Възможтно ли е през ХХІ век Австралия да се превърне в един от световните хегемони? Факт, че тази страна и днес е безспорен регионален лидер, но истината е, че от нея може да се очаква много повече.

Днес Австралия е на прага на съдбовен цивилизационен избор. Дали да се ориентира към Азия (има и такива гласове), или пък да продължи да се развива като част от западната цивилизация?

В Югозападна Азия се очертава изключително заплетено кълбо от противоречия, в което се смесват многобройни етнически, конфесионални и икономически конфликти и претенции. С разпадането на Съветската империя и последвалото изтегляне на Москва от тази зона и постепенното отслабване на японското присъствие, ситуацията ва Азиатско-Тихоокеанския район едновременно се упрости, но и се и усложни. Появиха се нови играчи, а също и нови предизвикателства. И дори Филипините, които в миналото се смятаха за сравнително стабилна държава, днес се раздират от истинска партизанска война.

За плачевното състояние, в което се намират сигурността и законността в Югоизточна Азия, свидетелства дори и само следният показателен факт – пиратската заплаха. Която и днес нанася осезаеми вреди на корабоплаването в района на южноазиатските проливите, а в бъдеще значението и само ще нараства.

В този, най-динамично развиващ се регион на планетата, днес се очертават противоречия, които (с доста голям процент вероятност) биха могли да доведат до избухването на голяма война в Тихия океан, Югоизточна Азия и „Австралазия”.

Основните геополитически играчи са трима (става дума за местните, т.е. без да броим САЩ): Китай, Австралия и т.нар. „мюсюлмански пояс”. Япония все още не е самостоятелен играч, Русия е силно отслабена, а Индия (както сочат историята и сегашното разпределение на силите), във военно отношение ще предпочете да заеме отбранителни позиции, още повече, че е скована от конфликта на индо-пакистанската граница и не до край уредените проблеми по границата с Китай. Навремето китайско-индийската война за Тибет демонстрира неефективността на двете армии и застоя в щабното им мислене: всъщност самата война се заключаваше в това, че индийците обстрелваха китайците с оръдията си, докато не свършат снарядите, а китайците просто запречваха планинските проходи с телата на хилядите си убити войници. Впрочем, през последните години Индия активно реформира армията и военно-въздушните си сили и изгражда нов боен флот, което би могло да послужи като знак, че едва ли ще остане пасивна при евентуалното избухване на голяма война в Азия.

Очевидно е, че избухването на такава голяма война в Европа е почти невъзможно. Старият континент е навлязъл във фаза на „историческо безсилие”, затова грандиозното повторение на ехото от сраженията на Втората световна война очаква, по-скоро, Изтока. Днес мнозина убедително ни доказват, че големите войни са вече невъзможни, защото никой няма полза от тях. Само че точно същото са твърдели и в навечерието на двете световни войни. Очевидно, в историята има моменти, когато съображенията, свързани с печалбата, отстъпват пред нещо друго и много по-опасно.

Днешна Австралия

През последните години Австралия фактически възстанови контрола върху своята бивша колония Папуа-Нова Гвинея. Което, само по себе си, е сигнал за цяла Азия.

Новата държава Източен Тимор бе създадена, на практика, с активните усилия на Австралия, която без съмнение ще продължи да подкрепя всецяло (включително във военен план, след подписаното споразумение за доставки на австралийско оръжие) новата и очевидно празападно настроена държава, по-голямата част от чието население изповядва християнството. Всъщност, Тимор е следващият плацдарм на очертаващата се австралийска експанзия.

Освен това, не може да изключим възможността, със задълбочаването на сегашната политическа и икономическа криза в Индонезия, от нея да се отделят нови територии, които да пожелаят да преминат под протектората на Запада (в лицето на Австралия), или пък на Китай (многобройната местна китайска общност). За това са налице всички необходими предпоставки, тъй като индонезийското общество преживява сериозно разцепление по етнически и религиозен принцип, а икономическият крах от края на 90-те години, наред с оттеглянето на президента Сухарто, превърнаха тази гиганска държава в истински „болен човек” на Азия, ако си позволим да перефразираме известната характеристика, дадена някога на Отоманската империя.

Австралийско-индонезийския договор за военно сътрудничество

Както е известно, в геополитически смисъл, Австралия традиционно противостои на Индонезия, но в последно време промени радикално отношението си към този регион, защото една прекалено слаба или разпадаща се Индонезия очевидно не се вписва в стратегията на Канбера. Такава Индонезия би станала лесна плячка на китайската експанзия, пък дори и последната да няма военен, а само миграционно-икономически характер. Китай продължава да върви нагоре, докато позициите на Индонезия са силно отслабени. Затова подписаното наскоро австралийско-индонезийско споразумение за военно сътрудничество има ярко изразена антикитайска насоченост.

Тихият океан

Тук следва да отбележим специално, неотдавнашният рейд на австралийския военен флот, предприет съвместно с армията на Фиджи и Самоа (все бивши владения на Британската империя) за „потушаването на безредиците”. Не е ясно само, кого може да заблуди подобна „демонстрация на флага” (т.е. на ясно заявените интереси). Можем да очакваме, че Австралия и занапред ще полага всички усилия за да превърне някои техоокеански острови в свои „протекторати”. Цялата стратегия на Втората (и не само) световна война в Тихоокеанската зона, на чиято карта окото сякаш няма върху какво да се спре, показва, че войната в този регион може да се води само по пътя на постъпателното завземане на плацдарми на островите, т.е. „скокообразно”.

Стратегическото значение на тези острови за Австралия (и, в по-широк план, за Запада, тъй като той на практика запази контрола си над по-голямата част от въпросните територии) е безспорно. Контролът върху островите позволява на Канбера да създаде собствена „южна зона на влияние”. Наистина, икономическото им значение е нищожно, но тяхното местоположението притежава стратегическо военно значение, да не говорим че позволява да се проучват и използват огромните океанските ресурси.

В това отношение, някои аспекти от последното развитие на отношенията между Австралия и Русия позволяват да предположим, че през следващите 25 години Австралия може да стане и космическа държава. Както е известно, сравнително неотдавна между Москва и Канбера бе подписано т.нар. „принципно споразумение” (т.е. договор за намерения) за изграждането на остров Рождество на площадка за изстрелване на космически ракети, която (по някои данни) ще бъде ползван под аренда от руснаците за 99 години. Разбира се, плановете за изграждането на космодрума се основават на чисто икономически причини – въпросният остров е разположен близо до екватора, което позволява извеждането на спътници в орбита да става с по-малко разходи. По-интересното в случая е, че Австралия също ще има правото да изстрелва спътници, а вероятно се планират и съвместни австралийско-руски космически проекти.

Етническата и културна самоидентификация на австралийците

Интересно би било да си припомним, как се осъществява колонизацията на Австралийския континент. Както е известно, докато Индия с гордост е определяна като „бисера в короната на Британската империя”, на Австралия не се обръща кой знае какво внимание и там предпочитат да заселват каторжници или ирландски бунтовници. Всъщност, истинското геополитическо значение на тази страна за Запада се осъзнава едва сега. И, в крайна сметка, възможно е дори, тъкмо тя да се окаже най-големия „бисер” в короната на западната цивилизация.

Нека се върнем назад в историята, за да видим какви са истинските последици от откритието на неколцина смели средновековни мореплаватели. Вероятно, колонизацията на този континент (от гледна точка на днешния, а в още по-голяма степен, на утрешния ден), може да се окаже най-грандиозния проект на Запада, след откриването и завоюването на Америка. Всичко останало бледнее в сравнение с него. Индия, Китай, Югоизточна Азия или Африка – колонизацията на тези части на света носи огромни печалби, но в крайна сметка, всички усилия, положени от Запада там, остават в голяма степен напразни след разпадането на колониалната система. Впрочем, мнозина напоследък предричат възраждането на тази система. Още повече, че що се отнася до „зависимостта”, Третият свят и без това изглежда обречен вечно да си остане длъжник на Запада.

Но, така или иначе, колониалната експанзия на Западния свят отдавна вече е приключила. Не обаче и по отношение на Австралия (не и вътре в самата Австралия). Абсолютният географски Изток („краят на обитаемия свят”) се превръща в образцов Запад. Защото днес Австралия и съседната и Нова Зеландия притежават изключително мощен потенциал, чието развитие се сдържа единствено от демографските проблеми и отдалечеността им от останалите световни центрове.

