В процеса на глобализация обществено-икономическите отношения предопределят необходимостта от изграждане и оптимално функциониране на инфрасруктурната мрежа, която най-адекватно би отговаряла на обективните социални потребности. Тя е предпоставка за осъществяване на интеграционния процес. Необходимостта от отваряне на страната ни към съседите и Европа изисква изграждането и функционирането на инфраструктурни коридори, чиито трасета, в глобален смисъл, са определени от Транспортната комисия на Европейския съюз.

За стратегическото и геополитическо положение на страната ни сведетелства фактът, че пет от десетте европейски коридори тангентират или пресичат територията на България. Това обстоятелство ни задължава да подходим изключително трезво и съществременно динамично при определяне както на трасетата на еврокоридорите, така и на реда на полагането им. Правилният избор би бил резултат на аналитична оценка (от политико-географска и геополитическа гледна точка) на ситуацията около изграждането на всяко от трасетата.

В крайна сметка, отварянето на националните ни граници не е самоцелно, а следствие от политическата реалност на Балканите. Без взаимен интерес и общо съгласие такова отваряне би било невъзможно. А то е необходимо дори само поради обстоятелството, че делът на Балканския регион в общия стокообмен на страната ни е обидно малък – само 11%. Стойност, предполагаща пасивното ни участие в създаването на еврорегионални форми на сътрудничество на Балканите.

Дотолкото, доколкото Коридор №7 (река Дунав) все още играе ролята на инфраструктурна фасада на България, неговото геостратегическо значение ще се прояви след време.Засега той почти не се ползва поради обективни (липсата на достатъчно надежден и качествен речен флот, на платежоспособни и стопански мотивирани потребители и т.н.) и субективни причини (речният тряфик, насочен от Западна и Централна Европа на Изток има за краен пункт една отдалечена от основните потребители и все още инфраструктурно необезпечена зона, лансирана упорито от предишни и сега управляващи румънски политически кръгове). Неблагоприятно за България обстоятелство е наличието на дублиращо сухопътно трасе по направлението Констанца-Букурещ-Арад-Будапеща с висока степен на изграденост, което и в настоящия момент отнема част от евентуалния транспортен трафик на Коридор №7.

Безкрайно комплицирана и сложна за коментар е ситуацията около Еврокоридор №4. Изграждането му е в непосредствена корелация с местоустановяването на втория мост над Дунав на българо-румънския участък на реката. Макар чепреговорите доведоха до локализацията му при Видин-Калафат и навремето бяха отчетени като голям успех на българската дипломация, някои обстоятелства ни карат да се отнесем сдържано към подобни мажорни оценки. Първото е свързано с условието трасето да бъде “изтеглено” в източна посока на румънска територия, формирайки почти 200-километрова дъга по долината на река Жиу през традиционно неспокойния миньорски карпатски район като компенсация за румънското съгласие мостът да бъде построен при Калафат – в най-западната част на българо-румънския дунавски сектор, при положение, че само на 60 км. нагоре по течението функционират два моста над Дунав – при “Железни врата”. Тази подковообразна извивка е икономически неизгодна както за Западна Европа, така и за България и крайния потребител – Гърция. Фактът, че от страна на южната ни съседка, известна с ревностното отстояване на собствените си интереси, не последваха реакции ни навежда на следните изводи:

1. че Гърция не гледа с необходимата сериозност на Еврокоридор №4;

2. че тя го възприема като алтернативен вариант за сухоземен транспортен трафик към Европа.

Друг е въпросът, че в първоначалния си вид проектът (с тунел под Петрохан и прокарване на трасето през тесния Кресненски пролом) е трудно осъществим. Много по-изгоден за Гърция е коридорът Белград-Скопие-Солун (по долината на реките Морава и Вардар), който редица западни икономо-географи възприемат като основния меридионален “панславянски” транспортен коридор на Балканите. Напредналата фаза на неговата изграденост, предопределена от радиалните центростремителни връзки, създадени в бивша Югославия, и по-малката дължина на трасето, му отреждат мясктото на фаворит пред Коридор №4 на наша територия. Последният би функционирал оправдано при положение, че албанската демографска и политическа експанзия на север от сръбско македонската граница се “излее” на изток от Косово, по долината на река Морава, обхване Западните покрайнини (спирайки чак до държавната граница с България!) и като “мюсюлманска дъга” ликвидира съществуването на пряка политическа граница между Македония и Сърбия. Това би поставило под съмнение функционирането и перспективите на Поморавско-Вардарския коридор, което пък би било крайно неблагоприятно за Гърция, тъй като се създават политически предпоставки за формиране на “промюсюлманска” паралелна ос: Турция-отчасти България-“Велика Албания”, споено от съответен паралеле еврокоридор. Неговото полагане кореспондира с формирането на правната рамка на сътрудничеството между страните, заинтересувани от развитието и експлоатацията на подобен коридор (България, Македония, Албания, Турция,Италия), а именно Меморандума за разбирателство и развитие на Общоевропейски коридор №8, приет през септември 2002 в италианския град Бари. Динамиката на политическата ситуация на Балканите, съпроводена от интересите на САЩ и Русия свързани с транспортирането на кавказкия и каспийски нефт в Европа, прави изграждането на Коридор №8 проблематично. То е затруднено от подобряващите се политически и икономически отношения между Гърция и Македония, плод на които бе откриването на нефтопровода от Солун за Скопие. Това още повече превръща Коридор №8 в резервното южно паралелно трасе на Балканите, където безспорен феворит е направлението Бари-Игуменица-Янина-Солун-Кавала-Истанбул, известно със старото римско име “Виа Игнация”. Като членка на Европейския съюз, Гърция, въплозвайки се от структурните му фондове, интензивно влага средства за неговото окончателно завършване.

Контрапункт на изброените предимства са традиционно деликатните политически отношения между Гърция и Турция, от които би следвало да се възползва България, лансирайки по-настойчиво предимествата на евркоридорите №8 и 10. Последният, простиращ се диагонално в посока северозапад-югоизток, се разглежда като отклонение на Коридор №4 към Сърбия и като субпаралелна алтернативана Коридор №8. Изграждането му има политическа аргументация с оглед изчаквателната позиция на Сърбия и зле прикритото и нежелание за неговата експлоатация.

От направения политикогеографски преглед е видна обективната конюнктурност на инфраструктурната ни опредметеност. Освен всичко друго, вероятносттаот реализацията, на който и да е от проектите, е свързана и с обективни политически процеси като темпове на приобщаване на страната ни към европейските структури, съблюдаване на предварително регламентирани междудържавни договорености, стабилизиране на вътрешнополитическите процеси, необратимост на вътрешнополитическата и външноикономическата ни ориентация и т.н.

В съпоставка с всички разглеждани дотук еврокоридори, Коридор №9, като че ли се оказва най-стабилен от гледна точка на политическата воля за прокарването му, демонстрирана от 7-те държави (Финландия, Русия, Украйна, Молдова, Румъния, България и Гърция), през чиято територия ще премине. Той е особено важен за България, тъй като, пресичайки страната ни меридионално пости през средата и, играе ролята на “носещото рамо” или “спояващата ос” на социално-икономическите вътрешно- и междурегионални процеси. Явявайки се част от трасето Хелзинки-Александропулос, България се въвлича в меридионалния европейски интеграционен процес, зосягащ както територии от Стара Европа, така и нови земи от Европейския съюз, и онези “буферни зони”, между континента и Русия, които макар и неукрепнали икономически и политически, притежават огромен интеграционен потенциал.

В годините на налагането на геополитическите концепции за развитието на света американският геополитик Алфред Маън лансира атлантическата доктрина, отреждаща на САЩ ролята на анаконда – змията, която увивайки се постепенно около тялото на съперника, изсмуква жизнения му потенциал. Пренесено на Балканите, действието би изглеждало като увиване около снагата на България на инфраструктурните линейни магистрали, чиито трафик, изземвайки нашия, индиректно изсмуква жизнените сокове на икономиката ни. С това страната ни ще се превърне в своеобразен транспортно дефицитен остров, инфраструктурен анклав от завършен автархичен тип. И ще се сбъднат мрачните прогнози на редица геополитици, че ако България не валоризира географското си положение ще бъде санитарната гербова марка на настъпващия псевдокапитализъм – леснодостъпна отвън и труднодостъпна отвътре.

Ако великият немски геополитик Карл Хаусхофер беше жив, верен на прагматичния си усет, вероятно щеше да подскаже на управляващите у нас верния отговор – стремеж към пресичащи се оси в “хартленда” на Балканите и в “хартленда” на България.

* Зам.ректор на Великотърновския университет “Св.св.Кирил и Методий”,член на Българското геополитическо дружество.

{rt}

България

Й.Мирчев, За необходимостта от нова транспортна политика

К.Ангелов, Българската транспортна стратегия

А.Дерменджиев, България в транспортните схеми на Балканите

М.Деведжиев, Проблеми на трасето на Коридор №9 при старопланинското му пресичане

М.Русев, Етническият синдром на българската демографска политика

E.Казаков, Геополитическите модели в българската външна политика: Санстефанизмът

Балканите

П.Димитров, Македония в балканския геополитически фокус

А.Попович, Оста “Берлин-Белград-Анкара” и новата сръбска геополитика

Евразия

Б.Димитров, Регионалната геополитика на Иран

П.Георгиев, Близкият изток в китайската енергийна стратегия

А.Дьо Гросувр, Оста ”Париж-Берлин-Москва” - перспективи за евроазиатското сътрудничество

Р.Хейнбърг, САЩ и Евразия

Други гласове

К.Йокинен, Антиамериканизмът – геополитически корени и последици

Тенденции - Как да предначертаем картата на бъдещето

У.Лакьор, Терорът, който идва

П.Петров, Ислямът като геополитически фактор

С.Николов, Новите съседи на ЕС и общата сигурност

Геоикономика

П.Х.Лиота, Дж.Мискъл, Как да преначертаем картата на бъдещето

Основи на геополитиката

С.Лурие, Л.Казарян, Принципи на организация на геополитическото пространство (на примера на Източния въпрос)

История

Й.Циров, Транспортната мрежа на Римската империя и геополитическото и значение

Култура

Александър Тодоров, Пролетта на Новото Средновековие

М.Драганов, Модели на мирно съвместно съществуване между християнството и исляма

Книги

Г.Мирчев, Ислямска заплаха или заплаха за Исляма?

