Учебникарската конвенция свързва географското положение на България с данни за величината и промените на нейната територия, с фактография за границите и, и…със задължителното заключение, че географското положение на страната е извънредно благоприятно. Всъщност, доколко това наистина е така?

Българските земи са обект на сложни кръстосани влияния и етнокултурни напластявания, както в миналото, така и днес. Те са своеобразна геополитическа лаборатория.

Разположено в Европа, но в непосредствена близост до Изтока, българското пространство се характеризира с голяма природна и цивилизационна пъстрота. Няма да анализираме тук границите му и техните промени, нито отношенията с други държави и етноси, които са резултат от известни исторически събития.

При оценката на географското положение не е трудно да се изпадне в детерминизъм, по-конкретно в надценяване на “своето” място, което като че ли застава в центъра на вселената. И в това има логика. От друга страна, Балканите за мнозина са символ на предопределеност и ирационалност. Този имидж пасва на Великите сили, които почти винаги са се ръководели от собствените си интереси, удобства и иконографски представи за региона, твърде малко отговарящи на местните реалности и въжделенията на населяващите ги народи. Сегашната геополитическа ситуация в света за съжаление потвърждава тенденцията глобалната икономика да отразява иконографския багаж и манталитет на политическите елити и медийните среди в няколко водещи държави. Отново са забравени историческият опит, представите и аспирациите на малките народи.

Неблагоприятно обстоятелство е междинното положение на България “в сандвич” между основните регионални геополитически “играчи” – Турция, Гърция, Сърбия и Румъния. Тъй като българското национално пространство е в центъра на полуострова, геополитическите им амбиции са били насочени първо към България. Всъщност, това е била една от обединяващите ги цели. Геополитическият натиск върху България продължава и в наши дни, улеснен от тежката икономическа, социална и морална криза в посткомунистическия период, от дълбоката политическа разделеност на българското общество.

От VІ до ХІІІ век българските земи са важен елемент от пространствената връзка между Европа и Изтока, през тях минава и едно от разклоненията на Копринения път, използван за пренасяне на ценни стоки, от търговци, бежанци, нашественици, от номадски племена и групи, дипломати, духовници и т.н. Въздействието на този поток от хора, материални и духовни ценности и влияния върху българския етнос е както положително, така и деструктивно, а най-често са налице едновременно и двете влияния. При всички случаи обаче, е налице обогатяване с исторически опит, стопански и социокултурни модели.

Упадъкът на Византия - едновременно неприятел и религиозно-културен патрон, модел за държавност на балканските славяни и, най-вече, османската инвазия, прекъсват трансмисионната функция на българските земи за повече от 5 столетия.

След Освобождението през 1878, българската интелигенция и политическия елит, в оценките си на националното пространство на новата държава, като че ли се връщат в Средновековието, когато страната е била непосредствен съсед и враг, но и ученик и партньор, на най-развитата ранно-средновековна империя Византия. Тази ретроспективна глорификация на географското положение на България, не отговаря на нейната изгубена централност с упадъка на Византия и последвалата маргинализация на Източното Средиземноморие, не отчита периферността и спрямо главните световни социално-икономически и военно-политически полюси в края на ХІХ и началото на ХХ век. Освен това Балканите, както и цялото Средиземноморие, постепенно губят значението си на мост между Европа и Ориента след арабските и турски завоевания и особено в резултат на Великите географски открития и пренасянето на центъра на световната търговия в Северния Атлантик.

Това надценяване на собственото национално пространство е нещо познато за всички народи и особено за балканските, при които в националната памет е дълбоко закодирано убеждението в особената значимост, дори изключителност, на страната и народа, смесено с гордост от историческото величие (уви, в повечето случаи, отминало). Изолацията на Балканите от модерното развитие пречи да се преодолее.

Измамната перцепция на миналото, която се проектира и върху настоящето. Това личи добре от разпространената у нас иконографска представа за изключителна географска значимост на страната, за ключово място в световните процеси. Това надценяване, което в явен или неявен вид, се чувства и днес, обикновено се обосновава със следните аргументи:

България е разположена на най-прекия сухопътен комуникационен сноп между Европа и Близкия изток, пресичащ се тук с магистрали, свързващи Източна Европа със Средиземноморието;

Страната е в съседство с Проливите, с Източното Средиземноморие и има излаз на Черно море;

България, заедно с Гърция, е преден пост на християнството в Европа на границата на ислямския свят и, конкретно, на Турция – някогашна империя и настояща регионална сила. За много българи това води до съмнителното очакване, че Европа и Русия няма да ни изоставят при една конфронтация;

Сама по себе си, страната представлява голям интерес с природните си богатства, индустрия, земеделие, трудови ресурси и интелектуален потенциал.

За да се разбере природата на тези отчасти верни, отчасти надценени, предпоставки, трябва да се имат предвид перипетиите на историческата съдба на балканските народи, доскорошната им изолираност, деформираната им ментална карта на света и световните събития, както и ред други източници на геополитически максимализъм.

Реалистичната геополитическа оценка на географското ни положение би трябвало да отчита следното:

Балканският полуостров е достъпен отвън, но е доста труден за проникване и обвързване отвътре. Това се дължи на сложната му топография и на етно-конфесионални и политически бариери. Тук смесването и сливането на различни етноси не е така характерно като в Америка например, много по-типично е съжителството на различни цивилизационни общности в сложна географска мозайка. Характерно е също, че в удобен за себе си момент подобна общност нарушава съжителството и прави опит да асимилира друга, което е в основата на междуетническите конфликти, създали лоша слава на полуострова.

В исторически план, винаги когато географското положение на българското национално пространство е пораждало някакво предимство, то е бивало блокирано отвън – чрез нашествия от север на авари, хуни, маджари, руси, печенези, кумани, татари, или от юг – от враждебна Византия и, преди всичко, от Османската империя, ликвидирала българската държавност, заключила и замразила развитието на нашето общество, както и на другите балкански народи за дълги пет века. Българското пространство си остава уязвимо и днес и тук не става дума само за зависимостта на морските ни комуникации от режима на Проливите, контролирани от Турция. Събитията около Югославия, сагата с втория мост на Дунав го потвърждават, а също и зависимостта на сухопътните и речните ни връзки с Европа от страни, “затапващи” пространството ни откъм запад и север.

Представата за страната като важно кръстовище е основен елемент в националната иконография. Но фактът, че земите ни са преходни не означава автоматично, че имат кръстопътно значение във физически и културологичен смисъл. България наистина е на Потенциално важен кръстопът но през последните шест столетия той рядко е бил ефективно реализиран като такъв. В края на краищата, през кръстопътя някой трябва да минава, а от ХІV век насам българските земи са слабо развита периферия, далеч от основните комуникационни структури на света.

Известно нарастване на локалната значимост на българските земи започва отново да се чувства благодарение на руските и австро-унгарски геополитически стремежи на Балканите през ХVІІ-ХІХ век, когато настъпва упадък на Турция и в създадения вакуум се надигат аспирациите на балканските народи за независимост, користно използвани от големите геополитически актьори на епохата. След Втората световна война геополитическата значимост на България отново запада, тъй като тя е превърната във фронтова държава на Варшавския пакт с второстепенния югоизточен фланг на НАТО.