В това отношение, особено интересна е австралийската демографска политика. След Втората световна война в страната е приета програма за увеличаване числеността на населението, чрез стимулиране на имиграцията от Стария свят (и най-вече от разрушената от войната Западна Европа). Създадена е специална правителствена агенция (функционираща в продължения на няколко десетилетия), наети са пътнически кораби и в Австралия масово започват да пристигат нови заселници. Сред тях доминират жителите на Британските острови, както и (колкото да е странно) немците. Странно, защото последните, непосредствено след Втората световна война, не се ползват с особените симпатии на останалия свят. Австралийците обаче, са изключение, тъй като през 1941-1945 те воюват с японците и, естествено, мразят най-много тях. Така че следвоенните пунктове за набиране на емигранти за Австралия буквално гъмжат от гладни и отчаяни германци. Разбира се, емигрират и много британци, уморени от войната и следвоенните проблеми (да не забравяме, че гладните и студени зими са сурова реалност за Великобритания през първите години след края на войната).

С две думи, става дума дума за сравнително еднороден поток, съставен от бели и образовани емигранти - предимно британци или немци и доста по-рядко – славяни. Впрочем, този състав на имигрантите в Австралия никак не е случаен. Наскоро публикувани архивни документи доказват, че австралийското правителство е издало секретна директива за служителите на имиграционните служби, с която съзнателно се е ограничавало приемането на цветнокожи (особено азиатци).

Наистина, след няколко десетилетия Австралия се отказва от тази практика, но и днес получаването на гражданство от африканци или азиатци продължава да става трудно. Всички, добрали се до континента незаконни имигранти (по правило това са индонезийци, малайци или филипинци), се задържат в специални лагери, след което обикновено биват депортирани в родината си.

Интересно е да се анализират и не съвсем ясните етноидентификационни процеси, извършващи се през последните десетилетия в австралийското общество. „Елитът”, в лицето на държавната администрация, традиционно се придържа към прозападна (и, по-точно, пробританска) ориентация, демонстрирайки откровено имперски и дори милитаристки настроения.

Значителна част от населението обаче, асоциира страната си по-скоро с Азия. Впрочем, както е известно, над 2/3 от австралийската търговия се осъществява с азиатските държави. Наскоро австралийският премиер дори декларира желанието си австралийците да „бъдат приети и станат част от голямото семейство на азиатските народи”. Отговорът на посланието му обаче не бе кой знае колко окуражителен – азиатците вероятно просто не го разбраха. Реакцията им на това, меко казано екстравагантно, предложение бяха призивите за отмяна на ограниченията за имигрантите-азиатци (за което особено настояват японците). Разбира се, имаше и други ответни изявления – някои сдържани, а други откровено презрителни. В крайна сметка, наистина е трудно да си представим Австралия като част от Азия (в етнически и културен план). И вероятно официална Канбера си позволява да прави подобни заявления само за да намали напрежението между Австралия и азиатските и съседи.

Истината е, че днес Австралия провежда активна постколониална политика в региона, действайки като изразител на глобалните интереси на западната цивилизация, при това са налице редица симптоми, че тази политика ще става все по-амбициозна и широкообхватна. Австралия излиза на световната сцена и позицията там и придобива все по-голяма тежест. Наистина, самоидентификацията на австралийците очевидно се сблъсква със сериозни проблеми, защото те искат да принадлежат едновременно и към Запада (местният елит все още не се е разделил с тезата си за Австралия като, на практика, еднорасова и еднокултурна държава), и към Изтока (където са съсредоточени икономическите им интереси).

В случай на бъдещ голям конфликт в Азия (избягването на който, според редица американски анализатори, става все по-трудно), Австралия вероятно ще се превърне за САЩ в онова, което Великобритания бе за Америка по време на Втората световна война – непотопяем самолетоносач и плацдарм за настъпление в Азия. И изглежда твърде вероятно, че действията, предприемани от тази държава-континент в последно време, са насочени тъкмо в тази посока.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години Техеран демонстрира все по-голяма настойчивост в усилията по укрепване на позициите си на енергийния пазар в Южен Кавказ. При това иранците се стремят да станат пълноправни участници в мащабните енергийни проекти в региона, разглеждайки енергийната неговата енергийна сигурност, като елемент от своята собствена. Ключовите направления на иранската енергийна геополитика в Южен Кавказ са: гарантиране на доставките и транзита на природен газ, финансово и техническо съдействие за изграждането и модернизирането на местните ВЕЦ, синхронизация на работата на енергийните мрежи, свързване на далекопроводите за високо напрежение, оказване на помощ за развитието на т.нар. „алтернативна енергетика” (вятърни и слънчеви електроцентрали), доставките на петролни продукти и т.н.

Сред основните регионални партньори на Иран в енергийната сфера е Армения. Политическото доверие между двете страни е благоприятна предпоставка за укрепване на иранските позиции в арменския енергиен сектор. Техеран е готов активно да съдейства за икономическата стабилизация на тази страна, както и за преодоляването на енергийната блокада (наложена и от Азербайджан и Турция) срещу някои политически дивиденти, основният от които е гаранцията, че Армения няма да се превърне в преден пост на продължаващата американска пропагандна кампания срещу Иран и ще съхрани стабилния си и предсказуем външнополитически курс. Иранците са наясно, че в сегашната геополитическа ситуация Армения е единствения им съюзник от Южен Кавказ срещу американския натиск.

В това отношение политиката на Иран се улеснява от такива фактори, като блокадата на Армения от страна на Азербайджан и Турция, както и нестабилността на руско-грузинската граница, която е единствената връзка на Ереван (ако не броим Иран) с останалия свят. При положение обаче, че преобладаващата част от арменския енергиен сектор се контролира от руски компании (1), Техеран едва ли може да бъде сериозен конкурент на Москва.

Въпреки това иранците продължават опитите да си извоюват собствена ниша на арменския енергиен пазар, без при това да нарушат баланса на добросъседските си отношения с Русия. Така, Техеран лансира идеята за създаването на тристранно енергийно взаимодействие в рамките на стратегическия триъгълник Иран-Армения-Русия, чиято практическа реализация иранците виждат в осъществяването на редица съвместни проекти в газовата и електроенергийната сфери, включително „сезонния обмен” на електроенергия и синхронизацията в работата на електроенергийните мрежи на трите държави.

Иранците разглеждат като основен залог за успешния си „енергиен пробив” в отношенията с Ереван осъществяването на проекта за газопровод между двете страни. Споразумението за изграждането му, двете правителства постигнаха още през 1992, но окончателният договор беше подписан едва през май 2004. Той предвижда, че Националната газова компания на Иран ще построи иранския участък на газопровода, а останалата ще се изгражда от Армения, с чужда (включителна иранска) помощ.

Иран стартира работите по своя участък през пролетта на 2005. Още преди това – в края на ноември 2004, започна строителството на първата отсечка на арменска територия – „Мегри-Каджаран”, с дължина 42 км, като за целта Техеран предостави на арменците заем от 30 млн. долара, а самото строителство се осъществява от иранската компания „Санир”. Пусковият срок на първия участък, който ще свърже газоразпределителните системи на Армения и Иран и ще координира работата им, е планиран за 1 януари 2007. Поръчката за изграждането на основния 197-километров участък от газовата магистрала по маршрута Каджаран-Сисиан-Джермук-Арарат бе възможена на руско-арменския консорциум „АрмРосгазпром”, който е монополен доставчик на газ за Армения и притежава необходимата база, техника и работна сила в страната (2). Завършването на строителните работи по газопровода се планира за 2008. Първите доставки на газ от Иран за Армения обаче, ще започнат още през 2007, след въвеждането в експлоатация на участъка „Мегри-Каджаран”. Първоначално в Армения ще се доставя по 1,1 млрд. куб.м. природен газ годишно, а след 2019 – 2,3 млрд.

Налице е активно сближаване между двете държави и по други направления в енергийната сфера. Така, в крайграничните райони се изграждат съвместни високоволтови далекопроводи и се осъществява взаимен обмен на електроенергия. Изградени са два далекопровода по 200 Мвт всяка (в края на 2004 иранците пуснаха в експлоатация и втория далекопровод Агарак-Шинуаир). Техеран декларира готовност за изграждането и на трети далекопровод, което ще позволи обемът на обменяната от двете страни електроенергия да нарастне от 400 до 1000 Мвт.

