Очакванията, че усвояването на европейските финансови инжекции за развитие и кохезионно интегриране в процеса на присъединяване към ЕС ще повиши бързо брутния вътрешен продукт и жизнения стандарт, подвеждат и управляващите, и сенчестия параелит за перспективите пред българската държава и социум. Ентусиазмът и прекомерните надежди за разширяване на производството и сферата на услугите, както и на печалбите от тях, са опровергани поради ниските нива на вътрешно потребление, още повече, че с въвеждането на т. нар. “плосък данък” значителна част от освободените от облагане доходи се насочват извън страната[1]. Въпреки навлизането на чужди инвестиции българският растеж не е така стремителен, както в някои други държави от Източна Европа. Усвояването на европейските средства се оказва мудно и затруднено, а междувременно световната финансова криза поражда рецесия и свиване на потреблението на повечето от пазарите на българския износ. През 2009 започва нов рязък обрат в развитието на българската национална общност след десетилетие на икономически възход и преструктуриране на производствените мощности и предприемаческите мрежи.

Ново понижаване на числеността на новородените

В края на управлението на правителството на Симеон Сакскобурготски раждаемостта постепенно се увеличава, най-вече в резултат от реализирането на отложените през кризисните години раждания. При управлението на Тройната коалиция се разширяват и усъвършенстват държавните политики за подкрепа на майчинството, семейството и децата (като ефектът на насърчаване е особено значим при високодоходните групи),  което окуражава много семейства да имат деца и раждаемостта, макар и временно, стремително се покачва. Паралелно с това, проблемите, породени от започналата световна криза, принуждават много българи, загубили работата си в страните от ЕС, да се върнат в България, като някои предпочитат да използват този период за да се сдобият с деца. При съчетаването на тези фактори през 2009 у нас е постигнат връх в раждаемостта за периода след 1991, а броят на новородените е рекорден за последните 15 години.

Стимулиращата роля на насърчителните мерки обаче бързо се изчерпва, а кризата обхваща и България. След 2009 във фертилна възраст навлиза поколението, родено през първата половина на 90-те, което е съществено по-малобройно, в сравнение с предходните генерации. Съвкупният ефект от неблагоприятните тенденции е нов бърз спад на раждаемостта. Негативният тренд вероятно ще се запази, още повече че тепърва във фертилна възраст навлизат младежите, родени през последните пет години на миналия век, които са най-малобройната петгодишна кохорта в българската история[2]. Все пак у нас се запазва средно за ЕС ниво на тоталния коефициент на плодовитост, което е показателно за поддържането на задоволително ниво на раждаемост сред младите хора.

Таблица 1. Живородени, умрели, естествен прираст и коефициенти на раждаемост, плодовитост, смъртност и естествен прираст през периода 2003-2012[3]

При управлението на правителството на ГЕРБ възможностите за подобряване на семейните политики до голяма степен са изчерпани поради ограниченията на държавния бюджет в условията на рецесия и твърде предпазливата политика на кабинета, лавиращ между популистките обещания и очаквания и ограничените възможности за финансова интервенция. Влияние върху демографската ситуация оказва и пренебрежението на управляващите към демографската тематика, което проличава в промяната на институционалната уредба. Националният съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси е преобразуван в Национален съвет за сътрудичество по етническите и интеграционните въпроси. Така демографската проблематика не само отпада от диалога между неправителствените организации и правителството, но е откъсната от обсега на етническите взаимоотношения, въпреки че именно тяхната обвързаност предизвиква безпокойство и представлява все по-ангажиращ проблем.

От структурата на Администрацията на Министерския съвет е премахната Дирекция ”Етнически и демографски въпроси”, изпълняваща функциите на секретариат на НССЕДВ и е сформиран секретариат към НССЕИВ. В Министерството на труда и социалната политика дирекцията, ангажирана с демографската политика, е понижена до отдел. Общото ограничаване на управленската и административна ангажираност торпилира намерението законодателната и изпълнителната дейност да бъде съобразена с усилията за възпиране на демографската катастрофа. Това остава само пожелание.

В процеса на реформиране на Българската академия на науките и оптимизиране на структурата и, Центърът за изследване на населението е обединен с Института по психология в “единен” Институт за изследване на населението и човека при БАН. Това сякаш е най-правилното решение – демографските особености и отклонения у нас да се изследват в съчетание с  личностните.

Неблагоприятното развитие на миграционния баланс след 2009 отново се задълбочава. Много български граждани се насочват към страните с развит пазар на труда, където намират ниши за собствената си изява при задоволяващо ги ниво на заплащане. Покачването на безработицата, спадът на икономическата активност и на жизнения стандарт осуетяват проектите за внос на чужда подходящо квалифицирана работна ръка. Възможността чрез прием на имигранти да се снижи темпа на намаляване на населението се оказва в задънена улица. Хиляди българи от Македония, Молдова, Украйна, Сърбия и пр. получават българско гражданство, но твърде малко от тях се заселват в България. И досега няма публична достоверна статистика за размера на този имиграционен прилив, макар че при преброяването на населението бяха набирани подобни данни. В документните масиви на МВР също има немалко информация по тези въпроси.

Между 2009 и 2012 числеността на живородените се срива с почти 12 хиляди, което е близо 15%-но съкращаване. Коефициентът на раждаемост пада до значително по-ниско равнище. Коефициентът на смъртност пък се увеличава. Икономическата криза е в ход, провокирайки ръст на социалните неблагополучия. Измежду малкото радващи факти са спадът на детската смъртност и на абортите. През 2012 у нас са починали 536 деца на възраст до една година, като коефициентът на детска смъртност е най-ниския в българската история – 7.8‰, като все повече се доближава до средноевропейското равнище. Постъпателното намаляване на детската смъртност през последното десетилетие свидетелства за бързото социално интегриране на бедстващите обществени прослойки, както и за повишаване грижите на държавните институции за децата на България. Намаляването на абортите говори за повишаване на жизнения стандарт и за подобрената полова култура на населението, особено при младите.

Нерешителната и пасивна политика на ГЕРБ в урегулирането на нормативната база, свързана с възпроизводството на населението, води до дисбаланси, заложени отпреди, но неовладени своевременно. Запазването на продължителния срок на обезщетение на майчинството (415 дни) в размер 90% от заплатата и задържането на размера на обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст предизвиква финансов и психологически шок при много от семействата след навършване на първата година на детето поради рязкото спадане на средствата от социалното осигуряване. Изостава също размерът на месечните помощи от 35 лв. за деца, който не е актуализиран през целия мандат на правителството на Бойко Борисов. Остава и подоходният праг от 350 лв. на член от семейството, въпреки че това ощетява тези, чиито доход междувременно е преминал с малко над ограничението, а и не само тях. Политиките за социално подпомагане продължават да страдат от уравнителския подход, което не спомага за поощряването предприемчивостта на обикновените граждани.

Навлизането в пенсионна възраст на многобройното поколение, родено след Втората световна война, предизвиква нарастването на дефицита при общественото осигуряване, а паралелно с това приходите в условията на криза остават крайно недостатъчни за обслужване на пенсионните плащания. Финансовият министър  Симеон Дянков успява да прокара постепенно увеличаване на възрастта и необходимия стаж за пенсиониране в общия случай, както и за случаите на по-ранно пенсиониране. Направените корекции вероятно са крайно наложителни за поддържане баланса на системата на общественото осигуряване, но неблагоприятните ефекти са не по-малко влошаващи социалната обстановка. По-късното излизане в пенсия забавя оборота на трудовата сила и рязко увеличава младежката безработица. Слабата интегрираност на младите хора допринася за по-къснота им встъпване в семейни отношения и раждане на деца. Естествено, нараства и младежката емиграция. По-късното пенсиониране на възрастните хора пък ги възпрепятства да подпомагат децата си при отглеждане на внуците[4].

Преждевременната смъртност също се увеличава при нарастване на пенсионната възраст и изискуемия трудов стаж. Много от българските граждани изобщо не могат да достигнат до осигурени старини. На този фон пропиляването на пенсионните фондове преди и след 1989 може да се приеме като основен фактор за влошаване условията на живот и социалната сигурност на хората, живели и работили в условията на етатистката свръхексплоатация и осъществили индустриализацията на страната.

След парламентарните избори през 2013 парламентарно представените партии се ангажираха с различни позиции за увеличаване на обезщетенията при отглеждане на деца до двегодишна възраст, увеличаване на месечните помощи за деца и дори за замразяване на възрастта и стажа за пенсиониране на достигнатите нива. Независимо от нуждата от бързо подобряване на социалната обстановка чрез повишаване на социалните плащания, все пак именно сега, при застоя в кризата, е подходящият момент за реконструиране и преформатиране на социалните системи за осигуряване и подпомагане, така че те, освен да изпълняват привичните си функции, да бъдат вплетени в по-обмислена и целенасочена политика за демографско балансиране, оздравяване и възстановяване.

През последното десетилетие активността на дискусиите по демографските проблеми отново се повиши, като темата дори зае предно място сред националните приоритети. Засега обаче липсва ясна програма[5] и воля за постигане на обрат, който да гарантира националния суверенитет, виталността на българското общество и международната значимост на българската държава. Нещо повече, разноречието и противопоставянето по тези въпроси не работят за намиране на добрите решения и практики поради криворазбраната "политическа коректност", тягостната политическа атмосфера в условията на неособено прикрита олигархична криминална диктатура и, не на последно място, в резултат от остарелите неефективни административни процедури и порядки на управление на социалните процеси. Дебатът по демографската катастрофа трябва да се освободи от политическите ограничения на полицейско-олигархичната преса над обществото и в широката обществено-експертна дискусия да се потърсят спасителните решения за предотвратяване по-нататъшна ескалация на негативните тенденции при неизбежната демографска деградация през следващите десетилетия.

България се оказа в крайно неблагоприятна ситуация на многостранно международно осъждане, натиск и зависимост, поради провежданата в недалечното минало неблагоразумна насилствена асимилационна политика. Същевременно, основната народност бързо намалява и застарява, докато някои от малцинствените общности (предимно ромите, но също и турците, доколкото значителна част от ромите и българите-мюсюлмани се турчеят) увеличават относителното си присъствие и заемат опразнените от българите пространства, при което е много вероятно да поставят в недалечно бъдеще под съмнение унитарния характер на държавата[6]. Възможността България да се превърне в балкански Ливан (Македония вече пое по този път) и властта в нея да се разпределя според договорен баланс между етнорелигиозните общности става все по осезателна. Необходимо е внимателно, безконфликтно и толерантно да уредим правов и реален режим на равни права и равни възможности за всички български граждани, като тези от тях, които се намират в неравностойно положение, бъдат подпомогнати в професионалната и житейската си реализация. Либерализмът на българска почва не бива да предизвиква по-нататъшно рязко разслояване, доколкото силната социална и политическа поляризация в обществото може да има трагични последици.

Поясняващо отклонение: защо се случва всички това?

Какъв странен набор от фактори е налице в българския случай, за да прогнозираме възможно редуциране на българската народност до екзотично малцинство на Балканите, което след 100 години ще може компактно да се среща само в някои от котловините и високите полета, заобиколено от по-млади и експанзивни общности, някои от тях имигрантски, дошли от далечни земи? Изглежда почти невъзможно да се проникне до фактическата обусловеност на сложните обществени явления и процеси (ако въобще приемем парадигмата за наличието на такава обусловеност), но присъща част от познавателната игра е да се конструират представи за причинните връзки и следствия, за обвързаността на социалните и материалните съвкупности, за съвместимостта на развитието им във времето и пространството. Затова, в заключителната от поредицата статии, бегло анализиращи българските политики за регулиране на демографските процеси от средата на ХХ век насам[7], публикувани през последните две години на страниците на Геополитика, ще се опитам да откроя някои от последователно застъпените източници на българския национален упадък през последните столетия, довел в крайна сметка до числено и териториално свиване на българската народност, без да претендирам за изчерпателност.

Външнополитически, геостратегически и геоикономически съображения

Късното българско присъединяване към общоевропейския възход, свързан с Новото време и забавената модернизация обричат възстановената българска държава на зависимост и слаба инициативност при реализиране на националните й интереси. Междинното положение на българските земи между големите сили (и техните сфери на влияние) от Източна, Централна и Западна Европа я поставят в неблагоприятното положение да бъде ограничавана от основните политически играчи на континента, за да не придобие някой от тях предимства от обединяването на историческите и етническите български територии. За това лимитиране на българското възстановяване и разширение допринасят и съседните държави, които рискуват да останат в периферията на Балканите, ако България се разпростре в пределите на националното си землище. Те са подпомагани от различни етнически, културни и религиозни общности, населяващи българските земи, които също предпочитат българите да имат слаба и разколебана държавност. Прииждането на бежанци и преселници от загубените територии допълнително натоварва аграрното българско общество и още през 30-те години на ХХ век българите постепенно започват да ограничават демографското си възпроизводство.

След 1944 България попада в съветската зона и в значителна степен губи суверенитета и възможностите си да отстоява изгодните за нея варианти на развитие. При разпадането на Източния блок тя преминава към евроатлантическата сфера на влияние, но продължава да бъде оспорвана от Изток и да бъде ограничавана от всички посоки. Нейната демографска и етнодемографска дестабилизация са удобни за всички външни фактори. На ръба на ислямската зона, разпадащата се българска народностна общност може (както през ХІV век) първа да пострада от поредната ислямска вълна към ядрото на Стария континент. Разбира се, средищното й положение би могло да спомогне и за икономическата активност и демографска виталност, но това е постижимо само при правово, дисциплинирано и гъвкаво държавно управление.

България се намира в един от регионите (от гледна точка на Запада, страната ни влиза в т. нар. Близък и Среден Изток, простиращи се от Адриатика до Персийския залив), които вероятно ще са по-слабо поразени от глобално затопляне, застудяване или дори комбинация на затопляне и застудяване с възможно изреждане на засушаване и наводнения (дори при засушаване, страната ни ще разполага с достатъчно питейна вода). Предвид съвременните интензивни методи з подпомагане на аграрния прираст (капково напояване, биотехнологии, щадящи схеми на наторяване и защита на растенията и пр.), селскостопанското производство би могло да изхранва неколкократно по-голямо население от сегашното. Напълно възможно е земите ни вече да са набелязани като убежище, т.е. резервна резиденция за част от световния елит или за избрани общности от високоразвитите държави. Защо тогава да бъдем подпомагани да излезем от блатото, в което сами се навряхме? Намаляването на жителите само би улеснило бъдещото усвояване на полуопразнените територии, с примитивен елит и нискокултурно население.

Вътрешнополитически съображения

Точно преди век, в началото на юли 1913, започва крушението на българските национални стремления, съпроводено от перманентна вътрешнополитическа криза, изразяваща се в надигане на гражданското противопоставяне и невъзможност да се установи траен режим на разбирателство и стабилност поради последвалите външнополитически провали. След 1944 преобладаващата част от българския социум е пресирана от милитаристичното напрягане и полицейския болшевишки модел, но заедно с тях навлиза криминализирането на новия елит и най-вече на котериите около утвърдилия се в средата на 60-те години комунистически диктатор. Формират се прикрити квазипартии на частни и групови интереси, подготвящи се за бъдеща подялба на концентрираните от държавата промишлени мощности, капитали и други стопански и имотни активи. Службите за сигурност също са въвлечени в котерийните борби, особено след предотвратяването, през 1965, на военния заговор за възстановяне на вътрешнопартийните демократични порядки в БКП. Според наблюдение от извора[8], през 1969 Тодор Живков създава паралелна структура за вътрешна сигурност, подчинена само на него и предназначена да опазва личната му власт, а вероятно и да урежда някои частни въпроси. Формирането на личен режим при Фердинанд І, Борис ІІІ, Вълко Червенков и Тодор Живков е сред главните източници на кардиналните политически грешки, произтичащи от волунтаризма и авантюризма им, довел България до поредица от национални катастрофи и до демографското й изтощаване в резултат на груби и самоволни действия.

След 1989 българския квазиелит, произхождащ от криптопартиите на етатистката епоха, сякаш се стреми да докаже, че властта не му понася и набързо се компрометира с управленски провали и грабежи, довели до икономически хаос, деиндустриализация, масова безработица и трудова емиграция, социална несигурност и съкратено възпроизводство на населението. Разграбена е дори системата за национална сигурност (макар структурите й да остават дълго в зависимост от московския център), сякаш в потвърждение на отказа от суверенитет, заявен в края на 40-те и началото на 60-те години на ХХ век. На този фон е естествено, че службите за сигурност пропускат най-важния въпрос за оцеляването на държавата и националната общност – просъществуването на българския народ. Когато общественото възмущение все пак се надига, отговорът е повече от комичен:.възлага се на политически лаици да създават информационен шум около проблематиката.

Социоикономически съображения

Изоставането на България между двете световни войни предполага при индустриализирането й да бъде възприет етатисткия модел, както и включването и в усилията на множество неразвити държави ударно да приложат стратегии за догонващо развитие за да компенсират нарастващата разлика в просперитета и присъствието им на световния пазар. Страната ни е въвлечена в сталинския икономически модел на колективизация и извличане на капитали от аграрното производство, използвани за създаването на индустриални мощности.

През втората половина на 60-те години се очертава значителен стопански възход[9], но множеството грешни решения от средата на 70-те и нататък притъпяват ползите от новото "българско икономическо чудо". Основните фактори за пропуснатите възможности отново са волунтаризмът и некомпетентното управление на част от висшия ешалон, прокарването на чуждите (преди националните) интереси от съответната агентура и конкурентните неявни атаки от страни със сходна стопанска изява. Ограниченото нарастване на благосъстоянието на бързо урбанизиралия се български социум и препятствията пред личната професионална (предприемаческа) активност се отразяват пагубно върху нагласите за семейно възпроизводство.

Разпадането на Източния блок и СИВ праща българската икономика на свободния пазар, без тя да притежава необходимите качества, структура и връзки, за да се преориентира и интегрира бързо и безболезнено в глобалната търговия. Вътрешните боричкания за наследството, залежаващо в държавния стопански двор, още повече разстройва икономиката и понижава производителността на труда. Възприемането на постсъветския модел на полукриминално пролигархично раздържавяване води повечето от екссъветски републики и България до еднакъв резултат – демографска катастрофа.

Запазването на условията за свръхексплоатация  (липса на всеобхватна конкурентна среда, ниска производителност поради некомпетентност на мениджърските екипи[10], неспазване на трудовото законодателство и пр.) води до бързо и рязко разслояване на населението, според участието или неучастието му в криминалната революция и приватизация. Голяма част от обществото е оставена извън или в периферията на предприемаческата активност (след като четири десетилетия насилствено бива ограничавана частната инициатива) и при възстановяването на дребните и средните стопански формации не може да се постигне приемственост с традиционните занаяти и занятия от пред-етатистката епоха. Повсеместната концентрация на производството на потребителски стоки при социализма сега само помага за монополизирането на този сектор, който традиционно е източник на стопанска свобода и многообразие („комбинатите изядоха хората!”).

Институционални, юридически, социокултурни и народопсихологически съображения

Еднопартийната система, наложена с конституцията от 1947, подпомага мобилизирането на обществото за извършване на индустриализацията (със съмнителни резултати), но въвежда централизирана йерархична система, наподобяваща теократичните и сатрапски режими. Политическите умения и изяви на българските граждани са сведени до вписване в средата на всеобща казионност (освен слабоорганизираните опозиционни действия). Така се нагнетява всеобща и многостранна социална пасивност, която се отразява дори върху репродуктивното поведение.

Обществените организации след 1944 функционират под сянката на държавния и партиен контрол и не са в състояние да осъществяват разнообразна и широкообхватна дейност в подкрепа на местните и специализираните общности, включително в сферата на семейството, майчинството и отношенията между половете. Взривообразното възстановяване на неправителствения сектор през 90-те години не подобрява особено ситуацията. В много от неправителствените организации са внедрени експерти, свързани с бившите тайни служби, а някои от тези структури са създадени именно за да обслужват зараждащата се олигархична субкласа.

Особено неблагоприятно се отразява на обществения живот неглижирането на традиционната роля на общината като основен организатор и регулатор на социалните отношения и изместването й от местните организации на БКП, ОФ и др. Българите вече не се чувстват представени дори на махленско равнище, макар че глухият им ропот се надига именно оттам и поради това полицейският надзор се стреми да проникне сред приятелските, съседските и родствените среди. Способността на локалните общности да подтикват, насърчават и подкрепят раждането на деца в семейството е силно ограничена.

Поради битовия и поведенчески егалитаризъм на българите, при огражданяването и възприемането на еснафски модели на живот, семействата започват да приемат многодетството като реликва от предишната епоха и в стремежа си да изглеждат модерни и напредничави, се ориентират към раждане на едно или две деца.

Изтикано от официалните отношения е обичайното семейно право. Семейните взаимоотношения са объркани, разстроени и травматизирани поради промяната на ролята на жената и нейната еманципация при навлизането на модерни модели на семейно структуриране и функциониране. Раждането и отглеждането на много деца вече не са единственото призвание на омъжените жени. Навлизането на контрацепцията ги освобождава от многократното и непредотвратимо преминаване през цикъла на бременността, раждането и отглеждането на новороденото до социализираща възраст. Жените отделят все повече време за професионална реализация и личен живот извън семейството.

Ранният полов живот, като последица от сексуалната революция, последвала масовата контрацепция, води до повишаване на абортите и причиненото от тях безплодие. Жените, способни и желаещи да родят, стават все по-малко. Раждат все по-късно и все по-малко деца.

Промяната в режима на семейната имуществена собственост предразполага към нарастване на разводите и широко навлизане на съжителството без брак. Самотното родителство става все по-разпространено, а то обикновено предполага едно дете на жена. Разколебан е дори двудетният семеен модел като все повече двойки се ограничават до раждането на едно дете или въобще се отказват да имат деца.[11]

Неизбежната социална и национална деградация

В интервю от 2010 Иван Балев, по това време директор на дирекция "Демографска и социална статистика" в НСИ, констатира: “поне на мен не ми е известно някоя нация в света да е изчезнала по чисто демографски причини”[12]. Спекулативната половинчатост на подобно съждение е очевидна за историка (какъвто е и авторът на настоящата статия), доколкото демографската, политическата и икономическата криза на обществото се съпровождат и допълват по пътя на упадъка и твърде много държавни и народностни общности са изчезнали от полето на историята именно поради изтощаването им в резултат от демографски колапс. Неразбирането или прикриването на тази все по-разрастваща се опасност е сред парадоксите на българския преход, чиято тайна крайна цел изглежда е омаломощаването, съкращаването и дори закриването на българската държава и разпръскването на нейния народ (след като бъдат ограбени и унизени).

През ХХІ век в света се очертава промяна на центровете на глобална доминация[13], усилване на климатичните катаклизми и социалната несигурност. Демографските пулсации ще са измежду най-съществените елементи на мъчителните тласъци към нов световен ред. България принадлежи към зоната с най-значим демографски спад и ретроградни тенденции. Затова конкуренцията за привличане на население между страните в района нараства, а малките, бедни, неграмотни държави ще бъдат още по-уязвими заради отлива на населението им към центровете на заетост, богатство и култура. Интересът към младите, образованите и жените във фертилна възраст ще изсмуква тези групи към западноевропейските метрополиси и други развити райони на производство и услуги.

Това вече се случва от четвърт столетие насам, а българската държава не успява да защити своите интереси с разумни, далновидни и адекватни подходи. Не само политическото й устройство и поведение са отчайващо непригодни за хармонично съвместно съществуване на всички нейни граждани и общности в мир, разбирателство и сътрудничество, това се отнася и за правната уредба, структурата на собствеността и предприемаческия сектор, гражданските свободи и пр. За съжаление, секторът на социалната обезпеченост, защита и солидарност също е измежду тях. В значителна степен непригодна да подпомага националното развитие е и системата за насърчаване на раждаемостта.