Т.Николов, Имперският проект “Евразия”

М.Стоянова, Тероризмът – предизвикателства и противодействие

Интервю:

Френсис Фукуяма за взаимоотношенията между властта и закона в глобалната епоха

Както показва и историческият опит, светът на Исляма е в състояние да влияе върху промените в Европа през ХХІ век по-силно, отколкото САЩ, Русия, или дори Европейския съюз (1). Ислямското предизвикателство, пред което днес е изправен Старият континент има двойнствен характер. Във вътрешен план Европа трябва да интегрира маргинализираното но бързо растящо мюсюлманско малцинство, в което мнозина коренни жители на континента виждат заплаха за колективната идентичност и традиционните ценности на европейското общество. Във външен план пък, Европа се нуждае от приобщаването на населените предимно с мюсюлмани държави, разположени в района от Казабланка до Кавказ и намиращи се във фокуса на наскоро приетата стратегия за сигурност на ЕС, озаглавена “За сигурна Европа в един по-добър свят” (2), както и на последвалата я инициатива “Разширена Европа – Новото съседство”. Признавайки, че “способността на ЕС да гарантира сигурност, стабилност и устойчиво развитие на своите граждани се намира в тясна връзка с необходимостта от по-тясно сътрудничество със съседите”, тази инициатива цели да очертае новите рамки на отношенията между Брюксел и разположените по южната и източна граница на ЕС (след разширяването му) четиринайсет държави – Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Либия, Мароко, Палестинската автономия, Сирия, Тунис, Украйна, Молдова, Беларус и Русия с техните 385 милиона жители (3). Мюсюлманският фактор е от особено значение при определяне на европейската вътрешна и външна политика, и то не само в чисто географски или демографски аспект. Отношенията между Европа и Исляма се усложняват от появата на редица нови феномени, като подема на тероризма, зараждането на нова антисемитска вълна, постепенната ориентация на утвърдените европейски политически партии все по-надясно, пренареждането на националните приоритети на отделните европейски държави, допълнителните трудности породени от задълбочаването на европейската интеграция и преформулирането на общата европейска външна политика.

Разбира се, тази нова среща на обновяваща се и динамична (макар и все още несъвсем ясно очертана) Европа с Исляма предлага редица възможности за осъществяването на позитивни промени, засягащи света, като цяло. Не бива да забравяме обаче, че досегашният опит на Стария континент в 1350-годишния му досег с мюсюлманския свят не е никак окуражаващ. Затова, въпреки че се опитват да лансират някои нови инициативи, европейците изглежда се стремят по-скоро към съхраняване на статуквото, предпочитайки предпазливия подход, предвидимостта, контрола и установените структури, пред по-смелите действия, адаптацията, ангажираността и предефинирането на отношенията, налагащи се от новата ситуация. Впрочем, подобна е и позицията на живеещите в Европа мюсюлмани.
Но, ако отношенията между Европа и Исляма не бъдат урегулирани задоволително и за двете страни, динамичното развитие на събитията неизбежно ще доведе до растящо напрежение (породено от налагащото се съкрашаване на социалните разходи в страните от Стария континент), опасност от вътрешни конфликти (които впоследствие да прераснат и в граждански войни), както и до преминаването на “Крепостта Европа” в глуха отбрана, което драстично би ограничило ролята и значението и в международен план. Разбира се, ситуацията все още не е чак толкова опасна, но повратната точка (4), след достигането на която тя ще стане необратима, е много по-близо, отколкото се смяташе доскоро.

Демографската динамика

Сравнително малко европейски страни разполагат с достоверни данни за броя и произхода на мюсюлманите, живеещи в техните граници. Редица държави, като Белгия, Дания, Франция, Гърция, Унгария, Италия, Люксембург и Испания например, съзнателно изключват въпросите, касаещи религиозната принадлежност от формулярите, използвани при преброяванията, както и от другите официални статистически документи. Тринайсет европейски страни пък въобще не признават исляма за “местна религия”, въпреки че той е второто по значение вероизповедание в поне 16 от общо 37-те европейски държави (включая балтийските държави, но без да се броят останалите бивши съветски републики, както и Турция). В много страни мюсюлманите не се смятат за малцинство и поради това не се ползват от правата предвидени в местното законодателство, просто защото съответните определения за малцинство се базират предимно на етнически или расови, а не на религиозни критерии.
Според Годишния доклад за религиозните свободи на американския Държавен департамент от 2003, в Европа днес живеят над 23 милиона мюсюлмани (вж. Таблица 1). Цифрата значително надвишава онези 13-18 милиона, които обикновено се цитират от медиите или в академичните студии, основаващи се на стара и непълна информация. Включвайки и Турция, броят на мюсюлманите скача на 90 милиона, т.е. 15% от европейското население. Много по-важна от тези цифри обаче е очертаващата се тенденция. Мюсюлманското население в Европа е нарастнало два пъти през последните 30 години и относителният му дял продължава прогресивно да се увеличава.

Таблица 1: Мюсюлманите в Европа

Повечето европейски страни прекратиха приемането на чуждестранни работници още през 70-те години на миналия век, непосредствено след арабското петролно ембарго и последвалият го икономически спад. Въпреки това, всяка година около 500 хиляди нови имигранти (най-често роднини на вече установили се в Европа “гаст-арбайтери”), както и около 400 хиляди кандидати за получаване на убежище се появяват в Европа. Според Международната организация за миграцията, мюсюлманите преобладават и в двете посочени по-горе групи кандидат-имигранти, като идват най-вече от Алжир, Мароко, Турция и бивша Югославия (5). Впрочем, мюсюлманите преоблавадат и сред нелегалните имигранти в Западна Европа (смята се, че годишно в ЕС нелегално проникват между 120 и 500 хиляди души)(6). Неслучайно в много европейски страни думите “мюсюлманин” и “имигрант” са се превърнали в синоними.
Сегашните вълни от имигранти и бежанци от региона на Близкия изток и Северна Африка (MENA), който е вторият по раждаемост в света, се дължат най-вече на непрекъснато влошаващите се условия на живот там, а не толкова на нуждата от работна ръка в Европа (регионът с най-ниска раждаемост на планетата). При положение, че населението на страните от MENA вероятно ще се удвои през следващите трийсет години, докато това в Европа ще продължи драстично да намалява, мощните миграционни потоци от юг на север изглеждат неизбежни. Като тенденцията се задълбочава и от факта че европейското население прогресивно остарява, докато средната възраст на жителите на МЕNA става все по-ниска. В тази връзка, през 2000-та, експерти на ООН изчислиха, че за да компенсират остаряването на населението си, държавите от ЕС ще се нуждаят от 949 000 имигранти годишно за да запазят нивото на своето население от 1995, от 1588 000 имигранти за да запазят нивото на работоспособното си население и от 13 480 000 имигранти за да запазят съотношението между хората на възраст от 15 до 64 години и тези над 65 (7). Нещо повече, вместо да облекчи решаването на проблема, присъединяването на 10-те нови страни-членки на ЕС допълнително увеличи въпросният разрив. При всички случаи обаче, огромното болшинство от тези “необходими имигранти” ще бъдат мюсюлмани.
Днес, около 50% от мюсюлманите в Западна Европа са родени на континента (8). Нещо повече - раждаемостта сред мюсюлманите в Европа е над три пъти по-висока от тази на не-мюсюлманите, съдействайки за взривообразния ръст на изповядващите исляма на континента (9). В резултат от това мюсюлманските общности в Европа са значително по-млади от немюсюлманите и европейската “Генерация Х” (т.е. поколението на новото хилядолетие) включва много по-голям процент мюсюлмани, отколкото населението на континента, като цяло (10). Една трета от петте милиона мюсюлмани във Франция са под 20-годишна възраст (за цялото население цифрата е 21%); една трета от четирите милиона мюсюлмани в Германия са под 18 години (за цялото население цифрата е 18%); една трета от 1,6-те милиона британски мюсюлмани са под 15 години (за цялото население цифрата е 20%); една трета от 364-те хиляди белгийски мюсюлмани също са под 15 години (за цялото население цифрата е 18%) (11).
Досега приемането на исляма от коренните жители на едни или други европейски държави не бе сериозен фактор за ръста на мюсюлманското присъствие на континента (по-малко от 1% от всички европейски мюсюлмани са местни жители, приели исляма). Занапред обаче, то може да се превърне в нова и потенциално значима причина за увеличаване броя на мюсюлманите в Европа, а също и за по-голямата им относителна политическа тежест и влияние, особено ако междувременно ислямът получи официално признание и бъде институционализиран в рамките на ЕС, което би направило тази религия по-привлекателна за европейците.
Към 2015 се очаква броят на мюсюлманите в Европа да се увеличи, докато немюсюлманското население на континента ще намалее с най-малко 3,5% (12). В по-далечно бъдеще, дори и според най-предпазливите прогнози, може да се очаква, че мюсюлманите ще бъдат най-малко 20% от населението на Европа (днес те са само 5%). Някои обаче предричат, че една четвърт от населението на Франция ще изповядват исляма още към 2025 и, ако тенденцията се задълбочи, в средата на ХХІ век броят на мюсюлманите ще надмине този на немюсюлманите и то не само във Франция, но и в цяла Западна Европа (13). Днес над 15% от жителите на Франция между 16 и 25 години изповядват исляма; в Брюксел 25% от гражданите под 25 години са мюсюлмани. А сред основните фактори в това уравнение, и то не по-малко важен от драматичния ръст на мюсюлманското население, е също тъй драматичният спад на населението в Европа, като цяло, което според прогнози на ООН, ще намалее с повече от 100 милиона - т.е. от 728 млн. през 2000, до около 600 млн. (или дори 585 млн.) през 2050.

Ислямските гета на Европа

Нарастващото мюсюлманско присъствие в Европа е концентрирано, в границите на отделните държави, най-вече в индустриализираните, градски райони, формирайки там своеобразни капсулирани общности, подобни на гета. Такива са бедняшкият берлински квартал Кройцберг, лондонският Тауър Хамлетс или предградията на най-големите френски градове. Това присъствие става все по-натрапващо се, особено в ежедневните контакти с останалото население. Две пети от мюсюлманите в Обединеното кралство, обитават района на Голям Лондон, една трета от френските мюсюлмани живеят в или около Париж, а една трета от мюсюлманите в Германия са концентрирани в Рурската индустриална област (15). Днес мюсюлманите са 25% от жителите на Марсилия, 20% от тези на Малмьо (Швеция), 15% - в Брюксел, Бирмингам и Париж и над 10% в Лондон, Амстердам, Ротердам, Хага, Осло и Копенхаген (16).

В последно време нараства най-вече мюсюлманското население в Западна Европа. В десетилетието след падането на Берлинската стена, броят на мюсюлманите там расте почти шест пъти по-бързо, отколкото в Северна Америка например. През 90-те години Австрия, Дания, Холандия, Норвегия и Швеция бяха сред страните с най-значителна имиграция и бежански поток, водещи до нарастване броя на мюсюлманите в тях. Днес, Испания, Италия и, донякъде, Гърция (т.е. западноевропейските страни с най-ниска раждаемост, най-застаряващо население, “най-прозрачни” граници и разположени в непосредствена близост до държавите, откъдето идват миграционните потоци) са обречени да се сблъскат с драстичното увеличаване броя на мюсюлманите, установили се на тяхна територия.
В същото време Югоизточна Европа е единственият регион на Стария континент, чието мюсюлманско население е намаляло с около 15% през последните 20 години, като сред причините за това са изселването на българските турци, албанската имиграция в Италия и Гърция, както и многото жертви и потоците бежанци в резултат от войните в бивша Югославия. В Централна и Източна Европа пък, на практика няма компактно мюсюлманско население.