В перспектива се предвижда иранско участие в редица проекти, свързани с реконструкцията и изграждането на ВЕЦ (така, през 2006 трябва да стартира изграждането на язовирна стена и два енергоблока на граничната река Аракс). След като през пролетта на миналата година арменският външен министър Осканян посети Техеран, двете страни подписаха меморандум за предоставяне на безвъзмездна иранска помощ от 1 млн. долара за развитието на т.нар. „алтернативна енергетика” в Армения. Иранската компания Санир разработва проекти за изграждането в Армения на вятърна електроцентрала с мощност 2 Мвт. В по-дългосрочна перспектива, Иран разработва и планове за доставка на петролни продукти за северната си съседка.

Що се отнася до Азербайджан, сътрудничеството между него и Иран в енергийната сфера се затруднява от очевидната липса на доверие в двустранния политически диалог, породено от проамериканските настроения сред част от азербайджанския елит. Иран е крайно обезспокоен от слуховете за евентуално разполагане на американски военни бази в Азербайджан, както и за осъществяването там на поредната „цветна революция” в постсъветското пространство. През последните години обаче, в подходите на двете страни към икономическите аспекти на сътрудничеството помежду им, преобладават прагматизмът и гъвкавостта. Посещението на иранския президент в Баку през август 2004 и на азербайджанския му колега в Техеран през януари 2005 доведоха до известно избистряне на ситуацията със сътрудничеството в енергийната сфера. Бяха подписани споразумения, предвиждащи разширяване обема на доставките на електроенергия от Иран в Нахичеванския анклав (като Иран предоставя кредит от 75 млн. долара за изграждането на четири подстанции и втория етап от далекопровода „Имишли-Парсабад”), сътрудничество в доставките на природен газ (с пълна сила върви строителството на 44- километровия газопровод от Иран за Нахичеван, а от края на 2005 се планира да започнат и доставки на природен газ с първоначален обем от 80 млн.куб.м. годишно), изграждането на ВЕЦ на граничната река Аракс (в района на град Ордубад, Нахичеванска област), както и изграждането в Азербайджан, с иранска финансова подкрепа, на вятърни и слънчеви електроцентрали.

Иранската страна придава важно значение на многостранния формат на енергийното взаимодействие с Азербайджан. Положително се развива руско-ирано-азербайджанското сътрудничество по синхронизация на действията за обединяване на енергийните системи на трите държави (през декември 2004 в Техеран беше подписано съответното споразумение и създадена работна група). Страните се договориха да започнат изграждането на високоволтови далекопроводи за обмен на електроенергия (чиято първа фаза ще стартира през 2006 в рамките на 500 Мвт). Налице са и планове за енергийно взаимодействие между Русия, Иран и Азербайджан в зоната на Каспийско море и създаването, в перспектива, на „единен каспийски енергиен пръстен”.

Сред плановете за бъдещето е и проектът за транзит на азербайджански петрол през иранските пристанища в Персийския залив, включително в рамките на осъществявания от май 2004 насам, с участието на Иран, Русия, Казахстан и Туркменистан, проект CROS (Caspian Sea Republic’s Oil Swap), съгласно който петролът от каспийските държави от ОНД се доставя от компании на въпросните страни в иранското каспийско пристанище Нека (с пропусквателна способност 1,5 млн. барела дневно) и се замества с еквивалентно количество ирански петрол, който се предава на същите тези компании в иранските пристанища на Персийския залив.

Засега най-слаба активност демонстрира иранската енергийна дипломация в Грузия (през 2004 търговският обмен между двете страни е само 30 млн- долара), която няма обща граница с Иран, но въпреки това се смята от Техеран за перспективен партньор, особено в рамките на многостраннните регионални проекти. В този контекст следва да се разглеждат неотдавна декларираното намерение на Тбилиси да се присъедини към споразумението за обединяване на енергийните системи на Иран, Русия и Азербайджан.

Друго важно направление на ирано-грузинското сътрудничество може да стане реализацията на съвместни проекти в газовата сфера. След посещението на грузинския министър не енергетиката в Техеран през лятото на 2004, двете страни постигнаха принципно споразумение за доставки на ирански природен газ за Грузия, през Азербайджан. Проектът обаче се сблъска с редица финансови и технически трудности, защото грузинците трябва да възстановят тръбопровода на своя територия до границата с Азербайджан. Интерес към проекта проявява и руският „Газпром”, който вече предложи на правителството в Тбилиси помощта си за доставките на ирански газ през Грузия за Европа. Освен това, привличайки допълнителни източници на финансиране, грузинците възнамеряват да използват за целта кредит от 2,5 млн. долара, предоставен им от Иран (споразумението за който бе подписано по време на миналогодишното посещение на грузинския премиер Саакашвили в Техеран). По оценки на експерти, пропусквателната способност на газопровода Грузия-Азербайджан (след възстановяването му) ще бъде 800 млн.куб.м. природен газ годишно, но в перспектива може да достигне до 3-4 млрд. Грузинците придават на газовия проект и голямо политическо значение, разглеждайки го като фактор за стабилност и сигурност, както вътре в страната, така и в региона.

Тбилиси активно лансира и идеята за включването на газопровода Иран-Армения към грузинския и оттам – към Европа, но шансовете за това са слаби, тъй като то ще изисква построяването на допълнителен тръбопровод, защото изгражданият сега ирано-арменски газопровод е с малък капацитет и е предназначен да покрива изключително потребностите на Армения. Освен това Иран не демонстрира особено желание да финансира подобен проект, затова грузинците, които са съвсем наясно за ползата от транзита на ирански газ през своя територия за Европа, се опитват да привлекат като основен финансов „спонсор” Европейският съюз.

В перспектива, плановете на Техеран и Тбилиси включват и проекта за възстановяване с иранска помощ на грузинската ВЕЦ „Женвари” (темата за първи път бе повдигната през 1994, но бе обсъждана и по време на посещението на иранския зам.външен министър Аминзаде в Тбилиси, през декември 2004).

Енергийната геополитика на Иран, целяща установяването на тясно взаимодействие с държавите от Южен Кавказ, вече постигна определени резултати: през последните години иранската дипломация изглежда близо до извоюването, ако не на стратегически, то поне на стабилни позиции на регионалните енергийни пазари. Прагматичната политика на сегашното иранско ръководство изисква провеждането на гъвкава и ефективна регионална икономическа стратегия. В същото време очертаващата се на световните енергийни пазари конюнктура и очевидната нестабилност на енергийните системи на държавите от Южен Кавказ, преживяващи сериозна криза, дава добри шансове на Техеран.

Разбира се, в основата на иранската „енергийна експанзия” в региона стоят и чисто политически причини. Техеран, около който все по-силно се стяга примката на американското „стратегическо обкръжаване” (Ирак, Афганистан, Пакистан, а в перспектива, вероятно и Азербайджан), отчаяно се стреми да не допусне превръщането на Южен Кавказ в част от американската сфера на влияние. Вместо това иранците предлагат на държавите от региона да създадат собствен механизъм за сигурност по фармулата „3+3” (т.е. Армения, Грузия и Азербайджан + Русия, Иран и Турция) . В този контекст, енергийната политика се разглежда от Техеран като ключов инструмент за реализацията на общата стратегическа цел.

Бележки:

1. Руските компании контролират Мецаморската атомна електроцентрала, целия комплекс на Разданската ТЕЦ (40% от генериращите мощности на Армения), както и монополните доставки на природен газ за страната.

2. Руско-арменският консорциум ЗАО „АрмРосгазпром” (в който 45% от акциите принадлежат, съответно, на „Газпром” и арменското правителство, а 10% на групата компании „Итера”) последователна разширява присъствието си на арменска територия. Основните направления в дейността му са доставките на природен газ през Грузия (през 2004 са доставени 1,45 млрд. куб.м.), както и газификацията на различни райони на Армения.

* Институт за Близкия изток

{rt}

След трагичните събития в Налчик, в началото на октомври, става все по-очевидно, че съвременното терористични движение, с което Русия се сблъсква в Северен Кавказ, се основава на срастването (на базата на радикалната ислямистка идеология) на религиозната, етническата и криминалната разновидности на тероризма, т.е. на местните групировки с международните терористични структури.

Въпреки вторичнния характер на етноконфесионалните фактори, стимулиращи екстремистките изяви, следва да подчертаем, че терористичните групировки в съвременните условия на Северен Кавказ, са представени най-вече от радикалните ислямистки структури, действащи под формата на т.нар. „уахабитски джамаати”.