Недостигът на средства, идеи и воля не позволява, чрез адекватни, стратегически и устойчиви форми на държавна намеса и социално инженерство, да се насочват демографските процеси  в руслото на балансирането на демографските пропорции и забавяне на преминаването към висока застарялост на населението, така че обществото ни да има време да се подготви за тази непредотвратима засега реалност на недалечното бъдеще, чиито отражения и последици са в значителна степен непредвидими[14].

Наслагването в десетилетията след 1989 на политическа, стопанска, социална, институционална и нравствена криза, съчетани с демографски срив, доведе българската държава до почти безизходното състояние на упадък на нейната жизненост и значимост. Приемането в ЕС и дава възможност да се свие в ъгъла[15] и да изчака в относителен мир, осигуреност и спокойствие развитието на събитията, свързани с общоевропейската стопанска и демографска криза. Но, ако те в крайна сметка доведат до дезинтеграцията на Обединена Европа, България ще се изправи пред фатални рискове. Бързото намаляване на населението й може само да фокусира и активира заплахите. Демографските неблагополучия генерират множество проблеми, водещи до постепенното ни национално угасване. В крайна сметка, всяка общност следва да намери необходимия режим, чрез който да гарантира въпроизводство на потомството си, защото в противен случай е обречена на изчезне.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е заключителната от поредицата му статии по темата

[1] Ниското ниво на преразпределение на доходите съществува още преди въвеждането на “плоския” данък, но това е поради укриване на действителните доходи, повечето от които все пак остават в оборот в националния обмен.

[2] При преброяването на населението от 1 март 2001 е установено, че децата от 0 до 4-годишна възраст са 324 862, от 5 до 9-годишна възраст са 386 025, а от 10 до 14-годишна възраст са 510 137. Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопаянства през 2001. Том І Население. Книга 1 Демографски и социални характеристики на населението. София, 2004, с. 145; При преброяването от 2011  тези и следващите ги кохорти (родени през първото десетилетие на новия век са съответно: 0-4 г. –343 163; 5-9 г. – 316 643; 10-14 г. – 315 466; 15-19 г. – 377 585; 20-24 г. – 488 807. По данни на НСИ. Ако се отклоним от десетичните календарни рамки, всъщност най-малобройната петгодишна кохорта новородени е за периода 1997-2001.

[3] По данни на НСИ

[4] Съществува научна хипотеза, според която индивидите от човешкия вид преживяват по-продължителен период от време от повечето животински видове поради по-дългото съзряване на децата, в чието отглеждане се налага да се включи и предходното на родителите поколение.

[5] Националната демографска стратегия е опит за обзор и обобщаване на състоянието на населението у нас, но от констатациите и препоръките й не личи да са изяснени същинската обстановка (поради политическа “свенливост”) и средствата за противодействие на демографския колапс, както и на влошаването на качеството на населението.

[6] Особено опасни и безотговорни са издиганите от някои т.нар. „националисти” дискриминационни предложения за предоставяне на премии, насърчаващи раждаемостта, според образователното ниво на родителите, което е не само противоконституционно и противозаконно, но е и открита провокация срещу нормалното футкциониране на българската държава, компрометираща стремежа й да се превърне в модерна, правова и демократична формация на единната българска нация. Държавната и общинската администрация трябва да подкрепят семействата, полагащи достатъчно грижи за образоването на своите деца, но това не бива да внася дискриминационен уклон в съответното социално обгрижване.

[7] Преди тази поредица публикувах в същото списание две статии за първите законодателни мерки за насърчаване на раждаемостта, предприети през първата половина на 40-те години на ХХ век. Всички публикации могат да се видят на www.demos.hit.bg .

[8] Солаков, Ангел. Председателят на КДС разказва. София, 1993, с. 117 – цитатът е по: Христов, Христо Станев. Тодор Живков. Биография. София, 2009, с. 174.

[9] До голяма степен той се дължи на съветското нисколихвено кредитиране и снабдяване със суровини, но и на повишаване международните цени на аграрните стоки и изграждането на модерни индустриални мощности с активното участие на български специалисти.

[10] Именно с тезата за ниската производителност и неконкурентоспособност на българския бизнес се поддържа ниско заплащане на работещите. Защо обаче не се приложи обратната  конфигурация на акцентиране при заплащането, като управляващите бизнес екипи получават ограничено възнаграждение докато не направят предприятието проспериращо, а работниците от производството получават нормални заплати за тяхна сметка? По сегашната схема на контрастни доходи се осъществява дълготрайно изтощаване на българския народ чрез свръхексплоатация, както и продължаващото източване на националното богатство.

[11] Ако в семейството има само едно дете, то получава повече внимание и грижи от родителите, материалните му задоволяване е по-добро и, в крайна сметка, наследява концентрирано имуществото им. Много семейства в желанието си да осигурят по-добри условия за живот и по-висок старт  при реализацията на потомството си се ограничават до раждането на едно дете.

[12] Монитор, бр. 3598/3.08.2009, с. 14.

[13] Все повече ще нараства влиянието на източноазиатския, южноазиатския и южноамериканския регион, в противовес на хегемонията на североатлантическия пояс.

[14] Твърде отрано, преди около пет години, експерти от МТСП заговориха за необходимостта след демографската стратегия да се изготви стратегия за приспособяване на обществото към неблагоприятните условия на демографската криза. Капитулантството не е добра практика, но рано или късно ще се наложи да съобразим целия си живот с демографското бедствие.

[15] Локацията ни има стратегическо значение при осъществяване на контактите между Изтока и Запада, но засега не успяваме да се възползваве от нея или сме изместени от съседните ни държави, присъединили ключови български земи, през които преминават оживени международни пътища.

{backbutton}

Индия продължава да придава голямо значение на отношенията си със САЩ, въпреки дълбоко затаената обида от дългогодишната американска подкрепа за Пакистан. В момента е налице (най-малкото) определено съгласуване на интересите по редица ключови въпроси, които естествено свързват Съединените щати и Индия. Не на последно място сред тях е общото желание да се балансира китайския възход и да бъде предотвратено по-нататъшното развитие на иранската ядрена програма. Икономическите интереси, касаещи търговията и инвестициите, също заемат непоследно място в отношенията им, в крайна сметка, двете държави са заинтересовани от стабилизацията на регионалните съседи на Индия, ограничаване на терористичната опасност, прокарване на икономическа стабилност и създаване на условия, позволяващи на Делхи да укрепи позициите си на влиятелен демократична глобален играч.

На базата на тези общи интереси, Индия получава възможност да се позиционира по-добре на глобалната сцена, извличайки определена полза от своите отношения със САЩ. Политическият статут на Съединените щати като единствената свръхдържава във все още еднополюсния свят, може да помогне на Индия да си извоюва глобално признание като център на азиатската сигурност и утвърдена международна сила. Този потенциал стана особено очевиден през 2010, когато американският президент Барак Обама подкрепи усилията на Индия да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН, като последица от укрепването на индийско-американските връзки. Във военен план, редовните съвместни маневри помогнаха на Индия да укрепи военноморските си възможности в Индийския океан и осигуриха на армията и военновъздушните сили необходимия опит за борба с бунтовниците, както и модерни радиолокационни технологии. Развитието на по-тесни връзки увеличава възможностите на САЩ да доставят оръжие и военни технологии на Индия. Макар че Делхи отклони предложението на Lockheed Martin и Boeing да доставят 126 средни многоцелеви бойни самолети, на обща стойност над 10 млрд. долара (въпреки усиленото лобиране на американския военно-индустриален комплекс и подкрепата на самия Обама), САЩ са склонни да продават на Индия високотехнологични въоръжения и да дискутират условията за продажбата на лицензи за производството и съвместното развитие на редица отраслови технологии. Освен това, споразумението със САЩ за сътрудничество в сферата на ядрената енергетика от 2008 дава възможност на Индия да купува ядрени технологии на световния пазар и цели да подкрепи развитието на нейните граждански енергийни програми. В същото време, липсата на очаквания напредък в тази сфера се дължи на вътрешните проблеми на Индия в сферата на ядрената сигурност и новото индийско ядрено законодателство, значително повишаващо нивото на финансова отговорност за евентуални нещастни случаи (над традиционните индустриални стандарти) и позволяващо на ядрените оператори да завеждат съдебни дела срещу доставчиците. Въпреки това, действително става дума за важен и качествено нов етап в сътрудничеството между двете държави, който би могъл да помогне на Индия да развие своя енергиен и технологичен сектор. Тоест, споразумението със САЩ несъмнено укрепи индийските позиции и даде тласък на нейната гражданска ядрена програма.

Въпреки това, в двустранните отношения съществуват сериозни проблеми по няколко основни направления. Впечатляващият икономически растеж на Индия, който е в основата на укрепването на връзките и със САЩ през последните години, е застрашен от политическата парализа в Делхи. Макар че част от надеждите, възлагани на споразумението с Вашингтон, очевидно бяха нереалистични, по-големият дял от отговорността за очевидното отстъпление в тези критично важни направления пада върху политиците от Делхи. Решението на администрацията на Обама да наложи по-стриктни ограничения за добре образованите индийски специалисти, които опитват да си намерят работа в американския IT-сектор, породи определени опасения в Индия и дори провокира спекулации за бъдещи "търговски войни". На свой ред, решението на индийското правителство със задно число да промени данъчното законодателство, касаещо чуждестранните сливания и поглъщания, подкопа ентусиазма на чуждестранните инвеститори в икономиката на страната.

От гледна точка на енергийната сигурност, действията на САЩ и ЕС са сериозно препятствие пред стремежа на Индия да получава енергоносители от Иран (тя е третия най-голям потребител на ирански петрол). Знаково в това отношение бяха приетите от ЕС санкции, налагащи забрана на европейските компании да застраховат танкерите, превозващи ирански енергоносители до всяка точна на света. Имайки предвид, че почти всички танкери се застраховат в западните държави, индийскитя компании са принудени да разчитат на държавното застраховане, което обаче покрива само загуби до 50 млн. долара, докато европейските компании покриват до един милиард. Тоест, компаниите-превозвачи се сблъскват с големи рискове при транспортирането. Усилията на Запада да ерозира финансовите институции в Иран също усложняват плащанията по иранския петролен износ. Както е известно, разпореждането на Белия дом от ноември 2011 упълномощава държавния секретар на САЩ да налага финансови санкции на всеки субект, който работи на иранския пазар. По този начин се оказва натиск върху държави като Индия да ограничат вноса си, подкрепящ иранската икономика. За да избегнат последиците от тези санкции, Индия и Китай, се ориентираха към бартерни сделки с хранителни продукти или стоки за масово потребление и преминават към плащания в местна валута за купувания от тях петрол. Тази система обаче, може да се окаже недостатъчно ефективна за покриване на плащанията, необходими за поддържането на текущото равнище на петролния внос.

Както показва появата на споменатата бартерна система с Иран, Китай и Индия, отчаяно се стремят да гарантират енергийната си сигурност. Неслучайно китайците присъстват в почти всеки географски район, който има важно значение и за енергийната сигурност на Индия. В конкуренцията за подписването на нови договори в енергийната сфера, която съществува между двете държави, Индия все още не може да извлече сериозни предимства от изключително тесните си връзки сас САЩ. Неограничаваните от "демократичните стандарти" и поощрявани от Съединените щати, които съумяват да извлекат определена полза (включително финансова) от възхода на Китай, китайските държави компании се оказаха по-подготвени да прокарат (и подкрепят с редица допълнителни "бонуси") своите предложения, отколкото индийските им колеги. Макар че Индия получи достъп до такива петролни държави, като Судан например, тя продължава да изостава от Китай в организирането на енергийните доставки от Африка, пример за което са пропадналите сделки в Нигерия и Ангола. Освен това Индия не съумя да реализира редица сделки в Централна Азия, Южна Америка и Югоизточна Азия, където се сблъсква с китайската конкуренция, въпреки постоянния обществен диалог, акцентиращ върху сътрудничеството. Така например, китайските компании си осигуриха преференциални договори за добив и износ на енергоносители в Мянма, включително заради твърдата съпротива на Пекин срещу усилията на САЩ да санкционират военния режим в тази страна. Макар че политическото развитие в Мянма и предприетите там реформи могат да ограничат това предимство на Китай, индийските усилия за създаването на по-тесни връзки с нея, включително поставената наскоро цел за удвояване на товарооборота между двете страни до 2015, бледнеят пред мощното китайско присъствие.

Тоест, оказва се, че да се конкурираш с Китай и, паралелно с това, да поддържаш добри отношения със САЩ е доста сложна задача, което се проявява и в отношенията на Индия с Иран. В същото време Пекин продължава да гради тесни двустранни връзки с Техеран в рамките на политиката си на ненамеса за да гарантира своята енергийна сигурност и стратегическите си интереси.

Както е известно Китай изигра важна роля, през 80-те и началото на 90-те години на миналия век, за формирането на научно-техническия потенциал, позволил старта на иранската ядрена програма. Макар че Пекин официално ограничава подкрепата си за програмата след 1997 под силния натиск на САЩ, американците подозират, че тази подкрепа продължава под егидата на различни неправителствени организации. Китай не спира да доставя оръжие на Иран и, макар че значението на тези трансфери през първото десетилетие на 2000-те години намаля, китайско оръжие продължава да попада в ръцете на различни военизирани групировки от Близкия Изток с посредничеството на Иран (и за голямо разочарование на Вашингтон). Освен това Китай се изявява като дипломатически съюзник, който лобира за иранската кауза в Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) и Съвета за сигурност на ООН. Пекин декларира подкрепата си за използване на дипломатически, а не на силови средства по отношение на Иран и твърдо се противопоставя на едностранните или многостранни санкции, целящи изолацията на режима на аятоласите. Тоест, Китай е твърде важен за Иран, докато Индия не може да действа по същия начин, особено предвид силната и зависимост от добрите отношения със САЩ и възраженията и срещу иранската ядрена програма. Дори след като редица азиатски държави, като Япония и Южна Корея, решиха да ограничат вноса на ирански петрол, съобразявайки се с искането на Вашингтон за санкции, Пекин продължава решително да следва интересите си в Иран. Така, спадът на китайския внос на суров петрол от Иран в началото на 2012 беше компенсиран от последвалото му увеличаване (през май-юни) с 35%, като той достигна 524 000 барела дневно. Макар че не беше планирал предварително да променя обема на вноса през 2012, в сравнение с 2011, Китай рязко го увеличи, точно в момента, когато редица други държави го намалиха, демонстрирайки, че няма никакво намерение да се поддава на заплахите за санкции и запазвайки предимството си пред Индия по отношение на иранските енергоносители.

Отчитайки изначално конкурентния характер на китайско-индийските отношения, политиците в Делхи смятат, че не могат да си позволят запазването на тази ситуация. Всичко това означава, че отношенията между Индия и САЩ ще стават все по-сложни и трудно предсказуеми. От една страна, Делхи може да извлече много сериозни предимства от отношенията си с Вашингтон, особено за утвърждаването на Индия като мощен играч на международната сцена, наред с Китай. Тоест, в момента индийците не могат да си позволят да застрашат бъдещето на най-важното си стратегическо партньорство - това с американците. Въпреки това, дилемата в отношенията между Индия и САЩ продължава да е свързана с индийския подход към Иран, като индийските енергийни интереси се сблъскват директно с все по-твърдите американски мерки, целящи международната изолация на Техеран.

Характерът на индийско-иранските връзки

Макар че не е в интерес на Делхи да застрашава отношенията си с Вашингтон, Индия не може спокойно да гледа, как отношенията и с Иран се влошават в резултат от американския натиск. За да разберем индийските интереси в Иран трябва да сме наясно за остротата на проблема с енергийната сигурност на страната и трудностите при търсенето на алтернативни варианти. Въпреки последното забавяне на икономическия и растеж, Индия продължава да е една от най-бързо развиващите се икономики в света и третата най-голяма в Азия. Устойчивият растеж от 6%-8% изисква по-голямо енергийно потребление, обвързвайки Индия с международните пазари и превръщайки енергийната сигурност в най-големия и приоритет. Така, през 2010 Индия стана четвъртия най-голям консуматор на енергия в света, увеличавайки само за година потреблението си с 9,2%. Предвид ограниченото собствено петролно производство и малките и запаси от енергоносители, които са в състояние да и гарантират устойчиво развитие едва в рамките на две десетилетия, тя залага на петролния внос за да покрие нарастващото търсене на енергоносители - още през 2005 вносът покриваше 73% от общото петролно потребление на страната. Над 1/3 от този внос идва от Персийския залив и най-вече от Саудитска Арабия, която осигурява 25% от него. Това означава, че Индия изпитва критична нужда от диверсификация на доставчиците си и адекватни количества чуждестранни енергоносители за да поддържа високите си темпове на растеж и развитие, необходими за утвърждаването и на международната сцена. Поне засега обаче, липсват алтернативни източници на енергия, които да покриват високото търсене в Индия.

Въглищата са основен източник на енергия и електричество в Индия, но вътрешните запаси на страната могат да се изчерпат след 40 или 50 години, да не говорим, че увреждат околната среда заради високото ниво на отделяните пепел и сяра. Ядрената енергетика се превърна в по-реална алтернатива след подписването на американско-индийското ядрено споразумение през 2008, но предпазливостта, свързана с ядрената авария в Япония след земетресението и вълната цунами през 2011, липсата на свободни територии за строежа на реактори и строгите закони за отговорността на доставчиците при евентуални нещастни случаи в атомната индустрия, ерозират целите на сделката и пречат на сериозното развитие на ядрената енергетика. Прогресът в хидроенергетиката също се забави, особено след като усилията за развитието и бяха ограничени от наложения екологичен, социален и политически контрол. Макар че възобновяемите източници на енергия могат да облекчат донякъде големите енергийни потребности на Индия, необходими са сериозни научни изследвания и съществени инвестиции за да се гарантира жизнеспособността им. Освен това, опитите на Делхи да се включи в международната дискусия по тези въпроси не се оказаха плодотворни за решаването на енергийните проблеми на страната. Американският план за създаването на производство на енергия от каменни въглища с "нулеви вредни емисии" се провали, тъй като не беше изгоден за Индия и липсваше необходимото финансиране. Международното партньорство по въпросите за използването на смесена енергия също не можа да се развие. Общият ефект от диалога по енергийните въпроси изглежда още по-малък, предвид факта, че Индия е член на Международната агенция по енергетика (МАЕ) - основният форум, където се дискутира политиката между държавите-потребители. Ето защо, енергийната сигурност на Индия вероятно ще си остане до голяма степен зависима от вноса най-вече на петрол и природен газ и страната все повече ще се стреми да осъществи взаимни инвестиции, тъй като това би съдействало за гарантиране на дългосрочни двустранни отношения във връзка с доставките. Именно на този фон следва да се оценява и значението на отношенията на Индия с Иран. Иранците разполагат с третите най-големи петролни запаси в света (15% от всички) и вторите най-големи запаси от природен газ, които през 2011 се оценяваха на 29,61 трилиона куб. м. Тези нива на запасите и добивите превръщат Иран в естествен партньор на отчаяно нуждаещата се от енергоносители Индия.

Делхи вижда във вноса на ирански енергоносители ключов фактор за гарантиране на икомическия растеж на страната, затова Индия е сред основните им вносители. Преговорите за изграждането на тръбопровода Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) продължават, въпреки критиката на САЩ и липсата на реален прогрес (повече за проекта, виж Геополитика, бр.2/2013 - б.р.). Ако те завършат успешно, по него в Индия ще могат да се доставят по 90 млн. куб. м втечнен природен газ дневно, или около 20% от очакваното търсене през 2030. Въпреки подписването на предварителни споразумения през 2005, проектът ІРІ все още не е реализиран поради разногласията относно цените, транзитните такси и входните мита. Макар че Индия официално продължава да поддържа проекта, а Пакистан и Иран декларираха готовността си да завършат неговата иранско-пакистанска фаза през 2014, малко е вероятно този проект да успее да преодолее проблемната геополитика на региона. Въпреки това, продължаването на преговорите говори за очевидната решимост на Индия да запази отношенията си с Иран, предвид голямото им значение (както реално, така и потенциално) за индийската енергийна сигурност.

Иран е важен за стратегическите интереси на Делхи и, защото представлява свързващо звено с Централна Азия и Каспийския регион, които са богати на енергийни ресурси, и предлага на Индия стратегически възможности да изяви като партньор в сферите на сигурността и търговията, запазвайки позицията си на голям играч сред действащите в региона външни сили. На фона на китайските усилия за изграждането на енергиен мост от Каспийския регион до Синцзян, в интерес на Индия е да разшири присъствието си в Централна Азия и Каспийската зона. Сложните отношения с Афганистан и нестабилността в Кашмир и Афганистан превръщат Иран във важен коридор и, следователно, в ключов фактор за реализацията на индийските национални интереси.

Тоест, Иран е от решаващо значение в стратегията на Делхи за гарантиране на необходимите за индийската икономика енергоносители. Иранският петрол помага на Индия да поддържа диверсифицирана "петролна кошница", избягвайки прекалената зависимост от Саудитска Арабия. В момента, Индия е четвъртия най-голям вносител на саудитски петрол след Китай, САЩ и Япония. Очаква се вносът на суров петрол от Саудитското кралство, което беше основния петролен доставчик по време на индийския икономически бум, да се удвои през следващите двайсет години. Макар Риад нееднократно да е декларирал, че гарантира доставките за приятелски държави, каквато е Индия, независимо от глобалната тенденция за нарастване на цените, в Делхи се безпокоят от традиционно тесните връзки между Саудитска Арабия и Пакистан и подкрепата за радикалните ислямистки групировки. Тези фактори продължават да тровят отношенията между Делхи и Риад и усилват стремежа на Индия да диверсифицира доставките на енергоносители.

В същото време, значението на Иран принуждава Индия да излезе извън рамките на амбициите, пряко свързани с енергийната и сигурност. В частност, установяването на по-тесни индийски-ирански отношения може да се използва като инструмент за натиск върху Пакистан. Този потенциал има двойнствен характер. На първо място, задълбочаването на връзките (включително религиозните) между Делхи и Техеран дават възможност на Индия да подобри имиджа си в населените предимно с мюсюлмани държави, който, в исторически план, пострада заради конфликта и с мюсюлмански Пакистан. Иран и Индия, съответно, са страните с най-голямото и второто по численост шиитско население в света и, следователно, имат взаимен интере да ограничат влиянието на Пакистан в международните ислямски форуми. Не на последно място, с помощта на добрите отношения с Иран, биват блокирани възраженията на Пакистан към индийското присъствие в Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС). На второ място, те могат да помогнат на Делхи да ограничи Пакистан и във военен аспект. Макар че военните връзки с Иран ще си останат ограничени заради връзките на Индия със САЩ и Израел, дори и чисто хипотетичната възможност за война на два фронта, най-вероятно, ще стимулира сближаването на Пакистан с Индия, ограничавайки възможностите на Исламабад да укрепи военния си потенциал.

Връзките между Иран и Индия създават и някои лостове за противодействие на нарастването на китайското присъствие в Азия и за повишаване на индийското влияние в региона. Това е най-очевидно по крайбрежието на Индийския океан, където Делхи сътрудничи с Техеран в изграждането на иранското пристанище Чабахар. Това сътрудничество представлява индийските интереси в битката им с огромните китайски инвестиции за построяването на пристанище Гуадар в Пакистан, от което, според индийските експерти, "китайците ще могат да наблюдават хиперстратегическите морски комуникации и военната активност на индийския и американския флоти в региона, а може би да го превърнат и в... база за китайски военни кораби и подводници" и, следователно, да генерират директни заплахи за индийската сигурност.

