Разпадането на съветската империя в началото на 90-те години на миналия век доведе до появата на три нови държави в района на Каспийско море - Азербайджан, Казахстан и Туркменистан. Тя бе последвана и от друга важна промяна, свързана със засилващото се военно присъствие на САЩ в региона и, най-вече, по линия на оказваната от тях военно-техническа помощ за новите каспийски държави. Днес мащабите на тази помощ (в сравнение с програмите, които американците реализират в други региони на света) не са особено впечатляващи, но зад тях се крие достатъчно амбициозна и дългосрочна стратегия. По бреговете на Каспийско море вече се появиха първите военни обекти, изградени от американците: двете радиолокационни станции в Азербайджан (в северната част на страната, близо до границата с Русия, както и на юг – до иранската граница) и военната база в Атирау (Казахстан). През лятото на 2005 Вашингтон декларира намерението си да стартира нова програма „Инициатива за гарантиране сигурността на Каспийско море”, в чиито рамки възнамерява да отпусне 130 млн. долара за патрулиране в Каспийско море, усилване на граничната охрана на каспийските държави и създаване в Азербайджан и Казахстан на командни центрове и центрове за провеждане на секретни въздушни и морски операции. Междувременно, американците поеха и подготовката на части от бреговата охрана на Казахстан и Туркменистан.

Както се знае, Каспийският регион никога не е бил арена на сериозни военни сблъсъци. На практика, там дори не е имало и истински пирати (ако не броим викингите, а по-късно легендарния руски бунтовник Степан Разин). През последните 300 години относителното спокойствие в региона се гарантира най-вече от двустранните руско-ирански договори, регламентиращи статута на Каспийско море. От времето на Петербургския трактат (1723) и мирните договори от Рещи (1732), Гюлистан (1813) и Туркманчай (1828), двете страна не допускат неговата дестабилизация, като повечето споразумения помежду им преследват целта да ограничат влиянието на Турция в региона.

Така, според Петербургския трактат между Руската империя и Персия, руснаците стават единствените, имащи правото да поддържат военен флот в Каспийско море. Гюлистанският договор пък гарантира равни права на руските и персийски търговски кораби.

Същите условия са фиксирани и в договора между болшевишка Русия и Иран от 1921, като възможността на двете страни „равноправно да се ползват от правото на свободно корабоплаване във водите на Каспийско море” се балансира от задължението на Иран да не допуска на служба в своя флот граждани на трети държави.

Пълзящото разделяне на Каспийско море на „национални зони”, което стартира през 90-те години на миналия век, постави под въпрос съществуващият до този момент модел, гарантиращ военно-политическа стабилност в региона.

Днес милитаризирането на Каспийския регион продължава с пълна сила. Казахстан например, планира да разположи по своето крайбрежие пехота и части със специално предназначение на бреговата охрана, които да подсилят вече намиращите се там гранични войски, бойни кораби и противовъздушна отбрана. В Актау пък беше открито ново Висше военно-морско училище на Казахстан. На свой ред Туркменистан, макар че официално не разполага с военен флот, закупи 20 бързоходни кораба от Украйна (за сметка на украинския дълг за доставяния на страната природен газ), като половината от тях са 40-тонни катери, снабдени с картечници с голям калибър.

През 2002 започна и модернизацията на руската фоенна флотилия в Каспийско море. Тогава в Казан бе пусната на вода фрегатата „Татарстан”, определена за флагман на Каспийската флотилия. Тя разполага са противокорабна ракетна система ЗМ24 „Уран” с обсег до 130 км. Основната функция на този тип кораби е нанасянето на ракетни удари по групи бойни кораби или конвои на противника. Фрегатата „Татарстан” може да атакува и поразява всякакви наземни, въздушни, надводни и подводни цели. Никоя друга държава от региона не разполага с подобни кораби. Общият брой на корабите в руската Каспийска флотилия е около 40, към които следва да се добавят и 18-те кораби, охраняващи района на пристанището Астрахан. През 2010 тя ще бъде подсилена с още шест бойни кораба. Пак за нуждите на Каспийската флотилия е разработен специален проект за нов клас катери, разполагащи с оръдия и ракетни установки и способни да действат в плитките крайбрежни води. Те се строят в Зеленодолск, като първият от тях бе пуснат на вода през 2005. Той разполага и с хеликоптерна площадка. Предвижда се пет от катерите да бъдат базирани в Астрахан, а шестият ще подсили Каспийската флотилия в Дагестан. Междувременно, в Астрахан вече са базирани и два десантни кораба тип „Сърна”.

Ситуацията в Каспийския регион допълнително се усложни след началото на военните действия на САЩ и съюзниците им в Афганистан и Ирак. Появата на американски военни части в тези две държави, повиши и значението на региона в проекта за Големия Близък изток. Както е известно, чрез този проект, самото название на който влиза в известно противоречие с основополагащите понятия на географската наука, Вашингтон се опитва да установи контрол върху огромния регион от Гибралтар до Бангладеш и от долното течение на Волга до Сомалия. В тази връзка, опитите за ускореното въвличане на трите постсъветски каспийски държави в орбитата на американската геополитическа стратегия продължават.

Така, Азербайджан, който поддържа особено тесни връзки във военната сфера с Турция, неведнъж е споменавал (в изказванията на редица видни местни политици) възможността за разполагане на бази на САЩ или НАТО на своя територия. На практика, американските военни вече са разположени в Азербайджан (под формата на мобилни части за охрана на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан). Истината е, че Азербайджан е най-подходящата база, от която САЩ биха могли да разпространят влиянието и контрола си в региона. Това обаче се разбира отлично и в Техеран и тъкмо поради това през май 2005 в иранската преса се появиха съобщения за подписания между Иран и Азербайджан пакт за ненападение, в който страните се задължават да не позволяват на трета държава да използва територията им за нападение срещу някоя от тях. За целта Техеран бе принуден да направи определени отстъпки на Баку. В частност, иранците разрешиха откриването на азербайджанско консулство в Тебриз – неофициалната столица на т.нар. „Южен Азербайджан” (т.е. на населените с етнически азери северни ирански провинции).

Естествено, Иран също увеличава военното си присъствие в Каспийско море, стремейки се да изпревари появата на американски бойни кораби там. Така, иранците тихомълком прехвърлиха две стари фрегати, опитвайки, паралелно с това, да укрепят и сътрудничеството си с Туркменистан. В тази връзка, на Ашхабад бяха отдадени под наем за достатъчно дълъг срок (и на лизинг) седем катера на иранската брегова охрана. С тази стъпка Техеран повиши градуса на напрежението в отношенията между Баку и Ашхабад и, едновременно с това, намали интереса на американско-британските компании към петролните проекти на Азербайджан. Впрочем, подобна тактика, определено дава резултати. През август 2001, например, военно-морските сили на Иран на няколко пъти проведоха демонстративни учения в непосредствена близост до петролните находища Араз, Алов и Шарг, разположени в южната зона на азербайджанските териториални води, след което някои западни компании (включително Бритиш Петролеум) решиха да се откажат от разработването им.

В отговор, Азербайджан започна да модернизира, с американска помощ, военния си флот. Пентагонът официално заяви намерението си да окаже военна подкрепа на Баку в защитата на неговите морски граници, които се оспорват от Техеран. През лятото на 2003 Азербайджан получи като подарък от Вашингтон нов катер за бреговата си охрана. Капиталният ремонт на два други военни кораба също бе финансиран от американците. Планира се и други кораби от военно-морския флот на страната да бъдат модернизирани с финансовата подкрепа на САЩ. Преди това, през 2002, Белият дом отпусна още средства за приспособяването на азербайджанския боен флот към стандартите на НАТО.

В азербайджанския сектор на Каспийско море, от 2003 насам, периодично се провеждат учения на местните военно-морски сили, под ръководството на американски военни специалисти. Официално обявената цел на маневрите е обучението на личния състав за охрана на петролните платформи и сонди.

През 2004 Баку и Вашингтон подписаха споразумение за развитие на азербайджанската инфраструктура, включително укрепване на граничния контрол, ремонт на кораби и модернизация на радарните и комуникационните им системи. САЩ реализират този проект в рамките на на програмата „Съвместно ограничаване на опасността”. Пак в рамките на това споразумение, американците доставиха на Азербайджан шест катера тип Ribcraft Mitigator -5,85, които са лесни за транспортиране, имат дизелови двигатели и развиват до 35 мили в час. През септември 2005 азербайджанска делегация участва в международния симпозиум на НАТО, за държавите, разполагащи с военно-морски сили, провел се в Рейкявик.

Днес Азербайджан се смята за втората по броя на бойните си кораби каспийска държава – той разполага с един стражеви, един торпеден и един ракетен катери, плюс шест миночистача, няколко десантни кораба от среден клас и над десет гранични катера (без да се броят патрулните катери, доставени от Турция и САЩ).