Днес основната им маса се представлява от неголеми банди с ясна териториална диференциация. В основата на тези своеобразни „терористични ядра” е „емирът” (по правило местен жител), като редом с него постоянно е „инструктурът”, който е и човек за връзка с международните терористични мрежи (и обикновено е чуждестранен наемник), както и малка група „активни бойци”. По-голямата част от членовете на „джамаата” са бойци, които водат съвсем легален живот в своите селища, но по заповед на емира са готови незабавно да се включат в „ядрото” и изпълнят поставените им задачи.

Съвременните чеченски войни, и особено втората (1999-2000), доведоха до това, че в региона проникнаха най-новите идеологеми на съвременния радикален ислям, а самите войни станаха своеобразна школа за най-идеологически подготвените и непримиримо настроени към Москва местни ислямисти. Макар че почти всяка седмица в руската преса се появяват съобщения за унищожени водачи на банди и активни участници в нелегалните въоържени формации, сепаратистки настроените носители на ислямистката идеология продължават да привличат в редовете си млади бойци не само в Чечения, но и в съседните републики от Северен Кавказ. Тоест, би могло да се твърди, че квази-уахабизмът в региона се разпространява най-вече сред младите хора и вече се е превърнал в сериозен и траен фактор, с който руснаците очевидно ще трябва да се съобразяват.

Едновременно с това, следва да се обърне внимание на променените характеристики на терористичните акции, провеждани през последните години, тяхната очевидна „интернационализация” и излизането на терористите извън рамките на предишния си ареал на действие. Бих искал да отбележа преди всичко, че много от последните терористични нападения, само косвено бяха свързани с Чечения. Разбира се, организаторите им поддържат тесни контакти с чеченските сепаратистки лидери. Все по-често обаче, непосредствени организатори и изпълнители на терористичните нападения са представители на други севернокавказки етноси, а и самите нападения все по-интензивно се осъществяват извън територията на Чечения (атаките в Назран, Беслан или Налчик).

Последното нападение на терористите срещу Налчик например, бе отлично планирана военна операция. Организаторите и съумяха да концентрират достатъчно мащабни сили, да ръководят действията им в специфичните градски условия и дори да изтеглят по-голямата им част сред края на операцията. В Северен Кавказ и въобще в Руската Федерация има само една сила, на която това е по силите – ислямските радикали, уахабити. Никакви кланови структури, или криминални групировки, не разполагат с необходимите за провеждането на подобна мащабна операция командни кадри.

Тоест, неслучайно отговорността за акцията бе поета тъкмо от чеченските уахабити. Така че въпросът за „авторските права” в случая въобще не стои. А, ако търсим някакви паралели, достатъчно е да си припомним нападенията срещу Грозни и Назран.

Ако пък говорим конкретно, операцията е на ниво Шамил Басаев или на някой от арабите, работещи заедно с него. Тя преследваше няколко цели. Ще започна от най-баналната, на която обаче малцина обърнаха внимание. Тя е свързана с факта, че нападението съвпадна с края на лятно-есенния сезон, в който активно действат тренировъчните лагери на терористите в региона, където се обучават най-вече млади хора. След края на подготовката им, беше необходимо те да бъдат изпитани и на практика.

Вторият момент е, че подобна мащабна операция е идеалния завършек на поредната година от дейността на уахабитите в Северен Кавказ и своеобразен „отчет” пред техните чуждестранни спонсори.

Освен това, да не забравяме, че сравнително неотдавна бе сменена местната власт в Кабардино-Балкария и уахабитите демонстрираха пред новото ръководство реалната си сила. Което е много сериозна заявка, че техните интереси и амбиции в бъдеще следва да се имат предвид.

И още един важен момент. Кабардино-Балкария е сред републиките, където местната милиция демонстрина изключителна активност в борбата с религиозния екстремизъм. Неслучайно сред обектите на атаката бе тъкмо поделението, отговарящо за изкореняването на религиозния екстремизъм и тероризма. Сградата му беше напълно унищожена, заедно с всички архиви и документи.

Особено тревожно е, че мнозина свързват нападението с дейността на местния джамаат „Ярмук” – групировката, която през декември 2004 нападна сградата на службата за борба с наркотрафика. В началото на тази година тя понесе тежки загуби в сраженията с руските части, а водачът и бе убит. Така за известно време в Кабардино-Балкария настъпи спокойствие. Този период обаче, очевидно вече е приключил. Уахабитите съумяха да възстановят инфраструктурата си в автономната република и да проведат мащабна военна операция срещу столицата и. А подобна инфраструктура има и в редица други региони на Руската Федерация, населени предимно с мюсюлмани. Така че опасността от повторението на събитията в Налчик изглежда съвсем реална.

Ако терористичната активност на територията на Чечения постепенно намалява (според руското Вътрешно министерство, през 2004 там са регистрирани 214 терористични нападения, срещу 492 през 2003), то в другите райони на Северен Кавказ, тя очевидно расте. За годината, изминала от нападението в Беслан, терористичната война, в различна степен, се разпространи в цял Северен Кавказ. Като особено тревожна е ситуацията в съседните на Чечения републики – Дагестан и Ингушетия.

Така, през 2004, в Дагестан са извършени 30 терористични акции, от които 18 (т.е. 60%) в столицата Махачкала. Ескалацията на насилието продължава: само за първите девет месеца на 2005 в Дагестан са извършени над сто терористични нападения, от тях повечето – в Махачкала и неговите предградия. Убити бяха мнозина представители на местните силови структури, високопоставени чиновници и дори известни учени. Сред тях са министърът по националните въпроси Арухов, зам.министърът на вътрешните работи генерал Омаров, известният дагестански политолог Варисов и др. С други думи, сегашните загуби на федералните сили и местната милиция в Дагестан вече са съпоставими с онези в съседна Чечения.

Следва да отбележим също, че над половината от извършените в Дагестан терористични акции са били насочени срещу високопоставени местни чиновници, една трета – срещу депутати и сътрудници на милицията и съда, а останалите – против военни и членове на семействата им.

В същото време практиката сочи, че в другите севернокавказки републики екстремистите все по-често се ориентират към безадресни терористични нападения, извършвайки кървави акции на местата, където има масово струпване на хора - при това обикновено цивилни граждани.

Властите в Ингушетия също са изправени пред отлично организирана нелегална съпротива, тясно свързана с чеченските ислямисти. Което едва ли е учудващо. В тази малка, дори за мащабите на Северен Кавказ, република са концентрирани почти всички социално-икономически проблеми, характерни за останалите републики от региона. Индустриалната база от съветско време е разрушена до основи. Нивото на безработица, по някои данни, достига 80%. Присъствието на многобройни бежанци допълнително влошава ситуацията: по данни на местните власти, на територията на Ингушетия има около 50 хиляди бежанци, от които 40 хиляди са чеченци.

Продължават да се променят начините и методите на действие на нелегалните групировки, които все повече заимстват опита на международните терористи, усъвършенствайки методите на собствената си диверсионно-терористична дейност: отделят повече внимание на конспирацията, внедряват свои хора в силовите структури и органите на местната власт. Пример за това е нападението срещу Министерството на вътрешните работи на Ингушетия през юни 2004. Всяка втора терористична акции през последните години е осъществена с помощта на мощни взривни устройства, всякя четвъртя – с използването на автоматично оръжие и гранатомети, а останалите – с автомобили, натъпкани с взрив. Характеристиката на терористичното движение в Северен Кавказ обаче би била непълна, ако не отделим специално внимание на ролята, която играят в него чуждестранните наемници и емисарите на различните международни ислямистки структури. В Чечения например, дори отрядите, които се ръководат от чеченци (включително и този на Басаев), на практика се контролират от чуждестранните ислямистки организации. Чуждестранните бойци формират значителна част от командния състав на нелегалните въоръжени отряди. Наистина, днес в терористичните организации, действащи в Чечения, Ингушетия и другите севернокавказки републики, има само около 300 наемници, най-вече от Саудитска Арабия, Алжир и Йордания, които обикновено изпълнява ролята на инструктури или ковчежници. В същото време обаче, те разполагат с безпрецеденто представителство във висшите структури на сепаратистите (така, през 2002, от 12-те члена на чеченския висш съвет - Меджлис-ул Шура, 11 бяха чужденци).

Следва да отбележим обаче и, че „севернокавказкият тероризъм” все повече се превръща в „самодостатъчно явление” и все по-малко зависи от външните фактори. С други думи, „вътрешният” тероризъм е способен не само да се самовъзпроизвежда, но и да разширява редовете си.

