничество в рамките на ООН и други международни организации и укрепване на разбирателството в Югоизточна Европа (чл.1-3). Безспорна е и необходимостта от всяческо улеснение на безпрепятственото движение на стоки, услуги и капитали и разширяването на туристическия обмен (чл.5-6) и сътрудничеството в областта на културата, образованието, здравеопазването, социалните грижи и спорта (чл.8).

Задължително трябва да се запази чл.11, който е последен, но е ключов в декларацията:

„11. Двете страни няма да предприемат, подтикват и поддържат действия, насочени срещу другата страна, които имат неприятелски характер.

Нито една от страните няма да допуска нейната територия да бъде използвана срещу другата от организации и групи, които имат за цел извършването на подривни, сепаратистки или застрашаващи спокойствието и сигурността на другата страна действия.

Двете страни нямат и няма да предявяват териториални претенции една спрямо друга.

Република Македония заявява, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.

Двете страни ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда от страна на институции и агенции и няма да допускат дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза или други подобни действия, които биха навредили на отношенията между Република България и Република Македония“.

Дори и в този си вид обаче, текстовете в чл.11 не са достатъчно ефективни. Така, като действие с неприятелски характер може да се разглежда например скандалният филм „Трето полувреме”, въпреки опитите да бъде представен като частна инициатива. Той е финансиран и дофинансиран с държавни средства, снимките му бяха посетени от министъра на културата и министър-председателя на Македония, а премиерата му бе предхождана от реч на македонския президент. Фактът, че дори в „Списъкът на Шиндлер” има един положителен герой, който е германец, а в „Трето полувреме” няма нито един положителен герой – българин показва, че в случая не става дума за художествено, а за пропагандно произведение. Режисьорът Дарко Митревски очаква държавна подкрепа и за следващия си филмов проект с претенции за историчност, посветен на аферата „Мис Стоун”.

Като частен проект се представя и включването на статии с антибългарско съдържание в световната енциклопедия „Уикипедия”, макар официалните отчети на македонското правителство да показват, че става дума за действия, финансирани от Министерство на образованието и науката на страната.

Други текстове трябва да се развият и прецизират. Сред тях е първото изречение на чл. 4 от декларацията: „Двете страни ще поддържат контакти и ще провеждат срещи между представителите на органите на държавната власт на различни равнища за развитието на приятелските отношения и сътрудничество.” Практическото състояние на нещата налагат текстът да бъде допълнен с предложенията в българското писмо от 27 ноември 2012: „...създаването на поредица от работни групи в ключови области и организирането на съвет на високо равнище и годишни междуправителствени срещи, както и отговори на различни предложения за конкретни действия и резултати (например официални посещения на високо равнище, административно сътрудничество и обмен, установяване на експертен диалог по историческите въпроси, увеличено сътрудничество по секторни въпроси и договаряне на различни секторни споразумения за сътрудничество)” (11). Тези мерки задължително трябва да бъдат обвързани със срокове за изпълнение и ежегодна отчетност.

Много трябва да се работи по детайлизиране на първото изречение от чл. 9: „Двете страни ще полагат усилия за свободно разпространяване на информация като насърчават и развиват сътрудничеството в областта на пресата, радио и телевизионните предавания чрез използване съвременните съобщителни средства.” Негативните кампании, които медиите провеждат, пораждат едни от най-значимите проблеми в двустранните отношения.

Няколко случая през последните години, най-известен от които е този на Спаска Митрова, показват, че не работи достатъчно ефективно общата формулировка на чл.10: „Двете страни ще разширяват сътрудничеството си в правната и консулската област и по-специално по граждански наказателни и административни въпроси както с цел улесняване на пътуванията и посещенията на своите граждани, така и за решаване на техните хуманитарни и социални проблеми.”

В един или няколко нови текста трябва да се отдели специално внимание на общото културно-историческо наследство. Изрично трябва да бъде обособено в отделен член изискването за възстановяване на оригиналните надписи на културно-исторически паметници, храмове и гробища. Само така може да бъде спрян набиращият сила процес на подмяна за истината на движимите и недвижими паметници на културата, който започва от представянето на български артефакти като паметници на македонската средновековна култура и стига до системното заличаване на думите „българин” и „български” от надписи върху стенописи, икони и надгробни камъни. Европейските практика на грижа за военните паметници изискват и текст за „..възстановяване и поддържане на паметните плочи на починали или загинали в битки на македонска земя българи”

Международно-правно регулиране трябва да получи и изразеното като любезното пожелание на няколко български президенти и премиери желание за съвместни чествания на исторически събития. Това е изискване, залегнало и в няколко резолюции на Европарламента (12), но не се изпълнява от македонската страна, поради което трябва да стане задължителна част от договора. От една гледна точка, общото честване дори е български компромис, но и признаване, все пак, че имаме обща история. Първото голямо изпитание ще се появи още през 2014, когато се навършват 1000 години от смъртта на цар Самуил. Българското правителство вече създаде официален комитет за честване на годишнината. Съвместните чествания трябва да са съпроводени от задължително съвместно публично и равнопоставено дискутиране на спорните исторически моменти. Последното също би могло да бъде включено в договора. Възможно е да се предвиди и създаване на българо-македонска постоянно действаща комисия, за организиране на общите чествания на споделени исторически годишнини и герои.

Друго практическо мерило за прилагане на резолюциите на европейския парламент би било равнопоставено обсъждане пред македонски и български медии на филма „Трето полувреме”, което ще покаже, че твърденията за историческата основа на филма са силно манипулирани, защото фактите са представени само частично, а в отделни случаи са представени невярно. Подходът трябва да се прилага и към новите филми, които се създават по модела на „Трето полувреме”.

Най-трудно може да се реализира следващото предложение, но такова трябва да има и то да бъде ситуирано в изричен член - промяната на учебниците. Тук подкрепяме идеята за прекратяване на образованието по история с учебници, напълно фалшифициращи историята и съдържащи обидни квалификации за българската държава и нация, които стигат до откровен расизъм. По българско искане, в официално одобрените от надлежните органи на Република Македония учебници следва да бъде изрично изтъкната българската народностна принадлежност (установена от световната историческа наука) на видни фигури от общата ни история като Св. Климент Охридски, Цар Самуил, братя Миладинови, Гоце Делчев.

Образователната система (от първоначалното училище до университета) е основен инструмент за създаването на масови и силни антибългарски нагласи сред населението на Република Македония (насаждане на образа на България като окупатор, асимилатор, разделител на македонския етнос), нагласи на които политиката на Република Македония остава неизменен заложник независимо от политическите промени и смени във властта. Важно е да се подчертае, че премахването на фалшификациите от учебниците и преустановяването на антибългарската медийна пропаганда не би лишило Република Македония от основание за съществуване. Държавата може да продължи да съществува въз основа на днешните реалности, без да ги проектира ретроспективно за изграждане на някакво несъстояло се минало, т.е. да съществува признавайки българските исторически реалности. Точно така, както България може да признава днешните реалности без да пренася миналото в настоящето. Дори всичко това да се запише на хартия, пак ще има проблем, защото всеки опитен учител по история ще се съгласи, че учителите невинаги се съобразяват с написаното в учебниците и програмите. Все пак, наличието на изричен текст, би им създало известен дискомфорт. Има и друг въпрос, който не е бил коментиран при подготовката на договора – за  реституция на екзархийските имоти в Македония. Става дума за църковни имоти, които днес са в центъра на македонските градове и българската държава може да ги използва като културни средища. Възможно е България да не настоява за реституция на храмовете, манастирите и имотите, но срещу условието българските духовници да имат каноничното право на съслужение там.

Най-перспективен за усъвършенстване е чл. 7 от декларацията: „Двете страни ще разширяват и усъвършенстват транспортните връзки и комуникациите между тях, включително в рамките на регионалните инфраструктурни проекти. Те ще се стремят към облекчаване на митническите и граничните формалности за пътниците и стоките, които се придвижват между тях.” Детайлизирането на чл.7 може да предложи един бонус и двата управляващи елита и техните човешки изкушения – съвместно участие в европейските програми за трансгранично сътрудничество и инфраструктурни проекти. Съществуват многобройно позитивни примери в това отношение, например всеки, който посети гръцкия остров Родос, може да види как се реализират успешни трансгранични проекти между Гърция (о-в Родос) и Кипър, които формално са две различни държави в ЕС. В случая на България и Македония би могло да се посочи свързването на железопътните мрежи между двете страни, за която има и спогодба от 1999, подписана веднага сред приемане на двустранната декларация. Към нея трябва да се прибави и шосейната магистрала, а текстът би могъл да изглежда така: „Интензифициране на работата по изграждане на жп и шосейна магистрала на Европейски коридор № 8 със средства от Оперативна програма „Транспорт” и програмите за трансгранично сътрудничество”. От спешен оперативен порядък например е възможността в началото на 2014 търговските камари в София и Скопие да създадат общ инвестиционен фонд, с който да участват в процедурата за приватизация на Солунското пристанище.

За да бъде убеден политическият елит в Република Македония, че има интерес и ще му е по-изгодно да се обогатява, ако има договор с България, който се спазва, може да се запише в отделен член и намерението (със съответни срокове) за подписване на серия от междудържавни договори, които да гарантират, при условията на най-облагодетелстваната нация, развитието на икономическо, научно, образователно, енергийно, духовно, информационно сътрудничество между държавните и общински органи и институции, между юридическите и физически лица от двете страни на границата. Договорът трябва да положи началото на процес на правно синхронизиране между двете държави, но най-вече на решаване проблемите на гражданите и от двете страни на границата. Защото политиките се водят в името на гражданите, на тяхното позитивно бъдеще, а не в интерес на миналото...

При фактическото оформяне на договорите, може да се следва модела на българо-македонските меморандуми от 2008 и 2011: „...изготвен на официалните езици на двете страни в два оригинални екземпляра, всеки от които на български език съгласно Конституцията на Република България, на македонски език съгласно Конституцията на Република Македония и на английски език, като трите текста имат еднаква сила. В случай на различия в тълкуването меродавен е текстът на английски език”(13). Така ще се осигури възможност договорът да бъде пряко достъпен за всяка трета държава във или извън Европейския съюз.

Независимо дали българската държава ще следва направените тук предложения или ще предпочете други редакции на текстовете, за нея и за европейските и партньори ще бъде изключително важно да има ясно формулирана българска позиция, която да бъде оценена или критикувана като такава.

Бележки:

1. Авторът изразява специални благодарности на Иван Николов и Иво Иванов за направените критични бележки и допълнения към настоящата публикация.

2 Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония.

3. Вж. съответните съобщения на пресцентъра на Министерство на външните работи на Република България: http://www.mfa.bg/bg/events/6/1/1937/index.html и http://www.mfa.bg/bg/events/6/1/1976/index.html

4. Решение на Съвета от 18 февруари 2008 относно принципите, приоритетите и условията, които се съдържат в Партньорството за присъединяване с Бившата югославска република Македония (2008/212/ЕО) – Официален вестник на ЕС - L 80/32 от 19.3.2008.

5. Вж. Преамбюла на Меморандума за сътрудничество в областта на европейската и евро-атлантическатa интеграция между правителството на Република България и правителството на Република Македония, подписан на 22 януари 2008 в София. (ДВ бр.17/19.02.2008)

6. Вж. Преамбюла на Меморандума за сътрудничество в областта на европейската и евро-атлантическатa интеграция между правителството на Република България и правителството на Република Македония, подписан на 1 септември 2011 в София. (ДВ бр.72/16.09.2011)

7. http://m.actualno.com/world/Intelektualci-istorici-i-obshtestvenici-protiv-promjanata-na-bylgarskata-pozicija-za-Makedonija-429596.html

8. Вж. официалната оценката на българското МВнР: „министър Попоски оспори необходимостта от договора в деня (16 април 2013), в който Комисията публикува доклада си за напредъка на БЮРМ.”

http://www.mfa.bg/bg/events/6/1/1658/index.html

9. Ползван е текстът на декларацията, публикуван в: Иванов Л. и колектив. Българската политика спрямо Република Македония. Препоръки за развитието на добросъседски отношения след приемането на България в ЕС и в контекста на разширението на ЕС и НАТО в Западните Балкани. София, Фондация „Манфред Вьорнер“, 2008

10. Минчев К. Отношенията между България и Македония след подписването на съвместната декларация на 22 февруари 1999 - http://www.omda.bg/public/bulg/news/archcoment/Bulg_Mac.htm

11. Вж: Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета. Бивша югославска република Македония: Извършване на реформи в рамките на диалога на високо равнище във връзка с присъединяването и насърчаване на добросъседските отношения – COM (2013) 205 BG, 16.04.2013, с.12

12. Например: Европарламент, Резолюция относно доклада за напредъка на Бивша югославска република Македония през 2012, Страсбург, 23 май 2013, P7_TA(2013)0226. Т.14: „потвърждава призива си за постигане на положителен напредък в съвместното честване на общи събития и личности със съседните държави членки на ЕС” - http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?type=MOTION&reference=B7-2013-0186&language=BG

13. Чл.14 на Меморандума от 2008  и чл.14 на Меморандума от 2011.