Другата страна от региона, която американците се опитват да превърнат в свой партньор – Казахстан, от няколко години насам също модернизира военно-морските си сили. Техни подразделения вече ще бъдат базирани по цялото каспийско крайбрежие на страната – в пристанищата Атирау, Баутино, Актау и Ералиево. Предвижда се и изграждането на съвсем ново пристанище в района на Курик, където ще се построи и база на казахстанския боен флот, както и петролни терминали на компанията „КазМунайГаз”. Казахстан възнамерява да приключи до 2010-2015 окончателното формиране на своя военен флот, който освен с кораби, ще разполага с морска пехота и части за тилово обезпечаване. Възможно е обаче, благодарение на американската подкрепа, това да стане и по-рано.

Според казахстанското военно министерство, военно-морският флот на страната ще контролира и „въздушното пространство на страната над Каспийско море, както и надводната и подводната зони от казахстанския сектор на морето”. Което поставя под въпрос опитите на Москва да наложи подялбата на Каспийско море да се реализира по формулата „разделя се дъното, а водата остава за общо ползване”

В Астана не крият, че местните военно-морски сили ще се създават с руска, американска и британска помощ само в първоначалния етап. След това ще се разчита само на САЩ и Великобритания – въпреки че, в момента за граничната брегова охрана на Казахстан, в руския завод „Зенит”, се строят нови кораби клас „Беркут”, въоръжени с картечници и разполагащи със съвременна спътникова навигация, радиолокационна станция и усъвършенствана система за управление (морската гранична дивизия „Батис” на Казахстан вече разполага с 6 такива кораба).

През септември 2003 беше подписан петгодишен „План за съвместни действия на Казахстан и САЩ за гарантиране на сигурността в Каспийско море”. В съответствие с него, Пентагонът ще достави на Казахстан четири хеликоптера „Хюи”, един самолет С-130 „Херкулес”, джипове „Хамър”, както и няколко кораба с водоизместимост до хиляда тона. С американска помощ местните граничари извършват радиолокационни наблюдения в целия казахстански сектор на Каспийско море. Вашингтон и Астана се споразумяха също за създаването, на казахстанска територия, на център за подготовки на кадри за борба с тероризма. САЩ съдействаха и за това, подготовката на бъдещите офицери от флота на Казахстан да се осъществява не само във Военно-морското училище в Актау, но и в Турция, Гърция, Италия и Испания.

Макар че днес общата мощ на всички военно-морски сили на каспийските държави (взети заедно) е само една трета от онази по съветско време, процесът на милитаризиране на Каспийско море се ускорява. След подялбата (през 1994) на Каспийската флотилия на бившия Съветски съюз, към Русия преминаха около сто кораба. Подсилвайки ги с кораби от Черно море и Дунав, днес руснаците разполагат с дивизион ракетни кораби, дивизион торпедни катери, бригада десантни кораби (включително остарели, но все още ефективни кораби на въздушна възглавница тип „Джейран”), бригада миночистачи, дивизион хидрогеографски кораби, плюс брегови ракетно-артилерийски части, авиация и бригада морска пехота. По нареждане на президента Путин беше приета и програма, в резултат от която до 2015 съставът на Каспийската флотилия ще бъде обновен на 100%. Някои руски експерти обаче смятат това за недостатъчно, тъй като на обновяване подлежи само корабният парк.

Всъщност, истината е, че вероятността за избухване на въоръжен конфликт между някои от каспийските държави е нищожна, що се отнася до Русия-Иран, Русия-Казахстан, Русия-Азербайджан, Русия-Туркменистан, Казахстан-Азербайджан, Казахстан-Турменистан, Казахстан-Иран и Иран-Туркменистан. Има известна вероятност за конфликт между Азербайджан и Туркменистан, както и не особено голяма вероятно за сблъсък между Азербайджан и Иран. Макар че последният определено би могъл да послужи като повод за външна намеса.

Междувременно, Москва лансира идеята за създаване на сили за бързо реагиране в Каспийския регион ( KASFOR ), предназначени за борба с тероризма, наркотрафика и биотероризма. Тя моментално бе подкрепена от Иран, докато останалите държави от региона все още не са изразили ясно своята позиция – до голяма степен и поради натиска на САЩ, които не желаят въпросите на сигурността в зоната на Каспийско море да бъдат решавани без тяхно участие и без да се отчитат собствените им стратегически интереси.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Азербайджанската геополитика е сложна и многопластова. Като перспективите са за по-нататъшното и усложняване. Преди да ги разгледаме обаче, нека очертаем, какво точно представлява геополитиката, както и какво засяга:

•  Определянето на силните и слабите страни на конкретната държава по отношение на останалите, определяне на нейните съперници и съюзници, както и на глобалните и регионални сили, проявяващи интерес към нея;

•  Оценка на това, дали тези силни и слаби страни, съпернически и съюзнически отношения, са достатъчно стабилни или могат да се променят;

•  Определяне на последиците от промените във всеки от така очертаните елементи за съществуващите съперничества и съюзнически отношения на конкретната държава.

Всички тези въпроси се усложняват поради това, че геополитиката на една държава може да бъде различна, по отношение на различните, стоящи пред нея проблеми. Което с пълна сила се отнася и за Азербайджан, който е изправен пред пет ключови геополитически проблема: петролопроводите, разделянето на Каспийско море, бъдещето на Нагорни Карабах, съдбата на Южен Азербайджан и демократизацията на страната.

Петролопроводите: Доста време съществуваха сериозни съмнения, дали въобще ще бъде изграден петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан, свързващ петролните залежи на Азербайджан, през Грузия и Турция, със Средиземно море, или азербайджанският петрол, както и преди, ще се транзитира по вече съществуващите тръбопроводи през Русия – с всички произтичащи от това последици под формата на продължаващо руско влияние в страната. Днес обаче петролопроводът не само е построен, но и вече функционира и Азербайджан е по-малко зависим от Москва.

По този проблем, основни съюзници на Азербайджан са САЩ, ЕС, Турция и Грузия, а негови съперници са Русия и Иран (които, естествено, биха предпочели азербайджанският петрол да се транзитира през тяхната територия).

Тук възниква и въпросът, дали по дъното на Каспийско море може да се прокара нов петролопровод, така че Казахстан да започне да изнася петрол през Азербайджан, като по този начин също намали зависимостта на износа си от Русия? Раззбира се, ако поиска, Москва е в състояние да блокира този проект. Само че това ще бъде само временно, защото Казахстан би могъл да изнася петрола си и на изток – към Китай. Тоест, що се отнася до петрола, Азербайджан разполага със силни позиции.

Възможните външни фактори

В случай на възстановяване на нормалните отношения между САЩ и Иран, азербайджанският петрол ще може да се изнася и през Иран, като американците ще оттеглят възраженията си срещу това. Само че подобно сближаване между Вашингтон и Техеран едва ли може да се очаква в обозримо бъдеще.

Евентуални безредици в Турция или Грузия : и в единия, и в другия случай петролопроводът Баку-Джейхан ще бъде затворен. И в едната, и в другата държава подобни безредици са възможни. Нещо повече, съдейки по всичко, определени външни и вътрешни сили работят именно в тази посока в Грузия. При възникване на подобна ситуация, Азербайджан ще трябва да изнася петрола си, или през Русия,или през Иран. Но без наличието на сериозна промяна в обтегнатите американско-ирански отношения, Баку ще трябва да изнася петрола си през руска територия, съобразявайки се с всички условия, постав e ни му от Москва.

Разделянето на Каспийско море: още от разпадането на Съветския съюз морската граница между Иран и Азербайджан в Каспийско море е спорна. Нещо повече, смята се, че в спорните райони има богати петролни залежи. От 2001 насам, когато Иран успешно използва „дипломацията на канонерките” за да спре разработването на намиращите се в спорната зона залежи от компанията Бритиш Петролеум, работеща по договор с Баку, там вече не се извършват никакви проучвания.

По въпроса за определяне на границите в Каспийско море, съюзници на Азербайджан са Русия, Казахстан, Турция и САЩ, докато негови съперници са Иран и Туркменистан (който също спори с Баку за морските граници). Неутрални, или по-точно „неутрализирани”, страни са държавите от ЕС, които имат сериозни петролни интереси в Иран и поради това не желаят да подкрепят Азербайджан. Освен това съюзниците на Баку по този въпрос, съвсем не са в добри отношения помежду си. Така, Русия не желае в решаването му да не намесват „външни” сили (т.е. Турция и САЩ). Азербайджан пък демонстрира определена нервност, защото в противопоставянето на Иран му се налага да разчита единствено на руснаците. Има известна вероятност Баку и Техеран да успеят да постигнат компромис по този въпрос. За сметка на това, евентуалното сближаване между САЩ и Иран би довело до това, че американските отношения с Азербайджан ще станат по-малко приятелски и по-неутрални.

Нагорни Карабах : както е известно, Азербайджан бе принуден да отстъпи този район, както и други съседни територии, на Армения в една война, водена както преди, така и непосредствено след разпадането на СССР. Студеното примирие продължава и до днес, като Баку не може да си върне нито една от териториите отнети му от арменците.