Развитието на Чабахар и индийските инвестиции в инфраструктурата по границата на Иран с Афганистан могат да съдействат за ръста на иранското и (поне теоретично) на индийското влияние в Афганистан, насочено към сдържането на Пакистан. Освен това, по-голямата регионална стабилност и балансът на силите косвено ще повишат енергийната сигурност на Индия, подобрявайки възможностите за сключването на нови енергийни сделки и безопасността на транзита на енергоносители, както и сътрудничеството и диалогът в енергийната сфера. Независимо дали регионът ще стане по-стабилен, регионалните връзки и диверсификацията на доставките при всички случаи ще бъдат от полза за индийските интереси.

В по-широк смисъл, ефективността на американския натиск върху Делхи с цел да не се допусне по-нататъшно развитие на отношенията с Техеран, ще бъде ограничена от самото значение, което Индия има за САЩ, и успешните индийски усилия за запазване на добрите отношения едновременно и с Иран, и със САЩ. В икономически план, Индия е сред основните доставчици на продукция, свързана с информационните технологии, машиностроенето, текстилната и фармацевтичната индустрия в САЩ. Търговията между двете страни демонстрира стабилен ръст: така в периода 2001-2007 индийският износ в САЩ нарасна два пъти, а американският износ за Индия нарасна четири пъти. През 2008 обемът на двустранната търговия достигна почти 50 млрд. долара. Освен това, Индия е фактор за американските стратегически интереси в Азия, особено на фона на китайския възход. Военното сътрудничество с Индия, в идеалния случай, осигурява на Вашингтон локален съюзник в усилията за гарантиране на сигурността в зоната на Индийския океан, ключов транспортен маршрут и зони на влияние, както и възможности за базиране на американските военни кораби. В крайна сметка, тясното сътрудничество с Индия дава възможност за укрепване позициите на САЩ в такива многостранни форуми като ООН например. Към тези икономически и стратегически измерения следва да добавим и задълбочаването на културните връзки: индийската култура е все по-широко представена в Съединените щати, индийската общност в Америка просперира, а американската култура, като цяло, продължава да се приема добре в Индия. Тоест, Индия е изключително привлекателен съюзник за САЩ, включително и, защото Китай се ориентира към по-открита политика.

Важно е да отбележим, че опитвайки се да балансира между САЩ и Иран, Делхи, до голяма степен, сведе до минимум военните си отношения с Техеран. Индия последователно дава приоритет на военните си връзки със САЩ чрез осъществяваните съвместни учения, и с Израел, чрез големите доставки на военна техника. Възможностите на Делхи да поддържа стабилни отношения с Техеран без за задълбочава техните военни измерения, показва, че балансът вероято ще продължи да се спазва докато отношенията с Иран са в индийски интерес и съществува възможност да бъде избегната голяма война между Иран и САЩ и/или Израел.

Границите на американските санкции срещу Иран

Въпреки че Делхи засега успешно балансира отношенията си с Иран и САЩ, влиянието на западните санкции върху индийско-иранските връзки постепенно нараства. Под натиска на Вашингтон, индийското правителство беше принудено да помоли компаниите от преработвателния бизнес да съкратят вноса от Иран с 10%-15%, при положение, че иранците се опитваха да им продадат допълнителни обеми суровини, предлагайки им дългосрочен кредит. Освен това Индия се опитва да намери начин да уреди плащанията към Иран, след като САЩ направиха доларовите сделки практически невъзможни заради наложените финансови санкции. Освен това, санкциите на Запада, забраняващи застраховането на танкери, превозващи ирански експортни ресурси, пораждат сериозни трудности за индийските петролни компании, принудени да търсят кораби за превоза на иранските товари. Отказът на Морската транспортна корпорация на Индия, която е най-големия собственик на танкери, само задълбочава този проблем. Вследствие на това, делът на Иран в индийския петролен внос непрекъснато спада, а Ирак вече измести Иран като втория по обем доставчик на петрол за Индия. Въпреки това, Делхи осъзнава проблемите и рисковете, с които е свързана рязката замяна на Иран като петролен доставчик, особено имайки предвид, че всяка рязка стъпка на Индия в тази посока ще съдейства за нарастването на китайското влияние в иранския петролно-газов сектор.

Забавяйки и ограничавайки вноса на суров петрол чрез поощряването на държавните купувачи, Индия реализира някои инициативи, целящи намаляване на зависимостта и от Иран. Делхи разчита, че тези постепенни стъпки ще успокоят съмненията на САЩ относно надеждността на Индия като партньор в усилията за ограничаване на иранските ядрени амбиции. Въпреки тези мерки за постепенно намаляване на индийската зависимост от Иран, американския натиск провокира гневната реакция на Делхи по въпроса за санкциите. Така, високопоставен представител на индийското външно министерство заяви, че страната му е готова да изпълнява всички многостранни санкции, наложени от ООН, но не се чувства задължена да се съобразява с едностранно наложени санкции, които при това вредят на индийските икономически интереси. Всъщност, ситуацията е по-сложна. Някои, наложени едностранно от САЩ санкции лишават нарушилите ги чуждестранните компании от достъп до американския пазар, включително във финансовия сектор. Тоест, изборът е, дали да се прави бизнес с Иран, или с американците. В резултат от това официалната позиция на Индия вероятно ще се променя в зависимост от потенциалното въздействие на американските санкции върху нейната икономика. Скорошният икономически спад в страната несъмнено ограничава потенциала на Индия и тя трудно би игнорирала американските санкции, касаещи бизнеса и финансовите операции, а САЩ ще запазят позиците си на ключов индийски търговски и инвестиционен партньор.

В същото време не бива да надценяваме потенциалната ефективност на едностранните или двустранни санкции върху индийската икономика. На практика, вероятността да бъдат реализирани санкциите, които засягат именно Индия, остава спорен въпрос, особено имайки предвид, че Делхи поддържа твърде ограничени военни връзки с Техеран. Освен това Индия демонстрира желанието си да не допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие, което означава съвпадение на индийските и американските интереси по ключовите регионални проблеми. В тези условия индийските отношения с Иран не представляват сериозна заплаха за интересите на САЩ и във Вашингтон едва ли са дотолкова разтревожени от тях, че да наложат конкретни санкции срещу Делхи.

Постоянният стремеж на Индия да постигне стратегическа самостоятелност или свобода на действията си на международната сцена показва, че дори отчитайки опасността от евентуални санкции, в Делхи няма да са склонни да отстъпват пред Вашингтон. Тази предпазливост, частично отразява опасенията на индийските стратези от прекаленото залитане към САЩ, в частност, в случай на нова война с Пакистан. Както посочват в тази връзка Стивън Коен и Константин Хавиер от Института Брукингс: "Вашингтон може да обещае на Делхи целия свят, но в крайна сметка Индия винаги ще се опасява, че в критични моменти бойната и мощ може да бъде сериозно ерозирана, ако разчита изключително на американските технологии, материали и подкрепа". Тази чувствителност и недоверие се задълбочават от факта, че САЩ са основния доставчик и на пакистанските военновъздушни сили. Проблемът с превръщането на Индия в клиент изключително на САЩ, кара Делхи да търси и други варианти, израз за което са не само сделките, целящи диверсификацията на военните доставки, но и усилията за диверсификация на икономическите връзки и договорите за доставка на енергоносители. Тези задачи се усложняват от необходимостта да се балансират онези сили вътре в страната, които се обявяват против ръста на зависимостта от САЩ. Тоест, отношенията на Индия с Иран, до голяма степен, са продукт на стремежа и към стратегическа автономия. Това се проявява най-ясно в готовността на Делхи следва интересите си в Иран дори и против волята на Вашингтон. В тази връзка експертът на Института Брукингс Тересита Шафър посочва твърдата подкрепа на Индия за реализацията на спорния проекта за тръбопровода ІРІ за да подчертае самостоятелността на политическите и действия, подчертавайки, че "отношенията с Иран, като символ на индийската стратегическа автономия, налагат на Индия да продължи формално да подкрепя този проект, независимо, а може би и тъкмо заради силното противопоставяне на САЩ”.

Силният стремеж на Индия да съхрани стратегическата си самостоятелсност предполага, че тя няма да е склонна да се откаже от някои свои интереси заради Вашингтон. На практика, американските санкции по-скоро стимулират Индия още по-твърдо да отстоява независимостта си на международната сцена. Поради това, евентуално решение на Делхи да ограничи сериозно отношенията си с Иран може да бъде взето само в отговор на конкретни ирански действия, вредящи на индийските интереси, а не в резултат от заплахите или санкциите на САЩ. Тоест, променливите, които могат да окажат влияние върху развитието на индийско-иранските отношения, включват както регионални, така и вътрешни проблеми. Един от тези фактори е Афганистан, където Индия и Иран споделят общ интерес за стабилизирането на страната и максимално ограничаване на пакистанското влияние в нея. В същото време, демонстрираната напоследък от Техеран подкрепа за талибаните показва, че в иранската политика започва да надделява стремежът за ерозиране на американското влияние в региона. При това положение и имайки предвид, че талибаните дълго време бяха възприемани като заплаха за индийските интереси в Афганистан, Делхи може да изгуби желание да сътрудничи с Иран, ако той продължи да подкрепя местните фундаменталистки групировки. Освен това Индия е обезпокоена от иранската подкрепа за Пакистан в ОИС по въпроса за Кашмир. Иранската критика на индийската позиция по този въпрос породи вълна от протести на индийското правителство срещу подобна намеса, което показва наличието на много сериозно разминаваме по един въпрос от изключително значение за Индия.

Иранската ядрена програма е друг спорен въпрос. Макар да защитава правото на всяка страна да развива собствени ядрени програми за мирни цели, Делхи държи Техеран стриктно да се съобразява с изискванията на Договора за неразпространение на ядреното оръжие. Тази позиция е свързана както с желанието на Индия да се представи за "отговорна ядрена държава", така и със съвсем реалната опасност от разпространението на оръжия за масово унищожаване сред нейните съседи. Можем да очакваме, че ако Иран продължи да игнорира глобалния ядрен ред и да използва яростна антизападна и антисунитска реторика, Индия вероятно ще се ориентира към укрепване на отношенията със Саудитска Арабия. Интересите и в Персийския залив са прекалено важни, за да ги постави на риск поради иранското твърдоглавие. Освен това, Иран тепърва трябва да доказва надеждността си като партньор и доставчик на енергоносители за Индия. В случай, че Техеран реши да действа против индийските интереси по който и да било от тези ключови въпроси, Делхи може да пожертва стратегическите си интереси в тази страна. Тоест, именно иранските действия, а не американските санкции ще определят развитието на двустранните отношения между Индия и Иран.

Израелският фактор

Освен санкциите на САЩ, подобряването на отношенията между Индия и Израел също може да окаже значително влияние върху Делхи да ограничи отношенията си с Техеран, особено имайки предвид голямото значение на САЩ за Индия. Индия и Израел имат общ интерес от ограничаването на ислямския екстремизъм, освен това през последните десет години станахме свидетели на бързо развиващо се сътрудничество между тях в сферите на научните изследвания, търговията, борбата с тероризма и отбраната. В последната област, Индия се превърна в най-големия пазар за израелската военна индустрия, като само през 2006 обемът на продажбите на израелските оръжейни компании достигна 1,5 млрд. долара, а пък Израел вече е втория най-голям доставчик на въоръжения за Индия след Русия. Иран пък си остава сред най-яростните противници на Израел и открито подкрепя въоръжените групировки ХАМАС и Хизбула, действащи против еврейската държава. През 2002 президентът Джордж Буш-младши включи Иран в черния списък като част от т.нар. "ос на злото", а САЩ и Израел акцентират върху иранското участие в редица терористични акции.

Предвид факта, че Израел се е превърнал в един от най-важните стратегически партньори на Индия, агресивната антиизраелска позиция на Иран прави поддържането на баланс от страна на Делхи все по-трудно. По странна ирония, Индия се оказа пряко ангажирана в битката между Иран и Израел през февруари 2012, когато беше взривена колата на израелски дипломат в Делхи, като същия ден бе направен опит за подобен атентат и в грузинската столица Тбилиси. Почти едновременно осъществените нападения, последваха терористичните акции в Банкок, свързани с ирански граждани. Макар че никой не пое отворността за инцидентите в Делхи и Тбилиси, израелското правителство смята, че те са дело на Иран и партньорите му от Хизбула. Тел Авив използва тези нападения за да подчертае загрижеността си от възможността Иран да се сдобие с ядрен потенциал, твърдейки, че ако ислямската република стане ядрена държава, ще може да осигури по-надеждна защита на терористичните групировки, разчитащи на иранска подкрепа. На свой ред, Иран отрича отговорността си, посочвайки, че става дума за израелски провокации. В декларация на иранското Външно министерство беше лансирана хипотезата, че взривовете са били извършени от израелските специални служби за да бъде дискредитиран Иран пред международната общност.

Както е известно, след няколкоседмично разследване, през март 2012, индийските власти обявиха, че основните заподозрени за взривяването на колата на израелския дипломат в Делхи са ирански граждани и поискаха от Техеран да им помогне за откриването и ареста им. Индийските следователи свързват нападението в Делхи с групата, отговорна за вривовете в Банкок и потвърдиха, че независим индийски журналист е помогнал на иранците да съберат данни за израелското посолство. Малко по-късно беше издадена заповед за ареста на трима ирански граждани, които най-вероятно отдавна бяха напуснали Индия. Тоест, иранската връзка беше очевидна, но колебанията на Индия да признае за нея илюстрират нежеланието и страха на Делхи да не бъде въвлечен в по-мащабно съперничество в Близкия Изток.

В по-широк смисъл, това нежелание означава, че Индия не е готова да разшири отношенията си с Израел, които препятстват развитието на тези с Иран. На практика, индийско-израелските отношения не оказват особено влияние върху по-широката политика на всяка от двете страни. Индия до голяма степен запазва пропалестинската си позиции (независимо от по-тесните си връзки с Израел) и се стреми да поддържа добри отношения с израелските опоненти в Близкия Изток за да подобри собствената си позиция по въпроса за Кашмир в Организацията за ислямско сътрудничество. Освен това Израел не отделя достатъчно внимание на регионалните спорове, в които участва Индия. Дори на фона на израелските опасения от 2003, свързани с възможното изтичане на индийски военни технологии към Иран, Делхи се задоволи просто да увери израелския премиер, че това не е вярно, и продължи да игнорира молбите на Тел Авив да скъса отношенията си с Техеран.

Следва обаче да се има предвид, че в рамките на взаимоотнвошенията си с Иран, Индия щателно избягва да бъде ангажирана с действия, пряко насочени против израелските интереси. Както вече споменах, Индия никога не е предлагала сериозна военна подкрепа за Иран. Както посочва в тази връзка професор Брюс Ридъл: "не може да се прави никакво сравнение между добрите военни връзки между Индия и Израел и символичните съвместни действия на Делхи и Техеран в сферата на сигурността". Действително, индийско-иранските отношения в сферата на отбраната включват само съвместна военноморска подготовка на най-елементарно равнище, както и неуспешните опити на Иран да осъществи мащабни покупки на военна техника в Индия. Това силно контрастира със стратегическото значение, което Делхи придава на договорите за доставка на въоръжения и свързани с тях технологии от Израел. Фактът, че Индия постоянно гласува против Иран в Международната агенция за атомна енерегия, успокоява Тел Авив, че отношенията между Делхи и Техеран не застрашават израелската сигурност. Индия не иска Иран да се сдобие с ядрено оръжие, макар че не е в неин интерес да заема прекалено агресивна позиция спрямо Техеран. Показателно е, че самият Израел се отнася спокойно към развитието на връзките между Индия и Иран, съсредоточавайки се върху собствените си отношения с Индия. Това говори за сравнително висока степен на сигурност, че индийските интереси няма да се отклонят в опасна за Израел посока, поне що се отнася до Иран.

Някои изводи

За Индия е жизненоважно да запази тесните си връзки със САЩ и Израел, но по-важната необходимост да гарантира енергийната си сигурност принуждава Делхи да укрепва връзките си с режими, които са силно критикувани от Вашингтон.

Значението на тази дилема е ясно в отношенията на Индия с Иран, който е основен регионален енергиен производител и убеден противник на Съединените щати и Израел. След като Индия изгражда своя икономически и индустриален потенциал с ясната цел да се превърне във влиятелен глобален играч, потребностите и от енергоносители само ще нарастват. Следователно, значението на държавите със значителни петролни и газови ресурси за Индия няма да намалее в близко бъдеще и Делхи все повече ще се ангажира с диверсификацията на енергийните си доставки.

Разбира се, съществуват и редица други фактори, влияещи върху отношенията на Индия със САЩ и Израел, като споделената тревога относно иранската ядрена програма например. Съответно, Делхи демонстрира известна готовност да ограничи амбициите си в Иран, съобразявайки се със загрижеността на Запада, и избягва да задълбочава военните си отношения с Техеран. Въпреки това, този стремеж на Индия да се съобрази с притесненията на САЩ верояттно ще бъде ограничен от индийските стратегически цели и стремежа на страната към постигането на стратегическа самостоятелност. Иран би могъл да помогне за удовлетворяване на потребностите на Индия от енергоносители и диверсифициране на доставчиците, както и за постигането на някои нейни регионални цели. Предимствата на индийско-иранската връзка нарастват и заради превръщането на Китай в голяма регионална сила и конкурент по отношение на енергоносителите. В тези условия, значението на Иран за Индия не може да бъде игнорирано. Отчитайки тази динамика, Индия и САЩ биха могли да извлекат определена полза от широкия диалог в международните форуми за намиране на алтернативни решения за покриване на нарастващото търсене на енергоносители за индийската икономика.

В същото време, отношенията между Индия и Иран могат да се окажат полезен мост между САЩ и режима на аятоласите. Вместо да се опитват да ги прекратят, САЩ могат да използват Индия като потенциален ключов посредник за установяването по-тесни връзки с Техеран. Това е особено необходимо във връзка с бъдещето на Афганистан, където е налице значително съвпадение в интересите на трите държави. Дори ограниченото сътрудничество между тях би могло много сериозно да промени азиатския геополитически пейзаж и да позволи на САЩ по-успешно да влияят върху поведението на "негативните" външни играчи в региона, опиращи се на силните позиции на военно-джихадисткия комплек в държавния апарат на Пакистан. Сближаването между САЩ и Иран е в интерес на Индия и Делхи би могъл да си извоюва уникални позиции като посредник между тях, имайки предвид, че се ползва с доверието както на американците, така и на иранците. Вашингтон трябва поощрява Индия да се ангажира с по-активна роля в този контекст, а в Делхи следва да докажат сериозността на намерението си да получат тази роля.

Тоест, вътрешните и регионални проблеми само повишават значението на Индия в диалога с Иран, като те тепърва ще привличат вниманието на големите играчи, тъй като е много вероятно талибаните отново да овладеят Афганистан след изтеглянате на американските войски през 2014. Иранските действия по тези въпроси ще определят и значението на мястото на Делхи в отношенията с Техеран. В същото време, Индия има интерес от позитивното развитие на тези отношения за да гарантира по-добре интересите си в сферата на енергийната сигурност, както и за да съдейства за стабилизирането на неспокойните съседни райони. Макар че американското противопоставяне усложнява взаимодействието между Индия и Иран, едва ли можем да очакваме, че заплахата от американските санкции и стратегическите отношенията между Индия и Израел, тотално ще деградират индийско-иранската връзка. Енергийните потребности на Индия и стремежът и да реализира своята външна политика свободно и без контрол от страна на алиансите, имащи стратегическо значение за САЩ, означават, че в Делхи няма да са склонни да се подчинят на натиска от страна на Вашингтон. По-вероятно е Индия да прояви определено упорство в реализацията на регионалните си партньорства, които могат да гарантират енергийните потребности на нейната икономика, като паралелно с това продължи да укрепва отношенията със своите западни партньори. В крайна сметка, именно индийските интереси, а не външният натиск, ще диктуват новия формат на отношенията между Делхи и Техеран.

* Анализатор на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон

** Преподавател в Кингс Колидж, Лондон

{backbutton}

Терминът "геополитика" е на малко повече от сто години. Въведен през 1899 от шведския политолог и консервативен политик Рудолф Кьелен, той се използва през ХХ век за да бъдат описани широките взаимоотношения между географията, държавите и световната политика на силата. Според общоприетите представи, доминиращи през миналия век, геополитиката представлява всеобхватна форма на власт/знание, стремяща се да анализира състоянието на световните сили в полза на управляващите елити на великите сили. След като бива интегрирана в империалистическите проекти на различни държави в течение на целия ХХ век, геополитиката генерира разностранна визия за световната политика, като паралелно с това предлага конкретни стратегии за отделните страни, насочени срещу техните съперници. Доминиращото настроение на геополитическия наратив има декларативен ("така е устроен светът") и императивен ("така трябва да действаме") характер. Използването на "така е" и "ние" показва ориентация, от една страна, към прозрачен и разбираем свят, а от друга - към определена държава и нейната културно-политическа версия за истината в този свят. На свой ред, критичната геополитика представлява подход, който се опитва да проблематизира тези епистемологични предположения и онтологични ориентации на общоприетата (класическата) геополитика. Тя деконструира "окуляроцентризма" (критикувайки визуалната метафорика) и обективизацията на световната политика от страна на класическата геополитика и отправя предизвикателство към нейната обвързаност с държавноцентризма (т.е. с определени държавоцентрични политически практики). Така, самата критична геополитика се превръща във вид геополитика, ангажирана в "играта" с описанието на геополитическите условия, но в такава нейна форма, която се стреми да деконструира хегемонията на геополитическия дискурс и да постави под въпрос взаимоотношенията между силите в очерталите се геополитически практики на доминиращите държави.

От геополитика на модерна към постмодерна геополитика

ХХ век беше столетие, разделено от геополитиката - ера на две световни и заплахата от трета световна война. Настъпването на новото хилядолетие е произволен, но въпреки това полезен момент за критичен анализ на геополитиката. Какви процеси и тенденции характеризират световната политика и властта през новото хилядолетие? Как геополитическият дискурс и практиките на доминиращите държави отговарят на тези процеси и тенденции? На какви критични въпроси следва да бъде даден отговор относно тези геополитически дискурси и практики?

Всички тези проблеми пораждат объркване, затова целта на настоящата статия е да представи бегъл преглед на възможностите за решаването им. Централен аргумент в нея е, че съвременното геополитическо състояние се характеризира с нарушаващи границите процеси и тенденции, които ерозират държавноцентричните постановки на класическата геополитика. Това поражда развитието на нови форми на геополитическия дискурс и практика, изискващи критично изследване.