Идентичността
Характерът на мюсюлманското присъствие в Европа също се променя. Днес мюсюлманите не са “временно наети чуждестранни работници”, а неотделима част от европейския национален пейзаж, както впрочем е било в продължение на столетия в Югоизточна Европа или на Пиренеите. А институционализацията на исляма в Европа стартира с “ре-ислямизацията” на европейските мюсюлмани.
От друга страна обаче, да се говори за единна мюсюлманска общност в Европа, би било грешка. Дори в отделните европейски държави, етническите различия, противоречията между теченията в Исляма, както и разделенията в съответните мюсюлмански общности, породени от специфични социополитически и поколенчески причини и липсата на ясна йерархия в мюсюлманската религия гарантират, че и през следващите десетилетия европейските мюсюлмани ще бъдат повече разделени, отколкото обединени. Подобно на християните и евреите в Европа, мюсюлманите също не са монолитна група. Въпреки това обаче, те все повече се идентифицират най-вече и преди всичко с Исляма, а не толкова със страната, откъдето са дашли те или родителите им, или пък в страната, където сега живеят (17). Нещо повече, този феномен се забелязва предимно сред младите мюсюлмани.

Съществуващите вътрешни етнически бариери между мюсюлманите постепенно изчезват, като това отново се отнася най-вече за младите. За последното допринася впрочем и появата на ново поколение религиозни водачи, които не се финансират от конкретна мюсюлманска държава, използват разбираем език и са наясно с проблемите на младите си единоверци в Европа. Освен това сегашното поколение мюсюлмани се модернизира и приспособява към особеностите на съвременното европейско общество по-бързо, отколкото първите вълни мюсюлмански имигранти. По-младите мюсюлмани възприемат редица атрибути на европейските общества, в които са родени и израстнали, като например езика, социализацията (чрез училищата, които посещават) или дори светския характер на страната, където живеят. И все пак те не се чувстват част от съответното общество, нито пък вземат участие в обсъждането и решаването на проблемите му. И обратно - дори да са трето поколение имигранти, обществото не ги приема за част от себе си, а продължава да ги идентифицира именно като чужденци и имигранти.

Въпреки всичко, процентът на мюсюлманите, притежаващи европейско гражданство продължава да расте. Все повече от тях са родени в Западна Европа, а с наскоро приетите в редица западноевропейски страни (например в Германия) процедури, облекчаващи натурализацията, тази тенденция очевидно ще се задълбочава. Над 60% от мюсюлманите във Франция и Великобритания вече са пълноправни граждани на тези страни. В Германия тази цифра е само 15-20%, но 11% от останалите са подали молби за придобиване на гражданство, а над 48% планират да го направят, според едно изследване на Фондация “Конрад Аденауер” (18). Тоест, тази страна скоро ще се сдобие с над 2,4 милиона нови граждани-мюсюлмани, които са и потенциални гласоподаватели. Подобен процес се очаква да се развие в Италия, където днес живеят над милион мюсюлмани, като едва 10% имат италианско гражданство. Впрочем, същото е валидно и за Испания, с нейните около милион мюсюлмани. В Скандинавия, където натурализацията е постижима след петгодишно пребиваване в съответната страна, се очаква в съвсем близко бъдеще процентът на притежаващи гражданство мюсюлмани да надмине значително сегашните нива от 15-30% (вж. Таблица 2).

Таблица 2: Мюсюлманите в ЕС на 15-те

Въпреки стремежа да получат европейско гражданство обаче, младите мюсюлмани се съпротивляват на асимилирането си от светските европейски общества дори по-упорито, отколкото предшестващите ги поколения имигранти. Европейските мюсюлмани, включително младото поколение, демонстрират желание за интеграция и стремеж да се съобразяват (доколкото могат и доколкото им позволява религията) със съответните национални норми и институции, но в същото време държат на ислямската си идентичност. Тъкмо поради това все повече мюсюлмани виждат в политиката на сегашните европейски правителства стремеж към превръщането на Европа в своеобразен “котел за претопяване” (подобен на прословутия американски “melting pot”) и нежелание да се съобразяват със спецификата на ислямската култура. Изследванията във Франция и Германия показват, че второто и дори трето поколение мюсюлмани са по-слабо интегрирани в европейските общества, отколкото са били техните бащи или дядовци (19). А скорошните скандали с носенето на забрадки от жените-мюсюлманки в Германия и Франция, само допълнително подчертават този факт.
Усещайки се дискриминирани от европейските общества, включително по отношение на заетостта, образованието, социалните помощи, както и в религиозната сфера, много млади мюсюлмани от второ или трето поколение се обръщат към Исляма като единствена възможност да съхранят идентичността си. Фактите сочат, че процентът на безработицата сред мюсюлманите е почти два пъти по-висок, отколкото сред немюсюлманското население и значително надминава този сред имигрантите-немюсюлмани. Постиженията и уменията, усвоени от младите мюсюлмани в училищата са сравнително слаби, броят на работещите жени-мюсюлманки е нищожен, възможностите за просперитет и кариера са ограничени, а предубежденията на обществото, като цяло, към мюсюлманите остават силни. Всички тези фактори несъмнено съдействат за изолацията (и самокапсулирането) на мюсюлманските общности в Европа. Затова не е изненадващо, че според едно проучване, проведено във Франция, идентификацията на местните мюсюлмани с Исляма е била по-силна през 2001, в сравнение с 1994 или 1989, като броят на онези, които се обявяват за “силно вярващи и активно практикуващи” мюсюлмани е нарастнал с 25% между 1994 и 2001 (20).
Новата среща на Европа с Исляма се съпътства от редица явления с далеч отиващи последици.

Инкубатор за терористи?
По данни на европейските служби за борба с тероризма, около 1-2% от европейските мюсюлмани (т.е. между 250 и 500 хиляди души) са въвлечени в едни или друг тип екстремистка дейност. Колко от тях обаче практически подкрепят тероризма, остава неясно. Като нещата не опират толкова до това, че условията в Европа я правят удобна база на терористите, а че проблемите, с които се сблъскват европейските мюсюлмани, правят някои от тях податливи на ислямистката пропаганда и склонни да се присъединят към терористичните мрежи.
Извършителите на атентатите от 11 септември не просто използваха Европа като своя база. Всички те бяха араби, чиито мироглед е претърпял радикална промяна именно във връзка с живота им на континента. От близо 660 задържани в американската база в Гуантанамо по подозрение, че са свързани с “Ал Кайда”, над 20 са граждани на шест различни европейски държави, а още толкова постоянно са живеели там (за сравнение – американските граждани са само двама). Този висок процент сочи, че очевидно има нещо в европейската среда, което съдейства за ориентацията на някои европейски мюсюлмани към тероризма. Неслучайно, Майкъл Раду от Института за външнополитически изследвания отбелязва, че от 11 септември 2001 насам, в европейските страни са арестувани двайсет пъти повече заподозрени в тероризъм, отколкото в САЩ (21).
Според немски и френски експерти, само малка част от европейските терористи-ислямисти са се проявявали като фанатици и в родината си, т.е. преди да се преселят в Европа (22). Досега основната част от терористите се набират сред многобройните млади хори (част от тях принадлежащи към средната класа), преживели своеобразен културен шок от досега си с Европа и превърнали се в радикализирани, “преродени” ислямисти. Неприемани като интегрална част от европейското общество и, в същото време, импулсирани от неговия секуларизъм и материализъм, някои европейски мюсюлмани (особено, ако преживяват и лична вътрешна криза) намират толкова нужната им солидарност, разбиране и перспектива в радикалните ислямистки групировки, активно търсещи именно подобни хора.
Малцина обаче са онези радикални мюсюлмани в Европа, които решават, че трябва да се върнат в родината на бащите се и там да се сражават в името на Аллах. Те по-често предпочитат да се присъединят към джихада в Афганистан, Босна и Чечения, или пък да разпалят пламъка на “свещената война” на територията на Запада. Задълбочените изследвания на френския експерт Оливие Рой показват, че социалната основа на западно-европейските фанатизирани ислямистки активисти е сходна с тази на западноевропейските леви екстремисти от 70-те и 80-те години на миналия век (като немската “Фракция Червена армия”, италианските “Червени бригади” или френската “Аксьон директ”) (23). Терористичните ядра по правило обединяват недоволни, получили образованието си в Европа (често с инженерни и научни умения) хора, с лумпен-пролетарии (включително криминално проявени), принадлежащи към една и съща маргинална култура. Те на практика нямат нищо общо с историческата борба на ислямистите в Близкия изток срещу местните режими нито пък със специфичното за жителите не Саудитска Арабия или Йемен традиционно религиозно образование. Членовете на въпросните ядра не са обвързани с разузнавателните служби или пък с радикалните движения на нито една близкоизточна държава. Те са просто редници, контролирани и насочвани от ислямиските групи, образуващи мрежата на Бин Ладен, и преследващи собствените си глобални цели.

Новият антисемитизъм

Във Франция, където живеят най-големите еврейска и мюсюлманска общности в Европа, напоследък нараства загрижеността от зачестилите посегателства срещу местните евреи и тяхната собственост, които само за една година (между 2001 и 2002) са нарастнали шест пъти (24). Според едно, направено наскоро, изявление на израелския министър Натан Шчарански, броят на антисемитските инциденти във Франция е нарастнал от 77 през 2002 до 141 през 2003, което е почти половината от всички антисемитски нарадения в Западна Европа (25). В резултат от това, емиграцията на френски евреи в Израел се е удвоила между 2001 и 2002, достигайки най-високите си показатели от 1972 насам (26). По данни на израелското правителство от януари 2004, 2380 френски евреи са емигрирали през 2003, а 2556 – през 2002, докато през 90-те години средната цифра е била само около 800 годишно. Показателно е също, че болшинството емигранти са на възраст между 16 и 25 години (27).
Повечето от тези все по-чести антисемитски прояви във Франция и на други места в Европа са дело на араби-мюсюлмани, изразяващи по този начин нарастващото недоволство от собственото си (и на мюсюлманите, като цяло) лошо социално и икономическо положение, солидарността с борещите се срещу Израел техни “братя” от палестинската интифада, както и неприемането на факта, че евреите, макар също като мюсюлманите да са имигранти в Европа, са си извоювали значително по-висок социален и материален статус от тях. Както отбеляза френският министър на просветата Люк Фери: “опасността е съвсем реална и е още по-сериозна, защото днешният антисемитизъм е от качествено нов тип и идва от онези среди на обществото, които нямат нищо общо с маргиналната неонацистка крайна десница – а именно от средите на френските араби и мюсюлмани” (29).

Таблица 3: Мюсюлманите в новите страни-членки на ЕС

През януари 2003 немското правителство забрани радикалната ислямистка организация “Хизб ут-Тахрир”, заради пропагандата на антисемитизъм в страната и призивите за насилие срещу германските евреи. Известно е, че въпросната организация е поддържала връзки с неонацистката Национална партия на Германия, чиито активисти участваха в антиамериканската и антиизраелска демонстрация, организирана през октомври 2002 от “Хизб ут-Тахрир” в Берлин. Последното развитие на събитията в Белгия, Дания, Италия и Великобритания предизвиква растяща загриженост сред правителствата на въпросните страни от тази нова модификация на антисемитизма и възможното и използване от екстремистки формации, принадлежащи към левицата или крайната десница.