По въпроса за Нагорни Карабах единственият реален съюзник на Азербайджан е Турция, а сред противниците му са Армения, Русия и Иран (поради проблема с Южен Азербайджан, на който ще се спра по-долу). Разкъсвани между желанието да не дразнят влиятелната арменска диаспора и стремежа да получат достъп до азербайджанския петрол, САЩ и ЕС полагат определени усилия за разрешаването на конфликта, но без особен успех досега.

Вероятно, Баку се надява някой ден да използва печалбите от петрола за да укрепи мощта на армията си и да влезе в нов военен сблъсък с арменците, но неблагоприятното геополитическо положение на Азербайджан по отношение на Армения поражда много сериозни съмнения, че той ще може някога да си върне отнетите територии със сила.

Една от промените, които биха могли да повлияат върху сегашното съотношение на силите може да стане евентуалното идване на власт в Турция на откровено националистическо или радикално-ислямистко правителство, враждебно настроено към САЩ и ЕС – което може да се случи, особено ако желаниете на сегашните управляващи страната да влезе в ЕС бъде окончателно отхвърлено. Такава Турция би се превърнала в сериозна военно заплаха за Армения и в близък военен съюзник на Азербайджан. При подобни обстоятелства обаче, Русия, САЩ и дори Иран биха подкрепили Армения в евентуална регионална война.

Южен Азербайджан : както е известно, в Иран живеят повече азери, отколкото в независим постсъветски Азербайджан. Баку демонстрира максимална сдаржаност по въпроса за Южен Азербайджан, но недоволството сред иранските азери в последно време расте. И, ако ситуацията там се влоши, Техеран вероятно ще обвини за това именно Баку. Ако иранците сметнат (независимо дали това наистина е така), че Азербайджан работи за изостряне на ситуацията в страната, ответните им действия могат да бъдат много радикални.

Макар че нито една държава не подкрепя отделянето на азерите от Иран, съюзници на Азербайджан в евентуален конфликт с Техеран ще се окажат САЩ и Турция. На свой ред, Русия сигурно ще се обяви както против иранска намеса във вътрешните работи на Азербайджан, така и против американското присъствие там. Днес вероятността за реализирането на подобен сценарий не е голяма, макар че президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад определено демонстрира склонност към конфронтационно поведение.

Демократизацията : в това отношение проблемът опира до възгледите на сегашния авторитарен режим на Азербайджан, който вече демонстрира нежеланието си да се демократизира, както и намерение да спре окончателно този процес. По въпроса за демократизацията, основни съюзници на Баку са Русия и Иран (които тълкуват демократизацията по-скоро като инструмент за разпространяване на американското влияние), докато негови противници са САЩ, Грузия (в която „революцията на розите” от 2003 доведе на власт демократично и проамериканско правителство) и ЕС.

Сегашното правителство на Азербайджан се опасява, че може да падне в резултат от поредната демократична „цветна” революция. Затова подкрепата от страна на САЩ на някакво демократично опозиционно движение (или дори само идеята за подобна подкрепа) може да тласне Баку към Москва и даже да го накара да се съгласи на значителни отстъпки към руснаците, ако те му гарантират подкрепата си. В този случай американците дори могат да бъдат изгонени от Азербайджан. От друга страна, ако в тази държава все пак се осъществи демократична революция (с американска подкрепа, или без нея), САЩ окончателно биха се превърнали в най-близкия съюзник на новия режим.

Настоящият анализ сочи, че освен Армения, нито един от съперниците на Азербайджан не е негов противник във всички възможни ситуации, без изключение. Освен това властите в Баку би трябвало да са наясно и, че нито един от техните приятели няма да остане такъв вечно.

* Авторът е професор по държавно управление и политология в Университета Джон Мейсън, САЩ

{rt}

България{jcomments off}

М.Деведжиев, Беломорският излаз на България в условията на европейското членство

К.Петров, Сътрудничеството на местните власти като фактор за европейска интеграция

Б.Градинаров, Проблемът с ч овешките права в ерата на Big Brother

И. Батаклиев, Обединението на българския народ и политикогеографското му положение

Eвропа

Й.Начев, Европейски съюз или Обединена Европа?

С.Борисов, Френската доктрина за борба с тероризма

Фокус: Централна Азия и Южен Кавказ

С.Маркедонов, Арменската геополитика на махалото

М.Кац, Геополитиката на Азербайджан

А.Тодоров, Грузия и геополитическият сблъсък в Южен Кавказ

П.Георгиев, Многовекторната геополитика на Казахстан

Б.Димитров, Каспийският регион и проектът за Големия Близък изток

Н.Петрова, Водата като геополитически фактор в Централна Азия

С.Хайтов, Сбърканата стратегия на международната общност в Афганистан

Post Factum

И.Иванов, „Аллах Акбар” – за онези, които са там

Геостратегия

Н.Подхорец, Мъртва ли е доктрината Буш?

Р.Бетс, Как да мислим тероризма

Геоикономика

E .Асемиров, Енергоносители и геополитика

Е.Улусой, Геополитически аспекти на турската енергетика

Д.Григоров, Русия като енергийна свръхсила

С.Каменаров, Китайският геоикономически модел

Основи на геополитиката

Ю.Тихонравов, Геополитиката в следвоенна Германия

История

А.Иванов, Балканските железници и европейската геополитика през първата половина на ХХ век

Култура

Д. Йорданов, Карл Май и Балканите

Книги

М.Стоянова, Ислямизмът и неговите пророци

Интервю

Професор Иван Селени за геоикономиката на постмодерния свят

{rt}

След като в определен момент изглеждаше, че Грузия и Русия се намират на ръба на войната, днес градусът на напрежението в отношенията между двете държави определено е спаднал (макар и да си остава опасно висок). Сред причините за това са серията от дипломатически поражения, които правителството на Михаил Саакашвили претърпя през последните два месеца. След недвусмисленото „внушение”, което Тбилиси получи от Съвета за сигурност на ООН и фактическото предателство на грузинските съюзници в ГУАМ (организация, създадена през 1997 и обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова – б.р.) , отказали да формират единен антируски фронт в предверието на зимата и вероятните санкции от страна на Газпром, последва още един удар – при това съвсем неочакван. Така, анализирайки възможността Грузия да стане член на НАТО, председателят на военния комитет на пакта – канадският генерал Раймонд Ено, подчерта, че „всяко подобно решение следва да премине през редица инстанции и критични точки” и едва след изпълнението на всички необходими изисквания може да стартира и самият процес, който със сигурност ще бъде продължителен и с неясен предварително резултат, защото „решението се взема на политическо ниво от всички членки на НАТО”. Според генерал Ено: „в настоящия момент ние въобще не сме изправени пред подобно развитие”. Тоест, излиза, че антируската реторика на президента Саакашвили по-скоро безспокои западните държави, на които той толкова разчита. Според бившия грузински министър на външните работи Саломе Зурабишвили, приетата през октомври резолюция на Съвета за сигурност на ООН за Грузия отразява негативната реакция на международната общност на войнствените изявления на грузинските лидери: „Съветът за сигурност отдавна не беше приемал толкова лоша резолюция по отношение на Грузия, и е съвършено нереално да се мисли, че зад това се крие някаква задкулисна сделка между САЩ и Русия – твърди тя и подчертава – Глупаво е да смятаме, че САЩ във всичко и винаги подкрепят Грузия. Докато бях министър, САЩ реагираха изключително остро, всеки път, когато един или друг грузински лидер си позволяваше войнствена реторика, още повече пък – войнствени действия, както това стана в Южна Осетия”.

Истината е, че напук на твърденията на редица чуждестранни (както и български) коментатори, че зад всички антируски акции на Тбилиси стоят Съединените щати, опитващи се да изтласкат Русия от Южен Кавказ, в основата на въпросните действия са не толкова (или поне не само) американските геополитически интереси в региона, колкото макиавелистката стратегия, възприета от сегашния грузински президент.

Всъщност, както интересите, така и стратегията на САЩ в Грузия се декларират достатъчно открито и тяхната обосновка изглежда доста по-рационална, отколкото издържаните в духа на конспирологията версии за случващото се в Южен Кавказ. Затова нека се опитаме да анализираме най-важните интереси на Вашингтон в региона.

След 11 септември 2001 високопоставени представители на американската администрация нееднократно декларираха, че разглеждат Грузия като един от фронтовете в борбата с международния тероризъм в т.нар. Голям Близък изток. САЩ бяха заинтересувани Тбилиси да установи контрол върху Панкийското дефиле, където (по данни на разузнаването) се укриваха част от чеченските сепаратисти и помагащите им арабски моджехидини, свързани пряко с Ал Кайда. Впрочем, Русия също изпитваше силна тревога от ситуацията в Панкийското дефиле, при това по сходни причини. Тоест, поне на теория, позициите на САЩ, Русия и новото правителство на Грузия, обявило за своя основна задача възстановяване контрола над територията на страната, по отношение на Панкийското дефиле, съвпадаха напълно.