Реториката на администрацията на президента Клинтън (статията е писана през 2000, б.р.) е свидетелство за появата на нови форми на геополитическия дискурс. Първото обръщение на Клинтън към нацията даде знак за промяна във визията за формите на държавите, държавното управление и сигурността в света след студената войнеа. Той обяви, че "комуникациите и търговията са глобални, инвестициите са мобилни, технологиите са почти вълшебни, а стремежът към по-добър живот е станал универсален... Вече го няма разделението между чуждестранното и националното - глобалната икономика, глобалната околна среда, глобалната епидемия от СПИН и глобалната надпревара във въоръжаването са феномени, които засягат всички" (Клинтън, 1993). През двата си мандата в Белия дом Клинтън нееднократно се връщаше към темите за глобализацията, технологичните промени, изчезването на границите и разпространяващите се планетарни заплахи. Така, в обръщението си към Генералната асамблея на ООН от септември 1997, президентът даде ярко описание на шансовете и опасностите, които предлага сватът, в който националните граници са обречени да изчезнат. "Постепенно - подчертава Клинтън - информационната епоха ерозира преградите - икономически, политически и социални - които дълго време ограничаваха движението на хората, но не и на идеите" (Клинтън, 1997). Появата на един по-малко разграничен свят, макар като цяло да е позитивно явление, носи обаче и много опасности. "Всички ние - напомня в тази връзка президентът на САЩ - сме уязвими от необмислените действия на неконтролируемите държави и дяволската ос на терористите, наркотрафикантите и международната организирана престъпност. Тези хищници на ХХІ век се хранят с неограничения от нищо свободен поток от информация, идеи и хора, за които ние се грижим. Те злоупотребяват с огромната мощ на технологиите за да създават черни пазари за оръжие, да поставят под въпрос прилагането на законите с помощта на огромни подкупи, изплащани с незаконни парични средства, както и за да "изпират" огромни средства само с едно натискане на клавиша на компютъра. Всички тези сили са наши врагове" (Клинтън, 1997). Няколко месеца по-късно, през февруари 1998, Клинтън повтори същите тези в речта си към персонала на Пентагона в Северен Ирак, представяйки държавата на Саддам Хюсеин като "един от хищниците на ХХІ век", на който не трябва да бъде позволено да създаде собствен ядрен, химически или биологически арсенал (Клинтън, 1998). В новия, по-малко зависим от границите, свят, териториалната власт и военната мощ на Съединените щати все още ще бъдат необходими за поддържането на световния ред и обуздаването на "неконтролируемите държави и ядрените престъпници" (Клеър, 1995).

Визията на Клинтън за света на детериториализираните опасности, които обаче са свързани и с определени териториални "неконтролируеми държави", представлява важна разновидност на съвременната геополитическа представа. Джон Егню (1998) твърди, че съвременната геополитическа представа възниква с установяването на системата на националните държави през ХVІ-ХVІІ век в Европа. Сред отличителните черти на тази система той посочва "държавноцентричната оценка на пространството", характеризираща се с три географски предпоставки: държавите притежават изключителната суверенна власт над своята територия, "вътрешните" и "задграничните" области са отчетливо разделени една от друга зони и границите на държавата се определят от границите на "обществото". Тези традиционни представи за пространствения характер на световната политика винаги са били спорни, но именно те определят пределите на ограничената териториална представа, исторически "овкусена" от геополитическия дискурс и практики. През последните десетилетия обаче, тази териториална представа беше поставена под съмнение, тъй като материалните и технологични промени трансформираха пространствено-времевия режим, обуславящ световната политика.

Глобализацията, информатизацията и краят на студената война дадоха тласък на пространствени трансформации, които сериозно ерозираха държавния суверенитет, размиха границите между "вътрешното" и "външното" на държавите и доведоха до формирането на общо "глобално общество", сблъскващо се с опасности и заплахи, които не се генерират от някоя отделна държава, а от успехите и ексцесите на развития модерн. Доминирайки през един толкова продължителен период благодарение обединяването на идеологическата и териториалната представи, съвременният геополитически дискурс постепенно се придвижва към налагането на по-плавни, гъвкави и недържавноцентрични оценки на пространството и сигурността, територията и заплахите.

Тук е мястото да подчертаем, че глобализацията, информационализацията и рисковото общество формират условията за появата на постмодерната геополитика в рамките на световната политика. Тези взаимносвързани процеси отправят директно предизвикателство и ерозират границите на съвременната междудържавна система, формирайки нови режими на взаимна обвързаност между пространствата по цялото земно кълбо, трансформирайки скаларните взаимоотношения между локалното, националното и глобалното, налагайки безпрецедентни скорости на взаимодействие и комуникации и усилвайки неимоверно взаимната зависимост и уязвимостта пред опасностите в целия свят. В условията на постмодерната геополитика (или геополиката на постмодерна), границите, които традиционно са разграничени от геополитическата представа, преживяват криза. Приставката "пост" характеризира пространствената логика отвъд традиционната геополитическа представа за твърдо установените и непрозрачни граници и ясната разлика между "вътрешно" и "външно", национално и чуждестранно, Изтока и Запада, "нас" и "тях", т.е. отвъд самия модерн. Фактът че тази логика е все по-очевидна и артикулирана в дискурса, не означава обаче, че представите на съвременната геополитика вече са преодолени и са останали в миналото. Условията на постмодерната геополитика проблематизират пространствените съждения, свързани със съвременната геополитическа представа, но не прекратяват използването и. Не съществува никаква императивна несъвместимост между условията на геополитиката на постмодерна и съвременната геополитическа представа. В действителност, интензификацията на условията на постмодерната геополитика може да провокира ръст на претенциите към геополитическите представи на модерна и/или да доведе до появата на своеобразен хибрид на геополитическите представи, което води до смесването му с тенденциите за детериториализация на развития модерн и появата на нови форми на геополитическия дискурс.

Корените на съвременната геополитика на постмодерна могат да бъдат проследени в "радикалните промени в културните и политико-икономически практики, започнали да се проявяват примерно от 1972", т.е. по времето, което Дейвид Харви (1989) идентифицира като "свързано с появата на нови доминантни методи за изследване на пространството и времето". Датировката, която дава Харви на условията на постмодерна в началото на 70-те години, е свързана с някои ключови геополитически и геофинансови събития, като скока в цените на петрола, инспириран от ОПЕК, и отказа на Ричард Никсън от Бретънуудската система за изкуствено поддържан курс на валутния обмен, но в основата на оценката му е преходът в организацията на капитализма от фордисткия модел на регулиране към модела на "еластично натрупване". Но, докато тези процеси и тенденции, характеризиращи постмодерна, се коренят в случващото се през 60-те и 70-те години, възникването на феномена на постмодерната геополитика следва да се отнесе към края на 80-те и началото на 90-те, тъй като едва тогава споменатите три мащабни процеса се обединяват в един уникален път към формирането на качествено нова геополитическа "околна среда".

Първият от тези процеси е ускорената глобализация на корпорациите и пазарите в развития капиталистически свят от 60-те години насам. Многоизмерните процеси, стимулирани от транснационалните корпорации и променящото се икономическо разделение на труда - т.е. качествената трансформация на международната икономика, са белязани от задълбочаваща се взаимна обвързаност на най-големите световни икономики, разширяващи се търговски връзки (особено що се отнася до вътрешнокорпоративната международна търговия), разрастващи се чуждестранни преки инвестиционни потоци и развитие на глобалното производство и маркетинговите стратегии (Кастелс, 1996).

Вторият процес е свързан с разпространяването на новите информационни и комуникационни технологии, усилващи пространствено-времевото дистанциране и свиване, исторически свързано с модерна (Харви, 1989; Гидънс, 1990). Трансформирайки социалните връзки чрез изваждането им извън рамките на предишните социални местоположения и мащаби на взаимодействия, тази своеобразна информационна и комуникационна революция радикално съкращава географската дистанция, като в същото време ускорява социалните взаимодействия, давайки тласък на развитието на електронно опосредстваната постмодернистична култура в целия свят. Развитието на транснационалните медийни организации и мрежи от типа на Ted Turner’s Cable Nerwork News (CNN) помогна за създаването на ново "глобално медийно пространство", в което се играят световните политически спектакли.

Би могло да се каже, че тези два процеса олицетворяват променените международни отношения в началото на 80-те, докато определяща за третата група събития е колапсът на комунистическите диктатури в Източна Европа и последвалото разпадане на Съветския съюз, разчистили ново пространство за възникване на по-отчетливи условия за геополитическия постмодерн през 90-те години. Политиките за национална сигурност, които в течение на десетилетия бяха концентрирани въху "териториалните заплахи", се изправиха пред съвършено различни задачи, в сравнение с онази, с която трябваше да справя милитаризмът от епохата на студената война, а именно - със заплахата технологиите за масово унищожаване, създадени за разпространявяне властта и контрола на създалите ги големи сили, да попаднат в ръцете на малки държави или дори на недържавни играчи. С края на студената война, политиците постепенно осъзнаха, че ще им се наложи да се съобразяват с условията на глобалното "рисково общество", породено от военно-индустриалните комплекси на студената война (Бек, 1998).

Понятието за "геополитическите условия на постмодерна" не представлява "глобално" описание на световната геополитика през новото хилядолетие - обективизацията на тенденциите и сумирането на изискванията на подобна инициатива са проблематични по самата си същност. Това понятие е по-скоро опростено и поставено в определени условия, в смисъл, че всяко различие между модерна и постмодерна е, в крайна сметка, доста грубо и условно и може да бъде открито в критичния анализ на геополитическите дилеми, с които се сблъсква външната политика на САЩ (1). Тук използвам това понятие като евристично - за описанието на определени структурни трансформации и технологични условия, които преструктурират геополитиката в края на ХХ век; за да дам характеристика на някои съвременни геополитически дискурси и практики в САЩ, свързани с тези промени; както и за идентификацията на критичните геополитически въпроси, които задължително следва да бъдат зададени и които касаят въпросните геополитически дискурси и практики. Следващите три части от настоящата статия разглеждат как тези три процеса - глобализацията, информационализацията и рисковото общество - въздействат върху държавите и световния ред, практиката на държавното управление и осмислянето на безопасността в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Държавите: двойнственият характер на глобализацията и кризата на държавното управление

Макар марксистите да са прави, твърдейки, че капитализмът винаги е бил глобален, истината е, че доминантната организационна структура на капитализма през първата половина на ХХ век е предимно статична. Всяка от великите държави разполага със своя ограничена и сравнително автономна държавна икономика, характеризираща се със специфични режими на натрупване (регулативни режими, взаимоотношения между капитала и труда, технологични и юридически парадигми) и доминирана от привилегировани "национални индустриални или финансови лидери". Ранните геополитици, като Макиндер, са склонни да подкрепят икономическия национализъм, недвусмислено препоръчвайки на британските фирми например, да наемат британски работници и да строят британски бойни кораби (макар че в този случай понятието "британски" означава "имперски", а не се отнася само за Британските острови). Днес, глобализацията окончателно се е утвърдила като определящ процес за края на ХХ и началото на ХХІ век, което прави неизбежен прехода от ерата на държавите на структурния капитализъм към тази на глобалния капитализъм.

В същото време, проблемът с реториката на "глобализацията" е, че тя се използва прекалено мащабно без да е добре осмислена. Глобализацията може най-добре да бъде осмислена като превъзходство над териториалността на държавния капитализъм, неговите граници, режими и хоризонти, но не и над териториалността, сама по себе си. Преместването и заместването на пространствата на държавия капитализъм олицетворяват последователността на наддържавната териториалност на капитализма, мрежите от институции, които все още се създават, и играчите, свързани от технологичните системи и комуникационните потоци.

Най-добре позната е взаимнообвързаната сфера на "глобалното финансово пространство", представена в глобалните градове и свързана с основните световни пазари и най-важните офшорни зони, разположени извън рамките на международната финансова регулация (Лейшон, 1996). Добре познато е също новото пространствено разделение на труда с неговите международни високотехнологични клъстери, разделението между административните и операционни поделения, договорите с подизпълнителите и гъвкавите производствени мрежи, кооперирането на производители, доставчици и финансови институции в конгломерати (т.нар. кейрецу в Япония) и мрежите на отрасловите пазари, експортно-индустриалните зони, както и със системите за управление на материалните потоци "точно навреме" и мрежите за разпределение (Кокс, 1997; Даниелс и Ливър, 1996). Често характеризирани като глобални, тези икономически и техно-териториални комплекси всъщност се намират в силно концентрирани и определени местоположения, заобикаляйки и игнорирайки огромни зони от земното кълбо.

Развитието на новите техно-териториални комплекси, свързани с финансите и производството, много сериозно промени условията на упражняването на геополитическата власт в края на ХХ век. Сегашната глобална финансова система възникна вследствие влиянието на множество различни фактори: колапсът на Бретънуудската система, възходът на офшорните финансови пазари, политическото решение за прекратяване регулирането на финансовите пазари, глобалното развитие на телекомуникациите и появата на ново поколение финансови инструменти и продукти (Корбридж и др., 1994; Лейшон и Трифт, 1997). Тези фактори доведоха до "детериториализацията" на старата международно финансова система, в която държавите бяха много по-могъщи регулиращи играчи, отколкото са днес, и формираха много по-гъвкава и променлива транснационална финансова мрежа, където доминират частни играчи и пазари, стоящи над регулиращата власт дори на най-могъщите държави. Благодарение на своята мощ и достъпност, тази мрежа представлява своеобразна "държава-фантом" (Лейшон и Трифт, 1997).

Геополитическите условия на модерна се характеризират с общото съответствие на държавната власт и капиталистическата териториалност. Всяка велика държава притежава своя специфична икономическа база и държавна форма на капитализъм (включително инспирирания тот Форд държавен капитализъм или т.нар. "социализъм" в Съветския съюз). Геополитическите условия на постмодерна, напротив, се характеризират с задълбочаващо се разделение между държавната власт и капиталистическата териториалност. Икономическите структури и финансовата власт се организират в мащаби, надхвърлящи властта дори на най-могъщите държави. Проблематичната дефиниция на геополитическите условия на постмодерната епоха не се изчерпва с преувеличената теза за "края на националната държава", а е свързана по-скоро с идеята за "глобализацията на държавата" (Оме, 1995). Това е процес, в чиито рамки националните институции, политиката и практиките са принудени да се приспособят към развиващата се динамика и търсенето на световната капиталистическа икономика (Херод и др., 1998). Процесът на глобализация обаче, се характеризира с наличието на множество неопределености, като по-долу ще изброя четири от тях, които смятам за заслужаващи внимание.

Първата неопределеност касае световните пазари, частните играчи и мрежи в контекста на международното регулиране. От една страна, международната финансова система, преките чуждестранни инвестиции и търговските отношения се нуждаят от прогнозируем и стабилен набор от правила за прозрачно и ефективно осъществяване на бизнеса. От друга страна, много от ключовите частни играчи в световната икономика се стремят да избегнат подобно регулиране, да продължат да действат непрозрачно, особено що се отнася до правилата за максимизация на потенциалната печалба. Като последица от това неистово търсене на свръхпечалба, се очертава тенденция към нарастване на структурната нестабилност и риска. В центъра на днешната световна икономика се намира "сложна, разраснала се, променлива и рефлексивна международна финансова система, която, на практика, непрекъснато се стреми да изпревари доминиращите държавни норми и правила" (Лейшон и Трифт, 1997). Именно това предопределя променливостта и нестабилността, които ще характеризират глобалната икономика и политика през новия ХХІ век.

Като цяло, през последните две десетилетия транснационалният капитализъм се характеризира с натрупването на огромни богатства в ръцете на изключително тесни прослойки и неравенство в доходите в целия свят, както и с изострящи се класови, екологични и регионални конфликти. Историческата тенденция на капитализма да генерира свръхпроизводство и криза на недостатъчното потребление, което, на свой ред, поражда дълбока институционална нестабилност, политически екстремизъм и масово насилие, създаде сериозни проблеми през ХХ век, ще се прояви с още по-голяма сила и със сигурност ще генерира опасна нестабилност и през новото столетие.

Втората неопределеност засяга т.нар. Вашингтонски консенсус между международните регулатори, транснационалните бизнес елити и националните политици от Г-7 (днес, Г-8), обединяваща водещите индустриални държави. Формиран около неолибералните принципи за свободната търговия, реформите на управлението и по-голямото отваряне на държавите в рамките на световната икономика, този консенсус винаги е бил елитарен, успешно приспособявайки се към новите сили, проблеми и дневния ред, свързан с предизвикателството на управлението на глобалната икономика през последното десетилетие. Въпреки това са налице признаци за уязвимостта на този консенсус. Това е очевидно по отношение на САЩ например, където популисткия едностранен подход традиционно се ползва със силната политическа подкрепа на Конгреса. През последните няколко години този подход принуди президента Клинтън да промени плановете си за оказване финансова помощ на Мексико, което би улеснило преговорите за подписането на търговско споразумение между двете държави. Фактът, че на президента на САЩ се налага постоянно да води борба за финансирането на такива международни институции, като МВФ и ООН, както и на международните миротворчески операции на американската армия, е доказателство за дълбокото нежелание на държавата-хегемон да играе ролята на глобален стабилизиращ фактор. Международните институции, опитващи се прокарват своя модел за нов световен ред, могат да създадат сериозни проблеми в бъдеще. Освен това, американската хегемония и доларовата дипломация се сблъскват с противодействието на много държави, както и на определени кръгове в международните институции. Всичко това означава, че "Вашингтонският консенсус" вече губи характера си на елитарен консенсус.

Третата неопределеност касае онези държави които се глобализират, но едновременно с това, се противопоставят на глобализационния процес в онези сфери, които засягат съществуването на специфичния им политически, икономически и културен модел. Политическите и икономически елити на такива държави като Мексико, Южна Корея, Индонезия, Тайланд и Китай се стремят да използват глобализацията за разширяване и укрепване на мощта си, но в същото време укрепват вътрешните властови структури и влиянието, което те гарантират. В резултат от това възниква феноменът на т.нар. "кланова глобализация", в рамките на която местните елити използват чуждестранните инвестиции и провеждат структурни реформи, насочени преди всичко към собственото им обогатяване, както и това на техните социални и семейни мрежи. Когато тези стратегии излязоха извън допустимите рамки, те генерираха финансова (а след това и законодателна) криза, както стана в Тайланд, Южна Корея и Индонезия, през 1997 и 1998. Способността на МВФ да "разрешава" бъдещите кризи от този тип изглежда съмнителна, при положение, че фондът продължи да прехвърля своите неолиберални задължения, да налага бюджетни ограничения и да обвинява за кризите "държавите", а не "пазарите".

Четвъртата неопределеност касае държавите, извън избраната група страни от първо и второ ниво, които не могат да се справят добре с предизвикателствата на съвременното развитие. За много от тях, глобализацията означава понижаване на жизненото равнище и ръст на задлъжнялостта им, задълбочаваща се деиндустриализация, а също нарастваща престъпност и корупция. Някои бивши комунистически държави от Централна Европа и Евразия се сблъскват със сериозни проблеми при прехода си от планова към капиталистическа пазарна икономика (Пикълс и Смит, 1998). Те са изправени пред необходимостта от институционални реформи, промени в управлението, демократизация и екологичен мениджмънт в условията на крайно недостатъчно обществено финансиране. Към тези предизвикателства следва да прибавим нарастващата власт на мафията, "сенчестата" капиталистическа икономика, както и потискането на малцинствата - взето заедно, всичко това създава условия за значителна геополитическа нестабилност (Фриймън и Андреас, 1999). В много подобни ситуации, геополитическите спорове за територии и граници се популяризират и манипулират от елитите за собствената им краткосрочна изгода, илюстрация за което е трагичната съдба на бивша Югославия. Неуспешните държави, като Сърбия, Северна Корея или Беларус се присъединяват към провалилите се страни от Третия свят - от Афганистан, до Хаити и Судан, превърнали се в геополитически "черни дупки", където политическата карта на съвременния свят се прекъсва и където цари хаос (Баяр и др., 1999). Това, че бившата супердържава Русия рискува да тръгне по пътя към превръщането си в "провалила се държава" (статията е писана през 2000, т.е. преди идването на Путин на власт - б.р.) е може би най-голямата геополитическа драма в историята, неслучайно мнозина американски анализатори в сферата на сигурността лансират сценарии за една "Ваймарска Русия”, подчертавайки опасността от крах на демокрацията в тази страна и възможния възход на един твърд национализъм.

Тоест, геополитическите условия на постмодерната епоха се определят от процесите на глобализация с техните системни противоречия, идеологическа уязвимост, политическа нестабилност и все по-ясно очертаващата се криза на държавното управление. За транснационалните елити и техните представители в правителството на САЩ, тези неопределености на глобализацията пораждат плашещи предизвикателства и проблеми. Опитвайки да се справят с тях, те разчитат, като минимум, на две достатъчно ясни групи от мерки и практики, съобразени с новия геополитическия дискурс.

Първата концентрира усилията върху опита за координиране на управлението (доколкото това е възможно) на все по-сложната и нерегулирана световна икономика. Американските стратези и хората, които вземат най-важните решения, вече са много по-добре осведомени за силата на финансовите мрежи и нестатичните играчи (мениджърите на взаимните фондове, агенциите за оценка на кредитния рейтинг, финансовите медии и спекулантите от застрахователните фондове) при формирането на глобалния ред (безредие). През 90-те години новите дискурси, в чиито рамки старомодната геополитическа реторика бива засенчена от новите геофинансови фактори, завоюваха доминиращи позиции, като се наложи представата за тясната взаимна обвързаност на случващото се в икономическата и политическата сфера в различните точки на света ("трябва да подкрепяме икономиката на Бразилия, за да гарантираме собствената си сигурност").

Тази смес от дискурси представлява елитни конструкции, които обикновено не са особено популярни и подкрепяни. Независимо от това, въпросът е, дали те могат да бъдат успешни при галванизацията на политическата активност по време на кризата, чието настъпване изглежда неизбежно? От гледната точка на критичната геополитика, тези дискурси са прекалено наситени с взаимоотношенията на властта, представляваща интересите на транснационалния икономически елит, за сметка на по-демократичните, егалитарни и жизнеспособни визии за световната икономика.

Втората група нови дискурси касае острите проблеми на "провалилите се държави" - от глада и генодица в субсахарския регион до етническите чистки в Югоизточна Европа и криминалните революции в Евразия. През новия ХХІ век критичната геополитическа динамика ще се определя от отговора, който развитите държави ще могат да дадат на "настъпващата анархия", породена от рушащите се държави и гангстерския капитализъм, който се интегрира в собствения им свят посредством имигрантските и бежански вълни, транснационалната престъпност и ежедневните белези на неуправляемия хаос (Каплан, 1994). Политическите импулси към отстъпление зад укрепените граници и съществуващата политика на сдържане ще влязат в открит сблъсък с по-интернационалистичната политика, разчитаща на "избирателния интервенционизъм", целящ създаването на международни протекторати и въвеждане на мерки за опека в обзетите от криза зони, както стана в Косово и Източен Тимор през 1999. Този отговор на богатия свят ще бъде силно повлиян от динамиката на "хаоса" и неговата интерпретацията в медиите.

Държавното управление: информационализацията, телевизията и геополитиката

В началото на ХХ век (1904) Хилфорд Макиндер описва, в най-общи черти, геополитическите условия на модерната епоха като "затворено пространство" и конкуриращи се териториални империи, говорейки за "пост-Колумбовата епоха", в която разширяващите се железопътни и комуникационни мрежи изместват силовия баланс към Хартленда на Евразия. В края на ХХ век развитите транспортни и комуникационни мрежи очертават новите геополитически условия, в които "киберпространството" и технологичните империи придобиват все по-голямо значение, а епохата на постмодерната информационализирана геополитика се олицетворява от междуконтиненталните балистични ракети, т.нар. "революция във военната сфера" и CNN. Информационализацията, както и глобализацията са удобното название за сложната и многоизмерна проблематика, променяща пространствените взаимоотношения между мащабите и местоположенията в края на ХХ век. Породена от сливащите се в едно компютърни, комуникационни и транспортни технологии, информационализацията е от ключово значение за геополитиката, макар това все още да не е достатъчно артикулирано (2). Също както и осъществяването на държавното управление от държавите-хегемони, геополитиката е обусловена от множество технологични системи - от апаратурата за събиране на данни до военните защитни комплекси и транснационалните телекомуникационни системи. В същото време обаче, геополитиката е нещо повече от практика на държавното управление в среда, доминирана от технологичните системи - тези високотехнологични системи сами по себе си представляват разширени държави и цивилизации. Те формират това, което можем да определим като "геоинформационни империи", покриващи глобалното политическо пространство с електронни мрежи и културни кодове, което, наред с държавното управление, има властта да определя и разграничава онова, което възприемаме като "реалност". Взаимоотношенията между тези геоинформационни империи и практиката на държавното управление в глобалната политика, са ключов аспект на геополитическите условия на постмодерната епоха. Сред изключително важните аспекти на тези условия през последното десетилетие (т.е. през 90-те години на ХХ век - б.р.) са взаимоотношенията между държавното управление в САЩ и т.нар. "глобална телевизионна мрежа".