Политическият уклон в дясно
През последните десетина години прогресивният ръст на мюсюлманското население в Европа вдъхна нов живот в някои радикални десни формации, заиграващи със страховете на европейците от настъплението на Исляма. Наред с възхода на популистките движения и партии (като белгийския Влаамс блок, датската Народна партия, френският Национален фронт, италианската Северна лига или швейцарската Народна партия), това доведе и до забележим уклон в дясно на водещите политически партии в повечето европейски страни. В много случаи (Австрия, Дания, Италия, Норвегия и Швейцария, както и предишното холандско правителство) оцеляването на управляващите коалиции на малцинството зависит от подкрепата на десни партии, придържащи се към откровено антимюсюлмански възгледи. Тази ориентация към по-дясна политика се изразява в мерки за ограничаване на емиграцията или поставяне ударението върху защитата на националните интереси в дебатите за бъдещата политика на ЕС, а също и в такива действия като забраната, наложена на мюсюлманките в Германия и Франция да се явяват в училищата със забрадки, или пък решението на Холандия да екстрадира над 26 000 нелегални имигранти.
Тепърва ще се види как бързото увеличаване броя на мюсюлманите, притежаващи европейско гражданство ще се отрази върху политиката, провеждана от отделните европейски държави. Засега европейските мюсюлмани не участват масово в политическия живот на континента, въпреки че известни стъпки в тази посока вече бяха направени – например на изборите през септември 2003 във Великобритания, когато местната мюсюлманската общност се обяви против кандидатите на управляващата Лейбъристка партия, заради подкрепата и за войната в Ирак (30).
Като цяло обаче, политическата активност на мюсюлманското население е, по-скоро, слаба. Във Франция, където 92% от имащите право да гласуват, се регистрират в избирателните комисии, сред местните мюсюлмани съответната цифра е само 37% (31). Според едно проучване от март 2004 във Великобритания, почти половината от анкетираните мюсюлмани са обявили, че няма да гласуват на следващите парламентарни избори (32). Въпреки че изповядващите исляма във Великобритания, а и навсякъде в Европа, обикновено демонстрират доверие към националните институции (съда, парламента, поли

{rt}

Предстоящото приемане на България в Европейския съюз (ЕС) и интегрирането на транспортната ни система в трансевропейската транспортна мрежа поставят нови изисквания към транспортната политика. След затварянето на главата “Транспортна политика”, либерализацията на транспортните услуги, хармонизацията на българското транспортно законодателство с европейското транспортно право, непосредствената задача сега е повишаването на конкурентноспособността на транспорта.

Транспортът изигра важна роля за ускоряване и успеха на интеграционните процеси в Европа. В страните членки на ЕС транспортът формира 10 % от БВП. Изпреварващото развитие на транспортната инфраструктура и технологиите за превоз са в основата на икономическия растеж. Освен, че материализира търговско–икономическите връзки на страната, той е част от социалната политика, националната сигурност, националната екологична програма. Развитието на такива важни за бизнеса на страната сектори, като туризма, достъпа на българските стоки до международните пазари и други са в непосредствена зависимост от състоянието на българския транспорт. Ако България желае да използва географското си положение и да привлече повече транзитен транспортен поток, като приоритет през следващите години трябва да бъде повишаването конкурентноспособността на транспортната мрежа. Това е основен момент и в Европейската транспортна стратегия до 2010, в която като приоритети са изведени съживяването на железниците и железопътните транспортни услуги, по-нататъшната модернизация на транспортната инфраструктура и прилагането на екологични транспортни технологии.

През следващите години транспортната политика на България ще се основава преди всичко на следните приоритети:

интегриране на транспортната система в трансевропейската транспортна мрежа, повишаване на нейната конкурентоспособност на базата на модернизацията на транспортната инфраструктура по европейски стандарти и по – широко прилагане на екологичните транспортни технологии;

по–добро използване на европейските фондове (пред и следприсъединителните) на базата на дългосрочна Програма за развитието на транспортната инфраструктура;

реформа в транспортното образование, съобразно потребностите на транспортния бизнес.

Основните задачи в областта на транспорта, свързани с хармонизацията на законодателството с европейското транспортно право може да се считат за приети. Това, което предстои пред следващите години е свързано с тяхното прилагане. Основните положения на транспортното право са дефинирани в няколко закона, а именно:

Закон за железопътния транспорт;

Закон за автомобилните превози;

Кодекс на търговското корабоплаване;

Закон за морските пространства вътрешните водни пътища и пристанища на Република България;

Закон за пътищата;

Закон за движение по пътищата;

Закон за гражданското въздухоплаване;

Закон за далекосъобщенията.

В автомобилният транспорт от началото на 2004 беше въведена винетната система за ползване на пътната инфраструктура, като до 2007 таксите за превозните средства с българска и чуждестранна регистрация ще бъдат изравнени. С това, в определена степен, се поставя началото на известна равнопоставеност между автомобилните и железопътните превозвачи. Нерешени обаче остават такива важни въпроси, като премахването на съществуващите трудности, които възпрепятстват преминаването на пътници и товари при граничните преходи и територията на сраната. Необходими са по–високи изисквания по отношение на издаването на лицензии и разрешителни за достъп до пазара на транспортни услуги. Недостатъчно ефективна е и транспортната схема, по която се разпределя участието на републиканските, областните и общинските автомобилни превозвачи. По определени направления либерализацията на транспортната услуга не е в интерес на транспорта като цяло, защото се създават успоредни направления където едновременно се предлага на обществото транспортна услуга от железопътните и автомобилните превозвачи, това натоварва допълнително и бюджета на страната от субсидии и компенсации. Регулирането на този процес на национално и регионално ниво по отношение на пътническите превози е необходимо да се осъществи на базата на един бъдещ Закон за транспорта, в основата, на който да бъде взаимодействието между видовете транспорт. Това е необходимо и от гледна точка на развитието на екологичните комбинирани транспортни технологии за товарни превози, в основата на които е взаимодействието между всички видове транспорт. В тази посока европейската транспортна политика предвижда и със законодателни действия да се пренасочат товари от шосеен на железопътен, речен и морски транспорт.

Програмата “Марко Поло” например, предвижда финансиране на нови решения в областта на международните товарни превози. Наред с недостатъчния капацитет на пътната инфраструктура, в т.ч. и по международните транспортни коридори, сериозен проблем ще бъде състоянието на автомобилния парк, който е далеч от изискванията на европейските норми и правила. Лавинообразното нарастване на моторни превозни средства втора употреба ще постави през следващите две – три години пред транспортната система сериозен проблем.

В настоящия момент над 85 % от моторните превозни средства са над 10 години. Изискванията пред международните автомобилни превозвачи стават все по – строги с въвеждането на Евро 3 през 2000. и Евро 4 през 2005 въпросът ще стане актуален и за вътрешните автомобилни превози. Регулирането на този процес чрез стандарти за безопасност и екологични норми, заедно с някои данъчни преференции, ще бъде неотложна и една от най-трудните задачи през следващите две - три години. Провеждането на специализирано обучение по ключови надзорни и контролни функции в Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация” с цел подобряване на административния капацитет ще бъде водеща задача.

Голямата задача и по–съществените действия са свързани преди всичко с подобряването на състоянието и рехабилитацията на републиканската пътна инфраструктура по основните транспортни направления, както и прилагането на безпроблемни транспортни технологии за преминаване на границите. Тези процеси трябва основно да се реализират до 2007 и са в непосредствена връзка с приемането на България в ЕС, както и от необходимостта от значително качествени промени в транспортната услуга.

В морския и речен транспорт и пристанищата, наред с подобряването на административния капацитет по отношение на безопасността и сигурността на корабоплаването, регламентирането на условията на труд, обучението на инспекторите, осъществяващи контрола на флота и пристанищата, предстоят най–важните действия по управлението на тази дейност. Тя е свързана, преди всичко, с предстоящата приватизация на основните превозвачи БМФ и БРП, както и отдаването на концесия на българските пристанища. Предстои да бъдат приети стратегии за приватизация на речния и морския превозвач, с цел да се намерят стратегически инвеститори, които да осъществят модернизацията на българския флот и да направят тези превозвачи конкурентни на пазара на транспортни услуги по море и река Дунав. Отдаването на концесия на пристанищната инфраструктура трябва да подобри значително капацитета и технологията на обработка на корабите и товарите в морските и речните пристанища, да ги направи по–привлекателни за международните товарни превози, преминаващи през България, да се създаде най–добрата технологична връзка през Черно море на европейската транспортна мрежа с Транс-азиатската транспортна система ТРАСЕКА и направлението Украйна – Русия.

{rt}

Сред основните предимства на етатизма (социализма) дълго време беше изтъквано равномерното развитие на регионите. Планомерният характер на социалистическото стопанство позволява държавата да насочва инвестиции към по-изостаналите в икономическото си състояние райони, но това често е за сметка на конкурентоспособността и ефективността на новите производства. България не успява да избегне регионалните диспропорции. Западането на множество села довежда до обезлюдяване и стопански упадък на обширни райони, особено в неплодородните пояси. Слабото и закъсняло развитие на алтернативни икономически дейности извън индустриализацията (при забрана на частната инициатива) не позволява да се осъществи диверсификация на риска от неблагополучие на държавните стопански инициативи, а зоните, където промишлените предприятия не осигуряват висока заетост, изпадат в нищета. Прекъсването или редуцирането на трансграничните стопански и търговски връзки със съседните страни, започнало още с прокарването на границите в Македония и Южна Тракия след Балканските и Първата световна войни, но задълбочило се след Втората световна война, ощетява крайграничните райони. Доколкото от другата страна на границата на много места живеят българи, от спускането на бариерите страдат и българските общности в балканските държави, подложени на усилена асимилация[1].

Регионални диспропорции и реформи

Предприетите в края на 40-те години мерки за укрепване на южната и западната граница, където жителите на граничните райони системно бягат в съседните страни, водят до изселването оттам към вътрешността на България на над десет хиляди души[2]. Установените ограничения на движението в граничната зона затруднява местните жители при общуването им с хората от съседни селища и от вътрешността, както и при извършване на стопански дейности в самата зона. Обезлюдяването на тези райони се задълбочава с напредване на индустриализацията, каквато там почти не се осъществява, а също след принудителното коопериране в планинските и полупланинските райони (преобладаващата част от селищата по южната и западната граница влизат в планинския пояс). Населението на България все повече се съсредоточава в низините, долините на реките, по морското крайбрежие и край транспортните жп и автомобилни коридори, някои от които са изградени или довършени по времето на социализма. Все пак, високата раждаемост сред мюсюлманите поддържа значителна населеност в Родопите и Източна Стара планина (въпреки изселванията към Турция), докато планинските райони, населени с християни, опустяват.