Част от долното течение на Дунав е северна фасада на България. Нашето Подунавие би могло да играе ролята на звено от връзката между Западна и Централна Европа и Балканите. Но днес значението му е чисто регионално. Освен това, да не забравяме, че Румъния и Сърбия могат да контролират чрез шлюзите на Железни врата речния трафик между Среден и Долен Дунав. По време на югоембаргото (1992-95) корабоплаването бе силно затруднено, а след бомбардировките на НАТО (1999) и напълно прекъснато.

Географското положение на София в центъра на полуострова и на магистралите от Европа до Турция и Близкия изток е сред сериозните предимства на България в глобалните комуникации. Което обаче бе успешно парирано от враждебните режими в кралска и Титова Югославия, като се стигна дотам, че почти готовата от половин век жп линия София-Скопие още не е пусната в експлоатация. Междувременно Югославия и Гърция създадоха алтернативни магистрали по Морава и Вардар, които в значителна степен маргинализираха ролята на София и България като цяло.

Страната ни не можа да валоризира географското си положение, понеже комуникационните и мрежи са стари и нискокачествени. Комунистическият режим не създаде удобни пътища и транспортни терминали. София например, в сравнение с други европейски столици, има малко и неудобно летище. Малко и с малък капацитет са граничните пунктове, а връзката им с националната транспортна мрежа е посредством нискокачествени пътища. Използвайки израза на Мишел Фуше, днешна България получи в наследство граници-фронтове, а не зони на активни връки – прозорци към света.

Територията на България няма качествата на геостратегически ключ, каквито са Гибралтар, Проливите, Кипър или дори Сърбия, спрямо важни стратегически интереси, комуникации, потоци на ценни суровини и т.н. Хинтерландът на българските пристанища не е съпоставим с потенциала на Солун, Риека и дори Констанца. Макар че при въздушните комуникации, при военните и хуманитарни операции по въздуха нараства ролята на достъпа до националните въздушни коридори и на съвременните летища. Тук България има добър потенциал, лошото е, че летищата и наземните съоръжения са технологично изостанали, дори в сравнетие със съседните държави.

Косовската криза показа възможностите на България като логистичен тил на НАТО и международните акции за разрешаване на регионални конфликти. Българската позиция по време на кризата донесе известни дивиденти, но след отстраняването на режима на Милошевич нещата като че ли се връщат по старите им места.

Промените след 1989 създадоха нова обстановка и Исторически шанс за преосмисляне и реализация предимствата на географското положение на България. Този процес обаче не се вписва в евклидовото пространство. Досегашният преход от тоталитарен към либерален модел на развитие даде странен резултат. Образно казано, движейки се на Запад, страната ни като че ли се оказва “на Изток” в икономически и социокултурен план. Днес, след края на блоковото разделение в Европа, се предоставя уникална възможност за позитивна промяна. Важна предпоставка за това е способността за реалистично преосмисляне на геополитическото положение на българското национално пространство. То обаче, предполага корекция на националните иконографски представи, колкото и трудно да е това.

* Професор по география в Софийския университет “Св.Климент Охридски” и Университета на Лодз, Полша, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Бившият съветник на президенка Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика, независимо от това, който точно обитава в момента Белия дом – републиканец или демократ. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, препоръчвани от неговия “учител”: теорията за баланса на силите (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, той и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на нейните гранични региони. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя: завоюването на Евразия.

Бжежински е роден във Вършава през 1928, в семейството на полски дипломат, като на десетгодишна възраст се преселва в Канада, където е изпратен баща му. Завършва университета Макджил в Монреал и получава докторска степен в Харвард през 1953. Малко по-късно става американски гражданин и сключва брак с дъщерявата на бившия президент на Чехословакия Едуард Бенеш.

Между 1966 и 1968 Бжежински е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, където разработва прословутата си стратегия за “мирната конвергенция” по отношение на Съветския съюз, в рамките на студената война. През 1966 именно той убуждава президента Джонсън да промени стратегическите си приоритети, поставяйки “разведряването” пред обединението на Германия.

По време на президентската кампания от 1968, Бжежински ръководи работната група по външната политика на демократичния кандидат Хюбърт Хъмфри, който обаче губи от републиканеца Ричард Никсън.

Раждането на Трилатералната комисия

В началото на 70-те години Бжежински лансира принципно новата идея за появата на световната сцена на нови актьори в лицето на обединена Европа и Япония, чиято икономика демонстрира бърз ръст след края на Втората световна война. В една статия, публикувана във “Foreigh Affairs” през 1970, той излага собствената си визия за този “нов световен ред” така: “Необходим ни е нов и по-смел подход – създаването на общност на развитите държави, която да може ефективно да обсъжда най-сериозните проблеми пред човечеството. Освен САЩ и Западна Европа, в него трябва да бъде включена и Япония... Един съвет с участието на техни представители, се редовни срещи между правителствените им ръководители, както и между по-второстепенните участници би бил добро начало”. Същата година Бжежински подробно формулира предложението си в книгата Between Two Ages (1), където заявява, че епохата на силовия баланс отстъпва мястото си на епохата на световния политически ред, опиращ се на тристранните икономически връзки между Япония, (Западна) Европа и САЩ. Според него, техническата революция и трансформацията на тежката промишленост, измествана от електрониката, неминуемо ще доведе до разрушаване на политическите системи и смяна на управляващите елити. Въодушевен от концепцията на Бжежински, Дейвид Рокфелер, го варбува за създаването на т.нар. Трилатерална (тристранна) комисия, назначавайки го за неин директор. Тази общност, официално създадена през 1973, обединява видни личности, свързани с международната търговия, банковата система, представители на правителствата и големите медии от Северна Америка, Европа и Япония.

По време на първата петролна криза, избухнала през същата година, основна грижа на тези кръгове, управляващи световните финанси, е освобождаването им от отговорността за огромния дъл на развиващите се страни, чрез укрепване ролята на Международния валутен фонд (МВФ). За САЩ, които са деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам, целта е да съхранят позициите си на двата противоположни края на Евразийския континент, където влиянието им след Втората световна война е особено силно, за да запазят и разширят своята доминация. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика, а в очите на американската крайна десница – на човек, силно повлиян от марксизма. За да се реализират целите на Трилатералната комисия обаче, е необходимо един от членовете и да стане президент на САЩ.

Картър и двойната игра

От създаването на Трилатералната комисия, фермерът Джими Картър е сред приближените на тандема Рокфелер-Бжежински. Инициативата му да открие търговско представителство на щата Джорджия в Брюксел и Токио, го прави според тях идеалното въплъщение на основополагащата концепция на комисията (2). За лансиране и налагане кандидатурата на Картър от Демократичната партия на президентските избори през 1976, Рокфелер използва огромните си връзки и влияние на Уолстрийт, а Бжежински – престижа си на университетски преподавател. Разбира се, след избирането на Картър, Збигнев Бжежински получава ключовият пост на президентски съветник по националната сигурност (3).