Появата на телевизията като доминантен способ на масова комуникация между лидерите и населението за първи път оказва значително въздействия върху геополитическата практика по време на Витнамската война (макар че широките взаимоотношения между масовите медии и геополитиката съществуват още през ХІХ век). През 90-те години развитието на транснационалните телевизионни мрежи и възможността да бъдат отразявани в реално време горещите международни кризи, даде тласък на този импулс. Телевизията породи това, което Майкъл Игнатиев (1997), дефинира като "електронен интернационализъм", свързващ съзнанието на световните "цивилизовани зони" със страданията на световните "диви зони", където войната, анархията и гладът са правило. Това "съдейства за премахването на преградите на гражданството, религията, расите и географията, разделящи досега моралното ни пространство на части, за които бяхме в състояние да поемем отговорността, и части, които оставаха извън рамките на нашето разбиране", формирайки ново "глобално съзнание" (Игнатиев, 1997).

Концептуализиран обикновено като "ефекта CNN" (след появата на телевизионната новинарска мрежа на медийния магнат Тед Търнър), феноменът на "глобалната телевизия" оказа силно влияние върху подкрепата за войната в Персийския залив през 1991, решението на администрацията на Буш-старши да се намеси в гражданската война в Сомалия, последвалото решение на Бил Клинтън за изтегляне от тази страна, както и върху американските намеси в Хаити, Босна, Косово и Източен Тимор. В същото време обаче, анализите на "ефекта CNN", направен от самите журналисти, отхвърлят гледната точка на тази медия. Така, Уорън Стробъл (1996) твърди, че "ефектът CNN", дефиниран като "загуба на политическия контрол", не съществува, а взаимоотношенията между медиите и политиците са по-тънки и ситуационни. Той посочва, че при наличие на подходящи условия медиите могат да окажат мощно въздействие върху политическия процес, но "тези условия почти винаги се установяват от самите политици или от нарастващия брой играчи на международната сцена" (1996). Подобен аргумент, изтъкнат от хора, работещи вътре в геоинформационните империи, разглежда медиите по-скоро като значим канал за разпространяване на новините, отколкото като мрежови играч, определящ кое е новина, защо е новина и как следва да бъде представено като новина (Люк и О'Тоъл, 1997). В стремежа си да опровергаят ограничените линейни модели на влияние, тези анализатори не успяват да обяснят, как съвременните телекомуникации представят световната политика, съобразно собствената си медийна култура.

Възможностите на новите медийни организации да разполагат спътникови системи, които са в състояние да ретранслират в реално време картини от горещите геополитически точки, ускори темповете на дипломацията и държавното управление в края на ХХ век. Те предоставят на политиците и обществеността уникален интелектуален ресурс, позволявайки им по-добре да визуализират конкретните прояви на кризата в някой отдалечен регион (макар че обикновено не дават цялостна картина, отразяващи сложността на кризата). Тези образи и информационни потоци обаче придават на кризите онази непосредственост и близост, която може да ерозира ограничените стратегии и моралната география на политиците. Определени, постоянно налагани телевизионни образи могат да формират съответните императиви на ангажираност и отговорност, особено при наличието на вопиющи нарушения на човешките права в регионите, които са маргинални, в стратегически план, и отдалечени - в географски (Ротбърг и Уайс, 1996). Това може да постави политиците пред сложни дилеми, тъй като ги вкарва в капана на универсалната география на моралната отговорност, асоциирана с "хуманността", както и на много по-ограничената география на "жизнените национални интереси", базиращи се на стратегическите съображения и задължения (Най, 1999)

Докато телевизионните образи са в състояние да провокират и възбуждат "глобалното съзнание", "електронният интернационализъм" изтрива границите. Съвременните телекомуникации и мрежовите играчи демонстрират тенденция да представят геополитическия конфликт като телевизионни спектакли, в които определени ясно кодирани протагонисти са основните актьори в драматичния конфликт, развиващ се на локалната сцена. Концептуализацията и презентацията на геополитическата реалност демонстрира тенденция да бъде във все по-голяма степен визуална, залагайки на драматичните образи и острите сцени, управлявайки целия спектакъл и повдигайки "проницателни" въпроси пред аудиторията. Без наличието на подобна, достатъчно ярка визуалност - бежанци, кланета, концентрационни лагери, горящи къщи, масови демонстрации и танкове по улиците - определени събития не могат да бъдат представени на аудиторията като действително случващи се, т.е. "реални". Без наличието на лесна за разбиране сюжетна линия и съответните образи, определени спектакли трудно могат да бъдат концептуализирани и представени от масовите медии. Само кризи с подходящ, привличащ вниманието на публиката сюжет, могат да "пробият" на телевизионния екран и да бъдат осветени подобаващо от тях. Развлекателният принцип неизбежно оказва влияние върху начина на отразяването им и върху комуникацията, представяйки геополитическите конфликти като дълбоко драматични, с борещи се помежду си главни герои, високи залози и сериозен потенциал от високотехнологични специални ефекти. Съществено е и запълването на геополитическите конфликти, като сериозни дилеми на международната политика, със сензационни истории с участието на различни знаменитости. Делото на О Джей Симпсън, смъртта на принцеса Даяна или любовната история на Бил Клинтън и Моника Люински са пример за безумно манипулиране с помощта на подобни знаменитости, довело до превръщането на сравнително банални и незначителни събития в световни новини. В същото време, в сянката на тази преднамерено подавана и раздухвана информация, останаха такива вяло протичащи, но изключително значими геополитически събития като руската финансова криза от 1997-1998 или задълбочаващата се екологична деградация на планетата.

Силата и способността на телевизионните образи да обуславят геополитиката беше очевидна в еволюцията на американскатах външна политика срямо Босна и Косово. Войните в бивша Югославия, започнали през 1991, застрашаваха такива класически стратегически интереси на западните държави, като достъпа до петролните ресурси или силовия баланс. Следователно, САЩ и НАТО първоначално се придържаха към политика на ограничено ангажиране, представяйки кризата като "хуманитарна", а не "стратегическа". Но, когато Босна придоби символично значение за западните държави заради последователните провали на ЕС, ООН, а след това и НАТО, предприеха решителни мерки за прекратяване на етническите прочиствания в региона (О'Тоъл, 1999). Постоянните телевизионни репортажи и съобщенията в медиите за кланета и геноцид в този маргинален район на Европа ерозираха оправданията за разширяването на НАТО на континента. Така Босна се превърна в "стратегически знак", местоположение, станало важно заради вниманието на медиите към него, символичното си значение и относителната си географска близост до "Запада". В крайна сметка, през август 1995, НАТО (под ръководството на американците) предприе решителна намеса, бомбардирайки босненските сърби и войната приключи с подписването на Дейтънските споразумения.

Когато телевизионните репортажи за поредното клане на цивилни граждани в Косово бяха показани в целия свят, през 1998 и 1999, доверието към НАТО, като институция, способна да гарантира мира в Европа, отново беше поставено под въпрос. За западните политици, Косово беше от значение, като потенциално "етническо домино", чиято нестабилност застрашаваше и съседните държави. Така косовският конфликт "прескочи" от нивото на локален балкански сблъсък достигайки ниво на европейска криза и знак за целия свят, че геноцидът продължава да е актуален и в края на "века на Освиенцим". Подобно на Босна преди това, Косово беше "дебалканизирано" в дискурса на западната геополитика. Освен това то се превърна в "стратегически знак" и етническа пиеса, разиграваща се в "сърцето на Стария континент" и посветена на вековната борба за създаването на свободна, мирна и стабилна Европа. Косово стана сцена на една война, широко рекламирана като "хуманитарна акция". Това беше реална война, която обаче беше (и това е по-важното в случая) и символична война, целяща да затвърди кредита на доверие към НАТО, като ключов фактор за сигурността в Европа (както и да изчисти имиджа на американския президент, застрашен от импийчмънт заради аферата Люински).

Подобно на много други телевизуални драми, войните "със стратегически знак" бяха проектирани така че да се избегнат реалните жертви, особено в редиците на западните играчи. Взаимоотношенията между геополитическите практики и медиите повдигат множество критични въпроси за властта и значението на световната политика. Как и защо определени геополитически кризи се превръщат в глобални медийни събития, а други не? Как например Косово беше проектирано като глобална криза, изискваща организиран военен отговор, а събитията в Судан, Източен Тимор или Ангола, където убийствата бяха също толкова кървави и ужасни - не? Отговорът на този въпрос актуализира постоянното значение не само на континенталната география и геополитика, но и неявните културни географии на идентичността и информираността на общностите за това, как и кое се показва (или не се показва) от големите медии. "Стратегическите знаци" дължат символичното си значение на медийното внимание към тях, което пък зависи от географски и културни фактори, т.е. те не са само медиен продукт. Макар че са проектирани като "нямащи граници" и глобални, телевизионните образи и мрежите, които ги предават, принадлежат на определени държави, културни формирования и системи от идентичности. В най-добрия случай, те са "тясно глобални" и са ангажирани в упражняването на геополитическата мощ, независимо дали самите го искат (или съзнават).

Проблематиката, касаеща информационализацията на геополитиката е много по-значима от въпроса за връзката между телевизията и геополитическите кризи. Системите на информационните технологии - от военната "система на системите" С412 (команда, контрол, комуникации и компютри, разузнаване и способност за взаимодействие), до системата за глобално позициониране NAVSTAR и Интернет, са някои от техническите средства, благодарение на които САЩ съхраняват доминиращите си позиции в света. Докато мениджмънтът и манипулацията на информацията ще бъдат решаващи в геополитическата практика през новото хилядолетие, значенията и последиците от американската "информационна доминация" невинаги ще бъдат лесно разпознаваеми (Най и Оуенс, 1996). Информационализираните системи за командване и контрол могат да създадат възможност за безпрецедентна интеграция и координация в такива сфери като военната например, но в същото време трудно откриваемите компютърни "бръмбари" и "вируси" ще могат да извеждат от строя тези киберсистеми. Спътниковата мрежа за орбитално наблюдение може да помогне за засичането на възможно изстрелване на ракети, но дефектите в работата на тези системи (на каквито станахме свидетели нееднократно през последните двайсетина години) могат да провокират случайна война. В тези случаи проблематиката на информационализацията се размива в проблематиката на глобалното рисково общество.

Безопасността: глобалното рисково общество и детериториализираните заплахи

В съвременното геополитическо въображение преобладават наративите, касаещи баланса на политическите сили между конкуриращите се териториални държави. Безопасността е изцяло концептуализирана в рамките на териториалните понятия, съюзническите блокове и зоните, които трябва да бъдат защитени и обединени против външните заплахи от страна на вражески блокове и враждебни пространства. Териториалните размери и досегаемостта на противника трябва да бъдат „съкратени и сдържани”. Днес обаче проблематиката на сигурността, пред която са изправени държавите, е неизмеримо по-сложна, като експертите в този сектор говорят за „революционни промени в характера на заплахите” или за „нова парадигма на предизвикателствата пред сигурността”, възникнали вследствие на глобализацията, информационализацията и научно-техническото развитие (Картър и Пери, 1999; Краус и Уйлямс, 1996). Макар че териториалните измерения и императиви на сигурността не са изчезнали и западният истъблишмент в тази сфера смята за необходимо „неконтролируемите държави”, като Северна Корея, Ирак, Иран и Куба, да продължат да бъдат сдържани, а редица икономически и други рискове успешно „преживяха” глобализацията, заплахите вече не могат да бъдат формулирани само в рамките на пространствено-териториалната терминология. На практика, през последното десетилетие, станахме свидетели на шокиращ ръст на детериториализираните опасности и опити на доминиращите военни комплекси и алианси за сигурност да действат съобразно понятията за глобализацията на риска, породена от научно-техническия модерн (О’Тоъл, 1998). Бившият израелски премиер Шимон Перес (1993) посочва, че непрекъснато нарастват заплахите.от страна на различни нетериториални фактори, макар че и тези, свързани с териториалните противници също не са изчезнали, а президентът Клинтън смята, че нерядко между едните и другите съществува тясна връзка. Други анализатори в сферата на сигурността изследват спецификата на „постмодернисткия тероризъм”, подчертавайки, че днес основните заплахи са свързани с транснационалните терористични мрежи, а не с централизираните и йерархично структурирани държави, и застрашават не толкова териториите и границите, колкото „пространството на потоците”: стратегическите транспортни системи, жизнените икономически центрове и критичната инфраструктура (Грей, 1997; Лакьор, 1996). Призракът на терористите, притежаващи или създаващи оръжия за масово поразяване или „пробиващи” централизираната киберпространствена инфраструктура, карат някои експерти по сигурността да говорят за появата на „катастрофален тероризъм” (Картър и др., 1998). Много от тези опасности не са нови, но значимостта и специфичният им профил значително се разшириха в навечерието на новото хилядолетие.

Заплахата от детериториализацията, която най-много тревожи западните институции в сферата на сигурността, е свързана и с много по-лесния достъп до знания и материали, необходими за създаването на оръжия за масово унищожаване. Както посочва Ричард Бетс (1998), оръжието за масово унищожаване вече не представлява технологичен признак за водене на война. То все повече се превръща в оръжие на слабите, единствена надежда на маргиналните групи и бедните държави да отговорят на смазващото военно превъзходство на САЩ или другите доминиращи сили. За създаването на химическо, биологично и ядрено оръжие все още са необходими значителни технологични мощности и познание, но те вече са много разпространени и достъпни (включително „под наем”). Американските експерти в сферата на сигурността са силно обезпокоени за съдбата на „свободните ядрени заряди” на рухналия Съветски съюз, както и от потока бивши съветски оръжейни експерти, които усилено си търсят работа в чужбина (Сопко, 1996).

Ограничаването на нарастващата достъпност на знанията и ресурсите, необходими за създаването на оръжия за масово унищожение, е приоритет на западната система за сигурност, но то е свързано и с огромни проблеми. Анализът на Центъра за научни и международни изследвания към Харвардския университе на проблема с „ядреното изтичане” – т.е. продажбата, кражбата, диверсиите или злупотребата с ядрено оръжие или материали, свързани с някогашната съветска ядрена програма, показва, че докато вероятността за ядрена война между Русия и САЩ е намаляла значително, вероятността, че ядрено оръжие може да бъде използвано от различни, включително недържавни, играчи в Русия, Европа, Близкия Изток или САЩ, е нараснала. Вече станахме свидетели на редица инциденти с „изтичане на ядрени материали”, а икономическата трансформация и институционалната дезинтеграция в Русия през 90-те, превръщат бъдещите инциденти с използване на ядрени материали в напълно възможни. Авторите на анализа стигат до извода, че изтичането на ядрени ресурси „си остава изключително предизвикателство в епохата след студената война, което засега няма адекватен отговор” (1996). В рамките на днешния световен ред, където САЩ остават недосегаеми и ненадминати по отношение на военната си мощ, желанието на техните маргинализирани противници да получат възможност да нанесат адекватен ответен удар по Америка, може да стане изключително силно. Експертите посочват, че в тази ситуация политиката на сдържане вече не работи, тъй като в променливия свят на постмодерна вече не е ясно, кой може да предприеме подобна атака и къде точно се базира.

Добра представа за тази ситуация дава концепцията на Улрих Бек за „рисковото общество” (Бек, 1992). Според него, то олицетворява новия ред на модерната епоха и представлява своеобразен „втори модерн”, който следва класическата модерна епоха, породила индустриалното общество, в който „страничните ефекти” и непреднамерените последици от глобализацията се намират в постоянен сблъсък и противопоставяне. Това е същността на въведеното от Бек понятие „рефлективна модернизация” на индустриалното общество, т.е. втората вълна на модернизация, опитваща да се справи с безпрецедентните и непознати преди невидими рискове, породени от институциите, структурите и отношенията, характеризиращи класическия модерн. И макар че последният също генерира заплахи за индустриалните общности, под формата на различни социални и екологични странични ефекти, развитието и последвалите проблеми на ядрената и биохимичната технологии през втората половина на ХХ век бележат революционния, макар и останал незабелязан, преход към трансграничното глобално рисково общество, т.е. към такъв социален ред, в който опасностите вече не могат да бъдат сдържани от националните граници. Знаково събитие за този нов социален ред беше аварията в Чернобилската АЕЦ, отразила се върху екологичната ситуация в Европа и света.

Странно е, че Бек отделя толкова малко внимание на специфичните корени на глобалното рисково общество, но може да се каже, че началото му е поставено още през 1945, с появата на първите атомни бомби. Технологичният триумф на индустриалния модерн създава средства за унищожаването на съвременните градове и държави. Големият успех на модерната епоха генерира потенциала за собственото си унищожаване. Геополитическият конфликт провокира раждането на глобалното рисково общество, но драматичните последици от този факт временно биват ограничени, доколкото геополитиката на студената война измества на заден план въпросите за качествената промяна в природата на самата модерна епоха. Както посочва Бек (1998), студената война „налага определен ред в света, навлизащ в атомния век, който дава възможност вътрешните кризи да бъда изместени от външните противници”. Революционните последици от продължаващата научно-техническа модернизация така и не са осъзнати напълно. Дискурсите на „националната сигурност” оправдават развитието на някои от най-смъртоносните оръжия и вещества, създавани някога от научнотехническата цивилизация. Произведени „на сляпо” и лесно узаконени в периода на студената война, днес тези научно-технически постижения са широко разпространени, с помощта на индустриалния шпионаж и „нормалния научен прогрес, далеч извън лабораториите и държавите, в които бяха създадени.

В резултат от това съвременните геополитически условия налагат на такива държави като САЩ отчаяно да се опитват да противодействат на „страничните ефекти” на студената война, включително бумеранговия ефект от създаването на мощни смъртоносни оръжейни комплекси, които днес се превръщат в огромна опасност за своите създатели заради неконтролируемото си разпространение и/или необратимото си токсично въздействие. Фактът, че през сравнителното малкото десетилетия на студената война бяха създадени такова огромно количество смъртоносни оръжия и токсични вещества и бяха замърсени толкова големи територии, което застрашава населението на цялото земно кълбо, е по-общия и неизбежен ефект от случилото се (Кулец, 1998). За Бек, рисковото общество – това са обективните условия, в които държавите и обществата са принудени да се сблъскат със „страничните ефекти” на модернизацията, които вече не могат да се възприемат като „странични”, тъй като придобиват централно значение. Това обаче е и моментът, когато държавите и гражданите могат да осъзнаят, че множеството безпрецедентни рискове, създадени като нещо подразбиращо се от само себе си и опосредствани от такива уж рационални действия, които целят да гарантират „националната сигурност”, са довели до опасна дестабилизация и несигурност с глобални мащаби. Според Бек, рефлексивната модернизация може да бъде или просто отразяваща модернизация, поставяща под въпрос рационалността, полезността и безопасността на следването на определена модернизационна логика, или пък може да бъде модернизация, обединяваща инструменталната рационалност и търсеща „решение” на проблема с опасните „странични ефекти” на модернизационния процес. Структурата на рисковото общество на Бек, предлагаща избор между „добрата” рефлексивна модернизация и „лошата” отразяваща модернизация вероятно изглежда прекалено размита, но тя е полезна начална точка за дискусия относно съвременните измерения на националната сигурност и начините за защита от стратегическите ракети и химическо-биологичното оръжие (Фалкенрат и др., 1998). Независимо от това, дали политиката за гарантиране на съвременната „национална сигурност” разполага с все по-ограничени възможности, или пък става дума за задълбочаване и разпространяване на рисковете, това е един твърде уместен въпрос в края на най-жестокия век в човешката история.

В тази връзка, за привържениците на „критичната геополитика” изглежда уместен въпросът за структурата на детериториализираните заплахи и как те се осъзнават и представят от институциите на „националната сигурност”. Сред интересните характеристики на дискурса на детериториализираната заплаха – с целия му арсенал от глобални заговори, терористични мрежи и забранени оръжия за масово унищожаване, е тенденцията му да връща тези заплахи в рамките на териториалния регистър, т.е. да налива безформената смес от нови глобални заплахи в старите териториални бутилки. Така например, въпросът за управлението на заплахите, свързани с остаряващите военно-индустриални комплекси от времето на студената война, се изчерпва само с проблема за „ядреното изтичане” в Русия. По аналогичен начин, заплахата свързана с оръжията за масово унищожаване, се свежда до проблема за сдържането на „неконтролируемите държави” (макар че оборудването и учените, произвеждащи това оръжие обикновено са западни). Заплахите, свързани с транснационалния тероризъм, пък се свеждат до заплаха от определени държави, за които се твърди, че спонсорират тероризма (макар много често терористите да са местни, като това се отнася и за тези, действащи в западните държави). Тоест, обща тенденция е заплахата да се проектира като съществуваща „някъде там” и свързана с „тях”, без да се осъзнава, че тя всъщност е „тук” и сред „нас”. Заплахата, произтичаща от собствените ни остаряващи комплекси с химическо оръжие, рядко бива концептуализирана и адресирана към експертите по сигурността (3). Фундаменталните въпроси за генерирането, разпространението и управлението на рисковете от доскоро непознати и непроблематизирани продукти на собствената ни научно-техническа съвременност и студената война, все още не се поставят. Териториалната логика „тук” и „там”, както и етноцентричната гордост, породена от уж огромното превъзходство на „нас” над „тях”, все още определя рамките на множество съвременни дискурси за сигурността на Запада (Шапиро, 1997).

Заключение

Тенденциите към хиперболизация са обичайните проблеми на анализите, опитващи се да дефинират постмодерния свят. Това е важно, предвид стремежа ни да характеризираме геополитическата ситуация на постмодерна (определяйки самия постмодерн като отличителен момент в геополитическата история на модерната епоха, като цяло, а не като тотален разрив с нея). След като дълго време можеше да си позволи да избягва сериозната проблематизация и постановката на въпросите, свързани с очевидната криза на геополитиката на студената война, сферата на геополитическото изследване и теоретизация не беше достатъчно тясно обвързана с фундаменталните икономически, технологични, културни и политически промени, като започнем от последните три десетилетия на студената война насам.

Антиисторическата категоризация и идеологическите догми на студената война пречеха на модернизацията на класическите геополитически визии и обяснителни принципи. В геополитиката продължаваше да доминира териториалната и статична визия за световната политика, а използваните от нея методи бяха модернизирани само формално. Така, макар че нарастващото значение на икономиката, ерозията на имперската власт дори на най-големите териториална държави, разпространението на технологичното знание и нарастващата достъпност дори на най-опасните военни технологии беше отчасти признато през 70-те години, 80-те години се характеризираха с връщане на манихейската „черно-бяла” визия за световната политика, олицетворение на което стана управлението на президента Роналд Рейгън.