Първоначално, държавната и партийна върхушка не обръща особено внимание на процесите на регионално деградиране и диспропорционалност. В първото десетилетие след поемането на властта Тодор Живков е зает с отстояването на позицията си (приемана от мнозина за компромисна и кратковременна) и утвърждаването на собствен кръг в централната и местната власт. Административно-териториалната реформа от 1959 му позволява да съсредоточи властта в окръжните центрове, чиято численост е удвоена, докато нивото на околиите е премахнато.Общините по това време са малки (с изключение на окръжните градове), твърде зависими в централизираната командна система и нямат собствена тежест в държавните дела. Но пренебрегването на принципите на самоуправлението трайно препятства развитието на местните общности.

През втората половина на 60-те години се засилва дискусията за необходимостта от преформулиране на местното самоуправление. От VІІІ конгрес на БКП започва постепенна децентрализация на властта. Юлският пленум от 1968 също набелязва перспективата в тази насока. В Декемврийската програма за повишаване на жизненото равнище на народа (1972) е застъпено по-нататъшното развитие на населените места и формирането на селищни системи (агломерации). Вместо обаче да се положат усилия за подобряване на живота във всички села, към средата на 70-те започва да се провежда ликвидаторска по съществото си политика на разделянето им на „перспективни” и на села „със затихващи функции”[3]. При последните е преустановено инвестирането за благоустройство, културно обогатяване и осигуряване на модерен поминък. Това обрича множество малки селища, особено характерни за планинските райони, на задушаване и отмиране. След налагането на непосилни наряди за животинска продукция в края на 40-те и кооперирането в края на 50-те, това е поредното пагубно решение по отношение на традиционните планински селища на българите. Махалите, малките и съставните села западат и планините се обезлюдават, може би окончателно. Увеличават се пустеещите земи, които, при трудностите със задоволяването на вътрешния пазар с хранителни стоки през 80-те години биват предоставяни за стопанисване на гражданите по програмата за самозадоволяване със селскостопанска продукция.

Дълго готвената промяна на структурата и механизма на функциониране на местната власт е стартирана с формирането на селищни системи (съставни общини, включващи по няколко от съществуващите общини), с приемането на Постановление на МС №77/5.12.1977. То се предхожда от пленум на ЦК на БКП, проведен на 10 март с. г., който приема Основни насоки за по-нататъшното развитие и усъвършенстване на териториалното и селищното устройство на НРБ[4]. В него се предвиждат редица мероприятия по изготвянето на единен териториално-устройствен план, както и при формирането, развитието и усъвършенстването на селищните системи.

През 1979 селищните системи са утвърдени като са разпределени в шест функционални типа, според ролята и мястото им в социално-икономическото развитие на страната. Столичната община (нулев функционален тип) и селищните системи от І до ІІІ функционален тип са развити селищни системи, чието влияние прехвърля границите им. Към ІV и V функционален тип спадат селищни системи в процес на формиране, или за които се предвижда да бъдат създадени в перспектива. Те са недоразвити в икономическо и социално отношение, специализирани са предимно в аграрното производство, а някои от несистемните им потребности се обслужват от съседни селищни системи от по-висок функционален тип[5].

Окрупняването на общините цели по-ефективно изграждане и функциониране на териториално-производствени комплекси и на социално-културни средища извън окръжните центрове. Само че през следващото десетилетие това съчетаване на функции, компетенции и отговорности, под надзора на държавната партия и на службите за сигурност, не допринася за възстановяване духа на самоуправляващата се българска община, а стимулира появата на местни неформални кръгове на власт и влияние, които бързо започват да се корумпират и криминализират.

Въпреки формирането на нови административни центрове, които би трябвало да стимулират регионалното развитие, твърде обширни райони остават извън обхвата на модернизацията,  навлизаща вследствие провежданата политика на технологично и битово обновяване. Опитите с административни подходи там да се създадат производства за стоки на ширпотребата, предназначени за вътрешния пазар, се оказват, в множество случаи, нерентабилни или не успяват да прехвърлят преградите на търговската централизация. Демографският упадък там е твърде видим на фона на бързо нарастващите водещи градове, въпреки пречките за жителство в тях. През 1982, когато широко се обсъжда демографската тематика, вече се предлага повсеместно възприемане на диференцирана политика на стимулиране задържането на населението в проблемните обшини. Дори протекционистката демографска политика може да се насочи само към определени райони[6]. Сдържането на вътрешната миграция към градските центрове и стимулирането на преместването на население към изостаналите и западащи области стават основни цели на регионалната политика през 80-те години, макар че такива акции са провеждани и по-рано.

Най-драматично обезлюдяващите се територии в България са някои общини по западната граница и районът на Странджа-Сакар. С Решение на МС № 377/1.09.1977 се предвиждат мероприятия за по-нататъшното социално-икономическо развитие на граничните райони на Хасковски, Ямболски и Бургаски окръг. Те явно са недостатъчни, защото само след пет години излиза разширен документ в тази насока – Постановление на МС №22/10.05.1982 за ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от четвърти и пети функционален тип, от граничните райони и Странджанско-Сакарския край през осмата петилетка и до 1990[7]. Постановлението предлага широк набор от мерки за спиране упадъка и обезлюдяването на обхванатите в него територии чрез подобряване условията на труд и живот, доближавайки ги до нивото на средно развитите селищни системи. Предвиждат се множество стимули за семействата, които се преселят в изостаналите райони, ако живеят и се трудят там не по-малко от десет години:

- еднократна поощрителна премия: 5000 лв. за семейства с едно дете; 500 лв. за всяко следващо по ред дете, преселило се със семейството; 4000 лв. на млади семейства без деца; 2000 лв. на неомъжени и неженени, като при промяна на семейното положение разликата се доплаща.

- заеми от Държавна спестовна каса: до 12 000 лв..за строеж на жилище със срок на издължаване до 30 години; до 5000 лв. за ремонт със срок от 5 години; до 2000 лв. на член от семейството, но не повече от 4000 лв. за развитие ня лични стопанства:

- добавки към заплатите: до 80 лв. на ръководни кадри и учители; до 40 лв. на специалисти със средно и полувисше образование; до 30 лв. на работници и селскостопански работници; съответно до 40, 30 и 20 лв. за лицата от горните категории, които работят, но не живеят в съответните селищни системи.

- безвъзмездно предоставяне право на строеж върху държавни парцели или необитавани жилища и стопански сгради с принадлежащите им дворни места;

За населението на обхванатите в постановлението селищни системи ще бъдат предоставяни: безплатно хранене на децата в детските ясли и градини и в училищата; допълнителни материални и духовни стимули за насърчаване на раждаемостта.

В постановлението се поставя задачата ЦК на ДКМС да набере комсомолски набор от 4000 млади работници и специалисти, като 2000 трябва да се насочат към проблемните селищни системи и 2000 в другите гранични райони. На младежите от комсомолския набор се осигуряват допълнителни привилегии: предоставяне два пъти годишно на безплатни билети за всички членове на семействата им за пътуване до родните места; безплатни екскурзии в социалистическите страни за проявилите се.

Инициативата с комсомолския набор дотолкова се разширява, че след година и половина Станка Шопова, първи секретар на ЦК на ДКМС по това време, отчита, че 10 530 външни и местни (местните млади хора също получават правата по ПМС № 22) младежи са подписали договори за десетгодишна работа. Странджа-Сакар е обявена за Република на младостта.[8]

Впоследствие е изработена Комплексна целева програма за ускорено социално-икономическо развитие на Странджанско-Сакарския район през VІІІ петилетка и до 1990 като една от главните цели на комплексното развитие е съседните силно индустриализирани центрове и райони Бургас (Нефтохим и подготвяната за изграждане Трета металургична база), Ямбол и Марица-Изток да не изтеглят населението от южните общини, което съвсем би допринесло за обезлюдяването на Странджа-Сакар[9].

Инициативите за възстановяване на граничните райони временно задържат някои от младите хора там и вливат преселници от вътрешността, но това са палиативни мерки, нямащи траен ефект. След изтичането на 10-годишния срок по договорите, в началото на 90-те години повечето от пришълците се разотиват, а местните емигрират във вътрешността на страната или дори извън нея. Липсата на поминък, на съвременни транспортни връзки[10], на възможности за общуване с по-широк кръг млади хора и на достъп до културни институции и форуми не са преодолени и до днес. Опитът за съживяване на граничните общини се сблъсква с липсата на условия за личностно развитие в тези райони. Но и подходите, с които държавната власт решава да възроди периферията на страната, са ограничени и несъобразени с реалността. Провалът в условията на надигащата се криза на социалистическата система е неминуем.

Сбърканият курс на повсеместна асимилация като част от битката за оцеляване на диктатора

При провеждането на кампанията за запазване на крехкото демографско равновесие в обширния периферен югоизточен край Странджа-Сакар (обхващащ 7005 кв. км с население 189 270 души и гъстота на населението само 27 души на кв. км)[11], властите с изненада констатират, че сред кандидатите за заселване в района, граничещ с Турция, има семейства турци и цигани[12]. Те са привлечени от финансовите стимули и другите материални облаги, но стремежът им за навлизане в граничната зона възбужда подозрения и опасения. Готовността за мигриране при тях обаче се дължи и на демографски фактори и подбуди, доколкото в множество населени места техните популации нарастват.

Демографският натиск в по-малките селища принуждава по-младите (при основните малцинствени общности младежките контингенти са с по-висок относителен дял) да мигрират и това допринася за разрастване на гетата в градовете и пренаселване на етнически обособените квартали, в които ограниченията на режима за жителство се прилагат по-трудно. От 1978 е преустановено изселването на български турци в Турция и напрежението сред тях нараства. Освен непрестанно провокираната от слуховете изселническа психоза, те вече са силно засегнати от въздействията на модернизационните импулси и не са склонни да остават пасивни спрямо протичащите социално-политически процеси, както е било до неотдавна. Живков търси изход в ново изпускане на миграционния клапан. Преговорите между него и турския президент Кенан Еврен за сключване на нова изселническа спогодба обаче не довеждат до споразумение. Същевременно, съвкупният ефект от разрастването на малцинствените общности в големите градове води до ръст на  етническото противопоставяне, а това провокира радикални настроения[13].

През 80-те години в активна възраст започва да навлиза по-малобройното поколение на родените през 60-те. Именно при тях балансът между етносите е променен и малцинствените общности са с по-висок дял отколкото при предишните поколения, особено при циганите. Въпреки липсата на пълни и достоверни данни, не е трудно да се установи, че след 1944 те са поддържали постоянен висок естествен прираст, доколкото при тях пикът на демографския преход не е преминал и дори се проточва поради културни и социално-икономически причини. Разбира се, нарастването им не е с такива високи темпове, както се увеличава населението в някои от страните от Третия свят, но за демографските реалности у нас е чувствително. Поради това буди недоумение осъщественото, според някои съобщения в печата, преселване в България на 20 000 румънски цигани[14]. Допълнителното напомпване на циганската популация с имигранти от съседна Румъния е загадка, като за целта на тази акция официалните власти е крайно време да дадат задоволителен отговор.