Едновременно с това, не може да се подмине без внимание повишената ефективност на руските специални служби, които само през 2005 успяха да ликвидират т.нар. „президент на независима Чечения” Аслан Масхадов, водача на дагестанския джамаат „Дженнет” Расул Макашарипов, емира на ингушетския джамаат „Халифат” (извършил нападението в Беслан) Алихан Мержоев, шефа на джамаата „Ярмук” (Кабардино-Балкария) Муслим Атаев, арабския наемник Абу-Джаид, който координираше акцията на „Халифат” в Беслан, и мнозина други севернокавказки и чуждестранни ислямисти. Днес пред съда са изправени членовете на терористичната групировка „Ярмук”, бореща се за отделяне на Северен Кавказ от Руската Федерация, които през декември 2004 нападнаха Федералната служба за контрол на наркотрафика в Налчик, а през септември т.г. нападнаха сградите на ключовите институции в столицата на Кабардино-Балкария. Безспорно, ликвидирането и арестите на терористите биха могла донякъде да ограничат активността им, както и чуждестранната финансова подкрепа за тях.

Но, както показва и световният опит, радикалните ислямистки структури притежават изненадваща способност да се „регенерират”, да не говорим, че личният им състав постоянно се попълва със свежи кадри. Така, вместо убития от руснаците Аслан Масхадов, на преден план излезе Ахмед Фейруш шах Абдулхалим Сайдулаев, известен като един от водачите на радикалното уахабитско крило на чеченската съпротива и отговарящ доскоро за подготовката на терористите-камикадзе. Днес той ръководи т.нар. Държавен комитет за отбрана къма чеченския Меджлис-ул Шура. Именно в това си качество, през септември, Сайдулаев назначи известния чеченски терорист Халид Идигов за „директор на антитерористичния център на Чеченската република Ичкерия”. Смята се, че мястото на останалите, унищожени от руснаците, чеченски командири също е било заето от още по-радикални фигури, най-вече измежду про-уахабитски настроените млади мюсюлмани, имащи богат опит в терористичните нападения и ненавиждащи Русия.

Всъщност, сред основните тенденции в Северен Кавказ е тъкмо ротацията в редовете на местните „моджехидини”, осъществена през последните години. В резултат от това, във войната навлезе ново поколение чеченци и представители на другите севернокавказки етноси - фанатични носители на радикалната ислямистка идеология и поради това далеч по-ожесточени и дръзки, в сравнение с предшествениците им. Като част от тях демонстрира наистана дивашка жестокост в борбата си с местните власти и, разбира се, с руснаците.

В същото време наглите терористични акции на радикалните ислямисти в Дагестан, Чечения, Ингушетия, Северна Осетия, Кабардино-Балкария, Карачаево-Черкесия и някои други части на Руската Федерация, са красноречиво доказателство за наличието на определени недостатъци в руската стратегия за решаването на „чеченския въпрос”.

Курсът към изграждането на ислямска държава в Чечения и останалите републики от региона, който следват Сайдулаев и неговите съмишленици, води до прогресивното ожесточаване на формите и методите на борба срещу руските власти, в резултат от което театърът на военните действия в Северен Кавказ постепенно се разширява. Според редица руски и западни експерти, сепаратистите вече концентрират основните си действия не толкова в Чечения, колкото в целия регион и, най-вече, в Ингушетия и Дагестан.

Става все по-очевидно, че „джихадът на меча” (в неговата съвременна диверсионно-терористична разновидност) бавно, но сигурно, се разпространява по цялата територия на Северен Кавказ, периодично „преливайки” и извън неговите граници.

Този извод очевидно налага известни корективи в руската регионална политика. В крайна сметка, борбата с тероризма не се изчерпва само с нейната силова съставляваща. От друга страна обаче, стесняването на социалната база на терористите е възможно само чрез „неутрализирането” на ключовите фактори, способстващи за активизацията на тероризма. Освен това, както доказва и опитът на редица страни, нещата опират и до постоянното усъвършенстване на антитерористичното законодателство и неговото прилагане, укрепване дейността на специалните служби, пресичане на финансовите канали на терористите, както и до активната пропагандна и разяснителна кампания. Но и това ще бъде недостатъчно, ако Москва не съумее да направи привлекателни за мнозинството свои граждани от Северен Кавказ предлаганите от нея реформи, драстично ограничавайки нивото на корупцията и преодолявайки системната криза в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Днес в света има над 180 държави. Като само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.

През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни. С края на студената война и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено актуален изглежда опитът на държавите от Азия и Африка.

Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции. Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?

На първо място, следва подчертаем, че централните правителства на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. Впрочем, в редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната. Като при това ударението се поставяше върху взаимодействието между мобилните антипартизански отряди и многобройната армия от осведомители, както и изкуственото разпалване на противоречията и между местните турци и кюрдите.

В повечето случаи обаче, силовите методи и свързната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.

Някои режими пък заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителтствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.

Срещу сепаратистите и подкрепящото ги местно население бяха използвани и „приятелски настроени” бунтовнически движения от съседни държави, при това както на тяхна територия (например за унищожаването на разположените там бази на сепаратистите и бежански лагери), така и на собствена, във взаимодействие с правителствените части. Именно тази тактика следваше през 70-те и 80-те години на миналия век марксисткото правителство на Етиопия, използвайки въоръжените отряди на Народно-освободителната армия на Судан (т.е. християнските сепаратисти на полковник Джон Гаранг) за смазването на оромските сепаратисти (изповядващи исляма) в западната част на страната.

Чисто теоретично погледнато, военно-репресивните мерки действително биха могли да доведат до някакво решение на проблема със сепаратизма: например при пълното изчезване на конкретно малцинство по пътя на физическото му изтребване, или пък чрез тоталната му асимилация от доминиращото мнозинство. В днешния свят обаче, масовото изтребване на хора е практически невъзможно да се скрие. Затова и проявите на геноцид стават все по-редки (последният такъв пример беше Руанда през 90-те години на миналия век). Повечето народи съумяват да мобилизират целия потенциял на своята общност за да гарантират физическото оцеляване и съхраняването на културната си специфика. И оказват толкова мощен отпор на асимилационните процеси, че в крайна сметка подобно силово решаване на проблема става все по-малко възможно на практика.

Известни успехи би могла да донесе и стратегията за изтласкване и изолация на бунтуващите се малцинствени групи. Така, мароканското правителство изгради специална отбранителна стена за да изолира т.нар. Фронт ПОЛИСАРИО и подкрепящите го жители на бившата испанска колония Западна Сахара в пустинята и на територията на съседен Алжир. Едновременно с това стартира интензивната експлоатация на природните богатства на Западна Сахара в районите, надеждно защитени от нападенията на бунтовниците. Скоро обаче възникна въпросът, доколко целесъобразна, от икономическа гледна точка, е подобна тактика: в крайна сметка ресурсите на Западна Сахара не само не съдействаха за просперитета на Мароко, но и станаха косвена причина за натрупването на гигантския външен дълг от 18 млрд. долара, вложени предимно в изграждането на грандиозното отбранително съоръжение в пустинята.

Както показва опитът на африканските и азиатски държави, в повечето случаи огромните военни разходи, както и продължителните вътрешните войни, не доведоха до възстановяването и укрепването на тяхната териториална цялост и разгрома на сепаратистките движения. Напротив, практически навсякъде те се превърнаха в непреодолимо препятствие по пътя към социално-икономическия прогрес, провокирайки дълбока криза в обществото и държавните институции. Изминалите десетилетия на независимо развитие в Азия и Африка показват, че залагането на грубата сила и диктата по отношение на малцинствата, е порочно в самата си основа. Днес в много държави от Изтока с горчивина и разочарование осъзнават, че продължаването на подобна репресивна политика е вече невъзможно.

Условията за прерастването на един етнонационален конфликт във въоръжена борба могат да бъдат различни. Например, натрупването на оръжие у местното население и неконтролираното му разпространие в т.нар. „горещи точки”. Или пък създаването на неконституционни военни структури от съперничещи си сили или криминални групировки. Както и психологическата готовност на хората за възможни военни сблъсъци и обществените настроения, свързани с „очакването” за избухването на въоръжен вътрешен конфликт.

Етническите конфликти обаче, представляват опасност не само за участващите в тях страни, но (както сочи историята) и за целия свят. Да си припомним например, етническият конфликт в Австро-Унгария, след който започва Първата световна война. Съвременните етнически конфликти са опасни и поради небивалия ръст на бежанците от регионите, обхванати от тях. Така, ако през 1970, по данни на ООН, в света е имало 8 млн. бежанци, то след етническите конфликти, свързани с разпадането на СССР и Югославия, броят им достигна 27,4 млн.