С краха на комунизма в Съветския съюз и възникването на нови кризи от Балканите до Азия обаче, геополитиката беше насилствено въвлечена в процеса на рефлексивната си модернизация, която и позволи да излезе извън рамките на геополитическите принципи и визии от времето на студената война. Днес геополитическата теоретизация и концептуализация активно се ангажира с проблематиката на глобализацията, информационализацията и разпространението на трансграничните рискове. Промените, които тази развиваща се динамика наложи в представите ни за пространството на глобалната политика, значението на националната сигурност и външнополитическата практика, форсираха геополитическата теоретизация (понякога против волята на самите геополитици), принуждавайки я да се откаже от прекалено опростените си и твърде статични идеологически/териториални представи. Новите геополитически дискурси, съобразени с бързите, променливи и безформени заплахи на късния ХХ век, бяха конструирани в резултат именно на тази рефлексивна модернизация, стремейки се да следват логиката на детериториализацията, без при това да се отказват от геополитическите представи, утвърдили се през модерната епоха.

Макар че днес проблематиката на геополитика неизбежно има постмодернистки характер, това не означава, че геополитическият дискурс и геополитическите практики също са станали постмодернистки. На практика, съвременните геополитически дискурси продължават твърдо да се придържат към методите на модерната епоха, опитвайки се да представят света като вече изпълнен със смисъл и да „дисциплинират” непослушната и сложна реалност, обръщайки се към непроблематизираните авторитети и знание и свеждайки детериториалните проблеми до познатите териториални регистри. Всички тези проблеми бележат и дискурса, възприет от администрацията на Клинтън, опитваща се да сведе новите постмодернистки заплахи до проблема с „неконтролируемите държави и ядрените престъпници” (Далби, 1998).

Ето защо е необходим такъв критичен постмодернистки подход към новите геополитически дискурси и практики, който да може да представи съвременните предизвикателства в цялата им сложност и да предложи решения за оцеляването или съхраняването на властовите позиции на съответните геополитически субекти. В качеството си на открита проблематика, касаеща държавите, държавното управление и сигурността в световната политика, и през новото хилядолетие геополитиката ще си остане прекалено важна за да бъде оставена в ръцете на „некритичните” (т.е. традиционните, непринадлежащи към създадената от автора школа на „критичната геополитика” – б.р.) геополитици.

Бележки:

1. Сложността на световната политика надхвърля категориите на конвенционалната и критичната геополитика. Понятията за "геополитиката на модерна и геополитиката на постмодерна" представляват груби етноцентрични категории, които определено се базират на опита на доминиращите държави в световната система. "Геополитиката на модерна", доколкото това понятие може да бъде дефинирано, е свързана с вестфалската идея за дискретните териториални държави и концептуализацията на отношенията между географията, идентичността и суверенната власт, която произлиза от Вестфалска Европа и впоследствие бива "експортирана" в целия останал свят. Тази евроцентрична схема никога не е могла да опише достатъчно адекватно хаотичните комбинации от територии, идентичности и множеството конкуриращи се суверенни властови структури, характеризиращи световната политика от ХVІІ век насам. На свой ред "постмодерната геополитика", доколкото това понятие може да бъде дефинирано, е свързана по-скоро с идеята за транснационалните потоци, а не с териториалните константи, то е характерно по-скоро за относително малките общности на развитите капиталистически държави, отколкото за цялата общност на държавите и народите в световната система. Тук концентрирам вниманието си върху дилемите на американската външна политика и макар че САЩ представляват само малка част от световното население, те влизат в новото хилядолетие като държава, която е primus inter pares ("пръв сред равни") в съвременната световна система.
2. Взаимоотношенията между "геополитиката" и "технологиите" никога не са били адекватно теоретизирани. Технологиите на войната, транспорта и комуникациите са решаващи за формирането на геополитическите условия, но нито „конвенционалните”, нито „критичните” геополитици обръщат сериозно внимание на взаимоотношенията между социо-техническите мрежи и геополитическите практики. За начало, вижте например Арман Мателар (Mapping World Communication: War, Progress, Culture, 1994).

3. В концепцията си за "нова стратегия за сигурност на Америка" Картър и Пери (1999) дефинират това, което според тях представлява "вътрешна заплаха". При това тук не става дума за някаква заплаха за американските граждани от страна на елита в сферата на сигурността или оръжейната индустрия. Става дума за заплахата от самоуспокояване, която може временно да накара САЩ да не изразходват достатъчно средства за модернизацията на въоръжените си сили.

* Авторът е професор по международни отношения в Политехническия университет на Вирджиния, САЩ и създател на концепцията за "критичната геополитика". Настоящата статия, която е публикувана през 2000, се смята за класическа, тъй като прогнозира много от процесите, определящи облика на съвременната постмодерна епоха.

{backbutton}

Известният американски историк и специалист по Съветския съюз и Русия Стивън Коен е роден през 1938. Завършва икономика и публична политика в Университета на Индиана, а докторската си дисертация защитава в Колумбийския университет. Коен е съветник на американския президент Джордж Буш-старши и член на изключително авторитетния Съвет по международна политика (CFR).

В края на 70-те Стивън Коен прогнозира промените в Съветския съюз, настъпили в хода на т.нар. „преустройство” през 80-те. Днес той преподава „История на Русия след 1917” в Ню Йоркския университет. Автор е на редица книги, по известни от които са: „Преосмисляйки съветския опит: политиката и историята след 1917”, „Провалът на кръстоносния поход на САЩ и трагедията на посткомунистическа Русия” и „Бухарин и болшевишката революция: политическа биография”. Съпругата му Катрин ван ден Хювел е главен редактор на известното списание The Nation.

Интервюто с професор Стивен Коен публикуваме с любезното съдействие на Terra America.

- Господин Коен, какви според Вас са причините за промяната в отношенията между Русия и САЩ при управлението на президентите Буш-младши и Путин (първите му два мандата)? Както е известно, в началото тези отношения бяха почти приятелски, а после се влошиха до такава степен, че някои експерти дори започнаха да ги определят като „малка студена война”.

- Отговорът на въпроса ви е сложен, по няколко причини. На първо място, защото историците невинаги осъзнават разликата между субективните и обективните фактори. На второ място, вие очевидно смятате, че историята на това влошаване в руско-американските отрошения започва някъде от 2003. Това е важно и донякъде е вярно – през 2001 и 2002 действително изглеждаше, че отношенията между двете страни могат да бъдат добри, но след това те силно се влошиха. Само че началото на това влошаване не трябва да се търси през 2003, нито дори през 2001, а още през 90-те години на миналия век. Американците трудно могат да го разберат. За разлика от тях обаче, руснаците разсъждават исторически – може би, защото имат толкова „страшна” история. Американците традиционно са склонни да мислят, че „историята е започнала вчера”, докато руснаците винаги разсъждават, че всяка история започва дълго преди да се случат конкретните събития – понякога дори много преди тях.

Затова, ако се опитваме да разберем, защо, повече от двайсет години след разпадането на Съветския съюз, американско-руските отношение отново започнаха да напомнят за студената война, ще се наложи да си припомним, какво се случи през предишните десетина години. Сред поуките от онези събития е разбирането, че „новата студена война” действително е възможна. Аз вероятно бях първият, който лансира тази теза на Запад. Започнах да пиша по темата в списание "Нейшън" още в началото на 90-те години, а след това многократно го коментирах и по различни телевизии. Тогава, през първото десетилетие на новия век, мнозина спореха с мен, дори държавният секретар Кондолиза Райс публично заяви, че не съм прав. Аргументите на онези, които твърдят, че нова студена война е невъзможна, обикновено се свеждат до следното: на първо място, Русия отдавна вече не е световна сила, каквато беше Съветският съюз, а на второ – днес между САЩ и Русия вече не съществува идеологическо противопоставяне.

Всъщност, и двата аргумента са погрешни. Те са погрешни, както от гледна точка на фактите, така и на историческата логика. Ще го разберем, ако се замислим, какво точно означава „студена война” между две държави. Да вземем например тази между Москва и Вашингтон – първата студена война между тях започва след 1917, като от 1918 до 1933 САЩ въобще не поддържат дипломатически отношения със Съветска Русия. Какво може да бъде „по-студено” от това? След това Рузвелт установява дипломатически отношения със СССР и може да се каже, че от този момент между двете страни започва период на „затопляне”.

Смисълът на този пример е да покажем, че съществуват няколко разновидности на студената война. Първата студена война между Москва и Вашингтон през ХХ век не е съпроводена от надпревара във въоръжаването и не засяга други държави – Съветска Русия поддържа търговски отношения с Германия, Великобритания и дори с Франция. Тази първа студена война много силно се отличава от студената война през 50-те години на ХХ век.

От всичко това можем да направим заключение, че студената война представлява тип отношения, при които конфликтът става по-важен от сътрудничеството, като надпреварата във въоръжаването може да стане част от нея, но това не е задължително. Между другото, без оглед на това, дали искаме да ги определяме като „студена война”, руско-американските отношения от края на 2008 например, притежаваха подобни характеристики.

Връщайки се към вашия въпрос, ще напомня, че става дума за американската политика към постсъветска Русия през последните над двайсет години. Както е известно, съществуват различни позиции относно това, кога точно настъпва краят на студената война. Когато Рейгън напуска президентския пост, през януари 1989, пише в дневника си: „сложихме край на студената война”. Тоест, той вярва, че студената война е била прекратена от него и от Горбачов. Буш-старши и Горбачов пък официално обявяват края на студената война след срещата си в Малта през декември 1989. Напомням всичко това, за да подчертая, че политическите лидери на Америка и Русия смятат, че студената война е прекратена две години преди разпадането на Съветския съюз. След краха на СССР обаче, позицията на американците се променя и, когато Клинтън идва на власт през 1993, започва да провежда спрямо Москва политика, базираща се на тезата, че Русия е загубила студената война. Тук не става дума само за дълбоко погрешна интерпретация на историята, а за фалшиво твърдение, оказало и продължаващо да оказва огромно влияние върху вземането на политическите решения в Америка.

Ако приемем, че в студената война има победена страна, а именно – Русия, това означава, че САЩ могат да се държат с нея като държава-победител, т.е. че имат повече права от Русия, която е длъжна да приеме унизителното си положение и да подчини интересите си на тези на Америка, а Москва да се съобразява със съветите на Вашингтон в своята външна и вътрешна политика. В политиката на Клинтън към постсъветска Русия могат да се изтъкнат четири основни компоненти, които и днес, двайсет години по-късно, представляват основния проблем в диалога между двете държави.

Първият компонент на тази политика е експанзията на НАТО. Прието е да се смята, че тя започва едва по времето на Буш-младши, но това не е вярно. Още администрацията на Клинтън работи в тази посока, така че този процес продължава вече двайсет години. Ще напомня, че системата за противоракетна отбрана също е сред проектите на НАТО.

Вторият принцип на американската политика към Русия може да се характеризира с понятието „избирателно сътрудничество”. То много често беше използвано от Хилари Клинтън, а сегашният посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол го употреби, опитвайки се да осмисли близкото минало на Русия. Какво означаваше понятието „избирателно сътрудничество” през 90-те години и какъв е днешният му смисъл? То означава, че Москва трябва да се съгласи да направи много сериозни отстъпки пред САЩ, докато те не са готови да направят никакви отстъпки пред нея. С други думи, диалогът между двете страни очевидно не е равнопоставен. Можем да посочим маса примери, свидетелстващи за този аспект на американската политика към Русия.

Третият компонент на тази политика е „прокарването на демокрацията”. Хиляди американци се отправиха към Русия (с помощта на федералното правителство и на различни частни фондации) за да демонстрират нагледно на постсъветска Русия, как да се превърне в капиталистическа и демократична държава. Американците буквално заляха Русия, прониквайки дори в администрацията на Елцин – хора като Джефри Сакс например, имаха собствени кабинети в различни руски министерства. Те пишеха закони за страната, при това не само в сферата на финансовата политика, но и на образованието. На практика, бяхме свидетели на мащабна инвазия в Русия и опит на САЩ да трансформират посткомунистическа Русия, така както смятаха за необходимо и за нея, и за себе си.

Четвъртият компонент беше игнорирането на интересите на руската национална сигурност. В продължение на двайсет години Америка не се съобразяваше с тях. Вашингтон не смяташе за нужно да попита Москва „Съгласни ли сте с това? Не засрашава ли то националната ви сигурност? Не е ли проблем за вас?”. Разбира се, всичко започна с вече споменатата експанзия на НАТО. Последва нахлуването на САЩ в Ирак и събитията, станали известни като „арабската пролет”, а след това – войната в Либия. Най-ярката проява на философията на този подход стана разполагането на системата за противоракетна отбрана в Европа.

В очите на Москва всичко това изглежда по един и същи начин – Америка предприема действия, отговарящи изключително на интересите на собствената и сигурност, отделен въпрос е, колко широки са тези интереси и доколко разумна е подобна политика. Именно това е основния и естествен подход на Вашингтон към всички преговори с Москва от 90-те години насам. Смятам, че именно той породи всички проблеми в отношенията между двете страни.

Нещо повече, според мен, войната с Грузия през август 2008 беше (макар и косвено) американско-руска война. САЩ създадоха грузинската армия, а американските военни съветници съпровождаха придвижването на грузинските части. Тоест, това беше класически конфликт в рамките на една студена война – не истинска война, защото американците и руснаците не стреляха един в друг. Но руснаците стреляха по грузинците, а грузинците стреляха по тях. Това беше изключително опасен момент. Почти двайсет години след краха на Съветския съюз, това бе ярко доказателство, че определени процеси в отношенията между Русия и САЩ се развиват съвършено неправилно.

Как обаче САЩ интерпретират тази ситуация? Как Америка обяснява, защо днес, двайсет години след разпадането на СССР, когато нашите две страни би трябвало да са партньори, отношенията между Русия и Америка изведнъж толкова заприличаха на нова студена война, дори ако не искаме да ги определяме по този начин? На практика, единственият отговор на този въпрос, който дават във Вашингтон – без значение в коя медия и кой точно го казва – анализатор, журналист, политик или чиновник – е „за всичко е виновен Путин”, или „нещата тръгнаха на зле при Путин”. С други думи, влошаването на отношенията между Русия и САЩ се представя като „следствие от политиката, която Путин провежда в страната и извън нея”.

Подобен отговор обаче, тотално зачерква от историята предишните десет години – от 1993 до 2003. Когато всичко това действително започна – по времето на Елцин и Клинтън – никой дори не беше чувал за Путин. Ето защо обвиненията срещу Путин водят до две неща – зачеркват от историята 90-те години, т.е. периода, когато започна всичко, и снемат всяка отговорност за случващото се от САЩ. Затова версията, че всичко ще се промени, когато Путин се оттегли, е съвършено погрешна, това е нежизнеспособно в аналитичен план твърдение.

-  Бихте ли коментирал ключовите събития от последния период – войната в Афганистан, войната в Ирак, т.нар. „цветни революции” и войната в Южна Осетия. Как се отразиха те върху отношенията между Русия и САЩ?

-  Ако се замислим и осъзнаем, че цялата история съвсем не започна през 2003, всяко от тези събития може да бъде анализирано в правилния контекст. Да започнем например, от 2001, когато, на 11 септември, САЩ бяха атакувани от терористи. Смятам че това събитие е най-важното в цялата верига, защото именно случилото се след него и това, как действаше Америка, породиха впоследствие у Москва усещането, че Русия е била предадена. На 11 септември 2001, новият руски президент Путин се оказа първия държавен глава, обадил се по телефона на Буш. За този период със сигурност знаем две неща. Първото са думите, които той е казал на Буш: „Джордж, ние сме с вас. Готови сме да направим всичко за да ви помогнем”. Второто е, че когато няколко месеца по-късно започна войната в Афганистан, Русия много помогна на Америка, буквално спасявайки живота на стотици американски войници. Днес тази история е почти забравена, но е важно да помним, че Путин предостави . на САЩ авиация, превъзходната разузнавателна мрежа, останала на руснаците след изтеглянето им от Афганистан, както и помощта на т.нар. „Северен алианс” – коалиция, подкрепяна от Русия още от 90-те години. Тоест, в тази война Москва помогна на Вашингтон повече, отколкото която и да било държава от НАТО.

В Америка приеха това като нещо нормално. Помня, че тогава ме бяха поканили, заедно с Робърт Лангфорд, в едно телевизионно шоу и той каза следното, изразявайки мнението на мнозина американци: „Всичко това е много впечатляващо. Напомня ми за зараждането на съюза между СССР и САЩ в началото на Втората световна война. Всичко отлично се нарежда и вече ще бъдем партньори с руснаците”. Отговорих му: „Почакайте, днес сме наясно само, че Путин направи много за САЩ. Но от 90-те години насам, в отношенията ни има един проблем, който се казва „избирателно сътрудничество”. Как Буш ще се реваншира на Путин? Защото партньорството означава взаимна подкрепа. Двама души не могат да се смятат за партньори, ако единият дава всичко на другия, а той не прави абсолютно нищо за него. Това вече не е партньорство, а нещо съвсем друго”.

Какво обаче се случи след нападението от 11 септември и войната в Афганистан? Путин разчиташе, че между двете държави ще бъдат установени истински партньорски отношения и ще успее да разреши създадения от Елцин проблем. Само че се случи точно обратното. През следващите две години Буш разшири още повече зоната на НАТО, която плътно се доближи до руските граници. Освен това той денонсира споразумението за противоракетната отбрана, което беше в основата на ядрената безопасност на Русия. Припомняйки си това, и Путин, а впоследствие и Медведев нямаше как да се удържат и да не използват думата "предателство".

В крайна сметка, Путин стигна до извода, че политическите принципи на САЩ от 90-   те години, отреждащи на страната му подчинено, спрямо Америка, положение, продължават да са в сила и, че при новия президент, т.е. десет години по-късно, Русия няма шанс да стане равноправен партньор на САЩ. Руският лидер беше категорично против военната интервенция в Ирак и американците го знаеха. Според него, нямаше никакви доказателства, че Саддам Хюсеин действително разполага с оръжия за масово унищожаване (тук е мястото да напомня, че руското разузнаване в Близкия Изток по нищо не отстъпва на американското). На второ място, Путин смяташе, че конфликтът ще дестабилизира целия близкоизточен регион. Русия също разполага с ракетно оръжие, освен това на територията и живеят около 20 млн. мюсюлмани. След началото на войната в Ирак нарасна потенциалната заплаха за Русия в Северен Кавказ, в Чечения. Руският лидер категорично не искаше да допусне подобно развитие, но САЩ не се съобразиха с мнението му и нападнаха Ирак.

- Да се върнем към въпроса за другите събития, разделили Русия и Америка - терористичното нападение в Беслан, т.нар. "цветни революции", войната в Южна Осетия и т.н.

- Ако си припомните публикациите за терористичното нападение в Беслан в западните медии, ще видите, че само няколко дни след трагедията те започнаха да обвиняват за нея не друг, а президента Путин. Твърдеше се например, че операцията за освобождаване на заложниците е била осъществена неправилно, вместо да се използва момента и да бъде заявено, че Русия, подобно на САЩ преди това, е станала жертва на терористично нападение и, че двете страни имат общ враг - терористите. Процесът на демонизацията на Путин отиде твърде далеч. Затова, когато руският президент отмени преките избори за губернатори в Русия, беше обвинен, че се е "възползвал" от ситуацията. Истината е, че корените на проблема с губернаторите могат да се открият още през 90-те години, когато въпросните губернатори, без значение дали бяха избрани или назначени, се оказаха толкова корумпирани, толкова много крадяха и не се съобразяваха със законите, приети в Москва, че възникнаха сериозни съмнения, дали Русия ще успее да оцелее като единна държава. Затова лично аз смятам, че решението на Путин да назначава губернаторите за да гарантира лоялността им към централната власт в Москва беше разумно.

- Как бихте характеризирал политиката на "презареждане" в отношенията с Русия, прокламирана от президента Обама? Какво се промени с идването му в Белия дом?

- Още веднъж ще повторя, че американската политика спрямо Русия от 90-те години на миналия век твърде малко се е променила до днес. При това тя има надпартиен характер. Буш просто реши да продължи да я следва, същото прави днес и Обама. Защо обаче сегашният американски президент реши да преразгледа политическите си тези? За това има както субективни, така и обективни причини. Като цяло, идеята за "презареждането" беше лансирана от Джо Байдън, който предложи на Обама да я използва по време на първата си предизборна кампания. Той обяви, че руско-американските отношения вървят към задълбочаваща се криза и това следва да се промени.

Струва ми се, че войната в Грузия през 2008 беше своеобразен шок за американската политическа класа. На практика, за първи път от Карибската криза насам, се заговори за използване на ядрено оръжие. Твърдеше се, че вицепрезидентът Чейни е препоръчал изпращането на американски ракетни установки в Грузия. Говореше се също, че руснаците вече са прекарали през тунела и са разположили свои ракети (макар и без ядрени заряди) в Южна Осетия. И макар че това бяха само разговори за евентуална ядрена конфронтация, самият факт беше многозначителен и означаваше две неша. На първо място, че отношенията между Русия и САЩ действително са се влошили. А на второ, че са се влошили дотолкова, че двете страни сериозно са обмисляли използването на ядрено оръжие. Не забравяйте, че тези събития бяха пряко свързани с разширяването на НАТО и т.нар. "цветни революции, които, сами по себе си, нямаха никакви политически последици за Русия, но все пак представляваха известна заплаха за нея. Ако "цветните революции" се бяха оказали успешни, Грузия и Украйна щяха да станат членове на НАТО. Всъщност, само германското противопоставяне стопира опитите за ускореното им интегриране в пакта.

В тази връзка ви предлагам да си представите нещо, което за нас, американците изглежда като чиста фантастика. Преставете си например, че събуждайки се един прекрасен ден, открием, че в Канада и Мексико са разположени огромни руски военни бази. Вероятно само няколко часа по-късно би стартирала процедура по импийчмънт на президента на САЩ. В същото време обаче, ние, самите смятаме, че можем да постъпваме по подобен начин към Русия. Приемахме за съвсем нормално да създадем военни бази на НАТО в Украйна и Грузия. Именно така виждаха нещата в Москва и тъкмо това беше главната причина за войната в Грузия. Не е правилно всички тези събития да се изваждат от историческия контекст. Юшченко непрекъснато повтаряше, че Украйна трябва да стане член на НАТО, т.е. в очите на Москва това беше съвсем реална заплаха, още повече, че Вашингтон открито подкрепяше украинската интеграция. Нещата опираха до самата логика на разширяването на НАТО в сърцето на постсъветското пространство. Балтийските държави вече бяха влезли в НАТО, така че защо разширяването да не продължи с присъединяването на Украйна и Грузия към пакта?

Малко преди да почине, Джордж Кенън заяви, че разширяването на НАТО е било най-голямата грешка в американската политика след разпадането на Съветския съюз. Джордж беше прав и днес виждаме последиците от тази грешка. Но, да се върнем към темата за "презареждането". Шокът от случилото се по време на войната в Южна Осетия, накара мнозина да осъзнаят необходимостта от промени. Освен това, всички отлично разбираха, че сътрудничеството с Русия е изключително необходимо, предвид продължаващите войни в Ирак и Афганистан. Както и, че Иран се е превърнал в огромен проблем и всички преговори без руско участие са обречени на провал.

Що се отнася до Афганистан, вече беше станало ясно, че пътищата през Пакистан са ненадеждни и американците се нуждаят от помощта на руснаците за да гарантират доставките за своите военни части. Само че администрацията на Обама възприе изключително погрешен подход по въпроса за взаимодействието с Русия и сама развали всичко.