Таблица № 1 Основни етнически общности в НР България според официални данни и оценка на МВР  1974-1989

По същото време Тодор Живков проявява демонстративна незаинтересованост към българските общности[17] в Съветския съюз (значителни български колонии има в поне пет съветски републики: Украйна, Молдова, Русия, Казахстан, Узбекистан). Забравени от България[18], много от българите там се русифицират или асимилират сред околните им народности, а гагаузите се етнодиференцират от тях. Политика на привличане на външни българи за заселване в България, въпреки съществуването на Комитет за българите в чужбина, не се провежда. По отношение на българите в дяловете на Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието (с изключение на Западните покрайнини), останали извън пределите на българската държава, партийната линия е да не се противостои на асимилирането и преливането им към съседните национални общности. Може би затова очакванията са, че няма кой да се противопостави на асимилационното давление над мюсюлманите в България. Трагична грешка!

Асимилационният натиск за унифициране на българската нация  е многостранен и настоятелен поради тоталитарното обхващане на обществения и личния живот от комунистическата идеология и етатистко-егалитаристките практики. Той засяга както бита и обичаите на малцинствените общности, така и вярванията им и свързаните с тях обреди (подобни мерки обаче се вземат и по отношение на православните българи), за да се стигне през втората половина на 80-те години до неодобряване и опити на местно ниво за забрана на публичната употреба на небългарски малцинствени езици. Създаването, внедряването и утвърждаването на социалистически ритуали е насочено към универсализирането на празнично-обредната система, която да обслужва всички членове на обществото, независимо от традициите и разбиранията им. Подобно подтискане на многообразието (а такова се прилага и по отношение на социалното разнообразие) води до възбуждане на други опозиционни (конфронтационни) прояви на различността и отклонения от “нормалността”, много често с асоциален и деструктивен характер. Почти едновременно, политиката на национална консолидация и радикалното противопоставяне срещу нея достигат кулминацията си през 1984-1985. Тогава се осъществяват първите големи терористични актове, организирани от българските турци, и се пристъпва към повсеместната подмяна на турско-арабските имена на турците и татарите с такива от българската (християнската) именна система.

Възродителният процес е най-крупната и върховна политическа проява при управлението на Тодор Живков. Независимо от неговата, на пръв поглед елементарна и  понятна интерпретация, като завършек на последователно провеждан курс на претопяване на етническите малцинства, или поне на заличаване на външните им  етнодиференциращи белези, той представлява акт на дълбокото объркване на българската политическа върхушка в епохата на съветска доминация, еднопартийно тоталитарно управление  и етатистка  реконструкция. Това петгодишно асимилаторско усилие (и насилие) отразява явните и прикрити боричкания за власт и влияние между местни и международни играчи както вътре в страната, така и в обсега на балканското й обкръжение, а също и на световната сцена. Във въртележката на надлъгването между вътрешните и външни кръгове с техните прононсирани или не толкова видими интереси, българската държава е забъркана в междуетнически конфликт с цивилизационни конфронтационни измерения, който все пак е само прелюдия към разпадането и конфликтите в многонационалните СССР и Югославия. В този смисъл, Възродителният процес се превръща в олицетворение на българския статус, способности и възможност за изява  в глобалната политическа конструкция от Ялта,  като страна-полигон за изпробване на спорни и комплицирани политически подходи и решения.

Дълго време събитията около замислянето и пускането в ход на най-голямата асимилационна кампания у нас бяха обвити от неяснота и нежелание за дискутиране, въпреки изключителната, определяща роля на Възродителния процес в най-новата ни история. Постепенно, повърхностните факти отчасти бяха разкрити, но цялостната обстановка и обосновка едва ли някога ще получат широка публичност. По всичко изглежда, че зад екстремната акция за промяна на имената на най-голямата мюсюлманска общност у нас (след като българите и циганите мюсюлмани почти изцяло са преименувани) се спотайва борбата за запазване или заемане на нови позиции в разгара на кризата на Източния блок и на европейския етатистко-егалитаристки модел[19]. Другата интерпретация – националистическата, независимо от пропагандното й изтикване напред както тогава, така и сега, служи предимно за популистки и мобилизационни цели.

По всичко изглежда, че решението за предприемане на масирано преименуване на турците (а, покрай тях, и на татарите) е взето от Тодор Живков поне половин година преди началото на акцията, като през май 1984 той го обявява пред членовете и някои кандидат-членове на Политбюро[20]. През есента започва натиск за доброволна смяна на имената, но едва през декември и януари на следващата година принудителното и задължително преименуване преминава като вълна през Родопите, Източна Стара планина и Лудогорието[21]. В последната фаза на подмяна имената на мюсюлманите в България са обхванати 840 хиляди турци и няколко хиляди татари.[22]

Междувременно, през декември, турският президент изпраща пратеници в България за да установят каква е позицията на Живков и какво точно предстои да се случи. Пред тях диктаторът изтъква доброволния характер на преименуването и в отговор на отправените нападки им заявява, че е възприел турския опит при решаването на този  проблем[23] (явно има предвид налагането на единна фамилна система в Турция през 1934, която засяга не само немюсюлманите, но и мюсюлманите от нетурски произход – б. а.)[24]. Тази му позиция недвусмислено говори  за следване, макар и с половинвековно закъснение, на най-крайните балкански решения за унифициране на имената, приложени по отношение на жителите на Турция и Гърция (1936).

През следващите пет години турците и татарите (но също и другите мюсюлмани) са подложени на ограничения и възбрани за практикуване на техните традиции и обичаи, употреба на майчиния език и свободно изповядване на религията им, с което се предизвиква отрицателна международна реакция, особено остра в ислямския свят.  В тези притеснения на мюсюлманите масово са въвлечени по места българи християни, което поражда противопоставяне и недоверие, разрушили трудно изградените след 1878 отношения на мирно съжителство, доверие и толерантност. Въпреки масирания натиск на държавната администрация, силовите структури (особено Държавна сигурност) и дори на правораздавателните институти асимилационното въздействие не постига значителни резултати, а в много случаи действа отрицателно и върху проведеното приобщаване на българите мюсюлмани към устоите на българщината. Този резултат е бил предвидим[25] и това само показва, че същинските цели на Възродителния процес са други – отклоняване на вниманието от икономическите неблагополучия и от изхабяването на политическата перспектива и легитимност на автократичната власт,  привързване на обществото към екстремисткото поведение на режима и върховното национално напрежение с патриотична окраска, чрез което да се ангажират и компрометират мнозина българи и така да се обвържат морално с управляващите.

Обратът в асимилационния процес

Обратът в протичането на асимилационния процес настъпва през пролетта на 1989. Българските турци успяват да се самоорганизират в условията на широко разпростряла се конспирация[26] и провеждат на много места протестни митинги, гладни стачки и други форми на демонстративна мирна съпротива, получили световна известност. Българските власти задействат контрамерки като новата тенденция в противодействието им е да издават задгранични паспорти (по това време започва либерализирането на режима за изизане от страната, но новите правила трябва да влязат в сила едва от 1 септември) на организаторите и най-активните участници в опозиционните прояви и ги експулсират в страни от Западна Европа. На 29 май, в изявление по българската телевизия Тодор Живков отправя призив до Турция да отвори границите си, за да могат през нея свободно да преминават българските мюсюлмани, които желаят да я посетят или да се заселят там.

В началото на юни Турция действително отваря границите и открива пунктове за приемане на изселващите се от България турци (циганите-мюсюлмани са връщани още на границата, а на българите-мюсюлмани властите отказват да издават международни паспорти). За по-малко от три месеца (на 22 август Турция затваря границата, като заявява, че ще пропуска мигранти само с турска виза) успяват да преминат около 310 хиляди души. Междувременно, първите 1500 изселници се завръщат, разочаровани от условията на живот, в които попадат[27]. Впоследствие рекапитулацията показва, че общо България напускат 360 хиляди души, а до 10 ноември 40 хиляди вече са се завърнали [28].

В резултат от противопоставянето между България и Турция през 70-те и 80-те години двете страни попадат в капана на неразбирателството по отношението им към българските турци. Поради ескалирането на сблъсъка по този въпрос те са въвлечени, в самото навечерие на падането на преградите между Източния блок и Запада, в една от най-големите хуманитарни трагедии в Европа след Втората световна война, която е и сред най-значителните внезапни миграционни придвижвания на континента през втората половина на века. Все пак трябва да се отбележи, че у много от българските турци продължително време се поддържа желанието да се преселят сред своите сънародници в Турция. За тях отключващият ефект от политическия шантаж на Живков срещу турските управници, в изявлението му от 29 май, предоставя шанс да осъществят този стремеж, а не да останат заложници на турската политическа носталгия към Балканите.

Асимилационната политика на режима на Живков завършва с крах, но тя може би най-много допринася за удържането му във властта. Пак тя обаче, става и един от основните доводи за свалянето му. Провалът и през пролетта и лятото на 1989 потриса трезвомислещите българи. Те осъзнават, че резултатите от тази последна върховна кампания за национална консолидация са обратни на желаното. Независимо че голяма част от българите и циганите мюсюлмани, а също и много турци, запазват българските си имена, провокираният етнически конфликт трайно разрушава междуетническото разбирателство у нас и накърнява авторитета на България. В крайна сметка, Възродителният процес се оказва опит да се зачертае всичко постигнато в приобщаването на мюсюлманите преди това и особено спрямо възстановяването на българското самосъзнание сред българите мюсюлмани.

Вместо заключение. Горко на победените (и на зависимите).

През Втората световна война България постепенно губи част от своя суверенитет и относителната си независимост. Въпреки че Царството успява да се измъкне от световния конфликт без ново териториално окастряне[29], а загубите на военни и на цивилни граждани са несравними спрямо жертвите на останалите балкански държави и другите съюзници на Третия Райх, то фактически престава да бъде царство (не само защото през 1946 бива трансформирано в република), доколкото се превръща във васал на възродилата се бяла (вече червена) империя. В резултат на следвоенните договорки между победителите, българите, до голяма степен, губят контрола върху своята държавност и националния си развой.

Зависимостта на България обаче не е едностранна, тъй като разделянето на Европа от “Желязната завеса”, проточила се и покрай другите граници на Източния блок, я оставя в изолация от Западния свят и под въздействието на неговите активни (остри) или пасивни (меки) мерки за противопоставяне срещу разширяването на съветската имперска зона, както и за постепенното й ерозиране. Сферата на социално-икономическото развитие на сателитните държави е сред основните области на пресиране от страна на Кремъл и на подривно въздействие от противопоставящите му се структури на Североатлантическия пакт. Може да се предполага, че демографското и етнодемографското им състояние също са били предмет не само на проучване, но и на деструктивно формиране с неособено благоприятни за страните от Източна Европа резултати. Що се отнася до България, не бива да се пренебрегват и опитите на съседните балкански държави за намеса във вътрешните работи на заобиколената от тях централна балканска страна, както и на един по-широк обкръжаващ пояс от заинтересовани от регионалния баланс държави. Поради това, при анализирането на причините за бързото изчерпване на демографската инерция на висок естествен прираст на българската национална общност и навлизането и в състояние на депопулация, съпроводено от нарастване на неблагоприятните диспропорции в характеристиките на населението, трябва да се търсят не само вътрешните източници за стигането до това положение, но и външната обусловеност.