* Научен сътрудник в Института по балканистика при БАН, член на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

Несъмнено, енергетиката е материалната база на прогреса на човешкото общество и на глобалната икономика. През последните години проблемът за енергийната сигурност постепенно се превръща в "тясно място" на социално-икономическото развитие на Китай. Централна Азия пък е регион, богат на енергоносители, при това в географски план той е разположен в близост до Китай. Ето защо тя е ключово звено в китайската стратегия за енергийна сигурност. Настоящата статия е опит за осмисляне на стратегията за гарантиране енергийната сигурност на Китай в съвременните условия и отношенията между него и централноазиатските държави в енергийната сфера.

Дилемата на китайската енергийна сигурност

Неоспорим факт е, че реформите и отварянето съдействаха изключително много за бурния ръст на китайската икономика, стимулирайки процесите на урбанизация, индустриализация и интернационализация на страната. Благодарение на това Китай се превърна във втората по обем икономика в света след тази на САЩ. Съответно, енергийното потребление в страната нараства с високи темпове, особено що се отнася до петрола и природния газ. По официални данни, обемът на консумацията на петрол в Китай е достигнал през 2011 450 млрд. тона (второ място след САЩ). През 2003, на специално заседание по въпросите на икономиката, ръководството на страната посочи "финансите" и "петрола" като двата ключови елемента на икономическата сигурност на Китай.

Както подчертава известният британски историк Пол Кенеди, "проблемите с осигуряването на необходимите материални ресурси сериозно ще сдържат развитието на Китай" (1). На свой ред, Администрацията за енергийна информация на САЩ прогнозира, че през 2020 нивото на зависимост на Китай от вносните петролни енергоносители ще достигне 62,8%, а през 2035 ще се повиши до 68,8% (3).

Факторите, влияещи върху енергийната сигурност на страната са многообразни и сложни, като сред тях са войните, конюнктурата на пазара, логистиката, технологиите, инвестиционните потоци, геополитиката, сигурността на производството, стихийните бедствия и т.н. В днешен Китай императивите на енергийната сигурност се свеждат най-вече до следното.

На първо място, налице е недостиг на стратегически петролни запаси. По официални данни, общият обем на стратегическите запаси от петрол на Китай е едва 14 млн. т. Той може да покрие консумацията на страната за не повече от 20 дни (4.). Очевидно е, че обемът на тези запаси е далеч под приетия от Международната агенция по енергетика (МАЕ) - 90 дни. В тази връзка, Китай разчита до 2020 да повиши обема на петролните си запаси до 850 млн. т (5). Едва тогава страната ще покрие изискванията на МАЕ за необходимия стратегически запас от петрол.

На второ място, снабдяването с енергоносители е недостатъчно. През 2013 нивото на китайската зависимост от вноса на петрол достигна 57% (за сравнение, за САЩ този показател е 53%) (6), при това 58,8% от петрола се доставя от Близкия Изток. През последните години обаче, ситуацията в Близкия Изток и Северна Африка съществено се влоши: възникнаха въоръжени конфликти и политическа дестабилизация. Новата обстановка в региона се отразява негативно върху енергийната сигурност на Китай.

На трето място, транзитът на енергоносители е застрашен. 80% от внасяният от Китай петрол се доставя по море, но почти 90% от превозите се осъществяват от чуждестранни корабни компании. В същото време, напоследък САЩ все по-активно преориентират стратегията си от Запад на Изток, опитвайки се да укрепят своето военно присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион и стриктно контролират много стратегически морски маршрути, включително този през Малакския пролив. Съвършено очевидно е, че всичко това ще препятства увеличаването на транзита на енергоносители към Китай. Освен това, много морски маршрути са застрашени заради пиратската активност в някои райони (Източния Индийски океан и Южнокитайско море). Тоест, занапред на сигурността на превозите на енергоносители ще се отделя все по-голямо внимание.

На четвърто място, цената на петрола е далеч от реалната си стойност. Заради прекалената зависимост от външните източници, нерационално високата цена на петрола ще влияе за повишаване цените на другите енергийни и индустриални продукти, стимулирайки инфлацията на вътрешния китайски пазар.

На пето място трябва да посочим липсата на многостранен енергиен диалог. Китай не е в групата на държавите-потребители на енергия в МАЕ, нито пък е член на организациите на страните-производители на енергоносители, като ОПЕК например. В тази връзка китайските интереси често не се отчитат както в многостранния диалог по енергийните проблеми, така и в процеса на определяне цените на енергоносителите.

Структурни особености на съвременната стратегия за енергийна сигурност на Китай

Но последния ХVІІІ конгрес на Китайската компартия тогавашният лидер на страната Ху Цзинтао подчерта, че "ако разглеждаме международната и вътрешната ситуация, като цяло, развитието на страната ни продължава да се намира на етапа на важните стратегически избори. Необходимо е, безпогрешно оценявайки промените в съдържанието и условията на този етап, максимално да използваме благоприятния момент, хладнокръвно да реагираме на отправяните ни предизвикателства и удържайки инициативата, да постигнем необходимото превъзходство и да си извоюваме едно добро бъдеще, като по този начин гарантираме изпълнението на грандиозната задача за изграждането на едно среднобогато общество до 2020 и удвояване на БВП и доходите на градското и селското население, в сравнение с 2010" (7). За изпълнението на тези задачи, в доклада на ХVІІІ конгрес беше посочено, че наред с информационната и продоволствената, енергийната сигурност се превръща в ключово предизвикателство, с което Китай неизбежно ще се сблъска.

Китай е сред най-големите потребителите и вносители на енергоносители. Китайската енергийна сигурност е свързана най-вече със сигурността на снабдяването му с петрол и природен газ. Според "Доклада за енергетиката на Китай през 2012: енергийната сигурност", под енергийна сигурност следва да се разбира надеждното и непрекъснато снабдяване с енергоносители, необходимо за икономическото развитие на страната. В Доклада за енергийното развитие на Китай от 2012 на китайската Академия за обществени науки, се подчертава, че сигурността на енергийните доставки може да се разглежда като "абсолютна" и "относителна". Абсолютната енергийна сигурност се определя и като "монополна", което означава, че най-големият потребител на енергоносители в света се опитва, използвайки своята икономическа, политическа и военна мощ, да контролира и владее основните петролно-газови находища на планетата, да укрепва коалиционното военно сътрудничество, да контролира стратегическите транзитни маршрути, да играе водещата роля в международните енергийни организации и да си гарантира снабдяване с енергоносители на стабилни цени. В днешните условия САЩ безспорно са единственият играч, който е в състояние да осъществява стратегия за постигане на "абсолютна" енергийна сигурност.

На свой ред, "относителната" енергийна сигурност предполага сътрудничество с цел да се гарантира колективната енергийна сигурност. От една страна, потребителите на енергоносители концентрират вниманието си върху установявянето на сътрудничество с енергопроизводителите, развивайки съвместния добив, инвестиционната активност, производството на енергийна инфраструктура и т.н.

От друга страна, между потребителите на енергоносители се изграждат различни механизми за енергиен мониторинг, информационно обезпечаване, стабилизиране цените на енергоносителите, управление на техния транзит и т.н. с цел гарантиране на собствената енергийна сигурност (8). Изглежда очевидно, че ориентацията към постигането на относителна енергийна сигурност е стратегически избор на Китай. Китайската стратегия за енергийна сигурност включва следните приоритетни направления: "икономии", "технологични иновации" и "диверсифицирано сътрудничество". За начало, ще поясним съдържанието на тези категории.

Ще започнем с "икономиите". Икономията на ресурси и опазването на околната среда са в основата на държавната политика. На ХVІІІ конгрес на Китайската компартия бе отделено специално внимание на формирането на екологична култура и беше декларирано, че "икономията на ресурси е основното средство за съхраняване на екологичната среда. Следва да гарантираме икономичната и интензивна употреба на ресурсите, стимулирайки коренната трансформация на формите и управлението на тяхното използване с цел да бъде значително ограничена интензивността на потреблението на енергоносители, вода и земя, като при това нарасне ефективността на използването им. Необходимо е да налагаме революционни форми на производство и потребление на енергоносителите, да контролираме общия обем на потреблението им, да интензифицираме икономията на енергоносители и понижаването на разходите, да стимулираме развитието на енергоспестяваща и нисковъглеродна индустрия и усвояването на източници на нови възобновяеми енергоносители, гарантирайки по този начин енергийната сигурност на страната" (9).

В Проекта за икономия на енергийни ресурси и съкращаване обема на индустриалните отпадъци в периода 2010-2015, публикуван от Държавния съвет на Китай през 2012, се посочва, че през 2015 обемът на енергийните разходи трябва да намалее с 16% (10).

На второ място са "технологичните иновации". На научно-техническите иновации, в качеството им на стратегическа опора за повишаване нивото на обществените производителни сили и съвкупната държавна мощ, следва да се отдели централно място в цялостния процес на развитие на страната (11). Формирането на "иновационно общество" е сред целите на развитието на Китай през следващите години (12). Става дума не само на иновации в идеологията и методите на управление, но и, което е по-важното, за иновации в технологиите. Както посочва навремето Дън Сяопин, научните технологии са най-важната производствена сила, т.е. те не само определят развитието на производителните сили, но и съдействат за трансформацията на обществото, икономиката и културата. При това китайските лидери многократно декларираха, че за по-нататъшното нарастване на потенциала за развитие на Китай е необходимо с всички сили да се внедрява научно-техническият прогрес в енергийната сфера, да се повиши иновационния потенциал на страната и да се преодолеят техническите проблеми на енергийното развитие (13). В момента, разработката на нови видове енергия и нови енергийни технологии е ключов елемент на външнополитическото сътрудничество на Китай с другите държави по света.
На трето място е "диверсифицираното сътрудничество". В общи линии, в сферата на международното енергийно сътрудничество съществуват три модела на взаимодействие: хоризонтален, вертикален и комплексен (14).

Хоризонталният модел на енергийно сътрудничество представлява многостранно сътрудничество между потребителите на енергоносители. Типичен пример за него е Международната агенция по енергетика (МАЕ). Държавите-участнички в МАЕ създадоха система за колективно използване на енергийните ресурси в периодите на енергийна криза, обмен на информация за състоянието на енергийния пазар и стабилизиране цените на петрола. На основата на установените контакти с организациите на производителите на енергоносители и други държави, които не членуват в агенцията, държавите-участнички в МАЕ разчитат да намалят рисковете в развитието на международното енергийно сътрудничество.

Като вертикален модел на енергийно сътрудничество пък се определя установяването на двустранно сътрудничество между потребителите и производителите на енергоносители. С други думи, този модел гарантира прякото взаимодействие между двете тенденции: «upstream» и «down-stream». Според този модел, с помощта на т.нар. енергийна дипломация, потребителите на енергоносители установяват стабилни двустранни партньорски отношения с енергопроизводителите с цел максимално гарантиране сигурността на собственото си снабдяване с енергоносители.

Накрая, комплексният модел на енергийно сътрудничество се формира на основата на обединяването на хоризонталния и вертикалния модел. Държавите, придържащи се към него, осъществяват енергиен диалог едновременно и с енергопотребителите по хоризонталния модел, и с енергопроизводителите, по вертикалния модел. Както е известно, Китай не формира общи международни структури нито с енергопотребителите, нито с енергопроизводителите, което означава, че международната енергийна стратегия, осъществявана от Пекин е по-близка до вертикалния модел.

Разбира се, паралелно с повишаване обема на морския транзит, на Китай се налага и да изгражда тръбопроводи, както и да диверсифицира източниците си на енергия. Освен това, акцентът следва да бъде поставен върху активизирането на участието и укрепване на позициите му в многостранния международен механизъм по енергийните въпроси.

Едва ли можем да очакваме, че през следващите години политическата ситуация в света ще бъде стабилна. Геополитическата среда в Близкия Изток и Северна Африка се влоши и продължава да се влошава заради вътрешнополитическата нестабилност в региона. С изместването на стратегическия си център от Запад на Изток и укрепването на своето военно присъствия в Азиатско-Тихоокеанския регион САЩ постепенно увеличават контрола над морските пространства в западната част на Пасифика, реализирайки стратегия за глобално балансиране и сдържане на Китай. Стана очевидно, че източниците на енергоносители и морските маршрути на енергийния транзит към Китай се сблъскват с потенциални предизвикателства.

От началото на политическите реформи и отварянето на икономиката насам, източното крайбрежие е основния обект на новия политико-икономически курс на Китай. Практиката сочи, че този модел на реформи не само стимулира бързия подем на китайската икономика, но и формира недобре балансирани отношения в социално-икономическия живот между вътрешните райони на страната и, особено, между източното крайбрежие и западния континентален район. Поради това развитието на последния е историческа задача и се ползва със специалното внимание на правителството, което го смята за свой приоритет (15). Тук е мястото да посочим, че енергитиката е бъдещия локомотив на икономическото развитие в западния континентален район на страната. В своя Проект за развитие на западния район през 2010-2015 китайското правителство поставя акцент върху изграждането на такива значими петролно-газови производствени и промишлени бази, като тези за добив на петрол в Таримската падина, Джунгарската равнина и падината Ордос, или за добив на газ в Сечуанската падина, Таримската падина и падината Ордос, а също базите за преработка на петрол в Карамай, Урумчи, Ланчжоу и Кунмин и тези на нефтохимическата индустрия в Карамай, Ланчжоу и Пънчжоу (16).