Очевидно е, че сегашната американска администрация демонстрира специфичен интерес към проблемите на демокрацията и на „демократизацията” на постсъветското пространство, в частност. На свой ред, президентът Саакашвили, в своята реторика, постоянно демонстрираше привързаността си към либералните ценности и необходимостта Грузия да бъде реформирана по западен модел, което, както можеше да се очаква, бе подкрепено от Вашингтон. Задълбочаването на „демократичните процеси” в държавите от някогашния Съветски съюз беше ключов елемент и в стратегията на предишния президент Клинтън. Но едва по времето на президента Буш-младши, САЩ определиха демократизацията на постсъветските режими не просто като цел, която е добра сама по себе си, но и като необходимо условия за гарантиране на собствената им ситурност в условията на стартиралата „война с международния тероризъм”. Това, между другото, е и основен компонент в стратегията на американските неоконсерватори, според които САЩ не могат да се чувстват сигурни в един свят, където продължават да доминират недемократични режими, чиято поведенческа логика значително се отличава от американската. Факт е, че както в Русия, така и в Западна („стара”) Европа мнозина смятат, подобна теза за „лицемерна”, тъй като проектът за демократизация на постсъветското пространство цели налагането на сателитни на САЩ режими. Според тях, проамериканският курс на Грузия води до фактическа загуба на суверенитет и изграждането на „несуверенна” демокрация. Според Москва, крайната цел на Вашингтон в постсъветското пространство е ерозията на режима в самата Русия и организирането там на поредната „цветна революция”. САЩ и Руската Федерациь все още не са изработили удовлетворяващ и двете страни формат на отношенията им в постсъветското пространство, като в това отношение „грузинският проблем” съвсем не е изключение.

Основен обект на американските икономически и геополитически интереси в Кавказкия регион е наскоро влезлият в експлоатация петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, против чието изграждане възразяваха руснаците (тъй като заобикаля тяхната територия). Петролопроводът е ключов елемент от енергийната геополитика на Вашингтон, чиято основна цел е гарантирането на колкото се може по-широк достъп на американските потребители до колкото се може по-диверсифицирани източници на енергоносители. САШ, както и ЕС, не са забравили печалния опит с енергийния шантаж, на който бяха подложени през 70-те години на миналия век от арабските режими, и тъкмо поради това се стремят да диверсифицират енергийните си доставки. Истината обаче е, че основен потребител на петрола, транзитиран по тръбопровода Баку-Джейхан, са не европейците, а американците. САЩ освен това никога не са крили, че разчитат с изграждането му да укрепят независимостта на Грузия и Азербайджан от Русия, както и да търсят установяването на по-тесни контакти в енергийната сфера с Казахстан. Америка е заинтересована от гарантиране на сигурността по целия участък на тръбопровода, а следователно – и от стабилността в региона, като цяло. Още повече, че според подписаните споразумения, сигурността на петролопровода следва да гарантират самите държави, през чиято територия той преминава. Според американците, военната помощ, оказвана на Грузия, включително обучението на грузински военни, е част от същия голям проект.

Съединените щати, по принцип, са склонни да демонстрират известно разбиране към сериозните руски интереси в региона. Те обаче смятат, че икономическото и, особено, военното укрепване на Грузия би могла да балансира политиката на Москва в Южен Кавказ. В този смисъл, подкрепата за Тбилиси е част от „мекото” противодействие на новите руски геополитически амбиции. Вашингтон никога не е крил и, че не е заинтересован от наличието на силни (потенциални или реални) противници в региона. Което разбира се, не означава, че американците не биха искали да имат силни съюзници в него. Според американските стратези, по-голямата самостоятелност на Грузия трябва да доведе и до паралелното нарастване на нейните отговорности, както и до стабилизирането на ситуацията в региона, а участието на Тбилиси в международните структури за сигурност (т.е. в НАТО) ще промени неговия политически статут и ще накара Москва да промени тона си към него.

Така очертаните интереси на Вашингтон в Грузия дават основание да се смята, че САЩ не са особено заинтересовани от открит конфликт между Москва и Тбилиси. Просто защото той би отслабил самата Грузия и (което е по-важно от американска гледна точка) рискува да постави под много сериозен въпрос сигурността на ключовия за Америка енергиен проект в региона. В тази ситуация грузинският президент се опитва да води самостоятелна игра (във всеки случай доста по-самостоятелна, отколкото смятат мнозина). За целта той се опитва да използва както болезнените за руснаците проблеми, провокирайки периодично Москва, така и стратегическия интереси на Вашингтон в Южен Кавказ.

Безспорен факт е, че САЩ провеждат изключително амбициозна геополитическа игра в Евразия и в Кавказкия регион, в частност. Чиито крайни цели са създаването на лоялни на Америка, повече или по-малко демократични, режими, както и гарантиране достъпа и до енергийните ресурси. Посредством енергийните си проекти Вашингтон се опитва да гради нова структура за сигурност в Евразия, чиито основен елемент е защитата на маршрутите за транзит на енергоносители.

Сред вече постигнатите резултати е възможността на Казахстан и Азербайджан да използват заобикалящи Русия пътища за транзит на своите стратегически ресурси. Част от местните режими, въпреки руската позиция, виждат в американското присъствие в региона възможност да провеждат по-самостоятелна полиитка. И това е факт, с който Москва ще трябва да се съобразява занапред. Още повече, че укрепването на Грузия и Азербайджан се разглежда от САЩ (поне в краткосрочна перспектива) не толкова като плацдарм за противопоставяне на Русия, а по-скоро на Иран.

Сред руските геополитици доминира тезата, че сегашната американска политика (независимо от това, какви точно интереси стоят зад нея) води до фактическата дестабилизация на региона, защото подтиква местните лидери към неадекватно поведение спрямо Москва. Последното засега се отнася най-вече до Грузия. Като проамериканският и курс се обяснява не само с факта, че САЩ помогнаха за изграждане през нейна територия на петролопровода Бакут-Тбилиси-Джейхан и предоставят сериозна финансова и военна помощ, но и с това, че Вашингтон неведнъж се е обявявал за връщането (с мирни средства) на Южна Осетия и Абхазия под контрола на Тбилиси.

Факторът „Косово” и ситуацията в Южен Кавказ

Междувременно, на 12 ноември, в Южна Осетия се проведоха избори за президент, както и референдум, на който избирателите потвърдиха желанието си тази бивша автономна рапублика на Грузия да стане независима. Паралелно, в контролираните от грузинските власти райони на Южна Осетия, се проведоха алтернативни избори.

Подготовката и самите избори бяха следени от голяма група наблюдатели от Полша, Австрия, Германия, Русия, Украйна, балтийските и някои други държави, според които те са преминали без нарушения. Въпреки напълно обяснимото негативно отношение на Грузия и нейните съюзници към реферндума, резултатите от него имат знаков характер. Неотдавшната оставка на грузинския министър на отбраната Ираклий Окруашвили, смятан в Москва за „ястреб и реваншист”, са доказателство за провала на сметките за сравнително бързо военно решение на проблемите с Южна Осетия и Абхазия. От друга страна, проведеният в Южна Осетия повторен референдум за независимост ще се превърне в допълнителен аргумент за признаването на тази държава в случай, че Западът реши да признае независимостта на Косово. Докато го нямаше „косовският фактор”, за грузинското правителство беше напълно достатъчно да декларира, че всички провеждани в непризнатите от никого държави избори и референдуми са незаконни и нямат никакво значение. Днес обаче, това вече не е достатъчно и Тбилиси отчаяно се опитва да неутрализира „фактора Косово”. За целта грузинското правителство за първи път реши да организира собствен алтернативен референдум, демонстрирайки, че в Южна Осетия общественото мнение не е единно, както и, че там има двувластие и реална опозиция, обявяваща се завръщането на Южна Осетия в състава на Грузия. Парадоксът в тези действия на грузинските власти е, че те не признават самото съществуване на република Южна Осетия и това е фиксирано в националната конституция, където тя просто липсва. Да не говорим, че обявените резултати от алтернативния референдум предизвикват силни съмнения, дори и само защото според грузинските власти на тях са гласували над 40 хиляди избиратели (докато в контролираните от Тбилиси няколко южноосетински села едва ли живеят повече от две хиляди души).

Сценарият за създаването на паралелни държавни структури на територията на непризнатата република Южна Осетия се реализира и в Абхазия, като за целта, през есента на 2006, грузинското правителство установи контрол над Кодорското дефиле и дори премести там „законното абхазко правителство”. Очевидно е, че тази активност на Тбилиси е предизвикана именно от „фактора Косово”: краят на 2006 наближава и всички очакват решението за независимост на Косово, за което многократно споменаваха различни високопоставени представители на САЩ и ЕС.

Интересното обаче е, че самите непризнати постсъветски републики отказват да се позовават на косовския пример като прецедент. Според тях, примерът на Косово няма нищо общо с тях, защото тази област е била окупирана от частите на НАТО. Тоест, Сърбия е била лишена от нея, не защото е била „пропаднала държава” (каквито според тях са Грузия или Молдова), а в резултат от външен военен натиск. Но, независимо от всички различия между Абхазия, Приднестровската република, или Южна Осетия и Косово (впрочем никой не твърди, че те са тъждествени), става дума за принципно нов юридически прецедент.