Все пак, по отношение на социалното развитие, превес имат вътрешнополитическите устройствени решения, пък и те са много по-достъпни за преглед и осмисляне. Чрез тях по-детайлно може да се очертае цялостната социално-политическа обстановка, докато сложните международни взаимни влияния по-трудно биха могли да се проектират върху популационния проблем. Въпреки това си позволявам да наблегна на разбирането, че българският народ става жертва на необуздания геостратегически сблъсък през ХХ век и на яростните социални конфликти, съпровождащи модернизацията и конфесионална секуларизация на обществото на европейския континент и не само там.. Сблъсъкът на цивилизациите се  състоя през първата половина на миналото столетие, а сега само преживяваме последните конвулсии на тази велика колизия.

В продължение на четири десетилетия вътрешната политика на България беше дирижирана и манипулирана отвън. Вследствие внедряването на несвойствени и несъобразни за нашите условия модели на обществено-политическо устройство и функциониране на икономиката, потенциалът на етатистката методология за реконструкция на социума не бяше използван в задоволителна степен, а при излизането от тази пресираща система хаосът и деструкцията завладяха обществото, загубило патриархалните си устои без да изгради нравственост, съответстваща на индустриалното общество.

Поради липсата на възможност за личностна и групова реализация извън държавния контрол и ограничения, в обществото нарастват непродуктивните, интригантски нагласи за себеустройване в тесните рамки на етатизацията. Особено изявено е интриганството в държавната партия, държавната младежка организация и казионните обществени организации. „Интригантският социализъм” обаче не е достатъчно производителен, за да осигури продължително поддържане на устойчива и възходяща социална държава. Интригантството още повече разцъфтява когато става ясно, че връщането към частнособственическия капитализъм е неминуемо.

Централно, макар и притулено, място в конфигурацията на властовите структури заемат тайните служби, които не само наблюдават обществените групи, структури и прояви, но и активно ги формират[30]. В навечерието на излизането от етатистката регулация на обществото Държавна сигурност засилва активността си за осъществяване на натиск върху прослойките, възпроизвеждащи материалните и духовни ценности, както и за разширяване на мрежата от сътрудници[31], чрез която да овладее процесите на либерализация. Напрежението в пресирания социум допълнително се повишава от полицейската свръхактивност, а това рефлектира в нарастването на емиграционните нагласи. Не след дълго сдържаната с десетилетия външна миграционна предразположеност ще се взриви при отварянето на границите.

През 1987 от Кремъл  заявяват, че преустановяват практиката от епохата на Сталин, Хрушчов, Брежнев и Андропов за намеса във вътрешните работи на зависимите държави от ялтенската зона на влияние. Изглежда това не се отнася до Румъния и България, които може би са възприемани като част от съветската зона на влияние в постялтенската епоха. Двете страни са подложени на усилена подготовка за запазване на съветското (или поне руското) доминиращо политическо присъствие при настъпващото разпадане на Източния блок. Предстоящият сблбъсък в този район между Москва и западните съюзници (невинаги действащи в съюзен сговор) рискува да натовари с непосилна напрегнатост крехките български институционални структури и обществените отношения. Поради продължителното подтискане на националната  самостойност вътрешните фактори на реконструктивисткия пролиберален (по-точно деетатизационен, приватизационен) проект у нас нямаше как да са твърде ангажирани с изискванията за запазване на националния интерес. Това което последва от съчетаването на споменатата външна и вътрешна обусловеност на процесите на реформиране на българското етатистко общество, го доведе до необичайна за съвременна европейска държава системна държавническа и обществена криза, която поради демографските си измерения може да бъде определена само като структуроопределяща за съществуването на българската национална общност катастрофа.

Бележки:

[1]. Едва през 60-те години по границата с Югославия започва провеждането на гранични събори, при които жителите от двете страни на границата възстановяват донякъде общенията помежду си.

[2]. Виж напр. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. 23.

[3]. Христов, Христо. Тайните фалити на комунизма. София, 2007, с.113.

[4]. Отечествен фронт, бр. 9981/18.03.1977, с. 1-5.

[5]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Странджанско-Сакарският район. Проблеми и перспективи. София, 1984, с. 6.

[6]. Добриянов, Величко. За конкретен и диференциран подход към проблемите на репродуктивното поведение. – Социологически проблеми, кн. 4/1982. В същата публикация се поставя въпросът за необходимостта, акцентът на пронаталистичната политика да се пренасочи от третото към второто дете в семейството. Явно нарастването на популациите на българските турци и цигани предизвиква тези призиви за преосмисляне на параметрите и целите на наталистичния курс.

[7]. Работническо дело, бр. 138/18.05.1982, с. 1-2.

[8]. Шопова, Станка. В делата на младежта. – Работническо дело, бр. 69/9.03.1984, с. 4.

[9]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Цит. съч., с. 40.

[10]. Така например замисълът за строеж на жп линията Бургас – Грудово (Средец) – Елхово – Тополовград – Симеоновград така и не е осъществен поради стопанската си неоправданост.

[11]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Цит. съч., с. 33.

[12]. Трифонов, Стайко. Строго поверително. –  Поглед, бр. 20/20.05.1991, с. 10.

[13]. Особено известен е случаят от 1978, когато след убийството на младо семейство в жк Изгрев в Пловдив, осъществено от криминална банда от цигански произход, ген. Стою Неделчев – Чочоолу (чичо на убития съпруг), при издирването на престъпниците, блокира със старозагорската танкова бригада пловдивския квартал Столипиново, населен предимно с цигани-мюсюлмани.

[14]. Това твърдение на лингвиста Тодор Балкански доби публичност в края на миналия век, но и досега не е получило официално потвърждение или опровержение от статистическото ведомство. Необходимо е да се отбележи, че през 1976 от статистическия годишник изчезва таблицата за имигрантите, а на следващата година – за емигрантите.  Възможно е именно тогава да е осъществен този скрит имиграционен внос на население с небългарски произход.

[15]. Според непубикувани данни при преброяването от 1975 са отчетени 373 200 цигани. – Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Циганите в България. София, 1993, с. 92

[16]. Според друго проучване, извършено от МВР и структурите на ОФ, през 1980 у нас има 523 519 цигани. – Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Цит. съч., с. 92

[17]. Включително гагаузите.

[18]. За тях у нас се споменава твърде рядко, предимно в землячески и исторически план. Най-значимото изключение е приносът на музиколога фолклорист Николай Кауфман, който последователно проучва народното музикално творчество на бесарабските и таврийските българи.

[19]. През 80-те години вътрешнопартийното напрежение в БКП дотолкова нараства, че забраната за разработване на партийното ръководство от съответните отделения на Държавна сигурност е отменена и дори тази дейност се превръща в приоритет на секретните служби. – Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, 2008, с. 189.

[20]. Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. София, 2009, с. 310.

[21]. Пак там, с. с. 317, 320.

[22]. Балкански, Тодор. Възродителни движения и възродителни процеси. Ономия и онимия: Лингвонимия, етнонимия, етнографонимия, антропонимия. В. Търново, 2007, с. 6 Според други оценки през 1984-1985 са преименувани около 900 хиляди турци и роми мюсюлмани. – Босаков, Веселин. Профили на исляма в България. Етническа и религиозна идентификация в проявленията на другостта. – Социологически проблеми, кн. 1-2/2004, с. 359.

[23]. Пак там, с. с. 319.

[24]. За Закона за фамилните имена от от 24.06.1934, виж повече в: Гочева, Паунка. Реформа забулена в мълчание

[25]. Ви ж за по-ранни отрицателни реакции на асимилационнен натиск в: Балкански, Тодор. Никополските власи. Велико Търново, 1999, с. 127; Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с. 97, 102-103

[26]. Вероятно с активната намеса на външни секретни служби, но не бива да се изключва и съпричастието на ДС.

[27]. http://www.decommunization.org/Communizm/Bulgaria/1988-89.htm

[28]. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с. 97, 102-103

[29]. България е единствената държава от Тристранния пакт, която излиза от Втората световна война не само без териториални за губи, но и със значителна придобивка – Южна Добруджа.

[30]. Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, 2008, с. 204. Изглежда още от 60-те години Държавна сигурност започва да формира политиките за урегулиране на междуетническите отношения и националната консолидация, между които са и демографските проблеми на страната – б. а.

[31]. Пак там, с. 196.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната от серията статии, които публикувахме в последните няколко броя на „Геополитика”

“Освен от остра демографска криза, Западът е поразен и от криза на идентичността”

Професор Хънтингтън, последната Ви книга е озаглавена “Кои сме ние?” (Samuel P. Huntington, Who we are? The Challenges to America’s National Identity, ICM, N.Y., 2004 – руското издание на книгата е вече достъпно и за българския читател – б.р), за какво всъщност се говори в нея?

Тази книга е за Америка. Виждате, че в самото и заглавие се съдържа въпрос и именно това е въпросът, на който се опитвам да отговоря в нея – какво означава американската национална идентичност и как тя се е променяла през годините.

Преди осем години появата на друга Ваша книга – “Сблъсъкът на цивилизациите”, предизвика крайно противоречива реакция. Вече покойният специалист по Изтока Едуард Саид дори написа специална статия, в която Ви обвиняваше, че съзнателно тласкате Запада срещу Исляма...

Никога не съм се опитвал да разделям света на две, нито пък да противопоставям една цивилизация на друга. Всъщност многократно цитирах именно Едуард Саид в раздела на “Сблъсъкът...”, посветен на Исляма. Аз разглеждам глобалната политика като взаимодействие между осем основни цивилизации, като очевидно е, че Западът и Ислямът са сред най-значителните измежду тях. През последните 1300 години отношенията между тях са търпели много промени. Понякога са били мирни, в други случаи те са били в остър конфликт. Ясно е, че днес преживяваме изключително впечатляващ възход на Исляма, в резултат от което мюсюлманите, от Мароко до Индонезия, все по-ясно осъзнават общата си ислямска идентичност и се опитват да я утвърдят, използвайки за тази цел различни средства – понякога и насилствени. Това е и причината за зачестилите изяви на войнствения ислямски екстремизъм.

Как стигнахте до изводите в книгата си за “цивилизационния сблъсък”?

Вижте, във всичките си книги, включително в последната – “Кои сме ние?”, се опитвам да анализирам феномени, на които по една или друга причина, хората не могат или не искат да обърнат необходимото внимание. Така бе и с първата ми книга за отношенията между армия и държава, която бе подложена на доста критики тъй като анализираше по нов начин отношенията между гражданските и военните институции в Америка. Но само след няколко години основните тези в нея бяха приети от всички и днес, трийсет години след появата и, тя се смята за класическо изследване на проблема. “Сблъсъкът на цивилизациите” също бе яростно критикувана от някои, но след 11 септември хората започнаха да я смятат едва ли не за “пророческа”. Лично аз съжалявам, че тя наистина се оказа такава.

Разкажете нещо за себе си. С какво се занимавахте в администрацията на президента Картър например?

Бях координатор по планиране на сигурностто в Съвета за национална сигурнтост, където работех заедно с моя приятел Збигнев Бжежински, който бе съветник по сигурността на президента. Именно той ме покани и работих там няколко години.