Не по-малко тежки са конфликтите на религиозна основа – като например кашмирският между Индия и Пакистан, иракският – между местните шиити и сунитите, или пък тези в окупирания от Китай Тибет, Косово или Босна.

Всъщност, ХХ-ти век преживя три вълни на етнически конфликти, приключили със създаването на нови национални държави (след Първата и Втората световни войни и след разпадането на Съветската империя). Мнозина експерти смятат, че днес светът се намира в завършващия стадий на третия период. Отчитайки обаче, че на планетата (както отбелязах по-горе) има повече от достатъчно народи, не разполагащи със собствени държави, никой не може да предскаже, кога ще започне четвъртият период, или пък дали той вече не е започнал.

Конфликтите в Африка

На Африканския континент, където се намират 33 от 45-те най-бедни страни в света, живеят над половината от всички бежанци на планетата. Там има над 50 нации и повече от 3 хиляди племена, а през последните 40 години са извършени над сто военни преврата и са избухнали 18 пълномащабни граждански войни, в които са загинали над десет милиона души. Само в шест африкански държави (Судан, Етиопия, Мозамбик, Ангола, Уганда и Сомалия) са загинали над 4 млн. души. През последните години въоръжените етнически конфликти бяха особено интензивни в региона на африканските Големи езера и, особено, в Руанда, Бурунди и Заир.

В Руанда, в резултат от съзнателно провежданата от правителството политика на геноцид спрямо принадлежащите към местното племе тутси, бяха убити над един милион души, като истинската причина за избухването на конфликта бе контрола върху производството на наркотици.

В Бурунди, в резултат от етнически конфликт загинаха около 100 хиляди души, а около един милион други бяха принудени да напуснат родните си места.

В Заир, между 1967 и 1993 управляваше военен режим, начело с маршал Мобуту Сесе Секо. През 1990-1993 бе направен опит за експериментално въвеждане на многопартиен политически модел, който обаче се провали и през следващите пет години властта на практика отново бе поета от военните. През 1998 страната беше обхваната от гражданска война, приключила със създаването на т.нар. Демократична република Конго, президентският пост в която бе зает от бившия марксист и партизански командир Лоран-Дезире Кабила. По време на неговото управление (от края на 90-те до 2001, когато бе убит от свой телохранител) и това на сина му Жозеф (управлявал Конго през 2001- 2003) в страната се водеха едновременно няколко войни. Първата – между президента и конгоанските бунтовници, втората – в източните провинции срещу местните жители от племето тутси, а в третата активно се включиха и съседните държави. Така, в подкрепа на президента Кабила се обявиха Ангола, Намибия, Зимбабве и Чад. Бунтовниците пък бяха подкрепени от Руанда и Уганда. В основата на конфликта бяха етническите, расови, религиозни, социално-икономически и политически противоречия, както и стремежа за контрол върху добива на изключително ценния минерал колтан, използван в производството на мобилни телефони. В крайна сметка, дългогодишната гражданска война приключи с преговори и провеждане на избори през април 2003, като точният брой на загиналите в нея остава неизвестен – смята се, че те са между два и три милиона души.

Повече от четвърт век продължаваше гражданската война в Ангола (започнала непосредствено след обявяването на независимостта на страната през 1975), причина за която бе както етническото противопоставяне, така и стремежът за контрол върху добива на диаманти. В крайна сметка, борбата за власт между двете основни политически движения - МПЛА и УНИТА, приключи с победата на първото.

В Нигерия, която е най-голямата държава в Тропическа Африка, конфликтът има религиозен характер. Между 40 и 50% от населението на страната изповядва исляма, 25-30% са християни, а останалите се придържат към традиционните местни култове. Етнополитическите конфлиикти там доведоха до постоянно напрежение и спорадични кървави сблъсъци между мюсюлманското и християнско население, между северните и южните племена. Като в хода на гражданската война в Биафра (края на 60-те години на миналия век), етническият сепаратизъм едва не доведе до разпадането на федеративната държава на множество малки племенни княжества.

Конфликтът в Етиопия пък е пример за съвършено безсмислена война между две съседни африкански държави за контрола върху няколко голи и безплодни пясъчни вериги в пустинята. След две кървави войни, през 2000, Етиопия и Еритрея (бивша етиопска провинция, получила независимост през 1993) се съгласиха с изводите на комисията по демаркиране на границата между тях, включително за преминаването към Еритрея на граничния град Бадме. Въпреки това етиопците продължават да изграждат селища в оспорваната територия, без да се съобразяват с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. Което означава, че войната там може да бъде възобновена буквално всеки момент.

Продължава да е конфликтна и ситуацията по крайбрежието на Западна Африка. Така, Габон и Гвинея спорят за принадлежността на островчето Багне, чиято площ е само няколко стотин квадратни метра. Всъщност, истинската причина са откритите в района през 1990 петролни находища и породеният от това граничен спор, което пък прави урегулирането на конфликта в още по-сложен проблем.

Предотвратяването и локализацията на конфликтите

Днес в света има около 600 милиона единици леко стрелково оръжие, т.е. по едно на всеки десет жители на планетата. Като най-опасна е ситуацията с неговото неконтролирано разпространение в държавите от Северна Африка, Близкия изток, Азия и Кавказ. А през последните 25 години, в 46 от всичките 49 големи конфликти, именно този тип оръжие беше основното средство за водене на война. При това само 50% от него се разпространява по легални канали.

Опитът от последните десетина години сочи, че превантивните действия на международните институции за предотвратяване на конфликтите се оказват слабоефективни. От общо 57 конфликти, в които са се намесвали умиротворителни части на ООН, в повечето тази намеса почти не е оказала влияние за по-бързото им прекратяване. Причините за това са няколко. На първо място, защото (поради тромавия бюрократичен апарат на въпросните институции) умиротворителите се оказват зле информирани за реалната, бързо променяща се ситуация. На второ място, те обикновено са малочислени. На трето, най-често биват изтегляни от съответната страна преди там да се е формирало действено местно управление. И, което е най-важно, държавите-членки на международните институции нямат особено желание да финансират подобни операции, още по-малко пък са склонни да изпращат свои военни контингенти за осъществянето им.

А, докато това е така, навлизането на света в ерата на етнически войни от „четвърто поколение” изглежда само въпрос на време.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От гледна точки на международното право конфликтът между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах представлява класически пример за дълбоко r трудноразрешимо противоречие между два фундаментални принципа: от една страна, правото на всеки народ на самоопределение, а от друга – принципът за териториалната цялост на държавите, в съответствие с който промяна на границите е възможна само по мирен път и със съгласието на двете страни.

В настоящата статия проблемът няма да се дискутира от гледна точка на историческите му корени и неговото ескалиране с годините. Тези моменти са разглеждани, анализирани и експонирани многократно, както от множество изследователи, така и в над десет публикации на автора. Няма да очертавам и постиженията на двете страни и световната общественост по въпроса, тъй като за повече от 15 години от последното възобновяване на конфликта всъщност такива няма (с важното изключение, че от май 1994 са прекратени четиригодишните кръвопролитни военни действия, макар че и досега Армения и Азербайджан продължават “de iure” да са в състояние на война).

Ще бъдат представени единствено някои индивидуални виждания на автора относно по-нататъшното благоприятно развитие на процеса на разрешаване на конфликта (като конкретни действени предложения: какво трябва да се прави и най-вече – какво не трябва да се допуска при разглеждането на въпроса).

Имайки предвид, че конфликтът възниква преди повече от 87 години предимно като териториални сепаратистки претенции при създаването на първите независими републики на арменци и азери през 1918 (а не толкова като верско противопоставяне или като някакъв стремеж за обществена и културна автономия). В тази връзка, досега в спора се включват предимно исторически аргументи относно арменската или азерската “изконност” на “Планинската Черна градина” (или от руско-турски: “Нагорни Карабах”). Това не води до нищо добро – единствено до безкрайни и безплодни тиради по всякакви научни линии. Такъв път на убеждаване е дребнав, дори смешен – става въпрос за събития отпреди много години. Въпросът дори не е толкова в националния манталитет – двата народа си приличат много, и по бит, и по социално положение, даже и по външен вид. До 1990, в условията на съветската диктатура, не беше възможно да се повдигат нито исторически, нито териториални претенции – социалистическата Родина беше обща. След това обаче се оказа, че не само нищо от близкото минало не е забравено, но и започнаха да се припомнят далечни исторически “обиди”. От това напрежението избухна с нова сила. Затова при преговорите “томахавката” на историята решително трябва да бъде заровена (така както става с другия азербайджански анклав Нахичеван, също исторически арменска територия, но впоследствие с преобладаващо азерско население – за нега вече няма спорове и претенции). Трябва да се търсят само разумни варианти от съвременните реалии. Да не се допуска въвличането на чисто исторически аргументи от близкото и по-далечното минало за разрешаването на конфликта.