Ето защо западният континентален регион има важно стратегическо значение както за гарантиране на националната сигурност, така и за постигане балансирано развитие на вътрешните китайски региони. Китайския премиер Ли Къцян многократно потвърди, че курсът на отваряне към Запада е значим елемент в китайската политика на всестранно отваряне към света. Повишавайки степента на отваряне по източното крайбрежие, Китай следва да разширява външните връзки с граничещите с него държави и много по-активно да осъществява политиката на отваряне в западните райони (17). На свой ред, ректорът на Китайския университет по отбрана Лю Ячжоу подчертава, че "китайският Запад е изключително важно пространство. Ориентацията на Запад не е само стратегическа ориентация на Китай, но и нашата надежда за бъдещето, това е съдбата на нашето поколение. Благоприятното географско положение (близо до центъра на света) ни осигурява мощна движеща сила. В съзнанието ни, Западът следва да се възприема като направление на развитието, а не като покрайнина на Китай" (18).

Според декана на Института за международни отношения на Пекинския университет Ван Цзъси, днес стратегическата инициатива на САЩ се измества от Запада към Изтока. ЕС, Русия и Индия също предприемат активни стъпки в източна посока. На този фон Китай, като ключов играч в Азиатско-Тихоокеанския регион, следва не само да концентрира вниманието си върху своите морски граници и отношенията с традиционните си партньори и съперници, но и стратегически да планира "похода си на Запад". Енергийното сътрудничество с държавите от Централна Азия е сред основните теми на западната стратегия на Китай. Тоест, Пекин трябва да следва по-активна политика на отваряне, повишавайки нивото на отварянето си по западното направление, да разширява външните връзки с разположените по западните му граници държави, така че да използва пълноценно техните ресурси, и да диверсифицира каналите за безопасно снабдяване на страната с енергоносители (19).

Взаимодействието между Китай и Централна Азия в енергийната сфера: постижения и проблеми

Централна Азия, която е разположена, в "сърцето" на евразийския континент, притежава изключително богато културно наследство и природни ресурси. Регионът открай време е важен обект на геополитическата борба между световните държави. Днес Централна Азия е приоритетно направление на външната енергийна стратегия на Китай.

Взаимодействието в енергийната сфера между Китай и централноазиатските държави се основава на няколко стимулиращи го условия и на първо място на взаимното политическо доверие, като здрава основа на енергийното сътрудничество. След краха на СССР Китай беше сред първите страни, признали суверенния статут на централноазиатските държави и установи дипломатически отношения с тях. Двайсет години по-късно, Китай и съседите му от Централна Азия рационално и мирно разрешиха граничните си проблеми и въпросите на своята военна сигурност, в съответствие с принципите на взаимното доверие, равноправието и взаимната изгода. В съвременните условия, политическото доверие между Китай и централноазиатските държави достигна ново равнище и именно това заложи здравия политически фундамент за развитие и задълбочаване на двустранното и многостранното сътрудничество в енергийната сфера.

На второ място, географската близост е естествено предимство за това сътрудничество. Китай е съсед на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан и е в непосредствена близост с Узбакистан и Туркменистан. Струва ни се важно, че това благоприятно географско предимство помага на страните-партньори да съкратят транзита на енергоносители и да понижат себестойността на енергийното сътрудничество, което може да стимулира развитието на регионалното икономическо взаимодействия между Китай и Централна Азия, като цяло. Освен това, следва да отбележим, че между Китай и централноазиатските държави съществуват транснационални религиозно-културни връзки. Така например, на китайска територия, както и в страните от Централна Азия, живеят казахи, киргизи, таджики, уйгури и други изповядващи исляма националности. Несъмнено, тези транснационални религиозно-културни връзки съдействат за развитието на социално-икономическите отношения и културния обмен, както и за сближаването на духовните светове на Китай и централноазиатските държави. Тоест, географската близост осигурява на партньорите допълнителни хуманитарни ресурси за задълбочаване на сътрудничеството в енергийната сфера.

На трето място следва да посочим взаимното допълване, като движеща сила на енергийното партньорство. Диверсификацията на направленията на енергийната стратегия е обща политическа ориентация и на Китай, и на страните от Централна Азия. Енергийното сътрудничество с държавите от региона позволява на Пекин да избегне прекалената си енергийна зависимост от Близкия Изток и от морския транзит на енергоносители, както и да диверсифицира източниците на доставка и видовете транспорт с цел максимално гарантиране енергийната сигурност на страната. От гледна точка на централноазиатските държави, диверсификацията на основните направления на износа на енергоносители им дава възможност да ограничат ролята на Русия на регионалния петролно-газов пазар и да увеличат финансовите си приходи, което пък ще им позволи да осъществят необходимите вътрешни социално-икономически реформи и да укрепят позициите си в световната политико-икономическа система. Може да се приеме, че колкото по-диверсифицирани са направленията на износа на енергоносители, с толкова по-голям енергиен суверенитет ще разполагат държавите от Централна Азия. Тоест, диверсифицираната енергийна стратегия, която реализират Китай и тези държави, до голяма, степен е обща. Тя се превръща в импулс за развитието на двустранните или многостранни партньорски отношения в енергийната сфера.

Казахстан е ключовия енергиен партньор на Китай в региона. През 1993 Китай и Казахстан официално поставиха началото на взаимодействието си в енергийната сфера. През следващите двайсет години сътрудничеството между тях непрекъснато се задълбочаваше. Ето само няколко примера, илюстриращи този процес. През 2003 85,6% от акциите на петролното находище "Актобе" станаха собственост на китайската компания CNCP, а през 2005 тя купи компанията "Петроказахстан". Но най-големият успех в енергийното сътрудничество между двете страни е изграждането на първия в китайската история транснационален петролопровод "Казахстан - Китай". Именно по него, през 2006, казахстанският петрол стигна до китайската граница. Това историческо събитие постави началото на изграждането на енергиен коридор между двете държави. През 2008 стартира вторият етап на строителните работи по тръбопровода, включващи 700-километровия участък "Конкияк - Кумкол", чрез който пуснатия в екпсплоатация в края на 2005 петролопровод "Атасу - Алашанкоу" ще бъде свързан с богатия на петрол казахстански сектор на Каспийско море. През октомври 2012 китайските и казахстански експерти осъществиха задълбочено проучване на възможностите за изграждане на южно разклонение на петролопровода "Китай - Казахстан". Според неофициалната статистика, в момента запълването на петролопровода е над 20 млн. тона годишно, което е съпоставимо с годишния добив на едно от големите китайски петролни находища (20).

Освен в петролния сектор, сътрудничеството между Китай и Казахстан се развива успешно и в газовата сфера. Така, през 2012 Китайската банка за развитие подписа с правителството в Астана договор за предоставяне на заем от 1,8 млрд. долара за изграждането на газопровода "Бейнеу - Шимкент" в Казахстан (21).

Освен Казахстан, с приоритет в енергийния "дневен ред" на Китай по отношение на Централна Азия се ползват и Узбекистан и Туркменистан. Така, през 2006 CNPC създаде, съвместно с "Узбекнефтегаз", "Лукойл" и други компании, Групата "Аралско море", която подписа договор с узбекистанското правителство за усвояване на петролно-газовите ресурси в района на въпросния воден басейн. Сред многото проекти, следва да обърнем специално внимание на Трансазиатския газопровод (Туркменистан - Узбекистан - Казахстан - Китай), чието изграждане стартира през 2007. Може да се каже, че този проект съдейства за развитието на многостранното сътрудничество между Китай, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан и се превърна в пример за ползата от взаимодействието между страните-членки на ШОС. Газопроводът има две разклонения "А" и "В", а общата му дължина е 1833 км, като засега той е най-дългия в света. В периода до 2012 Китай е внесъл по него 21,25 млрд. куб. м природен газ (22). През октомври 2012 започна строежът на новото разклонение "С" на газопровода, което още повече ще укрепи основите на енергийното сътрудничество между Китай и централноазиатските държави.

Пред това сътрудничество обаче, съществуват и определени обективни препятствия, които заслужават по-сериозен анализ. На първо място, централноазиатските енергоносители са обект на традиционната борба между великите сили за сфери на влияние в региона. През 2011 администрацията на американския президент Обама лансира проекта за т.нар. "Нов път на коприната", чиято цел е свързването на двата региона - Централна и Южна Азия под егидата на САЩ и укрепване позициите на Вашингтон в "хартленда" на евразийското пространство. Паралелно с това, руският президент Владимир Путин също обяви свой евразийски проект (за т.нар. Евразийски съюз), целящ съхраняването на традиционното влияние на Русия в региона.

В тези два проекта енергийната тематика заема ключово място. Освен това, Япония, Индия и други големи играчи също участват активно в битката за енергоносители в региона. Тоест, стана очевидно, че Китай е изправен пред остро съперничество с другите играчи за усвояването на централноазиатските енергоносители.

На второ място, след разпадането на СССР държавите от Централни Азия се сблъскаха със сериозни заплахи и предизвикателства за регионалната сигурност (екстремизъм, сепаратизъм, тероризъм), способни да навредят на енергийната инфраструктура и да попречат на производството и транзита на петрол и газ.

На трето място, заради съветското влияние, имиджът на Китай в Централна Азия не е толкова добър, колкото биха искали в Пекин. Несъмнено съществуващата обществена индиферентност ще оказва сравнително негативно влияние върху задълбочаването на стратегическото взаимно доверие и повишаване качеството на сътрудничеството между Китай и централноазиатските държави в енергийната сфера.

Как Пекин възнамерява да стимулира енергийното сътрудничество с централноазиатските държави в обозрима перспектива

На първо място, стимулирането на енергийното сътрудничество следва да се осъществи на регионално равнище. ШОС е единствената регионална организация, която включва и Китай, и държавите от Централна Азия. Днес страните-членки на ШОС преминават през изключително важен етап от своята икономическа трансформация и структурно реформиране. При това тяхна обща стратегическа цел е постигането на всестранен просперитет, за което участниците в ШОС следва максимално да реализират интересите си чрез многостранно икономическо взаимодействие и съобразно принципа за взаимната изгода (23). В това отношение Китай трябва да акцентира върху реализацията на концепцията за "икономическо сътрудничество за всестранен просперитет", да активизира енергийния диалог и, съвместно с централноазиатските си партньори, да гарантира регионалната енергийна сигурност. Именно затова Китай предлага формирането на отворен полуофициален енергиен клуб в рамките на ШОС (24).

На второ място, енергийното сътрудничество следва да се стимулира на държавно ниво. За разлика от традиционните взаимоотношения между великите и малките държави, характерни за които са неравноправните условия при взаимодействието им, сътрудничеството между Китай и страните от Централна Азия се развива по нов модел, гарантиращ доброволния им характер и тяхната равнопоставеност, както и взаимната изгода за всички участници. Поради различни исторически и съвременни фактори Китай се отнася с уважение към традиционното регионално влияние на Русия, в политическия, културен и икономически контекст, и нейните специални интереси в централноазиатския регион. Ето защо Китай ще продължи да търси начини да балансира своите интереси в Централна Азия с тези на Москва.

На трето място, енергийното сътрудничество следва да се стимулира и на обществено равнище. Изграждайки това сътрудничество с централноазиатските държави, Китай трябва да концентрира усилията си върху строежа на инфраструктура и реалното подобряване на условията за живот на хората от региона, както и да прокарва идеята за "хармонична Централна Азия". Така например, в рамките на проекта на CNPC в Туркменистан, китайската компания създаде 15 хиляди работни места и подготви над 60 000 специалисти по управление на общинско ниво (25).

Заключение

Резюмирайки казаното по-горе, ще напомним, че зависимостта на Китай, който е един от най-големите потребители на енергоносители, от техния внос достигна 57%. В същото време, единствената на планетата свръхдържава - САЩ, контролира по един или друг начин почти 70% от общите глобални запаси на енергоносители. Стратегията за "връщане в Азия", лансирана напоследък от САЩ, влошава енергийната сигурност на Китай и увеличава рисковете за транзита на енергоносители от Африка и Близкия Изток. Диверсификацията на източниците на енергоносители е разумен стратегически избор, затова нараства значението на евразийския суперконтинент за Китай. В дневния ред на стратегията за енергийна сигурност на Пекин Централна Азия вече не играе само спомагателна роля, а се превръща в обект, имащ фундаментално стратегическо значение за него.

Бележки:

1. Paul Kennedy. The Rise and Fall of The Great Powers. Beijing, International Cultural Publishing Company, 2005. P. 439.

2. Chen Liu Qin, Xin shi ji Zhong guo Neng yuan An quan Mian lin de Tiao zhan ji qi Zhan lue Ying fu / Jue Ce ZiXun Tong Xun, 2011. № 3.

3. http://news.xinhuanet.com/2011-01/21/c_121006711.htm

4. http://finance.huanqiu.com/roll/2011-01/1436104.html

5. http://www.gov.cn/jrzg/2012-10/24/content_2250377.htm

6. Доклад на Ху Цзинтао на ХVІІІ конгрес на ККП: http://cpc.people.com.cn/n/2012/1118/c64094-

19612151.html

7. Wei Yi Ming, Zhong guo Neng yuan Bao gao (2012): Neng yuan An quan Yan jiu, Beijing: Ke xue Chu ban she, 2012. P. 1.

8. Cui Min-Xuan, Wang Jun-Sheng, Chen Yi-He, Neng yuan Lan pi shu: Zhong guo Neng yuan Fa zhan Bao gao (2012), Beijing: She hui Ke xue Wen xian Chu ban she, 2012. P. 298–299.