Ако световната общност реши да признае Косово, където също беше проведен референдум за независимост, за първи път в международната практика независимостта ще бъде призната въпреки волята на държавата, в чиито състав юридически се намира въпросната територия.

В така очерталата се ситуация, за Грузия е невъзможно решаването на проблемите с Абхазия и Южна Осетия с военни средства. В миналото международното признаване винаги бе предхождано от съгласието на държавата, в чиито граници са влизали съответните области, да ги признае за независими. Така беше, в частност, с признаването на Бангладеш или Еритрея. В случая с Косово обаче, отделянето на областта вероятно ще бъде признато въпреки волята на сръбските власти и населението на Сърбия, което се обяви против отделянето и на проведения наскоро референдум за нова конституция на страната. Тъкмо в това е и юридическият смисъл на косовския прецедент, а не в тъждествеността на всички тези случаи.

Отказът на САЩ и ЕС да признаят Косово като юридически прецедент за непризнатите постсъветски републики е свързан с това, че различните държави, имат (и това е естествено) различни интереси. Когато за една страна е изгодно отделянето на конкретна територия и признаването и за независима, винаги се намират стотици аргументи за законността и справедливостта на това решение. Така Турция например, постъпва по отношение на Северен Кипър. Ако пък това е неизгодно, моментално се пръкват други стотици аргументи против отделянето. Като нещата не опират толкова до двойните стандарти, а до различните държавни интереси. За САЩ и част от европейските страни е изгодно Русия да не укрепва позициите си в Южен Кавказ, за самата Русия обаче е важно ситуацията в региона да гарантира стабилността на южните и граници. Тоест, става дума за различни интереси и, съответно, за различно отношение към едни и същи проблеми. Абхазия и Южна Осетия, повече от останалите, са заинтересовани от запазването на статуквото във военен аспект, както и от признаването на независимостта си – в политически. И предприемат стъпки за да укрепят позициите си, да обосноват исторически правото си на независимост, както и да го потвърдят по пътя на референдумите. Всичко това многократно бе заявявано през последните 15 години. Но днес всички очакват косовския прецедент. Като междувременно се опитват да укрепят максимално дипломатическите си позиции. Съвсем скоро въпросът ще бъда поставен в ООН и този референдум трябва да подсили аргументацията на Русия и онези държави, които са готови да подкрепят независимостта на Южна Осетия и Абхазия на международната сцена. Ако САЩ и ЕС признаят Косово, Русия вероятно ще заяви, че това е прецедент, на чието основание тя признава непризнатите до този момент държави от постсъветското пространство.

Разбира се, в крайна сметка, всичко ще се реши не от правната кауистика, а от ситуацията, която напоследък се очертава в глобален план. А тя се променя много бързо. Прогресивният упадък на модела на еднополюсния свят, който се опита да наложи администрацията на Буш-младши, е все по-очевиден в Латинска Америка и Блазкия изток. След поражениета на републиканците на частичните избори за Конгрес и Сенат можем да очакваме, че мащабите на ангажираността на световния хегемон в международните проблеми все повече ще спада и САЩ ще концентрират усилията си най-вече върху проблемите в близост до собствените им граници. Затова не може да се изключва и, че сегашната американска администрация все пак няма да рискува с юридическото признаване на Косово, опасявайки се, че то може да породи „ефекта на доминото” в постсъветското пространство. В крайна сметка, САЩ не могат да попречат това действително да се случи, защото едва ли биха рискували да се конфронтират открито с Русия, при положение, че се сблъскват с толкова сериозни проблеми в редица други региони.

Тоест, САЩ и ЕС вероятно ще се ограничат с признаването, де-факто (но не и де-юре), на Косово и, може би, с приемането на някакви законодателни актове аналогични с акта на американския Сенат за Тайван например. Защото, макар че САЩ не признават официално независимостта на Тайван, те градят отношенията си с него на определена юридическа основа. Подобен вариант изглежда възможен, именно защото днес за САЩ и ЕС е изключително важно да избегнат тъкмо появата на юридически прецедент, от който да се възползват руснаците. Проведеният в Южна Осетия повторен референдум за независимост трябваше не просто отново да напомни за желанието на местното население, но и да даде на Москва допълнителни аргументи в случай на последващо признаване на Южна Осетия, Абхазия и Приднестровието за независими държави.

За разлика от бившия грузински президент Шеварднадзе, който се опитваше да си върне контрола над Абхазия и Южна Осетия чрез масовото и едновременно завръщане там на грузинските бежанци (а заедно с тях – и на грузинската армия и администрация), Саакашвили съзнателно се опитваше да създаде необходимите условия за външна военна намеса. Така, в Южна Осетия беше създаден т.нар. „Лиахвски коридор” по останалите грузински села. В резултат, столицата на републиката се оказа полуобкръжена и лишена от пряка връзка с Русия, а осетинците бяха принудени да строят обиколен път, който да не минава през териториите, населявани от грузинци. Същото се случи и в Абхазия, на чиято територия бе създаден Кодорският плацдарм. Същността на замисъла беше да се провокира локален сблъсък, в резултат от който да бъдат изтеглени руските „миротворци”, след което конфликтът да бъде интернационализиран с използването на военни части от страните-членки на ГУАМ, или дори на НАТО. Така, с помощта на външния фактор, определени кръгове в Тбилиси разчитаха да решат абхазкия и южноосетински проблеми с военни средства. Само че в конкретната международна ситуация подобно решение се оказа невъзможно, тъй като е съвършено неприемливо както за Европа, така и за САЩ (доказателство за което бяха редица изявления на високопоставени европейски и американски чиновници). Впрочем, тези планове не бяха подкрепени дори от грузинските съюзници от ГУАМ.

Оставката на военния министър Окруашвили показва, че самите грузински власти също са осъзнали невъзможността да бъдат реализирани плановете за силово връщане на Абхазия и Южна Осетия. Което разбира се, не означава, че Тбилиси завинаги се е отказал от тях. Плацдармите на територията на Абхазия и Южна Осетия остават и при промяна в международната ситуация, могат да бъдат активирани. Макар че засега промените в света се развиват в съвсем друга посока. Затова и Тбилиси едва ли може да разчита, че в скоро време ще може да използва въпросните плацдарми.

Провалът на плановете на американските неоконсерватори за формирането на т.нар. Голям Близък изток, показват, че позицията на Франция, Германия и Русия, опитващи се да предотвратят военната намеса на САЩ и съюзниците им в региона, може би е била по-правилната. Сега, именно в резултат от тази намеса, се ускорява и упадъкът на еднополюсния свят, което пък значително улеснява стратегията на такива геополитически играчи като ЕС, Китай и Русия (но не само тяхната). В същото време подобно развитие носи потенциална опасност не само за американските сателити (каквато е Грузия) но и за ЕС или Русия. Защото е очевидно, че ако американците все пак решат да се изтеглят от Ирак и Афганистан, това силно ще укрепи позициите на радикалния ислям, а Русия и ЕС ще се сблъскат с нови проблеми и предизвикателства по своите южни граници. Тук е мястото да напомня и, че именно България е новата южна граница на ЕС и би следвала да се подготви за нови тези предизвикателства предварително.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Последните тенденции във външната политика на Армения сочат, че в съвсем скоро време тя вероятно ще престане да бъде толкова еднозначно проруска, каквато беше доскоро. Сред признаците за това е фактът, че днес не само политици от опозицията, но и редица представители на официален Ереван се обявяват за „диферсифициране на арменската външнополитическа стратегия”. До пролетта на 2006 тази стратегия бе атакувана предимно от опозиционните политически партии, при това нерядко от съвършено различни позиции. Така, представителите на Комунистическата партия на Армения критикуваха правителството и президента Роберт Кочарян, че провеждат „прозападен курс”, чиято цел е разполагането на части на НАТО на територията на страната. В същото време местните национал-демократи не криеха недоволството си от „едностранната ориентация” към Русия. Според известния арменски дисидент и лидер на движението „Национално самоопределение” Паруир Айрикян: „Русия провежда империалистическа политика към Армения”. Друг виден опозиционер – Алберт Базаян (един от ръководителите на блока „Справедливост”), пък заяви, че проруската ориентация на Кочарян може да задълбочи социалните проблеми в страната, тъй като САЩ ще реагират на нея, ограничавайки финансовата си помощ за Армения. На свой ред бившият кандидат за президент Арам Карапетян лансира тезата, че Москва се опитва да установи тотален контрол над арменската енергийна система.