Веднага след влизането си в Белия дом новият президент обявява за свой приоритет съкращаването на ядрения военен потенциал на двата противостоящи си блока (ръководени от САЩ и СССР). Кризата, свързана със съветските ракети СС-20, насочени към Европа, заставя обаче Картър да реагира с разгръщането на американските ракети “Пършинг” и така усилията му (искрени, или не) рухват, като двата блока продължават да се гледат с растяща подозрителност. Истината е, че по онова време Москва действително има основание да подозира противника си, че води двойна игра: военното поражение във Виетнам, кара американците да действат предпазливо във военен и стратегически план, докато Бжежински усилено разработва план за вкарването на руснаците в продължителен конфликт по периферията на собствената им сфера на влияние. Дестабилизацията на комунистическия режим в Афганистан и въоръжаването на първите антикомунистически опълчения на местните ислямисти през 1979 е една от причината (както разчита и самият Бжежински) за навлизането на съветската армия в страната. В тази операция, съветникът на Картър се опира на влиятелните служби на пакистанското разузнаване ISI. Чак през 1998, в интервю а френското списание “Нувел Обсерватьор” Бжежински признава, че въоръжаването на антируските отряди на Бин Ладен е предшествало съветската интервенция и е целяло да провокира тъкмо тази реакция на Москва. Ето част от въпросното интервю:

Бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс твърди в мемуарите си, че американските специални служби са започнащи да помагат на афганистанските муджехидини шест месеца преди съветското нахлуване.

- По онова време, Вие бяхте съветник на президента Картър, което означава, че се изиграли ключова роля в тази операция. Така ли е?

- Да. Според официалната историческа версия, подкрепата на ЦРУ за моджехидините започва през 1980, т.е. след нахлуването на съветската армия в Афганистан на 24.12.1979. Истината, която до днес се пазеше в тайна, е друга: всъщност президентът Картър подписа първата директива за оказване на тайна подкрепа за противниците на просъветския режим в Кабулл още на 3 юли 1979. В същия ден аз изпратих докладна записка до президента, в която му обясних, че според мен подобна помощ би могла да доведе до съветска военна намеса... Но ние не сме карали руснаците да се намесват, ние просто съзнателно увеличихме шансовете те да го направят.

- Когато Москва се опита да оправдае интервеницята си с необходимостта да се предотврати тайната американска намеса в Афганистан, никой не им повярва. Сега се оказва, че това е било истина. Вие самият, за нищо ли не съжалявате днес?

- За какво да съжалявам? Осъществяването на тази тайно операция беше великолепна идея. Целта и беше руснаците да бъдат примамени в афганистанския капан, а вие ме питате, дали съжалявам. В деня, когато съветските войски официално пресякоха границата, написах на президента Картър следната бележка: "Сега имаме отличната възможност да осигурим на Съветите техен, собствен Виетнам”.

- Сигурно не съжалявате, че така сте помогнал за възхода на ислямския фундаментализъм, както и, че сте снабдявали с оръжие и сте подготвяли бъдещите терористи?

- Кое е по-важно от историческа гледна точка? Талибаните, или падането на съветската империя? Няколко смахнати ислямисти, или освобождението на Централна Европа и края на студената война?"(4).

Споменавайки за "появята на няколко смахнати ислямисти", Бжежински обаче очевидно недооценява мощта на Ал Кайда, повтаряйки един мит на американските неоконсерватори, оправдаващ кръстоносния им поход срещу Москва. Разбира се, днес членът на американския Съвет по международните отношения (Council on Foreigh Rerlations) със сигурност би се въздържал от подобни категорични твърдения.

Мълчаливият съюз с Китай и безусловната подкрепа за иранския шах

Ако Никсън и Кисинджър не се колебаят да използват страха на Москва от стратегическото обкръжаване на Съветската империя, стартирайки процеса на нормализация на отношенията между Вашингтон и Пекин, част от хората около Картър не одобряват този подход, който обаче самият Бжежински твърдо възнамерява да продължи.Влизайки в Белия дом, Картър заявява, че предпочита диалога със СССР и, че ще държи на разстояние китайците. Неговият държавен секретар Сайрън Ванс обаче, скоро се сблъсква с антируската мания на Бжежински, така че по време на целия си мандат президентът е принуден да изглажда противоречията в собствената си администрация. С ролята на посредник между двата полюса се нагърбва Ричард Холбрук, бъдещият представител на САЩ в ООН (по времето на Клинтън) и съветник по външната политика на кандидата на демократите на последната президентска кампания (2004) Джон Кери, заедно със сина на самия Бжежински Марк. Според Сайръс Ванс и останалите привърженици на диалога с Москва, като например ветерана Аверил Хариман, логиката на тристранното обкръжаване би довела в най-добрия случай до недоразумения в отношенията с Москва, ако не и до война. Затова те подкрепят диалога по въпросите за разоръжаването и сътрудничеството с руснаците, стпемейки се да пресекат конфликтите в Третия свят.

Въпреки това, нормализацията на отношенията с Китай продължава и Бжежински дори разработва програма за съвместно стратегическо сътрудничество, поддържайки добри лични отношения с Дън Сяо-пин, благодарение на което и днес продължава да се ползва с добри позиции в Пекин.

Същото недоверие на Бжежински спрямо Москва, можем да открием и в позицията му по отношение на Иран, който по времето на шах Мохамад Пахлави се смята за бастион срещу съветското влияние в Близкия изток. Бжежински уверява шаха, че има пълната му подкрепа при това в момент, когато част от администрацията на Картър (включително държавният секретар Ванс) иска владетелят да се оттегли, и дори настоява за американска военна намеса за оставането му на власт. Конкретните действия на Вашингтон обаче, все пак се определят от Държавния департамент и, въпреки преговорите с генералите, които свалят шаха, да наложат един умерен режим, последвалото възстание довежда на власт аятолах Хомейни (1979).

Междувременно, Бжежински участва заедно с Картър в преговорите в Кемп Дейвид през 1977, изигравайки немалка роля за подписването на мирния договор между Израел и Егихеп, макар че не участва активно в обсъжданията, за разлика от въпросите, касаещи СССР.

Възраждането на руската заплаха и американската доминация

През 1989 Бжежински напуска Колумбийския университет, където предодава от 1960, за да се посвети на разработването на план за независимост на Украйна, с което стартират и усилията му да не допусне възраждането на Русия като супер-държава.

Напротив, той се обявава за интеграцията на Москва в западната система и налагането на "геополитически плурализъм" в пространството на рухналия Съветски съюз. В същото време Бжежински разработва и т.нар. "План за Европа", предвиждащ разширяването на НАТО на Изток и присъединяването на балтийските държави към пакта. Усилията му се оправдават напълно, когато няколко години по-късно (през 2002), трите екс-съветски републики действително биват интегрирани в НАТО.