9. Доклад на Ху Цзинтао на ХVІІІ конгрес на ККП: http://cpc.people.com.cn/n/2012/1118/c64094-

19612151.html

10. http://www.gov.cn/zwgk/2012-08/21/content_2207867.htm

11 http://news.xinhuanet.com/newscenter/2008-06/23/content_8419548.htm

12. Cui Min-Xuan, Wang Jun-Sheng, Chen Yi-He, Neng yuan Lan pi shu: Zhong guo Neng yuan Fa zhan Bao gao (2012), Beijing: She hui Ke xue Wen xian Chu ban she, 2012. P. 298–299.

13. http://www.sdpc.gov.cn/xwfb/t20120222_462948.htm

14. http://www.moa.gov.cn/testv05/jbftcs_1/201202/t20120221_2486224.htm

15. http://www.chinanews.com/gn/2012/09-13/4179319.

16. Liu Ya-Zhou, Xi Bu Lun / Feng huang Zhou kan, 2010-08-05

17. Wang Ji-Si, “Xi jin”, Zhongguo Di yuan Zhan lue de zai Ping heng / Huan qiu Shi bao, 2012-10-17

18. http://www.moa.gov.cn/testv05/jbftcs_1/201202/t20120221_2486224.htm

19. През 2005 Китай и Казахстан подписват «Споразумение за установяване на стратегическо партньорство», а през 2012 Китай и Узбекистан приемат «Декларация за стратегическо партньорство».

20. http://www.gov.cn/jrzg/2010-01/25/content_1518935.htm

21. Китайската банка за развитие ще предостави $1,8 млрд за строежа на газопровод в Казахстан: http://mgm.gov.kz/index.php?option=com_content&view=article&id=2011%3A-18-&catid=144%3A2011-09-06-10-24-37&lang=

22. http://www.zgjrw.com/News/2012131/home/961434625000.shtml

23. Sun Zhuang-Zhi, Shang he Zuzhi Jiang you geng Qiang dong li / Ren min Ri bao hai wai ban, 2012-06-07]

24. http://news.xinhuanet.com/fortune/2012-09/04/c_112953124.htm

25. http://www.cnpc.com.cn/News/zzxw/xwzx/gcdt/201209/20120924_C221.__

* Професор, декан на Факултета по международни отношения в Пекинския педагогически университет

** Докторант в Пекинския педагогически университет

{backbutton}

Преди повече от 40 години, в книгата си „Лагерът на светците”, Жан Рашпай описва нахлуването във Франция на орди от отчаяни имигранти от държавите от Третия свят, докато Европа, парализирана от хуманните идеи за братството, равенството и свободата, се оказва безсилна да ги спре. Случващото се в момента на континента превръща този роман в своеобразно пророчество.

Редица сериозни анализатори на процеса на „европейската интеграция” посочват, че тя води до толкова сериозно прекрояване на европейското пространство, че би могла да се определи като своеобразна геополитически революция. Според тях, истинската цел на тази революция е демонтажа на националните държави и премахването на политическите граници за да се гарантира неограниченото от нищо свободно движение на транснационалния капитал и укрепване на контрола му над ключови зони на Стария континент. Тази геополитическа революция обаче, се съпровожда от не по-малко радикална революция в демографската сфера, която някои специалисти определят и като „демографска катастрофа”.

Европейската демографска катастрофа

През последните години относителният спад на демографската тежест на Европа в света започна да се трансформира в абсолютен. Поради крайно ниското ниво на раждаемост, възпроизводството на населението на континента беше прекратено. В момента средният му показател е 1,5, докато за запазването на сегашния брой на населението е необходимо той да е поне 2,1. Както посочват експертите, вече не става дума за нулев прираст на население, а за „нулево население”. Така, известният немски политолог и директор в Германския съвет по външна политика Александър Рар констатира, че: „Ние сме на кръстопът и е трудно да се каже, докъде ще стrгнeм. Действително, може да се твърди, че бялата раса изчезва, макар че засега дискусията по темата не се води открито, тъй като не е ясно, как ще се отрази върху настроенията на избирателите”.

По данни на демографската комисия към Съвета на Европа, ако през 1960 хората с европейски произход са били 25% от населението на света, през 2000 делът им е паднал до 17%, а през 2050 ще намалее до 10%. През 2000 населението на континента е било 728 млн. души, а през 2050 (ако не броим имигрантите) ще падне до 600 млн. Дотогава Европа ще загуби толкова жители, колкото е населението на Германия, Полша, Дания, Норвегия, Швеция и Финландия, взети заедно (в самата Германия до 2050 населението ще намалее от 82 до 59 млн.). За последен път толкова значително съкращаване на населението е имало по време на чумната епидемия през 1347-1352.

Съответно, променя се и възрастовата структура на населението, като в периода 2003-2011 беше фиксирано значително ускоряване на застаряването му. След по-малко от 40 години броят на децата под 15-годишна възраст ще намалее с 40%, а 1/3 от цялото население ще бъдат хора по-възрастни от 60 години (в най-развитите държави 10% ще бъдат над 80 годишни). Съотношението между младите и тези на средна възраст и възрастните европейци ще достигне 2:13.

Извършващите се трансформации и днес представляват сериозно предизвикателство пред способността на ЕС да съхрани социалния си модел. Тъй като броят на децата намалява по-бързо, отколкото броят на трудоспособното население, се очертава катастрофален недостиг на работна сила, което ще постави под въпрос запазването на сегашната система за социално осигуряване. Днес в Европа все още се трудят многочислените поколения, родени по време на демографския бум след Втората световна война, което позволява поддържането на високите социални стандарти. Когато обаче и последните им представители се пенсионират, ситуацията ще се промени радикално, тъй като съкращаването на работоспособното население ще придобие катастрофални размери. Трескавите усилия на на европейските политици за увеличаване на пенсионната възраст и преразглеждане на схемите за подкрепа на инвалидите и пенсионерите, са свързани със стремежа им да забавят максимално спада в сегашно високо жизнено равнище и ниво на потребление, което неибежно ще бъде последвано от бързото им сриване.

Oбщ коефициент на раждаемостта в ЕС-27 в периода 1950-2008 (%)

Легенда: Годишен ръст на населението

Източник: UN World Population Prospects: The 2012 revision

В тези условия, в най-важния фактор за предотвратяване на подобен срив се превръща постоянният приток на имигранти. Както посочва говорителят на Международната организация по миграцията Жан-Филип Шози, „без легалните имигранти на европейците ще се наложи да удължат работния си ден, да се пенсионират на още по-висока възраст и, вероятно, да се лишат от част от държавната пенсия и платените здравни услуги, а причината за това е, че все по-малък брой работещи ще плащат данъци и ще поддържат социалната система”. В секретен доклад на френското правителство от началото на 2000-те пък се посочва, че ЕС следва да привлече 75 млн. имигранти, макар да се признава, че това би породило много сериозни проблеми вътре в Съюза.

Страните от Южна Европа - Италия, Испания, Малта и Гърция отдавна предупреждават Брюксел, че вече не могат да се справят с огромния приток от имигранти и настояват по-благополучните северни държави да поемат основната част от свързаните с него проблеми. Правителствата на последните обаче, не без основание посочват, че и без това поемат и настаняват 70% от бежанския поток към Стария континент. Темата за имиграцията придобива особена острота в държавите, с висока безработица и традиционно силни позиции на консервативните и национално ориентирани политически партии.

Измеренията на имигрантския проблем в Европа

Великобритания, чиято политика в сферата на имиграцията доскоро се даваше за пример, все още не е преодоляла шока от кървавия инцидент в Лондон през май 2013, когато двама ислямисти - младежи от нигерийски произход, заклаха със сатъри и ножове насред улицата и пред очите на многобройни минувачи британски войник. Впрочем, по улицата на някои градове в страната броят на имигрантите вече е по-голям от този на коренните жители. По данни на официалната статистика, между 2001 и 2011 населението на Англия и Уелс (двата най-важни британски региона) е нараснало с 3,7 млн. души, като 2,1 млн. от тях са имигранти. Социолозите твърдят, че 67% от жителите на страната смятат, че тя е "пренаселена" и се налагат решителни мерки за ограничаване на имигрантския приток. Както е известно, полемиката по темата се изостри особено с наближаването на 1 януари 2014, когато българските и румънски граждани получават правото да работят във Великобритания. Според премиера Дейвид Камерън, правителството трябва да реформира сериозно националната образователна система, така че да бъде ограничен притокът на имигранти от Полша, Литва и Латвия, които отнемат работните места на коренните британци. Той твърди, че работниците от споменатите по-горе държави заемат до половината работни места в индустриалните предприятия в Англия. "Не можем да ги обвиняваме за това - посочи Камерън - те просто искат да работят. Виждат, че има работа, пристигат и заемат тези работни места. Затова трябва да променим образователната си система така, че да подготвяме британските младежи от нашите училища и колежи, които сами да се заемат с тези дейности, вместо да разчитаме на чужденците".

В коментар на испанския вестник "Ел Паис" се посочва, че британското правителство "упражнява безпрецедентен натиск срещу нелегалните имигранти", като за целта се формира своеобразна "армия от доносници по принуда". Става дума за новия британски закон, според който лекарите, собствениците на недвижими имоти, банковите служители и дори свещениците се задължават да помагат на властите за да усложнят достъпа на имигрантите до медицинска помощ, банкови услуги и дори до "сключването на бракове за легализация на техния статут". Въпросният закон задължава, собствениците да предоставят жилищата си под наем само на хора, за които е установено, че пребивават легално в страната, а Министерството на здравеопазването предлага лицата с ограничен срок на пребиваване да си плащат за да ползват услугите на държавната здравна мрежа. Усилено се работи и за усложняване приемането на имигранти на работа.

Освен това правителството иска да опрости процеса на депортиране на нелегалните имигранти, като за целта предлага да се следва принципа "първо депортация, после обжалване". Мнозина обаче се съмняват, че тези мерки ще се окажат ефективни и твърдят, че нелегалните имигранти, все едно, няма да си отидат, защото колкото и да се влоши живота им във Великобритания, в тяхната родина той би бил несравнимо по-лош. Освен това, на прилагането на подобни мерки се съпротивляват политически коректните брюкселски „еврократи”. Британския премиер Камерън обаче, категорично заяви, че „Еврокомисията няма нищо общо с нашата миграционна политика”.

Впрочем, имигрантския проблем е изключително сериозен и във Франция. В момента 70% от французите смятат, че мигрантите в страната са станали прекалено много. Особено остри са споровете относно т.нар. „право по рождение”, което гарантира френско гражданство на всеки, родил се на територията на страната. Както е известно, то е въведено още от Наполеон, с цел попълване на армията. Днес обаче, то натоварва допълнително социалната система, тъй като семействата на имигрантите по правило имат много повече деца, отколкото тези на коренните французи. При това мнозина имигранти не са склонни да си търсят работа, предпочитайки да живеят със социални помощи. Смята се, че в момента имигрантите са 20% от цялото население на Франция, което звучи тревожно (впрочем, според някои, цифрата е два пъти по-висока). Така, парижкият квартал „Гут д’Ор” в столичния ХVІІІ район е известен като „малката Африка”, тъй като всеки втори негов жител е дошъл от Алжир, Сенегал или Конго. ХІІІ район пък е населен с китайци, а районът около Гар д’Ест – с пакистанци, турци и имигранти от Бангладеш. Половината от населението на Марсилия (840 хиляди души) са имигранти от Северна Африка. Показателно е, че когато преди време в Париж играха националните отбори по футбол на Франция и Алжир, публиката, състояща се придимно от имигранти, освирка френския химн.

Както е известно, Франция започна масово да привлича имигранти по време на икономическия бум през 70-те години на миналия век, когато индустрията и се нуждаеше от евтина работна ръка. Последните пък, възползвайки се от закона за събиране на семействата, доведоха в страната жените и децата си. Освен това, до 1993 всяко дете, родено във Франция от родители-чужденци, автоматично получаваше френско гражданство. Десетки хиляди бременни арабски и африкански жени, нелегално пристигнали в страната, раждаха децата си във Франция и след това, използвайки техния паспорт, прехвърляха там цялото си семейство.

Със същия проблем се сблъска и южната ни съседка Гърция. Тя беше залята от нелегални имигранти в началото на 90-те, когато рухна комунистическият режим в съседна Албания и стотици хиляди албанци се насочиха на юг. За спирането на този поток не помогнаха нито загражденията от бодлива тел, нито дори мините по границата, останали от времето на студената война. Смята се, че днес в страната живеят между 400 и 500 хиляди албански имигранти. Още около сто хиляди са имигрантите от Близкия Изток и Северна Африка, проникващи в Гърция с помощта на турски контрабандисти.

В крайна сметка, гръцките власти бяха принудени (включително и под натиска на Брюксел) да приемат закон за легализиране на нелегалните имигранти, опитвайки се да вкарат процеса в някакви законови рамки и поне частично да го контролират. Междувременно обаче, кризата, която се стовари върху страната, докарвайки я до ръба да фалита, може и да притъпи отчасти остротата на имигрантския проблем. След като вече няма работа, дори за местното население, Гърция става все по-малко привлекателна за имигрантите, превръщайки се по-скоро в „транзитен коридор” по пътя им към по-богатите европейски държави (последното впрочем се отнася и за България).