Основният спор за подхода при и след преговорите: как трябва да се действа при конкретните мероприятия за разрешаването на кризата – пакетно или поетапно, не донесе никакъв резултат. Очевидно трябва да бъдат приети по-гъвкави варианти. Поради известно противопоставяне на твърдата позиция за единия или другия подход си отиде предишният арменски президент Тер-Петросян, а покойният вече азербайджански държавен ръководител Алиев-баща понякога беше квалифициран като национален предател (по настояване на широки политически кръгове в собствените им страни). В крайна сметка не беше постигнат никакъв ефект. Условието за последователността на действията по урегулирането на конфликта не трябва да се поставя предварително като залог за успешно провеждане на преговорите.

Затягането на конфликта в голяма степен зависи и от особеностите на националния арменски и азерски характер. Вече беше подчертано, че в някои отношения те доста си приличат и от това споровете помежду им са още по-ожесточени. Трябва обаче да се признае, че като подход, арменците са по-агресивни и по-несклонни към отстъпки. На практика сегашното карабaхско “status quo” е постигнато изцяло в полза на Армения и напълно се контролира от нея. То е резултат на фактически спечелените сражения в периода 1990–1994 (не обаче и цялата война и кауза). Жертвите при тези военни действия са два пъти повече от азербайджанска страна. Затова и арменците (и в страната, и в анклава) водят преговорите от позициите на победители. За участниците в процеса на урегулирането на конфликта трябва да е ясно, че всякакви призиви за статута на Нагорни Карабах от рода на “обща държава с Азербайджан”, “икономическо или правно-държавно отделяне от Армения” и други, предвиждащи неарменски паспорти за арменците в анклава (над 90% от населението), са обречени на провал. Каузата за териториалната независимост на Нагорни Карабах и последващото му присъединяване към Армения е непреходна и арменският етнос я отстоява с удивителна последователност в страната си и по целия свят (друг ярък пример за това е признаването на турския геноцид – борбата за което не заглъхва вече 90 години). Възможно е да се преговаря: за известно разширяване на карабахските райони под контрола на Азербайджан, за узаконяване на статута на Лачинския коридор (свързващ Армения и Карабах – в противоречие с международното право), за пълно освобождаване на окупираните “чисто азербайджански” територии, за създаването на коридор “Азербайджан–Нахичеван” (под контрола на ООН или друга международна организация) и др. За да имат обаче пълен и необратим ефект преговорите, всички варианти трябва да предвиждат “държавна” връзка на Армения и Нагорни Карабах.

През последните 14 години на независимост всички държавни институции – и на Армения и на Азербайджан, по най-безцеремонен начин експлоатират “карабахската карта” за политически цели. Тя вече е едва ли не жизненонеобходима за оправдаване на всякакви непопулярни действия и бездействия на управляващите в двете страни. Даже желанието за обсъждане на компромисни варианти у някои разумни деятели от най-висок ранг се наказва жестоко. Искрено заинтересованите международни организации и обществеността трябва да въздействат с подходящи средства (правни, финансово-икономически, социални и др.) на управляващите кръгове в Армения и Азербайджан – да не обвързват медийните си кампании и изяви по негативен, категоричен и популистки начин с разумните компромисни предложения за урегулиране на конфликта.. Подобно въздействие не би било намеса във вътрешните работи на суверенни страни, тъй като касае международни отношения и постигане на мирни решения в геополитически аспект.

Недоверието между двете държави е все още много голямо. Всяко предложение, произлизащо пряко от Ереван или Баку, се оценява от отсрещната страна като провокация и непременно веднага се отхвърля (с последващо обвиняване на предлагащата го страна в „неконструктивност”). Очевидно, засега надеждата за по-сериозно задвижване на процеса е във външни и то авторитетни сили. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и нейната Минска Група с тримата си съпредседатели (Русия, САЩ и Франция) досега работят активно, целесъобразно и ефективно само що се касае до предотвратяването на нови въоръжени сблъсъци. Те обаче не съумяха да въздействат за постигането на някакъв напредък и чувствителни резултати на преговорите по конфликта. Честите смени на представителите им (както и на главните действащи лица от Армения и Азербайджан, свързани непременно с актуалната държавна администрация) водят не само до забавяне на преговорния процес, но понякога и до отстъпване от вече “завоювани” позиции. Ето защо, разумно би било с проблема много плътно да се ангажира определена страна–посредник с авторитет и без исторически негативи и в двете републики (в никакъв случай обаче Русия или Турция, имащи огромни “заслуги” за състоянието на конфликта). Това могат да бъдат например: Полша, Румъния или България (със съизмерими по численост и значение диаспори от двата етноса). Без да бъде обвиняван в пристрастност във връзка с националната си принадлежност, авторът би определил като най-подходяща страна България (аргументите за това са много и най-различни, като могат да бъдат изложени при друг подходящ случай). Това всъщност е отдавнашна идея на предишния президент Петър Стоянов, продължена активно от доскорошния външен министър Соломон Паси (сега председател на парламентарната комисия по външна политика). През септември 2004, по инициатива на министър Паси (като ротационен председател на ОСCE), бе осъществена мисия в региона от неговия личен представител по конфликта – бившият премиер Филип Димитров, за която обаче така и не се получи никаква публична информация. България е в състояние да излъчи постоянен представител с офиси в Ереван и Баку (естествено, със съгласието на двете правителства), който, без да е институционално обвързан с други международни организации, постоянно да съгласува действията и текущите предложения на двете страни. Българските посолства в двете столици могат да бъдат натоварени да представляват интересите (дипломатически, икономически, културни и др.) на другата страна (в Ереван – на Азербайджан и в Баку – на Армения). Уникалното в тази нестандартна политическа ситуация е, че симпатиите към България и в двете републики са големи и с ползотворните си действия и евентуални успехи по повод разсичането (пък било то и частично) на южнокавказкия “гордиев възел” в Нагорни Карабах нашата страна може да си извоюва безпрецедентен авторитет на международен умиротворител.

* Авторът е основател и ръководител на първото посолство на Република България в Ереван, Армения (1999–2003), представител на България в международен екип от наблюдатели в Мисията за страните от ОНД на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

{rt}

Преди малко повече от година Мохамед Боуйери – мюсюлманин, роден в Холандия и добре говорещ холандски, преряза гърлото на местния режисьор Тео Ван Гог. Това убийство доведе до радикална промяна в холандската политика. Беше въведен тотален и толкова строг полицейски контрол, че днес притокът от нови имигранти в тази страна е сведен до минимум. Убийството на Ван Гог, както и атентатите в Лондон от 7 юли (чиито извършители също са местни мюсюлмани от второ поколение, притежаващи британско гражданство) или пък палежите в Париж през ноември, би трябвало окончателно да ни отворят очите за същността на заплахата, свързана с радикалния ислямизъм.

Доскоро бяхме склонни да разглеждаме джихада и съпътстващият го тероризъм като феномен, възникнал в дисфукционалните, болни и парализирани региони на света, като Афганистан, Пакистан или Близкия изток например, и едва след това пренесен в западните държави. Оттук и идеите, че за да се защитим трябва или да се оградим със „стена” от опасните райони на планетата, или пък (както навремето е действала британската администрация) да атакуваме именно тези места, опитвайки се да разрешим проблема там, където е възникнал, налагайки демократичните ценности във всички точки на планетата.

Всъщност, налице са всички основания да смятаме, че основният източник на съвременния радикален ислямизъм съвсем не се намира в Близкия изток, а е по-скоро в самата Западна Европа. И Боуйери, и лондонските атентатори, и организаторите на атаката от 11 септември, или пък от 11 март в Мадрид – всички те са живели и учили в Европа, където са възприели и своите радикални идеи. Холандия очевидно е демократична държава, прогресивна във всяко отношение, но над 6% от нейното население са мюсюлмани, преобладаващата част от които са заразени от радикализма. И просто няма как да се изгради стена, с чиято помощ Холандия да се спаси от този проблем.