През 90-те години на миналия век, той е специален пратеник на американския президент за осъществяването на най-големия петролно-инфраструктурен проект в света - петролопровода Баку-Джейхан (5). Проектът е великолепна практическа реализация на собствените му стремежи да попречи на Москва "отново да стъпи на крака". Едновременно с това, от 1999 насам Бжежински ръководи "Американския комитет за мир в Чечения", който всъщност е поделение на Фондация "Freedom House". Според него, така той помага за мирните преговори между руското правителство и чеченските сепаратисти. Истината обаче е, че за подобни "демократични цели" се крие оказването на тайна подкрепа за кавказките сепаратисти и ислямисти и поддържането на поредната "периферна война", чиято цел (също както някога в Афганистан) е отслабването на Русия и изместването и от контрола върху ресурсите на Каспийския регион.

Реализацията на прословутата геополитическа доктрина на Бжежински, според която "Държавата, доминираща в Евразия, ще контролира двата най-развитие и икономически продуктивни региони на света", е свързана с разширяването на НАТО на изток, за което администрацията на Клинтън работеше особено усърдно (наследилият го Буш просто пожъна резултатите от тази работа). Впрочем, според Бжежински, европейците също са заинтересувани от успеха на подобна стратегия. В обширен анализ, публикуван през 2000 в "National Interest", той посочва, че "Европейският регион, който е разположен на западната граница на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е подложен на много по-силен риск от страна на нарастващия глобален хаос, отколкото далеч по единната политически и несравнимо по-мощна във военно отношение Америка. Като рискът за европейците ще нарастне допълнително, ако въшната политика на Москва се определя от шовинистичния руски империализъм" (6). Всичко това сочи, че разполагането на частите на НАТО покрай руските граници действително следва да се тълкува като превантивна мярка. И ако Москва реагира, като приеме съответните отбранителни мерки, според Бжежински, това би означавало, че тя наистина иска да възстанови империята си и отново да стане тоталитарна държава.

Работейки едновременно като консултант на Бритиш Петролеум-Амоко (BP-Amoco) и Freedom House, в края на 90-те Бжежински отговаря в Азербайджан за подобряване имиджа на президента (и бивш комунистически водач) Гейдар Алиев. За целта, той не се колебае да определи стариа диктатор за "добро момче" в интервюто си, дадено за "New York Times" (7). Оправдавайки американо-британската подкрепа за диктатурата на Алиев (чието място, след смъртта му бе заето от неговия син), Бжежински обикновено лансира аргумента, че след 70 години комунистическо управление, не би могло да се очаква, че Азербайджан и останалите постсъветски републики ще станат демократични толкова бързо. Независимо от факта, че през последните години репресиите на режима в Баку нарастваха пропорционално на спадащите надежди за размера на каспийските ресурси, Азербайджан успешно премина от категорията на "несвободните" страни в тази на "частично свободните", според класификацията на "Freedom House" (8).

Като доказателство за това, през 1999 любимата ученичка на Бжежински и тогавашен държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт, лично кани покойния Гайдар Алиев на юбилейните чествания на НАТО. По същото време и със същата цел (улесняване проникването на НАТО и гарантиране на американските енергийни интереси в региона) Грузия, Азербайджан и Украйна провеждат съвмесни военни учения в рамките на програмата на пакта "Партньорство за мир" (9).

По инициатива на "Американския комитет за мир в Чечения", чиито ръководител е Бжежински, през 2002 в Лихтенщайн се провежда среща на основните лидери на чеченската съпротива. Срещата става два месеца след преговорите между покойние чеченски "премиер" Масхадов и "кавказкия терорист №1" Шамил Басаев, по време на които двамата се споразумяват за съвместно командване на "военните сили на Чеченската република Ичкерия". Участниците в срещата декларират, че Чечения не може да остане в състава на Руската Федерация, че републиката се нуждае от по-голяма автономия, както и, че се необходими нови преговори с Масхадов. Остава неясно, дали терористичната акция в Беслан, последвала през септември 2004, отговорността за която бе поета от Басаев, е била част от процеса за извоюване на независимост за Чечения, или (което е по-вероятно) от процеса за дестабилизация на Русия (10). Тъй като основната последица от тази акция беше ръста на напрежението между Северна Осетия и съседната и Ингушетия (т.е. още по-голямата "балканизация" на региона), тук възникват редица, съвсем основателни, въпроси.

Днес Збигнев Бжежински активно си сътрудничи с Центъра за стратегически международни изследвания (CSIS), оставайки си обаче основния идеолог на външнополитическата програма на опозиционната американска Демократическа партия, доказателство за което, впрочем, са демонстрираните в президентската кампания през есента на миналата 2004 от кандидатите на демократите Джон Кери и Джон Едуардс твърди антируски позиции. Следвайки съветите на Марк Бжежински, Кери и Едуардс решиха да превърнат в свой първостепенен приоритет ядреното разоръжаване на Русия, при това в момент, когато руснаците възстановиха равнището на петролното си производство до онова, отпреди рухването на СССР, а огромните печалби, свързани със скока в цените на петрола позволиха на Москва да удвои бюджета си за отбрана. Тоест, идеята лансирана от двамата Бжежински за това, колко опасно е съхраняването на руския ядрен потенциал в условията на икономическа разруха на страната, днес просто не е актуална.

Напоследък на Бжежински (който вече е 77 годишен) става все по-трудно да убеждава световната общественост, че именно Русия олицетворява "абсолютното зло" и, че ако тя не бъде подчинена на Запада, отново ще се върне към тоталитаризма (11). Само че за да се случи нещо подобно, очевидно ще трябва да бъде провокирана реакцията на Москва и то по същия начин, който вече бе изпробван от самия Бжежински в Афганистан през 1979, тъй като (за разлика от САЩ) руснаците разполагат с излишък от енергоресурси за десетилетия напред. Което вероятно обяснава и очевидното разместване в понятийната система на самия Бжежински, който съвсем наскоро си позволи в пристъп на ясно осъзнато безсилие да квалифицира в "Wall Street Journal" руския президент Путин като "новия Бенито Мусолини". Личната война на известния американски геополитик продължава с пълна сила, макар и с прогресивно намаляващи шансове за макар и частичен успех.

Бележки:

[1] Between two Ages : America's Role in the Technetronic Era par Zbigniew Brzezinski, Harpers, 1971.

[2] Тристранната комисия заставя и френския президент Жискар д’Естен да назначин за министър-председател един от нейните членове – Раймон Бар, който е професор по икономика без политически опит.

[3] Бжезински включва в екипа си и Медлин К.Олбрайт (чиито баща участва в правителството на неговия тъст Едуард Бенеш), както и двамата изтъкнати теоретици на концепцията за цивилизационния сблъсък - Бърнард Луис и Семюъл Хънтингтън.

[4] Le Nouvel Observateur n° 1732, от 15-21 януари 1998, p. 76.