Чужденците от Третия свят разполагат с доста възможности за да легализират пребиваването си на територия на ЕС. В Германия например, се дава убежище на първо място на онези, които са преследвани в родината си по политически причини, застрашени са от физическа разправа или са жертва на въоръжени конфликти. Въз основа на т.нар.duldung, т.е. документът, издаван на имигрантите, които не са получили политическо убежище, те имат законно право да останат на територията на ЕС докато съответната институция не определи точна дата за напускане на страната. Което обикновено се проточва доста. При това имигрантът не трябва да плаща глоба за незаконното пресичане на границата, а пък ако навреме напусне пределите на ЕС, може да разчита следващия път да получи официално разрешение за влизане, т.е. не се вкарва в т.нар. „черен списък”.

Последните социологически данни сочат, че мнозинството германци смятат живеещите в страната им имигранти от Африка и Близкия Изток за тежко бреме. Според немското издание на „Файненшъл таймс” така твърдят 55% от анкетираните. Това означава, че над половината германци са убедени, че в социален и финансов план разходите за имигрантите са много по-големи, отколкото е икономическата полза от тях”. Що се отнася до адаптирането им, както подчерта преди време канцлерът Ангела Меркел „опитът за реализацията на концепцията на мултикултурализма в Германия напълно се провали”. „Концепцията, според която ние в момента живеем заедно и сме щастливи от този факт, не работи – посочи тя, акцентирайки върху необходимостта имигрантите да се интегрират и възприемат немската култура и нейните ценности. На практика обаче, това не се случва. Според мнозина анализатори, със своите две хиляди джамии и почти чегири милиона турци-мюсюлмани, Германия все повече заприличва на провинция на някогашната Османска империя.

Подобни са и резултатите от социологическите проучвания в другите европейски държави и най-вече във Великобритания, Испания и Франция. Всички те, почти по едно и също време, започнаха да внасят неквалифицирана работна ръка и, пак едновременно, се сблъскаха с аналогични демографски проблеми. Както посочи преди няколко години покойната италианска журналистка Ориана Фалачи: „От Гибралтар до Нордкап и от хълмовете на Тоскана до Волжките степи, във всеки европейски град се е формирал и „втори град”. Град, който постепенно поглъща първия. Град, който е мюсюлмански и се ръководи от Корана. Този „град в града” няма нищо общо с традиционните общности на диаспората, като „Малката Италия” или „Чайна таун” в САЩ и някои европейски държави, където се концентрират емигрантите, пристигнали в нова и чужда за тях страна”. В тази връзка Фалачи подлага на остра критика западната либерална демокрация, която, под лозунгите на мултикултурализма и толерантността, игнорира този остър проблем. „Тук вече не може да се говори за демокрация – посочва тя – а само за лъжа и имитация”.

Експертите оценяват песимистично опитите за ограничаване на този процес, посочвайки, че мащабният имиграционен поток вече трудно може да бъде спрян. Европейските работодатели продължават да се нуждаят от работна сила, защото Старият континент бързо остарява. Затова в Европа навлизат милиони хора от Северна Африка и Близкия Изток, които носят със себе си други култури и традиции, изповядват различна религия и формират своеобразни копия на собствения си свят в сърцето на континента. Както посочва експертът от Американския предприемачески институт Никълъс Ебърстед: „През 1995 населението на Европа (включително Русия) и това на Африка бяха съпоставими. Според прогнозите, през 2050 на един европеец ще се падат по трима африканци”.

Имигрантският проблем и възраждането на радикалния национализъм

Изключително острите проблеми с нелегалната имиграция необратимо тласкат Европа надясно, стимулирайки възраждането на радикалния национализъм. За това говорят и успехите на френския Национален фронт, и укрепването на позициите на крайнодясната гръцка партия „Златна зора” (трета парламентарна сила), призоваваща за депортирането на всички имигранти, и двайсетте места в шведския Риксдаг на радикално националистическата партия „Шведски демократи”, чиито лозунг е „Да запазим Швеция шведска” и която предлага да бъде съкратена с 90% имиграцията от мюсюлманските държави.

Както е известно, Швеция традиционно е склонна да приема имигранти. През последните десет години обаче, броят на жителите и, родени извън пределите на Западна Европа нарасна 1,5 пъти, достигайки 10% от цялото население. Както посочва в тази връзка известният журналист Томас Хамберг: „Швеция, която познавах, все повече остава в миналото, отстъпвайки пред екстремистите, маршируващи по улиците на политически коректната Европа. Преди това паднаха Холандия и Дания, Швейцария и Австрия и днес доминиращата тенденция в живота на континента е излизането на крайнодесните партии от маргиналната зона на европейската политика и превръщането им в част от системата”.

Анализирайки проблемите на Европа с имиграцията, американския експерт Марк Стейн стига до мрачния извод, че „континентът е обречен”. Според него, създаването след 1945 в Западна Европа на т.нар. държави на всеобщото благоденствие е довело до „инфантилизацията на европейците, за които държавата се е превърнала в бавачка”. „Те започнаха да се интересуват предимно от такива псевдопроблеми, като промените на климата, докато в същото време отвикнаха да се трудят – посочва Стейн – Ето защо, за да може икономиката да продължи да работи, трябваше да бъдат привлечени чуждестранни работници. Но вместо да формулира дългосрочна стратегия за подготовката и настаняването на милионите имигранти, европейският елит предпочиташе да се носи по течението, приветствайки почти всеки, изявил желание да се засели на Стария континент. В резултат, ислямът се превърна в основния доставчик на нови европейци, а Европа постепенно се превръща в „Еврабия”” Стайн прогнозира че „значителна част от западния свят няма да преживее ХХІ век, като много страни ще изчезнат още по време на сегашното поколение, включително редица, ако не и повечето, европейски държави”.

Острите проблеми, свързани със стремително нарастващата имиграция в Европа са толкова очевидни и толкова коментирани, че трудно можем да приемем, че управляващите елити не си дават сметка за неумолимо наближаващата демографска и геополитическа катастрофа. Въпреки това обаче, не се вземат необходимите радикални мерки за промяна на тази ситуация. Според някои анализатори, причината за подобно поведение е, че някой има изгода от именно такова развитие на нещата. Нарастването на броя на имигрантите води до все по-остри конфликти между тях и коренното население, т.е. до появата на постоянни огнища на напрежение в Европа, като понякога процесът се ускорява и с помощта на терористични действия, предприемани от едната или другата страна. Такива действия могат да бъдат провокирани винаги, когато една или друга държава (особено ако се ползва със сериозно влиняние на континента) реши да излезе извън наложените и рамки и започне да осъществява политика, съобразена със собствените и национални интеренси, а не (както е в момента) с интересите на транснационалните корпорации и сенчестите елити.

Масите имигранти - все по-озлобени и мразещи онези, които според тях ги експлоатират и унижават, лесно могат да се превърнат в инструмент, който във всеки един момент да бъде използван за упражняване на контрол върху политическата и социална ситуация на Стария континент. Ето как в днешния свят демографията и имиграцията се превръщат в ново, мощно и ефективно геополитическо оръжие и една от формите на прословутите „цветни революции” в битката за преразпределяне и контрол над планетата.

Миграционният въпрос в Европа е толкова остър и, защото върху него се наслагва и религиозният фактор, в резултат от което имиграцията и (радикалният)ислям постепенно се сляха в общ и постепенно назряващ проблем.

Както е известно, най-мощният поток от мигранти, който заля Европа в края на 80-те и началото на 90-те години, беше обусловен от глобалните геополитически промени, дестабилизацията на световния пазар и окончателната ориентация на икономиката към неолиберализма. При това миграционните потоци придобиха стихиен характер, а на самите мигранти започнаха да гледат като на „бежанци”. В момента, убежище на Стария континент търсят по около 400 000 души годишно, а през нелегалните канали в Европа влизат над 500 000 мигранти. По различни оценки, общият брой на нелегалните имигранти на континента варира между 5 и 7 млн. души. Това обаче са приблизителни данни, доколкото официална статистика по този въпрос няма. Най-много нелегалнии имигранти живеят във Франция, Германия, Италия и Испания, като във всяка от тях броят им е 1-1,5 млн. и нараства със 100 000 души годишно.

Основният имигрантски поток продължава да минава от Северна Африка, през Мароко и Гибралтар, към Испания и а оттам на Север, чак до Холандия. Друг мощен поток се насочва от Турция и Кюрдистан, през Гърция и Албания, към Италия (напоследък подобен поток с бежанци от Сирия и имигранти от Африка минава през Турция към България и Сърбия и оттам към Германия и Северна Европа). При всички случаи, Италия и Испания са основния транзитен пункт. Рекорден в това отношение за ЕС беше 2011, т.е. годината, когато започна „арабската пролет”, като само през първите и девет месеци бяха фиксирани 113 хиляди незаконни пресичания на границите на ЕС.

В резултат от това, още през 2000 общата численост на мигрантите-мюсюлмани на континента рязко нарасна и, макар че не може да бъде определена точно (при преброяванията в много европейски държави не се отчита религиозната принадлежност), по данни на различни организации, тя варира между 15 и 25 милиона души. Най-много имигранти-мюсюлмани има във Франция (до 8 млн. дущи, т.е. 9% от населението), Германия (3,5 млн., или 4%), Великобритания (3,3 млн., или. 4%) и Холандия (1 млн. или 5%). Независимо, че данните се разминават, очевидно става дума за интензивен процес на превръщане на мигрантите-мюсюлмани в ключов елемент на европейското общество, активно работещ за неговата дезинтеграция.

Тъй като раждаемостта при мюсюлманите надхвърля два-три пъти тази на коренните европейци, след 20-30 години броят им ще се удвои , което ще изостри неимоверно демографските проблеми. Показателна в това отношение е ситуацията във Великобритания. Броят на мюсюлманите, дошли от Пакистан, Индия и Бангладеш е 2 млн. души, а този на родените в самата Великобритания е не по-малко от милион. По официални данни, семействата на пакистанските имигранти имат средно петима членове, докато тези на коренните британци – между 2 и 4, като в момента азиатското население в страната включва повече хора на възраст под 16 години, отколкото коренното, т.е. съвсем скоро то ще удвои числеността си.

Демографска аксиома е, че ако миграцията продължава да се осъществява в големи размери в една страна, където коренното население не се възпроизвежда, това води до мащабно модифициране на етническата и структура и може да постави под въпрос нейната национална идентичност. Днес в Европа се осъществява впечатляваща етнокултурна трансформация, водеща до силно изостряне на социалните противоречия и междунационалните проблеми, поляризиращи общественото мнение. Както посочва още през 2000 споменатият по-горе германски експерт Александър Рар, „Европа все повече заприличва на прословутия американски melting pot („котел за претопяване”). Този процес не може да бъде управляван… Струва ми се, че за европейците ще бъде изключително трудно да съхранят сегашните си постижения. Виждаме, как социалните системи в Европа започват да се пукат по шевовете. Не може да се изключва, че ни очаква мащабна катастрофа, като в поне две-три европейски държави ще рухнат социалните им системи, което може да постави под въпрос и икономическата им система. Трудно е да се каже, дали Европа, като цяло, ще успее да се справи с тези проблеми по-добре, отколкото отделните страни, сами по себе си”.

Въпреки изключително негативните последици от миграционната политика в (западно)европейските държави обаче, управляващите в тях много трудно биха се решили да променят сериозно тази ситуация, а по-скоро ще се ограничат с декларации за „провала на политиката на мултикултурализъм”, ще продължат да провеждат показни антиимигрантски акции (като депортацията на циганите от Франция), или да налагат известни ограничения върху миграцията, свързвайки легализирането на мигрантите с доброто познаване на местния език и култура, и т.н. Основното направление в политиката им обаче ще се запази, тъй като залогът върху привличането на мигранти е стратегическа линия на транснационалния икономически и политически елит, отговаряща на собствени му интереси. Ползата от тази политика, за онези, които я реализират, може да се търси в няколко посоки.

Социално-икономическата “полза”
Всеобщата либерализация в сферата на производството, търговията и финансите максимално активизира световния пазар на евтина работна ръка. Неслучайно епохата от последната четвърт на ХХ век насам бива определяна като „ера на миграцията”. Радикалните промени в структурата на световните миграционни потоци, породени от глобализацията и изклочителното изостряне на неравенството в икономическите възможности, доведоха до формирането на принципно нова миграционна ситуация, в която може да се говори за появата на своеобразна „нация от мигранти” или „нови номади”. Характерни черти на този процес са усилване ролята на диаспорите в развитието на страните генериращи миграция и страните-реципиенти; формиране на „миграционни мрежи”; определящо значение на икономическата миграция, в чиито рамки непрекъснато нараства нелегалната принудителна миграция; нарастващо значение на миграцията за демографското развитие и, накрая, двойнствения характер на миграционната политика на всички нива. В резултат от това мигрантите започват да запълват цели икономически ниши и отрасли на националната икономика на държавите-реципиенти.

В същото време, все по-голяма роля започва да играе вътрешният трудов пазар на транснационалните компании, характерноза който е честото преместване на работна сила между отделните държави. Така, мениджмънтът на големите компании вече се е превърнал в напълно транснационална класа. Тоест, в световен мащаб работната сила се придвижва към местата, където използването и  е най-изгодно, а капиталът – към зоните, където е концентрирана евтината работна ръка. В резултат, миграцията на практика се превръща в инструмент за изграждането на своеобразна „номадска цивилизация”.