Работил сте и в администрацията на президента Джонсън...

Така е. Бях консултант в Държавния департамент и, в частност, в Съвета за политическо планиране, където ме помолиха да напиша доклад за това, как би могла да се постигне политическа стабилизация в Южен Виетнам. Това бе разгара на Виетнамската война, през 1967. И така, заех се с това, прекарах няколко месеца в Южен Виетнам, анализирайки ситуацията, после се върнах и написах доклада, който бе подложен на унищожителна критика. Помня хората, които се бяха събрали на обсъждането му – все високопоставени служители, отговарящи за политиката ни в Югоизточна Азия. Когато свърших един от тях ми каза: “ако всичко, което твърдите е вярно, значи всичко, което ние правим във Виетнам е погрешно”...

Добре, да се върнем на най-новата Ви книга “Кои сме ние?”. Какво Ви накара да я напишете?

Основната причина бе, че през 90-те години, наблюдавайки развитието на събития и новите предизвикателства пред Америка, стигнах до извода, че може би най-сериозното измежду тях е ерозията на американската национална идентичност. Лично аз смятам, тази идентичност има няколко ключови елемента – в книгата си посочвам четири от тях, като ги изреждам в историческата им последователност: това са расата, етничността, културата и онова, което обикновено означаваме като “американската вяра” или “американската мечта” – специфична съвкупност от ценности и политически убеждения, посочени още от Томас Джеферсън в Декларацията на независимостта, а след това и от други американски национални водачи.

За щастие, значението на расата и етничността, играещи ключова роля през първите 200 години след появата на европейските заселници в Северна Америка, постепенно избледнява. Което поставя ударението върху общата ни култура и общата ни вяра в Америка, т.е. в “американската мечта”. В книгата си доказвам, че всъщност тази вяра е продукт на културата, така че ерозията на американската национална култура или промените в характеристиките и, несъмнено биха имал много сериозни последици. Защото, ако изчезне и общата американска национална култура, като обединяващ елемент остава само “американската мечта”, а това очевидно не е достатъчно за съхраняване единството на нацията. Тук е мястото да спомена, че в книгата си правя много ясно разграничение между заселници и имигранти, защото ние често обичаме да казваме, че сме нация от имигранти, което обаче е вярно само отчасти. Защото имигрантите са хора прехвърлящи се от едно в друго общество. Тоест, задължително трябва да има вече оформено общество, което да ги приеме. И аз твърдя, че основите на американската национална култура са поставени през ХVІІ-ти и ХVІІІ век от британските заселници и тяхната англо-протестантска култура (защото през ХVІІ-ХVІІІ век Северна Америка е 98% протестанстка страна). Освен това става дума за протестанти-дисиденти, заселили се тук, защото са били преследвани във Великобритания. Именно идеите, ценностите, културата, институциите и обичаите, които те донасят, формират ядрото на националната култура на Съединените щати.

Разбира се днес в САЩ съществуват и други култури, или ако искате – суб-култури. Но в повечето страни винаги доминира една, водеща култура (или културно ядро) като в Америка тази роля се изпълнява именно от англо-протестантската култура на първите заселници, въпреки че тя несъмнено еволюира и се променя, включително и заради вълните нови имигранти, и то в позитивен смисъл. И все пак, в основата си тя си остава културата на първите заселници.

Какво обаче се е променило толкова радикално в Америка през последните десетилетия та да постави под въпрос това “културно ядро”. В книгата Вие например посочвате наличието в САЩ на 38 милиона испаноезични американци, какво означава това за Америка?

Смятам че мексиканската (или испаноезичната) имиграция, особено от средата на 60-те години на миналия век насам, е феномен с който преди не сме се сблъсквали. И преди сме имали големи имигрантски вълни, например в средата на ХІХ век или в навечерието на Първата световна война. Наистина, след края на войната властите се погрижиха да ограничат имиграцията, като Конгресът прие редица силно рестриктивни закони в това отношение. По-късно обаче, вече в средата на 60-те, решихме да променим тези закони и отново се отворихме за имигрантите. Което, по принцип, бе правилно. Но никой тогава не предполагаше че промяната ще доведе до такава вълна от имигранти, значителна част от които са испаноезичните и най-вече мексиканските имигранти. За пръв път в американската история огромното мнозинство нови имигранти говорят един и същ език, и това не е английският.

Давате наистина впечатляващи статистически данни в книгата си. През 60-те години имигрантите са били 3,3 милиона, а през 90-те 9 милиона, в резултат от което през 60-те жителите на САЩ родени в чужбина са били 5,3% от населението, а през 2002 – те са вече 11,5%. Това добре ли е, или напротив?

Смятам, че по принцип имиграцията е полезна. Тя играе ключова роля в развитието на Съединените щати и имигрантите имат огромни заслуги за американските успехи в икономиката, науката, техниката и изследванията, както и за позитивната роля, която страната ни играе в света. В миналото обаче, имиграцията винаги е била съпроводена от тоталната асимилация на имигрантите и мисля, че проблемът всъщност не е имиграцията, сама по себе си, а нейните изключително големи размери. В резултат от което по-скорошните имигранти, и в частност испаноезичните, не могат да бъдат асимилирани както имигрантите в миналото. Тоест, става дума за различен процес.

Има редица фактори в самото американско общество, които съдействат за това, също както и специфичните особености на новия тип имигранти. За предишните имигранти, от ХІХ и ХХ век, преселването в Америка бе истинско изпитание. Трудностите бяха значителни, а през ХІХ век имигрантите са били изправени и пред много сериозни рискове и опасности. Мнозина от тях умират от болести оше на корабите, на път за Новия свят. Така че някогашните имигранти са били далеч по-мотивирани да направят всичко за да успеят и се интегрират в американското общество, възприемайки културата му. Сегашните имигранти не трябва да се подлагат да подобни лишения и изпитания, в резултат от което не копнеят особено да се интегрират успешно и така възниква феномена на американците с две националности, с две родини и (което се случва все по-често) дори с две гражданства. С ръста на тези “нови имигранти” нарастват и раъзличията вътре в самото американско общество. Оттам пък идват и нови проблеми...

В книгата си посочвате като една от причините за тези проблеми това, че младите хора вече не изучават истинската американска история. Всъщност, доколко въобще ни интересува историята на Америка?

Истината е, че история на Америка започва да се изучава едва след края на Гражданската война. Историците от епохата преди войната обикновено пишат за своя щат или регион. Тоест, това не е истинска национална история. Впрочем, преди Гражданската война, въобще е под въпрос доколко американците са били истинска нация. Именно войната, како посочва и Емерсън, е тази която действително ни превръща в нация. И едва след нея американците започват да се интересуват от своята национална история.

Столетието между 60-те години на ХІХ и 60-те години на ХХ век е века на американския национализъм. Именно тогава американците се превръщат в убедени националисти, започват да се идентифицират със своята страна и, наред с всичко останало, създават своята национална история и увековечават паметта на Бащите-основатели и цялата плеяда американски национални герои.

През 60-те години на ХХ век обаче, с възхода на мултикултурализма и другите структурни промени в обществото, националната история започва да запада. Вместо това ударението все по-често се поставя върху историите на отделните етнически или расови общности в САЩ, или пък тази на други обществени под-групи, пренебрегвани във века на американския национализъм. В резултат днес пренебрегвана в училищата и особено в колежите е именно американската национална история. Която постепенно се подменя с историята на отделните общности и групи в американското общество. А това не е едно и също.

Защо стана така?

Ами най-вече в резултат от мощното интелектуално движение от 60-те години на миналото столетие, отхвърлящо национализма. Разбира се това бе повлияно и от Виетнамската война, а от друга страна – бе страничен продукт от масовото движение за граждански права. Знаете, че в резултат от него бяха прокарани редица закони против дискриминацията на цветнокожите и в защита на гражданските им права, защото (което бе факт) дискриминацията нарушаваше фундаменталните принципи на американското общество.

Но след като тези закони бяха приети, чернокожите и различните други малцинствени групи започнаха да претендират за специални привилегии и то именно като групи, а не като индивиди. Етнически, расови и сексуални малцинства – всички те искаха повече внимание към проблемите си. И мисля че това, поне отчасти, бе резултат от изместването на американската национална история от историите на различните общности.

Но, ако расовата дискриминация действително противоречи на “американската мечта”, защо в САЩ десетилетия наред се е толерирало робството?

Това разбира се е една огромна аномалия, дори Джеферсън, който е автор на Декларацията на независимостта, също е имал роби, както и повечето южняци в САЩ, чак до Гражданската война. Но тази аномалия е била преодоляна. Всъщност, робството се появява през ХVІІ век, когато възникват и плантациите за тютюн или памук. За плантаторите робството е било ефективен начин за печалба. Освен това по онова време робският труд се използва не само в Америка, но и в почти целия свят. И все пак, става дума за едно много значително противоречие. За щастие Америка съумя да се отърве от робството, а столетие след Гражданската война – и от последните метастази на расовата дискриминация.

Неведнъж сте се обявявали за “старомоден демократ”, твърдите, че сте противник на операцията в Ирак и, че на предстоящите президентски избори ще гласувате за Джон Кери...

Така е.

Добре, но по проблемите, за които говорихме досега, включително този с имиграцията, заемате по-скоро консервативни позиции. Това не Ви ли прави по-скоро съмишленик на Джордж Буш?

Да, аз действително се смятам за консерватор, но когато говорим за консерватизъм, основният въпрос е, какво точно следва да се “консервира”, т.е. да се запази. Смятам, че е необходимо да съхраним американското общество и американската култура и, разбира се, да продължим да ги развиваме – те трябва да се променят.

Всъщност, доколко традиционното делене на либерали и консерватори има някяква реална основа днес?

Вижте, поначало ние в Америка дефинираме либерализма и консерватизма по твърде различен начин, отколкото в Европа например. Всъщност, както твърдят мнозина авторитетни учени, всички в Америка, включително Буш и дори хората, стоящи в дясно от него, са либерали в европейския смисъл на това понятие. Американските “нео-капиталисти” например, са въплъщение на европейското разбиране за либерализма. В същото време, ние в Америка ги определяме като “консерватори”, докато за нас либерали са онези, които подкрепят държавната намеса в икономиката, по-широката и социална ангажираност и т.н. Струва ми се обаче, че и едните, и другите са необходими на американското общество.

В последната си книга бегло споменавате за ситуацията с имигрантите и тяхната интеграция в западния свят, като цяло. Какви са проблемите там?

Всъщност, мисля, че европейските страни се сблъскват с много по-сериозни проблеми в стремежа си да асимилират имигрантите, защото нямат този богат опит, с който разполагаме ние, американците. И при турците в Германия, и при северноафриканците във Франция е налице тенденция към отчуждаване от обществото и капсулирането им в затворени групи, т.е. отказ да бъдат асимилирани. И въпреки че второто поколение турски имигранти в Германия или алжирски – във Франция, говорят добре съответните езици, тези общности си остават неинтегрирани.

Това е много сериозен проблем за...

{rt}