[5] См. 'L'Azerbaidjan, un poste colonial avancе', Arthur Lepic, Voltaire, 10 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14866.html)

[6] Цитирано в статията 'Bribing Montenegro - It didn't work', George Szamuely, antiwar, 15 июня 2000. (www.antiwar.com/szamuely/sz061500.html )

[7] 'Freedom spells B-A-K-U', Counterpunch Magazine, 1999. (www.counterpunch.org/baku.html )

[8] Виж: 'Freedom House, quand la libertе n'est qu'un slogan', Voltaire, 7 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14830.html )

[9] Статията 'U.S. and NATO goals in the Balkans', Lenora Foerstel, International Action Center, 1999. (www.iacenter.org/warcrime/lfoerstl.html)

[10] Статията 'La responsabilitе anglo-saxonne; Beslan' от Маривиля Караско и редакцията на списание Voltaire, 27 септември 2004.

[11] Статията '115 atlantistes contre la Russie', Thierry Meyssan, Voltaire, 1 октомври 2004. (www.reseauvoltaire.net/article15119.html )

{rt}

{jcomments off}Александър АЛЕКСИЕВ, Бенедикт ХVІ – “железният папа”

Борис ДИМИТРОВ, Петролопроводът Баку-Джейхан и новата Голяма игра

Веселин БОЯДЖИЕВ, Динамичната геополитика на съвременна България

Марин БЪЧВАРОВ, Геополитическото положение на България

Трой САУТГЕЙТ, Геополитическите мотиви на Първия кръстоносен поход

Ф. УЙЛЯМ ЕНГДАЛ, Китай и Япония в азиатската геополитика на САЩ

Петър ГЕОРГИЕВ, Каспийският геополитически възел

Жозеф-Алфред ГРИНБЛАТ, Имиграционни сценарии за остаряваща Европа

Анри ДЬО ГРОСУВР, Оста Мадрид-Париж-Берлин-Москва като гарант за мирна и процъфтяваща Европа

Емил ВЕНЕЛИНОВ, Другото лице на санстефанизма, или за страничните явления на националния геополитически модел

Татяна ЛАГАДИНОВА, Европа и имигрантите

Никола ПЕТРОВ, Новият паневропейски коридор Север-Юг

Сергей ПЕРЕСЛЕГИН, Плочи и мостове – трансевропейските транспортни коридори

Наталия ПЕТРОВА, Удар в сърцето на утопията - новите измерения на европейската геополитика

Владимир ПУТИН, Уроците от победата над нацизма

Румен ГЕОРГИЕВ, Интелектуалната “ножица” и глобализацията

Марин РУСЕВ, Традиционни и съвременни геополитически предизвикателства пред българската външна политика

Карл ШМИТ, Морето срещу Сушата

Жеко СТАНЕВ, Транспортните коридори - реални или виртуални?

Стефан КАМЕНАРОВ, Американската военна стратегия

Ан ДЬО ТЕНГИ, Разширяването на ЕС и миграционните процеси в Източна Европа

Александър ТОДОРОВ, Енергийният диалог между Русия и САЩ

Владислав ИКОНОМОВ, Петролът като фактор на регреса

{rt}

Съдбата на нашия народ и на българската държава винаги са зависели от геополитическото и положение. По време на Първото и Второто български царства страната ни играе водеща роля в развитието на Югоизточна Европа и на целия славянски свят. Петте века турско робство обаче разбиват българското етническо пространство и забавят общественото развитие, вследствие на което възкръсналата Трета българска държава не е в състояние сама да определя международното си поведение и дори да решава вътрешните си проблеми.

Териториите, в които живее българско население, включват историческите области на Балканския полуостров Мизия, Тракия и Македония. Вече над 1300 години българската държава се развива главно върху тези земи. Днес със сигурност може да се каже, че България граничи със свои земи, които по време на войните за националното и освобождение трайно са преминали към нейните съседи. След неуспешния опит да организира балканска коалиция с подкрепата на Русия, завършил с разграбването на български земи, геополитическата ни активност чак до края на Втората световна война има за цел обединяването на всички български земи в национална държава чрез участие в коалиция, която да бъде победител във война. Така, в двете световни войни България логично е на страната на Германия и нейните съюзници, след като още в средата на 20-те години на ХХ век съседите и създават т.нар. Балкански пакт, чиято цел е икономическото задушаване на България. В отговор тя се опира в развитието си на Германия и Италия. Независимо от активното и участие във военнополитическите събития на Балканите през първата половина на ХХ век, страната ни не постигна своя национален идеал – обединението на всички българи.

От геополитическа гледна точка, при разделянето на Европа след Втората световна война, България попада в съветската зона на влияние. Въпреки съпротивата – от военна, чрез т.нар. “горяни” (антикомунистически партизани), до мирни демонстрации и отказ да се даде земята и другите частни активи на държавата, в края на 50-те години комунистическата система е наложена изцяло (организираната съпротива продължава да 1963 от българската рота към НАТО, разположена в Гермесхайм, в американския сектор на Германия). Страната ни се превръща в мощна съветска база – икономическа, политическа и военна. Политическият живот отива крайно вляво и се установява класически тоталитарен режим от социалистически тип. Така българите за кратко време преживяват военно освобождение от турците през 1878, получаване на политическа независимост през 1908, установяване на комунистически режим през 1944 и смяна на монархията с република през 1946.

След създаването на Съвета за икономическа взаимопомощ (1949) и Организацията на Варшавския договор (1955) геополитическите интереси на България и нейната ориентация са напълно променени и подчинени на бившия Съветски съюз. Ако преди това страната може да определя интересите си спрямо съседите и по-далечни райони, като избира между двата европейски лагера, след Втората световна война българската независимост съществува само по документи. Потенциалът на страната е ориентиран към южната граница на социалистическия лагер. Основното направление на натиск е към Турция и Гърция, а извън Балканите българското поведение е съобразено със съветските интереси в Африка, Азия и Латинска Америка.

Налице е интересна симетрия. През 1938 Германия заема над 70% от външната търговия на страната, докато след Втората световна война подобен дял имат бившите социалистически страни, като само на СССР се падат около 55% и то по официални данни, които са силно намалени.

Днес много българи си задават въпроса, дали най-после сме намерили вярната ориентация, защото армията ни не е губила сражение на бойното поле, но пък не сме печелили война на дипломатическата маса. В обществото ни съществува песимистичното убеждение, че България никога не се ориентира към победителите. Причината е нежеланието на европейските страни да позволят на имперска Русия създаването на голяма България и петте войни, в които страната печели много по-малко, отколкото губи. Все пак дори и онези, които преди шест години реагираха отрицателно към действията на НАТО в Югославия поради страха от война край границите ни, днес приемат членството ни пакта, осъзнавайки неговата необходимост. От няколко години насам сред българите съществува единство за членството ни в НАТО и бъдещата интеграция в Европейския съюз и разбиране, че само този избор гарантира на България и в бъдеще да продължи да бъде най-стабилната балканска страна. Единственият значителен вътрешен проблем на геополитическата ориентация на страната днес е нейната изостаналост и слаборазвитите комуникации със съседите.