По данни на Международната организация на труда (МОТ), от 175 млн. мигранти на планетата, 56 млн. живеят в Европа, като 27,5 млн. от тях упражняват определена икономическа дейност на континента. В някои европейски държави, като Люксембург или Швейцария например, делът на чужденците в общия брой на заетите достига 25%. Те заемат най-вече работни места, които не се търсят от местните жители. Става дума предимно за мръсна и тежка работа, която не изисква особена квалификация (във Франция, 25% от мигрантите са заети в строителството, а 1/3 – в сглобяването на автомобили на конвейер, докато в Белгия 50% работят във въглищните мини), или пък за ниско и средноквалифицирана работа в сферата на услугите или сезонна работа в селското стопанство и туризма. При това те очевидно са дискримирани в сравнение с местните работници (получават по-ниски заплати, имат по-дълга работна седмица и т.н.). И макар че в много европейски страни през последните години се формира прослойка от достатъчно състоятелни образовани мюсюлмани, която някои определят като „средна класа”, за мнозинството условията за социално развитие продължават да са твърде трудни, израз на което е високата безработица и непълната заетост (особено сред младите хора), липсата на социална инфраструктура и т.н. А тъй като общественото положение определя и политическия избор, и социалната позиция, едва ли следва да се учудваме, че в средите на младите мигранти са толкова популярни фундаменталистките течения, придаващи на проблема с бедността не толкова социален, колкото религиозен характер.

Нелегалните мигранти, които по данни на МОТ са 1/3 от всички международни мигранти, формират многоброен и практически неконтролируем сегмент на световния трудов пазар. Те са заети предимно в малкия бизнес или в сенческия сектор на икономиката, чиито размери нарастват във всички държави. По официални оценки на Европейската комисия, в отделни страни от ЕС той варира между 8% и 30% от БВП, а за континента като цяло се равнява на 20%. Ако оставим настрана Източна Европа, с най-голям сенчест сектор могат да се похвалят Гърция (30-35%), Италия (27,8%), Испания (23,4%) и Белгия (23,4%). В средата на тази класация са Ирландия, Канада, Франция и Германия (между 14,9% и 16,3%). Сенчестият сектор в икономиката започна особено бързо да нараства след началото на кризата през 2008.

Най-значимият сегмент на тази сенчеста европейска икономика е търговията с наркотици, чиято основна транзитна база е т.нар. „независимо Косово”, където на практика управлява албанската мафия. Още в началото на 90-те години албанските престъпни структури, ползващи се с покровителството на германските и американските специални служби, контролираха около 70% от пазара на хероин в Германия и Швейцария. Днес позициите им са още по-силни. Наркотрафикът върви от Южна и Централна Азия (Афганистан и Пакистан), минава през Турция (където се произвежда част от хероина), а след това, по тъй наречения „Балкански маршрут” (бивша Югославия - Косово) и Чехия се насочва към други европейски държави. През пристанищата в района на Ла Манш, контролираните от албанската мафия наркотици влизат във Великобритания. Тоест, наркотрафикът се реализира по една силно разклонена мрежа, в която участват косовските албанци, българската и турската мафии, чешките трафиканти, британските дилъри и италианската мафия и, особено, Ндрангета-та. Всички те обаче, са само „нисшето звено” на международната наркомафия, която представлява изключително мощна общоевропейска транснационална структура, разполагаща със свои хора в специалните служби и играеща ролята на „невидим мениджър”, който оказва активно въздействие върху геополитиката на европейските държави. В това отношение, нелегалната имиграция е незаменим ресурс за набирането на нови членове, действащи на най-ниските етажи на наркомрежата, имайки предвид безизходицата в която се намират повечето имигранти.

Маршрути на нелегалния трафик в света

Легенда:

Основни потоци

Кокаин

Хероин

Нелегални мигранти

Жени и деца

Зони на отглеждане

Кока

Опиумен мак

Цивилизационната „полза”

Според редица експерти, макар ислямът да се представя за религия, фундаментално противоположна на съвременните западни ценности, основните му идеи доста добре се съгласуват с нормите на обществото на потреблението, което го прави удобен съюзник на транснационалните елити в борбата им против „консервативното” християнство. В сравнение с последното, ислямът има доста нисък праг за това, което в тази религия се определя като „грях”, освен това в него липсва характерната за християнството „дисциплина на покаянието”. На практика, ислямът представлява своеобразна „религия на комфорта”, позволяваща на мюсюлманите, от една страна, да удовлетворяват желанията си, а от друга – да не изглеждат грешни в очите на своя Бог. Ето защо, когато мюсюлманинът попадне в западния свят, в който потребителските ценности доминират над всички останали, той се приспособява към тази реалност без кой знае какви психологически травми. От края на 90-те години насам, сред широки кръгове европеизирани мюсюлмани, тихомълком се формулират нови компромиси със западните модели. Както посочва в тази връзка преподавателят в Лозанския университет Патрик Хени, налице е активно „обуржоазяване” на исляма, в резултат от което се формира нова религиозна конфигурация, която той нарича „пазарен ислям”. Сред най-ярките му прояви са следните.

На първо място, формира се своеобразна индивидуалистична религиозност, която поставя постигането на личните цели преди реализацията на мащабните колективистични проекти. Така, идеите за възраждане на халифата, налагане на шариата и осъществяване на политически завоевания и социални реформи престават да бъдат приоритетни ценности, за сметка на грижата за индивидуалното спазване на религиозните норми, което не противоречи на идеята за материалното благополучие. В резултат от това, вместо да търси цивилизационна алтернатива, „пазарният ислям” поощрява стремежа към лично благополучие, самореализация и икономически успех. Така се формират „позитивно мислещи” мюсюлмани, с хедонистично поведение и отворени за новите течения на модерната „синкретична духовност” (включващи елементи на т.нар. „ню ейдж” и други).

На второ място, ако преди процесът на ислямизация се характеризираше с тясното взаимодействие между религиозното и политическото начало, днес религиозното начало все повече се измества към икономическата сфера. Този процес променя манталитета на мюсюлманите, пораждайки нови мисловни категории, които позволяват в ислямската етика да бъдат инкорпорирани отделни елементи на протестантската етика. По този начин се поставят основите на своеобразна ислямска „теология на просперитета”, обосноваваща възможността западният свят да бъде завоюван не с помощта на оръжието или показната набожност, а чрез ефективната икономическа активност и конкуренцията.

На трето място, в резултат от всичко това, се осъществява утвърждаването, на религиозна основа, на предприемаческия дух, доминираща ценност в който е успехът. За младото поколение мюсюлмани, „обработени” с модерните теории за мениджмънта, ислямът се превръща от войнствена религия в идеология на парите. Усвоените от това поколение концепции за управление ефективността на производството, формират в съзнанието му нови идеали на индивидуализъм и просперитет, които са призвани да заменят предишните политически идеали, оказали се неефективни за победата над западния свят.

На четвърто място, ставаме свидетели вече не на радикална, а на неолиберална политизация на исляма, която е изключително изгодна за транснационалните елити. Нещата опират до това, че „пазарният ислям” на практика не подготвя създаването на глобална ислямска държава или повсеместното налагане на шариата, а по-скоро приватизация на държавата, която тотално я лишава от социалните и функции. Тоест, целта на новия ислям не е възраждането на халифата, а създаването на мощна мрежа от граждански общности, моделът на чиито отношения с държавата, силно напомня проекта на американските фундаменталисти за предаване пълномощията на държавните органи в ръцете на частни религиозни институции.

Така, в сянката на англосаксонската концепция за „цивилизационния сблъсък”, позволяваща представянето на исляма с чисто геополитически термини, като „ос на злото”, се крие съвършено различен процес – на поощряване и използване от транснационалните елити на т.нар. „пазарен ислям” за пълния демонтаж на социалната държава в европейските страни. Ако класическите ислямисти свързваха съдбата си с изграждането на нов халифат, днешните „нови мюсюлмани” утвърждават ценностите на „религията на парите” и работят за дезинтеграцията на европейското общество.

Геополитическата „полза”.

За транснационалните елити е изключително важно в Европа да има постоянни огнища на напрежение, които могат да бъдат разпалени във всеки момент, например, когато конкретно правителство се опита да излезе извън очертаните от тях рамки и да води политика, съобразена най-вече с националните интереси. Стимулирайки навлизането на огромни маси мюсюлмани на Стария континент, т.нар. „корпорокрация” се сдоби с удобен инструмент за контрол върху политическата и социална ситуация, който се оказва още по-ефективен, благодарение на последователно насажданите (от 90-те години насам) в европейските мюсюлмански общности идеи за неизбежния „сблъсък на цивилизациите”.

Всъщност, идеята за „цивилизационния сблъсък” за чиито автор се смята покойният Самюел Хънтингтън, е лансирана за първи път от британския експерт по проблемите на Изтока Бърнард Люис. През Втората световна война Люис служи в британското военно разузнаване, през 60-те години е експерт на Кралския институт за международни отношения, а в началото на 70-те се мести в САЩ, където става професор в Принстънския университет и работи заедно със Збигнев Бжежински – по онова време съветник по националната сигурност на президента Картър.

Люис за първи път използва този израз още през 1957, след Суецката криза, опитвайки се да представи близкоизточния проблем, не като конфликт между държави, а между цивилизации. По-късно идеята за „цивилизационния сблъсък” е развита в статията му „Корените на омразата на мюсюлманите” (1990), в която ислямът се представя като реакционна и неподвластна на модернизацията религия, изпитваща ненавист към Запада, чиито ценности се олицетворяват от юдеохристиянството. Така, обединявавайки християнството и юдеизма в едно цивилизационно цяло, Люис се опитва да обоснове научно съюза между Запада и Израел срещу исляма, макар че зад него всъщност стоят геополитическите интереси на САЩ. В същото време, използвайки понятието „юдеохристиянство”, Люис доста точно характеризира съвременния западен свят (неслучайно, в една от по-късните си статии, той уточнява, че враг на исляма не е западната цивилизация, а западната демокрация), защото като „юдеохристиянство” следва да се разбира не традиционното западно християнство, а специфичният път на развитие, който следва Западът в момента.

От края на 90-те години, понятието „юдеохристиянска традиция” започва все по-широко да се използва първо в научните, а след това и в политическите кръгове в Европа, включително като инструмент за културната мобилизация на европейците и гарантиране на подкрепата им за Израел. Според редица експерти, може да се твърди, че с помощта на мигрантите-мюсюлмани на континента фактически се възпроизвежда моделът на противопоставянето по оста „ционизъм – ислямизъм”, съществуващ в Близкия Изток. В тази връзка едва ли е случайно, че националистическата тематика, която напоследък все по-силно присъства на европейската политическа сцена, се развива предимно в плоскостта на противопоставянето на исляма и ислямизма, като основна „заплаха за европейската идентичност”.

Това на практика съдейства за значителното изостряне на противопоставянето и създава благоприятни условия за провокиране на сблъсък мегду радикалния ислям и националистическите кръгове в Европа тогава, когато това се окаже изгодно за онези, които реално контролират Стария континент. Не бива да забравяме обаче, че жертви на подобен сблъсък ще станат всички – и евреите, и имигрантите от Изтока и Юга, и самите европейци.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Миналогодишната среща на върха на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), провела се през септември 2013 в столицата на Киргизстан Бишкек, потвърди жизнепособността на обединенията, опиращи се на тенденцията за укрепване на регионализма в съвременния свят. Последната, до голяма степен, е свързана с очерталото се през новия век отслабване на традиционната структура ("център-периферия") на световната икономика и политика. От друга страна, непрекъснато укрепват връзките между онези незападни държави, които са по-близки помежду си по нивото и целите на своето развитие. Това на свой ред е свързано с възхода на Китай като независим, активен и мощен играч, традиционно споделящ доктрината за полицентричия свят.

След адаптацията си към световната икономика (приключила успешно с влизането на страната в СТО през 2001), Пекин се ориентира към нейното "усвояване". Взаимодействайки си като равен със старите центрове, Китай, на практика, формира самостоятелна подсистема в рамките на международното разделение на труда. Той се превърна в най-голямата индустриална и търговска държава, плътно обвързвайки със своята икономика редица близко и по-далеч разположени от него страни. Икономическата му експанзия, чието усилване съвпадна с финансовата криза на Запада и провалите на САЩ в Средния Изток, провокира през първото десетилетие на ХХІ век изключително негативната реакция на Вашингтон. В резултат, тенденцията към полицентризъм придоби и отенъка на нова биполярност.

Във външнополитически план, тази биполярност се подкрепя от Русия, която активно отстоява идеите за националния суверенитет. Последователната политика на Москва, в частност, по сирийския и други въпроси оказва благоприятно въздействие върху международните отношения, позволявайки на относително слаби държави да използват по-пълноценно предимствата на полицентризма. Това в пълна степен се отнася и за държавите от Централна Азия, които се сдобиха със сигурни и заинтересовани партньори в лицето на непрекъснато укрепващия Китай и стабилизиращата ситуацията в региона Русия.