През пролетта и лятото на 2006 обаче, ситуацията в Армения претърпя качествена промяна. Тогава срещу „руския избор” на Ереван за първи път се обяви не представител на опозицията, а председателят на арменския парламент Артур Багдасарян, според който: „Арменско-руските отношения трябва да преминат на качествено ново равнище. Отношенията ни с Русия са приятелски, но тяхното конкретно съдържание подлежи на обсъждане. Дали те са само фасада, или притежават реално съдържание? Има много въпроси, нуждаещи се от решение”. Впрочем, това изказване му струваше кариерата – от парламентарен шеф той се превърна в лидер на опозиционна партия (която, след като напусна управляващата коалиция, бързо започна да се маргинализира). Независимо от това, кръгът от проблеми, очертани от него, постепенно се превърна в част от дневния ред на арменския политически елит. Според министър-председателя Андраник Мартарян: „Арменското ръководство, включително правителството, не са против сътрудничеството с НАТО, тъй като страната ни участва в програмата на ЕС „Новите съседи”. Одобрена е и Програмата за индивидуално партньорство с НАТО (ІРАР), така че ние не противопоставяме ОНД, ЕС, НАТО, или страните-членки на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) и неведнъж сме отбелязвали, че арменската външна политика се ръководи от принципа на взаимното допълване и се стреми да изгражда многопластова структура за гарантиране сигурността на страната”.

Политиката на махалото

Преходът към „политика на махалото” (която така добре владее заклетия враг на Армения - Азербайджан), се диктува както от редица обективни обстоятелства, така и от тактическите стъпки, предприети в последно време от големите световни сили. Сред руските експерти тезата за „Армения, като най-сигурния съюзник на Русия в Южен Кавказ”, се възприема почти единодушно. Перспективата за евентуална преориентация на тази страна към САЩ или ЕС или не се анализира сериозно, или пък се смята за малко вероятна. Междувременно, ако се откажем от политическите клишета и ритуалните декларации за вековната „руско-арменска дружба”, става очевидно, че външната политика на Армения е много по-сложна, отколкото простото придържане към фарватера на „голямата игра”, провеждана от Кремъл в региона. Строго погледнато, Армения дори няма нужда да се ориентира към Запада, защото никога не е била антизападно настроена държава, от типа на Беларус на Лукашенко, или Туркменистан на Ниязов. Нещо повече, присъствието на „западния вектор” в историята на постсъветска Армения винаги е било важен фактор в развитието на тази южнокавказка държава.

Няма спор, че именно Армения е единствената държава в региона, където руското военно присъствие се подкрепя еднозначно. Разположената там 102-ра база е най-големия обект на руската армия в Южен Кавказ. В Ереван пък беше създадена група за ръководство на руските части в региона. От 1996 насам в руската база могат да преминават военната си служба и граждани на Армения. През 1992 Москва и Ереван подписаха Договор за съвместната охрана на външните граници на ОНД. Руски военни специалисти участват в подготовката на кадри за арменската армия. През 1997 в Москва бе сключен Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между Русия и Армения. Освен това Армения е член на изключително важните за Кремъл интеграционни проекти: Организацията на Договора за сигурност (ОДКС) и Евроазиатската икономическа общност (ЕАИО). На арменска територия работят над 600 предприятия с участието на руския бизнес.

Всичко това обаче, е само едната страна на монетата, върху която традиционно концентрират вниманието си привържениците на тезата, че „в Ереван всичко е спокойно”. А другата страна на монетата е, че Армения, много преди останалите съветски републики, дори още преди разпадането на СССР, съумя да излезе на международно ниво и се научи (с помощта на многобройната си диаспора) да апелира към световното обществено мнение, съумявайки да го формира в позитивна, т.е. проарменска, посока. Така, резолюцията на американския Сенат от 17 май 1991, осъждаща нападенията над мирни жители, както и стрелбата и насилието срещу невъоръжени граждани, беше приета в значителна степен под влияние на прочистването, осъществено от съветските вътрешни войски и азербайджанския ОМОН на арменските села в Нагорни Карабах и съседните райони. През 1992 Конгресът на САЩ прие поправка 907 към Закона в подкрепа на свободата, с която забрани оказването на помощ за Азербайджан. Впрочем, макар че някои от точките в тази поправка по-късно бяха променени, самата тя все още не е отменена. И тъкмо това се опита да направи азербайджанският президент Илхам Алиев по време на последното си посещение във Вашингтон. Но въпреки, че това искане се подкрепя и от влиятелното петролно лоби, про-арменското лоби (и най-вече Арменският национален комитет в Америка - АНКА) успешно му се противопоставя. Само през последните 15 години САЩ са отпуснали на Армения икономическа помощ на стойност над 1 млрд. долара. Съвсем доскоро Армения беше втората (след Израел) страна, по количеството предоставяна американска помощ на глава от населението. Като щедростта на американските „спонсори” бива ограничавана, не на последно място, именно заради проруската ориентация на Ереван. Последната обаче, не може да се смята за политическа константа. Още повече, че днес в САЩ живеят един милион арменци.

През юли 2006 Конгресът гласува за представяне на гаранции, че никакви американски държавни средства няма да бъдат използвани за финансиране на проекта за изграждане на железопътната линия Карс-Ахалкалаки-Тбилиси-Баку (т.е. Турция-Грузия-Азербайджан), заобикаляща Армения. Именно американските конгресмени се обявиха и против изолацията на страната от мащабните регионални транспортни проекти. Така, в резолюцията на Конгреса № 5068 се казва, че ”парите на американските данъкоплатци няма да бъдат използвани за задълбочаване изолацията на Армения, която вече страда от двойната блокада, наложена и от Турция и Азербайджан”. Един от подкрепилите резолюцията конгресмени Джоузеф Коули подчерта, че „тези мерки ще съдействат за стабилността в Южен Кавказ, докато финансирането на турско-грузинския железопътен проект противоречи на американските интереси ”.

Западният геополитически вектор

Успешното развитие на непризнатата Република Нагорни Карабах (РНК) е фактор с огромно значение за постсъветска Армения. В това отношение руско-американското съперничество се печели от американците. Просто защото, за разлика от тях, Русия не оказва реална материална подкрепа за Нагорни Карабах. За сметка на това американската помощ е между 20 и 30 млн. долара годишно. Като сумата официално се отделя за „социални проекти” от Конгреса на САЩ. Освен това руските политици не демонстрират сериозен интерес към вътрешнополитическите процеси в Карабах. Миналата година непризнатата република бе поздравена, по случай националния си празник, от 40 американски конгресмени и от нито един депутат в Руската Дума.

Развитието на отношенията между Армения и Запада обаче не се ограничава само с връзките между Ереван и Вашингтон. През май 2006 във френската Национална асамблея започна обсъждането на законопроект за наказателно преследване на онези, които не признават извършеният от турците през 1915 геноцид на арменците. Законът бе гласуван на 13 октомври и доведе до сериозно изостряне на френско-турските отношения. Именно Франция (с нейната 500-хилядна арменска общност) се смята за основната проарменска сила в ЕС. Тя изигра ключова роля и за международното правно признаване на арменския геноцид. През 2000 френският Сенат и Националната асамблея утвърдиха правния документ, признаващ геноцида, а година по-късно президентът Ширак подписа специален закон, касаещ проблема. Освен това общата „турска опасност” силно сближава Армения с Гърция – друга членка на ЕС. В тази страна се подготвят офицери на арменската армия, както и на непризнатата Република Нагорни Карабах. През ноември 2005, именно с помощта на европейските структури (Съвета на Европа и неговата Венецианска комисия, както и ПАСЕ), а не на руското външно министерство, Роберт Кочарян успя да проведе референдума за конституция на страната, който се превърна в своеобразно състезание по „европеизъм” между президента и опозицията.

Тоест, да се отрича наличието на достатъчно силен прозападен вектор в арменската геополитика би било проява на политическа наивност.

На какво обаче се основават претенциите на някои представители на арменската политическа класа към Русия, която играе толкова важна роля за гарантиране сигурността на тази държава? Първата и може би най-важната е, че Москва още не се е научила да работи с целия политически спектър на Армения, залагайки вместо това почти изключително на президента Кочарян. „Крайно време е Русия да разбере, че Армения не се изчерпва с Кочарян” – заяви пред самия мен един от водачите на арменската опозиция. Междувременно, недоволните от политиката на сегашния президент не са малко. И то не само сред „прозападно настроените кръгове”.

Втората причина за критиките срещу Русия е нейната „нова енергийна политика”. Така, повишаването на цената на 1000 куб. м природен газ до 110 долара (на фона на далеч по-благосклонното отношение на Москва към дълговете на Сирия например) предизвика сериозно недоволство в Ереван. „Така доказвате, че не гледате на нас като партньор и съюзник, поставяйки ни в една група с Грузия и Азербайджан” – ми се оплака по този повод известен арменски експерт по проблемите на сигурността.

Третата причина е ролята на Русия в решаването на карабахския проблем. Или, по-точно, отказът и да играе такава роля. В Карабах руският бизнес, на практика, липсва, на фона на американския, европейския и дори австралийския. Москва не се стреми да разшири формата на преговорите по урегулиране на конфликта като към тях бъде привлечена и Република Нагорни Карабах, в качеството и на реален участник в него, предпочитайки да се ограничи само до контактите с Армения. Междувременно, позициите на Ереван и на непризнатите власти в Степанакерт не винаги и не във всичко съвпадат. Без съмнение, Русия се нуждае от стабилни отношения с Азербайджан. Но признаването на НКР като участник в преговорите е просто признаване на политическата реалност, а не признаване на самообявилата се карабахска държава. В тази връзка, ще напомня и, че инициативата на военния министър Сергей Иванов за разполагането на руски умиротворители в зоната на арменско-азербайджанския конфликт в Карабах и районите, контролирани днес от „силите за самоотбрана” на карабахската република, също не се посреща еднозначно от Ереван.