Около 50-60% от територията, населението и стопанският потенциал на страната се намират на юг от Стара планина, която дели България на Северна и Южна. Основна за политикогеографската идентичност на българската държава е дунавската и граница. Неслучайно винаги, когато се разглежда нейното геополитическо положение, се започва със северната и граница. От Дунав започва развитието на България и България на Балканите ще изчезне, ако няма излаз на тази река. Вторият важен геополитически факт е избирането на София за столица през 1879. Този избор е преди всичко геополитически, защото Софийската котловина (най-голямата в Югоизточна Европа – 1180 кв.км) е разположена в центъра на българската етническа територия – между посочените по-горе исторически области Мизия, Тракия и Македония. В резултат на териториалните промени и политическите реалности днес София е граничен град по европейските разбирания, тъй като се намира само на 65 км от българо-сръбската граница. Тези геополитически особености, както и други факти от развитието на България, очертават един парадокс в регионалното развитие. До 1945 България желае териториалното си разширение на юг и на запад, но пък развива своя демографски, селищен и стопански потенциал по друга геополитическа логика. И днес над три четвърти от територията, населението и икономиката ни са концентрирани върху територия с формата на елипса, очертана от следните регионални центрове: София, Враца, Плевен/Ловеч, Велико Търново, Русе, Разград, Шумен, Варна, Добрич, Бургас, Сливен/Ямбол, Стара Загора/Хасково, Пловдив, Пазарджик, София. Обсегът на прякото влияние на тези центрове е обикновено в радиус до 40-50 км. Изключение прави София, чието влияние се чувства до 80-100 км. Тази територия е най-развитата част на България. Тя включва главните селища, над 60-70% от носелението и създавания брутен вътрешен продукт и е с най-добра инфраструктура. Тоест, ако бизнесът и инвеститорите търсят бързите печалби, това са техните територии. Още повече, че в икономически центрове е концентрирана и административната власт.

Административното деление на България включва 28 области, 263 общини, 241 града и около 5000 села, а управлението се осъществява на национално, регионално, общинсто и селищно равнище. На национално равнище страната се ръководи от правителство, избирано от мнозинството в Народното събрание, докато областните управители се назначават и уволняват по всяко време от министър-председателя. Според мен обаче, е необходимо те също да бъдат избирани.

Посочената вече елипса на концентрация на обществения живот обхваща централната част на страната: Предбалкана, Стара планина, Подбалканските полета и Средна гора. Тази територия се очертава като най-сигурна от гледна точка на отбраната на страната. Тук е съсредеточена основната част от войската, военната индустрия, военните училища и другити отбранителни потенциали. Териториите около държавните ни граници бяха поставени в изолация по време на комунистическото управление, в резултат от което в граничните региони липсва необходимата трансгранична транспортна инфраструктура. Така България е, от една страна, държава на кръстопът, но от друга, не може да реализира кръстопътното си положение. Затова в интерес на отбраната и икономиката и е да се развият бързо европейските транспортни коридори, минаващи през България. Обезлюдаването, липсата на (качествени) пътища и съобщения и неразвитата икономика налагат и специална регионална политика. Страната ни трябва да изнесе икономиката си към своята южна и западна граница и по този начин да затвърди бъдещата си роля в НАТО и Европейския съюз.

От гледна точка на глобалната икономика България има два обекта – ядрената централа в Козлодуй, която е сред най-мощните в света, и петролната рафинерия в Бургас, която с възможността си да преработва 12-14 млн. тона петрол е на петдесето място в света по капацитет. На по-ниско, регионално равнище, имаме няколко десетки индустриални предприятия, сред които попадат и най-големите представители на военната индустрия. Други предимства са услугите, които страната ни може да предложи, и които са свързани с географското и положение – разположена между Европа, Азия и Африка, през нея минават границите между християнството и исляма, между славянството и Средиземноморието с неговата елинска и римка култура. На изток от България започва Ориентът със своя петрол и газ, но тук са и пътищата наркотиците, нелегалната емиграция на хора, търтовията с оръжие и, разбира се, израелско-арабският конфлект. Близо са и част от огнищата на ислямския фундаментализъм. В същото време България е дунавска и черноморска страна, което и осигурява пряка връзка със страните от постсъветското пространство, близо е до Кавказ и богатото на петрол Каспийско море.

В миналото военната икономика беше водеща за страната. От 60-те години на миналия век в българското машиностроене навлязоха фордизмът и постфордизмът. Във военната област се създадоха големи индустриални комбинати, при които на територията от няколко десетки квадратни километри и в няколко съседни селища се разположиха технологично свързани производства. Освен тях, извън територията на посочената по-горе елипса, се създадоха много на брой малки, специализирани предприятия. Делът на военната продукция при тях е различен в сравнение с гражданската.

Трета група предприятия са тези, при които производството на военна продукция не е доминиращо и често има незначителен дял. Последните две групи са разположени в средни и малки градове, някои в полупланински и планински територии. От позициите на регионалната икономика може да се каже, че българските предприятия разчитат на евтина материална суровина, свързани са с главните автомобилни и железопътни пътища на страната и, което и много важно, все още разполагат (въпреки емиграцията) с висококвалифицирана и евтина работна ръка. Технологичното осигуряване на по-голямата част от тях позволява още няколко години да се произвежда конкурентно продукция. Въпреки ограничените материални възможности, българските учени и изследователи имат редица постижения, които осигуряват добро име на нашата продукция (включително военна) на международния пазар. А там България има традиции.

{rt}

На 19 април във Ватикана бе избран новият римски папа – 78-годишният Йозеф Ратцингер, приел името Бенедикт ХVІ. Далеч не всички католици очакваха да видят именно него на Светия престол, затова изборът му може да има сериозни последици както за католическия, така и за целия останал свят. Причината е проста – новият папа бе най-радикалния измежду всички кардинали-консерватори и неслучайно беше известен като “железния кардинал”.

Общо взето, анализите на това, какъв папа би бил по-добър от гледна точка на православия свят (и, в частност, за България) са лишени от смисъл. По същия начин можем да разсъждаваме и, какъв американски президент – републиканец или демократ, би бил по-доброжелателен към нас, българите. Истината обаче е, че Ватикана (както и САЩ) представлява свръхустойчиво политическо конструкция, в която всяка идеологическа фракция не изключва противоположната, а по-скоро я допълва.

Нека си припомним, какъв беше покойният Йоан-Павел ІІ – консерватор или реформатор? На пръв поглед, изглеждаше реформатор, но само защото бе свръхактивен и добронамерен в своята мисионерска дейност, напомняйки по-скоро професионален политик, отколкото наследник на апостол Петър. Но истината е, че Карол Войтила не дръзна да промени нито една догма или канон на своята църква. Той запази католическата идеология непокътната, с цялата и строгост, отказвайки се само от хилядолетната практика на безкрайни анатеми и обвинения в различни ереси и възприемайки вместо това тактиката на усмивките и опрощенията, раздавани наляво и надясно, с което си спечели симпатиите на либералните медии. Именно такъв папа – консерватор по душа, но реформатор в чисто външните си изяви, се оказа идеалната фигура за Ватикана.