След кризата от 2008-2009 стана съвършено ясно, че започналият през 70-те години на миналия век неолиберален етап във вътрешната и външна политика на западните държави се оказа период на ограничаване на развитието и мащабен спад в темповете на икономическия растеж. Осъществяващата се под егидата на Запада глобализация позволи само на малка група държави и територии да повторят, по примера на следвоенна Япония, траекторията на успеха на ориентираната към външните пазари икономика. По един парадоксален начин, глобализацията доведе до застой в самата Япония, формиране на обширна "сива зона" от забравени страни в Третия свят, нарастване броя на провалилите се държави и, накрая, до много сериозно забавяне в икономическата динамика на самите развити държави.

През последния четвърт век, статистически значими и успешни алтернативи на неолибералната глобализация се оказаха Китай и Индия, които, дори и само заради размерите си, нямаше как да бъдат интегрирани в западноцентричната (двуядрена - САЩ и ЕС) световна икономика. В резултат от това започна да се оформя поличентричен модел на световно устройство, а впечатляващото превръщане на Китай в негов нов център, на практика, означаваше преодоляване на политиката на сдържане на развитието.

Държавите от АСЕАН също постигнаха съществени резултати в независимото си развитие (включително и в колективно-регионален план), което, освен всичко друго, ерозира ролята на "глобалните" институции - МВФ, МБВР и СТО, превръщайки ги в арена на по-равноправни и остри дискусии. Нарасна значението на регионалното сътрудничество, включително във финансовата сфера. Съответно, нарастват възможностите за избор на пътищата за развитие и за другите държави, още повече, че валутно-кредитният монопол на Запада, а заедно с него и възможността му да диктува стратегиите за развитие, на практика, остават в миналото.

Превръщането на Китай в един от новите могъщи партньори на редица "забравени държави" от Третия свят през първото десетилетие на ХХІ век породи доста противоречивото завръщане на сцената на старите глобални центрове. За съжаление обаче, наред с възобновяването на конкуренцията за Третия свят, станахме свидетели на поредица от слабопродуктивни сценарии за смяна на управляващите там режими, които задълго тласнаха назад в социално-икономическото им развитие цяла група от сравително благополучни доскоро държави.

Междувременно, Китай, който окончателно се вписа в процеса на глобализация, се превърна в неин активен проводник. Така, сред новите моменти в китайската външна политика, обявени на ХVІІІ конгрес на управляващата Компартия (2012), следва да отбележим призива за по-нататъшна либерализация на международното движение на стоки и, отчасти, на капитали. "Активно участвайки в глобалното икономическо управление, Китай прокарва глобализацията и е против какъвто и да било протекционизъм" - се посочва в доклада на тогавашния китайски лидер Ху Цзинтао.

Това е съвършено закономерно, имайки предвид сегашното ниво на конкурентоспособност на Китай. И макар че то бе постигнато, до голяма степен, именно чрез провеждана в течение на десетилетия протекционистка политика, самото превръщане на Китай в "двигател на следващия етап на глобализацията", следва да приеме без каквато и да било ирония, а като съвсем закономерна и сериозна качествена промяна.

Тази промяна е знак за началото на интензивен етап в икономическото развитие на Китай, когато дори огромният вътрешен пазар се оказва тесен за националния капитал (първоначално държавен, а днес вече и частен) и той все по-енергично се насочва навън, където, освен всичко друго, може да разчита и на връзките с многобройната и отново патернализирана диаспора (старата и новата).

В тази връзка ще отбележим, че в Китай вече не призовават емигрантите да бъдат "политически неутрални". Така на международната конференция на китайската диаспора (хуацяо) в Пекин през пролетта на 2012 бяха поканени около 500 нейни видни представители. На форума присъстваха практически всички висши ръководители на страната, а в изказванията им, освен всичко друго, се подчертаваше значението на участието на "външните китайци" в политическия живот на страните, в които живеят, и "постигането на общите цели със средствата на обществената дипломация".

Китайската експанзия не само прокарва, но донякъде променя характера на глобализацията, доколкото в ролята си на "големия закъснял" Пекин е принуден да предлага на партньорите си по-приемливи условия за сътрудничество от тези, характеризиращи предишния, "западноцентричен" етап на този процес. На свой ред, последните, приемайки тези условия, могат да се пазарят с другите силови центрове, което, като цяло, е от полза за по-слабите или просто забравените на предишния етап от глобализацията международни играчи. С други думи, с китайска помощ се формират пространства за самостоятелно развитие и диверсификация на външните му източници.

В същото време, с най-активното участие на Китай, се възраждат идеите за развитието, включително в рамките на БРИКС, ШОС и регионалните организации на развиващите се държави (включително АСЕАН). Критиката срещу Запада пък придобива практически и конструктивен характер.

Възобновяването на развитието и способността то да се поддържа самостоятелно е основното предложение, което Пекин отправя на икономически по-слабите държави. В новото си качество на "вдъхновител" на устойчивия растеж, Пекин не без основание декларира, включително в Централна Азия, че е заинтересован от реалната независимост на своите партньори. Независимостта обаче не може да бъде пълноценна без възстановяване дееспособността на държавите и икономическото им развитие, включително инфраструктурното и индустриалното, за което Китай е готов да помогне не на думи, а на практика, тъй като вече разполага с мощен инвестиционно-строителен и машиностроителен комплекс, за който вътрешният пазар отдавна е отеснял.

В резултат от въздействието на тези общи тенденции, централноазиатските държави се сдобиха, в лицето на Китай, не само с важен алтернативен пазар за пласмент на своите енергоносители, но и с реален инструмент за укрепване на външнополитическите си позиции, включително в отношенията с Москва, Брюксел и Вашингтон. Недоверието на Пекин към усилване позиците в Централна Азия на извънрегионални сили пък е свързано с естествените опасения, че те подкрепят сепаратизма в Синцзян и Тибет, както и от възможната дестабилизация на Пакистан и Иран. Сходни опасения има и Русия.

Характеризирайки сегашната геополитическа ситуация в региона, китайският анализатор Юй Сюй посочва, че: "Намесата във вътрешните работи на Централна Азия е елемент от стратегията на САЩ след студената война. Тези действия на Вашингтон са насочени главно против Русия, но трябва да обърнем внимание, че това са и опити за обкръжаването и промяната на Китай. Значението на централноазиатските държави по нищо не отстъпва на това на тези от Североизточна и Югоизточна Азия, тъй като регионът е тясно свързан с китайски Синцзян, където има многобройни сепаратисти, чакащи подходящи възможности". Към това трябва да добавим и, че днес Синцзян е най-важната енергийна база на китайската икономика.

"В повечето случаи - смята Юй Сюй - Китай действа в Централна Азия като спомагателна сила на Русия, а отношението на Пекин и Москва към САЩ до голяма степен зависи от американската политика". Като цяло, можем да се съгласим с тази формулировка, добавяйки, че и самият формиращ се в Централна Азия имидж на Пекин представлява ключов параметър на цялата ситуация в и около региона.

Следва да добавим един важен щрих в характеристиката на китайската експанзия в централноазиатския регион. Тя започна и продължава и под формата на износ на трудоемка продукция, който често блокира възстановяването на обработващата индустрия в региона. При това в момента проблемът със заетостта в Централна Азия е изключително остър и не може да бъде решен само чрез ръста на трудовата миграция към Русия. Тоест, на дневен ред е установяването на щадящ модел на защита на жизненоважните вътрешни пазари в региона от китайска страна, както и евентуалното прехвърляне в него на част от трудоемките производства от самия Китай, където вече е назряло и официално се декларира ограничаване на износа на най-ефективните и високотехнологични производства.

Както изглежда, няма да се мине и без налагането на определени самоограничения от китайска страна при осъществяването на строителни дейности в държавите от Централна Азия, особено що се отнася до комплектуването на обектите с персонал от Китай и подготовката на място на квалифицирани работници.

Едва ли се налага да доказваме, че само социално-икономическата стабилизация в региона на основата на реиндустриализацията (която в сегашната ситуация трудно може да бъде осъществена без китайско участие) ще се окаже, в крайна сметка, единствената гаранция за възстановяването на държавността и демократизацията на формиралите се политически режими в региона, чиято дестабилизация е неприемлива за Пекин и Москва. Русия и Китай са заинтересовани от последователното възстановяване в Централна Азия много повече, отколкото извънрегионалните играчи - както западните, така и азиатските.

Създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), в качеството си на първата международна регионална групировка, инициатор за чието създаване е Пекин, е от голямо политическо и имиджово значение за него, освен, че е ангажирана с конкретни задачи по гарантирането на сигурността в региона. Затова въпросът за установяването на щадящ по отношение реиндустриализацията на Централна Азия режим на икономическо сътрудничество с Китай, заслужава специалното внимание на ШОС. Сред важните въпроси за бъдещето на региона е и, дали в Централна Азия ще възникне достатъчно ефективна вътрешнорегионална интеграционна групировка - като следствие от укрепването на икономическите суверенитети на участващите в нея държави и произтичащата от това способност да решават проблемите в отношенията със съседите? До каква степен ще помогнат за създаването и вече формиралите се структури на Евразийската икономическа общност и ШОС? Как ще се решават проблемите, свързани с транзита и излизането на по-далечни пазари?

Струва ни се, че без "патронажа" на Русия и Китай подобни планове вече не могат да бъдат реализирани под някаква достатъчно жизнеспособна форма. В тази връзка ще посочим, че фиксирайки (включително в международните договори и документи на ШОС) принципа за ключовото значение на връзките със съседите, Пекин на теория следва да се отнася доброномерено към регионалната икономическа интеграция в близката си периферия - независима дали става дума за АСЕАН или за Митническия съюз. В първия случай вече доказа ефективноста си зоната за свободна търговия между Китай и АСЕАН, а във втория би могло да се говори за подобно споразумение в бъдеще, отново с известни ограничения, доколкото експанзията на китайската продукция поражда сериозна тревога в Централна Азия, където вътрешнорегионалната интеграция е изключително слаба (за разлика от АСЕАН).

Макар че в основата на конструкцията на ШОС е взамодействието между Русия и Китай, днес е налице и "мека" конкуренция между тях. Държавите-лидери на ШОС обаче се отнасят с разбиране към неизбежните противоречия по редица сложни въпроси, включително интеграционните проекти. Китай, в частност, предлага на партньорите си да подкрепят три инициативи. Първата е създаването на банка за развитие на ШОС, чиято централа да бъде в Пекин и, която да разчита най-вече на китайските пари и да се ръководи от сегашния президент на Китайската банка за развитие. Вторият проект е създаването на специална сметка на ШОС, а третата - формирането на зона за свободна търговия на ШОС (за пореден път тя бе лансирана през 2012). Руската позиция по всички тези проекти е изчаквателна.

Не може да се изключва, че приетата на пръв поглед спокойно от Пекин идея за създаването на Евразийски съюз, всъщност поражда сериозна тревога у Китай, особено от гледна точка на перспективите за създаване на зона за свободна търговия в рамките на ШОС. Както е известно, от 2004 насам китайската идея за таказа зона се отклонява от централноазиатските държави-членки на ШОС. Подготвеният от Пекин нов вариант на проекта имаше същата съдба. Според някои анализатори, плановете на Путин за евразийска интеграция не съвпадат с китайските стратегеми за регионална интеграция на Централна Азия.

Засега руските дипломати съумяват да убедят колегите си, че вземането на решения по тези проекти би било преждевременно. На свой ред Китай, който е наясно, че Русия изостава от него в икономическото "усвояване" на Централна Азия, продължава да я признава за неофициален политически лидер в региона и увеличава икономическата си активност по централноазиатското направление. Тоест, между Москва и Пекин се очертава конкуренция в икономиката и взаимно разбирателство в политическата сфера, което разбира се не изключва и наличието на известни противоречия.

От друга страна, Пекин би могъл да възприеме началото на реализацията на концепцията за "евразийски съюз" и създаването на Митническия съюз като част от благоприятните за Китай руски усилия за преориентация на Изток. Източният проект на Русия неизбежно ще осигури на Китай допълнителна тежест в неговата външна политика. А най-важната част на този проект е повишаване плътността на пространството, свързващо тихоокеанското крайбрежие с Централна Евразия, т.е. с Урал, Западен Сибир и Казахстан.

Според нас, уплътняването на това пространство следва да се осъществи като диверсификация на неговата икономическа специализация. Сред перспективните направления е производството на продоволствени стоки, чиито дефицит в Китай бързо нараства и, евентуално, създаането на територията на Митническия съюз на своеобразна "азиатска житница". Взаимното допълване по отношение гарантиране доставките на енергоносители между Китай, от една страна, и Русия и държавите от Централна Азия - от друга, е основа и усилващ значението си фактор за многостранно сътрудничество и конкуренция в рамките на ШОС.

Елитите на централноазиатските държави разглеждат китайския вектор (имайки предвид непрекъснато нарастващия потенциал на Китай) като един от най-важните, доколкото дава възможност за получаване на външни инвестиции, кредити, инфраструктурно строителство, развитие на търговията, реализация на енергийни проекти и т.н. Затова настроенията на управляващите кръгове в региона често са прокитайски. Потвърждават го редица факти. Така, в частност, провелият се през октомври 2012 в Астана VІІ евразийски форум позволява да се прогнозира по-нататъшното развитие на петролногазовата индустрия на Казахстан. Министърът на петрола и газа на страната Сауат Минбаев заяви, че Астана планира да увеличи износа на петрол на пазарите на Китай и ЕС: "Казахстан е разположен по средата между двата ключови пазари на потребители на петрол- ЕС и Китай. Възможни са и доставки на други отдалечени пазари, през Черно море, по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, да не говорим за пазарите на Афганистан и Узбекистан. Въпреки това, от гледна точка на обемите на износа, основните ни експортни пазари са именно ЕС и Китай". Според експертите, по китайското направление на петролния транзит Казахстан е в състояние да се конкурира с Русия, тъй като разполага със съществено предимство - по-късото разстояние на доставките, които трябва да осъществи.