На първо място, Белият дом реши, че вече си е гарантирал руската подкрепа, макар мнозина от нас, експертите да му казвахме, че това е нонсенс. Нещата бяха задвижени съвместно с Медведев. По онова време всички говореха за двамата млади президенти, които могат да ползват Twitter, а Путин беше представян като "лошото момче" в тази компания, като мнозина не подбираха особено квалификациите по негов адрес. Държавният секретар Клинтън например си позволи веднъж да обиди Путин, заявявайки, че "няма душа". Отговорът на самия Путин беше: "затова пък имам мозък". Блестящ отговор, поне според мен.

Нещо повече, Макфол и Клинтън публично се държаха така, сякаш Путин е останал някъде далеч в миналото, а Медведев е бъдещето на Русия. Тоест, цялата политика на "презареждане" придоби прекалено личностен характер. Вместо да превърнат установяването на партньорски отношения между двете държави в основна цел на двустранната политика на Вашингтон и Москва, този процес се представяше като базиращ се на личното приятелство между Обама и Медведев. Смятам, че това беше голяма грешка.

На второ място - и това е изключително важно - по думите на Макфол, "презареждането" беше пример за "избирателно сътрудничество". Впрочем, Макфол започна да използва този израз по отношение на политиката на "презареждане" още докато беше част от администрацията в Белия дом. Той заяви, че САЩ няма да дадат на Русия, това, което иска, а само ще се възползват от помощта и за постигането на собствените си цели. С други думи, целта на "презареждането" беше получаването на помощ от руснаците по иранския въпрос и в Афганистан. По този начин, принципът, че с Москва може да се постъпва несправедливо, който определяше американския курс към Русия през 90-те, беше заложен и в политиката на "презареждане".

На какво разчиташе Москва от това "презареждане"? Тя разчиташе да бъде сложен край на разширяването на НАТО, но тази цел не бе осъществена. Тя искаше да постигне компромис със САЩ по въпроса за разполагането на ракетни установки в Чехия и Полша, което също не се случи. На трето място, Москва искаше да бъде прекратено агресивнотго прокарване на демокрацията в Русия. Вече споменах, че всички тези особености на американското поведение по отношение на Москва се коренят в началото на 90-те години, когато на власт в САЩ беше администрацията на Клинтън. Истината е, че тъкмо това е типичната линия на поведение на Америка, която Москва не може да разбере. Разширяването на НАТО продължи, не бе постигнат компромис по въпросите за раполагането на системата за ПРО, а това, което продължава да върши Макфол (вече като посланик на САЩ в Москва) е "да налага с всички средства демокрацията" в Русия.

Тоест, "презареждането", още от самото начало, беше обречено на провал, то не засегна основите на американската политика към Русия, която се провежда от разпадането на Съветския съюз насам, вече 22 години. Не можем да разчитаме да се промени нещо в отношенията между двете страни, докато не се промени тази американска политика.

- Как виждате бъдещето на руско-американските отношения в светлината на такива събития, като приемането на т.нар. "Закон Магнитски" и ответните мерки на Москва, като забраната за осиновяване на руски деца от американци и финансовите санкции срещу някои неправителствени организации, спонсорирани отвън?

- Лично аз съм настроен доста песимистично. През по-голямата част от дългия си живот не съм бил привърженик на руско-американското "приятелство", тъй като САЩ въобще не са "приятели" на Русия, т.е. не могат да бъдат неин приятелски настроен партньор, особено когато става дума за сериозни проблеми. Често изглеждаше, че приятелството между двете страни е постижимо, но всеки път надеждите се оказваха илюзорни.

Според мен, основната причина за това е американската политика към Русия. В собствената ми страна подобно обяснение се приема като "непатриотично". Самият аз се смятам за американски патриот, но в същото време съм учен и историк, занимавам се с анализи. И това, което казвам, е резултат от изводите, направени от мен в резултат от внимателния анализ на историята и политиката през последните двайсет години.

Възможно е негативната ми оценка за бъдещето да е свързана с това, че в цяла Америка има само неколцина човека, които са в състояние да влияят върху формирането на общественото мнение, или, ако искате, на обществената мода, в необходимата посока. Надявам се да разбирате, какво имам предвид под обществено мнение: ние се появяваме по телевизията, радиото или в медиите и се опитваме да се борим за формулирането и провеждането на нова американска политика спрямо Русия. Така например, през февруари 2013 публикувах във "Вашингтон поуст" статия, озаглавена "Как Обама може да провокира още една студена война", в която анализирам възможните промени на американската политика. При това не бива да забравяме, че "Вашингтон поуст" е издание, което по-активно от другите провежда политиката, способна да доведе до нова студена война, но то все пак публикува статията ми, като алтернативно мнение. За съжаление обаче, нашата малка група от експерти, опитващи се променят американската политика към Русия, не може да направи почти нищо.

Що се отнася до т.нар. "Закон Магнитски", следва откровено да признаем, че той е идиотски. Той е изцяло нелигитимен и не съдържа никакви обосновани правни процедури. Той е по-лоши дори от прословутата поправка Джексън-Ваник. Това, което направи руската Държавна дума по отношение на сираците обаче, беше също толкова идиотска постъпка. Тя само влоши ситуацията за двете страни, което можеше да се предвиди. Редица експерти предупреждаваха конгресмените, че ако приемат "Закона Магнитски", руснаците просто напук ще предприемат някакви ответни действия и ситуацията ще се усложни и за двете държави. Никой обаче не се вслуша в думите им.

Песимизмът ми е породен и от това, че в САЩ темата за историческите взаимоотношения с Русия на практика не се обсъжда, което пък означава, че не можем да очакваме и някакви промени на световната сцена. Освен това не виждам сред днешните ограничени лидери на Демократическата или Републиканската партии някой, който да може да реализира на практика подобна нова политика.

Възможно е обаче, някои неща в днешна Москва да са се променили. Политиката на Путин за "деофшоризация" (самият той дефинира курса си с този английски термин, вероятно защото няма руски еквивалент) въобще не беше разбрана в САЩ и послужи като повод за поредни нападки от страна на Вашингтон. Този нов курс на Путин следва да се разглежда като реакция на същите онези събития от вече далечните 90-те години на миналия век. Както вече споменах, по онова време Вашингтон се ползваше със значително политическо влияние в Русия, а голяма част от руските капитали (включително откраднатите) бяха прехвърлени в офшорните зони.

Преди пет или шест години тогавашният зам. ръководител на руската президентска администрация Владислав Сурков заяви, че "нашият политически елит представлянва своеобразна офшорна аристокрация и бъдещето на Русия изисква национализацията на руските политически и икономически елити". Тоест, виждате, че тази идея се лансира във висшите управленски среди на страната от доста години насам.

При положение, че висшите руски чиновници влагаха всичките си пари в чужбина, пращаха там семействата си, а американските политически организации и банки играеха неестествено важна роля в живота на Русия, нещата стояха именно по начина, за който говори Сурков: "Русия беше на ръба да загуби своя сувернитет". Именно в тази връзка той лансира навремето и термина "суверенна демокрация".

Аз самият не знам, дали терминът "суверенна демокрация" може да се противопоставя на "демокрацията", в традиционната и интерпретация, но със сигурност знам, какво имаше предвид Сурков. Той заяви, че ако Русия иска да бъде демократична държава, върху нея следва да могат да влияят само собствените и традиции, лидери и организации. "Западът не може да играе значима роля в нашата политическа система" - подчертаваше той. Тази идея скоро ще стане на десет години и днес Путин я реализира под формата на "деофшоризацията". За мен, това е единствения възможен път за развитието на съвременна Русия.

Днес в Русия се води активна дискусия относно капиталите в руския Стабилизационен фонд. В него има милиарди долари, като практически всички тези пари са под формата на ценни книжа на американската хазна, които не носят никакви доходи (аз самият имам няколко такива облигации, които ми носят около 2% годишно, което е срамно).

Спорът между експертите се върти около това, дали в този фонд не са съсредоточени прекалено много средства, както и, дали трябва да бъдат върнати в Русия капиталите на руските бизнесмени, намиращи се в чужди банки, за да се инвестират в руската икономика. Именно тези два въпроса представляват същността на "деофшоризацията".

Но, при положение, че част от бюджетните средства на руския държавен апарат се намират в офшорните зони, а друга част - в ценни книжа на американската хазна, как може да се иска от олигарсите да изтеглят средствата си от офшорните зони? Затова става все по-очевидно, че е необходима незабавна промяна на икономическия курс на страната, както се вижда и от публикуваните наскоро доклади по темата на експерти като Руслан Гринберг и Сергей Глазев. Не знам нищо за Елвира Набиулина, която беше назначена през април 2013 за ръководител на руската Централна банка. Сигурен съм обаче, че онзи, който я е назначил е наясно, че ако реши да обяви нов икономически курс тя ще го реализира. Независимо от репутацията и - либерална или нелиберална - тя работи в тази структура от много години и, ако бъде дадено указание за промяна на икономическия курс на страната, тя ще го изпълни като шеф на Централната банка.

Причината да смятам, че политиката на "деофшоризация" ще окаже влияние върху международните отношения е, че в САЩ въобще не можаха да разберат същността на този феномен, възникнал в резултат от хода на историческите събития в Русия, а не в резултат от личното решение на "диктатора Путин", както смятат повечето американци.

В Америка не разбират проблемите на Русия, не разбират историята и съвременната ситуация в страната. Впрочем, по времето на Брежнев и в определен период от управлението на Горбачов, също липсваше разбиране за руските проблеми. Имаше обаче една американска институция, където бяха съвсем наясно с тях - ЦРУ. При това нямам предвид шпионите на Управлението, защото то се занимава и с много други неща, включително с анализи. Именно там работеха група хора, изучаващи Русия през целия си живот - те получаваха огромна информация, анализираха я и след това пишеха доклади. Последните, естествено, бяха засекретени, но по времето на Брежнев имаше кратък период, в който някои от тях станаха публично достояние. Така стана ясно, колко много умни и информирани експерти има в тези среди, способни да правят изключително прецизни анализи и да дават политически препоръки, които по-късно бяха използвани от американските политици. Нямам представа, дали и днес в ЦРУ има подобен отдел, но в момента не виждам нито една организация, която да е в състояние да окаже влияние върху американската политика към Русия и това е много лоша новина. Самият аз съм песисимист относно бъдещето на отношенията между Русия и САЩ. Защото дори и ние, експертите, които ще продължим да се борим и да се опитваме да окажем някакво влияние върху американската политика към Русия, разяснявайки в медиите нашите позиции, не сме сигурни в успеха на собствените си усилия.

{backbutton}

Singh Robert. Barack Obama's Post-American Foreign Policy: The Limits of Engagement. 272 р., Bloomsbury, 2012.

Както е известно, Барак Обама получи от предшественика си доста тежко наследство: поразената от финансова и икономическа криза и затънала в неуспешните военни кампании в Ирак и Афганистан Америка се сблъска със последиците от свръхнапрягането на силите си и нарастващите антиамерикански настроения в света. Новият президент трябваше не само да се опита да реши социалните проблеми вътре в страната и да консолидира обществото, но и да ревизира външнополитическия курс на САЩ. Още по време на своята първа избирателна кампания, Барак Обама съумя да си изгради в очите на чуждестранната аудитория привлекателния образ на прогресивен и харизматичен политик, способен да преодолее имиджовия провал на Съединените щати и да подобри отношенията им с останалия свят. С името му се свързваха надеждите за промяна не само в САЩ, но и извън тях.

Дали обаче президентът успя да реализира на практика амбициозните си планове и да осъществи обещания външнополитически пробив - отговор на този ключов въпрос се опитва да даде в новата си книга "Постамериканската външна политика на Барак Обама: границите на ангажирането" професорът от Лондонския университет и член на един от най-влиятелните британски "мозъчни центрове" - Кралския институт за международни отношения (Chatham House) - Робърт Синг. Трудът му е своеобразно продължение на появилата се преди пет години монография "След Буш: аргументи в полза на приемствеността в американската външна политика", писана в съавторство с Тимъти Линч (1).

Синг разглежда външната политика на Обама през призмата на концепцията за "постамериканския свят", лансирана преди време от Фарид Закария. Според нея, намаляването на способността на САЩ да влияят върху международните процеси е свързано не толкова с отслабването на тяхната мощ, колкото с "възхода на останалите". Епохата на американоцентричния свят е към края си, но не може да се говори за пълен и необратим упадък на САЩ. Те продължават да имат всички шансове да станат "първи сред равни" в концерта на световните държави.

Промените, осъществени от Обама

И в САЩ, и в света, Обама беше приет не просто като инициатор на промени, но и като фигура, способна да ги осъществи на практика. От американския "президент на надеждата" се очакваха смели и решителни стъпки във външната политика. Самият Робърт Синг обаче смята, че най-смелата стъпка, която Обама е предприел, е да издигне собствената си кандидатура на президенските избори.

Съзнавайки факта, че светът се променя не в най-добрата за САЩ посока, Барак Обама си постави сложната задача, от една страна, да направи процеса на неизбежно относително отслабване на САЩ управляем и да адаптира външната им политика към новите реалности, а от друга - да осъществи промени, които да позволят на Америка да съхрани лидерските си позиции на международната сцена. При това президентът реши да търси решението и, опирайки се на нова външнополитическа стратегия, в чиято основа бяха заложени идеите за ангажирането и на други играчи в решаването на международните проблеми, като САЩ се опитат да "дирижират този процес иззад кулисите".

Администрацията на Барак Обама се отказа от едностранните силови действия, залагайки на дипломатическите инструменти, възстановяване ролята на международните институции и привличане ресурсите на другите държави за борба с глобалните предизвикателства и заплахи.

Президентът е убеден, че демонстрирането на по-голямо уважение към останалите важни и не толкова важни играчи и "стратегията за ангажирането им" в решаването на глобалните проблеми под американско ръководство ще позволят създаването на благоприятна геополитическа среда за възстановяване влиянието и авторитета на САЩ в света.

Значителна част от книгата е посветена на анализа на практическата реализация на тази нова стратегия и резултатите от нея. За целта авторът разглежда редица конкретни ситуации, позволяващи да се очертаят успехите и провалите на американската администрация по пет ключови външнополитически направления: Афганистан, Пакистан и войната с тероризма (глава 4), Иран (глава 5), Израел, палестинските територии и "арабската пролет" (глава 6), Китай (глава 7) и Русия (глава 8).

Обама съумя напълно да промени реториката и стила на ръководство, което съдейства за възстановяване имиджа на САЩ в света. Робърт Синг обаче стига до извода, че той не е успял да осъществи необходимите значими преобразувания, които биха позволили да бъде отворена нова глава в историята на американската външна политика. Предпазливият му външнополитически курс поражда множество съвсем заслужени критики както в САЩ, така и извън тях. Показателно е обаче, че авторът оценява критиката от страна на консервативните кръгове в американската експертна общност като прекалена и невинаги справедлива. Още повече, че при по-внимателния анализ става ясно, че стратегията на Обама не се отличава чак толкова от онази, която следва предшественикът му Буш-младши.

По един парадоксален начин, президентът-демократ постигна по-голям успех в приспособяването към новите условия на външнополитическата концепция на Буш, отколкото в създаването и реализацията на своя собствена стратегия. Цитираните от Робърт Синг примери и, в частност, продължаването на "войната срещу тероризма" в Афганистан с използването на безпилотни самолети, или политиката на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион (чиято цел е да привлече Китай към по-тясно сътрудничество в икономическата сфера и, в същото време, да гарантира сдържането на военната му мощ), са достатъчно убедителни доказателства за приемствеността с външнополитическия курс на Буш-младши, както и, че Обама е променил само реториката, но не и начина на действие на САЩ.

Анализът на практическата реализация на политиката на "стратегическото ангажиране" по петте ключови направления, позволява на автора да заключи в последната глава на книгата си, че новата концепция има редица съществени ограничения. На първо място, тя се гради на погрешната предпоставка, че наличието на общи интереси между САЩ и другите държави гарантира, че въпросните страни ще приемат сътрудничеството с Америка като необходимо или желателно.

На второ място, ангажирането на други държави без предварителни условия, както например в случая с Иран, често се разглежда като свидетелство за слабостта на САЩ. На трето място, новата концепция не получава необходимата подкрепа дори в самата Америка. Скромните външнополитически успехи на Обама още повече затвърдиха в съзнанието на американците мисълта за неизбежния упадък на Съединените щати.

Накрая, липсата на ясно обозначени приоритети доведе до разпиляване на силите. Създава се впечатление, че САЩ нямат цялостна стратегия и проблемите се решават "на парче".

В редица случаи, стратегията на ангажирането породи повече проблеми, отколкото решения. Така, опитите да бъдат намерени нови партньори, доведоха до известно охлаждане на отношенията с традиционните американски съюзници, като Великобритания и Израел. Въпреки всички усилия за убеждаването на Техеран да се включи в преговори без предварителни условия, ситуацията с ядрената му програма стана още по-малко управляема, иранските шансове за създаването на атомна бомба допълнително нараснаха, а паралелно с това нарасна и вероятността от военен сценарий за решаването на проблема.

Що се отнася до политиката към Русия, авторът я определя като една от най-успешните, макар и с известни уговорки. Робърт Синг, в частност, смята, че Договорът за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия (СТАРТ 3) е бил по-изгоден за Русия и твърди, че подписването му е отстъпка на американската администрация за да си гарантира руската подкрепа за оказване на натиск върху Иран. Истината обаче е, че затоплянето на отношенията с Москва, реалното съкращаване на ядрените потенциали и гарантирането на транзита на невоенни товари през територия на Русия за Афганистан са от полза за САЩ.

В същото време, Синг не вижда предпоставки за по-нататъшното подобряване на отношенията с руснаците и по-тясно сътрудничество между Белия дом и Кремъл.

Заключение

Основният извод, до който стига в книгата си Робърт Синг е, че Барак Обама съумява да адаптира външната политика на САЩ към по-малко благоприятните условия на международната сцена, но, като цяло, той оценява външнополитическия му курс като нособено успешен, тъй като не води до необходимата трансформация на международната ситуация и не помага за възстановяването на американското лидерство. Колкото и парадоксално да изглежда, но опитвайки се да отложи настъпването на "постамериканския свят", Обама само го ускорява. Президентът успя да "замрази" нарастването на антиамериканските настроения и да възстанови, поне донякъде, имиджа на страната си света, но това не помогна за възстановяването на реалното политическо влияние, с чиято помощ САЩ биха могли да укрепят позициите си на международната сцена. Този извод е много важен не само от практическа, но и от теоретична гледна точка, тъй като поставя под съмнение концепцията за "умната сила" (smart power), на която американските демократи възлагат толкова надежди.

В заключение Робърт Синг прави доста неутешителната за САЩ прогноза, че Вашингтон е обречен да се примири с ограничаването на собствената му роля в света. Разбира се, за мнозина подобен извод изглежда малко преждевременен, тъй като, както предупреждава и Барак Обама, промяната в стратегията на САЩ може да се сравни със смяната на курса на голямотонажен танкер, а не на бързоходен катер, т.е.промените ще изискват повече време и търпение.

Бележки:

1 Lynch T., Singh R., After Bush: The Case for Continuity in American Foreign Policy. New York, New York: Cambridge University Press, 2008.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

В девет часа сутринта, на 18 май 1903, рожденият ден на българския владетел Фердинанд, крайцерът „Надежда” с княза и свитата му на борда, влиза в Бургаския залив. Приветстват го параходните сирени на руския „Ксения”, турския „Смирна”, гръцкия „Пелорес”, „Табор” на френската компания „Фресине” и „Стамбул” на „Дойче Леванте линии”. „Надежда” спира пред входа на новопостроеното пристанище на Бургас. На кораба се качват министър Попов и ръководителят на строежа - французинът инж. Адолф Жерар (той ще проектира и варненското пристанище). Докладват, че съоръжението е готово да приема плавателни съдове. Фердинанд царствено дава знак с ръка, екват 21 топовни салюта от оръдията на крайцера, разтваря се трикольорната лента и по вълноломната стена се развяват 200 български и френски знамена, България ликува – четвърт век след Освобождението първата ни „врата” към света се отваря.

Три години по-късно, през 1906, пак на 18 май, Фердинанд слиза от „Надежда” на вълнолома на новоизграденото варненско пристанище, където открива паметна плоча и бронзов барелеф с неговия лик. След това от кея прерязва лента с надпис: „С нами Бог и славата” и с думите : „От името на нашето Отечество обявявам за отворено и предавам навеки на поколенията съзиданото чрез енергията на българския дух варненско пристанище”.

Още една „врата” към света се отваря за държавата ни към топлите морета и океаните.

През 1906 хазната отпуска 1 051 102 златни лева за развитие на пристанище Русе. Договорът включва строителство на нови кейове, наклонена разтоварителна площадка, крайбрежна стена с насипи за железопътна линия зад нея и шосе, които да свържат пристанището с релсовия път Русе – Варна. Да не забравяме, че от 1890 до 1905 една трета от българския внос преминава през това пристанище, утвърдило се още през първата половина на ХІХ век като търговски център и главен пункт на австрийското икономическо проникване в Отоманската империя.

През 1837 параходът „Арпад” на австроунгарското „Императорско и кралско привилегировано дунавско параходство” пуска котва на дунавския бряг край Лом. Една година по-късно в града се открива агенция на параходството, построено е скеле за разтоварване на плавателните съдове, а чуждестранни търговски фирми превръщат пристанището в базово за връзките си с Лайпциг, Виена, Будапеща, Браила, Галац и Одеса.

Ключови точки по трасето Европа-Азия

Забелязвате ли една обща закономерност при изграждането на първите модерни пристанища в новата ни следосвобожденска история? На море и на река – да, това е нормално! Има обаче нещо друго много важно – Бургас, Варна, Русе, Лом, Видин (за пристанището там ще стане дума по-нататък) са разположени на утвърдени от векове пътища от Стария континент към Азия, пресечни точки са на геополитически направления, свързани с трансфера на товари от Централна Европа към Близкия Изток и Средиземноморието, на разнопосочните стратегически интереси на Великите сили към Индия, Проливите, Балканите…Те не са изолирани от вътрешността на страната ни – зад всяко едно пристанище има хинтерланд и население, чиито селскостопански и индустриални произведения търсят своята „врата” към света.

Още в първата железопътна линия у нас, между Русе и Варна, Великобритания вижда не само кратък и удобен коридор към Проливите и Индия, свързващ Дунав с Черно море. В тази начална за времето си съобщителна връзка по нашите земи е заложена и чисто прагматична идея – транзит на стоки между Европа и Азия чрез двете пристанища по дестинацията Русе – Варна. Идея с голям потенциал за развитието на комбинираните превози понастоящем и отклоняване на значителен товаропоток от Централна Европа по река Дунав, която (уви!) 147 години по-късно не е реализирана дори на 10%. Неслучайно оценката на британските предприемачи от „Уйлям Гладстон и братя Бъркли” за варненското пристанище е „има несравнено благоприятно разположение и би могло, благодарение на това, да се направи пригодно за удобен съобщителен пункт”. От своя страна османският официоз в-к „Турция” отбелязва по време на строителството на линията, че е необходимо подобрение на варненското пристанище, „без което добруването на новата линия е невъзможно”.