Консерватор вместо чернокож?

На конклава, свикан през април, за престола на Божия наместник на земята се бореха четири “фракции” на Католическата църква, които можем да обособим както по идеологически, така и по географски (геополитически) признак. Както признават висши служители на самата църква, през последните месеци противопоставянето между консерватори и реформатори в нея бе достигнало едва ли не своя апогей. Като консервативния лагер изглеждаше доста по-слаб от този на реформаторите.

Така, за изключително силни се смятаха позициите на известния като “покровител на европейската идея” брюкселски кардинал Годфрид Данеелс, подкрепящ използването на презервативи и дори идеята за въвеждане на ограничен мандат за управление на папата. Още по-влиятелен изглеждаше президентът на Съвета за християнско единство, ватиканският кардинал Валтер Каспер, призоваващ за легализация на разводите и разширяване пълномощията на отделните епископи.

Що се отнася до консервативния лагер, той беше доста по-многоброен, но пък за сметка на това – силно разединен и то по чисто геополитически критерий. Отвън изглеждаше, че основният сблъсък върви именно по тази линия. Така, една от консервативните фракции обединяваше италианците, смятащи Ватикана за своя територия. Сред тях изпъкват миланският архиепископ Диониджи Теттаманци и архиепископът на Болоня Джакомо Биффи. И единият, и другият обаче се оказаха забъркани в големи скандали: първият фактически благослови разрушителните антиглобалистки изстъпления по време на срещата на Г-8 в Генуа през 2001, а вторият рязко се обяви против мюсюлманската имиграция в Италия. Не по-малко одиозна фигура изглеждаше друг измежду италианските кандидати за папския престол – държавният секретар на Римската курия Анджело Содано, ползващ се във Ватикана с репутацията на опитен дипломат, макар че радикалното му поведение рязко контрастираше с коректното поведение на самия Йоан-Павел ІІ. Именно Содано бе инициаторът на всички “походи” на покойния папа в държавите от постсъветското пространство и неведнъж публично критикуваше политиката на Москва.

Основни противници на италианската “фракция” бяха латиноамериканците, претендиращи за спазване на “географската пропорция” във висшето църковно ръководство. Нека напомня, че половината от кардиналите са европейци, докато паството им на Стария континент съставлява само 24% от всички католици. Освен това прелатите от Латинска Америка обвиняваха италианските си колеги, че пренебрегват социалните проблеми на “бедния Юг”, които те самите смятат за основни. Всички те – архиепископът на Тегусиалпа (Хондурас) Оскар Родригес Марадиага, ахиепископът на Сау Паулу (Бразилия) Клаудио Хумес и останалите, не крият положителното си отношение към т.нар. “теология на освобождението”, а обединената им позиция на конклава действително можеше да обърка картите на европейците.

Най-екстравагантната кандидатура за папския престол обаче бе смятаният за умерен консерватор, префект на конгрегациято по вероучение и любимец на Йоан-Павел ІІ кардинал Френсес Аринзе. Фактът, че е роден в Нигерия, го отличаваше от всички останали претенденти, а отношението към него в навечерието на изборите бе своеобразен индикатор за расовата търпимост сред католическата общност. Всички прелати се надпреварваха да декларират липсата на предразсъдаци в това отношение, а бъдещият папа Йозеф Ратцингер в едно от изказванията си дори специално подчерта, че избирането на чернокож папа “би било добър знак”.

Именно кандидатурата на Аринзе се смяташе за най-вероятната в навечерието на гласуването, тъй като кардиналът идеално съчетава последователния идеологически консерватизъм с повърхностен либерализъм (допълнително подчертаващ “политичиски коректния цвят” на кожата му). За шансовете на нигериеца говори и фактът, че в навечерието на избора на новия папа авторитетният телевизионен канал Евронюз го показваше във всичките си новинарски емисии. Само че избраха друг… Очевидно, католиците все още не са чак дотам “политически коректни” за да приемат чернокож папа.

Хитлерюгенд и Светата Инквизиция

Баварският кардинал Йозеф Ратцингер винаги се е ползвал с репутацията на човек, “олицетворяващ европейския консерватизъм”, както и с особеното разположение на Йоан-Павел ІІ – неслучайно, наред с Аринзе, го смятаха за “дясна ръка” на покойния папа. В навечерието на гласуването обаче, либералните медии направиха всичко за да провалят кандидатурата му. Каква е причината за подобно отношение към баварския кардинал?

Новият папа е роден в малкото баварско градче Маркт-ам-Ин на 16 април 1927. Първите стъпки в самостоятелния живот обаче не се отразяват особено добре върху репутацията му, макар че той самият едва ли е виновен за това. Още като ученик в семинарията Ратцингер влиза в редовете на Хитлерюгенд, а на 17-годишна възраст е извикан в армията (в рамките на обявената от Хитлер тотална мобилизация). През 1945 той се оказва в съюзнически лагер, за престоя в който по-късно твърди, че е бил най-ужасното преживяване в живота му. През юни 1951 става свещеник в Мюнхен и бързо си спечелва славата на водещ консервативен теолог в Германия. През 1953 защитава дисертация за творчеството на Августин Блажени, а шест години по-късно е вече преподавател в Катедрата по теология на Университета в Бон. През 1966 става главен експерт по догматика в прочутия католически университет в Тюбинген. Заемайки този пост, Ратцингер рязко атакува изявите на германските “нови леви” (сред които между другото са сегашният немски външен министър Фишер и ръководителят на фракцията на “зелените” в Европарламента Кон-Бендит), както и участниците в студентските бунтове в Западна Европа през 1968. Четири години по-късно, в противовес на антиклерикалните медии, създава теологичното списание Cоmunio, което и до днес запазва водещите си позиции сред европейските интелектуални католически издания.

През март 1977 Ратцингер става архиепископ на Мюнхен, а през юни същата година – и кардинал. В това си качество той оглавява Кардиналската колегия и Конгрегацията по въпросите на вероучението – наследничка на печално известната Света Инквизиция….

Като радикален консерватор, Йозеф Ратцингер се обявява против всички предлагани от либералните среди в Католическата църква реформи: признаване правото на семейно планиране, приемането на жени-свещеници, легализацията на разводите или пък на хомосексуализма. Окончателно получава прякора “железният кардинал”, когато категорично осъжда опита на редица американски протестантски пастори да променят рода на някои думи в Библиято от мъжки на среден, по съображение, свързани с т.нар. “политическа коректност”.

Но най-сериозната разлика между Ратцингер и останалите кардинали-консерватори е в това, че той отстоява не просто фундаменталните християнски ценности, а именно католическото им тълкуване в противоположност на всички останали. Тъкмо поради това Ратцингер е открит противник на “екуменизма” и вдъхновените от него постановления на Втория Ватикански събор (1962-1965) и, най-вече на онова измежду тях, в което Православната църква се определя като “сестра” на Католическата.