Определени противоречия по отношение износа на природен газ за Китай съществуват и между Русия и Туркменистан. При това китайците продължават да са заинтересовани от получаването и заплащането на фиксирани обеми газ в рамките на дългосрочни договори и са склонни дори на авансови плащания. В перспектива този пазар само ще нараства (за разлика от европейския). Външната експанзия и превръщането на Китай в нова енергийна държава означават определена фрагментация и по-нататъшна регионализация на световния пазар на енергоносители, включително по (гео)политически причини.

Сравнително неотдавна казахстански експерти лансираха тезата, че Китай вече е достигнал критично високо ниво на собственост в горивно-енергийния комплекс на тази централноазиатска република и прогнозираха, че едва ли следва да се очаква нова продажба на енергийни активи на китайците. Въпреки това, през цялата 2013 тези продажби продължиха.

Макар че в момента продажбата на енергоносители в Китай може и да не изглежда кой знае колко печеливша, следва да отчитаме и количествения потенциал на китайския пазар, както и неговата "дълбочина" - по отношение на разпределението, съхраняването, преработката и т.н. Сред начините за постигане на напредък в преговорите е изместването на въпроса за цената на по-заден план, възприемане на смесени формули на ценообразуване, както и различните пакетни споразумения. Важен за китайските партньори в региона е и въпросът за бъдещото съотношение в китайския внос на дяловете на "традиционния" и на втечнения природен газ, които в момента са приблизително равни.

Експанзията на Китай е закономерна, тя няма само енергийно измерение и засега не води до сериозни загуби за Русия. Нещо повече, нараства глобалното значение на запазващото се руско присъствие в Централна Азия. В известен смисъл, мащабите на китайската експанзия дори изместват на втори план въпроса за конкуренцията между Русия и централноазиатските държави по китайското направление, като в това отношение вече има примери за сътрудничество, което е изгодно за всички играчи.

Укрепва и общността на интересите на Москва и Пекин. Така, макар че изграждането на тръбопроводи от Туркменистан и Казахстан към Китай причини известни загуби на Русия, то и бе от полза, защото отслаби натиска на централноазиатските производители на европейските енергийни пазари. Китай, естествено, също не е заинтересован от транзита на централноазиатските енергоносители в западна посока.

Впрочем, налице е и друго обстоятелство, смекчаващо руско-китайските противоречия. Според руските експерти, Централна Азия беше и си остава своеобразен стратегически "тил" за Китай по отношение на сигурността, енергетиката или сложното му взаимодействие със Запада или с неговите източноазиатски съседи. На региона се отрежда ролята на нов пласментен пазар, източник на суровини и транзитен "коридор". Но макар че за Китай ролята на Централна Азия нараства, този "тилов регион" си остава вторичен за китайците, в сравнение с глобалната политика на Пекин. Всъщност, той е важен най-вече за развитието на изостаналите китайски райони, особено на Синцзян.

Очертаващата се картина на международните отношение изглежда достатъчно благоприятна за реализацията на евразийските проекти на Русия, включително чрез многостранно сътрудничество с Китай, който вече също има очевиден интерес от стабилизирането на Централна Азия и успешното и икономическо развитие - освен всичко друго, регионът се превърна в стратегически важен доставчик за енергоносители за китайската икономика.

На дневен ред са нови проекти, чиято реализация би могла (повишавайки степента на колективното самообезпечаване на ШОС със стратегически стоки - енергересурси, продоволствие, питейна вода) да съдейства за развитието в региона на инфраструктурата, аграрно-индустриалния комплекс и обработващата индестрия, облекчавайки положението на страните в него, лишени от излаз на море.

Само времето ще покаже дали проектирането на полицентричния свят в Централна Азия ще се окаже инструмент за социално-икономическо възраждане на региона. В това отношение далеч не всичко зависи от Москва и Пекин, чиито интереси в повечето случаи, включително по енергийните въпроси, са доста близки. Затова ще повторим, че благоприятните външни възможности за "пробив в развитието" на региона днес изглеждат много по-добри, отколкото в началото на века и това, до голяма степен, се дължи именно на Китай и Русия.

* Институт за държавите от Изтока

** Научен сътрудник в Центъра за енергийни и транспортни иследвания на Института по изтокознание към Руската академия на науките

{backbutton}

Преди повече от десет години Федерацията на американските учени оцени изключително високо китайската ракетна програма, особено на фона на общо взето проблемната военна индустрия на страната. През 2010 китайските военни обявиха, че са започнали изпитания на противокорабни балистични ракети DF-21A, в рамките на може би най-амбициозната си програма в тази сфера . През миналата 2013 пък се появиха няколко съобщения, че малък брой от въпросните ракети са били разположени в Южен Китай. Както е известно, DF-31A бяха рекламирани като "убийци на самолетоносачи" и ще бъдат използвани за "сдържането" на американските групи самолетоносачи в случай на въоръжен конфликт с Тайван или за спорните територии в Южнокитайско море.

Решението на Китай да използва балистични противокорабни ракети изненадва, имайки предвид, че атаката срещу движещи се кораби с ракети с балистична траектория е много по-трудна и изисква по-сложна навигация, отколкото тази, осъществена с крилати ракети например. В този смисъл, решението на китайската армия да заложи именно на балистичните ракети (ASBM) говори за нарасналата и самоувереност и развитието на военната индустрия на страната.

Анализаторите се разминават в мненията си относно последиците от въвеждането на новата система за въоръжените сили на САЩ. Някои от тях (което не е чудно) го определят като решаващ фактор, променящ баланса на силите и представляващ пряка заплаха за американската военноморска мощ в региона. Други експерти смятат, че съществуват редица възможности за париране на евентуална атака с ASBM, например чрез създаването на фалшиви цели, или атакувайки поддръжката и комуникациите на китайската ракетна система. Макар и двете страни да лансират коректни аргументи, би следвало да разглеждаме китайските ASBM не изолирано, а като част от по-мащабния процес на военна модернизация и трансформация на доктрината на китайските въоръжени сили.

Обхват на конвенционалните крилати ракети на китайската армия

Легенда:

До 600 км: ....

До 2000 км:....

До 3300 км:....

Както е известно, в течение на хилядолетия, китайските военни стратези демонстрират определено пристрастие към асиметричните методи за водене на война. Китай не страда от илюзии относно военната си неподготвеност за пълномащабна война със Съединените щати и е наясно, че това положение ще се запази поне през следващите две десетилетия.

Ето защо, китайската армия разработва цял спектър от асиметрични стратегии за "сдържането" на САЩ до момента, когато мощта и стане достатъчна за пълноценно противопоставяне на американския съперник.

Отчитайки зависимостта на САЩ от космическите и спътниковите комуникации за осъществяването дори на най-елементарни военни операции, китайската армия инвестира значителни средства за развитието на противоспътниковите въоръжения.

През януари 2007 Китай изстреля първата си противоспътниковата ракета, унищожавайки стар свой спътник в космоса. През май 2013 китайците изстреляха ракета без полезен товар на 10 000 км височина в космоса, което е най-дългото разстояние, преодоляно от ракета, от средата на 70-те години на ХХ век насам. Отсъствието на полезен товар, т.е. на спътник, показва, че ракетата най-вероятно представлява противоспътниково оръжие.

В допълнение към ракетния си арсенал, Китай експериментира и със зелено и синьо лазерно въоръжение, което породи множество обвинения от страна на американските военни, че отделни лазерни лъчи са били насочени към техни спътници. Както е известно, лазерните импулси могат да нарушат комуникацията на спътниците, или (в зависимост от мощта си) дори да ги унищожат.

Китайската ракетна програма се развива стабилно и по отношение повишаване точността на ракетните удари и бързо се усъвършенства по отношение на обхвата на нанасянето им. Доказателство за прогреса в ракетния проект на Пекин, който можеше да се очаква предвид напредъка на китайската космическа програма, е нарастващият брой на изстреляните спътници, както и фактът, че тази програма непрекъснато се усложнява. Т.нар. "лунна програма" (в рамките на която до 2020-2025 китайски космонавти трябва да кацнат на Луната, а в края на 2013 това стори първият китайски „луноход”) е друга нагледна илюстрация за приоритета на космоса в стратегията на Пекин.

Другите сфери на китайската асиметрична стратегия

Асиметричната военна стратегия на китайската армия не се ограничава само с космоса, а касае и други сфери - сушата, морето, въздуха и киберпространството. Да вземем например морската стратегия на Пекин. Китайският военен флот не се стреми да противопостави на всеки американски самолетоносач свой самолетоносач, а на всеки противников кораб свой кораб, както вероятно си мислят някои. Вместо това, китайците разгръщат все по-голямо количество атакуващи подводници, въоръжени с конвенционално и ядрено оръжие - екипажите на тези подводници са 45% от всички военнослужещи във флота, което е най-високият процент измежду всички големи флоти на планетата.

Освен с подводници, китайският флот разполага и с хиляди ракети с наземно базиране - крилати и балистични. Освен това флотът разчита на голям брой свръхбързи и трудни за засичане ракетни катери и корвети, като катамараните клас Hubei например. В тесните проливи и крайбрежните води тези катери могат да бъдат изключително ефективни срещу големи противникови военни кораби, особено ако използват т.нар. "тактика на пчелния рояк".
Друга сфера, превърнала се приоритет за китайските военни, е киберпространството. От 2000 насам, експертите в Пекин обсъждат концепция за водене на тотална или неограничена война, в която китайската армия ще използва асиметрична тактика във всички сфери на театъра на военните действия. Между другото, най-популярния в днешен Китай труд, посветен на асиметричните военни действия, се появи през 1999 и е писан от двама полковници. Заглавието му е "Неограничената война" (буквално "война без граници").

Осъществените през миналата 2013 кибератаки и удари срещу особено чувствителни за САЩ и други развити държави цели демонстрират нарастващата мощ на китайското кибероръжие. През последните години китайските висши военни училища, като Академията за военни науки, Националният институт по отбраната и Институтът на военния флот, отделят значително време за изучаване военните кампании на западните държави. Арабско-израелските конфликти, включително Втората ливанска война предоставят на китайците достатъчно примери за това, как използването на ракетни катери може да нанесе сериозен ущърб дори на най-модерния военен флот.

Макар че обсебеността на китайците от асиметричната война не е нещо ново, напоследък тази концепция бързо се придвижва от теорията към практиката, превръщайки се в доминиращ подход. Не бива обаче да смятаме, че китайската армия ще разчита само на асиметричните стратегии. На практика, след като Китай окончателно преодолее технологичното си изоставане, много от стратегиите му ще станат сходни с тези, използвани от развитите западни държави. Все пак, имайки предвид хилядолетната практика, асиметричният елемент вероятно ще си остане доминиращата китайска стратегия. САЩ, напротив, сякаш не проявяват особен интерес към асиметричната война и другите нестандартни форми на военни действия. Т.нар. "американски стил" във воденето на война продължава да е фокусиран върху настъпателната огнева мощ, пренебрегвайки отбранителните елементи.

В случая, въпросът не е, дали САЩ ще могат да се справят с една отделна система, а дали ще се окажат способни да осъзнаят характера на асиметричната стратегия във всички сфери на военните действия. Както посочва известният американски военноморски експерт Скот Джаспър, притежаващ над 30-годишен опит в борбата с подводниците: "Комбинацията от балистични и крилати ракети, в съчетание с подводници и скоростни ракетни катери, може да се окаже смъртоносна за самолетоносачите на САЩ. Наличието на голям брой ракети, снабдени с модерни устройства против радиосмущенията, може да сведе до нула предимствата на най-модерните ни ракетни системи, като Aegis например".

Тук е мястото да си припомним, че по време на войната с Израел през 2006, "Хизбула" изстреля срещу израелска корвета от клас Eliat китайска ракета, доставена от Иран, която уби четирима матроси и нанесе сериозни вреди на кораба им, макар че този клас корвети се смятат за най-модерните и добре защитени в света.

Макар че в обозримо бъдеще САЩ вероятно ще запазят военното си превъзходство, Китай вече разполага с достатъчно възможности за да ерозира американското предимство. Между другото, това би могло да има и позитивен ефект за САЩ и Китай, доколкото двете свръхдържави ще се сдържат взаимно. Пекин и Вашингтон стават все по-взаимнозависими и споделят немалко общи интереси. Това би могло да намали риска от открит конфликт между тях. Не бива да забравяме обаче, че непосредствено преди двете световни войни Германия беше основния търговски партньор на Великобритания, което не попречи на двете държави да влязат в смъртоносна схватка помежду си, въвличайки в нея и целия останал свят.

*Авторът е завършил Националният университет по отбраната в Пекин и е защитил докторска степен в Националния университет по отбраната на САЩ, автор на няколко книги по въпросите на сигурността в Азия

{backbutton}