Когато се опитваме да тълкуваме ислямистката идеология като отстояване на традиционните мюсюлмански ценности и укрепване на мюсюлманската култура, всъщност показваме дълбоко неразбиране на днешната ситуация. В никоя традиционно мюсюлманска страна религиозната позиция на индивида не е резултат на личен избор – той я получава от социалната среда, заедно със социалния си статус, законите и обичаите, дори с бъдещия си брачен партньор. В подобно общество не могат да възникнат никакни съмнения за това, какво точно представлява конкретния индивид, защото неговата персонална идентичност е предварително зададена и „осветена” от всички обществени институции - от семейството до джамията и държавата.

За мюсюлманина, който живее като имигрант в предградията на Амстердам или Париж, ситуацията обаче изглежда съвсем различно. Неговата идентичност неочаквано се оказва оставена на произвола на съдбата и той е изправен пред неограничен избор, т.е. пред безкраен брой възможности за това, доколко иска и е в състояние да се интегрира в обкръжаващото го немюсюлманско общество. В книгата си „Глобализираният ислям” френския анализатор Оливер Рой убедително доказва, че съвременният радикализъм е пряк продукт на „детериторизацията” на исляма, когато самоидентификацията на мюсюлманине бива лишена от онази социална подкрепа, с която разполага в традиционната мюсюлманско общество.

Особено сериозен е проблемът със самоидентификацията за потомците на имигрантите от второ и трето поколение. Те растат извън структурата на традиционната култура на своите родители, но (за разлика от повечето имигранти, пристигащи в САЩ) малцина от тях се чувстват наистина приети от местното общество.

Днешните европейци са склонни да принизяват чувството за национална идентичност за сметка на отвореното и толерантно „пост-национално” чувство за принадлежност към т.нар. единна Европа. Истината обаче е, че холандците, немците, французите и другите европейци, сами по себе си, съвсем не са загубили изключително дълбокото чувство за собствено национално самосъзнание, но това чувство остава недостъпно за хората дошли в Европа от Турция, Мароко или Пакистан. Проблемите с интеграцията на пришълците се задълбочават и от факта, че категоричното европейско законодателство в областта на трудовите отношения затруднява имигрантите и техните деца в търсенето на нискоквалифицирани работни места. В резултат от това значителна част от тях живеят със социални помощи, т.е. нямат възможността да се самоутвърдят, допринасяйки със собствения си труд за общото благосъстояние. Както те, така и децата им, се чувстват като аутсайдери. Именно в подобен контекст се появяват и персонажи като Бин Ладен и съратниците му, предлагащи на младите си привърженици своята универсалистка, „чиста” версия на исляма, освободена от такива местни наслоявания като национални светии, обичаи и традиции. Радикалният ислямизъм внушава на своите адепти, че те всъщност са уважаеми членове на глобалния мюсюлмански свят, към който принадлежат, независимо, че обитават земите на неверниците. Тоест, религията вече не се укрепва (както е в традиционните мюсюлмански общества) за сметка на подчиняването на цялата съвкупност от външни социални обичаи и условности, а става по-скоро въпрос на вътрешно убеждение и сляпа вяра.

Френският автор сравнява съвременния ислямизъм с християнството от епохата на протестантската Реформация, когато религиозното чувство, по подобен начин, е било насочено навътре и освободено от външните ритуали и социални опори.

Ако приемем тези разсъждения за коректно описание на източниците на мюсюлманския радикализъм, от тях можем да направим следните изводи. На първо място, предизвикателството, което ни отправя ислямизмът, не е чак дотам непознато и неразбираемо за нас. Стремителната модернизация на света винаги е провокирала радикални тенденции. И вече сме били свидетели на почти същите форми на отчуждение сред младите хора, когато предишните поколения се хвърляха в обятията на анархизма, болшевизма, фашизма или в банди като тези на Баадер и Майнхоф например. Идеологията се променя, но психологическият синдром, стоящ зад тези явления, си остава един и същ.

На второ място, доколкото радикалният ислямизъм може да се определи като религиозен феномен, в същата степен той е и продукт на модернизацията и глобализацията. Илямизмът не би могъл да стане толкова мощен фактор, ако мюсюлманите бяха лишени от възможността да пътуват, да ползват Интернет, или под някакво друга форма да се „отдалечат” от собствената си култура. От което пък следва, че опитите за „стабилизиране” на Близкия изток, внасяйки модернизацията и демократизация в такива страни като Египет или Саудитска Арабия, няма да решат проблемите на тероризма, но пък заплашват да задълбочат проблема и то съвсем скоро. Разбира се, демократизацията и модернизацията на мюсюлманския свят са необходими, сами по себе си, но сериозните проблеми с тероризма в Европа ще продължат да съществуват независимо от промените в Близкия изток.

Реалният проблем за демокрацията се намира в самата Европа и е неин вътрешен въпрос. Той е свързан с необходимостта да се интегрира все по-големия брой разярени млади мюсюлмани и това следва да стане така, че да не провокира още по-яростната реакция на крайнодесните европейски популисти. За това обаче са необходими две неща. На първо място, такива страни като Холандия и Великобритания трябва да преразгледат досегашната си мултикултуралистка политика, представляваща по същество убежище на радикализма, и да нанесат реален удар по екстремистите. А на второ място, те следва да преформулират и собствените си определения на националната идентичност, така че в тях да има повече място и за хората от неевропейски произход.

Всъщност, промените по първото направление вече са започнали. През последните месеци Великобритания и Холандия, макар и със закъснение, признаха, че предишният модел на съвместно съществуване на различните култури, на който се основаваше политиката им, е непродуктивен и доста опасен. В тези страни либералната толерантност се възприемаше не толкова като уважение към правата на индивида, колкото като подчертано търпимо отношение към различните групи, макар че някои от тях въобще не се отличаваха с толерантност (например задължавайки момичетата от своята общност с кого да ходят и за кого да се омъжат). В резултат от това погрешно разбирано уважение и търпимост към неевропейските култури, на мюсюлманските общности бе позволено сами да решават проблемите със собственото си поведение. Като цяло, този подход е тясно свързан с традиционния европейски корпоративен подход към различните обществени организации. В Холандия, където държавата подкрепя едновременно и католическите, и протестанстките, и социалистическите течения, сравнително лесно бе възприета тезата за появата на още един мюсюлмански „стълб на обществото”. Само че този „стълб” твърде бързо се превърна в гето, отрязано от останалия свят.

Напоследък обаче, в тази страна се налага нов тип политика, целяща разрушаването на бариерите, отделящи мюсюлманската общност от околните. Пример за това е законът, забраняващ „вноса” на съпруги от Близкия изток. Британската и холандската полиции получиха нови, по-широки пълномощия за контрол върху дейността на религиозните проповедници, както и за техния арест и екстрадиране в случаите, когато действията им се определят като „провокативни”. Отвъд тези рамки обаче, остава далеч по-сериозният проблем – как да се формулират такива понятия за националната идентичност, които да обединят гражданите на дадена страна, независимо от религиозната и етническата им принадлежност, в единна демократична култура – както например американската идея се превръща в основа за обединяването на всички имигранти в една държава.

Убийството на Ван Гог тласна холандците към яростни и често недотам политически коректни дебати за това, какво означава да си холандец. Някои искаха от имигрантите не само да говорят холандски, но и да познават националната история и култура, при това в степен, в каквато не ги познават дори някои холандци. Всъщност, критерият за национална идентичност следва да служи като критерий за включване, а не за изключване от обществото. От друга страна, безкрайните отстъпки водят до неговото обезценяване, каквото и да твърдеше по този повод маргиналният холандски политик Пим Фортаун, който през 2003 също падна жертва на тероризма. За щастие, холандците поне успяха да пробият плътната пелена на т.нар. „политическа коректност”, която в останалите европейски държави не позволява дори обсъждането на взаимносвързаните проблеми на националната идентичност, културата и имиграцията. Защото самата постановка на въпроса за националната идентичност е твърде сложна и деликатна задача.

Мнозина европейци смятат, че американският „котел за претопяване” на имигрантите (т.нар. melting pot) не може да се пренесе автоматично на Стария континент. Тук националната идентичност е дълбоко вкоренена в кръвта, земята и общата памет. Може би наистина е така, но ако е вярно, европейците следва много да внимават. Защото делът на мюсюлманите в населението на континента продължава да расте и облаците над европейската демокрация се сгъстяват. А тъй като основната битка с тероризма се разгръща именно в Европа, то и победите и пораженията в нея няма как да не повлияят и върху целия останал свят.

* Авторът е професор по международна политическа икономия в Университета Джон Хопкинс, САЩ - повече за него вж.Геополитика – бр.2/04

{rt}