В прошението си до княз Фердинанд за построяване на ново пристанище в Бургас представителите на гражданството пишат: „Румелия засега има три изходни пункта: Бургас, Цариград и Дедеагач, през които да изнася произведенията си. В интерес на областта е тези произведения да пристигат до морето по колкото е възможно по-къс път, защото цената им за пренасяне по море е почти същата за всички източни пристанища, когато пренасянето им по железницата се плаща въобще по километрично разстояние. От трите споменати изходни места Бургас се намира най-близко до главните производителни селища на страната…С построяването на предполагаемата железница (през май 1889 започва строителството на Пловдив – Ямбол с по-сетнешно продължение до Бургас – б. а.) трябва да се направи и бургаското пристанище, което с малки разноски може да стане превъзходно. За вярване е даже, че пристанището ще принася относително по-големи приходи, отколкото самата железница, понеже то обещава да стане в бъдеще от голяма важност и притежава естествени условия, които ще улеснят построяването му.”

Днес, 110 и 107 години след тези паметни дати,съградените кейове и вълноломни стени, както в едното, така и в другото черноморско пристанище, устояли успешно на времето, щормовете и милионите тонове товари, преминали през тях, продължават да приемат кораби от близо и далеч. Може би само мястото им, в централната част както на Бургас, така и на Варна, вече не е подходящо за развитието на двата града, а и на самите пристанища. Идеи за преместването им има, вероятно в близко бъдеще това ще стане. Необходими за това обаче са не само пари, а преди всичко политическа далновидност.

Именно политическата далновидност е била двигателната сила за волята, решимостта и усилията на онези далечни наши прадеди - „строителите на съвременна България”, още в първите свободни години на отечеството ни. Тогава, в това своеобразно наваксване на изгубеното от петвековното робство време, те залагат преди всичко на транспортната инфраструктура като гръбнак на цялостната модернизация на България. И забележете, разглеждат като едно цяло „вратите” ни към света – черноморските и дунавските пристанища с железните пътища, по които товарите достигат до тях. Неслучайно три държавни нормативни акта (от 1889, 1925 и 1933) излизат под името  Закон за разширяване на железопътната мрежа и на пристанищата. Впрочем, още в Закона за железниците от 1885 и в Закона за строителството на двете пристанища в Бургас и Варна от 1889 тогавашните премиери Петко Каравелов и Стефан Стамболов акцентират върху построяването на две главни железопътни артерии, които да свържат столицата с две нови морски пристанища в Бургас и Варна и на една трета, перпендикулярна на тях линия (също главна), която по-най-краткия път, пресичайки Балкана, да хвърли „мост” между Дунав с ново пристанище на Русе, и Южна България. Всъщност проектите и строителството на всяка от знаковите железници на България: София – Мездра – Плевен – Горна Оряховица – Варна (Централна), Русе – Велико Търново – Стара Загора – Кърджали – Подкова (Трансбалканска), София – Карлово – Карнобат – Бургас (Подбалканска), София – Пловдив – Ямбол – Бургас (Паралелна), Видин/Лом – Мездра – София – Кулата (Егейска) е подчинена на една основна геостратегическа цел – свързване на вътрешността на държавата ни с двете й водни граници Черно море и Дунав, през които износът на български стоки, както и вносът на необходимите суровини и индустриални товари, да става през наши пристанища, с наш превозвач (морското и речното ни параходства) и по наша железопътна мрежа.

Политическите промени в периода 1944-1990 наложиха своя отпечатък и върху развитието на пристанищата ни. Обективността обаче изисква да се посочи и положителното, направено в този период. Извършено бе мащабно разширяване с влизане в експлоатация на нови пристанищни мощности – Бургас-запад, Варна-запад с прокопаване на плавателен канал за влизане на корабите до Девненския промишлен комплекс, Русе-изток и Русе-запад, Фериботният комплекс в Белослав за пряка морска транспортна връзка между Варна и Новоросийск, завършена беше постройката на шпунтовата стена в Лимана на ломското пристанище и наклонения кей на река Дунав, увеличени бяха многократно корабните места. Макар и твърде ограничени по обем, започнаха работа контейнерните площадки в Бургас-запад и Варна-запад. Бурното развитие на такива отрасли на националното стопанство като черната и цветната металургия, тежката химическа промишленост и енергетиката в мащаби, непознати до този момент, което е свързано с индустриализацията на страната, наложи вноса на огромни количества суровини, руди, въглища и концентрати, чиято обработка се пое основно от пристанищата във Варна, Бургас, Лом и Русе. Продължително време, почти до 1985, когато този товаропоток постепенно започна да намалява, те бяха максимално натоварени, на моменти дори с пренебрегване на стандартите за безопасност. Този експлоатационен комфорт изигра обаче лоша шега за модернизацията и технологичното им обновяване, пропусната бе тенденцията в световен мащаб за преустройство на цялостната философия при логистичното функциониране на транспортния процес. По времето, когато в по-голямата част от света икономиката се ориентираше към мобилност, бързина, точност, сигурност и качество при обработка на товарите, налагаха се нови решения за превоз и обработка на стоките с акцент върху комбинирания транспорт, контейнеризацията, уедрените товарни единици, блок-влаковете в съчетание с технически средства, принципно различни от дотогавашните и ползващи последните постижения на автоматизацията, роботизацията и компютъризацията, нашите пристанища сякаш се намираха в друго измерение.

Пропуснатите шансове

Достатъчно беше, че имаше товари – производствената им база, механизацията, технологията бяха съобразени с въглищата, рудата и други суровини, внасяни от бившия СССР, както и със зърното, консервите, селскостопанските изделия и полуфабрикатите, които изнасяхме отново там. Светът преустройваше решително модела за обработка и превоз на товарите на принципа „от врата до врата”, акцентираше на контейнера като основна претоварна единица и, съответно, изграждаше въз основа на това интермодални терминали и товарни селища – т. нар. „сухи пристанища”, за пренасочване на трафика от един към друг вид транспорт, обвързваше в цялостна верига пристанищата с останалите видове транспорт като изграждаше удобни, бързи и сигурни железопътни и шосейни връзки към тях. За нас обаче времето сякаш бе спряло - „негово величество” Планът стоеше над всичко, а политическите решения имаха приоритет над икономическата логика.

Противно на очакванията, смяната на политическия модел у нас след 1990 не донесе обрат във вижданията на правителствата и специализираните институции, отговарящи за пристанищата ни, относно тяхната роля в националната икономика и по-нататъшното им развитие. Сериозната стопанска криза, ликвидирането на Кремиковци, промяната в експортно-импортната листа на българските производители и възможността за използване на пристанище Солун като изходен пункт за техните стоки, намалиха почти наполовина товарооборота на пристанищата в Бургас и Лом. Пристанище Русе, останало без развитие и без притока на суровини и материали от Русия, също слезе значително под капацитетните си възможности. Единствено пристанище Варна, след първоначалните сътресения и благодарение на успешното мениджърско управление през последните 15 години на колектива от квалифицирани кадри, на сполучливата организация и новостите в оперативния процес, както и на собствените, макар и ограничени инвестиции в техника, успява да поддържа производствено равнище, близко до максималните си граници. Дори и единственото ново крупно пристанищно съоръжение с капацитет 6 млн. т товари годишно, изградено в периода след 1990 със заем от Японската банка за международно развитие (JICA) – Терминал 2А на бургаското пристанище, не е в крак със световната тенденция за контейнеризация на товарите. Докато в пристанища като Хамбург, Ротердам, Сингапур и Шанхай те са над 90% от общия товаропоток, а в Констанца - над 50%, в Бургас не беше изграден терминал за обработка на контейнери. Години след пускането му в експлоатация реалната натовареност е 20-25%.

Морски търговски пътища в Европа

Според обстоен анализ на японската консултантска фирма Padeco, проследяващ общата цена на транспортната услуга, разходите от пристанищния терминал до крайната вътрешна точка на клиента са най-важния фактор, определящ възможността на самото пристанище да предлага цялостен сервиз и да бъде конкурентоспособно. Обикновено тези разходи стигат до 60% от общата цена на пристанищната услуга. Разбира се, голяма роля играят и качеството и бързината при извършването на услугата, както и цената на операциите в самото пристанище. Бих прибавил също формалностите по граничните и митническите контроли на плавателните съдове, обработката на документите и всички възможни плащания на едно гише.

Къде сме днес

В контекста на тази базова предпоставка нека съпоставим основните ни морски и речни пристанища – Варна, Бургас, Русе, Лом и Видин, най-напред с Констанца, а после и с тенденциите за развитието на европейските пристанища и транспортната политика на Европейския съюз в това отношение.

В края на 90-те години на миналия век Румъния, изцяло с държавни средства, изгради на 15 км южно от Констанца нов контейнерен терминал с капацитет 1 млн. TEU и го отдаде на концесия на най-големия пристанищен оператор в света – компанията Dubai Port Wordl. За по-малко от осем години тя превърна съоръжението в най-бързо развиващия се в Черно море и Югоизточна Европа транспортен хъб, разпределител на товарите, пристигащи по море от Далечния Изток за Централна и Западна Европа чрез железопътната и автомагистрална връзка Констанца – Букурещ – Арад - Будапеща – Виена, отклонение на Паневропейски транспортен коридор № 4. Едновременно с това Констанца стана краен пункт на още два мащабни инфраструктурни проекта. Първият от тях е Железопътен товарен коридор Северно море – Черно море, който започва от Ротердам, преминава през сърцевината на Стария континент, пресичайки Холандия, Германия, Австрия, Унгария и Румъния. Пристигнали в Констанца за около 80 часа, товарите ще продължат към пристанище Дериндже в Турция, а оттам с железница до Иран и с кораби до Индия, Китай и Япония, както и по маршрута на ТРАСЕКА към държавите от Централна Азия. Управлението на трафика ще се извършва от централен диспечерски пункт във Виена, като ще се разчита главно на блок-влакове. Вторият е т. нар. Коридор Балтика – Черно море, също товарен железопътен (главно контейнери) с начална точка двете полски пристанища Гданск и Гдиня и крайна – Констанца. За Полша, Словакия, Унгария и Румъния това направление става стратегическо – то ще съчетава модерни технологични решения, като комбиниран железопътен транспорт, контейнерни, фериботни и интермодални терминали, товарни селища.

Нито Варна, нито Бургас, имат съвременни контейнерни терминали, които да приемат контейнеровози с 4000 – 5000 TEU на борда, въпреки по-близкото им местоположение спрямо Босфора, в сравнение с Констанца. Терминал 2А на бургаското пристанище, даден на концесия за 35 години от началото на 2012 на „БМФ Порт Бургас” АД, има дълбочина на акваторията до 15, 50 м, т. е. може да приема плавателни съдове от тип „Панамакс” (дедуейт над 50 хиляди т), но там тепърва трябва да се изгради контейнерен терминал. Сегашната площадка на „Бургас-запад” е с ограничен капацитет и нископроизводителна техника. Предимство е изграждащата се автомагистрала „Тракия”, която до 2014 вероятно ще бъде завършена, но железният път от София, през Пловдив, за Бургас ще бъде приведен за скорости от 120-160 км./час едва след 2020. Понастоящем се извършва рехабилитация на участъците по дестинацията Пловдив – Бургас. Паневропейски транспортен коридор № 8, който трябваше да свърже Адриатическо с Черно море и на който много се разчиташе за транзитни товари от Европа за Кавказкия регион и Близкия изток през портовете на Бургас и Варна, едва ли ще сработи в близко бъдеще. Неясна е ситуацията и с отклонението на Паневропейски коридор № 10, през Дунав мост при Видин, към София – Пловдив – Бургас, предвид огромните инвестиции, необходими за строителството на съвременна железопътна връзка на Видин със столицата ни.

Във Варна-изток дълбочината на акваторията на корабното място, където се обработват контейнери от 1971, е недостатъчна да приема контейнеровози с голям тонаж. За да отидат на Варна-запад пък, контейнеровозите трябва да преминат по канала „море – езеро”, който позволява газене до 12,5 м, а плавателните съдове с дължина над 200 м могат да се движат по него само през светлата част на деня. Мъглите през зимата допълнително усложняват навигацията. Железопътните и шосейните връзки към морската ни столица са под всякаква критика.

Споразумението за отпускане на заем от JICA на стойност 250 млн. евро с 1,4% годишна лихва за нови контейнерни терминали във Варна и Бургас за 900 хиляди TEU, ратифицирано от Народното събрание на 17 декември 2008, беше прекратено от последното правителството. Максималните възможности на двата порта са 200 хил. TEU годишно, т.е. под 8% от контейнерния трафик в Черно море.

Необоснованото пренебрегване на железницата и интермодалните терминали

Да предположим все пак, че контейнеровозите са разтоварени във Варна или Бургас, въпреки загубата на много време и допълнително оскъпяване на операциите. Как ще бъдат придвижени по-нататък? Нито към Варна, нито към Бургас, се движат специализирани блок-влакове, на които да бъдат натоварени и да продължат пътя си. Превозването на контейнерите у нас, от морското пристанище към вътрешността, става изключително с товарен автомобилен транспорт, практика отдавна отречена в Европа. Само няколко примера са достатъчни в това отношение – оставям настрана пристанището в Ротердам, където от 11 различни точки в него тръгват повече от 200 блок-влака в денонощие. В региона на северноадриатическите пристанища Венеция, Триест, Риека и Копер ежедневно към различни направления на Европа потеглят повече от 60 блок-влака. От речното пристанище Виена 7 блок-влака седмично превозват контейнери за Ротердам, Хамбург, Бремерхафен, Дуисбург, Будапеща и Братислава. Тази обвързаност на пристанищата с железопътния транспорт увеличава многократно товарооборота, намалява цените на транспортната услуга, минимизира отрицателното въздействие върху жизнената среда, прави динамична икономиката. Впрочем, през май 2011 и у нас беше направен опит за пускане два пъти седмично на контейнерен блок-влак от пристанище „Варна-запад” до частния терминал на гара Яна. За съжаление, начинанието не срещна и най-малка подкрепа от страна на линейните агенти, опериращи контейнерния трафик по нашето Черноморие, въпреки предимствата в ценово отношение и екологичност (три пъти по-ниски вредни емисии) на железопътния транспорт. Това е и причината контейнерите да имат средно 6, 4% дял в товарооборота на морските ни пристанища в периода 2004-2012, при 42, 2% на нефтопродуктите и твърдите минерални горива, 38, 8% на насипните, 11, 1% на генералните и 1, 5% на ро-ро товарите за същия отрязък от време.

Подобна е картината и с основните ни речни пристанища Русе, Лом и Видин.Нито едно от тях няма функциониращи контейнерни и специализирани терминали, а за технологичната и техническата изостаналост на съоръженията за обработка на товарите е достатъчно да се каже, че в Музея за речно корабоплаване в Страсбург, като архаични експонати, са изложени макети на крановете, с които се работи и в момента в нашите речни портове. Приказките за интермодални терминали в Русе и Видин са по-скоро тема на конференции от десетина години насам, без практическа реализация, поне досега. Колкото до Лом, намеренията за цялостна реконструкция на пристанището, която три правителства от 2001 насам трябваше да извършат, останаха само като документи в папките, въпреки че експлоатацията на някои корабни места е на границата на риска с всички възможни негативни последици от това.

Проблем за портовете ни по река Дунав са и двете критични точки за корабоплаването в нашия участък: Белене – от км 576 до км 560 и Батин – от км 530 до км 520. Предвидените от Европейската комисия над 100 млн. евро безвъзмездни средства

в Оперативна програма „Транспорт” 2007-2013 за решаването на този много важен въпрос с навигацията не бяха оползотворени и той остава висящ за следващия програмен период 2014-2020.

Обвързването на пристанищата по реката с останалата транспортна система на страната също е с нисък коефициент на мобилност. Крещящ пример за това е отлаганата с години модернизация на железопътната релация Русе – Видин, която в сегашното си състояние не позволява транспортното свързване на река Дунав с Черно море и развитието на комбинираните превози от тип „река – релси – пристанище”.

Сега нека кажем няколко думи за пристанището на Видин. Или по-скоро, защо то няма скоро да стане транспортно-логистичен хъб за трансфер на товари от Централна и Северна Европа към Близкия изток и Средиземноморието, макар да има всички предпоставки за това. Предимствата – пресечна точка на два Паневропейски транспортни коридора - № 4 и № 7, което дава възможност за развитие на комбинирани превози на принципа „река – железопътен/шосеен транспорт, Дунав мост 2, който през 2013 става елемент от TEN-Т по направление Хамбург – Берлин – Прага – Будапеща – Арад – Видин – София – Бургас – турска граница/Солун – Пирея, свободна безмитна зона в близост до пристанището, действащ ро-ро терминал, фериботна връзка Видин – Пасау. Не на последно място, Видин е най-близкото ни речно пристанище по реката до Централна Европа, което не зависи от плитчините и е отворено през цялата година. Основен недостатък е лошата мобилна връзка с вътрешността на страната, която във времето може да се подобри. Не така стои въпросът с развитието на пристанището. Без ясна визия, несъобразено с геополитическите интереси на страната, то некомпетентно беше разделено на няколко части, с единствената цел Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията (МТИТС) да реализира максимално бързо идеята си за концесионирането му. Новите собственици (които и да са те), няма защо да се лъжем, имат свои разнопосочни интереси, далеч от националните приоритети, а и в заявените им инвестиционни намерения финансовите средства са крайно недостатъчни за да направят разчлененото пристанище транспортен хъб, като изградят съвременни интермодален и контейнерен терминали.

Изолацията на българските пристанища

Ситуацията у нас, при която пристанищата ни, заради недовършената инфраструктура на останалите елементи от транспортния процес, се оказват в своеобразна изолация, няма нищо общо с политиката на повечето страни от Европейския съюз, както и с тази на Япония, САЩ, Канада, Китай, Русия. Тяхната политика поставя в неразривно цяло пристанищата, железопътния и автомобилния транспорт, интермодалните терминали, товарните селища. Без това единство ефективността и резултатите от дейността им няма да са пълноценни не само за тях за тях, като ключови субекти в стопанския живот на отделните държави, но и за националните икономики, като цяло.

Тази тенденция намери закономерен нормативен еквивалент в гласуваната на 4 септември 2008 от Европейския парламент Резолюция за европейската пристанищна политика, в контекста на единството й с останалите видове транспорт. Затова ще цитирам т. 19 и т. 22 от документа.

Т. 19 гласи: „Считаме, че морският и речният транспорт не могат да се разглеждат отделно от сухопътния и въздушния и, че връзката с вътрешността е от голямо значение за търговския успех. Затова е необходимо да се подкрепи създаването и връзката на пристанищата с логистичните платформи във вътрешността, както и със „сухоземните пристанища”. В тази връзка е необходимо да има комодално участие на пристанищата както по отношение на трансевропейската транспортна мрежа (TEN-T), така и с бъдещите зелени коридори на Общността, за да се гарантира по-добро използване на транспортния капацитет в крайбрежното морско плаване и на речния транспорт, както и на връзката им със сухопътния и въздушния, за да се осигури последователна и истинска транспортна политика.”

Т. 22 е още по-категорична: „Призовава заинтересованите местни и регионални власти да осъществяват по-мултимодална транспортна политика, която да гарантира, наред с автомагистралите, по-добро използване на железопътния транспорт и на вътрешните водни пътища, както и по-ефективното свързване на пристанищните райони с ТЕN-Т и по-ефективното свързване на пристанищата с вътрешността, чрез използване на железопътен транспорт и вътрешни водни пътища.”

Заключение

На 29 август 2010, в залата на пристанище Варна-запад, бившият премиер Бойко Борисов в присъствието на експремиера (тогава) и министър на финансите Симеон Дянков, зам.министри на транспорта, директори на пристанища и експерти (впрочем, засега това е единствената, макар и за 4 часа, през последните три години среща на най-високо равнище, в чиито дневен бяха пристанищата) в присъщия си безапелационен стил обяви нов мегаплан, който през следващите 7-8 години ще даде тласък на пристанищата. Това трябвало да стане по пътя на публично-частното партньорство и привличането на крупни товародатели и инвеститори. Не стана ясно какви са конкретните задължения на държавата по „тласъка”, може би Симеон Дянков трябваше да привлече вниманието на китайския министър-председател към българските пристанища, при посещението си през септември 2010 там. „Крупен” товародател и инвеститор, дошъл след тази среща в портовете ни, няма. Нито от Китай, нито от по-близката Европа. Аз поне не знам за такъв. За сметка на това, през есента на 2010 петият в световната ранглиста пристанищен оператор - китайският Cosco Pasific International, дойде но не у нас, а близо до нас – взе на концесия за 35 години Контейнерен терминал 2 на пристанище Пирея със задължението да инвестира 300 млн. евро в него. За три години, след цялостна модернизация на съоръженията за по-голяма бързина при товаро-разтоварните операции (10-12 контейнера/час преди, а сега 45 контейнера/час), комплексът, който работи само с 230 работници и специалисти, е постигнал 70% увеличение на дейността си. Няма защо да ни учудва – Терминал 2 е станал базов за китайския трафик, идващ от Далечния изток за Европа, а компютърният гигант Hewlet Packard съобщи, че иска да направи Пирея свой логистичен център за Южна и Източна Европа и Близкия Изток.

Публично-частното партньорство, въпреки многообразието от форми, използвани в пристанищата на Стария континент, както и други варианти (най-голямото пристанище в Европа - Ротердам, е общинско, а второто и третото – Хамбург и Антверпен, са собственост на местните власти и на пул от мощни частни компании), се свежда за експертите от нашето МТИТС само до концесионирането. Започнало още от 2005 с концесиите на пристанища Леспорт и Балчик, през последните три години то обхвана 80% от портовете ни, с изключение на варненския. При това, в редица случаи бе избран най-лошият вариант – вероятно за да има по-малко главоболия и заради ударно свършената работа, МТИТС буквално разкъса някои портове на части. Тази тенденция, в която няма обвързаност на всички участници в пристанищното обслужване, след получаване на концесията, с инвестиционното развитие на портовете като единна цялостна транспортна единица, ще ни изиграе много лоша шега в близко бъдеще. Това с особена сила се отнася за пристанището в Русе, разделено за концесиониране на три части. От друга страна, твърденията за крупни многонационални инвеститори, имащи „сериозни” намерения към някои от портовете ни, се оказват без покритие. Дори за най-атрактивната оферта - терминал 2А с капацитет 6 млн. т товари годишно и терминал Бургас-запад на порт Бургас, не постъпи заявка от нито един западен участник. Между другото, член на комисията, запознат с документацията за участие в конкурса, пожелал анонимност,

заяви, че „има много куриозни условия, които са отказали няколко международни пристанищни оператори”. Засега основни участници в процеса на концесионирането са дружества и фирми, свързани с варненската икономическа групировка ТИМ, със собственика на футболния отбор „Лудогорец” и реален притежател на приватизираното параходство „Български морски флот” Кирил Домусчиев и с Корпоративна търговска банка на Цветан Василев.

Докладът за глобалната конкурентноспособност 2009-2010 на Световния икономически форум в Давос постави на първо място в Европа и на трето в света по качество (след Сингапур и Хонгконг) холандската пристанищна инфраструктура. По този показател, изследване на Института за пазарна икономика и Фондация „Фридрих Науман” за конкурентността на българската икономика сочи, че пристанищната ни инфраструктура има отстъпление от 79-то място, през 2008, до 100-то място, през 2012, в глобален мащаб.

Незавидното състояние на българските пристанища в момента е резултат от цялостно сбърканата през последните години политика за развитие на транспортната инфраструктура. Насочването на усилията и основния финансов ресурс на държавата изключително към автомагистралите (“черният хайвер” на управляващите), пренебрегването на всички европейски тенденции и изисквания за мултимодалност и екологичност на транспорта, без елементарното разбиране, че движението на товарите е цялостен процес, в който участват всички звена по веригата, не носи полза за икономиката ни (финансова, социална, екологична). Нищо че две от границите на България са море и река, а през територията й преминават цели пет паневропейски транспортни коридора.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}