* Авторът ръководи Отдела за междунационални отношения към Института за политически и военни анализи в Москва

{rt}

Професорът от Департамента за политическа науки във вашингтонския Университет Джон Хопкинс Френсис Фукуяма придобива международна известност още през 80-те години на миналия век. Прословутата му статия „Краят на историята”, появила се през 1989 в консервативното списание National Interest , поражда остра полемика по целия свят. Както показаха следващите седемнайсет години обаче, историята очевидно няма намерение да „свършва”, демонстрирайки изключително интересно и дори опасно развитие. Така Фукуяма се оказа в ролята на „фалшивия пророк”, без това ни най-малко да намали интереса към оригиналните му идеи, развити в книги като „Краят на реда” (1997), „Великият разлом” (1999), „Нашето постчовешко бъдеще” (2002), „Строежът на държавата” (2004) и „Америка на кръстопът” (2006). В последната си книга Фукуяма рязко се разграничава от неоконсервативната американска политика.

•  Професор Фукуяма, в последната си книга остро критикувате сегашните американски неоконсерватори, подчертавайки, че политическият им курс е опасен, ако не и пагубен за Америка. Какво всъщност е опасното и за кого – за САЩ, защото изисква изразходването на огромни средства за постигането на не съвсем реалистични цели, провокирайки екстремизъм и тероризъм, или пък за техните противници, обявени за „парии” и принудени да търсят начин да се защитят от американския произвол?

•  Днес можем да говорим за негативни тенденции във всяка от така изброените области. Ангажирайки се в иракската война, САЩ изразходваха огромна част от политическия си капитал, опитвайки се да постигнат една съмнителна цел. Какъв е резултатът? Заплахата от тероризма нарастна. Страни като Русия, Китай, дори съюзниците ни от Западна Европа, престанаха да ни разбират. В самите Съединени щати доминира недоверието към всичко случващо се през последните години, което се изрази и в крайно ниската популярност на президента Джордж Буш. Днес със сигурност би могло да се каже, че вероятността избирателите да подкрепят поредна американска намеса в развиващите се в един или друг регион на света процеси е изключително малка. Нима всичко това не е достатъчно, за да определим сегашната американска политика като опасна?

•  Мнозина смятат, че съвременният американски неоконсерватизъм е толкова влиятелен, защото привържениците му разполагат с финансовата подкрепа на най-големите петролни компании. Каква е ролята на тази връзка в американската политика и, в частност, в иракската война?

•  Тази връзка често е била дискутирана, но смятам, че засега липсва основание за еднозначни оценки. Във всеки случай, зависимостта на американския политически елит от петролните интереси е много по-малка, отколкото тази, която съществува в Русия например. Същото се отнася и до Ирак. Днес често се твърди, че стремежът на САЩ да контролират иракския петрол е бил в основата на операцията. Подобен подход ми се струва погрешен. Петролните компания могат да купуват нефт от когото си поискат и след това да го доставят тук, в Америка. Затова, от тяхна гледна точка, най-правилно би било не да нападаме Саддам, а да премахнем санкциите срещу него, което би довело до спад в цените на петрола и превръщането му в далеч по-достъпен. Истината е, че войната в Ирак преследваше най-вече геополитически и идеологически цели.

•  Но нима сериозната зависимост на САЩ от близкоизточния петрол не е също геополитически проблем? И нима в най-богатата държава на планетата не могат да се разработят такива сценарии и варианти на развитие, които за сравнително кратък срок да сложат край на тази зависимост?

•  Не. Всеки сценарий за бъдещето на САЩ, в който се предполага, че през следващите 20-25 години ще има радикално намаляване на сегашната им зависимост от вноса на петрол, е просто нереалистичен. През идното десетилетие може да се очаква определена промяна в посока към развитие на атомната енергетика, или използването на различни видове биологично гориво, но е абсолютно нереално да разчитаме на намаляване на тази зависимост, особено в краткосрочна перспектива. Ще добавя и, че не виждам никого в лагера на демократите, който би дръзнал да се яви на следващите президентски избори с подобен лозунг. Проблемът е, че замяната на петрола с друго, толкова евтино гориво, е невъзможна и подобна програма ще бъде изключително скъпа, а резултатът от нея съвсем не е ясен.

•  Но сред експертите е широко разпространено мнението, че ако петролните цени стигнат 130-135 долара за барел, неефективните днес начини за добиване на енергия, ще се окажат печеливши.

•  Да, разбира се. Но проблемът е, че независимо от това ще отнеме много време за да се изясни, доколко те могат да се използват и да се вземат съответните стратегически решения. Ще повторя, че не бива да се подценява инерцията както в мисленето, така и в действията ни. Да вземем за пример етиловия спирт. Доколкото знам, използването му като гориво става ефективно при цена на петрола над 58 долара за барел. Тоест, с това можем да се заемем още сега. Само че внедряването на подобно ново гориво ще изисква огромни инвестиции за преустройството на цялата автомобилна индустрия, която да започне да произвежда двигатели, работещи със спирт. Може би ще възразите, че това не са критични инвестиции и ще бъдете прав. Бразилците например, вече направиха подобни промени в своите заводи, но по-нататък нещата опират до по-сложни, политически проблеми. В САЩ етиловият спирт се получава най-вече от царевицата, което не е най-евтиния и ефективен начин. Единственият вариант за ефективно производство е използването на захарна тръстика. Само че сегашната администрация прави всичко възможно за да затвори пазара на южните щати за тръстиката от Латинска Америка. Затова пак ще подчертая, че всичко това са политически проблеми, които днес изглеждат неразрешими. Само ако ръстът на цените продължи непрекъснато и със същото темпо ще възникне сериозна нужда от радикална промяна. Екипът на президента Буш изпусна историческата възможност, която му бе предоставена след 11 септември. Непосредствено след тази трагедия – някъде около половин година – американците наистина можеха да бъдат убедени да ограничат потреблението на петрол и да приемат евентуално правителствено решение за нови данъци върху бензина. Онзи, който издигне такъв лозунг днес обаче, би се обрекъл автоматично на поражение. Повтарям – преходът към нови видове енергоносители ще стане бавно, а не радикално.

•  Но, ако политиците ви са толкова инертни, как можем да си обясним, че САЩ така лесно се ангажираха в иракската авантюра? Защо онези, които не могат да се преборят с навиците на собствените си граждани, рискуват да се бъркат в работите на т.нар. „пропаднали държави” и да се занимават с държавно строителство? Как виждате възможните варианти за развитие на събитията в тези региони, имайки предвид как те се развиваха през последните три-четири години?

•  Сега не бих могъл да посоча нито един вариант за изход от кризата в Ирак. Още повече, че това, строго погледнато, не е криза на държавното строителство. Това е по-скоро криза в сферата на сигурността, придобила невъобразими мащаби. Очевидна грешка на коалиционните сили беше, че те нито предполагаха размерите на кризата, нито разполагаха с адекватен иструментариум за борба с нея. Но, дори и ако този проблем не се беше задълбочил, пак не съм сигурен, че бихме могли да създадем онзи демократичен Ирак, който днес чиновниците от Белия дом ни описват като своя цел. Необходими са както далеч по-детайлна предварителна разработка на подобни операции, така и изясняване на механизма на взаимодействие между различните национални контингенти. През последните месеци тук, във Вашингтон, се усеща нарастващ натистк върху админинстрацията (който, при това, идва от средите на умерените републиканци) за колкото се може по-бързото изтегляне на войските от Ирак – пък макар и ограничено. Днес обаче, страната ни въобще не е готова за подобно нещо. Ако такова изтегляне стане факт, Ирак неминуемо ще бъде обхванат от гражданска война и от пълен хаос. Най-оптимистичната прогноза в сегашната ситуация е, че Ирак ще се превърне в хронична болест на Америка, чието лечение ще бъде доста дълго и която ще продължи да я тормози още дълги години.

•  Нека сега разгледаме един друг въпрос – за връзката между демокрацията и наличието на природни ресурси. Мнозина политолози директно заявяват, че страните, разполагащи с най-много природни ресурси, са обречени да изостават в икономическото и политическото си развитие...

•  Разбира се, не може да се говори за някаква фатална обреченост в това отношение – да вземем например Норвегия, където огромните приходи от износа на петрол бяха разпределени много успешно, като по-голямата им част бе насочена към т.нар. фонд на бъдещите поколения. Така бе създадена своеобразна застраховка в случай, че цените на суровините спаднат драстично, или петролните залежи в Северно море се изчерпат. Проблемите започват там, където правителствата пренебрегват провеждането на отговорна финансова политика, увеличават разходите си и след това не могат да гарантират вече достигнатото жизнено равнище на своето население. При намаляване на приходите от износа, неминуемо се изостря борбата за контрол над източниците на тази „природна рента”, т.е. за преразпределяне на собствеността и управлението. Ако, при това, в съответната страна религиозните и етнически противоречия играят значителна роля (както е например, в Нигерия), икономическите проблеми бързо водят до политическа нестабилност, ако не и до гражданска война.