Тоест, оказва се, че в зората на ХХІ век Католическата църква е избрала за папа един откровен реакционер, което впрочем никак не е случайно. Извеестно е, че за да бъде избран новият папа, за него трябва да гласуват над две-трети от всички кардинали. Защо бе избран именно Ратцингер и какво означава това за света и, особено, за онази част от него, която изповядва православието? Този въпрос има четири възможни отговора.

Първият отговор: Ватикана се готви за нов кръстоносен поход

Нека предположим, че Римската курия е решила на всяка цена да съхрани идеологическата си чистота и, следователно, да ограничи прекалено амбициозната експанзия на католицизма, която неизбежно ще изисква от Църквата провеждането на много сериозни реформи в самата Католическа църква. Действително, за разлика от православието, католицизмът би могъл да си позволи временно да ограничи своята (иначе твърде успешна) мисионерска дейност. Само че такова решение ще противоречи на самата природа на тази църква, за която експазията е просто начин на съществуване.

На макроисторическо ниво, би могло да се каже, че с подобна стъпка (т.е. с излора на Ратцингер) Католическата църква само възпроизвежда общите реакционни тенденции, които се забелязват във всички традиционни религии в зората на новото хилядолетие. В крайна сметка дори популярността на исляма в съвременна Европа се диктува не от някакви авангардни, а от чисто фундаменталистките аспекти на тази религия. Но след като в Европа е налице реална преориентация към фундаментализма, защо това да не повлияе сериозно и върху Католическата църква?

Днес битката със светското “потребителско общество” все повече се трансформира в битка със либералния Запад. В подобни условия, за консервативните католически среди е неприемливо отъждествяването с него. Тъкмо поради това технит3е представители във висшия клир на Католическата църква (към които принадлежи и новия папа) смятат за необходимо мощно да напомнят, че всъщност Западът притежава собствена сакрална традиция, не по-малко последователна, отколкото ислямът или будизмът. С което Ватиканът автоматично се превръща в опора на консервативната християнска реакция в Европа и извън нея.

Вторият отговор: Новият папа е избран най-вече заради преклонната му възраст

Бенедикт ХVІ е на 78 години, което е наистина почтена възраст и едва ли може да серазчита, че ще ръководи дълго Католическата църква. Тоест, става дума по-скоро за преходна фигура, избрана на принципа “най-достойният измежду патриарсите на католицизма”. Ако наистина е така, истинската стратегия на Ватикана ще стане ясна едва след избора на неговия наследник, който вероятно ще бъде и много по-млад. Неслучайно сред анализаторите е популярна една доста екстравагантна версия: избирането на Ратцингер е било подкрепено от кардиналите-реформатори, разчитащи да наберат повече “точки” след неговия неминуем провал – тъй като дори да започне своите “контрареформи”, поради възрастта си той едва ли ще ги довърши… Макар че реформаторите могат и да бъркат – в края на краищата липсва гаранция, че новия папа няма да живее още 15-20 години.

Третият отговор: Папата-реакционер се подкрепя от Вашингтон за да задълбочи разделението на Европа

Тази версия е съвсем в духа на модерната конспирология и се базира на представата, че Ватикана отдавна не разполага със суверенитет и политиката ме се ръководи директно от Съединените щати. Нейните привърженици сочат като доказателства за правотата и неочаквано благосклонното отношение към новия папа, демонсстрирана от Билдербергския клуб, който уж дори е лобирал за него. Смята се, че САЩ с помощта на подобен, крайно реакционен, папа ще успеят да задълбочат разделението в Европа (включително в доминиращата в ЕС Германия, където само половината от населението са католици, а останалите - протестанти), възползвайки се от противоречията на Стария континент… Само че със същата логика може да се твърди, че новия папа е бил “назначен” от Тел-Авив, Ер-Риад или дори… от Москва!

Четвърти отговор: Папата-реакционер е необходима на Европа за да оправдае “тъмното минало” на континента

От известно време насам, “тъмното” (постфашистко или посткомунистическо) минало в биографията на водещи европейски политици вече не смущава т.нар. прогресивна общественост на Стария континент. Причината е очевидна: днес Източна Европа (голяма част от която е вече в НАТО и ЕС) е изправена пред въпроса за своята нова идентификация и морално-нравствен статут. Известно е, че навремето източноевропейските страни бяха “освободени” от нацистката окупация от комунистическия Съветски съюз (ръководен от сатрапа Сталин). И признаването на този факт е крайно проблематичен психологически фон за сегашната им откровено антируска ориентация и стремеж към интеграция в ЕС. Този проблем обаче лесно може да се реши, ако въпросното “освобождение” се замени със статута на “окупация”. Така не просто могат да се забравят историческите заслуги на Москва, но дори и да се предявят претенции срещу нея за “нанесените в миналото вреди”. Медалът обаче има две страни: защото максималната демонизация на Сталин и СССР, обикновено върви паралелно с постепенната “тиха” реабилитация на Третия Райх и, особено, на плановете лидера му да “обедини” Европа. В този контекст избирането за папа тъкмо на Йозеф Ратцингер (в чиято биография присъства членството в Хитлерюгенд) може да се приеме и като определен индикатор за това, че в днешна Европа (да не говорим за утрешна) това вече не е компромат.

Drang nach Osten

Отношението на международните дипломатически среди към новия папа засега е по-скоро хладно, отколкото възторжено. Латинска Америка (и въобще страните от т.нар. Трети свят) реагира на избирането му с гробно мълчание. Президентът на Съвета на мюсюлманите във Франция Далил Абу Бакар изрази надежда, че “Бенедикт ХVІ ще се откаже от консерватизма, характерен за кардинал Ратцингер”. На свой ред, депутатът в израелския Кнесет равин Аврам Равиц отбеляза, че в Израел “се опасяват от решението на Конклава”, тъй като не е ясно “доколко някогашното членство в Хитлерюгенд ще повлияе върху отношението на новия папа към еврейския народ” – още повече, че по този въпрос “дори само една дума на папата, или пък мълчанието му може да се приеме като критика”.

Що се касае до Източна Европа (включително и България), може да се очаква усилване на конфронтацията с Православната църква (особено с Руската, която във Ватикана смятат за най-сериозния си съперник на Стария континент). Дори ако новият папа се опита да ограничи мисионерската експанзия на католицизма (вклрючително и в източна посока), едва ли ще успее да го направи. В крайна сметка не за това бе избран от мнозинството кардинали. Отдруга страна обаче, ако “железният папа” реши да отстоява досегашните си ултраконсревативни позиции, въпросната експанзия несъмнено ще придобие и нови черти – ще стане по-безкомпромисна и открита. В крайна сметка няма как отказът на кардинал Ратцингер да признае Православната църква за “сестра” на своята собствена (напук на решенията на ІІ Ватиканска събор) да не повлияе и върху политика на папа Бенедикт ХVІ към “източната ерес”.

{rt}