•  Не мислите ли обаче, че в очите на западните политици всички страни, специализирали се в износа на петрол и природен газ, автоматично попадат в една особена група, като отношенията с тях се изграждат в съответствие с тази специфична схема – т.е. не като отношения с нормална индустриална държава, а със слаборазвита страна, която не е наясно, какво да прави със своите петро-долари?

•  В този случай бих препоръчал да се спазва определена последователност. Много зависи от дела, който износът на енергоносители представлява в БВП на конкретната страна. В това отношение, Норвегия и Русия, чиито дял в изнасяния на световния пазар петрол е много по-малък от този на Саудитска Арабия например, не са чак толкова зависими от него. От друга страна, всичко зависи не от това, как парите идват при вас, а от това, как ги използвате. Не би трябвало да има някакъв общ модел в това отношение.

•  Има една теория за приливите и отливите в процеса на демократизация. Като последен прилив обикновено определят събитията, последвали краха на комунизма. Не мислите ле, че именно на границата между произвеждащите и суровинните икономики, демократичната вълна бележи спад и, в крайна сметка, изчезва?

•  Определена връзка, разбира се, е налице. Ако държавата има възможност практически безкрайно да попълва финансовите си резерви без да реформира и развива обществото, рискът от появата на авторитарен бюрократичен режим многократно нараства. Такива държави естествено се самоизолират от процеса на глобализация, защото глобализацията не е само свобода на търговията, или неограничен трансфер на капитали и информация, а най-вече съвместимост на институционалните структури в отделните държави на планетата. И преди да се присъедини към тази глобална система, конкретната държава следва да установи ясни правила на собственост, да изгради съдебна система, гарантираща върховенството на закона и т.н. През цялата човешка история, стремежът да се усъвършенстват институционните норми е стимулирал изоставащите страни, а постоянното преосмисляне на тези норми, отчитайки новата ситуация, е продължавало да тласка водещите в това отношение държави все по-напред по пътя на прогреса. И, разбира се, ако внезапно в ръцете на управляващите се окаже някакъв източник на неограничено богатство, всяко по-нататъшно развитие губи задължителния си характер. Тъкмо поради това в региона на Персийския залив има толкова много малки княжества, в които абсолютните монарси поколение след поколение възпроизвеждат модела, наследен от Средновековието. Нека напомня, че Япония или Южна Корея стартират своето развитие с формирането на човешкия си потенциал, т.е. с образоването и подготовката на своите народи. В същото време фактът, че Саудитска Арабия – най-голямото кралство в Залива и едновременно с това – страната с най-големите петролни запаси в света, е родина на толкова много радикални и екстремистки феномени, може и да се сметне за случайност. Очевидно е обаче, че наличието на петрол значително разширява възможностите на екстремистите, позволявайки им да се превърнат във влиятелна политическа сила. Струва ми се, че ако саудитците не разполагаха с петрол, терористичната заплаха, с която днес се сблъсква светът, нямаше да е толкова сериозна. По-голямата част от парите, отиващи за издръжка на пръснатите из целия свят ислямски центрове и медресета, за имамите и т.н. идва именно от Саудитска Арабия, благодарение на нейните свръхдоходи от петрола.

•  Според Вас, могат ли въобще опитите за демократизация да бъдат успешни, или следва да бъдат подкрепяни само онези стъпки към демократизация, които народите на едни или други страни сами са направили?

•  Именно в това е и едно от принципните ми разногласия с днешните американски неоконсерватори. Те смятат демократичните принципи на обществена организация за нещо съвсем естествено и подразбиращо се. Оттук и идеята им, поставена в основата на всичките последни недодялани опити за демократизация на Близкия изток: ако освободиш един народ от неговия диктатор, той незабавно ще избере пътя на демократичното развитие. Само че, според мен, демокрацията е в значителна степен културен феномен и необходимостта от нея се формира изключително вътре в самото общество. Износът, или пък налагането на демокрацията отвън, са невъзможни. Външните сили могат да изиграят критично важна роля, подкрепяйки борбата на демократичните сили, или, което е още по-важно, оказвайки помощ на победилите млади демокрации в изграждането на онези институции, които са необходим елемент на съвременното правово общество. Но не бих съветвал никого да се опитва да избира вместо някой чужд народ, какво точно му е необходимо...

•  Струва ми се обаче, че днес въпросът за взаимодействието с младите демокрации вече не интересува никого на Запад...

•  Това е изключително важен въпрос. Действително, днес има много организации, чиято дейност е насочена към гарантиране на демократичния преход – в същото време почти липсват такива, които да се занимават с подкрепата и развитието на демократичните институции в онези страни, където преходът вече е извършен. Ситуацията в Украйна е илюстрация за това. Първоначално събитията в тази страна породиха бурен ентусиазъм на Запад – почти еуфория. Отвсякъде изпращаха помощи за украинските „оранжеви”, като процесът достигна апогея си във втората фаза на „оранжевата революция”. Президентът Юшченко бе обявен за главния герой на глобалната политика през зимата на 2004-2005. Но след победата му, Украйна просто бе забравена. Популярността на украинские президент непрекъснато спада, а недоволството от т.нар. демократичен процес расте. И на всичко това не бива да не се обръща внимание, защото провеждането на честни избори е само първата, а не последната, крачка по пътя към изграждането на истинско демократично общество. След изборите идва време на упорита работа за изработването и постоянното усъвършенстване на законодателството, изграждането на партийната система, укрепване независимостта на съдебната власт и свободата на медиите. Всичко това понякога може да отнеме десетки години.

•  Това е така, но наскоро например, беше създадено т.нар. Общност на демокрациите в която влязоха над сто държави. Дори и да допуснем, че всички те действително са либерални демокрации, какво следва от това? Какъв е смисълът от членството в подобна общност? И може ли да се създаде такава организация на демократичните държави, за членството в която си струва да се бориш?

•  Единствената подобна организация е Европейския съюз, участието в който действително е много изгодно за новите членове – то се съпровожда и с трансфери за ускоряване на икономическото развитие, и с ясно законодателство в социалната сфера, и със свободна търговия и право на придвижване, и с много други неща. Напоследък Евросъюзът се превърна в основния двигател на демократичните промени в Източна Европа. Въобще ЕС направи за демократизацията много повече, отколкото САЩ. Но освен ЕС не мога да назова нито една международна структура, способна дори и в средносрочна перспектива, да изиграе подобна роля. Известни опити в това отношение – пък макар и ограничени в сферата на икономическото управление – предприемат Световната банка и Международният валутен фонд, но – от една страна, резултатите им не винаги са блестящи, а от друга – те не разполагат с лостовете за влияние върху едни или други държави, каквито притежава ЕС по отношение на своите членове.

•  Преди 40 години ЕС правеше първите си стъпки, а бъдещето му изглеждаше неясно. Нима днес, когато успехите му са толкова очевидни, няма никакви шансове за повтарянето на този експеримент и в други региони?

•  Струва ми се, че в тази завършена форма, каквато днес притежава ЕС, копирането му е невъзможно никъде другаде в света. Критично важни фактори за формирането и развитието на съюза бяха и си остават културната и цивилизационна близост между европейските народи, техният общ исторически опит, включващ, разбира се, и ужасите на двете световни войни, както и стремежът те никога да не се повторят, който си остава един от стълбовете на европейското единство. Всичко това прави илюзорни надеждите да видим нещо подобно в Азия или Латинска Америка – поне през ХХІ век.

Разбира се, това не означава, че няма нужда да се опитваме да създаваме регионални обединения и блокове. Тяхно начало винаги са зоните за свободна търговия, които впоследствие следва да бъдат допълнени от намаляване на ограниченията за свободното движение на хора и капитали. Всички тези мерки не съдействат за разпространението на демокрацията, като такава, но гарантират усъвършенстването на системата за управление и правят държавите по-зависими от единните правила и стандарти. За да се убедим в това, достатъчно е да вземем примера със Световната търговска организация. Много държави бяха принудени да осъвременят своите политически и правни системи за да влязат в тази организация – това се отнася дори за Китай.

•  Можете ли да сравните положителните ефекти от реформите, осъществени от Китай в навечерието на приемането му в СТО и тези, които извършва Турция, разчитайки да стане член на ЕС?

•  Според мен, има основа за сравнение, но смятам, че нито стремежът на Китай да влезе в СТО, нито желанието на Турция да бъде член на ЕС, не са определящите фактори за модернизацията на тези страни. Общата икономическа „откритост”, разбирането на безперспективността от реализирането на специфични собствени пътища на развитие, различни от вече изпробваните и приети от останалия свят, както и осъзнаването от правителствата на тези страни, че повишаването на благосъстоянието на гражданите трябва, в крайна сметка, да бъде основната им цел – всички тези обстоятелства гарантираха модернизационните процеси, както в Турция, така и в Китай. За тези държави участието в международните интеграционни проекти е средство за постигане на поставените цели, а не цел, сама по себе си.

{rt}